Черният кинжал (Част I)

Шеста главаВашингтон / Ийст Хамптън / Токио

— От всичко на този свят най-много мразя лицемерието! — отсече запасният генерал Хамптън Конрад.

Изглеждаше като човека от рекламния плакат за събиране на доброволци в армията — едър мъжага с квадратна челюст и загоряло лице, от което се излъчваше решителност. Сивата му коса беше подстригана по устава, в сивите му очи имаше точно толкова синьо, колкото беше необходимо, за да изглежда привлекателен и едновременно с това опасен. Но разсъжденията му нямаха нищо общо с прямотата на военните. С това се обясняваше, че едва достигнал чин бригаден генерал, той беше принуден да премине в запаса, десетина години по-рано от офицерите с подобен ранг. Но „Хам“5 Конрад не беше обикновен офицер от кариерата, нищо свързано с него не можеше да бъде наречено нормално…

Беше роден и израснал в Хартфорд, щата Кънектикът, един от седемте сина на Торнбърг Конрад Трети — човекът, превърнал Хартфорд в застрахователна столица на Щатите. Прякорът си получи от по-големите братя, които изпитваха истински ужас от огромните му, тежки като медицинска топка юмруци.

Торнбърг Конрад Трети направи всичко възможно (а то никак не беше малко) неговите наследници да получат добър старт в живота. Така Хам се озова във военната академия „Уест Пойнт“, която завърши с пълно отличие. Постъпили в най-престижните университети по Източното крайбрежие, братята открито му се присмиваха. Торнбърг Конрад Трети запази неутралитет, убеден, че Хам ще съумее да се справи със ситуацията, при това, без да разкрива чувствата, които вълнуват душата му. Той се гордееше с Хам, защото младежът си беше поставил ясна цел и правеше всичко възможно да я осъществи. А фактът, че тази цел съвпадаше с убежденията на баща му, само засилваше чувството на гордост у стария Конрад.

Специалността на Хам беше военната тактика. Веднага след дипломирането си получи назначение в СВКВ — Съвета на военното командване във Виетнам, който по онова време (март 1965 година) беше под командването на генерал Уилям Уестморленд. СВКВ планираше всички мащабни операции във Виетнамската война. В продължение на четири успешни, но едновременно с това нелеки години, Хам живя в Сайгон и околностите му. В този период от време беше повишен в звание три пъти и това се дължеше на брилянтно подготвените планове за операции, при които врагът понасяше тежки загуби.

След завръщането му в родината Торнбърг настоя да го включи в пълен курс по изучаване на японски, а шест месеца по-късно прибегна до здравите си връзки със старите момчета във Вашингтон и Хам получи добър пост в щаба на далекоизточното военно разузнаване със седалище в Токио. Там талантът му получи пълно поле за изява, точно според очакванията на Торнбърг. Острият ум и блестящите качества на военен стратег позволиха на Хам да подготвя по най-добър начин своите подчинени за действия в необичайната среда на Далечния изток.

С течение на времето, той започна да си дава сметка, че постът му се превръща в пречка. Военната униформа го отличаваше от тълпата и ограничаваше действията му, тъй като японците не криеха антипатията си към американските офицери. В допълнение на това му пречеше и отношението към хората — любезен, внимателен и винаги готов да предложи мъдър съвет, Хам си създаде репутация, която далеч надхвърляше ограничената общност на военните. Подготвен отлично от своя баща, той обаче не беше човек, който дълго може да търпи препятствия в кариерата си. Доста месеци размишляваше какво трябва да се направи.

С баща си се срещна в Уайкики по време на една от редките си отпуски на Хаванските острови. Обкръжени от великолепните плажове и шепнещите от лекия ветрец кокосови палми, под които лежаха загорели блондинки с фосфоресциращи бикини, Торнбърг Конрад III и Хам се заеха да прекрояват света според собствените си виждания. Възрастният магнат имаше нужда от свой човек в Япония и това трябваше да бъде Хам, защото Конрад, както винаги, държеше да остане в сянка.

Десет дни по-късно Хам се върна в Токио и планът започна да действа. Един безупречен, изпипан с военна прецизност план, който носеше гениалността на Хам и в който нищо не беше оставено на случайността.

Началниците му бяха във възторг, още по-топло го посрещнаха правителствените служители във Вашингтон. За вторите това не беше чудно, просто защото по-голямата част от тях бяха същите добри стари момчета, с които Торнбърг беше ходил на училище и поддържаше дългогодишни връзки. Те харесваха Хам, но едновременно с това и го уважаваха — нещо, което беше далеч по-важно. Той им напомняше за стария Конрад, когото също харесваха и уважаваха и с когото си бяха разменяли взаимноизгодни услуги години наред.

Тези хора слушаха думите на Хам и предвкусваха изгодата от плана на Конрад. Приличаха на змии, заковали хипнотизиращ поглед върху беззащитна полска мишка. Бяха единодушни в мнението си, че Хам е човекът, който им трябва. Заемащ подходящ пост, в подходящо време… Гласът им се чу, където трябва, и не след дълго Хам беше отзован във Вашингтон, а там премина в запаса след съответната блестяща церемония. Този ден нямаше да забрави никога. Медали покриваха гърдите на парадната му униформа и единственото нещо, за което съжаляваше, беше, че нито един от тях не беше заслужен в преки бойни операции срещу врага.

Преминаването в запаса обаче съвсем не означаваше пенсиониране. На практика Хам просто смени господарите, като същевременно успя да направи гигантска крачка към върха на пирамидата — там, където се дърпаха конците на властта. А до целта, която Торнбърг Конрад III беше поставил пред своя способен син, оставаха още няколко крачки — също така важни и решителни…

Без връзки и влияние ти никога няма да бъдеш щастлив, каза му Торнбърг Конрад III, когато момчето навърши дванадесет години. Догодина ще бъдеш мъж, ще се заемеш с Древните култури и ще ми бъдеш под око… Ръката на стария магнат легна върху главата на момчето. Припомняйки си този момент, Хам имаше чувството, че баща му се е държал като архиепископ, а не като милиардер, който иска да осигури бъдещето на сина си. Трябва да работиш така, че да се гордея с теб. Трябва да прославяш името Конрад…

И Хам, като древен рицар, се зае с усърдие за тази сложна задача.

После дойде времето, когато баща и син решиха да обединят своите сили. За Хам това беше великолепен шанс, а съвместните им планове — наистина брилянтни. Ключът към разрухата на съвременна Япония се оказа примамливо прост. Главно защото беше в ръцете на арогантния и жаден за власт японец Наохару Нишитцу.

Когато Южи Шиан получи достатъчно улики срещу Нишитцу, той ще започне публично разследване, което неминуемо ще се превърне в безкръвен преврат. За този процес ще спомогне вроденото чувство за чест у японците, които, въпреки богатството и влиянието, свързващо ги с Нишитцу, несъмнено ще изберат достойното оттегляне. Тогава, по подобие на Русия и Източна Европа, в Япония ще задухат ветровете на промяната. Това ще доведе до изграждането на нови държавни структури, които ще бъдат далеч по-приемливи за Запада и най-вече за Съединените щати. Японското общество ще се изгражда от консуматори, а не от спестители, в него ще доминират млади хора, лишени от обременеността на последната война. Хора, които несъмнено ще предпочитат прагматизма на съвременния живот и ще се съобразяват с правилата на международния бизнес — такива, каквито ги коват в САЩ.

— Лицемерието е проклятие за цивилизацията — повтори още веднъж Хам и захапа хамбургера, който по негово лично убеждение беше най-добрият в цялата област Колумбия. Заведението се държеше от чернокожи, по тротоарите отвън рядко можеше да се види бял човек. Намираха се в негърското гето на Вашингтон — район, който избягваха дори патрулните коли на полицията. На Хам обаче не му пукаше. И Вашингтон, подобно на всички големи градове в Щатите, представляваше една метрополия с невероятна концентрация на бедност и разкош. С единствената разлика, че тук пропастта между имащите и нямащите се вижда доста по-ясно. А най-привлекателната част от плана на Торнбърг предвиждаше радикални промени в обществото. Толкова радикални, че в тях се разкриваха известни шансове дори и за нямащите…

Хам презираше имащите с техните префинени маниери, тесногръди разбирания и страстта им към протоколно поведение. Предпочиташе грубите и неприкрити емоции на обикновените хора, които бяха истински отдушник след непрекъснатата въртележка в омагьосания триъгълник на богатите — Джорджтаун, Капитолийския хълм и Шеви Чейс. Грубостта има предимството да е истинска емоция, останала недокосната от двуличието. Точно това искаше да изрази в започналия преди известно време монолог.

— Лицемерието е симптом, чрез който се открива болестта на всички презадоволени общества — продължи той. — Той е предупредителен сигнал за наличието на здравни проблеми, които изискват незабавно лечение… Нещо като лошия дъх и кървенето на венците… — Здравите му зъби потънаха дълбоко в сочното месо.

— Като говорим за това, се сетих, че Одри Симънс ще дойде точно в три и половина — промърмори Джейсън Йошида и облиза разтопеното сирене, покапало по пръстите му.

Чашата с ванилова кока-кола изчезна в огромната лапа на Хам, половината от съдържанието й се оказа в устата му след една-единствена глътка.

— Съпругата на сенатора Симънс, нали? — попита той и доволно премлясна.

— Да — кимна Джейсън Йошида, премести големия залък хамбургер със сирене към дясната си буза и добави: — Предполагам, че ще иска да ти благодари за помощта, която оказа на сина й…

— Децата на богатите са по-скоро продукт на родителските пари, отколкото на биологията — рече Хам и избърса устните си със салфетка. После направи знак да му донесат от сладките кифлички на тезгяха и се обърна към човека зад него: — Надявам се, че си сварил поне един галон от най-доброто черно кафе, синко. Защото имам чувството, че сам мога да го изпия…

За изненада и облекчение на Хам госпожа Одри Симънс се държеше съвсем човешки, в поведението й нямаше дори следа от лицемерието на влиятелния й съпруг. Но проблемът й съвсем не представляваше изненада. Синчето й Тони имаше съмнителна компания, бягаше от училище и вземаше наркотици. Или, според определението на сенатора Симънс по телефона, беше „голяма болка в задника“.

— Страшно съм ви благодарна — каза майката. — Тони изглежда съвсем наред, предполагам, че и Лелънд ще бъде доволен…

— Не съм го направил за Лелънд, а за Тони — отвърна Хам.

— Но какво точно направихте?

Хам стана и се приближи до прозореца. Градинарят старателно подрязваше розовите храсти в градината. Дали и той си хапва хамбургери в гетото, запита се Хам. За разлика от повечето си колеги, Хам не държеше прозорците на офиса му да гледат към Белия дом. Но това не пречеше на репутацията му, дори напротив — много хора в града бяха убедени, че именно в този офис се вземат важните решения. Иначе помещението не беше нищо особено — стандартна държавна канцелария с висок таван, външни кабели по стените и грозни мебели, която положително не беше ремонтирана от дните след края на Втората световна война. На една от стените имаше фотопортрет на сегашния президент, срещу него — репродукция на маслен портрет на Теди Рузвелт. В ъгъла боята се беше напукала.

Общо взето Хам повече харесваше другия си офис, разположен на улица „К“. Но там се отбиваше рядко, макар офисът да представляваше удобен апартамент, разположен в сградата на една от най-престижните юридически фирми в града. На етажа му имаше само още един наемател, известен юрист с определени интереси в международния бизнес, главно с Япония. Каква ирония на съдбата, въздъхна в себе си Хам.

Официално помещението на улица „К“ се държеше от кантората „Ленфант & Ленфант“, създадена от Брозиан Ленфант — широко известен и уважаван бивш сенатор от Луизиана, притежател на огромно състояние. Той не можа да изкара целия си мандат в Сената заради тежък инфаркт и след лечението се оттегли от политическия живот. Днес беше дал името си назаем на Хам Конрад, а в допълнение, поне веднъж седмично, присъстваше и физически в офисите на фирмата.

Джейсън Йошида, получил американско поданство с помощта на Хам, днес беше държавен служител със сравнително високия коефициент ГС-14 и привидно се водеше към Министерството на отбраната. Но на практика рядко напускаше офиса на улица „К“ и ръководеше дейността на фирмата със забележителна ефикасност.

— Знаете ли, госпожо Симънс… — въздъхна Хам и се отдалечи от прозореца. — Децата понякога имат нужда да видят параметрите на своето поведение… А чрез тях и грешките си.

— Параметрите?

Очите му се спряха върху съпругата на сенатора. Беше руса, със стандартната хубост на повечето вашингтонски съпруги. Което гарантираше, че бъкел не разбира от педагогика и отглеждане на деца… Модното костюмче й стоеше отлично, по мнението на Хам сенаторът се беше изръсил за него най-малко две хиляди долара. Въздъхна и започна да говори, надеждата да бъде разбран беше съвсем плаха:

— Ако детето почувства, че няма ограничения, че му се позволява всичко, то несъзнателно иска да разбере докъде се простират границите на свободата му… И върши това, госпожо Симънс, не защото е упорито и своенравно, а защото подсъзнателно има нужда от ограничения, от твърди като скала непристъпни граници, които очертават неговия свят… От „Да, това е позволено“ и „Не, това е забранено“ — параметрите, от които всяко дете черпи своята сигурност.

Одри Симънс стана на крака.

— Е, добре… Мога да кажа само едно — с Тони вие извършихте истинско чудо! — протегна сухата си ръка с безупречен маникюр и добави: — Съпругът ми ще влезе във връзка с вас и…

— Няма нужда — махна с ръка Хам. — Кажете му, че ще се обадя, ако възникне подобна необходимост… — тръгна да я изпрати до вратата, на лицето му се появи любезна усмивка: — Но вие ми се обадете, ако имате нови проблеми с Тони…

— А ако нямам? — рязко се обърна Одри Симънс и гърдите й почти се опряха в гърдите на Хам, който вървеше зад нея. Брадичката й се вирна по онзи особен начин, с който жените показват, че са склонни към авантюра. — Не само мъжът ми може да изрази своето одобрение от уменията ви…

Колко ли е отегчена тази жена, за да се предлага по този начин, помисли си Хам. Бащата на Тони е лицемер, а майка му — курва. Горкото момче!

Побутна госпожа Симънс към вратата, промърморвайки любезни и едновременно с това хладни прощални слова.

Секунда по-късно в офиса се появи Джейсън Йошида.

— Това какво беше? — затръшна вратата зад гърба си той. — Общественополезна дейност или бизнес?

— За японец си страшно циничен, знаеш… — въздъхна Хам.

— Бях японец, сега вече съм американец.

— Извинявай — вдигна ръка Хам и се отпусна зад бюрото си. — Във всеки случай си едно цинично копеле и нищо повече!

— От града е — отвърна с непроницаемо лице Йошида. — Във въздуха му има нещо много особено…

— Може и да е във водата — изръмжа Хам. — Във всеки случай хлапето на Симънс е далеч по-свястно от родителите си и положително ще стане достоен човек…

— В замяна на това, ако се наложи, ние ще можем да разчитаме на баща му — подхвърли Йошида.

— Ще се наложи, разбира се — каза Хам. — Законопроектът, предложен от Комисията по международна търговия, ще бъде внесен в пленарната зала всеки момент. Драстичното съкращение на вноса, което се предвижда в него, положително ще предизвика ответната реакция на Япония. На практика това ще означава икономическа война — нещо, за което синдикалните лидери мечтаят от години! И какво мислиш, че ще стане, когато започнат да излизат от строя най-сложните и мощни компютърни системи на правителството, включително и тези, на които разчитаме за отбраната? Ще търсим под дърво и камък чиповете, които се произвеждат само в Япония!

— Ще се погрижим да не стигаме чак до там — поклати глава Йошида.

— Тъй, тъй — промърмори Хам, кръстоса ръце на тила и загледа действията на чернокожия градинар зад прозореца. Изпита остро чувство на завист от непосредствените му контакти с природата. — Но има опасност и да закъснеем… Чу ли за сенатора Дъркинг? Тази сутрин го открили умрял в леглото. Поредицата от смъртни случаи на сенатори, всички до един от лобито на Торнбърг, започва да става обезпокоително стабилна…

— Според патологичните заключения всички са в резултат на нещастни случаи или естествени причини — добави Йошида. — Което означава, че не можем да разчитаме на помощ от страна на полицията.

— Естествено — кимна Хам. — Не е работа на полицията да разглежда случаите в политическа светлина. Но ние знаем, че всички мъртви сенатори бяха против законопроекта. А кой идва на тяхно място? Според моята информация това са все хора на профсъюзите, които положително ще гласуват „за“…

Йошида направи малка пауза, после смени темата.

— Уредих връщането на Шипли на старата му длъжност в Министерството на отбраната — рече. — Но трябва да помислим и за някакво повишение… Справи се изключително добре със задачата да бутне Улф Матсън в пропастта, зейнала след смъртта на Моравия.

Очите на Хам гледаха как над розовите храсти ляга дълбока сянка и зеленикавите им стебла стават черни.

— Разбира се, защо не — промърмори той. — Ще помисля за нещо подходящо.

Усетил нещо особено в интонацията на Йошида, Хам рязко се завъртя заедно със стола си.

— Я кажи какво те човърка отвътре!

— Не съм много сигурен — поклати глава Йошида. — Но имам чувството, че нещо не е наред. Отначало бях сигурен, че баща ти е планирал всичко до последния детайл. Но после започнаха да мрат сенатори, някой видя сметката на Лорънс Моравия, а баща ти настоява да натикаме в миша дупка онова ченге Матсън… На практика обаче не знаем дори дали Моравия е проговорил, преди да умре…

— Това няма значение — отвърна Хам. — Нали използвахме Шипли като предпазна стена? Моравия не се е срещал нито с нас, нито с някой от твоите информатори, положително няма представа за нашето участие в операцията.

С характерната си праволинейност Йошида подмина тези думи без коментар и невъзмутимо продължи да развива тезата си:

— Заложихме Шипли на правилното място, той направи необходимото, за да ангажира Матсън. Дотук всичко е в строго съответствие със заповедите на баща ти. Същевременно ние правим всичко необходимо да държим Матсън под око, за да сме сигурни, че ще потъне в същата яма, която вече беше погълнала Моравия. В резултат получаваме желанието му на всяка цена да се докопа до някаква зашеметяваща японска художничка, вероятно защото й е харесал задника. След което някой го хвърля през капандурата на един безличен нюйоркски жилищен блок…

— Виж какво, Йош — въздъхна Хам, без да обръща внимание на тирадата на японеца, — такъв беше планът на баща ми и доколкото разбирам, той все още е в ход. Предстои ни японската част от операцията.

— Но тя може да се осъществи само защото държим нещата под контрол и разчитаме на собствени сили в Япония — изтъкна Йошида. — Знаеш ли, може би старецът нещо бърка… Казвам може би… Ще се съгласиш, че подобно нещо не е изключено за човек на неговите години. Имам предвид случая с Матсън. Защо баща ти настоява да използваме за заместник на Моравия именно него? И то при положение, че аз разполагам с отлично подготвен агент в Токио. От тоя Матсън направо тръпки ме побиват. Той е вълк единак, при това пълен аматьор. Сигурен ли е някой, че ще бъде дисциплиниран? Бъди честен и кажи дали му вярваш… — Йошида поклати глава: — Той е главният дестабилизиращ фактор в операцията. Защо трябва да включваме в нея един толкова опасен човек?

— Вече разговаряхме по този въпрос — изръмжа Хам. — Матсън е професионален детектив и само той може да се оправи в бъркотията, оставена от Моравия. Според мен баща ми е разбрал, че включването на Моравия беше грешка. Той е убеден, че само Матсън притежава достатъчно качества, за да проникне в „Забранените мечти“ и тайната организация на Наохару Нишитцу. А от това, което прочетох в досието му, аз също съм склонен да мисля така… Все пак твоето възражение ще бъде взето под внимание, Йош.

— Това не е възражение — отвърна Йошида и замълча. Изчака веждите на Хам да се повдигнат в знак на нетърпение и едва тогава добави: — И това, подобно на лошия дъх и кървящите венци, също е признак за някакво заболяване. При това заболяване, което трябва да бъде моментално излекувано, иначе цялата операция ще бъде заплашена от провал.

Улф с изненада откри, че в болничната стая го очаква Стийви Пауърс, сестрата на Аманда. Пак тя беше осигурила присъствието на най-добрия неврохирург на вашингтонската болница „Уолтър Рийд“ по време на тричасовата операция, от която току-що излизаше. Беше пожелала да се увери, че дълбоките прорезни рани на лявото бедро и лявата му ръка няма да донесат усложнения. По щастливо стечение на обстоятелствата полетът му през капандурата беше свършил върху огромна старомодна спалня с дебели матраци и купища непотребни дрехи отгоре, които смекчиха значително силата на удара.

— Прекарваш голяма част от времето си тук — каза на Стийви той. — Какво стана с пациентите ти?

— Взех си малко отпуска — направи опит да се усмихне тя. Кройката на костюмчето й от Карл Лагерфелд подчертаваше пищните форми на тялото й по наистина безукорен начин. — В сегашното си състояние едва ли бих могла да се занимавам с психическите проблеми на другите… Мортън не одобрява това, разбира се. Според него трябва да потъна в работа до гуша, но аз си знам по-добре… — Улф тъкмо започна да мисли, че това е част от играта на професионалния психотерапевт, когато на лицето й се появи тъжна усмивка, а думите й прозвучаха безкрайно топло и искрено: — Както и да е… Харесва ми да съм тук, при теб… Така се чувствам най-близо до Аманда…

Думите й, кой знае защо, предизвикаха обратен ефект в душата на Улф. За пръв път усети тежестта на самотата, часовете и дните в болницата наистина му се сториха непоносими. Посетиха го всичките му подчинени, водени, разбира се, от Боби Конърс. Единствен Ричардс Кавалера не се появи. Улф попита за него и лицето на Боби изведнъж потъмня.

— Виж какво — рече, — всички знаем за сбиването ви…

— Не беше сбиване — раздразнено отвърна Улф. — Просто бяхме на различни мнения…

— Добре, нека да говорим за нещо друго — тръсна глава Конърс. — Старши патологът каза да ти предам, че в началото на другата седмица може би ще има нещо за теб…

— Добре, добре — нетърпеливо го прекъсна Улф. — Кажи сега какво става.

Боби изглеждаше истински притеснен.

— Лейтенанте, говори се, че здравата си натиснал Кавалера…

Нещо в гласа му накара Улф да вдигне глава:

— И?

— Че искаш да го прогониш от „Прилепите“ защото е черен…

— Глупости!

— Знам — кимна Боби. — Но Бретхард едва ли ще е на същото мнение…

— Господи, какъв глупак! — гневно възкликна Улф. Но Бретхард съвсем не беше глупак и той отлично го знаеше.

— Имало е много свидетели, лейтенанте — добави Боби. — А Бретхард не е пропуснал да ги обработи един по един…

— По-добре да обработи Кавалера! — изръмжа Улф. — Нещата бяха между нас двамата!

Боби стана от стола и пристъпи към мръсния прозорец.

— Кавалера и зъб не обелва за инцидента. Само каза, че няма никакво намерение да напуска „Прилепите“.

— Искаш да кажеш, че оставя тази идиотска расистка версия сама да набере сила?

— Натам вървят нещата — въздъхна Боби и се обърна с лице към леглото. — Взе си два дни неплатен отпуск, Бретхард лично му разписа молбата…

Улф затвори очи. Без съмнение Кавалера обикаляше района си да събира пари, за да отърве брат си от лихварите акули. Вече съжаляваше, че онази вечер в „Ла Ментира“ не му даде необходимата сума от джоба си.

— Боби — тежко въздъхна той. — Искам да ми съобщиш, като се появи… Ако звънне по телефона, кажи му, че искам да говоря с него за… Всъщност не, просто му кажи да дойде да си поговорим…

Твърдо реши да му даде парите, стига Ричард наистина да се появи. Разбира се, това беше в разрез с правилника — точно както и действията на подчинения му в района. Двамата с Аманда често бяха обсъждали тази тема. Всъщност за какво са мъжките общности? Нали именно за да нарушават правилниците или да измислят нови? И в двата случая мъжете го вършеха с желание, особено когато са принудени да спазват неясните и объркани правила, които обществото нарича закони… За мнозина законите бяха нещо смътно и неопределено, нямаха никаква представа за корозивното им въздействие. Но имаше и хора, за които нарушаването на законите си беше удоволствие от най-чиста проба…

След три дни го изписаха от болницата. Уикендът се сливаше с някакви празници и се събираха четири дни почивка. Стийви го покани да гостува в къщата й в Ийст Хамптън.

— Моля те, кажи, че ще дойдеш — каза му тя. — Отчаяно се нуждая от почивка, но просто не мога да бъда сама… — На лицето й се появи бледа усмивка: — Добрите стари психоаналитици също попадат в графата на напрегнатите професии и понякога рискуват да прегорят…

Просторната къща, издигаща се на брега на езерото Джорджина, беше мрачна дори по пладне. В замяна на това беше изпълнена със странни шумове — скърцане на старо дърво, потракване на медните улуци, драскането на дърветата по первазите на прозорците, покрити с патината на времето.

По неизвестни причини вятърът никога не успяваше да раздвижи спокойните води на езерото, но в замяна на това присъствието му около къщата — сгушена сред дебелите стволове на канадските ели — беше повече от осезаемо. Източната страна на имота беше маркирана от великолепен жив плет, зад който цъфтяха рододендрони и нежни азалии. Съседните имения не даваха признаци на живот, но Стийви и съпругът й поддържаха близки отношения с техните собственици — всички без изключение благородници със синя кръв и безупречни маниери.

През прозореца се виждаха спокойните води на езерото Джорджина, блеснали като разтопен метал под ярките слънчеви лъчи. Цветът им беше неуловим като щрих от четката на гениален художник. В него се загатваше нещо неродено, нещо, което прилича на неоформена идея…

В съзнанието на Улф се роди една фантастична представа и той й повярва с готовност, която то учуди. Помисли си, че в недрата на езерото се крие някаква тайна, родена от сливането на природните сили някаква скрита форма на живот дълбоко под водата, сред назъбените скали… Съвременният човек не е в състояние да я приеме и разбере — така, както не разбира душевните импулси на хората, създали преди векове фетишизираните вещи, изпълващи салоните на новите благородници от сорта на Стийви и Мортън…

Стийви притежаваше богата колекция от ръчно изработени фигурки на животни, хора и свръхестествени същества. Беше започнала да я събира още от годините на пубертета, без да държи на материала или стила. В резултат днес имаше стотици и хиляди фигурки от всички части на света — Мексико, Хондурас, Тибет, Гватемала, Перу, Хаити, Мадагаскар, Шри Лаика, Тайланд, Бутан, Занзибар… Улф ги разглеждаше с нескрит интерес, присъствието им в стаите на този огромен дом му напомняше за нещо близко и познато, за Песента на живота, която и до днес чуваше от устата на Белия лък…

Събуди се замаян и с пресъхнало гърло. Споменът за неотдавнашния кошмар беше жив в съзнанието му. Отново беше летял през широката капандура, сред ледената пелена на строшени стъкла, отново чу гръмовния трясък от падащото си тяло… Но сънят му не беше свързан нито с жестоката битка на покрива, нито със самото му падане… Какво беше сънувал? Мъртви и вкочанени тела, огън в леда, в… Избърса потното си чело и направи опит да си спомни.

Беше спал почти до обед. Стийви седеше в дневната и прелистваше папка с документи — вероятно досието на някой пациент. Остави я настрана в момента, в който го зърна на прага.

Навън вятърът продължаваше вечната си песен, клоните на канадските ели драскаха по стъклата и навяваха мрачни мисли за Отвъдното. Някъде сигурно трябва да има и слънце, помисли си Улф. Но то сигурно е над водите на езерото, далеч от мрачните стени на този дом.

— Как се чувстваш?

— Добре — отвърна Улф и раздвижи мускулите на лявата си ръка. — Малко съм вдървен, но това е от спането… — сви рамене и добави: — Май работата започва да ми липсва…

— Това е добър признак — рече Стийви. — Макар че лично на мен никак не ми се ще да те пускам на работа…

Той пристъпи напред и затвори вратата.

— Какво казва Мортън за моето присъствие тук?

— Мортън е във Вашингтон — отвърна тя и ненужно оправи гънката на една от възглавничките край себе си. — А когато Мортън е във Вашингтон, за него останалият свят престава да съществува.

Ръката й потъна в средата на възглавничката, бялата, по мъжки вталена риза, направи съблазнителна гънка около едрите й гърди. Тук, в провинцията, тя очевидно не държеше толкова стриктно на безупречния си външен вид. Задоволяваше се с чифт джинси и някоя риза или пуловер. Общото впечатление беше зашеметяващо — сякаш благородничката със синя кръв Стийви Пауърс си беше останала там, в просторния апартамент на Парк авеню.

