Ченгета

4

Стигнаха до Лас Вегас за четири часа, като караха средно с около сто и петдесет километра в час и спряха за петнайсетина минути да хапнат в заведение на „Макдонълдс“. Отидоха до международното летище „Маккаран“, паркираха колата в гаража и извадиха куфарчетата и чантите си от багажника. Докато Едгар го чакаше навън, Бош отиде на терминала и нае автомобил от гишето на „Херц“.

Когато стигнаха в управлението, наближаваше четири и половина. В детективското бюро Бош видя, че Айвърсън седи на бюрото си и разговаря с Бакстър, който стоеше наблизо. На лицето на Айвърсън се изписа иронична усмивка, но Хари ней обърна внимание и се насочи направо към кабинета на Фелтън. Капитанът седеше зад бюрото си и пишеше. Бощ почука на отворената врата, после влезе вътре.

— Къде беше, Бош?

— Уреждах разни подробности.

— Това вашият прокурор ли е?

— Не, това е партньорът ми Джери Едгар. Прокурорът ще пристигне утре сутрин.

Едгар и Фелтън се ръкуваха, но капитанът продължаваше да гледа към Бош.

— Е, можеш да му телефонираш и да му кажеш да не си прави труда.

Детективът го изгледа. Сега разбираше защо Айвърсън се е хилил. Нещо ставаше.

— Винаги сте пълен с изненади, капитане — рече той. — Какво има сега?

Фелтън се облегна на стола си. На ръба на бюрото му се виждаше незапалена пура, единият край на която беше влажен от слюнка. Капитанът я взе и я стисна между двата си пръста. Той се бавеше и очевидно се мъчеше да го раздразни. Но Бош не се поддаде и Фелтън накрая заговори.

— Твоят човек Гоушън си събира багажа.

— Да не би да се е съгласил на екстрадирането?

— Да, най-после поумня.

Бош зае стола пред бюрото, Едгар седна отдясно.

— Отказа се от онзи адвокат Мики Торино и си взе друг — продължи Фелтън. — Не че е нещо повече, но поне защищава единствено интересите на Лъки.

— И как така е поумнял? — попита Бош. — Да не сте му казали за резултатите от експертизата?

— Естествено, че му казах. Така го спечелих. Освен това му обясних, че сме направили алибито му на пух и прах.

Бош го погледна, но не го попита нищо.

— Да, точно така, Бош. Не си мисли, че ние тук не сме си размърдали задниците. Заехме се да свършим с този тип и да ти го дадем наготово. Според него в петък вечерта изобщо не бил напускал офиса си чак докато не станало време да си тръгва за вкъщи. Е, отидохме и проверихме офиса му. Там има задна врата. Можел е да влиза и да излиза. Никой не го е виждал от момента, в който си е тръгнал Тони Алайзо, докато не е излязъл, за да затвори клуба. Това му оставя достатъчно време да проследи Тони, да го очисти и да хване последния полет обратно за Вегас. А ето и доказателството. Едно момиче, което работи там, казва се Модести. Сдърпала се с друга танцьорка и отишла в офиса да се оплаче на Лъки. Според думите й когато почукала, никой ней отговорил. Затова казала на Гъси, че иска да се срещне с шефа, а той й отговорил, че шефът го няма. Това е било някъде към полунощ.

Фелтън кимна и намигна.

— А какво казва Гъси по въпроса?

— Не казва нищо. А и ние не очакваме да ни каже. Но ако реши да потвърди алибито на Лъки, спокойно ще можеш да го направиш на нищо. Криминалното му досие започва още от седми клас.

— Добре, да оставим Гъси. Ами Гоушън?

— Както споменах, сутринта го доведохме тук, казахме му какво сме открили и че времето му е на изтичане. Трябваше да вземе решение и той го направи. Смени си адвоката. Това е очевиден признак. Ако питаш мен, той е готов да сключи сделката. Това означава, че ти ще получиш него и Джоуи Маркс, както и неколцина от другите боклуци в града. А за нас това ще е най-големият ни удар от десет години насам. Всички са доволни.

Бош се изправи. Едгар го последва.

— За втори път ми погаждате този номер — с премерен и овладян глас каза Хари. — Трети шанс няма да имате. Къде е той?

— Хей, успокой се, Бош. Всички работим от една и съща страна на барикадата.

— Тук ли е, или не?

— Той е в стая за разпит номер три. Когато надникнах за последно, при него беше Уайс. Алън Уайс, новият му адвокат.

— Гоушън дал ли ви е някакви показания?

— Не, разбира се, че не. Уайс ни съобщи подробностите. Никакви преговори, докато не го отведеш в Лос Анджелис. С други думи доброволно се оставя в ръцете ти. Твоите хора там ще трябва да поработят над сделката. От днес ние излизаме от играта. Ще се включим, когато се върнеш тук, за да прибереш Джоуи Маркс. Ще ти съдействаме. Отдавна очаквам този ден.

Бош излезе от кабинета без да каже нищо повече. После мина през детективското бюро, без да погледне към Айвър-сън, и тръгна по задния коридор, който водеше към стаите за разпит. Той вдигна капачето на малкия прозорец на вратата и видя Гоушън в син затворнически комбинезон да седи на малката маса. Срещу него седеше много по-дребен мъж в костюм. Бош почука по стъклото, изчака няколко секунди и отвори вратата.

— Г-н адвокат? Можем ли да поговорим за малко навън?

— Вие ли сте детективът от Лос Анджелис? Вече беше крайно време.

— Да поговорим навън.

Когато адвокатът се изправи, Бош погледна към Гоушън. Здравенякът бе закопчан с белезници за масата. Откакто го беше видял за последен път, бяха минали само трийсет часа, но Люк Гоушън се бе превърнал в друг човек. Раменете му висяха отпуснати, сякаш се беше затворил в себе си. Очите му гледаха кухо, като че ли виждаше в бъдещето си. Не обърна внимание на Бош. Когато Уайс излезе навън, той затвори вратата.

Адвокатът бе приблизително на негова възраст, стегнат и силно загорял. Хари не беше сигурен, но му се струваше, че е с перука. Носеше очила със златни рамки. През няколкото секунди, с които разполагаше, за да го прецени, Бош реши, че Гоушън навярно наистина е поумнял.

След като се представиха, Уайс незабавно премина на въпроса.

— Клиентът ми е съгласен доброволно да дойде с вас. Но трябва да действате бързо. Г-н Гоушън не се чувства в безопасност в Лас Вегас, даже заключен в управлението. Надявах се, че ще успеем да се срещнем със съдията още днес, но вече е прекалено късно. Ще бъда в съда утре в девет. Всичко вече е уредено с г-н Липсън, местния прокурор. До десет ще успеете да го отведете на летището.

— Почакайте малко, г-н адвокат — каза Едгар. — Защо изведнъж така сте се разбързали? Да не е защото Люк е разбрал за резултатите от балистичната експертиза, или защото предполага, че Джоуи Маркс също е разбрал и иска да се измъкне?

— Предполагам, че за Джоуи сигурно ще е по-лесно да го очисти тук във Вегас, отколкото чак в Лос Анджелис, така ли? — прибави Бош.

Уайс ги изгледа така, сякаш бяха някаква форма на живот, с която никога преди не се е сблъсквал.

— Г-н Гоушън не знае нищо такова и се надявам, че думите ви са просто част от обичайната тактика на заплаха, която използвате. Но клиентът ми знае, че ще бъде обвинен в престъпление, което не е извършил. Ето защо той смята, че най-добрият начин да реагира е да окаже пълно съдействие на новото място. Някъде далеч от Лас Вегас. Лос Анджелис е единствената му възможност.

— Можем ли да поговорим с него сега?

Уайс поклати глава.

— Г-н Гоушън няма да каже нито дума, докато не пристигне в Лос Анджелис. Там защитата му ще поеме брат ми. Сол Уайс, може да сте чували за него.

Бош отрицателно поклати глава.

— Мисля, че той вече се е свързал с вашия г-н Грегсън. Така че нали разбирате, детектив, вие сте просто куриер. Работата ви е утре сутрин да качите г-н Гоушън на самолета и да го доставите невредим в Лос Анджелис. Най-вероятно след това случаят ще бъде приключен за вас.

