Черна дупка

7.

Въртенето на завързаното дърво беше спокойно и унасящо. Палис седеше до топлия дънер и бавно дъвчеше дажбата си за този полет.

През плътния листак се промушиха една глава и едни рамене. Беше някакъв млад човек; косата му беше мазна и сплъстена, а рошавата му брада бе залепнала от пот по гърлото. Той се огледа несигурно.

Палис каза меко:

– Разбирам, че имаш основателна причина да нарушаваш спокойствието на дървото ми, момко. Какво правиш тук?

Посетителят се издърпа нагоре през листата. Палис забеляза как гащеризонът на момчето още носи белезите от наскоро отстранени нашивки. Срамота, помисли си Палис, че и самият гащеризон не е свален – и изпран – със същата енергичност.

– Моите почитания, пилоте на дървото. Казвам се Буун и съм от братството на Инфраструктурата. Комитетът ми нареди да те открия...

– Пет пари не давам, дори самият Джо Боуни да ти е пъхнал някоя пищялка в задника, за да ти помогне да стигнеш дотук – прекъсна го Палис с равен тон. – Пак те питам. Какво правиш на дървото ми?

Усмивката на Буун се стопи.

– Хората от Комитета искат да се видят с теб – отвърна той с едва доловим глас. – Ела на платформата. Веднага.

Палис си отряза едно парче месоподобие.

– Не искам да имам нищо общо с проклетия ви Комитет, момче.

Буун се почеса разколебано под мишницата.

– Но трябва да го направиш. Комитетът... това е заповед...

– Добре, момко, ти предаде съобщението си – рязко отсече Палис. – А сега се измитай от дървото ми.

– Да им кажа ли, че ще дойдеш?

Вместо да отговори, Палис прокара пръст по острието на ножа си. Буун се шмугна отново в листака.

Палис забучи върха на ножа в дървесината на дънера, изтри ръцете си с едно сухо листо и се придърпа към периферията на дървото. Легна по корем сред аромата на листата, като позволи стабилното въртене на дървото да му осигури поглед към целия Рафт.

Под покривалото си от дървета палубата се беше превърнала в едно доста тъмно място: от срутените сгради още се точеха нишки дим, а Палис забеляза и тъмни райони по големите улици, по които иначе имаше страшно много кабели. Това беше нещо ново: значи вече трошаха глобусите на лампите. Как ли щеше да се чувства този, който разбие последния, зачуди се той. Да унищожиш и последната останка от древните лампи – как ли би се чувствал човек остарявайки, като знае, че точно неговите ръце са направили това?

След бурното избухване на революцията Палис просто се бе оттеглил при дърветата си. С определени запаси от вода и храна той се надяваше да остане тук, сред възлюбените си клони, на достатъчно разстояние от болката и гнева, които вилнееха из целия Рафт. Дори си беше помислил дали да не изчезне, просто да отлети някъде сам. Кокалите знаеха, че той не беше на нито една от двете страни в тази абсурдна схватка.

Но, разсъждаваше Палис, той все пак беше човешко същество. Такива бяха и търчащите по Рафт фигури – дори и самоназначилият се Комитет, а също така и онези изгубени души на Белт. И когато всичко това свършеше, пак щеше да им трябва някой да им носи храна и желязо.

Така че той просто беше изчаквал над бойното поле, с надеждата, че ще го оставят да бъде...

Но сега антрактът беше свършил.

Пилотът въздъхна. Значи, Палис, ти можеш да си се криеш от тъпата им революция, но тя май няма намерение да се крие от теб.

Трябваше да отиде, разбира се. Ако не го направеше, щяха да дойдат да го заберат с бутилките си с възпламенителна течност...

Той отпи голяма глътка вода, затъкна ножа в колана си и плавно се спусна през листака.

Проправи си път до една улица и потегли към периферията.

Улицата беше опустяла.

Потръпвайки, Палис откри, че се ослушва за ехо от тълпите, които бяха минали по този път преди няколко смени. Но тишината на обширната централна улица беше дълбока и призрачна. Доминиращата миризма беше на изгоряло дърво, а върху нея се бе наслоил стипчивият мирис на пърлено месо; той обърна лице нагоре към спокойния покров от дървета и помръдна ноздри, за да усети мекия бриз с аромат на дърво откъм клоните.

