Черният кинжал (Част I)

Първа главаНю Йорк

Февруарската нощ беше относително светла благодарение на кръглата месечина, която час по час наднича иззад косматите облаци. Улф Матсън клечеше на плосък, задръстен от строителни отпадъци покрив, шест етажа над вонящото блато на Източен Харлем. Разследването на този случай беше продължило необичайно дълго — цели седем седмици. Но сега, в тази наситена с напрежение нощ, той вече беше уверен в успеха. Престъпникът щеше да си получи заслуженото, точно както тримата масови убийци, които беше заловил в продължение на една година — откакто беше назначен за шеф на Специалния отдел по тежки престъпления към Главното полицейско управление на Ню Йорк.

Този отдел беше създаден по настояването на главния комисар Хейс Уокър Джонсън, в състава му влязоха опитни специалисти с дълъг стаж в полицията, който, получили почти веднага прякора „Прилепите“, имаха задачата да подпомагат и насочват изключителния нюх на Улф по отношение на убийците психопати.

— Улф попадна за пръв път в полезрението на комисаря, когато разкри заплетен случай, свързан с убийството на две проститутки — майка и дъщеря. Макар и извършено по особено жесток начин, то едва ли щеше да развълнува претрупаните с работа детективи в управлението, ако не беше последвано и от убийството на турист на възраст горе-долу колкото нещастната дъщеря… В град като Ню Йорк проститутките бяха просто част от декора и никой не им обръщаше внимание, но при туристите работата беше друга — те все пак бяха източник на доходи за част от състоятелните му граждани. Именно тези граждани, загрижени за имиджа и доходите си, вдигнаха шум до Бога, настоявайки за решителни мерки. В пресата се появиха гневни изказвания, както и опасения, че престъпността скоро ще доведе Ню Йорк до статута на западнало населено място от Третия свят… Последва спешно заседание в Главното управление на полицията, ръководено лично от Хейс Уокър Джонсън. Фактът, че беше главен комисар на Ню Йорк — а до този пост рядко достигаха чернокожи, — правеше Джонсън особено чувствителен към кампаниите в печата. Улф пък разбра, че случаят с убийството на туриста и проститутките става задача номер едно.

Бедата беше там, че никой нямаше представа къде трябва да се търси убиецът. Улф прекара цял ден на местопрестъплението, после се оттегли в леглото си и започна да мисли. Зад прозореца на спалнята блестяха светлините на небостъргачите, които в този град заместваха звездите. Но очите му виждаха съвсем други неща. В главата му се появи особено сияние, от него се излъчваше топлина. Беше яркочервено и прозрачно, в дъното играеха светлини и сенки, очертаваха се неясни образи. Сред тях бавно започна да се оформя лицето на убиеца, зловонният му дъх, дори гласът му…

Никога не би могъл да опише този процес, още по-малко пък да му даде смислено обяснение. Но седемдесет и два часа по-късно убиецът беше заловен и направи пълни самопризнания. Макар да работеше от дълги години в полицията и да беше стигнал чин лейтенант, Улф едва тогава разбра какво значи да попаднеш във фокуса на средствата за масова информация. Серия от телевизионни интервюта и публикации в печата го направиха известен на всеки жител в града, успешно разрешеният случай донесе и на Уокър популярността, от която се нуждаеше. Комисарят трябваше да направи нещо за своя герой и това нещо беше създаването на Специалния отдел за разследване на тежки престъпления. Честно казано, назначаването на Улф за шеф на този отдел беше и израз на личната благодарност на Уокър…

Докато се занимаваше с подбора на кадрите и техническото оборудване, Улф имаше време да се замисли и за необичайния си талант. Не му беше особено трудно да стигне до заключението, че това качество му беше вродено и само е чакало поле за изява. Приклекнал върху покрива в очакване на жертвата си, той приличаше на някоя от онези скулптурни фигури, които охраняват парадните входове на заможните граждани в района на Уест Сайд, свитото му тяло почти се сливаше с мръсната сивота. Наближаваше четири сутринта — времето, в което градът сякаш се обезцветяваше; времето, в което се осъществяваха срещите му с нарушителите на закона времето на инстинктите…

Дежурството му нямаше да приключи, преди да притисне своя човек. Другата възможност беше един от двамата да падне мъртъв. Дали тази решителност не беше остатък от детските игри на криеница, в които неизменно беше излизал победител? Улф нямаше отговор на този въпрос… Намираше се на ръба на Ел Барио — гнойната язва на града, която напомняше повече за Калкута, отколкото за средище на култура и цивилизация като Ню Йорк, разполагащо с такива забележителности като „Блумингсдейл“ и катедралата „Сейнт Патрик“…

От небето започна да пада мръсотия. При нормални климатични условия това несъмнено щяха да се окажат снежинки, но тук, в Ню Йорк, те не бяха нищо повече от сиви, напоени с най-различни отрови капчици влага, които бързо се разпадаха при контакта си с желязото и износения асфалт.

На тротоара под него не се случваше нищо особено. Виеха сирени, които бързо заглъхваха из съседните пресечки. Ръмжаха и лаеха бездомни кучета, ровещи за храна из камарите отпадъци. Тук-там горяха кофи за боклук, около тях се мяркаха неясните фигури на бездомници с неизменните колички, с които пренасяха имуществото си. Зад боклука се виждаше нещо като лагер от картонени палатки — бездомниците си бяха отвоювали част от територията на тротоара, за да го превърнат в свой постоянен дом. Старец с болезнено бели боси крака внимателно си пробиваше път сред купчината натрошени стъкла, която маркираше границата на резервата. Пред него изскочи огромен плъх, той се спря и изстреля гъста храчка. Плъхът отскочи назад и изчезна сред боклуците. Точно под знака за забранено паркиране боботеше моторът на черен понтиак, очевидно сглобяван от захвърлени части. До отсрещния тротоар беше паркирано очукано шеви с изрисувани пламъци върху вратите. Шофьорът му включи на скорости и колата с рев се понесе към пресечката, оставяйки след себе си допълнителна порция задушлив дим.

Някъде сред тази джунгла от ръждясало желязо и нощни огньове дебнеха хората на Улф — Боби Конър и Джуниър Руис. Той работеше сам, но никога не забравяше за подкрепленията. Защото често се случваше престъпникът да изскочи извън неговия периметър на действие, вероятността да бъде убит също не беше за пренебрегване… Такава му беше работата. Обектите бяха толкова непредвидими, че човек трябваше да мисли и за най-лошото…

Улф знаеше точното време, дори без да поглежда часовника си. Отдавна се беше научил да усеща часовете от денонощието, да живее между дните, извън нормалните понятия за време и пространство… Живееше живота на своите жертви, говореше на техния език, опитваше се да намери смисъл в налудничавите им действия…

Жертвата му тази нощ беше един колумбиец на име Чучо Аркильо. Препитаваше се с продажба на наркотици, получавани на едро от картела Кали, не се отказваше и от оръжието, което типове като него постоянно измъкваха от американските военни бази в чужбина. Въпросът беше дали Аркильо е решил да зареже търговията и да стане професионален убиец, или просто нервите му не са издържали… Интересен въпрос, който обаче нямаше пряко отношение към откриването на скривалището и задържането му. Затова Улф просто го прехвърляше в главата си и чакаше. Чакаше вдъхновението, чакаше своята необичайна дарба, в чието алено сияние неизбежно се появяваха както престъпниците, така и мрачните дупки на големия град, използвани от тях за убежище…

Появата на Аркильо не беше свързана с определено време. Той просто щеше да дойде, а Улф щеше да го усети предварително. Както във всички досегашни случаи, Улф беше идентифицирал предварително не само престъпника, но и следващия му ход. Отдавна беше открил особения синхрон между престъпника и жертвата. Престъпникът беше хищник, който някак успява да се вмъкне в жизнения ритъм на своята жертва, да слее пулса си с нейния, да се идентифицира с всичко, което щеше да последва — спирането на дишането, ослепяването и оглушаването… Със самата Смърт.

Улф затвори очи, усещайки присъствието на Боби и Джуниър. Честно казано, не беше сигурен как точно прави, за пореден път се запита дали наистина притежава дарба, или всичко е въпрос на внушение.

— Ще те убия, мариконе!

Улф извърна глава по посока на дрезгавия вик. На улицата беше настъпило раздвижване. Нисък и набит пуерториканец с широки рамене тичаше подир слаб младеж с блестящо черна кожа, която мазно проблясваше на светлината на огньовете. Двамата пресякоха улицата по диагонал, изчезнаха за миг в отровния пушек, бълващ от запалените боклуци в някаква кофа, после се появиха, вече в непосредствена близост до черния понтиак. Кръвожадната закана предизвика вълна от смях сред скитниците, изведнъж превърнали в зрители и участници в една пиеса на абсурда. Зрители, които няма да си тръгнат и след спускането на завесата… Просто защото няма къде да отидат.

Нещо като полъх на ветрец докосна съзнанието на Улф и той разбра, че Аркильо е близо. До слуха му достигна острото изщракване на сгъваем нож, но тялото му не помръдна. Подобно на акула надушила кръв, той знаеше, че всяко непредпазливо движение ще доведе до ответни действия, за които все още не беше готов.

Аркильо беше приклекнал зад него — едър мъжага с огромни мускули и мрачна физиономия, благодарение на които градеше авторитета си в престъпния свят.

Раздвижи се и започна бавно да скъсява дистанцията до гърба на Улф. Беше сигурен, че е скрит добре сред сенките на покрива. Улф усети момента, в който бандитът се спря, облиза устни и се приготви за атака.

Почакай, прошепна си той.

Обърна се в последния миг, когато масивната фигура на Аркильо с красиво лице на матадор вече летеше — напред, а ножът му беше насочен към бъбреците на Улф.

Светът наоколо замря. Улф почувства с всяка фибра на тялото си как снежинките спират да летят, огньовете в резерватите на нюйоркските бездомници под краката му угасват, съскането на гуми върху мокрия асфалт изчезва, свадата, която може би щеше да завърши с убийство, се прекратява… В ушите му остана единствено ехото от кратък кучешки лай.

Увеличението стана възможно благодарение на спрялото време. Извил глава, Улф виждаше всяка пора от лицето на Аркильо, разкривено от усилието за нанасяне на смъртоносния удар. Виждаше дори собственото си отражение в мътната капчица пот, избила по слепоочието на бандита.

После дойде ред на бурята от движения. Стотна от секундата преди върхът на ножа да потъне в тялото му, Улф се стрелна напред и лакътят му отблъсна китката на Аркильо. Дълго време останаха вкопчени един в друг, почти неподвижни в борбата за надмощие. Вените им изхвръкнаха, сърцата им лудо блъскаха, дишането им беше плитко и напрегнато, мускулите заплашваха да скъсат ръкавите на ризите им. Сякаш играеха някакъв безмълвен танц — танца на смъртта. Лепкавите снежинки отново се появиха, Улф ги усети върху веждите и клепачите си, устата му се изпълни с вкус на желязо и сажди. Зъбите му проскърцаха от напрежение, мускулите му се напънаха до крайност. Разнесе се остро, смразяващо кръвта пропукване. Счупи се лъчевата кост на дясната ръка на бандита. Последва второ изщракване — сигнал, че същата съдба беше сполетяла и лакътната му кост.

Ръчно направеният сгъваем нож на Аркильо изтропа на покрива и изведнъж се превърна в безобидна вещ, невинна като пръстчето на дете… Същият този нож беше причинил смъртта на трима яки мъже, имащи Бог знае каква връзка с притежателя му. Конкуренти в търговията с наркотици, бивши любовници? Никой не би могъл да знае това… Здравата ръка на Аркильо се стрелна напред, ръбът на дланта влезе в болезнено съприкосновение с носа на Улф.

Улф тръсна глава и се впусна да го преследва. Понечи да предупреди Боби и Джуниър по радиостанцията, чийто микрофон висеше току под брадичката му, но после дръпна желязната врата, от която се излизаше на покрива, и застина на място. Изчака задължителните секунди, необходими за засичане местоположението на жертвата, после полетя надолу, вземайки по три стъпала наведнъж. В желанието да залови Аркильо сам имаше нещо егоистично, но между двамата вече се бе установила някаква странна, почти интимна връзка, от прокрадването в мрака, бавния танц на смъртното предизвикателство. Залавянето на Аркильо беше въпрос на чест, изкривеното му в зловеща гримаса лице не излизаше от съзнанието на Улф. Вероятно защото зловещите черни зеници бяха последното нещо, видяно от трите жертви на бандита.

Момичето, което преследваше този път Аркильо, живееше на четвъртия етаж. Апартаментът беше отдавна напуснат, подът беше разкъртен, със следи от огньове, плъхове цвърчаха из тъмните ъгли, очевидно недоволни от човешкото присъствие. Но по време на предварителното си посещение Улф беше открил, че момичето притежава три претъпкани с банкноти дюшека. Най-дребната беше от петдесет долара. Нима това не беше доказателство, че Аркильо не е превъртял, а действа по правилата на бизнеса? Може би… Но защо тогава не беше платил на някого за отстраняването на конкуренцията? Защо поема риска да свърши сам мръсната работа? Може би това му помага да възвърне душевното си равновесие…

Връхлетя върху вратата на момичето, която оказа толкова съпротива, колкото и противната воня, бликаща на талази от вътрешността на апартамента. Миришеше отвратително — сякаш банда мародери бяха изкопали пресен гроб и се готвеха да оберат полуразложения труп… Очите му се насълзиха, сякаш някой беше хвърлил шепа формалдехид в лицето му.

Чу отчаяния писък на момичето и разбра какво е искал Аркильо — да го уведоми за своето присъствие, а след това да я убие. Отново нямаше обяснение за това прозрение, но въпреки това не се усъмни нито за миг в неговата правота. Остави за после размишленията по въпроса как Аркильо е разбрал за присъствието му на покрива, но му стана неприятно. Като на всеки ловец, изведнъж разбрал, че се е превърнал в дивеч…

Обонянието му, изострено като на ловджийско куче, моментално улови миризмата на кръвта. Гъста, алена кръв, бликаща на фонтани като новогодишни конфети… Вкусът й изпълни устата му, пригади му се. Преминаваше тичешком от стая в стая, замаян от отвратителната воня, а и от картината, която плуваше пред очите му. Картината на неизбежната смърт на едно човешко същество, нарисувана от Аркильо. Откъде знае мръсникът? По-точно как е разбрал за наличието на вътрешната връзка между себе си и Улф, за връзката, която ще ги изправи един срещу друг с онази неизбежност, с която радарът води торпедото към целта?

Под краката му жвакаха полуизгнили чували от зебло, очевидно използвани за запушване на дупките. Достигна ъгъла на коридора. Първото нещо, което видя, беше тънка мургава ръка, конвулсивно стиснала в юмрук парче брезентов чувал.

До слуха му достигна равномерно пъхтене, сякаш от претоварен камион, в него се съдържаше бегъл спомен от ранните му години в полицията, когато обикаляше бардаците за стриптийз по Осмо авеню и надничаше в мръсните тоалетни с лепкави, вонящи на сперма и вазелин стени…

Искаше да се прицели в тялото, тъй като изстрел в главата означаваше край и за двамата. А Улф изгаряше от желание да пипне този гад жив и да го завлече на Полис Плаца номер едно като звяр в клетка, за назидание на другите чудовища, спотайващи се в бетонната джунгла на града. Даваше си сметка, че в това желание взема участие и гордостта му, натрапчива и болезнена като трън в петата. Но това не променяше нищо…

В съзнанието му се появи мисъл за древните римляни, обковани в брони и непобедими зад своите тежки щитове. Може би защото Аркильо използваше момичето именно като щит. На лицето му беше замръзнала напрегната гримаса, сега повече от всякога приличаше на разгневен бик, притиснат от матадора в ъгъла на арената. Устните му бяха разтеглени, дишаше задъхано, очите му имаха онова отнесено изражение, което е характерно за вглъбилите се в интимен акт самотници. Счупената ръка здраво притискаше тялото на момичето, от вкаменените черти на лицето му личеше, че не усеща никаква болка. Всъщност не му пукаше за болката в собственото му тяло. Мисълта му беше заета с по-важни неща.

Улф се поколеба и това може би се оказа фатално. Защото за частица от секундата Аркильо показа незащитената си дясна скула, а за стрелец като Улф, печелил многобройни награди на състезания в полицията, нямаше да бъде много рисковано да вкара един куршум в нея, дори и при тази слаба светлина… После момичето простена, лицето му се разкриви от болка и страх, от тялото му бликна кръв.

Докъде ще се простре касапската кръвожадност на Аркильо? Това Улф не можеше да предскаже, но в замяна на това се изправяше пред сериозна морална дилема. Защото имаше вероятност момичето да е изгубило толкова много кръв, че така или иначе, в рамките на броени минути, ще се прости с живота… Ако случаят се окаже такъв, желанието на Улф да я предпази ще бъде безсмислено, много по-сигурно беше да изстреля няколко куршума в нея, с надеждата, че поне един от тях ще намери път до тялото на престъпника… Знаеше, че няма да го направи, разбира се… Подобно поведение просто му беше чуждо.

Аркильо го дари с широка усмивка, сякаш двамата бяха участници в напрегната, но напълно приятелска игра на голф. В ръката му се появи нещо като хирургически скалпел, направен от три залепени един за друг бръснача. Сграбчи момичето за косата и замахна. Главата се отдели от тялото със смразяваща лекота, кръвта бликна като фонтан. Аркильо се изсмя налудничаво и я подхвърли по посока на Улф, сякаш наистина беше топка за голф…

Опръскан с кръв и с вцепенена от гняв душа, Улф прескочи обезглавения труп и се втурна към прозореца, през който изчезна бандитът. Видя тялото му пъргаво да се спуска по ръждивата пожарна стълба, впита като грозен белег в снагата на запустялата сграда. Този път включи радиостанцията и съобщи на колегите си вероятния път за отстъпление на убиеца.

— Засякох го! — долетя от репродуктора гласът на Боби, тъничък като жужене на комар.

Ехото на изстрелите достигна до слуха му, когато беше някъде между втория и третия етаж. В тях нямаше нищо особено, сякаш бяха част от враждебната околна среда.

Скочи на тротоара и хукна напред, подметките му се подхлъзнаха по мокрите боклуци. Сви зад ъгъла и почти връхлетя върху Боби Конър, който беше коленичил до проснатото тяло на Джуниър Руиз.

— По дяволите! — сподавено изруга той, механично отбелязал присъствието на смъртта в изцъклените очи на Руиз. — Къде е мръсникът?

Боби бавно се изправи, ръцете му бяха изцапани с кръвта на Руиз. Застанали един срещу друг, двамата приличаха на касапи в скотобойна. Неспособен да говори, Конър махна с ръка към ъгъла. Улф се стрелна натам, ритникът му разтърси неподвижното тяло на Чучо Аркильо. Бронзовото му лице беше покрито с кръв и бе замръзнало в озъбена гримаса.

— Добра работа, Боби — похвали го Улф.

— Аз… Аз не съм направил нищо, лейтенанте…

Улф долови истеричната нотка в гласа му и рязко извърна глава:

— Какво искаш да кажеш, по дяволите?

— Виж… — Боби развълнувано преглътна. — … Виж лицето на копелето…

Улф се наведе над трупа на Аркильо. Лицето му беше до болка познато, вече седем седмици не напускаше главата му, увиснало там като черна луна… Кръвта продължаваше да блика от невидимите рани. Отпусна се на колене и напрегна взор. Наистина вреше! Сякаш някой беше включил невидим котлон в тялото на Аркильо… Стори му се, че вижда бледо пламъче, плъзнало се край скулата, цялото му тяло се разтърси от ужас. Не, това е невъзможно… Но все пак… Протегна ръка към лицето на бандита, пръстите му усетиха необяснима топлина…

Изправи се и бавно пристъпи към Боби, вече разбрал напълно нежеланието му да се доближава до трупа. Колегата му беше на тридесетина години, едър и здрав мъж с широки рамене, пясъчноруса коса и прозрачно сини очи. Имаше вид на човек, който с удоволствие би глътнал няколко питиета на екс. Улф сложи ръка на рамото му.

— Опитай се да ми обясниш какво стана тук — меко промълви той, забеляза усилията на Боби да се вземе в ръце и добави: — Не се притеснявай, ако ти се гади… Повърни и ще ти олекне, в това няма нищо срамно.

Боби кимна с глава, избърса студената пот от челото си и каза с малко несигурен глас:

— Нищо ми няма, лейтенанте, ще се оправя… — замълча за миг, отбеляза насърчителното кимване на Улф и започна да разказва: — Двамата с Джуниър засякохме Аркильо и тръгнахме да го пресрещнем… Тук е тъмно, фигурата му беше неясна сянка… — Огледа пустата уличка, потръпна и продължи: — В момента, в който Аркильо се спусна на земята, всичко се разви със страхотна бързина… Не съм много сигурен какво стана… И двамата бяхме с пистолети в ръце. Джуниър стреля пръв и мисля, че улучи… Насочи се към него, аз останах да го прикривам. После проехтяха два изстрела и тялото на Джуниър отлетя назад… Почти се блъсна в мен…

Замълча, сякаш нямаше какво повече да каже.

— А после ти видя Аркильо, така ли? — подсказа му Улф.

— Видях нещо друго… — поклати глава Боби. — Не мога да го определя… Приличаше на огнена топка… На синя огнена топка… Чух някакво съскане, в носа ме удари отвратителна воня… Господи Исусе, беше направо непоносимо! После някой изкрещя, вероятно Аркильо… Тялото му се появи откъм сянката, олюляваше се… Едната му ръка висеше като счупена, другата покриваше лицето… Това лице гореше, лейтенанте!

Боби изпусна въздуха от дробовете си, сякаш искаше заедно с него да прогони от съзнанието си и ужасната картина, която описваше.

Улф неволно си спомни за горещината, бликаща на талази от мъртвото лице, за бледото пламъче край скулата…

— Искам да си помислиш внимателно, преди да ми отговориш, Боби — промълви настоятелно той. — Аркильо гореше, така ли?

— Лицето му — вдигна глава Боби. — Гореше само лицето му…

В далечината се появи вой на сирени и Улф безпогрешно определи посоката на движението им. Идваха насам.

— Какво стана после? — тихо попита той.

— После нещо профуча покрай мен…

— Искаш да кажеш някой…

— Сигурно — въздъхна безпомощно Боби. — Честно казано, не зная, лейтенанте… Беше нещо тъмно и огромно…

— Искаш да кажеш тежко, така ли?

— Не — поклати глава Боби. — Огромно и дебело, по-скоро гъсто… Като сироп… Сякаш улицата изведнъж стана по-тъмна…

В корема на Улф се сви ледено змийче. Напрегна душевните си сили в търсене на някакво ново присъствие, вероятно доста по-силно от това на Аркильо, но не откри нищо. Змийчето се размърда, хладните пръстени започнаха да притискат вътрешностите му…

Боби си пое въздух и продължи:

— После тъмнината се разсея… Аз се обърнах и видях един човек да завива зад ъгъла. Поне така си мисля… Чакаше го кола, лейтенанте. Понтиак „Файърбърд“, модел осемдесети седма, черен… Грозен и очукан, очевидно монтиран от стари части…

Улф си спомни, че беше видял колата от покрива.

— Можеш ли да опишеш този човек, Боби? — попита той. — Не бързай, помисли си…

— Вече мислих, лейтенанте — въздъхна Боби. — Честно казано няма да мога… Не съм сигурен дори дали беше мъж или жена… Все пак успях да зърна част: от номера на колата.

— Справил си се страхотно — похвали го Улф. Направи го с пресилено оживление, колкото за успокоение на колегата си, толкова и от необходимостта да върши нещо. — Сега се свържи с управлението, продиктувай цифрите и дай подробно описание на колата. След час искам да имам пълна информация.

После се отпусна на колене пред трупа на Джуниър Руиз. Много по-късно щеше да си спомни, че лицето на Боби, който кимна с глава и тръгна да посреща патрулните коли, беше толкова бледо и разкривено от ужас, колкото лицето на нещастното момиче, обезглавено от Аркильо. Високата му фигура ясно се очертаваше на светлината на фаровете и въртящите се сини лампи, които рязко прогониха мрака от мръсната задна уличка. Разнесоха се викове, Улф стана и започна да дава заповеди. Районът беше отцепен, няколко униформени влязоха в сградата, разделяйки се на две групички. Едните щяха да фиксират сцената на местопрестъплението, а другите — да търсят евентуални свидетели. Такива може би наистина имаше, но в основната си част това бяха пияници и наркомани, които едва ли проявяваха интерес към околните… Те също бяха живи същества, но животът им нямаше нищо общо с този на нормалните хора. Защото беше пропит от животински страх и единствената мисъл, въртяща се в съзнанието им като упорит зъбобол, беше как да не бъдат превърнати в мишени…

Взел в ръце главата на безжизнения Руиз, Улф внимателно я поддържаше, изправена. Сякаш искаше да покаже на медицинския екип, насочил се тичешком към него, че дори и в смъртта неговите хора трябва да бъдат закриляни от жестоките закони на улицата…

Щабът на „Прилепите“ се намираш в изоставено кино, разположено в сърцето на Китайския квартал. Преди да бъде превърнато в развалини от жестоката война, избухнала между две банди млади китайци, то беше предлагало безкрайна поредица от долнопробни расистки сериали в стил „кунгфу“, в които лошите неизменно бяха японци.

Олющената фасада гледаше към долния край на Източен Бродуей, току над нея се издигаше могъщата стоманена конструкция на моста Манхатън, в която като дупки от извадени зъби зееха огромни цепнатини. Там би трябвало да бъдат носещите греди, но след затварянето на моста голяма част от тях се превърнаха в подпалки за бездомниците от двете страни на Ийст Ривър.

Улф харесваше анонимността на това място, макар в началото да беше леко учуден от факта, че не му се предлагат канцеларии в сградата на Полис Плаца номер едно, която се намираше на няколко пресечки югозападно от киното. На практика комисарят Хейс Уокър Джонсън имаше намерение да го настани именно там, но срещна упоритата съпротива на директора на полицията Джак Бретхард, който не обичаше Улф и трудно прие бързото му издигане в йерархията. Бретхард го виждаше като заплаха за собствения си пост и направи всичко възможно да го държи по-далеч от очите на началството.

Когато зърна за пръв път разнебитения салон, Улф реши да изхвърли редиците паянтови столове, да покрие с дъски гнилия мокет и да раздели помещението на толкова канцеларии, колкото бяха необходими на служителите му. За себе си запази пространството под екрана, блестящобял като косите на изстрадала героиня от филм, заснет през четиридесетте… По другите стени на салона — мръсни и олющени, все още личаха следи от кръвта на младите китайци, превърнали киното в място на решителна битка. Улф напразно искаше да му отпуснат средства за боядисване, докладните му неизменно отиваха в кошчето за боклук на Бретхард, без чийто подпис не ставаше нищо…

След като приключиха с огледа на местопрестъплението, Улф и Боби тръгнаха за Китайския квартал. В колата получиха отговор на запитването си относно черния файърбърд. Както и се очакваше, цифрите, запомнени от Конър, нямаха нищо общо с черен понтиак модел осемдесети седма година. Номерата бяха крадени, но проверка все пак трябваше да бъде направена.

Отбиха се да видят съпругата и детето на Джуниър, Боби безмълвно гледаше как Улф протяга ръка да подкрепи ридаещата жена. Момченцето беше на около осем години. Седеше на крайчеца на плюшения диван, стискаше с две ръце бухалка за бейзбол и не отронваше нито дума. Какво ли си мисли, запита се Боби. Вероятно иска да им строши главите, защото са виновни за изчезването на баща му…

— Това, което ще ти кажа, вероятно е без значение за сегашното ти състояние, Мария — промълви на безупречен испански Улф. — Но мъжът ти действаше като истински герой, изпълняваше важна задача. Ето какво можеш да обясниш на Хулио, когато бъде достатъчно голям, за да те разбере… Примерът на баща му вероятно ще се окаже решителен за неговото бъдеще…

— Не знам как успяваш, лейтенанте — въздъхна Боби, когато се върнаха в колата и потеглиха към Китайския квартал. — На твое място никога не бих намерил точните думи…

— Наистина ли бяха точни, Боби? — тихо попита Улф. Очите му бяха насочени напред, тялото му леко се полюшваше в синхрон с клатенето на колата, промъкваща се през оживеното утринно движение. — Радвам се, ако мислиш така…

— Точни бяха, разбира се — отвърна Боби. — И тя се успокои…

Улф седеше напълно неподвижно, вглъбен в себе си. Това негово състояние дразнеше не само престъпниците, но дори и част от служителите в отдела.

— Вече не знам дали съм бил искрен — промълви уморено той. — Или просто дрънкам баналности…

— Думите ти бяха искрени! — поклати глава Боби.

— Това може би ще има някакво значение, но след време — поклати глава той. В съзнанието му продължаваха да се мяркат синкави пламъчета чудовищни сенки и ледени, свити на кълбо змийчета. — За момента знаем само едно — Джуниър е мъртъв и никой няма да го възкреси…

Боби замълча, зает със сложната маневра по задминаването на микробус, натоварен с вестници.

— Не е точно така, лейтенанте — въздъхна след известно време той. — Знаем, че Джуниър е мъртъв, а убиецът му е на свобода!

В службата цареше мрачно настроение. Някой беше изровил голяма снимка на Джуниър и я беше прикрепил на екрана. Очите му гледаха съсредоточено и малко мрачно, изглеждаше доста по-възрастен от своите двадесет и девет години. Никой не би допуснал, че зад това сериозно лице се криеше невероятно весел и бодър дух.

Улф влезе в стаичката си, седна на стола с въртяща седалка и уморено затвори очи. В момента изпитваше дълбока ненавист към живота, който водеше.

Кога беше стигнал до заключението, че този град не е за него? Миналата седмица, миналия месец или миналата година?

Повдигаше му се от ровенето в подпухналия жълтеникав търбух на тази гниеща метрополия, мразеше патрулните обиколки по мръсните й улици, ужасяваше се от чудовищните гласове и образи, които изпълваха съзнанието му. Господи, как е възможно момче, израсло на воля в Елк Бейсин, щат Уайоминг, да се затрие в подобна клоака, питаше се понякога той. Затвори очи, от гърдите му се откъсна тежка въздишка. Прекрасно знаеше защо напусна Елк Бейсин, но не искаше да си спомня за този период от живота си. Важното е, че сега се намира тук и трябва да реши как да се оправя с проклетия живот. Да остане в клоаката до края на дните си или… Или какво?

— Лейтенанте — долетя някъде отдалеч гласът на Боби Конър.

— После, после…

Боби мълчаливо затвори вратата. Харесваше Улф Матсън не само като началник, но и като човек. Беше сигурен, че това лице с високи скули, маслиненочерни очи и гъста като четка коса е по-особено, по-различно от лицата на обикновените хора. Главно защото зад чертите му провираше една особена сила, сякаш замръзнала под неподвижна маска… Боби изпитваше затруднение да намери точната дума.

Дишането на Улф беше дълбоко и равномерно, умът му напрегнато работеше. Трябваше да разбере кой беше убил Аркильо, а заедно с него и Джуниър Руиз… Най-лесно беше да приеме, че Руиз и Аркильо са се сборичкали в мрака, бандитът е успял да измъкне пистолета от ръцете на Луиз и да го застреля… Но така ли беше в действителност? Улф концентрира психическата си енергия и отново се озова на тъмната задна уличка. Ръцете му лепнеха от кръвта на Джуниър, душата му почувства как излъчването от убития се смалява и изчезва, превръщайки се в капчица хладна роса… И веднага разбра — Джуниър не е бил застрелян от Аркильо.

Знаеше го, беше сигурен в това!

Но кой тогава е изтръгнал пистолета от ръцете му? Кой го е опрял в гърдите му и е натиснал спусъка? Онази аморфна сянка, гъста и лепкава като сироп, която беше описал Боби?

Е, добре, да речем, че е тя… Но кой е бил зад волана на черния, ръчно сглобен файърбърд с фалшивите номера? И как, по дяволите, проклетата сянка успя да скрие излъчването си от него?

Още в мига, в който спря поглед върху покритото с кръв гордо и лудо лице на Аркильо, Улф разбра, че това разследване ще бъде по-различно от всички останали…

Опита се да разсъждава, но в съзнанието му продължаваха да размахват криле неясни сенки, пред очите му постоянно се завръщаше образът на обезглавеното момиче. Несъмнено тя не е била светица, но кой е този грях, който заслужава подобно наказание? После момичето се стопи, на негово място изплуваха очите на Джуниър, тежки и безжизнени като медни монети. Видя вдовицата му — уморена, но будна, изпълнена с напрежението на очакването, като всяка полицейска жена… Тя знаеше какво се е случило още в момента, в който отвори входната врата и видя в здрача на ранното утро умореното лице на Улф. Но най-ясно виждаше синкавото пламъче, пробягало по лицето на мъртвия Аркильо…

Отърси се от виденията с цената на доста усилия. Знаеше, че трябва да забрави фактите и да се вслушва единствено в инстинктите си, да се освободи от силата на емоциите.

„Ето тук е умът ти — костеливата ръка сви пръсти в шепа, а другата плесна отгоре и. — А това е тялото ти“.

Малкият Улф гледаше с възхищение и страх ръцете на дядо си. Отначало се движеха бавно, но после се вкопчиха една в друга с остър плясък, който го накажа да подскочи. Последва познатото подрънкване на гривните с окачени върху тях дървени фигурки на животни — мечка, бизон, ястреб и вълк.

На лицето му се появи усмивка, сякаш изпитваше удоволствие да плаши внучето си. Помещението тежеше от миризмата на боя, обработена кожа и изгорели въглища, примесена още с хиляди непознати за детето нюанси. Завиваше му се свят от тях. Усмивката на стареца стана мрачна.

„Зная, че не ми вярваш и това е хубаво — промърмори той. — Вярата в нещо, особено в себе си, идва бавно и трудно…“ Дългите пръсти — костеливи, но силни, се впиха в рамото на момчето. Улф помнеше малко неща от детството си, но докосването на тези пръсти нямаше да забрави никога.

„Сега седни — каза дядо му, без да го изпуска от погледа си. — Ето тук… Дръж гърба си изправен. Да. Точно така… — Беше висок и хубав мъж. Не особено едър, но за Улф беше най-силният мъж на света. Може би усещаше излъчването му — могъщо, топло, приятно. — Внимавай и скоро ще престанеш да усещаш тялото си. След минута ще остане само умът ти, объркан от хаоса на младостта. Доволен ли си от това? Тичаш, тичаш и никога не мислиш? Как можеш да усетиш себе си? Правилни решения ще можеш да вземаш, само ако овладееш дух и съзнание, ако ги накараш да се успокоят и да останат неподвижни. Мисли за планината, за някое дърво… за това тяхно състояние. Когато успееш да бъдеш неподвижен като тях, ще се научиш и да мислиш…“

Измина доста време, преди малкият Улф да разбере какво е искал да каже дядо му. Кинетиката беше неразделна част от живота му, а също и от живота на баща му. Играеха бейзбол и криеница, пробягваха маратонски разстояния с екипа на „Шошоните от Уинд Ривър“ и чувстваха, че това е важна част от живота им, свързваща ги със забравеното минало…

Стресна се и отвори очи. Задряма ли? Или беше обзет от спомени за дядо си? Не можеше да определи. Знаеше само едно — нещо притискаше съзнанието му.

— Матсън…

Вдигна глава срещу широкото черно лице на директора на полицията Джак Бретхард, украсено с гъсти мустаци. Лице на един изключително опасен човек. Малките жълтеникави очички бяха студени като фризер за дълбоко замразяване, макар че устата му беше разтеглена в изкуствена усмивка, използвана от хората, които често се появяват пред репортерски камери.

Едрото му тяло беше заплашително надвесено над бюрото на Улф.

— Как са нещата?

— Нормално, шефе — отговорът прозвуча спокойно, но в думите на Улф се долови лека тревога. Бретхард не беше от хората, които ще си губят времето в празни приказки.

— Чух, че тая сутрин си загубил един от хората си — процеди директорът, на лицето му се появи изражението на строг учител… — Бил е убит със собственото му оръжие… Не обичам да съобщавам на пресата новини от тоя род.

— Ще предам мнението ви на вдовицата му.

Бретхард се наведе напред, ръцете му, дебели като греди, тежко легнаха върху бюрото на Улф.

— Виж какво, умнико! — изръмжа той. — Хич не ми пробутвай тъпите си лафове! Загубата на служител е тежко произшествие, а когато тази загуба е резултат от употреба на собственото му оръжие, нещата направо вонят! Знаеш много добре какво имам предвид, нали? Това е петно за цялата полиция, ставаме за смях и работата започва да намирисва на некомпетентност! И без това цивилните ни заливат с тонове помия — насилие, расизъм, подкупност и протекционизъм нали? Мисля, че това е напълно достатъчно!

— Разбирам какво имате предвид — кимна Улф и стисна зъби.

— Нищо не разбираш, да те вземат мътните! — изръмжа директорът и заплашително насочи дебелия си пръст в лицето на Улф. — Може да си любимец на комисаря и да се правиш на голяма работа, но на мен тия не ми минават! Не те изпускам от очи, Матсън! Чакам само една погрешна стъпка, за да те изхвърля оттук и да вкарам свои хора в отдела! Колко от моите хора работят при теб?

— Знаете, че ползвам услугите на Ричардс „Кавалера“…

— Един! — многозначително вдигна пръст Бретхард. — Един в целия шибан отдел. А колко са всичките ти сътрудници?

— Шест — добросъвестно отвърна Улф, макар шефът отлично да знаеше бройката.

— Един от шест! — изръмжа онзи. — Това не ме задоволява, Матсън! Процентът на чернокожи в отдела ти е нищожно малък!

— Знаете, че подбирам само най-добрите, шефе…

— Знам, че това са празни приказки, които можеш да пробутваш на комисаря, но не и на мен! — Жълтеникавите очички гледаха все така студено: — Имам двама души, готови за работа тук — Уошингтън и Уайт. Ще ги вкарам в отдела, дори ако трябва да се бием!

— Познавам ги — кимна Улф. — Единия два пъти го късаха на изпитите за детектив, а другия го пипнаха да рекетира собственици на малки магазинчета…

— Това е лъжа! Мръсна, долна лъжа и аз…

— Резултатите от изпитите са протоколирани — прекъсна го Улф. — А началникът на районния участък на Уайт е мой близък приятел… Знам историята в подробности, знам кой го е накарал да събира пари… — Спокойно се облегна назад и добави: — Освен това ведомостта ми е запълнена.

Очите на Бретхард потъмняха.

— Тук нещо ще стане, Матсън! — заплашително изръмжа той. — Много скоро ще стане! И аз ще бъда този, който ще се залови да разчиства! — озъби се и добави: — Кой знае, може пък нещастието с Руиз да е поводът, който чакам!

Обърна се и напусна стаичката, без да дочака отговора му.

Улф изпусна въздуха от гърдите си и тъжно поклати глава. Знаеше много добре на какво се дължи омразата на директора. Корумпиран като кмета и общинските служители, превърнали този град в дойна крава, той не можеше да се примири с мисълта, че началникът на Отдела за тежки престъпления е пряко подчинен не на него, а на комисаря Хейс Уокър Джонсън. Този факт представляваше сериозна заплаха, беше дълбока пробойна в иначе безупречно действащата машина.

Естествено, расистките стремежи на Бретхард никога не стигаха до ушите на кмета или комисаря. Пред тях той беше образец за безпристрастност й справедливост, умееше по неподражаем начин да прикрива истинските си намерения. Притежаваше качеството да бъде незабележим и покорен, да се слива с околната среда. А после, издебнал подходящия миг, изведнъж нанасяше коварния си удар.

Улф въздъхна и се изправи. Пред очите му се появи увеличената снимка на Джуниър Руиз, забодена върху белия екран.

— Да се свали! — кратко заповяда той, осъзнал колко много работа го чака. Отстраняването на Аркильо беше само част от тази работа, на негово място вече идваха следващите маниакални убийци. Този процес нямаше край, борбата с престъпността губеше смисъл, когато човек знае, че един отстранен престъпник означава раждането на трима нови… Тази мисъл изведнъж му се стори непоносима.

С помощта на айкидо Улф започна да усвоява сливането на тяло и дух и онази сигурност, която беше необходима за единството между мисълта и действието. По природа динамичен човек, той имаше нужда от клапан за освобождаване на излишната си енергия, но едновременно с това и от онази вътрешна дисциплина, която му помагаше да открива неподвижността на отделните мигове дори и сред вихъра на най-необузданото действие.

Тази дисциплина откри в айкидо — бойно изкуство, което му предлагаше хармоничен контрол над тялото и духа, разкриваше му дълбоката същност на вътрешната енергия й начините за нейното използване срещу противника. За Улф същността на бойните изкуства не се съдържаше в способността да пробие с юмрук бетонна стена, а по-скоро в умението да практикува Кен — изкуството на контролираната неподвижност, която ръководи вътрешната енергия на индивида и му помага да надделее над хаоса.

