Черният флаг

57.

Много може да се случи за шест месеца. Ала през шестте месеца до 10 ноември 1720 година то се случваше на другите. Аз гниех в затвора в Кингстън. През това време Бартолъмю Робърте стана най-страховитият пират на Карибите, командващ ескадра от четири кораба с флагман „Роял форчън“, а аз се опитвах и не успявах да спя върху сламеник на земята в толкова тясна килия, че нямаше как да легна в цял ръст. Вадех личинки от храната си и си запушвах носа, за да я прокарам. Пиех мръсна вода и се молех да не ме убие. Наблюдавах ивиците сивкава светлина, процеждащи се през решетките на вратата, и слушах врявата в тъмницата — тропотът и шумотевицата никога не стихваха, сякаш някъде някой по цял ден и по цяла нощ прокарва тенекиена чаша по железните решетки. Понякога слушах и собствения си глас, за да си напомня, че съм жив, и ругаех късмета си, ругаех Робърте и тамплиерите, ругаех екипажа си.

Предадоха ме — и Робърте, разбира се, макар и не изненадващо, и моряците ми. Престоят в затвора уталожи страстите ми и от висотата на времето осъзнах как обсебен от Обсерваторията, оставах сляп и глух за потребностите на екипажа ми. Вече не ги винях, задето ме изоставиха в Лонг Бей. Реших — ако щастието ми се усмихне и ги видя отново, да ги прегърна като братя, да им кажа, че не им се гневя, и да ги помоля за прошка. Въпреки това си представях как „Гарванът“ отплава без мен и картината прогаряше сърцето ми като горяща главня.

Е, виждаше се краят на мъките ми. Наближаваше денят, когато ще се изправя пред съда. А после да увисна на бесилото.

Вчера имаше екзекуция. Обесиха пирати. Процесът се проведе в Спаниш Таун и на другия ден обесиха петима на Галоус Пойнт. Смъртната присъда на останалите шестима предстоеше днес в Кингстън.

Сред обесените вчера бе и капитан Джон Ракам, познат под прякора Басмения Джак. Горкият Джак! Не бе добър човек, ала, честно казано, не беше и особено лош. Надявах се да е успял да погълне достатъчно алкохол, преди да поеме към гилотината. За да го топли по пътя към отвъдното.

Басмения Джак имаше двамина лейтенанти и техният процес започваше днес. Щях да присъствам — обясниха ми, че вероятно ще свидетелствам, но не споменаха за кого: за обвинението или за защитата.

Двамата лейтенанти бяха Ан Бони и Мери Рийд. Поредната дълга история. В Обсерваторията бях станал очевидец на завръзката — Басмения Джак и Ан Бони бяха любовници. Джак я омаял, измъкнал я изпод носа на Джеймс Бони (проклетото куче!) и я отвел на кораба си.

На борда Ан се преобличала като мъж. И не била единствената. Мери Рийд също била там, предрешена като Джеймс Кид. Тримата — Басмения Джак, Ан и Мери работели заедно. Двете жени носели мъжки мундири, дълги панталони и шалове около врата. Имали пистолети и саби и били страховити като мъже — дори по-опасни, защото се налагало да се доказват повече.

Известно време тероризирали търговските кораби в района, докато в началото на годината се насочили към Ню Провидънс. На 22 август лето господне 1720 Ракам и екипажът му, включително Ан и Мери, задигнали кораба „Уилям“ от пристанището в Насау.

Удс Роджърс разбрал, естествено, кой е крадецът. Обявил награда за главата на Басмения Джак и изпратил свой кораб по дирите му. Старият Джак обаче не се стреснал — между гуляите продължавал да напада рибарски и търговски кораби. Ограбил и шхуна.

Роджърс не останал доволен. Изпратил втори кораб да го залови. Старият Джак обаче пак не се уплашил. Пренасочил набезите си на запад край бреговете на Ямайка, където един ден се натъкнал на капера капитан Барнет, който решил да се възползва от възможността да припечели нещичко срещу главата му. Взел на абордаж кораба на Джак и екипажът му се предал — с изключение на Ан и Мери. Джак и моряците му били пияни до припадък, когато Барнет ги нападнал. Мери и Ан проклинали екипажа като разярени фурии и се били с пистолети и саби, но ги надвили и хвърлили всички в затвора в Спаниш Таун.

Както споменах, вече бяха осъдили и обесили Джак. Сега беше ред на Ан и Мери.

Не бях виждал много съдебни зали в живота си — слава богу — но не бях виждал и толкова претъпкана зала. Стражите ме изблъскаха по няколко каменни стъпала до врата с решетки, отвориха я, въведоха ме в залата и ме побутнаха да седна. Погледнах ги объркано. Какво става? Те обаче не ми обърнаха внимание, застанаха с гръб към стената и насочиха мускетите си към мен, да не би да побягна.

Но как да побягна? Ръцете ми бяха оковани, по пейките около мен бяха наблъскани хора: зяпачи, свидетели… дошли да видят двете прославени пиратки — Ан Бони и Мери Рийд.

Двете застанаха пред съдията, който ги изпепели с поглед и удари с чукчето.

— Искам да чуя обвиненията, сър — обърна се той към прокурора, който стана и прочисти гърло.

— Съдът на Негово Величество обвинява Мери Рийд и Ан Бони в пиратство. Обвиняемите са нападнали и ограбили седем рибарски кораба. — В залата се надигна тих ропот. Зад мен седна някой. По-точно двамина, ала не им обърнах внимание. — Второ — продължи прокурорът, — обвиняемите са нападнали и обстрелвали в открито море два търговски кораба, заплашвайки живота на екипажа и капитаните им.

В този момент гласът на обвинителя остана на заден план, защото двамината зад мен се приведоха и ме заговориха.

— Едуард Джеймс Кенуей — веднага познах гласа на Удс Роджърс. — Роден в Суонси, син на англичанин и жена от уелски произход. Оженил се на осемнайсет за госпожица Каролин Скот, с която понастоящем не живее.

Повдигнах веригите и се извърнах назад. Стражите ми не помръдваха, но ме наблюдаваха зорко. До Роджърс седеше царствено Лауреано Торес, елегантен и спокоен в жегата на съдебната зала. Не бяха дошли обаче на лов за пирати. Тук ги бяха довели тамплиерските дела.

— Красива жена е, казват — отбеляза Торес, кимайки ми за поздрав.

— Докоснете ли я, копелета… — озъбих се.

Роджърс се приведе напред. Нещо ме сръга в хълбока.

Погледнах надолу и видях дулото на пистолета му. След падането в Обсерваторията като по чудо се бях разминал с гангрената и инфекцията, но раната ми така и не заздравя напълно. Той не знаеше за нея, разбира се, не би могъл. Ала някак си я уцели с цевта на оръжието си и аз се сгърчих от болка.

— Ако знаеш къде се намира Обсерваторията, кажи ни и ще те освободим веднага — каза Роджърс.

Разбира се. Ето защо досега не бяха ми надянали примка на шията.

— Роджърс не е в състояние да удържа дълго британските хрътки — обясни Торес. — Това те чака, ако откажеш да ни съдействаш — посочи съдията и свидетелите, описващи ужасните злодеяния на Ан и Мери.

Отправили предупреждението си, Торес и Роджърс се изправиха точно когато свидетелката разказваше на един дъх как двете пиратки са я нападнали и как познала „по големите гърди“, че са жени. В залата избухна смях, но чукчето на съдията въдвори ред и заглуши захлопването на вратата зад гърбовете на Роджърс и Торес.

Ан и Мери не продумваха. Какво ставаше? Езиците им ли бяха изсъхнали? От опит знаех, че не им липсва дар слово, ала сега тънеха в гробно мълчание. Очевидците описваха дръзките им набези, но те нито веднъж не се намесиха да ги опровергаят. Не гъкнаха дори когато съдът ги обяви за виновни и ги попита дали има причина да отменят смъртното им наказание. Нищо.

Съдията, който не ги познаваше и навярно ги сметна за мълчаливи дами, произнесе присъдата — смърт чрез обесване.

Тогава — едва тогава — те отвориха уста.

— Милорд, молим за пощада, защото сме бременни — наруши тишината Мери.

— Какво? — пребледня съдията.

— Бременни сме — повтори Ан Бони.

Залата избухна. Запитах се дали и двете отрочета са на Басмения Джак, стария му дявол.

— Нямате право да обесите жена, която чака дете, нали? — над вика врявата Ан.

В залата настана хаос. Сякаш прочел мислите ми, един от стражите зад мен ме побутна с дулото на мускета. Дори не си помисляй!

— Тишина! Тишина! — извика съдията. — Ако твърдението ви е вярно, екзекуцията ще бъде отложена, но само докато родите децата.

— Вярно е и още как! Ти ли ще следиш как ще издуем коремите?

Такава помнех Ан Бони — с лице на ангел и дяволска уста. В залата отново избухна гръмогласен смях. С пламнало лице съдията заблъска с чукчето, нареди да отведат осъдените и процесът приключи в безпорядък.

58.

— Едуард Кенуей, помниш ли как веднъж ме заплаши, че ще ми отрежеш устните и ще ме нахраниш с тях?

Лицето на Лауреано Торес изникна от сумрака зад вратата на килията ми, обрамчено от решетките на прозорчето.

— Не го направих — опресних паметта му с одрезгавял от дългото мълчание глас.

— Щеше да го направиш.

Вярно.

— Но не го направих.

Той се усмихна.

— Типичната пиратска тактика за сплашване — груба и арогантна. Как мислиш, Роджърс?

И той беше тук. Удс Роджърс, прочутият ловец на пирати. Наострил слух пред вратата на килията ми.

— Затова ли не ми давате вода и храна? — изграчих.

— О — разкикоти се Торес, — това не е всичко, далеч не е всичко. Ще видиш какво те чака, докато не ни разкажеш за Обсерваторията и за Хорниголд. Стражи!

Отзоваха се двама — същите тамплиерски лакеи, които ме заведоха в съдебната зала. Торес и Роджърс си тръгнаха, а хрътките им ми оковаха нозете. Изведоха ме от килията. Тътрейки крака по плочника, прекосих коридора и излязох в двора на тъмницата. Примижах в светлината на яркото слънце и вдъхнах свежия въздух за пръв път от седмици. После стражите изненадващо ме преведоха през главната порта на затвора.

— Къде отиваме? — заекнах.

Слънчевите лъчи бяха толкова ослепителни, че не можех да отворя очи. Клепачите ми сякаш бяха залепнали.

Не ми отговориха. Чувах шума на Кингстън. Нормалната гълчава на ежедневието.

— Колко ви плащат? — осведомих се. — Колкото и да е, ще го удвоя.

Те спряха.

— Добри хора, добри хора — промърморих. — Ще забогатеете благодарение на мен. Само ме…

В лицето ми се заби юмрук, спука ми устната и счупи нещо в носа ми, от който рукна кръв. Простенах и се закашлях. Пред замаяния ми поглед изплува лице.

— Млъкни!

Примигнах, опитвайки се да се съсредоточа, да запомня физиономията му.

— Ще си платиш — заплаших го прегракнало; кръв или слюнка потече от устата ми. — Запомни ми думите, друже.

— Млъквай! Иначе ще заиграе сабята!

— Мислиш със задника си, глупако! — подсмихнах се. — Господарят ти ме иска жив. Убий ме и ще заемеш мястото ми в килията. Или по-зле.

През пелена от болка, кръв и ослепителна слънчева светлина забелязах как се намръщва.

— Ще видим — озъби се той. — Ще видим.

После продължихме. Аз плюех кръв и се опитвах безуспешно да си проясня ума, докато накрая застанахме пред стълба. Чух приглушените гласове на Торес.