Както беше подозирал, голяма част от глобусите на лампите висяха на кабелите си под формата на натрошени парчета, а от това улицата изглеждаше полутъмна. Рафт се бе превърнал в място на тягостна тъмнина, а одеялото от сенки се повдигаше тук-там, за да разкрие по някоя гледка от този отвратителен нов свят. Пилотът видя как едно дете облизва остатъците по сандък за храна, който беше опразнен преди много време. Палис различи някаква фигура, която висеше на въже, завързано за кабелите на дърветата; локвичка от нещо кафяво и гъсто беше засъхнала на палубата под нея...

Палис усети как храната в стомаха му се преобръща. Продължи нататък.

I маршова стъпка откъм платформата се приближи група млади мъже, а нашивките по раменете им бяха тенденциозно разкъсани. Очите им бяха широко отворени от радост; въпреки мускулите си, Палис отстъпи встрани, когато минаха покрай него.

Най-сетне стигна до края на кабелната плетеница и – с известно облекчение – застана под открито небе. Тръгна нагоре по привидния наклон към периферията и найсетне изкатери широките, кухи стъпала към платформата. В главата му нахлуха някакви объркани спомени. Не беше идвал тук от забавата в чест на хилядната си смяна. Припомни си бляскавите костюми, смеховете, напитките, своята собствена тромавост поради това, че беше с широк кокал...

Е, днес със сигурност нямаше да открие тук забава.

В горната част на стълбата двама мъже блокираха пътя му. Бяха на ръст горе-долу колкото Палис, но малко по-млади; смътна враждебност изкривяваше чертите им.

– Аз съм Палис – заяви той. – Специалист по дърветата. Дошъл съм, за да се видя с Комитета.

Те го изгледаха подозрително.

Палис въздъхна.

– И ако вие, глупаци, се махнете от пътя ми, може и да свърша това, за което съм дошъл.

По-ниският от двамата – четвъртит, плешив мъж – направи крачка към него. Палис видя, че държи в ръка дървена бухалка.

– Слушай...

Пилотът се усмихна, като позволи на мускулите си да се издуят под ризата му.

По-високият пазач каза:

– Остави това, Сийл. Очакват го.

Сийл се намръщи, а след това просъска:

– По-късно, смешнико.

Палис пусна една още по-широка усмивка:

– Удоволствието ще бъде мое.

Той мина покрай пазачите и тръгна надолу към равнината на платформата, като междувременно се чудеше на собственото си поведение. Абе, какъв беше смисълът да се противопоставя на ония двамата? Дали насилието, стоварването на юмрука му върху нечий кокал, беше толкова приятно, че искаше да бъде отприщено?

Хубав отговор в тези нестабилни времена, Палис.

Той закрачи бавно към центъра на платформата. Мястото почти не можеше да бъде сравнено с начина, по който бе изглеждало преди. По палубата лежаха разпръснати кашони от храна, които бяха изпразнени само наполовина; при вида на развалящата се храна Палис си припомни с пристъп на гняв умиращото от глад дете, което беше видял на не повече от половин километър оттук.

По платформата бяха наредени някакви дървени маси. По тях лежаха най-разнообразни трофеи – снимки, униформи, дълги нашивки в златно, едно устройство, наречено планетарий, което Палис си спомни, че бе виждал в кабинета на Холербах, но също така и книги, карти, списъци и цели купища хартия. Явно някакво правителство, което продължаваше да съществува на Рафт, се беше настанило тук.

Палис мрачно се усмихна. Да се вземе властта от покварения център на Рафт и да се изнесе на това живописно стратегическо място беше без съмнение жест, натоварен с голямо символично значение... Но какво щеше да стане, ако завалеше дъжд върху цялата тази документация?

Никой обаче не изглеждаше кой знае колко загрижен за подобни практични неща в момента, а всъщност и за машинациите на правителството по принцип. с изключение на една група унили, сломени Учени, струпани в центъра на палубата, населението на платформата се бе събрало в компактна маса до стената, която беше откъм страната на Мъглявината. Палис бавно се приближи. Новите управници на Рафт, по голямата част от които бяха млади мъже, се смееха и си подаваха бутилки с алкохол от ръка на ръка, като се възхищаваха на някаква атракция в близост до стената.

