Част шестнадесета

Глава първа

Долу на рецепцията в хотел „Брюстър“ нямаше никой, затова Хелър мина зад гишето, остави трийсетте долара за стаята на място, където лесно щяха да ги забележат, извади най-отгоре регистрационната карта с името на Ал Капоне и си извади на касата разписка, която подписа с „Бринкс“. Във ФБР не го бяха научили добре — Капоне ни един път не е обирал бронирана кола „Бринкс“. Аз си знам уроците по американска история!

Опитвайки се да разгадае надрасканите номера около градския телефон във фоайето на хотела — някои на проститутки, други на обратни и още какви ли не — Хелър попадна на една фирма за таксита и позвъни.

Като натовари багажа си в таксито, той каза на шофьора, който приличаше на германец:

— Търся място за живеене. Някой по-добър хотел. Нещо от класа.

И така, скоро се озоваха на Мадисън Авеню и продължиха към центъра, като през целия път Хелър броеше ударените коли и вдлъбнатите огради, край които минаваха.

На ъгъла на 59-та Улица и Пето Авеню таксито стовари Хелър. Намираха се на паркинг. Хелър си свали багажа и подаде двайсетдоларова банкнота. Шофьорът просто взе банкнотата и бързо подкара, макар че таксата трябва да е била много по-малка. Хелър започваше да научава някои неща за Ню Йорк.

Погледна нагоре. До него се извисяваше хотел „Сноб Палас“. Макар че наоколо имаше униформени портиери и пикола, никой не му взе багажа. Хелър го хвана в ръце и влезе. Пред него се простря обширно и лъскаво фоайе, почти като хангар. Силни, но добре аранжирани лампи осветяваха дискретното и добре аранжирано обзавеждане. Скъпо облечена и пъстра тълпа гъмжеше около него, докато си проправяше път към рецепцията.

Имаше много регистратори, до един заети. Хелър изчака. Никой не вдигна глава. Най-сетне той каза на един:

— Бих искал да взема стая.

— Имате ли резервация? — попита регистраторът. — Тогава говорете със заместник-управителя. Ето там, ако обичате.

Заместник-управителят бе зает. Отговаряше по телефона на едно оплакване с премерено приличен тон. Нещо за пудел, който не бил разходен достатъчно. Най-накрая вдигна очи. Това, което видя, не му направи особено впечатление. Стената зад него бе цялата в огледала, тъй че и аз можех да видя същото.

Пред него стоеше някой си с крещящо, прекалено малко сако на червени карета, с панталони на сини райета, които не стигаха до бейзболните му обувки и отгоре на всичко, носеше червена бейзболна шапка, килната силно назад.

— Да? — каза помощник-управителят. Хелър стопи леда.

— Бих искал хубава стая, може би две.

— С родителите си ли сте?

— Не, те не са на Земя.

— Най-ниската цена за апартамент е четиристотин долара на ден. Не мисля, че ще ви заинтересува. Довиждане.

И той се обади по телефона, за да се скара на персонала, че не са разходили добре нечий пудел.

Знаех какъв е проблемът. Хелър изчисляваше цената в кредити. Един кредит струваше няколко долара. Взе си багажа, излезе и се качи в такси, от което току-що бе свален пекинез, когото бяха разхождали.

— Търся стая. Искам нещо по-евтино от това, което предлагат тук.

Шофьорът веднага тръгна към центъра, зави по Лексингтън Авеню, избягна няколко катастрофи и стовари Хелър на 21-ва Улица. Хелър му подаде двайсетдоларова банкнота. Шофьорът много се изненада, когато не успя да я измъкне от пръстите му. С недоволно мърморене приготви рестото и бързо си размениха парите. Хелър му даде петдесет цента бакшиш. Започваше да се учи.

Хелър вдигна очи и видя стара сграда с порутен вид. На една табела на тротоара бе написано:

КАСА ДЕ ФЛОП

Взе си чантите и влезе. Група разпасани латиноамериканци седяха върху разкиснати мебели. Един размекнат регистратор се бе разпльокал върху разбито бюро. Фоайето имаше много прогизнал вид.

Странен звук блъсна ушите ми. Веднага след това разбрах какво е било. Хелър е кихнал.

— Уф — каза си той. — Ще речеш, че това местенце е на Апарата!

Нарушение на кодекса! Нарушение на кодекса! Плюс липса на патриотизъм! Бързо си отбелязах в бележника и маркирах мястото на лентата. Никой не може да ме обвини, че не си върша задълженията.

Вдигна си багажа, обърна се и излезе.

Отвън се спря и се обърна да огледа пак сградата.

— Вие, хотели, можете да вървите по дяволите!

Един дом ще ми струва по-малко и ще е по-чисто.

Мина две преки пеша, преди да успее да намери такси. Беше спряло на тротоара и Хелър му викна, за да не потегли.

Шофьорът изглеждаше така, сякаш не си е лягал по цяла нощ от една година насам. Освен това нямаше място между очите и косата. Неандерталски тип.

Хелър качи багажа. Наведе се да каже нещо през стъклото между предната и задната седалка, на което нюйоркските таксиметрови шофьори разчитат да ги спаси от нападения.

— Знаете ли къде има някой дом?

Шофьорът се обърна да го погледне. Помисли и каза:

— Имаш ли пари?

— Естествено, че имам пари.

— Много си малък.

— Виж какво — каза Хелър, — знаеш ли някой дом или не?

Шофьорът му хвърли съмнителен поглед, но кимна.

— Добре — каза Хелър, — закарай ме там. Тръгнаха по посока на Ист Ривър. Недалеч се виждаше високата черна фасада на сградата на Обединените Нации. Бяха навлезли в по-тих и по-елегантен квартал, пълен с високи и внушителни постройки.

Спряха на тротоара пред една такава сграда. Беше от бляскав камък и матирани стъкла — красива, модерна, многоетажна сграда. Малка градинка със зеленина и автомобилна алея я отделяха от тротоара. От ляво на впечатляващия вход имаше елегантен, красив надпис със златни букви върху черен камък. Пишеше:

„ГРЕЙШЪС ПАЛМС“

Таксито не бе спряло на автомобилната алея, защото там стоеше голяма, черна, ниска лимузина с шофьор на кормилото. Хелър извади от таксито чантите си и ги остави на тротоара. Бръкна в джоба, за да плати на шофьора.

И тогава се случи нещо забележително!

Шофьорът на таксито, който допреди малко изглеждаше толкова заспал и унесен, вторачи очи в лимузината на входа. Очите му изведнъж се разшириха от ужас.

Гумите изсвистяха и таксито се стрелна надалеч.

Без да си прибере парите!

Хелър се загледа след бягащото такси. Прибра парите обратно в джоба. Вдигна си чантите и тръгна към входа.

Лимузината бе запалила двигателя.

От вратата излезе млад мъж с вид на здравеняк. Беше облечен в двуреден костюм и носеше шапка ниско над очите. При приближаването на Хелър той малко се отдръпна.

Дясната му ръка се вдигна. Държеше нещо!

Беше миниатюрно уоки-токи. Каза нещо в него, като гледаше по посока на Хелър.

Нещо става! Нещо опасно!

А Хелър, идиотът, изобщо не забеляза. Продължи напред и влезе през входа.

Фоайето беше малко, но направено с вкус. На отсрещната стена имаше няколко железни вити стълби, които водеха до балкон. Златните врати на асансьорите се открояваха на фона на тъмния камък. По стените имаше красиви лъкатушещи орнаменти от златист метал. Имаше двойки красиво облицовани кресла, полускрити от великолепни зелени растения. Имаше дълго златисто гише, което очевидно беше рецепцията.

Не се виждаше жива душа! Никой!

Хелър затрака с обувки по излъсканата многоцветна мозайка. Отиде до рецепцията.

Малка врата в стената отляво на гишето, на която имаше табела „Управител“, се открехна около шест инча. Показа се мъжко лице. Сурово. Подаде се ръка и безшумно махна на Хелър да се приближи.

Хелър си остави багажа и тръгна към вратата. Тя се отвори.

Зад нея се показа голям и богато украсен офис. В отсрещния край имаше голямо бюро с дърворезба. Зад него седеше дребен мъж, добре облечен, с черна коса и тясно лице. Върху бюрото имаше табела:

Вантаджо Меретричи, управител

ОТДЯСНО на бюрото седяха двама мъже с шапки. Десните им ръце не се виждаха. И тримата гледаха към Хелър.

Вратата се затвори зад Хелър.

Изведнъж го хванаха изотзад!

Здраво притиснаха ръцете му в ключ.

Принудиха го да седне на един стол в ъгъла зад вратата. Нападателят му продължаваше да стои зад него, без да го пуска.

Един от мъжете до бюрото посочи Хелър и се обърна към управителя:

— Значи това е едно от момченцата ти.

— Не! Не! — извика управителят иззад бюрото. — Тук не използваме младежи!

Другият гангстер до бюрото се изсмя, невярващ.

— О, стига си се „бибип“, Вантаджо. Колко взимате за момче с такова хубаво личице като този?

— Да се върнем на въпроса, Вантаджо. Фаустино казва, че тук ще продаваш наркотици, значи ще продаваш. Ние ги доставяме, ти ги продаваш.

— Никога! — каза Вантаджо. — Ще изгубим цялата си клиентела! Няма начин да не си помислят, че се опитваме да измъкнем информация от тях с наркотици!

— Ха, че каква информация, по дяволите, могат да имат неграта и дръпнатите от ООН! — подигравателно каза гангстерът, който беше най-близо до Вантаджо. — Трябва да понаучиш някои неща. Фаустино ще се обади на стрелците и знаеш какво те чака! Така че, откъде да започнем? Искам да кажа, преди да затрием теб. Да потрошим мебелите? Или да извадим от строя няколко курви?

Другият гангстер каза:

— А какво ще кажеш за хубавото ново момче?

Двамата мафиоти се спогледаха и се ухилиха. Този, който току-що бе дал предложението, запали цигара.

— За начало ще му направим само няколко дупки в лицето, които ще те вкарат в малко разходи.

Гангстерът стана с цигарата и прекоси стаята. Мъжът зад Хелър стегна хватката.

Рязко Хелър вдигна крака от пода.

Завъртя се като за задно салто.

Върховете на обувките му удариха в главата онзи зад него!

Ръцете му сграбчиха облегалката на стола. Изстреля се назад, право над главата на онзи, който преди го държеше. Приземи се зад него.

Вече беше измъкнал пистолета му от кобура под рамото.

Гангстерът с цигарата бе спрял по средата на стаята и гледаше с невярващи очи.

Онзи, който бе останал до бюрото, извади пистолет.

— Пази се! — изкрещя той на този по средата на стаята. Той веднага легна на земята.

Мафиотът до бюрото стреля.

Хелър се намираше зад типа, който преди го държеше. Куршумът улучи гангстера в гърдите.

Хелър явно имаше намерение да го използва като щит, за да се предпази от куршумите.

Мафиотът до бюрото пак стреля. Два пъти!

И двата изстрела улучиха гангстера пред Хелър.

Мафиотът до бюрото разбра, че стреля по собствения си човек. Уплашено отстъпи назад.

Хелър му пусна един куршум право в сърцето!

Този, който се бе проснал по средата на пода, бе извадил пистолет. Опита се да стреля.

Хелър го забеляза, но за момент остана неприкрит. Онзи от пода стреля.

Още един куршум се заби в бившия нападател на Хелър.

Хелър падна на земята.

Стреля право в черепа на типа на пода.

Двама мъртъвци! Третият се мяташе в предсмъртна агония!

— Божичко! — обади се Вантаджо Меретричи от бюрото.

Отвън се чуха бързи стъпки.

Хелър отскочи далеч от вратата.

Младият тип от входа си показа част от лицето през вратата и пъхна ръка. Видя Хелър.

Вдигна пистолет.

Хелър стреля и го улучи в рамото.

Мъжът бе отхвърлен от вратата и се завъртя във фоайето. Но не падна. Вратата се затвори с трясък. Бягащите стъпки се отдалечаваха.

