Черният орден

Епилог

Закъсняваше.

Слънцето се спускаше към хоризонта. Грей бързаше по зеленикавия мост от ковано желязо. Бароковата конструкция прехвърляше река Одра, ширнала се плоска и зелена, излъскана като огледало от лъчите на залязващото слънце.

Грей си погледна часовника. Рейчъл трябваше да кацне всеки момент. Уредили си бяха среща в кафенето срещу неговия хотел в старата част на града. Но преди това Грей трябваше да проследи една последна нишка, да проведе един последен разговор.

Два черни лебеда браздяха водите под моста. Няколко чайки се виеха в небето и отраженията им изписваха паралелни кръгове по водната повърхност. Миришеше на море и на люляците, които растяха по бреговете на реката. Започнал беше това пътуване при един мост в Копенхаген и ето че го приключваше на друг, в Полша.

Вдигна поглед към древния град от черни куполи, медни покриви и часовникови кули. Преди десетилетия Вроцлав се бе наричал Бреслау, укрепен град близо до границата между Германия и Полша. Големи части от града били изравнени със земята в края на Втората световна война, когато вермахтът отстъпвал пред Червената армия.

Идването на Грей тук беше свързано тъкмо с този период от историята на града.

Напред се издигаше Катедралният остров. Двете готически кули-близнаци на катедралата „Йоан Кръстител“, дала името на острова, грееха огнени в залеза. Но не в катедралата отиваше Грей. Десетки други по-малки църкви се бяха приютили на острова. Грей търсеше една от тях — само на крачки от моста.

Тръгна по каменните павета на улицата.

Църквата „Св.св. Петър и Павел“ клечеше скромно вляво от улицата, толкова невзрачна, че сякаш се криеше от поглед; задната й стена опираше в тухлената речна дига. Грей зърна малка врата, която свързваше каменистия бряг със задната стена на църковната ректория — жилищните помещения в двора на църквата.

Беше ли си играло тук едно особено дете?

Съвършено дете.

От наскоро разсекретени руски архиви Грей беше научил, че осиротялото момче е било отгледано в сиропиталището към църквата „Св.св. Петър и Павел“. В края на войната изоставени деца имало много, но Грей беше стеснил възможностите — бе пресял всички по възраст, пол и цвят на косата.

Последният от тези критерии — руса до бяло коса — се беше оказал решаващ.

Беше намерил и документи за претърсването на града, извършено от Червената армия, която беше опоскала околните планини за подземни оръжейни лаборатории на нацистите и беше намерила мината Венцеслас. За една бройка бяха изпуснали обергрупенфюрер Якоб Споренберг, дядото на Анна и Гюнтер, докато евакуирал Камбаната. Анна беше казала на Лиза, че именно в този град и в тази река Тола, дъщерята на Хуго, удавила бебето.

Но беше ли го удавила наистина?

Именно заради тази възможност Грей и още неколцина експерти от Сигма се бяха ровили в прашните архиви по следите на отдавна изстинала диря, сглобена от догадки и непотвърдена информация. А после беше дошло откритието… дневникът на един свещеник, същия, който ръководел тукашното сиропиталище и който разказваше в дневника си за невръстно момченце, което намерил измръзнало до мъртвата му майка. Майката била погребана в близкото гробище без име на надгробната плоча.

Но сиракът бе оцелял, бе израснал тук и бе постъпил в семинарията под наставничеството на същия свещеник, който го спасил. И бе приел името отец Пьотър.

Грей тръгна към ректорията. Беше се обадил предварително да уговори интервюто с шейсетгодишния свещеник: представи се за репортер, който пише книга за осиротелите по време на войната деца. Хвана желязната халка и потропа по неугледната дъсчена врата.

Откъм църквата се чуваше пеене — явно имаше служба.

Вратата се отвори.

Грей веднага позна човека, който го посрещна, позна гладкото старо лице и гъстата бяла коса с път по средата. Беше го виждал на стари снимки. Отец Пьотър беше облечен небрежно — дънки, черна риза и бялата якичка на професията си. Носеше и лека, закопчана до средата жилетка.

Говореше английски със силен акцент.

— Вие сте Нейтън Сойър, нали?