Роджърс и нещо изскърца отгоре. Вдигнах глава и видях клетка. Един от лакеите се изкачи по стълбата и я отключи. Вратата се отвори с ръждиво стенание. Слънцето прежуряше над мен.

Понечих да кажа нещо, да обясня, че съм жаден и ще умра в зноя. А умра ли, никога няма да намерят Обсерваторията. Само Черния Барт щеше да знае къде е и тази мисъл ме ужаси — Черния Барт, властелин на такава сила!

И сега я използва. Така преуспява.

Преди да събера сили да продумам, ме заключиха в клетката. Заключиха ме и оставиха слънцето да си върши работата. Да ме изпече на бавен огън.

59.

По залез-слънце двамата ми приятели дойдоха да ме върнат в килията. Наградата ми, че съм оцелял, се състоеше от купичка вода върху пода на килията, колкото да си намокря устните и мехурите от слънцето и да оживея.

Роджърс и Торес ме посетиха.

— Къде е? Къде е Обсерваторията?

С попукани, изпръхнали устни им се усмихнах, ала не продумах.

Краде ви най-безочливо, нали? Робърте, имам предвид. Съсипва плановете ви.

— Искаш ли утре да се върнеш в клетката?

— Разбира се — прошепнах. — Разбира се. Чистият въздух ми се отразява добре.

Не беше всеки ден. Понякога оставах в килията. Друг път ме провесваха с главата надолу за няколко часа.

— Къде е? Къде е Обсерваторията?

Понякога ме оставяха в клетката дълго след свечеряване. Скриеше ли се слънцето обаче, не беше толкова зле.

Лежах свит на кравай зад решетките с мускули и кости, пищящи от болка; умирах от глад и жажда, обгорилата ми плът пламтеше. Но все пак не беше толкова зле. Поне слънцето го нямаше.

— Къде е? Къде е Обсерваторията?

Всеки ден, докато се пържа тук, той ви създава нови главоболия, нали? С всеки изгубен ден Черния Барт тържествува над тамплиерите. Това поне е добре.

— Искаш ли утре да се върнеш в клетката?

— Разбира се.

Не бях сигурен дали ще понеса още един ден. Някак си обаче се надявах да не ме убият. Вярвах, че волята ми е по-силна от тяхната. Доверявах се на вътрешната си издръжливост.

Отброявах часовете на поредния ден в клетката, проснат на пода като парцалена кукла. Когато се смрачи, стражите започнаха да ми се присмиват, да злорадстват как Басмения Джак е увиснал на бесилото и как са заловили Чарлс Вейн.

„Чарлс Вейн? — помислих си. — Чарлс Вейн. Помня го. Опита се да ме убие. Или аз се опитах да го убия?“

После чух да се разразява кратко сражение. С приглушени стенания падаха тела. Сетне някой каза:

— Поднасям ти подарък, капитан Кенуей.

Бавно, много бавно отворих очи. На посивялата в здрача земя под мен лежаха две тела. Приятелите ми — хрътките на тамплиерите. И двамата с прерязани гърла. Алени усмивки грееха на вратовете им. Приклекнал до тях, асасинът Ах Табай тършуваше из туниките им да намери ключовете за клетката.

Мислех, че повече няма да го видя. Все пак асасинът Ах Табай не беше най-сърдечният сподвижник на Едуард Кенуей. По-скоро би прерязал и моето гърло, вместо да ме освободи от затвора.

За мое щастие, колкото и да е невероятно, той реши да ме спаси. Но…

— Не тълкувай погрешно целта ми…

С тези думи той се изкачи по стълбата, откри ключа за клетката и дори ме подхвана, когато залитнах и аха да се строполя на земята. Носеше пълен мях с вода. Помогна ми да отпия. Докато преглъщах жадно, сълзи на облекчение и признателност се стичаха по лицето ми.

— Дойдох за Ан и Мери — обясни ми той, докато ме подкрепяше да сляза по стълбата. — Не ми дължиш нищо за това. Но ако ми помогнеш, обещавам ти да те измъкна оттук.

Коленете ми се подгънаха, приседнах и Ах Табай ме почака да се съвзема, подавайки ми отново меха с водата.

— Трябва ми оръжие — рекох след няколко минути.

Той се усмихна и ми подаде скрито острие. Не беше дребен жест асасин да даде тайно острие на външен човек. Докато закопчавах ремъка, осъзнах, че ми оказват чест. Тази мисъл ме окрили. Изправих се, изпробвах механизма на кинжала и реших, че е време да спасим Ан и Мери.

60.

Ах Табай ми обясни, че ще отвлече вниманието на стражите, докато аз намеря жените. Съгласих се. Знаех къде са килиите им и не след дълго, когато първите експлозии всяха хаос, успях да се вмъкна в затвора и да се прокрадна към тях. Чух викове и веднага познах гласа на Ан Бони.

— Помогнете й, за бога, Мери е зле. Помогнете й!

В отговор войниците затропаха по решетките на тъмницата й с прикладите на мускетите си. Вместо да замълчи обаче, Ан закрещя още по-силно:

— Зле е! Умира! Помогнете й!

Да умре пират не е голяма загуба — отвърна й един от войниците.

Затичах по-бързо с разтуптяно сърце, сякаш не усещам болезнената рана. Пред ъгъла на коридора се облегнах на стената да си поема дъх и същевременно извадих скритото острие. Гранатите на Ах Табай и писъците на Ан вече бяха разсеяли стражите. Първият се обърна и вдигна мускета си, но аз замахнах с кинжала и го забих между ребрата му. Извих му главата назад и го прободох в сърцето. Другарят му чу как тялото тупва на земята, погледна към мен и се ококори. Посегна към пистолета си, но аз го изпреварих. Преди да натисне спусъка, скочих с вик към него и го посякох с острието.

Глупав ход. Не бях готов за лъвски скокове. Сгърчих се от болката, която се разпространи нагоре и надолу по цялото ми тяло. Размахал ръце, се строполих до мъртвия страж, стиснал забитото в тялото му острие. Приземих се лошо, но някак си успях да освободя кинжала, да се претърколя и да посрещна атаката на последния войник.

Слава богу. Ах Табай се появи отдясно с извадено острие и след секунди третият страж лежеше мъртъв върху плочника. Погледнах благодарно Ах Табай и се обърнах към двете килии, откъдето продължаваха да долитат викове. Ан бе притиснала отчаяно лице в решетките.

— Мери, погрижете се за Мери! — умоляваше ни.

Не ми трябваше втора подкана. Измъкнах ключовете от колана на един от мъртвите войници и отворих вратата на килията. Видях Мери, свита върху ниското мръсно легло, подложила длани под главата си вместо възглавница. Гърдите й се надигаха и спускаха немощно, очите й бяха отворени, но се взираха сляпо в тавана.

— Мери, аз съм… Едуард — прошепнах.

Тя дишаше на пресекулки. Очите й не се отлепиха от тавана. Примигна, но не се обърна към мен. Нямаше одеяло — носеше само рокля в студената килия. Нямаше и вода да накваси изсъхналите си устни. Челото й блестеше от пот. Пипнах го — пареше като сгорещен тиган.

— Къде е детето? — попитах.

— Взеха го — отвърна Ан.

Кучи синове! Свих юмруци.

— Не знам къде е — продължи Ан, но внезапно се преви от болка.

Господи! Само това липсваше…

Не биваше да губим нито миг повече. Възможно най-нежно помогнах на Мери да седне, преметнах ръката й през рамо и я изправих. Раната ми простена, а Мери изкрещя от болка. След раждането имаше нужда от почивка. На тялото й му трябваше време да се възстанови.

— Облегни се на мен, Мери. Хайде — казах й.

Отнякъде долетяха викове на приближаващи войници.

Уловката на Ах Табай беше свършила работа — спечели ни време, но стражите вече се бяха окопитили.

— Претърсете всички килии! — нареди някой.

Запрепъвахме се по коридора обратно към двора.

Ах Табай и Ан тичаха пред нас. Мери обаче ми тежеше. Дните в клетката ме бяха омаломощили, а раната не ми даваше мира. Нещо я беше разкъсало, понеже пламтеше, все едно ме жигосват с нажежено желязо, а топла кръв се стичаше по крака ми под панталона.

— Помогни ми, Мери — примолих се, но усетих как тялото й се отпуска, сломено от треската, неспособно да се бори.

— Спри — отрони тя.

Едва си поемаше дъх. Главата й клюмаше. Коленете й се подгънаха и тя се отпусна безсилно върху плочника. Пред нас Ах Табай подкрепяше Ан, чиито длани се бяха вкопчили в корема. Двамата се обърнаха и ни махнаха да побързаме. Виковете зад нас се усилваха — прииждаха нови войници.

— Няма ги! — изкрещя някой.

Разбраха, че затворничките са побягнали. Ускориха ход.

Ах Табай и Ан стигнаха вратата към двора. Черният правоъгълник посивя и нощният въздух нахлу в коридора.

Стражите наближаваха. Ах Табай и Ан прекосиха двора. Асасинът изненада войника пред портата, който се свлече мъртъв по стената. Ан се преви и извика, но двамата се измъкнаха през портата и изчезнаха в мрака, по оранжевял от пламналите гранати на Ах Табай.

Мери обаче нямаше сили да върви. Разкривил лице от болка, се наведох и я взех на ръце. Раната в хълбока, макар и стара, ме преряза, неспособна да поеме допълнителната тежест.

— Мери…

Изнемощял, оставих Мери върху паважа в двора. Отвсякъде ехтяха тежки стъпки и войнишки крясъци.

Добре, помислих си. Нека дойдат. Ще се бия. Има ли значение къде ще умра?

Тя ме погледна и очите й се проясниха. Успя да се усмихне, преди следващият пристъп на болката да завладее тялото й.

— Не умирай заради мен — прошепна тя. — Бягай.

Опитах се да възразя. Но тя беше права. С овлажнели очи проговорих:

— Мътните го взели! Трябваше да ме надживееш!

По устните й трепна призрачна усмивка.

— Аз изпълних ролята си. А ти? Ще изпълниш ли своята?

Лицето й се раздели, сякаш го гледах през диамант. Избърсах сълзите си с длан.

— Да, ако дойдеш с мен — отвърнах.

Тя не продума.

Не, моля те, не си отивай. Не искам да си отидеш.

— Мери?

Опита се да каже нещо. Опрях ухо до устните й.

— Ще бъда с теб, Кенуей. — Последният й дъх обвея с топлина ухото ми. — Ще бъда…

Изправих се и погледнах Мери Рийд. По-късно щях да я оплача, да си спомня храбрата жена, най-забележителния човек в живота ми. Помислих как британските войници бяха отнели детето на тази добра жена, оставяйки я обляна в кръв да изгаря от треска в ледената килия. Без одеяло. Без капка вода.

Чух първия страж да изскача на двора зад мен. Точно навреме да отмъстя, преди да избягам.

Извадих острието и се обърнах да ги посрещна.

61.

След това започнах да пия. Пих доста. В делириума ми витаеха хора от миналото — Каролин, Удс Роджърс, Бартолъмю Робърте.

И призраци — Басмения Джак, Чарлс Вейн, Бенджамин Хорниголд, Едуард Тач.

И Мери Рийд.

След гуляя, продължил незнайно колко, спасението се яви в образа на Адевале. Той застана до мен на кингстънския бряг и аз го помислих за поредния призрак, поредното видение, дошло да ме измъчва, да ми напомни провалите.

— Капитан Кенуей, приличаш на торба с курешки.

Видение. Призрак. Трик на пияното ми съзнание. И да, като стана дума, къде ми е бутилката?

Той протегна ръка към мен и аз протегнах плахо своята, очаквайки пръстите му да се превърнат в облачета дим и да се стопят. Оказаха се истински. Твърди като дърво, надеждни и истински.