Колата отвън заръмжа. Чу се затваряне на врата, веднага след това лимузината потегли със свистене.

— Боже господи! — каза Вантаджо. След това изглежда се посвести. — Малкият, помогни ми, бързо!

Тялото, което беше най-близо до бюрото, бе паднало върху малко килимче. Вантаджо грабна единия край и бързо го повлече като шейна към вратата. Отвори и я подпря с един стол да не се затваря. После пак хвана килимчето и го извлече отвън във фоайето.

Управителят посочи на Хелър трупа, който той бе използвал за прикритие и излезе във фоайето. Хелър го грабна и го завлачи навън. Пусна го.

Чу се далечния вой на полицейски сирени.

Хелър и управителят заедно извлякоха третия труп.

Във фоайето изникна спретнато облечена възрастна чистачка.

— Измий кръвта от пода в офиса! — викна ѝ управителят. — Бързо!

Полицейските коли приближаваха.

Управителят се наведе зад гишето. Регистраторът бе на пода, завързан и с парцал в устата. Хелър сряза въжетата.

Управителят подреди телата във фоайето. Взе пистолета, с който Хелър бе стрелял, избърса го с кърпа и го пъхна в ръката на онзи, който най-напред бе нападнал Хелър.

Полицейските коли се чуваха съвсем наблизо.

— Тези „бибипци“! — каза управителят. — Подкупили са ченгетата да пристигнат бързо и да ме арестуват, ако се чуе стрелба!

Управителят каза нещо на италиански към регистратора и тъкмо се обърна към Хелър, вероятно за да му каже да изчезва, когато от входа се чу силен глас:

— Никой да не мърда!

Това „никой“ се отнасяше до управителя, Хелър и регистратора.

Появи се полицейски инспектор, придружен от две ченгета с едрокалибрени пушки. Инспекторът бе едър мъж на средна възраст, отпуснат.

— Добре, Меретричи, арестуван си!

— За какво? — каза Меретричи. Полицейският инспектор огледа труповете.

Злобно погледна регистратора.

— Какво е ставало тук?

— Ами то се вижда — каза мъжът. — Онзи тип — и той посочи тялото, което беше най-далеч от входа, използвано от Хелър като щит — очевидно се опитваше да избяга от другите. Те нахлуха след него и започнаха да се стрелят един в друг.

Инспекторът направи оглед на всяко тяло и всеки пистолет поотделно.

— Би трябвало тях да арестувате — каза Вантаджо. — Тук не е разрешено да се стреля!

— Не ми се прави на умен, да те „бибип“ — каза инспекторът. Приближи се до Хелър. — Ти пък кой си, по дяволите?

— Той разнася поръчки — каза Вантаджо. — Влезе отзад след стрелбата.

— „Бибип“ — каза инспекторът.

— Бих искал да си изпълнявате дълга към гражданите — каза Вантаджо, — за което ви плащат данъкоплатците и да разкарате от тук тези трупове. Вече ми съсипаха един килим!

— Не пипайте нищо! — извика инспекторът. — Екипът ще пристигне след малко и ще искат да снимат всичко. А вие двамата — той посочи към управителя и регистратора, — гледайте да се появите, като ви извикат за разпит. Трябва да ви затворя като свидетели.

— Ние с радост ще изпълним нашите задължения като граждани — каза Вантаджо. — А вие се погрижете от сега нататък да осигурявате по-добра защита на честните бизнесмени! — Той ядно погледна телата на пода. — Мафиотите си се разхождат свободно по улиците!

Инспекторът си тръгна. Един полицай остана да пази телата, за да не се подправят доказателствата по случая.

— Прибери багажа в моя офис — каза Вантаджо и махна на Хелър.

Хелър нарами сака и куфарите и го последва.

Глава втора

Чистачката бе почистила кръвта от пода. Вантаджо включи климатика на „проветряване“, вероятно за да се разсее усещащия се във въздуха пушек от изстрелите. Настани Хелър в един стол и седна зад богато украсеното си бюро.

— Дете — каза Вантаджо, — ти ми спаси живота! Никога преди не бях виждал такава страхотна стрелба!

Погледна го за момент.

— Все пак, как попадна тук?

Хелър му каза, че търсел място, където може да живее и предаде разговора си с шофьора на такси, когото бе попитал за дом.

Вантаджо се засмя.

— О, малкия, още си зелен. Сигурно си някъде от далеч. Чуй, момче. На жаргона на нашия хубав град „дом“ значи публичен дом, бордей, бардак, място, където има курви, с други думи — място за проституция. И ето те тук, в палата на удоволствията на ООН, в най-добрия „дом“ в Манхатън!

Пак започна да се смее, но бързо стана сериозен.

— Мога само да благославям Светата дева, че те прати тук. Бях сигурен, че ми е изпята песента.

Облегна се на седалката, загледан в Хелър и помисли за момент.

— Не е лошо да те има човек наоколо. Момче, мога да ти предложа работа, какво ще кажеш? Нещо прилично. Например, охрана.

— Не, благодаря — каза Хелър. — Трябва да завърша. Хората не ти обръщат внимание, ако нямаш диплома.

— О, абсолютно вярно! Аз много вярвам в образованието. Имам докторска степен по политология от „Емпайър Юнивърсити“ — гордо каза той. — И ето ме на най-високия пост, който професията ми позволява — оглавяващ публичния дом на ООН!

В този момент пред вратата се чу някакъв шум и двама разчорлени мъже се втурнаха вътре. Макар че дрехите им изглеждаха скъпи, бяха много измачкани.

— Къде бяхте? — кресна им Вантаджо.

— Дойдохме по възможно най-бързия начин — каза единият. — Рано сутринта онзи „бибип“ инспектор Графърти нахлу в апартамента ни и ни арестува за скитничество и блудство. Едва сега излязохме под гаранция.

— Всичко е било нагласено — каза Вантаджо. — Полицейски инспектор Булдог Графърти — и той плю на килима. — Чакал е на съседната улица! Махнал ви е от пътя, за да може мафията на Фаустино да дойде и да ме притисне. Ако бях отказал и ме бяха убили, Графърти е бил под ръка да докаже, че са ме очистили при самозащита. Ако това момче не се бе намесило, щях да съм мъртъв!

И той им разказа точно какво се бе случило и как бе действал Хелър.

— Боже! — едновременно възкликнаха двамата мъже, вторачени в Хелър.

— А сега вървете долу в пералнята, нека ви изгладят и застъпвайте на поста. Не трябва да приличате на скитници! Това е бардак от висока класа!

— Да, господин Меретричи — казаха и двамата в един глас и се втурнаха навън.

— Това наистина е бардак от висока класа — повтори Вантаджо на Хелър. — Странна паплач са хората от ООН. Ако разберат, че разпространяваме наркотици, сто на сто ще решат, че искаме да изцедим от тях информация. Не, сър. Ние държим на традицията. Сервираме само алкохол. А алкохол и наркотици не се смесват, момче.

— Смъртоносно е — каза Хелър, без съмнение цитирайки книгата, която бе прочел.

— А? А, да. Ти го каза, момче. В днешно време вече бандите не се избиват за алкохол. А и сега от алкохол се правят толкова пари, колкото и през сухия режим. В днешно време това е съвсем приличен бизнес. И върви като част от традицията.

Има и такива, които разправят, че проституция без наркотици не може. Но това са глупости. Момичетата изглупяват. Съвсем се съсухрят. Не издържат и две години. А те са скъпа инвестиция. Трябва да ги обучаваме, да ги пращаме в училище за модели „Тауърс“, практикуват като помощник-лекари в медицински училища и накрая завършват обучението при една бивша курва от Хонконг. Това струва скъпо. Не можеш да си възвърнеш парите бързо. Данъчните не позволяват наведнъж да се отчита като разход цялата инвестиция. Тъй че, никакви наркотици, момче.

— Никакви наркотици — каза Хелър, като навярно си мислеше за Мери Шмек.

— Точно така — каза Вантаджо. — Клиентелата от ООН просто ще се изпари. И плюс това ще трябва да плащаме на АБН. Ще банкрутираме!

— Ами — каза Хелър, — съжалявам, че обърках мястото. Ще тръгвам.

— Не, не! — уплашено каза Вантаджо. — Ти ми спаси живота. Даже Клинт Истууд не би могъл така да изиграе онази игра със стрелбата! Хубаво е да те има човек наоколо. Дошъл си за стая. В тази сграда има двеста стаи и апартаменти! Имам една малка стая — преди я използваха камериерките — на втория етаж. Можеш да се настаниш там.

— Само при положение — каза Хелър, — че ми разрешите да си плащам.

— Да плащаш? Ами какво ще кажеш от време на време да се завърташ по малко във фоайето, например два-три пъти седмично. Само за час-два. Ще се погрижа да ти намерят прилични дрехи.

Помислих си — не, не, Хелър. Той знае, че хората на Фаустино те видяха. Той просто ще те използва да ги плашиш и да стоят далеч.

Вероятно Вантаджо забеляза, че Хелър не е много навит.

— Виж какво, момче. Отиваш в колеж. Ако решиш да идеш в „Емпайър“, мога да ти дам препоръки. Тук нямаме ресторант, но имаме чудесна кухня, откъдето се сервира по стаите, освен това можеш да ядеш и сандвичи. Не можем да ти сервираме алкохол, защото е от ясно по-ясно, че си непълнолетен и няма да бъде законно. Но можеш да пиеш всякакви безалкохолни напитки, каквото поискаш. Слушай. Даже можем да измислим нещо, за да не те мислят за част от персонала и да не се притесняваш. Ще из мислим някаква история, че си син на диктатор или нещо инкогнито и че живееш тук, преди да идеш в колеж.

Не от такава опасност се страхувах аз. Не виждах как ще успея да вкарам там Рат тайно, за да претърси багажа му. В публичните домове полудяват, ако усетят подобно нещо. Мислят, че се опитваш да натопиш клиентите и да им докараш неприятности с полицията. А онези горили изглеждаха огромни! Все едно да се опитвам да се добера до Хелър в затвора!

Знаех какво не е в ред с Вантаджо. Все още беше в шок и реагираше с прекомерна благодарност. А Хелър не очакваше толкова много.

— Така, тук е пълно с красиви жени — каза Вантаджо. — А момче с такава външност и с такива мускули — доста ще се навъртат около теб. Но ако те притесняват, винаги можеш да се оплачеш на някоя от възрастните дами. Какво ще кажеш, момче? Разбрахме ли се?

— Тук има ли момчета?

— По дяволите, не! — избухна Вантаджо. — Това са само глупостите на онзи тъп мафиот. Той е… той е… обратен. Какво ще кажеш, момче?

Хелър едва кимна, когато Вантаджо скочи от стола и се втурна към вратата. Надникна във фоайето. Отборът трупове бе изчезнал. Чистачката миеше с парцал пода.

Вантаджо каза на регистратора:

— Натисни звънците.

След малко многобройният персонал започна да се стича във фоайето. Асансьорите тръгнаха и много красиви жени в различна степен на разголеност започнаха да се събират долу. Имаше жени от всички цветове и раси от целия свят, но белите преобладаваха. Фоайето се напълни с полуголи крака и полуразголени гърди.

Вантаджо грабна шапката на Хелър и му каза да застане на една повдигната мраморна площадка. Морето прекрасни лица сякаш бе безразборно събрано от кориците на всички порно и филмови списания. Монтаж от съблазнителни красавици!

Вантаджо посочи Хелър и каза с много властен тон:

— Това момче току-що ми спаси живота. Искам да се отнасяте добре с него.

В помещението се чу учестено дишане и едно дружно „Ооооо!“. Не разбирах. Какво толкова намираха в Хелър? Но веднага се сетих, че в момента бяха извън сезона. Зажаднели за мъже.

— Той ще живее тук — каза Вантаджо.

Ако предишното „Ооооо!“ можеше да се нарече силно, сега стана два пъти по-силно, освен това придружено от учестено дишане.

О, богове, помислих си аз. Ако графиня Крек можеше да види това!

