Ченгета

1

Докато шофираше по „Мълхолънд драйв“ към „Къхюнга пас“, Бош започна да чува музиката. Тя долиташе до него на отделни струнни акорди и блуждаещи сола на медни инструменти, отекващи сред кафявите сухи летни хълмове и заглушавани от шума на уличното движение, който се разнасяше от холивудската скоростна магистрала. Беше му абсолютно непозната. Единственото, което знаеше, бе, че се е насочил към източника й.

Когато видя паркираните отстрани на чакълената отбивка автомобили, той намали скоростта. Два детективски седана и патрулна кола. Бош спря своя каприс зад тях и излезе навън. На калника на патрулния автомобил се бе облегнал униформен полицай. Опъната от страничното огледало на патрула жълта найлонова лента за ограждане на местопрестъпление пресичаше чакъления път и беше завързана за знака от другата му страна. Покритият с драсканици със спрей надпис с черни букви върху бял фон едва се четеше:

Униформеното ченге, едър мъж с почервеняла от слънцето кожа и четинеста руса коса, се изправи при приближаването на Бош. Първото нещо освен ръста му, което Бош забеляза в него, беше палката. Тя бе закачена с халка за колана му и черната боя по края й беше ожулена, така че отдолу се виждаше алуминиевата й повърхност. Уличните бойци с гордост носеха очуканите си в схватки оръжия като знак, като недотам прикрито предупреждение. Това ченге бе луда глава. Нямаше никакво съмнение. Според табелката над джоба на гърдите му, полицаят се казваше Пауърс. Той погледна надолу към Бош през черните си очила, макар че вече доста се беше здрачило и оранжево-червените облаци на небето се отразяваха в огледалните им стъкла. Това бе един от онези залези, които напомняха на Бош за отблясъците от пожарите при безредиците, избухнали преди няколко години.

— Хари Бош — с нотка на изненада каза Пауърс. — Кога се върна обратно в отбора?

Бош го изгледа за миг, преди да отговори. Не го познаваше, но това не означаваше нищо. Историята му навярно знаеха всички ченгета в холивудския участък.

— Току-що — отвърна той.

Бош не понечи да се ръкува. Местопрестъпленията не бяха подходящо място за това.

— Първи случай след завръщането, а?

Бош извади цигара и я запали. Макар и пряко нарушение на политиката на управлението, това изобщо не го притесняваше.

— Нещо такова. — После промени темата. — Кой е там?

— Едгар и новата от Пасифик, неговото чернокожо момиче.

— Райдър.

— Няма значение.

Бош не каза нищо повече по въпроса. Разбираше какво се крие зад презрението в гласа на униформеното ченге. Нямаше никакво значение, че лично познава Кизмин Райдър като първокласен детектив. Това не би означавало нищо за Пауърс, дори да му го кажеше. Полицаят навярно виждаше единствената причина, поради която все още носеше синята униформа вместо златната детективска значка, във факта, че е бял мъж в епоха на стимулиране на жените и малцинствата. Това бе една от онези гноящи рани, в които е най-добре да не пъхаш пръст.

— Във всеки случай ми казаха да пусна автомобила на Еми и Сид1, щом пристигнат. Предполагам, че вече са свършили с огледа, така че и ти можеш да минеш с колата, вместо да биеш път пеша.

На Бош му трябваше известно време, за да се сети, че Пауърс говори за патоанатома и за отделението за научни изследвания. Ченгето беше казало наименованията така, сякаш са двойка, поканена на пикник.

Той слезе от шосето, хвърли недопушената цигара и грижливо я угаси с подметка. Никак нямаше да е хубаво да започне първата задача след завръщането си в „Убийства“ с подпалване на пожар.

— Ще походя — отвърна той. — Ами лейтенант Билетс?

— Още я няма.

Бош се върна при колата си и пъхна ръка през отворения прозорец, за да вземе куфарчето си. После отново се приближи до Пауърс.

— Ти ли го откри?

— Аз.

Пауърс очевидно беше горд от себе си.

— Как отвори автомобила?

— Имам шперц в колата. Отворих вратата, после и багажника.

— Защо?

— Заради смрадта. Беше очевидно.

— Сложи ли си ръкавици?

— Не. Нямах.

— Какво си пипал?

Пауърс трябваше да се замисли за миг, преди да отговори.

— Дръжките на вратата и багажника. Май само тях.

— Едгар или Райдър разпитваха ли те? Взеха ли ти писмени показания?

— Още не.

Бош кимна.

— Слушай, Пауърс, зная, че си адски горд от себе си, но следващия път не отваряй колата, става ли? На всички ни се иска да сме детективи, но не всички сме такива. Точно това е начинът да прецакаш едно местопрестъпление. И ми се струва, че ти го знаеш.

Лицето на ченгето придоби тъмночервен цвят и челюстите му се стегнаха.

— Глей сега, Бош — рече той. — Единственото, което зная, е, че ако просто ви бях съобщил за подозрителна кола, която смърди, като че в багажника й има труп, вие щяхте да си кажете: „К’во ли пък знае този Пауърс?“, и да го оставите там да си гние на слънце, докато от тъпото ви местопрестъпление не остане нищо.

— Това може да е вярно, но тогава ние щяхме да сме прецакали нещата, нали така? А сега ти ни прецакваш още преди да сме започнали.

Пауърс бе ядосан, но замълча. Бош изчака ответния удар, готов да продължи спора.

— А сега би ли повдигнал лентата, моля?

Ченгето се приближи до лентата. Беше на около трийсет и пет, предположи Бош, и явно дълго време бе упражнявал наперената походка на уличен ветеран. В Лос Анджелис това перчене се придобиваше бързо, както някога във Виетнам. Пауърс повдигна жълтата лента и Бош мина под нея.

— Внимавай да не се загубиш — каза му полицаят.

— Добро попадение, Пауърс. Тук ме уцели.

Пожарният път беше еднолентов и обрасъл от двете страни с храсти, които стигаха до кръста на Бош. Навсякъде по чакъла бяха пръснати боклуци и натрошени стъкла, оставени от нарушителите в отговор на знака в началото му. Пътят навярно бе любимото място за среднощни срещи на тийнейджърите от недалечния град.

Колкото повече се приближаваше, толкова по-силна ставаше музиката. Но Бош все още не можеше да я разпознае.

Около половин километър нататък той стигна до настлана с чакъл площадка, както предполагаше, отправна точка за пожарникарите, в случай че някъде из хълмовете избухне пожар. Днес тя щеше да играе ролята на местопрестъпление. Откъм отсрещната й страна той видя бял ролс ройс „Силвър клауд“. До колата бяха двамата му партньори, Райдър и Едгар. Жената скицираше местопрестъплението, докато Едгар мереше разстоянията и й подвикваше данните. Той видя Бош и му махна с облечената си в латексова ръкавица ръка. После пусна рулетката в куфарчето си.

— Къде беше, Хари?

— Боядисвах — отвърна Бош, когато се приближи. — Трябваше да се измия и преоблека.

Той отиде до ръба на площадката и погледна надолу. Намираха се на скала, която се издигаше над задната част на „Холивуд боул“. Кръглият открит амфитеатър се намираше на не повече от половин километър долу вляво. И той беше източникът на музиката. Лосанджелиската филхармония. С този концерт в Деня на труда завършваше сезонът. Бош гледаше към шестнайсетте хиляди души, заели зрителските места от отсрещната страна на каньона.

— Божичко — високо рече той, замислен над проблема.

Едгар и Райдър се приближиха до него.

— С какво разполагаме? — попита Бош.

— С мъртвец в багажника — отвърна Райдър. — Бял мъж. Застрелян с пистолет, В общи линии огледът ни се изчерпва с това. Държахме капака на багажника затворен.

Бош се насочи към ролса, като заобиколи останките от старо огнище в центъра на площадката. Другите двама го последваха.

— Колата наред ли е? — попита Бош, когато се приближи до нея.

— Да, прегледахме я — отвърна Едгар. — Нищо особено. Отдолу малко е прокапало, но това като че е всичко. Най-чистото местопрестъпление, което виждам от известно време насам.

Джери Едгар, измъкнат от къщи като останалите от екипа, носеше дънки и бяла тениска. От лявата страна на гърдите му имаше нарисувана значка с думите „Отдел «Убийства», Полицейско управление — Лос Анджелис“. Когато мина покрай Бош, Хари видя, че на гърба му пишеше: „Нашият ден започва, когато завършва вашият“. Тясната тениска рязко контрастираше на тъмната кожа на Едгар и разкриваше невероятно мускулестото му тяло, докато с атлетична грация се приближаваше до ролса. Бош бе работил с него без прекъсване шест години, но двамата никога не се бяха сближавали извън работа. Сега за първи път му дойде наум, че Едгар наистина е спортист, че сигурно редовно се упражняваше.

За Едгар беше необикновено да не носи някой от своите елегантни костюми „Нордстрьом“. Но Бош си помисли, че знае причината. Неофициалното му облекло отчасти гарантираше, че ще избегне мръсната работа — уведомяването на най-близките роднини.

Когато приближиха до ролса те забавиха крачка, сякаш можеше да има нещо заразно. Колата бе паркирана със задния си край на юг и се виждаше от зрителите в горните редове на открития амфитеатър оттатък пътя. Бош отново се замисли за положението.

— Значи искаш да измъкнеш онзи тип оттам пред очите на всички тези хора? — попита той. — Имаш ли представа как ще отразят новината довечера по телевизията?

— Ами — отвърна Едгар, — мислехме си да оставим решението на теб, Хари. Ти си трети ранг.

— Да, така е — саркастично отвърна Бош. — Аз съм трети ранг.

Все още не можеше да свикне с мисълта, че изпълнява длъжността на така наречения ръководител екип. Бяха изтекли почти единайсет месеца, откакто официално бе разследвал убийство, та камо ли да оглавява екип от трима детективи. Когато след принудителното му напускане през януари се бе върнал на работа, го назначиха в „Грабежи“ в холивудския участък. Началничката на детективското бюро лейтенант Грейс Билетс му обясни, че назначението му е начин за постепенното му завръщане към детективската работа. Той разбираше, че това е лъжа и че са й наредили да го назначи точно там, но прие понижението без да се оплаква. Знаеше, че в крайна сметка пак ще опрат до него.

След осем месеца прехвърляне на бумаги и от време на време по някой арест при опит за обир, Бош бе повикан в кабинета на началника и Билетс му каза, че предприема промени. Равнището на разкриваемост в „Убийства“ било спаднало до най-ниската си точка през цялото му съществуване. Разкривали се по-малко от половината убийства. Тя беше поела бюрото близо година преди това и макар да не искаше да го признае, резкият спад бе настъпил под нейно ръководство. Бош можеше дай каже, че това отчасти се дължи на факта, че не прави същите статистически фокуси като предшественика й, Харви Паундс, който винаги бе намирал начин да надуе равнището на разкриваемост, но си премълча. Вместо това тихо я изслуша, докато Билетс му излагаше плана си.

Първата му част се състоеше в това да върне Бош обратно в „Убийства“ от началото на септември. Един от детективите на име Шелби, който едва движеше тлъстия си задник, щеше да заеме неговото място в „Грабежи“. Освен това Билетс прехвърляше при тях млада и умна детективка, с която беше работила в детективското бюро в „Пасифик“. Кизмин Райдър. После, и това бе най-важната част, щяха да се променят традиционните детективски двойки. Деветимата детективи в „Убийства“ се групираха в екипи по трима. Всеки от трите екипа щеше да се ръководи от детектив трети ранг. Като Бош. Той бе определен за ръководител на екип номер едно.

Зад тези промени се криеха сериозни причини — поне на хартия. Повечето убийства се разкриваха през първите четирийсет и осем часа след регистрирането на престъплението или изобщо не се разкриваха. Билетс искаше да повиши равнището на разкриваемост, затова щеше да отдели повече детективи за всеки от случаите. Онази част, която не изглеждаше толкова добра на хартия, особено за деветимата детективи, беше, че преди бяха работили на четири двойки. Новите промени означаваха, че всеки детектив ще се занимава с всеки трети случай, а не с всеки четвърти. Това означаваше повече случаи, повече работа, повече време в съда, повече извънредно работно време и повече напрежение. За положителен момент се смяташе единствено извънредното работно време. Но Билетс бе решителна и оплакванията на детективите не я вълнуваха. И новият й план бързо й донесе очевидния прякор2.

— Някой вече разговаря ли с Булите? — попита Бош.

— Аз — отвърна Райдър. — Беше в Санта Барбара за уикенда. Остави в службата телефонния си номер. Незабавно тръгна насам, но ще пристигне най-малко след час и половина. Каза, че първо трябва да остави мъжа си и навярно да намине през бюрото.

Бош кимна и се насочи към багажника на ролса. Веднага усети смрадта. Беше слаба, но нямаше как да я сбърка. Не приличаше на никоя друга. Той отново кимна, този път на себе си. Остави куфарчето си на земята, отвори го и извади от картонената кутия вътре чифт латексови ръкавици. После го затвори и го остави на няколко крачки назад, за да не му се пречка.

— Добре, хайде сега да погледнем — рече той, докато опъваше ръкавиците върху дланите си. Не можеше да понася усещането им до кожата си. — Дайте да се приближим, нали не искаме хората в амфитеатъра да гледат представление, за което не са си платили.

— Гледката не е приятна — каза Едгар, който също пристъпи напред.

Тримата застанаха един до друг до багажника на ролса, за да скрият гледката от зрителите. Но Бош знаеше, че всеки, който си носеше бинокъл, щеше да разбере какво става. Това бе Лос Анджелис.

Преди да отвори капака, той забеляза специалния регистрационен номер на колата. На него пишеше „ТНА“. Преди да успее да попита, Едгар отговори на незададения му въпрос:

— Идва от „ТНА продъкшънс“. На „Мелроуз“.

— Къде на „Мелроуз“?

Едгар извади от джоба си бележник и прелисти няколко страници. Адресът, който съобщи, беше познат на Бош, но не можеше да си спомни точно къде е. Знаеше, че е някъде близо до „Парамаунт“, огромното киностудио, което заемаше цялата северна страна на пресечката на номер 5500. Заобикаляха го по-малки сгради и студия, напомнящи на малки рибки, които плуват покрай устата на голяма акула с надеждата да уловят някоя и друга изпаднала трошичка.

— Добре, хайде да се захващаме.

Той насочи вниманието си обратно към багажника. Виждаше, че капакът е само притворен, така че да не се заключи. С помощта на покрития си с латекс пръст внимателно го повдигна.

Когато капакът се отвори, от него се разнесе гадният зловонен дъх на смърт. На Бош незабавно му се прииска да запали цигара, но тези дни вече бяха отминали. Знаеше какво може да направи един адвокат с откритата на местопрестъплението случайна пепел от цигарата на ченге. Сериозни съмнения бяха пораждани и на по-нестабилна основа.

Той се наведе под капака, за да погледне по-отблизо, като внимаваше да не докосва бронята с панталоните си. В багажника имаше труп на мъж. Кожата му бе сивкавобяла. Дрехите му бяха скъпи — ленени панталони с остри ръбове и маншети, бледосиня риза на цветя и спортно кожено яке. Краката му бяха боси.

Мъртвецът лежеше на дясната си страна свит като ембрион, само ръцете му бяха зад гърба вместо притиснати до гърдите. Бош реши, че китките му са били завързани отзад и после са били развързани, най-вероятно след като вече е бил мъртъв. Детективът внимателно се вгледа и успя да забележи слабо ожулване на лявата китка, навярно причинено от опитите на жертвата да се освободи. Очите на мъжа бяха плътно затворени и в ъгълчетата им се виждаше засъхнало белезникаво, почти прозрачно вещество.

— Киз, искам да водиш бележки по огледа.

— Ясно.

Бош продължи да проучва съдържанието на багажника. Видя, че по устата и носа на мъртвеца има засъхнала кръв. Косата му беше спечена от кръв, стекла се също по раменете му и по килимчето на дъното на багажника. Откри дупката, през която кръвта се бе процедила върху чакъла отдолу. Намираше се на трийсетина сантиметра от главата на жертвата и очевидно беше нарочно пробита в метала. Не бе от куршум. Навярно беше за оттичане на вода или от някой разхлабил се от вибрациите и паднал болт.

В кашата, която представляваше тилът на мъжа, Бош успя да открие две отделни дупки с разкъсани краища ниско долу отзад на черепа. На тилната изпъкналост — бързо му дойде наум научното наименование. Прекалено много аутопсии, помисли си той. Косата около раните беше овъглена от газовете, избухнали от дулото на пистолет. По скалпа имаше петънца от барут. Изстрели от упор. Изходни рани не се забелязваха. Навярно двайсет и втори калибър, предположи Бош. Тези куршуми подскачаха вътре като топчета, пуснати в празен буркан от конфитюр.

Бош вдигна очи и видя пръски кръв по вътрешната страна на капака на багажника. Той продължително ги огледа, после отстъпи назад и се изправи. Сега погледът му обхващаше целия багажник и отмяташе една по една точките от въображаем списък. Тъй като по пътя до площадката не бяха открити кървави следи, не се съмняваше, че мъжът е бил убит тук в багажника. И все пак оставаха други неизвестни. Защо тук? Защо човекът нямаше обувки и чорапи? Защо бяха развързали китките му? За момента Бош остави всички тези въпроси настрани.

— Потърсихте ли портфейла му? — попита той, без да поглежда към другите двама.

— Не още — отвърна Едгар. — Познаваш ли го?

Бош за първи път погледна изражението на лицето на жертвата. По него все още се четеше страх. Очите бяха затворени. Човекът е знаел какво го очаква. Детективът се зачуди дали белезникавото вещество в ъгълчетата на очите му не са изсъхнали сълзи.

— Не, а ти?

— Не. Във всеки случай е прекалено обезобразен.

Бош предпазливо повдигна гърба на коженото яке и видя, че в задните джобове на панталона на убития няма портфейл. После отвори якето и откри портфейла във вътрешния джоб, върху който имаше етикет от магазин за мъжка мода „Фред Хабър“. Вътре се виждаше и хартиен плик за самолетен билет. С другата си ръка той бръкна в джоба и извади двата предмета.

— Затвори капака — каза той, като отстъпи назад.

Едгар внимателно го затвори, като погребален агент, който затваря ковчег. Бош се приближи до куфарчето си, приклекна и остави нещата върху него.

Първо отвори портфейла. В отделенията от лявата страна имаше пълен комплект кредитни карти, а зад пластмасовото прозорче отдясно се виждаше шофьорска книжка. На нея беше изписано името Антъни Н. Алайзо.

— Антъни Н. Алайзо — каза Едгар. — За по-кратко Тони. „ТНА“. „ТНА продъкшънс“.

Адресът бе в Хидън Хайландс, малък придатък на „Мълхолънд“ сред холивудските хълмове. Едно от онези места, заобиколени с ограда и с будка за пазача на входа, в която по двайсет и четири часа в денонощието дежуряха свободни от работа или пенсионирани ченгета от лосанджелиското полицейско управление. Адресът напълно подхождаше на ролс ройса.