Изправих се.

— Леле как ме цепи главата…

Адевале ме дръпна да стана. Потърках туптящите си слепоочия.

— Идваш тъкмо навреме, Адевале. Редно е да съм ти ядосан, задето ме изостави, но се радвам — погледнах го. — Да, адски се радвам.

— И аз, братко. Ликувай, защото и „Гарванът“ ти е непокътнат.

Той ме улови за рамото и ми посочи морето. Навярно бях разчувстван от алкохола, но гледката ме просълзи. Отново виждах „Гарвана“ и моряците си — по палубата, по мачтите, надничаха от оръдейните люкове. И всички гледаха към брега, където стояхме с Адевале. Дойдоха, помислих си, и една сълза се стече по лицето ми. Избърсах я с ръкава на робата (прощален подарък от Ах Табай, макар да не бях направил нищо оттогава, за да го заслужа).

— Ще отплаваме ли? — попитах Адевале, но той вече се отдалечаваше. — Къде отиваш? — попитах го.

— Очакват ме другаде, Едуард — подвикна ми.

— Но…

— Когато сърцето и умът ти са готови, ела при асасините. Тогава ще ме разбереш.

Изпълних съвета му. Отплавах с „Гарвана“ към Тулум, където за пръв път открих шестото си чувство и срещнах Ах Табай. Оставих екипажа на кораба и тръгнах да търся асасина. Натъкнах се обаче на опожарените останки от асасинско село. Адевале също беше там. Ето какъв дълг го зовеше.

— Какво, за бога, се е случило тук, Адевале?

— Ти, Едуард. Пораженията, които нанесе преди шест години, нямат край.

Сбърчих чело. Асасините още понасяха последиците от картите, които бях продал на тамплиерите. Погледнах го.

— Не е лесно да другаруваш с мен, нали? Затова ли си тук?

— Да се биеш рамо до рамо с човек, тласкан от алчност и суета, е трудно, Едуард. Реших, че асасините и кредото им са по-достойна кауза.

Така значи. Думите на Мери Рийд и Ах Табай не бяха пуснали корен у мен, но Адевале ги беше взел присърце. Прииска ми се да бях положил повече усилия да последвам примера му.

— Несправедливо ли постъпих? — попита той.

Поклатих глава.

— Години наред задоволявах капризите си, без да си давам сметка кого наранявам. Да, забогатях, прославих се, но не помъдрях. Обърна ли се назад към извървения път, виждам как до мен не е останал никой от онези, които съм обичал.

Проговори нов глас. Ах Табай.

— Не е късно за изкупление, капитан Кенуей.

Погледнах го.

— Преди да умре, Мери ме помоли да поправя стореното зло. Ще ми помогнеш ли?

Ах Табай кимна. С Адевале тръгнаха към селото и аз ги последвах.

— Мери имаше слабост към теб, Едуард — отбеляза Ах Табай. — Нещо у теб й вдъхваше надежда, че един ден ще се бориш рамо до рамо с нас. — Той замълча и сетне попита: — Какво мислиш за кредото ни?

И двамата знаехме как преди шест години — Господи, преди една година — щях да се подсмихна пренебрежително и да обявя въпроса за глупав. Сега обаче отговорих другояче:

— Трудно е за обяснение. Ако нищо не е истина, в какво да вярваме? А ако всичко е позволено… Защо да не преследваме всичките си желания.

— Защо ли наистина? — усмихна се загадъчно Ах Табай.

Мислите закръжиха в ума ми, нашепвайки нови възможности.

— Тази идея навярно е само началото на мъдростта и не я изчерпва.

— Едуард, когото срещнах преди години, е извървял дълъг път. Преживял е коренна промяна — кимна доволно Ах Табай. — Добре дошъл при нас, Едуард.

Благодарих му и попитах:

— Как е детето на Ан?

Той поклати глава и сведе очи — жестът му говореше по-ясно от думите.

— Силна жена е, но не е непобедима.

Представих си я на палубата на „Уилям“ как ругае страхливите моряци. Разказваха как стреляла по пияните мъже, спотаили се малодушно в трюма. Вярвах го. Виждах като наяве колко страховита и красива е изглеждала в онзи ден.

Седнах до нея. Тя се взираше към дърветата и морето. Обвила колене с длани, Ан Бони обърна бледото си лице към мен.

— Едуард…

— Съжалявам, че си изгубила детето.

Знаех какво е загуба. Научавах все повече с всеки изминал ден.

— Ако бях останала в затвора, щяха да ми го отнемат — въздъхна тя и вдигна лице срещу бриза. — И да е жив. Навярно Господ ми показва, че не ставам за майка, защото богохулствам, пия и се бия.

— Борец си, да. В затвора слушах десетки истории за славните Ан Бони и Мери Рийд, изправили се сами срещу кралските войници.

Тя се засмя, ала смехът й прозвуча по-скоро като въздишка.

— Вярно е. И щяхме да победим, ако Джак и момчетата му не бяха мъртвопияни. Ах, Едуард. Всички си отидоха.

Мери. Ракам. Тач. Бяха грубияни, но ми липсват. И ти ли я усещаш? Празнотата…

— Да — кимнах. — И още как!

Спомних си деня, когато Мери отпусна длан върху коляното ми. Направих същото с Ан. Тя я погледна мълчаливо, разбрала, че жестът е колкото подкана, толкова и утеха. После сложи ръка върху моята и облегна глава върху гърдите ми.

Не продумвахме. Нямаше нужда.

62.

Април 1721 година

Време бе да започна да поправям стореното зло. Да разчистя бъркотията. Да въведа ред. Време беше за мъст — Роджърс, Торес, Робърте. Всички щяха да умрат.

Стоях на палубата на „Гарвана“ с Адевале и Ах Табай.

— Отлично знам кого преследвам. Но как ще ги намеря?

— Имаме шпиони и информатори във всеки град — отвърна Ах Табай. — Посети тайните ни убежища и асасините ще те насочат.

— Да, така ще открия Торес и Роджърс, но Бартолъмю Робърте не се подвизава в градовете. Ще отнеме месеци да го намеря.

— Или години — съгласи се Ах Табай, — но ти притежаваш необходимите умения и качества, капитан Кенуей. Вярвам, че ще го намериш.

Адевале ме погледна.

— Изпаднеш ли в затруднение, разчитай на кормчията си! — усмихна се той.

Кимнах благодарно и се отдалечих към кърмата. Адевале и Ах Табай се спуснаха по въжената стълба до лодката, поклащаща се до кила на кораба.

— Какъв курс следваме? — попитах кормчията.

Тя се обърна, ослепителна в пиратското си облекло.

— На изток, капитане, ако продължаваме към Кингстън.

— Продължаваме, мис Бони. Дай заповед.

— Вдигайте котва и дръжте курса, момчета! — извика тя с лице, грейнало от щастие. — Поемаме към Ямайка!

Първо щях да се погрижа за Роджърс. В кингстънското убежище асасините ми съобщиха, че същата нощ ще участва в политическо събиране. След това не било сигурно накъде ще се отправи. Е, щеше да е тази нощ, независимо дали ми харесва или не.

Но как? Реших да се превъплътя в гостуващ дипломат — Руджиеро Фераро. Преди да тръгна, извадих писмо от пазвата си и го подадох на командира на убежището — писмо до Каролин Скот Кенуей, Хокинс Лейн, Бристол. Питах я добре ли е, в безопасност ли е. Писмо, изпълнено с надежда, но и с тревога.

По-късно същата нощ открих мъжа, когото търсех — Руджиеро Фераро. Убих го, взех му дрехите, слях се с групата гости и влязох с тях в тържествената зала.

Спомних си как се представих за Дънкан Уолпоул, когато посетих за пръв път имението на Торес. Чувствах се уплашен, не на място и не в стихията си, но ме водеше желанието да забогатея по най-бързия и десен начин. Сега ме подтикваше друг стремеж. Да намеря Удс Роджърс. Богатството вече не беше главната ми цел. Сега бях асасин.

— Вие ли сте господин Фераро? — попита ме привлекателна жена. — Допада ми стилът ви. Елегантен, яркоцветен…

- Благодаря, мадам, благодаря. Поклоних й се дълбоко, надявайки се да имитирам добре италианския маниер. Дамата беше красива, но в живота ми имаше достатъчно жени. Каролин ме чакаше у дома, да не споменаваме… слабостта ми към Ан Бони.

После, точно щом осъзнах, че „грацие“ е единствената италианска дума, която знам, Удс Роджърс привлече вниманието на гостите и подхвана реч:

— Дами и господа, тост за кратката ми кариера като губернатор на Бахамите! Под мое ръководство триста пирати приеха кралското предложение за милост и се заклеха във вярност към Короната. — Горчива саркастична усмивка разтегли устните му. — Въпреки успехите ми Негово Величество реши да ме изрита и да ме привика у дома в Англия. Чудесно!

С това ядно, злостно възклицание словото приключи. Гостите се почудиха как да реагират. По време на престоя си в Насау Роджърс разпростаняваше религиозни брошури в опит да убеди веселите капери в Ню Провидънс да се откажат от пиенето и от разврата, та вероятно нямаше опит с алкохола. Олюляваше се сред гостите и заливаше с порой от думи всеки клетник, озовал се на пътя му.

— Ура за подлите невежи перковци, управляващи света! Ура! — вдигна чаша пред лицето на един.

Застана пред друг и се възмути:

— Вкарах негодяите в Насау в правия път, за бога! И каква благодарност получих? Никаква!

Следвах го из залата, внимавайки да не ме забележи, и си разменях учтиви поздрави с гостите. Сигурно се поклоних сто пъти, мърморейки „грацие“. Най-сетне Роджърс явно изчерпа търпението на приятелите си, защото при втората му обиколка все повече гърбове се обръщаха към него. Той се олюля, останал сам, озърна се и видя как доскорошните му предани съмишленици са потънали в по-интересни разговори. За миг зърнах някогашния Удс Роджърс. Той се окопити, изопна рамене, вирна брадичка и реши да излезе на чист въздух. Разбрах къде отива дори преди него. Лесно стигнах пръв до балкона и го зачаках там. Щом се появи, още по-лесно забих острието в рамото му, запуших с длан устата му да не извика и го положих на пода, облегнат на парапета.

Действах светкавично. Твърде бързо да отвърне на удара. Твърде бързо дори да се изненада. Замрежените му от алкохола и от болката очи се вдигнаха към мен.

— Някога беше капер — казах му. — Защо презираш моряците, които просто търсят пътя си в света?

Той погледна към острието ми, забито в рамото и във врата му. Само то го спасяваше, защото извадех ли го, артерията му щеше да зейне, балконът да се окъпе в кръвта му и той да умре.

— Не разбираш подбудите ми — усмихна се язвително Роджърс. — Цял живот си рушил всичко светло в цивилизацията ни.

— О, разбирам ги, разбирам ги — настоях аз. — Видях Обсерваторията и знам колко е могъща. Искахте да я използвате, за да шпионирате, да шантажирате и да саботирате.

Ток кимна, но движението му причини болка. Кръв изби по ризата и сакото му.

— Да, но за по-велика цел. В името на справедливостта. За да разбудим лъжите и да търсим истината.

— Никой на този свят не се нуждае от такова могъщество.

— Но позволяваш на престъпника Робърте да го използва…

Поклатих глава да го опровергая.

— Не. Ще му го отнема. Ако ми кажеш къде е, ще го спра.

— Африка — промълви той и аз извадих острието.

От врата му бликна кръв и тялото му се предаде безпомощно на смъртта. Колко различен мъж бях срещнал преди години в имението на Торес — амбициозен мъж, чието ръкостискане беше крепко като решимостта му. Сега животът му приключи не само на върха на острието ми, но и в пиянски унес и горчивина от краха на мечтите му. Беше прокудил пиратите от Насау, но му бяха отказали подкрепата, необходима да довърши започнатото. Британците му бяха обърнали гръб и попарили надеждите му да възроди Насау.