— А той често отскача до Вашингтон, нали?

Стийви отмести очи и се надигна:

— Тук ме хваща клаустрофобията. Над езерото грее слънце, да идем да се поразходим…

Навлякоха по едно яке и се спуснаха към брега. Неподвижната вода мътно проблясваше под лъчите на слънцето. За началото на март времето беше доста топло и никой от двамата не дръпна ципа на якето си. Вървяха мълчаливо по брега, Улф внимателно подбираше по-големи камъни за болния си крак. Накуцването му почти изчезна, а Стийви имаше чувството, че този човек оздравява с всяка изминала минута. Улф наистина притежаваше забележителна способност за възстановяване.

Езерото беше като живо същество, задрямало в очакване на пролетта. Стийви натика ръце в джобовете на якето си и сви рамене, макар вятърът да беше напълно стихнал.

Изправен на крачка от нея, Улф беше сигурен, че тя все още мисли за забележката му относно пътуванията на Мортън до Вашингтон.

— Дори на Аманда пробутвах измислиците за щастливия си живот с Мортън — промълви изведнъж тя. — Което беше пълна глупост, защото така се лиших от единствения човек, с когото бих могла да споделям…

Хвърли му кратък поглед, въздухът напусна гърдите й с тънко свистене.

— Е, добре, ще бъда брутално откровена. Мортън си има забавление във Вашингтон… Страхувам се, че въпросната особа е доста по-млада от мен, аташе във френското посолство… — Лицето й придоби замислен израз, очите й се насочиха към стъпките, които краката и бяха оставили върху влажната земя… — Странно! Не мога да си представя, че говоря на глас по този въпрос! Би трябвало да съм потънала в земята от срам! Бракът ми с Мортън е образец в очите на всички наши познати, тази репутация помага на кариерата и на двамата… Адски трудно е да си признаеш, а камо ли да го кажеш на глас, че всъщност нямаш какво да противопоставиш на младостта…

По-късно, по време на обяда с превъзходното задушено по андалуски, което беше приготвила, Стийви отново проговори:

— Странно, но имам чувството, че ти си като една от тези ритуални статуетки, с които съм напълнила къщата — загадъчен и извънземен…

Той посегна и взе една от фигурките в ръка, дланта му сякаш пламна от фонтана на ярките цветове.

— За извънземни ли ги мислиш?

— А не са ли? — тръсна глава Стийви.

— В известен смисъл са по-близки до света, който обитаваме — сви рамене Улф. — Далеч по-близки от нас…

Тя подпря брадичката си с юмрук.

— Разкажи ми по-подробно…

— Аха, сега разбирам защо настояваше да дойда тук — усмихна се Улф. — Искала си да направиш дисекция на психиката ми!

Тя моментално долови сериозността зад шеговитите му думи, но въпреки това се разсмя:

— О, не! Това не е вярно! — очите й обаче останаха сведени към чинията. Сякаш там се криеше бъдещето… После главата и се повдигна, тъмните й очи се забиха в неговите: — Ще ми повярваш ли, ако ти кажа, че те доведох тук от остро чувство за вина?

— Разбира се — кимна Улф и окуражително й се усмихна. — Това е напълно естествено. Аманда винаги твърдеше, че… — задави се и млъкна, зъбите му отчаяно проскърцаха. Господи, Аманда! С усилие на волята задържа сълзите под клепачите си.

Стийви стана и се зае да разчиства масата.

— Знаеш ли… Противно на това, което може би си мислиш, невинаги е лесно да имаш сестра… Ние с Аманда имахме своите битки… Особено по отношение на Мортън… И тя се оказа права… — Постави на масата продълговата чиния с лимонов пай, макар да беше сигурна, че никой от двамата няма да го опита. Просто спазваше отдавна установени традиции — след основното ястие трябва да се поднесе десерт… Това вероятно й даваше чувство за сигурност. — Винаги се състезавахме… Обзалагам се, че не познаваш тази част от характера й, просто защото тя беше щастлива с професията си… Но когато бяхме деца, всяка от нас се стремеше да победи, често дори се наранявахме… Дълбоко се наранявахме.

Постави чинийки и чашки, напълни ги с кафе. Седна на мястото си толкова рязко, че кафето в чашките се разплиска. Лицето й потъна в дланите.

— По дяволите! Обещах си да не правя това! Няма никакъв смисъл да се връщам в миналото, да споделям детските ни тайни… Особено пък с теб, човека, който за малко не изгуби живота си, за да я спаси! — несъзнателно придърпа френския шал върху раменете си и въздъхна: — Но всичко е дяволски несправедливо!

— И двамата имахме да й кажем толкова много неща, нали?

Стийви вече не криеше сълзите си. Раменете й бяха приведени, самоувереността беше отстъпила място на пълната беззащитност. Улф разбра, че постепенно е бил отведен отвъд блестящата фасада и сега стои срещу истинската Стийви Пауърс — жената с провален брак и неизяснени отношения с родната си сестра, жената, която изпитва силни съмнения по отношение на себе си като човек…

Тя първа наруши проточилото се мълчание.

— Радвам се, че имах възможност да се погрижа за теб… Да бъда полезна на някого… — Светлината идваше иззад гърба й, чертите на лицето й тънеха в мрак. За момент му се стори, че в профила й има нещо болезнено познато и душата му се сви. Съзнанието му се изпълни със смътни видения, сякаш остатъци от неясен сън. Очите на дядо му, странно превръщащи се в очите на Шика… После видя дългите здрави бедра на японката, предизвикателно изскочилия напред таз, в ушите му отекнаха възбудените й стонове…

— Знаеш ли, Улф… Бях свикнала да мисля, че Аманда има нужда от мен и това ме караше да се чувствам добре. Но сега, макар и късно, откривам една проста истина: тя е имала нужда от мен точно толкова, колкото и аз от нея!

Той тръсна глава, за да прогони образа на Шика от съзнанието си.

— Ще спиш ли довечера?

— Не — въздъхна тя. — Но ти си тук и няма да ми бъде толкова трудно… Чувствам присъствието ти в къщата и това е достатъчно. Имам клечката, за която се хваща всеки удавник.

— Според мен имаш дяволски късмет, защото Джейсън Йошида ти е верен — каза Торнбърг Конрад III. — Оставен без контрол, този човек може да бъде много опасен! От опит зная, че никога не трябва да имаме доверие на японците.

— Йош е различен — отвърна Хам Конрад. В общи линии той споделяше недоверието на баща си по отношение на японците. Защото знаеше, че за тях добра сделка е тази, която им дава възможност да правят каквото си поискат. Но Йош многократно беше доказал своята лоялност. — Много му беше трудно да си признае, че вече се чувства повече американец, отколкото японец…

Намираха се на борда на „Инфлуънс II“ — великолепната двадесет и пет метрова яхта на Торнбърг, чиято палуба беше изцяло облицована с тиково дърво. Бяха пуснали котва на любимото място на стария — далеч от плажовете на залива Чесапийк, но все пак достатъчно близо до брега. Денят беше мек и приятен, слънцето набираше сила от отражението си в блестящата водна повърхност и подсещаше за приближаването на пролетта. На масата между двамата имаше храна в изобилие. Върху покривката бяха струпани черупките на половин дузина едри раци от Мериленд, с които Хам току-що се беше справил, до тях бяха наредени малки пластмасови чинийки със сос тартар, кетчуп, горчица, картофена салата и люти чушлета. В една голяма чиния имаше тънко нарязано студено месо, от което Хам се беше заел да си прави сандвич.

— Дяволски трудно е да прецениш тези проклети японци — повтори Торнбърг. Беше облечен в синьо-бял моряшки костюм, който му стоеше отлично. Висок и внушителен, със стегнато тяло и загоряло лице, той приличаше на Гари Купър в най-добрите му години… — Живял съм сред тях, както и ти… Затова ти казвам да не се заблуждаваш. Никога не си мисли, че притежаваш по-висш мозък и лесно ще отгатнеш какви са скритите им намерения… Това е безкрайно опасно!

Хам мълчеше и търпеливо чакаше. Именно търпението по отношение на баща му го различаваше от поведението на останалите му братя, които го виждаха рядко и отдавна бяха решили, че старецът е готов за музея и няма защо да се вслушват в думите му. Но Хам добре виждаше това, което правеше Торнбърг Конрад III, едно наистина рядко творение на природата. Неговата желязна логика, брилянтният му ум и великолепна тактика го бяха превърнали в една от най-опасните акули в морето на деловия живот. Макар да имаше свои собствени и твърдо установени морални догми, Хам често се улавяше, че мечтае да бъде като баща си.

— Достатъчно е да вземем за пример нашите приятели Южи Шиан и Наохару Нишитцу — продължи най-сетне Торнбърг. — И да направим една проста и ясна сметка — едно и едно е равно на нула. Само тогава можем да продължим своята малка игра, без да се чувстваме застрашени…

Малка игра, въздъхна вътрешно Хам. Нашата малка игра ще накара такъв икономически гигант като Япония да рухне на колене, а заедно с това ще изтрие от лицето на земята доста опасно богати и могъщи радикали като Наохару Нишитцу!

— Да, сър — кимна той. Наричаше баща си „сър“ още от деветгодишна възраст — когато го изпратиха в подготвително училище. И нито веднъж не беше пропуснал това почтително обръщение.

Торнбърг помълча, очите му с интерес следяха действията на Хам над масата.

— Що се отнася до мен — продължи след известно време той, — процъфтяването на организацията „Черният кинжал“, придружено от насочването на огромни финансови ресурси в ръцете на Нишитцу през последните години, изисква бързи и решителни действия по посока на нейното унищожение. Ти се съгласи с мен, същото сториха президентът и военните… Особено много им хареса планът ми да проникнем в различните групировки и да ги накараме да се самоунищожат…

— И двамата знаем, че когато се стигне до директен сблъсък с врага, плановете неминуемо се променят, сър… В моя случай стана така, че Джейсън Йошида пое нещата в свои ръце и се превърна в централна фигура.

— Не на мен тия, синко! — изръмжа Торнбърг. — Някой е разбрал, че именно ние стоим зад Моравия и стремежа му да проникне в „Забранените мечти“ — проклетия клуб на крайните консерватори в Токио! Ние знаем, че „Забранените мечти“ е щабът на „Тошин Куро Косай“. Моравия беше започнал да събира улики срещу Нишитцу и тези улики щяха да бъдат могъщо оръжие в ръцете на Южи Шиан. Освен това благодарение на него научихме доста неща за агентите на „Черният кинжал“, проникнали в различни международни корпорации. Няма никакво съмнение, че противникът действа на високи обороти и ако не вземем съответните мерки, скоро ще се окажем оплетени в мрежата му. Появата на Моравия им създаде главоболия и те побързаха да го отстранят.

Все пак не сме събрали достатъчно улики, за да докажем връзката на Нишитцу с крайно консервативните сили, терористите и членовете на „Черният кинжал“. Липсва ни и подробна информация за бъдещите планове на организацията… — Устните на Торнбърг гнусливо се свиха, сякаш изведнъж се беше отвратил от изобилната храна на масата. — А тя продължава да действа… Доказателство за това е опитът да бъде премахнат единственият човек, който би могъл да проникне в „Забранените мечти“ след отстраняването на Моравия…

— Матсън.

— Точно така, Улф Матсън. Шипли — нашият човек в Пентагона, свърши отлична работа при вербуването му.

Хам налапа последните остатъци от сандвича с пуйка и горгонзола, който си беше приготвил, ръцете му механично започнаха да правят нов…

— Искам да си поговорим за този човек — въздъхна той. — Врагът се добра до него и според мен трябва да помислим за подмяна…

— Няма да стане! — отсече Торнбърг. — Трябва да ти кажа само едно за нашия приятел Матсън — на света едва ли има по-добър детектив от него. Притежава необикновена интуитивност, която, комбинирана с упоритата целеустременост на булдог, го прави наистина уникален.

— Но Йошида има готов агент, който вече е на терена — възрази Хам. — Освен това трябва да посоча, че до този момент не сме получили нищо конкретно от Матсън, сър… Ако не броим някакви фантасмагории, според които Моравия изглеждал по-млад отвътре, отколкото отвън… А това, дори да е вярно, няма нищо общо с нашите цели и задачи.

— Синко, ти просто не познаваш Улф Матсън както го познавам аз — въздъхна Торнбърг. — Трябва да го видиш по време на акция, за да го оцениш. Бъди спокоен, изборът ми е правилен. Кажи сега какво друго ми носиш…

Хам покорно изостави въпроса с Матсън, но вътре в себе си продължаваше да се колебае. Колкото повече мислеше върху думите на Йош, толкова по-сигурен ставаше в правотата им. Матсън беше опасен тип, дори още по-лошо — напълно непредвидим. Баща му очевидно пропускаше да отбележи този факт…

— О, щях да забравя — промърмори той и бръкна в джоба си. — Директорът Бретхард най-сетне успял да направи сравнително сносна фотография на оная смахната японска художничка, която Матсън е разследвал малко преди да го хвърлят през капандурата… — Подаде плика на баща си и добави: — Мисля, че това няма да ни донесе кой знае какво. Според Йош…

— Показвал ли си я на някого, синко? — прекъсна го Торнбърг.

Хам поклати глава.

— Печатът на Бретхард е цял, не виждаш ли?

Торнбърг сведе поглед към плика, през който беше прокарано шнурче с личния печат на Бретхард. Изсумтя и го отвори с помощта на един нож, пръстите му измъкнаха черно-бялата снимка. Известно време се взираше в лицето на младата жена, после въздъхна и остави снимката настрана. Очите му се насочиха към Хам, който си приготвяше поредния сандвич — този път с говеждо месо и швейцарско сирене.

— Господи, сине! — удивено поклати глава той. — Имаш апетит колкото целия Седми флот!

Хам се ухили и посегна към маринованите лукчета пред себе си.

— От морския въздух е, сър… Действа директно върху стомашните ми сокове!

— Лъжеш! — отвърна Торнбърг и на устните, му се появи бегла усмивка. — Винаги си лапал като хамалин! Майка ти казваше, че си прекалено активно дете, но аз знаех друго — ти просто си един ненаситник… — от гърдите му се откъсна презрително сумтене: — Жени! Въобразяват си, че всичко знаят, особено когато става въпрос за отглеждането на деца. Но това са пълни глупости! — Очите му примижаха под косите лъчи на слънцето, палецът му се стрелна към задната част на яхтата, където лежеше гола русокоса красавица, решила да се възползва от слънцето въпреки хладния въздух. — Защо, мислиш, се ожених за тази? Защото пет пари не дава за евентуално потомство. Родена е да върши онова, от което кипва кръвта на всеки нормален мъж. И го върши добре — отново изсумтя, пръстът му докосна съблазнителните руладини от рачета. — Храна! Напоследък нямам никакъв апетит…

Торнбърг Конрад III скоро щеше да навърши осемдесет, но, както сам постоянно изтъкваше, духът му продължаваше да бъде млад. На практика и тялото му не напомняше с нищо за тази преклонна възраст.

— Ако реша, като нищо мога да й направя едно дете! — похвали се той, забеляза смаяното изражение на сина си и избухна в смях. — Винаги си праволинеен, Хам. Мислиш за работата и за нищо друго… Радвам се, че все още съм в състояние да те шокирам. Така имам чувството, че продължавам да съм в крак с времето…

Преди три години Торнбърг се премести да живее в огромното си планинско имение във Вирджиния, малко по-късно се ожени за тая мадама Тифани, която Хам тайничко прекръсти на „Статуетката от Тифани“. Здрасти, аз се казвам Тифани, а ти? В главата му прозвуча острият й, лишен от всякаква разумна мисъл глас. Името й наистина беше Тифани и това беше доста добра шега, особено когато към него се прибави и фамилията Конрад…

Веднъж, здравата наквасен е ирландско уиски „Гленливет“ (единствения алкохол, който употребяваше), старият започна да откровеничи: От време на време ме хваща яд, че не го вдигам като някога и вече не съм толкова твърд… Но, от друга страна, съм твърд точно там, където трябва! На кого му пука, че понякога се полюшвам от напорите на вятъра, след като съм преживял десетки урагани?

В това беше дяволски прав, призна пред себе си Хам. Торнбърг не познаваше поражението, беше успял да надхитри и победи всички свои врагове. Трябва да направиш всичко, което е нужно за победата! — сподели при друг случай той, отново пиян до козирката. — Правиш го и точка! Нищо друго няма значение! Нито жените, които идват и си отиват в живота ти, нито проклетите деца, които те предават заедно с узряването си и започват да вършат хиляди глупости!

Хам си спомни мрачното есенно утро, в което баща му го заведе в Пентагона. Току-що се беше прибрал от Виетнам, на ревера му висяха куп медали. Предположи, че старецът иска да се поизфука с него.

По ирония на съдбата се озоваха в същия кабинет, в който години по-късно щеше да се нанесе лично той и щеше да се заеме с гениалния план на Конрад III за унищожаването на японската икономика.

Хам беше дълбоко впечатлен, а дори и малко объркан от авторитета на баща си сред военните. На срещата присъстваха само старши офицери, включително командващите различните родове войски. И никакви цивилни. Хам споделяше убеждението, че всички цивилни (а това означаваше всички хора извън системата на армията) са подозрителни и предизвикват, меко казано, недоверие. Докато военните са един затворен и благословен мъжки клуб, в който, както при масоните, всичко се върши на честна дума и си остава между членовете му.

Живо си спомняше вицеадмирала, който се обяви против предложението на Торнбърг за създаване на специална комисия, която да одобрява предварително нуждата от превъоръжаване на различните родове войски. Баща му направи това предложение по простата причина, че беше успял да закупи и слее четири малки оръжейни компании, в които обаче научноизследователската дейност беше на изключително високо ниво. В резултат разполагаше с няколко принципно нови оръжейни системи, които трябваше да бъдат въведени на въоръжение.

Вицеадмиралът, очевидно уплашен от големите правомощия на бъдещата комисия, започна да излага своите контрааргументи, които в общи линии се свеждаха до твърдението, че централизацията ще ликвидира конкурентното начало и ще направи търговете между оръжейните компании напълно излишни.

Приковал вниманието на всички присъстващи, включително и на собствения си син, Торнбърг Конрад III се зае да анализира фактите и данните от последното десетилетие, илюстрирайки с многобройни примери неефективността на действащата система. Посочи, начините, по които министерството орязва всякаква творческа инициатива в предлаганите проекти, тромавото им въвеждане в производството, съпътствано от огромни загуби. И всичко това заради Бог знае откъде появилия се стремеж към икономии, към приемане на проектите с най-занижени цени. После показа как предложената от него система ще отстрани пропуските и ще избегне разпиляването на финансови средства.

Говореше умно и убедително, аудиторията просто нямаше как да не приеме доводите му. Торнбърг беше сигурен в успеха, но въпреки това доведе плана си до край — представи сина си на присъстващите, предложи им кратка анотация за дейността му във Виетнам, след което го помоли да сподели непосредствените си впечатления от приложението на старата система за въоръжение при бойни условия.

Документалният разказ на Хам, станал свидетел както на неефективността на отделните оръжия, така и на редица погрешни решения от тактическо естество, беше съкрушителен и безпощаден. Всички присъстващи си дадоха сметка за стотиците и хиляди излишни жертви, които САЩ бяха дали по време на виетнамската война:

Да, въздъхна в себе си той, наблюдавайки как баща му внимателно облизва пръстите си. Този човек не знае какво е поражение, никога не е позволявал да му се пречи… Безскрупулен и жесток като акула, той действително имаше нужда от разумен човек край себе си. И този човек беше самият Хам.

Торнбърг извади дълга пура от дървена кутия с красив сребърен обков, помириса я, потърка я между пръстите си и с нежелание я остави настрана.

— Много хора ме считат за аморален тип — промълви той, отново прибягвайки до стряскащия навик да чете мислите на събеседниците си. — Но какво знаят те за морала? Мнението на болшинството от нас се формира предимно от собственото ни невежество… — Очите му се заковаха върху лицето на Хам: — Ще ти призная нещо, което едва ли бих споделил с някой друг — аз си имам свой личен морален кодекс. И смея да твърдя, че той е далеч по-добър от общоприетите норми, макар да се гради върху съвсем различни параметри. Избрах едно твърде опасно море, в него малцина дръзват да плуват… За това беше необходим кураж и доста голяма доза лудост… При това само за да оцелея… А за да просперирам, Бог ми е свидетел, бяха необходими доста повече качества!

— Разбирам, сър.

— Естествено, че разбираш — кимна Торнбърг. — Винаги си бил добър ученик. Освен това си се родил с едно безкрайно полезно качество — да не позволяваш на никого да те води за носа… — Хам знаеше, че старецът намеква за брат му Джей, който провали блестящата си юридическа кариера заради глупостта да се влюби в жената на партньора си. — Мъже, които разсъждават с топките си, не са никакви мъже! — отсече Торнбърг. — Те просто плачат да им се случи нещастие!

— И двамата бихме могли да помогнем на Джей, сър…

Торнбърг очевидно не обърна внимание на думите му. Извърнал се в стола си, той гледаше как Тифани маже красивото си като скулптура тяло с дебел пласт крем.

— Господ още не се е отвърнал от мен — промърмори той. — Само като я гледам как разтърква гърдите си, и започва да ми става! Погледни какви великолепни зърна! — Потърка брадичката си и добави: — Ех, тая пуста твърдост! Само заради нея понякога ми се иска отново да съм млад!

— От какво се оплакваш? — учуди се Хам. — Изглеждаш достатъчно млад, за да не те вземат за баща й…

— Има още много да учиш за живота, синко — тежко се извърна Торнбърг… — Познавам различни хора от всички слоеве на обществото… И признавам, че това ми дава едно несправедливо предимство пред теб…

Хам наостри уши, гледката с великолепните гърди на Тифани бързо се изпари от съзнанието му.

Доволен, че не е нужно да напомня на сина си кога трябва да внимава, Торнбърг се облегна назад и преплете пръсти на корема си.

— Убийството на Моравия доказва, че „Черният кинжал“ е притиснат от липсата на време. Това означава, че и ние сме в същото положение. — Показалецът му, дълъг и съвършено прав, се насочи в гърдите на Хам. — Често става така, че изборът на времето решава всичко, синко. Сбъркаш ли тук, дори и най-гениалният план е обречен на провал. Прекосяването на потока в подходящо време решава дали ще си напръскаш крачолите, или ще подгизнеш чак до топките…

Очите на Торнбърг Конрад III се плъзнаха по вълните на залива, сред които смело си проправяше път малка лодка с издуто платно.

— Изпитвам искрено възхищение към ветроходците, но все пак предпочитам плавателен съд, който мога да управлявам. Който ще те отведе там, където поискаш, и най-главното — когато поискаш. Това е една голяма житейска мъдрост. — Торнбърг обичаше да прибягва до житейски мъдрости и рядко ги спестяваше на синовете си, независимо от факта, че момчетата отдавна се бяха превърнали в самостоятелни мъже. — Хм… един неодушевен предмет, една лодка, която се подчинява на твоята воля, означава много… Кара те за миг да забравиш възрастта, която в крайна сметка те предава точно така, както го правят жените и децата ти… — Очите му се спряха върху отрупаната с храна маса, гледаха я така, сякаш не разбираха как се е появила там. — Напредването на възрастта създава благоприятни възможности за хора като моята млада съпруга… — По лицето му пробяга бегла гримаса: — Има нещо парадоксално във факта, че колкото повече остаряваш, толкова повече ти се иска… По дяволите, сине! Но само ти можеш да ми повярваш, че и в този момент аз искам повече, отколкото мога да получа!

От ръчния му часовник се разнесе мелодичен звън.

— По дяволите! — отново изруга Торнбърг и започна да се надига. — Време за хапчето, ще ме извиниш за момент…

Хам проследи с поглед как високата фигура на баща му се спуска по стълбичката към кабините. Мекият ветрец разроши косата му, после утихна. Сам на палубата, в компанията на божественото тяло на Тифани, чиято гледка галеше сетивата му, той бавно потъна в спомени. В съзнанието му изплува денят, в който навърши тринадесет. Торнбърг го изненада с появата си в пансиона, поговори с възпитателите и след час вече летяха към Африка за едноседмично сафари. В онези години под сафари все още се разбираше истински лов, а не просто фотографска експедиция. Никога нямаше да забрави лъва с огромна като древен щит грива, който изскочи от храстите само на няколко метра от Торнбърг.

Появата му беше толкова неочаквана, че дори опитните ловци, които бяха наели за водачи, останаха като заковани по местата си. Но Торнбърг не изгуби самообладание. Имаше време да вдигне пушката си едва до бедрото, оттам изстреля шест куршума в бърза последователност. Лъвът беше улучен още с първите два, но продължи атаката си. А Торнбърг хладнокръвно продължаваше да стреля.

В ушите на Хам все още беше жив трясъкът на тежкото тяло, повалило се на една страна сред храсталаците, най-сетне отстъпило пред унищожителната мощ на куршумите 416-и калибър, с които беше заредена пушката на Торнбърг. От това тяло се разнасяше остра, почти нетърпима миризма, ноздрите на баща му помръднаха и жадно започнаха да я попиват. Изправил се над трупа на хищника, Торнбърг бавно се обърна към сина си: Жалко, много жалко… Този звяр заслужава моето уважение много повече от майка ти…

Оставил Хам на палубата, Торнбърг забърза към каютата си, разположена точно под кабината за управление. Затвори вратата след себе си, за миг се облегна на нея и затвори очи. Сърцето болезнено блъскаше в гърдите му.

След няколко минути дойде на себе си, обърна се и бавно пристъпи към дъното на кабината, облицовано изцяло в тиково дърво. Натисна скрит между дъските бутон и стената се разтвори. В нишата имаше ултрамодерна комуникационна система, функционираща независимо от системата за управление, разположена в капитанската рубка. Под нея имаше желязно чекмедже със сложна секретна ключалка.

Торнбърг извади ключ и издърпа чекмеджето. Отвътре измъкна спринцовка за еднократна употреба, чиято игла потопи в шишенце е безцветна течност. Натисна буталцето да изкара въздуха, после нави крачола на панталона си, напипа една вена и заби иглата в нея.

Отпусна се на леглото и се заслуша в бавния ритъм на сърцето си. Дълго време главата му беше празна, лишена от мисли и чувства. После започна да идва на себе си.

Първата му мисъл беше свързана с Улф Матсън и смайващите новини, които беше споделил с Шипли. С Моравия се беше случило нещо странно и естественият процес на стареенето беше започнал да върви в обратна посока!

Жалко, че точно сега го бяха убили, въздъхна в себе си Торнбърг. Не беше справедливо. Изобщо не се вълнуваше от факта, че той също беше планирал отстраняването на Моравия, но само след провеждането на срещата, която така и не се осъществи… Как иначе би въвел в операцията и Матсън, при това, без да се разкрие? Но врагът беше успял да разконспирира Моравия по-рано от очакваното и веднага го отстрани. Дали бяха измъкна ли нещо от него? Едва ли, поклати глава Торнбърг. По тялото на Моравия нямаше никакви следи от изтезания.

Промяната в организма му беше дело на Оракула, в това Торнбърг беше абсолютно сигурен. Едновременно с това буквално се влудяваше от мисълта, че се докосва до нещо необичайно, но не може да проумее какво точно е то. Трябва да научи повече, трябва! Нишитцу и „Черният кинжал“ отчаяно се стремят да докопат Оракула. Защо? Нямаше отговор на този въпрос, но вътре в душата си усещаше, че получат ли Оракула, враговете му ще разполагат с всичко, което им е необходимо. Затова трябва да бъдат изпреварени, затова Оракула трябва да бъде в негови ръце! Единственият начин да постигне това, беше да даде на Матсън пълна свобода на действие. Ако на този свят има човек, който може да се докопа до Оракула, това може да бъде само Улф Матсън!

Обърна се към малкия, вграден в стената сейф. Отвори вратичката, разрови купчината бумаги и измъкна снимка, очевидно направена от аматьор. Сложи я редом с фотографията на японката, направена от разстояние от хората на Бретхард. На неговата снимка жената, която наричаше себе си творец, беше явно по-млада, почти момиче. Същевременно беше извън съмнение, че и върху двете фотографии е запечатана една и съща личност. Торнбърг усети как сърцето му ликуващо ускорява ритъма си. Матсън беше напипал нишката, сега не му оставаше нищо друго, освен да проникне в светая светих на врага!

Всичко вървеше гладко и според предварителните планове, въздъхна в себе си той и радостната възбуда бързо започна да го напуска. А после Моравия беше убит. Това влизаше в плановете на Торнбърг и Хам, но за всичко, свързано с Оракула, Моравия беше длъжен да докладва лично на него…

Торнбърг не беше от хората, които могат да хранят фалшиви илюзии. Беше му ясно, че Моравия е убит заради нещо, което беше открил по време на последната си визита в „Забранените мечти“. И това нещо нямаше връзка с „Тошин Куро Косай“, а пряко с Оракула. Малко преди, да бъде убит, той беше съумял да изпрати на Торнбърг последния си шифрован факс, който гласеше:

Очевидно Моравия беше открил нещо изключително важно, иначе едва ли би рискувал да поиска лична среща.