Бош отвори отделението за банкноти. Без да вади парите, той преброи две по сто долара и девет двайсетачки. После съобщи сумата, така че Райдър да може да я запише. След това отвори плика. Вътре имаше самолетен билет за полета на „Америкън еърлайнс“ в петък от Лас Вегас за Лос Анджелис в 22:05, Вписаното в него име отговаряше на онова от шофьорската книжка. Бош погледна гърба на плика, но нямаше нито лепенка, нито друг знак, показващ, че притежателят на билета е имал багаж. Обзет от любопитство, детективът остави портфейла и плика върху куфара и се приближи до колата, за да погледне вътре през прозорците.

— Никакъв багаж ли няма?

— Никакъв — потвърди Райдър.

Бош заобиколи към багажника и отново вдигна капака. Той погледна към трупа и с показалец дръпна нагоре левия ръкав на якето. На китката на жертвата имаше златен ролекс. Циферблатът беше заобиколен с кръг от малки диаманти.

— Мамка му.

Бош се обърна. Беше Едгар.

— Какво има?

— Искаш ли да съобщя в ОБОП?

— Защо?

— Жабарско име, не е обран, две дупки в тила. Точна работа, Хари. Трябва да съобщим в ОБОП.

— Не още.

— Сигурен съм, че Булите ще иска да направим тъкмо това.

— Ще видим.

Бош отново огледа трупа, като внимателно се взря в разкривеното, окървавено лице. После затвори капака.

Той се отдалечи от колата и застана до ръба на площадката. Оттам се разкриваше прекрасен изглед към града. Въпреки леката омара, на изток спокойно се различаваха върховете на холивудските сгради. Той видя светлините на „Доджър стейдиъм“, запалени за вечерния мач. „Доджърс“ нямаха никакъв шанс, въпреки участието на Колорадо и Номо. Бош имаше билет във вътрешния джоб на якето си. Но знаеше, че може само да си мечтае за мача. Тази вечер изобщо нямаше да успее да стигне до стадиона. Знаеше също, че Едгар е прав. Всички признаци сочеха, че убийството е дело на мафията. Трябваше да уведомят Отдела за борба с организираната престъпност — ако не, за да поеме изцяло разследването, поне, за да им даде съвет. Но Бош отлагаше този момент. Беше минало много време, откакто бе имал истински случай. Още не искаше да се предава.

Той погледна надолу към залата. Струваше му се някак прекалено на показ — пред тълпата, насядала в елипсовидния амфитеатър на отсрещния хълм. Най-отдалечените сектори бяха почти на едно равнище с площадката, на която беше паркиран ролсът. Бош се зачуди колко души го наблюдават в момента. И отново си помисли за дилемата, с която се бе сблъскал. Трябваше да продължи с разследването. Но знаеше, че ако извади трупа от багажника пред такава публика, това най-вероятно щеше да предизвика ужасна обществена реакция в града и управлението.

Едгар за пореден път като че ли отгатна мислите му.

— По дяволите, Хари, това изобщо няма да им направи впечатление. По време на джаз фестивала преди няколко години една двойка се чукала тук в продължение на половин час. След като свършили, зрителите отсреща ги аплодирали, изправени на крака. А онзи тип им се поклонил, както си бил чисто гол.

Бош го погледна, за да види дали говори сериозно.

— Четох за това в „Таймс“. В рубриката „Само в Лос Анджелис“. Виж, Джери, това тук е филхармония. Със съвсем друга публика, нали разбираш какво искам да кажа? И не искам този случай да се появи в „Само в Лос Анджелис“, нали така?

— Ясно, Хари.

Бош погледна към Райдър. Досега жената не беше казала почти нищо.

— Ти какво мислиш, Киз?

— Не зная. Ти си шефът.

Райдър бе дребна — метър петдесет и два и не повече от четирийсет и пет килограма, при това заедно с пистолета, никога не би стигнала дотук, ако управлението не беше отменило физическите изисквания, за да привлече повече жени. Кожата й беше светлокафява. Имаше права, късо подстригана коса. Носеше джинси, розова риза и черно спортно яке. Но върху дребничкото й тяло якето не успяваше да скрие 9-милиметровия „Глок“ в кобура на десния й хълбок.

Билетс му бе казала, че е работила с Райдър в „Пасифик“. Кизмин се занимавала с обири и измами, но от време на време помагала в случаи на убийства, които имали и финансови аспекти. Според шефката на детективското бюро, тя можела да се справи с огледа на всяко местопрестъпление не по-зле от който и да е ветеран от „Убийства“. Бе използвала връзки, за да получи одобрение за прехвърлянето на Райдър, но вече се беше примирила, че тя няма да остане дълго на това място. Бе предопределена да се издигне. Фактът, че произхождаше от малцинствата, както и това, че беше добра в работата си и имаше ангел пазител в центъра „Паркър“ — Билетс не знаеше точно кой — всъщност гарантираше, че престоят й в Холивуд няма да продължи много. Той просто бе финален щрих, преди да поеме към стъкления дом.

— Ами СПГ? — попита Бош.

— Изчакахме — отвърна Райдър. — Решихме, че ще останем тук известно време, преди да преместим колата.

Бош кимна. Очакваше от нея да каже тъкмо това. Служебният полицейски гараж обикновено се нареждаше на последно място в списъка на телефонни обаждания. Детективът просто отлагаше, опитваше се да вземе решение, докато задаваше въпроси, чиито отговори вече знаеше.

Накрая все пак реши.

— Добре, хайде, съобщи им — рече той. — Кажи им да дойдат веднага. И да докарат сервизен камион за ролса. Разбра ли? Накарай ги да дойдат, даже в момента да са заети. Кажи им, че камионът е задължителен. В куфарчето ми има телефон.

— Ясно — каза Райдър.

— Защо ти е камион, Хари? — попита Едгар.

Бош не отговори.

— Ще местим всичко, както си е — рече Райдър.

— Какво? — попита Едгар.

Райдър се приближи до куфарчето без да отвърне. Бош й прати усмивка. Тя знаеше какво прави той и детективът започваше да разбира обещанието на Билетс. Бош извади цигара и я запали. После постави изгорялата кибритена клечка в целофановата опаковка на пакета и я пъхна в джоба на якето си.

Докато пушеше забеляза, че от ръба на площадката, откъдето можеше да гледа директно към амфитеатъра, се чува много по-добре. След няколко мига дори успя да познае музиката.

— „Шехерезада“ — рече той.

— Какво казваш, Хари? — попита Едгар.

— Музиката. Казва се „Шехерезада“. Слушал ли си я?

— Не съм сигурен, че я чувам и в момента. Адски кънти, човече.

Бош щракна с пръсти. Някъде от мъглявините в ума му изпълзя нова идея. Той мислено си представи арката на киностудиото, копие на Триумфалната арка в Париж.

— Онзи адрес на „Мелроуз“ — каза Бош. — Намира се близо до „Парамаунт“. Едно от малките студия в съседство. Струва ми се, че се казва „Арчуей“.

— Да, мисля, че си прав.

Към тях се приближи Райдър.

— Пращат ни камион — съобщи тя. — Трябва да пристигне за петнайсетина минути. Свързах се с патоанатома и с отделението за научни изследвания. И те са на път. От ОНИ са заети с някакъв взлом в каньона Никълс, така че няма да дойдат веднага.

— Добре — отвърна Бош. — Някой от вас взел ли е показания от оня с размахващата се палка?

— Разговаряхме само на идване — каза Едгар. — Не е наш тип. Решихме да го оставим на шефа.

Скритият смисъл на думите му беше, че Едгар е почувствал расистката враждебност на Пауърс към него и Райдър.

— Добре, аз ще се заема с него — рече Бош. — Искам вие двамата да довършите със скицирането на местопрестъплението и после да огледате наоколо. Този път поотделно.

И веднага разбра, че това, което току-що им беше казал, е абсолютно излишно.

— Съжалявам. Знаете какво да правите. Просто искам да кажа, че трябва да действаме според правилата. Имам чувството, че този случай ще ни изправи пред камерите.

— Ами ОБОП? — попита Едгар.

— Казах ти, още не.

— Ще ни изправи пред камерите ли? — с озадачено изражение на лице рече Райдър.

— Иска да каже, че си имаме работа с известна личност. От киностудиото. Ако онзи в багажника е голяма клечка от шоубизнеса, някой от „Арчуей“, ще трябва да направим изявление пред някои от медиите. Откриването на мъртвец в багажника на собствения му ролс е новина. Но откриването на човек от шоубизнеса в багажника на ролса му е още по-голяма новина.

— От „Арчуей“ ли?

Бош остави Едгар да я осветлява по въпросите на живота, когато ставаше дума за убийства, за медии и за кинобизнес в Холивуд.

Бош наплюнчи пръсти, за да угаси цигарата си и я прибра при изгорялата клечка в целофановата опаковка. После бавно пое по половинкилометровия път към „Мълхолънд“, като отново внимателно оглеждаше чакълената настилка. Но по чакъла и съседните храсти имаше толкова много боклуци, че нямаше как да разбере дали нещо — фас, бирена бутилка или използван презерватив — е свързано с ролса. Онова, което го интересуваше най-много, бяха следите от кръв. Ако по пътя имаше кръв на жертвата, това би могло да означава, че мъжът е бил убит някъде другаде и после е бил оставен на площадката. Отсъствието на кръв навярно означаваше, че убийството е станало точно там.

Докато правеше безплодния си оглед, той осъзна, че се е отпуснал и че може би дори се чувства щастлив. Беше отново на работа и следваше мисията си. Разбираше, че човекът в багажника е загинал, за да може той да се чувства така, но бързо се освободи от тази мисъл. Мъжът така или иначе щеше да е мъртъв, независимо дали Бош се е върнал в „Убийства“.

Когато стигна до „Мълхолънд“, той видя пожарните коли. Бяха две и около тях стояха отряд пожарникари, очевидно в очакване на нещо. Бош запали нова цигара и погледна към Пауърс.

— Имаме проблем — каза униформеното ченге.

— Какъв?

Преди полицаят да отговори, към тях се приближи един от пожарникарите. На главата си носеше бялата каска на началник на отряда.

— Вие ли сте шефът? — попита той.

— Да.

— Аз съм Иън Фридман — рече пожарникарят. — Имаме проблем.

— Току-що ми казаха.

— Концертът долу в амфитеатъра трябва да свърши след час и половина. След това трябва да пуснем фойерверките. Проблемът е, че според този човек там има труп. Ето това е проблемът. Ако не заемем безопасна позиция, просто няма да има фойерверки. Не можем да го допуснем. Ако не заемем позицията, няма да сме в състояние да видим в случай, че целият склон пламне от някоя случайна ракета. Разбирате ли какво искам да кажа?

Бош забеляза, че Пауърс се подхилва, но не му обърна внимание и впери поглед отново във Фридман.

— Колко време ви трябва, за да заемете позиция?

— Най-много десет минути. Просто трябва да стигнем дотам, преди фойерверките да започнат.

— Значи имаме час и половина?

— Вече около час и двайсет и пет минути. Доста хора там долу ще се разбеснеят, ако не получат своите фойерверки.

Бош разбираше, че решението просто не зависи от него.

— Почакайте тук. Ще си тръгнем след час и петнайсет минути. Не отменяйте шоуто.

— Сигурен ли сте?

— Можете да разчитате.

— Детектив?

— Да?

— С тази цигара нарушавате закона.

Той кимна към покрития със спрей надпис.

— Съжалявам.

Бош излезе на пътя, за да смачка угарката, а Фридман се насочи обратно към хората си, за да предаде по радиостанцията, че шоуто ще се състои. Детективът схвана опасността и го настигна.

— Можете да съобщите, че фойерверки ще има, но не споменавайте нищо за трупа. В противен случай пресата веднага ще се появи, във въздуха ще започнат да кръжат хеликоптери.

— Ясно.

Бош му благодари и насочи вниманието си обратно към Пауърс.

— Не можете да разчистите едно местопрестъпление за час и петнайсет минути — каза полицаят. — Патоанатомът дори още не е пристигнал.

— Това си е мой проблем, Пауърс. Написа ли нещо за мен?

— Още не. Занимавах се с онези момчета. Нямаше да е зле, ако някой от вас имаше радиостанция там с вас.

— Тогава ми разкажи всичко от самото начало.

— Какво да разкажа? — попита Пауърс, като кимна по посока на площадката. — Защо някой от тях не разговаря с мен? Едгар или Райдър?

— Защото са заети. Ще ми разкажеш ли най-после, или не?

— Вече разказах всичко.

— Отначалото, Пауърс. Каза ми какво си направил, когато си проверил колата. Какво те накара да я провериш?

— Няма много за разказване. Обикновено наминавам оттук всяко дежурство да изхвърлям боклука.

Той посочи нагоре към хребета оттатък „Мълхолънд“. По него се виждаше редица от къщи, повечето от които бяха издигнати на конзоли и сякаш висяха във въздуха.

— Хората там горе постоянно се обаждат в участъка и казват, че тук долу палели лагерни огньове, правели се бирени купони, извършвали се дяволски ритуали и Бог знае още какво. Предполагам, че им пречи на гледката. А те не искат нищо да разваля гледката, която им е струвала един милион долара. Така че идвам тук и събирам боклука. Обикновено са отегчени малки пикльовци от долината. Пожарната охрана беше заключила портата тук, но един комбайн мина през нея. Оттогава минаха шест месеца. На градските власти им трябва поне година, за да поправи каквото и да е тук. По дяволите, преди три седмици поисках батерии за фенерчето си и още чакам да ги получа. Ако сам не си бях купил, щях да карам шибаните нощни дежурства на тъмно. На градските власти не им пука. Тези гр…

— Та какво за ролса, Пауърс? Да не се отклоняваме от темата.

— Да, добре, обикновено минавам оттук доста след мръкнало, но заради шоуто в амфитеатъра днес пристигнах рано. И тогава видях ролса.

— Значи си дошъл по своя инициатива, така ли? Без да има оплакване от къщите на хълма?

— Не. Днес просто наминах по своя инициатива. Заради шоуто. Реших, че може да има нарушители.

— А имаше ли?

— Неколцина — хора, които чакаха да слушат музиката. Обаче не бяха от обичайната сган. Това е изтънчена музика, предполагам, че може да се каже така. Във всеки случай ги изгоних и когато си тръгнаха, ролсът си беше там. Но нямаше кой да го кара.

— И ти го провери.

— Да, пък и познавам тази смрад, човече. Отворих багажника със шперца и той беше вътре. Трупът. После се отдалечих и повиках спецовете.

В начина, по който произнесе последната дума, се долавяше нотка на сарказъм. Бош ней обърна внимание.

— Взе ли имената на някои от хората, които си изгонил?

— Не, както вече ти казах, първо ги изгоних и чак после забелязах, че в ролса няма никой. Вече беше прекалено късно.

— Ами снощи?

— Какво снощи?

— Минавал ли си оттук?

— Не. В неделите съм свободен.

— А в съботите?

— На работа съм. Свободен съм в неделя и понеделник. Днес просто си отработвам ваканцията.

— Тогава идвал ли си насам в събота?

Пауърс поклати глава.

— В събота трета смяна винаги е натоварена, чак до полунощ. Нямах време да се размотавам, а доколкото ми е известно, не сме получавали оплакване… така че изобщо не съм минавал оттук.

— И просто си отговарял на радиосигнали?

— Цялата нощ беше адски напрегнато. Даже не успях да вечерям.

— Да не правиш почивка за вечеря — това е истинско призвание, Пауърс.

— Какво трябва да означава това?

Бош разбра, че е допуснал грешка. Пауърс бе изтъкан от професионални разочарования, а той беше поставил пръст в раната. Полицаят отново почервеня и бавно свали тъмните си очила, преди да заговори.

— Чуй какво ще ти кажа, пуяк такъв. Ти си минал между капките по времето, когато е можело. А останалите от нас? Ние… аз се бъхтя да се добера до златната значка от толкова много години, че не мога да ги преброя, и имам горе-долу също толкова шанс, колкото и онзи в багажника на ролс ройса. Но не се предавам. Все още съм тук и по пет нощи на седмица отговарям на радиосигнали. На вратата на колата ми пише „Закриляй и пази“ и аз правя точно това, човече. Така че не ми дрънкай тези глупости за призванието.

Бош се поколеба и не каза нищо, докато не се увери, че Пауърс е свършил.

— Виж, Пауърс, нямах намерение да те обиждам. Разбираш ли? Искаш ли една цигара?

— Не пуша.

— Добре, хайде да опитаме пак. — Той изчака, докато ченгето отново си сложи огледалните очила и като че ли се поуспокои. — Ами в петък вечер? Минавал ли си оттук?

— Минах оттук рано. Към осем часа. Тогава ролса го нямаше. Бош кимна.

— Винаги ли патрулираш сам?

— Аз съм „З“ патрул.

Бош отново кимна. Патрул „Зебра“. Полицай с най-разнообразни функции, което означаваше, че се занимава с всякакви сигнали, обикновено дребни, докато патрулите от по две ченгета поемаха по-съществените и навярно опасни случаи. Зебрите пътуваха сами и често обикаляха свободно цялата територия на управлението. В йерархията се намираха между сержантите и редовите ченгета, които патрулираха в така наречените основни патрулни райони.

— Често ли се случва да гониш хора оттук?

— Един-два пъти месечно. Не зная как е в другите смени или при патрулните двойки. Но подобни сигнали обикновено се поемат от „З“ патрула.

— Правил ли си полеви разпити?

Полеви разпити официално се наричаха формулярите, попълвани от ченгетата, когато спираха подозрителни лица, но нямаха достатъчно улики, за да ги арестуват. Попълването на такъв формуляр при арест — в този случай заради навлизане в забранена зона — би било загуба на време. Американският съюз за защита на гражданските свободи смяташе тези разпити за превишаване на полицейските правомощия.

— Да, няколко, в участъка.

— Хубаво. Ще се наложи да им хвърлим едно око, ако успееш да ги изровиш. Освен това мислиш ли, че ще можеш да попиташ колегите си от патрулната двойка дали през последните няколко дни не са забелязали ролса насам?

— Тук ли е мястото, където трябва да ти благодаря, че ми поверяваш част от страхотното разследване и да те помоля да подхвърлиш някоя добра дума за мен пред шефа на детективското бюро?

Бош втренчено го изгледа няколко секунди, преди да отговори.

— Не, тук е мястото, където ти казвам да приготвиш формулярите до девет часа вечерта, в противен случай ще кажа някоя дума за това на шефа на патрулите. И забрави за момчетата от патрулната двойка. Ние сами ще поговорим с тях. Не искам да пропускаш вечерята си втора смяна поред, Пауърс.

Бош се отправи обратно към местопрестъплението. Отново вървеше бавно и оглеждаше другата страна на настлания с акъл път. На два пъти му се наложи да отстъпва встрани в храстите, за да пропусне камиона на Служебния полицейски гараж и после микробуса на Отделението за научни изследвания.

Когато стигна, отново не беше открил нищо и вече бе сигурен, че жертвата е била убита в багажника на самата площадка. Той видя Арт Донован, специалиста от ОНИ, и фотографа Ролънд Куатро, които започваха работата си. Бош се приближи до Райдър.

