Черният флаг

1.

1719 година

Веднъж отрязах носа на един човек.

Не си спомням кога точно се случи — май през 1719 или някъде тогава. Не си спомням и къде точно се случи. Нападнахме испански бриг. Искахме провизиите му, разбира се. Гордея се, че поддържам „Гарвана“ добре снабден. На борда на брига обаче имаше и друго. Нещо, което нямахме, ала ни трябваше. По-точно някой. Готвач.

Нашият готвач и помощникът му бяха предали Богу дух. Спипахме помощника да пикае в баласта — сериозно провинение, което наказах по обичайния начин: моряците се изпикаха в кана и го накарах да я изпие до дъно. Никога не бях виждал, признавам, кана пикня да убие някого, но това сполетя помощник-готвача. Пресуши каната, легна си да спи през нощта и така и не се събуди. Готвачът го надживя, но той пък обичаше да пийва ром и да се разхожда по тъмно из кърмата. Чувах го как трополи по покрива на каютата ми — танцуваше жига. Една нощ обаче го чух как танцува по покрива, а сетне последва писък и плясък.

Камбаната заби и екипажът се втурна на палубата. Пуснахме котва и запалихме фенери и факли, но от готвача нямаше и следа.

Няколко момчета бяха работили с тях, разбира се, ала те си бяха просто хлапета — кулинарните им умения се изчерпваха с белене на картофи и разбъркване на супата, а останалите бяха способни криво-ляво да кипнат канче вода, та оттогава се задоволявахме със сухоежбина.

Неотдавна бяхме плячкосали военен кораб — приятно приключение, в резултат на което се сдобихме с нова-новеничка батарея и трюм, пълен със снаряжение — закривени саби, пики, мускети, пистолети, барут, сачми и гюлета. От пленник, станал впоследствие мой моряк, научих за испански товарен кораб с особено вещ готвач. Говорели, че бил дворцов готвач, но оскърбил кралицата и го изгонили. Не вярвах на слухове, ала разказах историята на екипажа и обещах той да ни сервира храната, преди седмицата да е изтекла. Заехме се да намерим въпросния бриг, открихме го и веднага го нападнахме.

Новите ни оръдия ни послужиха добре. Обсипахме брига с гюлета, докато го надупчихме целия, платната му провиснаха като дрипи, а румпелът се разлетя на трески.

Моряците ми взеха на абордаж килнатия на една страна кораб и плъзнаха по палубата като миши пълчища. Въз въздуха се носеше тежка миризма на барут, мускетите бумтяха, а сабите дрънчаха. Бях сред тях както винаги — извадил скритото острие и стиснал закривената си сабя. Сабята ми служеше в мелетата, а с острието довършвах противника при близък сблъсък. Налетяха ми двамина. Обезвредих първия със сабята — срязах на две тривърхата му шапка и почти разполових главата му. Той падна на колене. Дръжката на оръжието ми стърчеше между очите му, забита твърде надълбоко. Опитах се да я освободя, но тя повлече гърчещото се тяло. В същия момент ме нападна вторият — гледаше ме ужасено, очевидно не беше свикнал да се бие. С един замах на острието му отрязах носа и постигнах желания резултат — той отстъпи назад, а от дупката, през която някога бе вдишвал, шурна кръв. Аз, от своя страна, стиснах с две ръце дръжката на сабята и я изтръгнах от черепа на първия нападател. После се впуснах отново в битката. Тя приключи бързо с възможно най-малко жертви от противниковия екипаж — бях дал изрична заповед да не нараняват готвача. Бях инструктирал моряците си на всяка цена да го заловят жив.

Докато испанският бриг потъваше под вълните, ние отплавахме далеч от димната пелена и дървените отломки. Събрахме пленниците на палубата, за да намерим готвача. Устите на всичките ми моряци вече се пълнеха със слюнка, коремите ни куркаха и оглеждахме завистливо добре охранения испански екипаж.

Каролин ме научи да ценя добрата храна. Каролин, единствената ми истинска любов. През краткото ни време заедно тя изтънчи небцето ми. Ласкаеше ме мисълта, че би одобрила отношението ми към кулинарията и как предавам на моряците си вкуса към хубавите неща, защото знаем — отчасти благодарение на нея — че доволният мъж по-рядко се опълчва на командването. Сигурно затова през всичките години в открито море на кораба ми нито веднъж не е избухвал бунт. Нито веднъж.

— Аз съм — пристъпи той напред.

Само дето прозвуча по-скоро като „Ам мъм“ изпод превръзката, опасала лицето му. Някакъв глупак му бе отрязал носа.

2.

1711 година

Както и да е… Докъде бях стигнал? Аха, до Каролин. Любопитно ви е как я срещнах?

Е, както казват, дълга история. Налага се да се върна по-назад, към времето, когато бях фермер и отглеждах овце, не бях чувал за асасини и тамплиери, за Черната брада, Бенджамин Хорниголд, Насау и Обсерваторията.

Навярно нямаше и да чуя, ако в един горещ летен ден през 1711 година не се бях озовал в „Олд Шилейла“.

На младини бях луда глава. Обичах да си пийвам, макар това да подклаждаше желанието ми да размахвам пестници. Участвах в немалко… сблъсъци, така да се каже, с които не се гордея особено. Ала такъв е кръстът на любителите на чашката. Рядко се намира пияница с чиста съвест. Повечето от време на време решават да сложат точка, да се преобразят и дори да се обърнат към Бог или да се опитат да постигнат нещо в живота. Ала наближи ли пладне, им се приисква да си прояснят ума с едно малко и тръгват към кръчмата.

Гостилниците, за които говоря, се намираха в Бристол, на югозападния бряг на добрата стара Англия, където бяхме свикнали със сурови зими и прекрасни лета. През онази година — годината, когато я срещнах, 1711, както споменах — бях на седемнайсет.

И, да, бях пиян, когато се случи. Често бях пиян по онова време. Да речем… е, да не преувеличаваме, не бива да се злепоставям. Навярно през половината време. Или малко повечко.

Живеехме в покрайнините на селцето Хадъртън, на седем мили от Бристол. Имахме малка ферма и отглеждахме овце. Татко предпочиташе да се занимава с животните и включването ми в работата го освободи от най-омразната част от бизнеса — пътуването до града със стоката, пазарлъците с търговците и сключването на сделките. Щом отраснах достатъчно — имам предвид, колкото да гледам в очите прекупвачите и да търгувам с тях като равен — се залових тъкмо с това. За радост на татко.

Татко се казваше Бърнард. Мама — Линет. Бяха родом от Суонси, но се преместиха на запад, когато станах на десет. Още говорехме с уелски акцент. Беше ми все едно, че така се отличаваме от другите. Отглеждах овце, не бях овца.

Татко и мама казваха, че имам дар слово, а мама ми повтаряше колко добре изглеждам и как омайвам „птичките“. Вярно е, макар да го твърдя аз, наистина ме бива с дамите. Другояче казано — по-лесно се спогаждах с жените на търговците, отколкото със съпрузите им.

Как прекарвах дните си, зависеше от сезона. От януари до май — времето, когато се раждат агнетата — бе най-усилното време. Преди изгрев-слънце отивах в кошарите — със или без махмурлук — да проверя дали някоя овца се е обагнила през нощта. Отвеждах майките с агънцата им в по-малки обори, където ги поемаше татко, а аз се заемах да почистя хранилките, да ги напълня отново, да сменя сламата и водата. Мама пък попълваше старателно списъка с новородени. По онова време не умеех да пиша. Сега мога, разбира се, Каролин ме научи, ала отначало честта се падаше на мама, която също не владееше кой знае колко четмото и писмото, ала съумяваше някак да води счетоводството.

Мама и татко обичаха да работят заедно — още една причина татко да предпочита да праща мен в града. С мама бяха като сиамски близнаци. Не съм виждал други двама да се обичат толкова и същевременно да не изпитват никаква необходимост да изтъкват чувствата си. От ясно по-ясно личеше как си вдъхват сили. Бяха гледка, добра за душата.

През есента извеждахме овните на паша с овцете, та да се заемат с производството на нови пролетни агънца. Тогава работехме и на полето, поправяхме оградите, стените и покривите.

Застудееше ли много през зимата, прибирахме стадото на топло в обора и се подготвяхме за януари, когато агнетата започваха да се раждат.

Моята стихия обаче беше лятото. Сезонът на стригането. Мама и татко вършеха основната работа, а аз пътувах по-често до града — не със заклани животни за месо, а с каруца, натоварена с вълна. През лятото посещавах по-често и местните кръчми. Всъщност им бях редовен клиент — позната гледка в дълго, закопчано догоре сако, бричове до коленете, бели чорапи и поизносена тривърха шапка. Смятах я за запазената ми марка, понеже мама казваше, че отива на косата ми (обикновено чорлава и въздълга, ала с красив пясъчен цвят, макар да се хваля сам).

Именно в кръчмите открих как няколко халби по пладне подобряват дар словото ми. Алкохолът развързва езика, всички го знаят. Отпуска юздите на задръжките. Не че трезвен бях много срамежлив, но бирата ме окуражаваше. А и парите от допълнителните сделки, сключени благодарение на алкохолната муза, покриваха разходите за питиетата. Или поне така си казвах навремето.

Имаше и друго, освен глупавата идея, че впиянченият Едуард е по-добър търговец от трезвия Едуард — възгледите ми. Защото истината е, че се смятах за различен. Не, знаех, че съм различен. Понякога седях сам нощем и разбирах, че виждам света по съвсем свой начин. Сега знам какво е, ала тогава не успявах да изразя с думи усещането, че съм различен.

Заради това или въпреки това бях решил, че не искам да съм фермер цял живот. Знаех го от първия ден, когато започнах работа в стопанството. Поглеждах се, после поглеждах татко и осъзнавах, че не съм дошъл тук да си поиграя, а сетне да се прибера у дома да мечтая как разпъвам платната и отплавам в открито море. Не, това беше моето бъдеще и до края на живота си щях да отглеждам овце, да помагам на татко, да се оженя за местно момиче, да създам момчета, да ги обуча как да отглеждат овце като баща си и като дядо си. Виждах предначертаните си дни, опнати като спретнато застлано легло, и вместо да усещам топлия прилив на задоволство и щастие, ме обземаше ужас.

Такава е истината и няма начин да я представя по-благовидно. Съжалявам, татко, мир на душата ти, ала мразех работата си. След няколко бири обаче я мразех по-малко. Дали алкохолът ми помагаше да забравя неосъществимите мечти? Вероятно. По онова време не се замислях. Усещах само как върху рамото ми като настръхнала котка се мъдри погнуса от начина, по който ще се стече животът ми — или по-скоро от начина, по който вече тече.

Навярно бях малко недискретен по отношение на истинските си чувства. Понякога събратята ми в кръчмата долавяха, че се надявам животът да ми отреди по-добра участ. Защо да се оправдавам? Бях млад, безочлив и нетърпелив — смъртоносно съчетание дори в най-благоприятни времена. А тогавашните определено не бяха такива.

— Смяташ се за нещо повече от нас, а?

Често го чувах. В различни варианти.

Сигурно щеше да е по-дипломатично да отричам, ала аз не го правех и в резултат се забърквах в десетки схватки. Сякаш исках да докажа, че съм по-добър от тях във всяко отношение, включително в битките. Или по свой начин защитавах честта на името си. Да, бях пияница, бях похотлив, арогантен, лекомислен. Ала не бях страхливец. О, не. Никога не се побоявах да вляза в битка.

Безразсъдството ми се развихряше с пълна сила през лятото. Тогава бях най-пиян, най-необуздан и преди всичко трън в гащите. От друга страна, тогава бях още по-склонен да помогна на млада дама в беда.

3.

Видях я в „Олд Шилейла” — гостилница по средата на пътя между Бристол и Хадъртън, където бях редовен клиент, а понякога през лятото, докато мама и татко стрижеха овцете във фермата, а аз пътувах по-често до града; „редовен“ означаваше, че се отбивах по няколко пъти дневно.

Признавам, че отначало не й обърнах особено внимание — необичайно за мен, понеже се гордеех, че забелязвам всяка красива жена в полезрението ми, а и „Шилела“ не се славеше като притегателен център за красавици. Имаше жени, да. Определен тип жени. Това момиче обаче не беше такова — изглаждаше младо, горе-долу на моята възраст, с бяло боне и престилка. Приличаше на домашна прислужница.

Не дрехите й обаче ме впечатлиха, а високият й глас — в пълен контраст с външния й вид. Седеше с трима мъже, до един по-големи от нея. Познах ги веднага — Том Кобли, синът му Сет и Джулиан някой си, не се сещах как му беше фамилията, но работеше за тях. И с тримата си бяхме разменяли „любезности“, макар и не юмруци. Гледаха ме отвисоко, защото смятаха, че аз ги гледам отвисоко. Харесваха ме колкото ги харесвах аз, а то не беше много. Вълчите им очички следяха похотливо момичето и издаваха долните им намерения, прикрити зад усмивките, с които я окуражаваха да пресуши халбата с бира.

Не, тя не приличаше на обичайните посетителки на гостилницата, ала явно бе решила да се държи като тях. Халбата беше горе-долу колкото нея. Тя й видя дъното, обърса уста с опакото на дланта си и я стовари шумно върху масата. Мъжете я поздравиха с възторжени възгласи, поръчаха нова и несъмнено останаха доволни, когато тя се олюля леко. Навярно не вярваха на късмета си. Такава невинна сладурана да им падне в ръцете.

Наблюдавах ги как насърчават момичето да продължава да пие, възнаграждавайки с бурни аплодисменти усърдието му. Тя пресуши и втората халба, избърса отново уста, олюля се още по-силно и тримата се спогледаха. „Готови сме“, говореха очите им.

Том и Джулиан се изправиха да „я изпратят“, както се изразиха.

— Пийна доста, красавице, та се налага да те заведем у дома — обясниха.

— Да те сложим да си легнеш, а и ние да полегнем — ухили се доволно Сет, въобразявайки си, че шепне, макар да го чуха всички в кръчмата.

Втренчих се в гостилничаря. Той сведе очи и си издуха носа в престилката. Клиентът, седнал срещу мен от другата страна на бара, също извърна поглед. Кучи синове. По-добре да бях помолил за помощ котката, помислих си. Тряснах халбата си върху плота, станах с въздишка и излязох навън след Том Кобли и глутницата му.

Примигнах, озовал се под яркото слънце след сумрака в гостилницата. Каруцата ми чакаше на улицата и слънчасваше в зноя. До нея имаше друга — предположих, че е на Кобли. Срещу кръчмата имаше къща, сгушена в дъното на голям двор. От собственика й нямаше и помен. Бяхме сами на пътя — аз, братята Кобли, Джулиан и момичето, разбира се.

— Е, Том Кобли — обадих се аз, — какво виждам в този слънчев следобед? Трима пияници напиват беззащитно момиче…

Том Кобли пусна ръката на младата жена и тя залитна.

— Не се бъркай, Едуард Кенуей — предупреди ме той. — И ти си разпуснат пияница. Не искам съвети от непрокопсаници като теб.

Сет и Джулиан също се обърнаха към мен. Умът на момичето блуждаеше, заспал отдавна, макар тялото му още да будуваше.

— Е — усмихнах се. — Дори да съм разпуснат пияница, Том, не се налага да наливам бира в гърлата на девойките, та да ги заведа в леглото. И определено не викам приятели да ми помагат.

Лицето на Том Кобли почервеня.

— Как смееш, копеле! Смятах просто да я кача в каруцата и да я закарам вкъщи.

— О, да, ще я заведеш в дома й, разбира се. Загрижен съм само какво си намислил да направиш преди това.

— Загрижен си, а? Ще се загрижиш повече, щом ти счупя ребрата и носа, ако не си гледаш своята работа.

Присвих очи и погледнах към шосето. Дърветата от двете страни на черния път сияеха златистозелени, а в далечината, забулен в мараня, се носеше ездач.

Пристъпих напред и чувството ми за хумор — ако изобщо го имаше — се изпари сякаш от само себе си. Проговорих със стоманен глас:

— Остави момичето на мира, Том Кобли, или не отговарям за действията си.

Тримата се спогледаха. Все едно са склонни да ме послушат. Пуснаха момичето и то почти с облекчение подгъна колене, седна тежко на земята, подпря се с длан и се втренчи в нас със замъглени очи, очевидно в пълно неведение за какво спорим. Аз пък наблюдавах Том Кобли и претеглях шанса си. Спречквал ли се бях с трима досега? Не. Защото да се изправиш срещу трима не се нарича бой, а да си търсиш боя. Хайде, Едуард Кенуей, казах си. Да, трима са, а единият е Том Кобли, който не е жълто перо пиленце, ами връстник на баща ми. Другият обаче беше Сет Кобли, а представите ли си син, склонен да помогне на баща си да напие младо момиче, значи се досещате що за стока е — а именно гнусен червей, който по-скоро ще подмокри гащите, отколкото да отстоява своето в битка. А и бяха пияни.

От друга страна, аз също бях пиян. Да не забравяме и Джулиан, който очевидно не си поплюваше. Имах обаче спасителен план. Ездачът в далечината. Успеех ли да удържа фронта, докато той пристигне, везните вероятно щяха да се наклонят в моя полза. Окажеше ли се добър човек, самотният ездач несъмнено щеше да спре и да ми помогне.

— Е, Том Кобли, имате предимство, очевидно е за всекиго — констатирах, — но как ще погледна майка си в очите, ако ви оставя да похитите горкото момиче?

Извих очи към пътя. Самотният ездач наближаваше. „Хайде” — поощрих го мислено, — побързай.

— Е, дори да ме превърнете в кървав вързоп — продължих — и да отвлечете девойката, поне ще съм направил всичко възможно да ви затрудня. А нищо чудно да ви понасиня лицата и задниците.

Том Кобли се изплю и ме изгледа безизразно с присвити очи.

— Чудя се само докога ще бърбориш. Заемай се със задачата си, че времето не чака никого — ухили ми се злобно той.

— Аха… А и ако се забавим, клетото момиче току-виж изтрезняло, нали?

— Писна ми, Кенуей. — Той се обърна към Джулиан. — Да му дадем урок, а? О, и още нещо, преди да започнем, мастър Кенуей — не те бива дори да излъскаш обувките на майка си, от мен да го знаеш!

Жегна ме, признавам. Том Кобли, човекът е обноски и ум на бясно куче, успя да бръкне в душата ми, сякаш чувството ми за вина е отворена рана, да завърти палец в нея и да я разлюти още повече… е, ако не друго, така затвърди решимостта ми.