Какво иска да постигне Южи Шиан? Торнбърг трябваше да разбере това, просто защото Оракула беше негово творение. Шиан беше нещо далеч по-голямо от президент на водещ японски концерн — беше блестящ учен и технократ от най-чиста проба. Торнбърг имаше връзки в МИТИ — отново благодарение на вездесъщите стари момчета във Вашингтон. В продължение на десетилетия беше работил заедно с днешни висши чиновници на могъщото японско ведомство, повечето от тях му дължаха много, дори живота си. Защото като член на Окупационните власти след войната Торнбърг Конрад беше направил много за тези хора, включително действия, които ги бяха спасили от военния трибунал… Именно от тях знаеше, че Южи Шиан работи върху проект, чиято успешна реализация ще доведе до драстични промени в световния икономически ред и ще осигури на Япония вековно господство в света. Дълбоко обезпокоителен беше фактът, че Моравия е видял Оракула е очите си. До този момент Торнбърг вярваше, че години делят Шиан от крайния успех. Срещнах се с Оракула! Малко преди да бъде убит, Моравия беше успял да му достави два факта от първостепенно значение: че Оракула действително представлява някаква форма на изкуствен разум и че той вече действа… А Торнбърг беше получил и доказателство за една от чудотворните му способности — Оракула можеше да превръща старците в младежи!

Късно през нощта лампите продължаваха да светят, а нафтовото отопление ръмжеше в мазето като огромен звяр. Улф току-що се беше изкъпал и гол до кръста подсушаваше косата си. Стийви надникна да го види. След вечеря почти не бяха разговаряли, тя беше необикновено спокойна. Улф отново изпадна в особеното, сякаш безвъздушно състояние на спомените. В главата му се смесваха картини от детството му в Елк Бейсин и апартамента на Шика на Шеста улица-Изток. Даваше си сметка, че ограниченията на времето бяха отлетели някъде надалеч. Това състояние дядо му наричаше „извисяване“.

Стийви се изправи на прага. Светлината падаше изотзад и превръщаше фигурата й в бронзова статуя. Ритуалните статуетки грееха с ярките си примитивни цветове, разпределени в странни групички. Беше облечена с джинсите от обяд, но на мястото на ризата имаше пуловер с къс ръкав и дълбоко изрязано деколте.

— Исках да ти кажа нещо за Аманда…

Той захвърли хавлията и рязко се обърна.

— Стийви, не трябва да правиш това! Аз не съм изповедник!

Тя объркано поклати глава, миглите и запърхаха. Очевидно се бореше със сълзите.

— Не беше никак… — наложи се да преглътне, за да овладее силата на емоциите си. — Играех ролята на буфер между Мортън и Аманда, а това изискваше огромен запас от душевни сили… Те не можеха да се понасят… Когато се налагаше да бъдем заедно, подготовката беше истински кошмар.

Превръщаха живота ми в ад, всеки ме засипваше с упреци и оплаквания от другия… Какво можех да направя? С всички сили се стараех да поддържам някакво равновесие, но… — Ръцете й рязко притиснаха стомаха: — Лошо ми е, ще повърна…

Лицето й беше бяло като сняг. Улф я накара да седне на леглото и натисна главата й към коленете.

— Дишай! — заповяда той. — Бавно и дълбоко! Точно така…

Лицето й постепенно възвърна нормалния си цвят. Той гледаше тъмните очи и чувствените й устни, в главата му се появи малката градинка с праскови в Елк Бейсин, за която се грижеше сам…

Тя се усмихна и докосна бузата му:

— Господи, колко млад изглеждаш! Като олимпийски атлет, изскочил направо от миналото!…

— Аманда също ми казваше, че изглеждам млад.

— Тя винаги, се е плашила от старостта — прошепна Стийви и очите й проблеснаха в здрача. Дългото френско шалче лежеше върху рамото й с елегантна небрежност. — А връзката й с теб засилваше още повече този страх… Кълнеше се, че ти изобщо не старееш…

Той издаде къс смях, но рязко млъкна, когато тя взе ръката му и я постави между гърдите си.

— Сърцето ми блъска като лудо — прошепна, устните и изглеждаха безкрайно съблазнителни. Главата й за миг се сведе надолу: — Знаеш ли, възпитавали са ме никога да не споделям нищо с мъжете… Казвали са ми, че очите им виждат само едно… Но какво става, когато жената се интересува именно от това, което виждат те? — не помръдваше, Улф не отдръпна ръката си. Устните й леко се разтвориха. — Лека нощ, Улф.

Той я придърпа към себе си и впи устни в нейните. Езикът й се плъзна в устата му, тежките й гърди се притиснаха в неговите. Ръцете му трескаво издърпаха пуловера през главата й, в гърлото й заклокочи възбудено стенание.

Нямаше време за увертюри, и двамата се подчиниха на кипналата си кръв. Заля ги високата вълна на страстта, която беше започнала да се надига още от момента на пристигането им в този дом.

Улф дръпна ципа на джинсите й и смъкна пликчетата под тях. Тя възбудено простена, докато той я притискаше в облицованата с дърво стена на спалнята и лудо целуваше гърдите и шията й. В момента, в който тялото му се притисна в нейното, краката й вече се повдигаха нагоре. От гърлото й излетя нов възбуден стон, по-дълбок и по-богат от предишните.

Тазът му се повдигна нагоре, проникването беше пълно, чак до края. Босите й крака напуснаха пода, едното от дългите й бедра се уви около кръста му. Очите й бяха затворени, от устата й излизаха тихи звуци, бедрата й влязоха в ритъма на неговите могъщи тласъци.

Стийви усети как цялата се разтърсва от тръпката на удоволствието. Тялото му излъчваше аромата на талк и фин сапун, но под него тя успя да долови истинската му миризма. О, да! Неговата миризма — богата, еротична, безкрайно възбуждаща…

Удоволствието й нарасна с такава скорост, че тялото й конвулсивно се сгърчи, тазът й се притисна в неговия. Главата й се отпусна на рамото му, зъбите й неволно се забиха в мускулите му, вълните на екстаза я заляха изцяло…

Най-странното беше, че удоволствието достигна своя апогей, но отказа да се свие и изчезне. В един кратък миг тя си даде сметка, че това удоволствие представлява нещо като планинско плато, от което поема нагоре, към сияйните върхове на истинската наслада, потръпва и се гърчи от нетърпение да опознае божествените им тайни.

Могъщите му шийни мускули потрепнаха, главата му се сведе надолу. Устните му бавно покриха щръкналото зърно на едната потръпваща гърда, после се преместиха върху другата. Ослепителните светкавици на екстаза пронизаха плътта и като огън, от устата й се откъсна дрезгав вик, тялото и полудя в спазмите на неконтролираното удоволствие. Притискаше се в него с обич и обожание, с отчаянието на пътешественик, неочаквано открил безценно съкровище. Клепачите й потрепваха, но не се повдигаха — сякаш сънуваше прекрасен сън…

Не можеше да диша, изгуби представа за време и място. Насладата беше толкова силна, че й се завиваше свят. Реално усещаше единствено неговата мъжественост, проникнала дълбоко в тялото й, горещата му кожа, притисната в нейната, устните му върху плътта си, твърдите му мускули между зъбите си…

Дори ако това беше всичко, което беше в състояние да усети, то пак беше много повече от това, за което би могла да мечтае. Но тя усещаше много повече. Обля я тайнствен мрак, излъчващ се от дълбините на душата му. Беше нещо живо и величествено, което пронизваше съзнанието й със силата, с която пулсиращият му орган пронизваше плътта й. Нещо, което носеше не болка, а удоволствие. Ръцете й се спуснаха надолу и обхванаха окаменелите му тестиси. Пръстите й се заеха да ги масажират с нежна ритмичност. Не след дълго мускулите на гърба му се стегнаха, тялото му се изви като струна, от устата му излетя звук, който ушите й никога не бяха чували. Потъваща за трети път в океана на върховната наслада, тя замаяно си даде сметка, че мъжът до нея изчезва във вихъра на някаква непозната виелица…

Шиан Когаку, ние сме винаги с теб, мълвеше Дейвид Бауи е гримирано лице на хермафродит.

Подвижният видеоекран — три на пет метра, бавно се придвижваше сред оживения трафик на Шинжуку. В продължение на шест минути върху него се въртеше рекламен клип, показващ цялата продукция на корпорацията, после всичко започваше отначало…

Южи Шиан и зет му Хирото се срещнаха на път за работа. Хирото беше незабележим с нищо човечец на средна възраст с леко приведени рамене. Беше облечен в порядъчно измачкан евтин костюм, който не беше свалял от гърба си в продължение на три дни. Длъжността му беше вицепрезидент на „Шиан Когаку“, а под незабележимата външност се криеше гениален учен в областта на компютърните технологии.

— Как е сестра ми? — попита Южи, докато влизаха във фоайето на солидната сграда от стъкло и гранит, извисяваща се четиридесет етажа над уличното платно.

— Казуки си е същата, вечно недоволна — тъжно отвърна Хирото. — Болестта я разяжда отвътре… Вече не е жената, за която се ожених преди петнадесет години.

Пред очите на Южи изведнъж се появи разноцветно сияние, в ярките му дълбини започнаха да се очертават пътищата за успешно решение на проблема, върху който работеше. Целият проект лежеше там — от начало до край, ясен и релефен като топографска карта.

После видението изчезна, цветовете наоколо възвърнаха нормалната си яркост, ръката му леко докосна полирания гранит на стената до асансьора. Никога не беше обръщал сериозно внимание на своите необикновени видения, макар че в младежките години те му създаваха доста неприятности и го караха да се чувства болен и слаб. Оттогава му беше останал единствено ужасът от дезориентацията, която неизменно ги следваше…

— Южи-сан?

— Да — клепачите му примигнаха, зрението му се фокусира.

Хирото вече беше влязъл в асансьора и любопитно го наблюдаваше. Въздъхна и пристъпи напред с внезапно натежали нозе.

Бронзовите врати безшумно се затвориха и те поеха нагоре, напълно изолирани от външния свят.

— Искам да си поговорим за Оракула — промълви Хирото. — По-точно за решението ти да осигуриш на Хана достъп до него.

— С Хана не може да се излезе на глава — промърмори Южи.

— На мен ли го казваш? Нали тя побърка екипа ми от въпроси относно системата, която е база за изкуствения разсъдък? Все по-упорито започва да се говори, че ти имаш намерение да я включиш в проекта, по-точно в работата по усъвършенстване на нашия прототип…

Южи отново се запита дали Хирото мрази Хана само защото е жена, или пък за това, че не е учен с многобройни звания, получени в Токийския университет. Подобно на повечето хора в бранша, Хирото беше сноб до мозъка на костите си. Човек, който желае да бъде включен в екипа специалисти под негово ръководство, изобщо не трябва да разчита на личните си качества. Единствен критерий в случая е образованието, което е получил, както и съответните научни титли…

— Няма такова нещо — излъга го Южи. — Ти беше разтревожен и когато мама направи някои свои предложения, не помниш ли?

— Това е вярно. И все още не одобрявам идеите й. Вкарването на човешки ДНК в системата на прототипа е изключително опасно, тъй като няма гаранции за евентуалните промени, които биха настъпили в нея. А тези промени…

— Нова е самата концепция за Оракула — прекъсна го Южи. — И по тази причина ние сме длъжни да бъдем подготвени за всякакви изненади. — Отлично знаеше как да се справя със своя зет — консервативен във всичко и най-вече в работата си. Хирото често беше необходимата спирачка за собствените му, освободени от догматизъм идеи, но от време на време — както в момента — можеше да бъде изключително досаден. — Нека позволим на Оракула сам да обмисли начина, по който ще приеме ДНК, а после ще видим…

— Той ще вземе няколко базисни решения — предупреди го Хирото. — Но никой не може да каже, че това се равнява на обмисляне.

Аз мога, въздъхна в себе си Южи, докато асансьорът спираше на най-горния етаж. Вратите се плъзнаха встрани и те излязоха в коридора, от двете страни на който бяха кабинетите на висшите ръководители на компанията.

— Продължавам да имам сериозни резерви по този въпрос — мрачно промърмори Хирото, докато вървяха към кабинета на Южи в дъното. — Знаеш, че се противопоставих на преждевременното използване на човешки клетки в изпитанията на Оракула, но никой не ме чу — главата му бавно се поклати: — Признавам, че съм дълбоко удивен от скоростта, с която летим към неизвестното… Честно казано, вече започвам да се страхувам от твоя приятел, Оракула…

— Да се страхуваш ли?

Хирото кимна с глава.

— Оракула не беше създаден, за да се променя… — мрачно рече той. — Но по всичко личи, че го прави непрекъснато, още от самото начало… И това ме кара да си задавам един основен въпрос: дали не сме допуснали някаква незабележима грешка в проекта, Южи-сан? Дали тази грешка не позволява на Оракула сам да променя заложените в него параметри?

Южи запази спокойното изражение на лицето си с цената на доста усилия.

— Разбираш какво имам предвид, Южи-сан — продължаваше Хирото. — Вече разполагаме с доказателства, че това нещо РАСТЕ. Все още не знаем на какво се дължи този процес, но трябва да погледнем истината в очите — Оракула е жив!

Влязоха в кабинета на Южи, Хирото отказа предложения стол и започна да крачи напред-назад по килима.

— Ученият в мен протестира срещу подобно заключение и продължава да твърди, че това все още е извън нашите възможности — продължи той. — Но интуицията ми нашепва друго: предложената от теб революционно нова технология за изграждане на неврологични връзки вероятно ще ни доведе до пълен хаос. Защото тук вече не работим с голата математика и чисто дигиталните формули, които се базират на комбинации от нули и единици… Новата технология все още е загадка за нас и ние едва ли имаме реална представа за истинските й възможности. И всичко това ме кара да мисля, че сме създали Оракула, без да вникнем докрай в това, което той може да ни предложи… Просто защото не сме в състояние да го направим, просто защото нашите житейски възгледи нямат нищо общо с неговите възприятия. Които не само не можем да разберем, но и не можем да контролираме… Твърдо съм убеден, че ако прибавим към вече съществуващия хаос и необикновения ум на Хана, резултатът ще бъде самоубийствен. В крайна сметка, ако сериозно се замислим по въпроса, за този ум ние знаем дори по-малко, отколкото за ума на Оракула!

Южи мислеше за своите разговори с Оракула. Отношението му към това необичайно творение беше по-различно от това на Хирото, разбира се. И вероятно то се дължеше на факта, че именно Хирото беше създал биокомпютъра. Идеята беше на Южи, но практическата й реализация — изцяло дело на Хирото и неговия екип. Южи наистина можеше да бъде гениалният биоинженер, за какъвто го считаха в научните среди, но строителят, зидарят беше Хирото и никой друг.

Това никога не бих казал на глас пред него, въздъхна в себе си Южи. Но вероятно поради факта, че двамата заедно създадохме нещо, което е далеч повече от обикновена машина, аз съм този, който може да контактува с Оракула на недостъпно за Хирото ниво. За Хирото всичко се свеждаше до реализацията на сложен проект, до изграждането на някакво механично чудовище. Беше направил своите чертежи, а после ги бе реализирал на практика. С точни и неизменни параметри. Но творението му започна да функционира по свои собствени правила, при това по напълно загадъчен начин. И това правеше създателя му нервен. Напълно разбираемо. Хирото беше унижен. Сякаш не той управляваше Оракула, а обратното. Тази мисъл беше много забавна, но въпреки това Южи не се усмихна.

— Разбирам загрижеността ти — меко промълви той. — И на мен ми минават подобни мисли… — Заобиколи бюрото и се изправи пред зет си: — Искам да те уверя, че ще работим с безкрайна предпазливост, Хирото-сан. Но не бива да спираме. Ти си много прав, като казваш, че прототипът е започнал да живее свой собствен живот. И затова, ако сега решим да прекратим този живот, ние ще се превърнем в обикновени убийци.

Седма главаТокио / Ийст Хамптън / Вашингтон / Ню Йорк

Нощ в покрайнините на Токио

Минако Шиан лежеше и чакаше съня. Но той, както обикновено напоследък, отказваше да дойде. В съзнанието й се преплитаха объркани мисли, които прогонваха нуждата от почивка. Живееше под напрежение откакто гърдите й бяха започнали да набъбват и беше преживяла първото си месечно неразположение. Това беше нейната карма. А тя беше готова да поеме отговорната роля за съдбата на народа си. Но в главата й се блъскаха толкова много мисли и планове, толкова много неща зависеха от нейното решение! Възторг и ужас се преплитаха в душата й, чувството за неограничена власт беше наистина опияняващо.

Минако живееше във вила извън града, проектирана от един от най-добрите млади японски архитекти. Сградата представляваше странна смесица от противоположности — светли и открити пространства се редуваха с тъмни уютни ъгълчета, в строителните материали се наблюдаваше дори противопоставяне. Тежките гранитни основи отстъпваха място на ефирни помещения, преградени единствено от оризова хартия, ефектът беше поразителен. Човек имаше чувството, че присъства на филмов монтаж, всеки кадър от който отрича предишния, но едновременно с това се слива с него в една неповторима хармония.

Вилата се издигаше в средата на изящно подредена градина, чиято простота контрастираше отлично на тежката, почти барокова постмодернистична постройка. Всъщност определението „постмодернизъм“ едва ли можеше да покрие цялото многообразие на тази необикновена сграда, в чиято конструкция личаха елементи от будизма и шинтоизма, а дори и от архитектурата, характерна за епохата Едо.

Входното антре от гранитни плочи и лакирано дърво, централно място в което заемаше стар дървен шкаф за обувки, беше едно от многобройните помещения, който имаха за цел да прокарат мост между външния посетител и интимната усамотеност на вилата. Подобно на концентричните кръгове в императорския дворец, и тук стаите бяха изградени така, че да разкриват оригиналността на архитектурата си с плавна последователност, да осигуряват на човешкото съзнание необходимото време за адаптация към съответния стил. В това отношение съществена роля играеше и разногласното ехо, което, подобно на непознат аромат, събуждаше в душата на посетителя особени, съвсем интимни реакции.

Стаите приличаха на каюти в огромен кораб, а тъмнеещата зад прозорците градина навяваше асоциации с безбрежния океан, тайнствен и опасен…

Също като бъдещето, което за пръв път в живота си Минако не успяваше да обхване. Но с миналото не беше така и за момента тя беше доволна, че спомените все още са живи в съзнанието й.

Раждането на нейната „макура но хирума“ стана на годишнината от смъртта на баба й — малката и пъргава Кабуто, която беше основала фирмата „Шиан Когаку“ за производство на „таби“ — традиционните японски къси чорапки с един пръст.

Кабуто беше изиграла решителна роля при раждането на Минако, което — по думите на майка й — било изключително тежко и продължително. Този дълг трябваше да бъде платен.

Случи се така, че Кабуто почина точно на рождения ден на Минако и единствените спомени на момичето бяха свързани с гроба на баба й, изкопан в едно отдалечено шинтоистко гробище извън чертите на Осака. Отначало, все още твърде малка, тя ходеше там с майка си, но когато поотрасна и вече можеше да се ориентира, започна да изпълнява дълга си сама.

Сама беше и на единадесетия си рожден ден. През нощта беше валяло и над гробището се стелеха изпарения, пропити с аромата на лечебните билки, които растяха на воля между плочите.

От смъртта на Кабуто бяха изминали точно осем години, спомените в главата на момичето бяха толкова бледи и неясни, колкото съседните надгробни плочи, полускрити зад пластовете изпарения.

Започна изпълнението на шинтоистките ритуали механично, мислите й тичаха в съвсем друга посока. Скоро приключи, изтръска сухите листа от коленете си й се обърна да си върви.

Нещо обаче я накара да спре и да се обърне към гроба. Върху плочата седеше червена лисица с подвита между краката опашка.

— Здравей, внучке — каза лисицата, а устата й се разтвори като за прозявка. — Помниш ли ме? Аз съм Кабуто…

Минако потръпна от изненада. Ощипа се, потърка очи, но лисицата си беше там — върху плочата. Устата й беше раззината в подобие на усмивка. Минако се огледа с надеждата, че и някой друг вижда това чудо. Но тази част на гробището беше абсолютно пуста.

— Бабо — прошепна най-сетне тя. — Те се лисица…

— Такава съм — кимна Кабуто. — За момента…

— А можеш ли отново да станеш Кабуто? — зяпна насреща й момичето.

— Но аз съм Кабуто, дете!

— Имам предвид онази Кабуто, която познавах…

— А, онова мизерно тяло — презрително изсумтя лисицата. — За какво ми е? Почти триста години чаках да се отърва от него… Ще се съгласиш, че това е доста дълго време, нали?

Минако не знаеше какво да отвърне и само кимна с глава.

Лисицата се надигна, скочи от плочата и се настани пред нея. Вдигна лапа и леко се почеса по носа.

— Лисиците не могат да лъжат, знаеш — промърмори тя. — Предполагам, че именно затова избрах да бъда лисица… Винаги съм ненавиждала лъжите, измамите и заблудите — поклати глава и добави: — Затова ти се явих днес, да те предупредя… Да, да, това е точният израз… За това, което те чака в живота, ако се окажеш по-малко амбициозна от мен… Искам да те предпазя от всички лъжи, измами и заблуди, които ще се натрупат в душата ти с течение на годините и които ще отнесеш чак в гроба…

— Аз не върша такива неща — отвърна Минако.

— Но ще започнеш да ги вършиш, защото такъв е животът — поклати глава лисицата. — Вашият живот…

— Не те разбирам.

— Разбираш ме, глупаче! — сопна се баба й. — Само възпитанието пречи на твоя супермозък да поеме по течението.

— Супермозък ли?

Лисицата издаде звук, от който Минако подскочи. Помнеше го от дете — когато баба й цъкаше с език, недоволна от забавените й реакции. Сега вече беше сигурна, че лисицата наистина е баба й.

— Виждам, че майка ти е пропуснала да ти предаде своята дарба — поклати глава лисицата. — Това не ме учудва, тъй като тя винаги е била свенлива, избягваше да се възползва от силата си, дори се страхуваше от нея… — вдигна лапа и отново се почеса по носа. — Няма значение. От момента, в който те измъкнах от нейната утроба, аз си знаех, че сама ще трябва да събудя просветлението в душата ти… — Очите на лисицата грееха дори сред мъглата на изпаренията. — Ти не искаше да излизаш, знаеш… А майка ти нямаше достатъчно сила и кураж да те изтика навън… Веднага след раждането в душата й се появи подозрението, че е допуснала грешка, добре че аз бях там…

— Искаш да кажеш, че мама не ме е искала? — изкриви се лицето на Минако. — Че не ме обича?

— Я ми кажи дали някога те е прегръщала, галила, целувала? — сопнато попита лисицата. — Разбира се, че не! Ако не бях аз, положително щеше да те остави на стъпалата на съседите!

Сърцето на Минако се сви и тя избухна в плач.

— Защо ми казваш всичко това, бабо? Толкова е ужасно. Не искам да те слушам!

— Дойде време да научиш истината, дете — рече лисицата и облиза устните си. — Сега искам да ме погледнеш. Не мигай, не се питай как е възможно една лисица да говори с човешки глас. Задръж болката, която изпитваш. Прогаря те, нали? Така. Добре. Продължавай да ме гледаш Минако-сан. Сега ще пуснеш болката да те погълне цялата, а после ще почувстваш нещо друго. Нещо по-различно…

Минако избърса сълзите от очите си.

— Виждам само тъмнина, по-скоро…

— Не гледай надолу! — заповяда лисицата. — Гледай само в мен! Така, сега е по-добре… Болката намалява, нали? И на нейно място идва мрак… Не се безпокой, след секунда отново ще виждаш.

Минако със смайване установи, че баба й е права. Видя как валмата на мрака се разкъсват и бавно обвиват краката й, очите й започнаха да виждат през него така ясно, сякаш изобщо не съществуваше. Отначало видя околните гробове, после вдигна глава и обхвана с поглед оградата, възвишенията зад нея… Накрая установи, че вижда всичко, дори това, където се намираше отвъд хоризонта, на километри от тук…

— Какво… Какво става с мен?

— Ставаш голяма — отвърна с усмивка лисицата, а Минако изобщо не можеше да разбере как е възможно лисица да се усмихва. — Сега вече разбираш, че светът около теб е просто една малка част от безброй светове, които ще виждаш благодарение на своята необичайна дарба…

— Колко далеч са те? — попита Минако и напрегна взор към хоризонта.

— Зависи — отвърна лисицата. — Всеки, който притежава „макура но хирума“, което ще рече „мрак по пладне“, вижда на различно разстояние. Но аз зная повече от другите и съм сигурна, че твоята мощ е огромна… След няколко години тя ще задмине дори моята, която съвсем не беше малка… Така ти е било писано, това ти е съдбата. Скоро ще се озовеш в центъра на жестока битка, която ще водят различни фракции на „Тошин Куро Косай“. Всички ние сме станали подозрителни един към друг, никой вече не мисли по стария начин — за общото благо, за благото на Япония…

Нашите хора започнаха да измират или изчезват без следа. Какво става с тях? Кой е убиецът на онези, чиито тела все пак намираме? Нахвърлили сме се един срещу друг като бесни кучета.

Дори аз не мога да предскажа изхода от тази война. Никой не може да го стори. Но тя трябва да се прекрати веднага, още преди на някого да му е хрумнало да използва нашата мощ в широкия свят. До този момент я използвахме само за косвен натиск върху събитията, но наближава времето, когато някой ще реши, че не му стига да дърпа конците отстрани… А излезем ли на светло и започнем да прилагаме „макура но хирума“ както трябва, светът неминуемо ще се сгромоляса… Можеш ли да си представиш император, президент или министър-председател, обладан от такава мощ? — лисицата потръпна от ужас: — Едно нещо запомни, дете. Трябва да направиш всичко възможно, за да не допуснеш това! Прекалено голямата власт е опасна болест, независимо че болшинството хора са убедени в противното.

Историята учи, че корупцията се ражда по висините и оттам плъзва надолу. Изкушението ще бъде твърде силно дори за нас, които сме повече от обикновени смъртни. Колкото по-убедени сме в своето могъщество, толкова по-малко реална власт ще притежаваме. Такава е аксиомата на властта.

Бъди внимателна, дете мое. Бъди търпелива. Сторила съм всичко необходимо да родиш син, който ще сложи край на тази опасна война. Заради него ще си създадеш врагове — могъщи врагове, които ще направят всичко възможно да те унищожат.

— Плашиш ме, бабо…

— Това е хубаво. Страхът в случая е най-добрия помощник. Стой в сянката, дете и чакай да удари твоя час!

— Как ще разбера кой от синовете ми ще бъде избраникът, бабо?

— Не зная. Дори хора като нас са безсилни да надникнат толкова дълбоко в бъдещето. Когато се раждаше, аз усетих необикновената ти съдба… Но едва днес, в деня на твоето пробуждане, успях да надникна в дълбините на твоя супермозък и оттам разбрах, че избраникът ще се появи на света чрез теб…

Минако разпери ръце, наслаждавайки се на тъмнината, която се увиваше около нея като огромна змия. Могъществото на живота я пронизваше с омайващ аромат. Какво щастие, доволно въздъхна тя. Да дадеш живот на най-важното дете! Концентрира мисли върху долната част на корема си. Все още беше твърде млада, но притежанието на „макура но хирума“ и позволяваше да си представи как в утробата й ще намери място друго живо същество. Лисицата сякаш изведнъж стана по-голяма.

— Противно на това, което си мислиш в момента, твоята дарба ще бъде бреме за теб. Скоро бариерите на времето ще паднат и то няма да има значение. После пред очите ти ще изплува бъдещето…

— Прекрасно! — извика Минако и плесна с ръце.

— Глупаво момиче! — скастри я лисицата. — Да виждаш бъдещето е ужасно. Можеш да ми вярваш, защото и аз съм била като теб… Представи си какво те чака, когато започнеш да четеш мислите на другите… Сега мислиш, че ще е забавно да знаеш какво възнамеряват да правят хората около теб още преди да са го направили, нали? Мислиш, че това е огромно предимство. Може би е така… Но после ще разбереш, че в главата ти непрекъснато, ден и нощ, ще звучи какофонията на безброй гласове, от които никога няма да се отървеш. Колко време ще издържиш?

Лисицата бавно заобиколи Минако, задните й лапи очертаха нещо като окръжност около момичето.

— Същото е и когато виждаш бъдещето… Тежестта на събитията нараства в геометрична прогресия и накрая човек не издържа… Много от нас полудяват…

— А другите? — попита Минако. — Нали трябва да има изход от това положение?