— Нещо ново? — попита тя.

— Не. А при теб?

— Нищо. Струва ми се, че ролсът трябва да е бил докаран тук с нашия човек в багажника. После престъпникът отваря капака и два пъти стреля в жертвата. След това го затваря и си тръгва. Някой го взима от „Мълхолънд“. А местопрестъплението тук остава чисто.

Бош кимна.

— А кой е убиецът?

— Ами, засега нямам представа?

Бош се приближи до Донован, който прибираше портфейла и плика със самолетния билет в чиста найлонова торбичка.

— Арт, имаме проблем.

— На мен ли го казваш? Тъкмо си мислех, че мога да опъна брезентово платнище на леки триноги, но ми се струва, че няма да успееш да попречиш на всички в амфитеатъра да видят какво става. Някои от тях така или иначе ще разберат. Предполагам, че фойерверките ще трябва да се отменят. Освен ако просто не смяташ да изчакаш до края на шоуто.

— Не, адвокатите само това и чакат, за да ни скъсат задниците в съда, че сме забавили разследването. Знаеш го, Арт.

— Тогава какво ще правим?

— Просто си върши работата малко по-бързо и после ще откараме колата както си е в лабораторията на ОНИ. Знаеш ли дали в момента е заета?

— Не, би трябвало да е свободна — бавно отвърна Донован. — Искаш да кажеш, че ще откараме колата заедно с трупа ли?

Бош кимна.

— Така ще можеш да свършиш черната работа там, нали?

— Напълно. Ами патоанатомът? Той трябва писмено да одобри подобно нещо, Хари.

— Аз ще се оправям с това. Преди да го качим на камиона обаче, погрижи се да направите снимки и да го заснемете на видео в случай, че нещата се променят по време на пътуването. Освен това вземи отпечатъци от пръстите на жертвата и ми ги дай.

— Готово.

Донован отиде при Куатро, за да му обясни плана, а Бош се приближи до Едгар и Райдър.

— Добре, засега ще трябва да продължим с разследването. Ако сте имали планове за вечерта, телефонирайте, за да ги отмените. Очаква ни дълга нощ. Ето начина, по който искам да действаме.

Той посочи към къщите на хребета.

— Първо, Киз, искам да се качиш там и да минеш от къща на къща. Процедурата ти е известна. Виж дали някой си спомня да е виждал ролса и дали знае откога е там. Някой може да е чул изстрелите. Могат да са отекнали чак догоре. Трябва да се опитаме да определим времето на убийството. След това аз… Имаш ли телефон?

— Не. Имам радиостанция в колата.

— Не. Не искам да разговаряме за това по ефира.

— Мога да използвам телефона в някоя от къщите.

— Добре, съобщи ми, щом свършиш. Или пък аз ще ти съобщя по пейджъра, ако съм готов преди теб. В зависимост от това как се развият нещата, някой от нас двамата ще се свърже с най-близкия роднина на жертвата, а после и със службата му.

Тя кимна. Бош се обърна към Едгар.

— Джери, ти ще се върнеш и ще действаш от управлението. На теб се пада писмената работа.

— Но тя е заекът.

— Ами тогава следващия път не идвай по тениска. Не можеш да тръгнеш от врата на врата в тези дрехи.

— В колата имам риза. Ще се преоблека.

— Следващия път. Сега ще се заемеш с писмената работа. Но преди да започнеш, искам да провериш в компютъра и да видиш с каква информация разполагаме за Алайзо. Миналата година му отвориха досие, така че трябва да имат отпечатъци от пръстите му. Виж дали можеш да накараш някой от лабораторията по дактилоскопия да ги сравни с отпечатъците, които в момента снема Арт. Искам потвърждение на самоличността на жертвата колкото е възможно по-скоро.

— През нощта там няма да има никой. Дежурен е Арт. Той би трябвало да свърши това.

— Арт ще си има работа. Виж дали няма да успееш да измъкнеш някого от вкъщи. Идентификацията ни трябва.

— Ще се опитам, но не мога да обе…

— Добре. След това искам да се свържеш с всички патрулни двойки в района и да разбереш дали някой е видял ролса. Пауърс — онзи тип на пътя — ще изрови разпитите на хлапетата, които се мотаят там. Искам да започнеш да проверяваш и тях. После можеш да се заемеш с писмената работа.

— По дяволите всичко това, ще имам късмет, ако успея да започна да пиша до следващия вторник.

Бош не обърна внимание на хленченето му и отправи поглед към двамата си партньори.

— Аз ще остана с трупа. Ако се задържа много, ти, Киз, ще отидеш да провериш служебния му адрес, а аз ще поема най-близките му роднини. Добре, всички знаете ли какво да правите?

Райдър и Едгар кимнаха. Бош виждаше, че Едгар все още е раздразнен от нещо.

— Можеш вече да тръгваш, Киз.

Тя се отдалечи и Бош изчака, докато вече не можеше да ги чуе.

— Добре, Джери, какъв е проблемът?

— Просто исках да зная дали отсега нататък в екипа ще е все така. Все аз ли ще получавам черната работа, докато принцесата само си прави кефа?

— Не, Джери, няма да е все така и ми се струва, че ме познаваш достатъчно, за да е излишно да питаш. Какъв е действителният проблем?

— Не ми харесва решението ти, Хари. Вече трябваше да сме съобщили на ОБОП. Случаят определено е свързан с мафията. Мисля, че би трябвало да им съобщим, но не го правиш, защото отскоро си се върнал в отдела и си чакал такъв случай от адски много време. Това е проблемът.

Едгар разпери ръце, сякаш за да покаже колко очевидно е всичко това.

— Знаеш, че няма да откриеш нищо, Хари. А и труповете никога няма да станат дефицитни. Тук е Холивуд, нали не си го забравил? Според мен просто трябва да им предадем този случай и да чакаме следващия.

Бош кимна.

— Може и да си прав — отвърна той. — Навярно е така. Но шефът съм аз. Така че засега ще действаме, както реша. Ще телефонирам на Булите и ще й кажа какво е положението, после ще се свържа с ОБОП. Но даже да поемат случая, ние ще участваме в разследването. Знаеш го. Така че хайде да го направим както трябва. Става ли?

Едгар неохотно кимна.

— Виж — каза Бош, — възражението ти е отбелязано, нали?

— Разбира се, Хари.

В този момент Бош видя, че на площадката спира синият микробус на патоанатома. На волана беше Ричард Матюс. Това бе добре. Матюс не беше ограничен като някои други и детективът смяташе, че ще успее да го убеди да се съгласи с плана му да откарат ролса заедно с трупа. Патоанатомът щеше да разбере, че това е единствената възможност.

— Поддържай връзка — каза на тръгване той на Едгар.

Другият намусено му махна с ръка, без да поглежда назад. През следващите няколко мига Бош остана сам насред местопрестъплението. Съзнаваше, че ролята му наистина му доставя удоволствие. Началото на нов случай като че ли винаги оживяваше по този начин. Знаеше колко много му беше липсвало това усещане и колко бе жадувал за него през последната година и половина.

Накрая остави мислите си настрани и се насочи към микробуса, за да разговаря с Матюс. Откъм амфитеатъра се разнесе взрив от аплодисменти. „Шехерезада“ бе завършила.

Лабораторията на ОНИ представляваше метален заслон от Втората световна война, поставен по средата на служебния двор зад полицейското управление в центъра „Паркър“. Заслонът нямаше прозорци и имаше широка двойна врата. Отвътре беше боядисан в черно, а всеки процеп, през който можеше да проникне светлина бе запушен. След затварянето на вратата, над нея се пускаха плътни черни завеси. Тогава вътре ставаше тъмно като в душата на лихвар. Хората, които работеха там, дори наричаха мястото „пещерата“.

Докато сваляха ролса от камиона на СПГ, Бош постави куфарчето си върху една от работните маси в лабораторията и извади от него телефона си. Отделът за борба с организираната престъпност представляваше тайно общество в рамките на по-голямото затворено общество на управлението. Знаеше за ОБОП съвсем малко и почти не познаваше детективи, които работеха в него. ОБОП беше тайнствена сила, дори за служителите от управлението. Малцина знаеха с какво точно се занимава отделът. И това, разбира се, пораждаше подозрение и завист.

В детективското бюро смятаха повечето от детективите от ОБОП за тежкари. Те се спускаха долу, за да отнемат разследвания от полицаи като Бош, но рядко им даваха други случаи в замяна. Бош беше виждал много следствия да изчезват в отдела им, без това да доведе до съдебно преследване на хора от мафията. Те бяха единствената служба в управлението със секретен бюджет — одобрен на закрито заседание на началника и на полицейска комисия, която обикновено се водеше по него. Оттам парите изчезваха в мрака за заплащане на информатори, за разследвания и супермодерна техника. Много от случаите им също изчезваха в небитието.

Бош поиска телефонистката да го свърже с дежурния от ОБОП. Докато чакаше, отново се замисли за трупа в багажника. Алтъни Алайзо — ако наистина бе той — беше разбрал какво го чака и бе затворил очи. Детективът се надяваше, че с него няма да стане така.

— Ало — разнесе се някакъв глас.

— Тук е Хари Бош. Ръководя екип по разследване на убийство в Холивуд. С кого разговарям?

— С Дом Карбон. Аз съм дежурен този уикенд. Ще ми го провалите ли?

— Може би. — Бош се опита да се сети. Името му беше смътно познато, но не можеше да си спомни откъде. Бе сигурен, че никога не са работили заедно. — Тъкмо затова се обаждам. Може би ще искате да хвърлите един поглед.

— Ще ми кажете ли за какво става дума?

— Разбира се. Бял мъж, открит в багажника на собствения си „Силвър клауд“ с две дупки в тила. Навярно двайсет и втори калибър.

— Нещо друго?

— Колата беше на път на пожарната охрана, отбивка от „Мълхолънд“. Не прилича на обир. Поне не на лични вещи. Намерих кредитни карти, пари в портфейла и златен ролекс на ръката му. Циферблатът е заобиколен с диаманти.

— Не ми казахте кой е убитият.

— Още нищо не е потвърдено…

— Просто ми го кажете.

Бош продължаваше да се дразни от факта, че не успяваше да свърже гласа от слушалката с определено лице.

— Изглежда е Антъни Н. Алайзо, четирийсет и осем годишен. Живее горе на хълмовете. Вероятно притежава някаква компания с офис в едно от студията на „Мелроуз“ близо до „Дарамаунт“. Казва се „ТНА продъкшънс“. Струва ми се, че е в студията „Арчуей“. Скоро ще имаме повече информация.

В отговор получи само мълчание.

— Това интересува ли ви?

— Антъни Алайзо.

— Да, точно така.

— Антъни Алайзо.

Карбон бавно повтаряше името, сякаш беше хубаво вино, което опитваше, преди да реши дали да приеме бутилката или да го изплюе. После отново замълча задълго.

— В момента не мога да го свържа с нищо, Бош — накрая отвърна той. — Мога да позвъня тук-там. Къде да ви открия?

— В лабораторията на ОНИ. Трупът е при нас и известно време ще остана тук.

— Какво искате да кажете, че сте взели трупа в лабораторията ли?

— Това е дълга история. Кога смятате, че ще можете да ми телефонирате?

— Веднага щом се свържа с когото трябва. Ходихте ли в службата му?

— Не още. Ще отидем там по някое време през нощта.

Бош даде номера на клетъчния си телефон, после затвори и го прибра в джоба на якето си. За миг се замисли за реакцията на Карбон, когато чу името на жертвата. Накрая реши, че не е в състояние да открие в нея какъвто и да е скрит смисъл.

След като ролсът беше вкаран в лабораторията и затвориха вратите, Донован спусна завесите. После включи флуоресцентното осветление, докато приготви апаратурата си. Пато-анатомът Матюс и двамата му помощници се струпаха над работната маса и започнаха да подреждат инструментите, които щяха да им трябват.

— Няма да бързаме, нали, Хари? Първо ще заснема багажника с трупа вътре. После ще го извадим и пак ще го снимаме. След това ще се заемем с останалото.

— Сега ти командваш, приятел. Използвай колкото време ти трябва.

— Ще се нуждая от помощта ти, когато започна да снимам. Ролънд трябва да отиде на друго местопрестъпление.

Бош кимна и проследи с поглед Донован, който завинти оранжев филтър за фотоапарат „Никон“. Той преметна ремъка на апарата през главата си и включи лазера, който представляваше кутия, приблизително с големината на видео, свързана с кабел за дългия трийсетина сантиметра електронен жезъл с ръкохватка. Краят на жезъла излъчваше мощен оранжев лъч.

Донован отвори един от шкафовете и извади няколко чифта оранжеви предпазни очила, които раздаде на Бош и другите. Последния чифт сложи на собствените си очи. Освен това даде на детектива и латексови ръкавици.

— Първо набързо ще заснемем багажника отвън и после ще го отворим — каза Донован.

Точно когато понечи да изключи осветлението, телефонът в джоба на Бош иззвъня. Донован изчака детектива да отговори. Обаждаше се Карбон.

— Бош, оставяме случая на вас.

Известно време Хари не отвърна нищо. Карбон също мълчеше. Донован изключи лампите и стаята потъна в пълен мрак.

— Искате да кажете, че нямате нищо за този човек? — най-после се обади в мрака Бош.

— Проверих, разговарях с някои хора. Очевидно никой не го познава. Никой не е работил с него… Доколкото знаем, е чист… Казахте, че е бил напъхай в багажника и прострелян два пъти, а?… Бош, там ли сте?

— Да, тук съм. Да, прострелян е два пъти в багажника.

— Реквием от багажника.

— Какво?

— Така казва един мошеник от Чикаго. Разбирате ли, когато пречукат някой нещастен кретен, те казват: „А, Тони ли? Не се тревожи за Тони. Вече е реквием от багажника. Повече няма да го видиш.“ Но проблемът е, че нещо като че ли не е както трябва, Бош. Този тип не ни е известен. Хората, с които разговарях, смятат, че е възможно някой да се опитва да ви накара да си мислите, че става въпрос за дело на мафията, нали разбирате какво искам да кажа?

Бош проследи с поглед лазерния лъч, който пронизваше мрака и осветяваше задната част на багажника. Очилата филтрираха оранжевата светлина и той я възприемаше като яркобяла. Детективът стоеше на около три метра от ролса, но можеше да види блестящите следи по капака и бронята. Това винаги му напомняше за онези представления на Националното географско дружество, в които показваха подводна камера, спусната в мрачните океански глъбини и осветяваща с лъча си потънали кораби или самолети. Гледката му се струваше някак си зловеща.

— Вижте, Карбон — каза той, — не сте ли любопитен поне да дойдете и да хвърлите един поглед?

— Не и този път. Разбира се, телефонирайте ми, ако се натъкнете на нещо, нали знаете, нещо, което изглежда различно от моето предположение. Освен това утре ще продължа с проверката. Имам номера ви.

Бош се радваше, че ОБОП не му отнема разследването, но в същото време беше изненадан. Бързината, с която Карбон се отказа от случая, му се струваше необичайна.

— Искате ли да ми кажете някакви други подробности, Бош?

— Тъкмо започваме. Но искам да ви питам чували ли сте някога за убиец, който отнася обувките на жертвата със себе си? И който освен това развързва ръцете на трупа.

— Който отнася обувките му… и го развързва. Хм, май не съм, не. Нищо конкретно. Но както вече казах, утре сутрин ще поразпитам и ще вкарам случая в нашия компютър. Нещо друго интересно?

На Бош не му харесваше всичко това. Карбон изглеждаше прекалено заинтригуван, макар да твърдеше, че не е. Бе казал, че Тони Алайзо не е замесен с мафията, но въпреки това искаше още подробности. Дали просто се опитваше да му помогне, или имаше нещо повече?

— Като че ли това е всичко, с което разполагаме засега — отвърна Бош. Беше решил да не издава повече информация без да е наложително. — Както казах, тъкмо започваме.

— Добре тогава, почакайте до утре сутрин и аз ще проуча въпроса по-сериозно. Ще ви телефонирам, ако открия нещо.

— Чудесно.

— Ще се чуем по-късно. Но знаете ли за какво според мен става дума, Бош? За тип, който навярно е правил сандвич с нечия чужда жена. Много често нещата приличат на професионални убийства, а всъщност не са, нали разбирате какво искам да кажа?

— Да, разбирам. Ще се чуем по-късно.

Бош се приближи до багажника на ролса. Отблизо можеше да види спираловидните следи, които бе забелязал на лазерната светлина, и които като че ли бяха оставени от бърсане с парцал. Като че ли цялата кола беше покрита с тях.

Но когато Донован премести жезъла над бронята, лазерът разкри върху хромираната повърхност частичен отпечатък от подметка.

— Дал и някой…

— Не — прекъсна го Бош. — Никой не е стъпвал там.

— Добре тогава. Подръж жезъла над отпечатъка.

Детективът се подчини и Донован се наведе над него, за да заснеме няколко кадъра, като постоянно въртеше обектива, за да се увери, че ще получи поне една ясна снимка. Отпечатъкът бе от предната част на подметка. В началото й се виждаше кръгъл мотив, от който излизаха прави линии, напомнящи на слънчеви лъчи. После имаше кръстовиден знак и след него отпечатъкът прекъсваше на ръба на бронята.

— Гуменка — каза Донован. — А може и да е работна обувка.

След като свърши със снимките, той отново премести жезъла по багажника, но освен следите от бърсане нямаше нищо друго.

— Добре — рече той. — Отвори го.

Като осветяваше пътя си с миниатюрно фенерче, Бош стигна до вратата откъм седалката на шофьора и се наведе вътре, за да отвори багажника. Малко след това лабораторията се изпълни със зловонието на смърт.

На Бош му се стори, че трупът не се е разместил по време на пътуването. Но под мощната светлина на лазера жертвата придоби призрачен вид. Лицето на мъжа бе отвратително, като на чудовищата, които рисуваха с флуоресцентна боя в залите на ужасите. Кръвта изглеждаше по-тъмна, в контраст с ярко блестящите краища на костите по ръбовете на раните.

По дрехите му лъщяха косъмчета и нишки. Бош се надвеси с пинсети и пластмасова кутия от онези, в които пазят сребърни половиндоларови монети. Той внимателно събра тези потенциални веществени доказателства и ги сложи в кутията. Работата беше досадна и от нея обикновено не излизаше нищо. Детективът знаеше, че такива неща могат да се открият по което и да е време по когото и да е.

— Гърба на якето — каза на Донован той, когато свърши. — Вдигнах го, за да потърся портфейла.

— Добре, върни го обратно.

Бош го направи и върху хълбока на Алайзо се появи нов отпечатък от подметка. Той съответстваше на другия от бронята, но беше по-цялостен. Върху тока имаше още един кръг с лъчи. По-нагоре се виждаше надпис, вероятно на производителя, но не можеше да се разчете.

Независимо дали щяха да успеят да идентифицират обувката, Бош знаеше, че това е добра находка. Тя означаваше, че внимателният убиец е допуснал грешка. Поне една. Ако не друго, това поне подхранваше надеждата да има и други грешки, които в крайна сметка да го отведат при убиеца.