— Най-вероятно няма — отвърна Бош.

Той заобиколи адвоката и отвори вратата на стаята за разпит. Гоушън вдигна глава. Детективът влезе и се приближи до масата. Той се наведе над нея и опря длани върху плота. Преди да успее да каже каквото и да е, Уайс влетя в стаята.

— Не казвай нито дума на този човек, Люк. Нито дума.

Бош не му обърна внимание и продължи да гледа единствено към Гоушън.

— Единственото, което искам, Лъки, е проява на взаимно доверие. Щом искаш да те отведа в Лос Анджелис, да те отведа невредим, трябва да ми дадеш нещо в замяна. Просто ми отговори на един въпрос. Къде…

— Той е длъжен да те отведе, Люк. Не се хващай на въдицата му. Не мога да те представлявам, ако не ме слушаш.

— Къде е Лейла? — попита Бош. — Няма да си тръгна от Вегас, докато не разговарям с нея. Ако искаш да се измъкнеш оттук сутринта, трябва да разговарям с нея довечера. Няма я вкъщи. Снощи приказвах със съквартирантката й Пандора и според нея Лейла не се била прибирала от няколко дни. Къде е?

Гоушън премести поглед от Бош към Уайс.

— Не казвай нито дума — повтори адвокатът. — Детектив, бъдете така добър да излезете навън, бих желал да проведа поверителен разговор с клиента си. Всъщност, струва ми се, че може би няма да ми е толкова трудно да получа отговор на въпроса ви.

— Надявам се.

Бош и Едгар излязоха в коридора. Хари пъхна цигара в устата си, но не я запали.

— Защо Лейла е толкова важна? — попита Джери.

— Не обичам неяснотите. Искам да зная каква е нейната роля.

Бош не му каза за незаконните записи и за това, че Лейла е телефонирала на Алайзо, за да го пита по молба на Гоушън кога ще бъде във Вегас. Ако я откриеха, щеше да му се наложи да я накара да го признае по време на разпита, без да се издава, че вече му е известно.

— Това също е и проверка — каза той на Едгар. — За да видим до каква степен можем да накараме Гоушън да изпълни каквото поискаме.

В този момент адвокатът излезе навън и затвори вратата зад гърба си.

— Ако отново направите това, ако пак се опитате да разговаряте с него, след като специално ви казах, че няма да отговаря на въпросите ви, край на сделката.

Бош се готвеше да попита каква сделка са сключили, но си премълча.

— Ще ни каже ли?

— Не. Аз ще ви кажа. Според него, когато тази Лейла постъпила на работа в клуба, той няколко нощи подред я откарвал до вкъщи. Една нощ тя го помолила да я остави на друг адрес, защото се мъчела да избегне някакъв тип, с когото по онова време ходела, а смятала, че я чака в квартирата й. Във всеки случай клиентът ми я оставил в къща в северен Лас Вегас. Казала му, че била израснала там. Не знае точния адрес, но къщата се намирала на ъгъла на ул. „Сикъмор“ и „Ърбъндейл“. На най-северния ъгъл. Проверете там. Това е всичко.

Бош извади бележника си и записа имената на улиците.

— Благодаря ви, г-н адвокат.

— Докато сте извадили бележника си, запишете си, че ще се срещнем утре в девет сутринта в съда в стая номер десет. Убеден съм, че ще вземете всички необходими мерки, за да отведете клиента ми в пълна безопасност?

— Нали затова са куриерите?

— Извинете, детектив. Казахме си някои неща, бяхме се поразгорещили. Не съм искал да ви обидя.

— Не се притеснявайте.

Бош се върна в бюрото и от един свободен телефон се свърза със „Саутуест“, за да промени резервацията си за полета от три следобед на десет и половина сутринта. Той не погледна към Айвърсън, но усещаше, че детективът го гледа, седнал на пет метра от него.

Когато свърши, Бош подаде глава в кабинета на Фелтън. Капитанът разговаряше по телефона. Хари само иронично му отдаде чест и си тръгна.

Когато се върнаха във взетата под наем кола, двамата с Едгар решиха да идат до затвора и да уредят прехвърлянето преди да започнат да търсят Лейла.

Затворът се намираше близо до съда. Дежурният сержант на име Хакет накратко им обясни как и къде ще им предадат Гоушън. Тъй като вече минаваше пет, на сутринта Бош а Едгар щяха да си имат работа с друг сержант. И все пак Хари се чувстваше по-спокоен, като знаеше предварително механизма на операцията. Щяха да настанят Гоушън в автомобила в затворен и безопасен гараж. Детективът предполагаше, че няма да имат неприятности. Поне не там.

Като следваха напътствията на Хакет, двамата стигнаха до средно заможен квартал в северен Лас Вегас и откриха къщата, пред която Гоушън бил оставил Лейла — малко бунгало с алуминиеви навеси над прозорците. Отпред беше паркирана мазда КХ.

Вратата им отвори запазена възрастна жена на около шейсет и пет години. На Бош му се стори, че донякъде прилича на Лейла. Той й показа значката си.

— Госпожо, казвам се Хари Бош, а това е Джери Едгар. Двамата сме от Лос Анджелис и търсим млада жена, с която трябва да поговорим. Тя е танцьорка и е известна под името Лейла. Тук ли е?

— Тя не живее тук. Не зная за какво говорите.

— Сигурен съм, че знаете, госпожо, и ще ви бъда признателен, ако ни окажете съдействие.

— Казах ви, тя не живее тук.

— Е, ние пък чухме, че живее при вас. Така ли е? Вие сте майка й, нали? Опитала се е да се свърже с мен. Няма причина да се страхува или да не иска да разговаря с нас.

— Ще й предам, ако я видя.

— Можем ли да влезем?

Бош сложи ръка на вратата и бавно, но решително започна да я отваря, преди жената да успее да му отговори.

— Не можете просто така…

Тя не довърши. Знаеше, че е безсмислено. В един съвършен свят ченгетата не можеха просто да нахълтат вътре. Но светът не бе съвършен.

Бош влезе и се огледа. Мебелировката беше стара, износена с няколко години повече, отколкото се предполагаше, че би трябвало да издържи. Състоеше се от стандартния диван и два фотьойла, покрити с пъстри килимчета, навярно за да скрият изтърканата дамаска. Имаше стар телевизор, от онези без дистанционно управление. Върху малка масичка бяха пръснати клюкарски списания. Разнасяше се неприятната миризма на стари хора.

— Сама ли живеете тук? — попита той.

— Да, сама — възмутено отвърна жената, сякаш въпросът му я обиждаше.

— Кога за последен път сте виждали Лейла?

— Тя не се казва Лейла?

— Това беше следващият ми въпрос. Как е истинското й име?

— Гретхен Алекзандър.

— А вашето?

— Дороти Алекзандър.

— Къде е тя, Дороти?

— Не зная и не съм я питала.

— Кога си тръгна?

— Вчера сутринта.

Бош кимна на Едгар и той отстъпи назад, обърна се и тръгна по коридора към задната част на къщата.

— Къде отива? — попита жената.

— Просто ще поогледа, това е всичко — отвърна детективът. — Да седнем и да си поговорим, Дороти. Колкото по-бързо свършим с това, толкова по-скоро ще си тръгнем.

Той посочи към стола и остана прав, докато тя най-после седна. После заобиколи малката масичка и се настани на дивана. Пружините му бяха изтърбушени. Хари потъна толкова ниско, че трябваше да се наведе напред и въпреки това коленете му почти опираха до гърдите. Бош извади бележника си.

— Не искам да ми тършува из нещата — каза Дороти, като гледаше през рамо към коридора.

— Той ще внимава. — Детективът отвори бележника си. — Изглежда, знаехте, че ще дойдем. Откъде разбрахте?

— Тя ми каза, това е всичко. Спомена, че можело да дойде (полицията. Но не ми каза, че ще сте чак от Лос Анджелис.

— А знаете ли защо сме тук?

— Заради Тони. Тя каза, че бил убит.

— Къде отиде Гретхен, Дороти?

— Не ми каза. Можете да ме разпитвате колкото си щете, но отговорът ми ще е все същият. Не зная.

— Онази кола отпред нейна ли е?

— Естествено. Купи я със собствените си пари.