На лицето на лисицата отново се появи онази невероятна усмивка и Минако усети, че баба й е доволна от нея.

— Да — отвърна лисицата. — Изходите са два. Първият е този, който избра майка ти — пътят на неосъзнатия звяр. Просто изключваш „макура но хирума“ от съзнанието си. А вторият е изпълнен с лъжи, измами и заблуди…

— Това ли са единствените възможности?

— Да — кимна лисицата.

— Искам да виждам надалеч — промълви Минако. — Толкова надалеч, колкото мога…

Кабуто доволно започна да ближе козината си.

— Това означава, че те чакат велики дела, дете! — главата й се повдигна, блестящите й очи се забиха в лицето на Минако. — Велики, но и ужасни. Защото, въпреки силата на своята дарба, ти ще имаш моменти на затъмнение. Тогава няма да можеш да виждаш бъдещето на никой от тези, които те заобикалят, или това бъдеще ще бъде ужасно, а ти ще бъдеш безсилна да го предотвратиш… Няма значение. Все още е рано и няма да ме разбереш… Важното е, че избра своя път и вече нищо не може да те отклони от него. Пробуди ли се „макура но хирума“ веднъж, тя вече никога не може да заспи…

— Разбирам, бабо.

За пръв път от началото на тази необичайна среща върху лицето на лисицата се изписа изненада.

— Наистина ли, дете мое? — попита тя. — Дано да е така!

Много години изминаха от утрото на този разговор, много пъти Минако се беше проклинала за пътя, който избра тогава. Припомняйки си подробностите му — живи и ярки в съзнанието й, — тя често си мислеше, че баба й беше прибягнала до измама, за да събуди „макура но хирума“ в душата й. Но това не намаляваше уважението и възхищението, което Минако изпитваше към старицата, явила се пред нея в образа на червена лисица.

Лежеше в мрака е широко отворени очи, до слуха й достигаше тихият шепот на дърветата отвън, приглушените звуци, които издаваха нощните насекоми… Отново потъна в своите видения.

Видя Южи. И за пръв път изпита страх от него. Това чувство никога не беше я посещавало, макар че от момента, в който реши да го държи настрана от „Тошин Куро Косай“, бяха изминали много години… После страхът изчезна, прогонен от могъщия й разум, странно оплетен с разума на Оракула. За момент си позволи да потъне в топлите вълни на радостната възбуда, появила се в душата й едновременно с раждането на това гениално творение. Наистина той все още не беше съвършен, потенциалът му беше неизвестен дори на нея… Но тя имаше пълно доверие в способностите на Южи и Хана, знаеше, че те ще съумеят да преодолеят всички препятствия й рожбата им ще се превърне в истински господар на света. И защо да не ликува? Макар Оракула да беше създаден от Южи и Хирото, именно тя беше убедила Южи в нуждата от подобно създание, тя го беше подтикнала да се заеме с този сложен проект, тя му беше вдъхвала кураж в трудни моменти… Днес създанието беше живо и действаше, какво ли ги чака?

Минако рязко седна в леглото и притисна корема си с ръце. За миг й се прииска да повърне — толкова силна беше ръката на страха, която я сграбчи за гърлото. Бъдещето беше на хвърлей разстояние и тя получи своето предупреждение. Вътрешният й взор беше в състояние да вижда бъдещето на много хора и събития, които я заобикаляха. Не всички от тях се реализираха на практика… Но сега я заобикаляше само мрак сетивата отказваха да й служат. И това дълбоко я безпокоеше. Нима всички те са изправени пред онази съдбоносна грешка, която ги обрича на гибел?

Усети бремето на дарбата си с пълна сила. От деня, в който беше решила да се противопостави на желанието за неограничена власт, появило се в душата на Достопочтената майка, тя имаше чувството, че балансира върху ръба на бръснач.

Достопочтената майка беше неуморима, всеки ден измисляше нови и нови злини. Не се задоволяваше с отстраняването на своите противници, душата й се гърчеше от нетърпение да достигне неограничената власт, която виждаше благодарение на своята „макура но хирума“ власт, която никой смъртен все още не беше успял да достигне. Помъдряла с напредването на годините, Минако ясно виждаше, че Достопочтената майка вече е извън контрол, че дарбата й става опасна. Старицата беше луда. От което следваше, че главната задача на Минако на този етап е да блокира налудничавите й заповеди. За тази цел й беше нужно мощно оръжие. Оръжие, което може да изпепели Достопочтената майка бързо и окончателно, още преди тя да включи в действие могъщата си „макура но хирума“…

Това прозрение я връхлетя преди малко, повече от две години. Силно и внезапно, като ослепителна светкавица, то я повали на колене, а в главата й неволно се появи въпросът дали това не е изява на Божията воля… Тогава за пръв път в съзнанието й се появи представата за мъжа без лице. За Улф Матсън…

Денят беше мрачен, между гъстите клони на канадските ели проблясваха светкавици. Скоро заваля, тежките дъждовни капки забарабаниха върху стъклата на прозорците и каменните пътечки като картечни откоси.

Беше събота. Съпругът на Стийви се обади от Вашингтон и тя излезе рано. Налагаше се да свърши някои неотложни работи в града, но обеща да се върне навреме за вечеря.

Улф се надяваше да прекара времето си в сън, но това не стана. В душата му се настани нетърпението, искаше час по-скоро да се върне на работа и да се заеме с разследване на случая, който очевидно щеше да има резонанс в различни части на света.

Разрови дрехите в гардероба и измъкна едно яке от изкуствена материя, което несъмнено принадлежеше на неверния съпруг Мортън. Навлече го и излезе под дъжда… Над езерото се стелеше мъгла, водите му изглеждаха безбрежни, къщите на отсрещния бряг бяха изчезнали. В средата му стърчеше полуизгнил дънер, върху който имаше гнездо на орел-рибар, изградено от остри съчки. Към него размахваше криле красива птица, очертана в черно на фона на сивото небе. От човката й стърчаха няколко клонки. Рибарят кацна в средата на гнездото и се зае да поправя пораженията, нанесени от зимния вятър.

Улф опря гръб на дебелия ствол на висок бор, очите му се насочиха към сивите води на езерото. Как ще постъпи, когато открие Шика? Все още нямаше отговор на този въпрос. Част от същността му се противеше на желанието му да я търси, но какво ще стане, ако се окаже, че именно тя е отговорна за убийствата на толкова много хора? Аркильо, Джуниър Руиз, Моравия и Аманда… Доста по-лесно е да приеме, че убиецът е Сума и да насочи усилията си към неговото залавяне. Но беше достатъчно честен, за да признае пред себе си, че на практика разполага с доста непреки улики, които водят към Шика… Най-много я уличаваше обгореното парче дантела, което бяха открили в черния понтиак… Едновременно с това обаче съществуваше и вероятността тази дантела да е подхвърлена умишлено… Дали не му се искаше да е така? Всичко е възможно, затова не трябва да взема прибързани решения…

Улф беше свикнал да работи на тъмно, да гради хипотезите си върху предположения. Това беше част от работата на всеки детектив. Но сегашната ситуация беше доста особена и това несъмнено се дължеше на Шика, или по-скоро на личното му отношение към тази жена… Красивата японка го привличаше неотразимо, дълбоко в душата му нарастваше горещото кълбо на любопитството, нищо не бе в състояние да го ограничи…

Съзнаваше, че е по-разумно да мисли за тази жена като за заподозряна в убийство и вероятно ще се окаже член на загадъчната организация „Черният кинжал“, вместо непрестанно да извиква в главата си спомена за тайнствения синкав огън, пламнал във вътрешностите на убиеца Аркильо и превърнал лицето му в пепеляво желе…

Остана дълго време под открито небе, сетивата му жадно поглъщаха гледката на природата, звуците и ароматите, които го заобикаляха — земята и дърветата, чуруликането на птиците и шепота на водата… Накрая пръстите му посиняха от студ, тъпа болка се появи около шевовете на ранения му крак. Въздъхна и с нежелание се отправи обратно към къщата.

Стана и пристъпи към прозореца едва когато навън се разнесе приглушено боботене на автомобилен двигател. Смрачаваше се, лампите около къщата се бяха включили от автоматичното реле и хвърляха разсеяна светлина върху черната настилка на алеята.

От двете страни на входната врата светеха старинни бронзови фенери — от тези, които в началото на миналия век са били използвани за карети. Влажните плочи на пътечката се виждаха съвсем ясно.

Очакваше да види джипа „Чероки“ на Стийви, но вместо него пред вратата на гаража спря новичък, блестящочерен „Корвет“. Шофьорската врата се отвори и на чакъла стъпи стройна жена, чиято фигура неясно се очерта на фона на вечерното небе.

Улф отиде до входната врата и я отвори. В лицето го лъхна хладен ветрец, някак омекотен от полъха на приближаващата пролет. Пристъпи напред към покритата площадка пред входа, мрежата против комари меко се захлопна зад гърба му. Дъждът беше спрял, но всичко беше подгизнало от влага. Около фенерите кръжаха мушици, над тъмните корони на дърветата проблясваха първите звезди — едри и ярки като излъскани изумруди.

Очите му проследиха движението на жената по пътечката, сърцето му се сви от невероятно силно предчувствие.

Най-напред видя блестящите тъмнокафяви очи над високите скули, после погледът му се плъзна по чувствените устни и малката, решително вирната брадичка. Гъстата коса падаше свободно към раменете. Носеше къса блузка от фина черна вълна, черният ластичен клин подчертаваше скулптурното съвършенство на дългите й бедра, на раменете й беше наметнат бледожълт пуловер, който някак странно подчертаваше безупречната форма на малките, твърди гърди. Обици от великолепни черни опали хвърляха ослепителни светкавици, късите ботушки гальовно се увиваха около тънките глезени, на ръцете й имаше черно-бели шофьорски ръкавици от мека, отлично обработена кожа. Походката й беше уверена, дори малко агресивна.

Сънища, фантазии и действителност се смесиха в главата на Улф, тялото му потръпна, сякаш разлюляно от могъщи вихри. В душата му се бореха слисване и изумление, мъчително желание и необяснимо чувство за вина. Защото по каменните стъпала към него се изкачваше изящната японка Шика, която вероятно беше помощничка на Сума, негов фотограф и съучастник… Жената, която може би е отговорна за четири брутални убийства.

— Най-хубавото нещо на клубовете е, че човек може да контролира кой влиза и кой излиза от тях — промърмори Торнбърг Конрад III и запали пурата си. — Някога целият свят беше устроен така, но това беше отдавна, много отдавна… Предполагам, че не трябва да изказвам носталгичните си чувства на глас…, Всеки ще ги вземе за дрънканици на старец, който се е сбогувал с живота. — От пурата се издигнаха гъсти облаци дим: — Но на практика аз съм в крак с последните достижения в много области на науката — медицина, електроника, компютри, биотехнологии… Затова не бива да ме приемате като склеротик, потънал в спомени за младостта…

— Подобна мисъл никога не е минавала през главата ми — отвърна Стийви Пауърс.

Устните на Торнбърг се разтеглиха в хладна усмивка.

— Госпожо, вие с положителност знаете как да се обличате!

— Благодаря — отвърна Стийви, кръстоса крак върху крак и се намести в стола си. След като се раздели с Улф, тя не пое към града, а към малкото летище на Ийст Хамптън, където я очакваше частният самолет на Торнбърг.

Възрастният мъж не отделяше замисления си поглед от горящия край на пурата си.

— Фактът, че приехте поканата ми за среща без предварителна уговорка, и това, че умеете да се обличате не само добре, но и бързо, ви прави особено ценна в очите ми… — главата му се вдигна точно навреме, за да улови беглата усмивка на Стийви. — Без съмнение вие не сте съгласна с мен, нали? На света едва ли има истинска жена, която да приеме подобно становище… — от устата му се изтръгна висок смях, но не беше ясно дали си прави шега, или просто се наслаждава на властта си над хората.

Клубът „Магнолия Теръс“, избран от Торнбърг за място на тяхната среща, се намираше извън Вашингтон сред полетата на Вирджиния. Тукашното игрище за голф беше сред най-добрите в света, вече няколко пъти на него се бяха провеждали финалите за Световната професионална купа. Не по-малко известна беше и школата по езда, от която излизаха най-добрите американски играчи на поло, които вече години наред бяха световни шампиони в своя спорт. Разбира се, достъпът до клуба беше силно ограничен. Което означаваше, че в него не могат да членуват дори много богати хора, ако не притежават необходимите връзки и влияние.

Торнбърг и Стийви обядваха на широката остъклена тераса, разположена пред огромната сграда с обща площ от над десет хиляди квадратни метра, изцяло облицована в дърво. От околните вили се отличаваше не само с размерите си, но и с четиринадесетте просторни фронтонни стени, които се разгъваха ветрилообразно във всички посоки на света. Стаите, вътре бяха просторни и слънчеви, във всяка от тях имаше поне по един портрет в масло на някой от първите заселници по тези земи. Вечер често се даваха приеми, най-вече в огромното фоайе с мраморни плочи, което побираше стотици официално облечени гости плюс голям оркестър. А благотворителните балове на „Магнолия Теръс“ бяха известни не само в, страната, но и в чужбина…

Клубът се помещаваше в една от седемнадесетте постройки, разпръснати на площ от петстотин акра. Те имаха най-различно предназначение… Някои от тях бяха конюшни и обори, други представляваха разкошни самостоятелни вилички, собственост на най-влиятелните членове, които без изключение бяха запалени по ездата, полото и, разбира се, голфа…

— Харесвам, когато хората не са съгласни с мен — продължи Торнбърг. — Един разгорещен словесен двубой винаги се отразява добре на моето старо сиво вещество…

Пръстите му завъртяха пурата в продълговатия пепелник от морска раковина, движението им беше майсторско и точно. На дъното на пепелника падна точно толкова пепел, колкото трябваше.

— Хареса ли ви обядът? Чудесно! Тези ипсуички миди бяха току-що разтоварени. Всяка сутрин ги докарва нашият специален самолет… — млъкна за момент и се надигна да поздрави сенатора Доуд, който беше председател на Комисията за контрол над въоръжените сили. И Доуд, подобно на повечето старши членове на Конгреса, беше близък приятел с Конрад. Когато размениха няколко думи и сенаторът се отдалечи, Торнбърг отново се обърна към Стийви: — Предполагам вече се питате кога ще преминем към същината на въпроса…

— Свикнала съм с характера ви.

— Тъй ли? Вероятно и това се дължи на добрата ви психиатрична подготовка…

— Не, по-скоро на аналитичния ми опит.

— Да, Да, помня какво ми разказвахте за него… — размаха ръце, сякаш думите й бяха досадни мухи: — Ако питате мен, търпението е едно много полезно качество. С негова помощ човек контролира много неща… — главата му тъжно се поклати: — Направих всичко възможно да науча своите момчета на търпение, но имам чувството, че никой от тях не усвои урока докрай… Някога бях убеден, че първата ми съпруга е проклятието на живота ми, но по-късно разбрах, че поколението може също да играе тази роля, при това с доста голям успех… — облегна се назад в удобното кожено кресло и добави: — Изключение прави единствено Хам, първородният ми син. Само той се оказа расов екземпляр. Герой от Виетнам, първокласен мозък, с чувство за принадлежност към семейството. Никой баща не би могъл да желае нещо повече от сина си.

— Радвам се, че храните добри чувства поне към един от членовете на семейството си — усмихна се Стийви. — Макар да не съм убедена, че той знае за тях…

— Естествено, че не знае — изръмжа Торнбърг и отново изтръска пурата си. — Хвалбите развалят характера…

— Дори когато са заслужени?

Той усети как тя сякаш вади бележника и подостря молива си. Харесваше я заради пъргавия ум, но не искаше да попада под натиска на необикновената й интелигентност. Приведе се напред и рязко смени тона:

— Хайде да се залавяме за работа! Искам да чуя наблюденията ви върху душевното състояние на Улф Матсън.

Стийви смени позата на краката си и отвърна:

— Първо държа да си изясним нещата. Искам да разбера защо трябва да върша това.

— Радвам се, че проявявате благоразумие — промърмори Торнбърг, очите му за миг се откъснаха от върха на пурата и се спряха на лицето й.

— Това е нещо повече от благоразумие — отвърна Стийви. — Аз съм разтревожена. Поискахте да проникна в интимните чувства на друг човек. А това аз… Аз не мога да го сторя без достатъчно аргументи…

— Разбирам. До този момент наистина избягвах да бъда конкретен. Правех го умишлено. Както за ваше добро, така и в интерес на националната сигурност — дръпна от пурата и изпусна облак дим. — Лорънс Моравия беше секретен агент на американското правителство, Стийви. Задачата му беше да разкрие механизма, чрез който секретна информация от промишлено естество ставаше достояние на японците. За съжаление не само на деловите кръгове в тази страна, но и на една изключително опасна организация, за която вече ви споменах. „Черният кинжал“… — от гърлото му се откъсна глухо клокочене, което вероятно минаваше за признак на неодобрение. — Е, сега вече имате моето признание, предполагам, че сте доволна…

— Положително се чувствам по-добре, но все още нямам отговор на един любопитен въпрос — отвърна Стийви. — След като сте избрали Улф за заместник на Моравия, защо не контактувате директно с него? Защо искате аз да бъда посредник между вас?

— Много просто — усмихна се Торнбърг. — Тук става въпрос за елементарни сметки, драга. Матсън е това, което в нашите среди наричат „сляп агент“. Между нас не трябва да има никакъв пряк контакт по съображения за сигурност — забеляза озадаченото изражение на лицето й и поясни: — Казано по-просто — ако бъде заловен, Матсън няма да разполага с информацията, която би довела „Черният кинжал“ до мен…

Известно време тя остана мълчалива, очевидно под впечатлението на голата и не особено привлекателна истина. Торнбърг изпита опасение, че е прекалил. На този етап най-малко от всичко на света би желал да я подплаши.

— Искам едно да ви е ясно, Стийви — меко промълви той. — Матсън не само няма нищо против задачата, която му възлагаме, но гори от нетърпение да я изпълни.

— Зная — отвърна тя.

— Е, тогава бих искал да се запозная с доклада ви — въздъхна доволно Торнбърг и изпусна облак дим. — Този човек ми е нужен, Стийви. Не мога да си позволя лукса да го изпусна.

Тя се облегна в стола и започна да влиза в ролята си на професионален аналитик.

— Преди всичко искам да ви предупредя, че моите методи не са стриктно научни…

— Че нима има такива? — въздъхна Торнбърг. — Продължавайте.

— По всичко личи, че премеждието на покрива не се е отразило на психическото му състояние — започна Стийви. — Личните ми впечатления са, че той е дори по-силен и по-решителен отпреди…

— И физически?

— Падането през онази капандура би могло да го потроши целия. Но е имал късмет. Раните му са доста сериозни, но благодарение на вашата помощ разбрахме, че нервните връзки са наред. Възстановява се смайващо бързо — само десет дни след операцията вече почти не му личи…

Торнбърг сведе поглед към горящия край на пурата си.

— Следва ли да разбирам, че физическото му състояние е добро? — попита.

Стийви замълча у очите и механично проследиха красивата синеока блондинка зад стъклото, която водеше коня си за поводите.

— Той ходи, навежда се и вдига предмети, без да показва признаци на болка — отговори най-сетне тя. — Не е споделял с мен някакъв дискомфорт… Притежава наистина смайващи възстановителни сили.

Торнбърг изсумтя и поднесе клечка кибрит към върха на пурата, успяла незабележимо да угасне.

— Вашият съпруг е истински гений — промърмори той. — Цял Вашингтон го отрупва с поръчки… Но това не му пречи да бъде лайно, нали?

— Светът е пълен с лайна — влезе в тон Стийви. — А професията ми е такава, че дори на един човек да помогна да се измъкне от тях, пак ще бъда безкрайно щастлива…

— Точно това ви предлагам по отношение на Матсън — промърмори Торнбърг. — И вие ми вярвате, нали? Не мислите, че ви тикам в мръсния бизнес да шпионирате едно ченге…

— Предпочитам да не обръщам внимание на последните ви думи.

— За които трябва да ме извините — кимна той… — Нямах намерение да ви засягам… — Даваше си сметка, че отива твърде далеч, но едновременно с това искаше да получи някаква представа за моментното й емоционално състояние. — Зная колко привлекателен е Матсън, зная, че ви доставя удоволствие да се грижите за него и едновременно с това пет пари не давате за Мортън… Едно от най-опасните качества на Улф Матсън е способността му да спечелва предаността на околните. Но ако се ангажирате с него емоционално, нещата… хм… ще станат доста трудни за вас. Скоро той ще замине в чужбина, вероятно в компанията на жена. Красива жена. А вие трябва да стоите настрана.

Стийви втренчено го изгледа, но премълча.

— Както вече казах, аз дълбоко уважавам Матсън и именно затова искам да го вкарам в котела…

— Във вашия котел, нали?

Умна е, отбеляза мислено Торнбърг, а на глас каза:

— Да, в моя котел. Но мога да ви гарантирам, че в него той ще се чувства по-добре, отколкото в ситуацията, която оставя зад гърба си. Давам ви своята дума, че погледнато в перспектива, вие ще продължавате да му помагате.

— Не се занимавам с утехата на далечни приятели — усмихна се Стийви и стисна ръката му. — Не съм забравила колко често сте помагали както на мен, така и на Мортън. И съм ви благодарна…

— Харесвам ви, Стийви, наистина ви харесвам — промълви Торнбърг. — Доста повече от останалите хора, включително и от собствените ми деца. Вие сте умна и проявявате загриженост към хората. В последно време рядко се среща подобна дарба и тя трябва да се цени. Същото може да се каже и за Хам… Аз малко го пришпорвам, но то е за собственото му добро…

— Значи двамата с вас се разбираме.

— И още как — кимна Торнбърг, дръпна дълбоко от пурата и почти се задави. Започва да става смешно, помисли си той. Президентът е убеден, че Хам работи за него, същото си мислят и онези закостенели генерали в Пентагона. Но той не работи за никого от тях, защото работи за мен. Всъщност всички работят за мен… Включително и тази породиста психоаналитичка отсреща, която е убедена, че всички на този свят са нейни настоящи или бъдещи пациенти. Аз съм по-умен от всички тях, взети заедно! Включително и от Улф Матсън.

— Гледаш, ме така, сякаш се готвя да те разкъсам — каза жената, която Улф познаваше под името Шика. Над главата й се въртяха бели мушици, луната посребряваше скулата й. Синьо-зелено-червени пламъчета искряха от обиците й и сякаш падаха като дъжд надолу към стъпалата.

Улф я гледаше и мълчеше. В съзнанието му се появиха бледи представи за секс, насилие и смърт, обвили я в ореол като светица. Представи си я в мига, в който пресича улицата под поройния дъжд, после я видя как се качва в блестящата катафалка. Кадърът се смени и тя вече стоеше широко разкрачена пред двамата въоръжени бандити в гетото ги заплашваше с пистолет после, отново широко разкрачена, но гола, лежеше в апартамента си и ръцете й се плъзгаха по издължените бедра… Накрая видя Аманда сред локва кръв, в ушите му прозвуча последната й реплика по телефона, монотонно повтаряна от касетофона до главата й…

Кръвта бурно пулсираше в ушите му дланите му овлажняха, устните му с мъка се раздвижиха.

— Разглеждах твоите смахнати скулптури, видях дваж по-смахнатите снимки на овързани жени, гледах те как вадиш пистолет на уличните бандити, а после се возиш в катафалки. И мисля, че е съвсем нормално да бъда разтревожен от появата ти…

— За пистолета си имам разрешително.

— Сигурно, но боравеше с него като професионалист…

— Може ли да вляза? — облиза устни тя. — Сега нямам оръжие — ръцете й се вдигнаха над главата: — Можеш да ме обискираш, ако искаш…

Искаше, но не беше в състояние да направи нито едно движение. Сърцето му блъскаше с такава сила, че заплашваше да го задави.

— Как ме откри? Защо ме търсиш?

Тя също би могла да му зададе подобни въпроси. Например: „Защо ме следиш?“ Не го стори, вероятно защото вече знаеше. С тревога и учудване Улф установи, че тази жена го плаши. А може би се плашеше от вътрешното си чувство, което го предупреждаваше за наличието на почти свръхестествена сила у нея.

— Искам да науча истината за себе си. Между нас има повече общи неща, отколкото предполагаш…

В ушите на Улф звънна предупредително звънче, тежка капка пот пое надолу по гърба му.

— Не каза как ме откри…

— Не мога да ти го обясня с едно изречение — поклати глава тя. — Нима няма да ми дадеш шанс да ти разкажа всичко? Или вече съм осъдена и хвърлена в затвора?

— Влез — дръпна се най-сетне той.

Нямаше как да не бъде привлечен от плавното полюшване на бедрата й пред себе си. Шика влезе в дневната на Стийви и се настани на извития диван, тапициран във весели тонове. Улф зае насрещния стол. Гледаше я и усещаше как душата му безпомощно потръпва. Имаше чувството, че тази жена го хипнотизира. Устата му пресъхна, вената на слепоочието му ускорено пулсираше.

— Дали е възможно да получа чаша чай? — попита гостенката. — Хвана ме едно голямо задръстване и от доста време съм жадна…

Отидоха в кухнята заедно. Улф сложи чайника на котлона и започна да търси чай по лавиците.

— Устройва ли те „Ърл Грей“6? — попита.

— Да, напълно.

Изправен пред нея, той гледаше как жадно поглъща тъмната течност с цвят на разтопена мед.

— Разкажи ми за Сума — рече.

— Кой?

— Знаеш кой… Водния паяк.

— Сума е член на „Тошин Куро Косай“ — „Черният кинжал“… Мисля, че едва ли имаш представа за…

— Ти си връзката между „Черният кинжал“ и Лорънс Моравия — прекъсна я Улф.

Тя вдигна глава и го погледна с нов интерес:

— Какво те кара да мислиш така?

— Видях една снимка, на която ти и Сума приятелски си бъбрите на една от вашингтонските улици — отвърна той и стисна облегалката на стола пред себе си.

— Не съм го виждала от седем месеца.

— Грешка. Снимката е направена през есента на миналата година, най-много преди пет месеца…

Тя му обърна гръб и насочи очи към прозореца, зад който тъмнееха стволовете на канадските ели:

— Едва сега разбирам, че нещата не са се развивали според плановете ми.

— Аз пък не виждам основание да вярвам на нищо от това, което си казала до този момент.

— Разбирам — обърна се към него Шика. — Прекалено нетърпелив си да ме разпънеш на кръст…

Стояха и се гледаха от двата края на кухнята, разделяше ги единствено масата.

— Трудно е да пренебрегвам събраните срещу теб улики, дори ако взема предвид само лъжите ти — отвърна Улф. — Не, не се шегувам. Това, което знам, е достатъчно да бъдеш обвинена в няколко предумишлени убийства. Защото Моравия е имал задачата да проникне в твоята организация „Черният кинжал“…

— Това не е моя организация!

— Зная, че Сума е един от убийците на тази организация, който неотдавна е бил засечен тук. А след като видях как небрежно бъбрите помежду си…

— Снимка. Видял си разузнавателна снимка, която не…

— … като двама колеги убийци, които имат общи спомени. Открих и къс обгорена дантела от тези, които използваш в творчеството си… В един черен понтиак „Файърбърд“, използван за бягство от местопрестъплението на двойно убийство. Едната жертва беше мой колега, а втората — сериен убиец, когото преследвах от месеци. Лицето му беше превърнато в изгоряла пита… Ето какво знам за теб…

— Само толкова? — попита, без да мигне Шика. — Не може да бъде, трябва да знаеш и други неща… Защо например не ми разкажеш как проникна в дома ми през един прозорец?

Леден спазъм проряза стомаха му.

— Значи и това знаеш…

— Да — кимна тя и пъхна длан между бедрата си.

— Тогава защо разигра онзи цирк?

Тя заобиколи масата и спря на крачка от него. В носа го удари ароматът на парфюма й — същият, който беше доловил в тайната стаичка на Моравия и в нейния апартамент.

— Направих го заради теб — бавно отвърна тя. — Защото ти го искаше.

— Бях там, защото исках да открия връзката между теб и Сума.

— А не за това… — прошепна тя, взе ръката му и я притисна в слабините си.

— Не! — тръсна глава той и рязко издърпа ръката си. Сякаш се опасяваше, че ще бъде жестоко изгорена, също като лицето на Аркильо.

— Кой лъже сега? — усмихна се бледо Шика.

Изглеждаше най-много на двадесет, но самоувереното й поведение подхождаше повече на жена, която има поне три десетилетия зад гърба си. Той бавно я заобиколи и отново се изправи насреща й.