— Вземи жезъла.

Детективът пое уреда и Донован отново направи снимки.

— Заснемам отпечатъка само за да го документирам, но преди да вдигнем трупа, ще свалим якето — каза той.

После Донован придвижи лазера нагоре по вътрешността на капака. Появиха се многобройни отпечатъци, предимно от палци, там, където капакът се хващаше, за да се повдигне. Много от отпечатъците се застъпваха — признак, че са стари. Бош веднага разбра, че навярно принадлежат на самата жертва.

— Ще ги заснема, но недей да разчиташ на нищо — рече Донован.

— Зная.

Когато свърши, той остави жезъла и фотоапарата върху кутията на лазера и каза:

— Добре, хайде да извадим този приятел навън и бързо да го огледаме, преди да го отнесат оттук.

Без да чака отговор, той отново включи флуоресцентното осветление и всички вдигнаха ръце към очите си, за да ги скрият от ярката светлина, която ги заслепи. Няколко мига по-късно Матюс и хората му се приближиха до багажника и извадиха трупа върху черния найлонов чувал, който бяха опънали върху носилка на колела.

— Трупът не е вкочанен — съобщи Матюс.

— Да — отвърна Бош. — Какво мислиш?

— Минали са най-малко четирийсет и осем часа. Първо обаче ме остави да си свърша работата и да видя с какво разполагаме.

Но преди това Донован отново изключи осветлението и прокара жезъла по трупа, от главата надолу. Сълзите в ъгълчетата на очите проблеснаха в бяло под светлината. Върху лицето на мъртвеца имаше няколко косъма и нишки и Бош старателно ги събра. Освен това имаше леко ожулване високо на дясната скула, останало скрито преди, докато трупът бе лежал на дясната си страна в багажника.

— Възможно е да са го ударили, но също може да е от напъхването в багажника — каза Донован.

Когато лъчът се спусна надолу над гърдите, той развълнувано възкликна:

— Хей, я погледнете тук.

Под лазерната светлина върху дясното рамо на коженото яке блестеше нещо, което приличаше на пълен отпечатък от ръка. На реверите се виждаха по един размазан отпечатък от палец. Донован се наведе, за да ги огледа съвсем отблизо.

— Това е обработена кожа, тя не поглъща киселините на отпечатъците. Тук ударихме десятката, Хари. Отпечатъкът от ръка е отличен. Тези палци не… Мисля, че ще можем да ги вдигнем с малко лепило. Хари, я обърни един от реверите.

Бош се пресегна и внимателно преметна левия ревер. От вътрешната му страна се виждаха четири отпечатъка от пръсти. Детективът обърна десния и откри още четири. Изглежда, някой бе сграбчил Тони Алайзо за реверите.

Донован подсвирна.

— Като че ли са оставени от двама души. Погледни големината на палците по реверите и ръката върху рамото. Бих казал, че ръката е по-малка, Хари. Може би женска. Не зная. Но ръцете, които са хванали този тип за реверите, са били големи.

Той взе ножица от куфарчето с инструменти до него и внимателно разряза спортното яке, за да го свали от трупа. След това Бош го пое от ръцете му и Донован прокара лазера по материята. Освен вече отбелязаните отпечатъци от обувка и пръсти, не се появи нищо друго. Бош грижливо закачи якето на гърба на един от столовете до масата и се върна при трупа. Донован прокарваше жезъла над долните крайници.

— Нещо друго? — каза Донован, без да се обръща конкретно към никого, освен може би към убития. — Хайде де, кажи ни нещо повече.

По панталоните имаше още нишки и стари петна. Нищо, което да изглежда важно — поне докато не стигнаха до маншетите. Бош обърна маншета на десния крачол, В гънката се бе насъбрало голямо количество прах и влакна. Освен това под лазерния лъч блестяха пет мънички златисти частички. Детективът грижливо ги прибра с пинсетите в отделна пластмасова кутия. От левия маншет извади още две подобни.

— Какво е това? — попита той.

— Хвана ме натясно. Приличат ми на блясък от грим или нещо подобно.

Донован придвижи жезъла над босите крака. Отдолу на пръстите, както и под нокътя на левия палец се виждаше оранжева пръст, която напомняше глина. Бош остърга частици от нея.

— Добре, това е всичко — съобщи Донован.

Отново включиха осветлението и Матюс се зае с трупа. Той раздвижи ставите му, разтвори ризата, за да определи степента на посиняване, отвори очите и завъртя главата. Донован се разхождаше наоколо, докато чакаше патоанатомът да приключи и да може да продължи с лазерното си шоу. Той се приближи до Бош.

— Да ти кажа ли какво мисля за случая, Хари?

— Разбира се.

— Ами, според мен някой заплашва този тип с пистолет. Завързва го, натиква го в багажника и го откарва на онзи пожарен път. Още е жив, нали така? После нашият престъпник излиза от колата, отваря багажника, стъпва с един крак върху бронята, готов да свърши работата, но не може да си пъхне ръката, за да притисне дулото до черепа му, разбираш ли? А за него е било важно. Да си свърши работата както трябва. Затова стъпва с големия си крак върху хълбока на онзи нещастник, навежда се надолу, бам-бам и готово. Ти как смяташ?

Бош кимна.

— Смятам, че навярно си прав.

Детективът вече бе анализирал положението в същите насоки, но далеч не си правеше подобни заключения.

— В такъв случай как се е върнал? — попита той.

— Къде да се върне?

— Ако този тип през цялото време е бил в багажника, престъпникът е шофирал ролса. А ако той е шофирал, как тогава се е върнал там, където е хванал Тони?

— Другият — отвърна Донован. — Върху якето имаме два различни отпечатъка. Някой може да е карал след ролса. Жената. Онази, която си е сложила дланта върху рамото на жертвата.

Бош кимна. Вече беше мислил за това, но нещо в сценария на Донован не му харесваше. Не бе сигурен точно какво.

— Добре, Бош — прекъсна ги Матюс. — Сега ли искаш да чуеш наблюденията ми или ще чакаш официалния доклад?

— Сега.

— Добре тогава, слушай. Посиняването е останало непроменено. Трупът не е бил местен след спирането на сърдечната дейност. — Той погледна към записките си. — Да видим какво друго имаме. Вкочаняването е окончателно изчезнало, очите са затворени и роговицата е напълно помътняла, кожата е отпусната. Струва ми се разбираш, че смъртта е настъпила преди два до три дни, по-скоро три. Ако откриеш някакви конкретни насочващи данни, навярно ще можем да дадем по-точна информация.

— Ясно — отвърна Бош.

Знаеше, че под насочващи данни Матюс има предвид детективът да проучи последния ден на жертвата, да разбере какво е ял за последен път и тогава патоанатомът можеше да фиксира по-точно времето на смъртта, като анализираше степента на смилане на храната в стомаха.

— Твой е — каза на Матюс Бош. — Имаш ли представа кога ще свършиш с аутопсията?

— Хващаш последния ден от празниците. Последната ми информация е, че до момента в окръга имаме двайсет и седем убийства. Навярно ще се заемем с твоя човек чак в четвъртък, при това ако имаш късмет. Няма нужда да ни се обаждаш, ние ще те потърсим.

— Да, чувал съм същото и преди.

Но този път забавянето не безпокоеше сериозно Бош. В случаи като този аутопсията обикновено не поднасяше изненади. Беше съвсем ясно как е загинала жертвата. Неизвестните бяха защо и от чия ръка.

Матюс и асистентите му откараха трупа и оставиха Бош и Донован сами с ролса, Донован мълчаливо гледаше колата по начина, по който матадорът гледа бика, с който му предстои да се бие.

— Сега ще разкрием тайните й, Хари.

В този момент телефонът на Бош иззвъня и детективът припряно го измъкна от якето си. Обаждаше се Едгар.

— Идентифицирахме го, Хари. Алайзо е.

— С помощта на отпечатъците ли го направи?

— Да. Мослър има факс вкъщи. Пратих му всичко и той го анализира.

Мослър бе един от служителите в ОНИ.

— С отпечатъците от досието му ли ги е сравнил?

— Да. Освен това взех пълен комплект от отпечатъците на Тони от един стар доклад за арест с проститутка. Мослър провери и тях. Алайзо е.

— Добра работа. Какво друго откри?

— Както казах, проверих този тип. В общи линии е чист. Само онзи арест с проститутката през седемдесет и пета. Почти нищо друго. Компютърът дава името му като жертва на обир в дома му през март. В гражданските индекси има съвсем малко информация. Както изглежда, нарушаване на условията на договор. Дело за неизпълнени обещания и измама на хора. Това е добър мотив, Хари.

— За какво са били делата?

— Засега не разполагам с повече данни, само с резюметата от гражданския индекс. Сутринта ще трябва да прегледам делата в архива на съда.

— Добре. Провери ли за изчезнали хора?

— Да, проверих. Никой не е съобщил за него. Ти откри ли нещо?

— Може би. Възможно е да имаме късмет. Като че ли ще успеем да вдигнем няколко отпечатъка от трупа. От двама души.

— От трупа ли? Това наистина е страхотно.

— От коженото яке.

Бош усети, че Едгар е възбуден. И двамата детективи знаеха, че ако отпечатъците не са на някой заподозрян, те със сигурност Щяха да са достатъчно нови, за да принадлежат на хора, които са го виждали малко преди смъртта му.

— Съобщи ли в ОБОП?

Бош очакваше този въпрос.

— Да. Отказват се от случая.

— Какво?

— Така казаха. Поне засега. Докато не открием нещо, което може да ги заинтересува.

Бош се зачуди дали Едгар изобщо му вярва, че е телефонирал в отдела.

— Тук нещо не е както трябва, Хари.

— Да, но не можем да направим нищо друго, освен да си свършим работата. Чувал ли си се с Киз?

— Още не. С кого разговаря в ОБОП?

— С някакъв тип на име Карбон. Той беше дежурен.

— Никога не съм чувал за него.

— Нито пък аз. Трябва да затварям, Джери. Дръж ме в течение.

В момента, в който Бош изключи телефона, вратата на лабораторията се отвори и вътре се появи лейтенант Грейс Билетс. Тя бързо огледа помещението и видя Донован, който работеше в колата. После помоли детектива да излезе навън и той веднага разбра, че шефката му не е в настроение.

Тя затвори вратата зад гърба му. Беше на четирийсетина години и служеше в управлението горе-долу от толкова време, отколкото и Бош, но преди да я назначат за началник на детективското бюро, никога не бяха работили заедно. Бе средна на ръст, с късо подстригана червеникаво-кафява коса. Не носеше грим. Обличаше се изцяло в черно — джинси, тениска и блейзър. Носеше и черни каубойски ботуши. Единственото й признание за женственост бяха тънките златни халки на ушите. Маниерите й не бяха признание за каквото и да е.

— Какво става, Хари? Докарал си трупа в колата, така ли?

— Налагаше се. В противен случай трябваше да го извадя от багажника пред очите на десетина хиляди души, които щяха да гледат нашето шоу вместо фойерверките.

Бош подробно й обясни положението и Билетс мълчаливо го изслуша. Когато свърши, тя кимна.

— Извинявай — каза шефката му. — Не знаех подробностите. Очевидно не си имал друг избор.

Бош харесваше тази й черта. Билетс не винаги беше права и с готовност си го признаваше.

— Благодаря, лейтенант.

— А сега, с какво разполагаме?

Когато двамата се върнаха вътре, Донован работеше върху коженото яке на една от масите. Бе го провесил на телена закачалка в празен стогалонов аквариум и после беше пуснал вътре специален пакет, който при разпечатване отделяше цианоакрилатни пари. Те се свързваха с аминокиселините и мазнините на отпечатъците, кристализираха и така оформяха детайлите им, като ги правеха по-отчетливи и готови за заснемане.

— Как е? — попита Бош.

— Чудесно. От това ще излезе нещо. Привет, лейтенант.

— Здрасти — отвърна Билетс.

Бош бе сигурен, че тя не помни името на Донован.

— Слушай, Арт — каза той, — когато свършиш, занеси отпечатъците в дактилоскопската лаборатория и после съобщи на мен или на Едгар. Ще пратим някой там да ги обработи с код три.

Това беше патрулен код, означаващ включване на сигналните светлини и сирени. Бош искаше отпечатъците да бъдат незабавно анализирани. До този момент те бяха най-доброто, с което разполагаха.

— Ясно, Хари.

— Ами ролса? Мога ли вече да вляза вътре?

— Ами, още не съм съвсем свършил с него. Но можеш да влезеш, просто бъди внимателен.

Бош започна да претърсва вътрешността на колата. Първо провери джобовете на вратите и седалките, но не откри нищо. После отвори пепелниците. Бяха празни, нямаше дори пепел. Детективът мислено си отбеляза, че убитият очевидно не е бил пушач.

Билетс стоеше наблизо и го наблюдаваше, но не взимаше участие в претърсването. Бе се издигнала до шеф на бюрото най-вече заради административните си успехи, а не заради уменията си на детектив. Знаеше кога само да гледа и да не пречи.

Бош погледна под седалките и не забеляза нищо интересно. Накрая отвори жабката и отвътре изпадна малко квадратно листче. Беше квитанция за пренасяне на багаж на летище. Като го държеше за ъгъла, детективът го занесе на работната маса и каза на Донован да го провери за отпечатъци, когато има възможност.

После се върна в колата и извади от жабката договор за наем и талона на колата, сервизна документация и малък комплект инструменти с фенерче. Освен това имаше полуп-разна опаковка препарат „Н“, лекарство за хемороиди. Това беше странно място за съхраняване на такова лекарство, но Бош предположи, че Алайзо навярно го е държал там, за да му е подръка при продължителни пътувания.

Докато прибираше поотделно предметите от жабката той забеляза, че в комплекта инструменти има резервна батерия. Това му се стори странно, защото фенерчето очевидно работеше с две батерии. Нямаше голяма полза от една резервна.

Бош включи фенерчето. Не светеше. Детективът развъртя капачето и отвътре се изхлузи една батерия. Погледна вътре и видя найлоново пликче. С помощта на химикалка той бръкна вътре и го извади. В него имаше двайсетина кафяви капсулки.

Билетс се приближи до колата.

— Стимулант — каза Бош. — Амилнитрат. Предполага се, че помага да го вдигнеш. Нали разбираш, подсилват оргазма.

Изведнъж той изпита потребност да обясни, че познанията му не се основават на личен опит.

— Попадал ми е преди в други случаи.

Тя кимна. Донован се приближи с квитанцията, поставена в чисто найлоново пликче.

— Само няколко размазани отпечатъка. Не стават за нищо.

Бош го взе обратно и занесе всичко, което бе събрал, на работната маса.

— Арт, взимам квитанцията, стимулантите и сервизната документация.

— Няма проблем.

— Оставям ти самолетния билет и портфейла. Ускори малко работата по отпечатъците от якето. Какво друго? А, да, онези блестящи частички. Кога мислиш, че ще си готов?

— Утре, надявам се. Ще хвърля поглед и на останалите влакна, но навярно няма да има нищо важно.

Това означаваше, че събраните материали ще останат на съхранение след кратко проучване от Донован и ще влязат в употреба само ако откриеха заподозрян. В такъв случай щяха да ги използват или за да свържат заподозрения с местопрестъплението, или за да изключат присъствието му там.

Бош взе от лавицата над масата голям плик, прибра в него всичко, което искаше да вземе със себе си, пъхна го в куфарчето си и го затвори. После двамата с Билетс тръгнаха към вратата.

— Радвам се, че се видяхме, Арт — каза тя.

— Аз също, лейтенант.

— Искаш ли да се обадя в СПГ да дойдат за колата? — попита Бош.

— Не, ще поработя с нея известно време — отвърна Донован. — Ще използвам прахосмукачката, а може да се сетя и за нещо друго. Аз ще се погрижа за нея, Хари.

— Добре тогава, до скоро.

Бош и Билетс минаха през завесите и излязоха навън. Детективът запали цигара и погледна нагоре към тъмното, без-звездно небе. Лейтенантът също запуши.

— А сега накъде? — попита тя.

— При най-близките му роднини. Искаш ли да дойдеш? Винаги е забавно.

Тя се усмихна на сарказма му.

— Не, струва ми се, че този път ще пропусна. Но преди да тръгнеш, какво е предчувствието ти, Хари? Искам да кажа, за това, че от ОБОП се отказаха от случая без дори да хвърлят един поглед, ето какво ме безпокои.

— Мен също. — Той продължително всумкна дима, после издиша. — Предчувствието ми казва, че ще си имаме проблеми. Освен ако от онези отпечатъци не се появи нещо. За момента това е единственото, с което всъщност разполагаме.

— Добре, кажи на хората си, че искам всички да се съберат в осем за обсъждане на наличната информация.

— Хайде да е в девет, лейтенант. Мисля, че дотогава би трябвало да получим някакви данни от Донован за отпечатъците.

— Хубаво, нека е в девет. Довиждане, Хари. И отсега нататък, когато двамата разговаряме така, нали разбираш, неофициално, можеш да ме наричаш Грейс.

— Ясно, Грейс. Приятна вечер.

Тя рязко издиша дима от цигарата си, сякаш се готвеше Да се засмее.

— Искаш да кажеш, каквото е останало от вечерта.

На път за „Мълхолънд“ и Хидън Хилз Бош позвъни на пейджъра на Райдър и тя му телефонира от една от къщите, които обикаляше. Каза му, че последната от тях гледала към площадката, на която беше паркиран ролсът. Единствената по-съществена информация, която получила, била, че един от обитателите си спомнял, че видял белия ролс-ройс от задната веранда на дома си към десет часа в събота сутринта. Същият човек смятал, че колата не е била там в петък вечер, когато гледал залеза от верандата си.

— Това съответства на периода от време, посочен от патоанатома, и на самолетния билет. Според мен убийството е станало в петък през нощта, след като е пристигнал от Вегас. Навярно са го хванали, докато е пътувал за дома си от летището. Никой ли не е чул изстрелите?

— Никой, поне доколкото успях да разбера. В две от къщите не ми отвориха. Сега ще се върна там и пак ще позвъня.

— Навярно ще можеш да ги намериш утре. Тръгвам към Хидън Хайландс. Мисля, че би трябвало да дойдеш с мен.

Уговориха се да се срещнат пред входа на квартала, в който бе живял Алайзо, и Бош изключи телефона. Искаше Киз да е с него, когато съобщаваше на най-близкия роднина на Алайзо, че е мъртъв, защото за нея щеше да е добре да се учи на тази тъжна процедура, а и защото имаше вероятност този роднина да е евентуално заподозрян. Винаги беше добре да имаш свидетел при първия разговор с човека, който по-късно можеше да се превърне в твоя плячка.