Духът му тежеше от многобройни въпроси без отговори, но тялото му беше свежо и отпочинало — това състояние беше характерно за него дори и след тежки физически натоварвания. Въпреки това го пришпори безмилостно с упражненията на айкидо, насочени към концентрация на ума, физическо превъзходство над противника и париране на евентуалните контраатаки. На практика айкидо му позволяваше да блокира инстинктивните реакции, които съществуват у всеки индивид. На първо място сред тях беше безразсъдното желание за атака на всяка цена, после идваха начините за избягване на ответните действия на противника.

Партньори му бяха всички свободни от конкретни задачи „прилепи“, а място за тренировка беше тясното балконче на някогашния киносалон. Поради факта, че смяната на дежурствата ставаше сутрин, тези партньори бяха трима — Боби Конър, Ричардс Кавалера и Тони Пелтека…

Тони се казваше Пъгнейл и отдавна се беше справил с детското заекване, но прякора му остана и никой не го наричаше по име. Беше силен мъжага с импулсивни реакции, склонен към директна атака дори когато беше сигурен, че нарочно го провокират. Подготовката му беше добра и Улф успя да го тръшне на земята едва след като приложи серия от сложни финтове, подмамили Тони да скочи към незащитената му шия. Тогава Улф прибягна до двоен „тенкан“ — похват, при който тялото прави светкавични финтове за дезориентация на съперника и крайната му цел е, нарушаване на равновесието. Лявата му ръка докопа дясната китка на Тони, тялото му се снижи в момента, в който дръпна с цялата сила на мускулите си. Едрият мъж прелетя над главата му и се просна по гръб на дъските.

Ричардс Кавалера беше огромен негър, когото всеки би взел за пристанищен хамалин, но едновременно с това беше пъргав като пантера. Едрото му тяло внушаваше измамно чувство за тромавост, но на практика той можеше да надбяга всеки от екипа на „Прилепите“, с изключение може би само на Улф. Много си падаше по близкия бой и ако някой проявеше неблагоразумието да го приеме, шансовете му ставаха нищожни, независимо от качествата, които притежава. Улф си поигра с него десетина минути, след което показа явни признаци на умора. Кавалера моментално реши да се възползва от предимството си и посегна да сграбчи дясната му ръка.

Улф изчака до последния миг, после тялото му рязко отскочи наляво. Силата на инерцията накара негъра да се олюлее, ръцете му се вдигнаха нагоре едновременно с китката на Улф. Торсът на лейтенанта се плъзна напред и надолу. Коляното му опря в дъските, ръката му рязко дръпна напред. Кавалера се отлепи от земята, прелетя над Улф и се просна по очи.

Оставаше Боби, но с него нещата бяха по-различни. Той не притежаваше физическите качества на Улф, но в замяна на това умееше да мисли по време на боя и владееше до съвършенство лъжливите движения, които можеха да му донесат победа дори срещу далеч по-опитен противник. Улф го повали с помощта на „икио“ — една от основните и сравнително прости техники за обездвижване. Нанесе един къс, но изключително силен удар „ирими“ върху лявата ръка на Боби, малко под лакътя, после сграбчи китката му и се гмурна под тялото му. Конър рухна на колене.

През следващия час обясняваше на тримата как е успял да ги победи, използвайки собствените им слабости. Влезе под душа и излезе оттам гладен като вълк. Поведе Боби към близката закусвалня, но го върнаха от вратата. Комисарят го викаше по спешност.

— Не съм в службата — избоботи гласът на Хейс Уокър Джонсън в слушалката. — Ела у дома, но използвай задния вход. Онзи, до който прибягвам, когато искам да се изплъзна от репортерите… За него знаят само няколко от най-високопоставените личности в този град, затова си отваряй очите.

Улф и Боби се качиха на една от колите на „Прилепите“, замаскирана като такси на „Жълтия лъв“ със специално боядисан покрив, който позволяваше да бъде засечена от хеликоптер посредством инфрачервени лъчи. Това беше рационализация на Улф, която се оказа много полезна. Поне в два случая невидимата връзка между полицейските средства за комуникация донесе успех и престъпниците не успяха да им се изплъзнат.

Боби се настани зад волана, а Улф седна до него и се опита да отгатне причината за спешното повикване. Комисарят обикновено му изпращаше по факса случаите, върху които трябваше да работи, срещите им очи в очи бяха по изключение. Същото трябва да беше помислил и Боби, който въздъхна и промърмори:

— Сигурно е убита някоя важна клечка… Я политик, я известен общественик, и комисарят ще иска да види името си на първа страница…

Къщата от кафяв пясъчник на Джонсън в края на Осемдесета улица-Изток, беше избрана лично от кмета Джеймс Оливъс за своето протеже, пристигнало тук направо от Хюстън.

Улф обясни на Боби как да стигне до първата пресечка южно от сградата. Там паркираха, без да слагат обичайната табелка „полицейска акция“ на предното стъкло. Срещата трябваше да бъде запазена в тайна и това ставаше ясно дори само от факта, че комисарят си беше останал у дома.

Улф тръгна пръв към приземието на стара, но добре запазена къща с основи от масивен гранит. Желязната врата към вътрешния двор беше затворена, но отключена, точно според инструкциите на Джонсън. Оттатък малкия циментиран квадрат имаше още една желязна врата, точно копие на първата. Отвориха я и поеха по дълъг коридор със скрито осветление, в който приятно миришеше на тютюн за лула и на някакъв тежък плат, вероятно кадифе…

В дъното имаше врата от масивно дърво с опушено стъкло, зад което се процеждаше дневната светлина.

Улф я отвори и се озова в задната градина на къщата. Край фасадата се издигаха двойка стройни английски смърчове, чиито клони прикриваха всичко, което можеше да се случи зад широките прозорци. Кутии от бели дъски прикриваха корените на трайните насаждения, почвата около тях беше акуратно прекопана и подравнена.

В дъното на градината беше издигната четириметрова ограда, представляваща нещо като изкуствен плет. В нея имаше изкусно замаскирана врата, която Улф едва ли щеше да открие без подробните инструкции от страна на Джонсън. Бутна я и прекрачи прага, следван на близко разстояние от Боби. Най-накрая се озоваха в градината на главния комисар Хейс Уокър Джонсън. Стройни бели акации се извисяваха към небето, около дънерите им блестяха сочните, сякаш намазани с парафин листа на храсти от зеленика. Стара лоза извиваше снага край стената на къщата, напуканите й клони стигаха чак до четвъртия етаж.

Комисарят ги чакаше на вратата, до която водеше тясна пътечка от добре огладени гранитни плочи. Беше кривокрак мъж с шоколадов цвят на кожата и надупчено от едра шарка лице. Малките му очи бяха остри и проницателни, а фотогеничната му усмивка беше толкова широка й сърдечна, че отпускаше сърцата както на англосаксонците, така и на латиноамериканците… За това допринасяше и цветът на кожата му, който беше допълнен от безупречни маниери. Изглеждаше наистина великолепно в тъмния костюм, бялата риза и строгата вратовръзка на райета.

Вкара ги в слънчевата кухия, в която цареше неповторима обстановка на спокойствие и домашен уют — нещо, което не могат да постигнат нито парите, нито блестящите идеи на архитектите по вътрешно обзавеждане.

— Добре направихте, че дойдохте — въздъхна комисарят с такова изражение, сякаш те бяха имали възможност да отклонят свенливата му покана. — Чух, че си изгубил един от хората си, Улф. Много съжалявам… — помълча малко, после добави: — Винаги е трудно, нали? Добре поне, че се погрижихте за оня тип Аркильо… — Махна с ръка към широката маса от масивен дъб, разположена в единия край на просторната кухня. Беше отрупана с топли и студени закуски — комисарят очевидно не беше забравил, че неговите хора току-що са приключили тежко и продължително нощно дежурство.

Добре е, че не са тръгнали слухове за странния огън, излъчващ се от лицето на Аркильо, помисли Улф. Беше наредил на Боби да не го споменава в рапорта си и колегата му с облекчение прие. Сега обаче не беше времето да се запита какво го е накарало да издаде подобна заповед.

Настанил се начело на масата като глава на многолюдно семейство в Деня на благодарността, Джонсън се зае да демонстрира гостоприемството си. Напълни чиниите с пушена сьомга, студено пиле с къри и салата от миди, после извади дълъг нож от чекмеджето пред себе си и наряза мекия, ръчно печен хляб.

— Сок и кафе ще си наливате сами. Ако някой желае, мога да му предложа и еспресо без кофеин. — Улф забеляза, че пред комисаря имаше само голяма чаша еспресо и никаква храна. Даде им десетина минути, запълнени с одобрително сумтене по отношение на храната, после премина върху същината на въпроса.

— Преди всичко искам да ви кажа, че съм много доволен от отстраняването на Аркильо — започна Джонсън. — Още повече, че ви предстои един изключително важен случай… — Подаде през масата обемист плик и Улф бавно го пое. — Снощи някой е видял сметката на Лорънс Моравия. Направо в кабинета му. Промъкнал се е през всичките сложни дяволии за електронна защита, свършил си е работата и е изчезнал… В момента се извършва аутопсията на трупа… — Кимна по посока на плика в ръцете на Улф: — Кажи какво мислиш…

Наложи се Хейс Уокър Джонсън да изпие три големи чаши еспресо, преди Улф и Боби да приключат с прочита на документите. Ето какво научиха от тях:

Лорънс Моравия, мултимилионер още преди да навърши двадесет и пет, беше истинска аномалия за град като Ню Йорк.

Израснал в Бруклин и създал състоянието си сам, той беше от второ поколение емигранти, чиито родители така и не бяха успели да научат английски като хората. Изключително ловък предприемач, Моравия беше издигнал имение, което съперничеше по разкош на домовете на стари и утвърдени фамилии като Хелмсли и Каликов.

Но подходът към строителството му беше коренно различен: вместо да се стреми към сделка с градската управа за покупка на част от и без това претъпкания център, той се беше възползвал от данъчните облекчения, за да построи цял квартал от евтини и функционални жилища за хора с умерени доходи. Успехът на начинанието му без съмнение се дължеше на тесните му връзки с Япония, откъдето се беше научил на икономично строителство с революционно нови мениджърски и технологични виждания. До деня на убийството си не беше преставал да шета между Ню Йорк и Токио — очевидно за да поддържа сложните и тайнствени приятелски връзки, които винаги са били от първостепенно значение за японците.

В края на осемдесетте и началото на деветдесетте години Ню Йорк се беше превърнал в град на ярките контрасти между богатство и нищета. Това положение ставаше все по-нетърпимо за хората от средна ръка и те масово започнаха да се изселват, недоволни от високите наеми и поскъпването на услугите от първа необходимост, уплашени от разрастващата се престъпност в джунглата на изоставените квартали.

Моравия беше предприел някои действия, които несъмнено биха променили състоянието на нещата, но на всичко се сложи край с убийството, станало през нощта в кабинета на най-горния етаж на небостъргача му. Бил е застрелян с два куршума, оръжието по всяка вероятност е било деветмилиметров пистолет, но това щеше да бъде уточнено от експертите по балистика. Професионална и хладнокръвна екзекуция, без отпечатъци от външни лица, без оръжието на престъплението. Трупът е бил открит от охраната, никой нищо не е пипал. След предварителния оглед става ясен един странен факт — бузите на Моравия са били покрити с тънък слой руж. Толкоз. В крайна сметка този град се нарича Ню Йорк и тук нищо никого не може да учуди, особено след няколко години по улиците му…

Боби затвори последната страница на рапорта, а Улф вдигна глава.

— Трябва да има и нещо друго — рече той. — Иначе едва ли бихте ме повикали по спешност…

— На пръв поглед този човек е златен — кимна Хейс Уокър Джонсън и остави чашата си на масата. — Имам предвид наистина златен по отношение на града. Програмата му за съживяване на Ню Йорк е нещо, което никой друг не може да предложи. Но нещо не се връзва… Тази сутрин ми позвъни шефът на Съдебна медицина, който лично се е заел с аутопсията. Допуска, че не куршумите са причина за смъртта на Моравия, но трябва да завърши серия от сложни токсикологични проби… — От устата му се откъсна тежка въздишка: — Във всеки случай едва ли ще имаме работа с обикновена екзекуция. От теб искам да разбереш какво става преди фъшкиите да паднат върху вентилатора. Можеш да бъдеш сигурен, че ако не успееш да се справиш бързо, ни чака огромен скандал. Защото — нека си го кажем направо — излезе ли, че Моравия е злоупотребявал с наркотици, тесните му връзки с градската управа ще се обърнат срещу нас и ще предизвикат силни икономически трусове в целия щат. Репутацията му на опитен предприемач и изключителното му умение да води преговори гарантират, че фъшкиите ще се посипят върху собствените ни глави и дълго няма да можем да ги махнем оттам… Усилията ни да спрем потока от изселници чрез разкриване на нови работни места ще идат по дяволите, а това не можем да си го позволим. Просто защото икономическото ни оцеляване е свързано именно с хората от средната класа, които масово ни напускат…

Улф се облегна назад, а Боби бавно затвори папката и я подаде на комисаря. Хейс Уокър Джонсън я пое с огромно внимание и Улф изведнъж разбра защо съдържанието й не е било изстреляно по факса.

— С други думи, вие искате потулване на случая — пожела да се увери той.

— Искам изясняване на случая! — предупредително вдигна ръка комисарят. — Как ще го постигнеш си е твоя работа, Улф. Трябва да стигнеш до дъното, при това веднага! Не бива да позволим на пресата да се докопа до мръсното бельо, в случай че го има… — Часовникът му издаде кратък звън, той сведе поглед към него и се изправи. — Имам неотложна среща. Въпроси?

— Искам бояджии — рече Улф. — Вече лошо ми става, като гледам кръвта по стените на салона!

— Ще ги получиш — отвърна Джонсън. — Обади се в службата и…

Не! — отсече Улф и заби тежък поглед в лицето му. — Повече няма да пиша никакви молби. Утре сутринта искам да са започнали. Вие лично ще се разпоредите!

— Добре — кимна комисарят и на лицето му за миг грейна фотогеничната усмивка. — В замяна обаче искам да разрешиш случая бързо и дискретно, иначе едва ли ще можем да дишаме спокойно…

Върнаха се в колата по обратния път, Боби включи двигателя и натисна газта, за да задейства парното отопление.

— Какво мислиш за тая история?

Улф понечи да отговори, после поклати глава. Разбра, че изобщо не се интересува от личните мотиви на Джонсън, и тази мисъл го разтревожи. Само преди месец подобен случай би мобилизирал целия му интелектуален потенциал и щеше да се бори с него без почивка, докато не разреши загадката. Запита се какво му става, дали пък не започва да превърта? Привилегиите, на които се радваше, бяха неосъществима мечта за повечето от униформените полицаи в управлението. Срещаше се редовно не само е главния прокурор на града, но и с прокурора на целия щат Ню Йорк, назначен директно от Федералното правителство. И двамата го приемаха като някакъв гуру, изслушваха с внимание мнението му по съответните случаи и престъпниците обикновено получаваха онези наказания, които им препоръчваше той. Казано с други думи, той живееше живота, за който мечтае всеки представител на закона. До това положение се беше добрал след години на тежък и упорит труд. А сега, когато би трябвало да бъде доволен от плодовете на този труд, той изведнъж разбра, че изобщо не му пука. Какво става? Може би трябва хубавичко да се наспи и всичко ще мине. Последната фаза от преследването на Аркильо беше изключително напрегната и вече тридесет и шест часа не беше мигвал…

— Дай да отскочим до апартамента на Моравия — предложи той, докато Боби включваше на скорост.

— Но нали са му видели сметката в офиса?

— Мисля, че е по-добре да усетим атмосферата в дома му, а после да посетим местопрестъплението, което така и така ще се окаже стерилно…

Апартаментът на Лорънс Моравия се намираше на последния етаж на скъп жилищен блок срещу южния край на Сентрал парк, издигнат от собствената му фирма.

— Пресвети Исусе! — възкликна Боби, когато униформеният полицай им отключи вратата. Улф не каза нищо, тъй като възклицанието на Боби беше изчерпало всичко.

Апартаментът на Моравия приличаше по-скоро на огромна, съвсем самостоятелна къща. Пред очите им се разкриваха стая след стая, обзаведени с изключителен вкус, с великолепна гледка към остров Манхатън. Оттук човек несъмнено ще бъде склонен да приеме, че Ню Йорк е блестящата магия от пощенските картички, че мръсните и задръстени от престъпници задни улички са просто злонамерена измислица. На тази височина едва ли някой може да чуе воя на полицейските сирени. Но величествената панорама накара душата му да се свие. Прекалено дълго се беше ровил в задния двор на тази блестяща фасада, прекалено дълго беше дишал зловонния въздух там.

Боби прокара длан по скъпата тапицерия на извито в полукръг канапе.

— Не зная как е при теб, но лично аз не бих имал нищо против да наследя десет процента от мангизите на тоя тип — промърмори той.

Улф беше насочил поглед към блестящите феерични кули на Манхатън и имаше чувството, че вонята на Ел Барио съществува на друга планета.

— Поогледай се тук — рече. — А аз ще надникна в другия край…

Придвижваше се от стая в стая, без да издава никакъв звук. Всичко беше идеално почистено и подредено, нищо не издаваше човешко присъствие. Неволно стисна зъби, докато очите му пробягваха по перфектно подбраните мебели, съвършената хармония между цветове и тапицерия, между различни стилове. Стотици хиляди бяха хвърлени за обзавеждането на този огромен дом, но и те не помагаха. Беше място, от което всеки би се възхитил, но не беше място за живеене. Имаше чувството, че гледа рекламен видеоклип, чиято единствена цел е да ти измъкне и последния долар, спечелен с тежък труд.

Опита се да си представи присъствието на Лорънс Моравия сред целия този лукс. Какво е правил тук? Дали си е качвал краката на онази безупречно полирана масичка? Дали е покапвал със сладолед тапицерията на онзи стилен, но очевидно неудобен стол, която струва петстотин долара квадратният метър? Дали е оставял косъмчета и пърхот по дъното на блестящия умивалник от „Шърл Вагнер“? Кой чисти тая модерна пустиня? Трябва да е наистина Херкулес…

Главната спалня беше колкото половин футболно игрище. Подобно на останалите помещения, и тук беше пълно с миниатюри на известни скулптори като Флавен и Льовит, чиито имена, пък непроизведения не говореха абсолютно нищо на Улф. На пода, в близост до прозореца, който гледаше на север, към голите клони на дърветата в Сентрал парк, имаше огромна вана за воден масаж.

Улф влезе вътре и насочи поглед към прозореца. За какво ли си е мислил Лорънс Моравия, докато се е потапял в горещата вода? Може би за нищо, особено ако някой му е правил компания…

Излезе от ваната и отиде да се просне на огромното легло. Беше обърнато с лице към голата стена, а не към прозореца. Защо? Винаги се стремеше да направи нещо като психологически портрет на жертвата, подробностите от престъплението оставяше за по-нататък. Защото тези подробности можеха да се окажат несъществени, а дори и по-лошо — подвеждащи, ако не е запознат с живота на жертвата, с нещата, които са били важни за нея…

Какво е гледал Моравия от леглото си?

Улф стана и насочи очи към голата стена. Беше абсолютно безлична, някак по-различна от другите, боядисани в приятни тонове. Сякаш някой нарочно я беше оставил така. Между нея и леглото имаше малка масичка, на плота лежеше някакъв сложен електронен уред. Улф го включи и едва тогава разбра какъв е той — телевизионен прожектор „Шарп“, който проектираше образа направо върху стената. Под него имаше видеокасетофон и последен модел плейър с лазерни дискове. Наведе се и взе първите няколко диска от купчината до леглото. Вероятно именно те са били любимите на Моравия. „Очи без лице“, „В дебрите на чувствата“, „Момиче в униформа“, „Маската“, „Психо“, „Жена сред дюните“… Някои от филмите Улф беше гледал, резюмето на другите научи от обложките. Свързваше ги едно — сложната тема за раздвояването на личността и перверзния секс. Едва ли това е най-често срещаната домашна видеотека, помисли си Улф, докато оставяше дисковете на мястото им. Вече започваше да получава представа за личността на Лорънс Моравия и тази представа беше далеч по-пълна от сведенията на полицейския рапорт.

Пристъпи към вградения в стената гардероб и отвори вратичките, облицовани с кристални огледала.

Костюмите бяха от „Бриони“ и „Армани“, ризите — ръчна изработка на „Аскот Чанг“, а вратовръзките — от „Сулка“ и „Франк Стела“. В очите на Улф се появи неподправено любопитство. Имаше чувството, че гледа дрехите на двама различни мъже — единия строг и консервативен, другия нехаен и небрежно-елегантен. Помисли си за двойствеността в любимите филми на Моравия, неволно я сравни с акуратно подредените дрехи. Да, всичко в този дом говореше за присъствието на двама различни мъже…

Продължи да разглежда дрехите. В единия ъгъл на гардероба откри купчина японски кимона, изящно избродирани с древни феодални символи: жерави, пеонии, борове, пенливи потоци… И тук има нещо, но какво?

Фантастичните образи леко потръпнаха, сякаш докоснати от невидимо течение. Улф рязко се обърна, ръката му стисна дръжката на пистолета.

Обиколи спалнята бавно и внимателно, надникна и в облицованата с мрамор баня. Беше сам, но нещо не беше наред. Пропуска ли някаква подробност, или всичко е плод на уморения му мозък? Затвори очи и започна да се концентрира. Съзнанието му потъна в горещината, която бликаше от дълбините на тялото му, пред очите му се появи алено сияние.

Образът на Лорънс Моравия бавно започна да се очертава. Видя и дулото на пистолета, насочено в тила му. Нямаше никаква борба, не усещаше бесните удари на свито от ужас сърце. Всъщност нямаше нищо от това, което обикновено съпътства едно убийство и което той често успяваше да види благодарение на необичайната си дарба. Нито излъчване, нито пулсиращо сияние, нито някакво лице… Отново се озова коленичил до трупа на Джуниър Руиз. Знаеше, че не го е убил Аркильо, но липсваше обичайното излъчване, което го водеше към убиеца… Не усещаше нищо, с изключение на хладното помръдване на змийчетата в корема си…

По всичко личеше, че част от информацията на комисаря щеше да излезе вярна — куршумите, изстреляни от упор в тила на Моравия, са проникнали в един вече мъртъв мозък… Кой беше сторил това? Защо? По каква причина е искал убийството да изглежда като мафиотска екзекуция? Към кой от присъстващите тук светове принадлежи убиецът? Към снобския и затворен свят на костюмите „Бриони“ и деловите обяди в „Четири сезона“ или към сумрачния свят на сексуалната раздвоеност, присъстваща в „Дебрите на чувствата“? Улф нямаше достатъчно информация за категоричен отговор, но инстинктите го насочваха по-скоро към втория от двата въпроса.

Върна се в спалнята и отново се изправи пред гардероба. Хладният полъх си беше там, лек и почти незабележим. Размести костюмите, втренчи напрегнат поглед в кимоната. Отново почувства невидимото течение. Протегна ръка да докосне хладната коприна, после рязко отмести дрехите. Течението стана по-осезаемо. Отпусна се на колене и видя това, което липсваше за пълнотата на картината.

Откъм дъното на гардероба прозираше слаба светлина. Протегна длан и усети нежния натиск на хладния въздух, който беше привлякъл вниманието му към ефирните поли на японските дрехи. Натисна стената и майсторски замаскираната вратичка се отвори. Сви врат и започна да се промъква навътре.

Озова се в тясно, подобно на килия помещение. Във въздуха се носеше странен, едва доловим аромат на билки и още нещо. Беше много приятен. Ръката му напипа електрическия ключ.

Стаичката беше обзаведена бедно, като монашеска килия. В ъгъла имаше тръстикова рогозка, до противоположната стена беше изправено старо огледало на крачета, а до него имаше „хибаши“ — традиционната японска печка с плочи от кована мед. Бяха потъмнели и покрити със ситни сажди — нещо, което доказваше, че печката е била ползвана. В ъгъла се виждаха автентичен рицарски шлем и чифт дълги ръкавици от необработена кожа, стената до него беше покрита със стар ориенталски килим. Прозорци и врати липсваха, но в замяна на това стените бяха покрити с големи черно-бели фотографии, очевидно работа на специалист. Всички бяха вариации върху една и съща тема — сексуален акт, придружен от обвързване.

Анонимни женски форми, плътно увити с копринени шнурове. Не завързани, а именно увити. Защото шнуровете не бяха само върху китките и глезените, а навсякъде — корем, рамене, гърди, слабини… Формите не можеха да се нарекат тела, защото лицата липсваха, главите неизменно бяха обърнати в обратната посока на обектива. Осветлението беше майсторско и галеше голата плът с такава яснота, че създаваше илюзията за триизмерност. Чувството за гротескност, възникващо инстинктивно при гледката на необичайно уловени части от човешкото тяло, някак неуловимо се стопяваше от майсторската игра на светлини и сенки, на негово място се настаняваше една странна невинност… Всички снимки носеха високоволтовия заряд на еротиката, а дори и на откровената порнография. Това зависеше от гледната точка на зрителя. Във всеки случай бяха шокиращи и възбуждащи… Но не присъстваше ли у тях и нещо друго? Обида, тревога, крещяща духовна обремененост? Улф подозираше, че е именно така…

Съзнанието му възприе и регистрира тази садомазохистична гледка, после автоматически я запази за по-сетнешен анализ. Защото вниманието му беше привлечено от предмета, заемащ центъра на помещението.

Скулптурата беше висока около два метра, но сред тесните стени и липсата на прозорци изглеждаше доста по-голяма. Беше направена от разкривени, сякаш горели в огън парчета метал, върху които бяха разпънати копринени парцали, очевидно от кимоно, размесени с тесни ивици черна кожа.

Подобно на фотографиите, от странната скулптура също се излъчваше някакво неясно и неспокойно привличане, пробуждащо най-низките инстинкти на човешката душа.

В основата й беше поставена малка бронзова табелка, върху която пишеше:

А в случая с Лорънс Моравия това заглавие явно трябва да се чете като „Изкуство и смърт“, поклати глава Улф.

Наведе се да разгледа отблизо табелката и тогава забеляза бялото ръбче на лист, подпъхнат в основите. Издърпа го без усилие. Оказа се фактура за скулптурата, купена само преди седмица. От някаква галерия, наречена „Азбучен град“, с адрес в долната част на Ийст Сайд.

Улф се качи на фалшивото такси и подкара към Морнингсайд Хейс. Паркира на забранено място на Бродуей, малко преди пресечката със 116 улица.

— Трябва да се махна оттук — обясни той на Боби, докато все още не бяха напуснали апартамента на Моравия. — Върни се в службата и разкажи всичко на Тони. Да предаде на съдебния патолог да не се връща, без да е получил пълна информация за аутопсията. А теб ще те чакам тук довечера в девет.

Този път постави на стъклото табелката с надпис „Полицейска акция“ й бавно изкачи стълбите, водещи към общежитията на Колумбийския университет. Обичаше този оазис от спокойни площадчета, тесни алеи и тухлени стени, увити в бръшлян. Обичаше миризмата на книги и наука и това нямаше нищо общо с факта, че Аманда преподаваше тук.

Насочи се към червената тухлена сграда, в която се намираше кабинетът й, в главата му изплува споменът за първата им среща преди малко повече от година. Беше я зърнал да бърза по една от алеите с купчина тетрадки под мишница, а през рамото й се поклащаше стара кожена чанта на дълга каишка. Тогава разследваше убийството на две момичета от колежа „Барнард“, които, според категоричното мнение на съдебния лекар, били удушени, а след това изнасилени. Проследи я до една от аудиториите, по пътя спря един от студентите и събра малко информация. Минути по-късно вече беше в канцеларията на факултета, където показа служебната си значка и поиска разписанието на професор Аманда Пауърс.

Върна се в аудиторията с доста голямо закъснение, едва след като проследи и залови „Чудовището от Морнингсайд Хейс“ — както вестниците бяха кръстили убиеца психопат. Изчака края на семинара, после направи така, че двамата да се сблъскат на вратата на аудиторията.

Към извинението си (любезно, но непринудено) прибави и покана за чаша кафе като знак за допълнителна компенсация. Помнеше, че се отбиха в близкото ресторантче, пиха кафе, хрупаха ядки и се смяха до насита. Всъщност Аманда го озадачи. Привличаше го физически, но едновременно с това той очакваше да се сблъска с един сух академичен ум, срещу който шансовете му вероятно щяха да клонят към нулата. Вместо това откри весел и свободен дух, изпълнен с насмешка към академичните традиции и следователно в постоянен конфликт с декана на факултета. Прощаваха й провиненията единствено заради невероятната й популярност сред студентите.

Промъкна се в аудиторията и седна на последната банка. Лекцията беше на тема „Социалната отговорност на средствата за масова информация“. Аманда беше доктор на философските науки, но се занимаваше предимно със социология, неотразимо привлечена от огромните хоризонти пред тази сравнително нова наука. Доказателство за способностите й на преподавател бяха пълните аудитории по време на целия семестър. Отначало Улф мислеше, че е прекалено умна, за да си губи времето с преподавателска дейност, но после, когато посети няколко от лекциите й и видя как омагьосва студентите, той беше принуден да промени мнението си.

Аманда беше средна на ръст, с руса, подстригана до раменете коса и широка, готова за усмивка уста. Очите й бяха сиви и проницателни, а кожата й притежаваше онзи цвят на зряла праскова, за който повечето от жените на Ню Йорк бяха готови на убийство. При първата им среща той беше убеден, че годините й са някъде около тридесет, после с доста голяма доза учудване научи, че са с цяло десетилетие повече… Живееше в приятен служебен апартамент в Морнингсайд Хейс, с високи тавани и широки, обърнати на югозапад прозорци. Но Улф изпитваше основателно подозрение към квартала, който, според квалификацията на градската полицейска управа, попадаше в категорията на „райони с опасност от въоръжени нападения“.

Лекцията свърши и студентите бавно започнаха да напускат залата. Пред катедрата на Аманда се оформи неизбежната опашка от младежи, които искаха да разменят по някоя дума повече. Но тя вече беше зърнала Улф и побърза да ги отпрати с любезни извинения. После тръгна по централната пътека между банките с щастлива усмивка. Прегърнаха се и се насочиха към изхода. На алеята спряха и Улф внимателно я наметна с палтото си. Времето беше ясно и доста меко за февруари, слънцето грееше далеч по-ярко от очакваното.

— Каква приятна изненада! — възкликна тя и се повдигна на пръсти да го целуне. — Мислех, че по това време на денонощието отдавна вече си в леглото!

— Може — усмихна се Улф. — При условие, че леглото е твоето!

— Веднага ще те заведа! — засмя се тя, хвана го за ръка й ускори крачка.

— Това трябва да е най-старият танц на света — прошепна Аманда.

През старинните венециански щори проникваше разсеяна и едновременно с това гъста като мляко светлина, голите им тела наподобяваха зебри. Издължена сянка се извиваше над голата й гръд, после бавно се разпиляваше върху корема, където устата на Улф работеше в такт с бавните удари на сърцето й. Стоеше на пръсти, с леко подгънати колене, неподвижна и потръпваща едновременно, огън и лед караха душата й да се гърчи, а устата й да произнася думички, които само той беше в състояние да разбере. Бедрата й неволно политнаха напред, прехапала устни тя искаше това да продължава до безкрайност. Същевременно искаше и нещо повече. Тялото й бавно се сгърчи и се уви около неговото. Краката й трепереха толкова силно, че беше принудена да се хване за него. Гърдите й набъбнаха, зърната щръкнаха нагоре под нежното докосване на устните му, от гърлото й излетя възбуден стон.

Той бавно я обърна, гърбът й се изви, задната част на бедрата й се залепи за слабините му. Едната му ръка се уви около кръста й, другата остана върху гърдите. Бедрата й бавно се разтвориха, глезените й се сключиха зад коленете му. Протегна ръка и потърка члена му до пламтящата си женственост, продължи да върши това, докато усети тръпката, пробягала по могъщите му мускули. Тогава леко се размърда и той проникна в нея — гладко и почти незабележимо, благодарение на телесните й сокове, но дълбоко, чак до края… Тя усети как кръвта й кипва, топлината напуска слабините й и се насочва нагоре — към гърдите и мозъка…

Тялото й конвулсивно се сгърчи и се притисна до него, очите й се затвориха, главата й се отметна назад. Удоволствието от ритмичните му тласъци беше толкова силно, че го усещаше дори с върха на пръстите си.

— О, Господи! — простена тя, гласът й изсвистя като хелий от спукан балон — странен и посвоему еротичен. — Още, не спирай! Още!…

После го усети като вятър, надигащ се да предизвести началото на бурята. Имаше чувството, че стои сама сред платата на Средния запад и гледа как от небето се спуска странна черна фуния. Чувстваше я като нещо живо и тайнствено, като олицетворение на вълшебната сила, излъчвана от тялото на любовника й, като нещо, което трансформира представите й за света.

Смътно усещаше предметите около себе си — завесите на прозорците, плуващи като облаци в лятно небе, смачканите чаршафи на леглото, плъзнали се като пяната на морски вълни по пясъчен бряг, полуотворената вратичка на гардероба даваше възможност на меката разсеяна светлина да хвърля странни отблясъци във вътрешността му… В съзнанието й се мяркаха образи от миналото, странно разкривени от влажната топлина на възбудата, екстазът я обливаше с пенестите си вълни и придаваше странна окраска на околните предмети. Удоволствието беше толкова силно и неудържимо, че ръцете й неволно се спуснаха надолу, обхванаха пулсиращата му мъжественост и я натикаха докрай в горещия извор на насладата. От устата й се изтръгна дрезгав вик, тялото й се разтърси от могъщите конвулсии на оргазма — див, пълноценен, прекрасен…

Дълго след кулминацията той продължаваше да е в нея. Тя обичаше да усеща бавно замиращия пулс на неговата мъжественост, затихването на могъщите вълни, обливали я с топлия мрак на възбудата. Беше убедена, че само той е в състояние да спусне от небето магическата черна фуния на удоволствието, може би — защото никога не й беше споменавал за подобни представи… Усещаше бавното му омекване, понякога вътрешните и мускули се възпротивяваха на този процес и рязко го прекъсваха…

Този път обаче само го обърна по гръб, преметна крак върху потното му тяло и нежно го погали по челото. Топлият колорит на апартамента ги обгърна, завесите и полуспуснатите жалузи на прозорците скриваха от очите им желязната рамка на аварийната стълба отвън.

— Панда — тихо промълви той. Този прякор й беше останал от Стийви — по-малката й сестра, която като дете така и не могла да произнесе цялото име Аманда…

— Какво има? — целуна го по бузата тя.

Той я погледна под полуспуснатите си клепачи.

— Трябва ли да има нещо?

— Разбира се — усмихна се тя. — Преди всичко, защото се появи по време на лекции… Не си го правил от времето на първата ни среща…

— Каква среща? Не помниш ли, че се сблъскахме съвсем случайно?

— Стига вече, Улф! Не ти ли мина през ум, че познавам хората от факултетската канцелария?

Той беше искрено изненадан.

— Искаш да кажеш, че през цялото време си знаела, че…

— Че първата ни среща е била предварително планирана? — довърши въпроса му тя и кимна с глава: — Знаех, разбира се.

— И нищо не ми каза?

— Беше ми приятно — засмя се тя и го целуна. — Струваше ми се страхотно романтично! Освен това… Не исках да ти развалям удоволствието…

— А пък аз се мислех за голям умник!

Видяла разочарованото изражение на лицето му, тя отново избухна в смях.

— Не е било нужно да използваш значката си. Хората помнят такива неща, особено пък в университета…

Той изсумтя, а тя беше сигурна, че съветът й завинаги ще бъде запечатан в забележителната му памет.

— Мъжете са толкова суетни — въздъхна с усмивка тя. — Въобразяват си, че светът се върти около тях и могат да контролират тайните на живота…

— Никога не съм искал подобно нещо.

Аманда сложи ръце на гърдите му, наведе се и прошепна:

— А ти какво искаш да контролираш?

— Защо трябва да искам подобно нещо?

— Защото това е най-възбуждащото нещо в живота на мъжете, мили мой. И най-страховитото…

— А жените от какво се плашат?

— Много просто — отвърна тя. — От старостта.

— Шегуваш се.

— С това нещо никоя жена не може да се шегува.

— На мен пък дори през ум не ми е минавало…

— При мъжете е друго. Вие стареете незабележимо, но едновременно с това винаги можете да разчитате на нежността на някоя млада жена… — Вдигна глава и попита: — А какво става с нас?

Улф помисли за баща си, ръцете му несъзнателно докоснаха стегнатото й тяло, гладката като коприна кожа и твърдите като на двадесетгодишно момиче гърди.

— Ти обаче няма за какво да се тревожиш — промърмори той. — Старостта те е забравила…

— Старостта не забравя никого — въздъхна тя и преплете пръсти с неговите. — Аз вече не съм млада… Понякога заставам пред огледалото и просто усещам как годините се оттичат като пълноводна река… Иска ми се да протегна ръка и да ги задържа… — Засмя се и притисна лице в рамото му.

— Не можеш да го направиш, Панда — погали косата й Улф. — Никой не може…

— Така е — промърмори тя. — Но въпреки това… Понякога страшно много ми се иска да съм млада!

— Може би ти трябва връзка с някой млад и пламенен мъж.

— Но аз вече я имам.

— Глупости, аз съм с три години по-голям от теб…

Показалецът й пробяга по брадичката му.

— Изглеждаш толкова млад, Улф! — дрезгаво прошепна тя. — Най-много на тридесет…

— Това е смешно, Панда! Никой не може да бъде пощаден от времето. Бъди щастлива, че те има… Преди триста години на тази възраст отдавна да си умряла…

— Ето това вече се нарича успокоение! — промърмори тя и клепките й погъделичкаха кожата на гърдите му. — Все пак би било страхотно, ако човек може да остане завинаги млад, нали? — притисна се до него и се сгуши в прегръдката му. — А сега казвай защо се отказа от съня и дойде да ме видиш.

— Не искам да спя.

— Искаш да говориш…

Той замълча. Белите носещи колони се размиваха в сенките на тавана. Прозорците бяха затворени и грохотът на уличното движение беше снижен до нивото на кавга в съседния апартамент.

— Какво правя с живота си, Панда?

Ръката й легна върху гърдите му.

— Какъв отговор искаш? — попита. — Житейски или философски?

— Нито единия, нито другия — въздъхна Улф. — Май имам нужда от метафизически отговор…

— Тогава си го намери сам — поклати глава тя. — Метафизиката е твоя специалност…

Знаеше какво има предвид. Беше й разказвал много неща за дядо си и тя отдавна знаеше, че ранното му възпитание действително е било близко до метафизиката… Разбира се, подобна връзка не би открил никой от учените в Колумбийския университет. Проблемът беше там, че тя не знаеше всичко. Дори родителите му не го знаеха…

— Нещата в живота се случват по определен начин — бавно промълви той, сякаш се опитваше да преведе на английски словото на неразбираем език. — За всичко си има начин… За растежа на дървото, за течението на реката, за падането на изсъхналото листо… И когато видиш, че листото е изсъхнало в разгара на лятото, веднага разбираш, че нещо не е наред, че нещо липсва…

Дишаше бавно и дълбоко, Аманда изведнъж разбра, че това, което казва, има огромно значение за него.

— Имам чувството, че… как да го кажа… че нещо расте и се оформя извън обичайния си сезон…

— Знаеш ли какво е то? — попита тя, усети как думите засядат в гърлото му, стисна ръката му и побърза да добави: — Ако искаш моето мнение, тук не става въпрос за метафизика. Нещо те безпокои. И това нещо е толкова дълбоко, че инстинктивно си дошъл да ме потърсиш в университета. Сексът беше страхотен, но тук той няма нищо общо… — Притисна се до него и попита: — Пак ли Бретхард?

— Винаги е Бретхард — въздъхна Улф. — Но сега, по един странен начин, става въпрос за неговите възгледи. Двамата с него сме членове на един изискан клуб. За разлика от него обаче аз рядко прибягвам до значката си, докато за него тя е символ, тя е втора природа… Хора като Бретхард се мислят за различни, за богоизбрани, над закона…

Това е болест, Панда, можеш да бъдеш сигурна. Първите й симптоми са размахването на значката и служебната карта за привличане на вниманието. После започваш да ги използваш, за да похапваш безплатно в някоя от кръчмите на района си. Колелото се върти и стигаш до скъпа вечеря в изискан ресторант, просто защото си свършил някоя и друга услуга на собственика. След това идва ред на служебните компромиси. Затваряш си очите пред прегрешенията на някой престъпник — било защото го превръщаш в информатор, било защото имаш някаква друга изгода от него.

Ченгетата обичат да се оправдават пред себе си, че си докарват по нещо странично, защото заплатите им са малки и трябва да се живее. Ние сме едно отделно братство, обществото ни използва и едновременно с това ни презира, никой пет пари не дава за рисковете, на които се излагаме. Ето защо са ни нужни компенсации. Но на практика тези компенсации представляват закононарушения и са особено опасни поради аморалния елемент, заложен в тях. Изкушението да използваш закона за своя лична облага представлява един особен, бих казал специфичен вид корупция…

— Значи безпокойството ти е породено от системата, така ли?