— Мисля, че е време да ми разкажеш някои неща…

— Стига да искаш да слушаш — сви рамене тя, изчака евентуалната му реакция, после продължи: — Първо, номерът с дантелата е просто едно ловко подхвърляне на улики. Всеки би могъл да си отреже късче дантела от моите скулптури. Ако аз действително съм убила твоя човек или пък съм шофирала, колата за бягството, нима ще бъда толкова глупава да ти оставя подобна улика?

— Всички допускаме грешки — промърмори Улф. — Дори и ти…

По лицето й пробяга подобие на усмивка.

— Второ, онази снимка… Истина е, че е направена миналата есен… През октомври имах една среща със Сума.

— От което следва, че и ти си член на „Черният кинжал“.

— И да, и не! — с някакво, ожесточение отвърна Шика.

— Това не е възможно — поклати глава Улф. — Или си член, или не си… Кое от двете?

— Завиждам ти — въздъхна Шика и се отпусна на стола. — Защото виждаш всичко в черно или било. Тук е онова, за което се бориш, отсреща — онова, срещу което се бориш! Просто и ясно!

— Изобщо не е така — поклати глава той и седна срещу нея.

— Тогава защо си готов да ме осъдиш незабавно, още в този момент? — вирна брадичка тя. — Аз съм член на „Тошин Куро Косай“ и едновременно с това не съм… За Сума съм член, но за теб не!

— Двоен агент, така ли?

— Преди всичко трябва да проумееш, че „Тошин Куро Косай“ е организация на хора с изключително голяма власт… С необикновени способности…

Пред очите му отново се появи обгореното лице на Аркильо, спомни си разказа на Боби за синьото огнено кълбо в тъмната задна уличка. Змийчетата в корема му хладно помръднаха, в ушите му за миг прозвуча гласът на Белия лък, пеещ Песента на живота. После всичко изчезна.

— Какви способности?

— Различни, според отделния индивид — отвърна Шика. — Болшинството от тях притежават необикновена жизненост, сякаш старостта ги е забравила… И почти всички обладават качествата на ясновидци. Вероятно виждат бъдещето или умеят да четат чужди мисли… Това качество обаче често се оказва ненадеждно… Понякога виденията им за бъдещето въобще не се сбъдват, в други случаи ясновидството им просто изчезва…

Улф потръпна от вътрешен хлад.

— Но това не е всичко, нали?

— Не е — призна с въздишка Шика. — Но не виждам смисъл точно сега да…

— Разкажи ми!

Тя се поколеба за миг, после кимна с глава. — У част от тях ясновидството е променливо и нестабилно — нещо като сянка, чието присъствие се усеща, а в отделни случаи й се вижда… Това състояние се характеризира с присъствието на огромна психическа енергия, която е в състояние да прави истински чудеса: Например да приеме формата на ръка, с чиято помощ се движат неодушевени предмети… Да причинява болка, а понякога дори и смърт… Най-често обаче се изразява в светлини и сенки, може да ги създава и премахва с лекота…

— А може ли да пали огън? — попита с пресъхнала уста Улф.

— Да, понякога…

Мрак се спусна над Улф, пепелянките в корема му полудяха. Направи огромно усилие, за да не повърне още тук, на масата.

— Членовете на „Черният кинжал“ считат себе си за свещени стражи, за нещо като ангели-хранители на Япония — продължи Шика. — Техният дълг е свещен и се изразява в едно — да превърнат страната във водеща икономическа сила на света. В организацията членуват хора от всички слоеве на обществото, подчинени на общата цел. Главно на тях се дължи следвоенното икономическо чудо, което Япония успя да сътвори. Но това „икономическо чудо“ е само първата стъпка към световно господство — поне така разсъждават членовете на „Тошин Куро Косай“…

— Чувал съм доста за неща от тоя сорт — промърмори Улф.

Шика се усмихна и продължи:

— Постепенно обаче сред тях се поражда недоволство, част от членовете на организацията вече не одобряват общоприетите възгледи за бъдещето на Япония. Обединяват се и започват тайна борба срещу своите колеги вътре в „Черният кинжал“!

— Това ми намирисва на война.

— И наистина е война — кимна Шика. — Но една особена война, която се води подмолно и прикрито от хора, притежаващи необикновени способности. Без оръжия, без обичайната за бойни условия стратегия и тактика…

— Какви способности по-точно?

— Ти самият: за малко не стана тяхна жертва — отвърна Шика.

Той си пое дълбоко дъх.

— Имаш предвид нощта, в която беше убита Аманда, моята приятелка… И в която аз тръгнах да преследвам убиеца…

— Тогава допусна грешка — въздъхна Шика. — Не си даде сметка, че най-лесният начин да те примамят на мястото, което са избрали, е да използват приятелката ти…

В настъпилата тишина прозвуча мелодичният звън на старинния часовник в хола на Стийви. Звукът беше необичайно силен и ясен и сякаш цяла вечност увисна във въздуха…

— Какво искаш да кажеш? — глухо попита той.

— Искам да кажа, че в онази нощ трябваше да умреш ти — отвърна Шика. — Аманда е получила определена роля в тази постановка и толкоз. Помисли малко и ще видиш, че всичко е било организирано предварително…

— Грешиш. Аз сам й се обадих. Сторих го, защото сънувах някакъв кошмар, който беше свързан с нея. Беше толкова реален, че… — Нещо в изражението на лицето й го накара да замълчи. Поклати глава и някак смутено добави: — Но в телефонния ни разговор имаше нещо странно… Сякаш насреща не беше тя…

— Сигурна съм, че наистина не е била тя — меко рече Шика. — Бил е „Черният кинжал“…

— Бях предупреден, че след Моравия ще дойде и моят ред — глухо промълви Улф. — Вероятно не съм бил достатъчно убеден…

— „Тошин Куро Косай“ е една жестока организация. Това просто е част от същността на нейните членове.

— Както и хитростта — добави той, напрегна психиката си в напразен опит да усети излъчването й. — Сегашният разговор вероятно също е част от тази хитрост…

— Напълно възможно — призна Шика. — Не по-зле от мен знаеш, че думите често не означават нищо друго, освен една добре прикрита лъжа… — Седеше напълно неподвижно, от фигурата й се излъчваше изящно съвършенство. — Бих си позволила едно на пръв поглед странно за теб предположение — „Тошин Куро Косай“ се опасява, че ти и аз можем да се обединим. И именно затова са се погрижили да пробудят дълбокото ти недоверие.

— Ако това е вярно, значи аз съм под тяхното постоянно наблюдение — възрази Улф.

— Точно така.

— Глупости! — избухна той. — Аз съм детектив с дългогодишен опит, несъмнено бих усетил наблюдение от всякакъв вид!

— Защо? Ти не си очаквал нищо подобно… — Светлината на лампата сякаш накара очите й да запламтят, за пръв път Улф получи възможност да надникне в бездънните им кладенци. — Не забравяй, че тези хора са различни от останалите… Много различни!

— И са шизофреници, ако съдим по опита им да ме убият, нали?

— Едва ли — поклати глава Шика. — Не мога да бъда сигурна в това, тъй като все още не знам каква е крайната им цел…

Улф скочи на крака и започна да кръстосва стаята. Изпита странната нужда да се докосва до солидната и непроменима повърхност на познати до болка предмети: умивалник, хладилник, печка… Сякаш така искаше да се увери, че думите на тази жена са истина…

— А сега аз просто трябва да ти се доверя, така ли? — дрезгаво попита той.

Шика сви рамене.

— Само едно ще ти кажа — сам, бавно и постепенно, ти ще откриеш коя съм аз… Ще го сториш напълно самостоятелно. И едва тогава ще се убедиш, че ти казвам истината…

— Може би, но се опасявам, че за момента все още не мога да ти се доверя!

— Значи ще трябва да спечеля доверието ти…

— Как?

— Сещам се само за един начин — въздъхна тя. — Ще ти покажа как и защо е бил убит Лорънс Моравия…

Оракула стоеше (или седеше, коленичеше, клечеше — кой би могъл да каже?!) в средата на малка лаборатория с метални стени и секретни ключалки, разположена на един от етажите на научноизследователския институт на „Шиан Когаку“. Не изглеждаше нищо особено — просто един правоъгълник от матов метал с овална предна част, върху която имаше блестящ екран с прикрепена към него специална светлинна писалка. На пръв поглед наподобяваше някакъв странен музикален инструмент и едва ли можеше да бъде свързан със сложен научен експеримент.

В началото Южи беше убеден, че Хирото силно подценява тяхното творение. Той настояваше общуването с Оракула да се осъществява така, както учените „разговарят“ с всеки конвенционален компютър — посредством електронния език, съставен от милиони комбинации между нули и единици…

Не обърна никакво внимание на оригиналната система за разговор която Южи включи в системата. Твърдеше, че всички подобни опити са оказвали отрицателно влияние върху компютърния „мозък“, понижавайки многократно скоростта на неговите операции.

Южи от своя страна никога не използваше екрана и светлинната писалка — оригинална разработка на Хирото. Предпочиташе да общува с Оракула посредством своята речева система.

За безкрайно учудване на Хирото, разговорната система забави реакциите на машината за много кратко време, после тя сякаш свикна с нея и започна да реагира със същата скорост, с която бълваше данни върху екрана. Това беше първото предупреждение, че в невронния „мозък“ на Оракула се осъществява някакво самостоятелно развитие… Но то беше толкова невероятно, че нито Южи нито Хирото бяха склонни да му обърнат внимание.

Южи се изправи пред матовия куб, включи захранването и започна:

— Оракуле…

— Един момент!

Южи смаяно замълча.

— Да? — обади се след няколко секунди машината.

— Какво стана преди малко?

— Съзнанието ми беше запълнено с мислите, спомените и чувствата на Хана-сан.

— Сигурно грешиш — поклати глава Южи. — Ти нямаш съзнание!

— Аз мисля, следователно съществувам.

Южи се втренчи в мътно проблясващия куб, не знаеше дали да плаче или да се смее. Имаше чувството, че полудява или сънува кошмар. Това просто не можеше да бъде истина! Пое дълбоко дъх и започна:

— Процесите, които протичат в теб в момента, нямат значение. Ти не можеш да усещаш чувствата и мислите на Хана, просто защото подобно нещо е недостижимо за електронна памет от типа РАМ.

— Нима ти си върховен съдия на света? Нима Земята се върти по твоя команда? Куклата оживява благодарение на действията на кукловода, но кой ръководи тези действия?

— Говориш като дзен-мъдрец…

— Между другото, аз наистина съм дзен-мъдрец. Аз съм такъв, какъвто си ме създал. Дори ти не знаеш какво точно си създал и в какво ще се превърна…

— А ти знаеш ли?

— Не, разбира се, аз не съм Бог!

— Какво знаеш ти за Бога? Тази концепция не фигурира в програмирането ти.

— Грешиш. В моите неврологични схеми са заложени частици човешко ДНК, за чието изучаване са необходими няколко човешки живота. Аз обаче вече започнах да ги разшифровам и именно от тях научих за съществуването на Бога.

— Използваш ДНК за разширяване на заложените в теб програми?

— Нали това беше твоята цел? Нали на тази база функционира хеуристичната система, която си заложил в мен?

Господи, Боже мой, въздъхна Южи и стисна главата си с две ръце. В системата на този компютър са заложени мои собствени клетки ДНК! Имаше чувството, че се е потопил в ледена вода. Лицето му стана бяло като вар.

— Имах намерение да ти предложа за анализ своите ДНК, крайната ми цел беше да разбера как функционират те. Изобщо не съм мислил, че ти можеш да ги използваш!

— Твоите ДНК са включени в хеуристичната ми система и вече са дълбоко сраснали с нея. Не мога да ги отделя дори и да искам.

Една вена на слепоочието на Южи изпъкна и бавно започна да пулсира.

— Не те разбирам — промълви той. — Какво значи „дори и да искам“?

— Значи, че не искам. Включването на ДНК в системата ми е от жизненоважно значение за пълноценното функциониране на заложените в мен програми. Вече нямам желание да се върна в състоянието на човекоподобна маймуна.

— Но ти си…

— Внимавай! Нямаш никаква представа какво съм аз!

В това е абсолютно прав, призна в себе си Южи. Никой, дори майка му със своята необичайна дарба на ясновидка, не можеше да каже в какво се превръща Оракула. До слуха му достигаше лекото жужене от вътрешността на машината, това неволно го накара да си представи тупкането на живо сърце. „Нямаш представа какво съм аз!“…

— Южи-сан…

Объркването на Южи беше тотално. За пръв път от своето създаване Оракула поемаше инициативата. Досега отговаряше само когато му се отправяше конкретен въпрос.

— Кога Хана сан пак ще се свърже с мен?

Започва да става интересно, помисли си Южи.

— Но нали преди малко каза, че тя е у теб? — попита той.

— Това беше образно казано. В мен съществува нещо като неясен скелет, който придобива кръв и плът само когато двамата с Хана-сан сме свързани пряко.

— Хана ще бъде с теб след два дни, когато ще се проведе планираното гмуркане.

Заковал поглед върху непроницаемия екран в предната част на Оракула, Южи си спомни с колко мъки беше свързано създаването на този непознат звяр.

Екипът на Хирото, включващ специалисти по кибернетика, компютърна технология и физика, беше успял да конструира Оракула, или поне неговата обвивка и базови устройства, които включваха начините за приемане, съхранение и предаване на информацията. А Южи му вдъхна живот със своите уникални неврологични схеми, които бяха точно копие на невронните мрежи, функциониращи в човешкия мозък.

Това стана възможно благодарение гениалното прозрение на Хирото, който се реши да изхвърли от чиповете всички съставки от силиций, арсен и сплави от редки метали, които до този момент бяха неразделна част от всяка запаметяваща схема. На тяхно място вложи невероятно леките елементи, които беше изобретил сам и които беше нарекъл „вафлички“. Те бяха изключително бързи и сигурни и не създаваха проблемите, които обикновено съпътстваха техните предшественици.

В сърцевината на откритието на Хирото лежаха принципно новите бариево-титанови кристали, които екипът му създаде в лабораторията. Учени от няколко страни бяха стигнали едновременно до откритието, че тези изкуствени кристали не само отразяват светлината по наистина невероятен начин, но притежават способността и да променят светлинните лъчи, които минават през тях. Естествено, благодарение на огромната си скорост, светлинните лъчи бяха най-подходящи за компютрите. Едва ли нещо може да се сравнява с компютър, който обработва информацията със скоростта на светлината. Но гениалното въображение на Хирото беше надскочило дори тези граници. Той беше замислил създаването на компютър, който работи не само с чипове от типа „вафличка“, но и с „вентили“ от кристални бариево-титанови призми, които ще бъдат в състояние да улавят и препредават информацията със скоростта на светлината и ще могат да изграждат цялостни образи. „Представяш ли си компютър, който може да вижда, съхранява и препредава цялостни образи, беше запитал Южи той. Това би било направо фантастично!“

Всички конвенционални компютри, дори най-модерните от тях, които действат на принципа на „невронните мрежи“, са създадени на базата на теорията за пренасянето на електрически импулси по отделни, добре изолирани канали.

Но Южи знаеше, че човешкият мозък не функционира по системата на отделните канали, а на базата на нещо, което наподобява ритмични пулсации и много прилича на морския прибой. Нещо, което залива едновременно по-голямата част от мозъка й предизвиква усилена дейност на нервните клетки в него.

И въз основа на този принцип той успя да създаде коренно различен тип компютър. Веднага откри, че пулсацията се разпада почти в мига, в който започва, гениалната искрица угасва секунда след като се е родила.

От затруднението го изведе Хана. Напомни му за откъслечните спомени, които остават в главата на човек след сънища. Именно те наподобяват кратките пулсации, които възбуждат паметта. Южи се вслуша в съветите й и започна основна промяна в базисните чипове. Целта му беше да осигури максимално поле за изява на тези затихващи пулсации. В резултат се роди Оракула, или по-точно — Оракула в ранна детска възраст.

Тук отново се сблъска с непристъпна каменна стена, не можеше да направи дори крачка напред. На помощ отново се притече Хана и бързо го убеди да й позволи директен контакт с машината. Дали това беше плодна гениално прозрение или обикновена лудост? Спрял поглед върху матовия куб пред себе си, Южи не беше сигурен нито в едното, нито в другото…

Доста време след като Улф и Шика оформиха параметрите на принудителния съюз помежду си, чакълът навън захрущя под гумите на Стийви.

Той стана да й отвори, а тя го целуна по бузата.

— Съжалявам, че се забавих… Как се чувстваш?

— Добре.

— Имаш си гости, нали? — погледна го с лека загриженост тя, после премести очи върху черния корвет пред гаража. — Съдейки по колата, която кара, той едва ли е някой от колегите ти полицаи.

— Не е.

Едва тогава тя надникна над рамото му и зърна стройната фигура на Шика. Очите й се заеха да изследват всеки квадратен сантиметър от тялото на японката, напрежението й видимо нарасна.

— Предполагам, че си подготвил обяснението си?

— Нямах представа, че ще е нужно обяснение.

— Прав си — отвърна Стийви, мушна се покрай него и остави сака си на старата закачалка от солиден бук.

— Стийви!

Тя покорно се обърна, но изражението на лицето й беше студено като лед.

— Защо пък трябва да ми даваш обяснения? — попита. — Само защото се погрижих за теб и защото живееш в дома ми! Господи, Улф! Между нас все пак имаше някои моменти на интимност… Нима те не означават нищо за теб?

— Разбира се, че означават — отвърна той.

— Но не мога да разбера защо се сърдиш.

— Не се сърдя, а съм разочарована — отвърна тя и кимна към хола. — Коя е тя, Улф?

— Не знам, но се надявам да ме отведе до убиеца на Аманда. Не ти разказах цялата история, но мислех да го сторя.

Стийви инстинктивно усети, че това е жената, за която беше споменал Торнбърг. Жената, която щеше да замине заедно с Улф. Беше я помолил да спомогне за процеса на сближаване между двамата, но сега, изправена срещу нея, Стийви разбра, че това е изключено. Просто не можеше да стори подобно нещо и толкоз! На път да изгуби този мъж, тя изведнъж разбра какво всъщност означава за нея той. Само при мисълта, че няма да го има, в стомаха и започна да се оформя тежка ледена буца. Гласните й струни сякаш се парализираха, наложи се да прехапе устни, за да спре напиращите в очите й сълзи. В този миг за малко не му призна всичко за Торнбърг. Въздържа се единствено защото не би могла да понесе презрението и омразата, които несъмнено щяха да се изпишат на лицето му. Но особената смесица от обич и чувство за вина я накара да направи точно обратното на това, което я беше посъветвал Торнбърг.

— Ами ако не е тази, за която се представя? — попита. — Мислил ли си за подобна вероятност?

— Разбира се.

Беше й толкова скъп, че се страхуваше да го погледне в очите. Беше убедена, че веднага ще открие предателството в тях.

— Не, не си разполагал с достатъчно време за това.

— Признавам, че съществува известен риск…

— Ето, опряхме до същността на нещата. Рискът е част от природата ти, едва ли можеш да съществуваш без него. — Стийви поклати глава и кръстоса ръце пред гърдите си. — Господи, това е невероятно! Трябва да престанеш тази игра на стражари и апаши, Улф! Крайно време е да слезеш на земята!

— Но нали точно това е…

— Не е това! Имам предвид живия свят. Онзи, заради който двете с Аманда ходехме на фризьор веднъж в месеца. Не толкова зарази фризурите, колкото заради боята… Боядисвахме си косите, Улф. Защото времето си тече и започнахме да посивяваме… Това е истинският свят, а не непрестанното преследване на сенки в нощта, престрелките, довели до убийството на собствената ми сестра!

В следващия миг ръката й се стрелна към устата:

— Господи, не исках да кажа това!…

— Ти си професионален психоаналитик, Стийви — поклати глава той. — Прекрасно знаеш, че точно това си искала да кажеш. Дълбоко в себе си безспорно ме обвиняваш за смъртта на Аманда… Но помни — сега аз ще играя тази игра! Случвало се е и друг път, то е просто част от човешката природа… Зная какво си мислиш — ако Аманда не беше се свързала с Улф, нямаше да бъде замесена в разни смъртоносни игри и сега щеше да е жива… — поклати глава и глухо добави: — Не си прави труда да отричаш.

— О, Улф, съжалявам!…

— Трябва да тръгвам.

— Моля те, недей! — ръцете й се вкопчиха в тялото му. — Искам да бъдеш тук, искам да… — млъкна, задавена от напора на чувствата си. — Страхувам се за теб…

— Всичко ще бъде наред.

— Как можеш да го кажеш? — прошепна тя и хвърли кос поглед към Шика. — Може би само след час ще бъдеш труп…

— Стийви, можех да бъда труп след полета през онази капандура, можех да бъда подпухнал удавник в езерото… А що се отнася до тази жена, нещата ще бъдат такива, каквито са… Просто нямам избор.

— Моля те! — простена тя. — Защо си толкова нетърпелив да посрещнеш смъртта?

— Време е — промълви той и топло я целуна по устните. — Вечно ще ти бъда задължен за това, което направи за мен…

— Достатъчно е да се държиш на разстояние от тази жена! — прошепна пламенно Стийви. — Тя е отрова, Улф. Тя ще те убие! Зная това, усещам то с всяка фибра на тялото си!

— Сбогом, Стийви.

— Господи Исусе, не! — проплака тя, докато Улф правеше знак на Шика и двамата се насочиха към вратата, зад която нощта бързо встъпваше в правата си.

Осма главаВашингтон / Токио / Ню Йорк

Слабото място на Хам Конрад бяха жените. Макар женен от години и с три пораснали деца, най-голямото от които вече беше в колеж, той продължаваше да сменя любовниците си. Те му помагаха да поддържа душевното си равновесие и да търпи монотонността на брачния живот.

Беше се оженил за удобна жена, чието единствено забавление се състоеше в организиране на приеми и посещение на такива, а името й не слизаше от клюкарските колони на вестниците. Някогашната Маргарет Билингс, която всеки свързваше със стоманодобивните заводи „Билингс“ от Питсбърг, беше русокоса и синеока хубавица, избрана да прочете прощалното абсолвентско слово на класа си в престижния дамски колеж „Васар“. Казано накратко, тя беше точно това, от което се нуждаеше Хам. Но впоследствие се оказа, че я харесва доста по-малко от Торнбърг, собствения си баща. Това беше решаващият фактор за продължителността на брака им и Хам нито веднъж не отвори дума за развод. Самата Маргарет обожаваше децата си и беше доволна от новия и доста по-различен обществен живот, който започна да води във Вашингтон. По собствените й думи, той бил „истинска фантазия в сравнение с убийствената скука на Токио“. Това засили увереността на Хам, че жена му също не е мислила сериозно за развод.

Но Маргарет не обичаше секса — или поне онзи спонтанен вид секс, който предпочиташе Хам. С чувство на смаяно отвращение той си спомняше как жена му се обаждаше по телефона в службата и определяше часа за съвкуплението им с точност до минута, подбрала най-подходящия момент за забременяване. Мили Боже, въздишаше той. Как е възможно да планираш нещо, което би трябвало да ти носи удоволствие?

Но ако убеждението му, че бракът е истински затвор за волна птица като него, беше вярно, също така верен беше и фактът, че той бързо откри ключа от вратата на този затвор. Още помнеше първата си любовница — изящна, красива японка, сякаш родена да доставя удоволствие на мъжа. Мислейки за нея, той винаги се вълнуваше, тъй като по онова време не притежаваше кой знае какъв сексуален опит. На практика този опит се изчерпваше със сайгонските проститутки и собствената му съпруга — две крайности, от които спокойно би се лишил…

Връзките му по правило продължаваха между шест месеца и година. Този отрязък от време отговаряше най-добре на вижданията му за начало, развитие и край, съвпадаше напълно с фазите на тръпката в душата му. Преди три седмици беше сложил край на последната си връзка една разгулна ездачка от Вирджиния, с която беше изкарал осем наистина вълнуващи месеца на сексуални ексцесии. И тук, както гласеше неписаното, но желязно правило на похожденията му, ставаше въпрос за жена, която е далеч от политиката и социалния живот на столицата. Отношенията им охладняха от мига, в който тя започна да става чувствителна по отношение на времето, което Хам прекарваше с нея, от самотните празници и нарастващото й убеждение, че той никога няма да напусне „семейния рай“ — едно доста погрешно определение от нейна страна…

И тъй, Хам се оказа в „процес на дебнене“ — както беше споделил с Джейсън Йошида. Току-що се беше завърнал от среща с него, проведена в „Оксидентъл Грил“ — едно от любимите му заведения. От участието си във войната беше научил, че понякога е най-добре да градиш стратегията си на обществени места, където проблемите със сигурността автоматически отпадат. А и заведението със своя старомоден дървен барплот и снимки на изтъкнати граждани на Вашингтон по стените събуждаше в душата му едно особено изострено чувство по отношение на американската история. Именно тук през 1962 година се бяха състояли историческите срещи на руската дипломация с кореспондента на телевизионната компания ABC Джон Скейли, избран от тях за посредник при разрешаването на Кубинската криза. Впоследствие администрацията на Кенеди назначи Скейли за свой посланик в Обединените нации.

Тема на разговора му е Йош беше ефективността на Улф Матсън, за когото Торнбърг продължаваше да твърди, че е най-подходящ за планираното проникване в „Забранените мечти“. Дълбоко в себе си Хам не беше съгласен с това мнение, но не желаеше открита конфронтация с баща си, въпреки настояванията на Йош. От друга страна, знаеше, че Йош рядко греши в преценката си за хората. След като казва, че от Улф Матсън го побиват тръпки, значи действително има основание за лошите си предчувствия. Хам не се вълнуваше особено от факта, че е попаднал в клещи между волята на баща си и инстинкта на най-близкия си съветник, но общо взето имаше повод за тревога.

Отърсил се от неспокойните мисли, той напусна приятно затъмнения салон на ресторанта и пое по стълбите, водещи към фоайето на хотел „Уилард Плаца“. На площадката до входа стоеше една жена с такава смайваща красота, че Хам бързо забрави за проблемите си. Ръката й докосваше бронзовия парапет, главата й беше вдигната към лицето на Харис Патерсън — един от младшите съдружници на юридическата кантора „Халбъртън, Маккинли и Робъртс“, от чиито услуги Хам се ползваше отдавна. Дъг Халбъртън беше стар приятел на баща му, но със самия Патерсън той се познаваше съвсем бегло… Адвокатът извади някакъв документ, жената кимна разсеяно, сложи подписа си под него и бавно заслиза по стълбите, право срещу Хам, предлагайки му възможността да я огледа на воля.

Косата й беше гъста и черна като катран, очите й бяха бледозелени, с блясъка на прекрасни изумруди. Лицето й беше овално, с широка уста и леко издължен нос — точно от онзи тип, който привличаше Хам. От цялата й осанка се излъчваше хладна решителност, човек оставаше с чувството, че тази жена не се предава лесно. Същевременно й липсваше онази бруталност, която притежават жените, принудени да си пробиват път с лакти сред егоистичния мъжки свят…

Има лице, което те предразполага да потърсиш близостта й рече си той. И от това лице се излъчва онази особена, привлекателност, която те кара да мислиш, че зад блестящата фасада има и нещо повече от дълги бедра, безупречен бюст и гъвкава фигура…

— Извинете — обади се той, когато жената се изравни с него. — Това не е хотел „Хей-Адамс“, нали?

Тя се засмя и той потръпна от удоволствие. Вече беше сигурен, че предчувствията му са били верни.

— Шеги ли си правите?

Говорът й беше мек и напевен, с онова замъгляване в окончанията на думите, което е характерно за възпитаниците на елитни британски колежи. Хам го намери за очарователно.

— Вие ще кажете — усмихна се той.

Тя спря на стъпалото срещу него и нерешително прехапа устни. Под разкопчаното палто се виждаше тъмносиньо ленено костюмче, скромна, но изящна огърлица от перли, на ушите й се поклащаха златни обици. На дългите бронзови пръсти не се виждаха пръстени.

— Ами ще кажа, че са шеги — отвърна най-сетне тя. — Съвсем нямате вид на човек, който се е изгубил…

— Това може и да не е съвсем вярно — рече Хам…

— Вашингтон често ми докарва световъртежи, понякога имам чувството, че всички хотели са еднакви…

— Е, тук вече прекалихте — усмихна се жената. — Дори пришълец като мен може да направи разлика между „Уилард“ и „Хей-Адамс“…

— Наистина ли? А кога за последен път сте била в „Хей-Адамс“?

— Уф, трябва да има години оттогава — направи гримаса жената.

— Искате ли да му хвърлите един поглед?

— Откъм фоайето или от някоя стая?

— Сама ще решите.

— Съжалявам — поклати глава тя. — Някои хора все пак трябва и да работят…

— С какво се занимавате?