Бош погледна часовника си. Наближаваше десет. Срещата с роднините означаваше, че навярно няма да успеят да стигнат до службата на жертвата преди полунощ. Той телефонира в централата, даде на телефонистката адреса на „Мелро-уз“ и я помоли да види на кое студио е. Както бе предполагал, оказа се на „Арчуей пикчърс“. Имаше късмет. „Арчуей“ беше средно голямо студио, което предимно даваше под наем офиси и кинотехника на независими кинопроизводители. Доколкото му бе известно, студиото не беше пускало собствени филми от 60-те години. Късметът му се състоеше в това, че имаше познат от охраната. Чъки Мичъм бе бивш детектив от „Грабежи и убийства“, пенсионирал се преди няколко години и започнал работа като заместник-директор по охраната в „Арчуей“. Щеше да им е от полза, за да нямат проблеми с влизането. Бош си помисли дали да не се обади предварително и да уреди Чъки Мичъм да ги посрещне в студиото, но се отказа. Реши, че няма нужда който и да е да знае за идването му.

Петнайсет минути по-късно стигна до Хидън Хайландс. Автомобилът на Райдър беше паркиран отстрани на „Мълхолънд“. Бош спря и тя влезе в колата му. Детективът потегли и спря до къщичката на портала. Тя представляваше малка тухлена сграда, в която имаше един-единствен пазач. Хидън Хайландс може би бе малко по-скъп, но не чак толкова по-различен от много други малки, заможни и наплашени квартали, пръснати сред хълмовете и долините около Лос Анджелис. Стени и порти, къщички на пазачите и частни охрани-тели — това бяха тайните съставни части на така нареченото „кипящо гърне“ на Южна Калифорния.

От вратата на къщата излезе пазач в синя униформа, който носеше папка в ръка. Бош извади портфейла със значката си и го отвори. Пазачът беше висок, слаб мъж със сбръчкано сивкаво лице. Детективът не го познаваше, но в управлението бе чувал, че повечето от охраната тук са свободни от работа униформени полицаи от холивудския участък. На таблото пред заседателната зала беше виждал обяви за поча-сово работно време.

Мъжът кратко го изгледа, като нарочно не обърна внимание на значката му.

— С к’во мо’а да ви помогна? — най-после попита той.

— Трябва да отида до къщата на Алтъни Алайзо.

Той даде адреса на „Хилкрест“, взет от шофьорската книжка на жертвата.

— Вашите имена?

— Детектив Хари Бош от полицейското управление в Лос Анджелис. Тук го пише. Това е детектив Кизмин Райдър.

Той протегна портфейла си напред, но пазачът отново не му обърна внимание, а започна да записва нещо в папката си. Бош видя, че според табелката на гърдите му, човекът се казваше Наш. На нея освен това пишеше: „КАПИТАН“.

— Очакват ли ви в дома на Алайзо?

— Мисля, че не. Посещението ми е служебно.

— Добре, но трябва да ги предупредя. Такъв е правилникът на квартала, нали разбирате.

— Предпочитам да не го правите, капитан Наш.

Бош се надяваше, че ще спечели пазача, като използва званието му. Наш се замисли за миг.

— Знаете ли какво? — отвърна той. — Вие тръгвайте, пък аз ще измисля някаква причина, за да ги предупредя няколко минути по-късно. Ако се оплачат, просто ще кажа, че съм тук съвсем сам и че имам адски много работа.

Той отстъпи назад и протегна ръка към отворената врата на къщата, за да натисне бутона от вътрешната страна на стената. Бариерата се вдигна.

— Благодаря ви, капитане. В Холивуд ли работите?

Бош знаеше, че не работи в Холивуд. Беше сигурен, че Наш дори не е полицай. Нямаше хладния поглед на полицай. Но детективът продължаваше да играе ролята си, просто в случай, че по-късно пазачът станеше полезен източник на информация.

— Не — отвърна Наш. — Работя тук през цялото време. Затова ме направиха капитан на охраната. Всички други са на почасов работен ден — шерифи от Холивуд или от Западен Холивуд. Аз правя графика.

— Тогава защо сте на нощно дежурство в Деня на труда?

— От време на време на всеки му се случва да работи извънредно.

Бош кимна.

— Тук сте прав. А къде е „Хилкрест“?

— А, да, забравих. Завийте вляво на втората пресечка. Това е „Хилкрест“. Къщата на Алайзо май че е шестата отдясно. От басейна има прекрасен изглед към града.

— Познавахте ли го? — попита Райдър, като се наведе, за да погледне Наш през прозореца откъм мястото на шофьора.

— Алайзо ли? — повтори Наш, като също се наведе, за да я погледне. Той се замисли за миг. — Всъщност не. Само дотолкова, доколкото виждам хората, когато минават оттук. Предполагам, че ми обръщат също толкова внимание, колкото на чистача на басейните. Забелязах, че попитахте дали съм го познавал. Това означава ли, че повече няма да имам тази възможност?

— Умен човек сте, г-н Наш — отвърна Райдър.

Тя се изправи и сложи край на разговора. Бош кимна в знак на благодарност и подкара колата към „Хилкрест“. Докато минаваха покрай просторните, поддържани морави, заобикалящи къщи с големината на жилищни блокове, той разказа на Райдър онова, което бе научил в лабораторията на ОНИ и от Едгар. В същото време се възхищаваше на имотите в квартала. Много от тях бяха заобиколени със зидани стени или високи живи плетове, които изглеждаха така, сякаш ги кастреха всяка сутрин. Стени зад стените, помисли си Бош. Зачуди се какво ли правеха собствениците с цялото си жилищно пространство, освен боязливо да го охраняват.

Трябваха им пет минути, за да намерят къщата на Алайзо на една сляпа улица на върха на хълма. Автомобилът влезе през отворените порти на имение с къща в стил Тюдор, разположена зад кръгла, настлана с павета отбивка. Бош излезе с куфарчето си и огледа сградата. Големината й беше заплашителна, но стилът й не подлежеше на критика. Не я искаше, даже да имаше пари да я купи.

След като се приближи до вратата и натисна звънеца, той погледна към Райдър.

— Правила ли си някога това?

— Не. Но съм израснала в Южен Лос Анджелис. Имаше много фатални инциденти. Виждала съм как хората приемат новината.

Бош кимна.

— Не че омаловажавам опита ти, но това е различно. Важното тук е не какво чуваш, а какво виждаш.

Детективът отново натисна бутона. Отвътре се разнесе звън. Той погледна към Райдър и разбра, че тя се готви да го попита нещо, когато вратата се отвори и на прага се показа жена.

— Г-жа Алайзо? — попита Бош.

— Да?

— Г-жо Алайзо, аз съм детектив Хари Бош от полицейското управление в Лос Анджелис. Това е партньорката ми детектив Кизмин Райдър. Трябва да поговорим с вас за съпруга ви.

Той показа значката си и тя я взе от ръката му. Обикновено хората не правеха така. Обикновено хората се отдръпваха от нея или я гледаха, сякаш е някакъв странен и вълшебен предмет, който не трябва да бъде докосван.

— Не разби…

Жената замълча, прекъсната от телефонния звън, разнесъл се някъде иззад гърба й в голямата къща.

— Бихте ли ме извинили за момент. Трябва да…

— Това навярно е Наш от портала. Каза, че трябва да ви предупреди за идването ни, но зад нас имаше опашка от автомобили. Предполагам, че сме го изпреварили. Трябва да влезем и да поговорим с вас, госпожо.

Тя отстъпи назад и широко отвори вратата пред него. Външно изглеждаше навярно пет години по-млада от съпруга си. Може би беше на около четирийсет, привлекателна жена с тъмна права коса и стройна фигура. Носеше много грим. Бош предположи, че лицето й неведнъж е било оформяно от хирургически скалпел. И все пак, въпреки грима, изглеждаше уморена. Ясно се виждаше, че лицето й е порозовяло, като от алкохол. Носеше светлосиня рокля, която разкриваше загорелите й и все още стегнати крака. Той знаеше, че някога са я смятали за много красива, но че вече се плъзгаше към онзи период, през който жената вярва, че красотата й прецъфтява — дори да не е така. Може би тъкмо поради това носеше всичкия този грим, предположи Бош. Или може би защото все още очакваше съпругът й да се завърне.

Той затвори вратата зад тях и двамата детективи я последваха в голяма дневна с нелепа смесица от модерни гравюри по стените и френски антики върху дебелия бял килим. Телефонът продължаваше да звъни. Тя ги покани да седнат и после излезе от дневната в друг коридор, водещ към стая, която приличаше на кабинет. Бош я чу да се обажда и после да казва на Наш, че всичко е наред.

Жената се върна в дневната и седна на диван с дамаска на размити цветя. Бош и Райдър се настаниха близо до нея на столове със същия десен. Детективът бързо се огледа наоколо и не забеляза снимки по стените. Само картини. Това винаги бе първото нещо, което търсеше, щом му се наложеше за кратко време да прецени стойността на някаква връзка.

— Съжалявам — каза той. — Не зная името ви.

— Вероника Алайзо. Та какво за съпруга ми, детектив? Да не се е случило нещо с него?

Бош се наведе напред. Независимо колко пъти беше правил това, изобщо не можеше да се каже, че е свикнал, и никога не бе сигурен дали се държи както трябва.

— Г-жо Алайзо… Много съжалявам, но съпругът ви е мъртъв. Бил е жертва на убийство. Ужасно съжалявам, че трябва да ви го съобщя.

Той внимателно се вгледа в нея. Отначало тя не отвърна. Жената инстинктивно скръсти ръце пред себе си и с болезнено изражение сведе лице. Не заплака. Още не. В дългия си опит Бош беше виждал хора, които веднага избухваха в сълзи — незабавно, щом отвореха вратата, щом го видеха и разберяха — или се разплакваха много по-късно, едва когато осъзнаеха, че кошмарът е наяве.

— Аз не… Как се е случило? — попита тя, забила поглед в пода.

— Бил е открит в колата си. Застрелян.

— В Лас Вегас ли?

— Не. Тук. Недалеч. Като че ли се е връщал вкъщи от летището, когато… когато някой някак си го е спрял. Още не сме сигурни. Автомобилът му беше открит на една отбив-ка от „Мълхолънд драйв“. Близо до амфитеатъра.

Той продължи да я наблюдава. Вероника Алайзо все още втренчено гледаше в земята. Бош изпита чувство за вина. Вина, защото не наблюдаваше тази жена със съчувствие. Бе стоял на това място прекалено много пъти, за дай съчувства. Вместо това се мъчеше да долови в поведението й фалш. В такива ситуации подозрителността му беше по-силна от състраданието. Налагаше се.

— Да ви донеса ли нещо, г-жо Алайзо? — попита Райдър. — Вода? Имате ли кафе? Искате ли нещо по-силно?

— Не. Добре съм. Благодаря ви. Просто това е ужасен шок.

— Има ли деца в къщата? — попита Райдър.

— Не, ние… няма деца. Знаете ли как се е случило? Бил ли е ограбен?

— Тъкмо това се опитваме да открием — отвърна Бош.

— Разбира се… Можете ли да ми кажете дали го е боляло много?

— Не, не го е боляло — рече детективът.

Той си спомни за сълзите в очите на Тони Алайзо. После реши да не й казва за тях.

— Трябва да е много тежка, тази ваша работа — каза жената. — Да съобщавате на хората такива неща.

Той кимна и извърна поглед. За миг му дойде наум старият полицейски виц за най-лесния начин да известиш най-близкия роднина. Когато г-жа Браун отваря вратата, ти казваш: „Вие ли сте вдовицата Браун?“.

Бош отново насочи очи към вдовицата Алайзо.

— Защо ме попитахте дали е станало в Лас Вегас?

— Защото той беше точно там.

— Колко време трябваше да остане?

— Не зная. Никога не определяше кога ще се върне. Винаги си купуваше билети без фиксирани дати, за да може да се върне, когато поиска. Винаги казваше, че ще се върне, щом късметът му измени. Както и стана.

— Имаме основание да смятаме, че се е върнал в Лос Ан-джелис в петък вечерта. Колата му беше открита едва тази вечер. Това са три дни, г-жо Алайзо. Опитвали ли сте се да се свържете с него в Лас Вегас през това време?

— Не. Обикновено не разговаряхме по телефона, когато ходеше там.

— А колко често бе това?

— Един-два пъти месечно.

— За колко време?

— За повече от два дни. Веднъж остана там цяла седмица. Както казах, всичко зависеше от това как му вървеше.

— И никога не сте му телефонирали? — попита Райдър.

— Рядко. Този път изобщо.

— По работа ли ходеше там или за удоволствие? — попита Бош.

— Винаги ми казваше, че е и за двете. Трябвало да се среща с инвеститори. Но това беше страст. Така смятах аз. Той обичаше да играе хазарт и можеше да си го позволи. И го правеше.

Бош кимна, но без да знае защо.

— Кога замина последния път?

— В четвъртък. След като свърши работата си в студиото.

— Тогава ли го видяхте за последен път?

— В четвъртък сутринта. Преди да отиде на работа. Тръгнал е за летището оттам. По-близо е.

— И не сте имали представа кога да го очаквате.

Това не бе въпрос. От нея зависеше да го обори, ако искаше.

— Честно казано, тази вечер тъкмо започвах да се чудя. Обикновено на онзи град не му трябва много време, за да измъкне парите на някой мъж. Помислих си, че е малко дълго, да. Но не се опитах да го открия. И после дойдохте вие.

— На какво е обичал да играе в Лас Вегас?

— На всичко. Но най-много на покер. Това била единствената игра, в която човек не играел срещу казиното. Казиното си взимало пая, но човек играел срещу други играчи. Така ми обясни веднъж. Само дето наричаше другите играчи „кретени от Айова“.

— Винаги ли отиваше в Лас Вегас сам, г-жо Алайзо? Бош сведе поглед към бележника си и се престори, че записва нещо важно и че отговорът й не е такъв. Разбираше, че това е проява на страхливост.

— Няма как да зная.

— Някога ходили ли сте там заедно?

— Аз не обичам да играя на хазарт. Не ми харесва онзи град. Той е ужасно място. Колкото и да се мъчат да го правят привлекателен, пак си остава град на порока и проститутките. При това нямам предвид само в сексуален смисъл.

Бош внимателно се вгледа в тъмните й очи, излъчващи хладна ярост.

— Не отговорихте на въпроса, г-жо Алайзо — каза Райдър.

— Какъв въпрос?

— Ходили ли сте някога в Лас Вегас заедно с него?

— Отначало да. Но разбрах, че е отегчително. Не съм била там от години.

— Имал ли е съпругът ви сериозни дългове? — попита Бош.

— Не зная. Дори да е така, не ми е казвал. Можете да ме наричате Вероника.

— Никога ли не сте го питали дали няма някакви неприятности? — рече Райдър.

— Просто смятах, че той сам ще ми каже.

Тя извърна твърдите си тъмни очи към Райдър и Бош се почувства така, сякаш от плещите му се е стоварило тежко бреме. Вероника Алайзо ги предизвикваше да я оборят.

— Зная, че това навярно ме прави нещо като заподозряна, но не ви обвинявам — продължи тя. — Такава ви е работата. За вас трябва да е очевидно, че ние със съпруга ми… нека просто кажем, че двамата сме водили мирно съвместно съществуване. Та на въпроса ви за Невада, не мога да ви кажа дали е бил вътре, или пък е спечелил някой и друг милион. Кой знае, може да е имал късмет. Но мисля, че ако беше така, щеше да се похвали.

Бош кимна и си помисли за трупа в багажника. Не му приличаше на човек, който е имал какъвто и да е късмет.

— Къде е отсядал в Лас Вегас, г-жо Алайзо?

— Винаги в „Мираж“. Сигурна съм. Разбирате ли, не във всяко казино има маси за покер. А „Мираж“ е от класа. Винаги ми казваше да му телефонирам там, ако се наложи. Ако стаята не отговаря, да поискам да ме свържат със залата за покер.

Известно време Бош пишеше в бележника си. Бе открил, че честото мълчание е най-добрият начин да накараш хората да се разприказват и да се разкрият. Надяваше се Райдър да разбира, че нарочно прави паузи в разпита.

— Питахте ме дали е ходил там сам.

— Да?

— Сигурна съм, че в хода на разследването си несъмнено ще откриете, че съпругът ми е бил женкар. Моля ви само за едно — направете всичко възможно, за да не стига до мен тази информация. Просто не искам да зная.

Бош кимна и замълча за миг, докато събираше мислите си. Що за жена е тази, която не иска да знае такова нещо, зачуди се той. А може би вече го знаеше. Той отново погледна към нея и очите им се срещнаха.

— Освен хазарта, известно ли ви е съпругът ви да е имал някакви неприятности? — попита детективът. — Свързани с работата или финансови?

— Доколкото зная, не. Но той не говореше по финансови въпроси. Не мога да ви кажа какво е състоянието ни в момента. Когато ми трябваха пари, просто му исках и той винаги ми казваше да осребря чек, а после да му съобщя сумата. Имам отделна сметка за домакински разходи.

— Само още няколко въпроса и засега ще ви оставим на мира — без да вдига поглед от бележника си каза Бош. — Известно ли ви е съпругът ви да е имал някакви врагове? Някой, който да не му е мислел доброто?

— Той работеше в Холивуд. Там забиването на нож в гърба се смята за изкуство. Антъни беше толкова опитен в това, колкото и всеки друг с двайсет и пет годишен стаж в шоу-бизнеса. Очевидно това означава, че винаги може да има хора, които не са го обичали. Но не зная кой би го извършил.

— Колата… ролс-ройсът е нает от името на компания в студията „Арчуей“. Откога работеше там съпругът ви?

— Офисът му беше там, но самият той не работеше в „Арчуей“. „ТНА продъкшънс“ е негова… беше негова собствена компания. Просто взимаше под наем офис и място на паркинга на „Арчуей“. Но имаше също толкова общо със студиото, колкото и вие.

— Кажете ни нещо за компанията му — рече Райдър. — Филми ли произвеждаше?

— В известен смисъл, да. Може да се каже, че започна с много и свърши с малко. Преди двайсетина години направи първия си филм. „Изкуството на пелерината“. Ако сте го гледали, били сте изключение. Филмите за корида не са популярни. Но критиката му обърна внимание, участва в кинофестивал и това беше добро начало за мъжа ми.

Вероника Алайзо им разказа, че съпругът й успял да направи още два филма, които били пуснати по кината. Но след това равнището на продукцията и моралните му ценности рязко спаднало и в резултат започнал да прави само касови боклуци.

— Тези филми, ако изобщо могат да се нарекат така, са забележителни само с количеството на голите женски гърди — каза тя. — Стават само за видеоразпространение. Освен това Тони имаше доста голям успех на литературната борса.

— Какво е това?

— Занимаваше се със спекула. Предимно със сценарии, но понякога и с книги.

— И как спекулираше с тях?

— Купуваше ги. Купуваше правата. После, когато придобиеха ценност или авторът станеше популярен, ги изкарваше на борсата. Знаете ли кой е Майкъл Сейнт Джон?

Името му звучеше познато, но Бош не можеше да се сети откъде. Той поклати глава. Райдър също.

— Това е един от най-търсените сценаристи в момента. И ще продължава да бъде още около година. Така да се каже, гвоздеят на деня.

— Ясно.

