Черната крепост

9.

Плъхът бе голям колкото едро овчарско куче, но доста по-тежък. Хартман едва ли бе виждал друго живо същество, което изглеждаше създадено единствено, за да онагледи думата „грозно“. Козината му бе четинеста, сплъстена и сива. По нея личаха големи грозни дупки, в които се виждаше възпалена, покрита с гангренясали рани кожа. Зъбите на съществото бяха извити назад, остри и здрави и биха уплашили дори тигър. Режещите като ножове нокти бяха толкова твърди, че бяха оставили драскотини по стоманения под.

Хартман се извърна, потръпвайки, и срещна погледа на Нет. Пустинничката бе клекнала с присвити колене в единия ъгъл на товарното помещение и бе обгърнала тялото си с ръце, сякаш й бе студено. Лицето й изразяваше отвращението, което изпитваше при среща с огромния гризач и другите плъхове, натъпкани в задната третина на товарното помещение. Всеки от двадесетте човека, намиращи се на борда на летящата чиния, изпитваше същото. Кайл ги бе уверил, че няма защо да се боят от животните, стига да не се опитват да ги нападнат. Хартман бе склонен да му повярва. Въпреки това едва овладяваше страха си пред това ужасяващо създание. Не му бе от голяма полза и мисълта, че те самите бяха развъдили гигантските мутанти от съвсем нормални популации плъхове. Тъкмо обратното. Тази мисъл правеше нещата още по-лоши. През последните два часа Хартман сериозно обмисляше въпроса дали съществува нещо като справедливост в съдбата. И дали сега не е настъпил часът на разплатата.

Приседна на пода до Нет и измъкна последната цигара от смачканата опаковка в малкото си джобче. Вкусът й бе такъв, какъвто можеше да се очаква да е въпреки дълбокото замразяване — вкус на престояла шестдесет години цигара, а именно — отвратителен. Въпреки това пое дима дълбоко и жадно с дробовете си и за миг се наслади на лекото замайване. После се разкашля.

— Не бива да правите това, Хартман — отбеляза Нет. — Това е отвратителен навик. Ще ви умори.

Хартман отново се разкашля.

— Вероятно имате право — отвърна той. — Ако останем живи след това тук, ще престана да пуша.

Лицето на Нет помръкна. Погледна за миг към плъховете, после затвори очи и въздъхна дълбоко.

— Лудост! — промърмори тя. — Това е чиста лудост!

Хартман не отговори, а дръпна още веднъж дълбоко от цигарата си. Нет и не очакваше отговор. Бездруго разговаряха само за да правят нещо, та било то и безсмислено. Откакто се бяха качили на борда на космическия кораб, напрежението бавно се покачваше и бе станало непоносимо. На Хартман му бе известно, както и на всеки от седемдесет и петимата мъже, които го съпровождаха, че шансовете им да оцелеят след битката са някъде около нулата. Въпреки това му се искаше моментът най-после да настъпи.

Издуха едно колелце от дим във въздуха, изкашля се отново и опря глава в стоманената стена, до която бе седнал. Погледът му се плъзна по облечените в бели маскировъчни костюми двадесет мъже, които деляха заедно с плъховете десетината процента свободно пространство в товарното помещение на летящата чиния. Останалите деветдесет процента бяха заети от гигантска конструкция от вериги, защитни плочи и дула на оръдие. Страничната врата на „Леопарда“ бе отворена. Там вътре имаше повече място, отколкото тук вън. Можеха да седнат по-удобно, а и щеше да им бъде спестена компанията на чудовищните плъхове. Въпреки това нито един от мъжете не бе прекрачил досега прага на „Леопард“ 2000, въпреки че Хартман им бе разрешил.

Хартман не бе загатнал дори с една дума пред своите хора кой е действителност е Кайл. Изглежда, не бе необходимо. Ясно се усещаше страхът, който мъжете изпитваха пред мегабоеца.

Кайл се появи на входа. Погледна към Хартман и очевидно очакваше някаква реакция. Тъй като такава не последва, вдигна ръка и махна на Хартман да се приближи. Генералът спокойно дръпна за последен път от цигарата си, надигна се и смачка фаса с тока си.