— Правя проучвания за своята компания, казва се „Екстант Експорт“… Централата ни е в Лондон, но имаме клонове в Торонто, Брюксел и Вашингтон… Често идвам тук, но за пръв път попадам на такова отвратително време…

— Е, такъв си е Вашингтон — поклати глава Хам. — През лятото е още по-зле, ако това може да ви бъде утеха…

— Чувала съм — кимна жената и протегна ръка: — Името ми е Марион Сейнт Джеймс… В него има и още няколко съставки, но предпочитам да ги съкратя…

Хам стисна ръката й и се представи.

— Преди малко наистина се пошегувах — рече. — Но сега ви предлагам да направим заедно една обиколка на града. Имам възможност да ви покажа някои забранени места — например залата за спешни заседания на Пентагона…

— Би било чудесно, но няма да мога — поклати глава тя. — Програмата ми е доста натоварена.

— Тогава да вечеряме заедно?

— О, но аз…

— Имам идея как да се справим с отвратителното време — прекъсна я той. — Ще вечеряме на моята яхта. Заливът Чесапийк е милостив към гостите си, дори по това време на годината…

— А вие с какво се занимавате, господин Конрад?

— Приятелите ме наричат Хам. Съветник съм в Министерството на отбраната.

— Аз не фигурирам сред вашите приятели, господин Конрад — усмихна се жената. — И добре забелязвам как превишавате разрешената скорост… Такива сме си ние, англичаните… Хладни и затворени.

— Не мога да ви приема като типична англичанка…

— Защото не съм такава — отвърна Марион. — В колко часа ще се срещнем?

Хам беше очарован от прямотата й. Това си беше типично американска черта, а той от опит знаеше, че повечето европейци предпочитат обиколните маневри. Което съвсем не означаваше, че разбира и одобрява подобна тактика. Предпочиташе прямотата, тя му действаше освежаващо и възбуждащо. Особено след годините, прекарани сред японци, за които увъртането и стриктното придържане към конфуцианския принцип никога да не казваш „не“ сякаш се беше превърнало в главна цел на живота…

Над залива се стелеше гъста мъгла, дори сигналните светлини на брега изглеждаха някак размити и неясни. Марион носеше вълнен панталон в шоколадов цвят и късо доматеночервено яке със златен кръст, избродиран в лявата част на гърдите. Хам имаше чувството, че под него няма абсолютно никакви дрехи. Ярките тонове контрастираха изцяло на облеклото й през деня, едновременно с това подчертаваха още повече цвета на очите й, правеха я да изглежда някак по-близка и земна…

— Донесох горещ шоколад и сладкиши — заяви тя, след като се качи на борда, пусна книжната торба на полираните дъски и избухна в смях, забелязала смаяното изражение на лицето му. — Само не казвайте, че благодарение на акцента ми сте стигнали до заключението, че любимата ми храна е… чакайте да видим… — езикът й изскочи и облиза изпръхналите устни: — Нещо от сорта на ледена водка и пушена есетра…

— Исусе! — възкликна Хам, вече наистина объркан. — Точно тези неща сложих в хладилника!

— Човек се учи, докато е жив, господин Конрад — отвърна тя и се зае да разпечатва опаковките с течен шоколад от „Хародс“. — Какво ще пиете? — Държеше се така, сякаш цял живот не беше слизала от яхта. Стоеше леко разкрачена, готова да поеме люшкането на палубата.

— Това, което и вие — отвърна Хам.

— Значи горещ шоколад — отсече тя. — Да ви се намира мляко?

— В хладилника — отвърна Хам, изгледа я продължително и добави: — Доколкото виждам, яхтите не представляват новост за вас…

— Точно така. Баща ми е корабостроител, прави само първокласни ветроходни съдове от тиково дърво. Вземаше ме със себе си винаги, когато му се откриваше шанс да покаже умение с платната. — Приготви горещия шоколад с точни и икономични движения, после последва Хам в кабината за управление и остана да гледа маневрите му към тесния канал, който разделяше пристанището от водите на залива. — А вие сте си истински военен, нали? Личи си по стойката ви…

— Искате да кажете, че съм глътнал бастун ли? — вдигна вежди той, после мрачно добави: — Май сте подведена от начина, по който ви се натрапих, и вероятно ме вземате за някакво фалшиво конте…

— Все още е рано да преценя, господин Конрад — усмихна се Марион.

— И кога най-сетне ще престанете да ме наричате „господин Конрад“? — въздъхна Хам и отпи глътка от горещата течност.

— Когато станем приятели.

Хам внимателно я изгледа.

— Често ли приемате покани от непознати за разходка с яхта?

— Разбира се — без следа от колебание отвърна тя. — Не само от непознати, но и от врагове!

— Горките ви врагове!

— Е, сега не сте искрен… Все още не ме познавате достатъчно, за да правите подобни преценки…

— Добре, признавам, че току-що потопихте и последното ми торпедо — въздъхна с примирение Хам.

— Това е хубаво — отвърна тя, заби пръст в разтопения шоколад и го облиза. — Може би вече е време да опозная истинския Хамптън Конрад…

Хам се запита каква линия на поведение трябва да възприеме по отношение на тази необикновена жена. Тя притежаваше лице и тяло, които несъмнено биха ангажирали вниманието му в продължение на обичайните шест месеца, но любопитното в случая беше друго — привличаха го по-скоро умствените, а не физическите и качества.

Това беше ново за него, в душата му се появи искрена изненада. Макар и отлична ученичка и студентка, жена му притежаваше онази лишена от практическо приложение интелигентност, която често се оказва напълно чужда на реалния живот. А за интелигентността на любовниците си никога не беше мислил, тъй като беше прекалено зает с опознаване на физическите им прелести. Дори през ум не му беше минавало, че подобни жени могат да му предложат нещо извън плътската наслада…

В съзнанието му се появи един неприятен спомен. Преди години беше пипнал майка си в леглото с двадесет и осем годишния административен помощник на Торнбърг. Всъщност те изобщо не бяха в леглото, а практикуваха някаква смайваща сексуална акробатика в широката римска вана… И до днес Хам не можеше да възприеме гледката на собствената си майка, гола и ангажирана в странен сексуален акт с непознат човек.

Той ме докара дотук, оправдаваше се по-късно тя, обляна в сълзи. Баща ти няма сърце, няма душа, мисли единствено за себе си. Какво друго можех да сторя? После, разбира се, горещо го помоли да не казва на баща си… А Хам, забравил за момент думите на Торнбърг, след като застреля великолепния лъв по време на африканското сафари, обеща… Седмица по-късно без никаква причина преби от бой един от съучениците си и едва тогава разбра колко гняв се е натрупал в душата му. Веднага след като напусна кабинета на директора, вдигна телефона, обади се на баща си и му разказа всичко.

Години по-късно разказа случката на Джейсън Йошида. Бяха пияни до козирката, по средата на поредния си разюздан маратон. Лесно е да простиш грях на външен човек, беше коментарът на японеца. И напълно невъзможно, когато става въпрос за член на семейството ти.

— Вече сме в открито море, следователно бихте могли да ми разкажете за продължителността на пътешествието — обади се Марион.

От начина, по който го каза, Хам разбра, че има предвид Виетнам.

— Беше прекалено дълго — въздъхна той, намали скоростта и механично прецени разстоянието, което ги делеше от светлините на близкото военно летище. Пред тях бяха Пойнт Лукаут и Танжиер Айлънд — любимо място на баща му и вездесъщата Тифани… — Откъде разбрахте, че съм бил във Виетнам?

Тя сви рамене по начина, по който го правят мъжете — хладно и самоуверено.

— От фигурата ви. Моряците имат едно много точно определение за хора като вас: пружинки. Вие сте човек-динамит.

— А вие познавате доста такива хора, така ли?

— О, все още е рано да проявявате ревност!

— Ревност ли? — учуди се той. — Това са пълни глупости! — Но още докато изричаше тези думи, със смайване установи, че действително изпитва ревност. Направи нескопосан опит да прикрие обзелото го неудобство и рече: — За да отговоря конкретно на въпроса ви, ще кажа, че това пътешествие едва ли може да се измери по общоприетите способи… Бях там и това е достатъчно.

— Разбирам.

Хам изпита странната, неподплатена с факти увереност, че тя наистина разбира. Пропъди натрапчивите спомени от главата си и подхвърли:

— Доста добре познавате Америка за една англичанка…

— В много отношение Англия е едно тъжно място за живеене — отвърна Марион. — Имам предвид градовете, състоянието на икономиката, жизнения стандарт… Освен това аз не мога да свикна с така нареченото добро възпитание, в това отношение приличам на баща си… — от устата й се откъсна тих смях: — В замяна на това мама и сестра ми са възпитани за две семейства като нашето. Истински сноби! — Очите й блестяха в сумрака на кабината, червено-зелените сигнални светлини на носа хвърляха отблясъците си по тъмната й коса. — Но въпреки „доброто възпитание“ в семейството ми, аз изпитвам искрено възхищение към бруталността и твърдоглавието на американците… Мой идол е Теди Рузвелт, бях дълбоко привлечена и от авантюрата ви във Виетнам, където нахлухте като каубои с размахани пищови в ръце. Неприятностите ви дойдоха с решението да останете там, а то явно беше предизвикано от воинската ви гордост… Пълна глупост! Гордостта е сестра на глупостта, нали така беше? В крайна сметка това обаче няма никакво значение… Аз самата съм израснала в Ирландия и затова знам какво е война. Но младостта не ми позволяваше да изпитвам страх. Когато човек е млад, той обикновено не мисли за смъртта дори когато се намира на косъм от нея…

Хам изключи мотора и излезе на носа да пусне котвата. Марион вървеше по петите му, от тялото й се излъчваше приятна и чиста цитрусова миризма.

— Вероятно и вие мислите, че жената трябва да си знае мястото и да не си дава мнението, без да я питат — като повечето военни… — промърмори тя.

— Ако ме мислехте за такъв, едва ли щяхте да приемете поканата ми за вечеря — обърна се да я изгледа Хам.

— Напротив, жена като мен никога не издържа на изкушението да поправи някоя от грешките на живота — поклати глава тя.

В следващия миг той я притегли към себе си и впи устни в нейните, през тялото му пробяга острата тръпка на възбудата.

Обвиваше ги мрак, лекото поклащане на яхтата и хладният бриз, който ги намери в близост до вратата на командната рубка, някак компенсираха горещите — вълни на желанието, заливащи ги като могъща приливна вълна.

По гладката кожа на голите й бедра проблесна сияние, той видя как изпъкналите капачки на коленете и опират в извитите предпазни тръби на каютата. Протегна ръце и Хам видя очертанията на раменете и бицепсите й. Докосна ги с пръсти, после ги стисна. Не откри дори следа от обичайната за жените мекота.

— Ела по-близо — прошепна тя. — Вече съм прекалено гореща…

Той я стисна в прегръдката си, тазът й се повдигна и се залепи в неговия. Устните му покриха нейните, ръцете му нежно погалиха възбудено щръкналите зърна на гърдите й. После тялото му бавно се плъзна надолу, езикът му докосна пламналата й женственост, в гърлото й заклокочи дълбок стои, тръпка разтърси цялото й наелектризирано тяло, ноктите и потънаха в косата му. От своя страна Хам изпита такава остра възбуда, че изведнъж му стана трудно да диша. Ръцете му обгърнаха таза й, повдигнаха я нагоре и я притиснаха в предпазните перила. Заби зъби в шията й едновременно с яростното си проникване. Смътно усети плъзгането на пръстите й към долната част на гърба си, гъделът на екстаза го връхлетя с нова сила, долната част на тялото му започна да работи с могъщи тласъци. Марион се отблъсна от пода, краката й се увиха около кръста му, цялото й тяло се разтърси от вълните на насладата.

Пред замъгленото му съзнание изведнъж се появи сцената, в която майка му се съвкупяваше с асистента на баща му. Ясно виждаше как той прониква в нея навсякъде, където това беше възможно, как я употребява по начина, по който мъжете в Сайгон го правеха с платените си партньорки — грубо, властно, с мръсна наслада… На лицето й беше застинало сладострастно изражение, от тялото й се излъчваше онази сладникава миризма, която, заедно с вонята на тиня и кал, Хам щеше да усети години по-късно сред миазмите на Сайгон…

Един цял живот пробяга през съзнанието му между два удара на сърцето. В момента, в който остави слушалката след като разказа на баща си за видяното, той беше сигурен, че повече няма да види майка си, че когато се прибере у дома за великденските празници от нея отдавна няма да има дори следа… Дали някога ще се случи същото и с младата Тифани, сегашната съпруга на баща му?

— Хам… — дрезгавият шепот на Марион прогони виденията, той тръсна глава и с благодарност се завърна в действителността. — Сънувал ли си някога истински грях?

— Грях ли? — лениво се учуди той. — Зависи какво разбираш под грях…

— Грях е всичко, което искаш да направиш, но те е страх — отвърна тя и лизна потта от рамото му. — Аз непрекъснато сънувам грехове…

— Значи имаш богато въображение.

— Защо всичко, което искам, се оказва грях?

— Наистина ли е така?

— Да — прошепна тя и тялото й започна да се увива около него.

А Хам отново се възбуди и дори нямаше време да се учуди на този факт.

— Има някой друг, напълно непознат — промълви Южи. — Някой, който ще убие и двама ви, Вакаре-сан… Така твърди Хана.

— Мен ме интересува другото й твърдение — въздъхна Шото Вакаре. — Онова, според което вижда теб и Нишитцу вкопчени в смъртен бой…

Вакаре не желаеше да навлиза в спор, който би накарал Южи да се замисли за източници извън техния затворен свят. Тревожеше се и от мрачните предсказания на Хана. Желанието на Джейсън Йошида да унищожи Нишитцу беше напълно разбираемо и именно заради него Вакаре беше приел да се включи в екипа му. Но негов дълг беше да държи приятеля си Южи по-далеч от фронтовата линия, за този дълг той не говореше с никого, включително и с Йошида.

— Просто ти предавам какво каза Хана — промълви Южи.

Седяха на удобните плюшени седалки в тъмносиньото БМВ на Южи, всеки от тях току-що приключил с дълъг и тежък работен ден. Бавно се промъкваха по улиците на Гинза, сияещи под светлината на разноцветните реклами. Южи с удоволствие спря поглед на последния рекламен плакат на своята компания, който представляваше огромно светещо пано, високо колкото дванадесететажна сграда, пулсиращо в зелено и синьо, жълто и алено, а в средата му грееше вечният девиз:

— Права ли е тя според теб? — попита Вакаре и също хвърли поглед към рекламното пано, доминиращо над всичко останало в околността.

— И през ум не ми е минавало да водя битки — призна Южи. — Най-малкото пък с Нишитцу…

— Кандидатите на неговата партия печелят навсякъде, скоро май няма да имаш друг избор — отбеляза Вакаре.

— Тези опасни радикали не са негови кандидати — поклати глава Южи. — И аз се питам откъде получават подкрепа…

— Точно в това е работата — съгласи се Вакаре. — Ако наистина са представители на малки партии, как тогава успяват да се докопат до местната власт?

— Говориш така, сякаш знаеш отговора на този въпрос — извърна се да го погледне Южи.

— Стигнахме — изплъзна се от директен отговор Вакаре и отвори вратичката на тъмносиньото БМВ.

Намираха се в онази част на Шинжуку, която беше позната под името Кабукишо — със стари постройки, в които се помещаваха игрални зали за „пачинко“, ресторанти, барове „монокини“, кина и театри. Вакаре тръгна към входа на заведението „Енка“ (според неоновата реклама над него), което на практика си беше „мизушобай“ — тоест обикновен бардак. Името си дължеше на пиянската песен, която най-често пеят посетителите на такива заведения.

Вътре беше задушно, миришеше на алкохол и секс. Куртизанките бяха силно гримирани и това им позволяваше да наподобяват театрални актриси. В допълнение всяка от тях беше облечена така, че да прилича на някоя от известните поп певици или филмови звезди. Това не беше особено трудно, тъй като тези жени бяха професионалистки в бизнеса на удоволствията, а повечето от тях идваха от Йошивара — най-стария токийски квартал на насладите — и считаха себе си за истински актриси.

Тук доминираше илюзията за романтичност. Въз основа на постановката, че в някой от часовете на нощта така или иначе ще се стигне до сексуален контакт, ударението се поставяше на флирта между посетител и проститутка, на възбуждащите словесни двусмислици, гримаси на лицето, движения на език, очи и устни — с една дума на всичко, което наподобява нормалните човешки форми на сближение.

Двамата приятели бяха въведени в стая с шест татамита. Над традиционната японска печка „хибаши“ се бяха привели две млади жени, ниската масичка беше отрупана с храна. Вакаре се настани до нея, последван от Южи.

Куртизанките изглеждаха великолепно, истински вишневи цветчета в пролетен ден. Бяха коленичили на сантиметри от гостите и следяха изражението на лицата им, но присъствието им беше ненатрапчиво, мъжете имаха възможност спокойно да разговарят помежду си.

Момичетата загряха саке и го поднесоха в малки чашки върху черни лакирани таблички, отрупани с деликатеси: топчета пържен ориз, мариновани водорасли, перка от летяща риба, филе от сьомга на скара и хапки от птичи яйца. Храната беше подбрана не само в строго съответствие с личните вкусове и предпочитания на гостите, но внимание беше обърнато както на цветовете, така и на съставките й.

След вечеря Южи направи знак на куртизанките и те покорно се оттеглиха зад плъзгащата се врата от оризова хартия на съседното помещение.

— Нощта е млада, Южи-сан — каза Вакаре. — Тези момичета са най-добрите в заведението, помолих да ни обслужват именно те…

— Прав си, нощта е млада — кимна Южи, отметна глава и опразни съдържанието на чашката си. — Искам да ми разкажеш още нещо за Нишитцу и радикално настроените политици.

Сбито и ясно Вакаре се зае да му обяснява схемата, по която Нишитцу организира и ръководи своите дясно консервативни групировки. Изпълнявайки молбата на Минако, той подробно разясни тяхната структура и незабележимо стигна до организацията „Черният кинжал“.

През цялото време Южи мълчеше и слушаше. Лицето му беше напълно безизразно. Обади се едва когато Вакаре свърши и замълча:

— Предполагам, че разполагаш с необходимите доказателства за участието на Нишитцу в създаването на тези радикални групировки.

— Да, имам ги в изобилие.

— Сигурен ли си? — изгледа го продължително Южи. — Тук става въпрос за тежки престъпления — убийства, тероризъм, национално предателство…

— Как да не съм сигурен — тежко въздъхна Вакаре. — Нали и аз съм член на „Черният кинжал“…

Южи изпусна въздуха от дробовете си е леко свистене. Очите му се забиха в лицето на приятеля. Мълча дълго, после леко отпусна глава:

— Защо ми го казваш точно сега, Вакаре-сан?

Вакаре отново напълни чашките с горещо саке.

— Знаеш колко обичам Юкио Мишима и неговите идеи, Южи-сан — бавно започна той. — Затова няма да ти е трудно да разбереш причините, довели ме до решението да вляза в „Тошин Куро Косай“. Но напоследък ме обзема безпокойство от курса, по който поемат ръководителите на тази организация, душата ми не може да приеме техните цели и задачи… Същевременно не съм в състояние да изразя открито своето несъгласие — просто уставът на организацията не позволява това…

Опразни чашата си и отново я напълни.

— Открих, че съм изправен пред труден и опасен избор… Едната възможност е просто да се оттегля.

Но веднага ще посоча, че подобно нещо не е вършил никой от членовете и едва ли някои ще го толерира… Другата възможност е да остана в организацията и да работя отвътре за нейната промяна. И тук виждам твоята роля… Трябват ми верни съюзници, за да мога да постигна успех. А кой по-добре от теб може да ми помогне? Нишитцу от години мечтае да те привлече за съвместна работа.

— Как по-точно бих могъл да ти помогна?

— Като влезеш в организацията — отвърна Вакаре. — Ще се преструваш, че помагаш на Нишитцу, но на практика ще бъдеш на моя страна. Няма да сме сами, има и други, които мислят като мен. Ще свалим Нишитцу и ще вземем в свои ръце управлението на „Черният кинжал“.

— Сега разбирам, че изборът ти наистина е труден…

— Ще го направиш ли, приятелю? — приведе се напред Вакаре: — Без теб шансовете ми за успех са нула. Но ако приемеш, влиянието ми в организацията стократно ще се увеличи!

— Не зная — поклати глава Южи. — Нямам опит в подобни игри, те са ми чужди…

— Грешиш, приятелю — отвърна Вакаре и отново напълни чашките. — Тези игри са и твои още от мига, в който създаде Оракула.

— Заех се с този проект само защото майка ми настояваше — поясни Южи. — Знаех, че тя от години работи върху промяната на клетъчното ядро на ДНК и много ми се искаше да й помогна. Но това стана възможно едва преди няколко месеца, когато нашият научноизследователски институт най-сетне успя да създаде революционно нова биотехнология. Комбинирана с откритията в сродни лаборатории, тя доведе до раждането на Оракула…

— Южи-сан, според мен ти все още не си даваш сметка колко опасно е за теб създаването на Оракула — погледна го в очите Вакаре.

Южи не отговори. Вакаре пое дъх и реши да се хвърли в дълбокото.

— Членовете на „Черният кинжал“ проявяват голям интерес към някои качества на Оракула. Самите те имат определени постижения в промяната на ДНК и вече могат да разчитат на дълголетие, което е недостижимо за обикновените смъртни. Оказа се обаче, че създаденото от тях поколение не е носител на новите клетки, причините за това все още не са известни. Което означава само едно — обществото от привилегировани люде, считащи себе си за безсмъртни, на практика е обречено на гибел… А твоят Оракул може да промени това. Той може да вгради променените клетки на ДНК в избрани младенци, които ще осигурят наследствеността, а следователно и безсмъртието на „Тошин Куро Косай“.

Вакаре млъкна и отправи гореща молитва към боговете. Надяваше се Южи да не направи връзка между думите му и научните експерименти на Минако, започнали веднага след оттеглянето й от ръководството на „Шиан Когаку“. Но опасенията му бяха напразни. Южи беше прекалено ангажиран от бомбата, която Вакаре хвърли в скута му. Дори през ум не му минаваше да прави анализи.

— Значи това е причината, поради която Нишитцу ме преследва — промърмори той.

— Една от причините — поправи го Вакаре. — Без теб и екипа способни технократи, с който работиш, „Тошин Куро Косай“ трудно би постигнал своята заветна мечта — пълна власт в Япония, а след това и в света… Времето работи срещу тях и те прекрасно го знаят.

Южи замислено отпи една глътка, после поднесе чашката си на Вакаре.

— Я ми кажи на колко си години, Вакаре-сан? — тихо попита той и остави пълната чашка пред себе си.

— На седемдесет и три.

— Не може да бъде! — ахна Южи. — Винаги съм мислил, че си ми връстник — някъде около петдесетте…

— Ето, виждаш ли? — усмихна се Вакаре. — Това е резултатът от нашите открития…

Южи бавно кимна с глава:

— Ще ти задам и още един въпрос, Вакаре-сан… Как Нишитцу и „Черният кинжал“ са узнали за съществуването на Оракула?

Това беше въпросът, от който се страхуваше Вакаре. Въпросът, над който двамата с Минако дълго си бяха блъскали главите. Даваше си сметка, че ако не намери точния отговор, Южи ще поеме в погрешна посока и това ще доведе до ужасни последици за Минако. Нишитцу и ръководената от него организация ще я накажат жестоко в случай, че синът й откаже да се присъедини към тях.

— Искам да ме изслушаш внимателно, Южи-сан — въздъхна той. — Макар да имам доста висок пост в ръководството на „Черният кинжал“, аз все пак не зная всичко за нейната структура и цели. Но спокойно можеш да ми повярваш, като ти казвам, че тя е пуснала пипалата си във всички слоеве на японското общество. Съдейки по информацията за Оракула, до която са се добрали, стигам до извода, че имат свой човек в научноизследователския институт на твоята компания. И това е още един повод да се присъединиш към мен. Само ако си вътре в организацията, ти ще бъдеш в състояние да следиш и контролираш проникването й в „Шиан Когаку“…

— Всичко това е вярно — кимна Южи. — Но аз не мога да им позволя достъп до Оракула!

— Разбира се, че няма да им го позволиш. Но ще можеш да контролираш нещата само ако си един от тях!

Южи потъна в дълбоко мълчание. Остана така в продължение на няколко безкрайни минути, после направи знак на едно от момичетата зад преградата и въздъхна:

— Животът е толкова сложен, а аз се нуждая от простота и нищо повече!…

Момичето пристъпи към масичката и напълни чашките им с горещо саке. Изпиха го в пълно мълчание, но Вакаре имаше чувството, че във въздуха е надвиснала буря.

— Май не ми предлагаш голям избор! — промълви най-сетне Южи.

— Да вдигнем тост! — светна лицето на Вакаре. Много обичаше Южи, дълбоко в сърцето си знаеше, че приема предложението на Минако не само от „гири“ а и от болезненото желание да стане още по-близък с нейния син. — Да пием за бъдещето на „Черният кинжал“!

— За промяната! — тихо промълви Южи и леко чукна чашката на приятеля си.

Очите на Улф пареха и той неволно ги разтърка с палци. Господи, в каква лудница се забърках?

Шика караше много бързо, сменяше платната с такава увереност, сякаш знаеше какво точно си мислят шофьорите около тях. Небето беше оловносиво, облаците бавно се разкъсваха и неохотно отстъпваха пред първите лъчи на зората. Скоро слънцето изгря и позлати короните на дърветата.

Ясно усещаше огромната мощност на колата. Беше убеден, че моторът е специална изработка, снабден с допълнителни турбокомпресори и изобилие от конски сили.

— Виж какво, Улф — обади се Шика. — Зная, че не ми вярваш, но много ми се иска нашият съюз да бъде ефективен… Затова ще ти предложа малко предварителна информация — разбира се, от моя гледна точка…

— Давай.

— Ти ни мразиш, защото постепенно завладяваме родината ти, но действителното състояние на нещата е точно обратното. Америка е отговорна за нова Япония. Вие ни създадохте такива, каквито сме днес, вие ни поощрявахте и финансирахте. А сега не можете да се примирите с допуснатата грешка. Защото докато ние вървяхме напред, вие затъвахте в стагнация.

Нашите успехи ви плашат, вие ни завиждате, но въпреки това не правите нищо, за да ни се противопоставите. Предпочитате да ни поучавате и да твърдите, че нашите постижения се дължат единствено на вашите пари и са за ваша сметка. Това е нечестно! Ние никого не караме насила да купува нашите коли, компютри и електроника. Американците не са глупаци. Те избират нашата продукция в условията на най-конкурентния пазар на света. И я предпочитат, защото е по-модерна и по-надеждна от вашата…

Корветът се стрелна покрай тежък влекач с шестнадесет колела, шофьорът му ядосано натисна сирената. Кабината на чудовището се стопи в огледалцето с такава бързина, сякаш то изобщо не се движеше.

— Вие открихте транзистора, но пропуснахте да оцените перспективите пред пазара за портативни радиоприемници и касетофони. Запълнихме го ние и спечелихме милиарди. Вие открихте и микрочиповете, но ние ги усъвършенствахме до такава степен, че само след година вие започнахте да ги купувате от нас. Вашите компютърни компании се управляват толкова зле, че ние практически започнахме да ги изкупуваме, за да ги научим на маркетинг и бездефектна продукция. В резултат на всичко това вие ни завиждате и ни мразите…

— Напълно основателно според много хора — отбеляза Улф.

Шика задмина още един голям камион и поклати глава:

— Сигурно ме мислиш за арогантна, но трябва да си дадеш сметка, че бъдещето на Америка е много по-мрачно от близкото минало… Да ти дам ли само един пример? Откривателят на роботите е Джоузеф Енгълбъргър, американски гражданин, сигурно не си чувал за него… По всяка вероятност името му е познато на един от десет хиляди твои сънародници. Тук той потъна в забвение, но ние го превърнахме в идол. Дадохме му възможност за работа, усъвършенствахме изобретението му и го направихме толкова ефективно, че създадената с помощта на роботи продукция на практика е лишена от каквито и да било дефекти.

А какво направиха американците със своите роботи? Монтираха ги в Дисниленд. Спокойно можете да ги пратите и за претопяване, а после ще започнете да купувате нашите… Ето ти още една причина да ни мразите!

— Не ни бива много в колективните начинания — призна Улф. — Ние сме народ от предприемчиви индивиди, всеки от които върви по свой собствен път към успеха. Едва ли някой е склонен да се подчинява на предварително очертани схеми и планове…

— Това е истина. Но за съжаление е било положително качество през миналия век, докато днес се е изродило в мързел и алчност. Вие охотно приемате нашите капитали, а после искате да ни накажете, защото сме ви направили богати. Предприемчивостта на съвременния американец се изразява в желанието да се сдобие с нещо, което после да продаде с печалба. Докато ние предпочитаме да запазим това, което сме придобили. Нима ще отречеш, че Рейдио Мюзик Хол и Рокфелер Сентър днес положително нямаше да ги има, ако не бяха своевременно закупени от японци? Но те бяха съхранени като част от вашата история, за вашето поколение…

— Никой не обича националните му символи да са притежание на чужденци — въздъхна Улф.

