Черният флаг

35.

Май 1716 година

Два месеца по-късно бях в Тулум на източния бряг на полуостров Юкатан. Защо бях там ли? Заради потайния Джеймс Кид и това, което ми показа на остров Сан Инагуа.

Сега разбирам, че е очаквал момента да останем насаме, след смъртта на Дюкас, кражбата на галеона и… разрешаването на въпроса, така да се каже, с оцелелите френски войници — което се свеждаше до „присъедини се към нас и стани пират или поплувай в морето“, Тач пое към Насау с испанския галеон и повечето моряци.

Аз, Адевале и Кид останахме на острова със смътната идея да оползотворим някак си залива. Аз, разбира се, се надявах да се изтягам по плажовете, пресушавайки запасите от ром, а после да се върна в Насау. О, довършили сте укреплението без мен! Жалко, че пропуснах възможността да помогна. Нещо такова.

Какво възнамеряваше Кид обаче? Е, трудно е да се каже, поне до онзи ден, когато ми заяви, че иска да ми покаже нещо, и ме поведе към руините от времето на маите.

— Странни са, нали? — отбеляза.

Не грешеше. Отдалеч приличаха на купчина камъни, ала отблизо се оказаха съвършено подредени каменни блокове със странна форма.

— От маите ли са? — попитах го, втренчен в скалните отломъци. — Или са ацтекски?

Той ме погледна. По лицето му се изписа проницателното изпитателно изражение, с което сякаш не се разделяше. Почувствах се неловко, признавам. Винаги оставах с впечатлението, че се кани да ми разкрие нещо. Понякога ми се приискваше да изтръгна онези скрити козове от пазвата му и да ги видя. Инстинктът обаче ми подсказваше, че ще настъпи моментът да разбера. И не ме подведе.

— Бива ли те да разнищваш загадки, Едуард? — попита ме той. — Загадки, сложни въпроси и прочее?

— Що-годе — отвърнах предпазливо. — Защо?

— Мисля, че притежаваш природна дарба. Усещам я от известно време. Съдя по делата, мислите и светогледа ти.

Аха, моментът наближаваше.

— Не разбирам… Думите ти всъщност са непонятна загадка.

Той кимна. Каквото и да искаше да ми каже, нямаше да изплюе камъчето отведнъж.

— Да се качим горе, а? Ще ми помогнеш да проумея нещо.

Седнахме на върха на каменната постройка. Джеймс сложи длан върху крака ми. Погледнах я — почерняла, суха и загрубяла като на всеки пират и със същата паяжина от белези от живота в открито море, ала по-изящна и с по-дълги пръсти. Запитах се какво прави върху крака ми. Дали… Не, Не, разбира се.

Той проговори и гласът му прозвуча по-сериозно от преди — като на съзерцателен отшелник.

— Съсредоточи се и изостри сетивата си. Вгледай се отвъд сенките и звуците на материалния свят, докато видиш и чуеш блещукане.

Какви ги приказваше? Дланта му стисна крака ми по-силно. Поощряваше ме да се съсредоточа, да не се разсейвам. Допирът му, колкото и да е странно, пропъди неохотата, съпротивата ми. После… го видях. Не, не го видях. Как да го обясня? Почувствах го — почувствах го с очите си.

— Блещукане — отроних тихо.

Сияеше навсякъде около мен — по-ярка версия на нещо, което бях изпитвал и преди, седнал в двора у дома в Хадъртън късно нощем. В такива мечтателни мигове съзнанието ми се зарейваше свободно и светът сякаш ненадейно ставаше по-ясен и по-светъл. Слухът ми се изостряше, виждах неща, които преди не забелязвах, и най-необяснимото — чувствах се сякаш в мен има тайник, подземие, скътало необятно познание и очакващо да го достигна. За да го направя, ми трябваше само ключ.

Ето какво прозрях тук, седнал до Кид. Усещах, че съм намерил ключа. Проумях защо съм се чувствал различен през всичките изминали години.

— Разбираш ли? — прошепна Кид.

— Да. И преди съм го виждал. Сияние като лунна пътека върху океана. Все едно всичките ми сетива действат като едно и ми помагат да виждам звуци и да чувам форми. Странно нещо.

— Всеки мъж и всяка жена на света притежава скрита интуиция — подхвана Кид, докато аз се оглеждах наоколо като човек, пренесъл се внезапно в друг свят. Слепец, прогледнал неочаквано.

— Усещам го, откакто се помня — признах, — но смятах, че е свързано с мечтите ми или с нещо подобно.

— Повечето никога не го откриват — продължи Кид. — При други се проявява след дълги години. При малцина обаче е естествено като дишането. Усещаш светлината на живота. На миналия и на настоящия. Упражнява ли интуицията си, всеки е способен да обостри сетивата си.

После се разделихме с уговорката да се срещнем в Тулум. Ето защо сега се потях под знойните слънчеви лъчи и се опитвах да заговоря местна жена, застанала пред гълъбарник.

— Домашни любимци ли са ви? — попитах я.

— Куриери — отвърна тя на колеблив английски, наблюдавайки ме с присвити очи. — Така общуваме на островите. Споделяме информация, сключваме договори.

После тя ми каза, че Кид ме чака в храма на маите, и се сбогувахме. Как бе разбрала? И защо, докато вървях, ме глождеше мисълта, че са очаквали пристигането ми? Защо, докато прекосявах селото със схлупени колиби, долавях как обитателите му говорят за мен, ала погледнех ли ги, срещах безизразни очи? Някои бях облечени в пъстри широки роби и носеха накити, копия и тояги. Други бяха голи до кръста и само по панталони, а телата им бяха изрисувани със странни символи и причудливо украсени — със сребърни и златни гривни, с огърлици от мъниста и медальони от кости.

Запитах се дали и те са като хората от моя свят — впримчени в оковите на ранга и класата. И както в Англия джентълмените от висшето общество се разпознават по кройката на дрехите и качеството на бастуните, тукашните аристократи носят по-изящни роби и имат по-пищни накити и по-сложни рисунки по телата?

Навярно Насау бе единственото наистина свободно място. Или се заблуждавах?

Изведнъж джунглата сякаш потъна вдън земя и над мен се издигна висока пирамида — храм на маите с огромни стъпала, вдълбани по средата на каменните пластове.

Докато си поемах дъх, снишен в храсталака, забелязах наскоро отрязани клони и стъбла. Някой бе разчиствал пътека. Последвах я. Отведе ме пред врата в подножието на храма. Вътре ли? Да. Ще вляза.

Опипах рамката и с мъка я плъзнах настрани, колкото да се вмъкна в нещо като преддверие, ала не толкова тъмно, колкото очаквах. Сякаш някой бе запалил…

— Капитан Кенуей — долетя глас откъм сенките.

Не го познах и в миг извадих пистолета си и се озърнах в мрака. Невидимите ми врагове се възползваха от предимството на изненадата и пистолетът изхвърча от ръката ми. Някой ме сграбчи изотзад и прикова ръцете ми. Мъждукаща факла освети зад мен две неясни фигури в роби с качулки. Пред мен застанаха още двама. Единият беше Джеймс Кид. Другият — местен, с лице, забулено от качулката и неразличимо в сенките. Стоеше и се взираше мълчаливо в мен. Изчака ме да спра да се мятам и да ругая Джеймс Кид. Щом се успокоих, попита:

— Къде е асасинът Дънкан Уолпоул?

Погледнах към Кид. Очите му ме увериха, че всичко е наред и не съм в опасност. Не знам защо му се доверих. Все пак ме бе подмамил да дойда тук. Въпреки това ми олекна.

— Мъртъв и погребан — отговорих и не забелязах местният да настръхва, но усетих гнева му и добавих бързо: — След като се опита да ме убие.

Мъжът кимна бавно.

— Не съжаляваме, че го няма. Ала ти извърши предателството, замислено от него. Защо?

— За пари — отговорих безочливо.

Той пристъпи към мен, позволявайки ми да го огледам по-добре — имаше тъмна коса и проницателни сериозни очи. Смуглото му сбръчкано лице беше боядисано. И изглеждаше много ядосан.

— За пари ли? — процеди през зъби. — За оправдание ли да го смятам?

— Той притежава интуиция, менторе — намеси се Джеймс.

Интуицията. Това го разбрах. Но „менторе“? Как този вожд се оказа ментор на Джеймс?

Думите му поуспокоиха индианеца, чието име научих по-късно — Ах Табай.

— Джеймс ми каза, че си се срещнал с тамплиерите в Хавана. Видя ли мъжа, наречен Мъдреца? — попита ме той.

Кимнах.

— Ще познаеш ли лицето му, ако го видиш отново?

— Да.

След известен размисъл той очевидно взе решение.

— Трябва да се уверя — рече бързо и изчезна в сенките заедно с хората си.

С Джеймс останахме сами. Той ме изгледа предупредително и вдигна показалец да смълчи укорите ми. Взе факла, сбърчи лице, недоволен от оскъдната й светлина, и се шмугна приведен в тесен тунел към вътрешността на храма. Напредвахме, превити почти одве под ниския таван. Затиснати под тежестта на хилядолетните тайни, стаени в сенките, и двамата се питахме какво ли крие неизвестността пред нас. Думите ни отекваха в залата, но тук влажните каменни стени ги заглушаваха.

— В каква каша ме забърка, Кид? Кой, мътните го взели, беше онзи палячо?

— Ах Табай, асасин и мой ментор — отговори ми през рамо той.

— Значи си поклонник на някаква смахната религия?

— Асасини сме. Имаме Кодекс. Но той не ни повелява да действаме или да се подчиняваме. Само да бъдем мъдри.

Излязохме от ниския тунел в нов проход, където поне успяхме да се изправим.

— Кодекс — повторих. — Разкажи ми по-подробно. Заинтригува ме.

— „Истина не съществува, всичко е позволено.“ Само това е сигурно в света.

— Всичко е позволено? Харесва ми. Звучи чудесно.

Да мисля както ми е угодно и да действам както реша…

— Повтаряш механично думите, Едуард, но не ги разбираш.

Изсмях се.

— Недей да вириш нос, Кид. Последвах те като приятел, а ти ме измами.

— Спасих ти кожата, като те доведох тук, човече. Тези хора искаха да те убият като съучастник на тамплиерите. Аз ги разубедих.

— Е, браво на теб!

— Да, браво на мен!

— Значи тамплиерите преследват вас, а?

Джеймс Кид се разкикоти.

— Докато не се появи ти и оплеска всичко, ние преследвахме тях. Трепереха от страх. Но сега спечелиха преднина.

Аха…

Продължихме напред през лабиринта от тунели, огласяни от странни звуци.

— Има ли някой тук?

— Възможно е. На чужда територия сме.

— Наблюдава ли ни някой?

— Несъмнено.

Думите ни падаха като камъни, отеквайки от стените на храма. Идвал ли беше Кид тук и преди? Не ми каза, но явно знаеше как да борави с вратите, на които се натъквахме, и по кои мостове и стълби да минава. Изкачвахме се все по-нависоко, докато накрая застанахме пред последната врата.

— Каквото и да ме чака в края на пътя, дано си струва прахосаното време — процедих раздразнено.

— Зависи от теб — отвърна загадъчно Кид.

В същия момент камъните под краката ни поддадоха и цопнахме във вода.

36.

Каменни отломки ни препречваха пътя — поредното препятствие — та се наложи да плуваме под водата, докато най-сетне — точно когато си казвах, че няма да издържа без въздух нито миг повече — изскочихме на повърхността и се оказахме сред езеро в края на просторна зала.

Продължихме напред, прекосихме я и влязохме в друга, където открихме бюст с познато лице.

— Господи! — възкликнах. — Това е той! Мъдреца! Но статуята сигурно е на сто години!

— На повече е — отвърна Кид. — Сигурен ли си, че е той?

— Да, познах го по очите.

— Споменаха ли тамплиерите защо им е необходим?

Спомних си с погнуса.

— Напълниха с кръвта му малък стъклен куб.

Ти им го даде, напомних си, ала не изпитах вина. А и защо да изпитвам?

— Като този? — попита Кид, стиснал друг кристал.

— Да. Искаха да го разпитат и за Обсерваторията, но той избяга.

Кристалът изчезна в кесията на Кид. След кратък размисъл той отлепи очи от бюста на Мъдреца и заяви:

— Нямаме повече работа тук.

Върнахме се по други стълби в търбуха на храма и пак застанахме пред врата. Тя се плъзна настрани и сякаш след цяла вечност видях слънчева светлина. Вдъхнах свежия въздух и вместо да проклинам жегата както обикновено, й се насладих след влажния студ в храма.

Пред мен Кид Спря и се ослуша. Погледна назад и ми даде знак да се прокрадна тихомълком до него. Не знаех какво става, но го послушах. Бавно и безшумно се промъкнахме към Ах Табай, снишен зад висока скала — невидим, защото в далечината чувахме характерния жаргон на английските войници.

Докато се спотайвахме, Ах Табай ме погледна втренчено.

— Мъжът, когото видя в Хавана, приличаше ли на статуята в храма? — попита ме шепнешком.

— Лика-прилика са — отвърнах тихо.

Ах Табай се надигна да надникне над скалата.

— Явно наистина са намерили Мъдрец — промърмори той. — Надпреварата за Обсерваторията започва отново.

Обзе ме трепет, че вече съм част от нея.

— Затова ли се крием? — попитах.

— Ти си виновен, капитан Кенуей — порица ме през зъби Ах Табай. — Картите, които си продал на тамплиерите, ги доведоха до нас. Сега агентите на две империи знаят къде действаме.

Кид понечи да се изправи и да нападне войниците. Несъмнено му беше по-лесно да съсича английски войници, а не индианци, но Дх Табай го възпря. Улови го с една ръка и погледна към мен:

— Заловили са екипажа на Едуард.

Подскочих. Невъзможно! Адевале и мъжете ми в плен на англичаните!

Ах Табай ме погледна гневно за последен път и се шмугна в буренака. На мястото му остана тръба с отровни стрели. Кид я взе и ми я подаде.

— Вземи я. С нея ще привличаш по-малко внимание и ще отнемеш живота на по-малко хора.

Показа ми как да я използвам, а аз се почудих дали това е ново предизвикателство. Или ме обучават? Преценяват? Да правят каквото щат, помислих си мрачно. Аз не се подчинявам никому. Само на себе си и на съвестта си. Правила и дрънкулки? Не, благодаря.

Посъветвах ги мислено да си заврат Кодекса там, където слънцето не свети. А и за какво ли им трябвах? Заради интуицията? Заради умението да се бия?

Няма да се продам евтино, джентълмени, рекох си, прокрадвайки се към края на поляната, където моряците ми седяха със завързани ръце, опрели гръб о гръб. Добри момчета! Не оставяха на мира англичаните.

— Пусни ме, страхопъзльо, и се изправи срещу мен като войник!

— Ако знаеше какво те чака, щеше да си стегнеш войнишката раница и да си плюеш на петите!

Пъхнах първата стрела в тръбата. Знаех какво трябва да направя — да отстраня английските войници един по един, за да изравня донякъде силите. Клет индианец отвлече вниманието им тъкмо навреме. Нададе яростен вик, изправи се на крака и хукна да бяга. Благодарни за забавлението, войниците се прицелиха злорадо с мускетите и стреляха. Бум! Бум! Сякаш се прекършват клони. Облян в кръв, беглецът се строполи на земята. Войниците се разсмяха доволно, но не забелязаха как един от техните се свлече безшумно в храстите, стиснал стрелата, забита в гърлото му.

Докато стражите се връщаха на поляната, аз ги заобиколих и изстрелях следващата стрела по войника най-отзад. Скочих и го улових, преди да падне. Завлякох тялото му в шубрака, благодарейки мислено на храбрите си моряци. Нямаха представа, че съм тук, но ми помагаха, сякаш съм ги подготвил предварително.

Един войник се обърна, не видя другаря си и извика:

— Хей! Къде е Томпсън?

Спотаен в гъсталака, аз заредих трета стрела и притиснах тръбата до устните си. Поех си бързо дъх и издух бузи точно както Кид ми показа. Стрелата го улучи под челюстта и той вероятно си помисли, че го е ухапал комар — докато не изгуби съзнание.

Прелюдията приключи. Време беше за истинското зрелище. Преброих войниците. Трима мъртви, шестима живи. Успеех ли да елиминирам още двама, преди да се усетят какво става, щях да се справя лесно с останалите. С помощта на скритото острие. Аз и тайният кинжал. Действах и мислех като асасин. Значеше ли това, че съм асасин? Все пак се бях заклел да отмъстя на тамплиерите за случилото се в Хадъртън. Врагът на моя враг ми е приятел… Не, аз бях единак. Отговарях само пред себе си. Необвързан от кодекси. Години наред се борих да се освободя от условностите. Нямаше да изневеря на убежденията си.

Войниците се оглеждаха. Питаха се къде са другарите им. Осъзнах, че няма как да сваля още някого. Налагаше се да ги нападна. Шестима срещу един. Разполагах обаче с предимството на изненадата. Изскочих от храстите и първо срязах въжетата около китките на Адевале. Зад мен той се втурна да си намери оръжие. Острието беше в дясната ми ръка, пистолетът — в лявата. Застанал между двама войници, разперих ръце, натиснах спусъка и същевременно замахнах с острието. Единият умря с куршум в гърдите, а другият — с разпорено гърло.

Хвърлих празния пистолет и извадих втори от колана си. Две нови мишени се изпречиха пред мен. Този път замахнах от ляво надясно и забих острието в гърдите на третия войник. Пратих куршум в устата на четвъртия. Парирах саблен удар с острието. Следващият ми противник ме нападна с оголени зъби и нямах време да извадя третия пистолет. Разменихме си по няколко удара. Оказа се по-добър, отколкото очаквах. Докато губех ценни секунди да го отблъсквам, другарят му насочи мускета си към мен, готов да дръпне спусъка. Клекнах, подпрях се на коляно, замахнах нагоре с острието и срязах хълбока на войника със сабята. Мръсен номер. Гаден номер.

В рева му, освен отчаяние и болка долових нещо от английското чувство за достойнство. После краката му се огънаха и той се строполи на земята. Сабята му висеше в ръката, безпомощна да попречи на острието ми да се забие под брадичката му и да излезе през небцето.

Мръсен номер. Гаден номер. И глупав. Бях на земята (никога не падай по време на битка), с оръжие, вклинено в противника. Лесна плячка. Лявата ми ръка посегна трескаво към третия пистолет, но ако мускетът на войника не засечеше от влажния барут, бях мъртъв.

Погледнах го и видях типичното изражение на стрелец, готов да натисне спусъка. В същия момент Адевале връхлетя върху него и от гърдите му се подаде връх на сабя. Въздъхнах облекчено, когато кормчията ми подаде ръка. Разбирах колко близо съм бил от смъртта. На косъм от смъртта.

