Черна дупка

11.

Нападението на миньорските екипажи срещу Рафт беше започнало едва преди трийсет минути, но въздухът около платформата вече беше изпълнен със стоновете на ранените.

Палис пълзеше през листака на дървото си и трескаво работеше около горивните гърнета. Един поглед през листата му показа, че покривалото от дим беше плътно и равномерно. Дървото се издигаше плавно; той усети топъл прилив на професионално задоволство, въпреки сериозността на ситуацията.

Палис вдигна глава. Десетината дървета от неговата ескадра бяха разположени по широка, покрита с листа извивка, която повтаряше дъгата на Рафт около стотина метра над главите им. Намираха се точно под платформата, според картите за долната страна на Рафт, с които той разполагаше. Дърветата му се издигаха така стабилно, сякаш бяха прикачени към железни пръти; след няколко минути щяха да се издигнат над хоризонта на Рафт.

Той виждаше най-близките пилоти, които работеха при огньовете си със сериозни лица.

– Не можем ли да ускорим някак? – пред него стоеше Нийд, чието лице беше опънато от напрежение и тревога.

– Върши си твоята работа, момче.

– Но не ги ли чуваш? – Младият мъж премигваше, за да прогони сълзите от очите си и размаха юмрук по посока на едва доловимия шум от битката, който долиташе откъм платформата.

– Разбира се, че ги чувам. – Палис накара гнева да се оттегли от маската от белези на лицето му. – Но ако се издигнем във въздуха наполовина готови, направо ще.се пребием. Ясно? От друга страна, ако се придържаме към нашата конфигурация и нашия план, имаме някакъв шанс да победим негодниците. Помисли си за това, Нийд; ти си бил Учен, нали?

Нийд избърса очите и носа си с длан.

– Само Трети ранг.

– Въпреки това са те учили да си използваш мозъка. Така че хайде, човече; има много работа за вършене тук, а аз разчитам на теб да я свършиш. Та, мисля, че тия гърнета, дето са близо до дънера, имат нужда от ново зареждане...

Нийд се върна към работата си; Палис го погледа в продължение на няколко секунди. Нийд беше със слабо телосложение, а плешките и лактите му стърчаха; гащеризонът му на Учен беше кърпен толкова много пъти, че едва можеше да бъде наречен дреха, пък да не говорим за униформа. Когато очите му срещнаха тези на Палис, около тях вече имаше черни кръгове.

Нийд едва беше навършил седемнайсет хиляди смени. По Кокалите, помисли си мрачно Палис, какво причиняваме на младите хора?

Само ако можеше да повярва в собствените си проклети жизнерадостни приказки, може би щеше да се почувства по-добре.

Ескадрата се извиси над сянката на Рафт, при което листата заблестяха в златистокафяво под внезапната звездна светлина. Палис усещаше как сокът на дървото пълзи през клоните му; ротацията се увеличи като тази на някой гладен скитер и дървото сякаш подскочи към звездата, която светеше в небето над Рафт.

Периферията вече беше само на няколко метра над Палис. Той усети как в гърлото му се надига рев, мрачен и първобитен. Вдигна юмрук над главата си; другите пилоти размахаха ръце в мълчалив поздрав.

...И редицата дървета се издигна над платформата.

Пред очите на Палис се разкри панорама от кръв и пламъци. Навсякъде търчаха хора. Палубата беше претъпкана от горящи чергила и заслони; там, където покривите бяха откъснати, Палис виждаше хартии, които горяха на големи купчини. Внезапният полъх от клоните на дърветата накара пламъците да затрептят и да запушат.

Три миньорски летателни апарата – метални пластини, снабдени с реактивни двигатели – се носеха на около десетина метра над платформата. Реактивните им двигатели плюеха истинска пара; Палис видя как хората от Рафт се гърчат, а плътта се отделя от безчувствените им крайници. Миньорите, по двама или трима на пластина, лежаха по корем върху летателните си апарати и пускаха бутилки, които разцъфваха в пламъци като отвратителни цветя.