— Спечелени в стриптийз бара, нали?

— Винаги съм казвала, че парите не миришат, независимо как са спечелени.

Едгар се върна и погледна към Бош. Хари му кимна да докладва.

— Като че ли е била тук. Има втора спалня. Пепелникът на нощното шкафче е пълен. В гардероба има свободно място, сякаш някой си е събрал нещата. Но е оставила ето това.

Той протегна ръка и показа малка овална рамка със снимката на Тони Алайзо и Гретхен Алекзандър. Двамата се прегръщаха и се усмихваха към обектива. Бош кимна и върна поглед към Дороти.

— Щом си е тръгнала, защо е оставила колата си тук?

— Не зная. Дойде да я вземе такси.

— Със самолет ли е заминала?

— Откъде бих могла да зная, щом нямам представа къде е отишла?

Детективът насочи показалец към нея като дуло на пистолет.

— Добър въпрос. Каза ли ви кога ще се върне?

— Не.

— На колко години е Гретхен?

— Скоро ще навърши двайсет и три.

— Как прие новината за Тони?

— Зле. Тя го обичаше и сега е направо съкрушена. Тревожа се за нея.

— Смятате ли, че е в състояние да се опита да се самоубие?

— Не зная.

— Тя ли ви каза, че го обича, или просто вие си мислите така?

— Тя ми го каза. Призна ми го и беше искрена. Каза, че щели да се женят.

— Дъщеря ви знаеше ли, че Тони Алайзо е женен?

— Да, знаеше. Но той й казал, че всичко е свършило и че било просто въпрос на време.

Бош кимна. Чудеше се дали това е истина. Не истината, в която бе вярвала Гретхен, а онази, в която беше вярвал Тони? Алайзо. Той погледна надолу към празния лист на бележника си.

— Опитвам се да реша дали има нещо друго — каза детективът. — Джери?

Едгар поклати глава, после попита:

— Бих искал да разбера защо една майка би оставила дъщеря си да върши това, за да се издържа. Да си съблича дрехите.

— Джери, аз…

— Тя имаше талант, господине. Идваха мъже от цялата страна и когато я видеха, продължаваха да ходят там. Заради нея. И тя не ми е дъщеря. Родната й майка избяга и ми я остави. Но тя има талант и аз повече няма да разговарям с вас двамата. Махайте се от дома ми.

Жената се изправи, сякаш готова да ги изгони насила, ако се наложи. Бош реши да ней противоречи и също стана от дивана, като прибра бележника си.

— Извинете, че ви обезпокоихме — каза той и извади визитна картичка от портфейла си. — Бихте ли й предали този телефонен номер, ако ви се обади? А тази вечер може отново да ме намери в „Мираж“.

— Ако се обади, ще й кажа.

Тя взе картичката и ги последва до вратата. На стъпалата отпред Бош се обърна към нея и кимна.

— Благодаря ви, г-жо Алекзандър.

— За какво?

На връщане към центъра двамата потънаха в продължително мълчание. Накрая Бош попита Едгар какво мисли за разговора.

— Корава стара кучка е. Трябваше дай задам онзи въпрос. Просто за да видя как ще реагира. Освен това според мен тази Лейла или Гретхен няма нищо общо със случая. Просто поредното глупаво момиче, което Тони е измамил. Нали знаеш, обикновено стриптизьорките са измамниците. Но този път смятам, че това е бил Тони.

— Възможно е.

Бош запали цигара и отново потъна в мълчание. Вече не мислеше за разговора. Що се отнасяше до него, работното време за този ден беше приключило и сега мислите му бяха насочени към Елиънър Уиш.

Когато стигнаха до „Мираж“, той спря автомобила в кръговата отбивка пред вратата.

— Какво правиш, бе, човек? — попита Едгар. — Булите може да се бръкне за „Мираж“, но няма да ни даде от служебните пари, за да платим на момчето за паркинг.

— Просто те оставям, Ще ида да оставя тази кола и да взема нашата. Изобщо не искам утре да се приближаваме до летището.

— Прав си, но искам да дойда с теб. Тук няма какво друго да правя, освен да си пръскам парите по ротативките.

Бош протегна ръка, отвори жабката и натисна бутона за капака на багажника.

— Не, Джед. Ще ида сам. Искам да пообмисля някои неща. Извади си багажа от багажника.

Едгар продължително го изгледа. Бош отдавна не го бе наричал Джед. Понечи да каже нещо, но очевидно се отказа. После отвори вратата.

— Добре, Хари. Искаш ли по-късно да поръчам вечеря или нещо друго?

— Да, може би. Ще се обадя в стаята ти.

— Както кажеш.

Когато Едгар затвори багажника, Бош се върна обратно на булевард „Лас Вегас“ и пое на север към „Сандс“. Здрачаваше се и неоновото сияние на града изместваше дневната светлина. Десет минути по-късно детективът спря на паркинга пред жилището на Елиънър Уиш, дълбоко си пое дъх и излезе от колата. Трябваше да разбере. Защо не беше вдигала телефона? Защо не бе отговорила на бележката му?

Когато застана пред вратата, той почувства, че коремът му се стяга, сякаш го стискаше огромен юмрук. Грижливо сгънатата и пъхната два дни по-рано в процепа на вратата бележка продължаваше да си е на мястото. Бош погледна надолу към изтърканата изтривалка и рязко стисна очи. Обгърна го чувството за вина, което с толкова усилия се бе мъчил да преодолее. Веднъж беше провел телефонен разговор, в резултат на който загина невинен човек. Това бе грешка, която не можеше да предвиди, но въпреки всичко човекът беше убит и той с огромни мъки успя, ако не да забрави този факт, поне да се примири с него. Но сега ставаше дума за Елиънър. Бош знаеше какво ще открие зад вратата. Когато беше поискал от Фелтън телефонния номер и адреса й, той бе привел механизма в движение, ужасно движение, завършило с отвеждането й в управлението, със смачкването на крехкото й достойнство и вяра, че миналото е останало зад гърба й.

Той изрита изтривалката настрани с надеждата, че Елиънър може да е оставила отдолу ключ. Нямаше нищо. Шперцовете му бяха в жабката на колата, паркирана на летището. Поколеба се за миг, впил очи в мястото над бравата, после отстъпи назад, вдигна левия си крак и заби пета във вратата. Парче дърво близо до касата се отцепи и вратата се отвори. Бош бавно влезе в апартамента.

В дневната всичко като че ли беше на мястото си. Хари бързо излезе в коридора и провери в спалнята. Леглото бе оправено. Той остана за миг там и се опита бавно да възстанови нормалното си дишане. Тя бе жива. Някъде. Поне така смяташе. Бош седна на леглото, извади цигара и я запали. Чувството му на облекчение бързо се помрачи от нови съмнения и парливи въпроси. Защо не му се беше обадила? Дали в споделената им взаимност имаше нещо истинско?

— Има ли някой тук? — разнесе се мъжки глас откъм предната част на апартамента. Бош реши, че някой го е чул да разбива вратата, изправи се и излезе от спалнята.

— Да — отвърна детективът. — Тук съм. Аз съм полицай.

Той влезе в дневната и видя безупречно облечен мъж в черен костюм с бяла риза и черна вратовръзка. Предположението му се оказа грешно.

— Детектив Бош?

Хари се напрегна и не отговори.

— Един човек навън би искал да разговаря с вас.

— Кой?

— Той ще ви каже кой е и какво иска.

Мъжът се насочи към вратата, сякаш остави Бош да реши дали да го последва. Детективът се поколеба за миг и после тръгна след него.

На паркинга чакаше дълга лимузина със запален двигател. Мъжът в черния костюм я заобиколи и седна на шофьорското място. Малко по-късно Бош също се приближи до колата. Той инстинктивно вдигна ръка, прокара я по сакото си и почувства успокоителното издуване на пистолета. В това време задната врата се отвори и някакъв мъж с грубо, тъмно лице го повика с ръка. Детективът не се поколеба. Вече бе прекалено късно.