— Благодаря, Аде.

Той се усмихна, махна с ръка и очите и на двама ни се насочиха към войника. Гърдите му се надигаха и спускаха, поемайки последните дихания. Едната му ръка трепна и след това застина неподвижно, а ние двамата се запитахме какво ли щеше да е, ако събитията се бяха развили другояче.

37.

След като освободихме мъжете, с Джеймс слязохме на брега — бряг, отново принадлежащ на местните, а не на войници или робовладелци. Взирахме се в морето. Той изруга и ми подаде далекогледа си.

— Чий е корабът? — попитах.

Грамадна галера се отдалечаваше на хоризонта. Все още различавах моряците по палубата и човека, който им даваше заповеди.

— Виждаш ли стария мръсник? Холандски търговец на роби. Казва се Лорънс Принс. Живее като цар в Ямайка. Следим го от години. Пак ни се изплъзна! — горещеше се Джеймс.

Имаше право. Търговецът на роби бе успял да избяга от Тулум. Несъмнено смяташе мисията си за провалена. Ала бе останал жив и свободен.

И друг асасин се гневеше — Ах Табай, който застана до нас с толкова мрачно лице, че не успях да сдържа напушилия ме смях.

— За бога, всички асасини ли са намръщени като буреносен облак?

Той ме изгледа мрачно.

— Удивителни умения притежавате, капитан Кенуей.

— О, благодаря, друже, природна дарба са.

Той присви устни.

— Но сте вироглав и арогантен. Перчите се в униформа, която не сте заслужили.

— Всичко е позволено — засмях се аз. — Нали това е мотото ви?

Индианецът беше стар, но имаше жилаво тяло, пъргаво като на далеч по-млад мъж. Лицето му обаче сякаш бе издялано от дърво. В очите му прозираше непрогледен мрак — нещо едновременно древно и без възраст. Погледът му ме прикова с пълна сила. Смутен, за миг си помислих, че няма да продума, а ще ме остави да се пека върху жаравата на презрението му. Той все пак наруши страховитата тишина:

— Освобождавам те от отговорност за простъпките ти в Хавана и другаде, но тук не си добре дошъл — отсече и си тръгна.

Джеймс го изчака да се отдалечи и ме погледна.

— Съжалявам, приятелю.

Тръгна си и той, оставяйки ме сам с мислите ми. Проклети асасини, рекох си. И те бяха като другата шайка — високомерни лицемери, самоназначили се за съдници. Като свещениците у дома, които дебнат пред кръчмите, проклинат греховете ти и те призовават да се разкаеш. И най-вече ти внушават чувство за вина.

„Но асасините не опожариха фермата на баща ти, нали? — помислих си. — Тамплиерите го направиха. А асасините ти показаха как да използваш интуицията.“

Въздъхнах, решен да загладя противоречията с Кид. Не се интересувах от пътя, по който искаше да поема. Но все пак ме покани. Сметна ме за достоен да го извървя. Това не беше за пренебрегване.

Открих го до гълъбарника, където по-рано бях видял местната жена. Стоеше пред птичия дом и си играеше с острието.

— Да, да, наистина сте весела дружина — вметнах.

Въпреки смръщените му вежди блесналите му очи издаваха, че се радва да ме види.

— Заслужаваш порицание, Едуард. Перчиш се, сякаш си един от нас, и срамиш каузата ни.

— Каква е каузата ви?

Той продължи да пробва острието — да го прибира и изважда. Щрак-щрак. Най-сетне ме погледна.

— Често казано… убиваме. Тамплиери и техни съучастници. Хора, които искат да контролират всички империи уж в името на мира и реда.

Да, познавах част от тези хора. Самозвани управници на земята — бях вдигал наздравици с тях.

— Все едно слушам предсмъртните думи на Дюкас — отбелязах.

— Виждаш ли? Всичко е борба за власт. Искат да ни подчинят, да ни отнемат свободата.

Наистина ценях свободата — беше ми много скъпа.

— Откога си асасин? — попитах го.

— От две-три години. Срещнах Ах Табай в Спаниш Таун. Нещо у него ми вдъхна доверие. Мъдростта му ме привлече.

— Негова идея ли е този клан?

Кид се разсмя.

— О, не, асасините и тамплиерите воюват от хиляди години. Хората от Новия свят също споделяли подобна философия и когато европейците дошли тук… е, обществата им се смесили. Културите, религиите и езиците разделят хората, но кредото на асасините надскача границите. Навярно защото се застъпва за живота и свободата.

— Прилича ми на Насау.

— Горе-долу. Но не съвсем.

Когато се сбогувахме, знаех, че не виждам Кид за последен път.

38.

Юли 1716 година

Докато пиратите от Насау довършваха стражите в Порто Гуарико, аз влязох в съкровищницата на крепостта и трясъкът на сабите, бумтенето на мускетите и виковете на мъртвите и умиращите заглъхнаха.

Изтръсках кръвта от острието си, наслаждавайки се на изненадата, изписала се по лицето на единствения и обитател — губернатор Лауреано Торес.

Беше същият, какъвто го помнех — с очила, кацнали на носа, със спретнато подрязана брадичка и искрящи будни очи, които се възстановиха бързо след преживения шок.

Зад него бяха парите. Точно както бе обещал Чарлс Вейн.

Замислихме плана преди два дни. Бях в „Олд Ейвъри“. В Насау имаше и други кръчми, разбира се, и други бордеи и ще излъжа, ако кажа, че не съм ги посещавал, но най-често се отбивах в „Олд Ейвъри“ при барманката Ан Бони — никой не се привеждаше над канелката с халба в ръка по-красиво от нея. В „Олд Ейвъри“ съм прекарал десетки щастливи часове, предвкусвайки насладата от този прелестен задник. Там се веселяхме с Едуард и Бенджамин и пиехме с чувството, че сме недосегаеми за света. Да, завръщайки се от Тулум в Насау, преоткрих жаждата. Както навремето в Бристол, колкото по-дълбоко неудовлетворение изпитвах, толкова по-неутолима ставаше жаждата ми. Тогава не го осъзнавах, естествено, не умеех да събирам две и две, както е редно. Не, просто пиех да утоля жаждата и да подклаждам още по-силна, размишлявайки за Обсерваторията и за ролята й в плановете ми да забогатея и да отмъстя на тамплиерите. Мислех и за Джеймс Кид, и за Каролин. В онзи ден навярно съм изглеждал по-вглъбен от всякога, защото първото, което пиратът Басмения Джак Ракам ми каза, бе:

— Леле колко си унесен! Влюбен ли си?

Изгледах го с помътени очи. Бях достатъчно пиян да ми се прииска да се бия с него и прекадено пиян да осъществя желанието си. А и до Басмения Джак стоеше Чарлс Вейн — двамата бяха пристигнали току-що в Насау, ала славата им ги бе изпреварила. Всеки пират, спрял в Насау, разказваше за тях. Чарлс Вейн беше капитан на „Рейнджър“, а Басмения Джак — кормчия. Роден в Англия, но отраснал в Куба, Джак изглеждаше по-скоро като латиноамериканец. Освен шарената басмена риза, откъдето произлизаше прозвището му, носеше големи халки на ушите и кърпа на главата, подчертаваща високото му чело. Звучи като присмял се хърбел на щърбел, но Джак пиеше непрекъснато. Дъхът му винаги беше кисел, а тъмните очи — натежали и сънливи от алкохола.

Вейн беше по-находчивият от двамата — с по-остър ум и език, макар да не се набиваше толкова на очи. Имаше дълга чорлава коса и рядка брада. И двамата бяха въоръжени със саби и с пистолети, пъхнати в колани, кръстосани пред гърдите им. И двамата воняха след дългия престой в открито море. Не бяха надеждни — Басмения Джак беше смахнат пияница, а Вейн — избухлив и жесток, като не се свенеше да излива яда си и върху собствения си екипаж. Все пак бяха пирати. И двамата. Сродни души.

Добре дошли в Насау, джентълмени — поздравих ги. — Всеки побратим е добре дошъл.

Сега е моментът да вметна, че пиратите не са спретнати домошари. Поддържането на корабите в изрядно състояние е въпрос на оцеляване. На сушата обаче, където се чувстват в безопасност — или поне не ги заплашва непосредствена опасност — се разхайтват. Искам да кажа, че Насау приличаше на клоака — по стените на форт Насау зееха дълбоки пукнатини, порутените ни бараки се разпадаха, провизиите и стоките ни гниеха в безпорядък, а колкото до нужниците — е, знам, че не съм ви спестявал противните подробности от живота си, но чак дотам няма да стигна.

Най-лоша беше вонята. Не, не от клозетите, макар и тя да не се търпеше. От купищата гниещи животински кожи, захвърлени по брега от пиратите, също се разнасяше смрад. Духнеше ли вятър оттам — нямам думи да ви го опиша.

Тоест едва ли имам право да виня Чарлс Вейн, че се огледа наляво и надясно и макар да е дръзко от страна на човек, прекарал цял месец в морето, рече:

— Това, значи, е новата Либерталия? Вони като всяка клоака, която съм обирал през последната година.

Едно е да критикуваш собственото си леговище, друго е да слушаш как други го чернят. Чувстваш се длъжен да защитиш доброто старо място. Аз обаче замълчах.

— Казаха ни, че в Насау всеки прави каквото пожелае — изсумтя Басмения Джак.

Преди да успея да отговоря, спасението се появи под формата на Едуард Тач — с рев, прозвучал в еднаква степен и като поздравление, и като боен вик, той изкачи шумно стъпалата и нахлу на терасата, сякаш „Олд Ейвъри“ е кораб, който се кани да плячкоса. При това сега внушителната му черна грива бе допълнена с гъста и дълга черна брада.

Позьор както винаги, той застана пред нас с разперени ръце. Гледайте! После ми намигна и застана в средата на терасата, поемайки юздите, без дори да полага усилия. (Което е странно, като се замисля, защото въпреки хвалбите ни как Насау е република, където властва абсолютната свобода, ние продължавахме да се съобразяваме със своята йерархия, а когато Черната брада бе наоколо, нямаше никакво съмнение кой я оглавява.)

Вейн се ухили. Намръщеното му лице се разведри, както и възцарилото се напрежение.

— Капитан Тач! Не съм виждал по-великолепна брада!

И потърка с длан своята растителност, а Черната брада изпъчи гърди.

— Защо да развявам черен флаг, след като черната брада върши същата работа? — засмя се той.

Всъщност в този момент се роди легендата за Черната брада. Тогава Тач започна да се нарича така. По-късно му стана навик да сплита брадата си и да пъха пламнали фитили в нея, за да всява ужас, когато напада корабите. Благодарение на въпросната тактика се прослави като страшилището на моретата не само на Бахамите, не само на Карибите, но и в целия свят.

Въпреки репутацията си Едуард не беше жесток човек. Ала като асасините с техните мантии и зловещи кинжали, изскачащи от тайни места, и като тамплиерите със злокобните им символи и намеците им за всемогъщи сили, Едуард Тач — Черната брада — знаеше отлично колко важно е врагът ти да трепери от страх.

Оказа се, че бирата, отдихът и добрата компания не са единствените причини Чарлс Вейн и Басмения Джак да ни озарят с присъствието си.

— Говорят, че кубинският губернатор се кани лично да получи купища злато в близка крепост — изплю камъчето Вейн, щом стиснахме халбите и запалихме лулите.

— Дотогава съкровището ще си стои там и ще чака някой да го отмъкне.

Така се стигна до обсадата на Порто Гуарико.

Е, битката се оказа кървава, но кратка. Въоръжени до зъби и развели черния флаг, доплавахме с четири галеона в залива и надупчихме крепостта с гюлета вместо поздрав.

После пуснахме котва, нададохме бойни викове, нагазихме в плитчината и прецапахме до брега, оголили зъби. За пръв път видях Черната брада в действие — наистина страховита гледка. Облечен от главата до петите в черно, запалил фитилите в гъстата си брада, той сякаш бълваше огнени змии, забулен в ужасяваща пъклена мъгла. Малцина не биха подвили опашка под напора на такава бясна атака. Повечето войници направиха точно това. Храбреците, останали да умрат или да се бият, умряха.

И аз дадох своя принос, сечейки с острието, превърнало се в част от дясната ми ръка както пръстите, и с пистолет, бумтящ в лявата. Когато куршумите ми свършиха, измъкнах сабята. Неколцина от хората ми не бяха ме виждали в битка досега, та ще ми простите признанието, и в действията ми имаше известна зрелищност — въртях се вихрено, с едната ръка пронизвах стражите, а с другата стрелях, поваляйки по двама, дори по трима наведнъж, подтикван не от жажда за кръв или жестокост — не бях освирепяло животно все пак — а от ловкост и пъргавина. Умеех да се бия и да придавам артистичност на сраженията.

После, щом завзехме крепостта, влязох в стаята, където Лауреано Торес си пушеше лулата и наблюдаваше как броят парите, пазен от двама телохранители.

В миг двамата войници станаха мъртви войници. Торес ме погледна презрително и отвратено. Аз изопнах рамене в асасинската мантия — попрокъсана в момента, но все пак впечатляваща — и острието ми се прибра с щракване под китката. Кръвта на стражите му прокапа под ръкава ми.

— Добра стига, Ваше Превъзходителство — поздравих. — Чух, че ще бъдете тук.

— Познавам лицето ти, пирате — подсмихна се той. — Но при предишната ни среща се представи с име назаем.

Дънкан Уолпоул. Липсваше ми.

Адевале също влезе в съкровищницата. Погледна труповете, после — Торес, и очите му потъмняха, навярно от спомена за пленничеството в един от губернаторските кораби.

— Е — продължих аз, — какво прави Великият майстор на тамплиерите толкова далеч от имението си?

Торес ме изгледа високомерно.

— Няма да ти отговоря.

— А аз ще ти отрежа устните и ще те нахраня с тях — отвърнах бодро.

Заплахата свърши работа. Той подбели очи, но самоувереността му се поизпари.

— След бягството на Мъдреца от Хавана предложихме награда за залавянето му. Някой ни съобщи, че го е открил. Златото е за него.

— Кой го е открил? — попитах.

Торес се поколеба. Адевале стисна дръжката на сабята си и изгледа яростно тамплиера.

— Робовладелец на име Лорънс Принс — въздъхна Торес. — Живее в Кингстън.

Кимнах.

— Историята ти ми харесва, губернаторе. Ще ти помогнем да я довършиш. Ала ние ще определим начина. Ще използваме теб и златото ти.

Нямаше избор. Знаеше го. Следващата ни спирка беше Кингстън.

39.

Няколко дни по-късно с Адевале се топяхме под знойното кингстънско слънце, следвайки по петите губернатора, който отиваше да се срещне с Принс.

Научихме, че Принс има захарна плантация в Кингстън. Мъдреца работел за него, но Принс се полакомил за наградата и решил да го продаде.

Да нападнем плантацията? Не. Твърде много стражи. Прекалено голям риск да привлечем вниманието на Мъдреца и да побегне. А и не знаехме със сигурност дали е там.

Сметнахме за по-благоразумно да използваме Торес да го купи. Торес щеше да се срещне с Принс, да му даде половината злато и да му предложи другата половина, щом достави Мъдреца. Аз и Адевале щяхме да откраднем Мъдреца и да го разпитаме къде е Обсерваторията. После щяхме да станем богати.

Просто, а? Какво би могло да се обърка в толкова добре премислен план? Отговорът се появи в облика на стария ми приятел Джеймс Кид.

Принс посрещна Торес на пристанището. Плантаторът беше стар, дебел и се потеше обилно в жегата. Разговаряйки, Торес и Принс тръгнаха заедно. Двама войници вървяха на няколко крачки пред тях и още двама — зад тях.

Щеше ли Торес да вдигне тревога? Вероятно. Направеше ли го, Принс разполагаше с достатъчно хора да ни надвие лесно. Ала случеше ли се това, Торес знаеше, че първият ми саблен удар ще пререже гърлото му. И тогава никой от нас нямаше да види повече Мъдреца.

Странното е, че не го видях. Поне не отначало. Сякаш го почувствах или долових присъствието му. Озърнах се, все едно усещам, че нещо гори. Що за миризма? Откъде идва?

После го забелязах — силует сред тълпата в другия край на кея, част от декора, ала видима за мен. Обърна лице към мен и разбрах кой е — Джеймс Кид. Дошъл тук явно не за да подиша чист въздух и да се наслади на гледката, а по асасински дела. Да убива. Кого?

Принс? Торес?

Господи. Поведох Адевале напред покрай стената на дока, сграбчих Кид и го завлякох в тясна уличка между две рибарски колиби.

— Едуард, какво правиш тук, по дяволите? — Той се бореше да се освободи от хватката ми, но аз го удържах лесно. (Хвърляйки поглед назад — твърде лесно го притиснах до стената на колибата.)

— Следя тези мъже, защото ще ме отведат при Мъдреца — обясних му. — Ще почакаш ли, докато той се появи?

Кид повдигна вежди.

— Тук ли е Мъдреца?

— Да, друже, тук е, и Принс ще ни заведе право при него.

— Мили боже! — Той ме погледна объркано, но аз не му оставях избор. — Добре, добре, ще почакам. Но не задълго.

Торес и Принс се бяха отдалечили. Трябваше да ги настигнем. Последвах Кид и получих практически асасински урок по тайно прокрадване. Получи се. Лесна работа. Придържайки се на известно разстояние, оставахме невидими, но същевременно долавяхме част от разговора. Торес очевидно бе недоволен, че го бавят.

— Омръзна ми да се щурам, Принс, не стигнахме ли вече? — оплака се той.

Оказа се, че сме близо. Близо до какво обаче? Не до плантацията на Принс — това беше ясно. Пред нас се издигаше порутена дървена ограда със странен сводест портал като пред гробище.

— Да, стигнахме — кимна Принс. — Налага се да взема предпазни мерки. Не се доверявам на тамплиерите повече, отколкото те на мен.

— Е, ако знаех, че си толкова плашлив и капризен, Принс, щях да ти донеса букет цветя — каза Торес с попресилен хумор, озърна се и влезе в гробището.

Принс се засмя.

— Не знам защо изобщо си правя труда… Заради парите, предполагам. Много пари…

С едно кимване ние се вмъкнахме в гробището след тях и се прикрихме зад разкривените надгробни паметници, без да изпускаме от поглед Торес, Принс и телохранителите им.

— Време е — прошепна ми Кид.

— Не. Първо да видим Мъдреца — отсякох строго.

Тамплиерът и плантаторът се канеха да приключат сделката. От кожена торба, завързана около кръста му, Торес извади кесия, в която подрънкваха златни монети, и я пусна в протегнатата длан на Принс. Принс претегли възнаграждението, втренчен в губернатора.