Джулиан се изпъчи и пристъпи напред, оголил зъби. На две крачки от мен вдигна юмруци, сниши се и понечи да ме блъсне с рамо. Не знам с кого бе свикнал да се бие пред кръчмите, но явно досегашните му противници са били по-неопитни от мен, защото аз вече бях забелязал, че е десничар, и бях разгадал намеренията му. Отскочих леко настрани и изпод краката ми се вдигнаха фонтани от прахоляк. Халосах го с юмрук по брадичката и той изкрещя от болка. Ако беше сам, щях да спечеля битката. Том Кобли обаче вече ми налиташе. Зърнах го с ъгълчето на окото си — твърде късно обаче и не успях да реагирам. В следващия момент острите му кокалчета се забиха в слепоочието ми и ме зашеметиха. Олюлях се леко, а юмруците ми се защураха нескопосано във въздуха. Надявах се късметът ми да проработи и да нанеса сполучлив удар. За да поизравня числеността, трябваше да обезвредя поне един. Размаханите ми напосоки юмруци обаче не улучиха целта. Том Кобли отстъпи назад, а Джулиан се съвземаше от първото ми попадение със стъписваща бързина и се накани да ме нападне отново.

Десният му пестник се стрелна напред и срещна брадичката ми. Завъртя ме като пумпал и едва не изгубих равновесие. Шапката ми отлетя, косата ми влезе в очите и ме заслепи. Познайте кой ме връхлетя с ритници. Онзи червей, Сет Кобли, крещейки окуражително на баща си и Джулиан. Кучият му син извади късмет. Ботушът му ме уцели по хълбока, краката ми се преплетоха и паднах. Биеш ли се, най-лошото е да паднеш. Паднеш ли, всичко свършва. През краката им виждах самотния ездач на шосето — единственото ми спасение, а вече вероятно и единствената ми надежда да се измъкна жив от схватката. Сърцето ми обаче се сви. Върху седлото не седеше мъж — търговец, който ще скочи от коня и ще ми се притече на помощ. Самотният ездач се оказа жена. Яздеше по мъжки, преметнала крака от двете страни на седлото, но личеше, че е жена. Носеше боне и светла лятна рокля. Последното, което си помислих, преди ботушите на Кобли да я скрият от погледа ми, беше колко е красива.

Е, и? Красотата нямаше как да ме спаси.

— Хей, вие тримата! Спрете веднага! — чух я да вика.

Те се обърнаха към нея и свалиха шапки, застанали един до друг като стена, та да не ме вижда как лежа и кашлям на земята.

— Какво става? — попита тя. По тона й личеше, че е млада и макар и не аристократка — от състоятелно семейство и твърде добре възпитана, за да язди сама.

— Учим на обноски този младеж — обясни задъхан Том Кобли. Изморително е да риташ някого до смърт.

— Е, нима са необходими трима за целта? — поинтересува се тя.

Виждах я вече — два пъти по-красива, отколкото ми се стори отдалеч. Изпепеляваше с поглед почервенелия от унижение Том Кобли. Слезе от коня.

— А какво прави тук младата дама? — посочи момичето, седнало в пиянски ступор на земята.

— О, мадам, извинете, мадам, приятелка ни е, но пийна повечко…

Лицето на ездачката потъмня.

— Определено не ви е приятелка. Прислужница ни е и ако не се прибере у дома, преди мама да разбере, че я няма, ще бъде прислужница без работа.

Изгледа втренчено мъжете един по един.

— Познавам ви и разбирам какво точно е станало тук. Оставете младежа на мира и се махайте, ако искате простъпката да ви се размине безнаказано.

Кланяйки се раболепно, Кобли и глутницата му се качиха в каруцата си и потеглиха. Жената коленичи до мен и ми проговори с променен мек глас, в който долових загриженост.

— Казвам се Каролин Скот. Семейството ми живее на Хокинс Лейн в Бристол. Позволете ми да ви заведа там и да ви превържа раните.

— Не бива, милейди — изправих се аз и се опитах да се усмихна. — Чака ме работа.

Тя стана, сбърчила чело.

— Разбирам… А правилно ли прецених ситуацията?

Взех си шапката и я заизтупвах от прахоляка. Сега изглеждаше още по-дрипава.

— Да, милейди.

— Значи ви дължа благодарност. Роуз също, щом изтрезнее. Своенравно момиче е, не е от най-сговорчивите прислужници, но въпреки това не искам да страда, задето е лудетина.

В онзи момент реших, че Каролин е ангел, и докато й помагах да се настани на седлото, прегърнала Роуз, която се олюляваше над врата на коня, внезапно ме осени идея.

— Ще ви видя ли отново, милейди? За да ви благодаря, както подобава, когато изглеждам малко по-представително от сега?

Тя ме погледна тъжно.

— Опасявам се, че татко не би ми разрешил — отвърна, дръпна поводите и препусна.

Същата вечер седях под сламения покрив на къщата ни и се взирах в пасбищата, докато слънцето се скриваше зад хълмовете. Обикновено в такива моменти мислех как да избягам от отреденото ми бъдеще.

Онази нощ мислех за Каролин. Каролин Скот от Хопкинс Лейн.

4.

Два дни по-късно ме събуди писък. Надянах си бързо бричовете и изскочих от стаята с незакопчана риза, навличайки ботушите си на бос крак. Познах кой вика. Беше мама. След секунди виковете заглъхнаха в хлипане, заменени от татковите ругатни. Тихи ругатни на човек, чиято правота са доказали.

След боя в „Олд Шилейла” се върнах в гостилницата да се погрижа за раните и синините си. Да притъпя болката, така да се каже. А има ли по-добър начин от едно-две питиета? Когато най-сетне се прибрах у дома, бях порядъчно пиян и приличах на ветеран от войната — с подуто лице, посинен врат и разкъсани дрехи.

Татко се ядоса, разбира се. Скарахме се и засрамено признавам, че езикът ми не беше за пред мама. Татко се разяри и от това, естествено, и ме зашлеви. Разгневи го най-вече фактът, че съм участвал в пиянска свада (така я нарече, защото не успях да го убедя, че съм защитавал честта на дама и че на мое място той би постъпил по същия начин) в работно време. Той виждаше тях — изморени от усилния труд, и мен — необуздан пияница, петнящ доброто име на семейство Кенуей, а в този случай — забъркал неприятности и за в бъдеще.

— Точно с нехранимайковците Кобли ли намери да се счепкаш? — възмути се той. — Няма да спрат дотук, да знаеш!

След два дни изтичах призори в предния двор и видях татко, облечен в работните дрехи, да успокоява мама, която бе заровила глава в гърдите му и хлипаше тихо с гръб към онова, което лежеше на земята. Дланта ми се стрелна към устата, щом забелязах какво ги е поздравило пред прага — две убити овце с прерязани гърла се валяха една до друга в почернялата от кръв пръст. Бяха ги оставили там, та да разберем, че не са жертва на лисица или диво куче. Да разберем, че не са убити случайно.

Предупреждение. Мъст.

— Кобли! — процедих през зъби, усещайки как гневът се надига у мен като кипнала вода, примесен с остро, парещо чувство за вина. Всички знаехме, че причината е моята постъпка. Татко не ме погледна. По лицето му се четеше разбираема тъга и безпокойство. Както споменах, той бе уважаван човек и се радваше на облагите от уважението — дори конкурентите му се отнасяха почтително към него. Не харесваше семейство Кобли, разбира се — кой ги харесваше? — но никога не си навличаше неприятности с когото и да било. Случваше ни се за пръв път.

— Знам какво ти се върти в главата, Едуард — каза той, без да ме поглежда. Прегръщаше мама с очи, вперени някъде в далечината. — Ала помисли отново.

— Какво мисля, татко?

— Мислиш, че ти си виновен. Мислиш да си разчистиш сметките с Кобли.

— Е? А ти какво смяташ? Да ги оставим да им се размине? — Посочих окървавените трупове върху земята. Унищожена стока. Изгубена прехрана. — Трябва да си платят.

— Не бива — отвърна кратко той.

— Как да не бива?

— Преди два дни ми предложиха да се включа в организация. Наричат я търговска организация.

Погледнах татко и се запитах дали не виждам по-старата своя версия. Да Ме прощава Бог, задето си го помислих, ала от все сърце се надявах да не е така. Навремето татко бил красив мъж. Сега лицето му бе изпито и осеяно с бръчки. Широката периферия на шапката му скриваше винаги сведените му изморени очи.

— Настояха да се присъединя — продължи той, — но аз отказах. Като повечето търговци в района, Кобли се включиха. Организацията ги закриля, Едуард. Иначе нямаше да си позволят да извършат такава жестокост. Защитени са.

Затворих очи.

— Какво ще правим тогава?

— Нищо, Едуард. Надявам се Кобли да се задоволят с това. — Изморените му остарели очи ме погледнаха, за пръв път. В тях не се четеше нищо — нито гняв, нито обвинение. Единствено примирение. — Ще почистиш ли тук, докато се погрижа за майка ти?

— Да, татко — кимнах.

Той поведе мама към къщата.

— Татко — извиках, когато застанаха пред вратата, — защо не се включи в търговската организация?

— Един ден ще разбереш… Ако го доживееш — каза той, без да се обръща.

5.

Междувременно мислите ми се върнаха към Каролин. Първо се заех да разбера коя е. Разпитах из Хокинс Лейн и научих, че баща й — Емет Скот — е богат търговец на чай, когото мнозина от клиентите му смятаха за парвеню, но все пак бе успял да се промъкне във висшето общество.

Ако не бях толкова вироглав и самонадеян, сигурно щях да избера различен път към сърцето на Каролин. Все пак баща й снабдяваше с изискани чайове най-заможните семейства в Запада и имаше достатъчно пари да наема прислуга за внушителния си дом на Хокинс Лейн. Не, Емет Скот определено не беше дребен предприемач, който става сутрин в пет да храни добитъка. Притежаваше състояние и влияние. Редно би било — макар и безполезно — да се опитам да се запозная с него. Тогава щях да избегна случилото се впоследствие — а то не е малко.

Аз обаче не опитах. Бях млад и туй то. Нищо чудно, че Том Кобли и подобните нему не ме харесваха — бях много арогантен. Въпреки социалния си статус смятах за унизително да печеля благоволението на търговец на чай.

Знам със сигурност едно — ако обичаш жените, а аз не се срамувам да призная, че ги обичам, намираш нещо красиво у всяка, независимо дали е класическа хубавица. С Каролин обаче ме сполетя злата участ да се влюбя в жена, чиято вътрешна красота не отстъпваше на външната, и разбира се, обаянието й привличаше вниманието и на другите. Следващото, което научих за нея, бе, че е уловила окото на Матю Хаг, син на сър Обри Хаг — най-големия земевладелец в Бристол и изпълнителен директор на компанията „Ийст Индия“.

Младият Матю ми беше връстник и се мислеше за нещо повече, отколкото е. Самовлюбеният син на сър Обри се смяташе за находчив бизнесмен като баща си, макар очевидно да не притежаваше таланта му във въпросната област. На всичкото отгоре си въобразяваше, че е философ, и често диктуваше размислите си на писар, който го сподиряше навсякъде като сянка — стиснал перо и мастилница, готов да запише всяка мъдрост на Хаг, като например: „Шегата е камък, хвърлен във водата, смехът — вълничките, които образува“.

Възможно е сентенциите му да криеха дълбок смисъл. Знам само, че не бих му обърнал особено внимание — всъщност бих се присъединил охотно към презрението и присмеха, които придружаваха споменаването на името му — ако не проявяваше интерес към Каролин. Навярно дори това не би ме разтревожило кой знае колко, ако не бяха други два фактора. Първо, бащата на Каролин — Емет Скот — бе сгодил дъщеря си за момчето на сър Обри. Второ, момчето — вероятно заради високомерното си поведение и склонността си да допуска фатални грешки дори при най-безобидните търговски сделки и да вбесява хората — имаше телохранител на име Уилсън — недодялан варварин с увиснал клепач на едното око, но много едър и як.

„Животът не е битка, защото битките се печелят и губят. Животът се живее“, това дочули Матю Хаг да диктува на хилавия си писар.

Е, Матю Хаг не познаваше битките. Първо, защото бе син на сър Обри Хаг, и второ, понеже страховитият му широкоплещест телохранител го следваше навсякъде.

Както и да е, аз се постарах да разбера къде ще е Каролин през един слънчев следобед. Как? Е, поисках услуга срещу услуга, така да се каже. Помните ли Роуз, прислужницата, която спасих от съдба, по-лоша от смъртта? Напомних й този факт, след като я проследих от Хопкинс Лейн до пазара, където тя заснова между сергиите, стиснала кошницата си. Представих й се, но тя, разбира се, не ме позна.

— Нямам представа кой сте, сър — очите й взеха да блуждаят стреснато във всички посоки, сякаш работодателите й всеки момент ще изскочат иззад някоя сергия.

— Е, аз обаче те познавам, Роуз. Миналата седмица ме пребиха заради теб пред „Олд Шилела“. Нима не помниш добрия самарянин?

Тя кимна неохотно. Е, едва ли е проява на особено джентълменство да използваш меркантилно злополучията на млада дама — не бих отишъл тъй далеч да го нарека изнудване, естествено — но се нуждаех от коз. Бях влюбен до ушите, а понеже писмената реч не ми идеше отръки, да се срещна очи в очи с Каролин беше най-добрият начин да започна да завладявам сърцето й. Умеех да омайвам птичките, нали? Получаваше се със съпругите на търговците и с младите жени в кръчмите. Защо не и с някоя от по-високо потекло? От Роуз научих, че Каролин обича да се разхожда на пристанището във вторник следобед. Да бъда нащрек обаче за господин Хаг, предупреди ме тя, озъртайки се бързо наляво и надясно. За него и за телохранителя му Уилсън. Господин Хаг държал много на Каролин, обясни ми Роуз, и я закрилял самоотвержено.

На другата сутрин поех към града, разнесох възможно най-бързо стоката си и тръгнах към пристанището. Въздухът миришеше на сол, тор и горещ катран. Огласяха го писъците на чайките и безкрайните викове на хората, които си изкарваха прехраната на доковете — моряци, крещящи си един на друг, докато товарят или разтоварват корабите с мачти, поклащащи се бавно под напора на нежния бриз.

Разбирах защо на Каролин й харесва тук. Пристанището бликаше от живот — мъже с кошници с прясно набрани ябълки или нанизи от фазани около вратовете, търговци, подвикващи на докерите, жени с платове, убеждаващи моряците, че сключват изгодна сделка, деца, продаващи цветя или подпалки или сновящи между моряците и търговците, анонимни като бездомните кучета, които се излягаха край стените на пристана или душеха купчините боклуци и изгнила храна.

Сред тях беше и тя — с панделка върху бонето и слънчобран върху рамото и Роуз на няколко стъпки зад нея — истинска дама от главата до петите. Въпреки това забелязах — отдалеч, защото избирах подходящ момент — че не гледа отвисоко на гъмжилото около себе си. Изражението й издаваше, че и тя като мен обича да наблюдава живота във всичките му форми. Запитах се дали и тя като мен се вглежда в морето, сияйно от изпълващите го съкровища, съзерцава поклащащите се мачти и чайките, политнали към началото на света, и се чуди какви истории се крият зад хоризонта.

Романтик съм, вярно, ала не и романтичен глупак и понякога след онзи ден пред гостилницата се питах дали увлечението ми по Каролин не е плод на въображението ми. Все пак тя ме спаси. Сега обаче, докато крачех по кея, се влюбих отново.

Дали смятах да разговарям с нея във фермерските си дрехи? Не, разбира се. Преоблякох се. Смених мръсните ботуши с чифт обувки със сребърни токи, надянах спретнати бели чорапи и тъмни бричове, чисто сако над ризата и тривърха шапка в тон вместо прашната кафява дрипа. Изглеждах съвсем като джентълмен, макар да го казвам аз — бях млад, привлекателен и самоуверен, син на уважаван търговец в областта. Кенуей. Името поне значеше нещо (въпреки усилията ми да го опетня), а водех и младия пройдоха Албърт, когото бях подкупил да свърши нещо за мен. Не се изисква много сиво вещество, за да се досетите за природата на работата — да ми помогне да впечатля Каролин. Малко по-рано се бях снабдил с необходимото средство от млада цветарка.

— Помниш ли плана? — попитах Албърт, който ме погледна изпод периферията на шапката си с очи, по-стари от годините му, и отегчено всезнаещо изражение. — Ще дадеш букета на красивата дама ей там. Тя ще спре и ще ти каже: „Е, младежо, защо ми подаряваш цветята?“. А ти ще посочиш натам.

Показах му къде ще застана, горд като паун. Каролин или щеше да ме познае, или поне да поиска да благодари на загадъчния си обожател и да заръча на Албърт да ме доведе при нея. Тогава щях да започна да я омайвам.

— А аз какво печеля? — поинтересува се Албърт.

— Какво ли? Смятай се за късметлия, че няма да ти издърпам ушите.

Той присви устни.

— А ти защо не скочиш от кея?

— Добре — кимнах, признавайки се за победен. — Ще ти дам половин пени.

— Половин пени? Само толкова?

— Всъщност, синко, това е най-лесно спечеленото половин пени в живота ти. Иска се само да прекосиш кея и да подариш цветя на красива жена.

— Тя има ли си ухажор? — Албърт проточи шия да погледне.

Не след дълго разбрах защо попита дали Каролин има придружител. Тогава обаче взех интереса му за най-обикновено любопитство. За празни приказки. Дрън-дрън. Обясних му, че е сама, подадох му цветята и половината пени и го побутнах да върви. Докато се отдалечаваше, нещо в свободната му длан привлече вниманието ми и осъзнах каква грешка съм допуснал.

Албърт носеше малък нож. Очите му бяха втренчени в ръката на Каролин, където чантичката й висеше на панделка.

Божичко. Щеше да пререже чантичката й. Младият Албърт беше крадец.

— Ах, кучи сине! — измърморих под нос и веднага се спуснах след него. Той обаче вече бе прекосил половината път, а понеже беше дребен, се промъкваше по-бързо през тълпата. Погледнах към Каролин, която не съзнаваше надвисналата опасност — опасност, на която неволно я бях изложил.

После видях тримата мъже, които също си проправяха път към Каролин — Матю Хаг, кльощавият писар и телохранителят Уилсън. Сърцето ми се сви. Разтревожих се още повече, щом забелязах как очите на Уилсън се насочват от Каролин към Албърт и обратно към нея. Сечеше му умът, несъмнено. Веднага схвана какво ще се случи.

Спрях. За миг застинах безпомощно. Не знаех какво да направя.

— Ей! — извика Уилсън и грубият му глас надвика неспирния брътвеж на пристанището. — Ей, ти! — Той се спусна напред.

Албърт обаче бе стигнал до Каролин и със светкавично и плавно движение ръката му се стрелна към панделката, преряза я и копринената чантичка падна в другата му длан.

Каролин не забеляза кражбата, но нямаше как да не види огромното туловище на Уилсън, втурнало се към нея. Тя извика от изненада, но телохранителят я заобиколи пъргаво и улови Албърт за раменете.