Грей не беше, разбира се, но кимна и изведнъж се почувства неудобно заради изречената пред свещеник лъжа. Но тази невинна измама беше необходима, колкото заради него, толкова и заради стария свещеник.

Изкашля се.

— Благодаря ви, че се съгласихте да поговорим.

— Няма проблем. Влезте. Добре сте дошли.

Отец Пьотър поведе Грей през коридора на ректорията към малка стая с напалена печка на въглища в единия ъгъл. Отгоре й къкреше чайник. Отецът покани Грей да седне. Грей благодари за поканата и извади бележник, в който си беше нахвърлил няколко въпроса.

Пьотър наля чай и се настани в старо кресло с износена тапицерия, отдавна приело формата на тялото му. На масичка до креслото имаше лампион, библия и няколко опърпани детективски романа.

— Дошли сте да питате за отец Варик — каза домакинът с мека добродушна усмивка. — Той беше голям човек.

Грей кимна.

— И за живота ви тук, в сиропиталището.

Пьотър сръбна от чая и даде знак на Грей да продължи.

Въпросите не бяха толкова важни, просто запълваха някои празноти. Грей вече знаеше почти всичко за живота на мъжа, който седеше насреща му. Вигор, вуйчото на Рейчъл, който оглавяваше ватиканското разузнаване, беше снабдил Сигма с пълно и подробно досие на католическия свещеник.

Включително с медицинския му картон.

Отец Пьотър беше водил скромен живот в лоното на църквата. Не се отличаваше с особени постижения извън грижите, които полагаше за паството си. Здравето му обаче беше за завиждане. Медицинският му картон беше почти празен. Счупена кост в младежките години, при падане. Като се изключеше това, рутинните медицински прегледи показваха човек в отлично здраве. Не беше едър като Гюнтер или неестествено атлетичен и бърз като Вааленбергови. Просто беше здрав като камък.

Нищо ново не изскочи при разговора им.

Накрая Грей затвори бележника си и благодари на отеца за отделеното му време. Просто за всеки случай щеше да поиска проби от кръвта и ДНК-то на свещеника при следващия му профилактичен преглед, пак със съдействието на вуйчо Вигор. Но не очакваше нищо особено да изскочи от тази посока.

Усъвършенстваното дете на Хуго се беше превърнало в почтен и мъдър човек с отлично здраве. Може пък това да беше съвършенството.

Докато ставаше да се сбогуват, забеляза на една маса в ъгъла недовършен пъзел. Кимна натам.

— Обичате да редите пъзели?

Отец Пьотър се усмихна обезоръжаващо и малко виновно.

— Просто хоби. Поддържа ума ми във форма.

Грей кимна и излезе. Спомни си за интереса на Хуго Хирцфелд към главоблъсканиците и мозайките. Дали пък някаква нематериална частица от еврейския учен не беше преминала в момчето под въздействието на Камбаната? Докато вървеше обратно към реката, се замисли за тези особени отношения. Отношенията баща-син. Само до генетиката ли опираше всичко? Или имаше и нещо друго? Нещо на квантово ниво?

Не си задаваше тези въпроси за пръв път. С баща си никога не се бяха разбирали и едва напоследък започваха да градят мостове помежду си. Но имаше и други аспекти, тревожни аспекти на този въпрос. Като пъзела на Пьотър. Какво беше наследил Грей от баща си? Не би могъл да отрече страха си от болестта на Алцхаймер, която беше генетично обусловена и като такава му даваше основателни поводи за притеснение, но имаше и нещо повече, нещо по-дълбоко, което се коренеше в трудните им отношения.

Що за баща би бил самият той?

Макар че вече закъсняваше за срещата, Грей спря като истукан на железния мост.

Един-единствен въпрос, а измести цялата му реалност в нова перспектива. Спомни си какво го беше попитал Монк, докато летяха към Германия — за Рейчъл и връзката им. Чу отново думите му, както си стоеше на моста тук, в Полша.

„Така де, като ти казах, че Кат е бременна, да си беше видял физиономията само. Изкара си акъла. И то заради чуждо дете.“

Значи това беше дълбоката причина за паниката му.

Що за баща би бил?

Същият като своя баща?

