Черната крепост

3.

— … Тридесет и пет часа и около петдесет минути — осведоми ги Черити и смъкна ръкава си надолу.

— Моля? — попита Стоун.

— Казах: Още по-малко от тридесет и шест часа — отвърна Черити, — докато Хартман изстреля ракетите си.

След точно премерена пауза тя продължи:

— Ако има нещо, което сте забравил да ни кажете досега, Стоун, ще се наложи да побързате.

Стоун я изгледа с възмущение, което не бе престорено.

— Мислех, че поне вие сте разбрала. Аз съм на ваша страна, капитан Леърд.

Черити не отговори. Стоун продължи с упрек:

— Всичко това тук бе моя идея. Забравихте ли?

— Е, да… — обади се колебливо Скудър.

— Остави го — отбеляза Гурк подигравателно. После се огледа демонстративно: — След всичко, което се случи досега, може да се каже, че идеята ти бе отвратителна. Можехме да сме вече мъртви.

— Грешка — коригира го Скудър спокойно. — Ние сме вече мъртви, малкия.

— Престанете — реагира остро Черити.

Не толкова, за да прекрати спора между двамата, а защото темата й бе неприятна. Кой обича да говори за собствената си смърт?

Гурк понечи да отговори, но все пак реши да замълчи. С две-три бързи крачки Черити премина покрай него и Скудър, за да се присъедини отново към Френч.

Той все още куцаше. Очевидно при падането се бе наранил по-тежко, отколкото бе предполагала. Видът му й причини болка. Това бе един от онези глупави, излишни нещастни случаи, които просто не биваше да се случват.

— Далече ли е до лагера на твоите хора? — осведоми се тя.

Имитацията на мравешко лице, изработена от гума и коса, се извърна към нея. Отговорът дойде след известно колебание. Ясно си личеше страхът му.

— Не е далеч — отвърна Френч. — Но не зная, дали ще успеем.

— Защо? — Черити застана нащрек.

Автоматично вдигна глава и огледа коридора отпред, който след една дузина крачки отново се разклоняваше.

Френч, изглежда, отгатна мислите й, защото направи отрицателния жест на мороните и обясни:

— Тук долу рядко се мяркат паяци. Но ще трябва да преминем през Мъртвата зона.

Черити не го попита какво има предвид под Мъртва зона. Комуникацията между членовете на групата и Френч се бе оказала достатъчно трудна. Френч говореше странен английски и често трудно се разбираше какво иска да каже. Речникът му бе на човек, израснал в напълно чужда обстановка. Използваше същите думи като останалите, но често те означаваха нещо друго.

Понечи да изрече някаква баналност, за да го успокои, но точно в този миг по пода под краката им премина лек, но осезаем трус. Миг по-късно се разнесе далечен грохот.

— Какво беше това? — попита уплашено Скудър.

Черити спря и се ослуша. Грохотът постепенно стихваше, подът също престана да трепери. Твърде често бе чувала подобен звук и знаеше добре какво означава.

— Експлозия — промърмори тя.

— Нашите приятели, изглежда, имат неприятности — обади се Гурк.

Скудър погледна въпросително Черити:

— Лестър?

— Един човек срещу екипажа на цялата тази космическа станция? — Черити поклати глава.

Ако бе вярно това, което всички предполагаха, Лестър бе нещо повече от един човек. Вероятно дори бе невъзможно да бъде убит. И все пак… Срещу него се бяха изправили хиляди противници.

— Според мен добре ги държи в шах — ухили се Скудър. — Може би това обяснява защо все още сме живи.

Черити отново не успя да отговори, защото втора, по-силна експлозия разтърси станцията. Миг по-късно се разнесе някакво пищене, от което ги заболяха ушите. Очевидно алармената сирена на мороните.

Извърна се отново към Френч и го подкани.

— Да продължаваме. Докато са заети с друго, имаме по-голям шанс.

Отново съжали, че не може да види лицето зад маската, защото и този път Френч се поколеба твърде дълго, за да успее да скрие несигурността си. После скочи твърде рязко и закуца пред нея по коридора.