Кръв обля камъните около мен и аз се отдръпнах назад. Гърдите му се надигаха и спускаха бавно. Притвори очи и задиша на пресекулки, докато животът се оттичаше от вените му.

Зад мен отекна вик. Обърнах се сепнато и видях жена с красиви накити и рокля, които контрастираха на ужасеното й изражение и ококорените й от страх очи. Затрополиха крака, зад нея занадничаха други гости. Никой не дръзваше да ме нападне, ала и не се разотиваха. Стояха и ме гледаха. Изругах, изправих се и скочих на парапета.

— Грацие — казах на стълпилите се на балкона хора, разперих ръце и скочих.

63.

Февруари 1722 година

Поех към Африка, където Черния Барт — най-страховитият и най-прославеният пират на Карибите — продължаваше да напада и да побеждава британците. Знаех как го прави, разбира се — черепът от Обсерваторията беше у него и той го използваше да предвижда ходовете им.

Когато тръгнах с „Гарвана“ по дирите му, Робърте крадеше френски кораби и ги откарваше в Сиера Леоне. „Роял форчън“ оглавяваше флотилията му и той продължаваше да плава на югоизток край африканския бряг — да напада и да плячкосва пътьом, да снаряжава още по-добре корабите си и да се превръща в още по-могъщо страшилище.

През януари се натъкнахме на ужасяващи свидетелства за подвизите му. Попаднахме не на бойно поле, а на касапница — с „Роял форчън“ Робърте бе атакувал дванайсет кораба, закотвени в Уайдах. Всички се предали, с изключение на „Поркюпин“ — английски кораб, пренасящ роби. Отказът им да се предадат разярил Робърте и той наредил на моряците си да вземат кораба на абордаж и да го опожарят. Мъжете му скочили на палубата, полели я с катран и го подпалили. Робите били в трюма, оковани във вериги двама по двама. Акулите разкъсали онези, които скочили в морето, за да се спасят от пламъците, а другите изгорели живи или се удавили. Зловеща, ужасна смърт.

Когато пристигнахме, морето бе осеяно с отломки. Грозен черен пушек се стелеше навсякъде. Корпусът на „Поркюпин“ тлееше над водата като догарящо огнище. Погнусени от видяното, последвахме Робърте на юг към Принсипе, където той бе закотвил кораба си и с група моряци бе слязъл на брега да събере провизии.

Зачакахме. Щом слънцето залезе, дадох заповед на хората си да нападнат „Роял форчън“ след един час. После поех към брега с лодка, надянах качулката на робата и тръгнах по пътека, отвеждаща навътре в сушата. Ориентираха ме крясъците и песните в далечината. Приближих и усетих миризма на лагерен огън. Прокраднах се към него и видях мекото му сияние да мъждука сред пущинака.

Понеже не бях в настроение да вземам пленници, хвърлих гранати. Капитанът им обичаше да повтаря, че няма пощада за никого, та реших да последвам примера му. Експлозиите озариха лагера. Сред крясъци и задушлив черен пушек се насочих към центъра му с извадено острие и зареден пистолет.

Битката беше кратка, защото бях безмилостен. Независимо че някои спяха, други бяха полуголи, а повечето — невъоръжени. Надявах се сред убитите да са мъжете, полели с катран палубата на „Поркюпин“.

Робърте не остана да се бие. Грабна факла и побягна. Сподирян от писъците на агонизиращите му моряци, се втурнах след него към наблюдателна кула, кацнала на върха на скален зъбер, надвиснал над морето.

— Кой ме преследва? — извика той. — Призрак, дошъл да ме сплаши? Или изтлели останки от враг, когото съм изпратил в ада?

Заизкачва се към наблюдателницата. Изкатерих се след него до върха. Робърте бе застанал на ръба, с гръб към бездната под него. Спрях. Скочеше ли, щях да изгубя черепа, а не биваше. Той размаха факлата. Даваше сигнал, но на кого?

— Няма да се бия, момче. Предимството е на твоя страна — каза задъхано.

Захвърли факлата. Приклекна, готов да скочи. Втурнах се напред да го хвана, но закъснях. Пропълзях по корем до ръба на наблюдателницата, надникнах надолу и видях какво е оставало скрито от мен, но не и от Черния Барт. Разбрах кому е дал знак.

„Роял форчън“ се поклащаше в морето под мен. В сиянието на фенерите, запалени по палубата му, забелязах как Робърте, заобиколен от моряците, вече изтупва прахоляка от дрехите си и поглежда към скалата, където съм аз. Отдръпнах се назад точно щом мускетите затрещяха и куршумите заотскачаха от камъните около мен.

После недалеч видях „Гарвана“. Точно навреме. Добри момчета. Взех факлата и я размахах. Не след дълго доближиха дотолкова, че зърнах Ан на руля. С развени коси тя насочваше „Гарвана“ към скалния зъбер, за да успея да скоча.

Скочих.

И гонитбата започна.

Преследвахме ги из тесните скалисти проливи край брега и стреляхме с оръдията при всяка възможност. В отговор моряците на Робърте ни обстрелваха с мортири, а моите отвръщаха с мускети и гранати.

После долетя вик: „Платно зад нас!“, обърнах се и видях британския военен кораб „Лястовица“. С ужас осъзнах, че и той преследва Робърте. Погнусен не по-малко от нас, тежковъоръженият целеустремен военен галеон явно бе решил да сложи край на злодеянията на Черния Барт. Да му позволя ли? Не. Не биваше да потопят „Роял форчън“. С Робърте щеше да потъне и черепът от Обсерваторията и да изчезне завинаги на морското дъно.

— На „Роял форчън“ има нещо, което искам да взема — казах на Ан. — Трябва да се кача на кораба.

Оръдията бумтяха. Трите кораба се сражаваха яростно. „Гарванът“ и „Лястовицата“ имаха общ враг, но не бяха съюзници. Обстрелваха ни от всички страни. Британските гюлета надупчиха корпуса ни и разтърсиха платната ни. Дадох заповед на Ан да се отдалечи бързо.

Аз щях да поплувам.

Не е лесно да се доплува от един кораб до друг, особено по време на битка. Повечето плувци обаче не притежават моята воля. Тъмнината играеше в моя полза, да не говорим колко зает бе екипажът на „Роял форчън“. Качих се на палубата, където царуваше безпорядък. Съвършена възможност да остана незабелязан, докато я прекосявам.

Пътьом взех достатъчно скалпове, прерязах гърлото на помощник-капитана и убих кормчията, преди да открия Черния Барт, който ме поздрави с извадена сабя. Забелязах почти развеселен, че се е преоблякъл. За срещата с англичаните се бе наконтил в най-представителната си униформа: ален мундир и бричове, шапка с червено перо, два пистолета, втъкнати в копринени колани, препасани през раменете му. Очите му обаче не бяха променени. Тъмните му ириси както винаги бяха огледало на черната му проядена душа.

Бихме се, но двубоят не беше нищо особено. Черния Барт беше жесток и коварен мъж — вероятно и мъдър, ако мъдростта може да съжителства с безчовечността.

— За бога, Едуард Кенуей — извика той, докато си разменяхме удари. — Впечатлен съм от вниманието, което ми отделяш!

Отказах му любезността да му отговоря. Биех се ожесточено, уповавайки се не на уменията си — това подобаваше на някогашния Едуард Кенуей — а на вярата, че ще изляза победител. Така и стана. Той падна най-сетне върху палубата. Тялото му повлече острието ми и ме принуди да клекна до него.

Усмихна се, а пръстите му се насочиха към мястото, където бе забито острието ми.

— Щастлив живот, но кратък, както предвидих — отрони. — Колко добре се познавам. — Очите му се впиха в моите. — Ами ти, Едуард? Откри ли умиротворението, което търсеше?

— Целите ми не са толкова високи — признах. — Умиротворението е само смут между две войни.

По лицето му се изписа мимолетна изненада, сякаш бе смятал, че съм способен само да ругая и да жадувам злато и ром. Останах доволен, че в сетния си час Бартолъмю Робърте съзря промяната у мен и разбра, че смъртта му не е предизвикана от алчност, а от нещо по-благородно.

— Стоик си, значи — подсмихна се той. — Вероятно съм те подценил. Все пак тя навярно щеше да извлече полза от теб.

— Тя ли? — обърнах се. — За кого говориш?

— О… За нея. Чака в гробницата. Надявах се да я намеря, да я видя отново. Да отворя вратата на храма и да я чуя пак да произнася името ми. Аита…

Отново врели-некипели. Поредната проклета порция.

— Говори понятно, човече.

— Родих се твърде рано. Като мнозина други преди мен.

— Къде е черепът, Робърте? — попитах го.

Гатанките ми бяха дошли до гуша, макар да им се виждаше краят. Той извади черепа от пазвата си и ми го подаде с треперещи пръсти.

— Унищожи това тяло, Едуард — промълви със сетни сили. — Ако тамплиерите ме заловят…

И умря. Не заради него и за покоя на духа му изхвърлих тялото му през борда. Погребах го в морските дълбини, за да не го открият тамплиерите. Който и да беше — каквото и да беше Мъдреца, най-сигурното място за тялото му беше под водата.

А сега, Велики майсторе Торес, е твой ред.

64.

Хавана се оказа в състояние на бойна готовност. Явно бяха предупредили Торес за пристигането ми и той не искаше да рискува — по улиците патрулираха войници, претърсваха гражданите и ги караха да откриват лицата си, а самият Торес се беше скрил — придружен, разбира се, от верния си телохранител Ел Тибурон.

Използвай черепа от Обсерваторията. Под зоркото око на местния командир на асасините Рона Динсмор извадих стъкленицата с кръвта на Торес. Запитах се как ли й изглеждам. Като безумец? Магьосник? Притежател на древно познание?

— Чрез кръвта на губернатора ще виждаме през неговите очи — обясних й.

Тя ме погледна и заинтригувано, и колебливо. Дори аз самият не бях сигурен в себе си. В Обсерваторията бях видял как работи приспособлението, но тогава го задейства Робърте. Сега го пробвах лично за пръв път.

Тревогите ми се оказаха напразни. Кръвта в стъкленицата сякаш освети вътрешността на черепа и алено сияние озари очните му кухини. В следващия миг по излъсканото теме се появиха картини. Гледахме през погледа на губернатор Лауреано Торес, който се взираше в…

— Това е… Това е църквата — възкликна удивено Рона Динсмор.

След минути се втурнах по дирите на Торес. Проследих го до крепостта му, където капанът хлопна. Незнайно кога двойник на Торес бе заел мястото му. Той падна, пронизан от острието ми, а под стените на крепостта невъзмутим и мълчалив както винаги ме чакаше Ел Тибурон.

Трябваше да ме убиеш, когато имаше възможност, помислих си. При последната ни среща той удържа победа, ала тогава се бе изправил срещу друг Едуард Кенуей. Бях променен и държах да му го покажа.

Ако се бе надявал да ме надвие с лекота както предишния път, остана разочарован, финтира и ме нападна от другата страна, но аз предвидих хода му, парирах го, ударих го с обратен замах и го порязах по бузата. Не простена от болка, не и Ел Тибурон. Но в неразгадаемите му очи просветна едва доловим намек, бегла искрица от нещо, което не бях забелязал при първата ни битка. Страх.

И това ме окуражи повече от всяка халба бира. Налетях му с проблясващо острие. Принудих го да отстъпи, да се защитава отляво и отдясно. Опитваше да намери слабо място в атаката ми, но не успяваше. Къде бяха стражите му? Не ги беше извикал, убеден, че лесно ще ме убие.