— Това е само част от отплатата — обясни Торес. Едно-единствено потрепване на устните му подсказа, че е позагубил обичайното си хладнокръвие. — Останалата също е готова.

Холандецът развърза кесията.

— Неприятно ми е да продавам човек от моя народ, господин Торес. Кажете ми пак… Какви главоболия ви причини Робърте?

— Да не би това да е някаква форма на протестантско благочестие, с каквато не съм запознат?

— Някой друг ден може би — поклати глава Принс и неочаквано подхвърли кесията на Торес.

— Какво? — възкликна той, улавяйки я последния момент.

Принс обаче вече се отдалечаваше. Махна на стражите и подвикна на Торес:

— Следващия път гледай да не те проследят! — После се обърна към хората си: — Действайте!

Стражите обаче не се втурнаха към Торес, а към нас. С извадено острие аз се изправих иззад надгробния паметник и посрещнах първата атака с удар отдолу нагоре по хълбока на противника. Успях да го спра, заобиколих го и забих острието във врата му, прерязвайки сънната му артерия. Облян в кръв, той падна и умря. Избърсах кръвта му от лицето си, завъртях се и пробих ризницата на следващия. Трети заблудих, отскачайки към надгробна плоча. После го наказах за грешката с гореща стомана. Пистолетът на Адевале гръмна, четвъртият падна и схватката приключи. Кид вече беше хукнал след Принс. Погледнах към Торес, който стоеше зашеметен от неочаквания развой на събитията, изкрещях на Адевале и се втурнах след Кид.

— Пропиля шанса си, Кенуей! — извика ми през рамо Кид, докато се надбягвахме по знойните улици.

— Недей, Кид! Да работим заедно.

— Дадох ти шанс…

Принс вече бе разбрал откъде духа вятърът: четиримата му мъже, най-добрите му телохранители, лежаха мъртви в гробището — колко уместно — а той бе сам, погнат от двамина преследвачи. Не го съзнаваше, но единственото му спасение бях аз. Горкият човечец. Никой с всичкия си не би пожелал Едуард Кенуей да е последната му надежда.

Успях да настигна Кид, улових го през кръста и го съборих на земята. (Кълна се в Бог — и не го казвам заради това, което се случи не след дълго — но си помислих, че е твърде лек и с прекалено стройна талия.)

— Не го убивай, Кид! — заекнах задъхано. — Трябва да намеря Мъдреца!

— Дебна този шопар от седмица, следвам го като сянка — ядоса се Кид. — Накрая се натъквам не на една, а на две жертви и ти ми ги отнемаш!

Лицата ни бяха толкова близо, че усещах горещината на гнева му.

— Въоръжи се с търпение. Плячката няма да ти избяга.

Той се отдръпна ядно.

— Добре — съгласи се, — но намерим ли Мъдреца, ще ми помогнеш да убия Принс. Дадено?

Плюхме и си стиснахме ръцете. Успокоили избухналия вулкан, тръгнахме към плантацията на Принс. В крайна сметка се наложи да проникваме с взлом. Толкоз по въпроса за плановете.

Седнахме на върха на ниско възвишение с изглед към захарната плантация. Гледах работниците долу. Мъжете пееха тъжно и сечаха тръстиковите стебла, които шумоляха и се поклащаха на вятъра. Превити одве, жените отнасяха тежките кошници със събраната реколта.

Адевале ми бе разказвал за живота в плантациите — как прокарвали набраната тръстика между валяци и колко често ръцете на робите попадали между валяците. Тогава единственият начин за спасение бил да отрежат ръката на клетника. След като събирали сладкия сок, го варели, за да се изпари водата. Горящата захар полепвала по кожата и прогаряла ужасен белег.

— Приятелите ми оставаха без очи, без пръсти, без ръце — разказа ми Адевале. — Ала никой роб не е чувал нито благодарност, нито извинение. Сетих се и за други негови думи:

— С тази кожа и с този глас няма място на света, където да отида и да се чувствам спокоен.

Осъзнах, че хората като Принс са причина за участта на народа му. Идеологията на робовладелците противоречеше на всичко, в което вярвах и за което се застъпвахме в Насау. Вярвахме в живота и в свободата. Не в… потисничеството. В мъчението. В бавната смърт.

Свих юмруци.

Кид извади лула от джоба си, запали я и дръпна веднъж-дваж, докато наблюдавахме плантацията под нас.

— Стражите кръстосват из цялото имение — отбеляза той. — Ей там има камбани. Сигурно с тях сигнализират тревога. Видя ли ги?

— Първо ще се наложи да ги извадим от строя — казах замислено.

С ъгълчето на окото си мярнах нещо странно — Кид облиза палец, завъртя го в лулата и го извади. Е, това не е странно, но следващото беше: започна да маже с пепелта клепачите си.

— Войниците са много. Невъзможно е да се промъкнем тайно и да разчитаме само на изненадата — заяви той. — Ще се опитам да им отвлека вниманието, за да ти дам шанс да ги обезвредиш.

Наблюдавах го учуден какво е наумил. Той си поряза пръста с малък джобен нож, изстиска капка кръв и си наплеска устните. После си свали тривърхата шапка. Развърза си косата и я разчорли. Облиза си палеца като котка, която си мие лицето, бръкна си в устата, извади мокри подплънки, издуващи бузите му, и ги захвърли на земята. Сетне си вдигна ризата и започна да развързва корсета под нея. Метна и него настрани, разкопча горните копчета на ризата и разхлаби яката й, разкривайки… цици.

Зави ми се свят. Той имаше цици! Не. Тя! Защото, щом успях да отлепя очи от циците и да погледна към лицето му — не, нейното лице — разбрах, че Кид не е никакъв мъж.

— Не се казваш Джеймс, нали? — попитах съвсем ненужно.

— Невинаги — усмихна се тя. — Хайде!

Изправихме се и забелязах, че походката й се е променила. Преди се движеше като мъж, а сега беше ясно като бял ден — като гърдите под ризата й — че е жена.

Заспуска се по склона към оградата на плантацията и аз се втурнах да я настигна.

— Мамка му, човече. Как се превърна в жена?

— Иска ли питане, Едуард? Хайде, да си свършим работата. После ще се чудиш.

Всъщност нямаше нищо чудно. Честно казано, беше логично да се предрешава като мъж. Моряците мразят жените на борда. Суеверни са. Пожелае ли жена да живее на кораб, налага се чисто и просто да се превърне в мъж.

Помислих си колко ли смелост се изисква да се преобразиш. Какъв кураж е проявила. Повярвайте ми, срещал съм много необикновени хора. Някои лоши. Други добри. Повечето и лоши, и добри. Ако трябва да избирам измежду всички тях, препоръчвам ви да следвате нейния пример. Казваше се Мери Рийд. Знам, че няма да забравите името й. По-смела жена от нея не съм срещал.

40.

Докато чаках Мери, спотаен до портата, чух стражите да си говорят. Разбрах, че Торес е успял да изчезне. Интересно. А Принс се барикадирал в плантацията да си спасява животеца. Добре. Надявах се ледените пръсти на страха да стягат като в менгеме сърцето му. Надявах се ужасът да го държи буден нощем. Очаквах с нетърпение да го зърна в очите му, когато го убивам.

Първо обаче трябваше да вляза. А за това…

Ето я и нея. Признавам, че беше отлична актриса. Бог знае колко дълго ни бе заблуждавала, че е мъж, а сега се въплъщаваше в нова роля — да подлъже стражите, че страда. И да, справяше се съвършено.

— Стой! — извика войникът зад портата.

— Моля ви… раниха ме — простена тя. — Помогнете ми.

— Господи, Филип, погледни я. Наистина е зле.

По-състрадателният от двамата войници пристъпи напред и отвори портата.

— Сър, вие ми се свят, ще падна — промълви немощно тя.

Състрадателният войник й подаде ръка за опора.

— Бог да ви поживи, момчета — благослови ги тя и изкуцука през портата, която се затвори зад тях.

От мястото си не видях какво става, разбира се, но чух — изсвистя острие, заби се глухо в плът и с едва доловими стонове две тела тупнаха бездиханни на земята.

Вече и двамата бяхме вътре. Втурнахме се към имението. Робите навярно ни видяха, но се надявахме да не вдигнат тревога. Явно чуха молитвите ни, защото след броени секунди се вмъкнахме в къщата и с безмълвни сигнали проверихме крадешком всички стаи. Накрая го открихме в беседка в задния двор. Спотаени от двете страни на сводеста врата, надникнахме и го видяхме — седеше с гръб към нас, скръстил ръце върху корема си, и оглеждаше имението, доволен от живота — дебел робовладелец, натрупал състояние от чуждото страдание. Казах ви, че съм срещал мнозина злодеи. Лорънс Принс е на челно място в списъка.

Спогледахме се. Убийството се падаше по право на нея, но незнайно защо (понеже се опитваха да ме включат в редиците си?), тя ми махна да вървя и пое на разузнавателна обиколка из имението. Аз прекосих задния двор, пропълзях зад беседката и се изправих пред Лорънс Принс.

Извадих острието.

О, винаги го смазвах и излъсквах до блясък. Едно е сигурно за пиратите — не сме въртокъщници, както споменах, описвайки ви състоянието на Насау, но поддържаме оръжията си в блестяща форма. Същата философия, която важи за корабите. Въпрос на необходимост. Въпрос на оцеляване.

Та така с острието ми. Намокреше ли се, почиствах го основно и го полирах толкова съвестно, че вече изскачаше съвсем беззвучно от канията. Ето защо Принс не го чу.

Изругах и най-сетне той се обърна изненадано. Вероятно очакваше да види някого от стражите си и бе готов да го скастри за дързостта, че се е промъкнал зад гърба му и го е стреснал. Аз обаче забих острието в него и той се опули. Свлече се ококорен на земята, а аз задържах кинжала, докато кръвта изпълни белите му дробове и животът му започна да изтича.

— Защо клечиш над мен като злорада врана? — закашля се той. — Страданията на стареца те забавляват?

— Ти самият си причинил достатъчно страдания, господин Принс — отвърнах му с безизразен глас. — Получаваш си заслуженото, предполагам.

— Абсурдни главорези с абсурдна философия! — Последен жалък опит на умиращ мъж да е язвителен. — Живеете в света, ала не умеете да го променяте.

— Бъркаш подбудите ми, старче — усмихнах се. — Моята единствена цел са монетите.

— Като моята, момче, като моята — отрони той.

И умря.

Излязох от беседката, където лежеше тялото му, и чух шум. Вдигнах глава и видях Мъдреца Робърте — същия, какъвто го помнех — на балкона. Притискаше пистолет в слепоочието на Мери и — хитро! — стискаше китката й, за да не извади острието си.

— Намерих твоя човек — извика ми тя, все едно не забелязва пистолета, опрян в главата й.

Мъдреца нямаше да се поколебае да натисне спусъка. Искрите в очите му не оставяха никакво съмнение. Пламтяха. „Помниш ме, а — помислих си. — Мъжът, който гледаше равнодушно как ти вземат кръв?“

Помнеше ме.

— Тамплиерът от Хавана — кимна.

— Не съм тамплиер, друже — извиках му. — Беше уловка. Дойдохме да те спасим.

(Имах предвид, разбира се: „Да те изтезаваме, докато ни кажеш къде е Обсерваторията.“)

— Да ме спасите? Аз работя за господин Принс! /

— Е, при лош господар си се цанил тогава. Искаше да те продаде на тамплиерите.

Той подбели очи.

— Явно никой не заслужава доверие.

Навярно се поотпусна, защото в същия момент Мери се раздвижи. Ритна го с тока на обувката по пищяла и той изкрещя от болка. Тя се извъртя и се измъкна от хватката му. Посегна към ръката му, стиснала пистолета, но той я отметна назад, прицели се, стреля, но не улучи. Мери изгуби равновесие и той реши да се възползва от възможността — подпря се на парапета на балкона и я ритна с два крака. Тя се преметна с писък през решетките. Подскочих напред да я хвана, но Мери се улови за решетката на долния балкон.

Междувременно Мъдреца извади втори пистолет. Стичаха се стражи, привлечени от изстрелите.

— Робърте! — извиках, но вместо към войниците, той се прицели в камбаната.

Дрън!

Нямаше как да пропусне. Получи желания ефект. От сводестите врати в двора нахлуха войници. Мери се спусна ловко на земята и притича до мен, извадила скритото острие. Застанахме гръб о гръб, ала нямаше време да оценим противника на спокойствие. Загърмяха мускети и пистолети и ние запретнахме ръкави. Резултатът май беше по шестима на всеки. Умряха дванайсет мъже — някои по-смели и добри бойци, други — по-страхливи и непохватни, а един — съвсем негоден за битки — въртеше очи и хленчеше като агне на заколение.

Чухме тежките забързани стъпки на нови подкрепления и разбрахме, че моментът за оттегляне е настъпил. Втурнахме се през двора, а после през нивите, насърчавайки пътьом робите да бягат на свобода. Ако не ни преследваха десетки войници, щяхме да спрем и да ги принудим да побегнат.

По-късно, когато спрях да ругая злощастието, че съм изгубил Робърте, я попитах как се казва.

— Мери Рийд — отвърна тя и в същия момент усетих нещо да притиска слабините ми. Погледнах надолу и видях, че е скритото острие на Мери. Тя се усмихваше, слава богу. — Но нито дума на никого! — предупреди ме. — Или и ти ще станеш жена!

Не казах на никого. Все пак тази жена умееше да пикае права. Не смятах да я подценявам.

41.

Януари 1718 година

Скъпи Едуард,

Пиша ти с тъжна новина — преди месец баща ти почина. Погуби го плевритът. Слава богу, не го измъчваха болки и умря в прегръдките ми. Поне бяхме заедно до самия край.

За да се прехранвам, започнах работа в местната кръчма. Изпращай писмата си там, ако решиш да се свържеш с мен. Понякога чувам слухове за подвизите ти. Говорят, че си жесток пират. Надявам се да ми пишеш и да разсееш страховете ми. За съжаление не съм виждала Каролин, откакто ти замина, и не мога да те осведомя как е със здравето.

Мама

Погледнах адреса на подателя. Не знаех дали да се смея, или да плача.

42

Е, знам, че бях в Насау в началото на 1718 година — къде другаде да бъда, Насау бе моят дом — но честно казано, помня само откъслеци. Защо ли? Задайте въпроса на вътрешния ми глас. На онзи, който нашепва, че имате нужда от още едно питие, макар да съзнавате, че сте пили достатъчно. Тихият гласец упорстваше и не ми позволяваше да подмина „Олд Ейвъри“. Настояваше да се отбия и да убия деня, а после да се събудя на другия ден — махмурлия донемайкъде — с чувството, че само едно ще ме ободри: халба, сервирана от Ан Бони, барманката в „Олд Ейвъри“. А сетне? Сетне целият кръг — проклетият порочен кръг — се повтаря отново.

Да, вече разбирам, че пиех, за да удавя неудовлетворението, но така е с пиенето — често не съзнаваш причината, докато не стане късно. Не проумяваш, че пиенето е симптом, а не лекарство. И така, седях и пиех, докато Насау се рушеше пред очите ми. Бях толкова пиян, че дори не изпитвах отвращение. Ден след ден висях на любимата си маса в „Олд Ейвъри“ и се взирах в омачканата избледняла рисунка на Обсерваторията или се мъчех да съчиня писмо до мама или до Каролин. Мислех за татко. Питах се дали пожарът във фермата не ускори кончината му. Питах се дали не съм виновен аз и разбирах, че отговорът е причината писмата ми до мама да се озовават смачкани на топка на пода в кръчмата.

Признавам, че не бях толкова обсебен от проблемите си, та да забравя да си плакна очите с красивия задник на Ан Бони, макар тя да беше недостъпна (на думи, имам предвид; обаче обичаше компанията на пиратите, ако схващате накъде бия).

Ан пристигна в Насау със съпруга си Джеймс — пират и проклет късметлия, че е женен за нея. Тя обаче не се свенеше да хвърля изкусителни погледи на мъжете, та се питах дали Джеймс Бони не си е взел и беля с нея. Обзалагам се, че да сервира бира в „Олд Ейвъри“ не беше негова идея.

— В този град има само пикня и насекоми — оплакваше се тя, издухвайки кичурите коса от лицето си.

Имаше право, но въпреки това оставаше — отблъскваше задявките на повечето и приемаше ухажването на малцината щастливци.

Горе-долу по онова време, докато се валях в самосъжаление и по цели дни се борех с махмурлука, подхранвайки следващия, чухме за пръв път за кралската амнистия.

— Торба с лайна!

Каза го Чарлс Вейн. Думите му пробиха пелената на предобедното опиянение, върху което работех.

Кое е торба с лайна?

— Измама е — изрева той. — Искат да ни размекнат, преди да нападнат Насау! Ще видите. Запомнете ми думите!

Каква измама?

— Не е измама, Вейн — възрази Черната брада с необичайно сериозен глас. — Чух го от устата на бермудския капитан. Ще помилват всеки пират, който пожелае.

Помилват… Аха…

Хорниголд също беше в кръчмата.

— Измама или не, ясно е, че британците ще се върнат в Насау — отбеляза той. — Въоръжени, разбира се. Понеже няма по-добри идеи, съветвам ви да се снишите. Никакво пиратство, никакво насилие. Да не рошим перушината на краля засега.

— Хич не ме е грижа за перушината на краля, Бен! — отсече Черната брада.

Бенджамин се обърна към него.

— Ще се загрижиш, щом изпрати войниците си да прочистят острова ни. Огледай се, човече, струва ли си да умреш за тази клоака?

Имаше право, разбира се. Насау вонеше все повече с всеки изминал ден — на гнусна смесица от лайна, канавки и гниещи скелети. Въпреки това — колкото и да ви е трудно да повярвате — тази гнусна смесица си беше нашата воня и ние бяхме готови да се сражаваме за нея. А и когато си пиян, не смърдеше толкова нетърпимо.

— Да, това е нашата република, нашата идея — настоя Черната брада. — Свободна земя на свободни хора. Забрави ли? Изглежда мърляво, вярно. Но нима не си струва да се биеш за идеята?

Бенджамин сведе очи. Решил ли беше вече? Беше ли направил своя избор?

— Не съм сигурен — каза той. — Погледна ли плодовете на дългогодишния ни труд, виждам развала… лентяйство… глупост.

Помните ли как ви описах Бенджамин? Споменах, че се облича и държи различно, по-скоро като военен. Хвърляйки поглед назад, мисля, че никога не е искал да бъде пират; амбицията го дърпаше към другата страна — към военния флот на Негово Величество. Не обичаше да напада кораби — рядко срещана неохота сред нас. Черната брада веднъж ми разказа как кораб под негово командване завладял едномачтов платноход, но Бенджамин откраднал само шапките на пътниците. Само толкова — шапките. Навярно смятате, че възрастта го е размекнала и не е искал да тормози хората. Вероятно имате право, факт е обаче, че от всички нас Бенджамин Хорниголд приличаше най-малко на пират и изглежда не искаше да приеме, че е пират.