Това беше най-лошото нападение досега. Преди миньорите се бяха целили по машините за провизии – тяхната главна цел – и до голяма степен бяха отблъсквани с малко жертви и за двете страни. Но този път те удряха в сърцето на правителството на Рафт.

Следи от организирана отбрана почти нямаше. Дори ескадрата на Палис беше към края на патрула си в долната част на Рафт, когато миньорите бяха нападнали; ако не беше острото зрение на един от пилотите, Рафт може би нямаше да успее да окаже никаква съпротива. Но поне обитателите на платформата отвръщаха на ударите. Към носещите се пластини летяха ножове и копия, които принуждаваха миньорите да се прикриват зад летящите си щитове – докато накрая Палис видя как нечие копие се извиси над единия летателен апарат и улучи, като проби рамото на един от миньорите. Мъжът се вторачи в окървавения връх, който стърчеше от мускула му, сграбчи го със здравата си ръка и започна да крещи.

Неуправляван, летателният апарат взе да се преобръща.

Другите пътници на него също изкрещяха и се опитаха да стигнат до контролните уреди; но в рамките на няколко секунди пластината беше паднала с клатушкане на близо метър от палубата. Хората от Рафт препречиха пътя на живата пара, за да успеят да стигнат до апарата; около стотина ръце го хванаха за ръбовете, при което реактивните двигатели се задавиха и спряха. Миньорите бяха издърпани, крещейки, от пластината и потънаха някъде под стоварващите се върху тях юмруци на хората от Рафт.

Ескадрата от дървета вече беше на може би дванайсет метра над периферията и беше видяна за първи път от участниците в битката. Из хаотичните редици на защитниците се разнесоха на пресекулки радостни викове; миньорите извърнаха глави и лицата им замръзнаха. Палис усети яростна гордост, като си представи как ли изглежда това предизвикващо страхопочитание издигане на дърветата и листата в очите на простоватите хорица от Белт.

Той се обърна към Нийд.

– Почти е време – промърмори. – Готов ли си?

Нийд стоеше до дънера на дървото. Той държеше шише

с гориво; сега запали фитила с един груб кибрит и задържа горящия мъх пред лицето си. В очите му светеше силна омраза.

– О, напълно съм готов – отвърна момчето.

Срам проряза Палис.

Той се обърна към битката.

– Добре, момко – каза рязко. – Аз броя. И помни, ако мислиш, че не можеш да удариш някой от миньорите, угаси пламъка си. Тук не сме дошли да бомбардираме собствените си хора. – Дървото се издигна над битката; Палис видя как към неговата сянка се вдигат лица, наподобяващи овъглени разцъфнали скитери. Най-близкият плосък кораб беше само на няколко метра разстояние. – Три... две...

– Палис!

Палис рязко се обърна. Един от другите пилоти стоеше и се опитваше да пази равновесие до дънера на дървото си, а ръцете му бяха направили фуния пред устата му. Той вдигна глава и посочи нагоре към небето. Над него летяха още два от апаратите на миньорите, а назъбените им краища се очертаваха ясно в небето. Палис примижа и различи лицата на миньори, които му се хилеха отгоре, а в ръцете им проблясваше стъкло; очевидно миньорите се опитваха да се изкачат над дърветата му.

– По дяволите!

– Какво ще нравим, Палис?

– Подценили сме ги. Хванали са ни в клопка, обсадили са ни. Дяволите да ги вземат. Хайде, момче, недей само да стоиш там. Трябва да се издигнем, преди те да са успели да се качат над нас. Ти се хващай с гърнетата по периферията, а аз ще се заема с тези до дънера.

Нийд се взираше в устремилите се нагоре пластини на миньорите и сякаш не можеше да приеме това отвличане от простите факти на битката под тях.

– Размърдай се! – рязко извика Палис и го тупна по рамото.

Нийд се размърда.

Под дърветата се разстла под от пушек, който се разпространи над бойното поле. Големите колела подскочиха и се отдалечиха от палубата... но летателните апарати на миньорите бяха по-малки, по-бързи и маневрени. Без особени усилия, те се издигнаха и заеха позиция над ескадрата.