Той влезе в големия автомобил и седна с лице към задната седалка. Срещу него седяха двама мъже. Единият беше човекът, който го повика — небрежно облечен и отпуснат на комфортната седалка. Другият бе възрастен мъж в скъп костюм със стегната вратовръзка. Върху облегалката за ръце между двамата се виждаше малка черна кутия със светеща зелена лампичка. Бош беше виждал такива устройства. Регистрираха електронните радиовълни, излъчвани от подслушвателна апаратура. Докато зелената лампичка светеше, можеха спокойно да разговарят.

— Детектив Бош — каза мъжът с грубото лице.

— Джоуи Маркс, предполагам.

— Казвам се Джоузеф Маркони.

— С какво мога да ви бъда полезен, г-н Маркони?

— Реших, че бихме могли да си поговорим, това е всичко. Ние с вас и моят адвокат.

— Г-н Торино?

Другият мъж кимна.

— Чух, че днес сте загубили един от клиентите си.

— Точно затова искахме да поговорим с вас — каза Маркони. — Имаме проблем. Ние…

— Как разбрахте къде съм?

— Пратих моите хора да наблюдават апартамента. Смятахме, че може да се върнете тук. Главно защото оставихте онази бележка.

Очевидно го бяха следили и той се зачуди откога. После мислите му се насочиха в друга посока и той внезапно разбра каква е целта на срещата.

— Къде е Елиънър Уиш?

— Елиънър Уиш ли? — Маркони погледна към Торино и после отново върна очи към Бош. — Не я познавам. Но предполагам, че ще се появи.

— Какво искате, Маркони?

— Просто исках да си поговорим, това е всичко. Само един спокоен разговор. Имаме проблем и може би ще успеем да го решим. Искам да се разбера с вас, детектив Бош. Вие искате ли да се разберем?

— Вече ви попитах — какво искате?

— Искам да изясним това, преди въпросът да е излязъл извън контрол. Тръгнали сте по погрешна следа, детектив. Вие сте добър човек. Проверих ви. Имате си своя етика и аз го оценявам. През целия си живот сте се подчинявали на тази етика. Това е вярно. Но сега сте тръгнали по погрешна следа. Нямам нищо общо с Тони Алайзо.

Бош се усмихна и поклати глава.

— Вижте, Маркони, не ме интересува алибито ви. Сигурен съм, че е желязно, но изобщо не ми пука. Разполагате със средства да натиснете спусъка на петстотин и петдесет километра разстояние. Било е извършено отдалеч, нали разбирате какво искам да кажа?

— Детектив Бош, тук има нещо нередно. Каквото и да ви е казало онова копеле, това е лъжа. Нито аз, нито хората ми имаме нещо общо със смъртта на Тони и сега просто ви давам възможност да го разберете.

— Да и какво да направя? Просто да пусна Лъки, така че да можете да го чакате с лимузината пред затвора и да го отведете на разходка в пустинята, така ли? Мислите ли, че щяхме някога отново да го видим?

— А вие смятате ли, че някога отново ще видите онази бивша агентка от ФБР?

Бош втренчено го изгледа. Гневът му се надигна и той усети, че вените на шията му леко запулсираха. После с бързо движение извади пистолета си и се наведе към задната седалка. Детективът хвана дебелата златна верижка на врата на Маркони, рязко го дръпна напред и заби дулото в бузата на мафиота.

— Моля?

— Успокойте се, детектив Бош — каза Торино. — Не е нужно да правите нищо прибързано.

Той постави длан върху ръката на Хари.

— Пусни ме, боклук такъв.

Адвокатът го пусна и вдигна ръце.

— Просто исках малко да поуспокоя топката, това е всичко.

Бош се облегна назад, но не свали пистолета. Дулото беше оставило кръгла следа и петно от оръжейна смазка на бузата на Маркони. Той я избърса с длан.

— Къде е тя, Маркони?

— Съвсем наскоро чух, че искала да се махне оттук за няколко дни, Бош. Не е нужно да преиграваш така. Разговаряме съвсем приятелски. Тя ще се върне. Всъщност след като вече зная, че си толкова, хм, привързан към нея, лично ще гарантирам за връщането й.

— В замяна на какво?

В затвора все още беше дежурен Хакет. Бош му каза, че трябва да поговори няколко минути с Гоушън по въпрос, свързан със сигурността. Сержантът се поколеба и възрази, че правилникът не позволявал, но Бош знаеше, че независимо от това местните полицаи го правят. Накрая Хакет отстъпи, придружи го до стаята, в която адвокатите разговаряха с клиентите си, и му каза да почака. Десет минути по-късно дежурният въведе Гоушън и го закопча за стола. После скръсти ръце и застана зад заподозрения.

— Сержант, трябва да поговоря с него насаме.

— Не мога да го направя. Длъжен съм да го охранявам.

— Така или иначе няма да разговаряме — подметна Гоу-щън.

— Сержант — рече Бош. — Онова, което ще съобщя на този човек, независимо дали ще се съгласи да разговаря с мен, може да ви изложи на опасност, ако стане известно, че сте го чули. Нали разбирате какво искам да кажа? Защо излишно да рискувате? Само пет минути, не искам повече.

Хакет се замисли за миг и без да каже нищо повече, ги остави сами.

— Много хитро, Бош, но аз няма да разговарям с теб. Уайс ми каза, че можеш да се опиташ да го направиш без негово знание. Няма да играя по свирката ти. Заведи ме в Лос Анджелис, дай ми хората, с които мога да се разбера, и ще се разберем. Тогава всеки ще получи каквото иска.

— Млъкни и слушай, тъп задник такъв. Вече не давам и пукната пара за каквато и да е сделка. Единственото, което ме интересува сега, е дали да те оставя жив, или не.

Бош разбра, че е успял да привлече вниманието му. Той го остави няколко секунди да чака в напрежение, после продължи:

— Нека ти обясня нещо, Гоушън. В цял Лас Вегас има само един човек, който ме интересува. Жена. Ако нея я няма, всичко отива по дяволите. Но нея я има. И от всички хора в този град, твоят шеф е решил да задържи и да използва срещу мен тъкмо нея.

Гоушън тревожно присви очи. Ставаше дума за неговите хора. Заподозреният отлично знаеше какво следва.

— Ето каква е сделката, за която говоря — рече Бош. — Теб срещу нея. Джоуи Маркс ми каза, че ще върне приятелката ми, ако не стигнеш до Лос Анджелис. И обратно. Нали ти е ясно?

Гоушън сведе поглед към масата и бавно кимна.

— Ясно ли ти е?

Детективът извади пистолета си и го насочи на по-малко от десет сантиметра от лицето му. Очите на Гоушън се събраха към черния отвор на цевта.

— Бих могъл да ти пръсна черепа още сега. Хакет ще влезе и аз ще му кажа, че си се опитал да ми вземеш пистолета. Ще му се наложи да ми повярва. Той ми позволи да се срещна с теб, а това е незаконно. Ще трябва да ми повярва.

Бош отдръпна оръжието си.

— Или пък утре. Ето какво ще стане утре. Докато чакаме самолета на летището, край игралните автомати се вдига шум. Някой е ударил шибания джакпот и двамата с партньора ми допускаме грешката да погледнем натам. Междувременно някой — може да е твоето приятелче Гъси — те намушва в гърлото с петнайсетсантиметрова кама. Ти си мъртъв, а приятелката ми се връща при мен.

— Какво искаш, Бош?

Детективът се наведе към него.

— Искам да ми дадеш основание да не го правя. Изобщо не ми пука за теб, Гоушън, жив или мъртъв. Но няма да позволя и прашинка да падне върху нея. През живота си съм допускал много грешки. Веднъж заради мен убиха човек, когото не би трябвало да убият. Ясно ли ти е? Няма да повторя тази грешка. Това е изкупление, Гоушън. И ако трябва да дам боклук като тебе, няма да се поколебая. Има само една възможност. Ти познаваш Джоуи Маркс. Къде би могъл да я държи?

— О, Господи, нямам представа.

Заподозреният потърка главата си с длан.

— Помисли, Гоушън. Той е правил такива неща и преди. За хора като вас това е нещо обичайно. Къде би могъл да държи някой, когото не иска да открият?

— Той използваше… използваше няколко скривалища. Хм… струва ми се, че в този случай би трябвало да е използвал онези полинезийци.

— Кои са те?