Той не отговори, но тя търпеливо чакаше. Знаеше, че Улф често прибягва до подобни паузи, че това му е останало в наследство от спокойния живот в Елк Бейсин, Уайоминг. Тишината трябва да проникне дълбоко в съзнанието му и едва след това ще бъде в състояние да премине върху същността на проблема.

Най-сетне главата му леко кимна, от устата му излетя тиха въздишка.

— Успях да засека един маниак, извършил три брутални убийства… Това стана след седем месеца упорит труд. Може би по тази причина поисках да го заловя сам, поддадох се на емоциите… Последиците бяха тежки. Убити бяха едно младо момиче и един от хората ми…

Очите на Аманда бяха тъмни и сякаш бездънни.

— Това наистина е трагично, Улф — промълви тя. — Съжалявам… Но ако искаш да бъда откровена, ще ти кажа, че не вярвам да си проявил небрежност… Познавам те достатъчно добре, за да бъда сигурна. Тревожи те нещо съвсем друго…

Хладните змийчета започнаха да се гърчат в стомаха му.

— Не разбрах кой уби Джуниър, не успях да го усетя… — забързано рече той. — А тази сутрин комисарят ми тръсна и убийството на Моравия… Идвам тук направо от жилището му. И за неговия убиец нямам абсолютно никаква представа… Липсва ми обичайното психическо присъствие, тайнственото сияние…

— Искаш да кажеш, че и в двата случая трябва да има психическо присъствие, но ти просто не си успял да го почувстваш — уточни Аманда.

— Точно така — кимна той.

— Улф — погледна го в очите тя. — Необикновената способност продължава да е у теб… Винаги я усещам, когато се любим, и сега беше тук… — Стисна ръката му и окуражително добави: — Нищо не се е променило.

— Променило се е! — поклати глава той и рязко седна в леглото. — Чувствам се като куче, което си гони опашката, като слепец, на когото липсва белият бастун!

— Значи трябва да разкриеш нещо значително по-сложно от две обикновени убийства — каза тя. — Имаш ли чувството, че убиецът на твоя колега е действал и в случая с Моравия?

— Защо трябва да го имам? Между двете убийства няма нищо общо.

— Може би, що се отнася до конкретните обстоятелства. Но какво ще кажеш за липсата на психическото присъствие, на аленото сияние? И в двата случая не си изпитал нищо, нали? Случайно ли е това?

Змийчетата се плъзнаха по гърба на Улф. Как можа да не обърне внимание на един толкова очебиен факт?

— Бедничкият ми Улф — прегърна го тя и впи устни в неговите. — Имам едно предложение. На теб ти трябва малко разнообразие, а утре вечер Стийви организира купон в „Азбучния град“, ще представя нови художници. Обещава весело прекарване, какво ще кажеш да отидем, а?

— Не мога, Панда — въздъхна Улф. — Комисарят даде да се разбере, че новото разследване е изключително важно от политическа гледна точка и аз едва ли ще имам време за…

Тя запуши устата му с длан.

— Стига, Улф. Познавам те достатъчно добре, за да съм убедена, че вече си се заел за работа и правиш каквото трябва. Но човек не може да работи двадесет и четири часа в денонощието, дори този човек да си ти — Железният кон от състава на „Шошоните“!

— Такъв ли ти изглеждам?

Тя се засмя и нежно го прегърна.

— Наистина си железен. Но и ти си човек от плът и кръв, малко почивка ще ти бъде от полза… — Ръката й се плъзна към слабините му: — Да не говорим, че ще ти оправи и настроението… — Той набъбна между пръстите й и тя отново се засмя: — Ето го и доказателството. Гледа ме право в очите!

Втора главаНю Йорк / Токио

Върнън Харисън, главен патолог на Ню Йорк, беше висок и кльощав мъж с приведени рамене и обидено лице на куче от породата басет. Носеше очила с голям диоптър и с това, по мнението на Улф, се изчерпваха всичките му недостатъци. Беше човек, който успяваше да запази спокойната си и трезва разсъдливост в обстановка на почти истеричен хаос — едно съвсем нормално състояние за всички обществени учреждения на задъхващата се метрополия.

Намираха се в приземието на сградата, разположена на ъгъла на Първо авеню и Тринадесета улица, в която се помещаваше Съдебна медицина. Стаичката беше малка, редом с просторния хладилник, в който се съхраняваха труповете на градските мъртъвци. Наближаваше три следобед, от сутринта насам Улф беше потънал в рапорти. Не научи нищо особено от екипа, извършил оглед в кабинета и жилището на Моравия, заключението на балистичните експерти все още не беше окончателно. Тук го чакаше бележка от директора на полицията Бретхард, който заплашително му напомняше, че не се е отказал от вътрешното разследване по убийството на Джуниър Руиз и настояваше Улф да му предостави всички необходими улики и доказателства. Майстор е на заплахите тоя тип, въздъхна в себе си Улф.

— Успя ли да хвърлиш едно око на онзи трафикант на наркотици Аркильо? — попита.

— Грозна работа — изръмжа Харисън. — Сякаш някой побъркан го е пържил с ацетиленова горелка! — сви рамене и добави: — Но, както казват римляните, „който живее на ръба на бръснача, трябва да очаква и да се пореже“…

Остави електрическия трион за разрязване на кости върху масата. Въздухът тежеше от миризмата на човешка плът.

— Значи горелката му е видяла сметката, така ли?

— Така изглежда — промърмори Харисън и се зае да подрежда инструментите си. — Някой хубавичко е подредил и дясната му ръка…

— Аз бях.

— Е, тогава можеш да драснеш една чертичка повече на дъската…

Улф въздъхна с облекчение. Беше добре, че главният патолог не намира нищо особено в смъртта на Аркильо.

— Какво ще кажеш за Моравия?

— Е, тук вече си се погрижил да ми създадеш работа — промърмори Харисън и дръпна почернялата кожа върху зейналата дупка в гърдите на Джуниър Руиз. — Честно ще ти призная, че не зная какво да кажа. — Пръстите му завъртяха никелираните инструменти, изведнъж заприлича на барабанчик в челото на тържествен парад. — От тоя случай ще ме заболи глава. Направих кръвна проба, всички възможни токсикологични тестове, за които пише по книгите. И нищо — бяла стена… — Улф отдавна беше забелязал, че Харисън прибягва до какви ли не словосъчетания, които говореха за интереса му към жаргона в различните части на огромния град.

— Обърна ли внимание на ружа по бузите му?

— Нищо особено. Първокласна стока, вероятно закупена в скъп бутик — вдигна глава и се взря в лицето на Улф през очилата си. — Няма никакви екзотични отрови, ако това имаш предвид…

— Просто ми трябват отговори — въздъхна Улф. — При това спешно…

— Madre de Dios! — недоволно промърмори Харисън. — Тичам толкова бързо, колкото ме държат краката! — очите му се насочиха към зейналия гръден кош на Руиз: Докато тоя приятел тук е различен… Няма да ми създава проблеми. Някой го е гръмнал от упор с два куршума тридесет и осми калибър, които са отнесли белия дроб и сърцето му…

Улф насочи поглед към жълтеникавото, покрито с кървави драскотини тяло, което доскоро беше подслонявало веселата душа на Джуниър Руиз, и сърцето му се сви.

— Да се върнем на Моравия — въздъхна той. — Някакви следи от наркотици?

— Добър въпрос — кимна патологът и започна да шие гърдите на трупа с дебел восъчен конец. — Гръмнали са го, докато е бил задръстен от кокаин, в това няма никакво съмнение. Дали е бил наркоман с навици? Не. Дали е вземал от време на време?

Улф изчака, докато Харисън продиктува заключенията си пред стоманения микрофон, единственото му желание през това време беше чаршафът час по-скоро да покрие трупа на Руиз.

— И тъй, какво е причинило смъртта на Моравия? — попита най-сетне той.

— Въпрос за един милион долара — промърмори Харисън. — Ще ти кажа какво НЕ Е ПРИЧИНИЛО смъртта му. В момента на изстрелите вече е бил мъртъв. Кокаинът обаче е бил съвсем нормален, в него е липсвала съставката О. Д., която в някои случаи може да доведе до смърт… — Най-накрая дръпна чаршафа над главата на Джуниър Руиз и се извърна към Улф:

— Бих казал, че тази смърт е една голяма загадка за нас, приятелче…

Улф тръгна да си върви, но гласът на Харисън го спря на крачка от вратата:

— Има и още нещо странно около тоя Моравия…

— Какво? — извърна се Улф. Харисън смутено потърка носа си.

— Чувал ли си някой възрастен да лъже за годините си? — попита. — В смисъл, да се прави на по-голям?

— Не. Какъв би бил смисълът?…

— Тъй, тъй — поклати глава Харисън. — Според кръщелното свидетелство Моравия би трябвало да бъде четиридесет и осем годишен. Но по време на аутопсията установих, че имам работа с човек, който е най-много на тридесет години.

Наохару Нишитцу лежеше в пълен мрак. Зад гърба му, отвъд рогозките й полуотворената врата се виждаше заснежената градина, която винаги беше считал за свой храм. Оттам долиташе тихо потракване на изсъхнали бамбукови стебла. Въздухът беше леден, но макар и гол, Нишитцу се чувстваше отлично.

До слуха му долетя тих, едва доловим звук, тялото му доволно се отпусна върху футона. След миг вече Евън коленичеше до него, от стройното й тяло се излъчваше топлина и аромат на екзотични плодове.

— Кажи ми, Евън — прошепна той, докато момичето му поднасяше зеления чай, гъст и горчив. — Щастлива ли си тук?

— Не съм мислила по този въпрос, Нишитцу-сан — отвърна момичето. — „Забранените мечти“ е мой дом откакто се помня. Мой дълг е да бъда тук и да ви обслужвам… — гласът й беше мек като топка памук, която можеш да вземеш в ръце и да моделираш както пожелаеш.

— А била ли си някога щастлива?

— Аз съм доволна, Нишитцу-сан.

— А аз не съм, Евън — изръмжа той. Изявлението му увисна във въздуха като остър бръснач, който всеки момент ще падне върху главата на някой от присъстващите. — Усещам наличието на все по-голямо недоволство.

— Недоволство ли?

— Да — отвърна Нишитцу, без да се помръдва. — Имам предвид лоялността. Нещо, за което до този момент не е ставало въпрос. — Очите му внимателно следяха неясните очертания на профила й. — От историческа гледна точка ние, членовете на „Тошин Куро Косай“, никога не сме имали разногласия, неизменно сме вървели по предначертания път. От векове, още от времето на шогуните… Но сега нещата се променят.

— За предателство ли говорите, Нишитцу-сан?

Той рязко излезе от неподвижното си състояние. Тялото му се надигна и се опря на лакът, ръката му сграбчи китката на момичето, костите й пропукаха.

— Умно момиче!

Евън не издаде никакъв звук, но той усети полюшването на главата й, а миг по-късно — и незабележимата промяна в аромата, който се излъчваше от тялото й. Стана някак по-остър и по-тежък, напоен със страх…

— Да, за предателство! — гласът му беше дрезгав, заплашителен шепот. — Мисля, че някой от близкото ни обкръжение се е обърнал срещу нас и иска да провали плановете ни!

Другата му ръка се стрелна нагоре и стисна голата гръд на момичето. Болката беше толкова силна и толкова неочаквана, че от устата на Евън се изтръгна неволно стенание.

— Ти вероятно не знаеш нищо, нали, Евън?

— Какво?

Беше успял да я стресне и това беше хубаво. Означаваше, че все още може да й се доверява. Въпреки това не отслаби болезнената си хватка, а напротив — усили натиска върху китката и гърдата й. Наведе се над потръпващото й тяло, с удоволствие вдъхна миризмата на бликналата пот, миризмата на страха…

— Този някой би могла да бъдеш и ти, Евън… — прошепна той, наслаждавайки се на страха й така, както познавачът се наслаждава на хубаво вино… — Някой, когото познаваме добре, е решил да ни предаде… Или поне си мисли, че го прави… Това може да си и ти, тъй като отдавна спиш с онзи шпионин Лорънс Моравия…

— Но аз не знаех, че е шпионин! Ако знаех, положително бих се опитала да открия за кого работи!

Нишитцу беше доволен от тъмнината в стаята, тъй като не успя да сдържи усмивката си. Беше изключително доволен от това, което знаеше за двата пола — твърдо и неизменно като отдавна доказана теорема: мъжете са двулични, а жените знаят как да откриват тяхното двуличие.

Нямаше никакво значение, че Нишитцу отдавна знаеше кои са господарите на Моравия. Узна ги още след първия кодиран факс, който онзи нещастен аматьор изпрати от офисите на „Америкън Експрес“ в Гинза. Съдържанието на факса нямаше значение, важен беше адресът, засечен от неговите хора във фирмата.

Не беше необходимо Евън да знае подробности за това. Отдавна беше разбрал, че колкото по-малко знае един човек, толкова по-добре за самия него. Във всеки случай за нея беше отредил друга, по-важна роля. Разхлаби хватката си, веднага усети как приятният аромат на страха започва да се разсейва.

— Кой може да е предателят?

— Не зная.

Беше толкова близо до нея, че устата му докосна бузата и ъгълчето на устата й.

— Малцина могат да бъдат заподозрени. Само няколко души разполагат с достатъчно власт, опит и кураж… — Тънък пласт слюнка запечатваше плътно стиснатите й устни, той изведнъж изпита копнеж да го има… — Мъжът притежава силата и волята, които са необходими на всеки, дръзнал да се изправи срещу нас… А жената — потайността… Какво казва вътрешното ти чувство? Мъж или жена?

— Мъж.

— И аз съм на това мнение. Най-големите ми подозрения са насочени към Шото Вакаре — пусна китката й и със задоволство отбеляза, че тя не направи опит да я отдръпне. — Познавам силата на твоята дарба и в подобни случаи й се доверявам изцяло…

— Винаги съм изпълнявала желанията ви, Нишитцу-сан.

Той не можа да се сдържи и вкуси от влагата върху устните й.

— Скоро пак ще го сториш — прошепна. — С твоя помощ ще открием предателя…

В отговор Евън вдигна глава и изложи на показ дългата си шия. Нишитцу усети как в душата му се надига злокобна страст, безспорно предизвикана от нежната плът, блеснала покорно пред очите му.

Намести се върху нея, бедрата й изчезнаха под могъщия му торс. От устата й се изтръгна сподавен вик, но той вече беше различен от уплашените стенания, които беше издавала преди миг…

Улф реши да не казва на никого за тайната вратичка в гардероба на Моравия, водеща към килията със странните снимки и гротескната скулптура. Не каза дори на Боби, макар че не знаеше причините за това. Някакъв вътрешен инстинкт го предупреждаваше да запази това откритие за себе си, поне на първо време…

Късният следобед беше студен и неподвижен, сякаш годишните времена не съществуваха, а на тяхно място над града се беше спуснал огромен леденосив похлупак, който заплашваше да го превърне в пустиня. Паркира на Трета улица-Изток срещу стара каменна сграда. Партерният етаж беше зает от художествена галерия, разбира се, ако човек може да нарече изкуство парчетата плат и необработена кожа, залепени върху разкривени железа. Зад железните, боядисани в тъмнозелен цвят решетки на прозореца можеше да се види огромна безформена купчина от зелени, пурпурни и жълти предмети, които изглеждаха като зееща рана под елегантен надпис:

Поне името са улучили, помисли си той. Решетъчната врата беше отворена, но въпреки това човек оставаше с чувството, че скулптурите до прозореца попиваха цялата светлина на студения зимен ден.

Вътрешността на галерията беше мрачна и тъмна. Там се разпореждаше болезнено слаба млада жена с тяло като закачалка за дрехи и червена като пожарогасител коса. Цветът на кожата й беше болезнено синкав, очите й бяха силно гримирани, а червилото и лакът на ноктите й бяха по-черни дори от стените на галерията. Всичко това я поставяше по-близко до смъртта, отколкото до живота, а според Улф именно това е била целта й. Много очарователно, помисли си той. Или безкрайно отвратително. Всичко зависи от гледната точка…

През свити устни и стиснати зъби го информира, че името й е Маун. Улф се представи като адвокат, поел грижата за имуществото на покойния Лорънс Моравия. Маун го погледна с отсъстващ поглед и той тикна една от снимките на убития богаташ под носа й.

— О, Лари — прошепна тя. — Значи е умрял? Страхотно! — Толкова й беше опечалението. Сви рамене и добави: — Често идваше тук, разбира се. Харесваше му. Играеше обикновената игра — сякаш случайно е попаднал тук и иска да провери дали галерията ще допадне и на приятеля му… Отначало мислех, че е като всички останали, но скоро разбрах, че ще стане купувач… — Разпечата пакетче дъвка „Базука“ и хвърли една плочка в устата си: — Човек свиква да разпознава посетителите, знаете… Например вие… Още като пристъпихте прага, разбрах, че не сте дошъл да купувате…

— Защо тогава съм влязъл?

Дори ида усети, че я поднася, Маун с нищо не го показа. Наклони глава и започна да го разглежда като мостра от произведенията на неизвестен авангардист. Челюстите й съсредоточено се движеха, след миг пред устата й изскочи най-големият балон, който Улф беше виждал в живота си.

— Помислих, че сте се объркали. Малко по-надолу има един бутик на име „Урбанистичен дизайн“, там продават разни модни стоки…

— Това тук не са ли модни стоки? — разпери ръце Улф.

— А модно ли е изкуството? — отвърна сериозно тя. — То не е предназначено да служи един сезон, а после да бъде захвърлено… Не, то е извън времето, именно това качество го превръща в изкуство… — Очите й следяха бавното му придвижване из галерията, устата й продължаваше да прави балони. — Всички тези неща са произведения на една художничка, казва се Шика… — После в очите й изведнъж се появи безпокойство: — Надявам се, че няма да искате обратно парите на Лари…

— Защо трябва да го правя? — обърна се да я погледне Улф.

— Де да знам — обърка се Маун. — Но след като се появявате тук и… Господи, не знам… — прехапа устни и потъна в изпълнено с неудобство мълчание.

— Кога започнахте да го наричате Лари?

— Нали така се казва? — сви рамене тя и от устата й се показа поредният огромен балон. — Всъщност Лари и аз… — поколеба се, после добави: — Мисля, че именно заради това се отбиваше толкова често… Не беше нищо особено, само дето… — Посочи една матова врата в дъното на помещението и се изкиска: — Една събота отидохме там и се начукахме… Беше бърза работа, защото в галерията имаше посетители… Чувахме ги как се разхождат и си говорят, докато ние се чукахме… много бърза работа…

Бас държа, че е била бърза, помисли си Улф, а на глас попита:

— Кога господин Моравия, тоест Лари… купи своя Шика?

— При откриването — отвърна Маун. — Дойде на купона. Шика беше тук, той си поговори с нея и купи скулптурата… Чакайте да се сетя… Да, преди около седмица… Затова си помислих, че…

— Че искам да върна произведението.

— Да — направи гримаса Маун. — Нещата на Шика не са за всеки, знаете… Честно казано, мислех, че не стават и за Лари… Но той си поговори с нея и после плати…

— Как мислите, възможно ли е да е чукал и нея?

— Не знам — направи поредния си балон Маун. — Може би. Той си падаше по тия неща.

— По кои неща?

— Всички адвокати ли са толкова заковани? — въздъхна Маун и направи плашеща гримаса с черните си устни. — Лари обичаше да чука, но не си падаше по усложненията и обвързването. Поне такова беше моето впечатление…

— Значи тряс-прас, мерси, мадам, и толкоз, а?

— Всички са такива — засмя се Маун.

— Кои всички?

— Ами мъжете като Лари. Бързо го разбрах що за птица е. Баровец, пълен с мангизи… Бас слагам, че се е хранил по разни фантастични места като „Четирите сезона“ и „Лютес“… Искам да кажа, че външно и той беше подвижна закачалка за дрехи като всички останали, само дето отвътре им се хилеше… На другите закачалки, де… Мразеше този начин на живот, просто му беше неприсъщ…

— А кой му беше присъщ?

Маун се извърна да го погледне.

— Лари беше извратен — рече. — Сериозно извратен.

— В сексуално отношение, така ли?

— Че в какво друго?

Той се замисли за момент, после попита:

— А вас върза ли ви?

— Вие негов адвокат ли сте, или психоаналитик? — потръпна леко Маун и устата й изпука поредния балон. — Не го е правил, но честно казано не бих имала нищо против…

— Така ли? — изненада се Улф и неволно се запита дали същества като тази Маун имат родители.

Тя се приближи, в носа го удари острата миризма на екзотичен парфюм.

— И ти ли си от онези шантавите, дето искат всичко да държат под контрол? — попита. — Знам, че повечето мъже са такива, но понякога е много приятно да изпуснеш контрола… Страхотно е, можеш да ми повярваш… Удоволствието имам предвид… — вдигна глава да го погледне: — Обичаш ли удоволствията? Имаш ли някаква представа от тях?

Улф изпита ирационалното чувство, че в следващия миг тая клечка ще го покани в шумната задна стаичка за един бърз сеанс. Част от съзнанието му се питаше какво ли може да получи от нея, а останалата тръпнеше от ужас, че изобщо може да си задава подобен въпрос.

— Каза, че Лари е бил тук с някакъв приятел — леко се отдръпна той.

— Тъй ли? — изгърмя с дъвката си Маун.

— Каза, че е искал да му покаже галерията и се е правел на баровец… И онзи ли беше извратен?

— О, не — засмя се тя. — В никакъв случай. Онзи беше скован и хич не изглеждаше наред…

— Как така?

— Знаеш как — отвърна тя и изви глава. Изведнъж заприлича на някакъв боен петел от неизвестна порода. — Не си ли ги срещал по улиците? Костюмче, подстрижка, стегнат задник над лъскави чепици…

Изведнъж усети, че няма смисъл да я разпитва за повече подробности. В съзнанието му се появи аленото сияние и сред пламъците започна да се очертава едно лице… Красив млад мъж, спортен тип, вероятно възпитаник на Йейл… Насочи психическата си енергия към Маун и изтръгна останалите подробности. Рус, с ярки и пронизителни сини очи…

— Не е от града, нали? — попита.

— Не е…

— Откъде знаеш?

— Непрекъснато повтаряше „Там при нас, в Ди Си…“ и други подобни глупости. — Вдигна глава и го възнагради с онзи особен поглед, който си разменят единствено кореняци нюйоркчани: — Освен това изглеждаше като онзи, дето викал: „Глей, глей к’ви високи къщи!…“

— Искаш да кажеш, че е имал акцент…

Маун се ухили насреща му и Улф изпита чувството, че се е изправил пред някой от онези зловещи канибали от Нова Гвинея, които показват по снимките на „Нешънъл джиографик“.

— Аха…

— Какъв по-точно?

— Май беше южняшки…

— Но по-мек, нали?

— Точно така.

Значи наистина Ди Си2, помисли си Улф.

— А нямаше ли си име тоя приятел на Лари?

— Имаше, как да нямаше — усмихна се Маун, очевидно доволна от този разпит. — И то беше най-интересното в него. Казваше се Мак Джордж Шипли и работеше за федералното правителство…

— За федералното правителство?

— Аха. Лари го попита нещо, не можах да чуя какво… Тоя тип Шипли извади визитна картичка и ме помоли за писалка… Искаше да напише нещо на гърба… Тогава видях името му. Отдолу пишеше, че работи в Министерството на отбраната…

Започва да става интересно, помисли си Улф. Освен, че е шарил нонстоп между Токио и Ню Йорк, Лорънс Моравия си е другарувал и с разни типове от Пентагона… Какво ще изскочи от всичко това? В досието му няма нито дума за връзки с представители на правителството… Явно Лорънс Моравия ще се окаже един доста интересен и заплетен случай…

Направи още една бавна обиколка на галерията, после небрежно попита:

— Видя ли какво написа на картичката този Шипли?

— Аха — усмихна се Маун и облиза устни. Езикът й изглеждаше невероятно розов на фона на чернилката по устата й. — Искаш ли да ти го кажа?

Улф отново изпита тревожното чувство, че ще бъде поканен в тъмната задна стаичка. Там кокалестите пръсти ще разкопчаят колана му, а кльощавият задник ще поиска да бъде обслужен…

— Трябва да си видиш изражението — изсмя се Маун.

Улф се засмя заедно с нея и си даде сметка, че я харесва, въпреки странната външност. Имаше чувството, че зад маската на палаво дете, което иска да шокира родителите си, се крие и нещо наистина добро…

— Беше телефонен номер, кодът започваше с 202… — После го продиктува с такава лекота, сякаш го четеше от електронен бележник.

— Как успя да го запомниш? — учуди се Улф, докато записваше номера в тефтерчето си.

Маун сви рамене, отново го връхлетя острата миризма на екзотичния парфюм.

— Помня всичко. Особено за Лари… У него имаше нещо особено… — изведнъж й стана тъжно, сякаш едва сега осъзнаваше новината за смъртта му.

— Какво ще ми кажеш за тази художничка Шика? — смени темата Улф.

Маун нежно докосна една от скулптурите, в невинността на жеста й имаше нещо познато, нещо, което Улф беше открил в странните снимки, окачени в тайния олтар на Моравия.

— Какво искаш да чуеш? — отвърна с въпрос тя. — Това, което го пише в каталога, или това, което знам?

— Има ли разлика?

Маун се изкиска.

— Знаеш ги творците! Всичко забулват в тайнственост. Колкото повече тайнственост, толкова по-добре. Останалото няма значение, главното е изкуството да говори за тях… Винаги държат зрителят да бъде непредубеден, да пристъпи към произведенията им, без да знае нищо за личността на твореца…

— Аз пък си мислех, че най-много искат произведенията им да бъдат продадени — поклати глава Улф. — Нали повечето от тях мизерстват?

— Може би, но не и Шика — изкиска се отново Маун. — Според мен тя изобщо не се тревожи дали някой ще й купи творбите.

— Защо?

Маун направи поредния балон и бавно го пукна.

— За адвокат задаваш ужасно много въпроси…

— Такава ми е работата. Мисля, че никой нищо не е чувал за тая Шика…

— Когато става въпрос за изкуство, трябва да знаеш към кого да се обърнеш…

— Как мислиш, бяха ли Шика и Лари приятели?

— Харесваха се — отвърна Маун. — Това си личеше само като ги погледнеш… Според мен между тях имаше нещо.

— Някой от тях го е показал?

— Чувах, че си говорят за Токио. Правеха го така, сякаш заедно са били там…

— Къде по-точно?

Маун сви рамене, вълните на екзотичния парфюм отново връхлетяха Улф.

— Говореха за някакво място, наричано „Забранени мечти“… Според мен ставаше въпрос за някакъв клуб… Като познавам Лари, там вероятно са предлагали сексуални оргии.

— Мисля, че ще трябва да си поговоря с Шика — бавно промълви Улф, в съзнанието му отново се появиха странните снимки в скривалището на Моравия. — В Манхатън ли живее?

— Разбира се — кимна Маун. — Държи един апартамент само на три пресечки оттук, но… — хвърли поглед към настолния календар на бюрото си: — … в момента е извън града и ще се върне едва утре.

— Не биваше да го правим толкова скоро — каза Южи Шиан.

— Нямахме избор.

— Но да убиеш човек…

— Беше нещастен случай. Неволна грешка.

Южи погледна майка си Минако. Небето над Токио бавно просветляваше. Вляво от тях се простираше пазарът Тцуки, гора от голи електрически крушки осветяваше купища сребриста риба. Мъже е високи до коленете гумени ботуши поливаха сергиите си с маркучи. Острата миризма на риба ги обвиваше в гъсти вълни, главозамайваща като пенлива бира. Зад гърба им се издигаше тъмната грамада на склада, в който държаха Оракула…

— Аз съм учен, мамо — промълви Южи. — Би трябвало да зная, че процедурите изискват да изчакам…

— Какво? Клиничните изследвания? Знаеш много добре, че в нашия случай това би било губене на време… От опитите с низши организми няма да получим нищо.

Южи извърна глава към реката. Над тъмните води се стелеше лека мъгла, печален и призивен зов на невидими сирени пронизваше неподвижния въздух.

Той кимна с глава, съзнавайки правотата й. Наистина нямаха избор, дори от научна гледна точка. Технологията изисква изпитания, но резултатите от тях го вцепеняваха.

— Ще ти донеса чай, Южи-сан — тихо каза Минако. Отиде до една от многобройните сергии, предлагащи суши и топли напитки, обърна се и погледна сина си. Стоеше сред купищата риба с приведени рамене, настръхнал от утринния хлад. Изглеждаше ужасно самотен. Сърцето й се сви. Обичаше всичките си деца, но Южи беше единственият й син. Дори само този факт беше достатъчен, за да бъде най-близко до сърцето й.

Но Южи притежаваше гениални познания в областта на биохимията, името му беше широко известно в научните среди. Минако поръча чай и се замисли за своя син. Цял живот се беше стремила да го държи далеч от тъмните сили, но сега идваше времето за промяна. Това беше неговата карма. А и нейната.

Южи търпеливо чакаше завръщането на майка си, в душата му цареше чувство за вина. Разбира се, той не би могъл да знае как ще се отрази на Моравия срещата с Оракула, но рискът си беше риск. Отвсякъде го заобикаляха плоски, лишени от цвят очички. Тук-там мърдаха опашки, стоварващи се с плясък върху мокрия бетон. Това беше единственият признак на живот в обречените морски обитатели.

— Заповядай — подаде му димящата чаша Минако. Градът наоколо бавно се пробуждаше, до кипящата като котел дневна суматоха все още имаше часове… Лабораториите за изпитание на Оракула бяха умишлено създадени в този район на града. Тук цяла нощ беше оживено, никой не би обърнал внимание на факта, че в склада постоянно влизат и излизат хора.

— Означава ли това, че всичко трябва да започне отначало? — попита майка му.

Южи се замисли. Този въпрос го измъчваше от момента, в който научи за смъртта на Лорънс Моравия.

— Не мисля — въздъхна най-сетне той. — Нищо не доказва, че сме избрали погрешен път… Едновременно с това ни се губи важна част от мозайката… Образно казано, нашият проблем изглежда така: разполагаме с мощен генератор, който може да даде осветление на един цял град… Но в момента, в който го включим, той изгаря, тъй като е прекалено силен… — Извърна се към нея и вече с убеждение в гласа добави: — Не, няма да започнем отначало. Трябва просто да сменим ключа, чрез който задействаме генератора…

Минако кимна с глава и въздъхна:

— Чувствам се виновна, Южи-сан. Аз бях тази, която те подтикваше да създадеш Оракула. Аз бях тази, която доведе Моравия и го предложи за опитно свинче…

— Но той беше съгласен, мамо. Знаеше на какви рискове се подлага.

— Това означава, че не бива да се чувстваш виновен, Южи-сан — тъжно се усмихна Минако. — Такава е била кармата му…

— Имаш право, мамо — съгласи се Южи. — Въпреки това обаче искам да отида в Сензо-жи…

— Правилно — кимна Минако. — Ще те придружа.

Спуснаха се до брега на реката, взеха едно водно такси и се насочиха към Асакуза. Там беше храмът на Сензо-жи, Издигнат в чест на Канон — будистката богиня на милосърдието. Свято място, където Минако водеше децата си на всеки празник.

Вървяха край дългата редица сергии, предлагащи какво ли не — чадъри от оризова хартия, традиционни дървени гребени, механични играчки и саке… Спряха пред огромната урна за ароматични пръчици до входа, събраха длани и се оставиха да бъдат обвити от гъстия облак дим. Това беше ритуал, чрез който се молеха за здраве.

Изкачиха каменните стъпала и влязоха в храма. Вътре цареше звънлива тишина. Отвсякъде ги заобикаляха високи колони, на които бяха окачени фенери. Високо над главите им се виждаше сводът, изрисуван с красиви фрески. Те показваха сложните драми на японската митология, а за онези, които не вярват в митове — на древната японска история.

Запалиха ароматични пръчици и отправиха към Буда молитвата си за успокоение на мъртвите. Пушекът се извиваше в хладния въздух над главите им.

Познатият ритуал успокои душата на Южи, но на излизане той отбеляза, че майка му продължава да е напрегната.

Навън слънцето правеше героични опити да пробие промишления смог, проснал дебелото си наметало над огромния град. Асакуза блестеше като нереален сън, като странно видение, родено под четката на гениален художник.

Минако потръпна.

— Усещам промяна във въздуха — прошепна тя.

Успял да се нагоди към предчувствията на майка си, Южи леко поклати глава:

— Но тази промяна ще бъде към добро…

— Не — поклати глава Минако. — Стоим на ръба на пропастта, а тя е мрачна и бездънна… — пръстите й нервно се преплетоха: — Нещо мърда в тази пропаст, Южи-сан… Нещо непознато и страшно!

По покрива на колата почукваха дъждовни капки, тежки като юмруци на боксьор. Паркирал на няколко метра от „Урбанистично разложение“ Улф гледаше как екип на фирмата за поддръжка на уличната мрежа напразно се опитва да запуши дълбока дупка в асфалта, от която бликаше обилна вода.

Беше набрал номератора на Министерството на отбраната във Вашингтон и в продължение на доста време имаше чувството, че е баскетболна топка, подхвърляна от отдел на отдел в огромната бюрократична машина, която все не можеше да открие тайнствения си служител Мак Джордж Шипли — приятеля на Моравия. Изглежда никой не желаеше да поеме отговорност за съществуването на този Шипли, което означаваше две неща: или Шипли е нарочно държан на сянка, или Маун му беше предоставила погрешна информация.

Улф въздъхна и се изключи от сложната електронна мрежа на военните. Набра номера на свой познат, който работеше в нюйоркския отдел на ФБР. Едва ли имаше ченге от градската полиция, което може да каже, че поддържа приятелски връзки с някой от агентите на ФБР, но от време на време служителите на двете ведомства си вършеха взаимни услуги, макар отношенията помежду им да приличаха на пясъчна кула, готова да рухне при първия полъх на вятъра.

Улф остана със слушалка в ръка, докато Фред — агентът на ФБР, захранваше компютъра си с необходимите сведения.

— Шибана работа — промърмори онзи и Улф изпита известна симпатия към него, тъй като сам беше добре запознат със сложната бюрократична система, чиято съпротива трябваше да преодолява всеки път, когато му трябваше спешна информация.

— Слава Богу — промърмори най-накрая Фред. — Успях да вляза в архивата на Министерството на отбраната. Как се казваше твоят човек?

— Мак Джордж Шипли.

— Добре, почакай малко.

Оттатък улицата шефът на ремонтната бригада влезе в камионетката и опря телефонна слушалка до ухото си. Вероятно иска подкрепления, помисли си Улф. После видя жената.

Стоеше на ъгъла, над главата й беше разтворен чадър от оризова хартия. Улф напрегна взор, но пелената на дъжда му пречеше да види лицето й. Носеше черни обувки с високи токчета, чийто лак меко проблясваше на светлината на светофара. Поличката й също беше черна и изключително къса, разкриваща великолепно издължени бедра. Черното кожено яке, обсипано с метални копчета и ципове, стигаше някъде до под талията й. Слезе от тротоара и Улф за миг зърна бялото лице с тъмни очи, изключително красиво и без съмнение ориенталско. Японка? После гледката му беше препречена от дългото туловище на тежък камион. Когато грохотът на мотора му заглъхна в далечината, на ъгъла вече нямаше никой.

Улф примигна, но издължените бедра на японката останаха запечатани върху ретината му и упорито отказваха да я напуснат.

— Там ли си, приятел? — прозвуча в слушалката дрезгавият от тютюна глас на Фред. — Съжалявам, но твоят Мак Джордж Шипли го няма в компютъра на Пентагона.

— Сигурен ли си? — попита Улф и затвори очи. Красивата жена отново отказа да напусне съзнанието му, дори напротив — видя с още по-голяма яснота съблазнително опънатите й бедра на ръба на тротоара.

— Има един Шипли в отдел „Снабдяване“, но той е Уилям Х. Друг Шипли — Доналд Р., работи в счетоводството. И това е всичко…

— Трябва да е там! — настоя Улф.

— Значи аз не го виждам — изръмжа Фред.

— Как така? — учуди се Улф и мисълта за японката изфиряса от съзнанието му.

— Секретни файлове, приятел. Всички правителствени учреждения имат такива… За в случай, че някой се осере… Тогава типчета като твоя Мак Джордж не можеш да ги откриеш на ведомост, ако ще да си самият директор на ФБР!

— Искаш да кажеш, че Шипли или не съществува, или е секретен агент, така ли?

— Горе-долу — промърмори Фред. — Слушай, направих каквото можах, време е да си гледам и моята работа!

Улф прекъсна разговора, очите му се насочиха към облака бяла пара от дупката в асфалта, който бързо се разпръскваше от ледените капки на дъжда. Какво общо е имал Лорънс Моравия с агент от Министерството на отбраната? Или Маун, увлечена в играта на котка с мишка, му е пробутала фалшива информация?

Извади бележника си и втренчи поглед във вашингтонския номер, който намацаната мадама му беше продиктувала, без нито за миг да се запъне. Пое дълбоко дъх, после бавно започна да го набира.

В ухото му прозвучаха седем сигнала и той вече се готвеше да затвори, когато нещо прещрака и вместо очаквания монотонен глас на телефонния секретар в слушалката се разнесе съвсем истински мъжки глас:

— Шипли.

Сърцето на Улф пропусна един такт.

— Мак Джордж Шипли? — пожела да се увери той.

— Да. Кой се обажда?

Тенор, при това съвсем младежки. Пред очите на Улф изплува портретът, който му беше нарисувала Маун. Представи се и попита:

— Познавате ли човек на име Лорънс Моравия?

— Нали нямате нищо против, ако направя справка с висшестоящия ви офицер? — попита Шипли. — Дайте ми номера на значката си и телефон, на който мога да ви открия. Ако всичко е наред, ще ви позвъня в рамките на десет минути.

Улф се подчини и прекъсна разговора. Сега ще чака да бъде проверен от един шпионин. Интересна ситуация! Отново се запита защо Моравия е пътувал толкова често до Япония и обратно. Ако Шипли е таен агент на Пентагона, той положително има достъп до секретни материали, заради които всеки може да бъде убит. Изведнъж си даде сметка, че прави опит да влезе в една игра, която няма нищо общо с ежедневните му занимания.

Отсреща се появиха още два автомобила на фирмата по поддръжка. Хората с жълти мушами станаха повече, около мястото на повредата бяха струпани пневматични чукове и друго оборудване, движението започна да се задръства. Улф имаше чувството, че авеню „С“ всеки момент ще бъде затворено.

Замисли се за обаждането, което току-що беше осъществил, най-вече за паузата, настъпила след седмото позвъняване. Без съмнение сигналът е бил прехвърлен някъде и това някъде можеше да бъде както в съседния щат, така и на другия край на глобуса.

Телефонът бръмна и той почти подскочи от изненада.

— Матсън — изрече задъхано в слушалката.

— Наистина сте вие — отвърна му познатият тенор с някакво едва доловимо снизхождение. Сякаш психиатър успокоява превъзбудения си пациент. — Бързам да отговоря на въпроса ви: да, наистина се познавах с Лорънс Моравия.

— За вас ли работеше?

— Господин Матсън — въздъхна Шипли, пропускайки званието на Улф. — Мисля, че ще е по-добре да се срещнем. Вземете совалката утре сутринта в единадесет. На летището хванете някое такси и карайте към Китайския квартал. На улица „Х“ има един китайски ресторант, казва се „Феникс“. Точно в един ще бъда там.

Около дупката в асфалта бяха подредени ярко оцветени прегради, движението беше блокирано. Хората в колите търпеливо чакаха намесата на полицията и пренасочването на трафика. Но за момента изход нямаше.

Директорът на полицията Джак Бретхард беше полицай от кариерата и притежаваше всички необходими качества, за да стигне до върха. Не на последно място сред тях бяха умението му да се справя с уличните безредици и да си прави умела реклама. Някак успяваше да се разбере и с телевизионните репортери, от които, общо взето, всички полицаи се страхуваха. Пред тях представяше в добра светлина не само себе си, но и кмета и главния комисар — нещо, което не можеше да остане незабелязано и което наистина представляваше забележително постижение. Кметът Джеймс Оливъс беше пуерториканец от второ поколение и тепърва трябваше да се доказва като политик. Нещастно стечение на обстоятелствата обаче го накара да назначи за главен полицейски комисар Хейс Уокър Джонсън, който освен черния цвят на кожата си притежаваше и значителна доза инат. До това назначение двамата минаваха за приятели, но след него се превърнаха в заклети врагове и когато заставаха пред телевизионната камера, всеки жител на града очакваше интересни сблъсъци.

Бретхард притежаваше всички качества, необходими за танц сред това етнополитическо минно поле, умееше по превъзходен начин да се възползва от откритата вражда между двамата си шефове. Успя например да се превърне в необходима съставна част от имиджа на кмета пред обществеността — една особено трудна задача предвид факта, че и той е черен като Хейс Уокър Джонсън и всички автоматически ги поставяха в един лагер.

Разбира се, мечтата на Бретхард беше да замести първо единия, а после и другия… Нищо не пречеше на мъдрите му ходове към осъществяване на тази мечта до появата на лейтенант Улф Матсън.