Допусна огромна грешка, помислих си. Спуснах се напред, подскочих наляво и описах дъга с опакото на дланта си и разпорих туниката му. От дълбоката рана в корема му бликна кръв.

Това го забави. Изнемощя. Позволих му да ме нападне, отбелязвайки доволно как размахва все по-диво и хаотично сабята си. Аз продължавах да му нанасям леки, но кървави рани. Изтощавах го.

Болката го разсейваше. Стана по-небрежен. Отново успях да го финтирам със сабята, да замахна нагоре със скритото острие и да го завъртя в корема му. Смъртоносен удар, несъмнено.

Дрехите му бяха разкъсани и окървавени. Кръвта от раната на корема плискаше върху земята. Той се олюляваше от болка и изнемога. Наблюдаваше ме безмълвно, но в очите му се четеше агонията на поражението.

Най-сетне го повалих и той се просна на земята, губейки безценна кръв. Умираше бавно под безмилостното хаванско слънце. Наведох се, притиснал острието към гърлото му, готов да го забия под брадичката и в мозъка му. Да сложа бързо край на мъките му.

— Веднъж ме унизи и аз си взех поука. Усъвършенствах уменията си — казах му. — Умри с мисълта, че въпреки противоречията ни помогна на един разбойник да стане войник.

Острието ми издаде влажен шляпащ звук и всичко свърши.

— Напуснал живота, дано намериш вечен покой в света на мъртвите — казах на трупа му и се отдалечих.

65.

Отчаян, Торес беше побягнал. Рискувайки всичко, бе решил да открие сам Обсерваторията.

Последвах го с „Гарвана“, но час след час тревогата ми се задълбочаваше, понеже от Торес нямаше и помен, макар да наближавахме Тулум. Щеше ли да намери Обсерваторията? Знаеше ли къде е? Друг клетник ли бе подложил на мъчения? Асаеин?

Брегът на Тулум най-сетне изплува пред погледите ни и там, разбира се, видяхме галеона на Торес, закотвен в залива и заобиколен от по-малки лодки. Забелязахме да просветват далекогледи и аз заповядах да ги поздравим с оръдеен залп. След минути черни дупки зейнаха в корпуса на испанския галеон. Слънчеви отблясъци озариха за миг дулата на оръдията им, отекна топовен гръм, блъвнаха черни облаци дим и метални топки полетяха към нас.

Битката щеше да продължи, но без капитана и без кормчията. С Ан, която настоя да ме придружи, скочихме в яркосинята вода и заплувахме към брега. После поехме по пътеката към Обсерваторията. Не след дълго се натъкнахме на първите тела. Мъжете на борда на галеона се сражаваха за живота си с „Гарвана“. Същото правеха и спътниците на Торес. Туземците — пазителите на Обсерваторията — им бяха устроили засада. Отпред долитаха викове, подсказващи нов сблъсък — отчаяните писъци на мъжете в края на колоната, опитващи се напразно да прогонят индианците.

— Тази земя е под закрилата на крал Филип! Разпръснете се или сте мъртви!

Смъртта обаче дебнеше тях. Прокрадвахме се през гъсталака недалеч от тях и виждах как удивените им очи обхождат ту внушителния силует на Обсерваторията — това пък откъде изникна? — ту дългата трева наоколо. Така й щяха да умрат ужасени и смаяни.

Пред входа на Обсерваторията се валяха още тела, но вратата беше отворена и неколцина очевидно бяха влезли вътре. Ан ми даде знак да продължа напред. Тя щеше да остане на пост. И така за втори път пристъпих в странното свещено място, в огромния храм.

Спомних си как първия път Робърте изби хората си, за да не си изгубят разсъдъка от видяното вътре. И разбира се, още с влизането ми в просторното преддверие на Обсерваторията ме посрещнаха ужасени испанци войници, побягнали с крясъци навън. Очите им изглеждаха някак празни, все едно животът в тях е угаснал. Сякаш са тичащи трупове.

Те очевидно не ме забелязваха и аз ги оставих да излязат. Така щяха да отвлекат вниманието ни стражите пред Обсерваторията. Продължих напред, изкачих каменните стъпала, прекосих залата с понтона — пълна с изгубили ума и дума войници — и се запътих към главната зала. По средата на пътя Обсерваторията започна да жужи и трепти — същият пронизителен звук, който чух при първото си посещение. Затичах по-бързо, подминавайки ужасените войници, и се втурнах в главната зала, където от стените се откъртваше лавина от камъни — Обсерваторията се тресеше и вибрираше от натрапчивия звук.

Торес стоеше пред издигнатия подиум и се опитваше да надвика шумотевицата. Крещеше на войниците си, които или вече ги нямаше, или бяха побягнали, прескачайки каменните реки.

— Претърсете района! Намерете начин да спрете тази лудост! — викаше той, затиснал с длани ушите си.

Обърна се и ме видя.

— Убийте го! — посочи ме и пръски слюнка бликнаха от устата му. В очите му съзрях нещо, на което смятах, че никога не се поддава — паника.

— Убийте го!

Само двамина — смели безумци — го послушаха и ме нападнаха. Обезвредих ги светкавично, докато залата громолеше, сякаш ще се разпадне всеки момент. Останахме само аз и Торес.

Великият майстор на тамплиерите се озърна — погледна мъртъвците и пак се втренчи в мен. Паниката беше изчезнала. Пред мен стоеше онзи Торес, когото помнех. По лицето му не се четеше нито поражение, нито страх, нито дори тъга от неизбежния му край. Личеше само пламенна увереност.

— Трябваше да работим заедно, Едуард — разпери ръце той. — Щяхме да завладеем света и да проснем на колене противните империи.

Той поклати глава, сякаш съм го разочаровал дълбоко, все едно съм блуден син.

(Е, съжалявам, друже, но вече не съм блудният син.)

— Толкова възможности имаш, Едуард — настоя той, — толкова много си способен да постигнеш. Ще ти покажа какво. Ще ти разкрия тайнства, каквито дори не можеш да си представиш.

Не! Той и побратимите му ми бяха отнели свободата и живота на приятелите ми. От нощта в Бристол, когато хвърлиха пламтяща факла във фермата, тамплиерите ми бяха причинявали само страдания. Забих острието и той простена от болка, кръв напълни устата му и бликна навън.

— Радва ли те смъртта ми? — попита немощно.

Не, никак.

— Върша си работата, Торес. Както ти би направил е мен.

— Възможно е — отрони той. — Но ти вече нямаш семейство, приятели, бъдеще. Твоите загуби са по-големи от нашите.

— Дори да е така, смъртта ти поправя по-страшно зло от всички злини, които съм извършил.

— Наистина ли го вярваш?

— Ти щеше да вкараш човечеството в спретнат затвор — безопасен и уютен, но изпълнен само със скука и бездушие. Да, видях и научих много през последните години и наистина вярвам.

— Убедеността ти отива…

Сякаш бях в транс. Шумът на Обсерваторията, трополенето на падащите камъни, виковете на бягащите войници — всичко остана на заден план, докато разговарях с Торес. Усетих го отново, когато последното дихание замря върху устните му и главата му се отметна безжизнено назад. Чух далечна битка и предсмъртни крясъци и не след дълго Ан, Адевале и Ах Табай се втурнаха в залата, размахали окървавени саби и димящи пистолети.

— Торес пробуди нещо зловещо в Обсерваторията — казах на Ах Табай. — В безопасност ли сме?

— Да, предполагам, щом носим черепа.

Ан се озърташе със зяпнала уста. Макар и полуразрушена от каменната лавина, залата изглеждаше внушителна.

— Как се нарича това място? — попита благоговейно тя.

— Слабостта на капитан Кенуей — усмихна се Адевале.

— Ще заключим Обсерваторията и ще скрием ключа — обяви Ах Табай. — Докато не се появи следващият Мъдрец, вратата ще остане залостена.

— Когато дойдох за пръв път, тук имаше стъкленици, пълни според Робърте с кръвта на древни хора. Сега ги няма — посочих.

— Значи трябва да ги открием — въздъхна Ах Табай, — преди тамплиерите да разберат. Ще ни помогнеш ли?

Да, но…

— След като поправя грешките, които допуснах у дома. Старият асасин кимна. После сякаш го озари спомен, бръкна под робата си и извади писмо.

— Пристигна миналата седмица.

Подаде ми го и аз зачетох.

Мисля, че знаеш какви новини съдържаше, скъпа моя.

66.

Октомври 1722 година

Имахме добър повод за празник. И празнувахме. Аз обаче бях помъдрял и алкохолът вече не ме влечеше толкова. Предоставих главната роля на екипажа на „Гарвана“. Моряците ми запалиха огньове, изпекоха глигани, танцуваха и пяха, докато силите ги напуснаха, строполиха се на земята и спаха, а после се надигнаха, посегнаха към най-близките мехове с вино и подхванаха всичко отново.

Аз седях на терасата на къщата си с Адевале и Ах Табай.

— Как ви се струва тук, джентълмени? — попитах ги.

Предложих им къщата си за база.

— Ще ни послужи — кимна Ах Табай, — но дългосрочната ни цел е да живеем и да работим сред хората, които закриляме. Такъв е заветът на Алтаир ибн-ла’Ахад.

— Е, дотогава използвайте къщата, както намерите за добре.

— Едуард…

Вече се бях изправил да потърся Ан, но се обърнах към Адевале.

— Да?

— Капитан Удс Роджърс е оцелял — каза ми той. Изругах, спомнил си как гостите на празненството ме принудиха да побягна. — Върнал се е в Англия. Посрамен и затънал в дългове, но все пак е заплаха.

— Ще довърша започнатото, щом пристигна. Давам ти дума.

Той кимна и двамата се прегърнахме за сбогом.

Намерих Ан. Помълчахме, вслушани с усмивка в песните на моряците.

— Заминавам за Лондон — наруших тишината. — Надявах се да отплаваш с мен.

Тя се засмя.

— Англия не е подходящо място за ирландка.

Кимнах. Навярно така беше по-добре.

— С асасините ли ще останеш? — попитах я.

Тя поклати глава.

— Не. Не нося вярата им в сърцето си. А ти?

— След време ще се върна при тях, да. Когато усмиря ума и кръвта си.

В този момент чухме вик отдалеч — в пристанището навлизаше кораб. Спогледахме се — знаехме какво означава появата му — нов живот за мен, нов живот за нея. Обичах я посвоему. Мисля, че и тя ме обичаше, но беше време за раздяла. Сбогувахме се с целувка.

— Добър човек си, Едуард — каза Ан с просълзени очи. — Научиш ли се да се свърташ на едно място за повече от седмица, ще бъдеш и добър баща.

Оставих я и тръгнах към брега, където големият кораб спускаше котва. Свалиха мостика и капитанът се появи, уловил за ръка деветгодишно момиченце със сияйна усмивка.

Удивих се колко приличаш на майка си.

67.

Беше крехко видение — Дженифър Кенуей, дъщерята, която не знаех, че имам. Поела на пътешествие против волята на дядо си, но с благословията на баба си, ти ме откри, за да ми кажеш какво се е случило.

Любимата ми беше мъртва.

(Учуди ли се защо не се разплаках, докато стояхме на дока в Инагуа? И аз се учудих, Джени. И аз се учудих.)

По пътя към дома те опознах. Наложи се обаче да скрия някои неща от теб, защото ми предстоеше още работа. Преди споменах каква — недовършени дела, сметки за уреждане.

До Бристол ме придружиха само най-доверените ми моряци. Преплавахме Атлантика — трудно, опасно плаване. Спряхме да отдъхнем на Азорските острови, а после продължихме към Британските острови и Бристол — родния град, който не бях виждал от десет години. Място, където ме бяха предупредили да не се връщам.