— Преди повече от осем години, когато Сейнт Джон още учеше в киношколата, нямаше пари, мъчеше се да си намери агент и да привлече вниманието на студията, съпругът ми беше един от лешоядите, които кръжаха над главата му. Разбирате ли, филмите на Тони имаха толкова малък бюджет, че той наемаше студенти за оператори, режисьори и сценаристи. Затова беше вътрешен човек в школите и можеше да познае таланта. Майкъл Сейнт Джон беше един от тези таланти. Веднъж, когато бил съвсем отчаян, той продал на Антъни за две хиляди долара правата на три от студентските си сценарии. В момента всичко с името на Сейнт Джон върви поне за шестцифрени числа.

— Ами тези сценаристи, как възприемат всичко това?

— Зле. Сейнт Джон се опитваше да откупи сценариите си.

— Смятате ли, че е бил в състояние да убие съпруга ви?

— Не. Попитахте ме с какво се е занимавал Тони и аз ви казах. Ако ме питате кой би го убил, не мога да ви отговоря.

Бош надраска няколко реда в бележника си.

— Споменахте, че когато е ходел в Лас Вегас, се е срещал с инвеститори — каза Райдър.

— Да.

— Знаете ли точно с кого?

— Предполагам, с кретените от Айова. Хора, които би успял да убеди да инвестират във филми. Ще се изненадате колко много глупаци се нахвърлят на шанса да участват в холивудски филм. А Тони беше добър търговец. Можеше да направи така, че някой боклук с бюджет от два милиона да звучи, сякаш е продължение на „Отнесени от вихъра“. Успя да убеди мен.

— Как?

— Веднъж ме убеди да участвам в един от филмите му. Така се запознахме. Накара ме да повярвам, че ще съм новата Джейн Фонда. Нали разбирате, секси и в същото време интелигентна. Ставаше дума за истински филм. Само дето режисьорът беше наркоман, сценаристът не можеше да пише, а резултатът беше толкова лош, че изобщо не стигна до разпространителите. С това кариерата ми свърши, а Тони никога повече не направи нещо сериозно. Прекара остатъка от живота си в производство на видео боклуци.

Бош погледна към високия таван и после към картините и мебелите.

— Но като че ли се е справил доста успешно — каза той.

— Да, така е — потвърди тя. — Предполагам, че за това трябва да благодарим на онези хора от Айова.

В гласа й прозвучаха силни горчиви нотки. Бош сведе очи към бележника си, просто за да извърне поглед от нея.

— Много приказвах — рече Вероника Алайзо. — Трябва да пийна малко вода. Вие искате ли нещо?

— Само вода, моля — отвърна Бош. — Няма да се задържим още много.

— Детектив Райдър?

— За мен нищо, благодаря.

— Веднага се връщам.

Докато я нямаше, Бош се изправи и започна да разглежда дневната по начин, който предполагаше, че това всъщност не го интересува. Не каза нищо на Райдър. Когато се върна с две чаши ледена вода, Вероника Алайзо го завари да стои до една от страничните маси и да разглежда стъклена фигура на гола жена.

— Искам да ви задам само още няколко въпроса за миналата седмица — рече детективът.

— Разбира се.

Той отпи от чашата си и остана прав.

— Какъв багаж носеше със себе си в Лас Вегас съпругът ви?

— Само чантата си с лични вещи.

— Как изглеждаше тя?

— Беше чанта за носене през рамо, нали знаете. Зелена, с кафява кожена гарнитура и ремък. Имаше табелка с името му.

— Носеше ли със себе си куфарче или нещо за работа?

— Да, носеше куфарчето си. От онези алуминиевите. Нали знаете, те са леки, но не могат да се счупят. Багажът му липсва ли?

— Не сме сигурни. Знаете ли къде държеше ключа от куфарчето си?

— На връзката с ключовете си. Заедно с ключовете за колата.

Нито в ролса, нито в дрехите на Алайзо бяха открили ключове за колата. Бош разбираше, че престъпникът може да ги е взел, за да отвори куфарчето. Той остави чашата си до фигурата и отново погледна към нея. После записа в бележника си описанието на куфарчето и чантата.

— Съпругът ви носеше ли венчална халка?

— Не. Но носеше скъп часовник. Ролекс. Аз му го подарих.

— Часовникът беше на ръката му.

— О-о!

Детективът вдигна поглед от бележника си.

— Спомняте ли си как беше облечен съпругът ви в четвъртък сутринта? Когато го видяхте за последен път?

— Хм, обикновени дрехи… хм, носеше бели панталони, синя за и спортното си яке.

— Черно кожено спортно яке ли?

— Да.

— Г-жо Алайзо, спомняте ли си дали го прегърнахте и целунахте на раздяла?

Това като че ли я обърка и Бош незабавно съжали за начина, по който бе формулирал въпроса си.

— Извинете ме. Исках да кажа, че открихме по якето му отпечатъци от пръсти. На рамото. И ако сте го докоснали там, когато е тръгвал, това обяснява нещата.

Известно време тя не отвърна нищо и детективът си помисли, че жената най-после ще се разплаче. Но вместо това Вероника Алайзо каза:

— Възможно е, но не си спомням… Струва ми се, че не съм го докосвала.

Бош отвори куфарчето си и потърси плаката за взимане на отпечатъци. Откри я в едно от джобчетата. Приличаше на Диапозитив, но имаше две прозрачни плоскости с мастило по между им. Човек можеше да притисне палеца си върху едната страна и той щеше да се отпечата върху листа от другата.

— Искам да взема отпечатък от палеца ви, за да го сравним с този от якето. Ако не сте го докосвали там, за нас това ложе да се окаже сериозна следа.

Тя се приближи и притисна десния си палец върху плаката. После вдигна ръка и я погледна.

— Няма мастило.

— Да, наистина. Добре е, че тези плаки не цапат. Започнахме да ги използваме едва преди няколко години.

— Онзи отпечатък от якето женски ли е?

Той я погледна и за миг погледите им се срещнаха.

— Няма как да сме съвсем сигурни, докато не го идентифицираме.

Когато прибираше листа и плаката обратно в куфарчето си, Бош забеляза пликчето със стимулантите. Детективът го извади и й го показа.

— Знаете ли какво е това?

Жената присви очи и отрицателно поклати глава.

— Амилнитратни стимуланти. Някои хора ги използват, за да подобрят сексуалното си представяне и за да подсилят удоволствието. Знаете ли дали съпругът ви е използвал такива?

— В него ли ги открихте?

— Г-жо Алайзо, предпочитам просто да отговаряте на въпросите ми. Зная, че е трудно, но още не съм в състояние да ви кажа някои неща. Ще ви ги съобщя, когато мога. Обещавам.

— Не, не използваше… с мен.

— Съжалявам, че се налага да разговаряме за толкова лични неща, но искаме да заловим престъпника. Искаме го и ние, и вие. Да продължим. Съпругът ви е бил десетина-дванайсет години по-възрастен от вас. — Тук той прояви снизхождение. — Имаше ли някакви сексуални проблеми? Възможно ли е да е използвал стимуланти без ваше знание?

Вероника Алайзо се обърна и отново седна на стола си.

— Няма откъде да зная.

Сега бе ред на Бош да присвие очи. Какво се опитваше да каже? Мълчанието му даде резултат. Тя отговори преди да се наложи да я попита, но сега гледаше право към Райдър. Неизреченият смисъл на погледай беше, че една жена би могла да се отнесе със съчувствие към нея.

— Не съм имала… предполагам, че в такива случаи се казва сексуални връзки. Ние със съпруга ми… не сме го правили почти от две години.

Бош кимна и сведе поглед към бележника си. Страницата беше празна, но не можеше да се насили да запише последната информация пред очите й. Той затвори бележника и го остави настрани.

— Искате да ме попитате защо, нали?

Той просто я погледна. Когато му отговори, на лицето и в гласа й се долавяше предизвикателност.

— Беше загубил интерес.

— Сигурна ли сте?

— Каза ми го в лицето.

Бош кимна.

— Г-жо Алайзо, съжалявам за смъртта на съпруга ви. Извинявам се за натрапването и за личните въпроси. Страхувам се обаче, че с напредването на разследването ще се наложи пак да се срещаме.

— Разбирам.

— Искам да ви задам още един въпрос.

— Да, слушам ви.

— Съпругът ви имаше ли домашен кабинет?

— Да.

— Можем ли да му хвърлим един бърз поглед?

Тя се изправи и детективите я последваха по втория коридор към кабинета. Двамата влязоха в стаята и Бош се огледа. Помещението бе малко. Вътре имаше бюро и два канцеларски шкафа. Върху масичка на колелца пред покритата с лавици стена беше поставен телевизор. Половината от лавиците бяха запълнени с книги, а по останалите бяха натрупани сценарии, чиито заглавия бяха написани по краищата на страниците с флуоресцентни флумастри. В ъгъла бе облегната чанта за голф.

Бош се приближи до бюрото и го огледа. По плота нямаше нито едно петънце. Детективът го заобиколи и видя от другата му страна две чекмеджета. Отвори ги и откри, че едното е празно, а в другото имаше няколко папки. Бързо ги прелисти. Очевидно съдържаха лична финансова и данъчна документация. Той затвори чекмеджетата и реши, че претърсването на кабинета навярно може да почака.

— Късно е — каза Бош. — Сега не е времето. Искам обаче да разберете, че разследвания като това често имат много насоки. Но трябва да проверим всичко. Ще се наложи утре да дойдем и да прегледаме вещите на съпруга ви. Вероятно ще вземем с нас много от тях. Ще имаме заповед за обиск, така че всичко ще е напълно законно.

— Да. Разбира се. Но не мога ли просто да ви разреша да вземете всичко, каквото ви трябва?

— Можете, но така ще е по-добре. Имам предвид чекови книжки, сведения за банкови сметки, известия за кредитни карти, застраховки, всичко. Навярно ще се нуждаем и от сведенията за банковата ви сметка за домакинството.

— Разбирам. По кое време ще дойдете?

— Още не зная. Ще ви известим предварително. Или аз, или някой друг. Знаете ли дали съпругът ви е оставил завещание?

— Да. И двамата направихме завещания. Те са в нашия адвокат.

— Преди колко време беше това?

— Завещанията ли? А, отдавна. Преди години.

— Утре сутрин бих искал да телефонирате на адвоката си и да му кажете, че ще ни трябва копие от завещанието. Ще можете ли да го направите?

— Разбира се.

— Ами застраховка?

— Да, имаме полици. Адвокатът ни Нийл Дентън от Сен-чъри сити ще донесе и тях.

— Добре, ще се занимаваме с това утре. А сега трябва да запечатам тази стая.

Те излязоха в коридора и Бош затвори вратата. От куфарчето си извади лепенка с надпис:

Бош залепи лепенката върху касата и вратата. Ако някой влезеше вътре, щеше да му се наложи да я среже или разле-пи и той щеше да разбере.

— Детектив? — тихо го повика иззад гърба му Вероника Алайзо.

Бош се обърна.

— Аз съм заподозряна, нали?

Той напъха в джоба си двете листчета, които бе свалил от гърба на лепенката.

— В момента са заподозрени всички и никой. Проверяваме всичко. Но да, г-жо Алайзо, ще проверим и вас.

— В такъв случай, предполагам, че не трябваше да съм толкова откровена.

— Ако нямате какво да криете, истината не би трябвало да ви навреди — отвърна Райдър.

Дългият опит беше научил Бош никога да не прави такива заявления. Той разбра, че думите й са лъжа още преди да ги изрече докрай. Ако се съдеше по бледата усмивка на устните на Вероника Алайзо, тя също го бе разбрала.

— Нова ли сте, детектив Райдър? — попита тя, като в същото време гледаше към Бош със същата усмивка на лице.

— Не, госпожо, детектив съм от шест години.

— О. Предполагам, че е излишно да питам детектив Бош.

— Г-жо Алайзо? — отвърна той.

— Вероника.

— Има само още едно нещо, което трябва да ни кажете сега. Все още не знаем точно кога е бил убит съпругът ви. Но ще можем да се съсредоточим върху други неща, ако сме в състояние бързо да отхвърлим рутинни въпроси…

— Искате да знаете дали имам алиби, така ли?

— Просто искаме да знаем къде сте били през последните няколко денонощия. Това е рутинен въпрос, нищо повече.

— Ами, не ми се иска да ви отегчавам с дребните подробности от живота си, защото се страхувам, че са точно такива — отегчителни. Но освен едно излизане до универсалния магазин и до супермаркета в събота следобед, не съм напускала къщата, след като вечеряхме двамата с мъжа ми в сряда вечерта.

— И сте били тук сама?

— Да… но мисля, че можете да питате за това капитан Наш на портала. Там записват кой влиза и излиза от Хидън Хай-ландс. Даже жителите на квартала. Освен това в петък следобед тук беше човекът, който чисти басейна. Платих му. Мога да ви дам името и телефонния му номер.

— В момента не е необходимо. Благодаря ви. И отново изказвам съболезнованията си за съпруга ви. Можем ли да направим нещо за вас?

Тя като че ли потъна в себе си. Бош не бе сигурен, че е чула въпроса му.

— Добре съм — най-после отвърна Вероника Алайзо.

Детективът взе куфарчето си и двамата с Райдър тръгнаха по коридора. Той минаваше зад дневната и ги отведе направо до предната врата. По стените нямаше нито една снимка. Това не му се струваше нормално, но предполагаше, че в този дом от известно време нищо не е било наред. Бош разглеждаше стаите на мъртъвците по същия начин, по който учените изучаваха в галериите портретите на мъртви хора. Търсеше скрития смисъл, тайните на живота и смъртта.

Райдър първа излезе навън. Бош я последва и погледна назад в коридора. Силуетът на Вероника Алайзо се очертаваше на светлината в отсрещния край. Детективът се поколеба за миг, кимна и излезе.

Пътуваха в мълчание, обмисляйки разговора, докато стигнаха до портала. Наш се появи навън.

— Как е?

— Върви.

— Той е мъртъв, нали? Г-н Алайзо.

— Да.

Наш тихо подсвирна.

— Капитан Наш, записвате ли влизащите и излизащи коли? — попита Райдър.

— Да. Но това е частна собственост. Ще ви трябва…

— Заповед за обиск — прекъсна го Бош. — Да, знаем. Но ми кажете нещо, преди да си направим целия този труд. Да речем, че се върна със заповед, вашите документи ще ми кажат ли точно кога е влизала и излизала през последните няколко дни г-жа Алайзо?

— Не. Само кога е влизала и излизала колата й.

— Ясно.

Бош остави Райдър при автомобила й и двамата пътуваха поотделно надолу по хълмовете до холивудския участък на „Уилкокс“. По пътя детективът си мислеше за Вероника Алайзо и за яростта към убития й съпруг, която се четеше в очите й. Не знаеше дали това изобщо се вписва в цялостната картина, но знаеше, че отново ще се върнат при жената на жертвата.

Райдър и Бош спряха за кратко в участъка, за да информират Едгар и да изпият по чаша кафе. Бош телефонира в „Арчуей“ и уреди охраната да повика Чъки Мичъм от дома му. Не каза на дежурния за какво става дума, нито пък в кой офис в студиото искат да влязат. Просто му нареди да повика Мичъм.

В полунощ двамата излязоха през задната врата на участъка, минаха покрай зарешетените прозорци на изтрезвителното и стигнаха при колата на Бош.

— Какво мислиш за нея? — най-после попита той, когато излязоха от служебния паркинг.

— За опечалената вдовица ли? Мисля, че от брака им не е било останало нищо. Поне накрая. Но не зная дали това може да означава, че го е убила тя.

— Нямаше никакви снимки.

— По стените ли? Да, забелязах.

Бош запали цигара и Райдър не възрази, макар че според правилника на управлението пушенето в полицейска кола представляваше нарушение.

— А ти какво мислиш? — попита тя.

— Още не съм сигурен. Ти вече го каза. Ако случайно свършиш леда, можеш да сложиш в чашата си нейната печал. Има още някои неща, които продължавам да обмислям.

— Като например?

— Като например целия онзи грим, който носеше, и начина, по който взе значката от ръката ми. Не ми се е случвало никой друг да го прави. Като че ли… не зная, като че ли ни очакваше.

Когато стигнаха на входа на „Арчуей пикчърс“, Мичъм стоеше под двойно умаленото копие на Триумфалната арка, пушеше и ги чакаше. Носеше спортно яке и риза за голф. Когато видя колата на Бош, на лицето му се изписа широка усмивка. Десет години преди това двамата се бяха засекли в „Грабежи и убийства“. Никога не се бе случвало да са партньори, но бяха работили заедно в едни и същи спецчасти. Мичъм напусна точно когато трябваше. Подаде молба месец след като записът на Родни Кинг попадна в новините. Той разбираше. Казваше на всички, че това е началото на края. „Арчуей“ го назначиха за заместник-директор по охраната. Добра работа, добри пари, освен двайсетгодишната му пенсия, равняваща се на половин заплата. Именно него споменаваха, когато ставаше дума за хитър ход. А сега, с цялото бреме, което носеше на плещите си полицейското управление в Лос Анджелис — записа Кинг, безредиците, комисията „Кристофър“, О. Дж. Симпсън и Марк Фърман — пенсионираните полицаи имаха късмет, ако компания като „Арчуей“ ги наемеше да пазят на портала.

— Хари Бош — рече Мичъм и се наведе да погледне в колата. — Какво се е случило?

Първото нещо, което Бош забеляза, беше това, че от последното им виждане Мичъм си е оправил зъбите.

— Чъки. Колко време мина. Това е партньорът ми, Кизмин Райдър.

Райдър и Мичъм си кимнаха и той я изгледа за миг. По негово време чернокожите жени детективи бяха рядкост, макар че се бе пенсионирал не повече от пет години преди това.

— Какво става, детективи? Защо искате да влезете вътре и ме изкарвате от горещата вана?

Той се усмихна и показа зъбите си. Знаеше, че са били забелязани, помисли си Бош.

— Водим разследване. Искаме да огледаме офиса на жертвата.

— Тук ли е? И кой е той?

— Антъни Н. Алайзо. „ТНА продъкшънс“.

Мичъм присви очи. Лицето му имаше силния загар наиграч на голф, който никога не пропуска да поиграе в събота сутрин и обикновено успява да се измъкне от работа за някой и друг удар поне един-два пъти седмично.

— Нищо не ми говори, Хари. Сигурен ли си, че той…

— Провери, Чък. Тук е. Бил е тук.

— Добре, знаете ли какво, оставете колата на главния паркинг и ще се върнем в офиса ми да пийнем по нещо и да потърсим вашия човек.

Той посочи към паркинга зад портала и Бош направи точно така, както му каза Мичъм. Паркингът бе почти празен и се намираше до огромно студио, боядисано отвън в синьо на бели облачета. Използваше се за външни снимки, когато истинското небе беше скрито от смога.

Двамата последваха Мичъм пеша до офиса на охраната. На влизане минаха покрай стая със стъклени стени, в която седеше мъж в кафявата униформа на „Арчуей“, заобиколен от видеомонитори. Човекът четеше спортната страница на „Таймс“, но бързо хвърли вестника в кошчето за боклук до бюрото, когато видя шефа си.

