Черно сътворение

Пролог

До лорд Турн, върховен съдия на Имперските съдилища и затвори, Правителствен фал, планета Волтар, Волтарианска Конфедерация

Ваша Светлост, сър!

Аз, Солтан Грис, бивш второкласен офицер от Координирания информационен апарат, Външно управление на Волтарианската Конфедерация (пожелавам дълъг живот на Негово Величество Клинг Надменни и на всичките 110 планети от волтарианските владения), с пълно смирение и благодарност тук започвам втория том на моя разказ „МИСИЯ ЗЕМЯ“.

Продължавам да разчитам на моите записки, материали и документи, за да отразя всичко до най-малките подробности, както Вие поискахте. Така се надявам да докажа, че задържането ми във Вашия хубав затвор е напълно оправдано.

Същевременно съм убеден, че Ваша Светлост ще се убеди, че нямам никаква вина, особено що се отнася до насилствените събития, описани по-рано. За всичко е виновен Джетеро Хелър. До неговото появяване аз не бях нищо повече от един второкласен офицер в Апарата. Това, че по някаква случайност завеждах Отдел 451, не означаваше почти нищо. Отдел 451 се занимаваше само с една жълта звезда-джудже, която има само една обитаема планета (Блито-3), наричана от жителите ѝ Земя.

Както и много други планети, Земя фигурираше в Графика на нахлуването. Имаше повече от век до завладяването и, затова изпращането на скаутската мисия не беше спешно. (Все още се използват скаути, защото други методи, като например разузнавателни сателити, маскирани като комети, вършат идеална работа за събиране на общи проби от системите, но не могат да доставят мостри от въздуха, почвата, или водата на планетите).

Така влезе в живота ми Джетеро Хелър. Той ръководеше онази скаутска експедиция до Земя. Промъкнали се, събрали информацията и си тръгнали, без никой да ги забележи. Дори да ги бяха видели, нямаше да има проблеми. Правителствата на Земя за удобство отричат съществуването на „извънземни“, а ако някой ги види, дават му някакво скалъпено обяснение и пазят всичко в пълна тайна. (Ако някой откаже да повярва, поставят му психиатрична диагноза, а психиатрията е професия, която правителствата субсидират, за да държат под око паплачта.)

След като се връща на Волтар, Хелър пуска доклада си и от този момент адът се отприщва.

Моята задача като шеф на Отдел 451 беше да следя всички подобни доклади да бъдат променяни, за да не се привлича вниманието към Блито-3. Причина за това бе тайната база на Апарата в една държава, наречена Турция, но докладът на Хелър изобщо не мина до мен, а се озова право при Великия съвет.

Откритията му бяха твърде обезпокояващи. Земя се замърсява със скорост, която ще я унищожи много преди все още далечното нашествие. Това означаваше, че Великият съвет ще трябва да заповяда предсрочно нахлуване — идея твърде непопулярна като се имат пред вид разходите и средствата. Но още по-малко тя се харесваше на моя шеф Ломбар Хист. Той не бе доволен от поста си на шеф на Апарата. Искаше да превземе Волтар, разчитайки преди всичко на базата в Турция, а както се очертаваше, щеше да я изгуби, ако не действа бързо.

Така Ломбар роди идеята за МИСИЯ ЗЕМЯ. Убеди Съвета, че вместо да заповядат нашествие, могат да изпратят само един агент, който да инфилтрира на планетата технологии, спиращи замърсяването. Идеята беше проста и евтина, Великият съвет я хареса и аз помислих, че с това въпросът е приключен. След това Хист ми съобщи първата лоша новина. Възнамерявал да прати Хелър, който, като офицер от Флота, въплъщаваше всичко онова, което ние в Апарата мразим — честност, чистота, дисциплина. Втората лоша новина беше, че аз трябваше да придружа Хелър и да саботирам мисията му.

Съобщихме на Хелър в Спитеос — онзи мрачен планински затвор във Великата пустиня, който Апаратът тайно поддържа повече от хиляда години. Там Хелър срещна и графиня Крек, за голямо мое съжаление.

Не разбрах какво толкова намира в нея. Вярно, тя е висока и красива и е от родната му планета, Манко. Но освен това бе осъдена за убийство.

Направо ме побъркаха. Опитвах се да подготвя Хелър за мисията, а той се държеше като болно от любов теле, обсипваше я с подаръци, пращаше ѝ цели цистерни искряща вода и купища сладкиши. С часове седяха и си разказваха онази глупава Народна легенда 894М за това как принц Кавкалсия избягал от Манко и основал колония на някакъв земен остров, Атлантида. Само за това говореха. Не можех да ги понасям.

После, когато Хелър най-после се накани да избере кораб за пътуването до Земя, той категорично отказа да пътува с кораба, който щеше да ни закара до целта, намираща се на двайсет и две и половина светлинни години, сигурно и безопасно за шест седмици. О, не! Той изнамери Влекач Едно. Захранван от опасните времеви двигатели „бъдеще-минало“, той взимаше разстоянието за малко повече от три дни. Това, обясни Хелър, щяло да му даде време да се подготви за мисията.

Все пак, това даде време и на мен да направя своите приготовления. Когато стигнем на Земята, трябваше по някакъв начин да мога да го контролирам, тъй като аз щях да действам от базата в Турция, а той щеше да е в Съединените Щати. Решението на въпроса бяха микроподслушвателни устройства, които хирургически се имплантират в близост до слуховия и оптичния нерв. Един приемо-предавател и щях да мога да следя постоянно зрението и слуха на Хелър. А реле 831 ми даваше възможност да шпионирам Хелър от 10000 мили разстояние.

Но истинският ми гений се прояви, когато успях да ги открадна и присадя в Хелър, без той да разбере. Работеха чудесно. Виждах и чувах всичко, което върши Хелър, без той да има и най-малка представа какво става. Но това само показва какъв аматьор е Хелър и какъв професионалист съм аз!

Ломбар Хист ми назначи за помощници Рат и Търб, двама агенти от Апарата, чиято зона на действие бе Земя. С тях трябваше да осъществим план, който гарантира бързия провал на Хелър. Планът на Ломбар бе следният: даваме на Хелър самоличността на сина на най-влиятелния човек на Земя Дълбърт Джон Роксентър. И понеже той няма син, а всички го познават и треперят от него, веднага щом Хелър използва това име — с него е свършено!

Най-носле Влекач Едно бе натоварен и готов за потегляне. Естествено, аз очаквах да тръгнем без много шум, както подобава на секретна мисия по заповед на Великия съвет.

Само че какво видях, като погледнах през прозореца!

В хангара направо се сипеше народ. Строителни екипи издигаха платформи и пейки. Прииждаха камиони с храна и напитки. Микробуси стоварваха танцьорки и оркестри.

Хелър устройвате прощално парти!

В този момент намерих бутилката И. Г. Барбен и изпих земния наркотик „шпора“.

Изведнъж всичко стана красиво.

Не ми пукаше за хилядите хора, петте оркестъра и танцуващите мечки. Радвах се на фойерверките, които се издигаха до двайсет мили нагоре, а също и на двеста и петдесетте бойни кораба, които изпълниха небето. Дори бях доволен, че имаше екип на Домашен екран, който предаваше изпращането на тайната ни мисия пред около един милиард хора в Конфедерацията.

В замечтан унес гледах как един юмручен бой разцъфна в повсеместно меле. Летяха кексчета, сладкиши и бутилки искряща вода. Гонговете, сирените и топовните гърмежи на десетки кораби, аерокари и самолети се смесваха с писъци, викове, рев (на танцуващите мечки), докато двата мъжки хора, всеки от по петдесет души, не спираха да пеят „Космос, здравей“.

Дори не ми пукаше за убиеца, изпратен от Ломбар да ме следи, в случай че оплескам нещо. Освен това, нищо не бях оплескал. Това беше само едно парти!

Хелър обяви, че е време да тръгваме и се прибра в пилотската кабина. Аз най-отговорно се опитвах да затворя херметическата врата, но ръцете ми не се подчиняваха. Хелър не ме изчака. Издиша се на няколко стъпки над площадката, а аз увиснах отвън. Но някой ме натика вътре и затвори вратата.

Изведнъж еуфорията изчезна. Осъзнах какво се бе случило. Това бе най-несекретната мисия, за която някои е чувал! Трябваше да намеря Хелър и да се заема с това!

Глава първа

Джетеро Хелър бе седнал на ръба на пилотското място.

Все още не се бе преоблякъл след празненството. Малката му червена шапка бе килната на тила върху русата му коса. С лявата ръка леко движеше регулатора само колкото да поддържа кораба в движение.

В дясната ръка държеше микрофон. Говореше с бодрия насечен ритъм на свързочен офицер от Флота.

— Викам диспечерския отдел на междупланетните полети на Волтар. Тук е влекач „Принц Кавкалсия“ към Външния отдел. Искам разрешение за излитане. Разполагам със заповед на Великия съвет номер…

Изреди всички цифри от номера на заповедта по откритата радио вълна!

Бях станал страхотно раздразнителен и това буквално ми изпили оголените нерви.

— В името на всички богове, внимавай какво казваш! Това е секретно!

Май не ме чу. Прехвърли микрофона в лявата си ръка и ми махна нетърпеливо:

— Грис, картата ти.

Затършувах в туниката си. Изведнъж пръстите ми напипаха някакъв плик.

В тези джобове не трябва да има никакви пликове. Всичките ми документи бяха събрани в херметически чанти преди да тръгнем. Откъде пък се взе този плик? Страшно се раздразних. Това нещо ме обиждаше. Каква работа има там!

Хелър ме претършува за картата. Намери я и я пъхна в процепа.

Говорителят избълва: „Диспечерска служба по междупланетни полети, до влекач «Принц Кавкалсия» към Външния отдел, ръководен от Апаратски офицер Солтан Грис. Имате разрешение за излитане.“

От радио панела излезе копие от писменото разрешение. Хелър го пъхна под една канцеларска щипка и ми подаде картата.

Сигурно забеляза, че продължавам да седя и да гледам с недоумение плика.

— Изглеждаш зле — каза ми. Стана и разкопча здраво стегнатата яка на ризата ми. — Ще се погрижа за теб след малко. Къде е капитанът?

Не се наложи да го търси далеч. Капитанът от Антиманко стоеше в коридора и злобно гледаше Хелър. Явно не му се харесваше това, че Хелър е поел управлението на влекача, без да му каже и дума.

— Аз ще си поема кораба — каза антиманкото с неприятен глас.

— Легитимирайте се, моля — каза Хелър. Пак се подразних.

— Той е определен за капитан! — казах аз.

— Легитимирайте се, моля — повтори Хелър и протегна ръка към антиманкото.

Капитанът вероятно бе очаквал това. Измъкна няколко свитъка документи, поставени в защитни калъфи. Не бяха само неговите, а и на целия екипаж, всичко петима. Бяха много стари, нацапани и омачкани.

— Петима флотски подофицери — каза Хелър. — Капитанът, двама астропилоти и двама инженери. Инженери по двигателите „бъдеще-минало“. — Критично се вгледа в печатите и заверките. — Изглеждат истински. Но защо няма заверка от освобождаването ви от длъжност на предния кораб… преди три години? Да, толкова.

Капитанът издърпа документите от ръцете на Хелър. Нямаха официална заверка при напускане на последния екипаж, защото бяха станали пирати.

Пред мястото на астропилота имаше вграден малък времеви мерник. Хелър го докосна.

— Можеш ли да работиш с този времеви мерник? Този вид вече са излезли от употреба.

— Да — каза през, зъби капитанът и продължи с монотонно лаене. — Когато ги внедриха, вече служех във Флота. Всички от екипажа са служили във Флота пет пъти по-дълго от някои имперски офицери.

В близко разположените му черни очи се четеше истинска омраза. При всяко произнасяне на думата „Флот“, изглеждаше така, сякаш плюе. А като каза „имперски офицери“, зъбите му направо скръцнаха от злоба.

Хелър го погледна отблизо.

В отговор капитанът направи изказване, което би могло да се нарече любезно, ако не се усещаше омразата зад всяка изречена дума.

— Като капитан, аз, естествено съм на вашите заповеди. Мое задължение, като и на целия екипаж, е да следим за благополучното ви пристигане на местоназначението.

— Добре, добре — каза Хелър. — Радвам се да го чуя, капитан Стаб. Ако имате нужда от помощ, моля ви, не се колебайте да ме повикате.

— Мисля, че няма да се наложи — каза капитан Стаб. — А сега бих ви помолил да се оттеглите в покоите си, за да поеме екипажът управлението и да потегляме.

— Отлично — каза Хелър.

О, как само разбирах раздразнението на антиманкото. Хелър дразнеше всички, а точно сега — мен! Дай му само да се заяжда и спори!

Хелър ме хвана за ръка.

— А сега да се погрижим за теб.

Поведе ме по коридора към стаята ми. Нямах никаква представа какво има предвид. Имах усещането, че думите „да се погрижим за теб“ означават да ме изхвърли от кораба. Някак усещах със сигурност, че само да помръдна ръцете си и нервите ми, опнати до край, ще се скъсат. Освен това ръцете ми бяха започнали да треперят и не можех да ходя стабилно.

Той много внимателно ме постави да легна. Бях сигурен, че ей сега ще извади нож и ще ми пререже гърлото, но той само ми съблече туниката. Подобна тактика убийците използват много често — най-напред приспиваш подозренията на жертвата. Така се напрегнах, че едва не получих спазми.

Събу ми обувките, след това панталона. Бях уверен, че ще ми закопчае глезените в електрически белезници. Отвори едно чекмедже. Явно не е намерил белезници, защото извади една стандартна изолираща екипировка и се зае да ме натика в нея. Щях да му окажа съпротива, но започнах да треперя много силно.

Нахлузи ми екипа и повиши налягането около краката и глезените. Сега ми стана ясно как смята да се отърве от мен.

— Не го сваляй — каза ми той. — При резки промени в налягането кръвта отива в краката. Освен това ще те предпази от случайни искри.

Започна да затяга ремъците, които придържат тялото към леглото. Стана ми ясно как е измислил да ме хване в капан.

— Лостът за бързо освобождаване е точно под ръката ти — каза той.

След това започна да обикаля стаята и да пипа разни неща. Знаех, че търси с какво да ме изтезава. Не разбираше ли, че както ми са обтегнати нервите, по-голямо изтезание не може да има?

Но Хелър май искаше само да събере дрехите ми и неприкрепените предмети. Държеше в ръце моя медальон с отличието за чин и като го видях как спря и се замисли, нямаше начин да не обмисля възможността да ме удуши с него. Явно се отказа, защото видях как го прибра в сейфа за ценности на стената.

Разгледа остатъците от стритата оранжева таблетка върху масата, после вдигна бутилката И. Г. Барбен. Беше ясно като бял ден, че се надява това да е смъртоносна отрова, за да може тайно да ми сипе от нея в някое питие. Не знаеше, че това е амфетамин и че съм пил от него, за да мога да издържа ужасите на изпращането преди няколко часа.