При това положение случилото се по-късно не би следвало да ме изненадва.

43.

Юли 1718 година

Скъпа моя Каролин…

В онзи ден (място: „Олд Ейвъри“, макар да е излишно да го казвам) успях да стигна дотук.

— Изливаш чувствата си? — Ан застана до мен, смугла и красива — пир за очите.

— Пиша кратко писмо. А и нея едва ли я е грижа.

Смачках писмото и го захвърлих.

— Ах, каменно сърце имаш — въздъхна Ан и се върна зад бара. — Би трябвало да е по-нежно.

Да, помислих си. Имаш право, момиче. Ала ако сърцето ми беше нежно, щеше да се разтопи от мъка. Откакто в Насау пристигна вестта за кралската амнистия, градът се раздели на такива, които се възползваха от помилването, други, които смятаха да се възползват (след един последен удар) и трети, които бяха категорично против помилването и проклинаха всички останали, предвождани от Чарлс Вейн и…

Черната брада? Старият ми приятел си пазеше барута сух, но явно бе решил, че пиратският живот вече не е за него. Търсеше плячка далеч от Насау. Новини за големи удари и странни съюзи достигаха до нас. Усъмних се, че напускайки Насау, Черната брада не е възнамерявал да се връща. (И доколкото знам, не се е връщал.)

А аз? Е, от една страна, гледах да не се сближавам особено с Вейн. От друга, не исках да приема предложението за помилване и следователно бях принуден да другарувам с Вейн, независимо дали ми харесва или не. Вейн очакваше якобитски подкрепления, ала те така и не пристигнаха. Сетне започна да крои планове да замине и да основе пиратска република другаде. Подкани ме да тръгна с него. Нямах избор, освен да приема и да го последвам с „Гарвана“.

После настъпи онова утро — няколко дни преди да отплаваме — когато седях на терасата на „Олд Ейвъри“, опитвах се да напиша писмо на Каролин и убивах времето с Ан Бони. От пристанището ненадейно долетя оръдеен залп. Салют с единайсет топа. Веднага разбрахме какво предстои. Бяхме предупредени. Британците идваха да завладеят острова.

Бяха обсадили и двата подстъпа към пристанището. Военните кораби „Милфорд“ и „Роуз“ бяха „мускулите“, ескортиращи флотилия от още пет кораба с войници, занаятчии, провизии, строителни материали — цяла колония, дошла да прогони пиратите и да вкара Насау в правия път. Предвождаше ги флагманът „Делисия“. От него се спуснаха лодки, които да преплават корабното гробище и да стигнат до брега. Когато слязохме там, където се бяха стекли всички обитатели на Насау, мъжете от лодките вече излизаха на сушата. Сред тях забелязах не кой да е, а стария си приятел Удс Роджърс. Слизаше от лодката, загорял от слънцето и изрядно вчесан и избръснат както винаги, макар и с по-измъчено лице. Помните ли обещанието му да стане губернатор на Хавана? Е, изпълняваше го. Помните ли как сподели с мен намерението си да изкорени пиратите от Насау? Изглежда щеше да осъществи и него.

Никога не съм копнял повече за Черната брада. Знаех, че старият ми приятел Едуард Тач щеше да прецени правилно откъде духа вятърът. Смесица от инстинкт и лукавство щяха да му помогнат да се ориентира.

— Мътните ме взели! — промърмори Басмения Джак до мен (изкушавайки съдбата). — На крал Джордж му е писнало от шикалкавенето ни. Кой е мрачният тип?

— Капитан Удс Роджърс — отговорих и понеже не бързах да се срещна отново с него, се смесих с тълпата.

Бях достатъчно близо обаче да видя как му подават пергамент и как му хвърля едно око и подхваща:

— Искаме да преговаряме с хората, които се наричат управници на този остров. Чарлс Вейн, Бен Хорниголд и Едуард Тач. Представете се, моля.

Бенджамин пристъпи напред.

— Страхлив подлец! — изруга Джак.

Уместна забележка. Защото този момент отбеляза края на Насау и зачеркна надеждите ни за републиката.

44.

Ноември 1718 година

Едва когато го видях, осъзнах колко ми е липсвал.

Не подозирах, че скоро ще го изгубя завинаги.

Намирах се на брега на Северна Каролина, в залива Окракоук. Наближаваше изгрев-слънце, а той пируваше — разбира се — и бе будувал цяла нощ — разбира се.

Лагерни огньове блещукаха по целия бряг. Мъжете танцуваха жига в съпровод на цигулка, подаваха си бутилки ром и се кикотеха гръмогласно. Див глиган се въртеше на шиш и изкусителната миризма разбуни стомаха ми. Навярно тук, в залива Окракоук, Черната брада бе основал своя пиратска република и изобщо не възнамеряваше да се върне в Насау и да въдвори порядък.

Чарлс Вейн вече разговаряше с него. Газех по пясъка към тях, предвкусвайки рома и печеното месо. Чарлс Вейн се изправи.

— Разочарова ме, Тач! Изрева той, забеляза ме и добави: — Иска да остане тук. Да върви по дяволите с кучите синове, решили да го последват до бесилката!

Вейн би прерязал гърлото на всеки друг, задето предава каузата. Не и на Черната брада. Черната брада би оковал всеки друг за безочливото ругателство. Не и Вейн. Защо ли? Вероятно от чувство за вина, че е загърбил пиратството. Или понеже, каквото и да мислех за Чарлс, храбростта и предаността му на каузата бяха достойни за възхищение. Никой не се противопостави по-решително на амнистията от Чарлс. Никой не беше по-остър трън в задника на Роджърс от него. Той се насочи срещу британската блокада с брандер, избяга и продължи да организира удари в Ню Провидънс, като подкопаваше властта на Роджърс и се надяваше да получи подкрепа. Въпросното подкрепление се обличаше в черно, когато се сражаваше, и се наричаше Черната брада. Ала когато пристигнах на брега в онова свежо утро, Чарлс Вейн явно бе изгубил и последната си надежда.

Той си тръгна, вдигайки с крака пелени от пясък. Отдалечаваше се от топлината на лагерните огньове, разтреперан от гняв. Изпратих го с поглед, а сетне се взрях в Черната брада. Седеше с разкопчан колан и куртка, а издутото му шкембе изопваше ризата. Той не продума. Махна ми мълчаливо да се настаня на пясъка до него, подаде ми бутилка вино и зачака да отпия.

— Ама че досадник! — възкликна завалено, сочейки далечината, където Чарлс Вейн бе изчезнал.

„Е, проблемът е, че старият неудачник Едуард Кенуей иска същото като досадника“, помислих си.

Макар и отдаден на каузата, Вейн не се радваше на предаността на братството. Жесток открай време, напоследък той бе станал още по-безмилостен и кръвожаден. Разказваха ми как новият му трик бил да измъчва пленниците, като ги завързва за бушприта, пъха кибритени клечки под клепачите им и ги запалва. Дори най-верните му сподвижници започваха да се разколебават. Вероятно Вейн го знаеше не по-зле от мен — че Насау се нуждае от водач, умеещ да вдъхновява. Насау се нуждаеше от Черната брада.

Тач се изправи и ми даде знак да го последвам.

— Дошъл си да ме подканиш да се прибера у дома, Кенуей, знам. — Изглеждаше трогнат. — Вярата ти в мен ме ласкае. С Насау обаче е свършено. Няма връщане назад за мен.

— Не споделям мнението ти, друже — отвърнах искрено. — Но не ти се гневя.

Той кимна.

— За бога, Едуард. Да живееш така е все едно да имаш дупка в корема. Разлеят ли ти се червата, длъжен си да ги събереш и да ги натъпчеш обратно. Когато с Бен създадохме Насау, подцених необходимостта от мъже с характер, които да дадат насока на града. Не грешах обаче за покварата, която ще посеем.

Замълчахме, вслушвайки се във вълните, миещи брега, в мекия плисък на морето. Навярно и той като мен мислеше за Бенджамин.

— Вкусиш ли властта, трудно е да не се полакомиш да завладееш целия свят. — Черната брада посочи назад. — Знам, че тези мъже ме смятат за добър капитан, но аз съм арогантен. Не притежавам уравновесеността да насочвам тълпата.

Разбирах какво има предвид. Разбирах го, но не ми харесваше. Не ми харесваше, че Черната брада се отдалечава от нас.

Продължихме напред.

— Още ли търсиш Мъдреца? — попита ме той.

Кимнах, но не му обясних, че търсенето се свежда до убиване на времето в „Олд Ейвъри“, пиене и мисли за Каролин.

— При един набег преди месец чух, че мъж на име Робърте работи на кораб, превозващ роби. Казвал се „Принцеса“. Поогледай се.

Значи дърводелецът с мъртвите очи, пазителят на древното познание, бе напуснал плантациите, за да служи на търговците на роби. Звучеше логично.

— Да пием за „Принцеса“, Тач!

45.

Британците бяха взели на мушка Черната брада, разбира се. По-късно научих, че са изпратили срещу него флотилия, водена от лейтенант Мейнард, капитан на военния кораб „Перла“. Губернаторът на Вирджиния обявил награда за главата на Черната брада, след като търговци се оплакали, че пиратът се е установил в залива Окракоук и организира удари оттам. Губернаторът се притеснил, че Окракоук ще се превърне в нов Насау, а и не му харесвало най-прочутият пират на света да се подвизава в задния му двор. Затова се зарекъл да го залови. Ето как пристигнаха британците.

Първо чухме тревожен шепот:

— Англичаните идват! Англичаните идват!

Погледнахме през капандурите на оръдията на „Адвенчър“ — едномачтовия снаряжен платноход на Тач, и видяхме, че са пуснали малка лодка и се опитват да ни нападнат тихомълком. Щяхме да ги сразим, разбира се, ала ни попречи едно критично обстоятелство. Помните ли пиршеството, което споменах? Виното и печеният глиган? Е, гуляят продължи. Безспир.

Бяхме много, катастрофално пияни.

И успяхме да скалъпим само един отговор — да подплашим лодката с изстрели.

На борда на „Адвенчър“ имаше малцина тази сутрин. Най-много двайсетина моряци. И аз бях сред тях, в блажено неведение, че ще изиграя роля в случилото се по-късно — гибелта на най-прославения пират.

Махмурлукът измъчваше и него — както всички ни — но Черната брада познаваше проливите около Окракоук. Вдигнахме котва и поехме към плитчините. Хората на Мейнард ни последваха. Развяваха червения флаг и не оставяха съмнение какви са намеренията им. Виждах го в очите на Черната брада. Всички на „Адвенчър“ знаехме, че англичаните преследват него и само него — стария ми приятел Едуард Тач. Губернаторът на Вирджиния бе обявил награда за главата само на един пират и този пират беше Едуард Тач. Разбирахме, че проклетите англичани не преследват нас, че истинската им цел е Черната брада. Ала никой не се предаде и не се хвърли от кораба. Всички до един бяхме готови да умрем за него — такава преданост вдъхновяваше той. Де да беше използвал качествата си за благото на Насау!

Денят беше спокоен, нямахме вятър в платната и напредвахме бавно. Виждахме бялото на очите на преследвачите ни, а те — нашето. Черната брада застана на кърмата, надвеси се над парапета и изкрещя към Мейнард над притихналите води на канала:

— Проклети негодници! Кои сте? И откъде идвате?

Хората на кораба зад нас не отговориха. Наблюдаваха ни мрачно. Навярно искаха да ни сплашат.

— Виждате, че не развяваме пиратското знаме. Не сме пирати! — изрева Черната брада и гласът му отекна странно, подет от стръмните варовикови скали от двете страни на тесния пролив. — Спуснете лодка и елате! Ще се уверите, че не сме пирати!

— Нямам излишна лодка — извика в отговор Мейнард и добави след малко: — Но скоро ще ви настигна с кораба.

Черната брада изруга и вдигна тост с чаша ром:

— Ще се пържите в пъкъла, страхливци. Никого няма да пощадя!

— Не очаквам пощада, Едуард Тач, но и ти не очаквай!

Двата кораба под командването на Мейнард продължаваха упорито напред и за пръв път видях приятеля си Едуард Тач в безизходица. За пръв път ми се стори, че зървам в очите му объркване и боязън.

— Едуард… — опитах се да го дръпна настрани, да седнем заедно както толкова много пъти в „Олд Ейвъри“ и да измислим план. Не за удар и трофеи обаче, а за бягство от англичаните. За спасение. Екипажът около нас работеше в алкохолен унес. Черната брада продължаваше да се налива с ром и да крещи все по-гръмогласно. И разбира се, колкото повече се напиваше, толкова по-безразсъдни и прибързани решения взимаше. Заповяда да заредим оръдията и понеже нямахме гюлета, ги напълнихме с пирони и парчета старо желязо.

— Едуард, недей…

Понечих да го спра, защото сигурно имаше по-добър, по-тактичен начин да избягаме от англичаните. Канонадата щеше да подпише смъртните ни присъди. Бяхме по-малко, имахме по-малко оръдия. Хората на Мейнард не бяха пияни и в очите им светеше фанатична решимост. Искаха едно — Черната брада — пияния, гневен, яростен и вероятно тайно ужасен пират.

Бум!

Стори ми се, че се разминаваме с целта, но плътна завеса от дим и пясък препречваше обзора ни. Затаили дъх, чакахме дълго да видим какви поражения са нанесли оръдията ни. Чувахме викове и трясък на разтрошени дъски. Явно все пак ударът беше сериозен. Щом мъглата се разнесе, забелязахме, че един от преследващите ни кораби се е отклонил към брега. Другият също изглеждаше пострадал. На борда не се мяркаха никакви моряци, по корпуса му личаха пробойни. Екипажът ни нададе немощен, но въодушевен възглас, обнадежден, че не всичко е изгубено.

Черната брада ме погледна и ми намигна.

— Другият не се е отказал, Едуард — предупредих го. — Ще отвърнат на огъня.

Наистина отвърнаха на огъня. Използваха верижни гюлета и разрушиха кливера ни. В следващия миг победоносните ни викове се превърнаха в крясъци — неспособен да плава, корабът ни се лашна настрани и се килна към стръмния бряг, облизвайки скалите с раздробените си мачти. Докато се клатехме безпомощно в пролива, преследвачът ни се насочи към десния ни борд, предоставяйки ни добра възможност да видим с каква мощ продължава да разполага. Привидно оскъдна. Пред руля стоеше мъж, а Мейнард ръкомахаше до него и викаше:

— Не променяй курса, изравни се с тях.

В този момент Едуард реши, че нападението е най-добрата защита. Нареди на моряците да се въоръжат и да се подготвят за абордаж. Строихме се с извадени саби и пистолети за последна битка в безлюдния тесен пролив в Новия свят.

Барутен дим се стелеше над нас на дебели пластове като хамаци във въздуха. Щипеше очите ни и придаваше на сцената зловещ привкус, сякаш английският платноход е призрачен кораб, появил се от диплите на мъртвешка мъгла. Допълвайки ефекта, палубата му пустееше, с изключение на кормчията и Мейнард, който въртеше диво очи и крещеше като побъркан:

— По-близо, по-близо…

Изражението му, да не споменавам състоянието на кораба му, ни окуражиха, че противникът е пострадал по-тежко, отколкото ни се стори отначало. Казахме си, че това в крайна сметка няма да се окаже последната ни битка и ще доживеем други сражения.

Илюзорна надежда, както скоро разбрахме.

Снишени зад планшира, в гробната тишина чувахме само все по-истеричните крясъци на Мейнард. Не знаехме колцина са оцелели на борда на английския кораб, ала поне един от нас се чувстваше уверен.

— Отсекли сме им главите! Останали са само трима-четирима! — извика Черната брада.

Забелязах, че е надянал черната си шапка и в брадата му горят фитили. Надмогнал махмурлука, обвит в пушек и пламъци, Едуард Тач приличаше на дявол.

— Да скачаме на борда и да ги накълцаме на парчета!

Само трима-четирима? Живите сигурно са повече.

В същия момент киловете на корабите ни се сблъскаха и с боен вик Черната брада ни поведе към палубата на британския платноход. Втурнахме се към Мейнард и кормчията. Оказа се обаче, че Мейнард е добър актьор като приятелката ми Мери Рийд. Щом пиратите скочиха на кораба му, дивото истерично изражение изчезна от лицето му и той изкрещя:

— Сега, момчета, сега!

Капандурата на квартердека се отвори и капанът щракна. Бяха се скрили от нас, преструваха се на мъртви, за да ни подмамят да дойдем. А сега излязоха като пълчища плъхове, побягнали от наводнен трюм — две дузини срещу дванайсет дръзки пирати. Тутакси трясък на стомана, пукот на пистолети и крясъци изпълниха въздуха.

Ударих с юмрук първия нападател и същевременно извадих скритото острие, отскачайки настрани от фонтана от кръв и сополи, рукнал от носа му. Понечих да пусна в действие пистолета, който стисках в другата си ръка, но чух Черната брада да ме вика:

— Кенуей!

Беше паднал. Единият му крак кървеше лошо. Защитаваше се със сабята и молеше за пистолет. Подхвърлих му моя, той го улови и повали моряк, налитащ му със закривената си сабя.

Ала беше мъртъв. И двамата го знаехме. Всички го знаехме.

— В свят без злато щяхме да бъдем герои! — извика той, когато го нападнаха от всички страни, предвождани от Мейнард.

Осъзнал, че краят му наближава, Черната брада оголи зъби и размаха сабя. Мейнард изпищя с поаленяла ръка. Отстъпи назад и изпусна сабята си. Извади пистолет от колана си, стреля, улучи Едуард по рамото и пак го събори на колене. Ръмжейки, старият ми приятел продължи да посича със сабята си враговете, стълпили се около него като безмилостен рояк.

Другарите ми падаха около мен един по един. Извадих втория си пистолет, стрелях и отворих трето око в челото на един от англичаните. Заместиха го други. Пронизвах ги, разсичах ги безпощадно. Страхът, че следващият ми нападател ще умре като предишните, поохлади за миг ентусиазма им и аз си позволих да погледна към Едуард. Коленичил, приятелят ми умираше от десетки рани, ала продължаваше да се бие, заобиколен от лешояди, кълцащи го с остриетата си.

С отчаян и гневен вик се завъртях с разперени ръце, очертавайки с острието си гибелен периметър, в който враговете ми не дръзваха да пристъпят. Втурнах се светкавично напред, ритнах първия, изпречил се пред погледа ми, в гърдите и използвах тялото му като трамплин, за да прескоча бариерата от мъже около мен. Замахнах с острието и двамина паднаха с отворени вени, а кръвта им оцвети в червено палубата със звучен плисък. Спуснах се към другия край на кораба да помогна на приятеля си.