Никак не го обичаше. Не вярваше в дарбата му, предпочиташе да се обляга на трудните, но проверени от живота методи за полицейско разследване. Изпитваше дълбока ненавист към Улф заради интереса на големците и репортерите към него, беше твърдо убеден, че той — Джак Бретхард, заслужава този интерес, и никой друг.

Бретхард беше човекът, който майсторски препрати искането на комисаря за служебни помещения на екипа на Улф към блатистото дъно на бюрократичната машина. Оттам нищо никога не се появяваше обратно. Пак той беше човекът, който направи всичко възможно да извлече дивиденти от убийството на Лорънс Моравия. Получил пръв съобщението за смъртта, той забави рапорта си до комисаря достатъчно дълго, за да стори необходимото. Провери присъствената книга и веднага разбра, че Улф вече е повикан в дома на Джонсън, това му даде необходимото време да поеме следствието в свои ръце. Временно, разбира се, но съвсем достатъчно, за да привлече вниманието на репортерите към себе си, а не към проклетия Матсън. В хода на това следствие щеше да се опита, както винаги, ловко да дискредитира противния шеф на Отдела за тежки престъпления.

Бретхард седеше в „Клансис“ — една от многобройните ирландски кръчми в центъра на града. Въздухът вътре беше така обилно напоен с миризмата на бира, че човек би могъл да утоли жаждата си само с няколко дълбоки вдишвания и издишвания.

Бретхард обичаше да идва тук най-вече защото хората с неговия цвят на кожата избягваха подобни заведения, а униформени полицаи се отбиваха само когато се налагаше да усмиряват развилнелите се посетители. В този час на денонощието имаше на свое разположение абсолютно целия бар.

Висеше пред чаша бира и чакаше появата на Ричардс Кавалера. Онзи скоро застана на прага и бавно се огледа. Видя Бретхард и се насочи към масата му.

— Ще пиеш ли една бира, братовчед?

— Защо не? — отвърна Ричардс, свали мократа мушама от раменете си и я тръсна на свободния стол между двамата.

Бретхард направи знак на дебелата келнерка с изрусена коса и изкуствени мигли, която сякаш беше изскочила от реклама на кренвирши през 70-те години, и миг по-късно пред тях се появиха две големи халби с бира.

— Какво ми носиш? — попита Бретхард, прибягвайки автоматически до уличния жаргон. Разговори от този характер му носеха осезаемо облекчение, от време на време се чувстваше дълбоко омърсен от контактите си с белите.

Ричардс Кавалера отпи внушителна глътка и бирата в чашата му намаля наполовина.

— Много ми се ще да съм сто процента убеден, че постъпвам правилно — промърмори той.

— Какво значи „постъпвам правилно“? — сряза го Бретхард. — Ако ние, братята по кръв, не се държим заедно, кой ще ни помогне? Може би гадните бели? Никога, братовчед. Може би Оливъс? Още по-малко. Единствената му грижа е да си пази задника и да подлага лапа на тъпаците, които са го избрали… Остава шибаният Хейс Уокър Джонсън, господин Моето лайно мирише по-другояче от лайната на останалите негри, господин, моята служба ме прави готин като всички бели задници, затова нека бъда вашето покорно негърче!… — Бретхард отметна глава, пое си дълбоко дъх и бавно започна да се успокоява. Изведнъж заприлича на сбръчкана костенурка. — Затова казвай какво ми носиш, братовчед! Твоят началник Улф Матсън е гадно копеле и ще направи всичко възможно да ми попречи, когато дойде времето да се отървем от лайна като Джонсън и Оливъс! Затова го искам на тепсия, Ричардс! Тук и сега!

Кавалера мълчаливо кимна с глава.

— Все още не разполагаме с нищо конкретно — започна той. — Едновременно с това имам чувството, че нещо не е наред около разследването на случая Моравия. Боби Конърс се държи много странно… Отдавам го на факта, че са гръмнали Джуниър направо пред очите му, но ми се струва, че крие нещо…

— Интересно — промърмори Бретхард и механично погали мустачките си. — Получих писмения ти рапорт за убийството на момичето, Руиз и Аркильо… В него нямаше нищо особено.

— Това беше моята гледна точка — промърмори Ричардс и отново надигна халбата. — Но лейтенантът също е бил там, а и той се държи някак странно… Не говори с никого, по цял ден зачезва, без да оставя координатите си…

— Още по-интересно — въздъхна Бретхард и отпи глътка бира. — Много ми се ще да го пипна в нещо незаконно това копеле и веднъж завинаги да се отърва от него… — намигна на Ричардс и добави: — Какво ще кажеш, ако взема да му пусна един-двама брояча? Може пък да хванем някоя хубава бяла риба, а?

— Прави каквото искаш, само не забърквай и мен! — уплашено го изгледа Ричардс. — Май наистина не знаеш какво представлява копелето! В момента, в който му пуснеш броячи, той ще ги усети! И тогава или ще ги направи свои хора, или ще им откъсне главите!

— Не се безпокой, братовчед — усмихна се Бретхард и отново поглади мустачките си. — Няма да направя нещо, което би застрашило позициите ти в екипа на Матсън. Нали те счита за ценен кадър, копелето му с копеле!

Трета главаВашингтон / Токио

Совалката Ню Йорк — Вашингтон стовари Улф на летище „Нешънъл“ с петнадесет минути закъснение. Пътуването беше кратко, но неудобно, през цялото му времетраене имаше чувството, че са го натъпкали във фургон за превоз на добитък. Слезе от самолета, протегна се и вдигна яката на коженото си яке. Ръмеше ситен дъждец, на стоянката за таксита вече се беше образувала опашка. Улф се присъедини към нея, очите му внимателно опипваха околното пространство. Не видя нищо подозрително, но въпреки това реши да вземе предпазни мерки. Когато му дойде редът за такси, той изведнъж размаха ръце, излезе от опашката и се върна в сградата на терминала — сякаш беше забравил нещо важно. Изчака пет минути, после отново излезе на тротоара. Опашката се беше стопила и той скочи в първото свободно такси.

Китайският квартал на Вашингтон беше значително по-малък от този на Ню Йорк, мрачен колкото него, но някак по-чист. А самата улица „Х“ беше задръстена от толкова много сергии за пържена храна, че човек оставаше с впечатлението за пребиваване в Хонконг.

Ресторант „Феникс“ се отличаваше от десетките си събратя, наредени край двата тротоара, само по едно — над тесния му вход бяха прикрепени две пластмасови кучета „Фу“, които леко помръдваха на вятъра. Вътре цареше приятен сумрак. Стените бяха облицовани с фалшив махагон, въздухът тежеше от аромата на задушен ориз, оцет, лютиви подправки и соев сос.

Наближаваше един часът и повечето от масите бяха заети. Улф откри една свободна в ъгъла и се плъзна на скамейката с изкуствена седалка, която някога е била боядисана в червено.

Появи се пъргав като невестулка келнер, който пусна на масата лепкаво меню, напълни чашата пред Улф с горещ чай, а до нея постави метална гарафа. В един часа прегладнелият Улф си поръча лютива супа, в един и пет минути тя вече беше на масата му, придружена от купа с изсушени макарони и малка чинийка кисело зеле.

Привърши със супата, която се оказа наистина добра, после се пресегна да опита макароните, които не бяха нищо особено. В същия момент от една маса в дъното на ресторанта се надигна висок и строен азиатец, който бавно се насочи към него.

— Господин Шипли се извинява за закъснението, господин Матсън. — Азиатецът замълча и остана като закован на мястото си.

Улф протегна ръка и напълни втора чаша с чай. Азиатецът кимна и се плъзна на пейката срещу него.

— Не сте китаец — рече Улф.

— Японец съм — отвърна онзи. — Но китайската кухня ми харесва, нямам нищо против и американските сандвичи със сирене… — протегна ръка през масата и се представи: — Джейсън Йошида.

— От колко време ме наблюдавате, господин Йошида? — присви очи Улф.

— Наблюдавам не толкова вас, колкото всичко около вас — отвърна японецът.

— Никой не ме е проследил, ако това ви тревожи — рече Улф.

— Това винаги ме тревожи — въздъхна Йошида, опразни чашата пред себе си и се надигна: — Ще тръгваме ли? Господин Шипли ви очаква… — Улф понечи да извади портфейла си, но онзи го спря: — Сметката е уредена, господин Матсън. Това влиза в задълженията ми…

Вместо към изхода, Йошида го поведе към дъното на ресторанта. Прекосиха тесен коридор с телефонен автомат в ъгъла, минаха покрай кухненските помещения и се озоваха на задната уличка. Свиха зад ъгъла вляво, извървяха една пресечка и отново свиха наляво. Там, под знака за забранено паркиране, ги очакваше черен „Торъс“ с правителствени номера.

Йошида седна зад волана, направи една обиколка на квартала и излезе отново на улица „Х“. Оттам поеха на запад.

— Работите за Шипли, така ли? — попита Улф.

— Нещо такова — промърмори неохотно Йошида и Улф разбра, че разговор няма да има.

Излязоха на авеню „Масачузетс“, караха по него до площад „Дюпон“, после свърнаха по авеню „Кънектикът“ и поеха на северозапад, покрай парка Рок Крийк. Отминаха северния му край и Йошида сви надясно по Тилдън стрийт, после веднага вляво по авеню „Линтън“.

Колата се плъзна между разтворените криле на висок портал от ковано желязо и Йошида изведнъж възвърна словоохотливостта си.

— Имението Хилууд принадлежи на Марджъри Мериуедър Поуст, но някога, в началото на XVIII век, то е било част от две хиляди акра плодородна земя, собственост на Айзък Пиърс. — Кимна с глава на възрастен мъж с непозната за Улф униформа, вероятно представител на частна охранителна фирма. Пътят се извиваше по посока на невисок хълм. В подножието му се издигаше солидна къща от червени тухли, която, според акуратно поднесената информация от Йошида, била построена през 1926 година.

Спряха пред входа, но Йошида не изключи двигателя и не направи опит да излезе.

— Зад къщата има пътечка, която се спуска към малко хълмче. Тръгнете по нея и ще стигнете до разклонение. Поемете наляво. Ще видите малка руска дача, след нея има дървена хижа.

Йошида замълча. Улф почака известно време, после попита:

— Това ли е всичко?

Японецът се обърна да го погледне, в дъното на очите му се появи леко притеснение.

— Господин Шипли чака — прошепна той с такъв тон, сякаш това беше непростимо провинение от страна и на двамата.

Информацията беше точна до сантиметри. Миниатюрната дача сякаш беше излязла направо от приказките, след нея действително се показа солидна горска хижа. Улф отвори вратата и веднага усети разликата в температурата и влажността. Това означаваше само едно — вътрешността на хижата беше херметически изолирана.

Разбра и защо. Помещенията бяха превърнати в музей, където споменатата в началото госпожа Поуст съхраняваше богатата си колекция от индиански вещи, сред които личаха бойни скалпове, мокасини с мъниста, старателно изрисувани бойни барабани и фино бродирани наметала. Тук беше затворена част от историята на Великата американска равнина…

Улф беше толкова впечатлен от богатата колекция, че почти не обърна внимание на младия мъж, който се надигна да го посрещне. После паметта му механично започна да го сравнява с образа, който беше изтръгнал от съзнанието на Маун: късо подстригана руса коса, приятно издължено лице с блестящи като порцелан сини очи, които донякъде компенсираха слабоволевата брадичка. Беше облечен в униформата на държавните служители, обичайна за Вашингтон — тъмносин костюм, колосана риза и строга вратовръзка на райета. Едва ли биха му обърнали внимание в която и да било правителствена институция на столицата.

— Господин Матсън — протегна ръка младежът. Усмивката му беше толкова жизнена и енергична, че положително би излекувала грип от разстояние. Ръкостискането му беше твърдо и излъчваше сигурност.

— Предполагам, че вие сте господин Шипли…

Младежът се засмя още по-широко и изведнъж заприлича на безгрижно дете.

— Моля да ме извините за промяната, но тя беше наложителна, просто като предохранителна мярка.

Улф си напомни, че всички шпиони страдат от манията за преследване.

— Вашият господин Йошида изглеждаше загрижен, че някой ме е проследил до Китайския квартал. Кой би го сторил?

— Насам, моля — рече Шипли и посочи дървената стълба вдясно от входа. Тя водеше до нещо като малко балконче, от което се виждаше цялата експозиция, а на преден план грееха две великолепни, тъкани на ръка индиански одеяла.

Улф сложи ръка на парапета от полирано дърво.

— Първият ми въпрос е: бил ли е Моравия агент на Федералното правителство и ако е бил, защо нито един федерален агент не се появи на мястото на убийството му? Имахте идеалната възможност да попречите на разследването ми и от това положително би се получил вълнуващ трилър…

Шипли се засмя.

— Харесвате ми, господин Матсън. Очевидно пространството между ушите ви е изцяло запълнено с мозък. Вече ме предупредиха за това, но все пак исках да получа лични впечатления…

— Предупредиха ли ви? — присви очи Улф. — Кой?

Шипли напълни дробовете си с въздух, очите му се насочиха към колекцията, акуратно подредена под стъклени похлупаци.

— Обърнете внимание на това място, господин Матсън — прошепна той. — Не ви ли прилича на храм?

— Прилича ми на нещо, което съвсем не изяснява нещата.

— Информацията е недостатъчна и закъсняла, нали? — кимна с глава Шипли. — Мога да ви разбера…

— Съмнявам се — тръсна глава Улф.

Шипли понесе удара, без да мигне.

— Все пак много хора са обичали индианците — рече. — Като баща ви, например…

Улф разбра защо е бил поканен именно тук — в музея, съхраняващ национални реликви. Искаха да му внушат без много приказки и без папка с името му на корицата, че тези хора, които и да бяха те, знаят отлично кой е той, какъв е бил, кои са важните неща в живота му… Или поне си мислят, че знаят.

— Трябва ли да ви покажем досието, което имате при нас, господин Матсън? — небрежно попита Шипли.

— Не.

Шипли доволно кимна с глава. Уточняващите въпроси останаха зад гърба им, вече можеше да премине върху основната тема.

— Лорънс Моравия работеше за нас, господин Матсън. Но съвсем неофициално.

— Бихте ли се пояснили?

Шипли се обърна към него, сините му очи изглеждаха неестествено ярки на фона на скритото осветление. Май ще се окаже, че носи контактни лещи, помнели си Улф.

— Името на Моравия не фигурира в архивите на отдела. Няма доене, няма микрофишове, няма компютърни дискети. Заплащаше му се в брой от фонда, който между нас наричаме „оперативен“. Запомнихте ли всичко това?

— Искате да кажете с парите, които са придобити от агенти на противника и не са осчетоводени никъде, нали?

— Наистина сте отличникът на класа! — похвали го с доволна усмивка Шипли. — Между другото, случайно да сте усвоили занаята си в чужбина, например във Виетнам?

— Имали сте съгледвач на летището?

— Да — призна Шипли. — Но както забелязахте, никои не ви проследи до Китайския квартал, включително и нашите хора. Справихте се отлично и господни Йошида не би трябвало да се тревожи…

Улф изпусна въздуха, който от известно време насам беше задържал в дробовете си. Действително се намираше на терен, който нямаше нищо общо с дейността му в Градското полицейско управление на Ню Йорк. И сега неволно се запита докога ще му позволят да остане на този терен. В това отношение го очакваше изненада.

— Ще отговоря по-пълно на въпроса ви — продължи Шипли. — Не изпратихме свои хора в Ню Йорк, защото не искахме да пречим на разследването ви.

— Това е изненада — поклати глава Улф. — За пръв път чувам, че федералните агенти, доброволно се отказват от подобна съблазън. Особено като се има предвид фактът, че Моравия е бил ваше гълъбче…

— Само неофициално — припомни му Шипли, пристъпи крачка напред и понижи глас: — Думата неофициално в случая е ключовата дума. Моравия беше агент със специално предназначение, което означава, че официално той си оставаше обикновен гражданин. Представяте ли си на какви въпроси трябваше да отговаряме, ако бяхме пратили свой екип за разследване на убийството му? Не, не искам дори да си го представяте!… — Пристъпи покрай парапета по посока на стълбата. Сякаш искаше да бъде сигурен, че никой не се качва по нея. Улф го последва. — А сега искам и вие да ми отговорите на един въпрос: как се добрахте до личния ми телефонен номер?

Улф му разказа за посещението си в „Урбанистично разложение“ и спомените на Маун.

— Ето защо официално ни е забранено да контактуваме с цивилни — мрачно поклати глава Шипли. — Примерът е много показателен. Дори веднъж да сториш това, излагаш на риск цялата си кариера.

— Върху какво работеше Моравия? — приведе се над перилата Улф.

— Не мога да ви кажа — поклати глава Шипли. — Въпросът е свързан с националната сигурност.

— Това означава, че умишлено ми връзвате ръцете. Разследването е достатъчно сложно и вече съм убеден, че Моравия не е бил убит нито от конкурент в бизнеса, нито от личен враг, нито от някой случайно проникнал в сградата грабител… Трябва да ми кажете нещо. Да ми дадете поне насоките…

— Най-лошото в цялата работа е, че не мога да ви предложа абсолютно нищо, но въпреки това вие ще продължите да работите по случая — тъжно въздъхна Шипли.

— Моля?

— Нещата са ясни, господин Матсън. Вие сте човекът, който ни трябва. Не сте военен, имате репутацията на най-добрия детектив в отдела за тежки престъпления, разполагате с полуавтономен екип и пълната подкрепа на Главното полицейско Управление в Ню Йорк. А в по-личен план ще ви призная, че няма да се откажа от вас, дори животът ми да зависеше от подобно решение! Особено след това, което ми разказахте…

Улф изпита неприятното чувство, че времето му за разследване на случая Моравия бързо изтича. Това не биваше да допусне.

— Аз едва ли мога да бъда наречен цивилен гражданин — изтъкна той.

— Такъв сте, поне що се отнася до моята служба — бледо се усмихна Шипли:

— Но общо погледнато ние и двамата сме ченгета, нали?

Яркосините копчета се заковаха в лицето на Улф. Зад втренчения им поглед за миг се долови някаква безпомощност — неясна и мимолетна като жуженето на муха в лятна нощ. Шпионинът имаше нужда от помощта на ченгето. После над очите отново се спусна безизразната завеса от син порцелан. Във въздуха остана едва доловимата следа от чувствата, които бяха развълнували Шипли, и Улф не пропусна да я улови. На даден етап това можеше да му бъде от полза.

— Ние с вас сме членове на едно и също братство — продължи на глас Улф. — Ние сме аутсайдери, които ходят по въже между светлината и мрака, живеем ден за ден, в постоянна опасност…

По лицето на Шипли се разля широка усмивка.

— Виждам накъде биете, господин Матсън…

— Лейтенант Матсън!

— Правилно, забравих — кимна Шипли. — Но разлика няма, лейтенант Матсън… Излишно е да търсите някаква връзка между нас. Вие сте ченге, наистина… Дал сте клетва да спазвате законите, нали? Докато аз не се чувствам обвързан от подобно нещо, моята клетва е друга — да се боря с всички сили за суверенитета на Съединените американски щати! Независимо от средствата!

— Значи такава е вашата клетва, господин Шипли.

— Ха-ха! — изсмя се онзи. — Да, сър, наистина е такава, макар че хора като мен я дават при по-особени обстоятелства. — Усмивката му се стопи, главата му тъжно се поклати: — Направо ме е срам, че не мога да работя с човек като вас!

Обърна се към стълбите, но гласът на Улф го спря:

— Без мен няма да научите нищо за убийството на Моравия. Как ще процедирате тогава?

— Ще куцукам напред, доколкото мога — сви рамене Шипли. — Сбогом, лейтенант. Това беше последната ни среща.

Улф го изчака да стигне първото стъпало и едва тогава се обади:

— Кажете ми само едно нещо, Шипли. През коя година е роден Моравия?

Онзи се обърна, на лицето му беше изписано искрено любопитство.

— Хиляда деветстотин четиридесет и четвърта, двадесет и трети ноември…

— Сигурен ли сте?

Усети как любопитството на Шипли нараства.

— Най-добре кажете какво имате предвид — предложи той.

— Ще ви кажа — промълви Улф и бавно тръгна към него. — След като Моравия е на четиридесет и осем години, защо главният патолог на Ню Йорк е готов да се закълне, че е правил дисекция на органи, които едва ли надхвърлят тридесет?

Шипли дълго мълча. Духовете на американските равнини мощно пулсираха под стъкления си похлупак, въздухът сякаш потъмня от безмълвната им песен.

Най-накрая се размърда, сякаш се пробуждаше от дълбок сън. Ръката му леко се повдигна.

— Най-добре е да ме последвате, лейтенант.

Нишитцу беше освежен и пълен с енергия. Обикновено отбягваше да се възхищава на собствените си постижения, защото отлично знаеше до какви провали може да доведе подобно чувство. Но този път си позволи да изпита дълбоко задоволство от факта, че беше успял да завербува Евън. В „Забранените мечти“ я обичаха и й вярваха. Вероятно защото тя единствена от всички обитатели никога не беше излизала извън стените на този дом. Дори само поради този факт Евън беше специален случай, но тя имаше и още ред положителни качества. От нея се излъчваше невинността на дете. Физически тя действително приличаше на дете, но едновременно с това притежаваше остър, необикновено надарен и аналитичен ум.

Зает с тези мисли, Нишитцу бавно прекосяваше малката вътрешна градина, прорязана от паяжината на тънки снежни преспи. Вдигна глава към футуристичните кули в центъра на Токио. „Тошин Куро Косай“ — Обществото на „Черният кинжал“, се разви и узря някак прекалено бързо, заплахата от разруха вече увисваше над главите им. Всички вървяха по ръба на бръснача и проникването на Моравия в техните редици беше ярко доказателство за това. Друго доказателство беше и наличието на предател в редиците им.

Спря точно в средата на градината. Пред очите му изплува мигът, в който Достопочтената майка отвори очи — светли и искрящи като диаманти, а от устните й се отрониха мрачни слова: Някой е тръгнал срещу нас. Действията му са сложни и добре прикрити, опасността е особено голяма, защото целите му са ясни.

Винаги се вслушваше в думите на Достопочтената майка, защото тя никога не грешеше. Виденията й бяха страховити, но верни, той така и не можеше да разбере коя е тъмната сила, която ги предизвиква. Но винаги я изслушваше внимателно, вземаше предвид предупрежденията й и действаше в съответствие с тях. Евън обеща да открие предателя и положително ще го стори.

Продължи напред. Стана му студено, защото беше излязъл без връхна дреха. Стигна до една плъзгаща се врата, събу обувките си и коленичи. Влезе вътре на ръце и колене, в строго съответствие с древните традиции.

Най-напред зърна Минако Шиан. Тя беше майката на Южи Шиан — президента на „Шиан Когаку“, един от най-могъщите търговско-промишлени концерни в Япония. Именно от него се нуждаеше Нишитцу. Минако беше забележителна жена, красива и привлекателна, въпреки тежестта на годините. Нишитцу честно признаваше пред себе си, че би я предпочел пред жени, които са два пъти по-млади от нея. Блестящите очи надничаха под гарвановочерна коса, прибрана в стегнат кок, продълговатото й лице излъчваше онази привлекателна сила, която мъжете обикновено откриват в гъвкавото тяло на младата си любовница. Нишитцу имаше чувството, че се изправя пред отворената врата на нажежена пещ…

Усети присъствието и на още една жена. Тя беше малко встрани от него и винаги беше тук — още от съграждането на „Забранените мечти“. За момента предпочете да не гледа към нея, тъй като всеки поглед към Достопочтената майка приличаше на поглед към ослепителния диск на слънцето.

— Съжалявам за приятеля ви Моравия-сан — промълви Нишитцу, макар в душата си да не даваше пет пари за него. Той просто си беше получил заслуженото.

— Предполагам, че постъпих малко безразсъдно, като го доведох тук — кимна Минако.

— В това отношение всички имаме вина — обади се Достопочтената майка, гласът й прозвуча като тътен на далечна лавина.

— Точно това се оказа от полза — каза Нишитцу. — Безразсъдната невинност ни позволи да се справим с него по наистина безупречен начин, именно тя го накара да забрави предпазливостта…

— Знаем кои са господарите му и ще се погрижим за тях — каза Достопочтената майка. — Но сега сме изправени пред друг, по-належащ проблем. Който съществува тук, в собствения ни двор…

Нишитцу кимна с глава и се обърна към Минако.

— До този момент ние стриктно изпълнявахме желанието ви да не замесваме в нашите операции Южи-сан, вашия син — започна той.

— За съжаление обаче това вече не е възможно — вметна Достопочтената майка.

— Какво се е случило? — попита Минако.

Нишитцу стана и пристъпи по чорапи към дъното на помещението. Спря до прозореца и насочи поглед към градината, осветена от бледите слънчеви лъчи. Беше човек, който владееше до съвършенство енергията на тялото си и неподвижното състояние на духа си. Говореше се, че тази градина е изградена изцяло според неговите изисквания, от нейните елементи — речни камъни, бамбук, чакъл, вода, гранит и стройни кленове — той черпи неизчерпаемата си енергия. Може би по тази причина е осъдил на смърт архитекта (така поне твърдяха слуховете). Не искал тя да бъде повторена другаде, не искал двойник на своя великолепен храм… Архитектът бил погребан в градината, духът му продължавал да витае над нея и подхранвал Нишитцу не по-зле от ежедневно приеманата храна — главно ориз и риба…

— Ето какво се е случило — тихо промълви Нишитцу. — Сред нас има враг, действията му вече започват да се усещат. — Необикновеното му око с цвят на опал следеше внимателно изражението на Минако. Търсеше леко потрепване, ускоряване на пулса или дишането, незабележимо изпотяване. Но не откри нищо.

— Трябва ли да свързваме това положение с появата на Моравия? — попита тя.

— Добър въпрос — отвърна Нишитцу и отново се извърна към градината. — Разбирам какво ви кара да го задавате… За момента обаче не мога да ви дам определен отговор. Единственото, което зная със сигурност, е, че имаме краен срок и сме лишени от лукса да разполагаме с неограничено време. Съответно задвижихме последната фаза на вашия план. Сега остава само да мобилизираме сина ви и доверените му хора, Минако-сан. За тази работа ще разчитаме на вас.

— Разбирам.

— Наистина ли разбирате? — рязко се завъртя Нишитцу. — Ако ставаше въпрос за моя син, аз положително бих се опитал да изгладя конфликта между „гири“ и „нинжо“.

— Като във филмите за Якудза, така ли? — попита Минако е подчертана ирония в гласа. Прекрасно разбираше какво има предвид Нишитцу. „Гири“ е чувството за дълг към семейството или друга група хора, без което животът губи смисъла си. А „нинжо“ е онова чувство за собствено достойнство, с което „гири“ неизбежно се сблъсква. Конфликтът между двете неизменно води до опасни ситуации, изходът от него често се превръща в легенда и се предава от баща на син, от майка на дъщеря, предизвиквайки сълзи на умиление и гордост… Може би точно такова е състоянието на отношенията ми с Южи, въздъхна в себе си Минако. Тя изпитваше „гири“ по отношение на „Черният кинжал“, вече десетилетия беше жертвала живота си за него… Но сега Нишитцу поставя верността й под въпрос заради онова „нинжо“, което изпитва към Южи — своя единствен син, и което я кара да го държи по-далеч от конспирациите на „кинжала“…

— Не отричам, че съществува такъв конфликт — каза на глас тя. — Но той е вътрешна, семейна работа и няма никакво отношение към делото. Аз съм част от „Тошин Куро Косай“ и мисля, че съм направила немалко и добре документирани жертви за него… Нали така, Нишитцу-сан?

— Така е — бавно кимна Нишитцу. — Но ние знаем за специалното отношение, което имате към сина си. В крайна сметка само той от вашите четири деца не знае нищо за „Черният кинжал“ и за вашата роля в него. И това е така по ваше изрично настояване. — Обърна гръб на прозореца, прекоси стаята, и седна срещу Минако. — На това трябва да се сложи край. Ние ви молим да направите последната саможертва в името на общото дело.

— Молите ме? — тъжно се усмихна Минако и остави мълчанието да се проточи. — Бях призована да направя последната саможертва още като малко момиченце. И приех. През годините, които последваха, непрекъснато си напомнях, че трябва да правя всичко, което „Тошин Куро Косай“ поиска от мен. И нищо не се е променило.

— За нас беше важно да го чуем от устата ви — кимна Нишитцу.

— Разбирам.

— Значи очакваме да ни представите Южи-сан. Точно след две седмици, считано от днес.

Минако не отговори и мълчанието отново се възцари в сумрачното помещение. Наруши го Достопочтената майка.

— Кажете ми, Минако-сан, как ще накарате сина си да приеме една философия, която до този момент е ненавиждал? — попита тя.

— Нямам друг избор, освен да използвам влиянието на най-близкия му приятел Шото Вакаре — отвърна Минако.

Пред главната сграда на резиденцията Хилууд беше паркиран тъмносин „Линкълн таункар“ с държавни номера, зад волана седеше Джейсън Йошида. Къде изчезна черният „Торъс“, учуди се Улф. Йошида отвори задната врата и двамата с Шипли се настаниха в просторното купе. Първата работа на агента беше да натисне бутона за стъклената преграда, която бавно се плъзна нагоре, току зад главата на Йошида. Колата потегли. Улф направи опит да отгатне посоката на придвижването, но скоро се отказа. Стъклата на линкълна бяха прекалено затъмнени и нищо от околната панорама не можеше да се види ясно.

— Какво знаете за Япония, лейтенант?

— Владея айкидо на равнището на майстор.

— Разбирам, но това е нещо, което е свързано с културата и духа. Имам предвид сегашното политическо положение в страната.

— Зная само това, което пише във вестниците.

— То не е достатъчно, лейтенант — поклати глава Шипли, натисна един бутон на панела пред себе си и пред очите им се разкри вратичката на малък сейф. Отвори го с две бързи завъртания на топката и извади тънка сива папка. Беше стегната с широк тъмносин ластик, пломбиран със златния печат на президента на Съединените щати. В ъгъла блестеше надписът:

Шипли свали печата и дръпна ластика с благоговението на свещеник, който отваря Светия Граал. Дланта му нежно покри първата страница.

— Тук ще намерите всичко, което трябва да се знае за съвременна Япония. За нейното настояще и бъдеще, за нашето също… Ще разберете и някои неща за смъртта на Лорънс Моравия.

Между пръстите му проблесна снимка голям формат, вероятно част от рекламен плакат. На нея беше запечатано лицето на мъж с решително вирната брадичка и странна белота в едното око.

— Това е Наохару Нишитцу. От вестниците сигурно знаете, че той е председател на Либерално демократическата партия — единствената влиятелна политическа сила в днешна Япония. Тази формация е толкова богата, че никой не е в състояние да си представи точния размер на капиталите й. Финансирана е от водещите японски корпорации, които всяка година й отделят значителна част от печалбата си.

На широката публика се спестява един съвсем немаловажен факт — Нишитцу е ръководител на най-могъщата и опасна фракция в ЛДП, която се отличава с краен консерватизъм. Съвсем наскоро получихме разузнавателни материали, които категорично доказват, че серията от протестни демонстрации и насилствени действия, приписвани на няколко от най-фанатично настроените десни и ултранационалистични групировки, на практика са били подготвени и финансирани именно от тази фракция в ЛДП. Това ни принуждава да направим два извода: първо, че споменатите групировки, които бяха считани за изолирани банди от националисти, изпитващи остра нужда от ресурси и без особено значение за политическия живот на. Япония, на практика са точно обратното. И второ — Нишитцу е основен играч в тактиката на ескалиращото насилие. Впоследствие изводите на този доклад бяха потвърдени и от друг източник… съвсем независим.

Улф отбеляза вниманието, с което го наблюдаваше Шипли. Вероятно очаква да не се разсейвам нито за миг, помисли си той.

— Нещата са изключително сериозни, лейтенант. Ще ви дам и примери: през 1990 година беше убит кметът на Нагасаки, позволил си да изрази мнение, че отговорност за поражението на Япония през Втората световна война трябва да поеме и императорът… Само преди осем месеца министър-председателят, беше тежко ранен след изявлението си, че Япония трябва да обърне по-голямо внимание на американските делови интереси. Фанатиците наричат тези покушения „акт на справедливост“, а в тесен кръг от приятели Нишитцу ги е охарактеризирал като „небесно наказание“.

Ние категорично отказвахме да приемем, че тези терористични актове могат да бъдат финансирани от едрия бизнес в Япония, по сведенията на разузнаването ни принудиха да променим мнението си.

— След като притежавате толкова твърди доказателства, защо не ги предадете на японското правителство? — попита Улф.

— По две причини — отвърна Шипли. — Първо, японското правителство няма представа за широката ни разузнавателна мрежа там, а ние сме твърдо решени да запазим състоянието на нещата такова, каквото е. Второ, Нишитцу има свои хора във всички ешелони на властта и ние на практика не можем да бъдем сигурни на кого точно предаваме своята информация.

— Това наистина ми звучи сериозно.

— И става все по-сериозно, можете да ми вярвате… В рамките на година и половина се наблюдава рязко нарастване на смъртността сред известни членове на ЛДП. Един загива при автомобилна катастрофа, друг получава инфаркт въпреки цветущото си здраве и така нататък… Не са малко и хората, които се оказват замесени в шумни скандали и са принудени да подадат оставките си. Нашите проучвания недвусмислено сочат, че Нишитцу е предприел решителна чистка сред либералната върхушка на ЛДП. Това е твърде обезпокоително, тъй като ще изтласка напред консервативно настроени личности, а при следващия си конгрес ЛДП може да се окаже под пълната власт на най-радикалните си членове… Ако не се попречи на този процес, има вероятност Япония да бъде управлявана от десни елементи с радикални възгледи, пред фанатизма на които ще бледнеят дори министрите от ерата на Пърл Харбър!

Шипли прибра снимката на Нишитцу и извади друга, по всяка вероятност също взета от рекламен плакат. Задържа я с гръб към Улф и продължи:

— Сам по себе си този развой на събитията е достатъчно обезпокоителен, за да привлече нашето внимание. За съжаление обаче има и други неща…

— Я почакайте! — спря го Улф. — Наистина съм имал известни контакти с разни шпиони във Виетнам, но това беше преди много време и жаргонът положително се е изменил… Какво точно означава „да се привлече нашето внимание“?

— Ситуация, която е само на крачка от конкретни диверсионни операции, лейтенант — сухо отвърна Шипли. — Естествено, провеждани под прикритие…

Улф извърна глава, очите му механично се насочиха към затъмнените стъкла. Спомни си изложените в хижата индиански тотеми — лъкове, копия, томахавки… Трябваше му време не само за преценка на фактите, които излагаше Шипли, но и за последиците от тях.

— Искам да сме наясно — най-сетне промълви той. — Това, което наричате „диверсионни операции“, има ли нещо общо с войната между тайните служби, водена преди години между САЩ и СССР?

— Да.

В какво се забърквам, Господи, въздъхна мислено Улф. Дали не е по-добре да спре колата, да слезе и да забрави както за Шипли, така и за сложните игри на тайните служби? Знаеше, че няма да го направи. В душата му вече пламтеше огънят, който нямаше да изчезне, преди да стигне края на заплетеното разследване.

— Да продължавам ли? — попита Шипли.

Улф кимна с глава.

— Оказа се, че финансирането на терористите съвсем не е единствената дейност на Нишитцу. Според последните ни сведения, между другото събрани от Лорънс Моравия, Нишитцу е ръководител на тайната организация „Тошин Куро Косай“, което в превод означава „Черният кинжал“. Тази организация действа в условията на абсолютна секретност, малцина са тези, които са чували за нея, дори в самата Япония. В нея членуват хора с положение и влияние, представители на всички слоеве на японското общество — политици, бизнесмени, интелектуалци, гангстери от Якудза… Обединява ги общата цел — световно господство, различава ги начинът, по който искат да стигнат до него. Тук искам да подчертая нещо, което трябва да запомните — почти цялата ни информация за „Черният кинжал“ се гради върху предположения.

Говори се, че през 1937 година „Тошин Куро Косай“ се е обявила против агресивната политика на японския империализъм, а по-късно — и срещу нападението над Пърл Харбър. Защото членовете на тази организация са познавали добре силата и решимостта на Съединените щати.

Но по онова време явно не са били толкова могъщи и превес е получила политиката, провеждана от „дзайбацу“ — всемогъщите военнопромишлени конгломерати. Политика, която в крайна сметка довежда до тежко поражение за Япония в района на Тихия океан…

„Черният кинжал“ минава в дълбока нелегалност и остава незасегната от последвалите процеси срещу военнопрестъпниците и мерките за стабилизиране на страната, взети от Окупационните власти. Завръщането й на политическата сцена става бавно и незабележимо, но влиянието й вече е огромно. С положителност знаем, че бързият икономически растеж на Япония в годините след войната се ръководи и направлява от членове на „Черният кинжал“, действащи в рамките на всемогъщото МИТИ — Министерството на търговията и индустрията. Пак те оглавяват най-големите „кейретцу“ — могъщите промишлено-финансови групировки, които заемат мястото на „дзайбацу“. Можете ли да си представите как шепа хора са насочвали динамичното развитие на една страна като Япония, лейтенант? Можете ли да си представите каква прозорливост и какъв опит са били необходими, за да се очертаят още през 1947 година директиви за развитие, чиято валидност ще трае и в навечерието на XXI век? — В гласа на Шипли се долавяше възхищение, примесено със страхопочитание. — Дори най-блестящите умове на Съединените щати не могат да обхванат мащабите на подобно начинание, превърнало Япония в икономически колос!

Ето срещу какво сме изправени, лейтенант. В допълнение ще кажа, че според последните данни на разузнаването — абсолютно сигурни и проверени — „Черният кинжал“ се готви да пристъпи към последната фаза на своя план за завладяване на света. Както в икономически, така и в политически аспект…

Едва сега втората фотография в ръцете на Шипли се обърна с лицето нагоре.

— Това е Южи Шиан, може би единственият човек в Япония, който притежава достатъчно власт и авторитет, за да се противопостави на Нишитцу.

Улф с любопитство погледна слабото лице на мъжа върху снимката. Направи му впечатление, че косата му — черна и блестяща — беше пусната необикновено дълга и стигаше почти до раменете. Очите бяха меки и спокойни, но в дъното им прозираше фанатичното пламъче на неизвестни емоции… Може би не беше точно гняв или раздразнение, но нещо, което се доближаваше до тях…

— Наохару Нишитцу и Южи Шиан. Единият е представител на крайната десница, обладан от вековната мечта на Япония за световно господство, другият — на новото поколение прагматични хора, които искат да споделят част от отговорността за бъдещето на света.

Серията от скандали и боричкане за власт, които маркират политическия и икономическия живот на страната през последните години, безспорно представляват — лично предизвикателство за Шиан. Единствен той дръзваше да надигне глас срещу традиционната размяна на поверителна информация под масата и раздаването на огромни подкупи — нещо характерно за начина, по който се върши бизнес в Япония.

Нишитцу от своя страна също има върху какво да се потруди — покоряването на новото поколение надарени технократи, от които зависи икономическата сигурност на Япония през следващия век. А Шиан е водеща фигура сред тези хора и това го прави особено ценен в очите на Нишитцу. До този момент Шиан е бил настрана от конспирациите на „Черният кинжал“, но положително ще бъде подложен на огромен натиск. Предстои му шестмесечна обиколка из Съединените щати, по време на която ще чете лекции пред подбрана аудитория и ще се опита да повдигне имиджа на японските делови среди в САЩ. Ние обаче трябва да бъдем особено предпазливи, тъй като не сме сигурни, че това няма да е част от задачата, поставена му от „Черният кинжал“…

Шипли прибра снимката, помълча за момент, после бавно поклати глава:

— Задачата на Моравия беше да събере достатъчно компрометиращ материал за Нишитцу и по този начин да помогне при разбиването на „Тошин Куро Косай“. А това може да стане само ако Нишитцу бъде отстранен.

— Но някой е предвидил това и се е погрижил за Моравия — отбеляза Улф.

Шипли мрачно кимна с глава. В ръцете му се появи трета снимка — едрозърнеста и лишена от светлосенки, очевидно направена с помощта на разузнавателна камера. На нея беше запечатано грубо и мрачно лице на японец с прошарена коса и черни като дупки очи.

— Този човек е Митцусумаши Кафу, известен с прозвището „Водния паяк“, което на практика е буквален превод на името му. Приближените му го знаят като Сума. Изключително опасен професионален убиец, въпреки дребния си ръст! — От устата на Шипли излетя презрително сумтене: — Водния паяк! Можете ли да си представите родители, които ще дадат подобно име на детето си?!

Върху лицето на този японец пише „смърт“, помисли си Улф.

— Сума ли е видял сметката на Моравия? — попита на глас той.

— Напълно възможно — кимна Шипли и прибра снимката в папката. — Той е член на „Тошин Куро Косай“ и в момента се намира тук, в Съединените щати.

— Не можете ли да бъдете по-конкретен?

— Бих искал, но за съжаление това е всичко, което знам.

В същия миг линкълнът се разклати на тежките си пружини и папката върху коленете на Шипли се разтвори. Най-отгоре имаше още една снимка, направена с телеобектив, и Улф поиска да я види.