— Предполагам, че си пил от това — каза той. — На твое място не бих го опитал. Съветвам те да не пиеш повече, независимо какво е. Изглеждаш ужасно.

Защипа свободните предмети. Огледа се, искрено разочарован, че не намери с какво да ме изтезава.

Премести по-близо един панел с бутони и го завърза за ръката ми.

— Ако ги стане много зле, можеш да натиснеш белия бутон и да ме извикаш. С червения ще се свържеш с капитана. Ще го предупредя, че си зле, за да каже на някой да те наглежда.

След това забеляза плика, който бе паднал пред вратата в коридора и го взе. Ясно, това е тайна заповед да ме убие.

Хелър пусна плика на гърдите ми и го пъхна под един ремък.

— Прилича на плик за заповеди. Спешно е, виж цвета. Ако бях на твое място, щях веднага да го прочета.

След което затвори вратата и изчезна. Но аз знаех, че сега отива при капитана и ще заговорничат как да ме убият. И все пак не можех да се противопоставя. Както бях с опънати до пръсване нерви, щях да съм благодарен, ако някои ме убие. Но само не с амфетамин! Не, не, за бога! Ще бъде прекалено жестоко!

Глава втора

До края на този ужасен, отвратителен ден, сигурно най-лошият в живота ми, само лежах и треперих. Нервите ми бяха толкова здраво опънати, че имах чувството, че ако се скъсат, ще ме повалят при обратния удар.

Треперих, треперих, докато накрая бях толкова изтощен, че повече не можех да треперя, но пак продължавах.

Дори не можех да мисля. Цялото ми внимание бе съсредоточено във физическия ад, в който бях попаднал.

Корабът плавно летеше със скорост, близка до скоростта на светлината. Нямаше как да не усетя, когато включиха двигателите минало-бъдеще. Имаше предупредителни сигнали и повиквания и на стената на кабината светна надпис:

ЗАТЕГНЕТЕ ГРАВИТАЦИОННИТЕ КОЛАНИ!

След това:

НЕ МЪРДАЙТЕ! ПРЕМИНАВАМЕ КЪМ ВРЕМЕВИ ДВИГАТЕЛИ!

Да не мърдам! Де да можех да престана да мърдам, да престанат тези спазми и гърчове. Светна червена лампа:

НЕБАЛАНСИРАНИ ХИПЕРГРАВИТАЦИОННИ СИНТЕЗАТОРИ

Тежестта направо ме смаза.

Изведнъж през кораба сякаш премина внушителна светкавица. Бяхме преминали светлинната бариера от 186000 мили в секунда.

Светна пурпурна лампа:

ПРЕМИНАВАМЕ КЪМ АВТОМАТИЧЕН РЕЖИМ НА ХИПЕРГРАВИТАЦИОННИТЕ СИНТЕЗАТОРИ

След това зелена лампа:

АВТОМАТИЧНО БАЛАНСИРАНИ ХИПЕРГРАВИТАЦИОННИ СИНТЕЗАТОРИ

Този надпис изчезна, след него светна оранжева лампа:

УСКОРЯВАНЕТО Е БАЛАНСИРАНО И КОМПЕНСИРАНО МОЖЕТЕ ДА РАЗВЪРЖЕТЕ КОЛАНИТЕ МОЖЕТЕ СВОБОДНО ДА СЕ ДВИЖИТЕ ВСИЧКО Е НОРМАЛНО

Не ми трябваше разрешение да се движа свободно! И всичко изобщо не бе нормално! Гърчех се по цялото легло!

Движехме се с времеви двигатели. Корабът, тази опасна бомба, която наричаха кораб, можеше всеки момент да гръмне. На моменти се улавях, че искам да гръмне. Вече не издържах на това треперене. Все повече се изтощавах, но нервите и мускулите ми намираха отнякъде сила да треперят още и още!

Звездният часовник на стената имаше вграден циферблат, който продължаваше да отмерва волтарианското време. Минутите напредваха бавно и мъчително, сякаш времето беше спряло.

Най-накрая, след като бяха изминали двеста години, на Волтар настана полунощ. Бях изпил ужасната таблетка преди цели шестнайсет часа. Но продължавах да треперя.

Един антиманко от екипажа влезе и ми даде да пия от някаква метална туба. Досега не бях осъзнал до каква степен може да ти е пресъхнала устата.

Веднага съжалих, че пих. Може би това ще ми спаси живота, а аз не исках да живея, само това не!

Отчаяно се нуждаех от сън, тъй като бях напълно изтощен. Но не можех да заспя.

Времето на Волтар пълзеше твърде мудно, а аз ставах все по-потиснат.

След това положението ми се влоши, макар че не виждах от това по-лошо накъде. Получих сърцебиене. Виеше ми се свят и стаята започна странно да се накланя. Отначало помислих, че правим някакви необичайни маневри, след това разбрах, че причината е в мен самия.

И за капак получих убийствено главоболие.

Двигателите с изкривяване на пространството се движат много по-гладко от времевите. От време на време „минало-бъдеще“ правеха резки подскоци и всеки път главата ми сякаш щеше да се разцепи на две.

Започнах да се оправям чак на следващия ден до обяд, както показваше волтарианският часовник. Не че се чувствах добре. Но със сигурност не беше толкова зле.

От време на време при мен се отбиваше един от инженерите. Съдейки по безизразното му триъгълно лице, сякаш ме третираше като някоя машинна част, която се нуждае от настройка. Все пак ми донесе още вода и храна.

Бяха изминали трийсет и два часа и половина от началото на полета — малко след полунощ на Волтар — и аз тъкмо бях решил да опитам да поседя, когато светлините пак започнаха да святкат. Освети се яркочервен надпис:

ПОЛОВИНАТА ПЪТ Е ИЗМИНАТ КРАЙ НА УСКОРЕНИЕТО ПРЕМИНАВАМЕ КЪМ ЗАБАВЯНЕ ОБЕЗОПАСЕТЕ СВОБОДНО ДВИЖЕЩИТЕ СЕ ПРЕДМЕТИ

И след това:

ЗАТЕГНЕТЕ ГРАВИТАЦИОННИТЕ КОЛАНИ

После:

НЕ МЪРДАЙТЕ!

После:

ОБРЪЩАНЕ НА ХИПЕРГРАВИТАЦИОННИТЕ СИНТЕЗАТОРИ

Последва момент, в който всичко бе в състояние на безтегловност. Онова „бибип“1 шишенце с таблетки И. Г. Барбен и трохите на масата се понесоха свободно вън въздуха.

След това:

ГОТОВНОСТ ЗА ПРЕОБРЪЩАНЕ НА СТАЯТА

Стаята се преобърна. Напълно изгубих ориентацията си. Неподвижните предмети по стените си останаха на същото място, но всичко друго се преобърна.

Светна пурпурен сигнал:

ПРЕМИНАВАНЕ КЪМ АВТОМАТИЧЕН РЕЖИМ НА ХИПЕРГРАВИТАЦИОННИТЕ СИНТЕЗАТОРИ

След това зелена лампа:

АВТОМАТИЧНО БАЛАНСИРАНИ ХИПЕРГРАВИТАЦИОННИ СИНТЕЗАТОРИ

Онова „бибип“ шишенце с таблетки И. Г. Барбен и стритата таблетка се върнаха на масата. Последва червен сигнал:

ПРЕОБРЪЩАНЕ НА ВРЕМЕВИТЕ ДВИГАТЕЛИ

Последва ужасно раздрусване. В кораба се разнесе някакво пронизително свистене. След това оранжев сигнал:

ЗАБАВЯНЕТО Е БАЛАНСИРАНО И КОМПЕНСИРАНО МОЖЕТЕ ДА РАЗВЪРЖЕТЕ КОЛАНИТЕ МОЖЕТЕ СВОБОДНО ДА СЕ ДВИЖИТЕ ВСИЧКО Е НОРМАЛНО

С изключение на мен.

Чувствах се като пълна развалина. Дори по-лошо. В моментите на безтегловност ми се гадеше. Мразя безтегловността. Вероятно никога няма да привикна към нея. Стават странни неща с мускулите и сърцето ти, а на моите в момента само това им липсваше.

Протегнах немощна ръка, за да сваля колана от стомаха си и открих, че нещо е блокирало закопчалката.

Пликът! Задържал се е под гравитационните колани. Удивих се как при цялото ми гърчене не се беше разместил.

Чувствах се объркан, а към това се прибави и объркването от получаването на писмото.

Кой може да ми го е пъхнал в джоба? Не си спомнях някой да ми го е давал по време на празненството. И все пак, то все някак се е появило.

Цветът му бе спешен, затова реших да го отворя веднага.

Изпадна някакъв медальон. Беше религиозен символ, звезда с пет лъча. На обратната страна на всеки от върховете имаше мънички, едва забележими инициали.

Отворих писмото. Нямаше обръщение, но имаше дата и час, които показваха, че е написано точно преди заминаването.

Ето какво пишеше:

Това би трябвало да ме развесели. Бях в открития космос с екипаж от закоравели пирати и сигурно щеше да ми се наложи да ги парализирам или да им задам хипнотична заповед. Разбира се, че ще нося постоянно медальона, под туниката. Никой не би за подозрял. Само че просто не бях в настроение да се зарадвам на каквото и да било.

Разгледах медальона: Буквата „С“ на горния връх можеше да означава само капитан Стаб. Ще проверя имената на останалите.

Обърнах го. На лицевата страна беше нарисуван лика на бог Ахнес, на който астропилотите се молят, за да ги предпазва от неблагоприятни ситуации. След това случайно погледнах писмото от обратната страна.

Имаше бележка! Беше написана с лявата ръка, за да не се разпознае почеркът. Само че аз го познах — Ломбар Хист!

Пишеше:

Главата ми се завърти от объркване. Ломбар е присъствал на тържеството!

Каква заповед не са пуснали?

От датата и часа ставаше ясно, че писмото е било пъхнато в джоба ми броени минути преди излитането на кораба. Но никой не е бил близо до мен! А Ломбар никога не би поверил това на екипажа. Никога…

Каква заповед?

Изведнъж разбрах за каква заповед говори. Заповедта, дадена на неизвестен човек да ме убие, ако Хелър ми се изплъзне от ръцете и оплеска всичко, като доведе мисията до успешен край.

Нима на борда има нелегален пътник?

Отново се разтреперих целия.

Разкопчах коланите. Веднага трябваше да се отърва от писмото. Домъкнах се до дезинтегратора. Посегнах към дръжката, но изскочи дълга синя искра и ме ужили.

Даже корабът ме нападаше!

Отпуснах се на една пейка и заплаках.

Глава трета

След около дванайсет часа се почувствах далеч по-добре, тъй като бях спал около осем часа и макар да бях потиснат, бях решил, че може и да оживея.

Около час-два просто си лежах и проклинах И. Г. Барбен, всичките фармацевтични продукти на И. Г. Барбен, всички директори на И. Г. Барбен. Дори извърших богохулство и проклех Дълбърт Джон Роксентър, действителния собственик, който скрито управляваше компанията!

Макар че бях чел предварително за цикличния ефект на лекарството, биохимичните термини ми звучат някак студено и чуждо. Не предават това, което усещаш, след като опиташ всичко на свой гръб. Човек винаги подсъзнателно си мисли, че това може да се случи на друг, но не и на него. Какво заблуждение!

Сега разбрах каква е правилната процедура. Знаех, че един истински наркоман — така наричат на английски пристрастените към амфетамина — просто щеше да глътне още една таблетка и пак щеше да изпадне в еуфория, И този цикъл се поддържа, докато не изпаднеш в пситоксия и те затворят като неизлечим параноик. Наркоманите имат и други трикове, като например това, че комбинират „шпората“ с барбитурати, или приспивателни, когато не могат да спят.

Но такива вече не ми минаваха! Ще опровергая майка ми. Тя обичаше да казва: „Солтан, никога не си вземаш поука!“ Е, сега си бях взел поука, която никога няма да забравя! Амфетамините ми навлякоха най-ужасния ден в живота!

Изчерпах се на псувни (а това вече говори достатъчно, като се има пред вид връзката ми с Апарата) и станах, за да хвърля шишенцето в дезинтегратора. Но се спрях. Помислих си, че ако някога намразя някой истински — повече от Хелър, приятелката му убийца Крек или главния ми счетоводител Боуч — ще му дам една от тези таблетки! Тъй че ги прибрах в касата. След това се разубедих. Не бе възможно да мразя толкова много някого, затова ги изхвърлих.

Като легнах отново, видях документите, които Боуч беше оставил. Бяха ми омръзнали тези стоманени стени, затова реших да се разсея с малко работа.

Преглеждах тъпотии от рода на доклади за макови реколти на Земя (Блито-3), прогнози за реколти в зависимост от валежите и прогнози за прогнозиращите, за някакъв портиер в Обединените Нации, който поискал твърде много пари за поставяне на подслушвателни устройства в колата на някакъв дипломат, за предявено обвинение за убийството към арабски шейх — глупости от този род, когато попаднах на нещо забележително: Боуч бе направил грешка! Невероятно! Страхотно! Постоянно се хвалеше, че никога не греши! А тук е сбъркал!

Ставаше въпрос за доклад на главния инспектор на Спитеос относно някой си Гонсалмо Силва — американецът, когото бях видял да свалят от Бликсо на Волтар.

Разпитвали са го възможно най-подробно. Роден в Калтагирон, Сицилия, остров близо до Италия. На четиринайсет убил полицай в Рим и трябвало бързо да емигрира в Америка. Арестуван в Ню Йорк за автомобилна кражба, след което завършил затвора с отличия. За тези си заслуги получил честна работа като наемник на фамилията Корлеоне от мафията в Ню Джърси и достигнал до длъжността бодигард на самия Дон „Светия Джо“ Корлеоне. Когато „очистили“ „Светия Джо“, Гонсалмо избягал обратно в Сицилия, защото там станало „много напечено“ и поел към Турция, надявайки се да стане „преносвач на опиум“. Понеже базата ни в Турция имала заповед да отвлече високопоставен мафиот — просто припомням някои неща — Гонсалмо Силва се оказал на Бликсо.

При разпита така го мъчили, че пребледнял поради загуба на кръв, но разкрил само имената и адресите на главите на две мафиотски фамилии, едната от които в момента контролирала хазарта в Атлантик Сити, а също и имената на четирима щатски сенатори, които били на заплата при мафията, и на един съдия от Върховния съд, който бил подкупен. Нищо ново.

Главният инспектор — офицер Дрил от Апарата, много последователен човек — бе добавил бележка:

Но не тук бе сбъркал Боуч, а накрая, в мястото за одобряване на заповедта, където аз трябваше да сложа печат.