Воят на алармените сирени и треперенето на пода престанаха. Отново до ушите им се разнесе тътен. Сега вече Черити не бе напълно сигурна дали онова, което чуха, действително е било експлозия. Не за първи път, откакто се бяха доверили на Френч да ги води из странния лабиринт, тя усети ледени тръпки. Отново се запита какво са сторили нашествениците морони с огромния орбитален град. Станцията се бе променила по невероятен начин. Изкуственият свят на тридесет и шест хиляди километра над земната повърхност, из който се движеха, се състоеше от части, направени сякаш не от две, а от половин дузина различни култури. В първия момент орбиталният град й се бе сторил почти непроменен, защото новите му собственици не бяха променили нищо в основната конструкция. Коридорите и помещенията бяха същите както преди нашествието. Асансьорите и шлюзовете за снабдяване с въздух се намираха на познатите им места. Дори малките указателни табелки до вратите, които предпазваха посетителите на орбиталния град да не се заблудят, все още висяха по местата си. Но заблудата не продължи дълго. Познатите на пръв поглед коридори бяха пълни с чужди уреди. Самият им вид предизвикваше гадене у Черити. Това бяха объркващи сетивата произведения на една техническа раса, която бе подчинила и разграбила половината Млечен път. Черити дори не бе в състояние да разгадае начинът им на функциониране. До тях се виждаха апаратури, изглеждащи толкова примитивно, сякаш дете бе взело произволни части и бе сглобило прости уреди. Част от апаратурата представляваше безумна комбинация от механични и живи компоненти.

Стените на част от коридорите бяха покрити с нещо, напомнящо на Черити огромната мрежа в гнездото на Царицата в Кьолнската катедрала — плетеница от сиви лепкави нишки, в които и тук, и там имаше големи пулсиращи образувания. Те сякаш се движеха. На Черити й направи впечатление, че Френч много се старае никога да не докосва тези образувания.

— Там отпред — Френч посочи с ръка една врата, която Черити забеляза едва след като погледна два пъти. Цялата бе обвита в сива паяжина. — Мисля, че тук има въздух. Не съм обаче сигурен. Когато идвах последния път, всичко бе… различно.

— Напълно ти вярвам — обади се Гурк. — Иначе едва ли щеше да успееш да стигнеш тук.

Черити го изгледа объркана. Гурк посочи към края на коридора и избърбори:

— Онези там със сигурност имат нещо против.

Черити, Скудър и Френч се стреснаха и едва сега забелязаха три-четири шестокраки същества, появили се иззад завоя. Очевидно мороните бяха също така изненадани като Черити и останалите. Благодарение ма глупавата забележка на Гурк мравките получиха една-две секунди предимство, за да преодолеят изненадата. Веднага откриха огън.

Черити едва успя да се хвърли настрани, повличайки и Гурк със себе си. В следващия миг въздухът между тях бе прорязан от вихрушка тънички светкавици. Скудър с проклятие на уста се хвърли към другата стена, блъсна се в нея и се свлече. Вероятно това неволно падане му спаси живота, защото част от секундата по-късно металната повърхност, където бе стъпил, стана яркочервена от попаденията на четири-пет лазерни светкавици. С удивително самообладание Стоун коленичи, вдигна оръжието си и отговори на огъня. Също като мороните и той не улучи, но неочакваната съпротива спря устрема на мравките в решителния момент.

Вероятно отново Френч стана причина за окончателната развръзка. Мороните не посмяха да използват пълната мощ на оръжията си, може би за да не застрашат живота на предполагаемия си събрат. Френч използваше безскрупулно подобни жестове. Още докато Черити се търкаляше отчаяно по пода, за да избегне лазерните светкавици, той вдигна харпуна си, прицели се спокойно и дръпна спусъка. Един от мороните се олюля, изпусна оръжието си, сграбчи с четирите си ръце дългата стоманена стрела, стърчаща от гърдите му, и се строполи. Останалите застинаха за секунда, втренчили се объркано във Френч. Неговите ловки пръсти вече поставяха втора стрела в харпуна. Колкото и кратка да бе тази пауза, тя бе достатъчна: Черити се завъртя със светкавично движение, дръпна оръжието от рамото си и натисна спусъка. Скудър също откри огън. Нито един от двамата нямаше време да се прицелва, но оръжията им се оказаха по-ефективни от лазерите на мороните. Светлозелените лазерни светкавици експлодираха в стената зад мравките и я потопиха в ярка жарава. Горещината бе толкова интензивна, че и Черити усети жаркия полъх, а Френч се олюля назад с вик на болка. От гуменото покритие на костюма му се стелеше сив дим. Хитиновите обвивки на мороните бяха обгърнати в пламъци.

Черити вдигна лявата си ръка пред лицето, за да се предпази, и погледна към отсрещния край на коридора. Той се бе превърнал в истински ад от бяла жарава и обзети от конвулсии сенки. Разтопен метал се стичаше със съскане към пода, пламъците лазеха към сивата паяжина, покриваща стените и тавана. Обзета от ужас, Черити осъзна, че както нейното собствено оръжие, така и оръжието на Скудър бяха включени на максимален разход на енергия. В подобна среда допускането на такава небрежност би могло да бъде смъртоносно. Намираха се в космическа станция. Зад част от стените, покрай които преминаваха, нямаше нищо друго, освен безвъздушното космическо пространство.