– Здрасти, пилоте. – Гласът беше нагъл и неприятно познат. Палис се обърна. Гоувър беше застанал с лице към него, с ръце на хълбоците и усмивка на тясното си лице.

– Гоувър. Я каква изненада. Трябваше да очаквам, че ще те видя тук. Знаеш какво казват хората, нали? – Усмивката на Гоувър се стопи. – Разбъркай един варел с лайна и какво излиза на повърхността?

Долната устна на Гоувър потрепера.

– Съветвам те да си мериш думите, Палис. Положението на Рафт се промени.

Палис го запита учтиво:

– Ти заплашваш ли ме, Гоувър?

Младият мъж задържа погледа си върху него няколко много дълги секунди; след това сведе очи – само едно премигване, но то беше достатъчно за Палис да разбере, че е спечелил.

Той остави мускулите си да се отпуснат, а искрата от малката му победа бързо угасна. Две почти надвиснали схватки с юмруци в рамките на няколко минути? Страхотно.

Гоувър каза:

– Много време ти отне да дойдеш дотук.

Палис остави погледа си да поблуждае. След това заяви:

– Няма да разговарям с куклата, при условие, че знам коя ръка дърпа конците ѝ. Кажи на Декър, че съм тук.

Гоувър се изчерви от смущение.

– Не е Декър този, който командва. Тук не работим на този принцип...

– Разбира се – каза уморено Палис. – Просто го доведи. Разбра ли ме? – И той насочи цялото си внимание към въодушевената група в близост до ръба.

Гоувър се отдалечи.

Височината на Палис му позволи да надникне над шумната тълпа. Всички се бяха събрали около един голям пробив в стъклената стена на платформата. Над края на палубата се промъкваше хладен вятър; въпреки опита си в летенето, Палис усети, че стомахът му се свива при мисълта да се приближи до мястото, откъдето започваше едно безкрайно падане. Метална греда с дължина няколко метра беше провряна през пукнатината и висеше над бездната отдолу. На гредата стоеше млад мъж, чиято униформа беше разкъсана и омърляна, но по нея още личаха нашивките на офицер. Той държеше главата си изправена, но тя беше така изцапана с кръв, че Палис не успя да го разпознае. Тълпата се гавреше с офицера, превивайки се от смях; юмруци и бухалки го удряха по гърба, като го принуждаваха да прави крачка след крачка по гредата.

– Искал си да ме видиш, пилоте?

Палис се обърна.

– Декър. Отдавна не сме се виждали.

Декър кимна. Подобното му на мачта телосложение едва се побираше в гащеризона, който беше обилно обточен с черни нашивки, а лицето му представляваше широка, силна маска, покрита със стари белези.

Палис посочи младия офицер върху гредата.

– Защо не спреш тази идиотщина?

Декър се усмихна.

– Тук нямам никаква власт.

– Топки.

Декър отметна глава назад и се разсмя.

Декър и Палис бяха на една и съща възраст; бяха израснали като съперници, макар че Палис винаги бе смятал другия за по-способен. Когато обаче станаха възрастни, пътищата им скоро се разделиха. Декър никога не успя да приеме дисциплината, налагана в който и да е обучителен клас и поради тази причина беше слязъл с голямо недоволство до Инфраструктурата. с времето лицето на Палис се бе превърнало в маска от белези от дърво, докато това на Декър беше заприличало на карта, начертана от множество юмруци, ботуши и ножове...

Но той винаги беше давал повече, отколкото бе получавал. И бавно беше стигнал до положението на неофициална власт: ако човек искаше да му бъде свършена бързо някоя работа, той отиваше при Декър... Така че Палис знаеше кой ще излезе с усмивка от това въстание, макар че самият Декър не го беше провокирал.

– Добре, Палис – каза Декър. – Защо си искал да ме видиш?

– Искам да знам защо ти и бандата ти от кръвожадни помощници ме свалихте от дървото, за да ме докарате тук?

Декър почеса посивяващата си брада.

– Ами, аз мога да действам само от позицията на говорител на Временния комитет, разбира се...

– Разбира се.

– Трябва да откараме няколко товара на Белт. Имаме нужда от теб, за да ръководиш полета.

– Товари? Какви?

Декър кимна към групичката учени.

– Онези там като начало. Работна ръка за мината. Поне повечето от тях; тук ще задържим младите, здравите.

– Много благородно.

– Освен това трябва да отнесеш една машина за провизии.