Формулярът беше от типа „освен ако няма други указания“. В него се казваше:

Формулярът съдържаше следната добавка:

Имаше точно определено място за печат!

А този безотговорен Боуч не го е отбелязал като спешно и не ми го е представил за печат, макар че отлично знае, че ако до два дни формулярът не се подпечата, в сила влиза „освен ако няма други указания“. Престъпна небрежност! По-голяма бюрократична грешка от това да оставиш място, което трябва да се подпечата, неподпечатано — здраве му кажи!

Набързо прегледах следващите шест формуляра. Да, наистина. Старият Боуч се дънеше. Знаех си, че киселият нрав някой ден ще го довърши. Тук имаше седем формуляра, които, освен ако няма други указания, заповядваха хора да бъдат хипноблокирани и изпратени на друго място. При всеки имаше добави за „преустановяване“, която можеше да бъде подпечатана! Старият глупак бе изпуснал всички до един. Скапаняк със скапаните си капаци на очите! О, има късмет, че не съм на Волтар. Щях да му ги хвърля на бюрото и високомерно да кажа: „Знаех си, че правиш грешки, Боуч. Погледни тези неподпечатани формуляри, които можеха да имат по един чудесен печат!“

Е, може би нямаше да кажа точно това. Но инцидентът доста ме развесели. Представете си старият Боуч да забрави да ми даде да подпечатам нещо! Не е за вярване!

В този момент изведнъж се сетих. Пакетът за Прад! Онзи, който съдържаше шлифера му, фалшивата идентификационна карта и подправената бележка за самоубийство. Толкова бързах онази нощ, че забравих да го дам на куриер, за да го пусне седмица след като заминем. Пакетът все още беше на пода до бюрото в кабинета ми.

Е, не можем да мислим за всичко, нали така? Малка подробност. Без значение.

Продължих с купчината документи и ги свърших.

Бях разочарован, че не ми отне много време. Не исках пак да заспивам. Бях в открито пространство, затворен в някаква кутийка, в малка стоманена клетка, без никакви занимания, освен да мисля. А в момента точно това не исках да правя.

Видях, че в часовника се е появил още един кръг. Пишеше:

Време на Блито-3, Истанбул, Турция.

Направих изчисления. Богове, имах още над двайсет и два часа в тази „бибип“ метална кутия. Ако това беше уважаващ себе си товарен кораб с двигатели за изкривяване на пространството, пътуващ около шест седмици, както му е редът, вече щях да играя на зарове, или да чета ловни книги, или дори да преглеждам записи на Домашен екран, които съм пропуснал да гледам. Този Хелър и неговия влекач! Никакви забавления! Толкова бързо се пристига, че можеш само да тръгнеш и да пристигнеш, без никакво време да пътуваш.

Изведнъж на стената светна син екран. Една камбанка привличаше вниманието към него. На нея пишеше:

Вбесих се! Да го „бибип“ Хелър! Да направи такава глупава грешка.

Да ме държи не само още двайсет и два часа, а цели трийсет и четири в тази „бибип“ кутия.

Направо побеснях!

Ще му кажа аз на него! Ще му кажа възможно най-лошото!

Станах. Една електрическа дъга изскочи от ъгъла на масата и премина по голата ми ръка. Стъпих с крак на пода. Отнякъде изскочи заряд и ме удари по големия пръст. Посегнах да се хвана за една опорна релса и синята електрическа искра едва не ми изгори пръстите. Този „бибип“ влекач направо гъмжеше от електричество!

Някой беше оставил изолационни ръкавици и ботуши. Надянах ги.

Натиснах един комуникационен бутон.

— Пристигам при теб! — изкрещях. Гласът на Хелър:

— Заповядай. Вратите не са заключени. Време беше да го поставя на мястото му. Носехме се из пространството като луди и за какво? За да чакаме дванайсет часа, защото той е направил някаква глупава грешка. Като се движи с такава голяма скорост, корабът може да гръмне. И всичко това за нищо!

Глава четвърта

Може би защото все още бях объркан заради ефекта на „шпората“ или заради всички тези прескачащи искри, но доста се лутах, докато се ориентирам в този омагьосан кръг от ниши. Ръцете ми пострадаха, дори през изолиращите ръкавици, когато на два пъти се опрях в сребърните перила и отгоре на всичко приближих прекалено лицето си до една рамка на врата и носът ми го хвана ток.

Хелър беше в горната каюта с огромните черни прозорци.

Още с влизането му изкрещях:

— Защо трябваше толкова да бързаш?

Той не се обърна. Беше се излегнал в едно кресло. Носеше син изолационен костюм с качулка и сини ръкавици.

Играеше си най-спокойно една игра, наречена „Битка“. Беше я пуснал на самостоятелен екран, а опонентът му бе компютърът.

Според мен „Битка“ е глупава игра. „Полето“ е триизмерен екран; позициите са координати в пространството; всеки играч разполага с четиринайсет фигури, всяка със специфични ходове. Условието е, че две галактики са във война и трябва да превземеш галактиката на другия играч. Това само по себе си е глупаво — технологиите не са развити дотам, че да се бият отделни галактики.

Космическите офицери обикновено играят по двама, един срещу друг. Ако играят срещу компютър, почти винаги губят.

Погледнах го в гръб. Беше съвсем спокоен. Само ако знаеше какво съм му приготвил, изобщо нямаше да си седи така отпуснато! Както се развиваше играта, всичко беше против него. Ще бъде на двайсет и няколко светлинни години от най-близкия приятел. Той бе сам, а ние — много. Можех постоянно да го наблюдавам. А той даже вярваше, че това е честна, истинска мисия. Идиот.

Изведнъж нещо просветна и образът на екрана изчезна. Изпитах огромно удоволствие, тъй като изглежда щеше да спечели.

С тон на отвращение Хелър каза:

— Вече за трети път всичко изчезва в последния час. — Бутна встрани клавиатурата. — Няма смисъл да започвам отново.

Обърна се към мен:

— Солтан, обвинението ти, че се движим прекалено бързо, е напълно безсмислено. Без товар този влекач сам се ускорява. Задава се само разстоянието, а не скоростта.

Седнах на един диван и се заканих с пръст.

— Много добре знаеш, че нищо не разбирам от тези двигатели. И се възползваш от това! Няма да стане!

— О, съжалявам — каза той. — Предполагам, че в Академията не се задълбочават много в такива неща.

Не беше така, но аз се бях провалил в тези дисциплини.

— Трябва да разбереш понятието време — каза той. — Примитивните култури смятат, че движението на енергията определя времето. В действителност е точно обратното. Времето определя движението на енергията. Схващаш ли?

Казах „да“, но той явно е усетил, че не схващам.

— Атлетите и борците са свикнали да управляват времето — каза той. — При някои спортове и при ръчна борба истинските професионалисти забавят времето. Движенията сякаш се забавят. Могат да избират и определят всяко положение на частиците и изобщо не бързат. В това няма нищо тайнствено. Те просто разтягат времето.

Не разбирах, затова той взе клавиатурата и натисна няколко клавиши.

— Първо — каза той, — идва ЖИВОТА. — Думата се появи горе на екрана. — Някои примитивни цивилизации смятат, че животът е продукт на вселената, което е глупаво. Точно обратното е. Вселената и всичко в нея са продукт на живота. Някои примитивни мразят себеподобните си и развиват теориите, че живите същества са се появили случайно от материята, но никоя такава цивилизация не стига далеч.

Опитваше се да развенчае моите герои — психиатрите и психолозите. Те с голям авторитет говорят, че хората и живите същества са просто разлагаща се материя и трябва да бъдат избивани, което е идеално доказателство. Само се опитай да им кажеш, че има независим живот и ще те екзекутират като еретик! Което показва, че са прави. Но го оставих да продължи. Скоро ще си получи, каквото заслужава.

— След това — продължи Хелър — идва ВРЕМЕТО. — Написа го на екрана. — И след него ПРОСТРАНСТВОТО. — И това написа. — И чак тогава ЕНЕРГИЯТА, а след нея МАТЕРИЯТА. Така се подреждат в низходящ ред.

На екрана бе изписано:

— Понеже НИЕ сме животът — продължи той, — можем да управляваме тази скала. Повечето същества до такава степен зависят от околната си среда, че вярват, че тя ги управлява. И докато мислиш по такъв начин, до никъде няма да стигнеш.

Нашата технология е напреднала, защото до известна степен можем да контролираме тази скала. Напредъкът на технологията зависи от това до каква стенен тя може да контролира силата. Това е формулата на техническия успех: способността да управляваш факторите, които виждаш изписани на екрана. Ако смяташ, че те те управляват, обречен си на провал.

О, сега вече беше завършен еретик! Всеки психолог може да заключи, че човек изцяло е резултат от всичко и не може да промени нищо!

— И така — каза Хелър, — трябва поне мъничко да разбираме времето, за да го управляваме. Всъщност, идеята за контрол над времето е абсолютно непонятна за диваците. И в тяхна защита трябва да се каже, че времето наистина изглежда най-непроменливата величина. Нищо никога не може да го промени. То е най-могъщият и силен фактор във вселената. Неумолимо върви напред и напред.

Волтерианците са направили някои открития за времето и това ги е превърнало в космическа сила.

Тъкмо времето извайва вселената, освен ако не се намеси животът.

Времето определя орбитите на атомите, падането на метеоритите, въртенето на планетите и поведението на слънцата. Всичко попада в неумолимия цикъл на времето. Всъщност, нищо нямаше да съществува, ако не беше времето, което, след живота, определя движението.

Тъкмо времето казва къде ще бъде нещо в бъдещето.

За щастие, това място може да се открие. Времето има нещо, което може да се определи като странични вълни — нещо като хармонии. Можем директно да разберем какво ще образува времето до двайсет и четири часа напред в бъдещето. Математиците го правят, като изчисляват траекторията и положението на даден предмет. Но може да се разбере направо.

Протегна, ръка и измъкна една кутия от чекмеджето. Беше един от двата окуляра, които бе взел със себе си. Показа ми къде е регулаторът и ми го насочи към вратата.

Не зная какво очаквах да видя. Инструментът се държеше удобно, като малка камера. Затова реших да си направя майтап с Хелър и да го метна, че мога да работя с това нещо. Образът през прозорчето за окото бе ужасен — беше зелен и по-скоро приличаше на снимка, изкарана през принтер, с точки, отколкото на истинско изображение. И все пак вратата можеше да се различи.

Завъртях големия регулатор отстрани, без да очаквам да видя нещо друго, освен още точки. Но като че ли забелязах някаква форма. Сякаш излезе от стаята. Отместих очи от окуляра и погледнах вратата. Там нямаше никой. Пак завъртях регулатора и очертанията отново се появиха.

Ако си напрегнеш зрението и добре се оправяш с точки, образът страшно приличаш на моя гръб!

Отново завъртях копчето. Образът пак излезе. Сега, след като бях привикнал с него, фигурата изглеждаше отчаяна, някак прегърбена. Ядосах се. Нямах намерение да излизам от стаята такъв, прегърбен! Върнах му окуляра.

Погледна часовника.

— Шест минути и двайсет и четири секунди. Какво видя?

Нямаше да го оставя да печели точки. Повдигнах рамене. Но бях ядосан.

— Този уред е нужен, за да се направлява толкова бърз кораб — каза той. — Показва предварително дали ще се сблъскаш с нещо и можеш да избегнеш катастрофата. Животът може да променя нещата.

В този момент реших да променя това, че ще изляза от тази стая покрусен.

— Това не оправдава пришпорването на двигателите, за да пристигнем и да чакаме!

— А, да — каза Хелър, като си припомни за какво говорихме. — Двигателите „минало-бъдеще“.

Така, в центъра на един двигател от този тип има обикновен двигател за изкривяване на пространството, за да го подхранва и да влияе на пространството. Има и един сензор, който прилича на този окуляр, но е много голям. Той разчита къде времето предопределя положението на дадена маса. След това двигателят прави изкуствена маса, която времето неправилно разчита като притежаваща половината от теглото на една планета. Обикновената електроцентрала хвърля тази очевидна маса срещу самото време. Според схемата на времето тази маса, отявлено ГОЛЯМА, не трябва да бъде там. Времето я отхвърля. Вследствие на отхвърлянето се получава тласък. Но естествено, тласъкът е далеч по-голям, тъй като масата е изкуствена. Това позволява двигателната основа буквално да бъде изстреляна през пространството.

В кораба се усеща лека нестабилност, сякаш едва-едва подскача. Това е заради режима на работа на двигателя. Веднага щом бъде изстрелян, той праща още една фалшива информация и пак се изстрелва.

За съжаление, при толкова лек кораб, с толкова малко маса, цикълът постоянно образува натрупвания. Сензорите разчитат новите времеви координати, изкуствената маса се хвърля срещу времето, времето я отхвърля. „Бъдеще“, казва синтезаторът на маса. „Минало“, настоява времето. Това се повтаря отново и отново. И скоростта просто се стреми да нарасне до безкрайност. На практика няма триене, не се извършва истинска работа, така че се консумира малко гориво.

Корабът се движи обратно на посоката, в която е насочено ядрото в конвертора на „Минало-бъдеще“. Тъй че направляването се извършва чрез промяна на посоката на малкия вътрешен двигател.

Понеже се движи с много, много по-голяма скорост от светлината, визуалният образ на пречката не може да стигне навреме и корабът трябва да се направлява, като се следи за бъдещи сблъсъци. Виждаш през окуляра, че се сблъсква в бъдещето с някаква космическа маса, променяш курса в настоящето и избягваш сблъсъка. Животът може да контролира такива неща.

Бойните кораби имат огромни окуляри, настроени спрямо скоростта им. Но този е с ръчен окуляр и трябва да бъде настройван ръчно.

Екранът изведнъж изгасна с леко пукане. Сепнах се. Казах:

— Двигателите трябва да бъдат изолирани по някакъв начин, за да не разпръсват енергия в целия кораб!

— О, тези искри не са от двигателното помещение. Движим се толкова бързо, че улавяме твърде много фотони — това са светлинни частици от звездите. Освен това пресичаме силови гравитационни линии, които обикновено не се усещат, но при такава скорост по някакъв начин се превръщаме в електрически мотор. Натрупваме повече електрически заряд, отколкото можем да използваме или изхвърлим.

— Нали щеше да се справиш с това? — хванах го на тясно.

Той повдигна рамене. След това грейна.

— Искаш ли да видиш?

Преди да успея да се възпротивя, той се пресегна и натисна бутоните, които превърнаха черните стени в екран, който показваше космическото пространство около кораба.

Изведнъж се оказах седнал на стол и под, които бяха една платформа в открития космос.

Едва не припаднах.

Виждал съм как високоскоростна лодка минава по езеро и хвърля огромни пръски вода, а след себе си оставя разбунена, гърчеща се следа. Представете си я жълто-зелена2 и триизмерна и ще видите какво наблюдавах в момента.

Ужасяващо!