Бош забеляза, че Мичъм като че ли не му обърна внимание, защото в това време държеше вратата отворена пред тях. Когато се обърна, той небрежно поздрави пазача в стъклената кабина и поведе двамата детективи към офиса си.

Той седна зад бюрото си и се обърна към компютъра. Екранът показваше галактическа битка между строени в боен ред космически кораби. Мичъм натисна един от клавишите и скринсейвърът изчезна. Той помоли Бош да му повтори името на Алайзо и го вкара в компютъра. После обърна монитора така, че детективите да не могат да виждат екрана. Бош се раздразни, но не каза нищо.

— Прав си — след няколко секунди се обади Мичъм. — Тук е бил. В сградата „Тайрън пауър“. Държал е една от онези дупки, които дават под наем на външни лица. В целия апартамент има три офиса. Тримата нещастници там имат обща секретарка, която върви заедно с наема.

— От колко време е бил там? Пише ли?

— Да. Почти от седем години.

— Какво друго пише?

Мичъм погледна към екрана.

— Не е много. Няма данни за проблеми. Веднъж се е оплакал, че някой му е блъснал колата на паркинга. Карал е ролс-ройс. Навярно е бил последният човек в Холивуд, който не си е разменил ролса за рейндж роувър. Това е безвкусно, Бош.

— Да идем да хвърлим един поглед.

— Ами, знаете ли какво, защо двамата с детектив Райли не излезете и не си вземете по чаша кафе, докато аз поговоря с някои хора по въпроса. Не съм сигурен каква е процедурата ни в такива случаи.

— На първо място, Чък, тя е Райдър, не Райли. И на второ, ние разследваме убийство. Каквато и да е процедурата ви, очакваме да ни осигуриш достъп до офиса.

— Тук сте в частна собственост, приятел. Трябва да имаш това предвид.

— Ще го имам — изправи се Бош. — А докато разговаряш по телефона, ти пък трябва да имаш предвид, че досега пресата изобщо не е надушила за случая. Струва ми се, че няма да е добре да замесваме „Арчуей“ в такова нещо, особено след като не сме сигурни за какво точно става дума. Можеш да предадеш на онзи, на когото ще се обадиш, че ще се помъча да запазя това положение.

Мичъм се ухили и поклати глава.

— Все същия стар Бош. Все иска да е неговото.

— Нещо такова.

Докато чакаше, Бош имаше време да изгълта чаша хлад-ко кафе от кафеварката, която беше седяла във външния кабинет през по-голямата част от нощта. Бе горчиво, но той знаеше, че чашата, която бе изпил в участъка, няма да му помогне да издържи до сутринта. Райдър се отказа от кафето и вместо това пиеше вода от машината в коридора.

След десетина минути Мичъм излезе от офиса си.

— Добре, печелите. Но веднага трябва да ви предупредя, че аз или някой от хората ми трябва да е там през цялото време като наблюдател. Това ще ви пречи ли, Бош?

— Няма проблем.

— Добре, да вървим. Ще вземем кола.

На излизане той отвори вратата на стъклената будка и пъхна вътре глава.

— Питърс, кои са обходна двойка?

— Хм, Серъриър и Фоугъл.

— Добре, свържи се с тях по радиостанцията и кажи на Серъриър да ни чака при „Тайрън пауър“. Той има ключове, нали?

— Да.

— Добре, хайде. — Мичъм понечи да затвори вратата, но спря. — А, Питърс. Остави спортната страница в кошчето за боклук.

Тримата взеха количка за голф до „Тайрънс пауър“, защото сградата се намираше от отсрещната страна на паркинга. По пътя Мичъм махна на някакъв облечен от горе до долу в черно мъж, излизащ от една от сградите, покрай които минаваха.

— В момента снимат престрелка на нюйоркска улица, иначе щях да ви разведа вътре. Направо ще се закълнете, че сте в Бруклин.

— Никога не съм бил там — отвърна Бош.

— Нито пък аз — прибави Райдър.

— Тогава няма значение, освен ако не искате дати видите как стрелят.

— Ще се задоволим с „Тайрън пауър“.

— Чудесно.

Когато стигнаха, там ги чакаше друг мъж в униформа. Серъриър. По заповед на Мичъм той отключи вратата на чакалнята, от която се влизаше в трите офиса. После отключи вратата на офиса на Алайзо. След това Мичъм му нареди да се върне на работа.

Чък беше нарекъл офиса „дупка“ и това определение не бе много далеч от истината. В стаята имаше само толкова място, колкото да се съберат тримата, без да си дишат във вратовете. Вътре имаше бюро и зад него стол. Отпред бяха сложени още два стола. До стената зад бюрото имаше канцеларски шкаф с четири чекмеджета. На лявата стена бяха закачени в рамки плакатите на два класически филма, „Чайна-таун“ и „Кръстникът“, и двата заснети в „Парамаунт“. На дясната Алайзо бе поставил афишите на собствените си опити — „Изкуството на перелината“ и „Фатална страст“. Имаше и по-малки рамки със снимки на Алайзо с различни известни личности. Много от фотосите показваха Алайзо и съответната звезда, усмихнати зад бюрото в същия този офис.

Бош първо разгледа двата афиша. В горната част на всеки от тях пишеше: „Антъни Алайзо представя“. Но вниманието му привлече вторият — „Фатална страст“. Зад заглавието се виждаше мъж в бял костюм с пистолет в отпуснатата си отстрани ръка и с отчаяно изражение на лице. В по-голям мащаб бе представена жена с развяваща се тъмна коса, която гледаше надолу към мъжа със зноен поглед. Идеята беше открадната от плаката на „Чайнатаун“. Но в него имаше нещо омагьосващо. Жената, разбира се, бе Вероника Алайзо и Бош знаеше, че това е една от причините.

— Жената е хубава — обади се иззад гърба му Мичъм.

— Това е съпругата му.

— Разбирам. Само че никога не съм чувал за нея.

Бош кимна към плаката.

— Струва ми се, че това е бил единственият й филм.

— Е, както казах, хубаво момиче. Но се съмнявам, че все още изглежда така.

Бош отново се вгледа в очите й и си спомни жената, която беше видял само преди час. Очите й все още бяха също толкова тъмни и блестящи, с малки светли точици по средата.

Детективът се извърна и разгледа снимките. Веднага забеляза, че една от тях е на Дан Лейси, актьор, играл ролята на Бош осем години преди това в минисериал за разкриването на сериен убиец. Студиото-производител бе платило на него и на тогавашния му партньор много пари, за да използват имената и техническите им съвети. Партньорът му взе парите и се пенсионира, за да се установи в Мексико. Бош си купи къща на хълмовете. Той не можеше да избяга. Знаеше, че работата е неговият живот.

Бош се обърна и огледа останалата част от малкия офис. На стената до вратата имаше лавици, отрупани с ръкописи и видеокасети, но без никакви книги, освен два указателя на актьори и режисьори.

— Добре — каза той. — Чъки, ти стой до вратата и си наблюдавай. Киз, защо не започнеш с бюрото. Аз ще се заема с шкафа.

Чекмеджетата бяха заключени и на Бош му трябваха десет минути, за да ги отвори с помощта на шперца, който извади от куфарчето си. После мина цял час само за да ги прегледа повърхностно. Бяха пълни с бележки и финансови документи, свързани с няколко филма, за които никога не бе чувал. След разговора с Вероника Алайзо това не му се стори странно, пък и така или иначе не знаеше почти нищо за този бизнес. Но от беглото прехвърляне на документите му се стори, че по време на производството на филмите на различни филмови компании са били плащани големи суми пари. И онова, което му направи най-силно впечатление, беше, че от този мъничък офис Алайзо трябваше да си е докарвал страшно приятен живот.

След като прерови четвъртото и най-долно чекмедже, той се изправи и изпъна гръб. Прешлените му изпукаха като плочки за домино. Бош погледна към Райдър, която продължаваше да преглежда чекмеджетата на бюрото.

— Откри ли нещо?

— Няколко интересни неща, но не съм се натъкнала на димящия пистолет, ако имаш предвид това. Алайзо е получил съобщение от данъчната служба. Следващия месец в компанията му е трябвало да има ревизия. Освен това има няколко писма, разменени между Тони Алайзо и Сейнт Джон, гвоздея на деня, за когото спомена г-жа Алайзо. Доста разгорещени думи, но нищо прекалено заплашително. Остава ми да проверя още едно чекмедже.

— В шкафа има много неща. Финансови документи. Ще се наложи да прегледаме всичко. Искам да го направиш ти. Ще можеш ли?

— Няма проблем. Досега не ми е попаднало нещо извън рутинната бизнес документация.

— Излизам навън да запаля една цигара. Когато свършиш, защо не се сменим и ти да се заемеш с шкафа. Аз ще продължа с бюрото.

— Звучи като заговор.

Преди да излезе, той прокара очи по лавиците до вратата, зачете се в заглавията на видеокасетите и откри онази, която търсеше. „Фатална страст“. Бош се пресегна и я взе. Капакът бе същият като афиша.

Детективът отстъпи назад и остави касетата на бюрото, за — да я приберат при нещата, които щяха да вземат със себе си. Райдър го попита какво е това.

— Това е нейният филм — отвърна той. — Искам да го гледам.

— Аз също.

Навън Бош застана в малкия двор до бронзовата статуя на мъж, който предполагаше, че е Тайрън Пауър, и запали цигара. Нощта беше студена и димът затопли гърдите му. Студиото бе съвсем тихо.

Той се приближи до кошчето за боклук близо до една от пейките на двора и изтръска в него пепелта от цигарата си. На дъното му забеляза счупена чаша, няколко химикалки и моливи. Върху едно от керамичните парчета разпозна емблемата на „Арчуей“ — Триумфалната арка с изгряващо слънце по средата. Готвеше се да бръкне в кошчето и да извади нещо, което приличаше на златна писалка, но чу гласа на Мичъм и се обърна.

— Тя ще стигне високо, нали? Сигурен съм.

Той също запали цигара.

— Да, така смятам и аз. Това е първият ни случай заедно. Всъщност не я познавам добре, а от онова, което чувам, изобщо не трябва да се опитвам. Веднага, когато може, ще я вземат в центъра.

Мичъм кимна и изтръска пепелта на земята. Бош забеляза, че той вдига поглед към втория етаж и небрежно махва с ръка. Детективът също погледна натам и видя камерата, монтирана от вътрешната страна на стрехата.

— Не си прави труда — каза Бош. — Не може да те види. Чете за вчерашния мач на „Доджърс“.

— Предполагам, че си прав. В последно време не се намират подходящи хора, Хари. Наемам типове, които искат през цялото време да обикалят наоколо с количките за голф, надявайки се, че ще ги открият като Клинт Истууд или нещо подобно. Онзи ден един се блъсна в стената, щото разговарял с двама от творческите директори, които минавали наблизо. Ето ти едно невъзможно съчетание — творчески директор…

Бош не отговори. Онова, което Мичъм току-що бе казал, не го интересуваше.

— Трябва да дойдеш да работиш тук, Хари. Вече си направил двайсет години трудов стаж. Трябва да се пенсионираш и да дойдеш да работиш за мен. Доходите ти ще се увеличат двойно. Гарантирам ти го.

— Не, благодаря, Чък. Някак си просто не се виждам да се въртя наоколо с някоя от твоите колички за голф.

— Е, предложението си остава. По всяко време, приятел. По всяко време.

Бош загаси цигарата си в стената на кошчето и пусна фаса вътре. Реши, че няма да рови в боклука пред очите на Мичъм и му каза, че се връща вътре.

— Бош, трябва да ти кажа нещо. Детективът го погледна и той вдигна ръце.

— Ще си имаме проблем, ако искаш да изнесеш нещо от офиса без заповед за обиск. Искам да кажа, чух те какво каза за онази касета, а в момента партньорката ти събира върху бюрото нещата, които да вземете. Но не мога да ви позволя да изнесете каквото и да е.

— Тогава ще се наложи да останеш тук цялата нощ, Чък. Чекмеджетата са много, ще имаме доста работа. За нас ще е далеч по-лесно да откараме всичко това в бюрото.

— Зная. Все пак съм работил там. Но ми наредиха да заема такава позиция. Ще ни трябва заповед за обиск.

От телефона в чакалнята детективът позвъни на Едгар, който все още беше в участъка и тъкмо започваше писмената Работа по случая. Бош му каза за момента да я зареже и да Напише заповеди за финансовите документи в дома на Алайзо и в офиса в „Арчуей“, както и за всички други, които бяха при адвоката му.

— Искаш да се свържа с дежурния съдия сега? — попита Едгар, — Почти два часът е.

— Направи го — отвърна Бош. — Когато ги подпише, донеси ги в „Арчуей“. Вземи и няколко кашона.

Едгар изпъшка. Цялата черна работа се падаше на него. Никой не обичаше да ходи при съдията посред нощ.

— Зная, зная, Джери. Но това трябва да се свърши. Какво друго става?

— Нищо. Свързах се с „Мираж“, разговарях с един от охраната. Стаята, в която е бил Алайзо, е била взета от други хора през уикенда. Сега е свободна и той няма да я дава на никого, но вече е късно.

— Навярно… Добре, приятел, следващия път друг ще върши черната работа. А сега се захващай със заповедите.

В офиса на Алайзо Райдър вече претърсваше шкафа. Бош й съобщи, че Едгар подготвя заповедите и че ще се наложи да съставят списък на вещите за Мичъм. Каза й също да си почине, ако иска, но тя отказа.

Детективът седна зад бюрото. Върху плота цареше обичайният хаос. Имаше телефон, ролодекс, попивателна, магнит с кламери и дървено блокче, върху което бе врязан надписът „ТНА продъкшънс“. Освен това имаше кошче, пълно с документи.

Бош разгледа телефона и откри бутона за повторно набиране. Той вдигна слушалката и го натисна. По бързата поредица от сигнали можеше да каже, че последният телефонен разговор е бил междуградски. След две иззвънявания му отговори женски глас. Чуваше се силна музика.

— Ало? — каза жената.

— Да, ало, кой е там?

Тя се изкиска.

— Не зная, кой се обажда?

— Може да съм сбъркал номера. „При Тони“ ли сте?

— Не, „При Доли“.

— А, „При Доли“. Добре, хм, къде се намира това?

Тя отново се изкикоти.

— На „Мадисън“, къде другаде? Откъде си мислиш, че сме взели името?

— Къде е „Мадисън“?

— В северен Лас Вегас. Откъде идваш?

— От „Мираж“.

— Добре, просто карай по булеварда на север. Минаваш центъра и няколко мърляви квартала, и си в северен Лас Вегас. „Мадисън“ е на третия светофар, щом минеш под моста. Завий наляво и ние сме първата сграда вляво. Как се казваш?

— Хари.

— Добре, Хари, аз съм Ронда. Като в…

Бош не отвърна нищо.

— Хайде, Хари, трябва да кажеш „Помогни ми, Ронда, помогни ми, помогни ми, Ронда“.

Тя изпя куплета от старата песен на Бийч Бойс.

— Всъщност, Ронда, наистина можеш да ми помогнеш — рече Бош. — Търся един мой приятел. Тони Алайзо. Идвал ли е там напоследък?

— Тази седмица не съм го виждала. Не съм го виждала от четвъртък или петък. Чудех се откъде си научил номера на съблекалнята.

— Да, от Тони.

— Е, тази вечер Лейла я няма, така че Тони няма да се появи, така ми се струва. Но ти можеш да дойдеш. Не е нужно той да е тук, за да си прекараш добре.

— Чудесно, Ронда. Ще се опитам да намина.

Бош затвори телефона. Той извади бележника от джоба си и записа името на заведението, в което току-що беше позвънил, как се стига до него и имената на Ронда и Лейла. После подчерта второто име.

— Какво откри? — попита Райдър.

— Следа във Вегас.

Той й разказа за разговора и забележката за жената на име Лейла. Райдър се съгласи, че следата трябва да се провери, после продължи да претърсва шкафа. Бош се зае с бюрото. Първо огледа плота, след това пристъпи към чекмеджетата.

— Хей, Чъки? — каза той.

Облегнал се на вратата със скръстени пред себе си ръце, Мичъм вдигна вежди.

— Той не е имал телефонен секретар. Ами когато секретарката я е нямало? Къде са му оставяли съобщения, на те-лефонистката или в някаква телефонна служба?

— Хм, не, по войсмейла.

— Значи Алайзо е имал войсмейл? Как да вляза в него?

— Ами трябва да имаш кода му. Трицифрен е. Свързваш се с компютъра, набираш кода и си получаваш съобщенията.

— А как да науча кода му?

— Не можеш. Всеки сам си го програмира.

— Няма ли главен код, чрез който да вляза?

— Не. Системата не е чак толкова сложна, Бош.

Детективът отново извади бележника си и потърси рождената дата на Алайзо.

— Какъв е номерът на войсмейла? — попита той.

Мичъм му го даде и Бош се свърза с компютъра. След сигнала набра 721, но кодът не беше приет. Той забарабани с пръсти по бюрото и се замисли. Опита цифрите, отговарящи на буквите ТНА, и един компютърен глас му каза, че има четири съобщения.

— Киз, чуй това — рече Бош.

Той включи високоговорителя и затвори слушалката. Докато слушаше, детективът си водеше бележки, но първите три съобщения бяха от хора, които докладваха по техническите въпроси, свързани с бъдещето заснемане на филм, с наема на апаратура и разходите. След всяко от тях електронен глас съобщаваше по кое време в петък са били получени.

Четвъртото съобщение накара Бош да се наведе напред и да наостри уши. Гласът принадлежеше на млада жена, която като че ли плачеше.

— Хей, Тон, аз съм. Обади ми се веднага щом получиш съобщението. Вече едва се сдържам да не ти телефонирам вкъщи. Трябваш ми. Онова копеле Лъки казва, че съм уволнена. При това без причина. Просто иска да го вкара на Мо-дести. Толкова съм… Не искам да ми се налага да работя в „Паломино“ или на което и да е от онези други места. В „Градината“. Забрави за това. Искам да дойда в Лос Андже-лис. Да съм при теб. Обади ми се.

Електронният глас ги информира, че съобщението е получено в 16:00 ч. в неделя — много след смъртта на Тони Алайзо. Жената не бе оставила името си. Очевидно беше сигурна, че Тони ще я познае. Бош се зачуди дали не е същата, за която бе споменала Ронда — Лейла. Той погледна към Рай-дър и тя само сви рамене. Знаеха прекалено малко, за да преценят значението на съобщението.

Бош седна на стола зад бюрото и се замисли над положението. После отвори едно от чекмеджетата, но не започна да го претърсва. Погледът му се плъзна нагоре по стената вдясно от него и се зарея из снимките на усмихнатия Тони Алайзо, който позираше с различни звезди. Някои от тях бяха оставили посвещения върху снимките, но трудно можеха да се разчетат. Детективът се загледа в своя целулоиден двойник Дан Лейси, но не успя да прочете думите, надраскани отдолу. На снимката върху бюрото на Алайзо имаше висока чаша с емблемата на „Арчуей“, пълна с химикалки и моливи.

Бош свали снимката от стената и повика Мичъм.

— Някой е влизал тук — рече той.

— За какво говориш?