Палис се намръщи.

– Ще дадете на Белт една от машините ни?

– Ако си прочетеш уроците по история, ще разбереш, че и те имат право на това, нали...

– Хич не ми говори на мен за история, Декър. От каква гледна точка ще направите това?

Декър присви устни.

– Увеличаването на общата загриженост на Рафт за нашите братя на Белт не бива, да си го кажем направо, да се опонира в настоящия момент от всеки достатъчно разумен човек.

– Значи искаш да угодиш на тълпата. Но ако Рафт загуби икономическото си превъзходство над Белт, ти също ще загубиш.

Декър се усмихна.

– Ще решавам този проблем, когато се стигне до него. Полетът до Белт е дълъг, Палис; ти знаеш това много подобре от всеки друг. Така че между тръгването и пристигането могат да се случат много неща.

– Ти съвсем целенасочено ще загубиш една от машините ни? По Кокалите, Декър...

– Не съм казал такова нещо, стари приятелю. Единственото, което имам предвид, е, че пренасянето на една машина с дърво – или няколко дървета – е огромно техническо предизвикателство за твоите колеги.

Палис кимна. Декър беше прав, разбира си; трябваше да се използва ескадра от шест или седем дървета, между които да бъде окачена машината. Той щеше да се нуждае от най-добрите си пилоти, за да се запази подобна група през целия път до Белт... през главата му минаха имена и лица...

А срещу него Декър се усмихваше. Палис се намръщи раздразнено. Единственото, което един човек като Декър трябваше да направи, бе да му пусне мухата на някой интересен проблем и всичко останало излиташе от главата му.

Декър се обърна, за да наблюдава заниманието на съреволюционерите си.

Младият офицер беше избутан на повече от метър зад стъклената стена. Сълзи се сливаха с кръвта, засъхнала по страните му и докато Палис наблюдаваше, пикочният мехур на офицера се изпразни; около чатала му се появи петно, а това само накара тълпата да зареве още по-силно.

– Декър...

– Не мога да го спася – заяви неотстъпчиво Декър. – Няма да се отрече от нашивките си.

– Браво на него.

– Някакъв идиот-самоубиец.

Изведнъж от редиците на треперещите учени се отскубна една фигура. Беше млад, тъмнокос човек. Той извика:

– Не! – и размахвайки покритите си с белези юмруци, се хвърли към гърбовете на тълпата.

Ученият скоро изчезна под градушка от юмруци и ботуши; в крайна сметка и той беше избутан – окървавен и с разкъсани дрехи – на гредата. И през пресните рани, мърсотия и небръснатата брада Палис си даде сметка изведнъж, че разпознава амбициозния млад човек.

– Рийз – едва чуто промълви той.

Рийз застана с лице към лаещите, изкривени лица, докато главата му още звънтеше от ударите, които се бяха стоварили върху него. Над главите на тълпата той виждаше малкото стадо Учени и офицери; те се бяха скупчили, без да имат сили дори да наблюдават смъртта му.

Офицерът се наведе към него и се провикна през шума.

– Трябва да ти благодаря, минен плъх.

– Не си прави труда, Доув. Изглежда не съм готов още да наблюдавам как някой умира сам. Дори това да си ти.

Сега към тях се насочиха ръчкащи ги юмруци и бухалки. Рийз направи предпазлива крачка назад. Трябваше ли да пропътува такова разстояние, да научи толкова много... само за да свърши всичко по този начин?

...Той си спомни времето на революцията, момента, в който се бе изправил срещу Гоувър пред Моста. Тъй като беше останал сред Учените, показвайки по този начин на кого остава верен, Гоувър се изплю на палубата и му обърна гръб.

Холербах беше просъскал:

– Ти, загубен млад идиот. Какво си мислиш, че правиш? Най-важното е да оцелееш... Ако не подновим работата си, и всяка втора смяна да има революция пак няма да излезе нищо.

Рийз поклати глава. В думите на Холербах имаше логика, но със сигурност имаше и някои неща, които бяха по-важни от това просто да оцелееш. Може би когато стигнеше възрастта на Холербах, и той щеше да вижда нещата по-различно...

с течение на смените постепенно беше лишен от храна, вода, подслон и сън и бе заставен да изпълнява някакви съвсем елементарни задачи по поддържането на палубата с възможно най-примитивните инструменти. Изстрадал бе продължителните унижения мълчешком, в очакване мракът над Рафт да се разсее.