— Двама здравеняци. Полинезийци. Братя са. Имената им са прекалено трудни, за да ги запомня. Наричаме ги Том й Джери. Едно от скривалищата е тяхната къща. И в този случай Джоуи сигурно е използвал нея. Другата е главно за броене на пари, там отсядат хората от Чикаго.

— Къде е къщата на полинезийците?

— В северен Вегас, всъщност не много далеч от „При Доли“.

Върху листа от бележник, който му даде Бош, Гоушън нахвърля груба схема.

— Ходил ли си там, Гоушън?

— Няколко пъти.

Детективът обърна листа наопаки.

— Начертай ми плана на къщата.

Бош спря в отбивката пред „Мираж“ прашната детективска кола, която беше прибрал от летището, и изскочи навън. Портиерът го пресрещна, но той мина покрай него.

— Ключовете ви, сър?

— Веднага се връщам.

Портиерът възрази, че не може просто така да остави колата си там, но Бош изчезна зад въртящата се врата. Докато минаваше през казиното на път за фоайето, той потърси Едгар сред играчите, спирайки поглед на всеки висок негър. Партньорът му го нямаше.

От един от вътрешните телефони във фоайето детективът поиска стаята на Едгар и почти доловимо въздъхна от облекчение, когато чу гласа му.

— Джери, тук е Бош. Нуждая се от помощта ти.

— Какво има?

— Ще те чакам на входа.

— Сега ли? Тъкмо си поръчах вечеря. Ти не се обади и аз…

— Веднага, Джери. Носиш ли си бронираната жилетка?

— Жилетката ли? Да. Какво…

— Вземи си жилетката.

Бош затвори, преди Едгар да успее да му зададе други въпроси.

Когато се обърна, за да се насочи към изхода, погледът му попадна върху познато лице. Тъй като мъжът бе добре облечен, отначало си помисли, че е някой от хората на Джоуи Маркс, но после си спомни. Ханк Майер, шефът на охраната.

— Детектив Бош, не очаквах да ви видя тук.

— Току-що пристигам. Дойдох да взема един човек.

— Значи сте намерили когото търсехте?

— Така смятаме.

— Поздравления.

— Вижте, Ханк, трябва да тръгвам. Оставил съм колата си отпред и сигурно съм задръстил улицата.

— А, значи е била вашата кола. Току-що чух по радиостанцията. Да, моля ви, махнете я оттам.

— Ще се видим по-късно.

Бош понечи да го отмине.

— А, детектив? Просто исках да знаете, че онзи залог още не е осребрен.

Хари спря.

— Какво?

— Нали ни помолихте да проверим дали някой е осребрил залога, който вашият човек е направил в петък вечерта. За „Доджърс“.

— А, да, вярно.

— Е, проверихме компютърните записи и открихме номера на квитанцията. После намерихме номера в компютъра. Още никой не е прибрал парите.

— Добре, благодаря.

— Днес телефонирах в офиса ви, за да ви съобщя, но вас ви нямаше. Не знаех, че ще идвате отново. Ще продължаваме да следим.

— Благодаря ви, Ханк. Трябва да вървя.

Бош започна да се отдалечава, но Майер продължи:

— Няма проблем. Аз ви благодаря. С готовност сътрудничим на нашите братя от органите на реда.

Майер широко се усмихна. Детективът хвърли поглед назад към него и се почувства така, сякаш за крака му е закачена тежест. Не можеше да се откъсне от него. Бош просто кимна и продължи да върви, като се опитваше да си спомни кога за последен път е чул израза „братя от органите на реда“-Почти беше излязъл от фоайето, когато видя, че Майер продължава да върви след него.

— Още нещо, детектив Бош.

Той спря, но вече загуби търпение.

— Какво има, Ханк? Наистина трябва да вървя.

— Ще ви отнема само секунда. Става дума за услуга. Предполагам, че управлението ви ще даде изявление за ареста пред пресата. Ще ви бъда признателен, ако не споменавате името на „Мираж“. Даже за помощта ни, ако нямате нищо против.

— Няма проблем. Ще се видим пак, Ханк.

Бош се обърна и се отдалечи. Така или иначе нямаше вероятност да споменат за „Мираж“ в изявленията си пред медиите, но той разбираше загрижеността на човека. Виновност по асоциация. Майер смесваше имиджа на хотела с охраната на казиното. А може би ставаше въпрос за едно и също нещо.

Стигна до колата точно в момента, в който Едгар се появи пред хотела с бронираната си жилетка в ръка. Портиерът заплашително гледаше към Бош. Той извади пет долара и му ги подаде, но банкнотата не успя да промени изражението му. Двамата с Едгар скочиха в колата и потеглиха.

Когато стигнаха, къщата, за която му беше казал Гоушън, изглеждаше пуста. Бош спря колата половин пресечка преди нея.

— Все още не ми е ясно какво става, Хари — каза Едгар. — Би трябвало да съобщим в управлението.

— Вече ти обясних. Не можем. Маркс трябва да разполага с хора в полицията. Иначе нямаше да научи за нея и да я хване. Ако съобщим в управлението, той ще разбере и ще я убие, или веднага ще я премести някъде другаде. Затова първо ще влезем вътре и после ще се обадим в полицията.

— Ако изобщо има после. Какво, по дяволите, искаш да направим? Да нахлуем вътре и да започнем да гърмим? Това са каубойски глупости, Хари.

— Не, единственото, което трябва да правиш, е да седиш зад волана, да обърнеш колата и да си готов да потеглиш. Възможно е да се наложи да тръгнем бързо.

Бош се бе надявал Едгар да го прикрива, но след като по пътя му обясни положението, стана ясно, че младият детектив няма да му е от особена полза. Затова мина на план Б, според който Едгар беше просто шофьор.

Бош отвори вратата и преди да излезе, погледна към партньора си.

— Ще ме чакаш тук, нали?

— Ще те чакам. Само гледай да не те убият. Не искам после да ми се налага да обяснявам.

— Добре, ще направя каквото мога. Дай ми назаем твоите белезници и отвори багажника.

Бош пъхна белезниците в джоба на якето си и отиде при багажника. Той извади бронираната си жилетка, облече я върху ризата и си сложи сакото, за да скрие кобура на пистолета. После повдигна резервната гума. Под нея, завит в намаслено парче плат, беше неговият „Глок 17“. Извади пълнителя, провери най-горния патрон за ръжда и отново го зареди. След това пъхна пистолета в колана си. Ако се наложеше да стреля, не искаше да използва служебното си оръжие.

Детективът спря до прозореца на Едгар, махна му с ръка и тръгна нататък по улицата.

Скривалището представляваше малка бетонна сграда, която се сливаше с околността. След като прескочи еднометровата ограда, той извади пистолета от колана си и заобиколи къщата отстрани. Не светеха нито предните, нито страничните прозорци. Но вътре се чуваше приглушеният звук на телевизор. Тя бе там. Чувстваше го. Знаеше, че Гоушън му е казал истината.

Когато стигна до ъгъла, Бош видя, че в задния двор има басейн и покрита веранда. Върху бетонна плоча беше монтирана сателитна антена. Типично скривалище на съвременната мафия, помисли си той. Човек никога не знаеше колко време ще трябва да се крие, така че петстотинте канала нямаше да са му излишни.

Задният двор бе пуст, но докато завиваше зад ъгъла, детективът видя, че един от прозорците свети. Той предпазливо се приближи до него. Щорите бяха спуснати, но между процепите им можеше да се погледне вътре. Видя двама огромни мъже, които очевидно бяха полинезийците. И Елиънър. Полинезийците седяха на дивана пред телевизора. Елиънър седеше на кухненски стол до тях. Китката и глезенът й бяха закопчани с белезници за стола. Сянката на един от лампионите му пречеше и не можеше да види лицето й. Но тя носеше същите дрехи, с която я бяха довели в полицейското управление. Тримата седяха и гледаха повторение на шоуто на Мери Тайлър Муур. Бош усети, че побеснява.

Той приклекна и се опита да измисли как да я измъкне оттам. Облегна гръб на стената и огледа двора с проблясващия басейн. Нищо не му идваше наум.

След като отново надзърна през щорите и видя, че никой не мърда, детективът се върна при ъгъла на къщата до сателитната антена. Пъхна пистолета в колана си, известно време проучва устройството и после завъртя чинията с две ръце към земята.