Изхвърлянето на енергията се виждаше под формата на извиващи се, ужасяващи водопади от всички страни!

Зад нас, може би на сто мили, сблъсъкът на изтерзани частици продължаваше!

— Богове! — извиках аз. — Затова ли се е взривил Влекач Две?

Той явно се любуваше на горящия ад около нас. Изминаха няколко секунди, преди да обърне внимание на думите ми.

— О, не, не — отвърна. — Не мисля, че тази е била причината. Възможно е, но е малко вероятно.

Натисна някакви бутони на малкия екран, на който преди играеше.

— Изчислявах какви са възможностите ми да скоча и с каква скорост ще падна на Блито-3. Цифрите са все още в паметта, затова ще използвам земната гравитация, за да ти покажа.

Адът около нас продължаваше да пламти и реве. Малкият екран се освети.

— Средната скорост при това пътуване е 516166166 мили в секунда. Най-голямата скорост по средата на пътуването, когато преминахме към забавяне, беше 1032885031 мили в секунда. Никак не е голяма, но все пак разстоянието е само двайсет и две светлинни години. При междугалактически пътешествия с разстояния от порядъка на милиони светлинни години скоростта става далеч по-голяма. Скоростта се определя от разстоянието, нали разбираш.

Между галактиките няма толкова много прах и фотони, тъй че ги няма всички тези електронни натрупвания, както е при движение в самите галактики, където има много енергия. Погледна ужасната помия.

— Красиво, нали? Върна се на темата.

— Както и да е, моята теория е, че Влекач Две въобще не се е взривил заради това.

Хелър натисна още няколко бутона.

— Така, значи изчислявах какъв ще бъде скока и падането ми на Блито-3 според земната гравитация. Освен това настроих и кораба на земна гравитация, тъй като той ще действа там и исках да започне да се приспособява.

Естествено, корабът има гравитационни синтезатори. Ако нямаше, при тези скорости изобщо нямаше да можем да се движим вътре в него. Ускорението ни е било 42376330 фута в секунда. За поддържането на тези скорости е необходимо такова постоянно ускорение. Тялото издържа на не повече от две или три G за определен период. В действителност, ако то е от четири до шест G за повече от шест секунди, може да се очаква ограничаване на мускулната дейност поради значително увеличаване на теглото на тялото; периферното зрение се губи; след това се губи централното зрение, падаш и изпадаш в безсъзнание, защото кръвта се изтегля от мозъка и се събира в долните части на тялото.

При нашето ускорение гравитационните синтезатори поемат много повече от това. Мисля, че Влекач Две се е взривил, защото са се повредили гравитационните синтезатори.

— А колко G поемат те? — попитах аз, без да се издавам, че съм впечатлен.

— За да компенсира ускорението, това устройство поема… Посочи към екрана.

Пишеше:

1289401409…!

Опитах се да накарам сърцето си да слезе от гърлото. Това значеше, че тялото ми, при отсъствието на синтезатори, би тежало 1289401409 пъти повече от нормалното и то само заради ускорението, а в момента, заради намаляването на скоростта!

— Така че — каза Хелър, — не мисля, че Влекач Две изобщо се е взривявал. Смятам, че гравитационните синтезатори са се повредили и екипажът просто се е сплескал. Корабът все още може да се носи някъде във вселената под формата на плазма. Само се знае, че е изчезнал. Затова не се притеснявам особено. Надявам се работниците добре да са си свършили работата по синтезаторите. Трябваше да заминем толкова бързо, че нямах възможност да проверя как работи новата инсталация.

Екранът просветна и изчезна, а той се усмихна успокоително.

— Затова не се притеснявай, че влекачът може да гръмне. Няма такава опасност. Ние можем да направим бум, но не и влекача.

Хелър остави клавиатурата.

— Що се отнася до времето на пристигане, нямаше да е трудно да го спазим. Но трябва да умееш много добре да разчиташ екраните, за да се приземиш в непознат район.

— Капитан Стаб е просто малко нервен. Все е начумерен, като повечето стари подофицери, и е станал прекалено предпазлив. Иска да огледа мястото на дневна светлина, преди да се приземи за първи път, това е всичко. Така че, ще повиси отгоре на около петстотин мили и ще наблюдава с часове. Като се увери, че няма движение в района и че базата не е капан, ще се приземи, веднага щом се стъмни.

— Много лошо. Планирах да се приземим преди изгрев-слънце, защото смятах, че искаш възможно най-бързо да се заема с работата. А сигурно има и неща, които ти искаш да свършиш в базата.

Все пак, това има и своите преимущества. И аз ще мога да доогледам така наречената база. Ще ти кажа нещо — в момента изглеждаш доста нестабилен. Защо не идеш да поспиш още малко, а като заемем позиция горе, някъде към обяд, да дойдеш при мен и да обядваме заедно? Тогава ще ми покажеш местата, които ще представляват интерес за нас. Ако бях на твое място, щях да си почина. Не изглеждаш добре, нали разбираш.

Дори не му казах да махне тези ужасни пламнали дири, които ни заобикаляха отвсякъде.

Изпсувах го наум.

Излязох от онази „бибип“ врата, точно както онзи „бибип“ окуляр бе показал — с отпуснати рамене, прегърбен!

Глава пета

Към обяд се почувствах далеч по-добре. Изключването на времевите двигатели бе минало съвсем гладко. Сега бяхме на допълнителните двигатели, които почти не работеха. Спах дълго и спокойно и след като вече бяха минали седемдесет и шест часа, откак бях взел онази „бибип“ шпора, тя бе излязла от кръвта ми.

Изгледах няколко комедии по Домашен екран в салона за екипажа и дори изиграх игра зарове с един от инженерите. Спечелих половин кредит.

Но най-добре се почувствах заради Стаб. Беше седнал на капитанското място и като свършихме играта, доближи голямата си уста до ухото ми. Прошепна:

— Наблюдавах те, офицер Грис и ако съм схванал правилно, добре ще го подредим този „бибип“, „бибипски“ имперски офицер, нали така?

Стана ми толкова хубаво, че можех дори да бъда остроумен. Тихо му казах:

— Чух те добре, направо унищожително.

Той се засмя. Да видиш един антиманко да се смее, представлява малко страховита гледка. Устите и зъбите им са много големи за триъгълните им лица. Смееше се гръмовито. Всъщност, за пръв път някой от тях се засмиваше и пилотът, който не беше на дежурство, явно така се е уплашил, че се втурна да види дали нещо не е наред.

Капитанът му каза нещо на ухо, той го каза на инженера, после двамата отидоха да го споделят с колегите си и не след дълго в предната част на кораба се чу същият доволен смях.

Като станах да си тръгвам, капитан Стаб ме хвана за ръката.

— Офицер Грис, ти си страхотен! Велики богове, офицер Грис, ти си страхотен!

И така, като отидох да обядвам с Хелър, се чувствах великолепно.

Хелър беше в горната каюта. Беше оставил поднос с искряща вода и кексчета и ми махна да седна.

Външният екран бе включен, за да се вижда гледката наоколо. Висяхме на слънце, петстотин мили над нашата база, само сто мили под пояса на Ван Алън. И някъде под нас беше Турция.

Корабът не висеше, а всъщност лежеше на една от страните си. Космонавтите са луди. Не ги е грижа дали са в нормално положение, или с главата надолу. Не ми беше съвсем удобно да седя на стол в перпендикулярно положение и да ям от поднос, наклонен по същия начин. В такива случаи винаги имам усещането, че непременно ще падна. Гравитационните синтезатори естествено се грижеха за това, но въпреки всичко внимавах с чашата. В такива моменти истински се радвах, че не съм космонавт!

Но въпреки всичко се чувствах добре и се наслаждавах на искрящата вода. Като приключих с обяда, животът изглеждаше наистина хубав. Почти бяхме пристигнали, не се бяхме взривили по пътя и гравитационните синтезатори бяха издържали.

Забелязах, че Хелър е извадил всички разпечатки, които му бях дал на Волтар и още няколко книги и карти. Видях и разпечатката, в която се казваше, че Ломбар е заличил всички културни и други материали от информационния справочник за Земя.

— Проверявам какви са местните имена на тези морета — каза Хелър. — Но най-добре ти да ми ги кажеш.

Денят под нас бе ярък, почти нямаше облаци. Беше втората половина на август според местните сезони, тъй че беше някак сухо и единственият дъждец на места беше от прах.

Радвах се да разбера, че не знае всичко.

— Това море под нас — казах аз, — под източна Турция, светлосиньото, е Средиземно море. А точно над Турция е Черно море, макар че както сам виждаш, не е черно. От ляво на нас, ей там, онова с малките островчета в него, е Егейско море. А онова малкото, заключено в северозападна Турция, е Мраморно море. Градът точно в горната му част е Истанбул, известен някога като Византион, а преди това — като Константинопол.

— Ама ти наистина познаваш района.

Бях доволен да го чуя. Да, познавах го. И ако говорим с факти, макар той да разбираше от инженерство и космически полети, не знаеше и една хилядна от това, което аз знаех в моя занаят — секретни операции и шпионаж. За негово съжаление скоро щеше да го разбера.

Но не му казах тези неща.

— Точно вляво от центъра на Турция има голямо езеро. Виждаш ли го? Това е езерото Туз. Сега погледни на запад и леко на юг от него и ще видиш още едно езеро. Казва се Акшехир. На югозапад от него има още езера. Виждаш ли ги?

Хелър кимна и каза:

— Покажи ми къде е Кавказ.

Боже мой, пак подхвана тази глупава тема.

— Ей там, на изток от Черно море, има един ръкав суша, който слиза надолу и се присъединява към Турция. Това е Кавказ. Далеч на хоризонта е Каспийско море, което граничи с Кавказ на изток. Но не можеш да идеш там. Това е в комунистическа Русия. Откъм руската граница са Армения и Грузия. Но Кавказ е извън границите на Турция. Забрави за него. Опитвам се да ти покажа нещо.

— Много хубава планета — каза Хелър, без никаква връзка с темата. — Искаш да кажеш, че никой не може да ходи в Кавказ?

Реших да му задоволя любопитството.

— Слушай сега, на североизток от Турция, чак до Тихия океан, това всичко е комунистическа Русия. Там не пускат никой, нито да влиза и нито да излиза. Там са банда луди. Почти всичко се управлява от една тайна политическа организация, наречена КГБ.

— Като Апарата? — каза той.

— Да, като Апарата! Не! Искам да кажа, че не можеш да идеш там. А сега ще ми обърнеш ли внимание?

— Това е ужасно — каза той. — Толкова голяма част от планетата, а да се ръководи от тайната полиция. А планетата е толкова хубава. Защо останалата част от планетата им позволява да вършат такава лудост?

— Русия е откраднала тайната на атомното делене и представлява термоядрена сила. Трябва да се внимава с тях, защото са толкова луди, че могат да вдигнат във въздуха цялата планета.

Записваше си нещо на някакъв бележник и съвсем не в негов стил произнасяше на глас думите, които пишеше:

Схванах. Най-после разполагах с вниманието му.

— А сега стига си мислил за Кавказ и ми обърни малко внимание.

— Значи горкия принц Кавкалсия е загубил и втория си дом! Руснаците са го взели!

Повиших тон.

— Погледни на запад от езерото Туз по права линия през върха на езерото Акшехир и още на около една трета от това разстояние в посока на запад. Там е Афийон. Това е белязаното място!

Е, най-после го бях откъснал от онази глупава Народна легенда 894М! Той послушно посегна към един контролен пулт и цялата местност се понесе към нас. Усетих, че пропадам и се хванах за стола.

— Охо! — възкликна Хелър, загледан в уголемената местност. — Привет, привет, привет! Изцяло прилича на Спитеос!

Всъщност, аз самият понякога съм се питал дали за това Апаратът е избрал тази база много отдавна на времето. Но казах:

— Не, не. Просто съвпадение. Казва се Афийон Карахисар.

— Какво значи това на волтариански?

Нямах намерение да му казвам истинското значение — Замък на черния опиум.

— Означава „черна крепост“. Задната скала се издига на 750 фута. Руините отгоре са остатъци от византийска крепост, издигната на мястото на предишна крепост, построена от арзавите, племе от древен народ, наречен хити.

— Сигурно щеше да е още по-черна, ако не беше този завод наблизо, който бълва бял дим.

— Това е циментов завод. Афийон е град с около седемдесет хиляди жители.

Отдалечи малко местността, за да увеличи обхвата на изображението. Седеше и се любуваше на гледката. По високите планински върхове край Афийон все още имаше малко сняг. Наоколо бяха разпръснати като кръпки малки села. От такава височина не се усещаха суровите ветрове, които духаха от високото плато. В по-голямата си част Турция е доста неприветлива страна.

— Какво е това жълто-оранжевото?

Гледаше обширната панорама от цветя, които застилаха низините. Преди да го спра, той натисна пулта и пред нас се появиха цветята. Почувствах се ужасно, сякаш съм паднал от петстотин мили. Тези космонавти са наистина луди.

— Цветя? — каза Хелър.

— Жълтите в полята край пътя са слънчогледи. Много са големи. В центъра им растат много семена, които хората обичат да ядат. Това е хранително растение.

— Уау — каза той. — Ама че са много! А какви са онези по-малките в другите полета? Тези с многоцветни цветчета, дето имат тъмен кръг по средата и сиво-зелени листа?

Имаше пред вид Papaver somniferum, макове за опиум — вещество на мъртвешки сън и унес, от което се произвежда хероинът. Тези цветя бяха истинската причина тук да се намира базата на Апарата. И бяха прекалено близо, за да има спокойствие. Афийон е опиумният център на Турция, може би и на света.

— Продават ги по пазарите за цветя — излъгах аз. Той беше като дете в игра, която не познава. — Но аз исках да ти покажа самата база. Разшири обсега, добре. А сега прокарай права от онова езеро там. Разбра ли? През Афийон Карахисар. Така, точно по тази линия има планина. Виждаш ли?

Виждаше. Продължих.

— Върхът на тази планина е електронна симулация. Не съществува. Но вълновите скенери, с които сега си служат на тази планета — а и всички, които могат да разработят — реагират на него съвсем нормално. Приземи се право в него и сме в нашите хангари.

— Много хитро — каза той.

— В действителност, доста е старо. Преди няколко десетилетия тук дойдоха екипи за скална преработка от Волтар и построиха този връх и подземната база. Доста е обширна. Миналата година я разширихме.

Изглеждаше впечатлен, затова казах:

— Да, и аз имах пръст в разширяването. Добавих много гънки, извивки, завои. Доста неочаквано можеш да изникнеш на някои места. Но имах от кой да се уча.

— О, така ли? — каза той.

Осъзнах се. За малко да кажа: „От Бъгз Бъни“. Нямаше да разбере. Побързах да продължа.