Усети движение под себе си, после чу полузадушен глас, който викаше нещо неразбираемо. Скочи уплашена и установи, че е затиснала Гурк под себе си.

— Проклятие, да не искаш да ме умориш? — закашля се Гурк.

— Всъщност би трябвало да те уморя, идиот такъв. Шегичката ти можеше да ни коства живота, ясно ли ти е?

Тя бавно се изправи, хвана ръката на Гурк и го изправи така грубо на крака, че джуджето нададе вой.

— Е, нали не успяха да ни изтребят! — измърмори Гурк.

Черити не му отговори и хвърли бърз поглед към Стоун и Скудър.

— Някой ранен ли е? — попита тя.

Скудър само поклати глава. Стоун се изправи несигурно, втренчил невярващо поглед в оръжието в своите ръце. Черити го огледа много внимателно. Всички бяха нервни, но след събитията от последните часове Стоун явно бе подложен на невероятно напрежение. Реши да го държи под око. После се извърна към Френч.

Мравешкият му костюм все още димеше тук-там. Гумата се бе издула, на места имаше големи грозни изгорели петна. Самият Френч явно не бе ранен, а само се бе отпуснал безсилно.

— Всичко наред ли е? — попита Черити.

В първия момент Френч изобщо не реагира, а бе втренчил неподвижен поглед към дъното на коридора. Горещината бе намаляла, но стената все още тлееше. По овъглените хитинови черупки на мороните пробягваха малки жълти пламъчета.

Френч продължаваше да се взира във воините морони. Вдигна ръка и започна да масажира несъзнателно болящата го лява ръка.

— Един липсва.

Черити го погледна въпросително.

— Аз убих един — продължи Френч. — Там лежат още трима.

— Това прави общо четири — отвърна Черити. — И какво от това?

— Бяха петима.

— Сигурен ли си? — попита уплашено Скудър. — Аз видях само четирима.

— Аз също — добави Стоун.

Френч поклати упорито глава.

— Бяха петима. Напълно сигурен съм. Един се е измъкнал.

Скудър изруга и прехапа устни, а Стоун пребледня. Гурк предпочете да замълчи и се сви под погледа на Черити като пребито куче.

— Това означава, че след секунди ще са тук — обади се Черити със спокоен глас. После се извърна към Гурк и му хвърли леден поглед: — Много ти благодаря, Гурк.

Гномът отвори уста, за да й отговори, но Черити го прекъсна с рязък жест:

— Ще изясним това по-късно — отбеляза тя. После се извърна към Френч и го подкани: — В такъв случай, хайде!

— Накъде?

Черити посочи с дулото на оръжието си вратата, зад която се намираше първоначалната им цел.

— При твоите хора. След като уредим това тук. Хайде.

Изговори последните думи съзнателно с остър, заповеднически тон. Каквото и да бе искал да възрази Френч, сега се отказа. Извърна се послушно и пое с широки крачки напред.

Бе толкова горещо, че за малко да не успеят. Поне в едно имаха късмет: Вратата не бе заключена, а механизмът продължаваше да функционира все още надеждно и бързо както преди петдесет години. Тежката бронирана врата се плъзна с едва доловимо бръмчене настрана и освободи входа към асиметрично оформено помещение. Рафтовете и стените тук бяха така натъпкани, че за петимата едва се намери място.

Черити влезе последна в помещението. Тя не затвори вратата, а с жестове обясни на Скудър да държи под око коридора отвън.

— Бързо — обърна се тя към Френч. — Нямаме много време.

— Дори по-малко, отколкото предполагаш — обади се Скудър откъм вратата. — Идват.

Черити се промъкна покрай Френч и отвори напосоки един от шкафовете. Бе претъпкан с неща, които бяха изгубили значението си отпреди половин век: инструменти, резервни части, технически уреди и акумулатори, облекло и пакети с храна. Предположението й се потвърди: Намираха се в един от старите складове. Такива имаше много в периферията на станцията. В крайна сметка в орбиталния град имаше повече от двеста постоянни жители. Бяха предвидени достатъчно запаси, за да се осигури снабдяването на всички тези хора в случай на непредвидени обстоятелства в продължение на цяла една година.

Черити обиколи бързо всички шкафове. Отваряше вратите една след друга, без да открие нещо, което би им било от полза в момента. През това време Френч с помощта на Гурк смъкваше от рафтовете големи и грубо изработени, боядисани в сигнално жълто стоманени бутилки. Това бяха резервоари за кислород, предвидени за персонала по поддръжката. Бяха много по-тежки и неудобни от малките модерни опаковки за преработка и съдържаха запас от въздух, достатъчен за около два часа.