Палис усети как раменете му се отпускат. Представи си как някоя възпламенителна бомба улучва клоните на дървото му. Листакът щеше да се подпали като стара хартия; структурата щеше да се разпадне и да изпрати пламтящи парчета надолу към палубата...

Е, още не беше умрял.

– Разпръснете се! – изкрещя той към пилотите си. – Не могат да се справят с всички ни.

Конфигурацията се разпадна на пръв поглед небивало бавно. Двата летателни апарата на миньорите се разделиха, като всеки от тях пое към едно дърво...

И едното от тях беше това на Палис.

Докато пластината се спускаше, очите на пилота на дървото срещнаха тези на миньора над него. Нийд дойде и застана близо до пилота. Палис протегна ръка, сграбчи рамото на Нийд и го стисна силно...

Тогава дървото беше разтърсено от студен вятър и по лицата на хората премина шокираща и неочаквана сянка. Една огромна форма прелетя пред лицето на звездата, която светеше над Рафт.

– Кит! – Палис усети как челюстта му увисва. Огромният звяр беше на не повече от сто метра над палубата на Рафт; никога през живота си пилотът не беше чувал някой кит да е идвал толкова наблизо.

Когато миньорите, които атакуваха Палис, видяха огромния, полупрозрачен таван само на няколко метра над главите си, те се разкрещяха от див ужас и се втурнаха към контролните уреди. Пластината се заклати, завъртя се и се стрелна нанякъде.

Палис се обърна стъписан, за да види какво става с битката на платформата. Облачната сянка на кита мина над мъничките, биещи се човешки същества. Хората изпуснаха оръжията си и побягнаха. Единственият летателен апарат на миньорите пусна множество струи във въздуха и прелетя над края на Рафт.

С изключение на мъртвите и ранените, платформата скоро беше напусната от всички. От десетина разрушени купчини разхвърляно припламваха огнени езици.

Нийд хлипаше.

– Всичко свърши, нали?

– Нападението ли? Да, момче; свърши. Поне засега де... Благодарение на това чудо. – Той вдигна поглед към кита и си представи объркването, което вероятно настъпваше, когато хората поглеждаха от улиците и фабриките на Рафт към това чудовище в небето. – Но миньорите ще се върнат. Или може би – добави мрачно той, – ще се принудим да идем да ги пресрещнем...

Гласът му заглъхна, преди да е свършил фразата си.

От корема на кита висеше един човек и махаше едва-едва.

При започването на атаката на миньорите, Гоувър се беше присъединил към тълпата, която се трупаше на стълбата, слизаща надолу от платформата. Той използваше юмруците и лактите си, за да избяга от летящите стъкла, виковете и огъня. Сега нападението бе свършило толкова внезапно, колкото и беше започнало. Гоувър изпълзя от прикритието си под платформата и предпазливо се закатери нагоре по стъпалата.

Той огледа страхливо горящите заслони, овъглените тела... докато не видя Декър. Огромният мъж крачеше гордо сред пораженията, навеждаше се, за да помогне на медицинския персонал или подритваше някоя овъглена останка от книга. Движенията му бяха на човек, който е обзет от едва сдържана ярост.

Но той очевидно беше прекалено зает, за да е забелязал как Гоувър се беше покрил по време на битката. Гоувър забърза с облекчение към Декър, нямащ търпение да го забележат сега; стъпките му трошаха разбитите стъкла.

През покритата с мърсотия палуба премина някаква сянка. Гоувър потръпна, извъртя глава и погледна нагоре.

Кит! И то на не повече от стотина метра над Рафт, носейки се като обширен, полупрозрачен балон. Какво, по дяволите, ставаше? Бързият му ум заработи на пълни обороти. Беше чувал легенди, че китовете могат да бъдат вкарани в капан и уловени. Вероятно можеше да накара Декър да изпрати горе някои от онези адски тъпи пилоти на дървета; пред очите му мина приятно видение как стои на периферията на някое дърво и хвърля възпламенителните си бомби към огромното, взиращо се око...

Някой го потупа по рамото.

– Махни се от пътя, да те вземат дяволите.