Когато навлязохме в Бристолския канал, смъкнахме черния флаг на „Гарвана“, сгънах го внимателно и го прибрах в скрина в каютата ми. На негово място вдигнахме червеното знаме. Щеше да е достатъчно да ни позволят да влезем в пристанището, а щом стражите се уверяха, че не сме военен кораб, щях да сляза на сушата, а „Гарванът“ да ме чака закотвен край брега.

Тогава видях за пръв път от толкова години бристолския кей и затаих дъх. Обичах Кингстън, Хавана и най-много Насау. Но въпреки всичко преживяно — или точно заради това — Бристол и досега си оставаше мой дом.

Заобръщаха се глави, когато тръгнах през пристанището — загадъчна фигура, облечена не като пират, но различна. Някои от по-старите навярно си ме спомниха — търговци, с които сключвах сделки, когато бях фермер, мъже, с които пиех в кръчмите, когато се хвалех как ще кръстосвам моретата. Не след дълго мълвата щеше да се разнесе. Докъде ли, запитах се. Щеше ли да стигне до Матю Хаг и Уилсън? До Емет Скот? Щяха ли да разберат, че Едуард Кенуей се е върнал, по-силен отпреди, решен да разчисти старите сметки?

Настаних се в пансион в града. Пренощувах там, а на другата сутрин си купих кон и седло и поех към Хадъртън и бащината къща.

Не знам защо отидох там. Просто исках да я видя. И наистина я гледах дълго. Застанал в сянката на дървото пред портата, си представях някогашния дом. Къщата беше нова, разбира се, и почти неузнаваема. Пристройката обаче не беше променена — мястото, където започна бракът ми с Каролин и където бе зачената Дженифър.

Тръгнах си и по средата на пътя между Хадъртън и Бристол — до болка познато разстояние — спрях пред до болка познато място: „Олд Шилейла“. Завързах коня отвън, наредих да го напоят и влязох. Гостилницата беше почти същата, каквато я помнех — ниски тавани, сумрак, процеждащ се сякаш от стените. Последния път, когато се отбих тук, убих човек. Убих човек за пръв път. Оттогава острието ми бе покосило мнозина.

И щеше да покоси още.

Зад бара стоеше петдесетинагодишна жена. Тя вдигна глава и ме погледна.

— Мамо!

68.

Тя ме отведе до маса в ъгъла, далеч от любопитните погледи на малцината клиенти.

— Вярно е значи? — попита ме.

Дългата й коса бе посребрена. Лицето й — изпито и изморено. Бяха минали само десет години (само?), откакто я видях за последен път, но изглеждаше остаряла с двайсет, с трийсет, дори повече.

Заради мен.

— Кое е вярно, мамо? — попитах предпазливо.

— Че си пират?

— Не, мамо, не съм пират. Вече не. Приеха ме в орден.

— Монах ли си? — Тя огледа дрехите ми.

— Не, мамо, не съм монах. Друго е…

Тя въздъхна безразлично. Зад бара гостилничарят бършеше халби и ни наблюдаваше зорко. Не му харесваше, че прислугата му си губи времето, но мълчеше. Не би дръзнал да възнегодува пред пирата Едуард Кенуей.

— Реши да се върнеш у дома, а? — попита ме мама. — Чух, че вчера си пуснал котва. Слязъл си от лъскав галеон като крал. Едуард Кенуей, изпъчил важно гърди. За това мечтаеше, нали?

— Мамо…

— Все за това приказваше. Как ще заминеш, ще натрупаш богатство, ще станеш влиятелен човек. Преди това обаче стана пират, нали? — Тя се усмихна презрително. За пръв път я виждах да се усмихва така. — Извадил си късмет, че не са те обесили.

Заловят ли ме, бесилото няма да ми се размине.

— Вече не съм пират. Дойдох да поправя стореното.

Тя разкриви лице, сякаш е сдъвкала нещо противно.

И това изражение виждах за пръв път.

— О, нима? И как смяташ да го поправиш?

Махнах с ръка.

— Ще спреш да работиш тук например.

— Ще работя, където искам, млади човече — отсече тя. — Няма да живея с откраднато злато. Злато, принадлежало на други, преди да им го отнемеш насила. Нали?

— Не е така, мамо — прошепнах, почувствал се отново малко момче.

От пирата Едуард Кенуей не остана и помен. Не си представях така срещата ни. Сълзи, прегръдки, извинения, обещания… Но не това.

Приведох се напред.

— Не искам да говорим така, мамо.

— Недоволството продължава да те гложди, а, Едуард? И преди не се задоволяваше с полученото.

— Не, искам да кажа… — подхванах раздразнено.

— Знам какво искаш да кажеш. Искаш да кажеш, че забърка каша и ни остави да я разчистваме след теб.

Сега се връщаш наконтен и позабогатял и смяташ, че ще ме откупиш. Не струваш повече от Хаг, Скот и лакеите им.

— Не, не си права.

— Чух, че си пристигнал с малко момиченце. Дъщеря ти?

— Да.

Тя сви устни и кимна. В очите й блесна мимолетно съчувствие.

— Тя ли ти каза за Каролин?

Юмруците ми се свиха.

— Да.

— Каролин се разболя от едра шарка и баща й отказа да я лекува. Изтля в къщата на Хокинс Лейн. Това ли ти каза детето?

— Да, мамо, да.

Тя се почеса по главата и отмести очи.

— Обичах Каролин. Наистина. Беше ми като родна дъщеря, но си тръгна. — Погледна ме укоризнено. Аз бях виновен. — Отидох на погребението. Застанах пред портата, но Скот, Матю Хаг и Уилсън ме забелязаха и ме изгониха. Не съм била добре дошла.

— Ще си платят, мамо — процедих през зъби. — Ще си платят за стореното.

— Нима? Как ще си платят, Едуард? Кажи ми. Ще ги убиеш ли? Със сабята си? С пистолетите си? Говорят, че са се скрили.

— Мамо…

— Колцина си убил?

Погледнах я — отговорът, разбира се, гласеше: „Безброй“. Забелязах, че трепери от гняв.

— Мислиш се за кален в битките мъж, а? — подхвана тя и разбрах, че думите й ще ми причинят повече болка от всяко острие. — Баща ти, Едуард, не е убил нито един човек, но беше дваж по-силен мъж от теб.

— Знам, че можех да избера друг път — сведох покрусено лице. — Иска ми се да бях избрал друг път. Но се върнах да поправя стореното.

Тя поклати глава.

— Не разбираш, Едуард. Вече няма нищо за поправяне. Имаше, когато замина. Когато с баща ти се опитахме да се изправим отново на крака сред останките от опожарената ни къща. Той се състари с години, Едуард. Години. Никой не искаше да търгува с нас. Ти не ни написа нито ред. Дъщеря ти се роди, баща ти умря, но нито дума от великия мореплавател!

— Ти не разбираш. Заплашиха ме. Заплашиха ме, че ако се върна, ще пострадате.

— Ти ни причини повече страдания от тях, синко — посочи ме тя. — А сега идваш пак да сееш хаос.

— Не, да изкупя грешките си.

— Не искам да имам нищо общо с теб — изправи се тя.

Надигна глас да я чуят всички в гостилницата. Бяха малцина, но слухът скоро щеше да плъзне.

— Чуйте ме! Отричам се от него! От великия и прославен пират Едуард Кенуей. Не го познавам! — Облегна се с длани върху масата, приведе се напред и просъска: — Махай се, не си ми син! Изчезвай, преди да кажа на войниците къде е пиратът Едуард Кенуей.

Тръгнах си и по пътя към пансиона в Бристол усетих, че лицето ми е мокро. Позволих на сълзите да се стичат, благодарен за едно — че никой няма да види как плача и да чуе скръбните ми вопли.

69.

Главните виновници се бяха скрили. Да, имаше и други подпалвачи — Кобли например. Но нямах желание да си отмъщавам на всички, да отнемам живота на хора, действали по чужда заповед. Исках да накажа онези, които бяха издали заповедта — Хаг, Скот и разбира се, мъжа, оставил върху лицето ми тамплиерския отпечатък. Уилсън.

Те обаче се криеха от мен. И този факт потвърждаваше вината им. Добре. Нека се спотайват. Нека треперят от страх.

Знаеха, че ще ги потърся. И аз щях да оправдая опасенията им. Тази нощ Скот, Уилсън и Хаг щяха да умрат.

Понеже знаеха, че ги издирвам, се налагаше да проведа проучването по-дискретно. Когато на другата сутрин излязох от пансиона, бях по-бдителен от обикновено, защото тамплиерските шпиони несъмнено ме следяха. Влязох в кръчма, която познавах отпреди — безспорно по-добре от преследвачите. Благодарих на щастливата си звезда, че старият клозет отзад все още съществува. Затаил дъх да не вдишвам зловонието, съблякох бързо робата и надянах дрехите, които донесох от „Гарвана“ — бях ги обличал за последно преди много, много луни: дългия жакет, бричовете до коленете, белите чорапи и овехтялата тривърха шапка. Излязох преобразен от кръчмата и свърнах по друга улица. Поредният търговец, запътил се към пазара.

Открих я точно там, където очаквах. Побутнах кошницата, провесена през лакътя й, за да разбере, че съм зад нея.

— Получих съобщението ти — прошепнах й.

— Добре — каза Роуз, без да се обръща, и се наведе да огледа цветарската сергия.

Озърна се наляво и надясно, извади шал и го уви около главата си.

— Следвай ме.

След няколко минути се озовахме пред порутени конюшни в опустял край на пазара. Погледнах ги и след миг се сетих. Преди много години оставях коня си тук — мястото беше удобно и близо до пазара. Сергиите обаче се бяха преместили, входовете — също, а конюшните вече се използваха само за тайни срещи като нашата.

— Видя малката Дженифър, нали? — попита тя, прехвърляйки кошницата в другата си ръка.

Когато я срещнах за пръв път в „Олд Шилейла“, беше младо момиче. Десет години по-късно пак беше млада, но й липсваше бунтовният плам, подтиквал я да избяга от дома на господарите си. Виновни бяха десетте години неблагодарна черна работа. И все пак — като мъждукащи искрици в гаснещ огън — частица от някогашната й природа явно живееше у нея, защото ми бе изпратила бележка с молба да се срещнем. Пишеше, че иска да поговорим. Надявах се, освен всичко друго да ми каже и къде се намират господарят й и приятелите му.

— Да. Дъщеря ми е в безопасност на кораба ми — кимнах.

— Взела е твоите очи.

— И красотата на майка си.

— Красиво момиче е. Всички я обичахме много.

— Но е своенравна?

— О, да — усмихна се Роуз. — Науми си да дойде при теб след смъртта на госпожа Каролин.

— Изненадвам се, че Емет й е позволил.

Роуз се изкикоти сухо.

— Не й позволи, сър. Господарката й помогна. С Дженифър пазеха в тайна плана. Той научи едва на сутринта, когато се събуди и откри, че госпожица Дженифър е изчезнала. Не остана доволен. Никак даже.

— Срещаше ли се с някого напоследък?

— Да, сър.

— С кого, Роуз?

— С господин Хаг.

— И с Уилсън?

Тя кимна.

Всички съзаклятници.

— Къде са сега?

— Не знам, сър.

Въздъхнах.

— Защо тогава ме извика тук?

Тя се обърна към мен.

— Не знам къде се крият, сър, но знам къде ще бъде господин Скот тази нощ, защото ми наредиха да му занеса чисти дрехи в склада.

— В склада ли?

— Да, сър. Трябвало да вземе лично някакви документи. Наредиха ми да отида там след залез-слънце.

Погледнах я изпитателно.

— Защо, Роуз? — попитах я. — Защо ми помагащ?