— А сега, чуйте — каза Вантаджо с колкото се може по-силен глас, за да го чуят. — Ясно виждате, че е малолетен. Ако нещо стане, направо плачем за затвора! И ако той се оплаче, че някоя от вас го притеснява, „бибипката“ изхвърча директно вън!

Мърморене.

Вантаджо викна към балкона:

— Мама Сесо! Чу ли това?

Голяма жена с едър бюст, черна коса, мустачки и доста мускулесто тяло, извика:

— Тук съм, синьоре Меретричи! Приближи се към перилата и погледна надолу.

— Като главна мадам — извика Вантаджо, — ще се погрижиш да се спазват изискванията ми и всички други мадам да следят за това!

— Разбрах, синьоре Меретричи. Ако не правят каквото поиска младежът, изхвърчат навън.

— Не, не, не! — извика Вантаджо. — Трябва да ги държиш далеч от него! Той е дете. Ще ни вкарат в затвора! Могат да ни лепнат обвинения за блудство!

Мама Сеси строго кимна.

— Разбрах, синьоре Меретричи. Ще наблюдавам момчето по телевизора. Той ти е спасил живота. По-бърз е от Чезаре Борджиа! Хубаво е да ни е под ръка. Може следващият път да спаси живота на всички ни. Светата Дева го е изпратила. Ако не се държат добре с момчето, изхвърчат!

— Точно така — каза Вантаджо.

Няколко мадам плеснаха с ръце и множеството започна да се разпръсва. Няколко чифта прекрасни очи с нежелание се откъснаха от Хелър. Да не би да смятат, с отвращение си помислих аз, че той става за ядене? Много е млад за вкуса им.

Униформен служител дойде и се помъчи да се пребори с багажа на Хелър. Хелър му помогна и понеже асансьорите бяха претоварени, качиха се до втория етаж по стълбите, застлани с дебели килими.

Вантаджо ги поведе по дълъг коридор и спряха пред една малка стая. Не беше нищо особено, но беше чиста — почти стерилна. Леглото с железни табли беше бяло, бял беше и шкафът. Банята беше малка, но модерно обзаведена. Всичко беше строго функционално.

— Какво ще кажеш? — попита Вантаджо.

— Хубава е — каза Хелър.

Няколко жени ги бяха последвали по коридора. Но Вантаджо им заповяда да изчезват. Извади няколко стари визитни картички и писалка. На гърба на едната написа някакъв адрес.

— Това е магазин за мъжки дрехи, специално за големи размери — каза той. — Иди там и си купи летен костюм по мярка. И си вземи обувки, ама не бейзболни. Имаш ли пари?

— Много — каза Хелър.

— Добре. Измий се и като слезеш долу, донеси всички пари, които не ти трябват в момента. Ще ти дам малък личен сейф с твоя собствена комбинация. Това място трябва да остане почтено.

И излезе.

Хелър си подреди нещата, изми се, провери ключалката и слезе с петдесетте хиляди, прибрани в книжния пакет, в който му бяха донесли закуската.

Вантаджо му показа къде са личните сейфове и му обясни как се отварят. Изглежда хората от ООН носеха със себе си документи и неща, които искаха да съхраняват на сигурно място за няколкото часа, които прекарваха тук.

Хелър се поупражни как се сменя комбинацията и постигна такава бързина, че накрая не успях да я разчета! Но тъй или иначе, щеше да е невъзможно да се припари до там, а също и до багажа му. Интересът ми да я разгадая бе чисто академичен. Изведнъж ме бодна мисълта колко добре защитен е сега!

Излезе от „Грейшъс Палмз“ пеша, предполагам, доволен от възможността да се пораздвижи. Но аз не бях доволен. Сега към него бяха насочени толкова оръжия, че ми бе трудно да ги преброя всичките. Хората на Фаустино знаеха как изглежда, а той бе убил трима от тях, единият вероятно лейтенант в бандата. Трябва да се добави и полицейски инспектор Графърти. Видя очи в очи Хелър, а ченгетата помнят. Това им е занаятът — да си правят въображаем каталог на тези, които трябва да застрелят.

Получаването на дневната сводка от Рат и Търб не ми повдигна духа. Пишеха:

Отиде в публичен дом, „бибипнаха“ го и откраднаха багажа му. Вероятно няма пари, но изглежда в безопасност.

Искаше ми се да ги убия!

Глава трета

Отдалечен на мили от сградата на ООН, навлязъл в търговската част на града, Хелър потракваше с обувки към място, неизвестно на мен, но доколкото познавах Хелър, не можеше да се очаква нищо добро.

В Ню Йорк следобедът явно бе горещ и хората по улиците триеха потта от лицата си и носеха саката си през рамо. Очаквах да оглеждат Хелър с любопитство, но Ню Йорк е особено място — никой не се вглежда в другите, без значение какво става — включително изнасилване и убийство. Даже труповете могат да си лежат на улицата, докато някой се оплаче в отдел „Хигиена“ и оттам приемат оплакването, ако вече не са с препълнен график за месеца. Тъй че Хелър не привличаше никакво внимание.

Момент! Грешка!

Хелър се обърна назад и аз видях как някой бързо се извърна. Дали не бяха Рат или Търб? Включих другия екран и задържах кадъра. Не, не беше нито Рат, нито Търб. Погледът бе прекалено кратък, за да видя кой е. Но някой е забелязал, че Хелър е навън.

В търговския район непрекъснато извозват по улиците колички със стари и евтини дрехи и Хелър си проправяше път през тях. Спря се пред един магазин. Надписът гласеше: ВИСОКИ И ЕДРИ МЪЖЕ.

Хелър веднага се зае със задачата да си купи нещо по мярка. В момента не беше нито летен, нито зимен сезон. Летните дрехи вече не се търсеха, а за зимните бе още рано. И понеже бизнесът не вървеше добре по това време, в магазина се стараеха да влошат още повече положението.

Хелър намери тъмносин летен костюм. Но с ризата бе по-трудно. Всички бяха с вратна обиколка към двайсет и пет инча и по шейсет инча гръдна обиколка. Най-после Хелър изрови три памучни ризи.

Бяха с яки тип „Итън“ — такива, каквито в Англия носят колежаните!

Майсторът шивач, който коригираше дрехите по мярка, бил в отпуска и помощникът му направо съсипа костюма. Скъси ръкавите и подгъва на крачолите и пак му станаха много къси!

Но Хелър все пак се облече. Беше в тъмносиньо, с колежанска яка и изглеждаше по-млад от всякога!

Остави в магазина якето на червени карета и панталона на сини райета. И понеже подслушвателните устройства бяха в тези дрехи, аз горчиво предположих, че Рат и Търб, които изцяло зависеха от тях, нямаше да стигнат по-далеч от този магазин!

Не можа да си хареса обувки, затова остана с бейзболните. Нахлупи бейзболната шапка високо на тила и пак се зае с любимото си занимание — да оглежда смачканите калници на паркираните коли.

С периферното му зрение пак мярнах същата фигура! Някой го следеше!

Но Хелър? Взе ли мерки да се измъкне? Например да влезе в някой голям магазин с два изхода. Или да се влее в тълпата? Не! Той даже не се оглеждаше назад. Аматьор!

Коленичи до калника на една много модерна кола, натисна го е пръсти и го сви — това всеки го може. Бързо се огледа да види дали някой е забелязал този неволен акт на вандалщина. Очевидно за да се увери, че никой не го е видял, той стана, обърна се, скръсти ръце и блъсна с тяло калника. Сега вече калникът наистина се огъна!

Хелър отмина. И след това, съвсем неочаквано, се впусна в най-лудата серия действия, която го бях виждал да прави.

Хвана такси. На един дъх каза на шофьора:

— Бързо! Откарай ме до автогарата! Пет долара бакшиш!

Насочиха се на запад. Не се движеха кой знае колко бързо. Хелър слезе на автогара „Порт Оторити“ и плати на шофьора.

Веднага се качи на друго такси. Скочи вътре и каза на шофьора:

— Бързо! Заведи ме на летище „Манхатън“. Закъснявам. Пет долара бакшиш!

Аха. Най-после разбрах. Забелязал е, че го следят и иска да се отърве.

Прекосяването на града става бавно и не много интересно.

Като стигнаха летището, Хелър плати на шофьора и слезе.

След това тръгна сред наредените на опашка таксита и започна да оглежда калниците им. Намери едно чукнато. Беше на фирма за таксита „Риъли Ред“.

Хелър скочи вътре.

— Бързо! След две минути и деветнайсет секунди трябва да съм на Бродуей и 52-ра Улица. Пет долара бакшиш.

Шофьорът се измъкна от опашката, пренебрегвайки протестите на другите шофьори, че не е негов ред и потегли с рев. Качи се на един тротоар, блъсна една кола, която му се изпречи на пътя, мина на червено, прати във въздуха един знак „Ремонт на пътя“ и закова на Бродуей и 52-ра Улица. Хелър си погледна часовника. Две минути!

Плати и му даде пет долара бакшиш.

И СЛЕД ТОВА ХЕЛЪР ПРОСТО ОСТАНА В ТАКСИТО!

Шофьорът, който очакваше пътникът му да изскочи, го погледна с огромно учудване.

— Какво ще кажеш да ме научиш да карам в Ню Йорк? — каза Хелър.

О, богове! Хелър не е искал да се отърве от преследвача. Опитвал се е да намери безразсъден шофьор! Хелър беше безнадежден идиот!

— Нямам време, приятел — каза шофьорът.

— За сто долара ще намериш ли време? Мълчание.

— За двеста? Мълчание.

Хелър отвори вратата, за да слезе. Шофьорът каза:

— Смяната ми свършва след малко. Ще отскоча бързо до гаража, ще се разпиша и идвам. Чакай ме тук. Не. Ела с мен. Ще оставя тази трошка и ще взема по-свястна кола.

Таксито бързо потегли към гаража на „Риъли Ред“.

— Как се казваш? — попита шофьорът през отворения прозорец между предните и задните седалки.

— Клайд Бероу — каза Хелър.

Намръщих се. Това бе един известен гангстер. За Хелър нямаше нищо свято!

— Виждам на картата, че се казваш Морти Масакурович. Отдавна ли караш такси?

— Аз ли? — каза шофьорът и се обърна назад към Хелър, без да го е грижа, че може да се блъсне. Имаше вид на голям непукист. — Моят старец беше шофьор в този град и от него се научих. Затова в последната война ми дадоха да карам танк.

— Имаш ли медали? — попита Хелър.

— Не. Върнаха ме обратно. Казаха, че съм бил много груб с врага.

Хелър изчака отвън, докато шофьорът остави колата и се отчете за деня. И на мен изведнъж ми се изясни какво цели. Беше повярвал на онази измислица, че в Ню Йорк много трудно се кара! Имаше намерение да докара кадилака в града!

О! Не, не, не! Нямаше как да предупредя този наивен глупак! Бери сто на сто е сложил бомба в кадилака! Не е искал колата да е близо до мястото на плануваното убийство на Роксентър Младши. Но освен това беше ясно като бял ден, че той ще постави бомба в колата, особено след като не успя да го ликвидира. Бери бе човек, който се подсигуряваше на всички фронтове и не пропускаше възможности.

И така, аз безпомощно си седях, докато Хелър усърдно и методично си подготвяше собственото самоубийство!

Глава четвърта

След малко Морти Масакурович излезе от огромния гараж, наричан „хамбар“ на шофьорски жаргон. Махна и Хелър също излезе.

Отзад в един ъгъл стояха останките на такси, цялото покрито в прах. По-голямата част от боята бе свалена вследствие на удари и одрасквания. Броячът и табелата „такси“ все още си стояха, но не можеше и дума да става за сравнение със съвременните таксита. Колата беше някак квадратна, нямаше ги гладките извити форми на сегашните коли.

— Ето това — каза Морти — е истинско такси! Калниците му са от истинска стомана, дебели четвърт инч. Бронята му е истинска, със странични лайстни и куки. Прозорците са от истинско армирано стъкло. — Гордо погледна колата. — Едно време наистина знаеха как да ги правят! Не като сегашната хартия и пластмаса.