Двама мъже се опитваха да минат покрай него. Те наполовина носеха, наполовина влачеха една жена; лицето ѝ беше съсипано от пламъците, а от единственото ѝ око постоянно се стичаха сълзи. Раздразнен, Гоувър беше на прага да им отвърне нещо троснато – та тия дори не бяха членове на Комитета... но нещо в умореното напрежение на лицата им го накара да отстъпи встрани.

Той погледна нагоре още веднъж и забеляза без особен интерес, че едно дърво се издига към кита... след което различи някакво черно, неравномерно петно отстрани на животното. Гоувър примижа срещу почти пряката звездна светлина.

По Кокалите, та това беше човек. Грубо учудване разцъфна у Гоувър и за една секунда самоувереността му се изпари. Как, по дяволите, човек можеше да стигне дотам, че да се вози на кит?

Китът бавно се въртеше и придвижваше човека все понаблизо. Имаше нещо дразнещо познато у смътно различаващото се телосложение на пътника на кита...

Гоувър нямаше никаква представа какво става; но вероятно можеше да се възползва по някакъв начин от всичко това.

Като си подсвиркваше със стиснати зъби, Гоувър си проправяше път през ранените и изтощените от битката в търсене на Декър.

По време на часовете, след като бе успял да „убеди“ кита да напусне стадото си, на Рийз нееднократно му се бе искало да умре.

Китът се издигаше стабилно навън от дълбините на Мъглявината, докато през тялото му преминаваха конвулсии от самотата и съжалението, че е трябвало да напусне другарите си. Това потопи Рийз в голяма мъка, изгаряше го огромна, жестока агония. Той не можеше да яде, да спи; лежеше опрян на стената на стомаха, почти без да може да помръдне, дори дишането му намаля до минимум; от време на време, наполовина в съзнание, се въргаляше в гърчове по топлата слуз на дъното на корема.

Но успя да задържи концентрацията си. Като кибритени клечки на вятър той пазеше пред вътрешното си око образите на Холербах, Палис и останалите; и с Рафт, застопорен в мислите му, тихо и монотонно тананикаше песента на кита отново и отново.

Бяха минали много смени, докато Рийз лежеше там и се страхуваше да не заспи. И тогава, съвсем внезапно, усети някаква промяна; полъх на объркване премина през умствената буря на кита и звярът сякаш се понесе през плътни извивки във въздуха. Рийз се търколи в корема му и се вторачи през замъгления хрущял.

Отначало не можа да разпознае нищо пред погледа си. Обширен, ръждивокафяв диск, който караше дори кита да изглежда като джудже, рядка гора от дървета, които бавно се въртяха над неосветени метални улици...

Та това беше Рафт.

С внезапен прилив на сили, той беше разкъсал хрущяла пред себе си, като пробиваше с пръсти плътната пореста материя.

Дървото стабилно се издигаше към огромната, въртяща се маса на кита.

– Хайде, момче каза рязко Палис. – Който и да е там горе, той ни спаси кожата. Сега ние ще спасим неговата.

Нийд работеше с нежелание по горивните гърнета.

– Не вярвам да мислиш, че е докарал нарочно кита тук.

Палис вдигна рамене.

– Какво друго обяснение може да бъде дадено? Колко пъти си виждал някой кит да идва толкова близо до Рафт? Николко, ето колко. А колко често виждаш човек да се вози на кит? Две невъзможни събития в рамките на една смяна? Нийд, законът на най-простата хипотеза ти подсказва, че те просто трябва да имат връзка помежду си. – Нийд погледна към него с любопитство. – Виждаш ли – ухили се Палис, – дори Учените Трети ранг не разполагат с монопол над знанието. А сега действай с тия проклети гърнета!

Дървото излезе от покривалото си от дим. Много скоро китът изпълни небето; той представляваше чудовищен, въртящ се таван с един пътник, който се въртеше многократно, като дете на въртележка.

С приближаването, въртенето на дървото се забави на подскоци, въпреки всичките усилия на Нийд. Накрая то спря напълно на около двайсет метра под корема на кита.

Трите очи на кита се завъртяха надолу към сочния листак.