— Права сте — каза той, обръщайки се към Нет. — Тази гадост може да умори човек. Елате.

Кайл отново влезе приведен във вътрешността на танка, щом Хартман и Нет влязоха през вратата. Хартман видя, че Кайл е включил почти всички инструменти на танка. Работата става сериозна, помисли си той. Още малко и „Леопардът“ ще се превърне в ревящо Нещо, което само би могло да се справи с цяла армия морони.

— Време е — каза Кайл.

Посочи към големия монитор на контролния пулт. На екрана се виждаха вечните ледове на Северния полюс, преминаващи с бясна скорост под тях. Малката редичка числа отдолу показа на Хартман, че разстоянието до Северния полюс, тоест до Черната крепост на мороните, е по-малко от сто километра.

Хартман прекара нервно език по устните си. Сянката на техния кораб, преминаваща по глетчери, пукнатини и сняг, следваше безкрайна редица подобни обли сенки. Хартман се опита да прецени броя им, но скоро се отказа. Всяка от тези на пръв поглед безобидни сенки означаваше брънка в буквално безкрайната верига от летящи чинии, приближаваща се към трансмитерната станция на Северния полюс. Техните три кораба се бяха присъединили към формацията някъде над Атлантика. Екипажите на безкрайната редица летящи чинии, с изключение на два, се състояха от морони, които щяха да открият огън по трите им кораба в мига, щом осъзнаеха кой се намира на борда.

— Не се безпокойте — обади се Кайл. Той, изглежда, се досети за мислите на Хартман. — Нищо не забелязаха. Докато корабът ни кацне, сте в безопасност.

Хартман го изгледа със съмнение. Доверяваше се на Кайл, но думите му звучаха като лоша шега. Корабът постепенно забави ход. Въпреки това имаше още максимум пет, в най-добрия случай десет минути, докато стигнеха до Черната крепост.

Кайл го изгледа за момент със сериозен и пронизващ поглед, после се извърна без повече думи, приближи се към тясната пейка в задната част на танка и седна. Погледна подканящо към Хартман.

— Това е лудост, Кайл — промърмори Хартман, поклащайки глава.

— Моля те, Хартман! — Кайл погледна часовника си.

Вече не успяваше да прикрива нервността си. Хартман обаче бе убеден, че причината за безпокойството му е друга, а не тази, за която си мислеше.

— Нали вече обсъдихме всичко. Можем да заблудим компютрите им. Но тях самите не. Те ще забележат, ако се приближа на двадесет-тридесет мили от Крепостта. И тогава всичко ще е било напразно. Там вън има буквално хиляди летящи чинии. Те ще унищожат нашия кораб в мига, в който само заподозрат, че един от нас би могъл да се намира на борда му.

— Проклятие! — изрече Хартман, извади пистолета от кобура си и изстреля отблизо три куршума в гърдите на Кайл.

В товарния отсек на космическата совалка се бе възцарила непоносима тишина, когато Черити и останалите се върнаха там. Поговориха още малко, за да дадат на Щарк още известно време да обясни каквото може на хората си. Очевидно обаче резултатът от обясненията бе друг, не какъвто бе очаквала Черити. Братята и сестрите на Френч стояха мълчаливо и ги гледаха с разширени от страх тъмни очи, а Щарк бе пъхнал ръце в джобовете на сивия си гащеризон и се бе втренчил упорито в пода.

— Щарк! — Черити се постара да вложи умолителен тон в гласа си. — Защо не сте сторили това, което ви наредих?

Щарк вдигна глава. В погледа му нямаше упорство, само ужас и дълбоко отчаяние.

— Ние… ние не можем да напуснем това място — заговори той. — Моля да ни разберете! Всичко става прекалено бързо. Това тук… това тук е всичко, което имаме. Не познаваме друг свят. Не бихме могли да живеем в друг свят.

— Всъщност той има право — промърмори Гурк. — Едва ли си заслужава да се местят.