В тези таксита пътникът можеше да седи отпред при шофьора и Морти избърса седалката от праха.

Хелър седна. След него се качи шофьорът.

— Прави ти кеф — каза той. — Любимото ми такси.

Провери маслото и горивото и потеглиха обратно към града. Наистина, двигателят беше наред. Изглежда ускоряваше по-бързо от сегашните таксита, защото на светофарите изпреварваше останалите коли.

— Направени са за скоростни отсечки — каза Мор ти.

Хелър се научи как да борави със скоростния лост и съединителя на една спокойна улица и Морти, който остана доволен, пак пое кормилото.

— А сега да видим къде е най-натовареното движение по това време на деня. — Погледна си часовника. — А, да. Гранд Сентръл Стейшън.

И потеглиха с рев.

Като наближиха района, стана късен следобед, когато повечето хора се прибираха у дома. Имаше страшно много коли. И се движеха бързо!

— Така, сега трябва добре да се съсредоточиш, защото карането не е проста работа. Повечето шофьори са зелени. Отказват се преди теб. Това ти дава възможност да се развихриш.

Морти Масакурович показа на какво е способен, без да спира да говори. Обясняваше всяка маневра.

Беше ужасяващо!

Стрелваха се между две коли и ги принуждаваха да се раздалечат в противоположни посоки. Натискаха спирачките, за да стреснат хората, защото „хората се мръщели, ако им свирнеш с клаксон“. Рязко свиваха, за да принудят някой шофьор да се откаже от набелязаното място за паркиране и се наместваха там. Стрелваха се право пред някое такси, току-що спряно от клиент и когато човекът понечваше да се качи, казваха, че е заето. Блъскаха някоя кола отзад, за да имат повече място за паркиране. Блъскаха някоя кола отпред, за да си направят място за паркиране. Рязко свиваха, „за да уплашиш някой шофьор, който удря спирачки и ти се престрояваш пред него в съседното платно“. Лепваха се зад някоя линейка, за да стигнат някъде по-бързо. Лепваха се зад някоя противопожарна кола, за да вдигнат бързо стрелката на километража, но „да не вземеш да палиш огън, за да излязат пожарните“.

След това Хелър седна зад кормилото. Повтори всички номера на Морти, с някои подобрения.

Оставяйки след себе си свити калници, гневни гласове и викове на ужас, двамата се насочиха към някакъв бар на Осмо Авеню, където се събирали шофьори на таксита. По това време движението се успокоявало и било най-добре да хапнат по един сандвич.

Хелър се опита да си поръча бира, но му се скараха и Морти, и собственикът.

— Искаш да ми вземат разрешителното ли?

И така вместо с бира, Хелър си изяде пържолата с мляко.

— Трябва да уважаваш закона, момче — каза му Морти. — Трябва да пораснеш добър, мирен, уважаващ законите гражданин. Само така можеш да прогресираш.

— Да тръгваме — каза Морти. — По това време около Таймз Скуеър е много натоварено, защото хората отиват на театър.

По пътя продължи да го поучава:

— Трябва да се научиш как да се държиш с полицията. Когато някое ченге те спре за превишена скорост, спираш, ясно? Изчакваш го да се приближи и му прошепваш: „Бягай, ако ти е мил живота. Пътникът ми е опрял пистолет в гърба“. Няма начин ченгето да не се изпари.

Хелър му благодари.

— Тези неща трябва да ги знаеш, момче.

Но нещо бе привлякло вниманието на Морти.

— Имаш ли врагове, малкия? Да не би да те търсят родителите ти или нещо такова?

— Защо?

— Ами, трябва да е заради теб. През целия си живот съм нямал нито един враг. Едно такси тръгна след нас от закусвалнята и още е отзад.

Морти сви вдясно, продължи по една улица и после сви по забранена пряка с еднопосочно движение. Погледна назад.

— Не го виждам. Май се отървахме. Можем да продължаваме.

Бяха в зоната на театрите. Имаше още доста време преди началото на представленията, но ГЪМЖЕШЕ от коли!

— Сега, виждаш ли тази колона коли, момче? Гледай!

Морти се изравни с едно такси в колоната. Колите в момента бяха спрели. Морти извика нещо обидно на шофьора. Престори се, че се кани да излезе от колата. Другият шофьор, разярен, изскочи от своята. Морти не излезе. Колоната тръгна. Морти се пъхна на мястото на спряното такси.

— Виждаш ли, момче? Изкуство!

Стигнаха до едно кръстовище край голям хотел. Имаше няколко таксита и двама-трима клиенти. Морти зави и блокира изхода на автомобилната алея пред хотела и загаси колата. Другите шофьори започнаха да му крещят. Морти им викна:

— Спокойно!

Понеже беше пръв, една възрастна двойка, добре облечени мъж и жена, поискаха да се качат.

— Съжалявам — каза Морти. — Прибирам се в гаража.

И потегли.

— Виждаш ли, момче, можех да кача пътници. Трябва да знаеш какво правиш и да мислиш, да мислиш, през цялото време да мислиш.

Отново се впусна в движението. Една кола искаше да свие и да го запуши. Той продължи и я забърса странично. Чу се изскърцване на метал. Колата бързо се върна на мястото си.

— Това няма нужда да го правиш с лимузини, момче. Тях ги е шубе. Притесняват се за боята. Няма нужда да ги забърсваш. Само правиш така.

И той изви кормилото към лимузината. Тя веднага се качи на тротоара.

Ярко светещи реклами на театри. Фосфоресциращи надписи, тълпи и опашки за билети. Чудесна, пъстра вечер.

— Виждаш ли онази кола отпред, дето спира? Ще ти покажа как се откачат врати.

Вратата откъм улицата се отвори. Старото такси се озова пред нея още преди някой да се е подал навън. Чу се трясък от сблъсъка и вратата падна.

— Всичко е въпрос на преценка на времето, момче. А сега виждаш ли онзи мъж от другата страна на улицата, който маха за такси? Само че ние сме в обратна посока.

Морти се засили напред до четиридесет мили в час, рязко натисна спирачките, обърна на сто и осемдесет градуса и се плъзна край тротоара. Обнадежден, човекът отвори вратата да се качи.

— Съжалявам, отивам към гаража — каза Морти.

Забеляза една еднопосочна улица. Даде на заден в нея с четиридесет мили в час.

— Няма страшно, обърнати сме в правилната посока, така че не сме в нарушение.

Виждаш ли червения светофар? Сега ще минем на забранена светлина. Ако слушаш внимателно, можеш да чуеш превключвателя в кутията и да се оправдаеш, че си минал на жълто.

А сега скок към тротоара. Този е хубав. Ако го атакуваш с дясното колело, ще отскочиш обратно на улицата и този отзад, който в този момент те задминава, защото мисли, че ще паркираш, се блъска странично. Гледай.

Отскочиха. Чу се оглушителен писък на метал. Стъкълца от фаровете се посипаха на тротоара.

— Окей, момче, а сега да те видим теб.

Хелър седна пред кормилото. Потегли. Направи рутинните маневри на Морти. Но тъкмо когато се канеше да мине на червено, тежък удар разтърси колата.

— Какво беше това? — извика Морти.

След това видя и посочи страничното стъкло. Имаше една малка звездичка.

— Боже, това е от куршум! Втори удар!

— Изчезвай оттук, момче! Някой нарушава закона за стрелбата!

Хелър натисна газта.

Мина по 42-ра Улица и се насочи на запад. Не караше много бързо.

— Натисни газта, момче! Едно такси току-що изскочи от ъгъла и е зад нас!

— Сигурен ли си? — каза Хелър.

— Да, по дяволите! Настигат ни! Но Хелър не ускори.

Гледаше в огледалото за задно виждане. Естествено, зад тях имаше такси и ги наближаваше! В задното стъкло се заби куршум!

— Сега вече можем да потегляме! — каза Хелър. Полетя по 42-ра Улица.

Мина край „Шератън Моутър Ин“. Грабнах една карта на Ню Йорк да видя дали се насочва извън града.

Старото такси се насочи към западната магистрала, която се изкачваше над града. Движението не беше натоварено. Под тях приземната улица не се виждаше добре. От ляво се простираше Норт Ривър и пътническото пристанище. Да, по този маршрут можеше да избяга към Кънектикът!

Хелър погледна в задното огледало. Таксито, което ги преследваше, беше отзад.

От дясно долу беше Ди Уит Клинтън Парк. Подминаха го.

Хелър не караше достатъчно бързо. Другата кола ги наближаваше.

Отпред имаше знак, след който надземният път се разделяше на две — единият ръкав водеше към 55-та улица!

Изведнъж Хелър изви кормилото и колата се завъртя в деветдесет градусов завой. Рязко натисна спирачки. Заковаха на място точно пред мантинелата! Долната улица беше на петдесет фута под тях!

Другото такси ги връхлиташе.

Изведнъж Хелър даде на заден!

Имаше съвсем малко място, колкото другото такси да се провре между мантинелата и предницата на тяхната кола. То влезе в пролуката.

Хелър даде напред!

Калникът, удари предното колело на другата кола.

Тя полетя към мантинелата!

С разтърсващ удар прелетя през нея!

Изхвърча във въздуха!

Глава пета

Още преди колата да е паднала долу на улицата, Хелър извика на Морти:

— Поеми кормилото!

Долу се чу удар!

Хелър излезе. Мантинелата беше разкъсана и назъбена на мястото, където таксито бе прелетяло надолу.

Хелър надникна. Точно отдолу имаше подпорни стълбове и напречни греди.

Той мина през отворената пролука в перилата. Пропълзя по една напречна греда. Спусна се по стълба и стъпи на долната улица.

Другото такси се бе приземило на колелата, след което бе полетяло напред и се бе блъснало в един стълб.

От колата течеше бензин!

Наблизо имаше светофар. Хелър хвърли поглед към контролната кутия.

Втурна се към таксито.

Вратите бяха заключени.

Извади малко джобно ножче и се зае със задната врата. Металът около затворената ключалка се огъна. Той пъхна ножа по-дълбоко и разшири дупката. Пъхна пръсти, направи усилие и вратата се отвори.

Погледна течащия бензин, след това светофара. Изведнъж се сетих защо. Изпаряващите се газове ще се взривят, като стигнат до нивото на контролната кутия! Като бомба! А аз знаех какво правят бомбите.

Хелър измъкна навън шофьора. После се протегна и сграбчи мъжа на задната седалка.

Мъкнейки двете тела след себе си, той бързаше към тротоара. Погледна назад. Явно реши, че не е достатъчно далеч. Измина още петдесет стъпки.

Като стигна тротоара, остави двете тела.

Смазаната кола избухна с разтърсващ син взрив!

„Шофьорът“ беше мъртъв. Макар че горната половина от главата му я нямаше, личеше, че е сицилианец.

Хелър се обърна към другия.

Уличното осветление придаваше странен цвят на лицето на Торпедо Фиакола!

Клепачите на ранения потрепнаха. Беше жив!

В далечината се чуха сирени на патрулна кола. Никой в радиус на миля от тук не би могъл да не чуе взрива.

Торпедо отвори очи. Видя Хелър. Позна го.

Каза:

— Нали няма да убиеш майка ми? Хелър го погледна.

— Ще си помисля.

— Не!

Хелър бръкна в сакото на Торпедо и взе портфейла. Вътре бяха само петте хиляди, които Хелър му бе оставил. Но имаше бележка, на която пишеше:

„Валидно само срещу доказателство. Пакетът да се предаде на приносителя.“

Хелър размаха листчето пред Торпедо.

— На кой да се предаде? Торпедо каза:

— Ще убиеш ли майка ми?

— Мислех си по този въпрос. Дай ми името и адреса и мога да си променя решението.

Мафиотът упорито мигаше с очи. После каза:

— Мейми. Апартамент 18Д. Бинета Лейн 231. В центъра.

— А доказателството? — попита Хелър.

— Виж какво — простена Торпедо. — Бери ще ме убие!

Хелър каза:

— Майките трябва да се пазят. Торпедо потрепери.

— Бейзболната ти шапка с кръв по нея и кичур от косата ти.