Но революцията не се бе провалила. Най-накрая групата му беше докарана тук; той подозираше, че част от тях или всички сега щяха да бъдат избрани за някакво ново изпитание. Беше се подготвил да приеме съдбата си...

...докато гледката на младия офицер, умиращ в самота, не бе нарушила внимателно поддържаното му търпение.

Доув вече изглеждаше някак поуспокоен, готов да приеме каквото му бе писано; той отвърна на погледа на Рийз с кимване. Рийз протегна ръка. Офицерът я стисна здраво.

Двамата заедно застанаха лице в лице с инквизиторите си.

Сега на гредата се качиха няколко млади мъже, подстрекавани от приятелите си. Рийз отклоняваше бухалките им с ръка, но така или иначе беше заставян да отстъпва сантиметър по сантиметър.

Под голите си стъпала той усети края на метала, студенината на празния въздух.

Някой обаче си проправяше път през тълпата.

Палис беше последвал Декър през шайката, наблюдавайки уважението, с което бе посрещан огромния мъж, с известно удивление. Когато стигнаха до стената, Декър каза:

– Значи вече си имаме двама герои. А?

Разнесе се силен смях.

– Не мислите ли, обаче, че това си е чисто прахосничество? – Декър разсъждаваше на висок глас. – Ти – Рийз, нали? – теб щяхме да те задържим тук. Твоите мускули са ни необходими; има достатъчно работа за вършене. А сега глупостта ти ще ни лиши от... Знаеш ли какво? Ти. Офицерът. – Декър махна с ръка. – Ела тук и се присъедини към страхливците ей там. – Чу се недоволно шумолене; Декър го остави да отмине, след което меко заяви: – Разбира се, това е само моето предложение. Противопоставям ли се на волята на Комитета?

Разбира се, че не. Палис се усмихна.

– Ела, момко.

Доув колебливо се обърна към Рийз. Рийз кимна и го избута внимателно към платформата. Офицерът мина предпазливо по гредата и стъпи на палубата; мина през тълпата към Учените, като междувременно получаваше тайни удари и ритници.

Рийз беше останал сам.

– А що се отнася до минния плъх... – Сред тълпата се надигна рев на очакване. Декър вдигна ръце, за да въдвори тишина. – Що се отнася до него, мога да му измисля много по-жестока съдба, отколкото да скочи от гредата. Нека го изпратим обратно на Белт! Ще има нужда от цялото си геройство, за да застане лице в лице с миньорите, от които избяга...

Думите му потънаха сред викове на одобрение; протегнаха се множество ръце, които изтеглиха Рийз обратно от гредата.

Палис промърмори:

– Декър, ако знаех, че това има някакво значение за теб, щях да ти благодаря.

Декър не обърна никакво внимание на думите му.

– Е, пилоте, ще потеглиш ли с дървото си, за да изпълниш това, за което те моли Комитетът?

Палис скръсти ръце.

– Аз съм пилот, Декър, а не тъмничар.

Декър вдигна вежди; белезите по страните му се издължиха и побеляха.

– Това, разбира се, си е твой избор; ти си гражданин на Свободен Рафт. Но ако не вземеш тая учена сбирщина, не знам как ще успеем да продължим да ги храним.

Той въздъхна с лукава сериозност. – На Белт поне могат да имат някакъв шанс. Тук, обаче... времената са трудни, нали знаеш. Може да се окаже, че ще е наймилосърдно да ги хвърлим още сега зад борда. – Декър гледаше Палис с празни, черни очи. – Какво решаваш, пилоте? Да осигуря ли на младите си приятели малко истинско забавление?

Палис усети, че трепери.

– Ти си мръсник, Декър.

Декър тихо се засмя.

Беше време Учените да се качват на борда на дървото. Палис направи една последна обиколка по периферията му, за да провери пакетите с провизии, завързани за клоните.

Двама от членовете на Комитета се промушиха безцеремонно през листака, влачейки след себе си някакво въже. Единият от тях – млад, висок и преждевременно оплешивял – кимна към Палис.

– Приятна смяна, пилоте!

Палис ги гледаше хладно, без никакво намерение да им отговори.