С бърз жест Черити го накара да млъкне. Приближи се към Щарк, но после спря, забелязвайки погледите на останалите. В тях все още имаше страхопочитание и удивление, но сега личеше съвсем отчетливо и страх. И нещо, което тя в първия миг помисли за яд, докато осъзна, че е просто разочарование. Разочарование и безкрайно дълбоко отчаяние. Тези хора тук бяха очаквали своя Спасител, откакто се бяха родили. А сега се бе появила Черити. Легендите, за които тайно в себе си бяха убедени, че не са нищо друго, освен легенди, се оказаха истина. Само че Черити бе не Спасителка, а Вестителка на смъртта.

— Моля те, Щарк — повтори тя умолително. — Зная как се чувствате. Но поне трябва да опитаме. Това, което Гурк каза, е вярно. Обаче… обаче винаги има изход. Докато сме все още живи, ще се борим. Трябва да има някаква възможност да спрем това нещо.

— Не е това — каза тихо Щарк. — Не можем да излезем оттук. Няма достатъчно предпазни костюми, за да преминем през Мъртвата зона. Само четири или пет. Останалите ще се задушат.

Черити въздъхна и затвори очи. Бе направо смешно, че всичко можеше да се провали само защото не разполагаха с достатъчно скафандри за дузината мъже и жени.

— Четири или пет — повтори тя. — По-добре е от нищо. Изберете четирима или петима от най-добрите си хора, които да дойдат с нас. Ще отидем да вземем скафандри за останалите.

— Няма толкова много — възрази Щарк. — Паяците…

— Има достатъчно от тези костюми — прекъсна го Черити и посочи с ръка собствения си скафандър. — Ще открием къде са. Френч и няколко от останалите могат да ги донесат тук. Той ще ви покаже как се обличат.

Щарк мълчеше. Въпреки това Черити повтори още веднъж:

— Трябва да се махнете оттук.

— Но къде? — промърмори Щарк, но същевременно направи знак с лявата си ръка.

Трима от по-младите мъже започнаха да се увиват в прозрачното фолио, от което обитателите на Убежището правеха примитивни скафандри.

Докато чакаха тримата да преминат един след друг през импровизирания шлюз, Гурк се приближи и изгледа последователно нея и семейството на Френч с мрачен поглед. После каза тихо, така че само Черити да разбере думите му:

— Знаеш ли, той има право.

Черити замълча. Не изпитваше желание да разговаря с Гурк. Дълбоко в себе си бе наясно, че всичко, което правят, е напълно безсмислено. Все пак именно стремежът да опитват и невъзможното отличава хората от животните.

След кратка пауза Гурк продължи:

— Този Щарк има право, Черити. Те не могат да живеят другаде. Ако ги отведеш на Земята, ще ги убиеш.

И за това има право, помисли си Черити. Тя самата възприемаше в момента ниската гравитация на борда на космическата совалка като приятна, но тези хора тук не бяха усещали никога притегателната сила на една планета. Тя сама бе видяла колко зле понасяше Френч изкуствената гравитация във вътрешността на орбиталния град. Кожата на тези хора никога не бе усещала слънчева светлина. Никога не бяха дишали чист въздух. И никога не бяха влизали в контакт с болестотворни организми. Би могла да продължи още с изброяването, но изводите водеха до едно — Гурк имаше право. Отвеждането на тези хора на Земята означаваше тяхната сигурна смърт.

Премълча всички тези мисли и изчака безмълвно Френч да премине последен през шлюза. Когато бронираният люк отново се отвори, затвори припряно шлема на скафандъра си, промуши се в тясната камера и зачака нетърпеливо отварянето на външната врата.

Френч и тримата му спътници бяха седнали върху пречупен стоманен прът недалеч от шлюза. Едва когато доплува в безвъздушното пространство до тях, Черити забеляза, че тримата мъже бяха облекли не само импровизираните скафандри, но и маскировъчни костюми на мравки, подобни на този на Френч. Видът им я накара да потрепери, тъй като й припомни по неприятен начин къде се намира. През последните часове мислите й кръжаха единствено около адската бомба в центъра на орбиталния град, така че почти бе забравила непосредствената опасност от страна на мороните. Тя обаче бе по-голяма отпреди, защото воините мравки щяха да преследват нея и другарите й още по-ожесточено.