— Този плъх взе нещо ваше, госпожице — изрева той и раздруса Албърт толкова силно, че чантичката падна върху кея. Каролин погледна първо чантичката, после Албърт.

— Вярно ли е? — попита тя, макар доказателството да бе пред погледа й и по-точно в купчина конски тор пред краката й.

— Вдигни я веднага — нареди Хаг на хилавия си писар.

Едва пристигнал, започна да се държи, сякаш не огромният му телохранител, а той е заловил крадливия младеж.

— Дай урок на обирджията, Уилсън. — Хаг размаха длан, все едно се опитва да прогони особено противна воня.

— С удоволствие, сър.

Няколко крачки ме деляха от тях. Очите на Албърт се стрелкаха ту ужасено към Уилсън, ту умолително към мен. Стиснах зъби. Малкото копеле провали замисъла ми, а сега ме моли за помощ. Да върви по дяволите, мина ми през ума.

Уилсън обаче, стиснал го за врата с една ръка, го удари с юмрук по корема с другата и това промени решението ми. Същото чувство за справедливост, обзело ме в кръчмата, пламна отново и аз се втурнах да защитя Албърт.

— Хей! — изкрещях и Уилсън се извърна към мен.

Отблизо изглеждаше още по-едър и грозен, ала аз го бях видял да удря дете и кръвта ми кипеше. Не е особено джентълменски начин да се биеш, ала знаех от опит — и от двете страни на мелето — че няма по-бърза и сигурна тактика да повалиш противника. Пуснах в действие коляното си. Забих го в слабините му, имам предвид. Светкавично и силно. Огромният ръмжащ насилник, готов да посрещне нападението ми, се сгърчи одве, застена и се строполи на земята.

Без да обръщам внимание на ядните крясъци на Матю Хаг, сграбчих Албърт и му наредих:

— Извини се на дамата!

— Съжалявам, госпожице — подчини се Албърт.

— Офейквай! — заповядах му и посочих към пристана.

Без да чака втора покана, той изчезна яко дим, предизвиквайки нова порция възмущение от страна на Матю Хаг. Аз пък благодарих Богу, че Албърт е вън от играта и няма как да ме издаде.

Спасих Албърт от побоя, ала триумфът ми бе мимолетен и безспорно нямах време да му се насладя. Уилсън вече се бе изправил на крака и макар слабините му сигурно да туптяха болезнено, в момента изпитваше само и единствено гняв. Беше и бърз — преди да успея да реагирам, ме сграбчи и ме стисна здраво. Пробвах да се отдръпна, да го ударя с рамо и да забия юмрук в слънчевия му сплит, но нямах замах. Той ме блокира с тяло и ме помъкна по кея, ръмжейки и от задоволство, и от усилието да ме влачи. Хората се разпръскваха да му сторят път. В честна битка имах шанс срещу него, ала той използваше предимството на силата си и бързината, подклаждана от яростта, и след секунда краката ми заритаха във въздуха и полетях към водата.

Е, винаги съм мечтал да отплавам в открито море. Под съпровода на звучния смях на зяпачите се закатерих нагоре по най-близката въжена стълба. Каролин, Роуз, Хаг и двамата му лакеи си бяха тръгнали. Една ръка се протегна към мен.

— Дай да ти помогна, приятелю — изрече нечий глас.

Погледнах благодарно нагоре и понечих да уловя дланта на добрия самарянин, ала видях ухиленото лице на Том Кобли да наднича над ръба на кея.

— Жалко, че не си нося мускета — заяви той и юмрукът му срещна лицето ми, запращайки ме обратно във водата.

6.

От Том Кобли нямаше и помен, ала Уилсън явно бе решил да се поразтъпче отново по кея. Сигурно беше изпратил Хаг и Каролин до дома й и бързо се бе върнал на пристанището. Намери ме седнал на стълбите да си ближа раните. Сянката му падна върху мен и аз вдигнах поглед. Видях го и сърцето ми подскочи.

— Ако си дошъл за втори опит, този път няма да ти е толкова лесно — предупредих го.

— Спор няма — отвърна той, без да трепне, — но не смятам да те хвърлям пак в морето, Кенуей.

Погледнах го остро.

— Да, момче, имам шпиони и те ми докладваха, че младеж на име Едуард Кенуей разпитва за Каролин Скот. Миналата седмица същият джентълмен на име Едуард Кенуей участвал в сбиване пред „Олд Шилейла“ на пътя за Хадъртън. По това време госпожица Скот също била на пътя за Хадъртън. Търсела изчезналата си прислужница. Следователно с госпожица Скот сте се поразговорили след схватката.

Приведе се толкова близо до мен, че от устата му ме лъхна миризма на престояло кафе — доказателство, ако изобщо бе необходимо доказателство, че не е уплашен ни най-малко нито от мен, нито от страховитата ми репутация.

— На прав път ли съм, мастър Кенуей?

— Възможно е.

— Така си и мислех — кимна той. — На колко години си, момче? На седемнайсет? Горе-долу колкото госпожица Скот, нали? Струва ми се, че си хлътнал по нея. Прав ли съм?

— Възможно е.

— Мисля, че съм. Ще го кажа само веднъж и няма да повтарям — госпожица Скот е сгодена за господин Хаг с благословията на родителите им… — Той ме изправи на крака, приковал ръцете ми към тялото. Твърде мокър, раздърпан и изтощен да се съпротивлявам, разбрах какво ще последва. — Видя ли те пак да се навърташ край нея или да привличаш вниманието й с глупави фокуси, няма да се отървеш само с баня в морето. Схващаш ли?

Кимнах.

— Ами коляното в слабините?

— О, това е лично — усмихна се мрачно той.

И изпълни дадената дума. Отне ми доста време да стана на крака и да се върна в каруцата с наранени инструменти и гордост.

7.

Същата нощ лежах в леглото и проклинах късмета си. Бях пропилял шанса си да спечеля сърцето на Каролин благодарение на алчния уличник Албърт, да не споменаваме Хаг и компанията му. Том Кобли ме ступа отново, а татко ме изгледа накриво, щом се прибрах у дома малко по-късно от обикновено и макар да бях успял да се преоблека — малко по-окаян от обичайното.

— Пак ли си обикалял кръчмите? — попита мрачно той. — Бог да ми е на помощ, ако пак посрамиш доброто ни име…

— Не, татко, не съм обикалял кръчмите…

Грешеше — не се отбих в гостилницата на път за вкъщи.

Всъщност не бях стъпвал в пивница след сблъсъка през „Олд Шилейла“. Казвах си, че срещата с Каролин ми е оказала въздействие. Буквално отрезвяващо въздействие.

Сетне обаче започнах да се питам дали наистина не съм обречен да живея сред пияниците и беззъбите усмивки на леките жени. Представях си как ще мъкна вълна на пазара в Бристол, докато след десетина години ме обземе пълно безразличие и забравя надеждите си да видя света. Лека-полека се поддадох отново на изкушението на кръчмите.

После се случиха две неща, които промениха всичко. Първото се появи в лицето на джентълмен, който един слънчев следобед седна до мен в бара „Джордж и драконът“ в Бристол — елегантно облечен джентълмен с пищни ръкавели и пъстра вратовръзка. Той си свали шапката, остави я върху бара и посочи питието ми.

— Да ви почерпя ли още едно, сър? — попита ме.

Ежедневно — ако ли не ежечасно — се налагаше да търпя снизходителните „синко“ и „момче“, та обръщението ми допадна.

— На кого да благодаря за питието? И какво ще поиска в замяна? — поинтересувах се предпазливо.

— Възможност да поговорим, приятелю — усмихна се непознатият и ми протегна ръка. — Казвам се Дилан Уолъс. Приятно ми е… господин Кенуей, нали? — Кимнах, питайки се как е научил името ми. Сякаш прочел мислите ми, той продължи (далеч по-дружелюбно от Уилсън): — О, да, знам кой си. Едуард Кенуей. Известен си в този край. Дори съм те виждал в действие.

— Нима? — изгледах го с присвити очи.

— Да, да — кимна той. — Говорят, че не се свениш да поразмахаш юмруци, а и едва ли си забравил боя пред „Олд Шилейла“.

— Явно няма да ми позволите да го забравя — въздъхнах.

— Е, сър, няма да увъртам. Изглеждаш ми решителен младеж, който трудно си променя мнението, колкото и да го убеждават. Мислил ли си някога да плаваш?

— Да, обмислял съм да напусна Бристол и да се отправя в тази посока.

— И какво те спира?

Поклатих глава.

— Много добър въпрос.

— Знаеш ли какво е капер, господин Кенуей, сър? — Преди да успея да отговоря, той продължи: — Пират, упълномощен от Короната да напада чуждестранни кораби. Доновете и португалците се възползват от богатствата на Новия свят, пълнят си съкровищниците, а задачата на каперите е да ги спират или да им отнемат плячката. Разбираш ли?

— Знам какво е капер, благодаря за пояснението, господин Уолъс. Наясно съм, че не съдят каперите за пиратство, стига да не нападат корабите на Короната. Прав ли съм?

— Да, господин Кенуей, сър — усмихна се Дилан Уолъс. — Представете си, да речем, че се пресегна и взема халба бира изпод тезгяха. Кражба е, нали? Кръчмарят ще се опита да ме спре. Ала ако го правя с официалното одобрение на Короната? Тогава няма да е кражба. За това става дума, господин Кенуей. За възможността да плаваш в открито море и да пълниш до пръсване трюма на кораба си със злато и съкровища. И не само да работиш с благословията на нейно величество кралица Ан, но да й помагаш. Чувал си за капитан Кристофър Нюпорт, Франсис Дрейк, адмирал сър Хенри Морган — всички са били капери. Иска ли ти се да добавиш името си в този блестящ списък?

— Накъде биеш?

— Питам те дали искаш да станеш капер.

Изгледах го изпитателно.

— Ако обещая да помисля, ти какво печелиш?

— Комисиона, разбира се.

— Не наемате ли принудително хора за такава работа?

— Не и мъже от твоя калибър, господин Кенуей. Не и хора, които смятаме достойни за офицери на Короната.

— Само защото умея да се бия?

— Заради начина, по който водиш битките, господин Кенуей — от началото до края.

Кимнах.

— Ако обещая да размисля, халбата бира е за твоя сметка, нали?

8.

Тази нощ си легнах с мисълта, че трябва да кажа на татко как съдбата ми не е да отглеждам овце, а да се впусна в шеметни приключения като капер. Щеше да се разочарова, разбира се, ала вероятно и да изпита облекчение. Да, помагах му — бях развил търговския си нюх и го прилагах в полза на семейството. От друга страна обаче, пиех, биех се и естествено, станах причина за враждата с клана Кобли.

Скоро след случая с двете убити овце се събудихме през нощта и открихме, че стадото е пуснато навън и се щура в мрака. Татко сметна, че нарочно са съборили оградите. Не му казах какво се случи на пристанището, ала бе очевидно, че Том Кобли продължава да отмъщава и не е ясно кога ще спре.

Причината бях аз. Заминех ли, вероятно щяха да прекратят вендетата.

И така, през онази нощ ме измъчваше едно-единствено съмнение — как ще съобщя новината на татко. И как татко ще я съобщи на мама. Тогава обаче чух трополене по прозореца. Погледнах стреснато натам. Какво очаквах да видя ли? Не бях сигурен, ала споменът за Кобли все още беше достатъчно ярък. Вместо него обаче видях Каролин Скот — яхнала коня си, озарена от лунната светлина, сякаш сам Бог огрява с фенера си красотата й. Беше облечена като за училище по езда — в тъмни дрехи, с висока шапка, бяла риза и черен жакет. С една ръка стискаше поводите, а другата бе вдигнала, готова да хвърли втора шепа камъчета по прозореца ми.

Аз привличах със същия трик вниманието на дамите и помнех добре ужаса, да не би да се разбуди цялото домакинство. Затова обикновено замерях прозорците, снишен зад някоя стена. Не и Каролин. В това се състоеше разликата в социалното ни положение. Тя не се страхуваше, че ще я изпъдят с ругатни и ритник в задника от чуждия двор. Защото е Каролин Скот от Хокинс Лейн в Бристол. Ухажваше я синът на изпълнителния директор на компанията „Ийст Индия“. Независимо дали срещата е тайна или не — а в случая несъмнено беше тайна — Каролин не би се крила зад каменна стена.

— Е — прошепна тя и очите й заискриха в лунното сияние, — цяла нощ ли ще ме държиш тук?

— Не. В миг се озовах в двора до нея, улових юздата на коня и го поведох навън.

— Онзи ден се изложи на голяма опасност, за да защитиш младия крадец — каза тя.

(Да, да, знам какво мислиш. И да, да, изпитвам известно чувство за вина. Ала не много.)

— Мразя насилниците, госпожице Скот — отвърнах аз и това поне беше вярно.

— Личи си. За втори път ме впечатлява благородството ти.

— Значи два пъти съм имал удоволствието да бъдеш там, за да го забележиш.

— Интересен си ми, господин Кенуей. А разбирам, че и ти се интересуваш от мен.

Замълчах. Ала тишината бе натежала от смисъл. Сякаш без думи признавахме чувствата си един към друг. Усещах как кракът й в ботуш за езда почти ме досяга. Сред топлината и миризмата на коня долавях аромата на пудрата й. За пръв път чувствах толкова силно нечие присъствие, нечия близост.

— Казали са ти, предполагам, че съм сгодена за друг — рече тя.

Спряхме. От двете ни страни се издигаха каменни стени, по зелените пасбища отвъд тях овцете се гушеха на групи. Въздухът беше топъл и сух, никакъв полъх не полюшваше дърветата на хоризонта. Отнякъде долетя крясък на животно — влюбено или наранено, но несъмнено диво. Някакво движение в храсталака ни стресна. Почувствахме се като неканени гости в дома на природата.

— Е, да, но…

— Господин Кенуей…

— Наричай ме Едуард, госпожице Скот…

— А ти мен — Каролин.

— Благодаря, госпожице Скот.

Тя ме изгледа косо, сякаш да провери дали не я вземам на подбив.

— Е, Едуард — продължи след малко, — разбрах, че си разпитвал за мен. Не знам какво точно са ти казали, но предполагам, че се свежда до следното — Каролин Скот е сгодена за Матю Хаг, Матю Хаг я бомбардира с любовни поеми и бащите им, разбира се, са благословили брачния им съюз… Права ли съм?

Кимнах.

— Кратките ни срещи навярно са ти подсказали какво мисля за въпросната договорка.

— Не бих дръзнал да изразя гласно мнението си.

— Е, аз ще го направя вместо теб. Повдига ми се при мисълта да се омъжа за Матю Хаг. Смяташ ли, че искам да живея в имението на семейство Хаг? Да се отнасям към съпруга си като към крал, да се преструвам, че не забелязвам аферите му, да отговарям за домакинството, да навиквам прислугата, да избирам цветя и дантелени покривчици, да ходя на гости, да пия чай, да клюкарствам с другите съпруги… Да се крия зад дребнавата маска на етикецията, докато накрая забравя коя съм? В момента живея между два свята, Едуард. Виждам и двата. Светът, който виждам, когато се разхождам на пристанището, Едуард, ми се струва по-реален, по-жив. Колкото до Матю Хаг — презирам и него, и поезията му. Не ме смятай за безпомощна девойка, Едуард, защото не съм такава. Не дойдох при теб да търся помощ. Дойдох да взема своето.

— Имаш предвид мен?

— Ако пожелаеш. Зависи от теб, ала знай — връзката ни няма да се радва на татковата благословия, но ще има моята.

— Не ме тревожи толкова баща ти, колкото изборът, който е направил за теб.

— Страхуваш се да не си навлечеш омразата на семейство Хаг? Това ли те спира?

В онзи момент разбрах, че нищо няма да ме спре.

— Не, Каролин.

— Надявах се.

Разделихме се с уговорката да се срещнем отново. След това отношенията ни се задълбочиха. Успяхме да ги запазим в тайна. Няколко месеца се виждахме само двамата — откраднати мигове по пътищата между Бристол и Хадъртън, из пасбищата по възвишенията. Един ден обаче тя обяви, че на другата сутрин Матю Хаг ще поиска ръката й. Сърцето ми спря. Бях решен да не я изгубя. Защото я обичах, защото мислех само за нея, защото се наслаждавах на всяка минута с нея. Всяка дума, всеки жест на Каролин бе като божествен нектар за мен; всичко у нея ме омайваше: всяка извивка и всеки контур, уханието й, смехът й, изтънчените й обноски, острият й ум.

Затова паднах на колене и улових ръката й. Думите й навярно не бяха подкана, а сбогом. Дори да беше така, поне унижението ми нямаше да се разчуе надлъж и нашир. Свидетели щяха да са само птичките в короните на дърветата и кравите по поляните, които ни наблюдаваха с премрежени очи и преживяха мудно.

— Каролин, ще се омъжиш ли за мен?

Затаих дъх. При всяка среща с нея, при всяка открадната целувка ме преследваше неверие в късмета ми. Сякаш някой ми погаждаше лоша шега — очаквах Том Кобли да изскочи от сенките и да избухне в гръмогласен смях. Ако не бях жертва на отмъстителна шега за моя сметка, тогава навярно бях просто развлечение за Каролин — последен флирт, преди да се отдаде на семейните задължения.

— О, Едуард — усмихна се тя, — мислех, че никога няма да попиташ.

9.

На другия ден потеглих към града и Хокинс Лейн. Знаех само, че Матю Хаг ще я посети на сутринта и докато вървях по улицата край редицата от къщи, сред които беше и нейната, се питах дали той вече е при нея, дали е поискал ръката й.

Бях сигурен, че Каролин е смела жена, не познавах по-смела от нея, ала щеше ли с лека ръка да отхвърли възможността да изживее дните си в разкош, предизвиквайки гнева и възмущението на майка си и баща си? Знаех колко силно е изкушението да доставиш радост на родителите си, колко лесно е да избереш този път. Кой кръст е по-тежък — на неудовлетворението или на терзанията на съвестта?

Докато стоях пред нея — а тя ме обичаше истински — решението навярно бе по-лесно. Ала нощем, когато разкаянието взема връх и те налягат съмненията? Възможно ли е да е размислила и сега да приема поруменяла предложението на Матю Хаг, пишейки ми мислено прощално писмо. Случеше ли се така, е… Дилан Уолъс беше винаги на разположение.

В същия момент забелязах как вратата на дома й се отваря. Появи се Уилсън, после писарят и зад тях Матю Хаг. Той протегна ръка на Каролин и четиримата поеха към пристанището, следвани от Роуз.

Тръгнах след тях, мъчейки се да разгадая намеренията на Матю Хаг. Защо я водеше на пристанището?