Хелър си свали шапката, обърна я навътре и я топна в кръвта от главата на шофьора.

Каза:

— Чувам, че идва линейка. Иди да те зашият в болницата и после те съветвам да се преместиш да живееш на Северния полюс.

Наведе се и прибра в джоба му портфейла с петте хиляди.

— Все се опитвам да ти ги дам. Вземи ги най-сетне и се научи да говориш на езика на полярните мечки. Аз не съм убиец на майки, но определено ми доставя удоволствие да взривявам торпеда!

Полицейската кола бавно се приближаваше. Пламъците от горящите останки на таксито играеха по нея. Ченгетата излязоха.

— Как така си извадил телата от колата, момче? — Заплашително попита първото ченге.

— За малко да ме улучи — каза Хелър. — Исках да го посъветвам за някои неща.

— О — каза ченгето, изведнъж разбрал. — Но все пак ще трябва да направя акт на шофьора.

Извади си бележника и се обърна към другото ченге:

— За какво да го санкционираме, Пит?

— За замърсяване на околната среда — каза другото ченге.

— Този караше. Мъртъв е — каза Хелър.

— Въпреки това си получава акта — каза ченгето и започна да пише.

Чуваше се приближаването на линейка. Вероятно ченгетата я бяха повикали, преди да пристигнат.

Морги Масакурович бе докарал таксито на долното ниво. Хелър се качи.

— Закарай ме на Бинета Лейн, номер 231.

— Това е Малка Италия — каза Морти. — Там е рисковано да се ходи по това време. Имаш ли пистолет?

— Имам още една стотачка — каза Хелър. Понесоха се към града. От Единадесето Авеню свиха на Десето, минаха по 14-та Улица, свиха по Гринуич Авеню, проправиха си път около площад Вашингтон и скоро бяха в Малка Италия. Спряха на отсрещната страна на улицата, където беше адресът. Беше ужасно тъмно.

Хелър извади нож, отряза малък кичур от косата си и го пъхна в натопената с кръв бейзболна шапка. После постави вътре и бележката.

Обърна се към Морти.

— Иди в апартамент 18Д и попитай за Мейми. Дай ѝ това и тя ще ти даде един плик.

— Там вътре? — каза Морти, вперил поглед в зловещо тъмната сграда.

— А като се върнеш, ще ти дам още една стотачка.

Морти грабна шапката, скочи от колата и се втурна нагоре по стълбите.

След три минути тичаше надолу по стълбите с един плик. Хвърли го към Хелър, запали колата и побърза да изчезне от там.

— Мейми беше мъж с пистолет — каза Морти. — Но взе нещата, без да задава никакви въпроси.

Хелър му каза да го закара на ъгъла на Първо Авеню и 42-ра Улица. Разклати плика, долепи го до ухото си и го подуши. Е, най-после започна да проявява предпазливост, защото вътре можеше и да има бомба. Отвори плика от единия край и извади нещо.

— Колко струва билет първа класа до… Буенос Айрес, Аржентина? — попита той Морти.

— Не знам — каза Морти. — Може би към три бона. — Ако се откажеш, ще ти върнат ли парите?

— Да, естествено — каза Морти. — Просто трябва да го върнеш на летището. Какво, няма ли да ходиш?

О, де да идеше!

Морти спря на Първо и 42-ра.

Хелър го попита:

— Как мислиш, ставам ли или ми трябват още уроци?

Морти изглежда доста се замисли. След това каза:

— Ами момче, с малко опит можеш да станеш един от най-добрите шофьори на таксита в Ню Йорк. Мога да те понауча на още някои неща — как да връщаш по-малко ресто на клиентите и да им таксуваш повече километраж, но общо взето, това е. Ставаш. Да, спокойно мога да кажа, че ставаш.

Хелър му отброи шест стодоларови банкноти. Той моментално напъха парите в джоба на ризата и бързо потегли.

Хелър продължи напред, потраквайки с обувки и скоро стигна до „Грейшъс Палмз“.

Като се качи в стаята, отвори изцяло плика. Пари в дребни стари банкноти!

Преброи ги. СТО ХИЛЯДИ ДОЛАРА!

Потреперих. Богове, Бери трябвала е много ядосан, за да предложи такава цена!

Хелър ги прибра в книжния плик, в който му бяха донесли закуската. Слезе долу до сейфа и ги заключи.

Вантаджо си беше в офиса и видя Хелър през отворената врата. Викна му:

— Пари ли си вземаш, момче? Ще ти трябват за училище. Не пропилявай всичко за нощен живот. Този град е много скъп!

— Наистина е скъп — каза Хелър и добави към петдесетте бона в сейфа още сто. — Цените непрекъснато се покачват!

Легна си и след малко кротко заспа.

Но аз не спях! Бери разполагаше с неограничени средства, а аз дори не знаех как да се добера до кодовата хартия.

След няколко часа получих доклад от Рат и Търб, но не помогна. Пишеха:

„Отиде в магазин «гигант» за мъжка мода и сигурно е получил работа и стая. Все още е там! Но не го изпускаме от поглед.“

И още как! Бяха се подлъгали от подслушвателните устройства, които той изхвърли заедно със сакото си.

Започнах да се плаша, че може да се наложи сам да ида в Америка, за да се заема с това. Но нямах ни най-малка представа какво можех да направя, даже да ида там.

Глава шеста

На следващия ден Хелър стана рано, бодър и свеж. Аз бях изтръгнат от тежък сън от звънеца на екрана.

Веднага се захвана съсредоточено за работа. Изчетка новия си костюм на местата, където го бяха доработвали, облече нова бяла риза с яка тип „Итън“, сложи си нова бейзболна шапка и метна през рамо малък сак, който приличаше на ученическа чанта.

Сложи в чантата малко макари, кукички, комплект инструменти, десетина бейзболни топки, една касета и табелките за колата с регистрация от Ню Джърси. Какво, на риболов ли отиваше?

Мина през фоайето. За един публичен дом часът беше съвсем ранен — служителят на рецепцията спеше, един бодигард в раиран смокинг четеше „Дейли Рейсинг Форм“ с писалка в ръка, пиян арабски шейх се луташе наоколо, очевидно зачуден кое от килимчетата на пода е най-подходящо за сутрешната молитва.

Хелър отброи десет хиляди от сейфа и ги прибра в джобовете си. Арабинът дълбоко му се поклони, Хелър повтори поклона и движението на ръката с абсолютна точност и бързо излезе на улицата, потраквайки с обувки.

Отби се в една закусвалня, прибра закуската си в торбичка и се качи в такси.

— Уихокън, Ню Джърси — каза Хелър. — Еднопосочно.

И даде адреса на гаража, където беше кадилакът!

— Таксувам те двойно, защото няма да се връщаш — каза шофьорът.

Изведнъж се смразих. До този момент не бях схванал какво възнамерява да прави. Беше тръгнал да прибере колата! Бери знаеше къде е тази кола. Нямаше начин да не са ѝ поставили бомба! Това „няма да се връщаш“ звучеше като пророчество!

— Двойна такса — съгласи се Хелър.

По пътя изяде кифличките и си изпи кафето. Скоро прекосиха града. Минаха под тунел „Линкълн“ и се понесоха с пълна скорост край Хъдсън. Скоро бяха в Ню Джърси и поеха на север по булевард „Кенеди“.

Излязоха от натовареното движение на път към гаража. Но на предната пресечка Хелър каза на шофьора да спре и да го изчака. Шофьорът се огледа наоколо сред старите олющени сгради в полу-индустриалната зона.

— Искаш да кажеш да те изчакам тук! — каза той. Хелър извади петдесет доларова банкнота, скъса я на две и даде едната половина на шофьора.

— Ще изчакам — каза той.

Хелър излезе и зави зад ъгъла по пътя към гаража. Спря.

Камиони, камиони, камиони! Цялата площ пред огромната ниска сграда бе задръстена от камиони! Мъже по двойки разтоварваха от камионите картонени кашони, товареха ги върху ръчни колички и ги отнасяха в сградата.

Хелър се приближи. Застана до вратата на гаража и надникна вътре. Цялата площ бе запълнена от картонените кашони, подредени в купчини, по-високи от човешки бой, между които оставаха тесни пътеки.

Хелър се придвижи малко по-навътре. Кадилакът беше там. Липсваха номерата.

Вътре ставаше още нещо. Чуваха се гласове. Хелър се премести. Видя пълния млад мъж и едно грамадна горила, облечена като шофьор. Спореха разгорещено.

— Не ме интересува! Не ме интересува! — крещеше пълният младеж. — Не можете да държите тук тази стока! Не ме интересува кой е заповядал! Нищо не разбираш!

Понечи да посочи с ръка кадилака, но се спря.

Изведнъж разбрах каква беше дилемата. Вътре разтоварваха ценна стока, а в гаража-работилница имаше кола, в която е поставена бомба! И мъжът просто не можеше да обясни.

— Нищо не изнасяме от тук! — каза горилата. — Ако се беше появил навреме, можеше да те послушаме. Но сега е твърде късно! Стоката остава тук! Освен това, и ние действаме по заповед. Нямам намерение да позволя на някакъв пънкар като теб да „пребибип“ хората ми просто, защото…

Пълният младеж бе забелязал Хелър до вратата. Замръзна. Рязко се обърна и се втурна към задния изход, сякаш го гонеше дяволът. Изчезна.

Хелър тихо се оттегли. Мина край разтоварващите мъже, зави край ъгъла и се върна в таксито.

— Трябва да продължим — каза Хелър. — Закарай ме в Бейон, „Кристал Паркуей“ 136.

Таксиметровият шофьор от Ню Йорк трябваше да разгърне картата.

— Намирам се на чужда територия — обясни той. — Не е като да си в центъра на цивилизацията. Това е Ню Джърси. Не можеш и да попиташ някого за пътя. Местните лъжат.

Не след дълго поеха на юг по булевард „Кенеди“, минаха през „Юниън Сити“, спуснаха се под „Пуласки Скайуей“, минаха покрай колежа „Сейнт Питър“ и с рев се вляха в натоварения трафик в центъра на Ню Джърси. В далечината се виждаха доковете и небостъргачите на Ню Йорк.

— Онова там сред водата статуя ли е? — попита Хелър, сочейки на изток.

— Боже господи — възкликна шофьорът, — не знаеш ли, че това е статуята на Свободата? Би трябвало да познаваш своята страна, момче.

Минаха край „Джърси Сити Стейт Колидж“ и скоро стигнаха в Бейон. Нюйоркският таксиметров шофьор се обърка. Пред „Милитъри Оушън Търминъл“ трябваше да обърнат обратно, попаднаха в задръстване по пътя към „Стейтън Айлънд“ и се върнаха обратно на моста „Бейон“, като се наложи да платят два пъти таксата за преминаване и най-накрая се принудиха да попитат някой местен.

След десет минути бяха в един отдалечен район с новопостроени високи блокове. Спряха на една тиха улица. Тук се намираше „Кристал Паркуей“ 136, много хубава сграда. Съвсем модерна.

Хелър залепи скъсаната петдесетачка и плати на шофьора.

— Не знам дали изобщо ще се оправя на връщане — изплака шофьорът.

Хелър добави още двайсет долара.

— Наеми си някой тукашен да те води — каза той. Шофьорът подкара.

През цялото време си напрягах мозъка да се сетя къде бях чувал този адрес.

Хелър влезе през входа, застлан с плюшени килими. Имаше няколко асансьора. На един от тях пишеше:

Покрив

Натисна бутона.

Малко се изненадах, когато вратата се отвори от човек, защото очаквах асансьорът да е автоматичен. Но мъжът не обслужваше асансьора. Беше облечен в костюм с жилетка и носеше ниско нахлупена шапка. Сакото му бе издуто от пистолет. Мъжът бе мургав като сицилианец.

— Да? — каза той небрежно.

— Искам да видя госпожа Корлеоне — каза Хелър. Замръзнах! Това беше главната квартира на мафията в Ню Джърси!

— Да?

— Скоро се видях с Джими „Канавката“ Тавилотврат — каза Хелър.