– Нищо не мога да направя – извика Нийд. – Проклетият дим е толкова плътен, че можеш да ходиш по него, но дървото просто не желае да помръдне.

– Нийд, едно дърво изпитва толкова голяма любов към някой кит, колкото чиния подобие на месо към теб. То прави всичко, което е по силите му; просто го поддържай в равновесие. – Палис направи фуния пред устата си с двете си ръце и се провикна във въздуха: – Ей, ти! Дето си на кита!

Човекът му отвърна с напрегнато махане.

– Слушай, не можем да се приближим повече. Ще трябва да скочиш! Разбираш ли?

Дълга пауза, последвана от още едно махане.

– Ще се опитам да ти помогна – извика Палис. – Въртенето на кита около оста му сигурно ще те изхвърли встрани; единственото, което трябва да направиш, е да скочиш в точния момент.

Мъжът зарови лице в плътта на кита, сякаш беше напълно изтощен.

– Нийд, този човек изглежда не е съвсем здрав – измърмори Палис. – Когато полети насам, може да не се справи много добре при хващането. Зарежи ги горивните гърнета за малко и бъди готов да тичаш към мястото, където се приземи.

Нийд кимна и се изпъна със стабилно захванати пръсти на краката в листака.

– Ти, там горе... ще го направим при следващото завъртане. Разбра ли?

Ново махване.

Палис видя как мъжът се отделя от кита. Щеше да напусне тялото на кита по тангентата и да измине пътя до дървото по малко или повече права линия. Не биваше наистина да има никакъв проблем, освен, разбира се, ако на кита не му хрумнеше в последния момент да отлети нанякъде...

– Сега! Пускай се!

Мъжът вдигна глава и агонизиращо бавно сви крака под себе си.

– Това е много бавно! – извика Палис. – Дръж се или ще...

Мъжът ритна настрани и полетя надолу по траектория, която беше всичко друго, но не и тангенциална спрямо въртенето на кита.

– ...или няма да ни улучиш – прошепна Палис.

– По Кокалите, Палис, ще мине наблизо.

– Млъкни и бъди готов.

Секундите минаваха безкрайно бавно. Мъжът изглеждаше като сакат, крайниците му висяха като парчета въже. Благодарение на пускането на човека, въртенето на кита го бе изхвърлило вдясно от Палис, но от друга страна – заради ритването, той беше отлетял и наляво...

...и двата ефекта в комбинация го придвижваха надолу, подобно на бучката в гърлото на Палис; изведнъж мъжът избухна като снаряд от ръце и крака, които се размахваха в небето. Тялото му се стовари върху гърдите на Палис и го събори назад върху листата.

С огромно, облекчено потръпване, китът се отдалечи в небето.

Нийд вдигна мъжа от Палис и го сложи да легне по гръб. Под заплетената мръсна брада кожата силно се бе опънала по лицевите му кости. Очите му бяха затворени, а по тялото му висяха неузнаваемите остатъци от някакъв гащеризон.

Нийд се почеса по главата.

– Този човек ми е познат... струва ми се.

Палис се разсмя, разтривайки наранения си гръден кош.

– Рийз. Трябваше да се досетя, че си ти.

Рийз едва поотвори очи; когато заговори, гласът му беше пресъхнал и пресипнал.

– Здрасти, пилоте на дървото. Ако знаеш какво страхотно пътешествие си направих.

Палис се засрами, когато усети, че погледът му се замъглява.

– Сигурен съм, че е така. За малко да не ни улучиш, проклет идиот такъв. Щеше да е много по-лесно, ако не беше решил да правиш салто по пътя.

– Имах ти пълно... доверие, приятелю. – Рийз се помъчи да се изправи в седнало положение. – Палис, слушай – каза той.

Палис се намръщи.

– Какво?

Върху разранените устни на Рийз едва-едва се появи усмивка.

– Малко ми е трудно да ти обясня. Трябва да ме отведеш при Холербах. Мисля, че знам как да спася света...

– Знаеш какво?

Рийз придоби загрижен вид.

– Той е още жив, нали?

Палис се засмя.