Черити се загледа в двамата мъже и й направи впечатление колко много се напряга Френч, за да вдигне дори само една от бутилките. Попита го как, за Бога, е успявал да мъкне целия този товар до останалите хора.

— Обикновено не навлизам толкова навътре в Зоната на тежестта — отвърна Френч. — А и повече от една не е необходимо.

Значи той рискува живота си, за да осигури запас от кислород само за два часа? Черити се обърка съвсем, но продължи да претърсва склада, Френч и Гурк междувременно струпаха четири от неугледните бутилки кислород до входа. Очевидно Френч предполагаше, че ще му помогнат при пренасянето на плячката.

Зад последната врата, която отвори, Черити откри онова, което търсеше: Прегледно подредени, там висяха дузина сребристи вакуумни костюми. Това не бяха истински астронавтски костюми, а покрити със сребро и алуминий гащеризони, които можеха да предпазят човек от космическия студ или от директната слънчева светлина в продължение на максимум два-три часа.

— Каквото и да правите, побързайте — обади се Скудър откъм вратата. — Отвън става нещо.

Черити погледна загрижено към него, после взе един от костюмите от шкафа, отвори го и с бързи движения се пъхна вътре. Стоун я изгледа удивено, а челото на Гурк още повече се смръщи, Френч отново се бе приближил към шкафа, но вече не се интересуваше от бутилките с кислород, а припряно ровеше в по-долните рафтове. Скоро откри онова, което търсеше. С въздишка на облекчение извади сгънато фолио от изкуствен материал и го разстла на пода. С вик на разочарование се втренчи безмълвно в материята пред себе си. После отново се върна при шкафа. Този път ровеше с трескави, изпълнени с паника движения. Скоро откри второ фолио. Разгъна и него така нервно, че едва не го скъса. Не че имаше някакво значение — Черити забеляза, че материята на много места е пробита. Попита се за какво ли му е на Френч това фолио. Знаеше за какво се използва. Надуто, то представляваше нещо като миниатюрен транспортен кораб. Различни стоки и предмети, които не биваше да бъдат излагани на въздействието на вакуума, биваха поставяни в тези въздушни балони и транспортирани от совалката на борда на станцията или обратно. Тук обаче нямаше абсолютно нищо, което биха могли да вземат.

— Какво става? — попита тя тревожно.

Уплаши я не внезапното млъкване на Френч, а цялостното му поведение, издаващо отчаяние и ужас.

— Не можем… да се върнем — промълви той.

— Да се върнем? Къде?

— Обратно при убежището — едва произнесе Френч. — Те… те са разкъсани. Вижте сами.

Отчаян, той посочи дупките по фолиото.

— Имам малко лепило, но няма да стигне. Трябва… да се опитаме да открием други.

— Но за какво са ни? — попита Стоун.

Френч вдигна поглед.

— Трябва да се върнем в Убежището — повтори той несигурно. — Мъртвата зона. Не можем… не можем да я преминем без предпазен костюм.

— Предпазен костюм? — на Черити й се искаше да се изсмее. После обаче разбра. — Мъртвата зона е място без кислород?

— И? — попита объркано Стоун. Хвърли поглед към отворения шкаф с вакуумните костюми. — За какво са ни тези неща?

— Ще измрете — отвърна Френч. — Моят костюм е увреден, но предполагам, че ще успея. Но вие няма да се справите. Твърде далеч е. Никой не може да задържи дъха си толкова време.

— Не е необходимо — започна Стоун. — Ние…

Черити го прекъсна.

— Убежището — обърна се тя към Френч. — Това е мястото, където живеят твоите хора, нали? То извън станцията ли се намира?

— Зад Мъртвата зона — потвърди Френч.

— Опиши го — нареди му Черити. — Как изглежда там?

Френч махна безпомощно с ръка.

— То е… то е Мъртвата зона — повтори объркано той. — Там няма въздух и е студено. Паяците никога не припарват там.

Черити се отказа. Нямаше смисъл да обсъжда с Френч неща, за които двамата използваха различни понятия. Надяваше се да е получила поне приблизителна представа за онова, което Френч наричаше убежище.

Извърна се бавно и се огледа. Проклинаше обстоятелството, че навремето не прояви по-голям интерес към конструкцията на орбиталния град. Как би могла да предположи, че един ден това ще е от голяма важност. От друга страна, нямаха никакъв друг избор, освен да се надяват, че спомените й няма да я излъжат.

— Ако тези неща тук са онова, което се надявам — заяви тя, — значи имам малка изненада за нашите четириръки приятели.

Посочи с припрян жест към шкафа.

— Бързо, облечете тези костюми. И побързайте.

— Това не е лоша идея — извика Скудър откъм вратата и се наведе.

В следващия миг ярка светкавица проряза въздуха и нажежи до червено стоманената конструкция над главата му.