На мръсния, смрадлив, гъмжащ от народ кей с въздух, натежал от миризмата на конски фъшкии, катран, риба и некъпани мъже, завърнали се след месеци в открито море? Отправиха се към шхуна, закотвена на дока, около която се трупаха хора. Корпусът на кораба бе покрит с платнище, което закриваше името му. Спряха пред него и забелязах как очите на Каролин се застрелкаха нервно ту към Матю Хаг, ту към шхуната. Явно и тя започваше да се досеща за целта на посещението им. След миг Хаг падна на колене и екипажът на шхуната, Уилсън и писарят застанаха, сключили ръце зад гърбовете в очакване да заръкопляскат.

— Скъпа, ще станеш ли моя съпруга? — зададе най-сетне въпроса си Матю Хаг.

Кролин преглътна и заекна:

— Матю, з… защо тук?

Той я изгледа покровителствено, махна царствено с ръка и платнището се смъкна и разкри името на шхуната, изписано с позлатени букви: „Каролин“.

— Няма по-подходящо място, скъпа моя!

При други обстоятелства щях сигурно да позлорадствам от объркването на Каролин. Тя рядко губеше присъствие на духа. Съмнението и паниката, които зърнах в очите й, очевидно й бяха толкова непознати, колкото и на мен.

— Матю, поставяш ме в неловко положение…

— Моя скъпа Каролин, мое прекрасно цвете… — подхвана той и подкани с дискретен жест писаря, който тутакси започна да тършува за перото, за да запише поетичните думи на господаря си.

— Как иначе да ти покажа сватбения си подарък? А сега ми отговори, моля те. Виж колко хора ни гледат…

О, да, озърнах се и сякаш цялото пристанище бе притихнало, наострило слух да чуе думите на Каролин.

— Не, Матю — каза тя.

Хаг се изправи толкова рязко, че писарят му отстъпи припряно назад и едва не се строполи на земята. Лицето на Хаг потъмня. Присвил устни, той се насили да запази спокойствие и да се усмихне криво-ляво.

— Шегуваш се, нали?

— Не, Матю, сгодена съм за друг.

Хаг изопна рамене, сякаш да сплаши Каролин. Застанах сред множеството, усетих как кръвта ми кипва и си запроправях път напред.

— За друг ли? — изграчи Хаг. — И кой е този друг?

— Аз, сър! — извиках, изскочил пред тълпата.

— Ти! — процеди през зъби той.

Уилсън вече пристъпваше напред и в очите му съзирах яростта, че не съм взел предвид предупреждението му. И че се е провалил. Хаг протегна ръка и го спря.

— Не, Уилсън, не тук — уточни многозначително. — Не сега. Сигурен съм, че дамата на моето сърце ще размисли…

Множеството следеше учудено и развеселено развоя на събитията. Думите на Каролин несъмнено разпалиха наново интереса му:

— Не, Матю, ще се омъжа за Едуард.

— Знае ли баща ти? — разгневи се той.

— Още не — отвърна тя и добави: — Ала имам чувството ще скоро ще разбере.

За миг Хаг застина, разтреперан от яд, и за пръв път, но не за последен изпитах съчувствие към него. В следващия момент той изрева на зяпачите да се залавят с работата си, изкрещя на екипажа на шхуната да спусне отново платнището и извика на Уилсън и писаря, че си тръгват от пристанището. Обърна демонстративно гръб на Каролин и през рамо се втренчи гневно в мен. Очите ми срещнаха очите на Уилсън. Той прокара бавно показалец по гърлото си.

Не биваше да го правя, разбира се — не е здравословно да провокираш хора като Уилсън — ала не се сдържах и отвърнах на смъртната му заплаха с предизвикателно намигване.

10.

Така Бристол разбра, че Едуард Кенуей, фермер, който отглежда овце и печели има-няма седемдесет лири годишно, ще се ожени за Каролин Скот.

Развихри се истински скандал — че Каролин Скот ще се венчае за бедняк, бе достатъчна причина да разбуни духовете. А фактът, че е отхвърлила Матю Хаг, наля допълнително масло в огъня. Чудя се дали шумотевицата в крайна сметка не проработи в наша полза, защото макар да се подготвях за ответен удар — известно време се озъртах за Уилсън на всеки ъгъл, а всяка сутрин поглеждах през прозореца със страх — такъв не последва. Не видях Уилсън, не чух нищо от Матю Хаг.

В крайна сметка заплахата за брака ни не дойде отвън — нито от Кобли, нито от Емет Скот, нито от Матю Хаг и Уилсън — а отвътре. От мен.

Имал съм достатъчно време да обмислям причините, разбира се. Проблемът бе, че от ума ми не излизаше срещата с Дилан Уолъс и обещанията му за богатствата на Новия свят. Исках да замина и да се върна при Каролин като богат мъж. Смятах го за единствената ми възможност да преуспея, единствения ми шанс да съм достоен за нея. Защото, разбира се, усетих вкуса на триумфа, почувствах се дори по-издигнат, след като Каролин Скот ми стана съпруга и я измъкнах изпод носа на Матю Хаг, но не след дълго настъпи нещо, което мога да опиша само като застой.

На сватбата Емет Скот нанесе решителния си удар. Редно е да сме благодарни, предполагам, че с майката на Каролин все пак присъстваха на церемонията. Лично аз не изпитвах нито капчица признателност. Бих предпочел да не бяха дошли. Ядосвах се как татко, стиснал почтително шапката си, се кланя и раболепничи пред Емет Скот — нищо и никакъв търговец, а не аристократ, когото само парите, а не потеклото деляха от нас.

Заради Каролин обаче се радвах, че дойдоха. Не одобряваха брака ни, никак даже, ала не искаха да изгубят дъщеря си. Дочух майка й да казва:

— Искаме да си щастлива, Каролин.

Разбрах, че говори само от свое име. В очите на Емет Скот не виждах такова желание. Виждах израза на мъж, комуто са отнели възможността да се изкачи по социалната стълба и да осъществи мечтите си да спечели влияние. Дойде на сватбата ни по принуда или вероятно заради удоволствието да си каже тежката дума в църквата, след като изрекохме обетите си.

Емет Скот имаше черна коса, причесана напред, тъмни изпити скули и устни, присвити вечно надолу като котешки задник. Лицето му всъщност неотменно изглеждаше като на човек, захапал възкисел лимон. С изключение на онзи единствен случай, когато присвитите му устни се извиха в тънка усмивка и изрекоха:

— Зестра няма да има.

Съпругата му — майката на Каролин — затвори очи, сякаш именно от този момент се е страхувала и се е надявала опасенията й да не се сбъднат. Явно бяха разговаряли предварително и последната дума принадлежеше на Емет Скот.

И така, преместихме се в пристройка в татковата ферма. Постегнахме я, но в крайна сметка тя си остана просто пристройка — със стени от клони и кирпич и със сламен покрив, който плаче за смяна.

Връзката ни започна през лятото, когато домът ни бе прохладно убежище от знойното слънце. През влажната и ветровита зима обаче той никак не напомняше убежище. Каролин беше свикнала с тухлената къща и оживения Бристол, с прислуга, която пере, готви и изпълнява всичките й прищевки. Тук не тънеше в охолство. Беше бедна. И съпругът й беше беден. Без перспективи.

Пак започнах да посещавам кръчмите, ала не бях същият като преди — ведър ерген, напорист пияница и шут. Сега носех бремето на ежедневието върху плещите си и седях с гръб към другите маси — попрегърбен, втренчен мрачно в халбата, сякаш всички обсъждат мен и шушукат: „Ето го Едуард Кенуей, който не може да осигури сносен живот на съпругата си“.

Допитах се до Каролин, разбира се, дали да стана капер. Тя не каза „не“, ала не каза и „да“, а в очите й прочетох опасение и безпокойство.

— Не искам да те оставям сама, ала е възможно да тръгна беден и да се върна богат — обясних й.

Заминех ли обаче, щеше да е без благословията й. Оставех ли я сама в разнебитената колиба във фермата, баща й да ме обвини, че съм я напуснал, а майка й — да ме възненавиди, задето съм наскърбил дъщеря й. Нямаше начин да спечеля тази битка.

— Опасно ли е? — попита ме тя една нощ, когато заговорих отново за каперство.

— Нямаше да е така добре платено, ако не беше — отвърнах и тя, естествено, се съгласи неохотно да замина. Имаше ли избор? Не исках обаче да я оставя с разбито сърце.

Една сутрин се събудих от пиянския ступор, примигвайки в светлината на изгрева, и видях Каролин, вече облечена и готова за деня.

— Не искам да заминаваш — каза ми тя, обърна се и излезе.

Друга нощ седях в „Ливид Брус“. Изглеждах неузнаваем — превит над халбата, отпивах големи глътки между черните мисли и наблюдавах как течността намалява. Не отлепях очи от нея. Тъжният факт обаче е, че това всъщност беше истинското ми аз — младият шегаджия бе изчезнал, заменен от угрижен мъж.

Каролин помагаше във фермата. Отначало мама се ужаси. Възрази, че изтънчена дама като нея не бива да работи. Каролин се засмя и настоя. Наблюдавах я как снове из двора, където за пръв път я видях, яхнала коня си, а сега в колосано бяло боне, работни ботуши и престилка, и ме обземаше ту гордост, ту унижение, че се провалям като съпруг. Някак си се чувствах още по-зле, защото Каролин не недоволстваше — сякаш беше единствената, която не смята настоящото си положение за стремглаво спускане по социалната стълба. Усещаха го всички други, а най-остро — аз.

— Искаш ли още една бира? — Познах гласа, долетял иззад гърба ми, и се обърнах към Емет Скот, бащата на Каролин.

За последно го бях видял на сватбата ни’, когато обяви, че няма да даде зестра на дъщеря си. Сега предлагаше питие на омразния си зет. Такива са любителите на чашката обаче. В състояние като моето, когато наблюдаваш как бирата в халбата ти намалява и се питаш как да си купиш още, си готов да приемеш почерпка от всекиго. Дори от Емет Скот — най-заклетия ти враг. Мъж, който те ненавижда почти толкова, колкото го ненавиждаш и ти. И така, той поръча по халба бира и издърпа високия стол до мен, като остърга звучно плочника с краката му.

Помните ли как ви описах изражението на Емет Скот? Как изглежда като човек, захапал възкисел лимон. Е, докато разговаряше с мен — омразния Едуард Кенуей — физиономията му беше още по-измъчена. Аз се чувствах като у дома в гостилницата — тук се сливах напълно с обстановката, ала той седеше като на тръни. Току поглеждаше през рамо, все едно се страхува да не го нападнат неочаквано изотзад.

— Така и не успяхме да поговорим — констатира Емет Скот, а аз се засмях горчиво в отговор.

— На сватбата се погрижи да не успеем.

Бирата ми развързваше езика, разбира се, вдъхваше ми смелост. И тя, и фактът, че в битката за сърцето на дъщеря му аз бях победил. Сърцето й все пак принадлежеше на мен. Нямаше по-необоримо свидетелство за всеотдайността й от това, че се е отказала от толкова много, за да бъде с мен. Дори и той явно го разбираше.

— И двамата сме врели и кипели мъже, Едуард — подхвана той.

Личеше си колко се старае да си придаде самоуверен вид. Аз обаче виждах зад маската. Виждах истинското му лице — на уплашен неприятен човек, борещ се да оцелее в бизнеса, който вероятно бие съпругата и прислугата и смята, че хора като мен са длъжни да му се кланят и раболепничат като мама и татко на сватбата (при този спомен веднага ме обзе неудържим гняв).

— Какво ще кажеш да сключим сделка?

Отпих дълга глътка от бирата и го погледнах право в очите.

— Какво имаш предвид?

Лицето му се изопна.

— Да се махнеш от нея. Да я изгониш. Каквото и да е. Да я освободиш. Да ми я върнеш.

— И ако го сторя?

— Ще те направя богаташ.

Пресуших халбата до дъно. Той кимна въпросително към нея. Казах „да“ и зачаках да ми донесат нова. Пресуших и нея почти наведнъж. Стаята започна да се върти.

— Е, знаеш какво да направиш с предложението си, нали?

— Едуард — приведе се напред той, — и двамата знаем, че не си в състояние да осигуриш добър живот на дъщеря ми. И двамата знаем, че се криеш отчаян в кръчмата, защото не можеш да й осигуриш приличен живот. Обичаш я, знам, защото навремето и аз бях неспособен като теб.

— Неспособен ли? — процедих през зъби.

— Да — просъска той и се облегна назад. — Ти си овчар, момче.

— Къде отиде „Едуард“? Мислех, че говорим като равни.

— Като равни? Никога няма да си равен с мен и го знаеш отлично.

— Грешиш. Имам планове.

— Чух. Искаш да станеш капер. Да натрупаш богатства в морето. Ала нямаш необходимите качества, Едуард Кенуей.

— Имам.

— Липсва ти характер, морал. Предлагам ти изход от дупката, която сам си изкопал, момче. Обмисли го много внимателно.

Допих бирата.

— Какво ще кажеш да го обмисля над още една халба?

— Както желаеш.

Пред мен се появи нова халба и аз се заех да я изпратя в историята. В ума ми кръжаха смутни мисли. Той имаше право. Това беше най-пагубното в целия разговор. Емет Скот имаше право. Обичах Каролин, ала бях неспособен да й осигуря приличен живот. Съпружеският дълг повеляваше да приема предложението му.

— Тя не иска да заминавам — отбелязах.

— А ти?

— Искам да подкрепи плана ми.

— Няма да стане.

— Не съм изгубил надежда.

— Ако те обича наистина, няма да те подкрепи.

Макар и пиян, разбирах логиката му. Съзнавах, че е прав. И той знаеше, че е прав.

— Имаш врагове, Едуард Кенуей. Много врагове. Някои — могъщи. Защо не си отмъщават според теб?

— От страх?

Пиянската арогантност си казваше думата.

— Не, разбира се — изсумтя презрително той. — Щадят те заради Каролин.

— Значи ако приема предложението ти, вече нищо няма да ги спира.

— Нищо, освен моята закрила.

Не бях сигурен. Изпих още една халба, взрян в унилото му лице. Не си тръгваше — самото му присъствие ми напомняше колко оскъдни са възможностите ми. Станах да си вървя, но краката ми се подгънаха и се наложи да се уловя за масата, за да не падна. Бащата на Каролин ме подхвана с отвратено изражение и ме поведе към къщи — не за да не пострадам, а за да се увери, че Каролин ще ме види в какво състояние съм. Така и стана. На влизане плетях крака и се кикотех пиянски. Баща й изпъчи гърди и отсече:

— Този мъж е развалина, Каролин. Негоден да живее на сушата, камо ли по море. Замине ли за Новия свят, ще ти причини само страдания.

— Татко… татко…

Тя се разхлипа. Аз се строполих върху леглото и видях как ботушите му се отдалечават и той излиза от стаята.

— Дърт червей — проломотих. — Не е прав за мен.

— Надявам се — отвърна тя.

Тласкан от пиянска самонадеяност, възкликнах:

— Вярваш ми, нали? Не ме ли виждаш, застанал на палубата на кораб, плъзгащ се към пристанището? Горд, достоен капитан с джобове, препълнени с дублони. Аз си го представям.

Погледнах я. Клатеше глава. Не си го представяше.

На другия ден, щом изтрезнях, не си го представях и аз.

Беше въпрос на време, предполагам. Липсата на перспектива се превърна в трети член на семейството ни. Прехвърлях отново и отново възможностите. Парите на Емет Скот в замяна на дъщеря му. Мечтите ми да отплавам.

И двете означаваха да разбия сърцето на Каролин.

11.

На другия ден посетих Емет Скот. Похлопах на вратата на къщата на Хокинс Лейн. Отвори ми Роуз, естествено.

— Господин Кенуей — учуди се тя и поруменя леко. Настъпи неловко мълчание. После тя ме помоли да почакам и не след дълго ме отведе в кабинета на Емет Скот — голямото писалище в средата на стаята и тъмната ламперия й придаваха мрачен, сериозен вид. Емет Скот седеше зад писалището. В сумрака приличаше на гарван с тъмната си коса, мъртвешкото лице и изпитите скули.

— Обмисли ли предложението ми? — попита той.

— Да. И реших да ти съобщя възможно най-скоро решението си.

Той скръсти ръце и устните му се извиха в победоносна усмивка.

— Дойде да си вземеш лептата значи? Колко струва дъщеря ми?

— Колко беше готов да платиш?

— Бях готов?

Мой ред беше да се усмихна, ала внимавах да не прекалявам. Опасен човек беше Емет Скот. Играех рискована игра с коварен противник.

— Реших да замина за Новия свят. Знаех къде да потърся Дилан Уолъс. Бях съобщил новината на Каролин.

— Разбирам.

Той събра замислено върховете на пръстите си.

— Ала не възнамеряваш да заминеш завинаги?

— Не.

— Имах предвид сделка при други условия.

— Да — кимнах. — Всъщност ти предлагам ново споразумение. Надявам се да разбереш колко е изгодно. Аз съм Кенуей, господин Скот, имам гордост. Обичам дъщеря ти, колкото и да ти е неприятно, и й желая само доброто. Искам да се върна от плаването като богат мъж и да предоставя на Каролин живота, който заслужава. Живот, който ти също смяташ, че й се полага.

Той кимна, но присвитите устни издаваха презрението му.

— И?

— Давам ти дума, че няма да се върна, преди да забогатея.

— Разбирам.

— И ти давам дума да не казвам на Каролин, че си възнамерявал да я откупиш.

— Разбирам — повтори той с потъмняло лице.

— Искам само да ми дадеш възможност да натрупам състояние и да осигуря на Каролин живот, с какъвто е свикнала.

— Ще продължиш да й бъдеш съпруг. Не исках това.

— Смяташ ме за непрокопсаник, недостоен да й бъде опора. Надявам се да докажа, че грешиш. Докато ме няма, несъмнено ще виждаш по-често Каролин. Нищо чудно омразата ти да надделее и да се възползваш от възможността да я настроиш срещу мен. Освен това може да загина и в този случай тя ще се върне завинаги при теб — млада вдовица, която ще си намери нов съпруг. Как намираш предложението ми? В замяна моля само да ми позволиш да осъществя безпрепятствено Плана си.

Той кимна, обмисляйки споразумението и навярно наслаждавайки се на представата как загивам в морето.

12.

Дилан Уолъс ме назначи в екипажа на „Император“, който бе закотвен в бристолското пристанище и щеше да отплава след два дни. Върнах се у дома и съобщих на Каролин, мама и татко. Последваха сълзи, разбира се, обвинения и молби да остана, ала аз не отстъпих. Каролин излезе, отчаяна от новината. Обясни, че й трябва време да помисли. Застанали на прага, я проследихме с поглед как пришпорва коня и поема към Бристол да сподели със семейството си. Е, Емет Скот поне ще разбере, че изпълнявам договорката, рекох си. Надявах се и той да спази обещанието си.

Сега, години по-късно, не знам дали го е направил. Ала скоро ще науча. И ще настъпи денят на отплатата.