Изтекоха около пет минути. Бош реши, че през повечето време някой от полинезийците се е опитвал да поправи телевизора. Накрая светна външната лампа, задната врата се отвори и единият от братята се появи на верандата. Носеше хавайска риза с големината на палатка, а дългата му тъмна коса падаше на вълни по раменете му.

Когато стигна до антената, огромният мъж се поколеба какво да направи. Той я погледна, после я заобиколи, за да види дали оттам няма да види по-добре, и по този начин застана с гръб към Бош.

Хари излезе иззад ъгъла, застана зад него и опря дулото на пистолета си в кръста му.

— Не мърдай, човече — тихо и спокойно каза той. — И не казвай нищо, освен ако не искаш да прекараш остатъка от живота си в инвалидна количка и пикнята ти да се плиска отстрани в найлонова торбичка.

Бош зачака. Мъжът не помръдна и не каза нищо.

— Ти кой си, Том иди Джери?

— Джери.

— Добре, Джери, сега ще отидем на верандата. Тръгвай.

Двамата застанаха до един от двата стоманени трегера, които поддържаха плочата. Бош не преставаше да притиска пистолета в ризата му. После бръкна в джоба си и извади белезниците на Едгар. Протегна ръка иззад него и му ги подаде.

— Добре, вземи ги и се закопчай за трегера.

Изчака, докато чу изщракването на двете гривни, после го заобиколи и провери дебелите му китки.

— Чудесно, Джери. Виж сега, нали не искаш да убия брат ти? Искам да кажа, че мога просто да вляза, да го очистя и да взема момичето. Така е най-лесно. Искаш ли да го направя?

— Не.

— Тогава направи точно каквото ти кажа. Ако объркаш нещо, той е мъртъв. После ще умреш и ти, защото не мога да си позволя да оставя свидетел. Ясно ли ти е?

— Да.

— Добре. Без да произнасяш името му, понеже не ти вярвам, просто го повикай и го попитай дали телевизорът се е оправил. Когато ти отговори, че не е, повикай го да излезе и да ти помогне. Кажи му, че може да я остави сама, че е закопчана с белезници. Ако се държиш както трябва, никой няма да пострада. В противен случай и двамата сте загубени.

— Как да го повикам?

— Какво ще кажеш за „Ей, брато“? Мисля, че ще свърши работа.

Джери направи каквото му казаха. След няколко разменени реплики брат му излезе на верандата и видя Джери, застанал с гръб към него. В момента, в който усети, че нещо не е наред, Бош се появи изотзад и насочи пистолета си към него. С помощта на собствените си белезници той закопча и втория брат, който му се стори малко по-едър от другия и носеше по-дълга риза.

— Добре, отпуснете се, момчета. Веднага се връщам. А, У кого е ключът за белезниците на жената?

— У него — едновременно отговориха и двамата.

— Не постъпвате умно, момчета. Не искам никой да пострада. Кажете сега, у кого е ключът?

— У мен.

Гласът се разнесе откъм вратата на верандата зад гърба му. Бош замръзна.

— Бавно, Бош. Хвърли пистолета в басейна и се обърни съвсем бавно.

Детективът се подчини и се обърна. Пред него стоеше Ръси. Въпреки мрака Хари можеше да долови радостта и омразата в очите му. Той излезе на верандата и в дясната му ръка Бош видя очертанията на пистолет. Ядоса се, че не е проверил в къщата, или че не е питал Джери дали има някой друг освен него, брат му и Елиънър. Гъси вдигна ръка и притисна дулото на пистолета до лявата буза на Бош, точно под окото.

— Сега виждаш ли как е?

— Приказвал ли си с шефа си, а?

— Естествено. И не ние, човече, а ти си глупакът. Знаехме, че можеш да направиш нещо такова. Сега ще му се обадя и ще го питам какво иска да прави с теб. Но първо ще освободиш Том и Джери. Веднага.

— Разбира се, Гъси.

Бош се чудеше дали да не се опита да извади другия си пистолет, но знаеше, че това ще е самоубийство, тъй като Гъси го държеше на мушка. Той бавно бръкна в джоба си, за да извади ключа, когато видя от лявата си страна движение.

— Не мърдай, боклук! — извика някой.

Беше Едгар. Гъси не помръдна. Няколко секунди по-късно Бош пъхна ръка под сакото си, извади собствения си пистолет и опря дулото му до врата на гангстера.

— Как ти се струва? — попита най-после той. — Искаш ли да опиташ? Да видим дали и двамата ще стреляме едновременно?

Гъси не каза нищо и Едгар се приближи, за да притисне пистолета си до слепоочието му. Бош се усмихна. Той взе оръжието на Гъси и го запрати в басейна.

— Мисля, че няма да се получи.

После погледна към Едгар и му кимна в знак на благодарност.

— Ще го пазиш ли? Аз ще ида да я доведа.

— Ще го пазя, Хари. И се надявам, че този тлъст скапаняк няма да направи някоя глупост.

Бош претърси Гъси за друго оръжие, но не откри.

— Къде е ключът за белезниците? — попита той.

— Майната ти.

— Спомняш ли си онази вечер, Гъси? Искаш ли да повторим представлението? Кажи ми къде е шибаният ключ.

Детективът смяташе, че и собственият му ключ ще свърши работа, но искаше да накара Гъси да му го даде. Накрая здравенякът отстъпи и каза, че е на масата в кухнята.

Бош влезе в къщата с изваден пистолет, в случай, че имаше нови изненади. Вътре нямаше никого. Той взе ключа от кухнята и се върна в кабинета, където седеше Елиънър. Когато влезе в стаята и тя вдигна поглед към него, Хари видя нещо, което знаеше, че винаги ще му доставя удоволствие. Нещо, което не можеше да се предаде с думи. Страхът, който отстъпва място на чувството за безопасност. Може би благодарност. Може би тъкмо така хората гледаха героите, помисли си той. После бързо се приближи и коленичи пред нея, за да я освободи.

— Добре ли си, Елиънър?

— Да, да. Добре съм. Аз знаех, Хари. Знаех, че ще дойдеш. Той свали белезниците и вдигна поглед към лицето й. После кимна и бързо я прегърна.

— Трябва да вървим.

Двамата излязоха на верандата. Положението очевидно не се беше променило.

— Наред ли е всичко, Джери? Отивам да намеря телефон и да повикам Фелтън.

— Аз…

— Не — каза Елиънър. — Не ги викайте. Не искам. Бош я погледна.

— За какво говориш, Елиънър? Тези типове са те отвлекли. Ако не бяхме дошли, най-вероятно утре щяха да те отведат в пустинята и да те убият.

— Не искам да имам работа с ченгетата. Не искам всичко да започне отново.

Хари продължително я изгледа.

— Пазиш ли го, Джери? — попита той.

— Да.

Бош отиде при Елиънър, хвана я за ръка и я поведе обратно в къщата. Когато влязоха в бокса до кухнята и мъжете навън не можеха да ги чуят, той спря и я погледна.

— Какво става, Елиънър?

— Нищо. Просто не искам…

— Направиха ли ти нещо?

— Не, аз…

— Изнасилиха ли те? Кажи ми истината.

— Не, Хари. Няма такова нещо. Просто искам всичко това да свърши.

— Чуй ме, можем да хванем Маркс, адвоката му и тези трима задници заради отвличането. Точно затова съм тук. Маркс ми каза, че те е отвлякъл.

— Не се заблуждавай, Хари. Не можеш да направиш нищо на Маркс. Какво всъщност ти е казал? И кой ще свидетелства? Аз ли? Я ме виж. Аз съм бивша затворничка, Хари. И не само това. Преди бях една от добрите. Само си помисли какво ще направи адвокатът на мафията с тази информация.

Бош не отвърна нищо. Знаеше, че е права.

— Е, нямам намерение да се подлагам на това — продължи Елиънър. — Когато ме взеха от дома ми и ме откараха в управлението, малко се бях откъснала от действителността. Не искам да се връщам там. Ще ме отведеш ли оттук?

— Щом така искаш. Но после няма да можеш да промениш решението си.

— Искам.

Бош кимна и двамата излязоха на верандата.