Изведнъж всичко ми се просветли. Онази среща в Афийон, когато в тъмното Джими го беше взел за наркоагент! Няма начин да не разберат съвсем скоро за какво става дума. А аз нямах кодовата хартия!

— Документите — каза гангстерът и Хелър му ги показа.

Мафиотът се обади от телефона в асансьора. Около телефона имаше малка кабинка, облицована с кадифе. Не се чуваше какво говори.

Мафиотът хвърли поглед към Хелър, опипа го за оръжие, прегледа чантата му и му махна да се качи.

Отидоха на последния етаж. Асансьорът беше специален, ходеше само до покрива. Мафиотът отвори вратата и бутна леко Хелър пред себе си. Насочи го към красиво украсен коридор. Отвори една врата в дъното на коридора и бутна Хелър вътре.

Стаята беше страхотна, цялата в жълто и бежово. Огромен панорамен прозорец откриваше изглед към голям парк и залив.

На един диван удобно се бе разположила жена. Носеше бежова копринена пижама-халат. Беше руса, със сини очи. Пшеничено-златистата ѝ коса бе сплетена в плитки, навити отгоре на главата ѝ като корона. Беше на около четиридесет.

Остави модното списание с лъскави корици, което досега четеше, и се изправи.

Боже мой, това се казва висока жена!

Хвърли поглед на Хелър и се приближи до него. Беше поне четири инча по-висока от него. Истинска амазонка!

Усмихна се:

— Значи си приятел на скъпия Джими — каза тя. — Не се срамувай. Той често говори за приятелите си от младежките улични банди. Но не ми приличаш на някой от тях.

Гласът ѝ бе галещ, приятен и имитираше акцент от Парк Авеню.

— Ще ходя в колеж — каза Хелър.

— О — каза тя с внезапно разбиране. — В наше време това е най-умното нещо. Седни, седни. Приятелите на Джими винаги са добре дошли тук. Нещо за пиене?

— Денят е горещ — каза Хелър. — Една бира? Тя гальовно му се закани с пръст.

— Палавник. Истински палавник. Знаеш, че това е незаконно, нали?

Вдигна глава и извика:

— Грегорио!

Почти веднага се появи много мургав италианец с бяло сако.

— Донеси на младия джентълмен мляко и сода за мен.

Грегорио бе изненадан.

— Мляко? Нямаме мляко, Бейб.

— Ами тогава излез и купи някакво „бибип“ мляко, ясно ли е? — изрева Бейб Корлеоне.

После пак потъна на кушетката. Със сладкия си гальовен глас каза:

— Как е скъпият Джими?

Хелър едва сега седна. Свали шапка и я сложи на коляното си. Любезният флотски офицер!

— Преди няколко дни беше добре. Изглежда добре си гледаше работата.

— О, много ми е приятно да го чуя — изгугука Бейб. — Много любезно от негова страна да прати поздрави.

— Как е семейството? — попита Хелър.

Уф, помислих си. Тъпият „бибип“ мислеше, че „фамилия“ означава истинско семейство. В тази страна, на тази планета, това означава мафиотска банда.

Тя изглеждаше натъжена.

— Боя се, че не е много добре. Виждаш ли, скъпият Свети Джо — как ми липсва само — беше човек на традицията. Обичаше да казва: „Което е било добро за баща ми, е добро и за мен.“ И се придържаше към добрите честни кражби и измами. Естествено, ние трябва да уважаваме това. А наркотиците тъй или иначе не носят нищо добро.

— Точно така е! — убедено каза Хелър. Тя го погледна одобрително. Продължи:

— Откак Фаустино „Примката“ Наркотичи получи толкова солидна подкрепа отгоре, положението не може да се удържи. Започна да се бърка в интересите ни в Ню Йорк, дори се опитва да пробие в Ню Джърси. Като очистиха скъпия Свети Джо, сложи се началото. Но ние — тя погледна с тъжна смелост, — се опитваме да се държим.

— О, сигурен съм, че ще успеете — любезно каза Хелър.

— Много мило от твоя страна, Джером. Нали мога да те наричам Джером? Всички ми казват Бейб.

— Разбира се, мисис Корлеоне — каза Хелър. Флотски маниери. И след това каза нещо, което за момент ме накара да помисля, че окончателно е оплескал нещата.

— Имате ли нещо против да ви задам един личен въпрос?

— Да, моля — каза тя. Стори ми се малко нащрек.

— От Кавказ ли сте?

О, богове! Пак с тази тъпа „бибип“ история за принц Кавкалсия! Имаше руса коса и беше доста висока, както много жени от Аталанта, Манко.

— Защо питаш?

— Ами заради главата ви — каза Хелър. — Много сте красива и имате издължена структура на лицето.

— О! — каза тя. — Нима се интересуваш от генеалогия?

— Учил съм малко.

— Аха! В колежа, естествено.

И тя се втурна към едно богато украсено бюро, отвори чекмеджето и извади голяма карта и някакви листове. Придърпа един стол близо до Хелър и разгъна листовете.

— Всичко това — важно каза тя, — бе специално направено за мен от професор Стингър! Той е най-добрият специалист в света по генеалогия и родословни дървета!

Аха! Вече бях чувал за пристрастието на американските жени към родословните дървета! И този Стингър сигурно е спечелил цяло състояние от това.

Тя махна към Хелър. Имаше типично италианския навик да говори с ръцете, главата и тялото.

— Не можеш да си представиш какви предразсъдъци имат някои хора! Бях известна актриса в „Рокси Тиътър“, когато скъпият Джо се ожени за мен.

Споменът за момент я откъсна от мислите ѝ и очите ѝ се навлажниха.

Охо! Сега ми се изясниха нещата. Била е в хора на „Рокси“. Всеки ред от хора е от момичета, които са високи шест фута.

Тя се овладя.

— Един капо трябва да се ожени за сицилианка и старите котараци много съскаха и мяукаха и критикуваха. Особено жената на кмета. Така че скъпият Джо поръча да му направят тези неща. И запуши устата на всички! Пазя си ги, за да не смеят да ми кажат не що!

Разтвори картата. Цялата бе изпъстрена с чертички и завъртулки и малки картинки за разяснение. Беше под формата на дърво.

— Като студент ти без съмнение знаеш всичко това — убедително започна тя, — но аз все пак ще го обясня накратко. Не е лошо нещата да се преговарят. Така, северната раса се състои от каспийския, средиземноморския и прото-негроидния тип…

— Каспийски? — каза Хелър. — Каспийско море не е ли до Кавказ?

— Да, разбира се — бегло каза тя и енергично се впусна в обясненията: — Така, тук се вижда как германските раси са дошли от Азия и са мигрирали в Европа. Готите са дошли в Северна Италия през Германия през пети век, а ломбардите — през шести. Те са долихоцефалис — означава дългоглави, което ще рече умни. Превърнали са се в част от италианското население. Руси и високи.

Богове! Нима беше репетирала? Вероятно цитираше професор Стингър, дума по дума.

— Проследи тази линия тук. Това са франките. Дошли са от Германия и са превзели Франция, която се казва на тяхно име. Станало е в пети век. Част от тях — виж тази линия — сицилианците, са се заселили в Северна Италия. През девети век един сицилианец е бил император на всички франки, освен това е бил и римски император. Тук виждаш, че се е казвал Каролус Магнус, което на американски значи Чарлз Велики. В учебниците по история го наричат Шарлеман. Бил е император на целия „бибип“ свят! Спря и хвърли внушителен поглед на Хелър. Той кимна. Тя продължи:

— Така, Шарлеман се е женил доста пъти. Една от жените му — тази линия тук — е била дъщеря на дук Д‘Аоста. Това значи „от Аоста“, а това е провинция в северозападна Италия точно на юг от езеро Женева.

В Северна Италия определено има русокоси и високи италианки, но най-много са във „Вал Д‘Аоста“.

А сега проследи тази линия тук. От дук Д‘Аоста се стига право до Биела, което е името на баща ми. Следваш ли мисълта ми, малкия?

— Да, да — каза Хелър очаровано.

— В началото на Втората световна война родителите ми са избягали в Сицилия. Останали са там цели четири години! В края на войната са имигрирали в Америка и аз съм се родила тук. Така че — триумфално каза тя, — аз съм толкова сицилианка, колкото всички останали! Какво мислиш по този въпрос?

— Абсолютно доказателство! — каза Хелър. Бейб щракна с пръст към картата.

— Нещо повече, аз съм пряка потомка на Шарлеман! О — възкликна тя със злорадство, — жената на кмета позеленя от завист!

— Напълно разбирам защо! — каза Хелър. — Но чакай; Нещо липсва тук. Може би не знаеш за това. Чувала ли си за Аталанта?

— Никога не съм била в Атланта.

— Не, Аталанта — каза Хелър. — В началото на това дърво, много по-рано от времето, когато то започва, е имало един принц.

Това определено привлече вниманието ѝ. И със сигурност моето! Нарушение на кодекса! Щеше да се отплесне с онази глупава Народна легенда 894М. Посегнах към химикала.

— Името му е — каза Хелър — принц Кавкалсия. Той…

От вратата се чу едно оглушително „Пссст!“

Бейб и Хелър се обърнаха.

На вратата стоеше сицилианец. Държеше голяма торба с пари. Беше прекрачил прага наполовина и се бе привел, упорито махайки на Бейб Корлеоне. Лицето. Бях виждал това лице. Опитвах се да си спомня къде.

Бейб отиде до него и се наведе. Сицилианецът се повдигна на пръсти, за да стигне ухото ѝ. Той енергично сочеше Хелър. Не можех да чуя какво шепти. Тя отрицателно поклати глава, малко озадачена. После той пак ѝ прошепна нещо.

Очите на жената щяха да изхвръкнат от орбитите. Тя се изправи. Обърна се и ядосано тръгна към Хелър. Сграбчи го.

Блъсна го назад, без да пуска яката му. Взря се в него, сякаш за да запомни лицето му. После се завъртя. С глас, който можеше да събори стените, каза:

— Къде, по дяволите, е този Джовани? Джовани веднага се появи. Мафиотът, който бе качил Хелър с асансьора.

— Защо, по дяволите, не ми каза, че това е онова хлапе? — заплашително прогърмя тя.

От вратата надникнаха лица. Уплашени!

— И аз тук се отнасям с него като с боклук! Тя се обърна и бутна Хелър в едно кресло.

— Защо — умолително каза тя, — не ми каза, че ти си спасил нашите „Грейшъс Палмз“?

Чух как Хелър преглътна.

— Аз… Аз не знаех, че са ваши.

— По дяволите, да, момче! Ние притежаваме и контролираме най-хубавите публични домове в Ню Йорк и Ню Джърси! Че кой друг?

Григорио влезе с двете чаши сода и мляко, които трепереха в ръцете му.

— По дяволите това мляко — каза Бейб. — Момчето иска бира, значи трябва да пие бира! Много важно, че е незаконно!

— Не, не — каза Хелър. — Наистина трябва да тръгвам. — Помисли за момент. — Може ли да ми кажете къде да намеря Бум-бум Римбомбо? Мисля, че имам проблеми с колата.

Значи затова се е пъхнал право в ръцете на мафията Корлеоне!

Изведнъж всичко се върза. Беше прочел за Бум-бум във вестниците и е разбрал, че е към мафията на Корлеоне. Знаел е адреса на Бейб от Джими „Канавката“ Тавилотврат. За да си намери специалист по бомби в колите, отишъл е право при Бейб. Много, много хитро е решил да издири човека.

Но чакай! Той се беше показал в гаража! Като се върне там, ще го чакат. Много, много тъпо!

Хелър щеше да ме побърка. Беше прекалено умно глупав, за да оживее!

Бейб се обърна към хората в стаята. Те си шепнеха един друг и сочеха към Хелър. Опитваха се да го разгледат от всички страни.

— Джовани, изкарай лимузината и откарай този млад джентълмен при Бум-бум. Кажи му, че съм казала да прави каквото поиска момчето.

Пак се обърна към Хелър.

— Виж момче, каквото искаш, кажи го на Бейб, разбра ли?