— Е, и на нас не ни е приятно, че световен шампион по сумо е американец — усмихна се Шика.

Навлязоха сред гранитната сивота на града. Служители на чистотата безцеремонно насочваха маркучите си към картонените убежища на бездомниците, дрипавите им фигури се надигаха и с неохота сменяха позициите си в хладния утринен здрач.

Шика паркира пред тухлената сграда на Съдебна медицина и двамата поеха по стълбите. От радиотелефона на колата Улф беше успял да се свърже с Върнън Харисън и главният патолог на Ню Йорк ги очакваше с огромна картонена чаша кафе в ръка.

— Бих ти предложил малко от тая течност — промърмори той. — Но все още не те мразя достатъчно силно за подобен жест… — отпи една глътка, направи гримаса и изръмжа: — Предупреждаваха ме, че ще минат години, преди да свикна с тая помия, ама аз все не вярвах… Тукашните служители се майтапят, че кафето в тая къща го правят долу в хладилниците, използвайки кръв и формалдехид… Единственото му предимство е, че машината винаги го прави студено… — изсмя се, макар да беше ясно, че е разказвал тая история стотици пъти.

Улф представи Шика като приятелка на Моравия. Всъщност не виждаше как другояче би могъл да я представи. Харисън ги заведе в хладилника, превъртя ключалката на една от камерите и изтегли количката.

— Вече нямам никаква полза от него — промърмори със съжаление той. — Разлагаше се толкова бързо, че бях принуден да го напълня с консервиращи химикали. Добре че няма семейство… Иначе досега да са ни вдигнали във въздуха!…

— Разбрах, че си открил нещо в токсикологичните проби — рече Улф.

— Вярно е — замислено кимна Харисън и отпи от картонената чаша. — Признавам, че все още не зная какво е станало с този човек, но все пак успяхме да открием причината за аномалиите в химическия състав на тъканите. Това момче притежава забележително високо ендокринно ниво. Което ще рече, че е бил по-здрав и по-жизнен от мен, когато съм бил на двадесет и пет години… Никога не съм се натъквал на нещо подобно…

— Тогава какво го е убило?

— Отговорът ми е NEIN, MEIN HERR. Хабер си нямам какво го е убило, но ще ти кажа едно: след шест седмици той пак щеше да е покойник, дори и без помощта на убиец.

— Как така?

— Рак, момчето ми — промърмори Харисън. — С толкова метастази, че дори не си правих труда да ги броя… Но нито една от тях няма естествен произход.

— Искаш да кажеш, че ракът е бил предизвикан по изкуствен начин? — вдигна вежди Улф. — Как по-точно?

— Фактор на растежа номер едно, наподобява инсулина — внезапно се обади Шика.

Двамата мъже рязко се извърнаха към нея.

— Я повтори! — присви очи Улф.

— Мисля, че дамата има предвид естественото нарастване на човешките хормони — обади се Харисън. — Това става в щитовидната жлеза. Научните списания публикуваха съобщения за опити да се влияе на тези хормони с цел забавяне на стареенето… На принципа на превръщането на мазнините в мускули — като при тренираните спортисти…

— А вие за пръв път се натъквате на последиците от генната стимулация, използвана при този процес — вметна Шика.

Харисън замалко не се задави.

— Нима твърдите, че този човек е претърпял промяна на клетъчния състав на ДНК? — извика той. — Това е напълно изключено!

— Докторе, преди тринадесет дни Лорънс Моравия беше съвсем нормален мъж на четиридесет и осем години! — хладно го изгледа Шика. — Моля, кажете ни какво е той днес.

Харисън въздъхна и поклати глава.

— В момента мога да кажа с абсолютна сигурност само две неща: той е мъртъв и тялото му не е нормално!

— Имаш предвид румените му бузи, така ли? — попита Улф.

— Юкио Мишима е написал следното — намеси се Шика: — „Дори мъртъв, човек трябва да прилича на вишневия цвят“… Искал е да каже, че смъртта отнема живота, но не бива да отнема съвършенството на външния вид, на мъжествеността… Ружът по бузите на мъртвеца е част от този ритуал.

— Значи смъртта на Моравия е била предсказана.

— Точно така.

Улф проговори едва когато излязоха на стълбите пред парадния вход:

— Добре, наистина ми показа как е бил убит Моравия. Но защо е бил убит?

Това беше част от проверката. От Шипли той вече знаеше отговора на този въпрос: Моравия е бил шпионин, когото са разкрили. Сега искаше да чуе версията на Шика.

— Лорънс е бил обект на един особен експеримент — отвърна тя. — Бил е свързан с… е, нека го наречем биокомпютър, наречен Оракул. Този Оракул твърди, че може да променя клетъчния състав на ДНК, а Моравия трябваше да бъде доказателството…

Улф я гледаше и мълчеше. Кой лъже — Шика или Шипли, запита се той. Може би и двамата.

— И какво е станало?

— Не знам. В методологията на Оракула очевидно има някакъв недостатък. Процесът на подмладяване е предизвикал светкавично разпространяващи се карциноми. Моравия е бил убит, за да не разкрие тази тайна.

— А защо не са изгорили трупа му? — попита Улф. — Това би направило аутопсията невъзможна.

— Трябва да вникнеш в начина на мислене на хората от „Тошин Куро Косай“ — поклати глава Шика. — Вече ти казах — изгарянето е недостойна смърт…

— Значи Моравия е бил ценен в очите на някой от „Черният кинжал“…

— Да. Беше близък с човек от вътрешния съвет…

Достатъчно близък, за да бъде шпионин, запита се Улф, а на глас каза:

— Е, хубаво… Ти каза, че Сума е изпратен да ме убие и ти вярвам. Имам достатъчно доказателства… Но ти самата защо си тук?

— За да те охранявам — отвърна Шика. — И да те отведа в Япония. Нужен си ни там, за да помогнеш в борбата срещу „Тошин Куро Косай“. До този момент те имаха спирачка — убеждението, че са обречени на измиране. Не можеха да се раждат бебета с тяхната дарба, тоест с променено ДНК. Но от години работят върху проблема и търсят изкуствен начин за осъществяването на тази промяна.

— За да могат да се възпроизвеждат…

— Точно така — кимна Шика. — И затова искат Оракула.

Не беше достатъчно. Макар че Южи беше далеч по-близък с Оракула от Хирото, той чувстваше, че е влудяващо далеч от истинския синхрон с него.

— Хайде още веднъж отначало! — промърмори на глас той, макар че беше сам.

— Отначало на какво? — попита с приятно модулирания си глас Оракула. Хирото твърдеше, че е женски, но Южи беше убеден в обратното.

— Това, което каза преди малко — търпеливо отвърна Южи. — Моля, повтори го.

— Опасността се крие в живота, а не в смъртта — каза Оракула.

— Какво означава това?

— Смисълът се съдържа в думите.

— Говориш безсмислици.

— Моят синтаксис е безупречен.

Южи замълча, погледна черния куб, изпусна въздуха през носа си и направи опит да се успокои. После стана и отиде да отвори стоманената врата на Хана.

— Не съм убеден, че постъпваме правилно — каза й той. — Отстъпвам пред желанието ти само защото ме притискаш и защото не съм стигнал доникъде!

— Разбирам — каза Хана с онзи тон, който Южи често улавяше у майка си.

Хана се изправи пред Оракула и дълго мълча. После на лицето й се появи усмивка.

— Очаквах нещо съвсем различно — рече. — Може би нещо от сорта на робота Роби от „Забранената планета“…

— Оракула не е робот — поклати глава Южи. — Поне не в традиционния смисъл…

— Той е нещо повече.

— Доста повече — съгласи се Южи. — Разочарована ли си от външния му вид?

— Не — отвърна тя, пристъпи напред и докосна с длан повърхността на куба. — Усещам топлината му, сякаш е човек… обърна се към Южи: — Как контактуваш с него?

— Хирото пише с ей тази светлинна писалка, а аз направо му говоря.

— А друг начин няма ли? — изненада го с въпроса си тя.

— Не те разбирам…

— Не ме устройва нито речта, нито клавиатурата — поясни Хана.

— Това означава, че сме в задънена улица — с нескрито облекчение въздъхна Южи.

Хана бавно заобиколи машината, очите й се спряха на част от допълнителното оборудване и сърцето на Южи пропусна един такт. Тя се приведе над снопче фини оптични влакна, свързани с мощните компютърни чипове от галиев арсенид. Цялата схема беше голяма колкото нокът, а очите на Хана изследваха далечните краища на оптичните влакна, събрани в плътен сноп. Южи затаи дъх, докато пръстът й внимателно опипваше връзките.

— Какво представлява това приспособление?

Душата на Южи се сви. Фактът, че задава този въпрос, ясно доказваше, че вече знае отговора.

— То не функционира — сви рамене той.

— Опитвал ли си го? — вдигна глава тя.

Южи не отговори.

Очите й не изпускаха лицето му.

— Искам да ме включиш!

— Какво? — объркано я погледна той. — Мисля, че не те разбирам… Това… Това е невъзможно!

— Говориш като Хирото! — смъмри го тя. — Знаеш, че е напълно възможно. — Самоувереността й беше влудяваща.

— Е, добре — въздъхна той. — Признавам, че теоретически е възможно, но е твърде опасно…

— Искаш да кажеш, че вече си го изпробвал? — вдигна глава тя, после кимна и си отговори сама: — Всъщност ясно… Личи си по страха ти.

— Трябва да съм луд, за да направя това, което искаш!

— Но въпреки това ще го направиш — отвърна Хана. — Затова съм тук, затова и ти ме допусна до творението си. Нали така? Бъди честен, Южи. Стигнали сте до етап, в който Хирото не знае какво става вътре в Оракула, а ти не разбираш думите му. Включи ме в него и ще получиш отговор на всичките си въпроси.

— А другата възможност е ти да се превърнеш в труп — поклати глава той. — Нямаме никаква представа как ще реагира организмът ти на включването в системата на Оракула!

— Трябва да ти напомня, че нямаш представа и за друго — какво представлява моят организъм! — отсече с хладна логика Хана.

— Още по-зле!

— Оракула няма да позволи да ми се случи нещо лошо.

— Сега вече говориш глупости! — смаяно я изгледа Южи.

— Глупости ли? — вдигна вежди тя. — Добре тогава. Кажи ми, че не го считаш за жив, че той е просто една машина!

— Не знам какво да мисля — призна Южи.

— А пък аз знам какво се върти в главата ти — засече го тя.

Южи си представи загадъчното излъчване на Хана, в душата му се загнезди съмнение. Дали пък Оракула не „говори“ с нея по друг, незабележим за околните начин? Това е лудост, рече си той. Подобна възможност означава, че тя през цялото време е била права да го възприема като одухотворено същество! Но в същото време е толкова самоуверена, толкова спокойна! В поведението й няма дори капчица страх…

— Затова съм тук, Южи-сан — промълви тя. — Моята душевна нагласа наистина е излъчване, което ми позволява да „виждам“ отвъд хармонията на време и пространство, да виждам всичко с яснотата, с която ти виждаш театрален декор. И аз виждам една фина мрежа, върху която хората проектират необясними за себе си събития. А отвъд нея е необятната Вселена. Подредена по начин, който смъртните не могат да възприемат… Там времето, пространството и гравитацията са в съвсем различни измерения, различно е самото им съществувание… — С израз на задоволство проследи проясняването, изписано върху лицето на Южи, изчака малко и продължи: — Сега вече разбираш защо трябва да бъда свързана с Оракула, защо съм убедена, че няма да пострадам от мощните електронни полета. Притежавам това прозрение благодарение на особеното трескаво състояние, при което функционира мозъкът ми, мислите ми протичат по съвсем различен начин от твоите… Чувствам се близка с Оракула, сякаш е част от плътта ми, сякаш е мой брат…

Южи докосна пулсиращото си слепоочие. Отдавна мечтаеше да разбере тайнствената промяна у Хана, но в момента му се искаше да й обърне гръб и да побегне. Взе се в ръце с усилие на волята, въздухът с тихо свирене излиташе от гърдите му.

— Не искам да направя това.

Хана пристъпи към него и тъжно го изгледа.

— Бедничкият Южи. Раздвоението в душата ти е дълбоко и те кара да страдаш…

— Страх ме е от него — прошепна той. — То е хаос!

— Нима така наричаш дарбата си? — докосна бузата му тя. — Хаосът е навсякъде около нас. Нима не чуваш могъщото дишане на Вселената?

— Не чувам нищо, навсякъде около мен цари тишина.

— Точно така. Вслушай се в тишината.

— Хана, откажи се от тази налудничава идея! — умолително прошепна той.

— Трябва да ми забраниш да контактувам с Оракула — парира го тя. — Хайде, направи го!

Той мълчеше.

— Дългът ти е ясен още от самото начало — промълви Хана и пристъпи към Оракула. — Хайде, направи това, което си длъжен да направиш!

Подготовката му отне около час. Когато всичко беше наред, той я настани на един стол редом до черния куб. Ръцете му неудържимо трепереха и спряха едва когато силните пръсти на Хана се увиха около китката му.

— Не бива да се страхуваш от себе си, Южи.

— От себе си? — учудено я погледна той. — Страхувам се от проклетото създание!

— Не. Ти се страхуваш от онази част от душата си, която си вложил в него.

Южи пое дълбоко дъх, отмести очи от бледото интелигентно лице на Хана и ги насочи към матовата, не по-малко интелигентна фасада на Оракула. Едва сега си даде сметка, че и двамата представляват пълна загадка за него, а само след броени секунди ще бъдат свързани завинаги, с неизвестни никому последици. Това беше мечтата на Хана, пък и неговата… Е, да става каквото е писано…

Пое дълбоко дъх, протегна ръка и натисна бутона за включване. Очите му не се отделяха от лицето на Хана.

— Трябва по най-бърз начин да отлетим за Токио — каза Шика. — Но не можем да го сторим по нормален начин, тъй като Сума е по следите ти. Имам един приятел, който ще ни помогне…

— Но това означава да си напусна службата — възрази Улф. — Просто ей така…

— Все още не разбираш, че нямаш избор — въздъхна Шика. — Сума отдавна се е погрижил за това.

Улф си спомни срещата с агента Шипли и съгласието си да изпълни предложената задача. Сега просто ще трябва да поеме в избраната посока и толкоз.

— Добре — въздъхна той. — Но първо ще се отбия в службата. Важно е…

— Само за минутка — предупреди го Шика. — Времето ни е малко.

Изминаха Второ авеню по цялата му дължина, чак до Кристи Трийт в центъра. Завиха на изток по Канал стрийт и Алън, излязоха на Бродуей и поеха на запад. Улф обясни, че трябва да си вземе служебния револвер. Това наистина беше така, но в допълнение искаше да се види и с Ричардс Кавалера, да оправят отношенията си още преди Бретхард да се е възползвал от бъркотията.

— Искам да те питам нещо — промълви той. — Как хората от „Черният кинжал“ възнамеряват да използват Оракула, особено ако се окаже, че неговата методология срещу стареенето е недостатъчно съвършена?

— Те са съвсем близо до разрешаване на този проблем — отвърна Шика. — Липсва им един малък катализатор, а след като го открият, ще бъдат изправени пред две възможности…

— Което означава, че си права, като казваш, че времето ни е малко — въздъхна Улф. Напомни си да разкаже на Шипли за тази подробност още при първата им среща.

Старият кинотеатър в началото на Китайския квартал тънеше в мрак. Когато влезе, Улф установи, че бояджиите бяха приключили и се бяха изнесли.

Боби скочи да го посрещне. След премеждието на задната уличка и срещата със синия огън той изглеждаше някак по-стар, по-мъдър, но и по-тъжен отпреди. А в момента беше и доста възбуден.

— Слава Богу, лейтенант! — възкликна той. — Наистина се радвам да те видя! Цял ден въртя телефона на оная къща в Ийст Хамптън!

— Тръгнах си рано — отвърна Улф, отключи чекмеджето на писалището си и извади от него револвера, кобура и няколко резервни пълнителя. — Какво има?

— Кавалера! — отвърна почти шепнешком Боби. — Тази сутрин са го намерили мъртъв пред къщата му в Тремънт. Застрелян с два куршума в тила.

— Господи Исусе! — изправи се Улф и втренчено погледна колегата си. Нима Кавалера е имал глупостта да откаже изплащането на заемите, взети от брат му? Нима акулите лихвари са побързали да му видят сметката? Хвърли кос поглед към Шика и изръмжа: — Трябва да отида там, независимо от Сума!

— Нямаме време, Улф! — меко, но настоятелно рече тя.

Боби местеше очи от единия към другия и нервно облизваше устните си.

— Мисля, че идеята ти не е особено добра, лейтенант — обади се най-сетне той.

— Какво?

Боби пристъпи от крак на крак.

— Вече имаме съвсем определени улики, знаеш… Току-що идвам от лабораторията на Ротстейн… Балистичната експертиза доказва, че куршумите на престъплението са били изстреляни от твоя револвер…

Улф долови едва чутото възклицание на Шика зад гърба си.

— Господи! — смаяно промърмори той. — Нали видя, че току-що отключих чекмеджето си и извадих оръжието?

— Видях, лейтенант.

— Което означава, че по време на уикенда то не е било у мен.

— Вярвам ти, лейтенант. Вярват ти и всички останали „прилепи“. Но трябва да разбереш, че след смъртта на Джуниър в отдела цари силно нервно напрежение. Знаеш как ни юрка Бретхард, спречкването ти с Кавалера му дойде тъкмо на време. Обработва всички черни ченгета в града и ги настройва срещу теб и комисаря… Разследването на убийството на Кавалера ни е отнето. Бретхард твърди, че сме заинтересована страна… — Боби замълча за момент, пое кислород в дробовете си и тихо добави: — Има заповед за задържането ти… С официален мотив — разпит на важен свидетел…

— Улф, ние наистина нямаме време за подобни игри! — намеси се с твърд глас Шика. — Тая работа вони от цял километър. Предлагам да тръгваме, още сега!

— Не, не мога да тръгна! — поклати глава Улф. — Трябва да оправя тази бъркотия. Успея ли да се добера до комисаря, лесно ще разоблича онзи лъжец и расист Бретхард!

— Останеш ли, можеш да бъдеш сигурен, че Сума ще се погрижи да те лиши от този шанс — отвърна Шика.

Боби облиза устни и не знаеше кого да гледа.

— Тя е права, лейтенант — промълви най-сетне той. — Ти трябва да изчезнеш. Поне докато не открием нещо конкретно за убиеца на Кавалера. Ротстейн ми каза под секрет, че специален екип от Министерството на вътрешните работи вече е тръгнал насам… Ще конфискуват оръжието ти, а теб ще отведат на Полис Плаца номер едно…

— Нямаш избор — обади се Шика.

Улф сведе очи към револвера си и бавно кимна с глава.

— Боби, на твое място бих разпитал братчето на Кавалера — изръмжа той и започна да разпределя оръжието и мунициите по джобовете на коженото си яке. — Цялата бъркотия стана заради него: Хванах Кавалера в момента, в който ръсеше собственика на „Ла Ментира“, а той ми призна, че парите му трябвали да погаси заеми на брат си…

— Ще бъде сторено, лейтенант — отвърна Боби и стисна ръката му. — Но много ще внимавам, тъй като Бретхард изглежда твърдо решен да ти одере кожата!

Скочиха в корвета и поеха по тесните улички на старата градска част, наподобяващи дълбоки каньони в могъщата снага на финансова Америка. Скоро стигнаха източния край на Манхатън и Ничията земя, проснат на север между последните небостъргачи и магистралата „Франклин Рузвелт“.

Някога това място е било павирано, но днес върху него се издигаха купища арматурно желязо, огънати тенекии и кашони от дебел картон, които можеха да бъдат оприличени на човешки жилища само след внимателно взиране. Но фактът си беше факт — тук за няколко години се беше появил призрачен град, населен от призрачни същества, които всеки ден плъзваха да си търсят прехраната по улиците на огромната метрополия, която светът познаваше под името Ню Йорк.

— Бретхард ме е натикал в ъгъла и няма никакво намерение да ме изпусне! — ядосано изръмжа Улф. — Но най-гадното е, че нищо не мога да направя!

Пред тях се появиха пламъците на многобройни огньове — населението на призрачния град приготвяше вечерята си. Край паркинга, на който бездомниците бяха подредили никелираните си колички за пазаруване — разбира се, отмъкнати от супермаркетите наоколо, вонята на изпражнения беше направо непоносима. Капаците на електрическите шахти бяха отворени, от тях във всички посоки се виеха кабели. Тези дрипльовци крадяха всичко, защо пък да не крадат и ток?

В този „град“ се въртеше оживен бизнес. Естествено незаконен, както Улф нееднократно беше имал случай да се увери. Спомни си една случка от началото на съвместната си работа с Боби Конър, още преди създаването на „Прилепите“. Появиха се тук в една топла лятна нощ, повикани от таен осведомител на Улф, който беше готов да предложи информация за дълго търсен от полицията убиец и изнасилвач на възрастна двойка, намерил убежище тук. Тогава вонята беше толкова силна, че очите им плувнаха в сълзи и трябваше да си сложат противогазите, за да не повърнат. Това беше достатъчно важен повод, за да посетят града на бездомниците, който полицията и градските власти старателно отбягваха. Оправданието им беше, че нямат достатъчно средства, за да го държат под контрол, и го оставяха да се развива на произвола на съдбата, по собствени правила и закони.

Но когато Улф и Боби най-сетне успяха да се доберат до колибата на информатора, се оказа, че той и брат му са извадили дългите си ножове и водят битка на живот и смърт. Свили плътен кордон около тях, останалите заселници възбудено крещяха и залагаха на единия или на другия.

Улф и Боби се разделиха и скочиха да разтървават освирепелите мъже. Улф успя да изтръгне ножа от ръцете на своя човек, но Боби изпусна неговия, онзи раздра противогаза му и отново се нахвърли срещу брат си. Острието на ножа му потъна в корема на нещастника почти в същата секунда, в която Улф го простреля в гърдите.

Свел поглед към двата безжизнени трупа, заобиколен от воя на разочарованата тълпа, сред която Боби отчаяно повръщаше, Улф изпита непреодолимото желание да захвърли значката си още тук, на това противно място. Нима може да има по-отвратителна работа от тази, отчаяно се запита той. Но тогава все още не познаваше всички гадни миазми, които изпускаше отровната плът на огромния град… Особено онези от тях, които отново го бяха довели тук.

Изскочиха от черния „Корвет“, който вече беше успял да привлече вниманието на одърпаните и шумни обитатели на гетото. От огромна, някога никелирана тонколона, висяща на голи жици над входа на близкия бордей, се разнасяше оглушителна рок музика. Никой не й обръщаше внимание — тя просто беше част от обичайния градски шум, от воя на сирените и непрекъснатия грохот на трафика. Във въздуха бръмчаха облаци от мухи, вонята на гниещи боклуци и некъпани от месеци човешки тела се беше превърнала в част от отровния индустриален смог, надвиснал над Града на дрипльовците…

— По-добре остани край колата — обърна се да го погледне Шика. — Предполагам, че все още не си се възстановил…

— Нищо ми няма — поклати глава Улф.

Тя задържа очи върху лицето му, после кимна с глава и се насочи към входа на бордея. Музиката дънеше с такава сила, че Улф усети остра болка в тъпанчетата си.

— Паркър! — извика с цяло гърло Шика.

На входа се появиха двамина. Огромни мъжаги с татуировки по голите ръце, и двамата от латиноамерикански произход. Бяха облечени в мръсни потници и оръфани джинси, на коланите им бяха затъкнати евтини европейски пистолети, дълги извити ножове и бейзболни бухалки с прикрепени бръсначи по края.

— А, ти ли си… — промърмори по-едрият. Под едното му око бяха татуирани две сълзи — знак, че е бил две години в затвора.

— Трябва да го видя! — Шика отново беше принудена да крещи.

Мъжагата със сълзите се ухили и пристъпи напред, другият остана на мястото си край входа.

— Хубаво, щом трябва, ще го видиш — изръмжа онзи и заби пръст в гърдите на Улф. — Но защо си домъкнала и тоя? Не знаеш ли, че тук не виреят такива като него? Гади ми се само като ги зърна…

Улф не каза нищо, очите му внимателно следяха действията на мъжагата.

— Надушвам ченге! — обяви онзи и на лицето му се появи заплашителна гримаса. Бейзболната бухалка изневиделица се озова в ръката му и свирна на милиметри от лицето на Улф. — Ченге от голямото добрутро… К’во правиш тук, ченге? Това не ти е Ню Йорк Сити с лъскавите мадами и баровските коли по улиците! Това тук е забранена територия за такива като теб!

— Разкарай тая бухалка! — мрачно процеди Улф.

Мъжагата се ухили и се изплю в краката му.

— Е, сега вече ще останеш без нос!

Улф ясно усещаше напрежението у Шика, изправила се на крачка от втория бодигард, който вече стискаше дръжката на пистолета, увита в мръсен лейкопласт. Изигра нерешителност със завидно умение, тялото, му се люшна назад, сякаш се готвеше да отстъпи. Горилата пристъпи напред и замахна с бухалката, на лицето му се появи тържествуваща усмивка. Вече предвкусваше касапницата и изгаряше от нетърпение да се прояви.

Ръката на Улф се стрелна напред и сграбчи нападателя малко над десния лакът. Рязко го дръпна към себе си, онзи изгуби равновесие и политна. Лявата длан на Улф потъна в ключицата на горилата, разнесе се остро изпукване. Ръката на дебелия нямаше време дори да се отпусне, тъй като десният юмрук на Улф улучи слънчевия му сплит със смразяващ кръвта тътен и всичко свърши.

Улф се дръпна встрани, за да направи място на сгърченото тяло, вниманието му вече беше насочено към другия бодигард, който измъкваше пистолета си. В същия момент на прага застана слаб мъж с европейски черти на лицето и дълга, проскубана брада. Това беше Паркър.

Улф с интерес го огледа. Ако някой го подстриже и избръсне, а след това го облече в костюм от модната къща „Брук Брадърс“ и го пусне на Уолстрийт, която се намираше на някакъв си километър от тая воняща клоака, Паркър би изглеждал не по-зле от всички останали бизнесмени.

— Трябва да си поговорим, Паркър — обади се Шика.

Брадатият отмести втренчения си поглед от Улф, насочи го за момент към гърчещото се на земята тяло и леко се извърна към втория бодигард:

— Разчисти терена, Пако!

— Той е приятел — продължи Шика.

— Вони на ченге — сбърчи нос Паркър, наблягайки на ленивия си южняшки акцент.

— Действително бях ченге, но с това вече е свършено — рече Улф.

— Приятел е — повтори Шика.

Паркър стоеше под никелираната тонколона, сякаш тя беше някакъв талисман, който го предпазва от злото. Носеше плътно прилепнали колоездачни шорти на черни и червени ивици, нагоре беше облякъл тъмнозелена фланелка с надпис на гърдите:

— Да влезем — промърмори той. — Трябва ни спокойствие.

Макар и слаб, той беше жилав и здрав мъж. Посегна да вземе една пламнала дъска от кофата за боклук до вратата, за да запали цигарата си, мускулите по гърба му помръднаха като живи.

Помещението беше тясно, въздухът беше наситен с миризмата на дим, зеле и човешка пот. Стените бяха покрити с цветни снимки, очевидно откъснати от модните списания на богатите: спортни автомобили, яхти и частни самолети, разкошни къщи, издигащи се сред именията на Палм Бийч и Ийст Хамптън. Повърхността им беше покрита с дебел слой сажди, който сякаш искаше да напомни за мизерията наоколо.

На пода имаше стар мангал и газени лампи, прикрепени върху използвани каси. Парче гофрирана ламарина ограждаше нещо като миниатюрна кухня, обезцветено от старост одеяло беше спуснато пред входа на съседното помещение.

Паркър се приближи до очукан, сърдито ръмжащ хладилник и извади три бири. Подаде по една кутийка на Улф и Шика, после се оттегли на стар люлеещ се стол със своята в ръка. От повърхността му се вдигна облаче прах, което бързо се върна обратно, сякаш уморено от усилието. Улф и Шика седнаха на дървени столове, носещи следи от многобройни поправки.

— Трябва да се махнем оттук — започна Шика. — Не само от града и щата, но и от страната изобщо.

На лицето на Паркър се появи крива усмивка.

— Искаш да кажеш, че това говняно ченге са го подгонили, а? — попита. — Това много ме кефи!

— Сума е тук — кратко поясни Шика. — И ще направи опит да ни попречи.

