Черният корсар

XXIVПАТИЛАТА НА КАРМО

На около четиридесет крачки от двамата ловци листата леко се размърдаха и те побързаха да се скрият зад един дебел ствол. Тук-там клоните изпукаха, сякаш животното се двоумеше кой път да хване. Изведнъж обаче Кармо видя храсталака пред него да се разтваря и да се появява някакво животно, дълго половин метър, с черно-червеникава козина, къси крака и космата опашка. Кармо не знаеше що за екземпляр бе това, нито дали месото му е ядивно, но понеже бе точно пред него, прицели се и гръмна. Животното падна, но веднага стана и бързо изчезна в гъсталака, което говореше, че не е тежко ранено.

— Акулите да ме погълнат! — изруга Кармо. — Не го улучих, но не ми се вярва да стигне далеч.

Втурна се напред без да губи секунда, с надежда да догони жертвата си, без да обръща внимание на каталонеца, който му викаше:

— Пази си носа!

Животното тичаше с всички сили, вероятно да стигне до хралупата си, но Кармо не бе по-малко бърз и го следваше отблизо.

— Ах, негоднико — крещеше, — и в миша дупка да се скриеш, пак ще те напипам.

Нещастното животно не спираше, но явно губеше сили. От петната кръв, които оставаха след него по тревата ставаше ясно, че куршумът на флибустиера го е засегнал. Полека-лека забави хода си и накрая спря до дънера на едно дърво. Смятайки, че вече е в ръцете му, Кармо скочи отгоре му. Неочаквано, обаче, бе залят от такава ужасна смрад, че падна възнак, сякаш бе задушен на място.

— По дяволите! Дано да пукне тая гад! — викна, после почна да киха безспирно и не можа да продължи клетвите си.

Каталонецът дотича да му помогне, но стигнал на десетина метра от него спря и запуши с пръсти носа си.

— Карамба! — викна. — Казах ли ти, кабалеро, да не бързаш? Ето, сега сте парфюмиран за цяла седмица. Нямам сили да стигна до вас.

— Без шеги, приятелю. Да не съм чумав? — рече Кармо — По-добре ми кажи защо ми се гади, сякаш ме е хванала морската болест? Ох, ще умра?

— Бягайте от тук веднага, махнете се от тази ужасна миризма, полепнала по храстите.

Кармо се надигна с мъка и тръгна към каталонеца, но Последният бързо се отдръпна.

— Дявол да го вземе! Страх ли те е? Как ще се върна при другите? Всички ще избягат от мен, дори комендантът.

— Трябва да се оставиш да те опуша — рече каталонецът, който с мъка сдържаше смеха си.

— Да ме опушиш? Като херинга?

— Точно така, кабалеро.

— Я ми обясни, приятелю, как се случи всичко това? Това животно ли изпусна онази отвратителна миризма на гнил чесън, от която в стомаха ми се повдига?

— Това животно се нарича скунс и е едно от най-отвратителните вонящи животни. На смрадта му не издържат дори и кучетата. Миризмата си изпуска от едни жлези, които се намират под опашката му. Опръска ли те течността?

— Не, защото беше надалеч.

— Бил си късметлия. Ако само една капка бе попаднала върху дрехите ти, трябваше да продължиш пътя си гол като Адам. Затова сега ще те окадя.

— По дяволите всички скунсове! Как ще се явя пред нашите приятели? Те ни чакат с дивеч, а аз им влача таи адска смрад…

Испанецът не можа да му отговори, понеже се задавяше от смях.

Край бивака срещнаха Ван Щилер, който бе тръгнал да ги посрещне; смяташе, че мъкнат едър дивеч. Като подуши миризмата, която Кармо изпускаше, побегна назад и запуши носа си.

— Ето, сега всички ще ме избягват, сякаш съм болен от холера — изстена Кармо. — Иде ми да се хвърля в тресавището.

— Не мърдай и чакай докато се върна — рече каталонецът.

Кармо кимна примирително с глава и седна натъжен под едно дърво.

След като осведоми Корсара за комичното приключение, каталонецът влезе в гората заедно с Мокои набра някакви треви, наподобяващи сухите пиперови клонки, и ги постави на двадесет крачки от Кармо, след което ги подпали.

— Стой на пушека, да те окади от всички страни — рече той на Кармо, засмя се и побягна. — Ще те чакаме за обяд.

Примирен, Кармо се изложи на гъстия дим, решен да не мърда, докато ужасната смрад изчезне от него. Горящите съчки изпускаха лютива миризма, от която нещастният флибустиер плачеше като дете.

Половин час по-късно, усещайки едва предишната миризма по себе си, Кармо реши да се отдръпне от огъня и да тръгне към бивака, където другарите му бяха заети да си поделят една голяма костенурка, уловена от тях край саваната.

— Разрешете да се присъединя — рече той някак си свенливо.

— Сядай — отвърна му Корсарът. — Предполагам, че занапред ще стоиш по-далеч от подобен „дивеч“.

— Обещавам ви, коменданте. По-скоро бих се хванал с ягуарите и когуарите, отколкото с тази леш.

— Поне навътре ли бяхте в гората, когато стреляхте?