Не успях. Отляво върху мен връхлетя моряк и ме спря. Огромният свиреп мъж тичаше право срещу мен. Движехме се с такава скорост, че не съумяхме да овладеем инерцията, сблъскахме се, преобърнахме се през парапета и паднахме в морето.

Преди да се озова във водата, видях как гърлото на приятеля ми зейва и по гърдите му руква кръв. Подбелил очи, Черната брада падна за последен път.

46.

Декември 1718 година

Не знаете какво е болезнен писък, докато не чуете мъж с простреляно коляно да пищи от болка.

Така Чарлс Вейн наказа капитана на британския кораб, превозващ роби. Преди да го вземем на абордаж, въпросният съд буквално надупчи коритото на Вейн, та се наложи да доплаваме до него с „Гарвана“ и да издърпаме мъжете му на палубата. Вейн се разяри, но дори гневът не извиняваше избухването му. Все пак цялата експедиция беше негова идея.

Скрои плана скоро след смъртта на Едуард.

— Е, видяха сметката на Тач… — отбеляза той.

Седяхме в капитанската каюта на „Гарвана“. Басмения.

Джак спеше пиян до нас, изпружил крака над стола по начин, предизвикващ гравитацията. И той отказа да приеме предложението на краля за помилване, та нямаше отърване от него.

— Противникът ни превъзхождаше — обясних. Споменът за гибелта на Черната брада изплува пред очите ми като неканен гостенин. — Не успях да му помогна.

Представих си как падна, как го видях да умира с прерязано гърло, посечен като бясно куче. Отпих голяма глътка от рома да прогоня картината.

Чух, че провесили главата му от бушприта като трофей.

И ни наричаха измет.

— Беше свиреп пират, мътните го взели, но с раздвоено сърце — промърмори Чарлс.

Дълбаеше масата ми с върха на ножа си. Бих казал на всеки друг гост да престане, но не и на Чарлс Вейн. Чарлс Вейн, победен от Удс Роджърс. Чарлс Вейн, покрусен от смъртта на Черната брада. И най-вече — Чарлс Вейн с нож в ръката.

Имаше право обаче. Дори да бе оцелял, Черната брада едва ли щеше да продължи по същия път. Да застане начело и да ни изведе от безизходицата не се нравеше на Едуард Тач.

Замълчахме. Навярно и двамата мислехме за някогашния ни дом — Насау. Или и двамата се питахме какво ще правим в бъдеще, защото след няколко минути Вейн си пое дълбоко дъх, окопити се и се плесна с юмруци по бедрата.

— Е, Кенуей! Сетих се за твоя план… За Обсерваторията, с която ни надуваше главите. Как да разберем дали наистина съществува?

Погледнах го намръщено да видя дали се шегува. Нямаше да е първият. Често вземаха на подбив историите ми за Обсерваторията. Не бях в настроение да изтърпя поредния присмех. Не сега. Той обаче изглеждаше съвсем сериозен. Приведен напред, очакваше отговора ми. Басмения Джак продължаваше да хърка.

— Трябва да намерим кораб, превозващ роби. Нарича се „Принцеса“. На борда работи човек на име Робърте. Той ще ни каже къде е Обсерваторията.

За жалост първият кораб на Кралската африканска компания, на който се натъкнахме, надупчи кораба на Вейн — „Рейнджър“, и се наложи да го спасявам. В крайна сметка успяхме да настигнем кораба с робите и да го вземем на абордаж. След като хората ни усмириха екипажа, намерихме капитана.

— Твърди, че „Принцеса“ отплава от Кингстън през месец-два — обясних на Вейн.

— Добре. Променяме курса — кимна Вейн.

Щяхме да се отправим към Кингстън и да се сбогуваме по живо, по здраво с капитана на кораба, натоварен с роби, ако той не бе извикал гневно:

— Съсипахте ми платната и такелажа! Дължите ми обезщетение.

Всеки наоколо, който познаваше Чарлс Вейн, би ви казал какво ще последва. Не точно, а в общи линии — жестоко насилие, никаква милост. Вейн се обърна рязко, извади пистолета и тръгна бързо и яростно към капитана. Опря дулото в капачката на коляното му, постави длан пред него, та кръвта да не го опръска, и натисна спусъка.

Не се поколеба. Изпълни равнодушно наказанието. После се отдалечи.

— По дяволите, Вейн!

— Ти си Сатана, Вейн! — възкликна Басмения Джак в рядък пристъп на трезвеност и бунтарство — факт, почти толкова шокиращ, колкото пронизителните писъци на капитана.

— Не се ебавай с мен, Джак — предупреди го Вейн.

— Това ми е работата! — озъби се Басмения Джак, обикновено пиян до премала, но днес очевидно в настроение да се опълчи на Вейн. — Момчета! — извика той и сякаш по даден знак — все едно са чакали момента — неколцина другари на Басмения Джак пристъпиха напред с извадени саби.

Бяхме малцинство, но Адевале посегна дръзко към дръжката на закривената си сабя. Възнаградиха го с тежък юмрук по лицето и той падна заднишком върху палубата.

Пред моето лице пък се изпречиха няколко дула, когато пристъпих напред да му помогна.

— С момчетата свикахме съвещание, докато си губехте времето с този тук — обясни Басмения Джак. — И те решиха, че ще съм по-добър капитан от вас, безумни кучета!

Посочи Адевале и кръвта ми кипна при следващите му думи:

— Този ще го продам за десетачка в Кингстън. С вас двамата обаче не искам да рискувам.

Заобиколени, аз, Чарлс и хората ни бяхме безпомощни. В ума ми се блъскаха хаотични мисли. Питах се защо всичко се обърка. Наистина ли се нуждаехме толкова от Черната брада? Наистина ли разчитахме толкова много на него, че оплетохме ужасно конците след смъртта му? Явно. Така изглеждаше.

— Ще се разкайваш за този ден, Ракам — просъсках.

— Вече се разкайвам за повечето — въздъхна метежникът. Пъстроцветната му индианска риза бе последното, което видях, преди един от лакеите му да пристъпи напред, стиснал черен чувал, и да ми го нахлузи върху главата.

47.

Така се озовахме на Провиденция. След месец плаване с осакатения „Рейнджър“ по-точно.

Джак ни остави храна и оръжия, но нямаше как да направляваме кораба и цял месец се носихме по водата, мъчейки се напусто да скърпим платната и да поправим счупените мачти. По цели дни помпахме и водата, нахлуваща в трюма, за да не потънем. Цял месец слушах Вейн да бълва змии и гущери денем и нощем. Размахваше безпомощно юмруци и крещеше:

— Ще те пипна, Джак Ракам! Ще ти разпоря корема! Ще ти извадя червата и ще си направя арфа.

През 1718 година празнувахме Коледа на „Рейнджър“, подскачайки като захвърлена бутилка по вълните, молейки за милост стихиите. Само ние двамата — той и аз. И разбира се, нямахме календар, та не знаехме точно кога се пада Бъдни вечер и кога настъпва новата 1719 година. Готов съм да се обзаложа обаче, че съм ги отпразнувал, слушайки как Чарлс Вейн проклина морето, небето, мен и особено старата си дружка Басмения Джак. ‘

— Ще те пипна! Ще видиш тогава, мръсен кучи сине!

Понечех ли да възразя, посочвайки, че неспирните му крясъци не приповдигат духа ни, а точно обратното, той се нахвърляше върху мен.

— Страшилището Едуард Кенуей проговори! Кажи ни, премъдри капитане, как да се измъкнем от затруднението? Гений като теб навярно знае как да управлява кораб без платна и без кормило?

Как не се избихме през този месец, така и няма да разбера, но слава на Бога, видяхме суша. Надавахме възторжени възгласи, прегръщахме се, подскачахме нагоре-надолу. Спуснахме малка лодка от разнебитения „Рейнджър“ и докато се свечеряваше, загребахме към брега, а после се строполихме на пясъка изтощени, но на седмото небе, че след трийсет дни в открито море най-сетне сме на твърда земя.

На другата сутрин се събудихме, видяхме „Рейнджър“ разбит на брега и се наругахме, че не сме пуснали котва.

После наругахме късмета си, осъзнали колко е малък островът, на който сме заточени.

Наричаше се Провиденция и си имаше история. Кървава история при това. Английски колонисти, пирати и испанци се бях сражавали за него почти цял век. Преди четирийсет години великият пират капитан Хенри Морган го завзел от испанците и известно време го използвал като база.

Когато с Вейн се озовахме на острова, той бе приютил неколцина заселници, избягали роби и затворници и останките от местното племе москито. В изоставения форт нямаше кой знае какво. Не и храна и вода. Можехме да доплуваме до остров Санта Каталина, но той беше още по-малък. Затова по цял ден ловяхме риба и търсехме стриди из локвичките край брега. От време на време се изпепелявахме с погледи с групички местни скитници — индианци и белолики — или с ловци на костенурки. Белите заселници винаги изглеждаха диви и уплашени, сякаш не са сигурни дали да атакуват, или да побегнат. И са готови и за двете. Очите им се въртяха в различни посоки, а изсъхналите им, изсушени от слънцето устни се кривяха странно.

Обърнах се към Чарлс Вейн след една подобна особена среща, понечих да споделя мнението си и изведнъж забелязах, че и неговото изражение е диво, очите му плуват и сухите му, изпръхнали от слънцето устни се кривят налудничаво.

Докато накрая тънкото въже, пришиващо здравия разсъдък на Чарлс, се скъса и той замина да създаде ново племе в Провиденция. Племе от един. Би трябвало да се опитам да го разубедя. „Не бива да се разделяме, Чарлс. Редно е да се подкрепяме.“ Но ми беше дошло до гуша от него, а и не го видях за последно. Първо започна да ми краде стридите. Изскачаше от джунглата — чорлав, брадясал, с прокъсани дрехи и лудост в очите. Загребваше с шепи току-що събраните ми стриди, проклинаше ме и се скриваше обратно сред дърветата, откъдето ме наругаваше още веднъж. Аз от своя страна не се отдалечавах от брега — плувах, ловях риба или оглеждах хоризонта за кораби, съзнавайки отлично, че Вейн ме следи от гъсталака.

Един ден се опитах да го усмиря.

— Защо не разговаряш с мен, Вейн? Защо се предаваш на лудостта?

— Лудост ли? — отговори той. — Не е лудост да се бориш за оцеляване.

— Не ти желая злото, глупако. Да се разберем като джентълмени.

— Леле! Заболя ме главата от бръщолевенето ти. Махай се и ме остави на мира.

— Нямам нищо против, стига да спреш да крадеш храната и водата ми.

— Няма да спра. Длъжник си ми! Заради теб търсехме кораби с роби. Заради теб Джак Ракам ми взе кораба!

Виждате ли с какво се налагаше да се примиря? Той си губеше разсъдъка. Вменяваше ми своите грешки. Той предложи да намерим Обсерваторията. Той стана причина за настоящото ни окаяно положение, убивайки капитана на кораба с робите. И аз имах сериозни основания да го мразя. Само дето, за разлика от него, бях с всичкия си. Засега. Вейн явно се стараеше да навакса. Полудяваше все повече и повече.

— Ти и твоите измишльотини, Кенуей, ни докараха дотук.

Криеше се в сенките на гъсталака като вонящ гризач, спотаен сред корените, обвил с длани стволовете на дърветата, и ме наблюдаваше с хищнически поглед. Щеше ли да се опита да ме убие? За всеки случай почиствах редовно остриетата си и макар да не ги носех — свикнах да нося много малко — ги държах на една ръка разстояние.

Не след дълго лудият, проклинащ ме от храсталака, започна да ми поставя капани.

Докато един ден не ми дойде до гуша. Реших да убия Чарлс Вейн.

На другата сутрин се заех да осъществя замисленото с натежало сърце. Питах се дали не е по-добре да имаш смахнат другар, отколкото никакъв другар. Ала безумецът ме мразеше и вероятно искаше да ме убие. Някой щеше да умре — или той, или аз.

Открих го, клекнал до езерце. Палеше огън и си припяваше нечленоразделно.

С гръб към мен беше лесна мишена. Казах си, че постъпвам благородно, освобождавайки го от мъките му, прокраднах се тихо и извадих тайното острие.

Решимостта обаче ми изневери. Поколебах се и в този момент той скочи и ме замери с шепа горящи въглени. Отстъпих назад, за да предпазя лицето си, и той ми се нахвърли, размахал сабя. Битката започна.

Атака. Отблъскване на удара. Атака. Използвах скритото острие като сабя, парирах нападенията му и нападах на свой ред.

Чудех се дали той не смята мен за предател. Вероятно. Омразата удвояваше силите му и известно време жалкото човекоподобно, в което се бе превърнал Вейн, се сражаваше храбро. Ала недостатъчно да наклони везните в своя полза. Седмиците, прекарани сред пущинака и оскъдната открадната храна го бяха омаломощили. Обезоръжих го лесно. Вместо да го убия, прибрах скритото острие, разкопчах ремъка и го захвърлих настрани. Смъкнах си ризата и го нападнах с юмруци, гол до кръста.

Повалих го и го наложих порядъчно, но се овладях и спрях. Изправих се задъхан, с окървавени пръсти. На земята под мен лежеше Чарлс Вейн — див и мръсен като отшелник. Аз също вонях, но не колкото него. Усетих миризмата на изпражненията, полепнали по бедрата му, когато се надигна и изплю зъб, нанизан на тънка нишка слюнка. Разкикоти се. Заливаше се в лудешки смях.

— Галено момченце, свърши си работата наполовина!

Поклатих глава.

— Това ли ми е наградата, че вярвам в доброто у всеки? Че се надявам плъх като теб да се вразуми? Навярно Хорниголд имаше право. Светът се нуждае от решителни мъже, които да попречат на такива като теб да оплескат всичко.

— Или просто не ти стиска да живееш без угризения — ухили се Чарлс.

Изплюх се.

— Не ми запазвай място в ада. Няма да пристигна скоро.

После го оставих там, а когато по-късно се докопах до рибарска лодка, се почудих дали да не го намеря и да го взема с мен. Отказах се.

Да ме прощава Бог, но ми беше втръснало от проклетия Чарлс Вейн.

48.

Май 1719 година

След месец се върнах в Инагуа, благодарен, че съм жив и виждам екипажа си. Още повече ме зарадва доволството им от срещата. — Жив е! Капитанът е жив! Празнуваха дни наред, пресушиха залива, а аз ликувах.

Мери също беше там, но предрешена като Джеймс Кид. Прогоних спомена за пищната й гръд, наричах я Джеймс, когато наоколо имаше хора — дори пред Адевале, който не се отделяше от мен през първите дни след завръщането ми, сякаш не иска да ме изпуска от поглед.

От Мери научих за смъртта на приятеля ми Стид Бонет — обесили го в Уайт Пойнт. Горкият Стид. Търговецът очевидно си бе променил мнението по отношение на пиратите — дотолкова, че сам заживял като тях. Наричали го „пирата джентълмен“. Носел роба и се подвизавал на север известно време. После срещнал Черната брада. Двамата се съюзили, но понеже Бонет бил негоден за моряк, а още по-малко за пиратски капитан, екипажът му се разбунтувал и се присъединил към Черната брада. Бонет бил принуден да изтърпи унижението да плава като „гост“ на кораба на Черната брада — „Отмъщението на кралица Ан“. Е, предстояло още по-страшно унижение — заловили го и го обесили.

Междувременно в Насау — изтерзания болен Насау — Джеймс Бони станал шпионин на Удс Роджърс и жигосал Ан с по-срамно клеймо, отколкото нейните похотливи погледи му бяха лепнали. Роджърс, естествено, нанесъл смъртоносен удар на пиратите. За назидание и демонстрирайки сила, заповядал да обесят осмина на пристанището в Насау и така смазал съпротивата. Дори заговорът да го убият бил организиран колебливо и лесно предотвратен.

И — за моя радост — заловили Басмения Джак и спасили „Гарвана“. Алкохолът в крайна сметка унищожил Джак. Капери, изпратени от губернатора на Ямайка, го нападнали южно от Куба. Джак и хората му били слезли на брега, потънали в пиянски сън под разпънатите палатки, когато каперите пристигнали. Пиратите побягнали в джунглата и изоставили „Гарвана“. После подлецът се върнал с подвита опашка в Насау и убедил Роджърс да го помилва. Оттогава висял в кръчмите и продавал откраднати часовници и чорапи.

— А сега накъде? — попита ме Мери, след като ми съобщи новините. — Ще продължиш ли да търсиш загадъчното си неуловимо съкровище?

— Да. Близо съм. Чух, че Мъдреца плава на кораба „Принцеса“, който често пускал котва в кингстънското пристанище.

Тя се изправи и пое към дока.

— Използвай по-добре амбицията си, Кенуей. Намери Мъдреца с нас.

Имаше предвид асасините, разбира се. Замълчах замислено.

— Не съм привърженик на твоите мистици… Мери. Блазни ме охолният живот. Искам да живея безгрижно.

Тя поклати глава и подхвърли през рамо:

— На честните не е отредено безгрижие, Едуард. Животът им е изпълнен с болка.

Щом „Принцеса“ отплаваше от Кингстън, значи пътят ми водеше натам.

И мили Боже, колко красив бе Кингстън! Някогашният лагер на бегълци се бе превърнал в най-големия град в Ямайка. Новите, но със запуснат вид постройки бяха заобиколени от зелени хълмове и благословени с прохладата на морския бриз, подухващ откъм Порт Роял. Вятърът отнемаше донякъде силата на палещото слънце — само донякъде обаче. Кингстън ми хареса. Оглеждах се и се питах дали Насау можеше да стане такъв град, ако се бяхме постарали. Ако не бяхме се предали толкова лесно на покварата.

Морето сияеше яркосиньо и корабите, закотвени в залива, сякаш се носеха върху сребриста пелена. За миг онемях пред красотата на водите и си спомних съкровищата, скрити в тях. Спомних си и Бристол — как стоях на пристанището и се взирах в океана, закопнял за богатства и приключения. Намерих приключения. Богатства? Е, докато бях на Провиденция „Гарванът“ не бе бездействал. Моряците ми бяха добавили нови трофеи в сандъците ми. Не бях богат, но не бях и беден. Най-сетне можех да се нарека състоятелен човек.

Но успеех ли да намеря Обсерваторията…

(Алчността, читателю, е погубила мнозина.)

Завързани на кея се поклащаха рибарски лодки и едномачтови кораби, но аз не се интересувах от тях. Спрях и се взрях през далекогледа, търсейки на хоризонта кораб, пренасящ роби — „Принцеса“. За миг спрях да се насладя на „Гарвана“, после продължих нататък. Подминаваха ме забързани граждани, търговци и войници. Испанци в сини туники и тривърхи шапки, преметнали мускети през рамо. Двама се шляеха с отегчен вид и разговаряха.

