Ченгета

10

Това беше първият им ден на плажа, след като прекараха почти цели два дни в стаята си. Бош не се чувстваше удобно на шезлонга си. Не разбираше как го правят хората, само да седят на слънцето и да се пекат. Бе намазан с лосион и между пръстите на краката му лепнеше пясък. Елиънър му купи червен бански, който според него го правеше да изглежда някак глупаво. Чувстваше се като мишена. Поне, помисли си той, не беше някой от онези бандажи, които носеха много мъже на плажа.

Той се повдигна на лакти и се огледа. Хавай бе невероятен. Толкова красив, че му се струваше като сън. Жените също бяха красиви. Особено Елиънър, Тя лежеше върху собствения си шезлонг до него. Очите й бяха затворени и на лицето й се изписваше лека усмивка. Носеше цял черен бански костюм, високо изрязан на хълбоците, който разкриваше загорелите й и прекрасно оформени крака.

— Какво гледаш? — без да отваря очи попита Елиънър.

— Нищо. Просто… Нещо не мога да се отпусна. Мисля да ида да се поразтъпча или нещо подобно.

— Защо не си взе книга за четене, Хари? Трябва да се отпуснеш. Нали затова са медените месеци. Секс, почивка, вкусна храна и добра компания.

— Е, две от четири възможни не е зле.

— Какво й е на храната?

— Храната е страхотна.

— Странно.

Тя се пресегна и го удари по ръката. После също се повдигна на лакти и погледна към искрящата синя вода. В далечината се виждаше издигащият се хребет на о-в Молъкай.

— Тук е толкова красиво, Хари.

— Да, така е.

Те поседяха в мълчание няколко мига, загледани в хората, които вървяха покрай морето. Бош се наведе напред и облегна лакти върху коленете си. Усещаше как слънцето напича раменете му. Започваше да се чувства добре.

Тогава забеляза млада жена, която уморено вървеше покрай водата. Тя привличаше вниманието на всички мъже на плажа. Беше висока, гъвкава и дългата й кестеняво-руса коса падаше на влажни кичури по раменете й. Кожата й бе с цвят на мед и носеше съвсем оскъден бански костюм, само няколко лентички и триъгълничета черен плат.

Когато минаваше пред него, слънчевите лъчи се отклониха от тъмните му очила и той проучи лицето й. Чертите й, характерната извивка на челюстта й му напомняха за някого. Бош я познаваше.

— Хари — прошепна Елиънър. — Това не е ли… прилича ми на танцьорката. Момичето от онази твоя снимка, същото, което видях заедно с Тони.

— Лейла — каза Бош, не за да отговори на въпроса й, а просто за да изрече името.

— Тя е, нали?

— Никога не съм вярвал в съвпадения — отвърна Хари.

— Ще съобщиш ли в бюрото? Парите навярно са тук при нея на острова.

Бош проследи с поглед отдалечаващата се жена. Сега беше обърната с гръб към него и от този ъгъл изглеждаше почти съвсем гола. Виждаха се само няколко лентички от банския й костюм. Лъчите отново заблестяха в очилата му и замъглиха погледа му. Лейла изчезваше в слънчевия блясък и водните пръски на Тихия океан.

— Не, няма да съобщя на никого — най-после каза Бош. — Защо не?

— Тя не е направила нищо — отвърна той. — Оставила е един човек дай даде пари. Това не е престъпление. Може би дори го е обичала.

Той я погледа още малко, замислен за последните думи на Вероника.

— В края на краищата, на кого ще му липсват тези пари? — попита Хари. — На бюрото ли? На лосанжелиското управление? На някой тлъст старец в чикагско предградие с глутница бодигардове около него? Забрави за това. Няма да съобщя на никого.

Той я погледна за последен път. Сега жената беше далеч и докато вървеше, гледаше към морето. Слънцето огряваше лицето й. Бош й кимна, но тя, разбира се, не можеше да го види. После се отпусна на шезлонга си и затвори очи. Почти незабавно усети, че слънцето започва целително да прониква в кожата му. И после усети ръката на Елиънър върху своята. Той се усмихна. Чувстваше се в безопасност. Чувстваше се така, сякаш никой повече не можеше да го нарани.