Черният корсар

XXVЧОВЕКОЯДЦИТЕ ОТ ДЕВСТВЕНИЯ ЛЕС

Навлязоха в джунглата с милиони палмови дървета. Наоколо им се извисяваха, редом с палмите, дърветата свещници, наречени така поради странното разположение на клоните им, дървото кари, вид палма с бодливо стебло, покрай което човек мъчно можеше да се провре, следваха други палми, безкрайно високи и с листа като ветрило, наречени мирити, както и дебели, яки лиани, на които тук казваха сипо и индианците използуваха за строеж на колибите си.

Страхувайки се от неприятни изненади, те напредваха крайно предпазливо и се взираха в гъсталака, където индианците биха могли да се крият. Писъкът повече не се повтори, но всичко подсказваше, че от тук бяха минали хора. Птиците бяха изчезнали, както и маймуните, безсъмнено изплашени от своите вечни неприятели индианците, които са много лакоми за тяхното месо.

Тук-там виждаха пречупени клони, размърдани листа, отсечени наскоро лиани, от които продължаваха да сълзят капки мъзга.

Движеха се предпазливо от два часа, стараейки се да поддържат посоката си на юг, когато на известно разстояние се чуха ония извивки на гласа, които напомнят бамбуковите свирки на индианците.

С един жест, Корсарът спря движението на колоната.

— Това е някакъв сигнал, нали? — попита той каталонеца.

— Да, синьор — отвърна оня. — Тук вече не можем да се излъжем, изглежда индианците са наблизо.

— Какво ме съветваш? Да чакаме да се покажат или да продължим пътя си?

— Ако ни видят да спираме, могат да помислят, че ни е страх. Нека продължим, синьор, а първите, които ни се изпречат, ще повалим.

Извивките на свирката се чуха по-наблизо. Изглежда излизаха от гъста купчина палми кари — дървета, които представляваха непреодолимо препятствие с острите шипове на стволовете си.

— Ван Щилер, опитай се да заставиш този тайнствен свирач да замлъкне — рече Корсарът.

Морякът, който доста години бе буканиер и стреляше отлично, насочи пушката си към гъсталака и се опитваше да открие мястото, където листите се размърдват. Последва оглушителен гръм, съпроводен от остър вик, който се смеси със смеха на невидимите индианци.

— По дяволите! — възкликна Кармо. — Не улучи.

— Гръм и мълния! — викна Ван Щилер гневно. — Ако беше попаднал на мушката ми, нямаше да му е до смях.

— Няма значение — рече Корсарът, — сега знаят, че сме въоръжени и ще бъдат по-предпазливи. Напред, морски вълци.

Джунглата бе станала мрачна и дива. Под гъстия свод от зеленина, който не пропускаше ни един слънчев лъч, флибустиерите се намериха сред хаос от дървета и гигантски листа, чудовищно преплетени лиани и корени. Под тези тропически колоси тегнеше влага и горещина, като в парник, от което смелите моряци бяха плувнали в пот. С пръст на спусъка, наострени уши и очи нащрек, групата предпазливо напредваше в плътна индианска нишка.

След тези два сигнала, никакъв звук не наруши дълбоката тишина на леса, но Корсарът и другарите му чувствуваха, че врагът, който така грижливо се спотайваше, не е далеч.

Бяха стигнали до едно трудно проходимо и мрачно място, когато изведнъж видяха каталонецът да се навежда рязко и бързо да се отмества зад едно дърво. Във въздуха се чу леко свистене, после на един клон, който се намираше на човешки бой, се заби стрела.

— Внимавайте! — викна испанецът.

Кармо, който беше зад него, изтрещя с аркебуза си. Боботенето още не бе затихнало, когато от гъсталака долетя проточен вик на болка.

— Ура! Ударих го! — викна Кармо.

— Пазете се! — викна в същия момент каталонецът.

Четири-пет стрели дълги около метър просвириха между флибустиерите, които мигновено залегнаха.

— Там, в оня храсталак! — викна Кармо.

Ван Щилер, негърът и каталонецът стреляха едновременно, но никакъв друг вик не се чу. До тях достигна само силно пращене на клони и шумолене на сухи листа, после всякакъв шум престана.

— Изглежда това им стига — обади се Ван Щилер.

— Тихо, стойте зад дърветата — рече каталонецът. Чувам от дясната ни страна шумолене на листа.

— Значи ни обграждат.

— Страхувам се, че да, синьор.

— Ако Ван Гулд смята, че индианците могат да ни спрат, много се лъже. Ще продължим каквито и опасности да срещнем.

— Да не напускаме прикритието си зад тези дървета, синьор. Може би стрелите на карибите са отровни.

— Но тук не можем да останем вечно.