— Кога са изпразнили кошчето за боклук навън?

— Откъде да зная, по дяволите. Какво…

— Онази наблюдателна камера на покрива, колко време пазите лентите?

Мичъм се поколеба за миг, но после отговори:

— Изхвърляме ги всяка седмица. Върху сегашната лента са заснети последните седем дни. Тя е бавна, десет кадъра в минута.

— Да идем да погледнем.

Бош се върна вкъщи едва в четири часа. До уговорената среща с Едгар и Райдър за закуска в седем и половина му оставаха три часа за сън, но кафето и покаченият адреналин не му позволиха дори да затвори очи.

В къщата се разнасяше киселият дъх на прясна боя и той отвори плъзгащите се врати към задната веранда, за да пропусне вътре хладния нощен въздух. После се загледа към „Къхюнга пас“ под него и към профучаващите по холивудската скоростна магистрала автомобили. Винаги се бе удивлявал, че по пътя постоянно има коли, независимо по кое време. В Лос Анджелис движението никога не спираше.

Зачуди се дали да не пусне някой компактдиск, навярно изпълнение на саксофон, но вместо това остана да седи на кушетката в мрака и запали цигара. Замисли се за различните нишки, заплетени в този случай. Според предварителните наблюдения Антъни Алайзо беше в прекрасно финансово положение. Такива доходи обикновено поставяха плътна преграда срещу насилието и убийството. Богатите рядко ставаха жертви на убийство. Но при Тони Алайзо нещо се бе объркало.

Бош си спомни за филма и отиде при куфарчето си, което беше оставил на масата в трапезарията. Вътре имаше две видеокасети — записа от камерата в „Арчуей“ и копието на „Фатална страст“. Той включи телевизора и натисна бутона на видеото.

След като изгледа филма, му стана ясно, че е заслужил съдбата си. Осветлението бе лошо и в някои кадри над актьорите висеше краят на микрофона. Това особено дразнеше в сцени, заснети в пустинята, където отгоре не би трябвало да има нищо друго, освен синьо небе. На всичко отгоре към аматьорското изпълнение се прибавяше и слабата игра на актьорите. Главният герой, актьор, когото Бош никога преди не беше виждал, невероятно сковано се мъчеше да изиграе ролята на човек, отчаяно опитващ се да задържи младата си жена, която използваше сексуален тормоз и подигравки, за да го подтикне към извършване на престъпления, накрая дори убийство, единствено заради извратеното си удоволствие. Вероника Алайзо играеше съпругата и изпълнението й не се различаваше особено много от това на актьора.

При добро осветление тя бе зашеметяващо красива. Имаше четири сцени, в които се появяваше фактически гола и Бош ги проследи с опиянението на воайор. Но като цяло ролята не беше за нея и детективът разбираше защо кариерата й, подобно на тази на съпруга й, е завършила толкова скоро. Вероника можеше да обвинява и да се гневи на мъжа си, но в крайна сметка тя бе като хилядите красавици, които всяка година прииждаха в Холивуд. Видът й можеше да накара дъхът ти да секне, но не ставаше за актриса.

В кулминационната сцена във филма, когато арестуват съпруга и жената го предава на ченгетата, тя произнасяше репликите си с убедителността и въздействието на бял лист хартия. „Той беше. Той е луд. Не успях да го спра, докато не стана прекалено късно. После не можех да кажа на никого, защото щеше… щеше да изглежда така, сякаш аз съм искала всички те да са мъртви.“

Бош изгледа целия филм и после, без да става, натисна копчето на дистанционното управление за пренавиване на лентата. След това изключи телевизора и вдигна крака на кушетката. През отворените врати се виждаше светлината на зората, която огряваше хребета оттатък пътя. Все още не се чувстваше уморен и продължаваше да мисли за изборите, които хората правеха през живота си. Чудеше се какво би се случило, ако изпълнението беше поне приемливо и филмът намереше разпространител. Чудеше се дали това би променило нещата, дали би спасило Тони Алайзо от онзи багажник.

Срещата с Билетс в участъка започна едва в девет и половина. Всички си донесоха столове в офиса на лейтенанта и тя откри разискването, като каза, че местните медии вече започвали да проявяват засилен интерес към случая. Освен това ръководството на управлението обмисляло дали не би трябвало да предадат разследването на елитния отдел „Грабежи и убийства“. Това, разбира се, ядоса Бош. Някога той беше работил в ОГУ. Но го бяха понижили и пратили в Холивуд заради съмнителна стрелба по време на дежурство. Затова идеята да предаде случая на големите клечки в центъра, бе за него особено дразнеща. Щеше да му е по-лесно да разбере, ако проявяваха интерес от ОБОП. Но Бош отвърна на Билетс, че не е съгласен да предаде разследването на ОГУ, след като екипът му е прекарал почти цяла нощ без сън и е открил някои сериозни следи. Райдър се намеси и го подкрепи. Едгар, който продължаваше да се цупи заради писмената работа, запази мълчание.

— Приемам позицията ви — каза Билетс. — Но когато свършим тук, трябва да отида в кабинета на капитан Левали и да я убедя, че можем да се справим сами. Така че дайте да видим с какво разполагаме. Вие успяхте да ме убедите, аз ще убедя нея. После тя ще трябва да съобщи в центъра нашето мнение.

През следващите трийсет минути Бош говори от името на екипа и подробно разказа за нощното разследване. Единственият телевизор и видео в участъка стояха в кабинета на лейтенанта, защото не беше безопасно да ги оставят отключени, дори и в полицията. Детективът пусна копието на записа от „Арчуей“, което му бе направил Мичъм, и намери момента, в който се виждаше натрапникът.

— Наблюдателната камера, с която е заснет този материал, прави по десет кадъра в минута, но онзи тип все пак е заснет — съобщи Бош.

Той натисна бутона за включване и на екрана се появи черно-белият образ на двора и фасадата на „Тайрън пауър“. Беше съвсем тъмно. Часовникът в долната част на екрана показваше, че действието се развива в осем часа и тринайсет минути предишната вечер.

Бош включи на забавено движение, но въпреки това действието, което искаше да покаже на Билетс, бе прекалено бързо. На шест кадъра се виждаше мъж, който се приближава до вратата на сградата, привежда се над бравата и после изчезва вътре.

— Всъщност мъжът е стоял до вратата трийсет-трийсет и пет секунди — поясни Райдър. — От записа може да изглежда, че е имал ключ, но това е прекалено много време, за да си отключи нормално. Влязъл е с шперц. Този тип действа опитно и бързо.

— Добре, ето го как излиза — каза Бош.

Когато часовникът показа осем и седемнайсет, мъжът се появи на вратата. Следващият кадър го показваше вече в двора на път за кошчето за боклук, после отправил се в обратна посока. След това изчезваше. Бош върна лентата и я замрази на последния образ на мъжа, когато се отдалечаваше от кошчето. Това беше най-добрият кадър. Въпреки тъмнината и замъглеността на лицето на мъжа, той все пак навярно можеше да се идентифицира, ако изобщо откриеха с кого да го сравнят. Бе бял, с тъмна коса и яка, набита фигура. Носеше спортна риза с къси ръкави. На дясната му китка, точно над черната му ръкавица се виждаше часовник с хромирана верижка, която отразяваше светлината на лампите в двора. Над китката имаше тъмна, неясна татуировка. Бош посочи всичко това на Билетс и прибави, че ще отнесе записа в ОНИ, за да види дали с компютър не могат да подобрят качеството на последния кадър.

— Хубаво — каза лейтенантът. — А сега, какво мислите, че прави там вътре?

— Взима нещо — отвърна Бош. — От момента на влизането до излизането му са минали по-малко от четири минути. Не е много. Като се има предвид, че е трябвало да отключи и вратата на офиса на Алайзо. Каквото и да е правил вътре, той е съборил чашата с емблемата на „Арчуей“ от бюрото и тя се е разбила на пода. Той прави каквото прави, после събира парчетата от чашата и химикалките и на тръгване ги хвърля в кошчето за боклук. Снощи ги открихме там.

— Има ли отпечатъци? — попита Билетс.

— Когато разбрахме, че някой е влизал, излязохме навън и накарахме Донован да дойде, щом свърши с ролса. Той откри отпечатъци, но не и такива, които да могат да се използват. Бяха на Алайзо, на Киз и моите. Както се вижда на записа, онзи тип е носил ръкавици.

— Добре.

Бош неволно се прозя и Едгар и Райдър го последваха. Той отпи от чашата със студено кафе, която бе донесъл със себе си в кабинета. От кофеина ръцете му трепереха, но знаеше, че ако престане да подхранва звяра, бързо ще грохне от Умора.

— Имате ли някаква идея какво е взел онзи тип? — попита Билетс.

— Строшената чаша означава, че е действал по-скоро до бюрото, отколкото до шкафа — отвърна Райдър. — Нищо в бюрото не изглеждаше пипано. Нямаше празни папки, нищо подобно. Смятаме, че става дума за подслушвател. Някой е поставил подслушвател в телефона на Алайзо и не е можел да си позволи да ни остави да го открием. На снимките по стените в офиса телефонът се намира точно до чашата. Онзи мъж някак си я е съборил. Смешното е, че ние изобщо не проверихме телефона за подслушвател. Ако натрапникът не се беше появил, навярно нямаше да го открием.

— Ходила съм в „Арчуей“ — каза Билетс. — Студиото е оградено със стена. Има частна охрана. Как е влязъл вътре? Или може би смятате, че става въпрос за вътрешен човек?

— Има две неща — отвърна Бош. — Снощи снимаха сцена на нюйоркска улица. Това означава, че през портала са влизали и излизали много хора. Може би нашият човек е успял да се промъкне вътре заедно с някой от снимачния екип. На записа се вижда, че после се отдалечава в северна посока. Точно нататък са и декорите на нюйоркската улица. Порталът е на юг. Освен това на север студиото граничи с холивудското гробище. Права си, има стена. Но през нощта, когато гробището е затворено, вътре е тъмно и пусто. Нашият човек може да се е прекатерил през стената оттам. Както и да е влязъл, очевидно е много опитен.

— Какво искаш да кажеш?

— Ако е извадил подслушвател от телефона на Тони Алайзо, устройството трябва първо да е било поставено там.

Билетс кимна.

— Кой според теб е бил? — тихо попита лейтенантът. Бош погледна към Райдър, за да види дали тя не иска да вземе думата. Тъй като младата жена мълчеше, той отговори:

— Трудно е да се каже. Разковничето е в разчитането на времето. Алайзо навярно е мъртъв от петък през нощта, а трупът му беше открит едва снощи към шест. После идва този взлом в осем и тринайсет. Алайзо вече е бил намерен и мълвата е започвала да се разпространява.

— Но осем и тринайсет е преди да си разговарял със съпругата му?

— Точно така. Това е слабото място. Искам да кажа, отначало бях готов да се обзаложа, че ще открием нещо, ако бързо идем при нея. Сега вече не съм толкова сигурен. Нали разбираш, ако тя е замесена, този взлом няма никакъв смисъл.

— Поясни се.

— Ами, първо трябва да разберем защо е бил подслушван. И кой е най-вероятният отговор? Жена му или някой друг по нейно нареждане поставя подслушвателя, за да разбере дали Тони си е развявал оная работа насам-натам. Нали?

— Добре.

— А сега, ако приемем, че е така, ако жена му е замесена в натикването на съпруга й в онзи багажник, защо тя или нейният човек ще чакат чак до снощи — тоест след откриването на трупа — за да извадят подслушвателя? Няма смисъл. Има логика само ако двете неща не са свързани, ако убийството и подслушването са нещо различно. Разбираш ли?

— Да, струва ми се.

— Тъкмо затова не съм готов да зарежа всичко останало и да се занимавам само с жена му. Честно казано, мисля, че тя навярно е способна да го извърши. Но все още не са ни известни прекалено много неща. Не ми се струва правилно. Във всичко това има нещо друго и ние засега не знаем какво.

Билетс кимна и погледна към целия екип.

— Това е добре. Зная, че все още не разполагате с нищо твърдо, но въпреки това сте свършили добра работа. Нещо друго? Какво става с отпечатъците, които снощи Арт Доно-ван вдигна от якето на жертвата?

— Засега не можем да ги идентифицираме. Арт ги пусна по АСИО и НСИС, но без резултат.

— По дяволите.

— Въпреки това са ценни. Ако открием заподозрян, отпечатъците могат да се окажат важно доказателство.

— Нещо друго от колата?

— Не — отвърна Бош.

— Да — каза Райдър. Билето вдигна вежди.

— Един от отпечатъците, които Донован откри по вътрешната страна на капака на багажника — поясни Райдър. — Принадлежи на Рей Пауърс. Това е униформеният полицай, който откри трупа. Очевидно го е оставил, когато е вдигал капака. Няма проблем, но все пак е допуснал грешка. Изобщо не е трябвало да отваря багажника. Трябвало е направо да ни повика.

Билетс погледна към Бош и той предположи, че лейтенантът се чуди защо не й е обърнал внимание. Детективът сведе очи към бюрото.

— Добре, ще се погрижа за това — каза тя. — Познавам Пауърс. Работил е тук и със сигурност би трябвало да знае процедурата.

Бош можеше да го защити със същото обяснение, което ченгето му беше дало предишния ден, но не го направи. Пау ърс не го заслужаваше.

— И какво ще правим сега? — продължи Билетс.

— Ами, имаме адски много работа — отвърна Бош. — Вед нъж чух онази история за скулптора, когото попитали как превръща гранитния блок в прекрасна статуя на жена. И тоь отговорил, че просто изчуква всичко, което не е на жената Точно това трябва да направим и ние. Разполагаме с огромев блок информация и улики. Ще трябва да изчукаме всичко което няма значение, което не ни интересува.

Билетс се усмихна и Бош ненадейно се засрами от анало гията, макар да смяташе, че е точна.

— Ами Лас Вегас? — попита тя. — Той част ли е от статуята или просто трябва да го изчукаме?

Този път се усмихнаха Райдър и Едгар.

— Ами, ще се наложи да идем дотам — отвърна Бош, като се надяваше, че думите му не звучат извинително. — В момента ни е известно само, че Алайзо е ходил там и че е бил убит съвсем скоро, след като се е върнал. Не знаем какво е правил във Вегас, дали е спечелил, или е загубил, дали някой не го е проследил чак оттам. Възможно е да е ударил дзкакпота, да е бил проследен дотук и да са го ограбили. Въпросите около Лас Вегас са адски много.

— Там е и онази жена — вметна Райдър.

— Каква жена? — попита Билетс.

— Точно така — каза Бош. — Последният разговор от телефона в офиса на Тони Алайзо е бил с един клуб в Лас Вегас. Позвъних там и получих името на някаква жена, с която вероятно се е срещал, Лейла. Освен това…

— Лейла? Като в онази песен ли?

— Предполагам. Освен това в офиса му се беше получило съобщение от непозната жена. Струва ми се, че може да е била тази Лейла. Ще трябва да разговаряме с нея.

Билетс кимна, увери се, че Бош е свършил и после нахвърля бойния план.

— Добре — каза лейтенантът. — На първо място, всички въпроси от страна на медиите трябва да бъдат прехвърляни към мен. Най-добрият начин да овладеем положението е информацията да излиза от един човек. За момента ще съобщим на репортерите, че навярно става дума за автомобилна кражба или за обир. Това е достатъчно невинно и сигурно ще ги успокои. Съгласни ли сте всички?

Тримата детективи кимнаха.

— Добре, ще се опитам да убедя капитана да ни остави случая. Струва ми се, че имаме три-четири насоки на разследване, на които ще трябва да обърнем особено внимание. Гранитът, който трябва да се изчука, както би се изразил Хари. Във всеки случай ще ми е от полза, за да успея да убедя капитана, ако вече работим по тези въпроси. Така че, Хари, искам да вземеш самолета колкото се може по-скоро и да идеш до Вегас. Искам ти да се заемеш с това. Но ако там не откриеш нищо, връщай се веднага. Ще ни трябваш тук. Съгласен?

Бош кимна. Така би решил и самият той, ако зависеше от него, но му стана малко неприятно, че го прави тя.

— Киз, ти се захващаш с финансовата следа. Искам да научим всичко за този Антъни Алайзо до утре сутринта. Освен това ще трябва да идеш до дома му със заповедта за обиск и докато събираш документите, опитай още веднъж с жена му и виж какво друго можеш да измъкнеш за брака им. Не зная, ако имаш възможност, поседни с нея и се опитай да я накараш да си разкрие душата.

— Не съм сигурна — отвърна Райдър. — Струва ми се, че няма да се получи. Тя е интелигентна жена, достатъчно умна е, за да е разбрала, че сме я взели под око. Почти си мисля, че за да си нямаме проблеми, следващия път, когато някой от нас разговаря с нея, трябва дай го съобщим. Снощи не беше подходящо.

— Сама ще прецениш — каза Билетс. — Но ако го направиш, тя сигурно ще повика адвоката си.

— Ще видя какво мога да направя.

— А, Джери, ти…

— Зная, зная, за мен остава писането.

Обаждаше се за първи път от петнайсет минути насам. Бош си помисли, че цупенето му вече минава всякакви граници.

— Да, за теб остава писането. Но освен това искам да се заемеш с гражданските дела и с оня сценарист, който е спорил с Алайзо. Струва ми се, че това е най-малко вероятната следа, но трябва да проверим всичко. Свърши тази работа и така ще сме в състояние да стесним границите на разследването.

Едгар иронично отдаде чест.

— Също така — продължи тя, — докато Хари проверява следата във Вегас, искам ти да поемеш летището. Имаме квитанцията му за паркинг. Мисля, че трябва да започнеш оттам. Когато давам изявление пред медиите, ще направя подробно описание на колата — не може да е имало чак толкова много бели ролсове „Силвър клауд“ — и ще кажа, че търсим всички, които са я виждали в петък вечерта. Ще кажа, че се опитваме да възстановим пътя на жертвата от летището. Може да имаме късмет.

— Може би — отвърна Едгар.

— Добре тогава, да започваме — каза Билетс.

Тримата детективи се изправиха. Бош бавно започна да вади касетата от видеото, така че когато свърши, другите двама вече бяха излезли и той остана насаме с Билетс.

— Чух, че през цялата си кариера не си водила нито едно истинско разследване на убийство — рече той.

— Вярно е. Като детектив съм работила единствено със сексуални престъпления в бюрото във Вали.

— Е, във всеки случай аз щях да постъпя точно така, както току-що постъпи ти.

— Но те е раздразнило това, че го направих аз вместо теб.

Бош се замисли за миг.

— Ще го преживея.

— Благодаря ти.

— Няма проблем. Слушай, онова за Пауърс, че е оставил отпечатъците си, сигурно щях да ти го кажа, но реших, че сега не е времето. Вчера му прочетох едно конско, че е отварял багажника. Той ми каза, че ако не го бил отворил и чакал ние да проверим колата, тя навярно още щяла да си стои там. Пауърс е кретен, но по този въпрос беше прав.

— Разбирам.

— Сърдиш ли се, че не ти казах?

Билетс се замисли за миг.

— Ще го преживея.