Двамата здраво се хванаха с крака за клоните, плюха си на ръцете и започнаха да изтеглят въжето. Най-накрая през листата се провря един вързоп от мръсни парцали. Двамата мъже стовариха вързопа на една страна, след което отвързаха въжето от него и го пуснаха обратно през листата.

Вързопът бавно се отви. Палис се приближи до него.

Този вързоп всъщност беше човешко същество, мъж, чиито ръце и крака бяха завързани едни за други: Учен, ако се съдеше по останките от алени нашивки по окъсаните му дрехи. Той се помъчи да седне, люлеейки вързаните си ръце. Палис се наведе, хвана мъжа за яката и го издърпа, за да застане в изправено положение. Ученият го погледна с едва изразена благодарност; през засъхналата мърсотия Палис различи лицето на Сипс, главния навигатор.

Хората от Комитета се бяха облегнали на дънера на дървото и очевидно чакаха следващия „пътник“ да бъде закачен на въжето. Палис остави Сипс и се приближи до тях. Той сграбчи рамото на плешивия и с голяма сила накара човека от Комитета да се обърне с лице към него.

Плешивият го изгледа колебливо.

– Какъв е проблемът, пилоте?

Палис отвърна през стиснатите си зъби:

– Пет пари не давам за това, което става там долу, но на моите дървета се слуша моята дума. А моята дума е, че тези хора ще се качат на дървото ми с достойнство. – Той заби пръсти в плътта на другия, докато хрущялът му не излезе на повърхността.

Плешивият се измъкна от хватката му.

– Добре де, дявол да го вземе; ние просто си вършим работата. Не искаме никакви неприятности.

Палис му обърна гръб и се приближи до Сипс.

– Навигаторе, добре дошъл на борда – каза той с чисто формален тон. – За мен ще бъде чест да споделиш храната ми.

Очите на Сипс се затвориха и мекото му тяло се разтърси от тръпки.

Групата дървета бавно се спусна в недрата на Мъглявината. Не след дълго Белт се появи в небето пред тях; Рийз мрачно разгледа очуканите кабини и тръби, въртящи се около парчето ръжда, което представляваше сърцевината на звездата. Тук-там прилични на насекоми хора пълзяха между кабините, а над и около Белт висеше като петно във въздуха облак от жълтеникав дим, бълван от двете леярни.

Рийз работеше мълчаливо при горивните гърнета. Това си беше чист кошмар: една мрачна пародия на изпълненото му с надежди пътуване до Рафт преди толкова много смени. По време на периодите за почивка той отбягваше другите Учени. Те се бяха скупчили в плътен кръг около Грийе и Сипс, почти не говореха и правеха само това, което им бъдеше наредено.

Предполага се, че тези хора са интелигентни и с въображение, помисли си горчиво Рийз; но пък, продължи той мислите си, бъдещето им всъщност не може да ги накара да използват въображението си и сърце не му даваше да ги обвинява, че са се отвърнали от света.

Единственото му, макар и слабо, удоволствие беше да прекарва дълги часове до дънера на дървото, взирайки се във въздуха към образуванието, което висеше на няколкостотин метра над него. Шест дървета се въртяха в ъглите на невидим шестоъгълник; дърветата се намираха в една и съща равнина и бяха достатъчно близо едно до друго, за да се трият листата им, но пилотите бяха толкова опитни, че нито една вейка не потрепна, докато се спускаха през десетки километри въздушно пространство. А в една мрежа, захваната с шест дебели въжета, под дърветата висеше кутиеобразната форма на машината за провизии. Рийз виждаше как от основата на машината още висят останки от пластините по палубата на Рафт.

Дори сега полетът беше гледка, която радваше сърцето му. Хората бяха способни на такава красота, на такива велики подвизи...

Белт се превърна във верига от домове и фабрики. Рийз видя смътно познати лица, които поглеждаха нагоре към пристигащите, прилични на малки копченца.

Палис се присъедини към него до дънера.

– Значи историята свършва така, млади миньоре – каза той дрезгаво. – Съжалявам.

Рийз вдигна глава малко изненадано; погледът на пилота беше извърнат към приближаващия Белт, а белезите му пламтяха.

– Палис, ти няма за какво да съжаляваш.

– Сигурно щях да ти направя услуга, ако те бях изхвърлил от дървото, още когато се качи на него нелегално. Там долу ще ти разкажат играта, момко.