— Нито да се изложим на стрелите им.

— Господарю — рече в този момент Моко, — искате ли да претърся храсталака?

— Не, би се изложил на явна смърт.

— Тихо, коменданте, чуйте! — рече Кармо.

Няколко ноти, издадени от същата свирка долетяха от най-гъстата част на гората. Звуците бяха тъжни и монотонни, но се чуваха от голямо разстояние.

— Какво ли означават? — попита Корсарът, който почваше да губи търпение. — Дали е сигнал за сбор или за атака?

— Коменданте, мога ли да дам един съвет? — рече Кармо.

— Говори.

— Да запалим гората и тия проклети индианци веднага ще се покажат.

— Но ще изгорим живи и ние. Кой ще загаси след това огъня?

— Да продължим, стреляйки надясно и наляво — подсказа Ван Щилер.

— Струва ми се, че идеята ти е добра — отвърна Корсарът. — Ще вървим напред начело с музиката. Хайде, стрелба от двата фланга, юнаци, и оставете на мен да отварям път.

Корсарът застана начело със сабя в дясната ръка и пистолет в лявата, а след него, по двама — флибустиерите, каталонецът и Моко.

Щом напуснаха прикритието зад дърветата, Кармо и Моко изпразниха пушките си — единият вляво, другият вдясно, после, след кратък интервал — каталонецът и Ван Щилер. Заредиха оръжията и подновиха стрелбата, без да щадят мунициите, а Корсарът през това време им отваряше пътя, като сечеше лианите и листата, без да изпуска пистолета си, готов да порази първия появил се индианец.

Този бесен трясък изглежда произведе желания ефект сред индианците, тъй като никой не посмя да се покаже. Някоя стрела все пак префуча покрай отряда, без да засегне никого.

Вече смятаха, че са убегнали засадата, когато едно огромно дърво се сгромоляса с трясък пред тях и им препречи пътя.

— Гръм и мълния! — възкликна Ван Щилер, който за малко не остана под дървото. — Ако беше паднало половин секунда по-късно, щеше всички ни да направи на каша.

Не бяха свършили да говорят, когато чуха да се надигат бесни крясъци, после няколко стрели просвириха и се забиха дълбоко в околните дървета.

Корсарът и хората му бързо залегнаха зад падналото дърво, което в известен смисъл можеше да им послужи за окоп.

— Да се надяваме, че този път ще се покажат — рече Кармо. — Още не съм имал удоволствието да зърна муцуната на някой от тия индианци.

— Разпръснете се — каза Корсарът. — Ако ни видят в куп, ще насочат към нас градушка от стрели.

Докато се раздалечаваха един от друг, отново чуха индианската свирка, но този път наблизо.

— Приближават — каза Ван Щилер.

— Бъдете готови да ги посрещнете със залп — заповяда Корсарът.

— Чакайте, синьор — рече каталонецът, който от няколко мига слушаше внимателно тъжните звуци на индианските свирки. — Това не е сигнал за бой. — Беше се надигнал и гледаше от другата страна на дървото.

— Парламентьор! Карамба! — възкликна Корсарът.

— Магьосникът на племето, синьор. Идва към нас — рече каталонецът.

Флибустиерите бързо се надигнаха иззад дървото, но държаха пушките си насочени, защото не се доверяваха на човекоядците.

Един индианец бе излязъл от гъсталака и приближаваше към тях, следван от двама свирачи.

Изглеждаше възрастен мъж, среден на ръст, каквито са; почти всички индианци на Венецуела, с широки рамене, силни мускули и жълто-червеникав цвят на кожата, който изглеждаше по-тъмен поради обичая у тия племена да мажат кожата си с помада от рибено или кокосово масло, примесено със стрити билки, която смес ги предпазва от ужасните ухапвания на комарите. Кръглото му и открито лице, по-скоро тъжно, отколкото свирепо, бе голобрадо, понеже тия племена скубят брадите си, но косата на главата му беше дълга и черна като въглен.

Като магьосник на племето, освен къса поличка от син памучен плат, носеше отгоре си цял товар от украшения; огърлици от мидички, пръстени от грижливо дълбани кости на риба, гривни, от които висеха нокти и зъби на ягуар, човки на папагал, парчета планински кристали и какви ли не други дрънкулки. На главата си бе забучил разноцветни птичи пера, а през ноздрите на носа му бе провряна изгладена кост от риба, дълга три-четири палеца. Другите двама, които вървяха след него, също носеха поличкн и украшения, но в по-малко количество, за сметка на което бяха въоръжени с лъкове от желязно дърво, колчан със стрели с кокален връх, дълъг боздуган с дръжка, нарисувана на шахматни, пъстри фигури.