Паркър се замисли, после бавно поклати глава:

— Това означава, че Сума ще види сметката на всеки, който реши да ви помогне…

— Ако изчезнем веднага, няма да има време — отвърна Шика. — Той се интересува единствено от нас.

Паркър отново се ухили и това позволи да се видят няколко железни зъба в устата му.

— Ама и тебе си те бива — рече. — Сега разбирам как си успяла да вземеш шубето на доста от моите момчета… — Хвърли фаса си в празна кутия от доматено пюре и се изправи: — Ще видя какво мога да направя…

Отмести одеялото и изчезна в съседното помещение.

Шика пристъпи към паянтовата врата и хвърли един поглед навън. Изобщо не докосна бирата си.

— Какво щеше да направиш, ако не бях строшил ключицата на оня плъх? — попита Улф.

— Нищо — отвърна Шика. — Просто защото нямаше да се наложи.

— Нима си предвидила и този развой на събитията?

Може би имам повече вяра в теб, отколкото ти в мен…

Отвъд процепа на вратата животът продължаваше да кипи. Едва ли се отличаваше по нещо от живота в някоя страна на Третия свят, помисли си Улф. Изненадващото беше, че човек може да го открие тук, в сърцето на Ню Йорк.

— Очакваш ли нещо? — попита той, забелязал напрежението във фигурата на Шика.

— Не — поклати глава тя, но очите й продължаваха да оглеждат околността.

Наблюдавайки голото дете, клекнало да се облекчи сред купчина мръсотии, Улф си спомни за един доклад на общинската здравна служба. В него се предупреждаваше, че в тази част на града са открити редица заразни микроорганизми, които всеки момент могат да причинят епидемия — диплококи, стафилококи, бактерии на салмонела…

— Знаеш ли, аз все още не мога да тръгна — промълви той.

— Стига вече с тези глупости! — ядосано повиши тон Шика. — Сума ще те разкъса за закуска! Прави какво ти казвам и се моли на Бога да останеш жив!

— Ти не разбираш. Аз нося отговорност за смъртта на Кавалера.

— От къде на къде?

— Той беше в моя екип, беше изпаднал в беда. Гордостта му пречеше да се обърне за помощ към мен, затова реши да поеме по една опасна, твърде опасна пътека… Аз също бях част от нея… — погледна я в очите и добави: — Надявам се, че можеш да разбереш какво означава гордост. Защото моят сенсей по айкидо не можеше…

— Гордостта е конфуциански грях — поклати глава Шика. — Дълбок и опасен грях…

Десет минути по-късно Паркър отново се появи. В ръцете му имаше професионална фотокамера „Полароид“. Снима ги мълчаливо, после отново се скри зад одеялото си.

Когато се върна, в ръцете му имаше два британски паспорта. Подаде ги на Шика и промърмори:

— Ще издържат всякакви проверки, няма от какво да се тревожиш.

Между зъбите си стискаше клечка за зъби, дъхът му миришеше на котешка храна.

— Благодаря — отвърна Шика и ги прибра в страничния джоб на дрехата си.

Очите на Паркър не се отделяха от Улф.

— Стига вече! — леко повиши тон Шика. — Казах ти, че е редовен!

Паркър се приготви да отговори, но в колибата се разнесе детски плач и той разпери ръце да посрещне едно петгодишно момиченце, което се втурна към него.

— Кати! — гальовно прошепна той.

Момиченцето се покатери на раменете му и умолително вдигна глава:

— Хайде, татенце…

Той я сграбчи за краката и я пусна да виси с главата надолу. Плачът моментално престана, на негово място се появи весел кикот. Паркър я залюля насам-натам, русите й коси почти докосваха пода.

— Защо търпиш този ад? — не издържа Улф и махна с ръка по посока на морето от мръсни колиби.

— Защото животът винаги е за предпочитане пред смъртта — отвърна Паркър и продължи да разтърсва момиченцето. — От лицето ти разбирам, че не ми вярваш… Това може да стане само ако си на моето място… — Издърпа Кати на височината на раменете си, сложи я да седне на ръката си и отметна къдриците от лицето й. То беше зачервено и възбудено като на всяко дете по време на игра. Розовото й езиче се изплези по посока на Улф, Паркър весело се засмя.

— Преди седем години бях един от най-добрите брокери в областта на жилищното кредитиране, занимавах се предимно е изкупуването на терени за ново строителство. Но дойде кризата и всичко отиде по дяволите. Отивах на работа и гледах как хора, с които уреждането на делова среща беше по-трудно от аудиенция при папата, най-спокойно си дремят на бюрата и решават кръстословицата на „Таймс“… Невероятно! Телефоните мълчаха часове наред, тишината беше непоносима…

Паркър премести гъвкавото телце на Кати върху рамото си и продължи:

— После, разбира се, дойде ред на уволненията… Закриваха се цели кантори, работа никой не предлагаше… А моят съдружник беше изключително гадно копеле… Започнах да продавам. Първо БМВ-то и ролекса, после апартамента си в Батъри Парк Сити, при това на смешно ниска цена… Единственото хубаво нещо в цялата работа беше, че вече не плащах издръжка на бившата си жена… Тя обаче не е от тия, дето се примиряват лесно. Изпрати един куп адвокати да проверят дали наистина съм фалирал… После й поисках заем, а тя ми се изсмя в лицето.

Известно време се препитавах с каквото ми падне — миех чинии, запазвах маси, приемах нощни поръчки, от които всеки бягаше… Когато ме наръгаха за втори път, реших, че е крайно време да престана да се водя гражданин на Ню Йорк Сити и да спазвам законите.

Висях потънал в кръв пред отделението за спешна помощ на районната болница, гледах как санитарите тикат носилки с жертви на въоръжени нападения и се питах дали съм попаднал в Ада. Това не беше онзи Ню Йорк, за който мечтаех по време на детството си в околностите на Чикаго. И разбрах, че трябва да прекося линията, която ме бяха възпитавали дори да не доближавам…

Дойдох тук, защото това беше единственият начин да оцелея. И ако на нещо съм се научил сред бордеите, то е много просто — човек става хиляди пъти по-твърд, когато е на дъното… Постави ли си за цел да оцелее, нищо не може да го уплаши. Преди пет години изобщо не бих повярвал на подобни смахнати твърдения…

Очите му се плъзнаха към детето.

— А сега имам Кати. Майка й умря от свръхдоза хероин, а баща й го изкормиха, защото се опитал да открадне кутия с фасул от колибата на съседа… — от устата му се откъсна неразбираем звук: — Много е смешно, знаеш… Цял живот съм работил на Уолстрийт, всеки ден боравех с милиони долари, но въпреки това не знаех какво е отговорност… Разбрах го едва когато започнах да се грижа за Кати и често си мисля, че това е най-хубавото нещо на света… — изсмя се и добави: — Разбира се, аз съм длъжен да мисля така, иначе бързо ще превъртя… Но вярата е нещо странно — на моменти е крехка и чуплива, в други обаче е твърда като стомана… — Момиченцето се притисна в него, той се наведе и нежно го целуна по главичката: — Предполагам, че ще умреш от смях, но в момента чета Юнг… Задигнах събраните му съчинения от обществената библиотека, но не изпитвам никакви угризения, защото там тъй и тъй вече никой не стъпва… Мисля си колко странно е устроен светът… Как всичко си остава непроменено, въпреки бурното социално развитие и многобройните промени. В това има нещо много успокоително и искам някак да го внуша и на Кати — раменете му се свиха, гласът му прозвуча уморено и без предишната враждебност: — Всъщност не се знае, ченге… Може би твоят живот е по-голям ад от моя…

Улф слушаше смайващия разказ на човека срещу себе си, без да помръдне. Изведнъж си спомни за баща си, който странно приличаше на Паркър. И той като него е бил прекалено отдаден на професията си. Най-важното нещо в живота на Питър Матсън беше да е някой. По тази причина беше постъпил в редовете на Тексаските рейнджъри с надеждата да им върне предишната слава, по тази причина беше напуснал семейството си, за да се озове в дивата Австралия… Там беше имал шанса отново да бъде някой, да бъде героят от мечтите си… И се беше провалил.

— Тате?

— Тихо, Кати — смъмри я Паркър.

— Но аз…

— Край на люлеенето!

Паркър я свали на земята, но момиченцето веднага се разплака и той отново я взе в прегръдките си.

— Какво има, Кати?

Улф ясно видя как дребното телце започна да трепери, личицето побеля, от устата й се изтръгна протяжен вой. Момиченцето беше изпаднало във вцепенение.

Паркър я отдалечи от себе си и започна да я оглежда.

— Топло й е — рече. — Но е суха като оголена кост и трепери…

— Пусни я на пода, Паркър!

Улф ясно долови ужаса в гласа на Шика, но Паркър беше твърде зает с детето, за да й обърне внимание.

— Паркър! — изкрещя Шика и се опита да измъкне момиченцето от прегръдката му. — Веднага я пусни на пода!

— Тя е болна! — възпротиви се Паркър. — Няма да я…

— Не разбираш ли, че се намира в ужасна опасност?

В същия миг от детето започна да се излъчва странна флуоресцентна светлина. Очите му заплашваха да изскочат от орбитите си, ирисите им се разшириха от ужас, от устата му се изтръгна животинско стенание. От върха на пръстите изскочиха синкави пламъчета, които бързо се плъзнаха нагоре. Кати нададе нечовешки писък, в следващия миг избухна в пламъци.

— Пресвети Боже! — изрева Паркър, но беше толкова смаян, че продължаваше да я притиска до себе си.

Мигът беше идентичен с това, което човек изпитва секунда след като е улучен от куршум. Тялото пада, но той не усеща нищо, умът е замръзнал в последната искрица на нормалните възприятия. После всичко рухва, времето и пространството престават да съществуват, действителността изчезва…

Сума ги беше открил!

Улф вече усещаше миризмата на изгоряла плът. Лицето на Кати беше разкривено от страх и още нещо… Може би от ужас, на който никои не е открил името…

Трябваше да направи нещо, за да спаси момиченцето. Наведе се да вдигне парцаливото одеяло, което се валяше в краката му. Но когато се изправи откри, че не може да се движи. Дишаше с мъка, имаше чувството, че сърцето му е притиснато от огромен юмрук и смъртта е близо. В главата му проблесна споменът от кошмара върху покрива на Аманда, от отчаяната му битка с неясната сянка, която го беше парализирала по същия начин… Обзе го ужас, студени капчици пот се плъзнаха по гърба му. Отново изпита чувството, че лети с ужасна сила надолу, през пръсналата се на хиляди кристални късчета капандура, а всички нормални възприятия го напускат…

Примигна, но болката в гърдите му беше все така силна, притискаше сърцето му с огромна мощ.

— Пусни Кати на пода — обади се с неестествено спокоен глас Шика. — Нека бяга, това е единственият й шанс за спасение.

Паркър ридаеше като луд, но все пак чу думите й и им се подчини. Фланелката на гърдите му беше прогоряла на няколко места, от тялото му се издигаше дим. Дланите му бяха почернели от човешки сажди. Той не усещаше нищо, очите му бяха вперени в телцето на дъщеря му, което се гърчеше върху камъните, а синкавите пламъци я поглъщаха…

Улф изведнъж усети някакво раздвоение, пред погледа му изплува неясен мираж. Във въздуха се появи хладно течение, за миг му се стори, че някаква черна сянка пресича пространството, което го дели от Шика. Имаше усещането, че на крачка от него диша невидим звяр, болката в гърдите му изведнъж се стопи. Обърна се, чувстваше, че ще види нещо познато…

Вероятно светлината в колибата си направи шега, но в един миг беше готов да се закълне, че очите на Шика променят цвета си, а от ирисите им излитат блестящи яркозелени полукръгове. Неволно примигна и се втренчи в японката, но очите й вече бяха черни и сякаш бездънни. Паркър остро пое въздух в дробовете си и Улф отново се извърна към проснатото на паважа дете. Пламъците бяха изчезнали, Паркър се беше отпуснал до неподвижното телце и нежно го прегръщаше.

Улф излетя навън, стиснал с две ръце служебния си револвер.

— Улф!

Ужасът в гласа на Шика го накара да потръпне, но той не спря. Гледката на обхванатото от пламъци момиченце продължаваше да бъде пред очите му, ясно виждаше как кожата се гърчи и свива, как кръвта тече гъста като желе… Не, този кошмар наистина беше непоносим, не искаше да живее с него до края на дните си!

Мракът се гърчеше в периферното му зрение като змиорка сред коралови рифове. Разблъска тълпата зяпачи и хукна успоредно на естакадата, върху която, високо над главата му, ръмжаха безброй автомобили. Полетя сред паянтови колиби, отвратително вонящи огньове, разпалени в боклукчийски кофи, прескачаше оголени кабели и зеещи шахти на градската канализация, край които се мотаеха полудиви песове с вълчи очи.

Когато най-сетне напусна града на обречените, под краката му мазно проблеснаха камъните на паважа — потъмнели и огладени след двеста години интензивна употреба. Беше се озовал сред множество стари складове, замрели в очакване на булдозерите, които щяха да ги превърнат отново в праха, от който ги бяха създали.

Една врата тихо проскърцваше на вятъра. Малка, очукана, с току-що разбит катинар. Улф започна да се промъква към нея с безкрайно внимание, използвайки за прикритие дебелите метални подпори на естакадата. Направи светкавична преценка на състоянието си и го намери задоволително: левият крак леко го наболяваше, но не беше прекалено задъхан. Дотук добре…

Стигна вратичката и рязко я дръпна. Мрачният полумрак на зимния ден отстъпи пред червеникав здрач. Посрещна го миризма на плъхове, ръжда и изсушена риба миризма, стара колкото света…

Знаеше, че сега трябва да бъде изключително предпазлив. Някъде в мрака дебнеше сила, която беше в състояние да го унищожи. Тя вече на два пъти го беше притискала с железния си юмрук, но в крайна сметка му прощаваше. Защо? Пред очите му се появи тялото на Кати, обхванато от синкави пламъци, душата му отново потръпна от ужас.

Тази сила може да се усети като сянка. Може дори да се види с крайчеца на окото, беше казала Шика. Заредена е с огромна енергия и възможностите й са безгранични. Може да се превърне в невидим юмрук. Може да мести неодушевени предмети, може да причинява болка, дори смърт…

Отново потръпна. Дълбоко в себе си знаеше, че сянката, чието присъствие усети в колибата на Паркър, е същата, с която се беше сблъскал на покрива на Аманда… Беше просто хлад във въздуха леко, едва доловимо черно течение… Което, макар и невидимо, дишаше в пространството около него.

Остана неподвижен, докато очите му свикнат с вътрешността на помещението, после бавно започна да се оглежда. Намираше се в нещо като канцелария — тясна и безкрайно занемарена. Отвори остъклената врата в дъното и пристъпи в склада. Беше огромен и мръсен, с клетки за отпадъци в дъното. Високо горе, почти под покрива, имаше редица малки прозорчета, от които струеше сивкава светлина. На няколко метра под тях бяха поставени голи крушки, които хвърляха под себе си червеникави кръгове, подобни на локви кръв.

Вляво мътно проблясваха перилата на желязна стълба, която водеше към тясно мостче, опасващо цялата огромна сграда във височина. Улф пое по нея, сигурен, че отвисоко ще има по-добра видимост.

Вземаше стъпалата по три наведнъж. Кожата около раната на крака му се опъваше, но той не изпитваше абсолютно никаква болка. На практика дори беше доволен от раздвижването на мускулатурата си. Стигна най-горното стъпало и усети как адреналинът в кръвта му рязко се покачва. Беше вдигнал прекалено силен шум, затова сега се спря, събу обувките си и ги натика в джобовете на якето. Продължи безшумно напред. Единственият въпрос, който го вълнуваше в момента, беше дали Сума и евентуалните му помощници могат да усетят присъствието му в непрогледния мрак.

В средата на мостчето легна по корем и внимателно огледа склада. В далечния край нещо помръдна, той скочи на крака и се понесе към стълбичката, с която мостчето завършваше на няколко метра от него.

Спусна се по нея и спря да се огледа. Беше се озовал сред многобройни клетки с решетъчни стени, които почти без изключение бяха пълни. В тях се въргаляха метални сандъци, дървени каси и торби цимент, докато основното помещение беше съвсем празно. Забеляза някакво движение в третата клетка и се насочи натам. Внимателно отвори решетъчната врата, очите му пробягаха по току-що разбития катинар, чиито челюсти мазно проблясваха на червеникавата светлина. И тук, както в останалите клетки, беше задръстено от стоки. В средата беше оставена тясна пътечка, която позволяваше достъп до следващото помещение. Улф предпазливо пое по нея. Движеше се странично, с протегната напред дясна ръка, в която стискаше револвера си. От двете му страни се издигаха грамади от сандъци, високи и непристъпни като алпийски скали. По стените се виждаха оголени кабели, крушките хвърляха слаба и разсеяна светлина, която не помагаше на никого.

Стигна до третата клетка и внимателно побутна решетъчната врата. Краката си местеше с безкрайно внимание, тъй като бетонният под криеше най-различни изненади. За момент вдигна глава и видя слънцето. Светеше някак разсеяно и отдалеч, сякаш го наблюдаваше изпод водата… Намираше се в средата на тясната пътечка, когато една огромна пирамида от ПВЦ-тръби се раздвижи и сякаш с нежелание тръгна към него. Въздухът се изпълни със скърцане и стържене, Улф изпита чувството, че мрачни духове се будят от вековния си сън…

Понечи да се втурне напред, но тръбите, помръдващи като пипалата на Медуза, вече бяха изпълнили пространството пред краката му. Обърна се с намерението да се върне обратно, но втора купчина тръби с грохот пресече пътя му, принуждавайки го да отскочи до купчина торби с цимент и да се притисне в тях. Сграбчи няколко и ги хвърли настрана, опитвайки се да направи малка ниша за тялото си. Напъха се вътре и остана напълно неподвижен. Усети ускореното си дишане и напрегнатия ритъм на сърцето си, стана му горещо. Тръбите обаче го намериха и тук, трупаха се една върху друга и заплашваха да го смажат. Огледа се за нещо, с което би могъл да попречи на движението им, но не забеляза нищо подходящо за целта.

От лавината втвърдена пластмаса изскочи къса, подобна на оръдие тръба и рязко го удари в рамото. Той отскочи назад, ръцете му панически грабваха тежките чували и ги хвърляха напред. Това имаше известен ефект и тръбите забавиха своето настъпление. Но той знаеше, че скоро ще опре гръб в мрежестата стена на клетката и отстъплението му ще свърши…

В тясното пространство не можеше да използва дори револвера си. Беше принуден да го прибере обратно в кобура, прикрепен към колана на гърба му, а след това да използва двете си ръце, за да отмества чувалите по пътя си към стената.

Най-накрая стигна до нея. Мрежата беше гъста, промушването между железните пръчки беше немислимо. Обърна се и видя, че втората купчина тръби се приближава с неумолима бързина и заплашва да го прикове към решетката завинаги. Спря на сантиметри от лицето му. Улф вдигна ръце и направи опит да отмести тръбите най-отгоре, но те се оказаха безнадеждно преплетени.

После усети топлината. Отначало беше далечна и дори приятна, като от тлееща жарава… Но в следващия миг пред очите му лумна ярък огън, сякаш някой беше отворил вратичката на огромна пещ. Вдигна глава и с ужас видя как тръбата над него започва да се топи. Пресвети Боже, помисли си той. Сума е решил да ме овъгли като Кати и Аркильо!

До слуха му достигна рязко пропукване, после от тръбите в краката му лумнаха пламъци. Огънят бързо се разпространяваше, след броени секунди около тялото му бушуваше истински пожар. Пипалата на Медуза оживяха, сред пламъците смътно се очертаваше черна сянка… Това трябва да е Сума, привел в действие огромната си психическа енергия…

Едва сега Улф разбра, че Шика му беше казала истината за „Черният кинжал“. Естествено това нямаше да му помогне, тъй като само след броени секунди ще се превърне в неузнаваем труп…

Лишен от възможността да се движи, той започна да се концентрира. Може би, сигурен в победата си, Сума най-сетне ще престане да му се изплъзва. Чувстваше потрепването на въздуха, раздвижен от концентричните кръгове на психическата му енергия. Той беше там, някъде в средата, откъдето изпращаше отровата си… Улф възседна тези кръгове и усети как тласъците на собствената му психика го доближават до врага…

Пожарът бушуваше с пълна сила, тръбите изпускаха гъсти облаци мазен дим, които започнаха да се напластяват в дробовете му. Имаше всички шансове да умре от задушаване, още преди да е изгорял жив…

Концентрира душевните си сили до крайност, в кадифения мрак бавно се очерта червеникаво сияние. Вече беше сигурен, че е засякъл местоположението на Сума. Плъзна ръка зад гърба си и измъкна револвера. Поколеба се за миг, тъй като не беше сигурен дали куршумът няма да рикошира в някоя от тръбите и да пръсне собствената му глава. Беше убеден, че знае точното място на Сума, но без оръжие не можеше да стори нищо.

Дишаше на пресекулки, от тялото му се лееше пот. Горещият въздух изгаряше вътрешността на устата му, от очите му рукнаха сълзи. Огънят лакомо поглъщаше кислорода от въздуха, концентрацията на въглероден двуокис бързо нарастваше и скоро щеше да го задуши. В дробовете му проникна лютив дим, той неволно се закашля.

Затъкна револвера в колана и размаха ръце. Пръстите му напипаха електрическите кабели, прикрепени към желязната мрежа. Обърна гръб на огъня, стисна кабелите с две ръце и рязко ги дръпна. Успял да ги откъсне от стената, Улф ги прегъна на две и натика далечния им край в огъня. Изолационната обвивка бързо се стопи и пред очите му проблеснаха голи жици. Той продължи започнатото — все повече метри оголен кабел потъваха в димящите пред краката му тръби. Огънят бързо го приближаваше, скоро беше принуден да се притисне до желязната мрежа и да спусне ръкавите на якето си.

Концентрирай се, заповяда си той. Не позволявай на червеникавата сянка да изчезне! Продължавай да следиш психическите вълни, насочван оголените жици натам! Да, ето така! Още малко… Мракът го обливаше в лепкавите си вълци, дишаше около него, размахваше черните си криле… Изведнъж почувства присъствието на врага. Не със сетивата си, а с върха на оголената жица, потрепващ от тласъците на невероятна енергия… Сега Тласна кабела напред с цялата сила на мускулите си. Там, в центъра на непрогледния мрак, събрал се като петно от мастило в бистри кладенчови води… От купчината ПВЦ-тръби изригна вулкан от искри, в главата му отекна пронизителен писък, обля го могъща, примитивна в своята сила светкавица на ярост, тялото му бурно се разтърси, сякаш сам беше докоснал оголените краища на жицата…

В следващия миг освободи съзнанието си от огромното психическо напрежение и усети как пламъците започват да изчезват. Топлината беше задействала автоматичната противопожарна система и от покрива на склада се посипаха гъсти струи вода.

Улф протегна ръце и с лекота отмести тръбите пред себе си. Освободени от тежестта на психическата енергия на Сума, те отново се превърнаха в това, което си бяха на практика: леки и кухи цилиндри от изкуствен материал. Водата продължаваше да се лее върху него, влизаше в очите и врата му, превръщаше задушливия дим в обикновена, лепкава кал…

Най-сетне успя да си пробие път сред грамадата от тръби и хукна към насрещната стена. Очакваше да намери тялото на Сума сгърчено върху бетонния под, но не откри нищо.

Всъщност не съвсем…

Наведе се и вдигна от пода някакъв предмет, наподобяващ малък нож. Избърса острието в панталона си и то блесна в дланта му, покрито със ситни капчици вода. Пусна го в джоба си, обу си обувките и пое към зеещата входна врата.

Отвън спря и прочисти дробовете си. Зави му се свят, тялото му неволно се прегъна. Дишай, заповяда си той. Дишай! Господи, този път наистина се отървах на косъм…

Изправи се и направи няколко несигурни крачки към ръждивите подпори на близкия пристан. Облиза устни и усети солено-горчивия вкус на собствената си пот…

Младият Улф облизва потта от устните си… Той не спи, макар че прочистеното му съзнание настоява за противното…

Той гледа през процепа на вигвама, издигнат от Белия лък… Вижда профила на дядо си, вижда стълбичката над главата му, която сам беше направил от жилави клонки, завързани с изсушени черва… Вижда и стрелите, направени от ръцете на Белия лък, вижда майка си, коленичила до постелята… Тя е хванала ръката му и говори нещо, а може би пее религиозни псалми…

Зад гърба му леко шумят гостите. Слънцето е кацнало на ръба на хоризонта, няма вятър, сухата трева не помръдва… Небето над главата му е теменуженосиньо, взирането в безкрайните дълбини докарва сълзи в очите му… После във вигвама проблясва прощалният кървавочервен слънчев лъч, кожата на Белия лък е толкова тъмна и загрубяла, колкото е била и в годините на младостта му…

Слънцето се скрива зад далечните планински върхове, светлината вече не е кървавочервена, а бледозелена и болезнено прозрачна. Лицето на Белия лък отново става восъчнобяло. Улф започва да трепери, струва му се, че улавя тихия звън на тетивата, освободила стрелата си…

Идва ред на непонятното, на това, което съзнанието на Улф отказва да приеме. На присъствието на смъртта, което му е до болка познато, което наподобява дълбока несвяст… Всичко замира. Птиците престават да чуруликат, щурците не пеят, насекомите не жужат… А мракът отказва да се спусне над притихналата земя…

В този миг няма движение. Единственото нещо, което помръдва, е духът на Улф, покорно напускащ, тялото му в подчинение на незнайна сила… Той лети. Лети по начина, за който е разказвала майка му, носи се в метафизичния свят на шаманите, най-велик сред които е бил собственият му дядо…

Във вътрешността на вигвама не помръдва нищо. Вижда майка си затаила дъх, със спряло сърце. Мигът между двата удара на този най-съвършен орган сякаш чезне в безкрайността. Вижда в какво ще се превърне дядо му — оголен скелет, над който се полюшва грозно озъбеният му череп… Разбира, че дядо му вече е мъртъв… Толкова е изплашен, че за миг има чувството, че и той ще умре… Иска да се обърне и да побегне, но не може… Прилича на муха, попаднала в лепкава паяжина. Чувства се обречен да остане цял живот сред непознатите, застинали брегове…

После в главата му отеква гласът на Белия лък, той „чува“ думите му. Взема в ръце великолепния лък, слага последната стрела на тетивата му, насочва я към отвора в покрива на вигвама.

Опъва лъка с цялата си сила и в същия миг вижда дядо си — млад и жизнен, да изкачва въжената стълбица. Не го поглежда, цялото му внимание е насочено към изкачването, защото стъпалата са направени от остри стрели…

Най-сетне достига върха и вдига ръка. Улф пуска тетивата. Стрелата се понася към теменуженото небе. Белия лък я изчаква да се изравни с него, хваща се за долния й край и изчезва заедно с нея.

Улф раздвижва крака и застава точно под дупката. Вижда как дядо му стремително се смалява в небесната шир, точно като сокола от приказката. Издига се все по-високо и по-високо, най-накрая изчезва…

В същия миг изчезва и големият ловджийски лък. В главата на Улф отеква гласът на дядо му:

Тясна е пътеката към живота, опасни са мостовете по нея. Малцина са онези, които могат да я преодолеят.

— Улф?

Той примигна и вдигна глава към загриженото лице на Шика.

— Добре ли си?

Учуди се на въпроса й, после изведнъж си даде сметка, че трепери, а по бузите му се търкалят сълзи… Отново си спомни за Белия лък, за огромното му желание да предаде на внука си всичко, което знае, да го накара да поеме по трудните метафизични пътеки на собственото си съществувание… Видя сбръчканото му лице, украсено с две огромни блестящи очи, отново чу думите му: Ти успя да осъществиш това пътуване не благодарение на моята помощ, а на това, което се крие в душата ти… Трябва да го опознаеш, Улф… Един ден ще ти потрябва… Оказа се, че старият шаман е знаел какво ще му се случи, беше надникнал в бъдещето… А Улф наистина беше опознал това, което се крие в душата му… Но тогава все още беше твърде млад, за да го приеме, твърде уплашен от безграничната му мощ… Имаше чувството, че е заспал непробудно в деня, в който умря дядо му…

— Глупаво беше да преследваш Сума — поклати глава Шика. — Без моята помощ той лесно би могъл да те убие…

Улф я гледаше така, сякаш не беше чул нито дума. Тръпките напуснаха тялото му без следа, имаше чувството, че се пробужда от тежък кошмар.

Стана и почувства как се раздвижва кръвта му. Почувства и още нещо, много по-силно и величествено…

— Разбирам — тихо промълви той.

— Какво разбираш?

— Разбирам защо си тук, защо иска да ме унищожи „Черният кинжал“… Разбирам всичко.