Тогава обаче бях млад, глупав и самонадеян. И безотговорен — толкова безотговорен, че щом изпратих Каролин, пак потеглих към кръчмите. Открих, че част от някогашната ми жизнерадост се е върнала, и разтръбих пред всички как ще отплавам и как скоро господин и госпожа Кенуей ще бъдат богаташи благодарение на морските ми подвизи. Насладих се на презрителните усмивки, с които ми напомняха колко се надскачам, как не притежавам необходимата смелост за целта, как не след дълго ще се върна с подвита опашка и как предавам баща си. Ведрото ми изражение не помръкна нито за секунда. Кимах им многозначително, сякаш им казвам: „Ще видите“.

Ала въпреки алкохола във вените ми и скорошното отплаване — или вероятно точно заради тях — думите им ме разколебаха. Питах се дали наистина съм способен да понеса живота в открито море, дали няма да се върна с подвита опашка. И да, знаех, че е възможно да загина. Те бяха прави и за друго — предавах баща си. Забелязах разочарованието, изписало се по лицето му, когато му съобщих новината, и то не го напусна оттогава. Тъгуваше навярно, понеже мечтата му да работим заедно във фермата — макар и поизбледняла — най-сетне бе зачеркната завинаги. Не само се канех да започна нов живот, но и охотно отричах стария. Животът, който той бе изградил за мен и за мама. Аз го загърбвах, решил, че заслужавам по-добър. Не бях обмислил какво въздействие ще окаже решението ми върху отношенията на Каролин с мама и татко, ала хвърляйки поглед назад, си давам сметка колко абсурдно е било да очаквам тя да остане във фермата.

На другата нощ се върнах вкъщи и я сварих облечена като за път.

— Къде отиваш? — попитах задавено след вечерта в кръчмата.

Тя сведе очи. До краката й лежеше чаршаф, свит на вързоп, който определено не хармонираше на дрехите й — по-елегантни от обикновено, както установих, щом се вгледах по-внимателно.

— Аз… — Най-после ме погледна в очите. — Родителите ми ме помолиха да отида да живея при тях. Съгласих се.

— Как така ще живееш при тях? Ти живееш тук. С мен.

Отвърна ми, че е трябвало да продължа да работя с татко. Да съм щастлив с това, което имам. Да съм щастлив с нея. През мъглата на изпитата бира й казах, че съм щастлив с нея и всичко, което правя, го правя заради нея. Тя бе разговаряла с родителите си, разбира се, и макар да очаквах баща й, този гнусен червей, да започне да я настройва срещу мен, не вярвах да се случи толкова скоро.

— Цял живот ли искаш да живееш със селянин? — кипнах.

Гласът ми прозвуча твърде остро. Спогледахме се. Уплаших се да не би татко да ме чуе. После тя си тръгна. Аз извиках след нея да я убедя да остане. Напразно.

На другата сутрин, вече изтрезнял, си спомних случилото се предишната вечер. Мама и татко ме гледаха мрачно и укоризнено. Харесваха, дори обичаха Каролин, защото преди години мама бе изгубила дъщеря и за нея Каролин бе не само дъщерята, която е нямала, а и помощник във фермата, при това срещу оскъдна надница. За да дава своя принос, така казваше.

— Докато дойде бебето — повтаряше мама и сръгваше с лакът татко, който се усмихваше широко.

— Може би скоро — отговаряше поаленяла Каролин.

Е, опитвахме. Заминаването ми обаче слагаше край на опитите. Освен че я харесваха и работеше във фермата, Каролин помагаше на мама и в счетоводството. Ала сега я нямаше — нямаше я, защото аз не бях доволен от живота си. Защото исках приключения. Защото пиенето вече не успяваше да разсее отегчението и унинието.

Попита ме защо не съм щастлив с нея. Бях щастлив с нея.

Ала доволен ли бях от живота си? Не, не бях.

Отидох при нея. Опитах се да я убедя да си промени решението. Беше ми съпруга, а аз все още й бях съпруг. Работех за доброто на семейството ни, за доброто и на двама ни, а не само за моето.

(Заблуждавах се, мисля, че е вярно. И изглежда до известна степен беше вярно. Ала знаех, а сигурно знаеше и тя, че макар наистина да исках да й осигуря охолен живот, исках и да видя света отвъд Бристол.)

Думите ми удариха на камък. Каза ми, че се страхува да не пострадам. Обещах да бъда предпазлив и да се върна с пари. Обясних й колко ми е нужна вярата й, ала тя сякаш не ме чуваше. Заминавах в същия ден. Сбогувах се с нея, събрах си багажа, окачих торбите на седлото и поех, сподирян от същите укоризнени погледи, които ме пронизваха в гърба като стрели. Здрачаваше се. Яздех с натежало сърце към „Император“. Вместо да ме посрещне с очакваната суетня на кораб, отплаващ на другата сутрин, палубата пустееше. Шестима мъже — моряци навярно — играеха на зарове. До всеки лежеше кожен мях с ром, седяха върху бурета, а за маса им служеше обърната щайга. Погледнах отново към „Император“ — преоборудван търговски кораб с висок корпус. Лампите не бяха запалени и парапетите светеха под лунните лъчи. Приличаше на заспал великан и макар и смутен от безлюдната палуба, изпитах благоговение от размерите и достолепието му. Да спя на хамак в търбуха му. Да се катеря по мачтите му. Гледах новия си дом.

Един от мъжете ме изгледа изпитателно.

— Какво те води насам? — попита ме.

Преглътнах. Почувствах се много млад и неопитен и внезапно се почудих отчаяно дали всичко, което говорят за мен — бащата на Каролин, пияниците в кръчмите, дори самата Каролин — не е вярно. Ами ако наистина се окажа негоден за живота в открито море?

— Дойдох да отплавам с вас — обясних. — Изпраща ме Дилан Уолъс.

Четиримата се разкикотиха и ме погледнаха още по-заинтригувано.

— Дилан Уолъс те нае, а? — каза първият. — И преди ни е изпращал хора. Какво умееш, момче?

— Господин Уолъс сметна, че съм способен да служа на кораба. — Надявах се гласът ми да прозвучи по-уверено, отколкото се чувствах.

— Как е зрението ти? — осведоми се един от мъжете.

— Добре.

— Страх ли те е от височини?

Разбрах какво има предвид, когато ми посочи върха на мачтата, където се намираше гнездото на съгледвача.

— Господин Уолъс ме нае по-скоро за матрос — уточних.

Всъщност каза „офицер“, но не смятах да изплювам камъчето. Бях млад и нервен. Не глупак.

— Умееш ли да шиеш, момко?

Подиграваха ми се явно.

— Че какво общо има шиенето с мореплаването? — попитах дръзко въпреки обстоятелствата.

— Матросите трябва да умеят да шият, момче — обясниха ми.

Косите и на четиримата бяха прибрани в насмолени опашки, а изпод ръкавите и яките на блузите им надничаха татуировки.

— И да връзва възли. Бива ли те с възлите, момче?

— Ще се науча — отвърнах.

Огледах кораба — навитите платна, въжетата, увиснали на спретнати клупове от мачтите, месинговите дула на оръдията. Представих си, че съм като мъжете, седнали върху буретата — с обветрени лица, потъмнели от слънцето, и дръзки погледи на авантюристи. Господари на кораба.

— Ще се наложи да свикнеш и с доста други неща — обади се един от тях. — Да изстъргваш раковини от кила например и да запълваш процепите в дъските с катран.

— Страдаш ли от морска болест, синко? — попита друг. Определено ми се присмиваха. — Ще остане ли храната ти в корема, когато ни връхлети буря и вълните залашкат кораба?

— Предполагам — отвърнах и добавих, обзет от внезапен гняв: — Но не затова господин Уолъс прецени, че съм подходящ за член на екипажа.

Те се спогледаха. Израженията им се промениха едва забележимо.

— Нима? — Единият изпружи краката си, обути в мръсни брезентови панталони. — Защо според него от теб ще излезе добър моряк?

— Видя ме как се бия и според него ще съм полезен в битка.

— Боец си, а?

— Да.

— Е, ще имаш десетки възможности да докажеш способностите си, момче. От утре. Ако искаш, ще ги изпробваш и срещу мен.

— Как така утре? — учудих се.

Той вече бе насочил вниманието си към играта.

— Утре, след като отплаваме.

— Казаха ми, че ще отплаваме през нощта.

— Тръгваме утре, момче. Капитана още го няма. Тръгнах си с мисълта, че навярно съм си спечелил първите врагове на кораба. Е, от друга страна, разполагах с още малко време. Време да се помиря поне с родителите си. Яхнах коня и поех към къщи.

13.

Препусках към къщи. Защо се връщах? Навярно за да им кажа, че съжалявам. Да им обясня какви мисли се въртят в ума ми. Все пак бях техен син. Надявах се татко да съзре у мен частица от себе си. И да ми прости. Защото докато яздех по пътя, осъзнах, че повече от всичко искам да ми простят — и той, и мама. Чудно ли е, че бях разсеян и невнимателен?

Наближавах фермата. На мястото, където дърветата обрамчваха тясната алея, долових някакво движение в живия плет. Спрях и се ослушах. Живеете ли сред природата, усещате промените, а сега нещо определено не беше наред. Някъде отгоре долетя остро изсвирване — явно предупреждение — и същевременно в двора на къщата се размърдаха сенки. Сърцето ми заби лудешки, пришпорих коня и се втурнах натам. Зърнах пламтяща факла. Не лампа, а факла, каквато използват при палежи. Видях тичащи силуети и в светлината на факлата различих качулките им.

— Хей! — изкрещях, за да събудя мама и татко и да подплаша нападателите. — Хей! — извиках отново.

Във въздуха полетя факла, завъртя се и остави оранжева диря в тъмното небе, преди да се приземи сред дъжд от искри върху сламения покрив на къщата ни. Сламата беше суха като барут. Гледахме да я мокрим през лятото, за да не пламне, ала винаги имаше по-неотложни задачи и очевидно цяла седмица не бяхме я поливали с вода, защото огънят лумна тутакси.

Видях още фигури — три или четири. После, точно щом влязох в двора и спрях, от едната страна ме връхлетя някой, сграбчи ме за туниката и ме смъкна от коня. Строполих се на земята, останал без дъх. Наблизо се издигаше купчина камъни, с които смятахме да издигнем стена. Оръжия. Над мен се надвеси качулат силует и закри луната. Зърнах за миг как платът на качулката пулсира пред устата му, отмервайки забързаното му дишане, и в следващия момент юмрукът му ме халоса по лицето. Извърнах се и вторият удар ме улучи по врата. До него застана втора фигура, проблесна стомана и разбрах, че съм безпомощен. Приготвих се да умра. Първият обаче възпря новодошлия с рязко и властно „Не“. Бях спасен от острието, но не и от боя. В корема ми се заби ботуш и ме преви одве. Познах ботуша. Ботушът ме ритна пак — отново и отново, докато най-после спря и нападателят ми си отиде. Стиснал многострадалния си корем, аз се метнах настрана и закашлях. Чернотата заплашваше да ме погълне. Прииска ми се да се отпусна в прегръдката й. Представата да потъна в забрава ме изкушаваше. Да падна в несвяст и да не усещам болката. Да прескоча направо в бъдещето.

Нападателите бягаха. Чувах ги как бягат. Сетне овцете заблеяха уплашено.

Не биваше да се предавам. Бях жив, нали? Без малко да целуна стоманата, ала ми дадоха втори шанс. Не биваше да го пропилявам. Трябваше да спася родителите си. Още тогава разбрах, че ще потърся разплата. Собственикът на ботушите щеше да съжалява, че не ме е убил, когато е имал възможност. Бях сигурен в това.

Изправих се. Над двора се стелеше пушек като гъста мъгла. Едната кошара вече гореше. И къщата. Трябваше да ги събудя, да събудя мама и татко.

Пръстта около мен бе окъпана в оранжевото сияние на огъня. Конски тропот огласи нощта. Обърнах се и видях неколцина ездачи да се отдалечават от фермата. Бяха свършили работата си — пожарът се бе разразил буйно. Грабнах камък и се прицелих в един от ездачите, но имах по-сериозни грижи. Със стенание — отчасти от усилието, отчасти от болка — се обърнах към къщата и го хвърлих към горния прозорец на къщата.

Уцелих. Помолих се да съм успял да разбудя родителите си. Гъст пушек обвиваше двора, пламъците бучаха като адски огньове. Овцете блееха в кошарите и изгаряха живи.

Най-сетне те се появиха — прегърнал мама, татко си проправяше път през стихията с невиждащи очи. Мислеше само как да опази мама. След като я изведе навън, далеч от обсега на пламъците и я остави нежно близо до мен, той се изправи и се взря безпомощно в подпалената къща. Втурнахме се към кошарата, откъдето вече не долиташе блеене — стадото ни, прехраната на татко, го нямаше. После татко направи нещо, което никога не бях виждал. По покритото му със сажди, зачервено от горещината лице потекоха сълзи.

— Татко — протегнах ръка към него, ала той се отдръпна гневно.

След миг се обърна отново към мен. Трепереше като листо, едва сдържайки яростта си, сякаш е впрегнал цялото си самообладание да не избухне. Да не се нахвърли върху мен.

— Отрова. Ти си отрова — промълви през стиснати зъби. — Съсипа живота ни.

— Татко…

— Махай се оттук — процеди той. — Махай се! Не искам да те виждам повече.

Мама се размърда и понечи да възрази и за да не създавам повече ядове — да не ставам причина за повече ядове — аз възседнах коня и тръгнах.

Повече не ги видях.

14.

Препусках в нощта с единствените си спътници — мъката и гнева. Яздех към града и спрях пред „Олд Шилейла“, където започна всичко. Влязох вътре, притиснал с длан натъртените си гърди. Залитах леко и усещах как лицето ми пулсира от ударите.

Разговорите в кръчмата секнаха. Всички се обърнаха към мен.

— Търся Том Кобли и невестулката, която му се води син — казах на пресекулки и ги изгледах смръщено. — Идваха ли тук?

Всички ми обърнаха гръб. Приведоха рамене.

— Не искам неприятности — обади се гостилничарят Джак иззад бара. — Достатъчно неприятности си ни навличал, Едуард Кенуей, стигат ни за цял живот. Много благодарим.

Произнесе го като една дума: „Много благодарим“.

— Ще разбереш какво е истинска неприятност, ако прикриваш Кобли — предупредих го и тръгнах към бара.

Той посегна към нещо, което знаех, че е там — сабя, окачена на пирон извън полезрението на посетителите. Изпреварих го и протегнах ръка със светкавичен замах. Болката в корема ми лумна отново, ала успях да сграбча пръв оръжието и да го извадя от канията. Джак дори не разбра какво става. Докато обмисляше да измъкне сабята, тя се озова пред гърлото му. Много благодарим.

В кръчмата беше сумрачно. В камината гореше огън, тъмни сенки танцуваха по стените, посетителите ме наблюдаваха с присвити, бдителни очи.

— Кажи ми дали Кобли и синът му са идвали тук тази вечер — притиснах сабята към гърлото на Джак и той разкриви лице.

— Не спомена ли, че днес отплаваш с „Императора“?

Не Джак, някой друг проговори. Не го различавах в тъмнината. Не познах гласа.

— Е, плановете ми се промениха и слава богу, иначе мама и татко щяха да изгорят в леглата. — Надигнах глас. — Това ли искахте всички? Защото така щеше да се случи. Знаехте ли?

Карфица да паднеше, щеше да се чуе. Не отлепяха очи от мен — мъже, с които бях бил и с които се бях бил, жени, с които бях лягал. Пазеха тайните си в мрака, не смятаха да ги издават. Отвън изтрополи каруца. Всички я чуха. Атмосферата в гостилницата се нажежи още повече. Навярно беше Кобли. Дошъл да затвърди алибито си. Измъкнах Джак иззад бара, без да свалям сабята от гърлото му, и го повлякох към вратата.

— Никой да не гъква — предупредих ги. — Не продумвайте, за да си остане цяло гърлото на Джак. Заслужава да пострада само подпалвачът на татковата ферма.

Отвън долетяха гласове. Познах гласа на Том Кобли. Застанах зад вратата точно щом се отвори, стиснал Джак като щит и опрял сабята в гърлото му. Тримата новодошли веднага отбелязаха мъртвешката тишина, ала осъзнаха с малко закъснение, че нещо не е наред.

Докато прекрачваха прага, кикотът на Том Кобли тъкмо замлъкваше. Видях познати ботуши — бяха на Джулиан. Изскочих иззад вратата и го пронизах със сабята.

„Да беше ме убил, когато имаше възможност.“ Ще накарам да го напишат върху надгробната ми плоча.

Приклещен в рамката на вратата, Джулиан се втренчи ококорено първо в сабята, забита в гърдите му, а после в очите ми. На прощаване с този свят видя убиеца си. Последната му ругатня бяха капките кръв, които изкашля в лицето ми, преди да умре. Не е последният, когото съм убил. В никакъв случай. Ала беше първият.

— Том! Кенуей е тук! — извика някой в кръчмата, ала не беше необходимо — дори глупак като Том Кобли вече бе схванал.

Очите на Джулиан се изцъклиха и светлината в тях угасна. Той се плъзна, освободи се от сабята ми и се свлече пред прага като окървавен пияница. Зад него Том Кобли и синът му Сет бяха зяпнали, сякаш виждат призрак. После желанието им да се освежат с по халба бира и да се пофукат със среднощното си забавление се изпари, те се обърнаха и побягнаха.

Тялото на Джулиан ми препречваше пътя. Докато го прескоча, те спечелиха ценни секунди и изчезнаха в мрака. Сет обаче се бе препънал и тъкмо се изправяше на крака, докато Том, без да се обръща назад, без да спре, за да помогне на сина си, тичаше по шосето към фермерската къща от другата му страна. В миг налетях върху Сет, размахал окървавената сабя. Мина ми през ума той да е вторият, когото убивам. Кипях от гняв, а и казват, че първия път е най-трудно. А и щях да направя услуга на света, отървавайки го от Сет Кобли.

Не. Изпитах съжаление. И съмнение. Съществуваше възможност — нищожна, ала все пак възможност — Сет да не е бил там.

Вместо с острието пътьом го ударих с дръжката на сабята по тила. Възнагради ме гневен и болезнен крясък и той тупна на земята — в безсъзнание, надявах се. Заобиколих го бързо и се спуснах да догоня Том Кобли.

Знам какво си мислите. Нямах доказателство, че Том Кобли е бил там. Но знаех. Просто го знаех. В отсрещния край на шосето той рискува да погледне през рамо, преди да се улови с две ръце за ръба на каменната стена и да се прехвърли оттатък. Забеляза ме, простена уплашено и на мен ми остана време да отбележа, че макар да е пъргав за мъж на неговата възраст — страхът го пришпорваше допълнително, разбира се — го настигам. Преместих сабята в другата си ръка, за да прескоча стената, да се приземя на два крака и да продължа да го преследвам. Бях близо — надушвах вонята му — но той се шмугна зад барака и изчезна от погледа ми. Чух ботуши да хрущят по камъни наблизо, сякаш в двора има още някого. Запитах се дали не е Сет или собственикът на фермата. Или някой от „Олд Шилейла“. Съсредоточен да открия Том Кобли обаче, пропъдих размишленията.