Шипли мълчаливо му я подаде. Оказа се, че на нея също е убиецът на „Черният кинжал“ Сума, но хванат в цял ръст. Едва сега Улф си даде сметка за наистина дребното му тяло. Беше сниман, докато пресича някаква улица, която, според пътния знак в дъното, очевидно се намираше в Япония. Не беше сам — за това свидетелстваше леко извърнатото му настрана лице, което навяваше мисълта, че разговаря с невидим събеседник.

Улф се втренчи в снимката, просто защото искаше да бъде сигурен. Умът му се зае с доста абстрактна дейност. Махна Сума от кадъра, прибави в него един чадър от оризова хартия. Въпреки липсата на дълбочина и неблагоприятния ъгъл на снимката, той беше сигурен, че вече може да идентифицира лицето на неизвестния спътник на убиеца. То принадлежеше на красивата японка, която видя снощи на ъгъла пред художествената галерия „Урбанистично разложение“!

— Има ли нещо особено, което да науча за тази снимка? — попита той.

— Стандартен разузнавателен материал — поклати глава Шипли. — Сума е сниман в Токио през есента наминалата година.

Улф се за пита дали да сподели с Шипли разкритията си относно момичето, после реши да премълчи. Не знаеше абсолютно нищо за нея, а ако Шипли знае — едва ли ще му го каже. Шпионите са си такива и нищо не е в състояние да ги промени. По-добре да запази откритието за себе си, поне на първо време, каза си Улф.

Върна снимката и небрежно попита:

— Само Сума ли изпълнява поръчките на „Черният кинжал“?

— Едва ли — отвърна Шипли, зает с прибирането на папката в малкия сейф. — Нямаме реална представа колко са платените убийци на организацията, а и нямаме начин да ги засечем. Но едно е съвсем сигурно — Лорънс Моравия е загинал от ръката на някой от тях… — потърка челото си и въздъхна: — Като говорим за убийци, нека ви напомня за факта, който вече споменах — Нишитцу се отървава от своите противници в ЛДП не само в Япония, но и на американска земя…

— Моля? — подскочи като ужилен Улф.

— След като казвате, че следите пресата, не може да не ви е направило впечатление, че двама американски сенатори умряха в рамките на последните шест месеца, и двамата при твърде загадъчни обстоятелства. Единият е бил прегазен от неизвестен автомобил, а другият намира смъртта си в неизправен асансьор… И двамата са били убедени привърженици на идеята за либерализация на икономическите ни отношения с Япония, което автоматически ги прехвърля в лагера на Южи Шиан. Веднага след това се забелязва видимо охлаждане в позицията на Япония и това може да означава само едно — „Тошин Куро Косай“ засилва своето влияние.

— Нещо не мога да следвам мисълта ви…

— Нишитцу и „Черният кинжал“ действат изключително умно! Размразяването в икономическите отношения между САЩ и Япония е твърде крехко и те бързат да го разрушат. Сега може да се окаже, че някои неща са безвъзвратно изгубени, особено след като почти половината от членовете на Конгреса се обявиха за политика на твърда ръка спрямо Япония. Настъпи временно затишие. Предстои радикална промяна в политиката на Япония, нашите хардлайнери се сплотяват… Междувременно обаче вървят законопроекти, насочени към издигане на непреодолими търговски бариери. Ние ще блокираме вноса на японски автомобили, електроника и домашни компютри, което от своя страна ще доведе до пресъхване на пълноводната река от вносни електронни компоненти. Може би знаете, че голяма част от чиповете, внасяни от Япония, се използват пряко от въоръжените сили, ЦРУ, Министерството на отбраната и други, свързани с националната сигурност институции. Какво ще стане, когато се лишим от тях? И когато Япония ги пренасочи към други пазари, включително и тези на източноевропейските страни?

Приведе се напред и Улф установи, че действително носи цветни контактни лещи.

— Ние сме убедени, че Америка не е в състояние да бъде конкурентоспособна на световния пазар без помощта на японската технология. Не след дълго ще влезем в цикъла на остър икономически спад, от който ще могат да ни спасят единствено хората на Нишитцу, вече заели ключови позиции в управата на най-големите международни картели. Но каква цена ще бъдем принудени да платим? Те ще ни купят заедно с парцалите и ние завинаги ще си останем под тежката им ръка.

Дългата лимузина плавно спря. Улф отвори вратата и излезе, следван от Шипли. Оказа се, че са обратно на летище „Нашънъл“. Йошида втренчено го изгледа, после бавно отмести очи. Небето не беше толкова мрачно, но във въздуха се усещаше дъх на озон.

— Сам стигнахте до по-голямата част от тази история, лейтенант — промърмори Шипли. — Ето защо ще бъде справедливо да ви отправя едно предупреждение — тръгнете ли срещу организацията „Черният кинжал“, тръгвате срещу всичко, което има някаква власт на този свят. — Хвана го за лакътя и го отведе встрани от оживлението пред входа. — Познавам тези хора и затова ви моля още веднъж да премислите всичко. Още една крачка напред в своето разследване и вече няма да можете да се откопчите. Ще тръгнат по следите ви и имате всички шансове да приключите със земния си път като Моравия. Имате само едно предимство пред него — все пак не сте съвсем цивилен…

— Какво ми спестихте, Шипли?

— Моля?

— Там, в имението Хилууд, изобщо не ви се занимаваше с мен… Считахте ме за риск по отношение на сигурността… После споменах за заключението на съдебния лекар и вие изведнъж решихте да ми отворите очите… Защо? — Усети ясно неохотата на Шипли да продължава този разговор и яко се запъна: — Обещавам ви, че няма да мръдна оттук, преди да чуя вашето обяснение!

Шипли колебливо кимна с глава, от устата му се откърти тежка въздишка.

— Един слух… — промърмори той. — Сред хората, които познават лично членове на „Тошин Куро Косай“, се носи един странен слух… Че те били някак различни от останалите, в чисто физически смисъл… Никой не знае точно по какъв начин, но всички изглеждали някак недокоснати от хода на времето…

Улф присви очи, имаше чувството, че не е чул добре.

— Можете ли да бъдете по-ясен?

— Тези слухове… всъщност легенди — такива, каквито са историите за вампири и призраци — твърдят, че членовете на „Черният кинжал“ остаряват много по-бавно отколкото ние с вас например…

— Това са глупости! — отсече Улф, но ясно усети помръдването на студените змийчета в корема си. — Светът е пълен с хора, които изглеждат далеч по-млади от годините си!

— Ние с вас сме скептици, лейтенант — въздъхна Шипли. — Затова можете да си представите колко бях заинтригуван от това, което ми съобщихте за аутопсията на Моравия… — Озърна се, видя изправената на пост фигура на Йошида и отново се обърна към Улф: — Сега нямам друг избор, освен да ви помоля да работите за мен. Имаме нужда от помощта ви, лейтенант. Огромна нужда. Ако в слуховете за тяхното дълголетие има дори трошица истина… — замълча, неспособен да овладее емоциите, които напираха в гърдите му, — последиците от докопването им до властта ще бъдат умножени стократно, а може би и хилядократно… Някой трябва да ги спре, лейтенант, и този някой сте вие!

— Почакайте, почакайте! — вдигна ръка Улф. — Това ми звучи като надгробно хвалебствие!

— Може би — задъхано отвърна Шипли. — Но с убийството на двама американски сенатори Нишитцу и неговата организация преминаха допустимите граници! — Очите му блестяха като огладени речни камъни: — Зная какво си мислите, лейтенант, и мислите ви са съвършено верни. Съединените щати и Япония вече са в състояние на необявена война!

Четвърта главаТокио / Ню Йорк

Кодираните инструкции пристигнаха, докато Шото Вакаре беше под душа. Излезе от банята, студените капчици пот блестяха по изваяното му, напълно лишено от окосмение тяло. В улейчето на факса се бяха напластили седем страници, изписани с цифри. Без електронния декодер, който му беше предоставил Йошида, те бяха просто цифри и нищо повече.

Сутрешното разписание на Вакаре беше желязно. Ставаше от сън точно в четири, обличаше спортен екип и в продължение на два часа правеше своите трудни, дори жестоки упражнения. След приключването им тялото му блестеше от пот, а мускулите му бяха набъбнали до крайност. В продължение на петнадесетина минути си позволяваше да съзерцава в огледалото тяхното великолепие — точно както веднъж в седмицата отиваше в Музея за модерно японско изкуство и съзерцаваше изложените там експонати.

После пускаше топлата вода и се заемаше с бръсненето — ръцете и краката, подмишниците и гърдите. След приключването на тази операция пускаше студената вода докрай и стоеше под душа, докато зъбите му започваха да тракат, а кожата под ноктите му посиняваше.

Спираше крановете и се изправяше пред огледалото. Оглеждаше пениса си, свит и набръчкан от студа, после се отпускаше на колене и започваше да удря бедрата си с ръба на дланите си. Правеше това, докато кожата станеше червена, а мускулите изтръпваха от болка.

Точно срещу вратата на банята беше окачен голям фотопортрет на поета самурай Юкио Мишима, който през 1970 година си беше направил харакири с единственото желание да напомни за уникалността на традиционното самоубийство на една нация, затъваща все по-дълбоко в комерсиализираните ценности на Запада.

На снимката Мишима беше гол и с разперени ръце, от тялото му стърчаха фалосоподобни стрели. Позата беше заимствана от известното платно, изобразяващо смъртта на свети Себастиан, на когото Мишима цял живот се беше старал да подражава. Според легендата Себастиан бил член на Римско-преторианската гвардия, но тайно изповядвал християнската религия. Когато император Диоклециан научил за това, той заповядал екзекуцията на воина светец. Мистиката в тялото на боеца, когото съдбата превърнала в мъченик, беше за Вакаре онзи символ, под знака на който беше протекъл краткият и труден живот на Мишима.

Гол и с потръпващи мускули, Вакаре се зае с дешифровката на секретните инструкции. Имаше всички основания да помни Мишима и свети Себастиан, тъй като и той се прекланяше пред съвършенството на човешкото тяло. За разлика от обикновените хора, той никога не пропускаше да отбележи еротиката, излъчваща се от голото мъжко тяло. Дланта му шумно се стовари върху изпъстрените с цифри листове гладка хартия. Те блестяха насреща му равнодушно, недосегаеми за душевното му вълнение. Но въпреки скучната работа, която му предстоеше, Вакаре не можеше да бъде спокоен. Мислеше за своя приятел Южи Шиан, който, ако можеше да го види, положително би изпаднал в ужас. Южи се справяше по безупречен начин с изискванията на модерния живот, но едновременно с това притежаваше онази особена душевност, с която беше пропита поезията на Мишима.

Вакаре примигна и отмести ръката си. Върху стройните колонки от цифри беше останало петно от потта му. Същото петно вероятно ще се появи и върху лицето на Южи, когато дръзне да му разкрие своите планове…

Все пак Вакаре не се възхищаваше само от мъжкото съвършенство. Сексът също го привличаше при това във всичките си форми и превъплъщения. Особено много харесваше артистите от традиционния японски театър, които се превъплъщаваха в ролите на жени. Те нямаха нищо общо с кресливо скованите актьори, изграждащи героите си според догмите на западния театър, те бяха истински творци. И затова, както казвайте Мишима, освободени от несъвършенството, заложено във всяка жена, те успяваха да изграждат наистина перфектни женски образи, превръщаха жената в онзи светъл идеал, който реалният живот никога не може да предложи…

Честно казано, Вакаре презираше реалния живот именно заради липсата на съвършенство в него. Живееше като Мишима, с единствения стремеж, който придава смисъл на живота. Стремежът към съвършенството. Нищо на този свят не беше съвършено, дори собственото му тяло. Хаотичността на вселената изключваше съвършенството, работеше срещу Съзиданието, което според него би трябвало да е някакво флуидно и трудно за идентифициране състояние на духа.

Мечтаеше да улови ослепителния миг на съвършеното Съзидание, онзи кратък момент на парадигмата, която предшества хаоса с неговата зависимост от времето и случайността и след която започва разрухата. В процеса на своето възмъжаване той все по-ясно разбираше, че този миг ще може да бъде уловен единствено от сетивата му и неизбежно ще бъде свързан със собствената му смърт. Защото гениалното прозрение на Мишима беше просто — смъртта носи в себе си онова пречистване и чувство за окончателно освобождение от тиранията на стадото, което е необходимо на всеки мислещ човек, особено ако този човек е японец…

Дешифровката на инструкциите му отне точно пет минути. Четиридесет и пет отидоха за зашифроването на седмичния доклад, в който се описваха действията на всички агенти на „Черният кинжал“ по света, включително точните им адреси и месторабота. Погледна списъка и поклати глава. Беше внушителен дори за него, а за врага със сигурност би изглеждал страшен. Много добре. Изпрати факса, взе листовете и ги отнесе в тоалетната. Там ги запали, изчака пламъчетата да докоснат пръстите му и едва тогава ги пусна в чинията. Плътната водна струя отнесе пепелта в канализацията.

С Минако се срещна в театъра. Група млади жени, облечени като самураи, пееха и танцуваха на сцената с грациозното съвършенство на ангели. Публиката, състояща се предимно от мъже, беше дълбоко развълнувана, в очите на мнозина проблясваха сълзи.

След края на постановката Минако и Вакаре се смесиха с тълпата, бавно влачеща се под неоновите слънца на Гинза. На фона на огромните реклами приличаха на безпомощни джуджета, изгубили се в джунглата на един странен свят.

— Благодаря ви за тази среща — промълви Минако. — Нямаше никой друг, към когото да се обърна. Вие сте най-близкият приятел на Южи и затова искам да бъда откровена с вас.

— Вярно е, че сме близки с Южи-сан — отвърна внимателно Вакаре. — Но нашите отношения доста охладняха, понякога се питам дали все още сме приятели…

— Това е изпитание и за двама ви — каза Минако.

Вакаре се усмихна. Типично женско разсъждение — тя мисли, че нашата връзка се дължи единствено на факта, че и двамата сме мъже.

— Може би — рече на глас той. — Но отношенията ми с вас също са доста особени. Едва ли бих приел да отида на театър с друга жена, особено на представлението, което току-що гледахме…

По лицето му играеше усмивка, имаше вид на човек, който се наслаждава от свободата си и изпитва удоволствие дори от бледите лъчи на зимното слънце, внезапно забравил за задълженията, които го чакат в служебния кабинет.

Вакаре беше заместник-министър на МИТИ — всемогъщото Министерство на търговията и индустрията в Япония — и отговаряше за дейността на Бюрото за индустриална политика, като едновременно с това беше и директор на Шозака — научноизследователския институт към Бюрото. На практика беше невъзможно да се направи цялостна оценка на дейността на МИТИ — главен двигател на икономическите реформи, превърнали Япония в първа индустриална сила в света. Това още по-малко беше възможно за Шозака, където се разпределяха квоти и субсидии за нови производства и където практически се раждаха цели отрасли на икономиката.

— Фактът, че мога да поощря или забраня всяко едно от лабораторните открития на Южи, прави нашето приятелство потенциално опасно — добави Вакаре. — Освен това аз съм член на „Тошин Куро Косай“ и това също не трябва да се забравя…

— Именно това ни свързва — кимна Минако. — И на това се дължи вашият пост в Шозака…

— Лично вие ми осигурихте този пост, Минако-сан — склони глава Вакаре. — Никога няма да забравя това и ще ви бъда задължен до гроб! Същевременно ще ми позволите да ви задам един въпрос… Нали казахте, че ще бъдем откровени докрай… Често се питам дали в моето назначение не прозира и ваше лично отношение… В крайна сметка аз бих могъл да помагам на Южи в много неща, нали?

— Нима ме считате за толкова користна?

— На практика това е без значение, просто защото синът ви не подлежи на корупция — сви рамене Вакаре. — Той по-лесно би бутнал някого в дълбока пропаст, отколкото да приеме услуга от мен… В неговите очи и двете постъпки са еднакво престъпни…

— Дълбоко се надявам да грешите — въздъхна Минако. — Едва ли можете да разберете с каква болка търся помощта ви. Но просто нямам друг избор. Трябва някак да убедим Южи, че е време да се присъедини към Нишитцу и неговата Либерално демократическа партия.

— Аз без колебание ще изпълня молбата ви, Минако-сан — отвърна Вакаре. — Но и двамата знаем, че искате невъзможното от мен.

— Може би — сведе глава тя. — Но може би все пак съществува някаква надежда — на устата й се появи лека усмивка: — Предлагам вие със сина ми да направите нещо като конспирация…

Моля? — стреснато вдигна глава Вакаре. — Страхувам се, че не ви разбирам… Аз… Аз не съм сигурен, че ме бива за някакви конспирации…

— Тази ще ви хареса — тръсна глава Минако. — Ще се свържете с Южи частно, като приятел. Няма да говорите за бизнес, ще идете на театър или на ресторант. Ще се изповядате едва когато той се отпусне напълно…

— Какво да изповядам?

— Че сте член на „Черният кинжал“.

— Моля? Извинете ме за откровеността, Минако-сан, но това ще означава край на дружбата ми с Южи!

— Ако наистина мислите така, значи подценявате сина ми — поклати глава Минако. — Той знае колко сте привързан към идеите, които изповядва Юкио Мишима. И ви уважава за това. Южи знае, че имате чисто сърце, Шото-сан. И това за него е най-важното…

— Но ако му кажа, че съм член на „Тошин Куро Косай“…

— Ще бъде заинтригуван — довърши вместо него Минако. — Вероятно си давате сметка, че в много отношения Южи е наивен като дете. В представите му „Черният кинжал“ е чисто политическа организация с неизвестни цели. Не знае, че членове на тази организация могат да бъдат само изключително проницателни хора, които освен това притежават и значително влияние… Да се надяваме, че никога няма да разбере това.

— Но дори това да е вярно, целите на политическа организация като нашата несъмнено ще му се сторят неприемливи, ще бъдат опасност за всичко, в което вярва…

— Точно на това разчитам — усмихна се Минако. — Представете си какъв интерес ще предизвикате у него, когато му кажете, че искате да заемете мястото на Нишитцу…

— Трябва да съм луд, за да му кажа подобно нещо!

— За всеки друг да, но не и за Южи. Знаете, че можете да разчитате напълно на неговата дискретност — изчака да се разминат с няколко пънкари, които дрънчаха с подкованите си ботуши и разтърсваха ярко боядисаните си коси. — А после ще му кажете, че искате да го вкарате в организацията и това той ще може да го разбере. Защото с обединени усилия ще бъдете в състояние да промените целите и задачите на организацията. Той ще приеме това, можете да бъдете сигурен.

Вакаре се замисли за миг, после вдигна глава:

— Но това ще означава да му разкрия, че организацията се оглавява от Нишитцу-сан…

— Отново ви призовавам да имате повече доверие на приятеля си. Той е достоен човек и притежава забележителен ум. Фактът, че Нишитцу участва в тази конспирация, ще го привлече като магнит — Минако замълча, очите й не изпускаха лицето на младия мъж. — Повярвайте ми, ние с вас можем да сближим Южи и Нишитцу. Южи ще бъде убеден, че ви помага да свалите Нишитцу, а самият Нишитцу ще бъде доволен да го има на разположение.

— Само за известно време — промърмори със съмнение в гласа Вакаре.

— Така е — кимна Минако. — Но то ще бъде достатъчно, тъй като събитията започнаха да се развиват с главоломна бързина.

Когато Улф се завърна от Вашингтон, в службата цареше трескаво оживление. Ремонтна бригада се беше заела да стърже окървавените стени на някогашното кино и всичко беше наопаки. Минаваше седем, до срещата му с Аманда оставаха почти три часа. Бяха се разбрали да мине да я вземе, за да отидат на партито, което организираше сестра й Стийви. Първата му мисъл беше да й се обади и да отмени ангажимента, но после реши друго. Наистина беше уморен, но обтегнатите му нерви едва ли щяха да го оставят да заспи. А и Аманда може би беше права в твърдението си, че трябва да се разнообрази. Още повече, че текущото му разследване се очертаваше като истинска лудница.

Отби се при Ричардс Кавалера, който сбито докладва за хората, търсили го по време на краткото му отсъствие. Сред тях не беше името на главния патолог Харисън, чието обаждане наистина очакваше с нетърпение. Позвъни в Съдебна медицина, но оттам му казаха, че Харисън е извън сградата и скоро ще се върне.

Прекоси задръстения с мебели коридор и се насочи към душа, монтиран в мъжката тоалетна по негово настояване. Оказа се, че и тук боядисват. Господи, цялата сграда е задръстена от бачкатори, раздразнено си помнели Улф. Явно Хейс Уокър Джонсън е решил да покаже авторитет.

В тоалетната имаше само един бояджия — дребен, но як японец с изваяно тяло на борец, кацнал на върха на оплескана с боя стълба. Работния си комбинезон беше облякъл на голо, под него помръдваха здрави мускули. Посивялата коса и дълбоките бръчки по лицето свидетелстваха, че е доста по-възрастен от колегите си, но тялото му беше стегнато като на младеж. Той кимна на Улф и продължи да полага мазилка по тавана. През цялото време на къпането си Улф чуваше как парчета хоросан тропат по широкия плат, опънат върху черно-бялата мозайка на пода.

Подсуши се, отвори шкафчето си и започна да облича чисто бельо. Очите му не изпускаха стегнатата фигурка на японеца. Господи, едва ли някога ще мога да гледам нормално тези хора, въздъхна в себе си той.

— Отдавна ли работите в ремонтната служба на полицията? — подвикна.

Бояджията прекрати работата си и погледна надолу.

— Не, отскоро… Има ли някакъв проблем?

— Откога по-точно? — настоя Улф.

Японецът остави шпаклата, слезе от стълбата и избърса ръце в комбинезона си.

— Питате, защото съм японец, нали? — извърна се за момент и изтръска прахта от себе си. — Е, вече съм свикнал… Не ми е особено приятно, но ще трябва да се примиря… Иначе няма да мога да живея в Америка.

В съзнанието на Улф се появиха спомени от далечното детство, мерна се лицето на майка му. И изведнъж се засрами. Разговорът с Шипли го беше направил параноик. Нима е забравил колко лесно става това, когато човек контактува с агент на тайните служби? Даде си сметка и за нещо друго — този разговор беше събудил в душата му дълбоки страхове. Нищо чудно, че навсякъде вижда шпиони… Ще трябва да се контролира.

— Извинете — рече. — Просто ми беше любопитно…

Бояджията отърка длани в крачолите на комбинезона си, главата му леко се наклони.

— Ще имате ли нещо против, ако продължа да работя?

— Моля — рече Улф и хвърли мокрите кърпи в телената кошница зад вратата. — Няма да ви преча, веднага си тръгвам.

Върна се в залата, леко смутен от предчувствията, които размътваха съзнанието му. Насреща му се изпречи Ричардс Кавалера.

— Добре, че още сте тук, лейтенант — задъхано каза тон. — Тони се обади, че е открил черния понтиак.

Тони Пелтека ги чакаше на един от речните пристани в близост до Четиридесет и трета улица-Запад. Мътните води на Хъдзън лениво се плискаха около прогнилите колове, от тях се излъчваше противна миризма на сяра. Нежните снежинки изчезваха в жълтеникавата мътилка, която приличаше по-скоро на киселина, отколкото на вода.

Порутените сгради зад гърба им, изоставени на произвола на съдбата от години, бяха населени с мръсни и кресливи емигранти, отдавна забравили красивата си „американска мечта“. В тях нямаше отопление и електричество, тъй като по силата на една разпоредба на общинската управа преди години бяха обявени за опасни за живеене. И съответно се бяха превърнали в убежище за бездомниците, в още една язва в снагата на огромния град. А сякаш за да докажат своята непригодност дори в очите на най-отчаяните, покрай стените им бяха струпани колиби от ламарина и картон, задръствайки напълно тесните улички. Районът, допринесъл за превръщането на Ню Йорк в главното морско пристанище на Източното крайбрежие преди години, днес тънеше в невероятна мизерия. Пред разбитите входове горяха огньове, дупките на мястото на вратите и прозорците зееха мрачно, придавайки на цялото място атмосфера на пещерно селище…

Тони Пелтека ги заведе до края на прогнилия кей, където клечеше черното туловище на понтиака, модел 1987 година. Вътрешността на колата беше напълно унищожена от огъня, боята по покрива се беше напукала.

— Май някой се е погрижил да й драсне кибрита, след като са я зарязали тук — промърмори Пелтека и насочи лъча на фенерчето си към унищожения автомобил.

— Сигурно са шибаните наркоманчета — изръмжа Ричардс Кавалера и също включи фенерчето си.

— Сигурно — кимна Улф и се наведе да огледа вътрешността на купето. Но ако наистина са хлапетата на квартала, защо са пренебрегнали възможността да се повозят надолу към Соумил Ривър Паркуей със сто мили в час, а после да я пробутат на някой от автокрадците за стотина-двеста долара?

Подуши вътрешността на колата, в съзнанието му изплува разказът на Боби Конър за синия пламък, за топлината, излъчваща се от мъртвото лице на Аркильо, за пламъчето, лизнало за миг обгорялата му скула… Не успя да долови нищо. Нито миризма на течност за запалки, нито на бензин — най-често употребяваните запалителни материали.

Извади стоманено шило от джоба на пилотското си яке и започна да ръчка с него прогорялата седалка и арматурното табло. Жабката беше като запоена от топлината, затова се изправи и помоли Тони Пелтека да се заеме с нея. Тони беше известен с умението си да отваря всякакви ключалки.

Наведе се още по-навътре и внимателно се вгледа в съдържанието на жабката. Пепел от изгоряла хартия и сажди, нищо повече. Шилото стигна до задната стена. Вдясно нямаше нищо, но в левия ъгъл острието закачи някакъв мек предмет. Измъкна го навън, Тони Пелтека насочи лъча на фенерчето си.

— Какво, по дяволите, е това? — промърмори Ричардс Кавалера.

— Това е специална дантела — отвърна Улф и преобърна между пръстите си обгореното, излъчващо кисела миризма на сажди късче плат. Подобен материал използваше японската художничка авангардистка Шика.

Южи Шиан подписа заповедта, след изпълнението на която корпорацията „Шиан Когаку“ щеше да пусне на пазара 100 000 броя телефонни перфокарти. Малките пластмасови картончета щяха да бъдат разпределени между най-добрите клиенти на компанията, осигурявайки им безплатен достъп до всеки обществен телефон в страната. В средата им беше изрисувана холограмата с фирмения знак на „Шиан Когаку“ и това автоматически ги превръщаше в колекционерска рядкост след тяхното използване. Великолепна идея на отдела по маркетинг, помисли си Южи. Подчертаваща още веднъж рекламния девиз на компанията:

Проведе серия от телефонни разговори е различни части на света. Търсеха го от Сингапур и Тайпе, от Силиконовата долина и Хонконг…

Приключи, блъсна стола си назад и сключи пръсти на тила. Очите му се насочиха към панорамата от бетон и стъкло зад прозореца. Макар да се намираше високо над задъхания от трафик токийски център, той едва различаваше червеникавия диск на слънцето, скрит зад тъмни облаци и отровни изпарения. Беше сигурен, че хората, изпълващи тесните улички около гарата Хамачо там, долу, живеят с чувството, че вече се е мръкнало.

От гърдите му се откъсна тежка въздишка. Неволно се запита как ли се чувстват хората, които тичат, без да спрат, под изкуственото луминесцентно осветление, които живеят в тесни стаички с още трима съквартиранти и три пъти дневно се хранят със „соба“ — евтините макарони от царевично брашно, а понякога си лягат и гладни…

Трябваше да изминат години, за да осъзнае, че именно мизерията лежи в основата на приятелството му с Шото Вакаре.

Много години ме делят от оскъдицата. Отдавна вече живея друг живот, но никога не забравям какво означава да си бедняк в град като Токио… Тези думи Вакаре беше казал по време на един от продължителните им запои. Срамно ще бъде, ако забравя този урок, най-важния в живота ми… Толкова прост и ясен: Когато не притежаваш нищо, ти не можеш да очакваш нищо от бъдещето…

Самият Южи Шиан не беше от хората, които познаваха нищетата. Роден и израснал в семейство със стари традиции в областта на търговията, той бързо усвои нейните тънкости. Особено поради факта, че беше единствено момче в семейството и Минако правеше всичко възможно да му предаде опита си в бизнеса. По стара традиция компании като тяхната се ръководеха от жени, а мъжете бяха просто фасадата. Стигаше се дори до там, че зетьовете приемаха фамилното име на жените си, за да запазят по-добре търговската марка.

Бащата на Южи беше нещо по-различно. Банкер по професия, той беше приел да се ожени за Минако и да носи фамилията Шиан. Но скоро след това усетил ограниченията на средната по големина търговска фирма, ръководена по традиционните методи. Не бил от хората, които се примиряват със завареното положение, и взел нещата в свои ръце. Предложил рисковано начинание — да се премести седалището на фирмата от Осака в Токио и да се купи една от търговските банки, която се люшкала на ръба на банкрута. Почти всички големи компании в Япония развиват дейността си посредством някоя банка и този ход се оказал успешен. Правителството отпуснало необходимите стабилизационни заеми, скоро след това „Шиан Когаку“ стъпила здраво на токийския пазар и се превърнала в истинско „кейретцу“.

Амбициозна не по-малко от съпруга си, Минако приела съвета му да се откаже от ръководството на фирмата, което осъществявала чрез посредници. Това тя сторила едва след като вложила всичките си средства в стабилизацията на банката и операцията се реализирала успешно. Бащата на Южи успял да я убеди, че с тях ще бъде свършено, ако деловите му партньори научат за участието на жена в сделките им. Времената били други, никой вече не искал да рискува, традиционните форми на бизнес били отдавна забравени.

Наследница, на няколко поколения делови жени, управлявали бизнеса си изключително успешно, Минако била принудена да отстъпи. Мнозина очаквали това да я съсипе, но нещата се развили по друг начин. Всички мъже в живота й бяха допускали грешката да я подценяват, включително и най-близките. Никой не успял да разбере, че зад изящната външност се крие остър като бръснач рационален ум, че тази жена притежава изключителен запас от съпротивителни сили.

Разбирам, казала тя на съпруга си и покорно се оттеглила от бизнеса.

Това беше наказанието, че съм се родила жена, каза тя на Южи години по-късно. Трябваше да мине доста, време, преди младежът да осъзнае, че тя съвсем не се е примирила със своето наказание. Отношенията със съпруга й претърпели коренна промяна. Той получил сърдечен удар и умрял на място, вероятно доволен от сбъдването на мечтите си. Но Южи и до днес не беше сигурен коя е била главната причина за смъртта му — преумората или хладното отношение на жена му. Минако не проля нито сълза за този човек. Южи ясно си спомняше какво каза баща му една вечер, размекнат от алкохола: Доверяваш ли се на жена, с теб е свършено!

Неволно потръпна, представяйки си как отровата на този мироглед обърка и собствения му живот. Той се ожени за жена, която беше пълна противоположност на майка му. Слаба и нерешителна, изискваща постоянна подкрепа и внимание. Добре виждаше иронията в този обрат на съдбата, но не беше в състояние да промени каквото и да било. Беше ли влюбен в нея? На този въпрос нямаше отговор. Интересуваше го единствено работата, беше доволен от факта, че успя да съчетае любовта си към биогенетиката с прагматичния бизнес, получен в наследство от баща му. Днес „Шиан Когаку“ беше водеща корпорация в областта на електрониката и лазерните технологии, разполагаше със собствен научноизследователски институт, в който се реализираха сложни биогенетични експерименти.

Съпругата на Южи беше красива и нежна жена, крехка и деликатна като порцеланова статуетка. Той искрено й се възхищаваше, колегите и приятелите му — също. Произхождаше от стара самурайска фамилия, чиито корени стигаха чак до Едо — древната столица на страната, процъфтявала през XVI век. Този факт сякаш допълваше впечатлението за преуспяването на Южи и неговата компания.

Роди им се син, останал единственото дете в семейството. Южи се зае да го подготвя за наследник на процъфтяващата империя — така, както баща му беше подготвял него. Момчето растеше здраво и красиво, беше сред отличниците на класа.

Всичко рухна преди година. Повикани по спешност в училището, Южи и съпругата му бяха отведени в интензивното отделение на близката болница, където бяха откарали сина им, изпаднал в дълбока кома. Според показанията на потресените учители, момчето направило опит да се самоубие с примка, преметната през една от носещите греди в стаята му.

Смъртта му настъпи след три седмици, на майката бяха необходими само три месеца повече. Южи беше чувал, че хората умират от мъка, но повярва едва когато това стана пред собствените му очи. Жена му просто се отказа от живота и скочи пред композицията на метрото, летяща с пълна скорост край един от пероните на квартала.

Притиснати от журналистите, общинските власти любезно заявиха, че мерките за сигурност са добри, но никой не може да попречи на човек, решил да се самоубие. Полицията квалифицира случая като трагичен инцидент, но Южи знаеше какво се беше случило в действителност. Жена му беше скочила под влака и това беше толкова сигурно, колкото факта, че седи тук, в кабинета си, и гледа панорамата на Токио, потънал в промишлен смог. Не можаха да й помогнат нито личните му качества, нито огромният му авторитет. Тя просто се беше отказала от живота.

На погребението си даде сметка, че всъщност жена му беше контролирала живота си изцяло и по това изведнъж заприлича на майка му. Намрази я за проявата на душевна сила.

В последвалите седмици и месеци го обзе необяснима страст към разгулния живот. Обикаляше най-известните нощни клубове, напиваше се, играеше комар и развратничеше. Навсякъде се появяваше в компанията на две пищни млади жени. Доведената му сестра Хана веднага разбра това, което той отказваше да приеме: разгулният живот беше просто фасада, зад която Южи се опитваше да прикрие чувството си за вина. Защото дълбоко в себе си той се проклинаше и горчиво повтаряше, че е виновен за смъртта на сина си. Хана му каза какво мисли доста по-късно, когато вече ясно личеше, че страстта му към порока започва да охладнява и разумът се връща в душата му.

Хана успя да го спаси от разруха. Останалото свърши упоритата работа върху създаването на Оракула.

— Какво мислиш за моята съпруга? — попита я той в една дълга и безкрайно тежка нощ.

Очите на Хана бавно се спряха върху лицето му.

— Още от първия ден на брака всеки от вас заживя свой собствен живот — отговори тя с характерната си болезнена прямота.

— Наистина ли бяхме толкова отчуждени?

— Ти пожела така.

— Не — бавно поклати глава той. — Не съм искал това, не може да съм го искал.

— Изглежда забравяш, че винаги си получавал това, което искаш, Южи-сан.

Той се замисли за момент, пръстите му стискаха топлата й, меко пулсираща длан.

— Но тя беше много красива, нали?

— Красотата е завеса, която прикрива истинската душа на човека — отвърна Хана.

— Разкажи ми нещо за този начин на живот, ти по-добре го познаваш.

— Едва ли може да се изрази с думи — поклати глава Хана. — Но това няма значение, тъй като ти прекрасно знаеш за какво става въпрос.

— Това е моето проклятие.

— Защо наричаш прозорливостта си проклятие?

— А нима не е? — горчиво се усмихна той. — Защо ми е тази прозорливост, след като не предвидих смъртта на сина си, а след това и на съпругата си? Не мога да виждам в бъдещето, не мога и да го предскажа… Понякога виждам известни комбинации, които ми помагат да се ориентирам в бъдещето, и това е всичко. Не разбираш ли, че подобни усещания могат да те подлудят?

— Ако можеше да видиш живота си — от люлката до смъртта, но в обратен ред, вероятно наистина ще полудееш — отвърна тя. — Най-вероятно ти просто си объркал понятията и не знаеш как да тълкуваш дарбата си…

— Какво искаш да кажеш?

— Представи си, че настоящето не е един „отделен миг“, както го дефинираш ти, а комбинация от безброй възможности, които експлодират едновременно за стотна от секундата. В този кратък миг пред теб блясват безброй пътища, всички напълно логични в своята убедителност. Ако започнеш да вникваш в тяхната логика, те вероятно ще започнат да ти се струват напълно смислени.

— Не разбирам.

— Още е рано, но ще дойде време, когато ще ме разбереш…

Какво би направил без нея? Южи разтърка очи и хвърли поглед към стенния часовник. После грабна палтото си и излезе. Скочи в БМВ-то, което чакаше пред входа и кратко заповяда на шофьора: — Каран към Хана!

Когато Улф пристигна пред старата тухлена сграда на Шеста улица-Изток, непосредствено след авеню „С“, чиято фасада беше плътно покрита с нецензурни надписи, над града вече се свечеряваше. На партера имаше магазин за бельо, над който гордо светеше фирмата му, изписана на френски:

Страхотно, въздъхна Улф и надникна през решетките. Изложените на витрината стоки бяха черни и сякаш скроени за чудовището Франкенщайн. Вътре не се виждаше жива душа. Вероятно магазинът беше фалирал, тъй като едва ли ще се намери човек, който да носи подобно бельо. Всъщност кой знае…

Натисна газта и зави в пресечката. Излезе на Пета улица-Изток, зави на север и се озова на Шеста-Изток. Отби до тротоара и изгаси двигателя. После слезе от колата и внимателно тръгна обратно.

Прозорците на апартамента, който според Маун би трябвало да принадлежи на Шика, бяха ярко осветени. Улф внимателно се промъкна във входа, отвори ключалката с помощта на малък шперц и тихо влезе.

Входният вестибюл беше осветен от петнадесетватова крушка, гола и оплюта от мухи. Ъглите тънеха в мрак, вонеше на урина и фекалии. В основите на стълбището се беше свила стара и проскубана немска овчарка, поразена от тежка форма на краста. Изплезила навън дългия си розов език, тя усърдно ближеше лапите си. Главата й отскочи нагоре, блестящите кафяви очи се заковаха върху фигурата на Улф. Ноздрите й леко потръпнаха, после главата се наведе надолу и езикът поднови работата си с ритмично пляскане.

Улф прескочи кучето и пое по мръсното стълбище. Перилата бяха лепкави, стената на първия етаж беше изпъстрена с тъмни петна, очевидно от кръв. На кого ли са счупили главата тук, запита се Улф.

На етажа имаше само две врати и това беше странно за такава голяма сграда, в която би трябвало да има доста повече апартаменти. Надникна през мръсния прозорец, от който се излизаше на аварийна стълба от ръждясало желязо, после бавно прокара ръка по грубата замазка на стената. Ясно си личаха местата, на които е имало врати. Въпреки мръсотията долу, някой очевидно беше решил да хвърли парите си за ремонт…

За момент остана неподвижен, ушите му ловяха всички звуци, които изпълваха старата сграда. Винаги беше важно да си запознат с обичайните за околната среда шумове — така по-лесно откриваш новите, които крият потенциална заплаха…

Пристъпи към вратата на апартамента на Шика и залепи ухо за ключалката. Отвътре не се чуваше нищо. При нормални обстоятелства просто би позвънил, а за прикритие спокойно би могъл да използва легендата, която предложи на Маун. Но след пътуването си до Вашингтон, след като вече беше зърнал Шика в компанията на Водния паяк и особено след като откри част от дантелите й в изоставения понтиак, той не можеше да си позволи това.

Не искаше да се изправи фронтално срещу нея, тъй като беше напълно възможно да се окаже, че именно тя е била шофьорът, подсигурил бягството на Сума с черния понтиак. Или, не дай Боже, тя да е тайнственият убиец, отнел живота на Джуниър Руиз и Аркильо… И в двата случая тя щеше да знае с кого има работа, а ако е отговорна за двойното убийство — той няма да усети никакво насочващо лъчение… Бавно се отдръпна назад. Пътят му не минаваше през тази врата, трябваше да търси друг.

Долепи ухо до вратата на съседния апартамент. Отвътре се чуваше монотонно парче на Скини Пъпи, усилено докрай от стереото на наемателя. И тук няма да стане, въздъхна в себе си Улф.

В същия момент откъм стълбището се разнесе неясен шум от стъпки. Улф отскочи до стената, в ръката му се появи револвер. Опита се да улови някакво излъчване, но не успя. Сума?

Приклекнал с насочено напред оръжие, той извика в паметта си лицето на Сума, пред очите му отново проблеснаха черните, бездънни като планинска пропаст очи на Водния паяк. Примигна и насочи цялото си внимание към черната дупка, от която щеше да се появи неканеният посетител. Пръстът му бавно обра луфта на спусъка.

Хайде, мръснико, покажи се! Ела тук, горе, за да ти продупча бандитското сърце!

Миг по-късно в полезрението му се появи старият пес. Очевидно единият от задните му крака някога е бил лошо счупен, кучето тежко накуцваше. Кафявите очи се втренчиха в Улф, езикът изскочи и облиза дулото на служебния револвер.

От гърдите му се откърти дълбока въздишка на облекчение, на устата му се появи крива усмивка. Прибра оръжието и се залови за работа. Отвори прозореца, който водеше към аварийната стълба, и предпазливо пристъпи в мрака. За момент остана неподвижен, вслушвайки се в могъщото дихание на града. Струваше му се, че е изправен пред невидим великан с разплута плът, чието сърце обаче продължава да тупти. Дори в мига на смъртта има живот, помисли си Улф.

По ръждясалите стъпала се беше събрал плъзгав мокър сняг, трябваше да внимава. Температурата се беше понижила значително, от устата му излитаха гъсти облачета пара.