Извърна се към персонала:

— Чухте ли това? А ти, Консалво, искам да си разменим няколко приказки.

Сочеше мъжа, който бе разпознал Хелър. Изведнъж си спомних кой беше сицилианецът с торбата с пари. Той беше регистраторът в „Грейшъс Палмз“! Много ме изтощаваше животът на Хелър, даже започнах да губя способностите си да разпознавам веднъж видени лица.

Хелър излезе. Бейб се наведе и силно го целуна по бузата.

— Можеш да идваш по всяко време, скъпо момче! Скъпо, скъпо момче!

Глава седма

Хелър седеше на предната седалка на лимузината до мафиота Джовани, който караше.

— Ама ти наистина си ги затрил онези пънкари като едното нищо! — каза той със страхопочитание. — Знаеше ли, че един от тях е бил племенникът на Фаустино?

Покара малко и след това, пускайки кормилото, имитира пистолет с пръстите на ръката си и стреля към пътя:

— Бум! Бум! Бум! Просто ей така! Уау! Паркираха пред една къща в подножието на хълм. Джовани поведе Хелър към втория етаж и почука на една врата — уговорен сигнал. Вратата леко се отвори и се показа главата на момиче.

— О, ти ли си.

Отвори по-широко. — За тебе е, Бум-бум.

Бум-бум Римбомбо беше в леглото с друго момиче.

— Хайде — каза Джовани.

— Стига бе, тъкмо я опънах! — запротестира Бум-бум. — От шест месеца не съм го правил!

— Бейб каза да тръгваш.

Бум-бум веднага скочи от леглото. Бързо се намъкна в дрехите.

— За една кола — каза Джовани. — Това момче ще ти я покаже.

— Ще си взема нещата — каза Бум-бум. Джовани се обади по телефона и извика такси.

— Никога не използваме лимузината за такива неща — извини се той. — Ние контролираме компаниите за таксита. Държат си устата зад зъбите.

След малко Джовани стисна ръка на Хелър и излезе. Като стигна до средата на антрето, обърна се, имитира с ръка пистолет и пак каза:

— Бум! Бум! Бум! Просто така! — и изчезна. Таксито пристигна и Бум-бум, който влачеше със себе си тежка чанта, се качи. Хелър се качи след него. Даде адреса на предната пресечка преди гаража.

Научаваше доста неща, но не ставаше за този занаят. Сега там бяха нащрек. Знаех, че му предстои битка. А нямах кодовата хартия. Недоспал, уморен, висях пред екрана. Моят живот беше в неговите ръце!

Хелър плати на таксито и зави зад ъгъла към гаража.

— Чакай — каза Бум-бум.

Беше дребен сицилианец с много тясно лице. Изглеждаше доста умен. Може би той е достатъчно разумен, обнадеждих се аз, за да предпази и двамата от беда.

— Ако за този гараж ми говориш, знам го. Фаустино го използва да пребоядисва крадени коли и разни други неща. Сигурен ли си, че знаеш какво правиш, момче? — Поклати глава. — Малко е сложничко да се промъкнеш там и набързо да поставиш бомба.

— Става въпрос за моята кола и не искам да сложиш, а да махнеш бомбата — каза Хелър.

— О, това е друг въпрос — каза Бум-бум.

Вдигна на рамо тежката си чанта и тръгна към гаража.

Вратата бе заключена отвън с голям катинар. Хелър долепи ухо до стената и се заслуша. След това поклати глава. Заобиколи сградата и провери задната врата. Тя също бе заключена с катинар. Върна се отпред. Отстъпи назад и видя, че до вратата има прозорец, на около шест фута от земята.

Извади малък инструмент, пъхна го в катинара, размърда го леко и почти веднага катинарът се отвори.

Хелър действаше много бързо и ефективно. Това така контрастираше с предишното му грубо и непохватно несъобразяване с елементарните закони на шпионажа, че от известно време бях забравил какъв всъщност беше той. Пред мен стоеше един боен инженер. За тях да се проникне в укреплението на врага беше като прозявка. Тук той плуваше в свои води.

Отвори предната врата, опипа я с ръка, за да види дали няма някакви кабели от алармена инсталация и стъпи вътре, като внимаваше да избягва местата, където човек нормално би стъпил — вероятно за да избегне мини.

Взе един кашон и го постави под прозореца, стъпи отгоре и отвори прозореца.

Върна се при вратата и махна на Бум-бум да влезе. След това излезе отвън и внимателно затвори и заключи катинара, както го бяха намерили.

После отиде до прозореца и влезе през него. Внимателно го затвори отвътре. Вече по никакъв начин не можеше да се разбере отвън, че вътре има хора. Умно. Трябва да запомня как се прави.

Целият гараж отвътре бе затрупан с кашони, между които бе оставен малък път, колкото да мине кола. Тъкмо тези кашони привлякоха вниманието на Бум-бум.

— Я гледай ти, да стана „бибипски“ син, ако греша — каза Бум-бум. — Я погледни това!

Беше отворил един кашон и държеше бутилка.

— „Джони Уокър“ златен етикет. Погледни, момче. Чувал съм за това, но никога не го бях виждал с очите си.

Въпреки слабата светлина сигурно бе забелязал, че на Хелър не му става ясно.

— Да ти обясня: има червен етикет и черен етикет и не е лесно да се снабдиш с тях. Но златния етикет го пазят само за Шотландия, понякога изнасят за Хонконг. Бутилката струва четиридесет долара!

Погледна капачката.

— Няма митнически печати! Контрабанда! Сръчно отвъртя капачката, така че да не личи, че бутилката е отваряна. Опита течността с върха на езика. Хелър вдигна бутилката към устата му.

— Не, не — каза Бум-бум. — Никога не пия по време на работа.

Примлясна с уста, за да усети вкуса.

— Не е фалшиво. Добро е!

Завъртя капачката и пъхна обратно бутилката в кашона. Тръгна из склада, за да прецени грубо какво е количеството. Кашоните бяха натрупани почти до тавана, а гаражът беше доста голям.

— Божичко! — възкликна Бум-бум. — Та тук има поне две хиляди кашона! Това прави… — опитваше се да сметне сумата. — Дванайсет бутилки в кашон по четиридесет долара…

— Един милион долара — каза Хелър.

— Един милион долара — разсеяно повтори Бум-бум. Влезе навътре в помещението. — Хей! Я виж това.

Сочеше кашони с различна форма. С опитна ръка повдигна края на един кашон и измъкна малка кутия.

— Миниатюрни уокмени от Тайван! Трябва да са… — започна да брои, — поне пет хиляди. Двеста долара на парче по цени на едро…

— Един милион долара — каза Хелър.

— Един милион долара — отекна Бум-бум.

След това се вгледа в най-широката редица кашони.

— Ха, да се „бибип“! Знаеш ли какво се опитва да направи този „бибипски“ син Фостино? Опитва се да ни измести от контрабандата! Мръсен „бибип“! Опитва се да ни „пребибип“! Ще наводни пазара и ще ни измести от бизнеса! Да го „бибип“! О, като разбере Бейб, ще побеснее!

Изправи се и се замисли.

— Това е онзи мошеник Узопополис.

— Ще се заемем ли с колата? — попита Хелър. Бум-бум веднага се зае с работата.

— Не я пипай!

Кадилакът беше там, където Хелър го бе паркирал. Регистрационните номера бяха свалени. Точно там светлината бе много слаба.

Бум-бум извади фенерче. Без да докосва колата, леко се промъкна отдолу. Огледа амортисьорите.

— Понякога поставят там бомбата и като се наклони колата, избухва. Не. А сега… О, по дяволите!

Хелър бе коленичил и гледаше какво прави Бум-бум. Изглежда той работеше по вътрешната част на гумата. Ръцете му се показаха и той подхвърли нещо на Хелър. Хелър го улови. Пръчка динамит!

Зае се с другото колело. Подхвърли още една пръчка динамит. Хелър я хвана. Бум-бум се премести на другите колела и след малко извади още две пръчки. За известно време продължи да оглежда с фенерчето колата отдолу и след това изпълзя.

— Добра работа — каза той. — На всяко колело бе поставена вертикално по една пръчка динамит. Този вид динамит е само от сажди и супа. Супата обикновено се смесва със саждите и взривът не е опасен, освен, ако не е много концентриран.

— Супа ли? — попита Хелър.

— Нитроглицерин — каза Бум-бум. — При сгъстяване експлодира. Щеше да избухне на мили от тук. При въртенето на колелата центробежната сила изтласква супата от пръчката и я концентрира само в единия край. И после едно по-силно друсване по пътя и БУМ! Спестили са си детонаторите! Евтина история! — презрително добави той.

— Да не би са ги сложили така, че лесно да се открият? — каза Хелър. — А истинският заряд може би е още в колата.

— Значи тези може да са били за заблуда, а истинският заряд още е вътре — замисли се Бум-бум.

Обиколи страничното стъкло с едно много тънко острие, за да се увери, че няма жички и отвори вратата. Погледна под таблото. Нищо. Отвори капака. Огледа долната страна на двигателя.

— Аха! — каза Бум-бум. — С кабел!

Много леко и внимателно пъхна тънка кибритена кутийка между две жички, които правеха контакт. Издърпа няколко жички. След малко извади един оборотомер.

— Втори! — каза той. — Кабелът към скоростомера е изваден и свързан към това нещо.

Започна да върти колелцата. Изведнъж се чу щракване. Погледна цифрите.

— Пет мили! Нагласено е да избухне на пет мили оттук.

Пак се наведе под мотора. — Господи! Десет фунта гелинит! Доста мангизи са пръснали, за да ти погодят този номер. Някой с дебел портфейл ти е бесен, момче! Това стига да се взривят десет…

— Шшт! — каза Хелър. Приближаваше кола!

Бум-бум бързо затвори капака и вратата. Хелър го замъкна на около петнайсет фута от входната врата между два стелажа кашони.

Колата спря.

Бум-бум прошепна:

— Имаш ли пистолет?

Хелър поклати глава.

— И аз нямам! Незаконно е да се носи оръжие, когато си вън под гаранция.

Премести тежкия сак с експлозиви. — Не смея да хвърля бомба сред всичкото това уиски. Ще пламнем като едното нищо!

— Шшт! — каза Хелър. Затвори се врата на кола.

— Ще паркиран отзад — каза някой. Тишина.

Иззад сградата се чу затръшване на врата на кола. Стъпки, които заобикаляха. Глас отпред:

— Задната врата е заключена.

— Нали ти казах — друг глас, — няма никой. Тракане на ключове.

— Само ти се е сторило, Чампи. Той сигурно още бяга.

— Докато дойдеш, всеки можеше да влезе. Беше дебелият младеж. Открехна вратата и влезе. Вратата се разтвори по-широко.

След него влязоха двама скъпо облечени мъже.

— Дойдохме възможно най-бързо. За бога, от Куинс до тук не се стига за пет минути! Не и при това движение. Виждаш ли, няма никой. Само си изгубихме времето.

— Той ще се върне — каза Чампи. — Той е гаден „бибип“! Ако не направите нищо, ще се обадя на Фаустино!

Другият каза:

— Виж какво, Тъпчо, няма да е зле да се повъртим малко тук. Боже, след това каране. Слушай какво. Остави вратата отключена и леко открехната, като покана. Ще седнем зад онези кашони отсреща и ще чакаме. Боже, трябва да си поема малко дъх! Всичките тези „бибип“ камиони!

Остави вратата открехната. Чампи извади един автомат и седна на пода зад един стелаж. Беше с профил към Хелър и се виждаше целият. Изби ме студена пот. Но се успокоих като разбрах, че Хелър гледа от една пролука между два кашона.

Другите двама изчезнаха зад стелажите срещу вратата.

— Не стреляй към колата отзад! — каза Чампи. — Тя е подвижен завод за взривове!

— Млъквай, Чампи — каза единият. — Ще седим тук един час. Тъй че просто млъкни.

Хелър погледна надолу и си изхлузи обувките. Леко се придвижи странично, за да вижда вратата. Около нея беше много тъмно. Ефектът се подсилваше от тясната ивица светлина, която влизаше през открехнатата врата.