– Кой, Холербах ли? Изглежда, че не могат да се отърват от онзи стар мошеник, както не могат да се отърват и от теб. А сега легни и аз ще те заведа вкъщи.

Рийз се настани сред листата с въздишка.

Докато дървото стигне до палубата, Рийз вече се бе посъвзел. Той опразни една от сферите с вода на Палис и изгриза дупки в едно от парчетата подобие на месо.

– Плътта на кита ме поддържаше жив за известно време, но един Господ знае от какъв недостиг на витамини и протеини страдам...

Палис огледа останалата си храна настръхнало.

– Само се постарай да наваксаш недостига си на протеини, преди да се захванеш с листака.

с помощта на Палис, Рийз се спусна по опънатия кабел, който свързваше дървото с палубата. Когато и двамата вече бяха долу, Палис каза:

– Сега ела в кабината ми и си почини, преди...

– Няма време за това – каза Рийз. – Трябва да се добера до Холербах. Има да се върши толкова много... необходимо е да започнем, преди да сме отслабнали прекалено, за да можем да действаме... – Очите му проблясваха нетърпеливо, докато оглеждаха гората от кабели. – Тъмно е – отбеляза провлачено той.

– Това е най-точната дума – мрачно кимна Палис. – Виж какво, Рийз, нещата тук не са се променили към по-добро. Декър е поел командването, а той не е нито глупак, нито някое чудовище, но истината е, че всичко просто бавно и сигурно се разпада. Може би вече е твърде късно...

Рийз срещна погледа му с вид на определена решимост.

– Пилоте, отведи ме при Холербах – спокойно настоя той.

Изненадан, Палис почувства прилив на сили от отговора на Рийз. Под физическата си слабост, Рийз се бе променил, беше станал по-уверен – почти вдъхновяващ. Но пък на фона на всичките му фантастични преживявания може би щеше да е странно, ако не се бе променил...

– Не искаме да си имаме никакви неприятности, пилоте.

Гласът идеше от тъмнината на кабелната гора. Палис пристъпи напред с ръце на хълбоците.

– Кой е там?

Напред излязоха двама мъже, единият доста висок, като и двамата приличаха по големина на машини за провизии. Бяха облечени в тенденциозно разкъсаните работни дрехи, които бяха униформата на функционерите от Комитета.

– Сийл и Плат – изстена Палис. – Помниш ли ги тия двама клоуни, Рийз? Опитомените зверчета на Декър... Какво искате бе, тъпанари?

Сийл – нисък, квадратен и плешив – пристъпи напред и ръгна с пръст Палис в гърдите.

– Виж какво, Палис, дошли сме за миньора, а не за теб. Зная, че преди сме кръстосвали шпаги...

Палис вдигна ръце, като остави мускулите си да се издуят под ризата му.

– Така си е, нали? – попита той студено. – Знаеш ли какво? Защо да не довършим сега? А?

Сийл направи още една крачка напред.

Рийз застана между двамата.

– Остави, пилоте – каза тъжно той. – Така или иначе все някога трябваше да се изправя пред това. Хайде да свършваме с процедурата...

Плат сграбчи с все сила Рийз за рамото и всички потеглиха през гората от кабели. Крачките на Рийз бяха въздушни и нестабилни.

Палис тъжно поклати глава.

– Бедното копеле току-що слезе от един кит, за Бога; не можете ли да го оставите на мира за малко? А? Не му ли е минало достатъчно през главата?

Но малката групичка се отдалечи само с един последен копнеещ поглед от страна на Сийл към Палис.

Палис изръмжа от яд.

– Довърши работата тук – нареди той на Нийд.

Нийд, който работеше при кабелната котва, се изправи.

– Ти къде отиваш?

– Ами след тях, разбира се. Къде другаде? – И пилотът на дървото се заклатушка след групичката през кабелите.

Докато стигнат до платформата, Рийз усети, че походката му става съвсем въздушна и несигурна; двамата му пазачи не толкова го пазеха, колкото го поддържаха изправен – помисли си той със съжаление. След като се изкачиха по кухите стъпала към палубата на платформата, той промълви:

– Благодаря... – После вдигна натежалата си глава и откри, че се намира пред бойно поле. – По Кокалите!