— Имате късмет, момчета — каза той на тримата здравеняци. После се обърна към Едгар: — Махаме се оттук. Ще поговорим по-късно.

Едгар само кимна. Хари се приближи до полинезийците, закопча ги със собствените им белезници и свали другите. Когато свърши, той показа ключа на по-дребния брат и го запрати в басейна. После прескочи оградата на басейна, взе дълъг прът с мрежа накрая, извади пистолета си от дъното й го подаде на Елиънър. След това се върна при Гъси. Мафиотът беше облечен изцяло в черно. Едгар продължаваше да стои от дясната му страна и притискаше дулото на пистолета си в слепоочието му.

— За малко да не те позная без смокинга, Гъси. Би ли предал на Джоуи Маркс нещо?

— Да. Какво?

— Майната ти. Само му кажи това.

— Няма да му хареса.

— Изобщо не ми пука. Има късмет, че не му оставям тук три трупа вместо съобщение.

Бош погледна към Елиънър.

— Искаш ли да кажеш, или да направиш нещо?

Тя поклати глава.

— Тогава да се махаме. Единственият проблем, Гъси, е, че не ни достига един чифт белезници. Много жалко за теб.

— Има въже в…

Бош го удари със задния край на пистолета си по основата на носа и разби онези от костите му, които не бе счупил по време на предишната им схватка. Гъси тежко се свлече на колене и после се стовари по очи. При падането си върху плочките лицето му издаде тъп звук.

— Хари! Господи!

Беше Едгар. Неочакваното насилие го бе шокирало.

Бош само погледна към него за миг и рече:

— Да вървим.

Когато стигнаха в жилището на Елиънър, Бош спря автомобила до вратата и отвори багажника.

— Нямаме много време — каза той. — Джери, ти остани навън и гледай да не дойде някой. Елиънър, можеш да напълниш багажника с всичко, което успееш да събереш вътре.

Тя кимна. Разбираше. С Лас Вегас за нея беше свършено. След случилото се повече не можеше да остане тук. Бош се зачуди дали също разбира, че за всичко е виновен той. Ако не се бе появил, животът й нямаше да се промени.

И тримата излязоха от колата и Хари последва Елиънър в апартамента. Тя се спря пред разбитата врата и детективът й каза, че го е направил той.

— Защо?

— Защото след като не ми се обади, си помислих… помислих си нещо друго.

Тя отново кимна. Беше разбрала и това.

— Нямам много — каза Елиънър, като огледа жилището си. — Повечето от нещата тук не ми трябват. Навярно даже няма да имам нужда от целия багажник.

Тя влезе в спалнята, извади от гардероба стар куфар и започна да подрежда в него дрехите си. Когато го напълни, Бош го изнесе и го сложи в багажника. После се върна и видя, че Елиънър слага останалите си дрехи и лични вещи в кашон. Накрая пъхна вътре фотоалбум и отиде в банята, за да донесе аптечката си.

Единственото нещо, което взе от кухнята, бе тирбушон и каничка за кафе с рисунката на „Мираж“.

— Купих си я една вечер, когато спечелих там четиристотин шейсет и три долара — каза тя. — Играех на голямата маса и отдавна бях превишила лимита си, но спечелих. Искам да го запомня.

Тя остави каничката върху пълния кашон.

— Това е. Това е всичко, което е останало от целия ми живот.

Бош я погледна за миг, после изнесе кашона при колата и с известни усилия успя да го намести до куфара. Когато свърши, той се обърна и каза на Елиънър, че трябва да тръгват. Тя стоеше до колата и държеше пред себе си като щит „Нощни птици“, картината на Едуард Хопър.

— Ще има ли място за нея?

— Естествено. Ще й намерим място.

В „Мираж“ Бош отново спря пред входа и видя, че главният портиер се намръщва, когато разпозна колата. Детективът излезе, бързо му показа значката си, така че да не разбере, че не е от местното управление, и му даде двайсет долара.

— По служба съм. Ще се забавя двайсетина-трийсет минути горе. Колата ми трябва тук, защото на тръгване ужасно ще бързаме.

Мъжът погледна към двайсетачката в ръката му, сякаш беше човешко изпражнение. Бош бръкна в джоба си, извади още двайсет и му ги подаде.

— Ставали?

— Става. Оставете ми ключовете.

— Не. Ключовете не. Никой няма да пипа колата.

Детективът трябваше да извади картината от багажника, за да измъкне куфара на Елиънър и комплекта за почистване на оръжие, който държеше там. После затвори капака, като махна с ръка, за да откаже помощта на един от портиерите. Във фоайето той остави куфара на земята и погледна към Едгар.

— Много ти благодаря, Джери. Без теб нямаше да успея. Сега Елиънър ще се преоблече горе и после ще я изпратя на летището. Навярно ще се върна късно. Хайде да се уговорим да се срещнем тук в осем сутринта, за да идем в съда.

— Сигурен ли си, че не искаш да дойда до летището?

— Не, мисля, че ще се оправим. Маркс повече няма да посмее да направи каквото и да е. А ако имаме късмет, Гъси така или иначе няма да се свести още около час. Отивам да платя.

Той ги остави и отиде на рецепцията. Нямаше опашка. Беше късно. След като даде на чиновничката кредитната си карта, Бош погледна назад. Едгар протегна ръка на Елиънър и тя я стисна, но после го прегърна. След това младият мъж изчезна в претъпканото с хора казино.

Елиънър заговори едва когато стигнаха в стаята му.

— Защо ще ме изпращаш на летището? Нали каза, че според теб нямало да направят нищо?

— Защото искам да съм сигурен, че си в безопасност. А утре няма да имам време да се занимавам с това. Сутринта ще ида в съда и после ще откарам Гоушън в Лос Анджелис. Трябва да се уверя, че си в безопасност.

— Къде трябва да отида?

— Можеш да отседнеш в някой хотел, но мисля, че в дома ми ще е най-добре, най-сигурно. Спомняш ли си къде е?

— Да. Нагоре по „Мълхолънд“, нали?

— Точно така. На „Удроу Уилсън драйв“. Ще ти дам ключа. От летището вземи такси. Аз ще се върна утре вечер.

— И тогава какво?

— Не зная. Ще решим.

Тя седна на ръба на леглото. Бош се приближи, седна до нея и я прегърна през раменете.

— Не зная дали бих могла отново да живея в Лос Анджелис.

— Ще решим.

Той се наведе и я целуна по бузата.

— Не ме целувай. Трябва да взема душ.

Той отново я целуна и после я притегли по гръб върху леглото. Този път се любиха различно. Бяха по-нежни, по-бавни. Всеки от тях откри ритъма на партньора си.

После Бош първи взе душ и докато Елиънър се къпеше след него, взе смазка и парче плат от комплекта си, за да почисти своя „Глок“ от водата в басейна. Провери затвора и спусъка няколко пъти, за да се увери, че оръжието действа безотказно. После зареди пълнителя с нови амуниции. Отиде до гардероба и свали найлоновата торбичка за пране от лавицата, пъхна вътре пистолета и го скри под дрехите в куфара на Елиънър.

Когато излезе от банята, Елиънър облече жълта памучна лятна рокля и сплете косата си на плитка. Бош с удоволствие наблюдаваше опитните й движения. Когато беше готова, той затвори куфара и двамата излязоха от стаята. Главният портиер се приближи до тях.

— И следващия път, като кажете трийсет минути, нека са точно трийсет. Не цял час.

— Извинявай.

— Извинението не върши работа. Можех да си загубя работата, човече.

Бош не му обърна внимание и влезе в колата. На път за летището се опита да подреди мислите си в стегнати изречения, които да може дай каже, но не успя. Чувствата му бяха прекалено объркани.

— Елиънър — най-после рече той. — Всичко, което се случи, беше по моя вина. И искам да се опитам да го компенсирам.

Тя протегна ръка и я постави върху бедрото му. Той отпусна дланта си върху нейната.

На летището Бош паркира колата пред терминала на „Саутуест“ и извади куфара от багажника. След това заключи служебния пистолет и значката си вътре, за да може да мине без проблеми през детектора за метал на летището.

Последният самолет за Лос Анджелис излиташе след двайсет минути. Хари й купи билет и остави куфара й на багаж. Така втория му пистолет нямаше да представлява проблем. После я придружи до терминала, пред който вече се бе събрала опашка.