— Защото ме спасихте от съдба, по-лоша от смъртта. Защото госпожа Каролин ви обичаше. И защото…

— Какво?

— Защото този човек я остави да умре. Не й позволи да взема лекарства. Нито на нея, нито на госпожа Скот. И двете се бяха разболели. Госпожа Скот оздравя, но госпожа Кенуей си отиде.

Сепнах се, че нарече Каролин госпожа Кенуей. Отдавна не бях чувал някой да я нарича така.

— Защо не им позволи да се лекуват?

— От гордост, сър. Той първи пипна шарката, но се възстанови. Мислеше, че госпожа Скот и госпожа Кенуей също ще се възстановят. По лицето й обаче се появиха ужасни мехури, сър. О, сър, не сте виждали такова нещо…

Вдигнах ръка. Не исках да слушам повече. Исках да запазя образа на Каролин непокътнат.

— В Лондон имаше епидемия. Господин Скот сигурно се е заразил там. Дори кралското семейство се страхуваше от болестта.

— Ти не се ли зарази?

Тя ме погледна виновно.

— Главният иконом ваксинира прислугата, сър. Закле ни да не казваме на никого.

Въздъхнах.

— Добре е постъпил. Спасил ви е от големи страдания.

— Да, сър.

Погледнах я.

— Тази нощ значи?

— Да, сър, тази нощ.

70.

Оказах се принуден да не отлагам.

— Вие сте Едуард Кенуей, нали? — попита ме тя. Хазяйката ми. Казваше се Едит. Почука на вратата на стаята ми и застана на прага. Не посмя да го прекрачи. Лицето й белееше като платно, гласът й пресекваше, а пръстите й блуждаеха по ръба на престилката.

— Едуард Кенуей? — усмихнах се. — Защо смяташ така, Едит?

Тя прочисти гърло.

— Говорят, че някакъв мъж пристигнал с кораб. Облечен като вас, сър. Бил Едуард Кенуей, роден в Бристол.

Лицето й си възвърна цвета. Поаленяла, тя продължи:

— Други казват, че Едуард Кенуей се върнал у дома да отмъсти, а враговете му се скрили. Били обаче влиятелни мъже и повикали подкрепления срещу вас… така де, срещу него.

— Разбирам — кимнах предпазливо. — И що за подкрепления са извикали?

— Военен отряд препуска към Бристол, сър. Войниците щели да пристигнат тази вечер, сър.

— Ясно. И несъмнено ще тръгнат право към мястото, където Едуард Кенуей е отседнал. Ще го принудят да се защитава и ще последва кървава битка с много жертви и поражения.

— Да, сър — преглътна тя.

— Е, не бой се, Едит. Нищо подобно няма да се случи тук тази вечер. Сигурен съм, че Едуард Кенуей ще се погрижи. И знай, Едит, навремето той наистина бил пират и делата му били недостойни, но сега е избрал друг път. Разбрал е, че за да виждаме другояче, трябва да мислим другояче. И е променил възгледите си.

— Добре, сър — изгледа ме объркано тя.

Върху леглото бях оставил вързопа с вещите си. Преметнах го през рамо, но размислих и взех само най-необходимото — черепа и малка кесия с монети. Отворих я и подадох златна пара на Едит.

— О, сър, много сте щедър!

— И ти беше много любезна с мен, Едит.

Тя отстъпи назад.

— Има задна врата, сър.

Отбих се в гостилница, където ме чакаше кормчията на „Гарвана“.

— Бъртуисъл!

— Да, сър.

— Тази нощ докарай „Гарвана“ на пристанището. Ще отплаваме.

— Да, сър.

После тръгнах към складовете. Движех се дебнешком по тесни улички и по покривите. И си мислех: „О, Мери, да можеше да ме погледнеш отнякъде сега!“.

Складът на Скот се намираше сред много други край доковете. Над покривите се виждаха мачтите на закотвените кораби. Повечето постройки явно пустееха, залостени през нощта. Само в неговата имаше признаци на живот — запалени факли, оцветяващи товарната рампа в мъждукащо оранжево. Край празните щайги пред затворената входна врата стояха двама стражи. Не бяха войници — дали отрядът бе пристигнал вече в града? — а местни бабаити с осеяни с белези лица. Потупваха длани с тоягите си, мислеха колко лесна работа са им възложили и вероятно предвкусваха бирата, с която ще се почерпят по-късно.

Прислоних се в сенките, впил очи във вратата. Тук ли беше Скот? Чудех се как да избера момента за нападението, когато Роуз се появи. Носеше същия шал както преди и кошницата, пълна с дрехи за омразния господар Емет Скот. Двамата стражи пред вратата се спогледаха похотливо и пристъпиха напред да я спрат. Прилепен към стената на съседния склад, аз се прокраднах по-близо, за да ги чувам.

— Тук ли е господин Скот? — попита тя.

— Е, зависи кой пита, драга — ухили се единият грозник.

— Нося му дрехи.

— Прислужницата си, значи.

— Да.

— Тук е, влизай.

Видях я как подбелва очи, докато двамата отстъпват настрани да й направят път.

Е, разбрах поне, че Скот е вътре.

Пробвах в тъмното механизма на скритото острие. Не бива да прибързвам, рекох си. Не бива да го убивам веднага. Първо щяхме да си поговорим.

Притиснат към стената, се промъкнах по-близо до входа на склада. Стражите бяха на няколко крачки от мен. Щях да издебна най-подходящия момент и…

Отвътре долетя писък. Роуз. Нямаше за кога да чакам. Време бе да запрятам ръкави. Изскочих от мрака, извадих скритото острие и прерязах гърлото на първия страж, преди викът на Роуз да е заглъхнал. Вторият изруга и вдигна тоягата, но аз го улових за ръката, притиснах го в стената на склада и го довърших с острие в гърба. Преди тялото му да се плъзне по стената, аз бутнах вратата и я отворих приклекнал.

Куршум от мускет изсвистя над главата ми. Претърколих се вътре и огледах бързо склада, пълен със сандъци с чай. Под тавана се издигаше платформа с кабинети. На рампата зърнах три силуета — единият висеше над парапета, сякаш се кани да прелети двайсетте стъпки до земята.

Сниших се зад купчина сандъци, надникнах иззад ръба и се отдръпнах тутакси. Втори куршум се заби в дървото до мен, обсипвайки ме с трески. Бързият ми оглед обаче потвърди, че на платформата над мен наистина има трима — Уилсън, насочил пистолет към скривалището ми, Емет Скот, потен и с треперещи пръсти зареждащ нов пистолет, за да го подаде на Уилсън. Над тях беше Роуз — олюляваше се нестабилно върху парапета с ужасено лице. Устните й кървяха. Наказание за предупредителния й вик несъмнено. Ръцете й бяха вързани, а около врата й бе провесена примка. Единствено Уилсън я възпираше да не падне от импровизираната гилотина. Държеше я, но отместеше ли ръка, Роуз щеше да полети надолу.

— Не мърдай оттам, Кенуей — извика Уилсън, докато прахолякът се слягаше. — Или ти ще си виновен за смъртта на прислужницата.

Искаха да ме разоръжат, да ме убият и да обесят Роуз за предателството.

Не и мен!

Извадих пистолет от колана си, проверих барута и куршума.

— Ти беше там през онази нощ, нали, Уилсън? Ти предвождаше подпалвачите. Ти беше човекът с качулката.

Исках да разбера, да съм сигурен.

— Да. И ако зависеше от мен, всички щяхте да умрете още тогава.

Почти се усмихнах. Пропусна шанса си.

Роуз изхлипа върху парапета, но се овладя.

— Хвърли скритото острие, Кенуей. Не мога да я държа вечно — каза Уилсън.

— А ти, Емет? — извиках. — Беше ли там?

— Не — отвърна уплашено той.

— Но щеше да отпразнуваш смъртта ми, нали?

— Беше трън в задника ми, Кенуей.

— Гордостта ще те убие, Скот. Гордостта ти се оказа гибелна за всички ни.

— Не знаеш нищо…

— Знам, че остави любимата ми да умре.

— И аз я обичах.

— Що за любов, Скот?

— Не би разбрал…

— Разбирам, че амбицията ти и жаждата ти за власт причиниха смъртта на мнозина. Разбирам, че сега ще платиш.

Измъкнах кама изпод робата си и я претеглих с длан. Да се прицелваш в дървесни стволове определено не е същото.

Изправих се и се плъзнах към ръба на купчината със сандъци, поемайки си дъх бавно и дълбоко.

Готов ли бях?

Да.

— Хайде, Кенуей — извика Уилсън, — няма да те чакаме цяла…

Претърколих се настрани, скочих на крака, прицелих се, стрелях с пистолета и същевременно хвърлих камата.

И двете оръжия стигнаха целта. Емет Скот се олюля назад с дупка в челото, а пистолетът падна безполезен върху дъските на платформата. Уилсън успя да отвърне на огъня, преди камата ми да се забие в рамото му. Той извика от болка, залитна и се свлече по стената на кабинета, протегнал напразно пръсти към пистолета.

Куршумът му също уцели. Усетих как се забива в рамото ми, но не успя да ме повали. Дори не ме забави. Защото Уилсън бе пуснал Роуз и тя падаше, отворила уста в писък, заглушен от екота на изстрелите и бученето на болката в главата ми. Роуз падна и въжето се изопна зад нея. Тялото й се залюля и вратът й се изопна назад.

Не!

Използвах като трамплин сандъка, изпречил се на пътя ми, отблъснах се, подскочих нагоре и с измъчен вик прерязах въжето със скритото острие. Подхванах Роуз през кръста и двамата се строполихме тежко и болезнено върху каменния под на склада.

Ала бяхме живи.

Чух как Уилсън ругае горе. Извадих втория пистолет от колана си, прицелих се през гредите на платформата, зърнах мъждукаща светлинка и стрелях. Горе проехтя нов вик и Уилсън се скри с трясък в кабинета.

Изправих се на крака. Раната ме болеше свирепо, старата рана в хълбока също пламтеше. Куцукайки, изкачих стъпалата към платформата. Блъснах вратата на кабинета, нахлух вътре и видях отворен заден вход, водещ към стълбище. Изкатерих и него и на върха си поех дъх, облегнах се на парапета и огледах покривите на складовете.

От Уилсън нямаше и помен. Чувах само далечното потропване на корабите в дока и крясъците на чайките. Съсредоточих се, уповавайки се на шестото си чувство. Долових нещо. Ала не Уилсън. Чух маршируващи стъпки да наближават пристана.

Войниците идваха.

Изругах и изкуцуках в склада да нагледам Роуз. Щеше да оцелее. Втурнах се обратно да проследя кървавата диря, оставена от Уилсън.

71.

Ти спеше в безопасност в каютата ми. Пропусна случилото се след това. За което съм благодарен.

Поех към пристанището и открих, че Уилсън е умрял по пътя. Тялото му лежеше пред стъпалата на кея. Познах кораба, където е търсел спасение. Преди носеше името „Каролин“, ала сега го бяха преименували в чест на съпругата на Матю Хаг — „Шарлът“.

Хаг беше там. Очакваше смъртта, макар още да не го знаеше. В сивкавия мрак различавах смътни фигури да крачат по задната палуба. Стражи. Нямаше значение. Нищо не бе в състояние да ме спре да се кача на кораба.

Дори стражите да бяха чули или видели Уилсън да пада, сигурно го бяха сметнали за пиян. Дори да ме бяха видели, приклекнал до тялото му, навярно помислиха и мен за пиян. Беше им безразлично. Все още.

Преброих четирима, докато тичах покрай стената на кея към „Гарвана“. Между двата кораба бе завързан по-малък платноход. Развързах го, блъснах кърмата да го отделя от дока и се върнах на кораба си.

— Хенли! — извиках помощник-капитана.

— Да, сър.