– Добре дошъл в седалището на правителството, Рийз – мрачно се обади Палис.

Нещо пропука под краката на Рийз; той се наведе и вдигна една натрошена бутилка, чието стъкло беше обгорено и наполовина стопено.

– Още от възпламенителните бомби? Какво се е случило тук, пилоте? Други въстания ли?

Палис поклати глава.

– Миньорите, Рийз. Въвлечени сме в тази ненужна война, откакто загубихме онази машина за провизии, която искахме да изпратим на Белт. Тъпа, кървава история... Съжалявам, че трябва да видиш точно това, момче.

– Е? Я да видим какво става тук? – До Рийз се разтресе едно голямо шкембе, което беше достатъчно близо, за да усети той силното му гравитационно поле; то го накара да се почувства слаб и нищожен. Вдигна глава и видя пред себе си широко, покрито с много белези лице.

– Декър...

– Ама ти ходи по оная греда. Нали? – Декър звучеше леко объркан, сякаш си блъскаше главата над детска гатанка. – Или пък си един от онези, които изпратих в мината?

Рийз не отговори. Той изгледа лидера на Рафт; лицето на Декър беше покрито с дълбоки драскотини, а очите му бяха хлътнали и неспокойни.

– Променил си се – заключи Рийз.

Декър присви очи.

– Всички сме се променили адски, момко.

– Минен плъх. Мисля, че те разпознах, още докато висеше на оня кит. – Думите бяха почти изсъскани. Тясното лице на Гоувър представляваше маска от чиста омраза, насочена към Рийз.

Изведнъж Рийз се почувства невъобразимо изморен.

– Гоувър, въобще не се надявах, че ще те видя отново. – Той се взря в очите на Гоувър, спомняйки си последния път, когато бе видял чирака. Това беше по времето на въстанието или поне така му се струваше, когато Рийз мълчаливо се бе присъединил към групата на Учените пред Моста. Рийз си спомни как го беше презирал – а също и как Гоувър бе усетил това презрение и как слабите му страни бяха пламнали в отговор...

– Той е изгнаник. – Гоувър се приближи поверително към Декър, а малките му юмручета се свиваха и отпускаха. – Видях го като се приближаваше с кита и накарах да ти го доведат. Ти го изхвърли от Рафт. А сега той се е върнал. При това е миньор...

– И какво тогава?

– Накарай това копеле да ходи по гредата.

Най-различни емоции преминаха като сенки по израненото, уморено лице на Декър. Този човек е много уморен – даде си сметка изведнъж Рийз; изморен от неочакваната сложност на ролята си, изморен от кръвта, безкрайните лишения, страданието... Изморен. И очакваше едно няколкоминутно развлечение.

– Значи ти би го изхвърлил от Рафт, а?

Гоувър кимна, с поглед, който продължаваше да фиксира Рийз.

Декър промълви:

– Срамота е, че не беше толкова смел, докато миньорите бяха в небето. – Гоувър трепна. Върху повърхността на умората на Декър се появи жестока усмивка. – Добре, Гоувър. Съгласен съм с твоята присъда. Но с едно допълнение.

– Какво?

– Никаква греда. По време на тази смяна се нагледахме на страхливи убийства. Не. Нека умре както подобава на мъж. В юмручен бой. – Гоувър беше шокиран, а очите му се отвориха широко. Декър отстъпи назад, като остави Рийз и Гоувър да стоят един срещу друг. Около двамата се събра малка тълпа, кръг от покрити с петна от кръв лица, които бяха жадни за малко развлечение.

– Пак ли кървави игри, Декър?

– Ти да мълчиш, Палис.

С ъгълчето на очите си Рийз видя как двата мечока – Плат и Сийл – сграбчват здраво ръцете на пилота.

Рийз погледна изкривеното, изплашено лице на Гоувър.

– Декър, идвам отдалече – каза той. – И имам да ти казвам нещо... нещо по-важно от всичко, за което можеш да се сетиш.

Декър повдигна вежди.

– Така ли? Ще бъда очарован да го чуя... после. Първо ще се биете.