Рийз вдигна рамене.

– Но едва ли ще ми е толкова трудно, колкото на останалите. – Той посочи с пръст към Учените. – И помни, че аз имах избор. Можех да се присъединя към революцията и да си остана на Рафт.

Палис се почеса по брадата.

– Не съм сигурен, че разбирам защо направи така. Кокалите знаят, че въобще не симпатизирам на старата система; а и начинът, по който твоите хора са били принудени да стоят там долу, трябва да те е накарал да ти кипне кръвта...

– Така беше, разбира се. Но... аз не отидох на Рафт, за да хвърлям запалителни бомби, пилоте. Исках да разбера какво не му е наред на света. – Той се усмихна. – Скромен, нали?

Палис вдигна глава още по-нависоко.

– Беше дяволски прав като се опита, момче. Проблемите, които ти виждаше, съвсем не са си отишли.

Рийз прокара поглед по покритото с червени петна небе.

– Не, не са.

– Не губи надежда – твърдо каза Палис. – Старият Холербах продължава да работи.

Рийз се изсмя.

– Холербах? Него няма да го местят. Все още имат нужда някой да им върши разни неща там – да им намира наръчниците за поправяне на машините за провизии, може би да се опита да премести Рафт заради някоя падаща звезда, а и освен това мисля, че дори Декър се страхува от него...

Сега се засмяха и двамата. Останаха до дънера няколко дълги минути, докато наблюдаваха как Белт се приближава.

– Палис, направи ми една услуга.

– Каква?

– Кажи на Джейън, че съм питал за нея.

Пилотът на дървото положи тежката си ръка върху рамото на Рийз.

– Ей, момче. В момента тя е на сигурно място. Холербах ѝ намери място в екипа си от помощници. А аз ще направя всичко възможно, за да остане там.

– Благодаря. Аз...

– И ще ѝ кажа, че си питал за нея.

От дънера на дървото се разви въже, което се развя точно над върховете на покривите на Белт. Рийз слезе първи. Един миньор, половината от чието лице беше съсипано от огромно тъмнорозово петно от изгоряло, го наблюдаваше с любопитство. Въртенето на Белт го отнасяше встрани от дървото; Рийз се придърпваше след висящото въже и така помогна на следващия Учен да се спусне към върховете на покривите.

Много скоро ято Учени тромаво се придвижваше из Белт, следвайки развяващото се въже. По петите им вървеше групичка деца от Белт, чиито очи изглеждаха огромни върху слабите им лица.

Рийз видя Шийн. Предишната му началник смяна висеше от една кабина, а кафявият ѝ крак се беше закрепил за някакво въже; тя наблюдаваше процесията с широка усмивка.

Рийз остави тромавото парадно шествие да продължи нататък. След това потегли към Шийн; като вплете стъпалата си във въжето, той се изправи в цял ръст и застана срещу нея.

– Виж ти, виж ти – каза меко тя. – А ние си мислехме, че си умрял.

Той я изгледа продължително. Привличането на потъмнелите ѝ от горещината дълги крака все още го караше да се чувства неудобно; но лицето ѝ беше измършавяло, а очите – потънали в дълбоки сенки.

– Променила си се, Шийн.

Тя изстреля нещо като смях.

– Също така и Белт, Рийз. Тук се радваме на много лоши времена.

Той присви очи. Гласът ѝ звучеше почти брутално, направо биеше на отчаяние.

– Ако си толкова умна, колкото навремето си мислех, че си – каза остро той, – ще ме оставиш да помогна. Искам да ти разкажа някои неща от това, което научих.

Шийн поклати глава.

– Не е време за познания, момче. Сега трябва да мислим как да оцеляваме. – Тя го огледа от главата до петите. – И повярвай ми, на теб и твоите отпуснати колеги това ще ви дойде много, много нанагорно.

Абсурдната, тромава процесия, която продължаваше да следва въжето, беше направила почти пълна обиколка на Белт.

Рийз затвори очи. Само ако можеше всичката тази каша да се оправи; само ако му бъдеше разрешено да се върне отново към работата си...

– Рийз! – Беше пискливият гласец на Сипс. – Трябва да ни помогнеш, човече; кажи на тези хора кои сме...

Рийз се отърси от отчаянието си и се задърпа по въжетата над върховете на покривите.