— Каква е тази суетня? Днес всички търчат, сякаш са им напъхали фитили в задниците.

— Под пара сме заради някакъв испанец. Тореадор или Торес. Или нещо подобно.

Тук бяха значи. Той и Роджърс. Бяха ли разбрали и те, че Мъдреца е на „Принцеса“?

Следващите думи на войника привлякоха вниманието ми.

— Знаеш ли какво чух? Губернатор Роджърс и капитан Хорниголд се включили в тайно общество. В Ордена членували французи, испанци и дори турци.

Тамплиери, помислих си и в същия момент забелязах Адевале да ми маха. Придружаваше го потен, нервен моряк. Работел, както се оказа, в Кралската африканска компания. Камата, притисната дискретно в ребрата му, го убеди да си развърже езика.

— Обясни му какво ми каза — подкани го Адевале.

Той ме погледна уплашено — като всеки на негово място, предполагам.

— Не съм виждал „Принцеса“ от осем седмици — каза. — Сигурно скоро ще доплава.

Пуснахме го и аз обмислих информацията. „Принцеса“ не беше тук… все още. Реших да останем. Да пусна моряците на брега, предупреждавайки ги да се държат прилично и да не привличат внимание.

Адевале ме дръпна настрани.

— Омръзна ми да преследвам фантазиите ти, Едуард. И на екипажа му писна.

Точно това ми трябваше. Брожение сред проклетия екипаж.

— Търпение, човече, близо сме — опитах се да го успокоя.

Междувременно ме осени идея. Да намеря Роджърс и Бенджамин.

Пообиколих пристана и ги открих. Тръгнах след тях, припомняйки си наученото от Мери. Стоях на разстояние и подслушвах разговора им с помощта на интуицията.

— Предупреди ли мъжете? — попита Удс Роджърс. — Нямаме време.

— Да — отговори Хорниголд. — Двама войници ще ни чакат на кръстопътя.

— Много добре.

А, телохранители. Къде ли се криеха?

Озърнах се. Не исках да ме изненадат. Хорниголд заговори отново:

— Ако не възразявате, сър, любопитен съм защо са ни необходими кръвните проби?

— Торес твърди, че са нужни, за да функционира Обсерваторията.

— Как така, сър?

— Поискаме ли да шпионираме… крал Джордж, да речем, ще ни трябва капка от кралската кръв. С други думи, малко количество кръв ни дава достъп до всекидневието на всеки.

Врели-некипели. Не им обърнах особено внимание, за което щях да съжалявам по-късно.

— И мен ли ще шпионира Торес? — поинтересува се Бенджамин. — Защото ми поиска кръв?

— И аз му дадох, капитан Хорниголд. Както и всички тамплиери. Предпазни мерки. Но не бой се, Торес изпрати нашите проби с кораб в Рио де Жанейро. Ще ги съхраняват в тайник. Няма да сме първите, наблюдавани от Обсерваторията, уверявам те.

— Да, сър. Плащам нищожна цена, предполагам, за всичко, което получих от тамплиерите.

— Именно.

Тогава забелязах телохранителите — ще ги нарека Главорез номер едно и Главорез номер две.

— Имаш ли нужда от помощ? — осведомиха се.

А, рекох си, за тези двамата, значи, става дума.

49.

Главорез номер едно бе левичар, но искаше да ме преметне, че действа с дясната ръка. Главорез номер две не беше кой знае какъв боец. Прекалено беше отпуснат. Смяташе ме за лесна плячка.

— Къде отиваш? — попита ме Номер едно. — С приятеля ми те наблюдавахме и прощавай, шефе, но ни се стори, че следиш господин Роджърс и господин Хорниголд и подслушваш разговора им.

Въпросните господин Роджърс и господин Хорниголд бяха в пълно неведение какво вършат телохранителите им. Това беше добре. Не толкова добре бе, че се отдалечават, а аз исках да събера повече информация.

Тоест длъжен бях да се освободя от момчетата им.

Предимството ми беше тайното острие, закопчано на дясната ми китка. Сабята ми висеше от същата страна, та се налагаше да я извадя с лявата. Опитен фехтовчик би очаквал да го атакувам от тази страна. Главорез номер едно беше опитен боец. Досети се, че ще извадя сабята си с лявата ръка, и единият му крак зае позиция малко пред другия, а тялото му се наклони леко настрани (настъпеше ли моментът обаче, краката му бързо щяха да си сменят местата и да се престори, че ме напада от другата страна — знаех и това). И двамата главорези не подозираха, че от дясната ми ръка ще изскочи скрито острие.

Наблюдавахме се мълчаливо. Главно аз и Главорез номер едно. После аз се задействах. Протегнах дясната си ръка, уж да се защитя, и — щрак! — Главорез номер две още се пресягаше към сабята си, когато острието ми прониза врата му. Без да губя време, измъкнах сабята си от колана с лявата ръка и успях да отблъсна първата атака на Главорез номер едно. Остриетата ни се поздравиха с трясък.

Главорез номер две изгъргори и умря, стиснал с окървавени пръсти гърлото си. Силите се изравниха. Размахах и острието, и сабята пред Главорез номер едно и забелязах как самоувереното му — дори арогантно — изражение се превръща в страх.

Редно беше да побегне. Вероятно щях да го настигна, но все пак би трябвало да избяга. Да се опита да предупреди господарите си, че ги следи опасен мъж. Мъж с асасински умения.

Той обаче не побягна. Остана да се бие. Сражаваше се умело — и по-интелигентно и храбро от повечето ми противници — но в крайна сметка го погуби гордостта. Не пожела да я пожертва пред очите на тълпата, събрала се на кингстънската улица, и когато краят му настъпи — след яростна битка — се погрижих да е бърз и безболезнен.

Зяпачите отстъпиха назад, щом побягнах към доковете с надеждата да настигна Роджърс и Хорниголд. Успях. Приседнах до двама пияници до стената на кея точно когато се срещнаха с Лауреано Торес. Поздравиха се с кимване, уверени до дъното на душата си в своята значимост. Сведох глава — леле, бях препил с ром — понеже погледът му се насочи към мен. После съобщи новината:

— Пирати са нападнали „Принцеса“ преди шест седмици. Доколкото знаем, Мъдреца е бил на борда.

Изругах мислено. Мъжете ми не предполагаха колко близо са били до ваканция в Кингстън, но сега се налагаше да се оправим по дирите на пиратите.

Тримата тамплиери тръгнаха. Аз станах и се смесих с тълпата, следвайки ги невидим. Използвах интуицията. Чувах всяка тяхна дума.

— А къде е Мъдреца сега? Имате ли представа?

— В Африка, Ваше Превъзходителство — отговори Роджърс.

— Африка… За бога, ветровете са неблагоприятни по този маршрут.

— Аз ще се заема, Велики майсторе. Бездруго се налага да отплавам натам. Една от галерите ми с роби ще успее да стигне бързо.

— Робска галера? — тросна се Торес. — Капитане, помолих те да не се замесваш в противни начинания.

— Не схващам разликата между поробването на неколцина и поробването на всички хора — възрази Роджърс.

— Целта ни е да променим хода на цивилизацията, нали?

— Поробеното тяло подтиква ума да въстане — отсече Торес. — Тялото следва покорно поробения ум.

— Уместна забележка, Велики майсторе — съгласи се Роджърс.

Стигнаха края на дока, спряха пред входа на порутен склад и надникнаха през отворената врата. Мъже пренасяха трупове — смятаха да ги натоварят на каруца или на кораб, или по-вероятно, да ги хвърлят право в морето.

Торес зададе въпроса, който ме измъчваше:

— Какво става тук?

Роджърс се подсмихна.

— Тези мъже отхвърлиха благосклонното ни предложение да ни дадат кръв. Главно пирати и капери.

— Разбирам — кимна Торес.

Настръхнах от чутото и погледнах към телата — безжизнени ръце и крака, невиждащи очи. Мъже като мен.

— Използвам кралската амнистия като предлог да събера възможно най-много кръвни проби — обясни Роджърс. — Откаже ли ми някой, обесвам го. Действам в рамките на пълномощията си, разбира се.

— Ясно. Ако не сме в състояние да наблюдаваме всички престъпници на света, по-добре да изчистим морето от тях.

Те продължиха напред към мостик, спуснат от закотвен наблизо кораб. Последвах ги и се шмугнах зад купчина сандъци, наострил слух.

— Къде по-точно се намира Мъдреца? В коя част на Африка? — осведоми се Торес.

— На Принсипе, сър. Малък остров — отговори Хорниголд.

Торес и Роджърс минаха по мостика, но Хорниголд остана на кея. Защо? Защо не ги последва? Е, не след дълго разбрах. Опитните му очи на стар морски вълк се присвиха и обходиха хоризонта и корабите, застанали като стражи по сияйната вода. Погледът му се задържа върху един. Сепнах се, осъзнал къде сме — оттам, където бяхме, „Гарванът“, се виждаше ясно.

Хорниголд изопна рамене, ръката му стисна дръжката на сабята и той се обърна бавно. Търсеше мен, предположил, че където е „Гарванът“, там съм и аз.

— Едуард Кенуей! — извика и очите му огледаха доковете. — Не очаквах да видя „Гарвана“ тук. Чу ли каквото дойде да чуеш? Ще се опиташ ли да спасиш горкия Мъдрец от хищните ни лапи?

От висотата на годините ми се струва, че постъпих малко прибързано. Ала в ума ми се въртеше натрапчиво мисълта, че някога Бенджамин бе един от нас. Един от учителите ми. Приятел на Едуард Тач. А сега се опитваше да ни унищожи. Гневът ми изплува на повърхността и аз изскочих иззад сандъците.

— Предател! Продаде ни!

— Защото открих по-добър път — каза Хорниголд.

Вместо да извади сабята си, даде знак с ръка. В склада зад нас зазвънтяха саби, изскачащи от ножниците.

Хорниголд продължи:

— Тамплиерите знаят какво е порядък и дисциплина. Ти обаче си неспособен да прозреш съществената разлика между хаоса и реда. Сбогом, стари приятелю! Някога беше войник. Когато се бореше за истинска кауза, по-велика от егото ти.

Той се отдалечи почти тичешком. От склада излязоха подкрепленията му и ме обградиха в полукръг.

Изненадах ги, като се втурнах бързо срещу тях, сграбчих моряк, размахващ напосоки сабята си, и го повлякох пред себе си като щит, остъргвайки плочника по кея с подметките му. В същия момент проехтя изстрел и в живата ми броня се заби куршум, предназначен за мен. Метнах тялото към строените пред мен мъже и същевременно измъкнах първия си пистолет. Повалих един с куршум в устата, прибрах празния пистолет и извадих следващия и скритото острие. Разпорих гърдите на трети с острието и стрелях. Не се прицелих точно, но успях да спра мъжа, нападнал ме със закривената си сабя. Той падна на земята, притиснал корема си с длани. Сниших се, завъртях се и прокарах острието по краката на следващия нападател, а после го довърших с бърз и безмилостен удар в сърцето. Изправих се и последните двама мъже побягнаха уплашени, да не би да споделят участта на мъртвите си другари. Втурнах се към лодката си и загребах към „Гарвана“.

Докато гребях към закотвения си кораб, си представях предстоящия разговор с Адевале. Как ще ми напомни, че моряците не одобряват авантюрата ми.

Щяха да я одобрят, щом откриехме Обсерваторията. Първо обаче трябваше да намерим Мъдреца.

Отне ми месец, ала успях.

50.

Юли 1719 година

Един следобед го открих на Принсипе — в лагер, осеян с трупове.

Ето какво научих за Мъдреца — Бартолъмю Робърте — и от него, и от други.

Първо, имахме нещо общо — и двамата бяхме уелеци, аз от Суонси, той от Каснюд Бак. Сменил си името от Джон на Бартолъмю. Едва тринайсетгодишен се цанил за дърводелец на кораб. После открил, че от него се интересува тайното общество на тамплиерите.

В началото на 1719 година, преследван и от тамплиерите, и от асасините, Мъдреца станал трети помощник-капитан на „Принцеса“ под командването на капитан Ейбрахам Плъмб.

Както бях научил в Кингстън, в началото на юни два пиратски кораба — „Роял Роувър“ и „Роял Джеймс“ — нападнали „Принцеса“. Робърте успял някак си — с хитрост, несъмнено — да влезе под кожата на пиратския капитан Хауел Дейвис — също уелсец — и да го убеди, че е отличен навигатор. Навярно е било така, но да не забравяме, че с капитан Дейвис разговаряли на уелски и това ги сближило още повече.

Казваха, че отначало Барт Робърте не изгарял от желание да стане пират. Ала както ще видите, на новото поприще се почувствал в свои води.

После пуснали котва в Принсипе — с „Роял Роувър“, понеже буря разбила „Роял Джеймс“ и се принудили да го изоставят. „Роял Роувър“ поел към Принсипе, развял английския флаг и му разрешили да влезе в пристанището, където пиратите се престорили на гостуващи английски моряци.

Разказаха ми как капитан Дейвис замислил план — да покани губернатора на Принсипе на борда на „Роувър“ уж на тържествен обяд, а всъщност да го похити и да поиска огромен откуп.

Отличен план.

Когато обаче Дейвис и хората му тръгнали да посрещнат губернатора, им устроили засада в лагер по пътя.

Там се озовах аз.

Прокраднах се в опустошения лагер, където огънят догаряше в червена жарава, а върху въглените лежеше мъж и се изпичаше бавно. Наоколо се валяха и други мъртъвци — и войници, и пирати.

— Капитан Кенуей? — повика ме някой.

Обърнах се и го видях — Мъдреца. Би трябвало да се зарадвам, да си отдъхна в края на дългото пътуване. Само дето той бе насочил пистолет към мен.

Настойчиво подканен от дулото му, вдигнах ръце във въздуха.

— Пак се срещаме при злокобни обстоятелства, Робърте. Трябва да променим традицията.

Той се усмихна мрачно. Таи ли омраза към мен, запитах се. Все пак нямаше представа какви са намеренията ми. Налудничавият ми вътрешен глас се обади, че няма да се изненада, ако Мъдреца умее да чете мисли.

— Спри да ме преследваш и желанието ти ще се сбъдне — каза Мъдреца.

— Пистолетът е ненужен. Винаги спазвам дадената дума.

Джунглата около нас бе притихнала. Бартолъмю Робъртс явно размишляваше. Странно, рекох си. И двамата не знаехме какво всъщност иска другият. Аз знаех какво искам от него, разбира се. Ала той? Какво искаше той? Усетих, че каквото и да е, сигурно е по-мрачно и по-загадъчно, отколкото съм способен да си представя. Знаех само, че смъртта върви по петите на Барт Робърте, а аз не съм готов да умра. Още не.

Той проговори:

— Днес португалците ни устроиха засада и убиха нашия капитан Хауел. Вироглав глупак! Предупредих го да не слиза на брега.

Бартолъмю Робъртс застана до тялото на загиналия капитан. Очевидно реши, че не го заплашвам, защото прибра пистолета.

— Мисля, че тамплиерите са организирали нападението — обадих се аз. — Така те бяха пленили и в Хавана.

Той кимна замислено.

— Явно няма начин да отклоня вниманието на тамплиерите. Време е за ответен удар, предполагам.

Това е друго нещо, рекох си.

Докато разговаряхме, той смъкна моряшките си дрипи и облече първо бричовете на мъртвия капитан, а после и ризата му. Забеляза обаче, че е оплескана с кръв, свали я и пак надяна своята. После нахлузи капитанския мундир. Развърза дългата си тъмна коса и тръсна глава. Нахлупи си тривърхата шапка на капитана и перото й се залюля, когато се обърна към мен. Пред мен стоеше неузнаваем Бартолъмю Робърте. Времето на кораба бе загладило изпосталелите му скули. Тъмните му къдрици блестяха под слънцето. Изглеждаше преобразен в червения мундир, бричовете, белите чорапи и шапката в тон — пират от главата до петите. Пиратски капитан.

— А сега да вървим — рече той, — преди да пристигнат португалските подкрепления. Ще се върнем на „Роувър“. Ще държа реч и искам да ме чуеш.

Помислих си, че знам накъде бие. Учудих се — той беше най-обикновен моряк все пак! — и същевременно не се учудих, защото това беше Робърте. Мъдреца. И фокусите му никога не свършваха. (Внимавай, Кенуей, с опасен човек си имаш работа!) И разбира се, когато се качихме на палубата на „Роувър“, където разтревожените моряци очакваха вести за експедицията, той скочи върху обърнат сандък да привлече вниманието им. Втренчиха се ококорени в него — новакът на кораба, надянал лъскавите капитански одежди.

— Честната служба носи ниски надници и тежък труд. Като галеници на съдбата обаче ние се наслаждаваме на изобилие и доволство, на спокойствие, свобода и сила… Кой благоразумен мъж би избрал предишния живот, след като единственият риск, пред който пиратът се изправя, са навъсените лица на слабите и малодушните. От шест седмици съм с вас и през това време прегърнах светогледа ви тъй пламенно, че ще се стреснете как отразявам като огледало страстите ви. Но… ако виждате в мен капитан… е, ще ви стана капитан!

Не му липсваше красноречие, признавам. С няколко кратки изречения убеди моряците, че е един от тях, и същевременно — че е способен да ги води. Когато срещата приключи, аз приближих до него, решил, че е настъпил моментът за моята игра.

— Търся Обсерваторията — казах му. — Твърдят, че само ти си в състояние да я намериш.

— Прави са.

Той ме огледа от главата до петите, сякаш да потвърди впечатлението си.

— Нетърпението ти не ми допада, но виждам у теб неразкрита дарба. — Протегна ми ръка. — Аз съм Бартолъмю Робърте.

— Едуард.

— Сега обаче няма да споделям тайни с теб. Втренчих се в него. Не вярвах на ушите си. Щеше да ме накара да чакам.

51.

Септември 1719 година

Проклет да е. Говоря за Робърте.

Накара ме да чакам два месеца. Цели два месеца! Предложи ми да се срещнем западно от островите Люърд, на изток от Пуерто Рико. Разчитайки само на думата му, отплавах с „Гарвана“ обратно към Сан Инагуа. Там дадох почивка на екипажа. От време на време организирахме набези, сандъците ми с трофеи се пълнеха и май по онова време отрязах носа на готвача.

Когато не нападахме кораби и не режех носове, мислех за дома. Пишех писма на Каролин, уверявах я, че скоро ще се върна богат, и се тревожех за Обсерваторията, защото знаех, че тя е единствената ми надежда да натрупам състояние. А тази надежда се крепеше единствено върху обещанието на Бартолъмю Робърте.