Достигна до стоманения носещ прът, улови се с една ръка здраво за извития метал и посочи с другата шлюза от другата страна на кратера, Френч я погледна изумен и поклати уплашено глава. Черити повтори жеста си по-енергично и понечи да се отблъсне, но с изненадващо бързо движение Френч я задържа за ръката и се наведе напред, за да докосне шлема й.

— Трябва да чакаме — каза той.

— Да чакаме? Какво?

— Паяците. Идват понякога и отварят вратата.

— А понякога не идват? — Черити поклати енергично глава. — За съжаление не разполагаме с толкова много време, Френч.

— Но никой от нас не знае как се отваря — възрази Френч.

Черити вдигна лазерния си излъчвател и се намръщи.

— В най-лошия случай с това, но мисля, че няма да се наложи. Елате!

Без да дава възможност на Френч отново да възрази, тя се оттласна и се плъзна с протегнати ръце към огромната леща пред шлюза. Удари се малко по-силно от очакваното в стената, така че за малко да бъде отхвърлена назад и отнесена. В последния момент успя да се залови за нещо. Опита се да въведе ред в мислите си и се концентрира върху непознатата конструкция. Веднага откри механизма за отваряне. Бе създаден за живи същества, чиито крайници изглеждаха съвсем различно от човешките и бе изпъстрен с неразбираеми символи и знаци. Но принципът на функциониране бе толкова прост, че на Черити й бе необходима по-малко от минута, за да го разгадае. Още около минута измина, преди в средата на лещата да се образува голям колкото юмрук отвор. Той се завъртя и започна да нараства спираловидно, докато стана достатъчно голям, за да могат да преминат.

Черити свали отново оръжието от рамото си, пъхна се в шлюза и усети как изкуствената гравитация отново обхвана тялото й и започна бавно да го тегли към пода. Почака, докато и останалите преминат през шлюза, но спря Френч, преди той да продължи нататък. С пестеливи отмерени жестове му обясни как функционира механизмът за отваряне и за всеки случай го накара да пробва.

— Може да се наложи да се върнете сам — обясни тя.

Френч изглеждаше изплашен, но се въздържа от всякакъв коментар, само кимна. Черити затвори напълно шлюза, пусна кислород в помещението и се насочи към вътрешната врата.

Френч я спря. С уверено движение отвори шлема на непривичния за него костюм и прикани другарите си да сторят същото. После насочи внезапно и без предупреждение харпуна си към Черити. Тримата му другари също вдигнаха рязко самоделните си оръжия и ги насочиха към Скудър, Гурк и Стоун.

Скудър се извъртя, смъквайки лазерното си оръжие от рамото. Същевременно се опита да изрита силно мъжа пред себе си, но не успя и в последния момент се задържа, за да не падне.

— Какво означава това? — попита Черити повече изумена, отколкото наистина изплашена.

— Вие сте наши пленници — каза Френч. С лека усмивка продължи: — Не се безпокойте. Само ще се преструваме. Ако обаче срещнем паяци, е по-добре да си помислят, че сме ви заловили.

Черити въздъхна с облекчение, но изражението на Скудър стана още по-мрачно.

— Да не си посмял още веднъж да насочиш оръжие срещу мен, нищожество! — заплашително изхриптя Скудър, пронизвайки с поглед мъжа в мравешки костюм.

— Престани, Скудър — опита се да го успокои Черити. — Те имат право.

Скудър промърмори нещо в отговор, което Черити предпочете да не се опитва да чуе. Все пак вдигна послушно ръце зад тила си и застана до нея, Гурк и Стоун. Мнимите мравки ги обкръжиха в полукръг с вдигнати оръжия.

Френч натисна някакъв бутон и отвори вътрешната врата. Блъсна ги миризмата на изгоряло. В коридора припламваха мъждиви червеникави отблясъци. Някъде в далечината се чуваха неясни шумове от битка. Подът леко вибрираше. Очевидно мороните все още бяха заети с това да се избиват помежду си.

— Накъде? — извърна се Френч към Черити.

Тя помисли за момент, после посочи с движение на главата към кислородната бутилка на гърба на Френч.

— Къде намирате обикновено тези неща?

Френч посочи към коридора напред.

— Не е далеч. Но на повечето места, където има въздух, той е изчерпан. Тъкмо затова ми се наложи да навляза толкова навътре в света на паяците.