Сниших се зад стената на бараката и се ослушах. Където и да беше, Кобли не се движеше. Погледнах наляво и надясно и видях само постройки — черни правоъгълници на фона на тъмносивата нощ. От време на време проблейваше коза, чувах щурците и нищо повече. От другата страна на пътя прозорците на кръчмата светеха, ала сградата изглеждаше притихнала. После в почти потискащата тишина се сипна чакъл. Том Кобли ме причакваше зад бараката. Премислих позициите ни. Той предполагаше, че ще се втурна безразсъдно към него, заобикаляйки бараката. Затова много бавно и възможно най-безшумно пропълзях към срещуположния ъгъл. Трепнах, защото краката ми разбутаха чакъла, и се помолих Том Кобли да не е доловил звука. Запромъквах се напред, притиснат към стената на пристройката. Доближих края на стената и се ослушах. Ако бях прав, Том Кобли ме дебнеше зад другия ъгъл. Ако грешах, чакаше ме нож в корема. Затаих дъх и рискувах да надникна. Бях преценил правилно. Том Кобли стоеше зад далечния ъгъл — с гръб към мен и вдигнал ножа. Лесна мишена, защото ме очакваше от погрешната посока. С три крачки щях да го стигна и да забия острието си в гърба му, преди да успее да пръдне. Но не. Исках го жив. Исках да разбера кои са съучастниците му. Кой е високият мъж с пръстена, наредил на Джулиан да не ме убива. Затова го разоръжих. Буквално. Спуснах се напред и му отсякох ръката. Е, поне такова беше намерението ми. Неопитността ми със сабята обаче си каза думата. Или пък острието бе твърде притъпено? Както и да е, замахнах, стиснал дръжката с две ръце, към рамото на Кобли и сабята преряза ръкава му и се заби в плътта, но не отсече ръката. Поне изпусна ножа. Кобли изпищя и отскочи назад. Улови се за раната, от което се разплиска кръв по стената и пръстта. В същия момент долових движение в мрака и си спомних шума, който бях чул, вероятно от трети човек. Твърде късно. От сенките се появи силует, озарен от лунната светлина. Видях безизразни очи зад качулка и работен гащеризон и ботуши, някак си прекалено чисти.

Горкият Том Кобли. Не разбра какво го чака и буквално се наниза гърбом върху сабята на непознатия. Острието се подаде през ребрата му, обляно в кръв. Той го погледна и простена за сетен път. После мъжът с качулката издърпа сабята си и тялото на Том Кобли се свлече тежко върху земята. Сещате ли се за поговорката: „Врагът на моя враг ми е приятел“. Нещо такова. Е, винаги има изключения, потвърждаващи правилото. В моя случай изключението бе мъжът с качулката и окървавената сабя. На врата ми още личеше болезненият белег от пръстена му. Лицето ми туптеше от юмруците му. Нямах представа защо уби Том Кобли, а и ми беше все едно. С боен вик се хвърлих напред и остриетата на сабите ни проехтяха като камбани в тихата нощ. Той парира с лекота удара. Един. Втори. Нападателната ми позиция тутакси се смени е отбранителна — защитавах се непохватно и бавно. Неопитен със сабята ли? Не, всъщност изобщо не умеех да се бия със сабя. Все едно размахвах пръчка. Неговата сабя изсвистя във въздуха и отвори рана в ръката ми. Усетих как топлата кръв потича по бицепса и напоява ръкава ми. С кръвта се отцеждаше и силата ми. Не се биехме. Вече не. Той си играеше с мен. Играеше си с мен, преди да ме убие.

— Покажи ми лицето си — предизвиках го задъхано, ала той не отговори.

Единственият признак, че изобщо ме е чул, беше лекият присмех в очите му. После дъгата на оръжието му ме заблуди. Реагирах бавно — не малко, а много бавно — и не успях да го спра да рани за втори път ръката ми. Удари отново. И още веднъж. Осъзнах, че нанася раните прецизно като лекар — колкото да ме обезвреди, но да не пострадам непоправимо. Достатъчно да ме обезоръжи. В крайна сметка така и не усетих как сабята се изплъзва от пръстите ми. Чух я как тупва в пръстта и погледнах надолу — лежеше на земята, а кръвта от порязаната ми ръка струеше върху нея.

Предположих, че ще свали качулката. Сгреших. Той насочи върха на сабята си към мястото точно под брадичката ми, а с другата ръка ми даде знак да коленича.

— Не ме познаваш, щом смяташ, че ще умра на колене, страннико — казах му, обзет от странно спокойствие пред лицето на поражението и смъртта. — Позволи ми да се изправя.

Той проговори с дълбок, безизразен глас, вероятно престорен.

— Няма да умреш днес, Едуард Кенуей. Но знай, че ако утре не отплаваш с „Император“, тази нощ е само началото за всеки, носещ името Кенуей. Тръгнеш ли, повече беди няма да споходят майка ти и баща ти. Не заминеш ли, ще страдат. Всички ще страдате. Разбираш ли?

— А ще науча ли кои са милостивите ми врагове? — попитах.

— Не. Знай само, че на света има сили, по-могъщи, отколкото предполагаш. Тази нощ ги видя как действат. Какви страдания причиняват. Нека това бъде краят. Не се връщай никога по тези брегове. А сега, Едуард Кенуей, ще коленичиш!

Сабята му се вдигна и дръжката й се стовари върху слепоочието ми.

Събудих се на „Император“.

15.

Поне си мислех, че съм на „Император“. Надявах се. С туптяща глава се изхлузих от хамака, стъпих на палубата и отлетях напред. Паднах по лице върху дъските и известно време — миг-два — се питах защо се чувствам толкова пиян, след като не помня да съм пил. Само дето не бях пиян, разбира се. Защо тогава се движеше подът? Люлееше се и след като го почаках малко да спре, осъзнах, че постоянното клатушкане е именно такова — постоянно. И няма да спре. Изправих се нестабилно, залитайки върху стърготините, разперил ръце, сякаш пристъпвам върху тясна греда. Тялото още ме болеше, ала се възстановявах — раните ми бяха позараснали. Явно бяха минали един-два дни. В следващия момент ме блъсна миризмата. Не, не миризма — смрад. Как вонеше само! Смесица от лайна, пикня, пот и морска вода. По-късно разбрах, че тази воня е характерна за трюма на кораба. Всеки месарски магазин и всяка кръчма имат собствена миризма — същото важи и за корабните трюмове. Страшното е колко бързо свикваш с нея. Миришеше на мъже, а на „Император“ имаше сто и петдесетима. Когато не работеха по палубата, не се катереха по платната и не се тълпяха в камбуза, спяха под оръдията или в хамаци като онзи, в който се бях събудил. Чух един от тях сега да хихика в сенките, когато корабът се лашна и ме запрати в дървена греда, а после безмилостно ме блъсна в срещуположния пилон. Моряшка походка. Така я наричаха. Трябваше да я усвоя.

— На „Император“ ли сме? — попитах мрака.

Корабът проскърца. Щях да свикна със скърцането, както и с миризмата и с моряшката походка.

— Да, на „Император“ сме.

— Нов съм тук! — извиках към сенките, стиснал пилона, сякаш животът ми зависи от това.

— Не думай! — разсмя се дрезгаво събеседникът ми.

— Колко далеч сме от сушата?

— Един ден. Доведоха те в несвяст. Прекалил си с пиячката сигурно.

— Нещо такова — отвърнах с побелели от стискането кокалчета.

Умът ми се насочи към събитията от предишните два дни, ала беше все едно да се вайкам над отворена рана. Твърде скоро, твърде болезнено. Налагаше се да осмисля случилото се. Да се изправя лице в лице с чувството за вина и да напиша писма. (Писма, които нямаше да успея да напиша, ако Каролин не беше ме научила, напомних си и пак ме обзе разкаяние.) Ала всичко щеше да почака.

Иззад мен долетя протяжно стържене. Извърнах се, присвих очи и щом свикнаха с полумрака, различих шпил. Горе ехтяха стъпките и виковете на моряците, работещи на палубата. Шпилът простена, проскърца пак и се завъртя.

Дърпайте! Изкрещя някой горе. — Дърпайте!

Въпреки всичко звукът ме превърна отново във възторжено малко момче. Озърнах се. От двете ми страни се редяха преносими оръдия. Дулата им приглушено сияеха в мрака. В другия край на помещението забелязах въжена стълба, увиснала от озарен от слънцето квадрат. Тръгнах към него и се изкачих на квартердека.

Скоро разбрах как спътниците ми са усвоили моряшката походка. Те не само се обличаха различно от мъжете на сушата — с къси куртки, карирани ризи, дълги брезентови панталони — но и се движеха различно. Целите им тела сякаш следваха инстинктивно ритъма на кораба. През първите няколко дни вълните под нас ме мятаха от греда на греда и току се просвах върху палубата, предизвиквайки гръмогласен смях. Не след дълго обаче — точно когато свикнах и с миризмата в трюма, и с натрапчивото скърцане на корпуса, и с усещането, че от необятното море ме делят паянтови дъски и няколко слоя смола — се научих да се движа в синхрон с водата, с „Император“. Скоро и аз ходех като другите моряци на борда.

Спътниците ми бяха кафяви като орехова черупка — всичките. Повечето носеха шалове или кърпи, завързани хлабаво около вратовете им, имаха татуировки, бради и златни обеци. Обветрените лица на по-старите моряци приличаха на стопени свещи, с вечно присвити, предпазливи очи. Повечето бяха десетина години по-възрастни от мен. Бързо разбрах, че са откъде ли не — Лондон, Шотландия, Уелс, западното крайбрежие.

Около една трета бяха чернокожи — избягали роби, потърсили свободата в открито море. Капитаните и другите моряци се отнасяха с тях като с равни — или по-точно като с отрепки като всички останали. Имаше неколцина и от американските колонии — от Бостън, Чарлстън, Нюпорт, Ню Йорк и Сейлъм. Повечето носеха постоянно оръжия — закривени къси саби, ками, кремъклийки. Пистолетите винаги бяха поне по два. Скоро научих причината — опасността първият да засече заради овлажнелия барут.

Обичаха да пият ром, езикът им беше невъобразимо груб и пиперлив, а най-много си падаха по гръмогласните кавги. Спойката им обаче бяха капитанските правила. Капитанът, шотландец, се казваше Алекзандър Долзъл — едър мъж, който рядко се усмихваше. Придържаше се строго към правилата и често ни ги напомняше. Застанал на кърмата пред моряшкото сборище, струпано на квартердека, главната и предната палуба, той ни предупреждаваше как всеки заспал по време на дежурство ще бъде овалян в катран и перушина. Всеки, спипан с друг мъж, ще бъде кастриран. Никакво пушене в трюма. Никакво пикаене в баласта. (И разбира се, както вече ви казах, по-късно аз въведох същите правила на моя кораб.)

Бях зелен и нов на борда. През онзи етап от кариерата си не бих дръзнал да наруша правилата.

Скоро започнах да свиквам с ритъма на живота в морето. Усъвършенствах моряшката походка, научих коя страна на кораба да използвам в зависимост от посоката на вятъра и да се храня с лакти върху масата, та чинията ми да не се пързаля. Често бях на вахта, научих се как да измервам дълбочината в плитчините и основите на навигацията. Учех се и от моряците, които обичаха да разказват бомбастични истории за битки с испанците, изпъстрени с мъдрости от сорта на: „Червено небе нощем — радост за моряка. Червено сутрин — бъди нащрек“.

Времето. Ветровете… Какви роби им бяхме! Развилнееха ли се, ведрата атмосфера се сменяше с мрачна деятелност, защото ежедневната работа да задвижваме кораба ставаше въпрос на живот и смърт в бурята, когато хапвахме надве-натри между поддържането на платната, насмоляването на корпуса и изпомпването на водата. Всичко се вършеше с мълчаливото съсредоточено отчаяние на борбата за оцеляване. Тези дни бяха изтощителни, изцеждаха силите ни докрай. Будувах, катерех се по въжените стълби, изпомпвах водата и подремвах под палубата, сгушен до кила. После стихията се смиряваше и животът потичаше постарому. Наблюдавах по-възрастните моряци — как пият, играят на зарове, говорят за жени — и разбрах колко скромни са били подвизите ми в Бристол. Някои от другарите по чашка в тамошните кръчми се смятаха за закоравели пияници и побойници, ала де да можеха да зърнат спътниците ми в действие! Свадите избухваха за нищо. Вадеха се ножове. Потичаше кръв. През първия месец на кораба чух да се трошат повече кости, отколкото през целия си седемнайсет годишен живот. И не забравяйте — отрасъл съм в Суонси и Бристол.

Жаждата за кръв обаче се изпаряваше бързо, както се и разразяваше — мъже, допреди секунда притиснали ножове в гърлата си, се помиряваха с мечешки прегръдки, които изглеждаха болезнени като самата схватка, ала явно постигаха желания резултат. Правилата повеляваха всяка свада да бъде разрешавана на брега в дуел със сабя или пистолет. Никой не го искаше, разбира се. Едно е да се счепкаш с някого, друго — да рискуваш да умреш. Затова разприте приключваха мигновено, както и започваха. Страстите се разпалваха мълниеносно и стихваха светкавично.

Истинските вражди на кораба бяха рядко явление, ала съдбата ме забърка в такава. Разбрах го през втория или третия ден на борда на „Император“. Обърнах се, усетил нечий остър поглед да се впива в мен, и му отговорих с усмивка. Приятелска усмивка или поне така смятах. Дружелюбната усмивка за един обаче е предизвикателна усмивка за друг. Явно предизвиках гняв. Отвърнаха ми със страховита гримаса.

На другия ден на квартердека някой ме сръга толкова силно с лакът, че се строполих на колене. Вдигнах очи, очаквайки да видя ухилено лице и да чуя: „Спипах те!“, но видях същия мъж да се отдалечава със самодоволно изражение. Беше едър мъж. На такива не бива да им заставаш на пътя. Аз обаче се бях озовал точно там.

По-късно говорих с Фрайди — чернокож моряк, който често спеше на хамака до мен. Описах му мъжа, съборил ме на палубата, и той веднага се досети:

— Блейни ще да е бил.

Блейни. Така го наричаха всички. И за жалост — имам предвид, за мен — Блейни ме мразеше. Мразеше ме в червата. Имаше причина вероятно. Понеже всъщност никога не бяхме си разменяли нито дума, причината едва ли беше сериозна. Важното е, че съществуваше в главата на Блейни, а само това в крайна сметка имаше значение. Това, както и фактът, че Блейни е грамаден и — според Фрайди — много го бива със сабята.

Блейни, както навярно вече сте се досетили, бе един от мъжете, на които се натъкнах през първата ми вечер на „Император“. Знам какво си мислите — че е онзи, с когото разговарях, и иска да ми даде урок за безочието.

Е, сгрешили сте, ако сте си го помислили. Блейни беше един от другите, които седяха върху буретата и играеха на зарове — недодялан свиреп мъж с изпъкнало чело и гъсти, постоянно смръщени вежди, сякаш е вечно учуден. През онази нощ почти не го забелязах и хвърляйки поглед назад, сигурно точно това го бе разгневило. Почувствал се е пренебрегнат и така се е породила враждата.

— Защо ли ми има зъб? — попитах Фрайди:

— Не му обръщай внимание — сви рамене той и затвори очи да покаже, че разговорът ни е приключил.

Така и правех. Не му обръщах внимание. И така очевидно го ядосвах още повече. Блейни не искаше да го пренебрегват. Искаше да го забелязват. Да се страхуват от него. Безстрашието ми разпалваше яростта му.

16.

Имах и други грижи. Слухът например, че капитана го сърбят ръцете за трофеи. От месеци не бяхме нападали чужд кораб и не бяхме плячкосали и половин пени. На кораба се надигаше ропот. Най-силно недоволството кипеше в неговата каюта. Всички разбираха как капитанът смята, че изпълнява своята част от сделката, ала не получава обещаното в замяна.

Каква сделка ли? Е, каперите служеха на Нейно Величество като неофициални войници във войната срещу Испания. В отплата, разбира се, ни позволяваха да нападаме безнаказано и колкото ни се иска испански кораби. Известно време било точно така. Постепенно обаче испанските кораби намаляваха. По пристанищата чувахме слухове, че се вижда краят на войната и скоро ще бъде сключено мирно споразумение.

Капитан Долзъл беше прозорлив мъж и умееше да предвижда откъде ще задуха вятърът. Щом останахме без плячка, реши да предприеме ход отвъд пълномощията, отредени ни от Короната.

Трафорд — помощник-капитанът — застана до капитан Долзъл, който свали тривърхата си шапка и избърса потта от челото си. Нахлупи я отново и се обърна към нас.

— Това нападение ще ни направи богати, момчета — джобовете ви ще се напълнят до пръсване. Ала ви предупреждавам, както изисква капитанският ми дълг, че начинанието е рисковано.

Рисковано. Да. Рискът да ни заловят, да ни осъдят и да увиснем на бесилото. Казвали са ми, че обесените си изпразвали червата. Затова овързвали бричовете на пиратите около глезените. Този срам ме плашеше най-много. Не исках Каролин да ме запомни така — увиснал на въжето, смърдящ на лайна.

Не бях напуснал Бристол, за да стана престъпник, пират. Останех ли на „Император“, приемех ли плана на капитана, щях да стана точно такъв. Щяха да ни погнат не само военните кораби на компанията „Ийст Индия“, ами и на Нейно Величество. Не, исках да бъда капер, а не пират. Ала не биваше да се връщам у дома без пари. По онова време си въобразявах, че богатството ще изкупи главата ми и ще усмири враговете ми. Но трябваше да го спечеля законно. Не се подсмихвайте иронично. Сега знам колко нелепо звучат думите ми. Тогава обаче все още имах кураж и мечти. И когато чух предложението на капитана и той обясни как е наясно, че не всички на кораба ще пожелаят да участват в беззаконието, и подкани всички, които не желаят, да го кажат сега, та да им помогне да напуснат кораба, аз понечих да пристъпя напред. Фрайди се протегна крадешком и ме възпря. Не ме погледна. Просто ми попречи да помръдна, вперил очи някъде в далечината. Прошепна ми с половин уста: „Чакай“. Не се наложи да чакам дълго. Петима от екипажа застанаха пред другите — добри мъже, които не искаха да бъдат пирати. Капитанът заповяда на помощника си да изхвърлят петимата добри мъже в морето. Реших занапред да си държа езика зад зъбите. И още нещо — да изпълнявам заповедите на капитана, докато взема своя дял от парите, а после да избягам, да се цаня на друг каперски кораб — все пак вече бях опитен моряк — и да отричам да съм бил на „Император“, когато е извършено ужасното престъпление.