Насочи вниманието си към двойните френски прозорци на Шика. Това, което от уличното ниво беше взел за щори, на практика се оказа матираща боя, нанесена направо върху стъклата. Тя пропускаше достатъчно светлина, но вътрешността на апартамента си оставаше пълна загадка. Протегна се напред, стъпи на перваза и внимателно започна да проверява прозорците. Първите три бяха залостени, но четвъртият се оказа леко открехнат. Ръката му предпазливо го побутна. Прозорецът се отвори, без да издава никакъв шум. Тялото на Улф се стегна, гърбът му се сви, миг по-късно вече беше вътре.

Стаята беше тъмна. Отначало не чуваше нищо, после до слуха му бавно се промъкна монотонно боботене. Сякаш някъде наблизо работеше мотор на компресор. Пристъпи навътре с безкрайно внимание. По-скоро усещаше, отколкото виждаше безформените очертания на мебелите, всичко в стаята беше покрито с чаршафи. Така правят хората, когато заминават за дълго или пък се готвят за ремонт. Внимателно повдигна крайчеца на близкия чаршаф. Отдолу се показаха увити железа, покрити с късчета черна дантела. Нови скулптури чакаха своето раждане.

Внимателно, рече си той. Бъди търпелив.

Промъкна се към вратата. Оттатък беше дневната, празна. Стените бяха голи, с изключение на тази срещу вратата. На нея беше окачена голяма картина в тежка, позлатена рамка. Отдолу имаше плочка с името й — „Салон на Рудез Мулен“. Улф не можеше да свали очи от еротично привлекателния сюжет на полуголите парижки проститутки, очакващи с желание и сякаш с нетърпение поредната порция разврат. В композицията се долавяше някаква особена хуманност. За пръв път виждаше проститутки, изобразени като нормални човешки същества, никога досега не беше си представял, че в един и същи образ могат да съжителстват майчинството и скандалната полова разюзданост. Това беше истински морален парадокс и именно той правеше картината неотразимо привлекателна. Най-накрая очите му се спряха на подписа в ъгълчето на платното: Анри дьо Тулуз-Лотрек. Пресвета Майко, възможно ли е това да се окаже оригинал, смаяно се запита Улф. Пристъпи да разгледа подписа отблизо, но не беше експерт. Ако е оригинал, каква ли ще е цената му? Милиони? Стотици милиони? По-скоро второто… Напусна дневната с нежелание, но го чакаше работа.

В кухнята откри източника на боботенето: огромен генератор за електричество. Зад врата, лишена както от ключалка, така и от брава, откри абсолютно професионално фотографско ателие, камерите бяха от марките „Никон“, „Лайка“ и „Хаселблат“, снабдени със съответните триножници, осветителни тела и обективи. Малък хладилник съхраняваше кутии с филми, а върху него имаше пластмасов контейнер с най-различни филтри. Спомни си за снимките в тайната стаичка на Моравия. Нима ще се окаже, че са дело на Шика? Възможно ли е тя да е моделът за еротичните сцени? А може би е изпълнявала и двете функции едновременно?

Върна се на пръсти в дневната. Паркетът беше нов и толкова излъскан, че виждаше отражението си в него.

Другата врата беше полуоткрехната. Улф се изправи до нея така, че сянката му да не попада на прага. Пред очите му се разкри почти цялото помещение оттатък. Във въздуха се носеше особен аромат, който му беше смътно познат. Но в момента не можеше да се сети къде го е срещал.

Усети някакво движение и с мъка потисна желанието си да реагира. Пред очите му се появи силуетът на изящната японка, която беше видял на ъгъла пред „Урбанистично разложение“, както и на снимката със Сума, направена от шпионската камера на Министерството на отбраната. По гърба му полазиха тръпки. Това беше Шика, жената скулптор, играла важна роля в живота на Лорънс Моравия. Дали беше невинна, случайно попаднала на неподходящо място в неподходящо време, или беше убиецът, изпратен от „Черният кинжал“ да отнеме живота на Моравия?

Продължаваше да я гледа като омагьосан. Очите й бяха насочени към нещо в ъгъла, което Улф не можеше да види от мястото си. Тялото й бавно се завъртя и силуетът отстъпи място на триизмерна форма от плът и кръв. Под меката светлина на настолна лампа бавно изплуваха твърдите, безупречно оформени гърди. Разкрачи крака, сякаш се готвеше за физически упражнения, беше чисто гола.

Светлината беше много особена, сякаш примесена с лепкав сироп. Улф имаше чувството, че може да я докосне с ръка, да поеме гъстите й капки. Ръката на Шика се плъзна по гърдите с щръкнали зърна, после продължи пътя си надолу и спря на стегнатия корем. Пръстите й изчезнаха между краката, в тайнствения триъгълник от нежно извити косъмчета.

Странната миризма — чужда и едновременно с това позната, отново се блъсна в ноздрите му. Той жадно я пое, като напразно се опитваше да разбере къде я беше срещал. Устните й леко се разтвориха, позицията на тялото й незабележимо се промени. Сега в нея се долавяше откровена еротика, сякаш жената се готвеше за сексуален акт. Другата й ръка се плъзна назад и докосна точката, в, която гръбначният стълб се слива с таза, бедрата й се люшнаха напред, от гърдите й се откъсна тихо стенание.

Улф усещаше лудото блъскане на сърцето в гърдите си, могъщо и високо като грохота на генератора в кухнята. Знаеше, че трябва да се обърне и, както би казал Боби, „да си вдига чуковете“ оттук, но не беше в състояние дори да помръдне. Краката му сякаш бяха заковани за пода, а дробовете му се изпълваха с течен кислород… Без съмнение беше свидетел на могъщо сексуално излъчване, но зад него се криеше и още нещо — странно, привлекателно, опасно…

Имаше чувството, че присъства на представление, чийто солов изпълнител е наистина гениален актьор. От него се излъчваше онази вълнуваща еротика, която присъстваше и в снимките на овързаните тела в стаичката на Моравия, в странните скулптури на Шика… Но за кого е предназначено то? Защо го прави?

Ох, какви бедра! Гладките мускули помръдваха като живи под нежната кожа с цвят на препечен хляб, свиваха се на топка, после се отпускаха. В един момент шията й се стегна, по кожата пробягаха тъмни сенки, подобни на белези… Бяха възхитителни, бяха нещо невероятно. Улф имаше чувството, че наблюдава някакъв дълбоко интимен акт, нещо, което е предназначено само за личното удоволствие на тази изключителна жена, за никой друг…

Бедрата започнаха да потръпват, Шика очевидно се приближаваше до кулминацията на своя екстаз. До слуха на Улф достигна тихо пъшкане, родено сякаш дълбоко в гладкия корем.

Клепачите й потрепнаха, но погледът й остана втренчен и неподвижен. Заковал се на място, Улф изпита остро чувство на неудовлетворение. Искаше да разбере какво вижда тази жена, какви мисли минават през главата й, какво я кара да играе това необикновено представление? Естествено, ако то изобщо е представление…

После изведнъж го заля вълната на тежко предчувствие… Появи се внезапно, като перката на акула, разцепила бистрата вода на тиха лагуна. Беше убеден, че в стаята, някъде извън неговото полезрение, се намира и Сума. И двамата с Шика са организирали този странен ритуал с единствената цел да го примамят тук, за да го убият. Потръпна и се огледа. Изпита чувството, че е по-гол от домакинята, напълно беззащитен. Би трябвало да усети излъчването на Сума, а и на всеки друг, но сетивата му бяха потънали в плътните завеси на мрака.

Главата му забуча, имаше чувството, че всеки момент ще полудее, че хаосът ще унищожи възприятията му за света. Обърна се и безшумно се върна на заснежената аварийна стълба. След няколко секунди вече беше обратно на стълбището. Инстинктът го предупреждаваше, че току-що е успял да избегне един изключително опасен капан, а сега има уникалната възможност да бутне в този капан хората, които го бяха заложили.

Почакай, рече си. Бъди търпелив. Виж кой ще излезе от този странен апартамент.

След двадесет минути осветлението на втория етаж угасна, няколко секунди по-късно на тротоара се появи Шика. Беше сама, Улф изведнъж почувства, че през цялото време горе тя също е била сама. Лишен от нейното присъствие, просторният апартамент с безценния шедьовър в дневната изведнъж престана да излъчва каквото и да било, алените пламъчета в съзнанието му потръпнаха и угаснаха.

Беше облечена почти по същия начин като вчера: обувки с високи токчета, черна минипола, широко рокерско яке с подплънки на раменете. На рамото й висете черна кожена чантичка. Шика я отвори, погледна във вътрешността, и после тръгна на изток, в обратна посока на Улф, който беше заел позиция в съседния вход. Токчетата й ритмично почукваха по мокрия тротоар.

Тръгна подире й. Снегът се усили. Небето беше сивкаво-розово, като венците на стар скитник, небостъргачите го пронизваха като полуизгнили зъби…

Свиха зад ъгъла. Шика крачеше спокойно на около две преки пред него, вървеше на юг. Фигурата й изчезваше сред облаците пара на канализацията, после отново се появяваше. Не беше необходимо да напряга зрение, почукването на алуминиевите токчета по плочника му беше напълно достатъчно.

На Втора улица-Изток сви наляво и пое в западна посока. Улф отбеляза спокойствието, с което се придвижваше тази жена. Сякаш не се страхува от нищо и от никого. Даде си сметка, че неволно е скъсил разстоянието и забави крачка.

Когато я зърна отново, ситуацията беше претърпяла коренна промяна. Шика стоеше на място, а пред нея се бяха изправили двама хлапаци с бейзболни якета, високи маратонки и черни джинси. Униформата на уличните бандити. Страничните части на главите им бяха обръснати, а кичурите коса отгоре лъщяха от гел. Единият държеше тридесетсантиметров нож с груба дръжка, а другият — стик за хокей, в долната част на който беше прикрепен бръснач.

Хлапакът с ножа почукваше по тротоара с нещо, което наподобяваше бастун за слепци, а приятелят му размахваше стика си пред гърдите на Шика. И двамата се кикотеха с налудничави гласове. Каква ли е комбинацията от наркотици, които са поели, запита се Улф.

Беше ясно, че трябва да предприеме нещо. Не искаше да се разкрива, но не можеше да позволи на тези копелдаци да я наранят. Умът му започна да оформя приемливо обяснение за появата му на това място и в този час на нощта, но Шика направи усилията му излишни.

Ръката й се плъзна в джоба на якето, блесна дулото на пистолет. Беше от синкава стомана, формата му издаваше оръжие на професионалист. От широко разкрачената й стойка личеше, че знае как да борави с желязото в ръцете си, дулото се насочи в главата на единия, а после и на другия бандит. От устата й излетяха няколко думи, които Улф не успя да долови, но които без съмнение изнервиха хлапаците повече от вида на самия револвер. Онзи с ножа разтвори пръсти и острието издрънча на тротоара, после двамата се обърнаха и хукнаха да бягат.

Шика остана в позицията на снайперист още няколко секунди, после, уверила се, че копелдаците няма да се върнат, бавно отпусна ръка. Улф имаше чувството, че е стискала оръжието още от мига, в който напусна жилището си.

Продължи да върви подире й. Шика стигна до Второ авеню и спря пред витрината на някакво погребално бюро. Табелата над нея беше нечитаема, вероятно някакво украинско словосъчетание. Зад дебелото, оцветено в жълто стъкло на масивната входна врата се процеждаше бледа светлина.

Тротоарът беше задръстен от бездомници, които нетърпеливо се бутаха към вратата на погребалното бюро и образуваха нещо като опашка. По лицата им се четеше нетърпение. Улф протегна врат и видя причината — пред входа се беше изправил едър мъж с изпотено лице и черни дрехи, в ръцете си държеше черпак, от металните контейнери в краката му се вдигаше ароматна пара. Очевидно беше съдържателят на бюрото, лицето му представляваше интересна смесица от чувствата, които го вълнуваха: отвращение и съжаление, облекчение и задоволство… Странен тип, помисли си Улф. През деня отдава последна почит на мъртвите, а нощем храни живите… Но в гранитната джунгла на град като Ню Йорк дори и подобна странност изглеждаше в реда на нещата, в нея се долавяше някаква примитивна справедливост, водеща до първичното равновесие в природата…

Улф отскочи в сянката на близкия вход миг преди Шика да се озърне, от устата му се откъсна неволна ругатня. Настъпи някаква увита във вестници фигура, от която се разнасяше остра воня.

— Махай се от къщата ми! — изръмжа дрезгаво скитникът. — Иди да сереш някъде другаде!

Улф надникна по посока на погребалното бюро тъкмо навреме, за да види черната катафалка без регистрационни номера, която спря отпред. Беше чисто нова, хромираните й части мътно проблясваха.

Скитникът започна да го блъска по глезените, но Улф не му обърна внимание. Шика се насочи към ръба на тротоара, отвори вратичката и изчезна в тъмната вътрешност на голямата кола. Моторът изръмжа и миг по-късно катафалката изчезна от погледа му.

— Мръсно копеле! — изруга Улф, срита увития във вестници скитник и безпомощно се огледа. Черната кола бързо се стопи в оживения трафик по посока на центъра.

Пета главаНю Йорк / Токио

Малко след единадесет Улф и Аманда пристигнаха в дискотека „Ла Ментира“, намираща се между авенютата „А“ и „Б“.

Забавиха се, тъй като на Парк авеню се беше срутила огромната кула от гранит, издигната по ирония на съдбата от една голяма застрахователна компания. Сградата все още беше в строеж, обградена отвсякъде с дървени скелета. Осветлението се осъществяваше с помощта на временно монтирани прожектори, тъй като предвидените от общината постоянни електрически стълбове бяха отдавна отнесени от бандите крадци на алуминий и продадени на черния пазар.

Тук модерните концепции в строителството сякаш са напълно лишени от смисъл, помисли си Улф, докато очите му пробягваха по опасно наклонените стени с напукана мазилка. Сградата изглеждаше доста странно и навяваше мисли за висящите градини на древния Вавилон.

— Говори се, че отдолу има дупка, която е по-широка дори от тунела Холанд — промърмори той и махна с ръка към скелето. — Готов съм да се обзаложа, че движението ще бъде пренасочено поне за година, а местните жители спокойно могат да забравят за спирката Лекс на метрото… Печелят само бездомниците, които получават няколко квадратни мили нова територия… — очите му се насочиха към Аманда, свита в ъгъла на седалката. Тя поклати глава, но не каза нищо.

Улицата, на която се намираше „Ла Ментира“, беше потънала в боклук… Вятърът го разнасяше във всички посоки, а сградите изглеждаха тъжни и запуснати. Фасадите им бяха покрити с дебел пласт сажди, който не би могъл да се изчисти дори с мощна пароструйка.

Болезнено слаби младежи и девойки с черни ботуши и тясно прилепнали джинси и клинове се влачеха по мръсния тротоар, обиците и гривните им ритмично подрънкваха. Много от тях, включително и момчетата, — носеха гривни дори на носовете си.

По уличното платно изръмжа камион на чистотата. Каросерията му беше толкова нагъсто покрита с неприлични надписи, че Улф не успя да определи дори цвета й. Не спря никъде, макар кофите за смет да бяха препълнени и част от съдържанието им се разнасяше от щипещия ветрец. Две черни хлапета със слушалки от уокмени през къдравите глави и несъразмерно големи маратонки „Рийбок“ на краката се поклащаха в препълнената с боклук каросерия. Бяха най-много осем-девет годишни. На ъгъла камионът забави ход, хлапетата скочиха на асфалта и изчезнаха по посока на авеню „Б“ с лудешки крясъци.

Улф паркира на забранено и угаси двигателя. Над главите им мътно проблясваше светещата реклама на „Ла Ментора“, изобразяваща едрогърда египетска императрица. В едната й ръка имаше череп, а в другата — нещо, което много наподобяваше мъжки полов орган.

Аманда огледа тълпата, която се трупаше пред входа на заведението. Сред тях имаше немалко японци.

— Напоследък в университета се носят какви ли не слухове за японците — промърмори тя.

През целия път беше мълчала. Улф не пропусна да отбележи този факт, но когато й го каза, тя просто обърна глава към прозореца. Все още не беше свикнал с тази черта от характера й. Може би детективът в него инстинктивно се бунтуваше срещу мълчанието, което беше основна съставка на странните й настроения. А може би те му навяваха мрачни мисли за престъпни заговори и неразгадани убийства… Във всеки случай беше доволен, че отново чува гласа й.

— Какви слухове?

— О, в наше време всички страдат от предразсъдъци по отношение на японците… Това се забелязва дори в академичните среди… Винаги има какво да се клюкарства зад гърба на японските преподаватели… Те трудно се приспособяват към нашия начин на живот, но колегите ми са убедени, че демонстрират високомерие…

— А ти?

— Аз не съм се сближила с никои от тях — въздъхна Аманда. — От друга страна ми се струва, че те са потресени от това, което виждат в Ню Йорк. Според мен повечето са привърженици на идеята за национална хомогенност… Нещо като „Япония за японците“… Нали разбираш? И неволно започват да ни мислят за второразредна страна, която позволява на всякаква паплач да замърсява чистотата на нацията… — Сви рамене и добави: — По всяка вероятност приемат службата си в Америка по начина, по който аз бих приела назначение в Африка например… На книга всичко изглежда отлично, но на практика кандидати няма… — Хвана ръката му и се притисна в него, за да не бъдат разделени от тълпата, която се блъскаше на входа. — Години наред моите колеги, затворени в пясъчните кули на академичното високомерие, пробутват на японците все един и същи номер — именно невъобразимата смесица от раси, култура и религия прави Америка велика… Но напоследък, макар че никога не биха си признали, те изпитват чувството на унизителен срам… Защото ясно виждат какво става наоколо — все по-дълбока пропаст между бедни и богати, расова ненавист и пламтяща омраза, разпадане на дълбоките демократични устои на държавата… Вече не знаят как да се защитят от критиката на японците и това само засилва омразата им към тях…

Улф беше заинтригуван. Неволно се запита какво би отговорил Шипли на тезата, развита от Аманда, а и обратно — как би реагирала Аманда на мрачните му прогнози за бъдещето на Америка…

— В едно отношение обаче японците наистина са коренно различни от нас — продължи Аманда. — Става въпрос за начина, по който възприемат секса…

— И това ли е резултат от наблюденията ти сред академичните среди? — попита Улф.

— Не — засмя се Аманда. — Имаше един филм… „Същността на чувствата“, сигурно не си го гледал… Там двойка влюбени искат да се самоубият в момента на оргазъм… Според мен това желание е свързано с мечтата за постигане на нещо необикновено, нещо уникално в областта на секса… Това, което за японците е част от ежедневието…

Улф си спомни за лазерния диск в спалнята на Моравия. „Същността на чувствата“… Това неизбежно накара съзнанието му да извика образа на Шика. Видя я да крачи под чадъра от оризова хартия, видя стройните й бедра да се огъват и потръпват, докато пръстите изчезват в гъсталака на слабините й, в ушите му прозвучаха възбудените й стонове…

— Улф?

— Какво?

— Гледаш много особено…

— Тези хора са ми доста странни…

Край тях се тълпяха меценатите на изкуството, самото им присъствие тук беше своего рода шоу: развяваха се странните халати на „Мизрахи“ и „Фере“, проблясваха футуристичните накити на „Лакроа“, шумоляха кожените облекла на „Монтана“… В общи линии екстравагантността тук беше такава, каквато и вън, на мръсната улица. С единствената разлика, че тези тоалети струваха купища пари… А хората, които ги носеха, приличаха на някакви мрачни викториански вампири, които излизат само нощем…

„Ла Ментира“ се състоеше от три огромни, подобни на пещери помещения. Първото беше обзаведено в стил „Ню уейв“ с неудобни дори на вид пластмасови масички. Подът беше покрит с прозрачни плочки от дебело стъкло, под които мигаха разноцветни прожектори. Краката на присъстващите се оцветяваха в болезнена смесица от червено, синьо и оранжево. Край стената в дъното, кичово нашарена на тигрови ивици, беше разположен бар с месингов плот. На рафтовете вместо бутилки бяха подредени порцеланови фигурки, които са били модерни през петдесетте и шестдесетте години.

Второто помещение — най-просторното в цялото заведение — беше определено за танците. Но тази вечер танци едва ли се предвиждаха, тъй като върху излъсканите дъски бяха наредени картини и скулптури на младите творци, в чиято чест беше организирана сбирката. Беше претъпкано с народ, от тонколоните, чието количество беше десет пъти повече от необходимото, се лееше оглушителна музика.

Улф нямаше никаква представа как Стийви успя да ги открие в тази навалица, но фактът си беше факт — тя изскочи от тълпата, целуна сестра си по бузата и здраво стисна ръката на Улф. По професия Стийви Пауърс беше психотерапевт, но това не й пречеше да членува в най-престижните артистични и научни дружества на града. Едно или друго от тях неизменно съумяваше да събере малко пари и да организира проява като днешната. А Улф подозираше, че подобни прояви са необходимост за душевното равновесие на самата Стийви, която очевидно не изпитваше финансови притеснения. Двамата със съпруга й Мортън Данахър бяха идеална двойка в очите на всички свои познати, живееха нашироко. Притежаваха огромен апартамент — мезонет с пет спални на Пето авеню, и една чудесна къща в Ийст Хамптън. Един Господ знае с колко пари разполагат, помисли си Улф.

Стийви беше пълна противоположност на сестра си. Беше тъмнокоса, с черни очи и добре закръглена фигура. Ръцете й, с деликатно издължени пръсти на художник, никога не намираха покой, а пищното й тяло притежаваше отривистите и точни движения на актьор, а може би и на хирург. Вероятно мъжът й я беше въвел в нюйоркското висше общество, тъй като самата Аманда не познаваше нито едно от богатите семейства, сред които Стийви се чувстваше като у дома си.

— Господи, много се радвам, че успя да дойдеш, Панда — усмихна се широко Стийви. — Тук са всички важни личности, с които бих желала да те запозная!

Улф не допускаше, че тази жена нарочно се държи на дистанция от него. Винаги беше мила, но в поведението й се долавяше голяма доза хладина. Може би не одобрява начина, по който си вадя хляба, а може би има и нещо друго, мислено сви рамене Улф. Знае ли някой какви мисли минават през главите на проклетите аристократи?

Аманда забързано го целуна по бузата, дари го с един извинителен поглед и тръгна подир сестра си, която нетърпеливо я дърпаше към центъра на навалицата. Улф само поклати глава. Прекрасно знаеше, че неговата Панда умира да се запознае със знаменитостите, които е събрала Стийви…

Останал сам, той бавно пристъпи към изложените експонати. Повечето от тях бяха толкова абстрактни, че граничеха с абсурда. Къде изчезна експресионизмът, неволно се запита Улф. Струваше му се, че всичко, което познавачите на съвременното изкуство класифицират като „модерно“, на практика е напълно лишено от смисъл и обаяние. Запознал се с японската култура посредством бойните изкуства, той беше в състояние да оцени това, което се нарича негативно пространство — например празнотата, която се създава умишлено за изтъкването на един, макар и миниатюрен образ. Смисълът има способността да напомня за себе си по най-неочаквани начини и чрез помощта на най-странни форми…

Бавно напусна предната част на дансинга, заета предимно от картини. Пред погледа му се разкри гора от абстрактни скулптури: кофраж от арматурно желязо, върху който бяха запоени бронзови топки, африканско дърво, нашарено като кожата на зебра с дебели пластове ярка боя, върху която бяха прикрепени пластмасови листове. Всичко беше мрачно и безизразно, напълно лишено от живот. Дори смъртта е по-жизнена от това тук, помисли си Улф. Красноречиво доказателство за тази теза бяха мумиите на египетските фараони…

Последната скулптура беше ярко изключение. Улф вдигна глава и огледа познатите му вече форми. Беше в състояние да усети пластичността на извитите железа, покрити с черна бродерия, имаше чувството, че чува гласовете, шепнещи иззад тайнствената фигура…

Пред него се издигаше още един екземпляр от творчеството, на Шика. А това означава, че и тя трябва да е някъде тук, рече си Улф. Обърна гръб на скулптурата и тръгна да я търси.

Направи пълен кръг из просторното помещение, но Шика я нямаше. Насочи се към ресторанта с огледални стени и столове от изкуствена кожа, разположен в третата и най-малка зала на „Ла Ментира“. Масичките бяха малки и неудобни, чиниите и чашите върху тях потръпваха в такт с ударните инструменти на модните парчета, които се лееха от огромните тонколони. „Редбокс“ и „Пет Шоп Бойс“, механично отбеляза Улф.

Мислите му бяха насочени към Шика. Защо изпитваше такъв интерес към тази жена? Вярно е, че е красива, дори екзотична. Но той беше имал контакти и с други красиви жени, без да изпитва това особено чувство… Всъщност какво по-точно е то?

Стара позната? Не, не може да бъде… Беше сигурен, че я вижда за пръв път… И все пак… Потънал в огромните черни очи, той имаше чувството, че отново чува песента за Белия лък, в душата му се надигаше онзи детински възторг, който можеше да пробуди само един човек на този свят — дядо му… Усети тласъците на кръвта във вените си, могъщите удари на сърцето разтърсиха тялото му. И за миг невъзможното се превърна в действителност: съзнанието му се прочисти, забрави напълно както за Сума, така и за мъртвия Лорънс Моравия…

Вървеше бавно между масичките и внимателно оглеждаше насядалите край тях хора. Едновременно с това на всеки десетина секунди се обръщаше назад — така беше сигурен, че няма да пропусне нито влизащите, нито излизащите посетители… В дъното спря, присви — очи и огледа цялата зала. После се обърна и бутна летящата врата, която водеше към кухнята.

Вътре цареше още по-голяма лудница. Готвачи, помощници, келнери и миячи се въртяха в някакъв странен танц, всеки зает със своята работа. Въздухът беше наситен с миризмата на храна, над главите на хората се виеха облаци бяла пара. Улф бавно тръгна да обикаля това царство на умивалници от неръждаема стомана, високи рафтове с нарязани зеленчуци и късове сурово месо, огромни печки, върху които къкреха казани със супа и сосове, бялата стена от фризери, в които чакаха готови за пържене картофи и нарязан на кръгчета лук…

В дъното, полускрити от стената с умивалниците, се виждаха стоманените врати на главния фризер, в който се съхраняваха месото и основните хранителни продукти. Улф бегло надникна натам, приготви се да тръгва обратно, но изведнъж се закова на място, неспособен да възприеме картината, която се разкри пред очите му.

Ричардс Кавалера, със синкава от луминесцентното осветление потна кожа, беше сграбчил ризата на дребен мъж с красиво, пребледняло от страх или притеснение лице.

— Закъсняваш с вноската, Дики! — заплашително изръмжа огромният негър. — Или ще ми дадеш паричките, или ей сега ще те разкрася с бръснача си! Я си представи на какво ще заприличаш? Твоите приятелчета педерасти ще престанат да те харесват и ще си потърсят друго място за забавление… И ти щеш не щеш ще трябва да продадеш шибаната кръчма, нали?

— Добре де, добре! — изпищя с женски глас красивият Дики. — Ще ти дам проклетите пари! Само прибери гадния бръснач!

Улф познаваше този човек. Казваше се Ричард Сансоун и беше импресарио на някои от известните в града артисти. Изчака Ричардс да пусне ризата му и да вземе пачката, после пристъпи напред.

— Господин Сансоун, вземете парите си обратно и ни оставете сами! — сухо му нареди той.

Двамата рязко се обърнаха, на лицата им се изписа объркване и страх. Улф отиде при тях, издърпа пачката от Ричардс и я натика в ръцете на Сансоун.

— Приемете искрените ми извинения за това недоразумение — каза той. — Обещавам, че няма да се повтори — извади визитната си картичка и я тикна в джобчето на зяпналия от смайване човечец: — Ако имате проблеми, моля да ме потърсите на този телефон. Директен е, можете да ме откриете по всяко време…

Сансоун объркано кимна с глава и прибра парите. Извади копринена носна кърпа, избърса потта от лицето си, после се усмихна и изчезна.

— Какво, по дяволите, мислиш, че правиш? — изръмжа Улф и заплашително, пристъпи към Ричардс Кавалера.

Черният детектив объркано мълчеше, зъбите му механично дъвчеха дебелата долна бърна, изскочила напред.

— Нима не знаеш, че няма да търпя корумпирани ченгета в екипа си? — продължи Улф.

— Аз не съм корумпиран — мрачно отвърна Ричардс.

— Тъй ли? Комисията за вътрешно разследване едва ли ще приеме подобно изявление…

— Значи ще ме предадеш на комисията, така ли? — изръмжа Ричардс и Улф не пропусна да отбележи заплашителната нотка в гласа му.

— Чакам обяснението ти, Ричардс! — сухо отсече той.

Дебелият негър му обърна гръб, отиде до близкия умивалник и напълни една чаша с вода. Улф стоеше и чакаше. Ричардс пресуши чашата и хвърли неспокоен поглед към хората от кухненския персонал, които шетаха наоколо. Всички си гледаха работата, но явно проявяваха интерес към диалога между двамата.

— Парите ми трябваха — промълви най-сетне той, после отново млъкна. Сякаш това беше всичко, което искаше да знае Улф.

— Е, и?

— Дребна работа, човече! — раздразненото изгледа негърът. — Муха ги ухапала тези педерасти! Те и без туй мажат лапите на всички, които се навъртат насам — санитарни инспектори, хората от данъчното, мафиотите, дето всеки ден им карат прясна риба на специални цени… Много добре знаеш, че и ден няма да изкарат, ако не дават подкупи! Аз просто си отрязах едно парченце от баницата! Това копеле е толкова богато, че изобщо няма да го усети!…

— Смяташ, че това е твое право, така ли? — заплашително пристъпи към него Улф.

— Нали ти казах, бе човек? Парите ми трябваха!

— Виж какво, Кавалер! — изсъска Улф. — Ако веднага не ми разкажеш всичко, още утре ще те предам на комисията!

— Исках да отърва брат си от лихварите — промълви с неохота Ричардс, после изведнъж истерично се разкрещя: — Ясно ли ти е, началство? Исках да го отърва от шибаните лихвари, които ще му изпият кръвчицата! А сега се разкарай от пътя ми! — протегна ръка и блъсна Улф към желязната врата на фризера, после му обърна гръб и тръгна да си върви.

Улф го настигна на два скока и рязко го завъртя с лице към себе си.

— Ти си добро ченге, Кавалер — някак прекалено спокойно изрече той. — Само едно ти липсва — не знаеш докъде се простират правомощията ти. Значката ти дава власт, но тази власт е в строго определени граници!

— Вече ти казах защо постъпих така…

— Не е достатъчно — поклати глава Улф. — Нямаш оправдание за простъпката си…

— Значи ще ме предадеш, а? — облещи се насреща му Ричардс. — Така ми се пада! След всичките тези месеци на вярна служба! И ти си като всички останали, решил си да ме хвърлиш на лъвовете още в началото! А какво ще стане с брат ми? Кой ще му върне борчовете? Като нищо ще му счупят краката онези хиени!

Улф усети любопитните погледи на кухненския персонал и разбра, че е време да свали нивото на напрежението.

— Утре сутринта ще обсъдим тоя въпрос.

— Да бе, как не! — изръмжа Ричардс й замахна с цялата си огромна сила.

Улф приклекна и отскочи встрани, ръцете му направиха светкавично „ирими“ и ръката на негъра попадна в клещите им. Тялото му политна и тежко се стовари на циментовия под… Улф скочи отгоре му, коляното му потъна дълбоко във врата на Ричардс.

Очите му се спряха на лицето на Кавалера, почерняло още повече от омраза и унижение. Даде си сметка за спектакъла, който разиграват пред непознати цивилни отново изпита чувство на отвращение към живота, който беше принуден да води: Вонята на корупцията беше толкова силна и толкова привлекателна, че този дълбоко в душата си честен човек, беше изпитал неудържимо влечение към нея. Вярно, че обстоятелствата са го принудили, вярно, че лихварите са опасни типове и брат му може сериозно да пострада… Но това не е оправдание, не може да бъде оправдание!

Разхлаби хватката си, изправи се и тихо нареди:

— Хайде, Кавалер! Ставай и се прибирай у дома!

Хана имаше у себе си нещо от величието на чаплата.

А чаплата е особено творение на природата по простата причина, че е самотна птица. Дебне плячката си тихо и търпеливо, а после, с бързо и елегантно движение я набучва на дългата си извита човка. По време на полет главата й е дръпната назад и величествено лежи върху раменете, докато далечните й братовчеди — щъркелът и ибисът, летят като всички останали птици — с протегнати напред шии…

По мнението на Южи синята чапла е най-красивият представителна тези изящни птици, защото в прекрасните мигове на разсъмването и свечеряването тя се слива с небесния лазур, а когато излита от вода, тялото й се разтапя във въздуха по един наистина магически начин.

Къщата на Хана се намираше в едно от токийските предградия, само на десет километра от центъра. Но във всички останали измерения — на милиони километри от градската цивилизация. Природената сестра на Южи рядко я напускаше, тук й беше най-приятно да прекарва времето си. Тя беше тринадесет години по-млада от Южи, родена от втория брак на Минако.

Външните стени на къщата бяха от стоманобетон, отвътре облицовката беше от гранит и черно-бели керамични плочки. Обзавеждането беше почти спартанско, но посетителят обикновено нямаше време да му обърне внимание, тъй като погледът му се привличаше от великолепната колекция „майоги“ — специалните артистични ветрила, използвани от танцьорите. Според традициите на древния японски театър „майоги“ често се оказват единственият разрешен реквизит на сцената и по тази причина многообразието на формите им е изключително широко — понякога са във вид на самурайска сабя, друг път са борова гора, есенна луна, стълбичка към таванска стаичка, бурно море или просто чашка за чай… Изработката им далеч не беше проста, а присъствието им в къщата на Хана тежеше от митологична символика.

— Хана! — протегна ръце Южи и нежно я прегърна. — Толкова се радвам да те видя!

Хана беше доста различна, от Минако, своята майка. От Минако се излъчваше онази шлифована от традициите крехкост, към която се бяха стремили повечето жени от нейното поколение. За разлика от нея Хана беше твърда и самостоятелна, със собствен мироглед и начин на поведение. Когато Южи откри това, той беше доста изненадан.

Радостна от срещата с брат си, Хана не отделяше от него блестящите си очи. Бяха изпълнени с емоции по начина, по който древният амфитеатър е изпълнен със звуци и настроения, усилени и подчертани от особената му конструкция.

— Когато съм с теб, всички грижи и тревоги отлитат.

Хана беше като огромна машина, генерираща психическа енергия. Понякога Южи беше искрено убеден, че чува ритъма на сърцето и шепота на кръвта във вените й. Беше в състояние да контактува с тях — сякаш бяха божествени гласове, намерили приют в тялото й. Но имаше и други моменти — когато излъчването й изчезваше и тя ставаше мълчалива и лишена от емоции като каменна стена.

На шестгодишна възраст беше получила някакво рядко срещано мозъчно възпаление, което не се поддаваше на лечение и което в крайна сметка получи нейното име сред медицинските среди. И до днес експертите не бяха единодушни относно пораженията на болестта върху нея. Едни твърдяха, че е засегнат единствено центърът на говора, друга се придържаха към становището, че има поражения в паметта и още някои важни функции на мозъка. Но лекарите не бяха в състояние да определят не само степента на тези поражения, но дори и дали те изобщо съществуват. Единственият външен израз на болестта беше фактът, че Хана не пророни нито дума до навършването на дванадесет години.

Накрая на Минако й дойде до гуша от безкрайните медицински експерименти върху дъщеря й, отиде в болницата и си я прибра. Оттогава до днес Хана живееше тук, в това убежище от стоманобетон и пъстри ветрила.

Беше наследила красотата на майка си — порцелановата кожа, овалното лице, красиво очертаните чувствени устни. Но към тях беше прибавила и още няколко завидни качества — душевна сила, изящество на език и стил, изострена чувствителност по отношение на тайнственото и свръхестественото в живота. Баща й го нямаше от години, изхвърлен от Минако в момента, в който се разбра, че се е оженил за нея заради парите й. Той очевидно не изпитваше желание да вижда дъщеря си, а може би Минако му беше забранила това. Южи отдавна беше забелязал, че майка му прави всичко възможно да закриля своята дъщеря.

На практика беше убеден, че единствен той е в състояние да разбира Хана. Минако беше правила много опити в това отношение, но в крайна сметка се провали. Просто защото твърде много години е била обречена да гледа на детето си като на инвалид и постоянно го е сравнявала с развитието на другите деца… Южи виждаше сестричката си в съвсем различна светлина, в душата му имаше много обич към нея, но и значителна доза любопитство. От своя страна Хана, безспорно усетила това любопитство, макар че никога не беше го демонстрирала открито, отвърна на чувствата му с цялата искреност на богатата си душа. Двамата приличаха на някаква особена батерия, на анод и катод, при чието докосване се създаваше странна и непозната на никого енергия.

Освен че обичаше сестра си, Южи много я харесваше. Беше остроумна и на моменти изключително забавна, макар че общо взето рядко се смееше. Демонстрираше невероятен ум, понякога доста хаплив за околиите. Често изпадаше в дълбока депресия и Южи се безпокоеше за нея, главно защото не можеше да види причините за тези резки душевни колебания и се страхуваше, че зад тях се крият последиците на коварната болест. Те идваха с периодичността на месечните и цикли и бяха също толкова неизбежни.

Когато беше в компанията на Хана, в съзнанието му често се появяваха стихчетата на любимия му поет Танигуши Бузон:

А когато си тръгваше от дома й, в душата му трайно се настаняваше убеждението, че в света има далеч повече неща от тези, които беше усвоил посредством емпиричната методология на науката, че са далеч от нея и универсалните й константи. В такива моменти изпитваше доста сериозни затруднения и не знаеше кой е верният път, докъде се простира картината на реалния свят и откъде започват мечтите…

— Сега пък какво те тревожи? — меко попита Хана.

Южи въздъхна и се потопи в топлата прегръдка на неповторимото й излъчване.

— Оракула — рече.

Зад прозорците на дневната се издигаше горичка от свежозелен бамбук. Хана я беше засадила край високата каменна стена, която отразяваше светлината по хиляди различни начини. Част от растенията се издигаха вертикално нагоре, други растяха под ъгъл. Преплитаха се по особен начин, общото впечатление беше възхитително. Имаше моменти, в които малкото вътрешно дворче — някакви си четири квадратни метра — изглеждаше толкова необятно и внушително, колкото склоновете на свещената планина Нара. Южи обичаше да бъде с лице към тази гледка, тя неизменно даваше воля на най-съкровените му мечти…

— Започвам да съжалявам, че изобщо се заловихме с този проект — добави той.

Хана внимателно го погледна и попита:

— Кой ти съобщи за смъртта на Моравия?

— Има ли някакво значение? — въздъхна Южи. — Зная, че отговорността за нея носи Оракула и това е същественото… Никога не съм мислил, че ще създам машина, която ще носи отговорността за човешки живот!

— Южи-сан, говориш така, сякаш Оракула е убил Моравия!

— Нима не е точно така?

— О, не — поклати глава тя, забеляза горчивината, изписана на лицето му, и побърза да хване ръката му. — Ела! — придърпа го до себе си и продължи: — Случаят с Моравия беше нещо като генерална репетиция. Ние всички бяхме убедени в непогрешимостта на Оракула, но се оказа, че и той може да се провали…

Южи изсумтя и поклати глава.

— Не бива да се отказваш поради една-единствена грешка — продължи да настоява Хана. — Оракула има изключително значение. Можеш ли да приемеш, че аз вярвам в тайните на Вселената? Можеш ли да разбереш убеждението ми, че в нея има нещо неизвестно, но прекрасно? Понякога имам чувството, че тялото ми е клетка, в която душата ми живее насила. Като див звяр в зоологическата градина… Имам чувството, че съм жив организъм от второ качество, просто защото съм от плът и кръв…

Хана млъкна, но силата на духа й легна като черна сянка върху съзнанието на Южи. Какви метаморфози преживява, запита се той. Страшно много му се искаше да я попита открито — коя е, в какво се превръща, как влияе психическото й присъствие върху Оракула? Беше готов да го стори (проклинайки се за неделикатния начин на проникване в интимния й свят), беше готов да преодолее страха си (колкото от отговора, толкова и от мълчанието й), когато тя го погледна с блестящите си очи и тихо промълви:

— Смърт.

Той неволно потръпна, доловил дълбоката промяна в гласа й. Знаеше на какво се дължи това — Хана беше получила своите „приливни вълни“… Отказваше да ги нарича видения, тъй като в тях нямало нищо визуално, били изградени изцяло на принципа на вибрациите… Техен лъчител бил не външен източник, а нещо скрито дълбоко в нея. Някакво пространство, създадено от мозъчната треска, или поне населявано от нея… У мен има една бездънна дупка, призна му преди години тя. Нейните дълбини раждат образи, които не мога да нарека видения, просто защото не виждам нищо. Усещам присъствието им и зная какво представляват, така, както човек усеща, че по време на сън е овладял някакъв древен език…

— Хана! — вдигна глава той. — Кажи ми какво виждаш!