— Надявам се, че гърмежите не са били чути надалеч — отвърна каталонецът.

— Няма да ми е приятно, ако бегълците заподозрат, че някой ги преследва.

— Аз пък мисля, че те са напълно сигурни в това, капитане.

— От какво заключаваш?

— От бързия им ход. По този час вече трябваше да сме ги настигнали.

— Може би има и друга причина, която кара Ван Гулд да бърза.

— И коя е тя, синьор?

— Страхът, че Олонеца ще връхлети над Гибралтар.

— Ако това трябва да се случи, аз няма никога да се сражавам срещу сънародниците си, синьор — рече каталонецът с развълнуван глас. Що се отнася до Ван Гулд фламандеца, готов съм да ви помогна, но нищо повече. Предпочитам да ме обесите.

— Похвална е привързаността ти към отечеството — отвърна му Черният Корсар. — Щом настигнем Ван Гулд, ще те пусна да идеш и защитаваш Гибралтар, ако пожелаеш.

— Благодаря, кабалеро. Дотогава ще бъда на ваше разположение.

— Тогава да тръгваме, за да го настигнем наистина.

Събраха оръжието си и малкото запаси храна, с която още разполагаха, и поеха отново покрай саваната.

Горещината бе голяма, още повече по тия места няма сенки, но флибустиерите, навикнали на високите температури на Мексиканския залив и Карибско море, не страдаха много. И все пак от тях се стичаше обилна пот и ризите им, мокри, лепнеха по гърбовете. На всичкото отгоре падащите косо слънчеви лъчи се отразяваха като от огледало от водите на мочурливата савана и заслепяваха болезнено очите на хората, и без това задъхани от опасните миазми, които се издигаха над блатната повърхност под формата на облак миазми, които можеха да причинят ужасната блатна треска: За щастие, към четири часа следобед зърнаха отсрещния бряг на саваната, който се врязваше в джунглата като гърло на бутилка. Флибустиерите и каталонецът, които вървяха бързо, макар да бяха капнали от умора, се готвеха да свият към джунглата, когато негърът, който идваше последен им показа нещо червено да се поклаща върху един от родните ръкави на блатото.

— Прилича ми на птица — рече Кармо.

— А мен повече на испанска шапка — отвърна каталонецът. — Не виждате ли, че има и перчем от черни пера?

— Кой може да го е хвърлил в блатото?

— Мисля, че е нещо по-лошо, синьор — рече каталонецът. — Може би тази шапка е на някой нещастник, който е погълнат от тинята.

— Да идем да видим.

Отклониха се от пътя си и се насочиха към въпросното място, където установиха, че това наистина е копринена испанска барета на червени и жълти ивици, украсена с пера. Стоеше на дъното на една вдлъбнатина в тинята, от която се показваха върховете на нещо като колчета, но цветът им накара флибустиерите да потръпнат.

— Пръсти на човешка ръка! — възкликнаха Кармо и Ван Щилер.

— Казах ли ви, кабалеро, че под тази барета се крие човешки труп — рече каталонецът с покрусен тон.

— Кой може да е този нещастник, погълнат от тресавището? — попита Корсарът.

— Някой войник от охраната на губернатора — отвърна каталонецът. — Май че съм виждал тази барета върху главата на Хуан Бареро.

— Значи Ван Гулд е минал от тук… каква ужасна смърт.

— Най-ужасната, синьор. Да те погълне тази лепкава и воняща тиня ми се струва най-мъчителната смърт.

Канеше се да подкани другарите си да продължат пътя си, когато един проточен писък със странни извивки, дошъл откъм най-гъстата част на джунглата, го спря.

— Какво е това? — попита той каталонеца.

— Не бих могъл да кажа — отвърна оня и хвърли неспокоен поглед към гигантските дървета.

— Да не е птица, която пее по този начин?

— Никога не съм чувал този писък, синьор.

— А ти, Моко? — попита го Корсарът.

— Нито аз, капитане.

— Да не е някакъв сигнал?

— Страхувам се, че е така — отговори каталонецът.

— От твоите съотечественици?

— Хм… — изсумтя колебливо испанецът. — Страхувам се, че скоро ще имаме работа с индианците.

— Индианци, изпратени от губернатора срещу нас? — попита Корсарът и сбърчи вежди. — Тогава сигурно знае, че го преследваме.

— Вероятно.

— Ако са индианци, надявам се лесно да ги прогоним.

— Няма да е така лесно, дори по-лесно щеше да е, ако имахме работа с бели. Засадите на индианците са крайно опасни.

— Ще се постараем да не ни изненадат. Заредете пушките си и не щадете барута. Губернаторът вече знае, че сме по петите му, така че не е толкова важно ако чуе гърмежите ни.

— Хайде да идем да видим индианците на тази страна — каза Кармо. — Мисля, че нито са по-хубави, нито по-грозни от другите.

— Пазете се от тях, кабалеро — рече каталонецът. — Червените хора на Венецуела са човекоядци и ще са много доволни да ви сложат на шиша.

— Добре се наредихме! — обади се Кармо. — Ван Щилер, приятелю, готви се да защитаваме собствените си котлети.