Гоувър приклекна, с ръце, разперени като нокти на граблива птица.

Изглежда нямаше никакъв избор. Рийз повдигна ръце, като се опита да влезе в настроение за бой. Навремето можеше да хвърли Гоувър зад себе си с една ръка. Но – след толкова много смени при Кокалите и пътуване с кита – вече не беше така сигурен...

Гоувър изглежда усети съмненията му; страхът му сякаш се изпари, позата му леко се промени и стана поагресивна.

– Хайде, минен плъх такъв. – Той пристъпи напред към Рийз.

Рийз изстена вътрешно. Нямаше време за това. Хайде, мисли; нищо ли не беше научил от пътешествието си? Как би се справил един Кокал в подобна ситуация? Той си спомни копията за китове, които летяха във въздуха със смъртоносна точност...

– Внимавай, Гоувър – извика някой. – Той има оръжие.

Рийз откри, че строшената бутилка е все още в ръката му... и в главата му разцъфна една идея.

– Какво, това ли? Добре, Гоувър – с голи ръце. Само ти и аз.

Той затвори очи, усети притеглянето на Рафт и на платформата да въздействат на гравитационното чувство в стомаха му – след това с всичка сила хвърли стъклото не съвсем вертикално. То просветна в осветения от звездата въздух.

Гоувър оголи зъбите си; бяха равни и кафяви.

Рийз пристъпи напред. Времето около него сякаш се забави, а светът замръзна; единственото движение беше проблясването на стъклото високо във въздуха. Всичко стана светло и живо, сякаш осветено от някакъв мощен фенер в очите му. Рийз потъна в най-дребни детайли, остри и в голямо разнообразие: той преброи капките пот по челото на Гоувър, видя как ноздрите на чирака се разширяват от дишането му. Гърлото на Рийз се стегна и той усети как кръвта пулсира във врата му; а през цялото това време половинката бутилка, малка и грациозна, се въртеше в идеална орбита из сложното гравитационно поле...

Докато накрая полетя обратно към палубата. И се заби в гърба на Гоувър.

Гоувър се свлече с вой. Погърчи се известно време на палубата, а кръвта му се лееше по метала около него. Докато накрая той замря, а кръвта престана да тече.

Дълго време никой не помръдна. Декър, Палис и останалите се бяха струпали в една застинала картина.

Рийз коленичи. Гърбът на Гоувър се бе превърнал в каша от кръв и разкъсан плат. Рийз пъхна ръце в раната и извади стъклото, след което се изправи с вдигнат нависоко кървав трофей, докато кръвта на Гоувър се стичаше по ръката му. '

Декър се почеса по главата.

– По Кокалите... – каза той почти насмешливо.

Рийз усети как през цялото му същество преминава хладен, остър гняв.

– Знам какво си мислиш – каза той тихо на Декър. – Не можеш да позволиш на подобните на мен да играят нечестно. Аз измамих; не играх по правилата. Нали така?

Декър кимна колебливо.

– Е, това не е още една кървава игра! – изкрещя Рийз, като опръска лицето на Декър със слюнки. – Нямаше да оставя тоя тъпанар да ме убие, преди да те накарам да чуеш това, за което съм дошъл. Декър, ако пожелаеш, ти можеш да ме унищожиш. Но ако искаш хората ти да имат някакъв шанс да оцелеят, първо ще ме изслушаш. – Той размаха стъклото пред лицето на Декър. – Това заслужи ли ми правото да бъда изслушан? А?

Маската от белези на Декър остана безразлична. Той спокойно заяви:

– Пилоте, по-добре откарай този човек у дома си. Нека да се почисти. – с един последен поглед през присвитите си очи, той се обърна.

Рийз изпусна стъклото. Изведнъж изтощението му го повали. Палубата сякаш се разклати и вече се вдигаше, за да срещне лицето му...

Ръце около раменете и кръста му. Той вдигна глава замаяно.

– Палис. Благодаря... трябваше да го направя, разбираш ли. Разбираш го, нали?

Пилотът на дървото избягваше погледа му; той се вторачи в окървавените ръце на Рийз и потрепера.