И после какво? За обсебеното ми съзнание Обсерваторията бе потенциална съкровищница. Дори да я открия обаче — и Робърте да удържи думата си — тя си оставаше потенциално съкровище. Помните ли колко недоверчив беше Едуард Тач към идеята ми? Твърдеше, че предпочита златни дублони. Навярно имаше право. Дори да откриех тази удивителна машина, как, по дяволите, щях да я превърна в лелеяното богатство? Все пак ако от нея можеше да се забогатее, защо Робърте не се беше възползвал?

Защото преследва друга цел.

Мислех и за родителите си. Спомнях си опожарената ферма и пак ме обземаше жажда за мъст. Заричах се да нанеса гибелен удар върху тамплиерите, тайното общество, използващо влиянието и могъществото си да изтрива от лицето на земята всеки, нарочен за враг. Все още нямах представа кой е организирал палежа. И защо. Дали защото се ожених за Каролин и унизих Матю Хаг? Или някой конкурент се бе обърнал срещу татко? Вероятно и двете. Някой бе решил да даде урок на семейство Кенуей — дръзките преселници от Уелс.

Зарекох се да разбера със сигурност. Да се върна в Бристол и да отмъстя.

Обмислях и разплатата. Докато настъпи септември, събрах екипажа и подготвихме „Гарвана“ — намазахме със смола кила, закърпихме платната, поправихме мачтите, складирахме провизии и муниции и потеглихме към мястото, където с Бартолъмю Робърте си бяхме определили среща.

Както казах, не знаех какво иска той. Имаше си свои планове, които не смяташе да споделя с мен. Харесваше му да ме държи в напрежение и да тъна в догадки. На раздяла ми спомена, че го чака работа. По-късно разбрах естеството на „работата“ — да се върне с екипажа си в Принсипе и да отмъсти за смъртта на капитан Хоуел Дейвис. Нападнали през нощта, избили, когото успели, и си тръгнали не само с всички съкровища, които смогнали да отнесат, но и с началото на страховитата репутация на Черния Барт — неуловим, храбър и безпощаден пират, любител на дръзките удари. Като този, който се канехме да осъществим например. Робърте настоя „Гарванът“ да плава с него край бразилския бряг до залива Тодос ос Сантос.

Не след дълго разбрахме причината, флотилия от четирийсет и два португалски търговски кораба. Без военен ескорт. Робърте веднага залови един от изостаналите кораби — „да поговори“ с капитана. Не участвах в разпита. Разбрах обаче, че насиненият капитан му казал как на флагмана имало сандък с „кристални стъкленици, пълни с кръв“.

— Сещаш ли се? — попита ме Бартолъмю.

Кристали с кръв. Бих ли могъл да забравя?

Закотвихме „Гарвана“ и аз поведох Адевале и малобройния си екипаж към португалския кораб, откраднат от Робърте. Отначало следвахме флотилията от разстояние, но после тя се раздели и ние съзряхме своя шанс. Флагманът пробваше оръдията си. Наблюдавахме учението от известно разстояние.

— Умееш ли да се прокрадваш тихомълком, Едуард? — погледна ме Бартолъмю.

— Да — кимнах.

Той се втренчи в португалския галеон, закотвен недалеч от сушата. Повечето моряци бяха на оръдейната палуба и стреляха към острова. Нямаше по-подходящ момент да се промъкна на борда. Барт Робърте ми даде знак и аз скочих в морето и заплувах към галеона, решен да изпълня гибелната си мисия. Изкатерих се по въжената стълба, провесена над планшира, и пропълзях към първия постови. Прокарах светкавично скритото острие по гърлото му, подхванах тялото му да не се строполи шумно върху дъските и затиснах с длан устата му, докато умираше.

През цялото време следях другите стражи и съгледвача на върха на мачтата. Обезвредих втория лостови по същия начин и се закатерих по въжетата към наблюдателницата. Далекогледът на съгледвача обхождаше хоризонта — насочи се към кораба на Робърте, подмина го и пак се върна. Огледа внимателно кораба и аз се почудих дали не се е усъмнил. Вероятно. Сигурно се чудеше защо мъжете по палубата не приличат на португалски търговци. После очевидно взе решение. Свали далекогледа и гърдите му се издуха, сякаш се кани да извика. В същия момент се нахвърлих върху него, сграбчих го за ръката и забих острието под мишницата му. Стиснах го за гърлото да заглуша виковете му. Изпод ръката му бликна кръв, той си пое сетен дъх и се отпусна безжизнено в наблюдателницата.

Корабът на Барт наближи флагмана и докато се спусках от мачтата, корпусите на двата съда се сблъскаха и хората на Барт наскачаха по противниковата палуба. Португалците заизлизаха през капандурата на квартердека, но нямаха шанс. Политаха в морето с прерязани гърла. Обучението по стрелба им изигра лоша шега. След няколко кървави минути моряците на Барт Робърте завладяха галеона.

Плячкосаха всичко, годно за плячкосване. Един моряк довлече сандъка на горната палуба и се усмихна на капитана си, надявайки се да го похвалят. Робърте обаче не му обърна никакво внимание. Посочи безмълвно да прехвърлят сандъка на откраднатия кораб. После от наблюдателницата долетя вик:

— Платно на хоризонта!

Втурнахме се обратно към откраднатия кораб. Неколцина по-бавни дори паднаха в морето, докато се отдалечавахме от флагмана. Два португалски военни кораба ни бяха забелязали. Загърмяха мускети, но бяха твърде далеч да нанесат поражения. Слава богу, че бяхме на португалски кораб. Не посмяха да използват оръдията. Не още. Навярно се чудеха какво, по дяволите, става.

Докато напускахме залива с изопнати от вятъра платна, моряците се спуснаха на долната палуба да заредят оръдията. Пред нас бе закотвен „Гарванът“. Помолих се мълком Адвеале да е нащрек. Благодарих Богу, че помощникът ми е той, а не Басмения Джак. Адевале не би пропуснал да постави съгледвачи. Надявах се в този момент те да му докладват, че корабът на Робърте се движи към тях, преследван от два португалски военни кораба. И да, моряците ми вдигнаха котва и заеха позиция до оръдията.

Макар да ни преследваха, отделих миг-два да се възхитя на една от най-красивите гледки в морето — поне според мен. „Гарванът“ разпъна изящно платната си с плясък, който се понесе над вълните и стигна чак до мен.

Движехме се бързо обаче и настигнахме „Гарвана“ точно когато набираше скорост. Разменихме си няколко припрени думи с Робърте и застанах на кърмата. Засилих се, отблъснах се от палубата на кораба на Робърте и се върнах на своя. Приземих се и незнайно защо се замислих за Дънкан Уолпоул, от когото започна цялото пътешествие.

— Няма по-хубаво нещо от горещия вятър в ушите! — извика ми Робърте, докато корабът му се отдалечаваше от „Гарвана“.

Дадох заповед на моряците да подготвят оръдията на кърмата. Португалците вече не се колебаеха дали да открият огън, но двоуменето отпреди им струваше скъпо, защото „Гарванът“ ги изпревари. Оръдията ни избумтяха. Видях как нажежените метални кълба прелитат над морската повърхност и се забиват в първия португалски кораб. От пробойните на носа му и по кила се разлетяха трески.

Мъже и части от мъже се присъединиха към отломките, осеяли водата. Носът на португалския кораб се стрелна надолу като птица с криле от пяна. Представях си как моряците в трюма се опитват да изпомпят нахлулата вода, ала не успяват, защото корабът е погълнал безнадеждно много, и не след дълго…

Корабът полегна настрани и платната му увиснаха безпомощно. Хората ми нададоха победоносен вик, но вторият кораб се появи иззад първия. Тогава Бартолъмю Робърте реши да изпробва оръдията си. Гюлетата му улучиха целта и вторият португалски съд последва примера на първия — заби нос във водата с корпус, надупчен сякаш от зъбите на гигантска акула. Скоро и двата португалски кораба започнаха да потъват — вторият по-бързо от първия. Моряците спускаха лодки и скачаха през борда. Засега португалската военна флота бе забравила за нас.

Отплавахме и няколко часа празнувахме победата. После Робърте даде знак да пуснем котва и аз застанах на квартердека, питайки се: „А сега какво?“.

Бях заредил пистолетите си и острието ми беше готово за действие. Заръчах на Адвеале да предаде на екипажа, че ако забележат признаци за двойна игра, трябва да се борят за оцеляване. Наредих им да не се предават за нищо на света — бях видял как Робърте се отнася с враговете и пленниците си.

Той ме повика на своя кораб. Заповяда на моряците си да ми хвърлят въже и първо аз, а после и Адевале се прехвърлихме на кораба му. Застанах на палубата с лице към него. Във въздуха тегнеше осезаемо напрежение — ако Робърте възнамеряваше да извърши предателство, сега бе моментът.

Каквото и да планираше обаче — а той несъмнено планираше нещо — явно не смяташе да го осъществи сега. Той даде знак и двама от моряците му донесоха сандъка, откраднат от португалския флагман.

— Това е трофеят ми — заяви Робърте, без да отлепя очи от мен.

Сандък, пълен с кръв. Не така си представях голямата награда. Но да видим, да видим…

Моряците оставиха сандъка и отвориха капака. Целият екипаж се събра около нас. Припомних си деня, когато се бих с Блейни на галеона на Едуард Тач. Както тогава, моряците се покатериха по мачтите, въжетата и планшира, за да виждат по-добре. Капитанът им бръкна в сандъка, извади стъкленица и я огледа срещу светлината.

Наблюдателите замърмориха разочаровано. Никакво злато за вас, момчета. Никакви сребърни монети. Жалко. Само стъкленици, които за неопитното око навярно изглеждаха пълни с вино. Аз обаче знаех, че съдържат кръв.

Без да обръща внимание на разочарованието на екипажа и несъмнено, без да го е грижа, Робърте огледа стъклениците една по една.

— Тамплиерите не са си губили времето… — отбеляза, вдигайки поредния блестящ кристален куб със сръчни пръсти.

Безутешните мъже около нас заслизаха от мачтите и въжените стълби и се заловиха за работа.

Присвил очи, Робърте поднесе следващата стъкленица към светлината.

— Кръвта на Лорънс Принс — отбеляза и ми я подхвърли. — Вече безполезна.

Втренчих се изпитателно в кристала, докато Робърте изреждаше име след име:

— Удс Роджърс, Бен Хорниголд, Торес дори! Малки количества за специални цели!

Нещо, свързано с Обсерваторията. Ала какво? Времето на обещанията и протакането бе изтекло. Усетих как в гърдите ми се надига гняв. Хората му си вършеха работата. Кормчията и първият помощник-капитан стояха до Робърте, но аз имах Адевале. Навярно бе назрял моментът да покажа на Бартолъмю колко съм сериозен и колко ми е писнало да ме разиграва. Запитах се дали не е ударил часът да го принудя с помощта на острието си да ми каже каквото искам.

— Заведи ме в Обсерваторията, Робърте — подех без увъртане. — Настоявам да ми покажеш къде е.

Робърте трепна.

— Нима? За да ми я измъкнеш под носа и да я продадеш? Или ще работиш с мен, за да получим повече?

— Което се окаже по-добро за благосъстоянието ми — отвърнах предпазливо.

Той захлопна капака на сандъка и облегна длани върху него.

— Живей щастливо, макар и кратко. Това е мотото ми. Звучи оптимистично, нали?

Очевидно се замисли. Затаих дъх. Пак се запитах: „А сега какво?“. После той вдигна глава и шеговитите искри в очите му угаснаха.

— Добре, капитан Кенуей — впи безизразен поглед в мен. — Заслужи си да хвърлиш един поглед.

Усмихнах се.

Най-сетне!

52.

— Усещаш ли го, Адевале? — попитах кормчията си, докато следвахме „Роувър“ край бразилския бряг. — Няколко мига ни делят от най-големия трофей на всички времена!

— Усещам само горещ вятър в ушите си, капитане — отвърна загадъчно той, обърнал жадно лице към прохладния бриз.

Погледнах го. За кой ли път ме обзе възхищение. Този мъж вероятно бе спасявал живота ми в стотици случаи и несъмнено — поне три пъти. Имах най-предания, всеотдаен и талантлив кормчия, избягал от робството, но и досега понасящ презрението на пияни метежници като Басмения Джак, които го гледат отвисоко заради цвета на кожата му. Отърсил се от помията, поднесена му от живота — а колко много са кофите с помия, знаят само продадените в робство — ден след ден Адевале стоеше до мен на палубата на „Гарвана“ и не искаше по-щедра отплата от уважението, което заслужава. Задоволяваше се с моряшката надница, място, където да отпусне глава, и дажбата храна, приготвена от безносия готвач.

И как се отблагодарявах аз на този човек? Бръщолевейки като кречетало за Обсерваторията. До втръсване.

— Хайде, човече. Намерим ли съкровището, ще забогатеем. Ще живеем охолно до края на живота си. Ще има предостатъчно за всички ни.

— Както кажеш — кимна Адевале.

„Гарванът“ следваше отблизо „Роувър“. Погледнах към него и видях капитана му. Той също гледаше към мен.

— Ахой, Робърте! — извиках. — Ще хвърлим котва и ще се срещнем на брега, нали?

— Преследват те, капитан Кенуей. Питам се откога…

Грабнах далекогледа от ръцете на Адевале и се изкатерих до върха на мачтата. Изблъсках съгледвача и погледнах през далекогледа.

— На какво ти прилича това, момче? — озъбих му се.

Беше млад — млад като мен, когато отплавах с „Император“.

— На кораб, сър. Но в тези води има много кораби. Мислех, че не е достатъчно близо, та да вдигам тревога.

Прибрах далекогледа и го изгледах гневно.

— Изобщо не мислиш, синко. Този кораб не е кой да е, а „Бенджамин“!

Момчето пребледня.

— Да, „Бенджамин“. Капитанът му се казва Бенджамин Хорниголд. Не са ни настигнали, защото не са искали да ни настигнат.

Тръгнах надолу по въжетата.

— Викай, момче! — изкрещях на юнгата. — Вдигай тревога, макар да е късно!

— Платно на хоризонта!

Вдясно от нас се простираше кубинският бряг. Зад нас беше „Бенджамин“. Застанах на руля и го завъртях. Кормилото изскърца жално, а моряците се пресегнаха за опора. Мачтите се залюляха, левият ни борд се наклони и корабът започна да се обръща. Маневрата приключи, мъжете заругаха и замърмориха, но грабнаха греблата и свиха платната. Понесохме се право към „Бенджамин“. Не ни очакваше, нали, Бенджамин?

— Добре ли обмисли плана, капитане? — разтревожи се Адевале.

— Защо се цупиш, Адевале? Не виждаш ли, че Бен Хорниголд е дошъл да ни избие?

— Виждам. И знам, че предателят заслужава да умре. Но нима си сигурен, че заслужаваш Обсерваторията повече от тамплиерите?

— Не съм. Но ми е все едно. Ако имаш по-добра идея, сподели я.

— Не работи с Робърте — отвърна той с неочакван плам — хладнокръвният Адевале се горещеше рядко. — Кажи на асасините. Доведи ги тук. Те ще опазят Обсерваторията.

— Щях да ги доведа тук. Ако ми бяха обещали тлъста сума, щях да ги извикам.

Той изсумтя недоволно и се отдалечи.

Пред нас „Бенджамин“ се обръщаше. На Хорниголд явно не му стискаше да се бие. Моряците по мачтите на кораба му опъваха платната. Появиха се гребла и тутакси зашляпаха по водата, надпреварвайки се с нашите. Дълго чувах само крясъците на кормчията, скърцането на кораба и плясъка на греблата. Стоях на носа на „Гарвана“, а Хорниголд — на кърмата на „Бенджамин“. Гледахме се.

Докато се състезавахме, слънцето се спусна зад хоризонта, озарявайки го в оранжево — последния светлик, преди да падне нощта и да доведе северозападния вятър, който забули сушата в мъгла. „Бенджамин“ улови бриза по-добре от нас. Платната му се изопнаха и го отнесоха напред.

След петнайсетина минути се стъмни и мъглата, озарена призрачно от лунното сияние, забули Дяволския гръбнак — зъберите по кубинския бряг, напомнящи гръбнак на гигантски бегемот.

— Чака ни тежка битка, ако Хорниголд ни увлече навътре в мъглата — предупреди ме Адевале.

Хорниголд явно целеше точно това, но допусна грешка — сериозна грешка за опитен мореплавател като него. Вятърът го затисна. Повя от открито море и подложи на кръстосан огън сушата, превръщайки брега на Дяволския гръбнак в непроницаема вихрушка от мъгла и пясък.

— Вятърът ги подхвърля като играчка — отбеляза Адевале.

Увих се по-плътно в мантията да се защитя от студения вихър, който връхлетя и върху нас.

— Ще го използваме да ги настигнем.

Адевале ме изгледа втренчено.

— Ако не надроби на парчета и нас.

Свихме отново платната, но моряците на „Бенджамин“ не бяха толкова бързи. Вятърът ги блъскаше безмилостно. Опитваха се да съберат платната, но стихията им пречеше. Един падна и вихрушката довя писъка му до нас.

„Бенджамин“ беше в беда. Подскачаше по разбуненото море, а вятърът си играеше с платната му, запращайки ги ту на една, ту на друга страна и тласкайки кораба към бреговете на Дяволския гръбнак. По палубата се щураха моряци. Вихрушката отнесе още един във водата. Изгубили власт над кораба, се уповаваха на милостта на стихията. Стоях на предната палуба, загърнал мантията с една ръка, а другата протегнал напред. Усещах как вятърът шиба дланта ми и натиска на скритото острие върху китката ми. Знаех, че преди нощта да изтлее, кинжалът ми ще вкуси кръвта на Хорниголд.

— Ще го направиш ли, братко? Ще ти позволи ли сърцето?

Бенджамин Хорниголд, от когото бях научил толкова много за капризите на морето. Бенджамин Хорниголд, ментор на най-добрия ми приятел Едуард Тач, който на свой ред ми стана наставник. Не бях сигурен дали ще събера сили.

— Честно казано, надявах се морето да го погълне и да свърши работата вместо мен. Но ще направя каквото трябва — казах на Адевале.

Бог да поживи кормчията ми. Предугади съдбата на „Бенджамин“, преди дори фортуна да я отреди. Когато „Бенджамин“ се блъсна странишком във високия бряг, забулен от облаци мъгла и пясък, той се погрижи да застанем близо до него.

Виждах как от горните палуби на „Бенджамин“ падат моряци — неясни силуети в мрака. Стъпих върху планшира на предната палуба, улових се за извития нос на „Гарвана“ и използвах шестото си чувство, както ми бе показал Джеймс Кид. Сред телата, свличащи се от палубата на „Бенджамин“ във водата и върху мокрия пясък, успях да различа фигурата на Бенджамин Хорниголд. Извиках през рамо:

— Връщам се скоро!

И скочих.

53.