Блестящите й очи бяха замъглени, Южи беше сигурен, че не долавят нито една от чертите на лицето му.

— Виждам теб и Наохару Нишитцу, вкопчени в смъртен бой — промълви тя. — А над главите ви размахва криле огромна черна птица…

— Вероятно това е Смъртта с главно „С“? — направи опит да се разсмее той, но звуците заседнаха в гърлото му. — Всичко това ми звучи като филм на Берман…

— Не! — извика Хана и стисна ръката му. — Това не е Смъртта! — очите й отново се избистриха и се заковаха върху лицето му. — Виждам друг човек, нов и напълно непознат… Той ще ви убие и двамата!

Потънал в тишината на огромния апартамент на Моравия, Улф мислеше за тайната стаичка зад гардероба и странното й съдържание. След инцидента с Ричардс Кавалера в „Ла Ментира“ пресиленото оживление на купона му се стори съвсем непоносимо. Успя да открие Аманда сред гостите, извини се и каза, че си тръгва. Стийви предложи да я откара и Аманда, забелязала много добре изражението на лицето му, мълчаливо прие. Миг преди сестра й да я дръпне в центъра на оживената тълпа, тя пристъпи напред и го целуна по устата.

Отпуснал се върху сърпообразния диван на Моравия, Улф си спомни думите на Маун: Лари беше извратен… Сериозно извратен… В главата му се блъскаха фактите от последната седмица, примесени кой знае защо със заглавието на филма върху лазерния диск… Преди няколко дни Шика е била в компанията на Моравия миналата есен Шика е била в компанията на Сума… Вчера Моравия беше убит, същата участ сполетя и един от хората му… Все още не може да улови излъчването на Сума, нито пък на Шика… Все още няма представа за убиеца на Моравия… Дали Шика е член на организацията „Черният кинжал“? Дали не е един от платените убийци на тази организация?

Нямаше отговор на тези въпроси, но беше убеден, че ключът на загадката се крие именно в японката. Пред очите му се появи съвършената й, гърчеща се в екстаз фигура, ароматът на тялото и нахлу в ноздрите му, слабините му неволно потръпнаха… После го връхлетя прозрението. Миризмата в апартамента на Шика беше тази, която беше доловил в тайната килия на Моравия. Значи Шика е била тук. Миризмите не траят дълго дори в малки стаички без прозорци, а това означава, че Шика е била в апартамента на Моравия броени часове преди появата на Улф. Защо? И — което е далеч по-важно — как се е добрала до този дом? От момента, в който полицията получава сигнала за убийството на Моравия, пред вратата на апартамента е имало униформен пазач.

Към три часа сутринта лепкавите полустопени снежинки се превърнаха в твърди ледени топчета, тротоарите станаха опасно хлъзгави. Улф чувстваше, че от работа му беше дошло до гуша, единственото му желание беше да гледа лицето на Аманда, да се притиска до нежното й тяло, да усеща как нейната топлина прониква чак до мозъка на костите му.

Напусна апартамента на Моравия, скочи в колата без отличителни знаци и потегли към Морнингсайд Хайтс. Тук бездомниците бяха предимно от Африка и Карибските острови, паркът беше осеян с картонените им колиби, а по алеите се виждаха кървавите екскременти на примитивните им ритуали. Аманда пренебрегваше опасностите и отвращението поради причините, които бяха валидни за повечето от жителите на Ню Йорк — икономическите. Тя просто не можеше да си позволи жилище в някой от по-добрите квартали на града. Освен това — както не пропускаше да му изтъкне — просторният апартамент с две удобни спални беше напълно безопасен, стига човек веднъж да се прибере зад стените му. Входната врата беше подсилена с яко полицейско резе, монтирано лично от Улф, а прозорците към терасата имаха решетки с големи катинари. Защо безспорният й преподавателски талант влияе толкова силно и върху способността й да бъде убедителна, често се питаше Улф.

Суграшицата, фосфоресцираща от неоновите реклами на Манхатън, блъскаше лудо по предното стъкло, чистачките не вършеха почти никаква работа. Улф се пресегна към телефона и набра домашния номер на Аманда. Дали се е прибрала от онзи тъп купон? Не се притесняваше, че може да я събуди, защото днес нямаше часове.

— Аз съм — промърмори в слушалката той. — Тръгнал съм към теб…

— Апартаментът е пълна кочина — рече тя. — Да идем някъде другаде.

— У дома?

— Нищо против, стига да не е тук.

Петнадесет минути по-късно спря пред входа на блока й. Принуди се да кара по-бавно от обикновено, просто защото времето беше отвратително. Очите му пробягаха по фигурите на трима или четирима скитници, натикали се под брезентовия навес и легнали върху парчета картон. Доколкото можеше да види, всички спяха. Суграшицата оглушително почукваше по покрива на колата.

След минута улови някакво движение във входния вестибюл. Плътно увита в полите на подплатения си шлифер, Аманда отвори вратата и прескочи спящите бездомници. Излезе на тротоара и тръгна към колата с широка крачка, внимавайки да не стъпи в някоя локва.

В същия миг в главата на Улф звънна предупредително звънче, косъмчетата на врата му настръхнаха. Нещо не беше наред. Походката. В нея имаше нещо много познато, но не беше сигурен, че принадлежи на Аманда. Напрегна взор към лицето й, но флуоресцентната светлина от уличния стълб превръщаше чертите й в неясна маска.

Разтърка очи и уморено въздъхна. Работя прекалено много, явно съм се преуморил, рече си. Наведе се да отвори вратата на Аманда и изведнъж се оказа лице в лице с красивата японска художничка Шика.

В очите й пламтеше бясна омраза. Дясната й ръка се повдигна бавно и някак лениво, между пръстите й проблесна синкавото дуло на пистолета, което Улф вече познаваше от стълкновението й с уличните бандити. Устните й, черни на студената светлина, бавно се раздвижиха. Вероятно казваше нещо, но Улф не беше в състояние да го чуе. Суграшицата вдигаше доста голям шум, а и стъклото на прозореца беше вдигнато. После от дулото на пистолета излетя алено пламъче, експлозията във вътрешността на купето беше оглушителна.

— Не! — изкрещя Улф в мига, в който стъклото се пръсна на хиляди късчета. Куршумът накара тялото му да отскочи към шофьорската врата, в устата му се появи метален вкус, примесен със солената миризма на кръвта. После го връхлетя болката…

Събуди се рязко, седна в леглото и объркано се огледа. Намираше се в собствената си спалня, сърцето му лудо блъскаше, все още чувстваше болка в тялото си — там, където беше проникнал куршумът от кошмарния сън. Механично потърка мястото — сякаш искаше да се увери, че всичко е било плод на фантазията му.

Включи осветлението и втренчи поглед във водните струи, които шибаха дебелото, обковано с мед стъкло на капандурата. Тя сякаш висеше в празно пространство — така, както се чувстваше и самият той в годините на далечното детство, увиснал между баща си и дядо си, раздвоен и несигурен, разчитащ единствено на помощта на мама…

Виждаше лицето на майка си толкова ясно, сякаш седеше срещу нея. Черните изразителни очи надничаха иззад тежки клепачи, високите скули намекваха за решителност и душевна сила, извивките на носа и брадичката й бяха съвършени, също като устата. Черната й коса със самотни сребърни нишки стигаше чак до кръста, в нея бяха оплетени блестящите мъниста на Белия лък, наричани от индианците „спяща красота“. Всяка черта на лицето й говореше за силна воля и изявена индивидуалност.

Беше си извоювала репутацията на мъдра и свята жена, проявяваше качества на ясновидка, много хора се обръщаха към нея в моменти на мъка и психическа нестабилност.

Въпреки всичко Улф беше убеден, че силата й се крие в изключителната пасивност на поведението й. Единствена жена в семейството, тя съзнателно беше отстъпила поле за действие на мъжете в него.

Отпусна се по гръб и затвори очи. След известно време задряма и започна да сънува. Озова се в стаята на детството си. Вървеше към стария скрин, в който бяха подредени дрехите му. Отмести ги и извади лъка. Беше стар, но великолепна изработка, от рогата на карибу.

Дядо му го беше направил още като младеж, най-много петнадесетгодишен. Това е било трудна и амбициозна задача. Повечето от лъковете на племето са били изработвани от здраво оплетени и изключително гъвкави клонки, увивали са ги с изсушени животински черва, а ролята на лепило играела смес, известна под името асфалтум. Изработката им била сравнително лесна. Докато хората, които правели лъковете си от рог, били, обект на благородна завист и преклонение, всички ги считали за надарени ловци.

Стиснал гладката кост на лъка в съня си, Улф вдигна глава към горния му край, в очите му се появи възхищение от съвършената изработка, от вътрешната сила на древното оръжие. В душата му звънна прекрасна мелодия. Песента на живота, която двамата с дядо му пееха до захлас.

Отвори очи и хвърли поглед към часовника си. Минаваше полунощ. Дъждът беше преминал в суграшица, която яростно почукваше по дебелото стъкло на капандурата, удържало капризите на времето цели шестдесет години. През него се процеждаше бледосинкава светлина, лепкавите й пипала се спускаха надолу като радиация от изоставен реактор.

Стисна глава с две ръце, ясно усети ускорения си пулс. Какво ми става, Господи? Първата му мисъл беше за Аманда. Дали е добре? Защо пък да не е, беше следващият му въпрос. Логиката не помагаше, в душата му започна да се надига лепкав страх. Вероятно остатък от кошмарния сън…

Облече се набързо и тръгна към вратата. Едва в колата се сети, че би могъл да й позвъни, преди да излезе. Не беше в състояние да разсъждава, имаше чувството, че все още е под влияние на съня…

Обилни струи вода шибаха челното стъкло, изпитваше усещането, че всички фарове го заслепяват. Реши да не им обръща внимание. Налагаше се да заобиколи авеню „Амстердам“, тъй като отсечката между Седемдесет и трета и Седемдесет и девета улица се беше превърнала в огромна яма. Миналата седмица там беше пропаднала настилката и всичко под нея — тръбите на водопровода и канализацията, дебелите снопове електрически кабели, примесени с огромни късове асфалт — се беше стоварило в тунела на метрото. Последица от постоянните вибрации и изключителната интензивност на трафика, беше заключението на общинските експерти. Хората, изграждали тези комуникации преди седемдесет години, просто не бяха отчели вероятността от възникването на подобни фактори. Край ръба на дупката бяха поставени пластмасови колчета с опънат между тях полиетилен. Някой вече беше успял да го напръска със спрей, буквите бяха разкривени и заплашителни:

Сенегалци с черни като кюмюр лица бяха разпънали платнищата си с евтина стока под навесите на затворените магазини по Бродуей и сякаш не обръщаха внимание на късния час и противното време. Малкото пешеходци, скрити под чадъри и вдигнали яките на връхните си дрехи, изобщо не им обръщаха внимание.

Улф набра номера на Аманда по радиотелефона в колата си.

— Аз съм — рече. — Добре ли си?

— Разбира се — отвърна тя. — Защо? — Смущенията по линията бяха толкова силни, че той не успя да определи нито какво е настроението й, нито дали неволно не я беше събудил.

— Пътувам към теб…

— О, Господи! Преди малко се прибрах, къщата е наопаки. Не можем ли да отидем някъде другаде?

Устата на Улф изведнъж пресъхна. Направи опих да преглътне, но не успя. Имаше абсурдното чувство, че сънуваният преди броени минути кошмар се повтаря в действителност.

— Какво ще… — млъкна, тъй като в слушалката се разнесе остро изщракване. — Ало, Аманда, там ли си?

Мускулите му се схванаха от напрежение, кокалчетата му побеляха върху слушалката. Стори му се, че чува смеха й.

— Аманда?

Линията прекъсна. Той затвори и натисна бутона за повторно избиране. Започна да му дава заето. Господи Исусе! Какво беше това, което дочу миг преди връзката да се разпадне? Кошмарът, прибавен към продължителния разговор с Шипли, очевидно го превръщаше в параноик. Все пак имаше чувството, че гласът, който чу, принадлежеше на някой друг, а не на Аманда. Смущенията по линията бяха ужасни, нима можеше да бъде сигурен, че е разговарял с нея? Помислете си добре, беше му казал Шипли. Още една стъпка напред в това разследване и вече няма да ви позволят да се оттеглите. Ще ви заплашва съдбата на Моравия…

Господи, Боже мой!

Натисна педала докрай, колата се стрелна напред, суграшицата забарабани като картечница по челното стъкло. Приведе се напред и напрегна взор, чистачките се движеха на максимални обороти.

Закова пред блока на Аманда с пронизително скърцане на гумите и изскочи навън. Затъна до глезени в ледена локва, обувките му подгизнаха. Във входа се беше приютила млада жена, притиснала към себе си две заспали близначета. Очите й, уморени и някак остарели, равнодушно проследиха фигурата на Улф, който отнесе с рамо вътрешната врата и полетя нагоре по стълбите.

Апартаментът на Аманда беше на четвъртия етаж. И тук, подобно на всички стари сгради в квартала, асансьорът беше раздрънкан и бавен. Вземайки по три стъпала наведнъж, Улф не можеше да се отърве от чувството, че губи контакт с действителността. Пред очите му продължаваше да стои кървавата сцена, която беше сънувал. Картината ставаше все по-реална, накрая вече не беше сигурен кое е плод на въображението му и кое — истина. Усети остра болка на мястото, където беше проникнал куршумът на Шика от кошмарния сън, ръката му неволно се вдигна да го разтърка. В другата стискаше служебния си револвер.

Вратата на Аманда беше открехната и по гърба на Улф пробягаха студени тръпки. Свали предпазителя на револвера, бутна я навътре с връхчетата на пръстите си, после скочи напред. Свито на кълбо, тялото му влетя в антрето. Спря се до насрещната стена, очите му попаднаха върху дръпнатото резе на рамката.

— Аманда?

— Улф. Оставих вратата отворена… Почти съм готова.

Тялото му бавно започна да се надига, по лицето му плъзнаха струйки пот. Вземи се в ръце, заповяда си той. Това не е сън. Прибра револвера в кобура подмишницата си и извика:

— Къде си? Защо ми затвори телефона?

— Връзката прекъсна. Проклетите ви радиотелефони са толкова несигурни! Не чух почти нищо от това, което ми говореше… А ти чу ли ме, като ти казах „довиждане“?

— Не.

Антрето беше тъмно, но лампионът в хола хвърляше кръг от мека и успокоителна светлина. Аманда не го попита защо не е звъннал отдолу…

Улф прескочи ниското столче до вратата, прелетя през хола със скоростта на светкавица и блъсна вратата на спалнята. Това, което видя, го накара да издаде див вик на болка и ужас.

Подът и стените бяха оплискани с кръв пред леглото се беше образувала цяла локва. Аманда лежеше върху чаршафите гола, с широко разкрачени нозе. Безжизнените й очи бяха насочени към тавана, от зейналата тъмночервена рана на гърлото й изскачаха малки кървави мехурчета.

Улф опря ръка на сърцето й, пръстите му потърсиха сънната артерия. При огромната загуба на кръв това бяха напълно безполезни действия. Но тялото върху леглото принадлежеше на Аманда, а не на някоя анонимна жертва, чието убийство беше длъжен да разследва…

— Връзката прекъсна. Проклетите ви радиотелефони са толкова несигурни! Не чух почти нищо от това, което ми говореше… А ти чу ли ме, като ти казах „довиждане“?

При звука на гласа й Улф подскочи като ужилен, очите му не можеха да се откъснат от бледото й, напълно безизразно лице. После видя касетофона, тикнат в чаршафите до главата й. Повърхността му беше покрита с кръв.

— … Връзката прекъсна. Проклетите ви радиотелефони са толкова несигурни! Не чух почти нищо от това, което ми говореше… А ти чу ли ме, като ти казах „довиждане“?

От устата на Улф изригна проклятие, ръката му се пресегна и изключи машинката. Вдигна глава по посока на отворения прозорец. Железните решетки бяха отключени и леко се поклащаха под тласъците на вятъра. Зад тях се виждаше аварийната стълба. Суграшицата почукваше по перваза и част от нея тихо потропваше върху паркета. Локва все още нямаше, а това означаваше само едно — прозорецът е бил отворен преди броени секунди.

Улф измъкна револвера, прескочи леглото и се насочи към аварийната стълба. Пороят го връхлетя с такава сила, че беше принуден да свие колене и лакти, за да се задържи. Първата му реакция беше да се взре под краката си. Стълбата беше пуста, тротоарът под нея — също. Сложи длан над очите си и погледна нагоре. Стори му се, че нещо помръдва, че вижда някаква сянка… Понесе се нагоре с максималната бързина, на която беше способен, краката му прескачаха по две-три метални пречки наведнъж.

Когато вдигна глава за втори път, сянката тъкмо се прехвърляше на покрива. Сума? Шика? Нямаше време за догадки. Пред очите му беше тялото на Аманда, проснато безжизнено сред окървавената стая, гледката беше остра като нож, забит между ребрата му. Мъката се, превърна в ярост, примесена с, безсилие. Въпреки професионалния си опит, въпреки дарбата на ясновидец, той не беше успял да предпази най-близкото си същество!

Прескочи парапета и се озова на плоския покрив, покрит с плъзгава от дъжда изолационна материя. Очите му обхванаха наведнъж всички подробности на обстановката: водонапорната кула на сградата, правоъгълника над асансьорната шахта, различните по размер и форма вентилационни отвори, капандурата, която беше копие на онази в собственото му жилище, металната кутия на електрическата инсталация, заключената врата към таванските помещения, снабдена с мигаща алармена инсталация. Не можеше да долови никакво излъчване, но някъде сред тази урбанистична джунгла дебнеше убиецът на Аманда.

Суграшицата се сипеше с такава сила, че му беше трудно дори да диша! Пропълзя метър-два напред, после се спря и направи светкавична преценка на ситуацията. Върна се обратно до парапета и започна методично изследване на покрива. Две бяха причините, принудили го да вземе това решение. Първата от тях беше свързана с желанието му да изненада убиеца, който вероятно очакваше появата му откъм аварийната стълба. А втората — да получи максимално пълна представа за топографията на покрива. Защото това щеше да му бъде от полза при предстоящия сблъсък. Трябваше да знае местоположението на евентуалните укрития — така щеше да отреже всички пътища за бягство…

Три четвърти от пространството на покрива останаха зад гърба му, когато забеляза някакво помръдване край металния шкаф на електрическата инсталация. Беше толкова леко и незабележимо, че почти го пропусна. Отмести очи настрана, стабилизира погледа си и отново го насочи към сянката. Този път успя да обхване целия силует на противника си. Пипнах те, рече си Улф. Но кой беше това? Сума или Шика?

Насочи се натам, но в същия миг сянката напусна укритието си й полетя към него. Придвижваше се с невероятна скорост, Улф не успя дори да се прицели. Натисна спусъка напосоки, в момента, в който фигурата се стовари отгоре му.

Отпусна се на коляно и замахна с револвера. В същия момент нещо прониза диафрагмата му, малко под слънчевия сплит. Отлетя назад, гърбът му влезе в болезнено съприкосновение с тухления парапет. Сви се на кълбо и се претърколи встрани миг преди противникът да се стовари отгоре му.

Скочи на крака и насочи оръжието си към мястото, на което допреди миг се намираше неясният силует. Но там нямаше никой: Понечи да се огледа, но в същия миг получи страхотен удар изотзад, тялото му отхвръкна и се блъсна в тухлената стена. В устата му се появи вкус на кръв и метал. Усети, че го повдигат във въздуха и започна да се съпротивлява. Главата му увисна извън парапета, пред очите му се мерна мокрият тротоар, от който го деляха цели шест етажа.

Успя да приложи блокираща хватка, беше сигурен, че опората на парапета ще бъде достатъчна. После със смайване усети как равновесието му се нарушава и опората вече помага не на него, а на противника му. Тялото му бавно започна да се надвесва от ръба на покрива. Далеч долу мокрият асфалт зловещо проблясваше, Улф се напрягаше до крайност и едновременно с това усещаше как по гърба му плъзват студените тръпки на страха. В бърза последователност, нанесе два страхотни удара, и двата попаднаха в тялото на противника му. Всеки от тях с положителност би проснал на земята дори едър мъж, но в случая нямаха никакъв ефект. Тялото на Улф се откъсна от покрива и полетя в мрака.

Мократа улица се втурна насреща му с влудяваща бързина. Ръцете му се разпериха в последно усилие, пръстите му изведнъж докопаха мокро желязо и отчаяно се вкопчиха в него. Цялата тежест на тялото: му се стовари върху лявата ключица, тя пропука, но издържа. От гърдите на Улф се изтръгна неволен стон. Пусна револвера и трескаво се вкопчи в желязото с пръстите на дясната си ръка. Разпределена равномерно, тежестта видимо намаля. Оказа се, че е успял да се задържи върху най-торната площадка на аварийната стълба, главата му заплашително висеше навън. Дробовете му горяха от невероятните усилия, беше на ръба на припадъка… Разтърси глава и погледът му се проясни. Веднага видя сянката на противника си, която прескачаше парапета и се насочваше към него.

Заби пръсти в хлъзгавото желязо, жилите му се издуха от нечовешко усилие. В крайна сметка успя да се изтегли на безопасно разстояние от ръба, приклекна и се приготви да посрещне атаката. От ръцете му течеше кръв, но той не усещаше нищо. Сянката се стовари отгоре му, силен ритник в глезените му попречи да възстанови равновесието си.

Улф падна по гръб върху мрежестата повърхност на площадката, остра болка прониза раменете и гърдите му. Стисна зъби и нанесе саблен удар в шията на противника си. Не успя да го улучи точно там, където искаше, но очевидно успя да го изненада. Онзи вече беше замахнал по посока на слънчевия му сплит, ударът положително щеше да бъде убийствен. Докопал лявата китка на сянката, Улф я дръпна напред и надолу, в следващия миг промени посоката назад, през главата си. Набрало достатъчно инерция, тялото на противника му се стрелна над него и с трясък се стовари на предпазната ограда на платформата. Едновременно с това Улф подпъхна свободната си ръка под лакътя му и рязко я завъртя.

В следващата секунда беше на крака и вече се носеше по тесните железни стъпала, нагоре към покрива. Подхлъзна се върху мократа изолация и изведнъж омекна. Прииска му се да седне и да затвори очи. Последиците от шока. Кръвоносната му система се запълваше от ендорфини, чиято задача беше да изключат болката, но явно оказваха въздействие както върху разсъдъка му, така и върху способността му да координира действията си. Май ще е по-добре да стискам зъби и да понасям болката, рече си Улф и напрегна остатъка от душевните си сили.

Нещо в съзнанието му прещрака и той рязко се обърна. Сянката вече протягаше ръце към него. След миг беше повдигнат във въздуха и тялото му се стовари върху мократа настилка на покрива със страшна сила. Сянката приклекна до него. Потта влизаше в очите на Улф и му пречеше да вижда добре, същото вършеше и суграшицата. Не можеше да определи размерите на фигурата, не знаеше дали това е Сума или Шика… После го връхлетя непрогледен мрак. Някаква невидима сила караше ледените топчета да се отклоняват встрани. Улични лампи примигнаха и угаснаха, накрая изчезна и въздухът… Изпита странното чувство, че увисва във вакуума на безбрежния Космос… Хаосът блокира сетивата му, вечната песничка на живота, на която някога го беше учил Белия лък, бавно изчезна от съзнанието му…

Мигът на капитулацията беше близо. Нервната му система беше парализирана, шокът превърна кръвта му в гъст сироп и блокира всички реакции. Но този миг отмина. Бурната нощ връхлетя върху него с огромна сила, с нея се появи и бледото лице на Аманда, миризмата на кръвта й заплашваше да го погълне. Пред очите му се появиха розовите мехурчета от прерязаното й гърло, с които си отиваше и животът й. Това беше прекалено много, той не можеше да си позволи капитулация. Щеше да се бори докрай — така, както го беше правил винаги досега. Срещу видими и невидими врагове…

Зъбите му проскърцаха от нечовешко усилие, ръцете му се протегнаха напред и нагоре. Безвъздушното пространство на Космоса с нежелание се разкъса и започна да отстъпва, мракът избледня. Вкопчи се в дрехата на сянката, главата му се стрелна напред и с тътен улучи лицето й. В ушите му блъскаха непознати звуци, които може би не бяха нищо повече от тропота на суграшицата върху асфалтовата настилка на покрива.

Понечи да нанесе втори удар, но това беше грешка. С този противник всяко повторение беше грешка. Усети остра болка в бедрото си, сведе поглед и видя как острият ръб на черен ботуш разкъсва кожата му. Ботушът остана залепен за него, движението му беше бавно, в посока надолу. Болката стана нетърпима.

Улф изкрещя, лакътят му потъна в корема на сянката, дланта му нанесе два светкавични удара в лицето й. Чу тежко изпъшкване, натискът на острия ботуш намаля.

Усетил отстъплението на противника си, Улф без колебание се втурна след него, решен да го довърши. В душата му кипеше убийствена ярост, болката от смъртта на Аманда размахваше черните си криле… Видя незащитена част от тялото на врага и се стрелна напред. Но когато стигна на броени сантиметри от него, скоростта на движението му необяснимо намаля. Светът се размаза пред очите му, имаше чувството, че се намира под вода. Дишането му се затрудни, дробовете му пламнаха, пулсът му рязко се забави. Връхлетя го непрогледен мрак, гъст и осезаем, сякаш напоен с олово.

После пламна огънят. Чувството беше ужасно, но някак странно познато. Сякаш за миг беше зърнал лицето на приятел, отделено от него чрез гъстата мрежа на висока ограда…

Сините пламъци го захапаха, пред очите му се появи лицето на Аркильо, ръцете му инстинктивно се вдигнаха да предпазят собственото му лице… В същия миг усети, че краката му се отделят от настилката на покрива и тялото му литва високо във въздуха. Сянката не пропусна да се възползва от предимството си.

Пред очите му блесна ослепителна светлина, после угасна. Суграшицата жилеше израненото му тяло, после изчезна. Само вятърът свиреше в ушите му, но не след дълго затихна и той. Остана единствено тишината.

Миг и всичко се промени. Тишината отстъпи на хаоса и лудостта.

Улучи капандурата с лявото си рамо, дебелото стъкло се пръсна на ситни парчета. Левият крак на Улф бе раздран от горе до долу от остър, подобен на стрела стъклен къс, тялото му полетя в бездънна пропаст, през ивици от ослепителна светлина и непрогледен мрак… Гневни духове съскаха в ушите му, животът уплашено се свиваше и бягаше от тях… После чу шепота на Аманда: Връзката прекъсна. Проклетите ви радиотелефони са ужасни! Не чух почти нищо от това, което говореше… А ти чу ли ме, като ти казвах „довиждане“? Улф несъзнателно прошепна името й, изпод клепачите му бликнаха две бистри сълзи. Тялото му продължаваше да лети надолу, в бездънната пропаст. Съзнанието му се замъгли, паметта изчезна едновременно с последните остатъци на разсъдъка. Накрая болката изтри всичко, включително и последния му писък, изпълнен с отчаяние…

УлфЕлк Бейсин / Лайтнинг Ридж1957–1964

Бащата на Улф се казваше Питър Матсън. И той, подобно на сина си, беше членувал в един от последните елитни мъжки клубове — „Рейнджърите на Тексас“. Беше много горд с това и когато през 1935 година „Рейнджърите“ бяха превърнати в отряди на пътната полиция, отговарящи за реда по време на щатските празници и подчинени на политическата машина, той изпадна в дълбока депресия. Но това ли беше единствената причина, поради която напусна съпругата си и Улф? Питър Матсън беше човек на честта и мъжката дума, горд като тореадор. Владееше до съвършенство „конжо“ — японски израз, чието значение Улф научи години по-късно от своя сенсей по айкидо и който означаваше фанатична и почти мазохистична привързаност към физически действия, съдържащи в себе си изключителна степен на трудност и болка. Човек не може да овладее „конжо“, без да държи под пълен контрол своите душевни емоции, заяви категорично сенсеят. По този начин, без дори да се усети, Улф беше получил вярна представа за личността на баща си…

Питър Матсън беше член на „Рейнджърите“ в продължение на дванадесет години и през цялото това време се беше борил срещу разложението в това елитно мъжко съсловие, поело на плещите си тежестта от приложението на закона и бавно разяждано от промяната в мирогледа на хората. Обичаше да припомня раждането на тази уникална гвардия преди повече от век, когато най-достойните мъже са се обединили и са успели да опазят границите на младата Република Тексас от хаоса на революционните промени. Героичният им път беше маркиран от жестоки битки с команчите, от достойното им участие в Гражданската война и поредицата от кървави сблъсъци по време на Мексиканската революция. Разбира се, Питър Матсън не е бил пряк участник в тези събития, но благодарение на него доста мексикански бандити бяха предадени на правосъдието. Беше се присъединил към „Рейнджърите“, защото те представляваха една наистина уникална гвардия от защитници на закона. Никога не бяха носили униформа, никой не ги беше принуждавал да отдават чест на офицери и да се подчиняват на някой над себе си. Поне такива са били в зенита на славата си, а в продължение на повече от десетилетие бащата на Улф беше работил упорито за възвръщането на тази слава. По тази причина той изглеждаше герой в очите на мнозина — уважаван както заради непреклонната си воля, така и заради непоклатимите си философски възгледи. Качества, които години по-късно Улф щеше да определи като „конжо“, като желание да се свърши определена работа, независимо от страданията — физически и психически, които може да донесе тя.

За хората, които не познаваха Питър Матсън достатъчно добре, женитбата му с индианка безспорно беше едно странно събитие. Но Отворената длан — майката на Улф, беше типичен представител на уиндривърските шошони. Жените от това племе по традиция поставяха личността на мъжа си над всичко, живееха с единствената цел да му служат. Тя прие изискванията на съвременния живот доста по-лесно от Питър, разбрала, че с укротяването на диви мустанги е свършено и проблемите ще бъдат свързани с тълпите нови заселници, които нахлуваха от североизточните щати. Може би с това се обясняваше и решението й да се омъжи за бял, при това представител на „Рейнджърите“. Инстинктивно беше усетила могъществото на този нов свят и не желаеше да сподели съдбата на повечето хора от нейната раса, които завършваха живота си в бедняшки резервати, отдадени на пиянство и психическа разруха. Веднъж Питър неволно чу разговора й с Белия лък и остана впечатлен. С тих и напевен глас Отворената длан каза, че вижда бъдещето им в пронизително сините очи на съпруга си, че то блика от всяка пора на стегнатото му, изпълнено с младежка сила и енергия тяло… Белия лък обаче си имаше свое мнение за блестящата външност на Питър Матсън…

Една вечер Улф попита баща си дали е вярно, че „Рейнджърите“ са написали закона, който управлява Тексас.

— Не — поклати глава Питър Матсън, а очите му — блестящосини и пълни с решителност, бавно се спуснаха към слабичката фигура на момчето. — Ние бяхме законът!

Този арогантен отговор беше типичен за Питър Матсън и Улф го запомни завинаги. Но Белия лък не можеше да приеме подобно поведение.

— Човек не може да бъде закон — каза на внука си по-късно той. — Законите се създават от природата, от гласа на природата и нейния дух… Ние невинаги можем да чуем този глас, но въпреки това му се подчиняваме…

Мъдростта на тези слова пролича особено ясно в деня, в който Питър Матсън се прибра дишащ тежко, блед и изпотен. Махна с ръка в отговор на разтревожените въпроси на жена си, но малко по-късно припадна, направо на масата. Отворената длан предпочете да повика баща си вместо лекар.

Белия лък погледна Питър Матсън и нареди на дъщеря си да разстеле едно от одеялата, който беше тъкала на ръка. После извади своите шнурчета, боядисани в цветовете на четирите главни посоки. Разположи ги в ъглите на одеялото, след което разтри между пръстите си листенца чай и ги пусна в средата. Стаята се изпълни със сладникаво горчив аромат.

Белия лък беше най-старши сред шаманите на шушоните, мнозина бяха убедени, че е по-опитен дори от известни сред индианците имена като Черния лос и Хитрия гарван. Но за разлика от останалите шамани, неговата философия не се ограничаваше в рамките на собственото му племе, а представляваше органичен синтез на митологията, философията и етиката на всички индианци, обитавали тези необятни земи. На млади години беше пътувал много, говореше се, че е бил приеман добре дори от заклетите врагове на шошоните и техните братовчеди — буйните и склонни към насилие команчи, живеещи в полупустинните земи на Западен Тексас.

Улф и Отворената длан положиха припадналия Питър Матсън на одеялото. Белия лък коленичи до него, в ръцете му се появиха две пера от сокол. Едното сложи върху гърлото на пациента си, другото — на корема. После бавно започна да ги движи нагоре-надолу, като тихо си припяваше.

Едното перо рязко се спря на корема на Питър Матсън, второто се присъедини към него и застана напреко.

— В стомаха му има отрова — промърмори Белия лък. — Сега трябва да побързаме, иначе ще умре.

С помощта на втечнено индиго очерта мястото, на което се допираха върховете на перата. Получи се кръгче, в средата на което постави малък, добре огладен камък. После започна да пее протяжен псалм, въздухът потрепна от мелодията. Не след дълго камъкът се сгорещи и почервеня, сякаш беше жив въглен в огнището.

Белия лък им направи знак да повдигнат главата на Питър Матсън и да отворят устата му. Притисна езика му с парче изсушен език на бизон, в ръката му се появи дълга куха цев, увита в сухи, боядисани в тъмносин цвят черва. Пъхна единия й край в устата на Питър и внимателно започна да я вкарва в гърлото му. Когато тръбичката потъна почти изцяло, той захапа другия край и започна да смуче. Скоро тръбичката се изпълни със слузеста течност, Белия лък я измъкна от гърлото на Питър и изтръска съдържанието й в чинийката, която донесе дъщеря му. Повтори операцията седем пъти, после помириса тръбичката и доволно кимна. Взе соколовите пера, сведе глава към гърдите си и запя нов псалм. Перата кацнаха на одеялото редом с кухата цев. Камъкът, вече напълно изстинал, напусна корема на Питър Матсън. В средата на кръгчето се виждаше червен белег, който Матсън щеше да носи до края на живота си.

Белия лък се облегна назад и уморено въздъхна.

— Сега ще спи — рече. — Отровата напусна тялото му. Тя е същата, която белите използват срещу народа ни… Съдържа се в храната… Ще поспи и ще се оправи… — Не каза нищо повече, но години по-късно Улф осъзна горчивата ирония на онзи миг.

Мълчанието се проточи дълго, после Белия лък се обърна към Улф:

— Повиках духовете на Природата и те дойдоха… Ето това е Законът… Видя го със собствените си очи, нали?

По онова време много от чертите на характера на Белия лък бяха загадка за Улф. В крайна сметка той стигна до заключението, че дядо му нарочно се представя в тази светлина по свои, съвсем лични и вероятно егоистични съображения.

Един ден Белия лък повика момчето и каза:

— За известно време ще живееш при мен. Майка ти е съгласна. — За бащата, както винаги, не отрони нито дума. В очите му Питър Матсън беше един неверник и нищо повече. — Ще заминем, но първо искам да ти разкажа една приказка. Живяло някога едно момче. Нямало приятели, тяхното място заемали планините и реките, небето и гората. Момчето се чувствало самотно, мечтаело да си намери компания. Един ден излязло да бере лешници и ягоди в близката гора и изведнъж дочуло плач.

Изтичало по посока на звука и открило един сокол, паднал в прахта със счупено крило. Момчето приклекнало до него и се опитало да го погали, но соколът за малко не отхапал пръста му. Започнало да му говори и птицата постепенно се успокоила. В крайна сметка му позволила да я вземе и отнесе по-далеч от лъчите на палещото слънце.

Настанили се под сянката на едно дърво и момчето започнало да оказва първа помощ на птицата. Отначало й дало вода, после й предложило лешници. Соколът е месоядна птица и не си пада по лешниците, но този все пак приел храната. После момчето се заело да майстори шина за счупеното му крило.

Не след дълго соколът оздравял. Обладан от могъщ авантюристичен дух, той не бил в състояние да живее затворен. И повел момчето на далечно пътешествие. Напуснали родната долина, прекосили суха равнина, покрита със солни кристали, после поели по могъщите склонове на висока планина. Същата, която момчето наблюдавало от колибата си и за чиято тайнствена синева мечтаело от години.

Приближавало се към върха и душата му пеела. Смятало, че това пътешествие е достойната награда за спасения живот на сокола.

На голия връх стърчало самотно дърво с дебел ствол и извити от бурните ветрове клони. Момчето прегърнало дънера, имало чувството, че най-сетне е открило отдавна изгубен роднина. Соколът напуснал рамото му и кацнал на най-високия клон. Завъртял глава и се огледал, после надал остър прощален крясък и литнал в небесния лазур.

Момчето пуснало дънера, присвило очи и проследило полета му. Имало отлично зрение и дълго време било в състояние да наблюдава спираловидното издигане на птицата. Соколът летял право нагоре, сякаш следвал пътя на невидим тунел, на момчето му се струвало, че ще пробие синьото небе и ще изчезне отвъд него. Най-накрая птицата се стопила в далечината. Единствено свидетелство за присъствието и били три пера, които бавно се спускали към дървото. Момчето ги взело и ги затъкнало в гъстата си черна коса. Изминали много години, момчето се превърнало в мъж. Създало семейство, родили му се деца. Перата на сокола се превърнали в свещен талисман, с тяхна помощ цялата фамилия на някогашното момче усвоявала тайните на света, усещала могъщата хармония между небето и земята…

Очите на Белия лък — бляскаво черни и горди, се спряха върху лицето на Улф.

— Сега вече можем да тръгваме. Готов ли си? Готов за какво?

Улф нямаше отговор на този въпрос, но загадъчното поведение на стареца го караше да изпитва чувството, че нещо се очаква от него. Не знаеше какво е то, а дядо му очевидно нямаше намерение да му каже.

От друга страна, дори през ум не му минаваше да откаже. Винаги беше изпълнявал желанията на дядо си, без да се замисля. Очевидно още от най-ранна възраст беше закърмен със сляпото подчинение към по-възрастните, това беше просто в кръвта му. А баща му побесняваше от яд, защото искаше синът му да е силен и независим, да разчита единствено на себе си…

Напуснаха Елк Бейсин на коне — любимото превозно средство на дядо му. Долината тънеше в дълбок сняг. Шошоните от Уинд Ривър са били сред първите индиански племена, които опитомили коня и разбрали ползата от него. Дядо му твърдеше, че те никога не са го считали за по-низше същество и са се отнасяли към него с безкрайно уважение. Беше много студено. Улф беше увит в кожи и ръчно тъкани одеяла (Белия лък не позволяваше внукът му да носи съвременни дрехи, когато беше с него), докато старецът беше по риза и тънък панталон от еленова кожа, които Улф го беше забелязал да носи и през лятото. На краката му имаше меки мокасини с подметка от зебло, декорирани с красиви мъниста и никелиран метал.

Потънали в синкав здрач, те спряха за почивка сред пустинната равнина, навсякъде около тях виеше леденият вятър. Белия лък избра мястото — малка падинка в близост до замръзналите води на потока Севиер, който няколкостотин метра по-нататък се вливаше в малко солено езеро.

— Ти имаш късмет — рече Белия лък, докато разпъваха палатката, изрисувана с кабалистични знаци, които приличаха на бойни тотеми. — На твоите години аз прекарах тежка болест… — После му разказа за ужасните епилептични пристъпи, които получавал в продължение на години. — Бяха толкова силни, че четири дни след това не можех да се оправя. Потъвах в мъртвешки сън и сънувах духовете на всичко, което ме заобикаляше — бизони и вълци, мечки и ястреби… След известно време осъзнах, че това са духове на убити животни и ми се явяват с определена цел — да ми подскажат, че съм роден за шаман…

„Но как е възможно това? — питах ги аз. — Нали съм болен?“

А те отговаряха:

„Като шаман ти трябва да лекуваш болестите. А за да ги лекуваш, трябва да ги познаваш…“

Събудих се с убеждението, че трябва да излекувам първо своята болест, а след това да опозная и чуждите.

Улф се запита как е било възможно това, но старецът не му остави време за размисъл. Протегна ръка към торбата от дебела говежда кожа и извади един лък. Беше направен от кост, плътно увита с животински черва, предварително накиснати в разтвор от индиго, тетивата му беше двойна. По краищата му имаше ястребови пера, от долната му част висеше крак на същата птица.

— Този лък е направен от рогата на карибу — поясни старецът и се настани на рогозката. — Несъмнено си чувал, че оръжията от костите на карибу обладават огромна мощ. Сега ще ти разкрия тайната — тази мощ идва ето оттук… — удари с длан гърдите си, малко над сърцето, — … а не както повечето индианци са убедени — от рогата на животното… Рогата са нещо като склад за нея… Разбираш ли?

Улф кимна с глава, но вътре в себе си беше убеден, че не разбира абсолютно нищо. Каква мощ? Мощта е нематериално качество, как е възможно да се съхранява в някакви си рога?