Хелър зарови в сака си. Извади една корда и кукичките. Завърза макарата за кукичките.

Косата ми така бе настръхнала, че сякаш щеше да полети от главата ми! Този тъп „бибип“ се готвеше да прави нещо! Ако полетят куршуми сред това уиски или край натъпканата с взрив кола, тук моментално става ад! Трябваше само да изчака един час и щяха да си тръгнат. Идиот!

Навиваше кордата около лявата си ръка на големи намотки, без да ги стяга. Хвана края, който бе завързал за кукичките. Започна да върти напред-назад края с кукичките.

Хвърли ги към вратата. Точно в определен момент ги дръпна.

Чу се лекичък звук.

Двамата зад кашоните се размърдаха.

Хелър бавно започна да прибира макарата. Тя почти не се виждаше. Аз не я различавах.

Прехвърли сака на другото рамо и го отвори. Хвана макарата с лявата ръка.

Дръпна я силно!

Вратата рязко се отвори!

Нещо изсвистя и се чу тъп звук.

Хелър бе запратил по Чампи бейзболна топка!

През малкия процеп видях как Чампи се присви и не помръдна.

Тишина.

Минаха цели минути.

— „Бибип“! — каза един от мъжете. — От вятъра е било.

— Иди до там — каза другият.

Хелър наблюдаваше през процепа. Мъж с пистолет в ръка прекоси празното пространство пред вратата.

Отново изсвистяване и тъп звук!

Хелър бе хвърлил втора бейзболна топка.

Мъжът залитна встрани. Падна и не мръдна.

— Какво по дяволите?…

Хелър пак хвърли. Топката се удари в отсрещната стена и отскочи. Беше хвърлил по посока на звука.

Отново хвърли!

Чу се силен шум. Мъжът изскочи от скривалището си и се втурна към задната врата. Глупаво. Беше заключена.

Той вдигна пистолет да избие ключалката.

Хелър хвърли!

Мъжът полетя към вратата. Свлече се.

Хелър спокойно отиде до предната врата и я затвори.

Бум-бум, който беше по-практичен, се втурна към последния паднал и му измъкна пистолета. После пробяга и до другите двама. Върна се при Хелър.

— Боже господи! Черепите им са смазани! Мъртви са!

— Изкарай останалия експлозив от кадилака — каза Хелър. — Трябва да се хващаме за работа.

Глава осма

Хелър изкара ключовете за колата от джоба на единия мъртвец, отвори изцяло входната врата на гаража и намери отзад колата на мафиота — стар Буик седан.

Вкара я вътре и отново затвори вратите. Внимателно я подкара по тесния път между стелажите с кашони — встрани оставаха по един-два инча разстояние — и я спря пред кадилака.

Бум-бум тъкмо бе свършил. Подуши пръчката за масло.

— Тук нищо не са сложили. Върна я обратно.

— В бензина няма захар. Няма други номера. Ето и гелинита.

Посочи къде го бе оставил — на крайчеца на единия прозорец.

Качи се на задната седалка на кадилака и я опипа. — А, виж! Перденца! Пусна ги.

Бум-бум отиде до една купчина кашони, взе един и го прибра отзад в кадилака. Върна се и взе още един. Започна тихо да си тананика:

Имаше едно време един скитник,

който много, много беше ожаднял.

Пейте, пейте този блус.

Опита се да купи малко пиене от пазача.

Пейте, пейте този блус.

Опита и от богаташа, каза му,

че жаждата ще го разплаче.

Пейте, пейте този блус.

Даже писа на губернатора на щата

жаждата му да утоли.

Пейте, пейте този блус.

Даже президента моли, без лъжа.

Пейте, пейте този блус.

Но никой не му каза какво да прави. Пейте, пейте този блус.

Пееше ли, пееше. Направо задръсти задницата на кадилака с кашони уиски. После каза на Хелър да отвори багажника и го напълни с уокмени. Пак се върна да огледа задната седалка. Поразмести няколко кашона и освободи още място. Напъха още два кашона уиски.

Затова всяка нощ на бога той се моли

жаждата му да утоли.

Пейте, пейте този блус.

И да го удави в кофа с джин,

ако трябва да умре.

Пейте, пейте този блус.

С един последен натиск успя да затвори задната врата.

Хелър упорито се трудеше. Беше поставил на кадилака регистрационните номера на Буика. Отвори капака на Буика. Стовари върху двигателя целия гелинит. Взе един от револверите на убитите и се увери, че е зареден. Взе малко тиксо и прикрепи оръжието към гелинита.

Качи се на кадилака и го закара пред предната врата, излезе, отвори да го изкара навън.

— Чакай в колата — каза той на Бум-бум. Бум-бум излезе и се качи в колата, потупвайки кашоните с уиски.

Хелър се върна в гаража. Затвори входната врата. Намери кордата и я закрепи с една кукичка към горната вътрешна част на вратата. Окачи я на един пирон и после разтегна макарата до Буика. След това много внимателно обтегна кордата и я завърза за заредения спусък на револвера.

После направи нещо много странно. Взе два празни листа хартия и ги остави на седалката на Буика.

Огледа се из гаража. Намери един тежък железен лост.

Както беше пред Буика, спусна се и започна да стоварва лоста, където му падне върху кашоните. Зад него оставаше шумна следа от дрънчене на счупено стъкло и къркорене на разливащо се уиски.

Хелър се покачи и излезе от прозореца. Постара се да не личи, че някой го е пипал. След това внимателно щракна катинара.

Качи се в кадилака.

— Заложил си капан като се отвори вратата, а? — каза Бум-бум.

Хелър не отговори.

Тръгна и мина шест преки. Там имаше будка за хамбургери и телефонна кабина. Спря и излезе от колата. Влезе в телефонната кабина. Бръкна в джоба си и извади шепа монети. От другия си джоб извади визитка.

Суиндъл и Крауч!

Пусна монета и набра номера.

Телефонистът в другия край просто повтори номера.

С писклив глас Хелър каза:

— Трябва да говоря с господин Бери. Телефонистът каза:

— Съжалявам. Господин Бери замина за Москва тази сутрин, за да се срещне с господин Роксентър.

За кого да предам?

Хелър затвори.

— Гръм и космически прах! — каза той на волтариански.

Бум-бум се бе приближил до телефонната кабина.

— Изглеждаш така, сякаш небето се е стоварило отгоре ти.

— Стовари се — каза Хелър. — Един човек сключи с мен сделка. За втори път вече не удържа на думата си. Няма никаква чест и приличие! Не държи на думата си!

— Значи за него беше приготвил капана, а?

— Да. Щях да му кажа, че в една кола има оставени документи. Щеше да долети за отрицателно време.

Въздъхна. После каза:

— Е, тогава най-добре да се върна и да махна капана.

— Защо? — попита Бум-бум.

— Може да се появи някой невинен и да загине — каза Хелър.

Бум-бум го изгледа с огромно учудване.

— Че какво общо има това?

Аз бях напълно съгласен с Бум-бум. Хелър с неговите скрупули. Прекалено мекушав. Изпсувах на глас пред екрана.

— Работата не ми е да ходя насам-натам и да убивам хора — каза Хелър. — Не сме във война!

Нарушение на кодекса! Сега ще започне да разказва на този гангстер за застрашения График на нахлуването!

— Как да не сме! — каза Бум-бум. — Това си е истинска война! Този Фаустино ни притиска до стената! Недей да се връщаш да хабиш един готов капан!

— Предполагам имаш пред вид, че трябва да се обадим на Фаустино?

— Не, не, не. Той никога не би прекосил реката до Джърси. Но аз имам един страхотен кандидат!

— Някой непочтен? — каза Хелър. — Някой, който играе нечестно?

— Ти го каза! Знам един, който наистина си го заслужава. Мръсен, пиян, двуличен измамник!

— Сигурен ли си? — попита Хелър.

— Разбира се, че съм сигурен. На цялата планета няма по-къркан и по-изпечен мошеник!

— Аха, някакъв „къркач“. Как се казва?

— Узопополис!

Хелър повдигна рамене и Бум-бум го прие като съгласие. Грабна си чантата от колата и бързо се пъхна в телефонната кабина. Затвори я след себе си.

Хелър гледаше през стъклото Бум-бум, който уви една кърпа около слушалката. След това извади от чантата си гумена ръкавица и я сложи върху кърпата. Извади и един малък касетофон и го включи. От кабината се чу слаб звук. Излитащи самолети.

Този Бум-бум поне си разбираше от занаята. Първо, преправяше си гласа и второ, искаше да заблуди с тези самолети, че се обажда от летище.

Бум-бум бързо каза нещо в слушалката и затвори. Да, разбираше си от работата. Обаждането беше твърде кратко, за да се проследи.

Прибра си приспособленията и се приближи до прозореца на колата.

— Искаш ли хамбургер? — попита той Хелър.

Хелър поклати отрицателно глава. Бум-бум отиде до будката и момичето най-спокойно започна да му приготвя хамбургер.

Изправих се на нокти! „Бибип“ на всичкия му майсторлък! След като проведеш такъв разговор, не оставаш да киснеш до кабината, а се изпаряваш мигновено.

Прехвърлих в ума си какво бяха направили. Колата, която бяха оставили вътре, имаше номера на двигателя. Дори беше различна марка! Ако избухне, никой няма да се заблуди.

Хелър може и да умееше някои неща, например да влиза в укрепления и да ги взривява. Но при неговата професия веднага след това излиташе в космоса, а не оставаше на планетата.

Бяха отявлени аматьори!

През шест преки от тук гаражът се виждаше като на длан.

Хелър каза:

— Ще има малък трус.

Завъртя кадилака така, че да е по-стабилен срещу взривната вълна.

Бум-бум се появи с хамбургер и бира.

— Сигурен ли си, че не искаш?

Хелър отново поклати глава.

Бум-бум се разположи и започна да яде.

— Хвана се — каза той. — казах му го на гръцки. Иначе нямаше да ми повярва.

— Как му беше името?

— Узопополис. Някъде преди година спря да взима от нас подкупи, предаде ни и започна да лапа от Фаустино. Оттогава все ни прави поразии.

Отхапа от хамбургера.

— Казах му, че двама от атлантическата мафия са били забелязани да крадат алкохола на Фаустино на онзи адрес и че са се заключили вътре и ошушкват всичко. Нямаше смисъл да намесвам името Корлеоне. Хвана се и още как.

Бум-бум довърши хамбургера и го поля с бира. Запълни останалото време, като разясняваше на Хелър политиката на мафиотските фамилии.

След малко се чу рев на коли.

Профучаха три седана. Бяха фрашкани с народ.

— Веднага личи, че са хора от правителството — каза Бум-бум. — Виж как държат автоматите. Видя ли Узопополис? Онзи мръсен дебелак на предната седалка във втората кола.

Трите коли за нула време минаха шестте пресечки и рязко спряха пред гаража — воняща бомба от гелинит и алкохолни изпарения.

Наизскачаха мъже с готови за стрелба оръжия, страховити.

— Излизайте оттам! Обградени сте! — разнесе се слаб глас по улицата.

След това една много дебела фигура се втурна напред и блъсна с крак вратата.

Последва невероятен блясък!

Сини и червени пламъци заляха улицата!

Лумна огнена топка!

Взривната и звуковата вълна удариха кадилака. Той подскочи и се залюля.

През пушека и падащите отломки през шест пресечки се видяха разкъсаните тела.

Хелър обърна кадилака.

— Кой беше този Узопополис?

— Беше новият областен шеф на щатското бюро по алкохол, оръжия и тютюн към данъчната служба в Ню Йорк. Там са всичките мръсници. Освен че престанаха да ни поддържат, не друг, а Узопополис ми направи клопка и ме вкара в пандиза.

Бум-бум щастливо се усмихна.

— О, боже! Бейб със сигурност ще е доволна! Не само Фаустино загуби два милиона, но се отървахме и от федералните! А повярвай ми, време ѝ е малко да си отдъхне.

Понесоха се към високите небостъргачи на Ню Йорк.

Загрузка...