Мускетите на моряците ми затрещяха. „Гарванът“ подемаше едностранна битка срещу корабокруширалия „Бенджамин“. Сетивата ми бяха възвърнали обичайното си състояние, но Хорниголд ми правеше услуга, като ругаеше и окуражаваше моряците си.

— Разбихме се заради вас, празноглавци! Оцелеем ли до утре, ще играе бичът! Не бягайте! Бийте се!

Зърна ме сред гъстата мъгла и вместо да изпълни собствената си заръка, си плю на петите. Втурна се към върха на крайбрежното възвишение.

Хората ми започнаха да стрелят с мортири по бегълците и аз попаднах под огъня им. Снарядите се сипеха като градушка по земята. Един експлодира до Бенджамин и той се прекатури от другата страна на дюната сред фонтан от кръв и пясък.

Хукнах нагоре, пришпорван от неудържимо желание да видя участта му, и платих с пронизана ръка. Сабята му ме рани, отваряйки кървяща рана. Извърнах се светкавично, извадих скритото острие и парирах следващата му атака. От стоманата избухнаха искри. Той ме блъсна назад и аз се плъзнах по склона. Хорниголд се втурна след мен, размахал закривената си сабя. Върхът й разцепи въздуха пред носа ми. Препънах го с крак и го изритах настрани. Претърколих се, изправих се и остриетата ни пак се срещнаха. Разменихме си по няколко удара. Биваше го, но беше ранен и по-стар от мен. Окрилен от жаждата за мъст, посякох китката му, лакътя, рамото му. Коленете му се подгънаха, изпусна сабята и аз го довърших.

— Вместо да отстояваш истинска кауза, стана убиец — прошепна той, преди да умре. Едва оформяше думите. Зъбите му бяха почервенели от кръв.

— Е, поне нямам предателско сърце, Бен. Сърце на предател, който гледа отвисоко на другарите си.

— Неслучайно. С какво ще се похвалиш след гибелта на Насау? С убийства и хаос?

— Съюзи се с най-омразните ни врагове! — изкрещях вбесен.

— Не. — Той посегна да ме сграбчи, за да подчертае думите си, но аз се отдръпнах гневно. — Тамплиерите са различни. Разбери го! Продължиш ли по този път, рано или късно ще останеш сам. А в края му ще те чака гилотината.

— Възможно е, но сега на света има една змия по-малко. И това ми стига.

Той не ме чу. Вече беше мъртъв.

54.

— Умря ли ловецът на пирати? — осведоми се Бартолъмю Робърте.

Погледнах го — този загадъчен мъж, Мъдреца, дърводелеца, станал пират. За пръв път ли щеше да види Обсерваторията? Защо се нуждаеше от мен? Измъчваха ме много въпроси — въпроси, на които знаех, че няма да науча отговора.

Намирахме се в Лонг Бей на северния бряг на Ямайка. Той си почистваше пистолетите и ги зареждаше.

— Умря. От моята ръка — отвърнах му.

Той кимна и пак се задълбочи в оръжията си. Втренчих се в него, обзет от внезапен гняв.

— Защо точно ти си способен да намериш желаното от мнозина?

Той се разкикоти.

— Роден съм със спомен за това място. Спомени за други времена. За живот, който вече съм живял.

Поклатих глава и се почудих кога ли ще престанат да ме залъгват с врелите си некипели.

По дяволите, човече, обясни ми го разумно.

— Няма да е днес.

Нито друг ден, рекох си ядосано. Преди да измисля отговор, от джунглата долетя шум.

Туземци? Битката между „Гарвана“ и „Бенджамин“ навярно ги бе смутила. Докато моряците ми товареха на „Гарвана“ оцелелите от кораба на Хорниголд, бях поел сам за срещата с Бартолъмю Робърте.

— След теб, капитане — подкани ме той. — Пътят е опасен.

Придружени от около дванайсетина от хората му, се шмугнахме в джунглата, проправяйки си път през гъсталака. Изкачвахме се нагоре. Запитах се защо не виждам целта. Нали обсерваториите са внушителни сгради, издигнати върху високи върхове? От околните възвишения ми помахваше само гъстата зеленина. Храсти и палми. Нищо друго, докъдето поглед стига, ако не броим корабите ни в залива.

Бяхме изминали не повече от няколкостотин метра навътре в гората, когато от гъсталака сякаш се стрелна змия и един от хората на Робърте падна с яркочервена дупка на мястото, където се намираше тила му. Познавам удар с тояга от пръв поглед. Оръжието обаче изчезна мигновено, както се бе появило.

Екипажът ни настръхна от страх. Моряците извадиха мускетите, пистолетите и сабите си. Снишиха се, готови за битка.

— Местните ще се бият, Едуард — прошепна ми Робърте, обхождайки с очи загадъчно притихналите храсти. — Готов ли си да отвърнеш на удара? Да убиваш, ако се наложи?

Извадих скритото острие.

— До скоро виждане…

Сниших се, пропълзях в гъсталака и се слях с джунглата.

55.

Местните познаваха добре земята си, но аз ги изненадах, нападайки ги на тяхна територия. Първият не очакваше да ме види и стъписването подписа смъртната му присъда. Носеше само препаска през слабините, черната му коса бе вързана, тоягата му още светеше от кръвта на пирата, а очите му се ококориха от удивление. Индианците просто защитаваха своето. С неохота плъзнах острието между ребрата му и с надеждата краят му да е бърз, продължих напред. В джунглата отекнаха викове и изстрели, но аз се натъкнах на още туземци и посях още смърт. Битката най-сетне приключи и се върнах при главната група.

Осмина бяха загинали в схватката. Повечето местни бяха паднали, сразени от острието ми.

— Те са пазителите на Обсерваторията — каза ми Бартолъмю Робърте.

— Откога живеят тук? — попитах го.

— О… Поне от хиляда години. Дори повече. Много предани мъже. Много храбри.

Погледнах към останките от ескорта ни — ужасени мъже, видели как избиват другарите им един по един. Продължихме нагоре през джунглата, докато най-после стигнахме. Сивата каменна стена изпъкваше на фона на ярката горска зеленина. Внушителната сграда се извисяваше високо над нас.

Обсерваторията.

Как не бяха я забелязали досега? Как е останала невидима?

— Това ли е?

— Да, почти свещено място. Необходима е само капка от моята кръв.

В ръката му се появи малка кама. Впил очи в моите, той прободе върха на палеца си и пъхна окървавения си пръст в миниатюрна вдлъбнатина до вратата. Тя започна да се отваря.

Спогледахме се с моряците. Само Барт сякаш се забавляваше.

— И вратата се отваря след осемдесет хиляди години — посочи той, сякаш обявява началото на спектакъл.

Отстъпи настрани и подкани хората си да влязат. Нервните членове на екипажа се спогледаха и изпълниха нареждането на капитана си. Понечиха да прекрачат прага и… Робърте ги уби. И четиримата. С една ръка заби камата си в окото на първия, блъсна тялото му настрани, извади пистолета си и стреля в лицето на втория. Преди последните двама да успеят да реагират, Черния Барт измъкна нов пистолет и стреля в гърдите на третия, а последния оцелял прониза със сабята си. Това бе мъжът, донесъл сандъка на палубата — онзи, който погледна Робърте с надежда да получи похвала. Сега издаде странен гърлен звук. Робърте застина за миг, а после заби острието до дръжката и го завъртя. Морякът се втренчи в капитана си умолително и смаяно. Сетне изопнатото му тяло се отпусна, изплъзна се от стоманата и тупна на земята. Гърдите му се повдигнаха веднъж-дваж и замряха.

Толкова много смърт. Толкова много смърт.

— За бога, Робърте, полудя ли?

Той изтръска кръвта от сабята си и старателно избърса острието с кърпа.

— Съвсем не, Едуард, съвсем не. Те щяха да полудеят при вида на скритото зад вратата. Ти обаче, предполагам, си замесен от по-жилаво тесто. Вземай сандъка й да влизаме.

Послушах го. Разбирах колко лоша идея е да го последвам. Ужасно лоша идея. Ала не можех да спра. Бях стигнал твърде далеч. Нямаше връщане назад.

Вътре приличаше на древен храм.

— Мръсно и запуснато — отбеляза Робърте. — Не го помня така. Но оттогава са минали осемдесет хилядолетия.

Изгледах го начумерено. Пак врели-некипели.

— Какви ги дрънкаш? — промърморих.

Погледът му в отговор бе неразгадаем.

— Стъпвай като върху тънък лед, капитане.

Заслизахме по каменни стъпала през сърцето на Обсерваторията и стигнахме до обширна сводеста зала. Озърнах се изумен, попивайки просторното помещение с всичките си сетива.

— Красиво е, нали? — прошепна Робърте.

— Да — отвърнах тихо. — Като от приказка е или от стара поема.

— Навремето разказвали много истории за това място. После историите се превърнали в легенди. Неизбежният процес на преобразяване на фактите в приказна измислица, преди да избледнеят напълно.

Влязохме в нова зала, наподобяваща архив — по високите стени се редяха рафтове със стотици стъкленици с кръв като кристалите в сандъка и като прозрачния куб, където Торес бе събрал капките кръв на Бартолъмю Робърте.

— Още стъкленици…

— Да, съдържат кръвта на древни хора. Невероятна раса за времето си.

— Колкото повече говориш, човече, толкова по-малко разбирам — кипнах.

— Запомни едно — сега кръвта в тези стъкленици не струва пукнат реал. Някой ден сигурно ще е безценна, но не и в нашата епоха.

Намирахме се дълбоко в недрата на земята. От архива минахме в друга зала — явно главната в Обсерваторията. Пак застинахме занемели за миг, вдигнали глави да огледаме купола на обширния сводест таван.

В единия край на залата имаше нещо като яма — само лекият плисък далеч долу издаваше, че е пълна с вода. В средата на помещението се издигаше подиум със сложни схеми, издълбани върху камъка. Робърте ми даде знак да оставя сандъка. Надигна се глух шум. Тихо жужене, любопитно отначало, но бързо набиращо сила.

— Какво става?

Завладя ме измамно усещане, че съм принуден да крещя, за да ме чуе.

— О, да, предпазна мярка — кимна Робърте. — Един момент!

Стените около нас засияха с пулсираща бяла светлина — и красива, и страховита. Мъдреца застана пред подиума в средата на залата и положи длан върху рисунката в центъра му. Шумът стихна тутакси. Стените обаче продължиха да сияят.

— Какво представлява това място? — попитах.

— Представи си го като голям далекоглед. Приспособление, способно да вижда на огромни разстояния.

Сияние. Кръв. Далекоглед. Главата ми се замая. Стоях и наблюдавах със зяпнала уста как Робърте бръква сръчно в сандъка, сякаш го е правил десетки пъти, изважда стъкленица и я вдига към светлината както в деня, когато откраднахме кристалите.

Очевидно остана доволен, приведе се над подиума и сложи кристала върху него. После се случи нещо — нещо, което и до ден-днешен не мога да повярвам, че е истина — сиянието се надипли като мъгла по стените и се сля не в гъста сива пелена, а в смътни образи и картини, сякаш гледам през прозореца към…

56.

Басмения Джак Ракам, мътните го взели!

Не, не гледах към него. Не. По-скоро се бях въплътил в него. Виждах през неговите очи. Всъщност го познах единствено по индианската тъкан на ръкава на връхната му дреха.

Изкачваше стълбите към „Олд Ейвъри“, Сърцето ми подскочи при вида на старото място, още по-запуснато и порутено отпреди.

Което значеше, че картината не е от миналото. Не беше спомен, преживян от мен, защото никога не бях виждал „Олд Ейвъри“ в толкова окаяно състояние.

И все пак… все пак го виждах.

— Това е проклета магия! — заекнах.

— Не. Това е Басмения Джак, някъде по света в този момент.

— Насау — казах колкото на него, толкова и на себе си. — Сега ли се случва? През неговите очи ли гледаме?

— Да — отвърна Робърте.

Не може да се каже, че насочих вниманието си отново към картината. Тя си беше пред мен. Сякаш съм част от нея, вътре в нея. Донякъде бях, разбира се, понеже щом Басмения Джак извърна глава, картината се премести. Джак погледна към маса, където Ан Бони седеше до Джеймс Кид.

Очите му се задържаха дълго върху Ан. Върху определени части от Ан. Мръсно копеле. После обаче, божичко, тя вдигна глава, обърна се към Джак и му отвърна с похотлив поглед. Помните ли палавия й нрав? Разказах ви за него. Е, изкусителката явно си падаше по Басмения Джак. Мътните го взели! Любовници ли бяха? Въпреки всичко — въпреки чудесата на Обсерваторията — едва сдържах напушилия ме кикот при мисълта как слагат рога на предателя Джеймс Бони. Не с кого да е, а с Басмения Джак. Е, кучият син ни изостави на произвола на съдбата, но пък ни даде оръжия, муниции и храна, а и Ан топлеше постелята му, нямаше как да не му го призная.

Басмения Джак се заслуша в разговора на Ан и Джеймс.

— Не знам, Джим — каза Ан. — Нямам ни най-малка представа как да управлявам кораб. Не е женска работа.

Какво се мътеше, по дяволите?

— Ба! Виждал съм десетки жени да събират платна и да въртят шпил.

— А ще ме научиш ли да се бия? Със сабя и с пистолет?

— Да, и не само това. Но трябва да поискаш. И да се трудиш. За успехите е нужна воля.

Басмения Джак потвърди съмненията ми. Безплътният му глас отекна в стените на Обсерваторията.

— Навърташ се около момичето ми, а? Долу ръцете, дребосък, или ще те смажа!

— Не ме наричай „дребосък“, Ракам, да не ти посиня задника!

Джеймс бръкна под ризата си и Басмения Джак изрева:

— Виж го ти… дребосъка!

Робърте свали кристала от подиума и картината изчезна. Прехапах устни и се замислих за „Гарвана“. На Адевале не му допадаше начинанието ми. Сърбяха го ръцете да вдигне платна. Ала не можеше да тръгне без мен.

Или можеше?

Сиянието в стаята се преобрази отново и аз забравих всички тревоги за намеренията на Адевале.

— Да опитаме с друг. Губернатор Удс Роджърс — каза Робърте и сложи нов кристал върху подиума.

Гледахме през очите на Удс Роджърс. До него стояха Торес и Ел Тибурон. Внезапно на преден план се появи стъкленица с кръв. Роджърс я оглеждаше.

— Смела идея — промърмори той. — Но трябва да я обмисля внимателно.

В Обсерваторията отекна гласът на Торес:

— Необходимо е само да предложите клетва за вярност в Камарата на общините. Обет, жест и семпла церемония, изискваща няколко капки кръв от пръста. Нищо повече.

Господи! Замисълът на Ан и Мери не беше нищо в сравнение с това. Тамплиерите не се отказваха от стремежа да контролират света — и да източват кръвта му. Сега бяха взели на прицел Британския парламент.

— Министрите ще ми създадат главоболия — отбеляза Роджърс, — но ще склоня лесно Камарата на лордовете. Обожават помпозността и ритуалите.

— Именно. Кажи им, че така ще засвидетелстват вярност към краля и подкрепа срещу… бунтовните якобити.

— Да, да — закима Роджърс.

— Кръвта е най-важното. Вземи проба от всекиго. Трябва да сме готови, когато намерим Обсерваторията.

— Непременно.

Робърте свали кристала от подиума и ме погледна тържествуващо. Вече знаехме какво кроят тамплиерите. И бяхме на крачка пред тях.

Картините изчезнаха, странното сияние се отдръпна към стените и аз се почудих дали не съм си въобразил всичко. Междувременно Робърте извади нещо от вътрешността на подиума и го вдигна. Череп. В него бе поставял стъклениците с кръвта.

— Безценен инструмент, нали?

— Вещерство по-скоро.

— Не. Всеки механизъм, който задейства приспособлението, е реален, осезаем. Древен, да, но не е свръхестествен и необясним.

Погледнах го подозрително. „Залъгваш се, приятелю“, помислих си, но замълчах.

— Ще станем господари на океана с него — казах.

Прииска ми се да докосна черепа, да почувствам тежестта му в дланта си и протегнах ръка. Робърте се пресегна към мен. Полазиха ме тръпки, когато пристъпи по-наблизо, но вместо да ми го даде, той замахна и ме удари през лицето с него. Паднах на пода на Обсерваторията, претърколих се и се прекатурих в ямата.

Полетях надолу, блъскайки се в каменните й стени. Шибаха ме растения, поникнали сред процепите между скалите, но не успявах да се уловя за тях. Усетих пронизваща болка в хълбока и в същия момент цопнах във водата долу, благодарейки Богу, че съм запазил самообладание да превърна сгромолясването отвисоко в подобие на гмуркане. Инстинктът навярно ми бе спасил живота.

Въпреки това сблъсъкът с водата не беше образец за подражание. Преобърнах се и нагълтах вода. С усилие на волята забраних на болката в хълбока да ме повлече надолу, изскочих на повърхността и си поех дъх. Погледнах нагоре и срещнах втренчените очи на Робърте.

— Не вярвам в лоялността, младежо — подвикна ми той. — Ти изигра ролята си, но съвместната ни работа приключи.

— Мъртвец си, Робърте.

Надявах се заплахата ми да отекне като рев, но гласът ми прозвуча немощно, той така или иначе си беше тръгнал и имах по-належащи грижи — да потуша пламтящата болка и да си спася кожата. Поех си дълбоко дъх и напипах клон, стърчащ от хълбока ми. Раната оцветяваше робата ми в червено. Издърпах клона с писък, захвърлих го и със стиснати зъби притиснах раната с длани. Усещах как кръвта се процежда между пръстите ми. Мътните те взели, Робърте… Кучи син…

Въпреки болката успях някак си да се изкатеря в Обсерваторията. Минах по обратния път — през просторните зали и труповете пред прага. Изкуцуках до брега, облян в студена пот. Когато излязох, залитайки, иззад високата трева, сърцето ми се сви. „Гарвана“, любимия ми кораб, го нямаше. Беше отплавал. Само „Роувър“ се поклащаше закотвен край брега.

Там, където пясъкът срещаше водата, бе завързана лодка. Кормчията и гребците стояха като мълчаливи стражи в очакване на капитана — капитан Бартолъмю Робърте.

Той самият стоеше пред мен. Очите му искряха. Усмихна ми се с обичайната си безрадостна усмивка.

— О, „Гарванът“ отлетя, а, Едуард? Това е красотата на демокрацията. Мнозинството надделява над единака. Да, бих могъл да те взема с мен, но се опасявам, че горещият ти нрав ще ни изпепели. За щастие знам колко щедра награда е обявил кралят за главата ти. И възнамерявам да я получа.

Болката ме надви. Предадох се и усетих, че припадам. Преди мракът да ме обгърне* чух тихия присмех на Бартолъмю Робърте:

— Виждал ли си ямайски затвор отвътре, момче? А?