— Фокусирай на тази планина и в околностите ѝ ще забележиш сателитна локационна станция. Видя ли? Добре. А сега, накрая на този каньон се вижда една квадратна сграда. Това е Международният център за селскостопанска подготовка на селяни. Добре, а сега виждаш ли прясно копаната земя на север от каньона? Това са археологически разкопки в някаква стара фригийска гробница, а в околните къщи живеят учените.

— И какво? — попита той.

Исках да го стресна. Той не беше единственият умник във вселената.

— Сателитните инженери, целия персонал на училището, учените от разкопките, всички те са от нашите!

— Ами, сериозно! Наистина ли? Падна ми.

— Турция с такова настървение иска да се модернизира от половин век насам, че голяма част от нашата работа се финансира от държавата, дори от международни институции на Земя!

— Но как се снабдявате с документи? С паспорти и други такива?

— Виж какво, тези хора са много примитивни. Имат проблеми с дишането. Имат болести и умират малки деца. И други такива щуротии. Тъй че за повече от половин век, когато се роди бебе, следим да се регистрира при раждането. Но ако умре, грижим се смъртта да не се регистрира. Властите са корумпирани. Така се снабдяваме с тонове свидетелства за раждане, повече, отколкото някога изобщо ще ни потрябват.

Освен това, страната тъне в бедност и стотици хиляди работници излизат в чужбина, където ги регистрират. Така се снабдяваме дори с чуждестранни паспорти.

От време на време набират войници за армията. Подаваме наше свидетелство за раждане. И така, страж от Апарата отговаря на повикването и служи за известен период в турската армия. Турската армия управлява държавата, тъй че имаме офицери дори в Истанбул. Естествено, подбираме хора, които приличат по външен вид на турците, но в тази страна има десетки националности, така че на никой не му прави впечатление.

— Страхотно — каза Хелър. Наистина беше впечатлен. — Значи ние в известен смисъл притежаваме тази малка част от планетата?

— Съвсем правилно — казах аз.

— Ще ми се да контролирахте част от Кавказ — каза той. — Наистина искам да го поогледам.

Беше безнадежден. Усмихнах се снизходително.

— Тази вечер ще бъдем на земята. Можеш да се поразходиш из Афийон и да поогледаш малката ни империйка.

Исках да проверя подслушвателните устройства, които Прад му бе присадил.

— Добре — каза той. — Благодаря ти за разходката и информацията. Наистина ми хареса.

Разделихме се почти като приятели. Поне той така си мислеше. Бедният наивник. Може би в собствената си област е експерт. Но не и в моята. Успях да го докарам, където исках, на няколко десетки светлинни години от дом и приятели, в местност, която беше под наш контрол. Тук нямаше приятелчета от Флота! А моите приятели с лопата да ги ринеш!

По-добре да свиква със Земя. Никога няма да си тръгне от тук, дори да го оставя жив!

Глава шеста

Тайно се понесохме в тъмнината надолу към нашата база на планетата Земя. Бях подготвил инструкциите си. Имах готовност да ги раздам веднага щом се приземим.

Бях използвал следобеда, за да обмисля още веднъж цялата политика.

Има един здрав принцип при прикритите операции — когато откриеш, че действаш под заповедите на един луд, трябва напълно да уточниш собствената си позиция в бъркотията. Нямаше никакво съмнение, че Ломбар Хист има параноидна шизофрения, съчетана с подчертана мегаломания, към това се прибавяше халюциниране, а отгоре на всичко болестта бе усложнена от евентуално пристрастие към хероин и използване на амфетамини. С други думи, напълно и необратимо луд. Мръднал. Изпълнението на всяка от заповедите му щеше да е опасно.

Така че изготвих кратко резюме на положението. Дори го направих в подобаващата за резюме форма. Написах:

След като аз самият го казвам, значи е така: резюмето на положението бе страхотно. Обхванах не само главните неща, но и всичко, което може да бъде от някакво значение. Истински шедьовър!

И така, спуснахме се долу, без да ни засече нечувствителната апаратура на примитивните военни сили на планетата. Разполагат с радари, които ние наричаме „лък и стрела“. Съвсем лесно се неутрализират.

Минахме през електронната илюзия на планинския връх. И трябва да кажа, че пират или не, капитан Стаб добре управляваше кораба. Приземихме се върху голяма подвижна платформа без никакви произшествия, само с доста здраво разтърсване.

Целият кораб вибрираше, докато платформата не ни премести на една равна площадка в планината, за да освободи площадката за кацане.

Потупах капитан Стаб по гърба. Вече бяхме добри приятели.

— Добро приземяване. И аз не бих се справил по-добре.

Той грейна.

— А сега от теб искам — казах аз, — да предупреждаваш съвсем приятелски всеки от Апарата, че птичката, която пренесохме, е агент на Короната и има секретни пълномощия да екзекутира всеки, за когото открие нещо нередно. Само им подшушни, че ако говорят с него, те отговарят за живота си.

О, това се хареса на капитан Стаб. Още щом се отвори въздушния шлюз, всичките му триста фунта се понесоха разтърсващо надолу по стълбата, за да разпространи мълвата. Истинско бижу.

В коридора се отвори врата и Хелър се появи на стълбите.

— Имаш ли нещо против да пообиколя?

— Не, не — весело отвърнах аз. — Може дори да почерпиш малко местен колорит. Ето ти билет, за да ти дадат подходящо облекло в отдел „Боклу“, ей там в дъното на коридора. Можеш да се разходиш и из града. Още е рано. Ето ти пълномощно за някакъв транспорт. Вземи някой камион. В Турция много хора говорят английски, така че няма проблеми. Още нямаш документи, но никой няма да ти ги поиска. Просто казвай, че си нов техник в сателитната станция. Чувствай се свободен, забавлявай се, живей! — добавих аз в рекламен стил и весело се засмях.

Наблюдавах го как спокойно се спуска по стълбата и изчезва в тунела към отдел „Боклу“. В тази игра той беше само едно глупаво бебе, но в крайна сметка, аз имам зад гърба си дълги години професионализъм.

Багажът ми беше готов. Поисках човек от хангара и след няколко минути пристигна мотокар, натовариха го и потеглихме.

Хангарът на Блито-3 има един недостатък. В Турция често има силни земетресения и тази огромна площ, построена в твърда скала, има нужда от страшно много силови подпорни лъчи. При пристигане и излитане на кораби се отварят конусовидните лъчи и после пак се затварят. Не бях идвал тук повече от година и бях забравил за това. Бях точно в обсега на един от лъчите, когато той започна да се затваря и едва не ме събори на земята. Може би това ме направи малко по-строг и ядосан, отколкото щях да бъда, защото наистина бях ужасно радостен, че най-после съм вън от онзи влекач.

Отбих се в Офицерския отдел и си взех дъждобран.

Използвах изхода от „бараките на работниците по разкопките“, извиках си „такси“, натоварих си багажа и казах на шофьора да ме закара направо в офиса на командира на базата. Намираше се в една кирпичена къщичка близо до Международния земеделски център за подготовка на селяни. Изглежда командира на базата официално се води като надзирател в Центъра. Така се обяснява интензивното движение около щаба — много селяни идват да бъдат обучавани (как да произвеждат повече опиум на по-ниски цени).

Турците всъщност са монголци. Думата „турчин“ е видоизменена от „т’у-кин“, което е на китайски. Нахлули са в Мала Азия някъде през десети век според летоброенето на Земя. Но не приличат на китайците. Заселили се в тази местност и се смесили с населението, в което имало стотици раси, тъй че във Волтарианската конфедерация от сто и десет планети не е никак трудно да се открият много хора, които могат да минат за турци.

Командирът на базата бе един от тях. Истинското му име беше Фахт, така че се наричаше Фахт Бей. Турците по някаква причина слагат по едно „Бей“ след имената си. Доста се беше охранил на това удобно местенце. Имаше дебела жена и много голям стар шевролет, мебелите му бяха в западен стил, солидни, за да издържат на тежестта му и изобщо, беше се устроил доста комфортно. На Флистан го издирваха за масово убийство и самата мисъл, че могат да го отзоват от тук, караше тлъстините му да се тресат от страх.

Очевидно изненадващата новина за пристигането ми, за което не бе известен предварително, бе смъкнала от него поне десет фунта пот само за един час, откакто корабът поиска разрешение за кацане.

Като пристигнах, ме чакаше на вратата. Попиваше лицето си с голяма копринена кърпа, кланяше се и се опитваше да отвори по-широко вратата, като през цялото време трепереше.

А, радостите на офицерската служба! Можеш да побъркаш хората от страх!

Жена му се промуши през вратата с поднос, на който имаше и чай, и кафе и едва не ги разля. Фахт Бей се опитваше да ми почисти един стол с кърпата си, за да седна, което само го зацапа.

— Офицер Грис — каза той с разтреперан и писклив глас, — искам да кажа, Султан Бей — бързо добави турското ми име. — Радвам се да те видя. Надявам се, че си добре, че си бил добре, че ще бъдеш добре и че всичко е наред! (С последното имаше предвид:

„Аз все още ли съм командир на базата или носиш заповед за преместването ми?“)

Веднага го успокоих. Показах му заповедта.

— Назначен съм за Главен инспектор Надлорд за всички операции на Блито-3, искам да кажа, Земя! При най-малкия сигнал, че ти не си вършиш работата, не ми съдействаш и не ми се подчиняваш, веднага ще те уволня.

Така се стовари върху солидния си стол, че той едва не се счупи. Погледна заповедите. Обикновено розовееше. Сега имаше сивкав цвят. Отвори уста да заговори, но не излезе нищо.

— Можем да си спестим формалностите — казах аз. — Вземи телефона и веднага се обади на три места в Афийон. На обичайните ти свръзки, барманите. Кажи им, че току-що си подразбрал, че е пристигнал млад мъж, висок около сто и деветдесет сантиметра, с руса коса. Представя се като сателитен техник, но всъщност е агент от Агенцията за борба с наркотици в САЩ и е дошъл да слухти, затова да не разговарят с него.

Фахт Бей полетя като куршум към телефона.

Местните хора са много приятелски настроени към нас. Не се впечатляват от нищо. Сътрудничат ни сто процента. Те, даже и командира на местните военни сили, смятат, че в действителност ние сме мафията. Това ни отваря всички врати.

Фахт Бей приключи с разговорите и ме погледна като послушно куче.

— А сега — казах аз, — обади се на двама местни здравеняци, опиши им го и им кажи да го намерят и да го набият.

Фахт Бей се опита да протестира.

— Но от АБН са винаги приятелски настроени към нас! Всичките им агенти в Турция са на заплата при нас! И Султан Бей, не искаме трупове по улиците на Афийон! Полицията може да чуе и ще трябва да се хванат на работа, а на тях това изобщо не им се харесва!

Сега ми стана ясно защо им трябва Главен инспектор Надлорд!

Но Фахт Бей само продължаваше да си трепери.

— Ако искаш да убиеш някой, защо просто не постъпиш по обичайната процедура и да го заведеш при разкопките и…

Трябваше да му кресна.

— Не съм казал да го убиват! Казах само да го набият. Трябва да разбере, че това място не е добро за него.

Това беше друго.

— О, значи той всъщност не е от АБН!

— Не, идиот такъв. Той е агент на Короната! Ако научи нещо, твоята глава ще хвръкне!

Това вече беше съвсем друго! Обади се.

Като свърши, нервно изпи и чая, и кафето, които жена му бе приготвила за мен. Хубаво ми беше да гледам до каква степен мога да го разстроя. Ликувах. Толкова различно бе от Волтар!

— А сега, готов ли е старият ми апартамент? Това още повече го притесни. Най-накрая изплю камъчето.

— Онази танцьорка, която държеше там, започна да не подбира много-много и накрая се „бибипкаше“ с четиримата стражи, после открадна някои от дрехите ти и избяга.

Е, жените никога не са верни. Освен това, в Турция вече не са останали истински танцьорки. Всички са имигрирали и в големите градове са останали само разни повлекани, които не са никакви танцьорки на кючек.

— Свържи се по телефона със свръзката ни в Ширкечи в Истанбул и му кажи да ми изпрати една със сутрешния самолет.

Жената на Фахт Бей донесе още чай и кафе. След като се бях погрижил за важните неща, можех да седна и да изпия малко кафе. Първо, беше гъсто като сироп, освен това с толкова много захар, че тя не можеше да се разтвори.

Командирът на базата приключи с разговора. Попитах го:

— Рат и Търб тук ли са? Той кимна с глава.

— Рат е тук, Търб е в Ню Йорк.

Извадих вече подпечатаните заповеди на Ломбар Хист за Рат.

— Дай ги на Рат. Изпрати го за САЩ със сутрешния самолет. Дай му много пари за харчене, тъй като отива във Вирджиния да подготви нещо.

— Не знам дали ще има места в самолета — каза Фахт Бей. — Турските авиолинии…

— Ще му намериш — казах аз. Кимна с глава. Да, ще му намери.

— А сега — казах аз, — като стана дума за пари, тук има една заповед.

Хвърлих я на бюрото. Изглеждаше съвсем истинска. Сам я бях напечатал на машината във влекача. Ето какво гласеше:

Дори бях фалшифицирал подпис и печат от идентификационна карта, които не можеха да се разчетат. Това никога нямаше да стигне на Волтар. На Волтар дори не знаят, че съществуват тези фондове за Блито-3. Умно.

Фахт Бей запримигва. Но взе заповедта и я прибра в папките. После, понеже протегнах ръка, той отиде в задната стаичка, където беше сейфът.

— Десет хиляди турски лири и десет хиляди щатски долара ще ми стигнат на първо време — викнах след него.

Донесе ги и сложи пачките в ръцете ми, а аз ги напъхах в джобовете на шлифера.

— А сега, отвори горното чекмедже на бюрото и извади автоматичния Колт 45, който държиш там и ми го подай.

— Но това е личното ми оръжие!

— Открадни си друго от някой мафиотски бияч — казах аз. — Така си се сдобил с това, нали? Не искаш да нарушавам Космически закон а-З6-544 М, параграф Б, нали? Разкриване на самоличност пред чужда раса.

Подчини се. Даже ми даде две допълнителни опаковки патрони. Проверих пистолета. Бях го забелязал преди година, когато тършувах из бюрото му да открия някакви компрометиращи материали. Пистолетът беше от Щатската армия, 1911-А1. Но преди година бях с по-нисък чин. Това, че го е взел от мафията, бе чисто налучкване. Да, цевта наистина бе изпилена три инча.

Исках да го успокоя. Какъв смисъл има да го паникьосвам. Свалих предпазителя и съвсем професионално завъртях барабана, след което натиснах спусъка. Разбира се, в него нямаше патрони. Бях го насочил към стомаха му, не към главата. И се чу само щракане.

— Блъфирам! — казах на английски и се засмях. На него не му беше смешно.