Планът ми не беше безупречен, имаше недостатъци, признавам. За кой ли път се оказвах притиснат в ъгъла, принуден да избирам между не особено привлекателни възможности.

Когато виковете на хвърлените зад борда моряци стихнаха, капитанът ни запозна подробно с плана си. Не възнамеряваше все пак да нападаме Кралската флота — това би било самоубийство. Целта ни се движеше край западния африкански бряг и през януари 1713 година „Император“ отплава натам.

17.

Януари, 1713 година

Плавахме между островите и пускахме котва в закътани заливи и речни устиета. Изпращаха ни за провизии — дърва, вода, вино, ром. Понякога оставахме дни наред и ловяхме костенурки, птици, кози и свине, за да се прехранваме.

Веднъж се наложи да ремонтираме кила на „Император“. Изтеглихме го на сушата и с помощта на големи камъни и въжета го обърнахме на една страна. Със запалени факли изгорихме водораслите и раковините, намазахме го със смола и сменихме прогнилите дъски под ръководството на дърводелеца, който очакваше с нетърпение тези моменти. Нищо чудно, разбира се, понеже мачтите и платната също се нуждаеха от поправка, а дърводелецът се разпореждаше самодоволно с кормчията и помощник-капитаните, които нямаха друг избор, освен да си мълчат и да изпълняват нарежданията му.

Бяха щастливи дни — ловяхме риба, наслаждавахме се на злощастието на началството. Почти се разочаровах, когато отплавахме отново.

Преследвахме търговски кораб на компанията „Ийст Индия“. Търсехме го край западния африкански бряг. Моряците не криеха съмненията си в благоразумието на начинанието. Знаехме, че нападайки такъв престижен кораб, се превръщаме в издирвани престъпници. Капитанът обаче ни обясни, че в Карибско море патрулират само три военни кораба и два военни платнохода, а се говорело, че „Амазонска галера“ — корабът на „Ийст Индия“ — превозвал ценна стока. Успокояваше ни, че ако го атакуваме в открито море, далеч от сушата, ще успеем да го плячкосаме и да избягаме невредими. Но нали моряците на плячкосания кораб ще ни видят, запитах се гласно веднъж. Нали ще съобщят на военните, че „Император“ ги е нападнал? Фрайди само ме изгледа. Погледът му не ме впечатли.

Открихме „Амазонска галера“ след три дни плаване.

— Платно на хоризонта! — долетя вик от върха на мачтата.

Бяхме свикнали да го чуваме, та не се обнадеждихме особено. Наблюдавахме как капитанът и кормчията се съвещават. След малко потвърдиха, че корабът наистина е „Галера“. Променихме курса и се насочихме към него. Вдигнахме червен флаг — британското знаме — и „Галера“, разбира се, остана на място — сметнаха ни за английски капери, тоест за приятели. Така беше. На теория. Мъжете на „Император“ заредиха пистолетите си и провериха остриетата на сабите. Извадихме куките за абордаж и стрелците заеха позиция до оръдията. Щом приближихме, екипажът на „Галера“ осъзна, че се готвим за битка. Видяхме как по лицата на моряците се изписва смайване и паника, как се разбягват по палубата като подплашени коне. Ние, от своя страна, се строихме на палубата с насочени към тях пистолети, извадени саби и оголени зъби. Аз нямах пистолет, а сабята ми беше ръждясало желязо, открито от интенданта на дъното на стар сандък, но застанах между мъжете, два пъти по-възрастни от мен и десет пъти по-свирепи, и се постарах да се намръщя заплашително като тях. Да изглеждам кръвожаден като тях. Дулата на оръдията ни сочеха към „Галера“. Една дума и щяха да изстрелят залп, способен да разполови кораба и да прати екипажа му на морското дъно. Противниците ни се взираха ужасено в нас — лица на мъже, сварени неподготвени и обречени на гибел.

— Кажете на капитана си да дойде! — извика помощник-капитанът ни, извади пясъчен часовник и го постави с трясък върху парапета на палубата. — Не се ли яви, докато пясъкът изтече, ще открием огън!

Времето им изтичаше, когато най-сетне капитанът се появи на палубата, облечен в парадната си униформа и с предизвикателно — поне според него — изражение, което не прикриваше страха в очите му. Последва инструкциите на помощник-капитана ни, нареди да спуснат лодка, качи се в нея и гребците го докараха до нас. Неволно изпитах съчувствие към него. Възхитих се как се оставя на милостта ни, за да защити екипажа си, и как се изправя с високо вдигната глава и изкачва въжената стълба към кораба ни. Моряците до оръдията на долната палуба го посрещнаха с присмехулни възгласи, сграбчиха го грубо за раменете и го издърпаха над парапета на квартердека. Той се отърси от ръцете им, изопна отново рамене, приглади мундира и ръкавелите си и настоя да се срещне с капитана ни.

— Тук съм! — извика Долзъл и тръгна към него. Носеше тривърхата си шапка, а сабята му беше извадена. По петите му подтичваше помощник-капитанът Трафорд.

— Как е името ти, капитане?

— Бенджамин Причард, капитан на „Амазонска галера“ — представи се мрачно новодошлият, — и искам да знам какво означава това.

Той вирна брадичка и се изправи в цял ръст, ала Долзъл се извисяваше над него. Малцина можеха да се мерят с осанката му.

— Какво означава ли? — повтори Долзъл с тънка усмивка, вероятно за пръв път го виждах усмихнат. Погледна към мъжете си, събрани на палубата, и те избухнаха в злостен кикот.

— Да — отговори стегнато капитан Причард, говореше с аристократичен акцент. Странно, напомни ми Каролин. — Известно ви е, че корабът ми принадлежи на британската компания „Ийст Индия“, нали? И се радваме на закрилата на флотата на Нейно Величество.

— Както и ние — отсече Долзъл и посочи червения флаг, който се развяваше на най-високата мачта.

— Мисля, че изгубихте тази привилегия в момента щом насочихте дулата на оръдията си към нас. Освен ако нямате основателна причина.

— Имаме.

Погледнах към моряците на „Галера“. Макар и на прицел, те следяха с интерес събитията на палубата ни. Карфица да паднеше, щеше да се чуе. Само плисъкът на морето в корпусите на корабите и шепотът на вятъра в платната нарушаваха тишината. Капитан Причард се изненада.

— Наистина ли?

— Да.

— Разбирам. Обяснете ми тогава.

— Е, капитан Причард, причината е, че напоследък морето носи оскъдна печалба. Хората ми са неспокойни. Чудят се как ще им платя. Затова нападнах „Галера“ — да плячкосам ценностите ви.

— Ти си капер — напомни му капитан Причард. — Продължиш ли по този път, ще станеш пират, престъпник. — Обърна се към целия екипаж на „Император“. — Всички ще бъдете обявени за издирване, флотата на Нейно Величество ще ви залови и арестува. Ще ви обесят на Дока на екзекуциите и ще изложат окованите ви във вериги тела на показ в Уопинг. Това ли искате?

„Ще умрем, смърдейки на лайна“, помислих си.

— Чух, че Нейно Величество се кани да подпише договор с испанците и португалците. Услугите на каперите вече няма да са й нужни. Какъв избор имам? — попита капитан Долзъл.

Капитан Причард преглътна, защото нямаше отговор. Сега — наистина за пръв път — видях капитан Долзъл да се усмихва широко, разкривайки уста, пълна с изпочупени и почернели зъби като опустошено гробище.

— Е, сър, предлагам ви да се оттеглим, за да обсъдим местонахождението на съкровищата, натоварени на кораба ви — продължи той.

Капитан Причард понечи да възрази, но Трафорд го сграбчи и го повлече по стълбите към каютата с картите. Моряците насочиха вниманието си към мъжете на „Галера“. Възцари се напрегната, заплашителна тишина. После чухме писъците.

Подскочих и приковах очи в каютата, където се бяха усамотили капитаните. Забелязах, че и Фрайди се взира във вратата й с неразгадаемо изражение.

— Какво става? — попитах го.

— Шшт! Говори по-тихо. Какво мислиш, че става?

— Изтезават ли го?

Той подбели очи.

— Ти какво очакваше? Да го почерпят с ром и туршия ли?

Писъците продължиха. Израженията на моряците на другия кораб се промениха. Преди миг ни наблюдаваха гневно, злобно, сякаш подготвят коварен контраудар. Все едно сме шайка мошеници, които ще бъдат пометени като глутница крастави кучета. Сега в очите им се четеше неподправен страх — че може да са следващите.

Странно. Чувствах се и засрамен, и окуражен от случващото се. И аз бях причинявал болка и скръб, ала никога не прибягвах към самоцелна жестокост. Долзъл би казал: „Не самоцелна жестокост, момче. Цел+а е да разберем къде е скрито съкровището“. Ала това бе полуистина. Стъпеха ли на „Галера“, хората му веднага щяха да открият пляката. Не, истинската причина да изтезават капитана бяха променените изражения на мъжете срещу нас. Капитан Долзъл искаше да всее ужас.

Не знам след колко време — навярно след четвърт час, когато писъците станаха оглушителни, а безсърдечното хихикане на моряците на „Император“ стихна и дори най-безмилостните започнаха да се питат дали болката не е достатъчна за днес, вратата на каютата с картите се отвори. Долзъл и Трафорд излязоха. Капитанът огледа хората си с мрачно задоволство. После насочи очи към плахите лица на моряците на „Галера“. Накрая посочи към мен.

— Ти, момче!

— Ддд… да, сър — заекнах.

— В каютата, момче! Пази капитана, докато разберем дали информацията му е вярна. Ти също — посочи другиго.

Не видях кого, защото тръгнах бързо към квартердека, проправяйки си път през моряшкото море, напиращо да залее борда на другия кораб. После влязох в каютата, където ме очакваше първата изненада. Голямата маса за хранене, както и масата на кормчията с картите, инструментите за навигация и диаграмите бяха отместени настрани. В средата на помещението седеше капитан Причард. Вързаните му ръце бяха извити зад гърба. Долових странна, необяснима миризма. Главата на капитан Причард клюмаше. Щом чу вратата да се отваря обаче, той отлепи брадичката си от гърдите и помътените му от болката очи се втренчиха в мен.

— Ръцете ми — простена той. — Какво направиха с ръцете ми?

Преди да разбера, се стъписах за втори път, защото в каютата влезе другият тъмничар — не кой да е, а Блейни. Мамка му. Той захлопна вратата. Очите му се плъзнаха от мен към ранения капитан Причард и пак се върнаха към мен. Отвън долитаха виковете на другарите ни, които се готвеха да скочат на борда на другия кораб, ала ние сякаш бяхме много далеч и изолирани от битката. Без да отлепям очи от Блейни, заобиколих капитан Причард и застанах зад него. Погледнах към ръцете му, завързани зад гърба. И разбрах каква е миризмата. Миришеше на изгоряла плът.

18.

Долзъл и Трафорд бяха палили фитили между пръстите на капитан Причард, за да го накарат да проговори. Няколко се валяха върху дъските на пода до буркан с течност. Помирисах я и установих, че е солена вода — сигурно я бяха изливали върху раните, та да станат още по-болезнени. Ръцете му бяха покрити с мехури, почернели на места, а на други — разкървавени като накълцано месо.

Огледах се за мях с чиста вода, питайки се защо Блейни не помръдва. Защо не продумва. Е, той не ме остави да се чудя дълго.

— Ти и аз, а? Заедно? — изръмжа той.

— Да — отвърнах сухо. — Късметлии сме, нали, друже?

Видях кана с вода върху дългата маса и тръгнах към нея. Той сякаш не долови сарказма ми.

— Какви ги вършиш? — попита ме.

— Ще измия с вода раните му.

— Капитанът не ни изпрати да го лекуваме.

— Боли го, не виждаш ли?

— Не ми говори така, нищожество! — изрева Блейни и яростният му глас ми смрази кръвта. Не смятах да му показвам обаче, че се страхувам. Не трепнах. Външно съм винаги непоклатим.

— За бой ли те сърбят ръцете, Блейни?

Надявах се гласът ми да прозвучи по-уверено, отколкото се чувствах.

— Може би, може би…

В колана му бяха затъкнати два пистолета и сабя, но в ръката му сякаш от нищото изникна кама. Преглътнах.

— И какво смяташ да правиш, Блейни? Забрави ли, че нападаме друг кораб и ни пратиха да пазим капитана му? Не знам защо ми имаш зъб, но се опасявам, че трябва да отложим уреждането на сметките. Или имаш по-добра идея?

Блейни се ухили. В устата му проблесна златен зъб.

— О, имам друга идея, момче. Как ти се струва капитанът уж да се опита да избяга и да те убие междувременно? Или ти да се опиташ да му помогнеш. Развързал си пленника, а аз съм ви спрял и съм убил и двама ви? Тази идея ми харесва повече. А на теб?

Личеше си, че не се шегува. Отдавна чакаше сгоден случай. Несъмнено искаше да избегне боя с камшик, който би получил, ако ми се нахвърли безпричинно. Сега обаче му се удаваше подходяща възможност.

После нещо отклони вниманието ми. Коленичих да огледам ръцете на капитана и забелязах пръстена му. Дебел пръстен — печат със символ, който познах.

В деня, когато се събудих на „Император“, намерих лупа и огледах раните си. Бях порязан, насинен, изподраскан. Изглеждах така, както изглежда всеки пребит човек. Имах белег и от мъжа с качулката — пръстенът му бе оставил върху кожата ми отпечатък на кръст. Същия символ видях върху пръстена на капитан Причард. Въпреки страданията на клетника не се стърпях:

— Какво е това?

Гласът ми — малко по-остър и по-висок от необходимото — събуди подозренията на Блейни. Той се отлепи от затворената врата на каютата и тръгна към нас да погледне.

— Кое? — попита капитан Причард, ала Блейни вече стоеше до нас.

Той също забеляза пръстена, но се заинтригува не от значението, а от стойността му и без да се поколебае, го изтръгна от пръста на Причард, оголвайки изгорялата кожа. Писъкът на капитана отекна оглушително в каютата и стихна след доста време. Главата му пак се люшна напред върху гърдите, а от устата му се проточи дълга нишка слюнка.

— Дай ми го — казах на Блейни.

— Защо?

— Хайде, Блейни… — подхванах, ала чух нещо отвън и млъкнах.

— Платно на хоризонта — извика някой.

Не че забравихме враждата, по-скоро я загърбихме временно.

— Стой тук — нареди Блейни, стисна още по-здраво камата и излезе от стаята да провери какво става.

През отворената врата зърнах за миг суматохата, настъпила на палубата, сетне корабът се люшна и вратата се захлопна. Погледнах към капитан Причард, който стенеше от болка. Не исках да съм пират. Бях фермер от Бристол. Търсех приключения, вярно. Ала с честни средства, не с престъпни. Не бях разбойник. Не исках да изтезавам невинни хора.

— Развържи ме — каза капитанът с одрезгавял от болката глас. — Ще ти помогна. Ще те помилват.

— Ако ми обясниш какво представлява пръстенът.

Капитан Причард раздвижи бавно глава наляво и надясно, сякаш да се отърси от болката.

— Пръстенът? Какъв пръстен? — попита объркано, недоумяващ защо, за бога, този млад моряк му задава безсмислени въпроси.

— Загадъчен мъж, когото смятам за враг, носеше пръстен като твоя. Искам да разбера какво означава.

Той се опомни. Гласът му прозвуча дрезгаво, но отмерено.

— Означава могъщество, приятелю, огромна сила, която може да ти помогне.

— Ами ако я използват срещу мен?

— Това също може да се уреди.

— Имам чувството, че вече са я насочили срещу мен.

— Освободи ме и аз ще използвам влиянието си да разбера. Каквато и неправда да са ти сторили, ще се погрижа да я поправя.

— Въвлечена е жената, която обичам. И неколцина могъщи мъже.

Следващите му думи ми напомниха нещо, което мъжът с качулката каза в двора на фермата.

— Има по-могъщи от тях. Кълна се в Библията, момче, че терзанията ти са разрешими. Каквато и неправда да са ти причинили, има изход.

Пръстите ми вече се бореха с възлите, ала щом въжетата се развързаха и се свлякоха върху пода на каютата, вратата се отвори с трясък. На прага застана капитан Долзъл. Очите му се въртяха диво. Размахваше сабята си. Зад него цареше хаос. Мъжете, преди миг готови да нападнат вражеския кораб — сплотени, доколкото е възможно да е сплотено каперското войнство — внезапно се бяха разпръснали и се щураха напосоки.

Капитан Долзъл каза само една дума, но тя беше достатъчна.

— Капери! — каза той.

19.

— Сър? — учудих се аз.

Вниманието на Долзъл, слава богу, беше твърде заето с неочаквания развой, та да се запита защо стоя зад стола на капитан Причард.

— Идват капери! — повтори той.

Погледнах ужасено към развързаните ръце на капитан Причард, който мигом се оживи. И макар благоразумно да задържа ръцете си зад гърба, не се стърпя да предизвика Долзъл:

— Едуард Тач е! Дошъл е да ни спаси. Бягай, капитане! За разлика от теб Едуард Тач е капер, предан на Короната. Разкажа ли му какво се случи тук…

С две големи крачки Долзъл се стрелна напред и заби сабята си в корема на Причард. Той се изпружи на стола, нанизан на острието. Главата му се отметна назад, очите му се впиха за миг в моите и в следващия тялото му се отпусна безжизнено.

— Нищо няма да разкажеш на приятеля си — изръмжа Долзъл, издърпвайки сабята си.

Ръцете на Причард увиснаха до хълбоците му.

— Развързани са! — погледна ме обвинително Долзъл.

— Сабята ви сряза въжетата, сър.

Отговорът ми явно го задоволи. Той се обърна и излезе тичешком от каютата. В същия момент „Император“ се разтърси — по-късно разбрах, че корабът на Тач ни е ударил странично. Някои твърдяха, че капитанът ни се втурнал да се включи в битката, но ударът го запратил към парапета на палубата, той се прекатурил и паднал във водата. Други казаха, че скочил сам в морето, за да не го заловят и обесят на Дока на екзекуциите.