— Подготви оръдията.

Той седеше, облегнал крака върху масата с географските карти, но ги свали и попита:

— Какво? Защо, сър? И какво, по дяволите, е станало с вас?

— Куршум от мускет в рамото.

— Намерихте ли хората, които търсехте?

— Двама.

— Ще доведа лека…

— Не сега, Хенли. По-късно — изръмжах. — Вдясно от нас има кораб — „Шарлът“. На него е третият, когото търся. Подготви оръдията и ако планът ми се провали, издухай го от лицето на земята.

Втурнах се към вратата на каютата, но спрях, разкривил лице от болка.

— И Хенли? — обърнах се отново към него.

— Да, сър.

— Подготви и оръдията на кърмата. Нареди на екипажа да се въоръжи. Идват войници.

— Сър?

Погледнах го извинително.

— Просто бъди бдителен, Хенли. Ако всичко мине добре, ще се измъкнем за нула време оттук.

Той не се успокои. Всъщност се разтревожи още повече. Усмихнах му се — надявах се, насърчително — издърпах клина изпод вратата на каютата и тръгнах.

Платноходът се носеше към открито море. От палубата на „Шарлът“ долетя вик — бяха го забелязали. После смях. Глупци! Виждаха шегата, а не опасността. Скочих от „Гарвана“, стъпих на кея и изминах тичешком краткото разстояние до кърмата на „Шарлът“.

— Уилсън е! — извиках, стремейки се да наподобя възможно най-добре гласа на мъртвия злодей.

Над планшира надникна лице да ме поздрави и аз забих юмрук в него, прехвърлих през парапета мъжа и го метнах върху камъните долу. Виковете му привлякоха вниманието на втори, който дотича да види „злополуката“. Видя обаче острието ми, сияещо в лунната светлина, и в следния миг аз го прокарах с обратен замах през гърлото му,

Надбягвайки последните двама стражи, се спуснах към капитанската каюта, надникнах през люка и видях Матю Хаг — по-възрастен и несъмнено угрижен. Седеше до масата с писаря си.

Погледнах към двамата стражи, хукнали към мен през палубата, и отворих вратата на каютата.

— Ти! — ококори се писарят.

Хаг изпусна чашата си. И двамата се втренчиха зяпнали в мен.

Рискувах да погледна още веднъж към стражите. Изругах, затръшнах вратата на каютата, затъкнах клина под нея и се обърнах срещу стражите. Биха могли да избягат, казах си, когато умряха. Те избраха да се бият с мен. Вляво от мен капандурите на корабните оръдия на „Гарвана“ се вдигнаха и разкриха дулата на топовете. Добри момчета. Мъжете по палубата размахваха мускети и саби.

— Трябва ли ви помощ, капитане? — извика някой.

Не, не ми трябваше. Издърпах клина изпод вратата на каютата и я отворих.

— Последен шанс! — наредих на писаря, който буквално падна на колене пред мен.

— Арчър! — изхленчи Матю Хаг, но никой не го чу.

Измъкнах Арчър на палубата и залостих вратата след него. Хаг остана затворник в собствената си каюта.

— Слизай от кораба! — изкрещях на Арчър.

Без повторна подкана той се запрепъва към кърмата. Тежките стъпки на войниците наближаваха стената на пристана.

— Катран! — извиках на моряците си. — Няколко варела и побързайте!

Хвърлиха ми варел от „Гарвана“, свалих му капака и разлях катрана пред вратата на каютата.

— Моля те! — Хаг налагаше с юмруци залостената врата. — Моля те.

Бях глух за молбите му. Войниците приближаваха. Конски тропот. Громолене на каруци. Докато разливах втори варел с катран върху палубата, погледнах към стената на пристана в очакване да видя върховете на байонетите им.

Щеше ли да стигне? Налагаше се да стигне.

Видях ги. Мускетите на войниците, щръкнали над стената. Те също ме забелязаха. Свалиха мускетите от раменете си и се прицелиха. До мен екипажът на „Гарвана“ направи същото. Аз грабнах факла, изкатерих се по въжетата на мачтата и се приготвих да пусна факлата, да скоча в морето и да избягам от пламъците.

Ако мускетите не ме довършат преди това, разбира се. После чух заповед:

— Не стреляйте!

72.

Заповедта долетя от кабриолет, който спря на кея и вратата му се отвори, преди колелата да спрат да се въртят. От него изскочиха двама мъже — единият облечен като кочияш, който издърпа стълбата за втория — висок, строен джентълмен в елегантно облекло.

После се появи трети. Закръглен господин с дълга бяла перука, риза с воланчета, жакет от фина коприна и бричове. Мъж, който, изглежда, се бе наслаждавал на много обилни обеди и много чаши портвайн и бренди с обедите.

Кочияшът и високият мъж ахнаха, забелязали оръжията, насочени към тях. Случайно или нарочно, се бяха озовали в центъра на събитията — мускетите на войниците от едната стана, оръдията и пистолетите на „Гарвана“ от другата. Кацнал на мачтата, аз размахвах факлата, готов да я хвърля на палубата под мен.

Закръгленият джентълмен раздвижи устни, сякаш се кани да държи реч. Кръстоса ръце, залюля се напред-назад и ми извика:

— С капитан Кенуей ли имам удоволствието да разговарям?

— Ти пък кой си? — изкрещях в отговор.

Войниците по стената на пристана ахнаха смаяни.

Закръгленият мъж се усмихна.

— Дълго си плавал, капитан Кенуей.

Съгласих се.

Устните му примляснаха и пак се разтегнаха в усмивка.

— Простено ти е тогава, че не знаеш кой съм. Мисля обаче, че името ми ти е познато. Казвам се Уолпоул. Сър Робърт Уолпоул. Първи лорд на съкровищницата, министър на финансите и председател на Камарата на представителите.

Внушителна титла, няма що, мислех си. Сигурно е един от най-влиятелните люде на земята… Уолпоул ли? Невъзможно!

Той обаче кимна.

— Да, капитан Кенуей. Дънкан Уолпоул, мъжът, чийто живот и име взехте назаем, ми беше братовчед.

Тялото ми се изопна като въже. Каква игра играеше? И кой бе високият мъж до него? Стъписано осъзнах, че прилича на Матю Хаг. Баща му ли беше — сър Обри Хаг?

Уолпоул ми помаха сговорчиво.

— Не се чувствам оскърбен. Братовчед ми се замеси в афери, от които предпочитам да страня. Беше коварен и безпринципен човек. Готов да продаде тайните на доверениците си на онзи, който му предложи най-много в замяна. Петнеше името Уолпоул. В много отношения ти направи услуга на семейството ми.

— Затова ли дойде? Да ми благодариш, че убих братовчед ти?

— О, не, не.

— На какво тогава дължа тази чест? Както виждаш, в момента имам други грижи.

Размахах факлата за ефект и тя запращя. Хаг задумка по залостената врата на каютата. Иначе цареше напрегната тишина. Войниците и моряците се наблюдаваха над дулата на оръжията в очакване на заповеди.

— Е, капитан Кенуей, точно този въпрос ме доведе тук — извика Уолпоул. — Не бива да продължаваш така. Всъщност ще те помоля да хвърлиш факлата в морето и да слезеш веднага оттам. Или, уви, ще бъда принуден да наредя на войниците си да те застрелят.

— Застреляш ли ме, хората ми ще отвърнат на огъня, сър Робърт — разкикотих се. — Нищо чудно ти самият да попаднеш под кръстосан огън. Да не споменаваме приятеля ти — сър Обри Хаг, нали?

— Да, сър — пристъпи напред високият мъж. — Дойдох да измоля пощада за сина си.

Личеше си колко е разочарован от въпросния син.

— Покажи ми пръстите си — настоях аз.

Хаг вдигна ръце. Тамплиерският пръстен просия. Сърцето ми изстина.

— Искам да видя и твоите, сър Робърт.

Ръцете му останаха кръстосани над корема.

— Нямам пръстен, капитан Кенуей.

— Не те ли блазни идеята? От опит знам, че тамплиерите обичат ранга и високия статус. Как да съм сигурен, че не разговарям с Великия им майстор?

Той се усмихна.

— Няма абсолютна власт, капитан Кенуей. Не съм дошъл да се застъпвам нито за едната, нито за другата страна. Целта ми е да предотвратя варварщина.

Изсумтях. Варварщина ли? А как наричаха опожаряването на дома на родителите ми? Къде бе тогава сър Робърт Уолпоул? Вероятно е пийвал портвайн с тамплиериските си приятели. Поздравявал се е мислено, че не участва в кроежите им. Можел е да си го позволи, разбира се. Богатството и властта му са били гарантирани.

Матю Хаг проплака в каютата и нададе жален вопъл.

— Върнал си се тук да отмъстиш, нали? — извика Уолпоул.

— Да разчистя неуредени сметки с неколцина, да.

Уолпоул кимна.

— Сред тях ли е Удс Роджърс?

Изсмях се изненадано.

— Да. Сред тях е.

— Ще променя ли нещо, ако ти кажа, че понастоящем Роджърс е в затвор за длъжници, а раните, които си му нанесъл, са разклатили сериозно здравето му? И Орденът му го е отлъчил? Заради своенравието му и защото е търгувал с роби. С него е свършено, капитан Кенуей. Ще сметнеш ли поне тази сметка за уредена?

Имаше право. Острието ми нямаше да нарани по-дълбоко Роджърс, по-скоро щеше да го освободи от страданията му.

— Той не е главната ми грижа в момента — извиках. — Честта принадлежи на мъжа в каютата.

Уолпоул се усмихна тъжно.

— Глупаво, повърхностно момче, поддало се на чуждо влияние. Повярвай ми, капитан Кенуей, виновниците вече са мъртви. Ти ги уби. Уверявам те, че срамът, който преживява Матю в момента, е достатъчно наказание за простъпките му.

Поех си дълбоко дъх. Спомних си как мама ме попита колцина съм погубил. Спомних си жестокостта на Черния Барт. Помислих си за духа на Мери Рийд, за смелостта на Адевале и за щедростта на Черната брада. Помислих си и за теб. Защото Торес грешеше, когато ми каза, че нямам никого. Имах някого. Теб. Ти, грейналата от надежди!

— Ще ти предложа нещо, капитан Кенуей — продължи Уолпоул. — Надявам се да одобриш предложението ми и най-сетне да спуснеш завесата над тази скръбна история.

Той ми описа какво включва предложението му. Аз го изслушах. И когато приключи, му отговорих и хвърлих факлата.

73.

Хвърлих я в морето.

Защото той предложи да помилва моряците ми, а аз видях обнадеждените им лица. Всички бяха обявени за престъпници, а сега получаваха възможност да започнат начисто. Той ни предлагаше — на всички до един — нов живот.

И не само. Предложи ми имение. Шанс да стана почтен човек с бизнес партньори в Лондон. Когато най-после слязох от мачтата, войниците бяха свалили мускетите, а екипажът на „Гарвана“ се бе успокоил. Освободиха Матю Хаг. Той се втурна към баща си, извини ми се просълзен, а Уолпоул ме улови за ръката и ме дръпна настрани, изреждайки ми с кого ще ме запознае в Лондон — със семейство Стивънсън-Оукли, с адвокат и с асистент на име Бърч, който да ми помага в бизнеса.

Увери ме, че благодеянието ми ще бъде щедро възнаградено. Щял да се погрижи да стана почтен мъж, какъвто винаги съм искал да бъда.

Вече имах, разбира се, по-големи очаквания. Но пари, бизнес и къща в Лондон бяха добра основа да започна нов и по-пълноценен живот. Наистина стабилна основа.

Място, където да развия и другия си интерес. Да работя за асасините.

Тръгваме ли, скъпа моя? Отплаваме ли за Лондон?