— Тимио Фахт — обърнах се към него с полицейското му име на Флистан и на смесица от волтариански и английски, — ние двамата ще се разбираме чудесно. Естествено, стига да правиш всичко, което ти казвам, добре да се стараеш, за да ми бъде удобно и да не си пъхаш носа много-много. Няма нищо незаконно, което да можеш да направиш по-добре от мен. Така че, искам тук уважение.

И той говори английски, и той си има работа с мафията. Затова схвана.

Завъртях пистолета и го пъхнах в джоба на якето, също като един актьор, Хъмфри Богарт, когото бях гледал в един стар филм миналата година.

Върнах се в таксито, което ме чакаше. Влязох и казах на английски:

— Към къщи, Джеймз, и дай газ!

Наистина си бях у дома. От всички места във вселената, където съм бил, тук най-добре ме оценяваха. Тук бях нещо като герой. И ми харесваше.

Глава седма

Пътувахме в меката нощ, въздухът галеше като кадифе лицето ми. От двете страни на пътя слънчогледите просветваха на светлините от фаровете. А зад тях бяха обширните полета с Papaver somniferum, смъртоносните опиумни макове, основната причина за установяването на Апарата тук.

Историята е много интересна, защото хвърля светлина върху това как действа Апаратът и тази вечер си спомних за нея, когато попаднахме на колона зле осветени каруци.

Много отдавна един проучвателен екип на Апарата, състоящ се от един подофицер и трима народографи, бе възпрепятстван от избухването на Първата световна война, както я наричат на Земя. Изпуснали кораба, не могли да се доберат до срещата и се придвижили до тази граница, възползвайки се от бъркотията на войната. Стигнали до Русия, когато тя била разтърсвана от революция, поели на юг през Кавказ и пресекли границата с Турция.

Укривали се по хълмовете на Буюк Агри, високия 16946 фута връх, известен и с името Арарат. Там инсталирали сигнала с надеждата, че ще привлекат някой издирващ кораб на Апарата, понеже сигналът е силен, а планината — висока.

Но войната свършила, а не се появил никакъв спасителен екип и на тях им дошло до гуша от студ и лишения. Тръгнали бавно на запад, като се заклели да не спират, докато не намерят по-топло място. Пътуването сигурно е било мъчително, тъй като източните плата на Турция не са райска градина. Но успели, подпомагани от факта, че в Турция царяла пълна бъркотия, защото тя била на страната на губещите и я разделяли на части.

Най-накрая се озовали в Афийон. Било по-топло. Пред себе си видели забележителната висока черна скала и крепостта, Афийон Карахисар. Пуснали сигнала горе сред руините и се редували да си набавят прехрана, криейки се в разкъсваната от войната вътрешност на страната. По това време вече говорели турски, пък и там било пълно с бежанци.

Настъпила хиляда деветстотин и двайсета година земно време. Многобройна гръцка експедиционна сила наближавала Афийон, за да заграби голяма част от Турция. Турският генерал, Исмет Паша, не само спрял нашествието на гърците, но и успял два пъти да ги разгроми, в самото подножие на Афийон Карахисар.

Въвлечени в това събитие, подофицерът от Апарата и тримата народографи застанали на страната на турците, преоблекли се в униформи на убити и на практика взели участие в боя като турски войници.

Следващият месец някой от Апарата забелязал, вероятно търсейки си повод за екскурзия, че един от екипите с културна мисия липсва. Експедицията не била много важна. Такива вече били пращани на Блито-3 двайсет и осем пъти преди това през последните няколко хиляди години. Оставали още сто и осемдесет години до завладяването на планетата според Графика, но все пак този офицер си издействал разрешение и скаутски кораб и сигурно се е изненадал, като открил сигнала на Афийон Карахисар. И така, след почти осем години, екипът бил спасен.

Подофицерът от експедицията, вероятно търсещ някоя хубава служба, родил страхотна идея.

Старият Мунк, предшественикът на Ломбар, го послушал.

Изглежда, че по време на Втората световна война по-голямата част от света започнала да приема идеята на руснаците, наречена „паспорти“. Тя не успяла да спаси руското правителство от революция и била глупава, затова, естествено, другите правителства жадно я приели. В близкото бъдеще, доста преди да дойде времето за нашествие според Графика, се очертавало инфилтрирането на Блито-3 да стане почти невъзможно.

Старият Мунк е бил доста компетентен. Отлично е знаел, че някой ден на Апарата ще му бъде възложено да подготви нашествието. Това означава в различни страни по улиците да тръгнат хора, които истерично да крещят: „Нашествениците идват! Спасявайте се!“, да имаме наши оператори в електроцентралите, които да ги взривят, да имаме офицери в армиите, които да разпуснат войниците и редактори на вестници, които да публикуват заглавия от рода на: „Изпълнете исканията на нашествениците, преди да е станало твърде късно“. Неща от този род. Нищо работа.

Но едно нещо можело да попречи на идеята — средствата.

Пред всяко разузнаване, когато работи в редовете на врага, стои основният проблем откъде да се намерят пари. Кредити от Волтар не биха свършили работа, защото дори не могат да се обменят. Разузнаването струва скъпо, а обирът на банки винаги привлича внимание. Ако се внесат злато и диаманти в такива количества, могат да бъдат проследени. Трябва да се добереш до вражески пари и да си ги харчиш колкото искаш!

Подофицерът имал хубава новина. Една държава на Блито-3, Съединените Американски Щати, през 1914 година приела закон, наречен „Закон на Харисън“. Този закон имал много тежки последствия до тогавашната година на Земя, 1920. Законът регулирал трафика на наркотици, т.е., на опиум. И така, цените му щели да се вдигнат до небесата. Тъкмо това посадили край Афийон. Той станал световен център!

Като „турски ветерани“ победители, те били приети идеално. И то какво приемане! Направили ги герои от войната. Били бойни другари при издигналия се режим на Мустафа Кемал Паша Ататюрк.

И така, старият Мунк, действащ по принципа, който ръководи цял Волтар („Има много време, ако правиш всичко навреме“), дал съгласието си за проекта. Не струвал много. Сигурно около себе си е имал хора, на които е дължал услуги и не е искал да му се навъртат. Така се родила базата на Блито-3.

До пристигането на Ломбар на власт никой не се сещал особено за базата. Тя сама се ръководела почти като локална операция, без надзор. След това Ломбар, благодарение на напредналата възраст на Мунк, оглавява Апарата (а някои казват, че го отровил). Това беше в началото на седемдесетте по земно време.

Далечната база привлича вниманието на Ломбар, постоянно дебнещ как да осъществи амбициите си, когато от там изпращат доклад, че Съединените Американски Щати, държава на Блито-3, разбрала, че повечето от опиума, който не минава през ръцете на Роксентър, идва от Турция. И решили да платят големи суми на Турция, за да спре да отглежда опиум.

Ломбар не се разтревожил, защото много добре знаел какво ще се случи. Сумите ще попаднат в ръцете на турските политици, те няма да ги разпределят за фермерите и района на Афийон ще стане бедстващ.

В това Ломбар вижда шанса на Волтар. Дотогава Волтар е нямала нищо общо с наркотиците. Лекарите използват газ при анестезия, а целолозите умеят да се справят с почти всякаква болка. Той проучил историята на наркотиците в политиката на Блито-3 и научил, че някаква държава Англия на времето изцяло поразила населението на Китай и свалила правителството му, използвайки наркотици. От тук той планирал собствения си напредък на Волтар.

Помотал да се субсидират гладуващите фермери, като изкупил ненужните им излишъци. Отдел 451 в Апарата добил по-важен статут и явно след един-два провала в ръководенето му, издирил специален офицер от Академията, за да го поеме — т.е., мен.

Щатските субсидии скоро били отменени. Но веднъж участвал, Апаратът станал героят на деня. Били кралете на Афийон. Само да измисли как, Ломбар скоро щял да стане и крал на Волтар. Персоналът на Апарата на Земя все още се състоял от наследници на героите от войната и навсякъде из базата имало гипсови отливки на главата на Мустафа Кемал Ататюрк, бащата на модерна Турция. Така било във всички предприятия. Да живее революцията! Да живее опиума! Да живее Апарата! И да живее Негово Величество Ломбар, ако се оправи на Волтар.

Край на разсъжденията. Каруци или не, бяхме пристигнали в планината. И там ме чакаше вилата ми!

На времето е принадлежала на някакъв турски паша, благородник от предишния режим, а преди него, вероятно на някой византийски лорд, а преди него на някой римски лорд, а преди него на някой гръцки лорд, а преди него на бог знае кого. Турция е най-фрашканата с руини страна на Блито-3. Кръстопът между Азия и Европа, повечето цивилизовани раси на Земя са я колонизирали или са я превръщали в империя в един или друг исторически момент. Тя е най-голямата мечта за археолозите — земя, пълна с руини!

Същият подофицер от Апарата, който основал базата, бе реконструирал и тази вила и дълго живял в нея. За поддържането ѝ редовно се предвиждаха средства в бюджета. На Ломбар Хист веднъж му хрумнала лудата идея да дойде тук — за един шеф на Апарата е фатално да обръща гръб на Волтар — и след това увеличил средствата за поддържането.

Вилата бе построена в самото подножие на планината. Цялата бе опасана със стени, които скриваха шест акра площ и ниските постройки в римски стил. Имаше големи порти със стълбове.

Всичко беше тъмно. Не бях се обадил предварително. Исках да ги изненадам.

„Шофьорът“ на таксито свали багажа ми до портата. Беше ветеран от персонала на Апарата, изнасилвач на деца, доколкото си спомням.

На слабата светлина, която идваше от стария ситроен, видях протегнатата му ръка.

При нормални обстоятелства сигурно това щеше да ме обиди. Но тази вечер, в кадифения мрак, радостен от завръщането, пъхнах ръка в джоба. Турската лира се обезценява всяка година с почти сто процента. Последния път, когато бях тук, 90 турски лири се обменяха за един щатски долар. Но доларът също се обезценява, тъй че по груби сметки курсът сигурно беше сто и петдесет към едно в момента. Освен това турските лири трудно можеха да се пробутат в чужбина. А с новата заповед разполагах с неограничени количества.

Извадих две банкноти, като мислих, че са от по сто лири, и му ги подадох.

Той ги взе и ги огледа на светлината. Подскочих! Бях му дал две банкноти от по хиляда лири! Някъде тринайсет долара!

— Божичко! — възкликна шофьорът на английски. Говореше и английски, и турски, както всички тук. — Божичко, офицер Грис, искаш да ми светят маслото, така ли?

И двамата се заляхме от смях. Мафията е толкова често срещано явление тук, че американския гангстерски жаргон е голям хит. Почувствах се съвсем у дома.

Извадих още два чаршафа от по хиляда лири. Вдигнах си яката на шлифера. Заговорих на американски, с крайчеца на устата.

— Виж какво, приятел, има една мадама, женска, фуста, нали схващаш. Пристига със сутрешния самолет от големия град. Вдигни си задника до там, причакай я и я заведи на доктор, да я проверят дали не е лепнала нещо. Ако е чиста, водиш ми я тук. А ако не е, просто я заведи някъде.

— Шефе — каза той и вдигна палец, сякаш имаше 45-ти калибър, — нямаш проблеми!

Пак заритахме от смях. Дадох му двете допълнителни банкноти и той подкара, безкрайно щастлив.

О, хубаво си е да си вкъщи. Такъв живот обичах.

Обърнах се към къщата с намерението да викна някой да отвори и да ми прибере багажа.

Глава осма

Тъкмо отворих уста и я затворих. Хрумна ми далеч по-добра идея. В провинцията си лягат още като се стъмни, значи всички бяха заспали. Персоналът беше от около тринайсет човека, в това число и три момчета. Всъщност това бяха две турски семейства, които живееха тук, откак подофицерът построи наново вилата, а може би дори още от времето на хитите, които най-напред са издигнали постройките. Бяха много по-предани на нас, отколкото на собственото си правителство, пък и щяха да си мълчат, ако забележат нещо странно — за което са прекалено глупави.

Живееха в старите помещения за роби вдясно от портата, скрити от дървета и плътни храсти. Старият вратар бе починал на деветдесет години — това се счита за много напреднала възраст на Земя — и не бяха назначили нов, защото не могли да решат чий роднина да бъде.

Отговорникът, така нареченият гази беше възрастен, здрав селянин. Викахме му Карагьоз, по името на един смешен турски театрален герой. Но истинският шеф бе една вдовица на име Мелахат, което означава „красавица“. Само че тя беше всичко друго, само не и красива. Беше дебела, с кръгли очи и всички ѝ имаха страх.

Планът ми беше най-напред да открия нещо нередно. Извадих от чантата един фенер. Бях го откраднал от кораба. С тихи стъпки се промъкнах през павирания двор, като внимавах да не шумоля с дъждобрана. Скрих се под сянката на дърветата.

Насочих светлината от фенера към тревата. Беше подрязана. Огледах храстите — подстригани. След това фонтаните и басейна — изчистени и пълни.

Разочарован, но без да губя надежда, се промъкнах в къщата. Сградите в римски стил се строят около открит двор. Фонтанът в средата охлаждаше въздуха. Мраморният под беше чист, нямаше прах. Страничните стаи бяха безупречни. Естествено, изглеждаха някак празни, защото преди не разполагах с много средства. Строгият римски стил на къщата бе потурчен с многобройни големи пъстри килими и завеси, които бях разпродал един по един на минаващи туристи. Не обичам много-много такава украса. Персоналът бе опитал да ги замести на места с рогозки, но и те бяха чисти и добре поддържани. Не, никакъв кусур не можах да намеря на къщата. „Бибип“! Това ми проваляше шегата.

Моята стая бе на гърба на къщата. Бях я избрал заради изгледа към планината. Тъкмо се канех да отключа и да вляза, когато изведнъж си спомних какво каза Фахт Бей — че курвата ми е откраднала дрехите! Ето, това е!

С тихи стъпки — бях забравил да сваля изолационните ботуши — се промъкнах обратно до помещенията на прислугата. Знаех, че се състоят от две стаи, като и в двете се влиза през централната врата.

Извадих Колт 45 от джоба, безшумно дръпнах предпазителя и заредих пистолета.

Включих фенера на максимална степен.

Вдигнах крак назад и се засилих.

И след това с един ритник отворих вратата, насочих навътре фенера и стрелях във въздуха.

Ох, да бяхте видели каква бъркотия настана!

Тринайсет тела скочиха изведнъж и веднага се хвърлиха на земята, като опитваха да се прикрият зад легла, одеяла.

— Жандарми! — викнах аз. Това е турската дума за полиция. И след това само за да ги объркам още повече, добавих на английски: — Не мърдайте, „бибипи“, или ще ви очистя!

Е, мога да кажа, че се получи една много объркана прислуга! Светлината ги заслепяваше и не можеха да видят кой е. Пищяха от неподправен ужас. Заредиха се всякакви турски думи от рода на „невинен“ и „не сме направили нищо!“.