Грабнах сабя и пистолет от каютата с картите, затъкнах пистолета в колана и изтичах на палубата. Веднага видях военния кораб. Каперите ни бяха нападнали откъм десния борд, а откъм левия моряците от „Амазонска галера“ се бяха възползвали да отвърнат на удара ни. Противниците ни превъзхождаха многократно и макар да се впуснах в мелето с размахана сабя, разбирах, че битката е изгубена. По палубата се лееше река от кръв, навсякъде се валяха телата на мъртвите ми другари, осеяни с дълбоки рани. Оцелелите се сражаваха. Мускетите и пистолетите гърмяха, звънтеше стомана, писъците на умиращите и бойните викове на каперите огласяха въздуха. Въпреки това аз се чувствах някак извън битката. Никога не съм проявявал малодушие, ала размених едва два удара със сабята, преди схватката да приключи. Мнозина от моряците на „Император“ бяха мъртви. Останалите паднаха на колене и захвърлиха оръжията си, надявайки се несъмнено противникът да прояви милост. Малцина продължаваха да се бият — първият помощник-капитан Трафорд например. До него се сражаваше мъж, чието име не успях да си спомня — май беше Мелинг. Двама капери се хвърлиха заедно срещу него, размахали саби с такава сила, че никакво бойно умение не бе в състояние да ги спре. Изтикаха го към парапета, от раните по лицето му рукна кръв, а от гърлото му се надигна писък, когато двете саби го пронизаха едновременно.

Виждах и Блейни. Недалеч забелязах и третия капитан. По-късно научих името му — Едуард Тач, прославил се след години с прозвището Черната брада. Изглеждаше точно както легендите го описват, макар по онова време брадата му де не бе толкова дълга — висок и слаб, с гъста тъмна коса. Беше участвал в схватката — дрехите му бяха опръскани с кръв, кръв капеше и от острието на сабята му. Едуард Тач и един от мъжете му напредваха към нас. Оказах се на пътя му, рамо до рамо с Трафорд и Блейни.

Блейни. Пак той.

Блейни погледна към мен, после към Трафорд и накрая към Тач. Явно осенен от идея, извика на Тач:

— Сър, да ги довърша ли вместо вас?

Посочи мен и Трафорд с върха на сабята си. Мен възнагради с особено зловеща усмивка. И двамата се втренчихме невярващо в него. Възможно ли е?

— Проклет кучи син! — изкрещя Трафорд, разярен от предателството, и скочи към Блейни.

Замахна със закривената си сабя по-скоро напосоки с надеждата късметът да го споходи. Блейни се отмести плавно настрани, сабята му изсвистя и прониза гърдите на Трафорд. Ризата на първия помощник-капитан се разпори и предницата й подгизна от кръв. Той простена от изненада и болка, ала предприе втора и за жалост, още по-дива атака. Блейни завъртя сабята си, нанасяйки удар след удар по лицето и гърдите на Трафорд. Помощник-капитанът изпусна оръжието си и се свлече на колене. Проскимтя безпомощно, от устните му бликна разпенена кръв и той се строполи по очи върху палубата. Аз се хвърлих срещу Блейни, ала и моята атака бе непохватна и хаотична като Трафордовата. Блейни ме разоръжи, без да пролее нито капка пот. Всички на палубата бяха притихнали, всички живи гледаха към нас. Стояхме пред входа на капитанската каюта — само аз и Блейни между нападателите и вратата.

— Да го довърша ли, сър? — попита пак Блейни, насочил върха на сабята си към гърлото ми. Отново със зловеща усмивка.

Едуард Тач пристъпи напред, разделяйки на две моряшкото море.

— Защо ме наричаш „сър“, момче? — поинтересува се той, сочейки Блейни със закривената си къса сабя, от която капеше кръвта на екипажа ни.

Върхът на сабята на Блейни погъделичка врата ми.

— Надявам се занапред да служа на вас, сър, и да докажа предаността си — отвърна той.

Тач погледна към мен.

— А ти, момко, какво планираш? Ако не умреш от сабята на другаря си, имам предвид? Искаш ли да ми служиш, или предпочиташ да умреш като пират у дома в Англия или тук?

— Не искам да съм пират, сър — отговорих бързо. (Не се усмихвайте.) — Исках само да припечеля нещо за съпругата си, сър. Честна печалба, с която да се върна в Бристол.

(В Бристол, откъдето ме прогониха, и при съпругата, която не ми позволяваха да виждам. Реших обаче да не занимавам Тач с дребни подробности.)

— Ха! — засмя се Тач и махна към обезоръжените мъже зад себе си. — Това сигурно важи за всички оцелели от кораба ти. Всеки ще се закълне, че не е възнамерявал да става пират. Ще се оправдае, че е изпълнявал заповедите на капитана. Принуждавали са го против волята му.

— Той управляваше с желязна ръка, сър — обясних. — Питайте, когото щете. Истина е.

— И как, мътните го взели, успя капитанът да ви придума да станете пирати? — попита Тач.

— Каза ни, че скоро бездруго ще бъдем пирати, сър. След като подпишат мирното споразумение.

— Е, вероятно е прав — въздъхна замислено Тач. — Не отричам. Но това не е извинение. — Той се усмихна широко. — Не и докато аз съм капер, заклел се да защитава и да помага на флотата на Нейно Величество и на кораби като „Амазонска галера“. — Той замълча и после добави: — Не те бива много със сабята, а, момче?

Поклатих глава.

— Личи си — разкикоти се Тач. — Но това не те спря да нападнеш здравеняка до теб, нали? Знаеше, че вероятно ще загинеш на върха на сабята му, но го направи. Защо?

— Блейни е предател, сър — настръхнах. — Причерня ми пред очите и…

Тач заби острието на сабята си в палубата, облегна се с две ръце на дръжката и погледна към Блейни, към чието обичайно изражение на гневно недоумение се бе прибавило колебание. Разбирах как се чувства. По лицето на Тач не се четеше на чия страна е. Той просто ни оглеждаше — ту мен, ту Блейни.

— Хрумна ми нещо — изрева най-сетне и всички на палубата сякаш си поеха едновременно дъх. — Ще уредим въпроса с дуел. Какво ще кажеш, момко?

Духът на екипажа се приповдигна, а моят се лашна надолу, все едно бяха сложени на везни. Не умеех да се бия със сабя. Блейни имаше опит с хладното оръжие. Щеше да ми види сметката за нула време.

— Но не със саби, момчета — засмя се Тач, — защото вече видяхме сръчността на единия. Не, предлагам ръкопашен двубой. Никакви оръжия, дори ножове. Устройва ли те това, момче?

Кимнах, мислейки как най-много ме устройва изобщо да не се бия, ала за по-добро от ръкопашен бой не можех да се надявам.

— Добре. — Тач плесна с ръце и сабята му затрептя. — Хайде, момчета, застанете в кръг и да видим за какво ги бива двамата джентълмени.

Беше 1713 година. Бях сигурен, че ще умра.

Като се замисля, оттогава минаха дванайсет години. Възможно е през онази година да сте се родили.

20.

— Да започваме — нареди Тач.

Моряците се бяха покатерили по такелажа и по мачтите, по въжените стълби, по парапета и по горните палуби на трите кораба — всеки точеше врат да вижда по-добре. Блейни си свали демонстративно ризата и остана по бричове. Последвах примера му с пълното съзнание колко е хилаво тялото ми. После и двамата вдигнахме юмруци и се втренчихме един в друг.

Противникът ми се хилеше иззад ръцете си — юмруците му бяха дебели като бутове и два пъти по-твърди. Кокалчетата на пръстите му приличаха на носове на статуи. Да, Блейни би предпочел да се бием със саби, но нямаше нищо против ръкопашната схватка — възможност да ме направи на пихтия с позволението на капитана, да ме пребие до смърт, без да рискува да го наложат с бича.

Моряците по палубата и мачтите надаваха възторжени възгласи, доволни от зрелището. От виковете не ставаше ясно на чия страна са, но се поставих на тяхно място. На какво биха искали да се насладят зяпачите? На хубав бой.

„Да им го дадем тогава“, помислих си. Вдигнах още по-високо юмруци и си спомних какъв трън в задника ми беше Блейни от самото начало. Никой друг не ме тормозеше на кораба. Само той. Този смрадлив кретен. През цялото време бях нащрек и се чудех защо ме мрази, понеже тогава не бях арогантен като у дома. Животът на борда ме опитоми. Смея да твърдя, че пораснах. Тоест нямаше истинска причина да ме мрази. Ала в същия момент ми хрумна. Истинската причина. Той ме мразеше просто ей така. Заради самата омраза. Ако ме нямаше мен, щеше да насочи омразата си към друг. Някой юнга навярно. Или чернокож моряк. Той просто обичаше да мрази.

И затова аз го възненавидях в замяна. Враждебността му ме объркваше? Превърнах я в ненавист. Необходимостта да страня от него ден след ден? Превърнах я в ненавист. Неизбежността да гледам глупавото му дебело лице ден след ден? Превърнах я в ненавист.

Аз нанесох първия удар. Той сякаш експлодира от мен. С цялата си бързина и тежест се шмугнах под предпазващите го ръце и го халосах в слънчевия сплит. Той изохка и залитна назад. По-скоро изненадата, а не болката го накара да свали за миг гарда — колкото да се стрелна светкавично наляво и да замахна с левия си юмрук. Уцелих го над дясното око и за една приятна секунда заликувах, че вероятно съм го довършил. Освирепелите мъже нададоха одобрителен рев. Добро попадение беше. Отвори рана, от която по лицето му текна ручейче кръв. Ала не, не успях да го спра завинаги. Просто обичайното му изражение на гневно недоумение стана още по-объркано. И по-гневно. Бях нанесъл два удара. Той — нито един. Дори не бе помръднал от мястото си. Отскочих назад. Не се славех с чевръсти крака, но в сравнение с Блейни бях пъргав. А имах и предимство. Първо аз пролях кръв и тълпата бе на моя страна. Давид срещу Голиат.

— Хайде, дебело копеле! — подразних го. — Хайде, нали за това си течеше зъбите, откакто стъпих на кораба? Да видим колко те бива, Блейни.

Моряците ме чуха и закрещяха, доволни вероятно от находчивостта ми. С ъгълчето на окото си зърнах как Тач отмята глава и избухва в смях, стиснал с ръце корема си. Блейни беше длъжен да нападне, за да измие срама. И той нападна, не може да се отрече.

Фрайди ми беше казвал колко умело върти сабята Блейни — затова го включвали в бойния отряд на „Император“ при абордаж. Не бе споменавал обаче колко го бива в юмручна схватка. Бе пропуснал тази подробност. А аз, незнайно защо, подценявах боксьорските му умения.

Научил бях моряшката мъдрост: „Никога не предполагай“, вярно, ала в този случай я забравих. За пореден път арогантността ми навлече неприятности.

Тълпата тутакси взе страната на Блейни. Никога не падай в битка — златно правило. Никога не падай в битка. Нямах избор обаче, когато юмрукът му ме улучи по главата и в нея забиха камбани. Строполих се на четири крака и изплюх зъб с кървава храчка. Очите ми се замъглиха. И преди ме бяха удряли, разбира се — десетки пъти, но никога, никога толкова силно.

Замаян от болката и рева на зрителите — ревяха за кръв, която Блейни щеше да им даде с удоволствие — го видях да се привежда към мен и усетих противния му дъх, стелещ се като мъгла пред черните му прогнили зъби.

— Дебело копеле, а? — изръмжа той и се изхрачи върху лицето ми. Е, подигравката „дебело копеле“ определено върши работа. Разчитайте на нея да задейства противника ви.

После той се изправи. Ботушът му беше толкова близо до очите ми, че забелязах паяжината от пукнатини по кожата. Все още зашеметен от болка, аз вдигнах жалко длан да се предпазя от неизбежната атака. Ритникът обаче не бе предназначен за лицето, а за корема ми. Поде ме във въздуха и пак ме събори върху палубата. Пак зърнах Тач и макар да си бях позволил да сметна, че е на моя страна, сега той се смееше гръмогласно на злощастието ми. Претърколих се немощно настрани, а Блейни вдигна ботуш над мен, готов да ме стъпче.

— Сър? — погледна той към Тач.

По дяволите! Нямаше да чакам. Изръмжах и сграбчих ботуша му. Извих крака му и той се пльосна по задник върху палубата. Зрителите задюдюкаха и заподсвиркваха с подновен интерес. Беше им все едно кой ще спечели. Искаха спектакъл. Усетих прилив на сили при вида на падналия Блейни и се хвърлих върху него, налагайки го с юмруци и ритайки го с колене в слабините и хълбоците като разгневено дете. Поощряваха ме последните искрици надежда да нанеса щастлив удар. Не успях. Днес късметът нямаше да ми се усмихне. Блейни сграбчи китките ми, изблъска ме, опрял длан в лицето ми, и ме запрати настрани. Носът ми изхрущя и по горната ми устна рукна кръв. Блейни се надигна, решен този път да не чака позволение от Тач. Готов да убива. В ръката му проблесна острие. Изгърмя пистолет и в челото му зейна дупка. Устата му се отвори и дебелото копеле падна ничком върху палубата, предало богу дух.

Когато зрението ми се проясни, видях Тач да ми подава ръка. В другата държеше все още сгорещената кремъклийка.

— В екипажа ми има свободно място, момче — каза ми. — Искаш ли да го запълниш?

Кимнах, изправих се и погледнах тялото на Блейни. От кървавата дупка в челото му се издигаше струйка дим. „Трябваше да ме убиеш, когато имаше възможност“, помислих си.

21.

Март 1713 година

На стотици мили, на място, където не съм бил и навярно никога няма да стъпя — макар все пак никога да не е късно — представители на Англия, Испания, франция, Португалия и Холандия пишеха договори, които щяха да променят живота ни, принуждавайки ни да сменим посоката и да зачеркнем мечтите си.

Това обаче предстоеше. Първо се приспособявах към новия живот — живот, който харесвах много. Извадих късмет, предполагам, че Едуард Тач ме взе под крилото си. „Кавгаджид“, така ме наричаше. Обичаше да се навъртам край него. Повтаряше, че ми се доверява — с право, защото наистина му служех предано. Едуард Тач ме бе спасил от пиратския живот, на който щеше да ме обрече капитан Долзъл, и от възможността да ме изхвърлят през борда като клетниците, отказали да приемат плана му. Намесата на Едуард Тач и покровителството му ми предоставяха шанс да се върна в Бристол, при Каролин, като състоятелен мъж и с високо вдигната глава.

И да, така е, макар с вас да знаем, че събитията не се развиха така.

Животът в морето беше почти същият като преди, но с няколко благоприятни разлики. Нямаше го Блейни, разбира се. За последно видях въпросния досадник да се плъзва в морето като мъртъв кит. Нямаше го и капитан Алекзандър Долзъл. Британците го осъдиха на смърт през 1715 година. Без тях двамата животът ми на кораба се подобри веднага. Живеех като капер. Нападахме испански и португалски кораби и ги плячкосвахме. Наред с моряшките умения започнах да усъвършенствам бойното изкуство. Тач ме наставляваше. Научи ме да се бия по-умело със сабя и с пистолет.

Усвоих и житейската философия на Едуард Тач, която той на свой ред бе научил от друг стар капер — мъж, на когото Едуард служеше и който също ми стана ментор. Казваше се Бенджамин Хорниголд.

Срещнах Бенджамин в Насау, разбира се. Не мисля, че смятахме пристанището в Насау на остров Ню Провидънс точно за своя територия, защото не действахме така. Ала то ни служеше като убежище със стръмните си скални зъбери от едната страна и дългия хълмист бряг от другата, преливащ в плиткото море — твърде плитко за военните кораби на Нейно Величество — с кея, където разтоварвахме трофеите и провизиите си, с крепостта върху възвишението, кацнала над паянтови къщурки с разнебитени дървени веранди. В залива имаше, естествено, великолепно пристанище, където корабите се приютяваха от стихиите и враговете. Гробището за кораби затрудняваше още повече нападателите — приличните на скелети останки от обгорени или заседнали в плитчините съдове предупреждаваха непредпазливите. Имаше палми, въздухът миришеше на море и смола, гостилниците не пестяха рома. Там бяха и Едуард Тач и Бенджамин Хорниголд.

Харесвах Бенджамин. Той беше менторът на Черната брада, както Черната брада беше мой ментор. Нямаше по-добър мореплавател от Бенджамин Хорниголд. Навярно смятате, че го казвам заради това, което се случи по-късно, но се налага да ми повярвате, защото се кълна, че е вярно. Имаше нещо различно у него. Дали заради осанката и орловия нос на английски генерал? А и се обличаше различно — по-скоро като войник, отколкото като капер.

Бях по-привързан към Тач, ала харесвах и него и го уважавах не по-малко. Все пак с негова помощ бяха създали Насау. Дори да нямаше друго, щях да го харесвам за това.

През юли 1713 година плавах с Едуард Тач, когато убиха кормчията ни на сушата. След две седмици получихме съобщение и капитанът ме извика в каютата си.

— Можеш ли да четеш, синко?

— Да, сър — кимнах и за миг си спомних Каролин.

Едуард седеше в единия край на навигационната маса, а не зад нея. Скръстените му крака бяха обути в дълги черни ботуши, носеше червен пояс и четири пистолета, затъкнати в дебел кожен колан, препасан през рамото. До него бяха разгърнати карти и диаграми, но нещо ми подсказа, че не тях иска да прочете.

— Трябва ми нов кормчия — каза той.

— О, сър, не мисля…

Той избухна в смях и се плесна по бедрата.

— Не, синко, и аз не мисля. Твърде млад си и неопитен за кормчия. Нали?

Втренчих се в ботушите си.

— Ела тук — подкани ме той. — Прочети ми това.

Прочетох на глас краткото съобщение за мирния договор, сключен между англичаните, испанците и португалците.

— Означава ли това… — подхванах, щом приключих с четенето.

— Да, Едуард — отвърна той (за пръв път ме наричаше по име, а не „синко“ или „момко“ — всъщност оттогава спря да използва последните две обръщения). — Означава, че капитан Александър Долзъл е бил прав. Дните на каперите изтекоха. По-късно ще говоря с екипажа. А ти? Ще продължиш ли да ми служиш?

Бях готов да го последвам до края на Земята, ала не го казах. Само кимнах, сякаш имам много възможности. Той ме погледна. Черната коса и брада придаваха на очите му още по-проницателен блясък.

— Ще бъдеш пират, Едуард, престъпник. Сигурен ли си, че го искаш?

Честно казано, не бях, но какъв избор имах? Не можех да се върна в Бристол. Не смеех да стъпя там без сандък с пари, а единственият начин да ги спечеля бе да стана пират.

— Ще отплаваме за Насау — обясни Тач. — Обещах на Бенджамин да се срещнем, ако това се случи. Ще обединим сили, защото и двамата ще изгубим моряци. Искам да си до мен, Едуард. Имаш кураж и сърце и те бива в битка. А и не бих се лишил от помощник, който умее да чете.

Кимнах поласкан. Когато се върнах в хамака си обаче и останах сам, затворих очи от страх да не се разплача. Не тръгнах по море, за да стана пират. О, разбирах, естествено, че нямам избор и съм принуден да поема по този път. Като мнозина, включително Едуард Тач. Ала не мечтаех за това. Не исках да съм престъпник.

Както споменах обаче, не виждах друга възможност. В този момент загърбих плановете да се върна в Бристол като почтен и състоятелен мъж. Оставаше ми единствено да се надявам да се върна богат. Отсега нататък целта ми бе да трупам богатства. Станах пират.