Дядо му се усмихна, сякаш четеше мислите му:

— Ритуалните предмети носят определена полза, особено оръжия като този лък… Защото се използват не само като оръжие, но и като тайнствени маркери, като талисмани, чрез които човек усеща силата си… — Видял изражението върху лицето на момчето, той се приведе напред: — Представи си едно огледало, Улф. Можеш ли да познаеш лицето си, без да погледнеш в него? На снимка може би? Но как ще си сигурен, че това е твоето лице? Отражението в огледалото е твоят маркер, твоята изходна точка…

Разговорът прекъсна, тъй като трябваше да се приготвят за нощуване. Когато всичко беше готово и двамата хапнаха по парче изсушено бизонско месо и купичка печена царевица, старецът се отпусна в завивките си и продължи темата:

— Излекувах се с помощта на този лък… — по набразденото му лице скачаха червеникавите отблясъци на огъня. — И в течение на този процес успях да открия себе си, своята мощ… Сънувах, че едно карибу идва при мен, сутринта тръгнах по следите му. Гоних го в продължение на седмица и най-накрая го настигнах. Вътре в себе си чувствах, че животното не иска да бяга от мен, а напротив — вика ме със силата на духа си…

Натъкнах се на него на една горска поляна. Далеч на север, тъй като по нашите места тези животни почти не се срещат… Беше огромен екземпляр, с богато разклонени рога, извити като полумесец. Извърна глава да ме погледне и разтърси рогата си. Тогава видях, че те всеки миг ще паднат под натиска на новата кост отдолу… Стана ясно, че това животно се е явило в съня ми, за да ми подари своите рога, от които да направя лък…

Старецът седеше с кръстосани крака, в устата му димеше дълга кокалена лула. Сгушен до него върху одеялото, Улф с удоволствие вдишваше ароматния дим, очите му бяха насочени към синкавите облачета, над които главата на дядо му стърчеше като горд планински връх над буреносни облаци. Спеше му се, очите му лепнеха. Думите на дядо му, изричани на напевното наречие на шушоните, имаха въздействието на приспивна песен.

— Моят баща беше голям майстор на лъковете — продължи старецът. — А аз усвоих тънкостите на занаята още преди да се науча да говоря… Знаех, че най-важната операция е варенето на рогата, а не тяхното отрязване. Врялата вода изсмуква костния мозък и ги прави еластични. Ако в кухините им остане дори незначителна част от него, костта става крехка и чуплива, направеният от нея лък няма да издържи дълго. Освен това рогата могат да получат желаната дъгообразна форма само във вряла вода…

На пръв поглед изглежда просто, но на практика не, е така. Малцина са майсторите, които могат да направят добър костен лък. Защото врялата вода има и отрицателни качества — тя отнема от желатина на костта и рогата стават чупливи. Баща ми използваше комбинация от билки, които пускаше в казана и които не позволяваха на желатина да се втвърди. И до днес нямам представа какви са били тези билки, но въпреки това успях да си направя лък.

Замълча и любопитството на Улф се пробуди.

— Но как го постигна? — попита той и сънят отлетя от клепачите му.

— С помощта на топлината — отвърна старецът, протегна ръка и го изправи на крака.

Излязоха навън. Небето беше ясно, а студът — ужасен. Луната грееше толкова ярко, че оставяше впечатлението за изкуствено запален факел. Земята беше замръзвала.

— Сега ще видиш как — промълви Белия лък и коленичи на брега на скования от лед поток. Сви пръсти в юмрук и го стовари върху леда.

Ръката на Улф, потънала дълбоко в широката мазолеста длан на стареца, изведнъж усети странно потръпване. Рязко я издърпа, сякаш се беше изгорил. Въпреки това изпита нещо необичайно и страшно — нещо, което му се беше явявало единствено сред кошмарите на съня…

Очите му се заковаха върху мястото, на което юмрукът на Белия лък беше влязъл в съприкосновение с леда. Оттам бликна струя вода, няколко секунди по-късно започна да се издига и пара… В леда зейна широка черна дупка…

В онзи далечен следобед Улф спа дълго. В съня си виждаше Белия лък и неговите чудотворни способности, чуваше напевната песен на живота, която беше всичко…

Почвата в пустинната равнина беше твърда като бетон. Като улиците на града, в който години по-късно щеше да се озове Улф. На хоризонта, сини и неясни като мираж, се очертаваха контурите на планината Сиера Невада. Тук беше опасно, в града също… Някъде трябва да има връзка между тези опасности… Вероятно там, в дълбините на помръкналото му съзнание…

— Ние не сме се родили тук — каза Белия лък. Двамата с момчето се бяха настанили пред шатрата, опъната сред необятната пустош, всичко наоколо беше замръзнало под ярките лъчи на луната. — Като казвам ние, имам предвид всички индиански племена. Нашата фамилия, доколкото духовете ми показват нейните корени, се е появила някъде в Азия, а дотук е стигнала след тежък и продължителен преход през сибирската тайга. По онова време Беринговият проток не е съществувал, Америка и Азия са били един общ континент. На мястото на днешния проток е имало множество езера, замръзнали през по-голямата част от годината. Дедите ни са ги прекосили и са навлезли в Аляска. Но не са спрели там, а са продължили да се придвижват на юг. Често се питам какво ги е тласкало, защо не са се установили никъде… Може би това са били безкрайните ледове… Дори духовете нямат точен отговор на този въпрос. По всяка вероятност ще разбера всичко едва след като премина в Отвъдното…

Пръстите му сръчно увиваха влажни животински черва около острия връх на една стрела. Беше направена от излъскана до блясък пръчка от дива лоза — любимото му растение за стрели, което беше толкова гъвкаво и здраво, че не се чупеше, дори когато отгоре му се стовареше цял бизон…

— В онези времена положително сме били част от китайската раса — продължи Белия лък. — И едва ли сме се различавали съществено от преселниците, които след векове са дали начало на японската нация…

Белия лък замълча и приближи недовършената стрела до дясната ръка на Улф. Измери я от лакътя до върха на средния пръст, отбеляза си дължината с парче тебешир, после извади шнурче от юта и измери разстоянието от същия пръст до кокалчето. Прибави това разстояние към първото и така се получи дължината на стрелата. По този начин се изготвяха стрелите на истинските майстори и Улф с изненада установи, че старецът приготвя оръжието за него.

Обичаше да гледа здравите и сръчни ръце на дядо си. Макар и големи, те бяха единствената част на тялото му, от която не се излъчваше скрита заплаха. В тях нямаше нищо загадъчно — просто бяха ръце на човек, роден да работи и лекува.

Ставаше все по-студено. С всеки изминал ден Улф усещаше как ледена вълна прониква чак до мозъка на костите му. Движеше се все по-бавно и по-трудно като някаква странна двуизмерна конструкция. Белия лък сякаш не усещаше студа. Имаше дни, в които излизаше на открито дори без риза и тогава Улф с интерес очакваше да види измененията върху голата му кожа. Но такива просто нямаше и момчето неволно се сещаше за момента, в който юмрукът на стареца стопи ледената черупка на водата, а после я накара да закипи…

— Дядо, откъде имаш толкова много топлина? — попита една вечер той.

Белия лък кимна, сякаш отдавна беше чакал подобен въпрос.

— Лечебната сила на шамана има тясна връзка със силата на огъня — започна той. — А огънят е окото на слънцето, донесено на земята от Свещените духове преди милиони години. Огънят е енергия и мощ, които демонстрират своята сила по най-различни начини. А шаманът трябва да реши кой от тях е най-подходящ за целите му. — Изви глава и огледа гладката лозова пръчка. Процепът за тетивата щеше да направи в по-широкия край. Така стрелата щеше да лети в посоката, в която клончето беше расло от дънера. — В крайна сметка това е най-трудното решение за всеки шаман: кога да прибегне до помощта на огъня и по какъв начин да го стори. Същевременно той е вътре в тялото на шамана и го предпазва не само от зимния студ, но и от студа, с който идва смъртта…

Три нощи по-късно старецът вече беше направил три великолепни стрели, а на Улф му се присъни необикновен сън. Яви му се огромна мечка. Тялото й закри слънцето, а козината й беше толкова черна, че денят сякаш се превърна в нощ. Мечката научи момчето на своя език, после започна да му говори. Накрая стана и го изведе навън, сред голите заледени пущинаци. Но когато Улф се събуди, вече не помнеше мечешкия език и не можа да разбере какво му беше казал звярът. Разказа всичко на дядо си.

Белия лък се усмихна и кимна с глава.

— Време е — рече, после взе лъка и трите стрели и изведе момчето навън. Слънцето беше огромно и червено, покритата със солни кристали равнина ослепително блестеше. — Помниш ли посоката, в която те поведе мечката?

Улф махна с ръка на запад и двамата тръгнаха към залязващото слънце. На хоризонта тъмнееше Сиера Мадре — величествена и прекрасна, оцветена в пурпурно червено. Слънцето кацна на острите върхове и дискът му се изкриви, сякаш притиснат между дланите на майстор, който вае мека глина. Сенките им се удължаваха с всяка измината крачка.

Въздухът беше сух и изключително студен, търсеше и намираше всеки отвор в облеклото на Улф с прецизността на хирургически скалпел. Белия лък отново носеше леките си летни дрехи и сякаш не усещаше студ.

Колко ли е хубаво да си господар на огъня, със завист се запита Улф.

Извървяха няколко мили, после пред очите им изведнъж се появи някакво черно петно. Дори отдалеч Улф усети, че това е човек и се оказа прав.

Младежът беше три-четири години по-възрастен от Улф, тялото му безжизнено лежеше на една страна. Улф клекна до него и се опита да намери сънната артерия, както го беше учил баща му.

— Жив е, дядо — съобщи на стареца той. — Но сърцето му почти не се чува… — Опипа тялото на младежа, после внимателно го преобърна: — Няма кръв, не е ранен… По него няма дори драскотина, какво ли му се е случило?

Висок и заплашителен в светлината на залязващото слънце, Белия лък протегна ръка:

— Вземи камъка и го използвай!

Улф протегна ръка и пое камъка, гладък като майчина гръд. Моментално усети топлина, ледените тръпки бързо напуснаха костите му. Хвърли един последен поглед по посока на дядо си, после се зае за работа. Камъкът докосна три точки от неподвижното тяло на младежа — корема, сърцето и челото. При първите две докосвания Улф не усети нищо, когато камъкът влезе в съприкосновение с челото, цялото му тяло се разтърси. Очите му неволно се затвориха.

— Какво казва камъкът? — попита Белия лък.

Улф беше толкова ужасен, че от устата му не успя да се откъсне нито звук. Преглътна няколко пъти, после глухо промълви:

— Този младеж не страда от болест… Някой е откраднал душата му…

— Да — кимна Белия лък, сякаш предварително знаеше отговора. — Това е причината, поради която те е посетил духът на черната мечка. Младежът се намира под нейната закрила, а духът му се нуждае от помощта на шаман.

— Но аз не съм шаман, дядо.

— Свали камъка от челото му — заповяда Белия лък, сложи една от стрелите на тетивата и тикна оръжието в ръцете на Улф. — Ще ти кажа какво се е случило… Някъде е умрял човек… Страхлив човек, който не е имал куража да извърви сам пътя към Отвъдното. Затова е откраднал душата на това момче. — Очите му се заковаха върху лицето на Улф: — При третото докосване на камъка върху челото му ще усетиш как песента на живота секва…

— Добре — кимна Улф и потръпна от това, което предстоеше да се случи.

— Трябва да върнем откраднатото — продължи старецът. — И за тази цел ще тръгнем по пътеката на смъртта…

Наоколо се спускаше мрак, но Белия лък не му обръщаше внимание. Хвана ръката на Улф и го поведе към брега на потока Севиер.

— Реките са пътищата за бягство — поясни той, седна край водата и запали лулата си. Предварително я беше напълнил с някаква смес, която изобщо не миришеше на тютюн. Дръпна няколко пъти, подаде лулата на Улф и той покорно напълни дробовете си с пушек. За негова изненада сместа беше лека и ароматна, не предизвикваше пристъп на кашлица… Подаваха си лулата, докато в чашката й остана само пепел.

— Да вървим — рече старецът и бавно навлезе в реката.

Улф го последва. Водата беше толкова студена, че тялото му се скова. Беше дълбоко, върховете на мокасините му не достигаха до дъното. Понечи да се дръпне, но дядо му го държеше здраво и продължаваше да върви напред. Обля го вълна на страх и паника, но после всичко се промени. Тъмните дълбини бавно променяха цвета си, студът изчезна. Улф с изненада откри, че макар и дълбоко под повърхността, дишането му е съвсем нормално. Вместо да го успокои, този факт допринесе за засилване на паническия му страх.

Усети леко подръпване, обърна се и видя, че старецът му прави някакъв знак. Пред тях имаше купчина камъни, бели като оглозгани кости, в средата им се виждаше тесен проход. Пътеката на смъртта. На няколко крачки от двамата се беше изправил непознат старец, до него стоеше младежът, който бяха открили горе, в пустинната равнина. — Той ги усети и извърна глава, но старецът рязко го дръпна.

— Сега трябва да бързаме — прошепна Белия лък в ухото на Улф. — Иначе ще навлязат в пътеката и ще бъде късно… Използвай лъка!

— Страх ме е! — потръпна Улф. — Това е работа за шаман, а аз не съм такъв…

— Използвай лъка! — повтори със заповеден тон старецът. — Пусни стрелата!

Улф вдигна лъка с треперещи ръце, пръстите му нагласиха задната част на стрелата върху тетивата. От лицето му струеше пот, стомахът му се свиваше от страх. Опъна тетивата, от очите му рукнаха сълзи. Наложи се да използва цялата сила на ръцете си, тъй като лъкът беше изключително стегнат, направен за гигант като дядо му… Помисли си за нещастното момче, проснато безпомощно там, горе, люшкащо се между живота и смъртта. Стисна зъби, опъна тетивата докрай и се прицели в гърба на стареца, който бързо се отдалечаваше по пътеката. Стрелата излетя с остро бръмчене.

До ушите му долетя грозен вик, после тялото на младежа изчезна. Устата му се напълни с вода, очите му лютяха, стомахът му изхвърли съдържанието си навън — гадно, плъзгаво и солено…

Отвори очи и разбра, че се намира в средата на палатката. Беше сух, всичко наоколо изглеждаше така, както го бяха оставили, преди да откликнат на призивите, отправени им от духа на черната мечка. Душата му ликуваше, възприятията му бяха невероятно изострени. Спомни си за лулата, която бяха изпушили заедно със стареца. Вероятно именно нейното съдържание беше причина за странните му видения, които наподобяваха халюцинации. После попипа засъхнала сол по кожата си и разбра, че наистина се е потапял във водите на Севиер…

Ужас нахлу в душата му. Значи всичко е било истина! Значи наистина се е втурнал през речния портал към царството на мъртвите!

Замаяно се надигна от постелята. Огледа вътрешността на палатката, после излезе навън. От Белия лък нямаше следа. Улф беше сам сред скованата от студ равнина. За дядо му напомняха само двете стрели от гъвкави лозови клонки.

Три часа по-късно Питър Матсън откри сина си в тъмния и студен вигвам. Беше му се наложило да заплаши Белия лък с физическа разправа, за да научи местоположението на лагера.

— Не трябва да отива там — промърмори старецът на Отворената длан, докато Матсън оседлаваше коня си. — Улф трябва да завърши започнатото сам…

Питър гневно се изплю на земята, дръпна юздите и заби шпори в корема на коня. Искаше час по-скоро да открие сина си в ледената пустош, където го беше зарязал този изкуфял дъртак.

Видял силуета на конника в сгъстяващия се над пустинята мрак, Улф понечи да се скрие. И би го сторил, ако имаше къде. Единственото подходящо място да избегне срещата с баща си беше Царството на мъртвите, но без Белия лък той не можеше да стигне там…

Колкото повече мислеше за това място, толкова по-малко се страхуваше. Във всеки случай то беше за предпочитане пред мрачния блясък в сивите очи на баща му, който, изправил се в средата на малкия индиански вигвам, студено изръмжа:

— Събирай си багажа! Отиваме си у дома!

Седнал на коня зад гърба на баща си, той усещаше как чувството за лекота и невероятната яснота на възприятията му се стопяват с всеки скок на силното животно. Солените локвички по пътя им се пръскаха от могъщите удари на копитата, сякаш бяха парченца от счупени вълшебни огледала.

Взе само двете стрели, които му беше направил Белия лък. Всичко останало му се стори незначително — като вещи на малко дете, което вече е пораснало. Едва когато се прибраха, видя, че голяма част от перата на стрелите липсва. Не знаеше дали ги е изгубил по пътя, или дядо му беше пропуснал да ги прикрепи…

В последвалите седмици всичко се промени, най-вече отношенията между родителите му. Питър Матсън очевидно вече не желаеше да търпи присъствието на дядото в дома им. Твърдеше, че е сенилен, и настояваше да го изпратят в старчески дом, преди да е извършил още някоя глупост.

От своя страна Отворената длан — винаги кротка и търпелива, някак изведнъж се преобрази. Не искаше, а и без съмнение не можеше да обясни поведението на баща си пред своя съпруг. През всичките години на брака си беше съумявала да търпи и да наблюдава етническия сблъсък в семейството си с някакво философско примирение. На моменти дори беше убедена, че призванието и като личност се състои именно в това — да бъде мост над пропастта, която зее между Питър и баща й. Сега обаче разбра колко дълбоко се беше заблуждавала. Между две толкова различни култури — едната изгряваща, а другата безвъзвратно залязваща, не може да съществува никакъв мост… Чувството за сигурност я напусна, изгуби завинаги душевното си равновесие.

С Питър Матсън сигурност не можеше да има никой. Той беше истински пионер — буен и неспокоен като вятъра, безразсъдно храбър, но без никакво чувство за отговорност.

— Най-сериозният проблем на цивилизацията е, че в нея няма място за герои — каза веднъж на сина си той. — Защото героите по правило са диви и нецивилизовани хора и това тяхно качество влиза в противоречие със самата същност на цивилизацията.

Доста по-късно Улф си даде сметка, че баща му е имал предвид себе си. Запомни тези думи завинаги, просто защото Питър Матсън беше от хората, които рядко говорят за себе си.

У бащата на Улф също имаше огън. Различен от шаманския огън на Белия лък, но също така буен и неукротим. От дядо си знаеше за наличието на постоянно взаимодействие между дух, тяло и ум — най-ярко доказателство за това взаимодействие беше баща му. Питър Матсън неизменно действаше и реагираше в съответствие със своите духовни импулси — могъщи и безкрайно жизнени.

— Героите на древността би трябвало да запазят народа ни — замислено беше отвърнал Улф.

— Индианците действително имат свои митични герои — кимна Питър. — Но те са прекалено много и прекалено силни…

— Нямам предвид тях — отвърна Улф. — Говоря за герои като теб или твоя баща… Би трябвало да се осъзнаеш и да прекратиш изтребването на местните племена.

Питър внимателно го погледна.

— Може би си прав — рече. — Но нашата цивилизация настъпва прекалено бързо и е носител на стремителния прогрес… — Очите му се насочиха към далечния хоризонт — там, където небето се сливаше с планинските зъбери. — Или на крайната изостаналост…

— Изостаналост?

— Точно така — кимна Питър. — Цивилизацията невинаги е носител на доброто… Често става така, че, потънали в лабиринта на нейните закони и правила за обществено поведение, ние губим чувството си за принадлежност към земята. Виждаме само това, което земята може да ни даде, забравяме какво всъщност е тя за нас… — от гърдите му се откърти тежка въздишка.

— Типичен пример за това е културата на американските индианци, изчезваща по начина, по който са изчезнали стотици и хиляди преди нея…

— Но нали в училище ни учат, че обществото се гради именно върху законите? — попита Улф.

— Така е, сине — отново въздъхна Питър. — Но в крайна сметка всеки сам за себе си решава това…

— Но в какво вярваш ти, татко?

— Как да отговоря на такъв въпрос? — прошепна Питър Матсън. Очите му следяха играта на могъщите мускули по шията на коня, който кротко хрупаше трева на няколко крачки от тях. — Героят носи закона на кръста си. Без съмнение той проправя пътя на цивилизацията, но същата тази цивилизация бързо го изхвърля на бунището…

Въпреки това изявление Питър Матсън беше човек, за когото проправянето на пътя за цивилизацията бе най-важното нещо на света.

Една година след случката в замръзналата равнина Питър Матсън изчезна. Отворената длан не каза нито дума, но Улф знаеше какво се е случило. Защото получи от баща си писмо, което препрочиташе толкова често, че накрая то се разпадна в ръцете му и той се принуди да скрие късчетата под възглавницата си.

Същевременно Отворената длан никога не отбягваше въпросите на момчето, свързани с баща му. Ако в сърцето й имаше някаква горчивина, тя беше дълбоко скрита и нито веднъж не се прояви. Улф знаеше, че майка му беше обичала този мъж вероятно именно заради неспокойния му дух. И затова в любовта й се съдържаше някаква обреченост — сякаш знаеше, че един ден той ще си отиде. За нея това е било толкова неизбежно като смяната на годишните сезони. След гладната и мрачна зима винаги идва пролетта, често повтаряше на момчето тя.

Така стана и след самотната зима, сякаш безкрайно дълга след заминаването на баща му. Улф страдаше за него, но едновременно с това си даваше сметка за напрежението, заело трайно място в семейството им. Белия лък се нанесе в стаята на Питър, но нещо в него се беше пречупило. Някак изведнъж остаря, престана да се занимава с каквото и да било. Вече не дялкаше стрели, не пипна дори онези две, които Улф го помоли да облепи с пера.

Момчето беше загрижено за дядо си. Често подпитваше майка си какво го мъчи, но така и не получи ясен отговор. След завръщането си от пътешествието в замръзналата равнина Белия лък потъна в равнодушие. Улф разбираше, че това, което започна там, така и си остана недовършено. Сега Питър Матсън го нямаше, двамата спокойно биха могли да повторят опита. Но дядо му нито веднъж не предложи да тръгнат отново към солената равнина на пустинята.

Отворената длан избягваше да дава директни отговори на подпитванията, свързани с дядо му. А на един от неотдавнашните му въпроси отвърна така:

— Сред всички неща, които летят, умът е най-бързият…

Улф напрегна сили да разгадае гатанката, в съзнанието му изплува пътуването в Царството на мъртвите, което бяха направили заедно с Белия лък. Наистина бяха летели… Всъщност летяха душите им, освободени от тленната си обвивка. И товареше чудесно.

— Разбирам — каза на глас той — Но защо дядо не ме заведе отново там?

— Защото баща ти прекъсна процеса, който беше започнал между теб и Белия лък — отвърна Отворената длан. — А Белия лък не гледа на света като обикновените хора. Той се отдръпва назад и внимателно оглежда възможностите… Всички възможности. В това отношение прилича на плетачка, която може да проследи преплитането на всяка нишка вълна дори след като дрехата е вече готова…

— Искаш да кажеш, че приема нещата такива, каквито са? — вдигна глава Улф. — Че така е било писано?

Красива и загадъчна, майка му въздъхна и стисна ръцете му в своите.

— Имай търпение и сам ще откриеш какво е било писано — прошепна тя.

Това беше най-убедителният урок на Белия лък. Урок, пропит от разочарование и чувство за загуба.

Седем години бяха необходими на Улф да събере кураж и да тръгне по стъпките на баща си. А когато го откри, не можа да го познае. Това стана в Австралия, където Питър Матсън се беше заловил да копае диаманти. Зрението му се беше влошило и вече носеше очила. Работеше по четиринадесет часа на ден, а през останалото време пазеше изкопаното от крадци и мошеници. Косата му беше посивяла.

Улф го намери в Лайтнинг Ридж — мрачно миньорско градче, разположено между ниски и полегати гористи хълмове. Тук се добиваха най-красивите черни опали в света.

Пътуването до този забутан накрай света пущинак, който според географията би трябвало да принадлежи към граничните, райони на Нов Южен Уелс, беше истински кошмар. По-голямата част от седемстотинкилометровото разстояние, което го делеше от Сидни, Улф измина с попътни камиони, пътят беше черен и изпълнен с дълбоки дупки. Първото нещо, което чу, беше пронизителният кикот на кукабура4. Няколко месеца по-късно щеше да се натъкне на яйцата на тази птица, снесени в изоставен от термитите мравуняк. Тогава вече щеше да знае, че Австралия е пълна с дива красота…

Градът не беше нищо особено — два супермаркета, месарница и хлебарница, един хотел с находчивото име „Почивката на термитите от Лайтнинг Ридж“, два мотела, три църкви и основно училище. Имаше дори свой вестник — „Лайтнинг Ридж Флаш“, и, разбира се — клубовете за отмора и почивка, които на практика си бяха обикновени кръчми.

Питър Матсън споделяше паянтовия си дом с красиво дългокрако момиче, което едва ли беше навършило двадесет.

— Улф?

— Здравей, татко.

— Господи! — объркано промълви Питър и му протегна ръка като на стар приятел. — Страшно много се радвам да те видя!

В душата на Улф се надигна истинска буря от емоции. Обич, страх, гняв… Но най-вече момчешкото желание да бъде приет от баща си.

Питър Матсън не беше от хората, които се плашат от тежък труд и опасности, но животът в Австралия му беше предложил и двете в прекомерно силни дози. Беше оцелял след ухапване от скорпион, което беше причинило конвулсии и подуване на цялото му тяло. Спасило го бе случайното присъствие на някакъв абориген, който наложил раната с билков мехлем, собствено производство. Беше наблюдавал любовната игра на огромни отровни паяци, беше гледал как женската снася своите яйца и намира гибелта си сред лепкавите пипала на невръстното потомство. Беше страдал от палещите лъчи на слънцето и стихийните наводнения, дори беше убил един от отчаяните си колеги по съдба, решил да открадне кесийката, в която държеше изкопаните опали. Поне в това отношение имаше опит…

Груб и решителен, Матсън трябвало да доказва своите качества пред колегите си австралийци, не по-малко твърди от самия него. Те харесали тексаския му акцент и грубите му маниери на каубой, изпитвали дълбоко уважение към способността му да се бие сам срещу всички, да изпие цял галон бира, без да повърне, да развратничи по цяла нощ… Но най-много ги привличали нескончаемите истории за американските индианци, които Матсън обичал да разказва.

На практика Питър Матсън не можеше да живее спокойно извън компанията на своите груби приятели. Нуждаеше се, от техните души както другите хора от хляб и вода. Обичаше жена си и сина си, но по свой начин, на друга територия…

— Остаряването ние с теб виждаме по различен начин — каза на Улф той. — Сега все още не можеш да ме разбереш, но скоро ще ти стане ясно… Тъжно е, когато един мъж падне и вече не е в състояние да скочи на крака както преди, когато болката не си отива бързо, а остава завинаги в тялото му…

— Затова ли си я взел? — попита Улф и махна с палец към гъвкавото момиче зад гърба си.

Питър Матсън се усмихна на прозорливостта му 4 и леко кимна с глава:

— Отчасти. Всичко е временно, защото и тя знае, че мен скоро няма да ме има… След седмица, месец — това е без значение. Няма да й пука, защото е млада и е загрижена единствено за собствения си живот… — погледна го в очите и попита: — Как е майка ти?

— Грижи се за собствения си живот — отвърна Улф и баща му избухна в смях.

По-късно, обгърнати от непрогледната австралийска нощ, двамата останаха сами.

— Няма да се върнеш у дома, нали? — попита Улф.

Баща му премести клечката за зъби, направена от костица на някакво животно.

— Затова ли дойде да ме намериш чак тук? Затова ли си харчил парите на майка си?

— Харчил съм мои пари — отвърна Улф. — Работих доста време, за да събера за билет…

Питър отново премести клечката за зъби и се изправи:

— Ела, искам да ти покажа нещо.

Излязоха от къщата, без да казват на момичето къде отиват. Качиха се на малък очукан камион и Питър пое към хълмовете.

— Мината ми е близо до Хълма на лунатиците — поясни той. — Купих я от момичето, което видя у дома. Тя я наследи от един мъж на име Мейджър, който си пръсна черепа, пиян като свиня…

Спряха, Питър включи електрическото си фенерче, което приличаше нагазена лампа. Небето беше тъмно и облачно, тук-там проблясваха далечни звезди.

Питър насочи светлината надолу.

— Виждаш ли къде земята се е напукала? На това му се вика свличане. Не умееш ли да откриваш свличанията, можеш да забравиш за опалите…

Входът на мината беше редом с пукнатината.

— Кръстих я „Никъде“ — промърмори Питър, докато вървяха по силно наклонения под. Стигнаха до дълбока дупка, пробита вертикално в скалата. Питър пръв се спусна към нивото на следващия тунел. Пред тях се разкри нещо като широка пещера, по-късно Улф щеше да научи, че ги наричат „бални зали“.

Питър угаси фенерчето и запали къса свещ. На стената вляво се виждаха няколко дълбоки бразди.

— Горната част е от пясъчник — започна да обяснява той. — Виждаш как надолу преминава в по-твърд материал, това е кварц. Тук го наричат „трошач на кости“ и името е подбрано много точно… Пръстът му проследи една шиста: — Под него се намира „нивото“ — глинообразна пръст, в която се образуват опалите…

Бръкна в джоба си и тикна някакъв ръбест предмет в ръката на Улф.

— Потъркай го с пръсти.

Улф се подчини и видя как предметът засия на слабата светлина на свещта. Отровно зелено, ярко оранжево, пурпурно червено…

— Забелязваш ли колко близко един до друг са групирани цветовете? Този се нарича „арлекин на цветята“ и се намира изключително рядко. Запалих свещта, защото само на тази светлина можеш да видиш разцветката му. Такъв го изрових, изобщо не съм го пипал… — Питър помълча, после прибра камъка. — Ето така правя пари… Работата е вълнуваща, но опасна. Всеки я върши сам за себе си и сам се защитава…

— Ти го вършиш със закона на бедрото си, нали? — попита Улф, поглеждайки многозначително към колта, който стърчеше от колана на баща му.

Пръстите на Питър стиснаха рамото му в железни клещи.

— Искам да ме разбереш добре, сине. Никога и от нищо не съм бягал в своя живот. Но цивилизацията щеше да ме унищожи и това е толкова сигурно, колкото факта, че стоя тук, пред теб. Само в пущинаци като този аз мога да оцелея, мога да продължавам да се боря…

Улф остана при баща си шест месеца. В знак на уважение към сина си Питър искаше да изгони гъвкавото момиче веднага, но Улф го спря. Всъщност именно момичето със странно име, което Улф така и не успя да произнесе, му показа прекрасните яйца на кукабурата, скрити в изоставения мравуняк…

Баща и син се заловиха за работа. Питър научи Улф да работи с новата пневматична лопата. С нейна помощ за месец прехвърляха толкова пръст, колкото преди се е копала за цяла година. Но работата си оставаше изключително тежка и опасна, особено когато се натъкваха на препятствия от изкуствен характер. Справяха се с всичко и в крайна сметка Улф вече беше нов човек. Раменете му се разшириха, бицепсите му станаха огромни й здрави, а за спомен отнесе един белег върху ключицата. Там го беше застигнал ножът на крадец, когото младежът притисна до стената и уби с един-единствен удар в слънчевия сплит.

Един ден откри в ботуша си отровен скорпион. Опита се да го нахрани, светкавичното действие на опашката с отровен връх неотразимо го привличаше. Скоро гадината се превърна в нещо като домашен любимец и даваше признаци, че разпознава присъствието на Улф. Питър Матсън го предупреждаваше, че у създание с толкова примитивен мозък това е невъзможно, но скорпионът остана. Оттогава нататък нямаха никакви проблеми с крадци.

Градчето беше пълно с приятели на Питър. Повечето бяха австралийци, които работеха като роби и пиеха като хамали. Имаше и няколко европейци. В болшинството си тези мъже бяха честни и открити, умееха да се наслаждават на живота. Почти всички носеха живописни прякори — Пади Острия, Уили Долара, Убийствения Джак… Между тях съществуваше онази открита и здрава мъжка дружба, която положително не би могла да се открие, на друго, по-цивилизовано място. Улф се чувстваше като у дома си, харесваше хората заради тяхната прямота. Всички стояха здраво на земята, в поведението им имаше нещо примитивно, но добро. Харесаха Улф и го приеха като свой по простата причина, че той го искаше, че ги приемаше по същия начин…

— Това са чудесни мъже — каза му веднъж Питър. — Не се ли интересуваш от криминалното им минало, към което проявяват особена чувствителност, никога няма да имаш проблеми.

Една вечер успяха да го напият, след което го натикаха в стаичка, където лежеше млада жена с блестящи очи и черна като на гарван коса. Беше гола и твърдите й гърди потръпваха в очакване. Притежаваше свежата красота на девойка, съвсем наскоро превърнала се в жена. Само след година от нея нямаше да има дори следа — такива бяха законите на живота в този забравен от Бога край.

Докато се любеха, мъжете отвън гръмогласно пееха песни от родния си край, караха ги една след друга без никаква почивка. Така им помагаха да не изпитват притеснение от това, което вършат зад тънката стена.

Когато Улф се прибра у дома след доста препъване в мрака, момичето с трудното за произнасяне име все още беше будно. Може би беше отгатнала какво е станало и знаеше, че ще бъде гладен. Поднесе му пълна чиния и двамата излязоха навън, под едрите като брилянти звезди. Улф седна на стълбата и, започна да яде, а момичето мълчаливо се настани до него. В ръката й димеше цигара, спокойното й поведение му напомняше за Белия лък.

Разказът й беше кратък, но съдържателен. Била от племето Кулин — едно от най-старите аборигенски племена в страната, обитаващо югоизточните части на континента. В Лайтнинг Ридж я довели авантюризмът и жаждата за пътешествия. Но тук открила, че не може да прави нищо друго, освен да продава тялото си. Сега вече имала достатъчно пари, за да прави каквото си пожелае. Било й приятно…

Макар да беше представителка на една коренно различна култура, родена и отрасла на другия край на света, Улф изведнъж я почувства близка. У нея се долавяше нещо от примитивността на дядо му, но тази примитивност беше далеч по-приятна, просто защото беше лишена от каквато и да било заплаха. Хареса я веднага, откликна на непосредствеността й, изведнъж разбра защо се беше възпротивил на решението на баща си да я прогони…

Говориха си, докато небето избледня й лъчите на слънцето лизнаха покривите на околните сгради. Тогава тя прибра крака под себе си и започна да му разказва за залезите. За племето й залезите били свещени, полегатите слънчеви лъчи били считани за пътеки, по които възрастните кулини поемали към смъртта и небесната шир.

Веднъж видяла това със собствените си очи. Баба й, почти столетница, умряла на свечеряване. Момичето видяло как душата й напуска тялото и поема нагоре по плътните и полегати лъчи на залязващото слънце. Изкачила се високо над птиците и планинските върхове, по-високо дори от вятъра… И оттогава насам момичето неизменно усещало присъствието на баба си в топлите слънчеви лъчи, в милувката на вятъра…

Неотразимо привлечен от разказа на момичето, Улф неусетно заспа. Там, на стълбите пред къщата на баща си.

Положително би останал в Австралия още дълго, ако не беше спешното повикване да се върне у дома. „Повикване“ напълно метафоричен смисъл — онзи, който майка му използваше, за да обясни представата си за „полет“. Една сутрин се събуди под впечатлението на съня, който му се беше присънил. Един ястреб кръжеше в небето толкова високо, че приличаше на черна точица. Спускаше се надолу бавно и постепенно, стигна пурпурните върхове на далечна планина и продължи да се снижава. Скоро наближи повърхността на алена долина, в средата на която зееше огромна пукнатина. Ястребът навлезе в нея и започна да се спуска над главата на Улф, който копаеше твърдата скала, облян в прах и пот. Момчето го погледна и веднага разбра какво се е случило…

Сбогува се с баща си на хълма в покрайнините на Лайтнинг Ридж. Яркото слънце на австралийската зима го обвиваше в блестяща мантия. Баща му го хвана за ръката — както при пристигането му, после здраво го притисна до гърдите си.

— Беше чудесно, че дойде — прошепна Питър. — Не бях се надявал на подобно щастие.

— Разбирам защо няма да се върнеш — отвърна Улф.

— Зная — промълви Питър и разхлаби прегръдката си.

За последен път Улф зърна високата фигура на баща си на входа на мината, заобиколен от приятели. До ушите му достигнаха куплетите на проста песничка — очевидно плод на остатъците от палавост, отминаващи заедно с дъха на изпитата бира…

Белия лък умираше. Последните си дни прекарваше във вигвама на Улф, стоял разпънат и готов през цялото време на неговото отсъствие. В брезента над главата на стареца беше пробита широка дупка, изнемощялото му тяло беше положено върху еленови и мечешки кожи. До него пламтеше огън, в пламъците му периодично хвърляха шепи изсушен билков чан. Това щеше да помогне на Белия лък да поеме пътя към Небето.

В Елк Бейсин беше лято, но дядо му беше плътно увит в кожи. Тялото му се разтърсваше от тръпки, сякаш беше трескав. Но на практика не беше болен, поне според това, което някой бял доктор би определил като заболяване…

— Бях щастлив — промърмори един ден старецът, извърнал глава към Улф, който седеше край постелята. — Повечето хора излизат извън себе си само веднъж в своя живот — когато го напускат… Докато моите полети ставаха редовно, всеки ден… Когато пожелаех това…

— Искаше и мен да научиш да летя, нали? — попита го Улф. Този въпрос го беше измъчвал по целия път към дома.

Белия лък дълго мълча. Очите му бяха затворени, бледото му лице наподобяваше восъчна маска. Улф сериозно се разтревожи и понечи да скочи на крака, но точно тогава устните на стареца леко се раздвижиха.

Вярно е, че исках да поемеш по моя път — прошепна той. — Доста време ми беше необходимо да разбера, че това желание е егоистично… Защото се вслушвах не в Песента на живота, а в сърцето си… Прекалено силно го желаех…

— Аз също — въздъхна Улф. — Помниш ли как те молех да ме заведеш отново на онова място в пустинната равнина?

Устните на Белия лък се разтеглиха в подобие на усмивка.

— Всичко помня — отвърна той. — Но мислех, че го искаш, за да ми доставиш удоволствие… — Главата му леко се извърна към Улф: — Дай ръка, нека я подържа…

Улф стисна дланта, на дядо си — необичайно хладна и суха.

— Усещам твоята сила, Улф… И виждам пътя ти, водещ в друга посока…

— В коя?

— Не зная.

Но Улф беше убеден в противното — дядо му знаеше много добре какво му предстои, беше способен да види целия лабиринт на живота.

— Помниш ли пътешествието ни в Царството на мъртвите? — попита Белия лък.

— Да.

— Всяко такова пътешествие, всеки полет започва с прекосяването на един мост… Не е задължително той да бъде истински…

— Като реката…

— Да, като реката — кимна Белия лък. — Искам да направиш нещо за мен… Издигни ми един мост… Използвай две дължини конопено платно, към него, с помощта на изсушени черва, ще прикрепиш седем от моите стрели…

— Някой трябва да ми помогне — изправи се Улф.

— Не! — поклати глава Белия лък, пръстите му върху ръката на Улф се стегнаха. — Ще го направиш сам. Моят мост може да бъде докосван единствено от твоите ръце… Когато свършиш, ще го провесиш през дупката над главата ми… А сега върви! Изпълни последното ми желание.

Три часа по-късно всичко беше готово. Издуто и натежало като бременна жена, слънцето увисна над далечните планински върхове. Ветрецът, който цял ден беше раздвижвал задушния въздух във вътрешността на вигвама, бавно угасна. От напечената земя се излъчваше топлина.

— Улф — прошепна старецът. — Някога, в зората на човешката цивилизация, не е имало нужда от шамани мостчета към небето… Всеки човек е притежавал способността сам да се въздига към Отвъдното… Но времето е променило хората. Както водата променя твърдата скала… Повечето от тях са изгубили тази способност, тя се е превърнала в привилегия само на шаманите… Единствено те могат да вървят по тясната пътека между небето и земята, между времето и пространството… Днес мостовете са опасни, много опасни… Защото вече няма хармония между небето и земята, между времето и пространството… Те са разделени от бездънна пропаст получила се от израждането на човешкия род… И тя е толкова дълбока, че дори най-добрите шамани не могат да я преодолеят…

Очите на стареца се насочиха към небето над главата му, поруменяло от първите лъчи на залеза.

— Аз успях да те преведа през един такъв мост… Но нямам никаква заслуга за това… Ти премина през него благодарение на това, което е скрито в душата ти… Ето защо те помолих сам да направиш моята стълбица… Опознай това, което се крие вътре в теб, Улф. Един ден ще ти потрябва.

Отворената длан беше до Белия лък, за да склопи очите му. Полето около палатката беше пълно с индианци. Не само от племето на шошоните, но и от неговите врагове. Всички бяха дошли да засвидетелстват почитта си към този изключителен човек. Приклекнал до входа, Улф бавно оглеждаше тържествените им лица. Тишината се нарушаваше единствено от хрупането на конете наоколо и от тичането на кучетата между запалените огньове. В един момент проплака дете и това беше всичко.

Вероятно беше задрямал, усети се едва когато видя майка си да коленичи до него. Ръцете й се увиха около раменете му, устните й докоснаха бузата му. По скулите й се стичаха сълзи, очите й бяха зачервени.

Улф въздъхна и също я прегърна.

— Отиде си — тихо прошепна Отворената длан.

Но сгреши. За пръв и последен път в живота си.