Той свали ключа за къщата си от връзката, даде й го и й каза точния адрес.

— Не е точно както си я спомняш — рече Бош. — Старата къща се срути от земетресението. Построиха я наново и все още не е съвсем довършена. Но всичко е наред. Чаршафите, хм, сигурно трябваше да ги изпера преди няколко дни, но нямах време. В килера в коридора има чисти.

Тя се усмихна.

— Не се притеснявай, ще намеря всичко.

— Хм, слушай, както вече ти казах, мисля, че вече няма от какво да се страхуваш. Но за всеки случай онзи „Глок“ е в куфара ти. Затова го оставих на багаж.

— Почистил си го, докато съм била в банята, така ли? Когато излязох ми се стори, че мирише на смазка.

Той кимна.

— Благодаря ти, но мисля, че вече няма да ми трябва.

— Навярно няма.

Тя погледна към опашката. Последните хора се качваха на самолета. Трябваше да тръгва.

— Беше много добър с мен, Хари. Благодаря ти.

Бош се намръщи.

— Не е достатъчно. Не е достатъчно, за да компенсирам всичко.

Елиънър се повдигна на пръсти и го целуна по бузата.

— Довиждане, Хари.

— Довиждане, Елиънър.

Той я проследи с поглед как подава билета си и минава през вратата към самолета. Тя не погледна назад и нещо в ума му прошепна, че може никога повече да не я види. Но Бош се отърси от тази мисъл и тръгна обратно през почти пустото летище. Повечето от ротативките бяха празни. Детективът почувства, че го поглъща дълбока самота.

Единствената пречка по време на сутрешната процедура в съда се появи още преди заседанието да е започнало. Уайс се появи от разговор с клиента си и бързо влезе в залата, за да намери Бош и Едгар, които се съвещаваха с Липсън, местния прокурор, поел изслушването за екстрадиране. Грегсън не беше пристигнал от Лос Анджелис. Адвокатът и прокурорът го бяха уверили, че Люк Гоушън съвсем доброволно ще се съгласи да го отведат в Калифорния.

— Детектив Бош? — рече Уайс. — Току-що се видях с клиента си и той поиска преди изслушването да получи отговора на един въпрос. Не зная за какво става дума, но се надявам, че не сте се виждали с клиента ми.

На лицето на Бош се изписа загрижено и в същото време озадачено изражение.

— Какво иска да знае?

— Просто иска да му отговорите колко дълга се е оказала нощта, каквото и да означава това. Бих желал да разбера какво става тук.

— Кажете му само, че всичко е наред.

— Какво е наред, детектив?

— Ако клиентът ви иска да ви съобщи, нека го направи той. Само му предайте отговора ми.

Уайс излезе и се върна в стаята за задържане.

Бош погледна часовника си. Беше девет без пет и той смяташе, че съдията няма да се появи точно в девет. Никой съдия не идваше навреме. Детективът бръкна в джоба си, за да си извади цигарите.

— Излизам навън да запаля една — каза на Едгар.

Хари взе асансьора и излезе пред входа на съда. Времето бе топло и той предполагаше, че денят отново ще е ужасно горещ. През септември в Лас Вегас това беше почти гарантирано. Радваше се, че скоро си заминава. Но знаеше, че пътуването през пустинята в тази жега ще е ужасно.

Бош не забеляза Мики Торино, докато адвокатът не се приближи на няколко метра от него. Той също пушеше, преди да влезе в съда и да се заеме със законните дела на мафията. Двамата си кимнаха.

— Предполагам, че вече сте чули. Край на сделката.

Торино се огледа, сякаш за да провери дали не ги наблюдават.

— Нямам представа за какво говорите, детектив.

— Да, вие никога нищо не знаете.

— Всъщност зная нещо — че допускате грешка. В случай, че такива неща ви интересуват.

— Не мисля. Поне като цяло. Може да не се доберем до истинския престъпник, но сме хванали човека, който е извършил убийството. И накрая ще стигнем до онзи, който му е заповядал. Кой знае, може би ще хванем цялата банда. За кого ще работите тогава, г-н адвокат? Тоест, ако не хванем и вас, разбира се.

Торино се усмихна и поклати глава, сякаш се разправяше с глупаво дете.

— Не знаете с какво си имате работа тук. Няма да стане. Ще имате късмет, ако задържите Гоушън. В най-добрия случай ще останете само с него. Това е всичко.

— Нали знаете, Лъки продължава да вдига врява, че го били натопили. Той, разбира се, смята, че сме го направили ние, но аз зная, че това са глупости. Но не преставам да си мисля: „Ами ако наистина са го натопили?“ Трябва да призная, че не е логично да е запазил оръжието, макар и през живота си да съм виждал още по-тъпи неща. Но ако все пак са го натопили, кой тогава го е направил? Защо му е на Джо-уи Маркс да топи собствения си човек, когато той в крайна сметка ще ни отведе обратно при него? Няма смисъл. Поне от гледна точка на Джоуи. Но тогава си казвам: „Ами ако беше на мястото на дясната ръка на Джоуи, да речем на неговия адвокат, и искаше да станеш голяма клечка?“ Нали разбирате какво искам да кажа? Това ще е страхотен начин да се избавя едновременно от основния си конкурент и от Джоуи. Как ви звучи това, г-н адвокат?

— Ако някога повторите тази глупост пред когото и да е, ужасно, ужасно ще съжалявате.

Бош пристъпи към него, така че лицата им се доближиха само на трийсетина сантиметра едно от друго.

— Ако някога отново ме заплашите, ти ужасно, ужасно ще съжаляваш. Ако някога с Елиънър Уиш отново се случи нещо, ще те държа лично отговорен, боклук такъв, и тогава ще ти се стори, че „съжалявам“ е много мека дума.

Торино отстъпи назад. Без да каже нищо повече, той се отдалечи към съда. Когато отвори тежката стъклена врата, адвокатът погледна към Бош, после изчезна вътре.

Детективът се върна на третия етаж и срещна Едгар, който бързо излизаше от залата, следван от Уайс и Липсън. Бош погледна към часовника. Беше девет и пет.

— Къде беше бе, Хари, цял пакет ли изпуши? — попита Едгар.

— Какво се е случило?

— Всичко свърши. Той е съгласен на екстрадиране. Трябва да докараме колата и да отидем да си го приберем. Ще ни го предадат след петнайсет минути.

— Г-да детективи? — каза Уайс. — Искам да зная до последна подробност как ще отведете клиента ми и какви мерки за сигурност взимате.

Бош прегърна адвоката през рамо и поверително се наведе към него. Бяха спрели пред вратите на асансьорите.

— Основната мярка за сигурност, която взимаме, е, че не съобщаваме на никого как и кога ще се върнем в Лос Анджелис. Това се отнася и за вас, г-н Уайс. Достатъчно ви е да знаете, че до понеделник сутринта клиентът ви ще е в окръжния затвор.

— Почакайте малко. Не можете…

— Да, можем, г-н Уайс — прекъсна го Едгар, когато вратата на асансьора се отвори. — Вашият клиент се съгласи на екстрадирането и след петнайсет минути ще е под наша опека. И нямаме намерение да разкриваме каквато и да е информация, свързана със сигурността му, тук, там или по пътя. Всичко хубаво.

Те го оставиха сам и се качиха на асансьора. Когато вратата се затвори, Уайс им извика, че не им позволявал да разговарят с клиента му, докато лосанджелиският му адвокат не се срещне с него.

Половин час по-късно центърът се виждаше в огледалото на колата и те навлизаха в голата пустиня.

— Кажи „чао“, Лъки — рече Бош. — Няма да се върнеш повече.

Гоушън не отговори нищо. Детективът го погледна в огледалото. Здравенякът намусено седеше на задната седалка с ръце, закопчани с белезници за тежката верига, която опасваше кръста му. Той отвърна на погледа му и за стотна от секундата на Бош му се стори, че долавя в очите му проблясък на страх.

— Просто карай — каза той, след като възстанови равновесието си. — Няма да разговаряме тук.

Бош се взря в пътя напред и се усмихна.

— Може би не сега, но ще разговаряме. Със сигурност.