И за капак на всичко цял взвод стражи на Апарата, чули изстрела, изникнаха откъм бараките на археолозите, препускащи с пълна скорост, с ревящи мотори.

Пъкъл!

Ад!

Само след минута стражите — минават като сили за сигурност, със задачата да охраняват „ценни изкопани предмети“ — се появиха на мястото и зашариха с фенери.

Върху мен попадна светлината от фенера на самия подофицер. Той извика нещо и каза:

— Това е Султан Бей!

Малкото момче на градинаря веднага започна да повръща.

Прислугата спря да пищи.

Аз започнах да се смея.

Някой включи осветлението. Старият Карагьоз подаде глава изпод едно одеяло. Каза:

— Да, наистина е Султан Бей! Стражите започнаха да му се смеят. Няколко сред персонала също се разсмяха.

Но Мелахат не се смееше. Беше коленичила на пода, с лице към стената. Плачеше и нареждаше на турски:

— Знаех си, че като се върне от Америка и разбере, че онази му е откраднала дрехите, ще побеснее от гняв. Знаех си! Знаех си!

Мислеха, че съм бил в Америка.

Едно от момченцата, на около осем, изпълзя към мен и ме задърпа за дъждобрана. Спомних си, че се казва Юсуф. Замоли ме:

— Моля ти се, Султан Бей, не убивай Мелахат! Моля ти се, Султан Бей! Всички дадохме от нашите пари и ти купихме нови дрехи. Даже ти откраднахме и други неща от туристите. Не убивай Мелахат! Моля те, Султан Бей!

О, това беше страхотно посрещане! Подофицерът от стражата каза:

— Казах им да си назначат пазач. Това да им е за урок.

След това се приближи до мен и ми пошепна:

— Благодаря за информацията за агента на Короната.

Стражите като по знак се разсмяха. Насочих пистолета към градинаря.

— Площите са в ужасно състояние. Още сега да ги оправиш.

Изхвърча като ракета, последван от две момчета, негови помощници.

След това насочих пистолета към готвача.

— Направи ми нещо за ядене и след това си почисти кухнята, мръсна е.

Той също изхвърча. Наред беше главната чистачка.

— Забърши стаите. Веднага!

Тя и още две по-малки момичета бързо излязоха. Насочих пистолета към Карагьоз.

— Сметките ти сигурно са в пълен хаос. До сутринта искам пълен отчет!

Като тръгнах към стаята, избухнах в смях. Колко различно беше от Волтар.

Хубаво е да си бъдеш у дома!

Тук аз властвах!

На тази планета можех да уредя всичко, дори екзекуцията на Хелър!

Глава девета

Мелахат бе дошла след мен в стаята. Тя е голяма, с много гардероби. Показа ми къде са новите дрехи. Стоеше и кършеше ръце.

— Моля те — каза тя, — казвах ти, че момичето не е стока. Като замина за Америка, тя започна с всички по ред. Каза, че не си ѝ платил, открадна ти дрехите и избяга.

— Утре ще дойде друга — казах аз.

— Да, Султан Бей.

— Настанете я в онази стая, където преди държахте сечивата.

— Да, Султан Бей. Дрехите добри ли са? — Сигурно няма да ми станат.

— Да, Султан Бей.

Дотичаха две момченца с багажа ми и веднага излязоха.

— Кажи на готвача да ми донесе ядене. А сега изчезвай.

— Да, Султан Бей.

Веднага пристигнаха готвача и един слуга с паница гореща ишкембе чорбъсъ — това е гъста супа от шкембе и яйца. Обикновено винаги има по една тенджера на печката, просто за всеки случай. Донесоха и лакерда — тънко нарязана сушена риба. Донесоха и голяма кана с изстудена шира — ферментирал гроздов сок и поднос баклава, много сладък десерт със смлени орехи, полят със сироп.

— Само това има в момента — плахо се обади готвачът. — Никой не ни предупреди, че пристигаш!

— Идете в града рано сутринта — скарах му се аз, — и купете прилична храна. И престани да крадеш от парите за покупки!

Беше като ударен с парцал от обвинението, затова добавих:

— И ми изпрати Карагьоз!

Това съвсем го довърши, защото Карагьоз оправяше сметките. Бързо излязоха със слугата.

Седнах на масата и започнах да ям. Много вкусно! Сигурно за това си мечтаят боговете — за удоволствията на смъртните! Влезе Карагьоз.

— Каза да оправя сметките до сутринта.

— Откраднах и продадох всички килими — казах аз.

— Да, Султан Бей.

Знаеше „бибип“ добре, че ги бях продал, но можеше да реагира и по друг начин.

Устата ми беше пълна с чудесна баклава. Преглътнах със студената шира.

— Направи специална поръчка за килими за цялата къща. От най-скъпите. Даже персийски.

Кой знае чак кога пак ще ми паднат пари. Можеше да се наложи отново да ги продам. Неотдавнашният ми опит на Волтар ме научи на предвидливост.

— Да, Султан Бей.

— И прехвърли на мое име всяка комисионна, която ти отпуснат — казах аз.

— Да, Султан Бей.

— И намалете средствата за храна на персонала. Наполовина. Много са надебелели!

— Да, Султан Бей.

— Това е — казах аз и го отпратих с махване на чашата с шира.

Скри се зад вратата.

Седях и се хилех. Ама как знаех да се оправям с хората. Психологията е чудно нещо. Истинско оръжие в моя род дела.

На тази планета можех безнаказано да правя всичко!

И това ми напомнят за Хелър.

Залостих вратата на стаята. Отидох до десния гардероб. Натиснах задната стена и тя се отвори. Влязох в истинската ми стая.

Беше по-голяма от тази, в която бях до сега. Персоналът не знаеше за нея. Отвън не се виждаше, защото се врязваше в планината. Една тайна врата в отсрещния ѝ край водеше право в базата. Друга тайна врата отвеждаше към коридор, по който се стигаше до бараките на археолозите.

Отворих един скрин. Изсмях се за сметка на персонала. Тук бяха истинските ми дрехи, костюми от различни националности. Всичко на мястото си.

В едно шкафче си седяха непокътнати всичките ми принадлежности за гримиране.

В едно двойно дъно бяха оръжията ми. Бяха защитени от устройство, което абсорбираше влагата и кислорода от скривалището. Извадих Колт 45 и го прибрах вътре. Взех си една Берета, която повече ми подхожда, защото лесно се крие, пък и за нея имах разрешително.

Като свърших тази работа, отворих един сейф и прегледах личните си документи. Заверката на някои беше изтекла и написах заповед да ги презаверят. Останалите документи за самоличност бяха наред.

Набързо прегледах дали не липсва нещо от оставения багаж — куфари и дипломатически куфарчета. Всичко беше на място.

Страхотно. Можех да започвам работа.

Върнах се в легалната стая и се преоблякох. Казах си, че трябва да бъда по-внимателен и да не се появявам на обществени места с космически изолационни ботуши и подобни неща.

Облякох риза и черен панталон. Погледнах се в огледалото — никой гангстер от филмите не можеше да постигне такава правдоподобност.

А сега по въпроса с Хелър. Взех кутията и влязох в тайната стая. Извадих оборудването и го подредих на масата. Нищо не се бе развалило по време на пътуването.

Нагласих всичко, но преди да започна, се сетих да си донеса каната с шира и чаша.

Какво бе намислил Хелър?

Включих активиращия приемник и екрана.

Едва ли щях да имам нужда от Реле 831, понеже той трябваше да е някъде в радиус от десет мили.

Ето го къде беше!

Глава десета

Хелър вървеше по една тъмна улица.

Чудех се какво ли го е забавило толкова до Афийон, но се сетих, че едва ли някой от хангара се е съгласил да го закара, тъй като бях пуснал мълвата. Вероятно му бяха обяснили с гаден тон, че е само на няколко мили.

Настроих екрана. Открих, че с малко по-ярък екран можех да виждам всичко, което той вижда.

Картината беше със страхотно качество. Можех директно да наблюдавам всичко с периферното му зрение и макар че бе малко размазано, виждах всичко наоколо, дори неща, които той не забелязваше, защото аз можех да се съсредоточавам върху тях, когато той гледаше нещо друго. Страхотно.

Нищо определено не правеше. Просто си ходеше по улицата. Пред него се виждаха светлините от няколко витрини. Но Афийон е почти мъртъв през нощта, а вече беше поне десет часа.

Това ми даде време да погледна книжката с инструкциите. За мое задоволство открих, че като натиснеш един бутон, екранът се разделя на две. Можеш едновременно да гледаш какво става на първия екран и да връщаш на втората част от записа, с каквато искаш скорост, бързо, забавено, дори на стопкадър. Велико. Този Спърк е бил гениален. Добре, че е мъртъв.

Жалко само, че бях изпуснал момента, когато са отказали да закарат Хелър до града. Щеше да ми направи кеф. Заредих няколко ленти и се заклех никога да не изключвам апаратурата. Можех да преглеждам набързо материала, за да не изпусна по-сочните места и да си спестявам много време.

Докато нагласях на запис, едва не изпуснах нещо важно.

В далечината на улицата се виждаше как някой се движи в осветената от една витрина площ. Аха! Някой се крие в тъмното. Дали не причаква Хелър?

Хелър не даваше никакъв признак, че го е забелязал. Продължи да си върви напред. Помислих си, какъв глупак. В Афийон никой не върви право към възможната засада. Не и ако му е мил животът! Хелър беше твърде зелен в това отношение. Няма да издържи дълго. Зелените умират млади, обичаше да казва един от преподавателите ми в училището на Апарата.

Да! Онзи чакаше Хелър. Който и да беше, бе избрал най-тъмното място от улицата.

Хелър все повече се приближаваше. И едва не го подмина.

Непознатият го спря. Беше по-нисък от Хелър. Спрях кадъра на втория екран, за да видя лицето. Приличаше повече на брадва, отколкото на лице. Трудно бе да се каже на тази светлина.

— Ти от АБН ли си? — прошепна непознатият.

— От какво? — на висок глас каза Хелър.

— Ш-ш-шт! От Щатската наркополиция. Наркоагент!

— Ти кой си?

— Аз съм Джими „Канавката“ Тавилотврат. Хайде, винаги сме се разбирали добре с наркоагентите.

Съгласих се с него. Ако не бяха подкупите от мафията, наркоагентите от АБН щяха да са пълни бедняци.

Хелър каза:

— Защо мислиш, че съм от АБН?

— О, мамка му. Нямаше нужда да мисля. Видях те да се мотаеш в маковите полета и те заподозрях. А като те видях да се катериш по онази скала небостъргач, вече бях сигурен. Всеки друг би минал по нормалния път, но ти мина напряко, като си се надявал, че никой няма да те види. А когато с това — и той вдигна една пушка с мерник за нощно виждане, — забелязах, че оглеждаш цялата равнина през някакво стъкло, изчезнаха всякакви съмнения.

— Измервах разстояния — каза Хелър. Бандитът от мафията се изхили.

— Опитваше се предварително да прецениш реколтата, нали? Доста умно. Турците страшно лъжат за морфина.

— Какво искаш от мен? — каза Хелър.

— Добре. Това ми харесва. Право към деловите въпроси. Слушай, от седмици се мотая наоколо и ти си първото ново лице. И така, понеже си от АБН, за теб ще има една хубава банкнота, ако можеш да помогнеш.

— Банкнота? — каза Хелър. — За кредити ли става въпрос?

— Не, не, не. Нали вие не можете да получавате кредити. Само аз мога! Виж, имам договор за Гонсалмо Силва.

Хелър вероятно е направил някакво движение, защото Джони „Канавката“ светкавично пъхна ръка в джоба си и за малко да извади палка. Но Хелър бе посегнал само за бележник и химикал.

— Божичко, приятел — каза Джони „Канавката“, — не ПРАВИ така!

— А сега — каза Хелър с готов химикал, — как каза, че му е името? Буква по буква.

— Г-О-Н-С-А-Л-М-О С-И-Л-В-А, с други думи, мъртъв. Виждаш ли, той беше бодигард на дон „Светия Джо“ Корлеоне и доколкото знаем, посегнал е на собствения си шеф, може даже да му е теглил няколко куршума собственоръчно. Фамилията е много ядосана.

— Фамилията ядосана — промърмори Хелър, докато го записваше.

— Така, значи аз предположих, че ти можеш да се намесиш в тукашната бъркотия.

— И на кого да предавам информацията, ако теб те няма?

Качулката си понеса главата с едва забележимо движение. Осветлението бе много лошо.

— Ами, направо на Бейб Корлеоне, бившата жена на „Светия Джо“. Ню Джърси, Бейон, Кристал Паркуей 136, Пентхаус, апартамент П. Телефонът не е регистриран, но номерът е Клондайк, 5–8291.

Хелър записа всичко. Затвори тефтера и понечи да го прибере, заедно с химикала.

— Добре. Много съжалявам, че фамилията е ядосана. Ако го видя, ще му кажа.

Последва мълниеносен ефект!

Бандитът посегна към оръжието си, но се спря.

— Чакай малко — каза той. Дръпна Хелър на светло и го огледа.

На белязаното от шарка лице на Джими „Канавката“ Тавилотврат се изписа абсолютно отвращение.

— Та ти си само едно хлапе! Един от онези смахнати „бибип“ наркоманчета, дето обикалят насам да си търсят безплатна дрога! Най-много да си на шестнайсет, седемнайсет! Я си ходи вкъщи при майка си и не се бъркай в работата на големите!

Качулката блъсна Хелър. Изплю се в краката му. Обърна му гръб и се отдалечи.

Хелър не помръдна.

Самият аз бях изненадан. Значи доктор Кроуб е сбъркал. Каза, че Хелър ще изглежда млад. Каза, че като е на двайсет и шест, на Земя ще прилича на осемнайсет-деветнайсет. Но заради здравата му и хубава кожа изглеждаше още по-малък. Хората ще си мислят, че е просто по-висок за възрастта си, както се случва с някои деца.

Ликувах. Така е още по-добре! Странно е, но на Земя на децата не гледат сериозно. За един мъж е почти престъпление да бъде на седемнайсет!

След малко Хелър продължи. Много жалко, че Спърк не е поставил индикатор на чувствата. Хелър сигурно в момента се чувства висок един инч!

Отсреща имаше бар. В Афийон баровете се броят на пръсти. Всъщност, той не може да се нарече истински град. И баровете са малко. През деня мъжете се мотаят вътре, киснат по масите, пият кафе и четат вестници. Тъпите собственици нямат нищо против.

Хелър влезе вътре. Изведнъж се сетих, че няма пари да си поръча каквото и да било. Надявах се да забрави, че носи само кредити и после да не може да плати. Ако станеше така, щях да го хвана в нарушение на Космическия кодекс, параграф а-36-544 М, точка Б и можех дори да го затворя за това, че се е разкрил като извънземен. Онзи бележник и химикала си бяха чисто нарушение, но в съда нямаше да ги признаят. За разлика от парите.