Магьосникът приближи на петдесетина метра от дървото, даде знак на двамата свирачи да млъкнат, после с глух глас и на лош испански каза:

— Нека белите хора ме чуят!

— Белите хора те слушат — отвърна му каталонецът.

— Това е територия на араваките; кой е дал право на белите хора да навлизат в нашите гори?

— Нямаме никакво намерение да завладеем горите ви — отвърна каталонецът, — а просто да ги прекосим, за да стигнем до територията на белите хора, разположени на юг от залива на Маракаибо, без да влизаме във война с хората араваки, на които се обявяваме приятели.

— Приятелството на белите хора не е за араваките, защото вече беше злочесто за червените хора от брега. Тези джунгли са наши; върнете се на вашите земи или всички ви ще изядем.

— Дявол го взел!… — възкликна Кармо. — Казват да ни сложат на скарата, ако добре съм разбрал.

— Ние не принадлежим към онези бели хора, които са завладели брега и превърнали карибите в роби, а сме им врагове и прекосяваме тези гори, за да преследваме някои от тях — рече Корсарът, като излезе напред.

— Ти ли си вождът? — попита магьосникът.

— Да, на белите хора, които ме придружават.

— И преследваш други бели хора, така ли?

— Да, за да ги убия. Минаха ли от тук?

— Да, видяхме ги, но няма да стигнат далеч, защото ще ги изядем.

— Аз ще ти помогна да ги убиеш.

— Значи ги мразиш? — попита магьосникът.

— Те са мои врагове.

— Идете да ги убиете на брега щом искате, но не на територията на араваките. Бели хора, върнете се или ще ви обявим война.

— Казах ти, че не сме неприятели на червените хора. Ние не ще посегнем на племето ти, на вашите колиби и на нивите ви.

— Върнете се, бели хора — повтори магьосникът още по-настоятелно.

— Изслушай ме…

— Казах! Върнете се или ще водим война и ще ви изядем.

— Стига! Ще прекосим твоите гори без съгласието на племето ти.

— Ще ви попречим.

— Имаме оръжие, което бълва гръмове и светкавици.

— А ние имаме стрели.

— Имаме саби, които разсичат, и шпаги, които пробождат.

— А ние нашите боздугани, които смазват най-твърдия череп.

— Да не си съюзник на хората, които преследваме? — попита го Корсарът.

— Не, защото ще изядем и тях.

— Значи искаш война?

— Да, ако не се върнете.

— Морски вълци! — викна Корсарът и скочи от дървото със сабя в ръка — да покажем на тия индианци, че не ни страх. Напред!

Като видя насочените към него оръжия, магьосникът бежешком се скри в гората, следван от двамата свирачи.

Черният Корсар забрани на хората си да стрелят по него, а да не даде пръв повод за сражението, но напредваше безстрашно в джунглата, готов да приеме нападението на араваките. Сега той бе страшният флибустиер от Тортуга, който вече толкова пъти бе дал доказателство за Необикновената си смелост.

Скоро започна да профучава по някоя стрела измежду клоните. Ван Щилер и Кармо отвърнаха веднага с пушечни изстрели, макар и наслуки. Стреляйки наляво и надясно в промеждутък от минута, малкият отряд успя да прекоси най-гъстата част от джунглата и стигна до една поляна, в средата на която горските поточета бяха образували езерце.

Слънцето отиваше към залез, а друг индианец не бяха срещнали, нито до тях долетя нова стрела, затова Черният корсар даде нареждане да разположат лагера.

— Ако искат да ни нападнат, ще ги чакаме тук — рече на другарите си. — Поляната е достатъчно обширна, за да и забележим отдалеч.

— По-добро място от това едва ли бихме открили — каза испанецът. — Индианците са опасни в гъстата гора, ала не смеят да нападат на открити места, особено ако се оградим добре.

— Траншеи ли искаш да изкопаеш? — попита Кармо. — Такава работа ще ни отнеме много време.

— Достатъчна е една бариера от огън.

— Ще я прескочат. Не са ягуари или когуари, за да се уплашат от няколко главни.

— Ами тия тук? — рече каталонецът и показа шепа кръгли зърна. — Най-лютият пипер. Докато вървяхме, напълних джобовете си.

— Става за печено месо, макар да люти много на гърлото.

— Но става и за индианците.

— По кой начин.

— Ще го хвърлим в огъня. Ако искат да прекосят огнената бариера, очите им ще се подлютят и за няколко часа ще са като слепи.

— Ти си по-хитър и от дявола!

— На това са ме научили карибите, за да държат неприятелите си далеч; ще видите, че същият номер ще мине и с араваките. Хайде, да съберем дърва за огъня и да ги чакаме спокойно.