— Няма значение — отвърна Черити. — Трябват ни само скафандрите.

— Без кислород? — попита Гурк и вдигна въпросително вежди.

— Трябва само да докараме някак хората дотук — обясни Черити. — За няколкото минути ще е достатъчен запасът от въздух в скафандъра. Освен това в най-лошия случай можем да разменяме бутилките.

С навлизането навътре в орбиталния град вибрирането на пода стана по-силно. Няколко пъти на Черити й се стори, че вижда пред себе си сенки и движение, но те не бяха достатъчно ясни, за да ги идентифицира. Достигнаха необезпокоявани до склада, за който бе говорил Френч.

Това бе старо помещение, както бе предполагала Черити. Големите рафтове за бутилки кислород бяха празни, но в един шкаф висяха почти две дузини напълно изрядни скафандри. Докато един от другарите на Френч пазеше на вратата, Черити и Скудър извадиха скафандрите от шкафа и ги поставиха припряно в един от прозрачните транспортни балони, използвани досега от обитателите на Убежището като скафандри. Макар костюмите да бяха направени от тънко изкуствено фолио, се получи доста обемист пакет. Костваше им доста усилия да го прекарат през вратата и да го бутат по коридора.

Почти бяха достигнали изходния шлюз, когато все пак се натъкнаха на мравки. Стената отдясно до Скудър, който бе поел водачеството, внезапно се нажежи до ослепително червено и преди някой да успее да реагира, през пробитата в тънката алуминиева ламарина дупка в коридора се изсипаха дузина насекоми е по четири ръце. Скудър вдигна оръжието си.

— Скудър! Не!

Движението на Скудър бе толкова бързо, че той не успя да реагира на вика на Черити и да спре. Пръстът му натисна спусъка на лазерното оръжие и първата от нахлулите мравки пламна като сухо дърво и се превърна в пепел. Двама-трима от останалите морони се отдръпнаха рязко, за да избегнат пламъците. От огромната дупка в стената обаче продължаваха да нахлуват непрекъснато нови и нови воини мравки — неспирен поток от блестящи черни тела. Те бързо заобиколиха хората с насочени към тях оръжия. Три дузини малки опасни лазерни пистолета се вдигнаха към Скудър.

Никой обаче не стреля.

Скудър застина за миг. Оръжието му се насочи към друга мравка. Но и той не натисна спусъка. В продължение на няколко секунди остана да стои неподвижен и объркан, после извърна глава и изгледа Черити, сякаш едва сега осъзна, че именно тя бе извикала.

Той не бе единственият, втренчил се изумено в нея. Френч и неговите приятели също бяха вдигнали харпуните си, но също като Черити не стреляха. Би било истинско самоубийство.

Черити махна успокоително с дясната си ръка и отдръпна лявата, която, също като Скудър, бе насочила към оръжието си. После направи колебливо крачка напред.

Мороните я наблюдаваха с безизразните си фасетни очи. Две-три лазерни оръжия се вдигнаха, проследявайки с прецизността на машини всяка от стъпките й. После фронтът на воините мравки внезапно се раздели на две.

Скудър изпусна шумно въздух, издавайки съскащ звук. От Френч също се разнесе кратък тих вик на изненада.

Една от тъмните фигури не бе на морон.

Това бе Лестър.

Черити дори не бе твърде изненадана. В първия миг бе само изумена как бе успяла изобщо да различи, че сред мороните има човек.

Мъжът, който горя… Едва сега осъзна какво бе имал в действителност предвид Френч.

Лестър бе горял. Той бе изгорял. Той бе живо същество от плът и кръв, а никое живо същество не би могло да оживее след подобни рани.

Въпреки това Лестър стоеше спокойно срещу нея и я наблюдаваше.

Дрехите и кожата му бяха обгорели до неузнаваемост. Тялото му бе покрито с дузина рани, всяка от които би трябвало да бъде смъртоносна. Поне един от лазерните лъчи го бе уцелил в лицето, защото устата и брадичката му представляваха еднородна, покрита с рани маса, при вида на която нещо у Черити се сви.