Откри отговора на най-невероятното място. Едно момиче го подмина на моста, увило се в жилетка с качулка срещу вятъра. Все едно видя Фиона. Спомни си онези ужасни дни, как тя стискаше ръката му, как отчаяно се нуждаеше от него, а не спираше да му се зъби. Спомни си какви чувства предизвикваше това у него.

Стисна силно парапета на моста.

Чувствал се беше фантастично.

И искаше пак да се чувства така.

Засмя се с глас, като луд, който сам си говори по улиците. Не беше задължително да е като баща си. Макар че потенциалът да тръгне по стъпките му съществуваше, съществуваше и собствената му свободна воля, съзнанието му, което можеше да тласне потенциала в едната или другата посока.

Най-сетне свободен, той забърза по моста, а личната му реалност бавно тласкаше и други потенциали и те падаха като плочки от домино, един след друг, чак до последния колебаещ се още, нерешен потенциал.

Рейчъл.

Слезе от моста и тръгна към мястото на срещата им.

Наближи кафенето и видя, че тя вече е там и го чака. Сигурно току-що беше пристигнала. Още не го беше видяла. Той забави крачка, смаян от красотата й. Всеки път му идваше като удар. Висока, дългокрака, с нежни, подканящи извивки. Рейчъл се обърна и го видя. Усмихна се лъчезарно. Карамелените й очи грейнаха топло. Прокара срамежливо ръка през черната си коса.

Кой не би искал да прекара остатъка от живота си с нея?

Той пресече уличката и посегна да хване ръката й.

И в този момент отново се сети за казаното от Монк в самолета. Толкова отдавна сякаш. Попитал го беше накъде са се отправили двамата с Рейчъл. И беше изброил на пръсти.

Съпруга, заеми, деца.

С други думи — истинският живот.

Една връзка не може вечно да изчаква в състояние на потенциал. Да обичаш и да не обичаш — едновременно. Еволюцията не търпи дългото колебание. Реалността рано или късно измерва потенциала.

И това се случи сега с Грей.

Съпруга, заеми, деца.

Вече знаеше отговора. Беше готов за предизвикателството и на трите. След това прозрение и последното домино се срина в сърцето му.

Да обичаш или не.

Да си вълна или да си частица.

Стисна пръстите на Рейчъл. Виждаше всичко съвсем ясно, само резултатът все още го изненадваше. Дръпна я към малката масичка и забеляза чинийката с шоколадови скалички и двете чаши с горещо капучино на плота й, вече сервирани.

Милата Рейчъл, предвидлива както винаги.

Седнаха един срещу друг.

Той я погледна в очите. Не можа да скрие тъгата и съжалението в гласа си, но се постара и решимостта му да прозвучи ясно.

— Рейчъл, трябва да поговорим.

И тогава го видя и в нейните очи. Реалността. Две кариери, два континента, двама души, чиито пътища се разделяха.

Тя стисна пръстите му.

— Знам.

Отец Пьотър беше излязъл да погледа как младият мъж минава по моста. Стоеше при отворената дъсчена вратичка, която водеше към избата на ректорията. Изчака посетителят му да свърне в уличката от другата страна на реката, после въздъхна.

Симпатичен млад човек, но го загръщаха сенки.

Бедното момче, много скърби го чакаха.

Но такава е пътеката на живота.

Тихо мяукане го накара да сведе поглед. Мършаво коте се отърка в глезените му, вирнало опашка и вперило обнадежден поглед в него. Едно от повереничетата на отец Варик. Сега негови. Пьотър коленичи и закрепи на един камък чинийка с остатъци от кухнята. Уличното коте се отърка за последно в крака му и нападна храната.

Отец Пьотър приклекна и се загледа в реката, подпалена от последните лъчи на слънцето. До крака му имаше нещо — пухена топчица. Кафяво врабче с пречупен врат. Поредният дар, който неговите сирачета бяха оставили на прага му.

Поклати глава, взе в шепи безжизнената птичка и я вдигна към устните си. Духна върху перцата й и те се раздвижиха като от лек вятър, после едното крилце се вдигна и запляска изненадано. Врабчето излетя от дланта му и се стрелна в небето.

Пьотър проследи с поглед полета му с надеждата да разчете някакво послание в описаната във въздуха пътечка. После изтупа ръце, стана и се протегна.

Животът си оставаше вълшебна загадка.

Дори и за него.