Собственикът бе мазен, мустакат турчин. Не бързаше. Вътре бе почти празно, тъй като за Афийон това бе твърде късен час, но собственикът нямаше какво друго да прави. Най-накрая отиде до Хелър на бюфета.

Хелър каза на английски:

— Може ли чаша вода?

Турчинът каза „ингилиз“ и поклати глава да покаже, че не разбира езика. Как само разбираше. Половината хора тук говорят английски. Тръгна обратно и аз забелязах как в очите му блесна светлинка, последвана от лукав поглед.

Странно нещо са расите на Земя. Ако не си от същата раса, рядко могат да познаят на колко години си. Хелър може да прилича на седемнадесетгодишен на един американец, но турчинът няма да забележи това. За тях всички чужденци си приличат.

Най-после започнах да виждам плодовете на мълвата, която Фахт Бей пусна за Хелър. Собственикът си промени решението. Посегна под тезгяха и изкара чаша, която изглеждаше мръсна. Напълни я с вода от една кана. Но не я остави пред Хелър, а я занесе на една от празните маси, дръпна стол и го покани с жест.

Хелър, глупакът, отиде и седна. Водата в Турция горе-долу става за пиене, но тази мръсна чаша ме обнадежди. Може би Хелър ще хване холера!

Собственикът отиде право до телефона в другия край на стаята, И в този момент открих нещо много интересно: ако не е настроен към неговите ушни канали, аудио приемникът очевидно можеше да чува по-добре от Хелър какво става в стаята. Трябваше само да увелича входящия канал. И макар че страничните шумове ставаха дразнещо силни, чуваше се това, което искаш. Какво хубаво устройство за интониране! Т.е., за този, който ръководи шпионажа. Започнах истински да обиквам тази машинка.

Собственикът каза само три думи на турски: „Той е тук“. И затвори телефона.

Но Хелър не пи от водата. Измъкна от джоба си пет-шест мака! Сложи ги в чашата!

О, колко хубаво, подигравах му се аз. Беше повярвал на лъжата, че този вид мак се продава като цветя и си бе набрал букет! Наистина, на Волтар много обичат цветята. И ако добре си спомням, някои области на Манко, може би Аталанта сред тях, бяха специализирали в отглеждането на нови видове. Веднъж дори Ломбар бе изучавал възможността да внесе от тук семена и да отглежда макове у дома, но се отказа, защото всяка нова разновидност неизменно предизвикваше ентусиазъм у почитателите на цветята. Чрез въздушно наблюдение това веднага се виждаше. Освен това бегло си спомням, че имаше и някакъв проблем със семенен вирус, който нападал маковете. Но както и да е, Хелър се бе отдал на носталгични чувства. Вероятно му липсваха красивите цветя.

Определено бяха събудили любопитството му. Галеше листата им, миришеше ги.

Загубих интерес към заниманията му, но изведнъж бях заинтригуван от външния му вид. С периферното му зрение можеше да се види голямо огледало, в което Хелър се отразяваше.

Бяха му дали прекалено малки дрехи! Възможно е да са нямали неговия размер, но все пак бях сигурен, че нарочно са го подредили така. Ръкавите на ризата и сакото му бяха с по около три инча по-къси. Раменете му се качваха много нагоре. Не бяха му дали вратовръзка и бе само по риза, закопчана догоре.

Кемал Ататюрк на времето забранил със закон да се носят турски народни дрехи и заставил цялото население да се облича по западен маниер. Дори наказвал със затвор тези, които носели турски фесове. В резултат турците, понеже нямат шивачи, се обличат оттогава възможно най-зле.

Но Хелър изглеждаше по-зле и от тях!

Целият бе покрит с циментов прах от изкачването на онази скала. Беше си скъсал сакото. По обувките му имаше кал от маковите полета.

Изглеждаше съвсем като скитник.

Къде беше изтупаният имперски офицер, злорадствах аз. Къде бяха блестящите му от чистота пилотски костюми? Къде беше безупречният работен комбинезон и малката червена пилотска шапка? Къде беше модната му флотска униформа, по която момичетата припадаха?

О, как злорадствах! Сега ролите ни се бяха сменили. На Волтар аз бях мръсното куче, мизерника, скитника. Но не и на Земя! Хвърлих поглед към прелестния си гангстерски костюм и после към Хелър, омърлявения, мръсен скитник.

Това беше моята планета, не неговата!

Тук той е мой затворник. Нямаше пари да си купи дрехи, да иде където и да било.

— Хелър — казах на глас със злобно ликуване, — поставих те на място. И в най-смелите си сънища не съм си представял, че може да изглеждаш толкова зле! Мръсен просяк без пукнат грош във вонящо, долнопробно кафене! Добре дошъл на планетата Земя, Хелър, ти и твоите изтънчени маниери. Тук командвам АЗ, не ти! Ролите ни изцяло се смениха! Беше крайно време!

Глава единадесета

Какъв глупав, необучен „специален агент“!

Нима не разбираше, че е в опасност? Намира се в центъра на световната търговия с опиум, седи в евтин бар, не познава никого, чужденец, с гръб към вратата и с букет опиумни макове пред себе си! Направо си го проси! Ако наистина стане нещо, няма как да се отърве. Няма познати. Няма приятели. Няма пари. Даже не говори турски. Какво дете! Почти го съжалих.

Хелър продължаваше да си седи, загледан в цветята. От време на време им сменяше аранжировката.

След това взе едно стръкче, ярко оранжево и разсеяно започна да къса венчелистчетата му. Чудех се дали нервничи. На такова място аз със сигурност щях да съм нервен!

Опиумните макове имат голямо черно топче в средата. То всъщност представлява най-съществената част на цветето. Беше го оголил. Помириса го. Голяма глупост — миризмата идва от листата, не от тичинките.

Хелър остави цветето. Взе от чашата друго. Извади лист хартия. Сложи цветето върху едната половина от листа и заглади нагоре листата му. След това сгъна листа върху цветето.

Вдигна юмрук и го стовари върху сгънатия лист!

Разсмях се. Не е точно такъв начинът да се сушат цветята. Трябва да се поставят между два листа хартия, внимателно да се пригладят листата им и да се оставят да съхнат. Никой не ги налага с юмруци. Той дори не знаеше как да суши цветя. Да беше попитал майка си!

Разтвори листа и естествено, намери пълна цапаница. Голямото топче в центъра просто се бе разплескало. Така не се прави с опиумните макове. Топчето се изстисква леко и внимателно, за да пусне сока, след това той се вари и се получава морфин.

Вероятно разбра, че не това е начинът, защото изтърси сплесканото вещество на масата, сгъна листа и го прибра в джоба си.

Вдигна глава. Бяха влезли доста хора — местни турци, облечени в омачкани сака, ризи без вратовръзки, неизгладени панталони. Събраха се двайсетина — необичайно голям брой за това време на денонощието. Разбрах, че бързо се е разчуло. Просто седнаха по масите, нищо не си поръчаха, не поглеждаха към Хелър. Изглеждаха така, сякаш чакат нещо.

Изведнъж вратата се отвори и влязоха двамата най-добри местни борци!

Турците обичат борбата. Тя е нещо като национален спорт. Борят се във всички стилове. Борците им са големи, здрави и са добри! Значи ето на кого се е обадил Фахт Бей — на шампионите по борба!

По-едрият, страховит мъжага на име Мюзеф, тромаво отиде до средата на помещението. Другият, Тургут, застана до стената зад Хелър. Носеше къса палка.

Още около петнайсет градски застанаха до борците, на лицата им изписано жадно очакване.

Собственикът викна на турски:

— Не тук! Отвън, отвън!

— Млъквай, дъртофелнико — грубо каза Мюзеф. Собственикът утихна, онемял пред смръщените триста прославени фунта мускули. Мюзеф пристъпи към Хелър.

— Говориш ли турски? Не?

Премина на лош английски със силен акцент.

— Говориш английски? Да? Хелър само седеше и го гледаше.

— Казвам се Мюзеф — удари се по гърдите. — Познаваш ли ме?

На Хелър явно му бе трудно да повярва. Каза:

— Жълт човек!

Наистина, като си помислиш, Мюзеф и Тургут действително имаха известна прилика с жълтите хора от Конфедерацията. Не е чак толкова чудно, нали турците са дошли от Монголия.

Но Хелър оплеска работата. Мюзеф му се озъби.

— Ти казваш аз жълт?

Наблюдателите се разшумяха, тъй като онези, които не говореха английски, бяха накарали другите да им преведат. Трябваше да пояснят на някои, че на английски „жълт“ означава и „страхливец“. И вярвайте ми, така се облещиха, че очите им едва не изскочиха от орбитите си. Почти се чуваше задъханото им дишане.

Мюзеф се престори на много разгневен за това, че Хелър не каза нищо повече. Изплю се.

— Искаш да се бием?

Хелър се огледа. Тургут стискаше до стената желязната палка. Тълпата наистина беше враждебно настроена.

Хелър погледна Мюзеф и каза:

— Никога не се бия…

В стаята избухнаха смехове. Мюзеф моментално грабна чашата и плисна в лицето на Хелър водата и цветята.

— Исках да кажа, че никога не се бия без залагане!

Още смях. Но Мюзеф сметна, че може да изкара малко пари. В крайна сметка, не е възможно Хелър да спечели срещу него, Тургут и желязната му палка.

— Залагания! — провикна се Мюзеф. — Добре. Ние залага! Петстотин лири! Вие — кресна той към тълпата, — погрижете се да бъде платено!

Тълпата се пръскаше от смях.

— Да, да — крещяха на английски и на турски. Това бе идеален повод да пребъркат джобовете на „човека от АБН“, след като загуби. Никой не е по-хитър от един турчин, освен тълпа турци!

Преди някой да се осъзнае какво става, Мюзеф посегна, сграбчи Хелър за яката и го запрати на пода. Това съвсем не бе трудно. На Земя Хелър тежеше само 193 фунта, а Мюзеф тежеше 300!

Но ръцете на Мюзеф някак се бяха плъзнали и изпуснаха Хелър. Двамата стояха по средата на стаята и се гледаха. Тълпата ги бе обградила в кръг и ревеше за кръв.

Мюзеф посегна и с двете ръце. Хелър се дръпна встрани. Знаех какво се опитва да направи Мюзеф. Борбата при турците започва така: противниците посягат да обгърнат с ръце врата на другия. След това започва схватката.

Мюзеф опита още веднъж. Успя да хване Хелър за раменете!

Първите секунди на такова състезание обикновено преминават в борба за по-добра позиция.

Но нещо не разбирах. Хелър бе поставил ръце на раменете на турчина, но пръстите му не се виждаха заради главата на другия. Не можех да видя какво прави. Турчинът също не можеше.

Ръцете на Хелър изглежда бяха пуснали корени там.

Турчинът се опитваше да изхвърли ръце, за да се отърве от захвата на Хелър. Можеше да се види как от усилието мускулите му подскачат. Лицето му се гърчеше в дива омраза. Но можеше да се види и страхотното напрягане!

Двамата сякаш се завъртяха няколко градуса. Сега пред погледа на Хелър попадна огледалото на стената. В него ясно се виждаше Тургут. Хванал в ръка желязната палка, той си проправяше път през тълпата откъм гърба на Хелър.

Тогава разбрах защо ръцете на Хелър се отпуснаха. Обикновено преди борба турците се мажат с маслинено масло, но тази вечер нямаше нищо, което да накара ръцете на Хелър да се плъзгат по врата и раменете на турчина.

Почти се чуваше пукането на напрегнатите мускули на двамата борци.

Аха, сега разбрах. Мюзеф виждаше Тургут и просто се опитваше да задържи Хелър на място, докато партньорът му стовари желязната палка върху русата глава на Хелър!

Тълпата беше полудяла и насърчаваше Мюзеф.

Тургут вече беше много близо.

Изведнъж, като използва Мюзеф за опора, Хелър скочи с крака назад и ритна Тургут в гърдите.

Звукът от двойния удар се чу въпреки крясъците в стаята.

Тургут полетя назад като снаряд, изстрелян от оръдие. Повлече трима от тълпата!

Удариха се в стената и се стовариха.

Огледалото отсреща се заклати от удара.

Мюзеф се опита да се възползва от отпускането на хватката. Изнесе назад ръка и се приготви да я стовари в лицето на Хелър.

Не видях какво точно стана, но ръцете на Хелър внезапно се впиха много здраво. Мюзеф изпищя като изритано куче.

Хелър нищо не бе направил. Само бе заздравил хватката.

Грамадният турчин рухна като падаща сграда и се стовари на пода.

Тълпата утихна.

Не можеха да повярват.

Станаха враждебни.

Хелър стоеше по средата. Тургут представляваше почти безжизнена маса на пода до отсрещната стена, по раменете му се стичаше кръв. Трима турци от града се опитваха да станат сред столовете. Мюзеф бе припаднал и стенеше в краката на Хелър.

Хелър оправи с ръце яката си.

— А сега — каза той, сякаш нищо не се бе случило, — кой ще ми плати петстотинте лири?

Парите са чувствителна тема за обеднелите турци. Ако Хелър имаше малко ум в главата, щеше просто да си излезе. Но той нищо не разбира от такъв род неща. Аз на негово място вече щях да тичам вън по улицата.

Съгражданите се събраха накуп. Един от тях каза на английски:

— Залагането не беше честно. Ти като чужденец се възползва от тези две бедни момчета!

— Да — каза един възрастен турчин, — ти ги експлоатира!

— Не, не, не — каза собственикът, набрал смелост.

— Ти си ми длъжник за всичките щети. Ти започна пръв!

Хелър ги огледа.

— Искате да кажете, че няма да се погрижите да ми се плати, след като честно си спечелих облога?

Тълпата усещаше численото си превъзходство. Започнаха враждебно да обграждат Хелър. Този, който бе най-близо до него, изглеждаше здравеняк.

— Ще удържите ли на думата си? — го попита Хелър.

Тълпата бе по-близо. Някой бе грабнал желязната палка на Тургут.

— Ами добре — каза Хелър и преди някой да успее да го спре, той сграбчи Мюзеф, засили се и го хвърли срещу собственика!

Всички в стаята се бяха навели надолу. Когато шумът утихна, Хелър каза:

— Изглежда никога не сте чували какво е чест? Тъжно поклати глава.

— А аз наистина исках да опитам вашата бира. Излезе от бара.

Част от тълпата си бяха възвърнали смелостта. Втурнаха се към вратата и започнаха да му подвикват и да хвърлят след него бутилки.

Хелър продължи да върви.

Видях, че куца.

Поздравих се. Беше напълно опозорен. Планът му да се сдобие с пари бе пропаднал.

Да, ролите ни наистина се бяха сменили. Тук той беше кучето, а аз — героят.

Легнах си с песен на уста — а Хелър трябваше да куцука обратно до базата, разорен, отритнат и сам.