Тя спря на две крачки от джеърда. Понечи да каже нещо, но не успя. Явно не успяваше да контролира толкова добре лицето си, колкото си мислеше, защото внезапно Лестър се обади:

— Зная какъв е видът ми, капитан Леърд. Съжалявам, че се налага да ви плаша с физиономията си. Бих предпочел да ви го спестя, но времето е твърде малко.

Черити продължаваше да го гледа втренчено. При вида на унищоженото му лице гърлото й се стегна. Ужасът й бе толкова голям, че й бе трудно да мисли за друго. Но как бе възможно да е жив?

— Лестър? — попита несигурно тя. — Вие…

— Моля ви, капитан Леърд — прекъсна я Лестър.

Вдигна ръка, за да я накара да замълчи, и се приближи към нея. Движенията му бяха неумели. Очевидно му бе трудно дори да върви.

— Вие и вашите приятели трябва да напуснете тази станция — каза той. — Веднага. Няма никакво време за обяснения.

Черити чу Скудър да приближава до нея. Той отново пое със свистене въздух, забелязвайки лицето на Лестър. Черити се молеше Скудър да не направи някоя грешка.

— Кой сте вие? — попита тя тихо.

Унищоженото лице на Лестър се разтегна, сякаш той се опитваше да се усмихне.

— Но вие отдавна знаете, капитан Леърд — каза той. — Вие мислехте, че аз съм Кайл, нали?

Черити едва-едва кимна.

— В известен смисъл това е вярно — продължи Лестър. Той простена. Раната, която представляваше лицето му, се изкриви за миг от болка. — Да, аз съм Кайл, Черити. Така, както той е Лестър. За съжаление в определено отношение не съм толкова добър, колкото е той.

Опита отново да се усмихне, но пак се получи само ужасяваща гримаса.

— Кой, за Бога, сте вие? — попита Скудър.

Говореше съвсем тихо, но гласът му трепереше от напрежение. Черити видя, че ръцете му още стискат оръжието.

— Моля ви, мистър Скудър — каза Лестър. — Нямаме време. Ще ви бъде обяснено всичко, но сега трябва да се качим на борда.

Махна с ръка, която не представляваше нищо друго, освен овъглен парче месо, към шлюза.

— Отвън ви чака кораб.

— А Френч и неговите хора? — попита Скудър.

— Летящата чиния е достатъчно голяма за всички — отвърна Лестър.

Гласът му бе все още тих, но Черити усети ясно нетърпение и нервност. Той пристъпи мъчително напред и посочи към мравката точно до себе си.

— Това е Киас. Той ще ви съпроводи. Той говори вашия език, макар и не толкова добре. Ще отговори на всичките ви въпроси.

— Той? — попита Черити. — А вие, Лестър? Няма ли да дойдете с нас?

— Бих искал да мога — отвърна Лестър. — Но съм необходим тук. Не биваше изобщо да идвам, но обещах на някого да се погрижа за вашата безопасност. А сега вървете. Битката още не е приключила. Дори не съм сигурен, че я печелим.

— А бомбата? — попита Черити. — Ще я обезвредите ли?

— Това е невъзможно — отвърна Лестър. Той посочи към Гурк. — Попитайте джуджето. Той ще потвърди. Бомбата ще експлодира. След по-малко от половин час.

С безшумна въздишка Черити затвори очи. Думите на Лестър не би следвало да предизвикат у нея разочарование, но тя изпита такова отчаяние, че усети почти физическа болка. Противно на всяка логика при вида на Лестър се бе уловила отчаяно за надеждата, че все пак всичко ще приключи с добър край.

— Тогава няма особен смисъл да се качваме на кораба — промълви тихо тя. — Вие знаете за какво оръжие става дума, нали?

— По-добре от вас — отвърна Лестър. Опита още веднъж и сега действително успя да докара нещо като усмивка върху физиономията си. — Вие сте в безопасност, капитан Леърд. Нито на вас, нито на вашите приятели ще се случи нещо, ако тръгнете с Киас и напуснете тази станция, докато все още има време за това.

Някъде в глъбините на орбиталния град нещо експлодира, сякаш за да подчертае сериозността на думите на Лестър. По стените и пода премина вълна от вибрации.

— Вървете — повтори Лестър. — Моля ви.