Червена страна

Съвест и проказа

- Молиш ли се?

Суфийн въздъхна.

- Не - отвърна. - Клеча тук със затворени очи и готвя каша. Естествено, че се моля. - Отвори едва едното си око и погледна към Темпъл. -Ще се присъединиш ли?

- Не вярвам в Бог, забрави ли? - Темпъл осъзна, че пак чопли подгъва на ризата си, и спря. - С ръка на сърцето вярваш ли, че той някога си е мръдвал пръста дори да ти помогне?

- Не е нужно да харесваш Бог, за да вярваш в него. Освен това знам, че за мен няма спасение.

- За какво се молиш тогава?

Суфийн започна да бърше лице в молитвената кърпа и надникна към Темпъл над края й:

- Моля се за теб, братко. Имаш вид на човек, който се нуждае от това.

- Напоследък съм малко... изнервен. - Темпъл забеляза, че сега чопли ръкава си, и дръпна ядосано ръка. За бога, няма ли да спрат най-после тия негови пръсти, преди да са разнищили и последната му риза. - Чувствал ли си се някога така, сякаш над теб е надвиснала огромна тежест.

- Често.

- . и всеки момент може да те смаже.

- Непрекъснато.

- ... и ти просто не знаеш как да се измъкнеш от под нея?

- Само дето ти знаеш как. - Двамата млъкнаха и се вторачиха един в друг.

- Не - каза Темпъл и отстъпи назад. - Не, не.

- Старецът те слуша.

-Не!

- Можеш да го разубедиш, да го спреш.

- Опитах, не искаше и да чуе!

- Може би не си се постарал достатъчно. - Темпъл запуши уши с длани, но Суфийн пристъпи към него и дръпна ръцете му. - Лекият път не води до никъде!

- Тогава ти говори с него!

- Аз съм просто съгледвач!

- Аз съм просто нотариус! Никога не съм претендирал, че съм праведен.

- Никой праведен не го прави.

Темпъл се отскубна от него и тръгна през дърветата.

- Ако Бог иска това да спре, нека сам сложи край! Не беше ли той всемогъщ?

-Никога не оставяй в Божиите ръце онова, което сам можеш да свършиш - чу зад гърба си да се провиква Суфийн и се сви боязливо, сякаш думите му бяха камъни, изстреляни от прашка. Ама че човек, започваше да звучи точно като Кадия. Дано само не свърши като него, помисли си Темпъл.

Очевидно никой от останалите в дружината не беше загрижен от предстоящото насилие. Гората кипеше от надъхани за битка мъже. Пристягаха протрити ремъци, точеха остриета и нанизваха тетивите на лъковете. Двама северняци разменяха плесници и крещяха с почервенели от вълнението и шамарите лица. Двама кантици се бяха отдали на своя вариант на молитва преди битката - бяха коленичили пред молитвения камък, който бяха поставили много внимателно, обаче обърнат наопаки, на един пън. Всеки, без значение на коя страна гледаше, бе убеден, че Бог е на негова страна.

Гигантският фургон беше изтеглен в средата на поляната, а отрудените коне, които го теглеха, бяха заровили муцуни в торбите с овес на главите си. Коска се беше облегнал небрежно на едно от колелата и излагаше възгледите си за това как ще протече атаката на Ейвърсток пред най-видните представители на дружината. Превключваше гладко от сти-риянски на общия език и обратно, после размахваше енергично ръце и шапка за онези, които не говореха нито един от двата. Суорбрек клечеше на голям камък до него, стиснал молив и готов да запише мъдростите на един велик човек.

- ... така че подразделението на капитан Димбик да връхлети по продължение на реката от запад!

- Разбрано, господине - отсече Димбик и прокара наплюнчено кутре през няколко мазни кичура коса, връщайки ги на точно отреденото им място.

- Междувременно Бракио ще връхлети с хората си от изток!

- Между. какво? - изръмжа стириянецът, зачоплил с върха на езика по един от прогнилите си зъби.

- В същото време - притече му се на помощ Дружелюбния.

- Ааа.

- А Джубаир ще излезе от гората, ще се спусне по билото и ще затвори обкръжението! - Перото на шапката на Коска се размята победоносно, постигайки бляскава победа над въображаемите сили на всичкото зло на света.

- Никой да не се измъкне - изръмжа Лорсен. - Всеки трябва да бъде разпитан.

- Разбира се. - Коска вирна брадичка и се почеса замислено по шията, прошарена от бледите розови петънца на зараждащ се обрив. - И всичката плячка да бъде обявена, оценена и описана надлежно, за да може по-късно да се подели според правилото на четвъртините. Въпроси?

- Колко народ ще изтезава до смърт инквизитор Лорсен? - извиси глас Суфийн.

Темпъл го зяпна с отворена уста и не беше само той.

Коска продължи да се чеше.

- Имах предвид въпроси от тактическо естество...

- Колкото е нужно, толкова - прекъсна го Лорсен. - Мислиш, че ми е приятно ли? Светът е сив. Пълен с половинчати истини. С полуредни и полунередни неща. Но въпреки това за някои неща си заслужава да се бие човек, на тях трябва да посветим всичката си сила и отдаденост. С половинчати мерки не се постига нищо.

- Ами ако там няма никакви бунтовници? - Въпросът на Суфийн откъсна Темпъл от трескавото чоплене на ризата. - Ами ако си сбъркал?

- Понякога няма да съм прав - отвърна спокойно Лорсен. - Смелостта се крие в приемането на последствията. Всички страдаме от съжаления и угризения, но някои просто не можем да си позволим да бъдем парализирани от тях. Понякога се иска малко зло, за да предотвратиш голямото. Понякога малкото зло е за всеобщо добро. Човек с принципи взима трудни решения и понася тежки последствия. Останалото е просто мрън-кане за това колко несправедлив е животът.

- Мен ме устройва - изсмя се престорено Темпъл.

- Мен - не. - На лицето на Суфийн се изписа странно изражение. Темпъл го видя да гледа втренчено право напред, но не към хората пред себе си, а към нещо в далечината и внезапно го обзе ужасно предчувствие. По-страшно от обикновеното. - Генерал Коска, искам да сляза в Ей-върсток.

- Всички искаме! Не чу ли речта ми?

- Преди атаката.

- Защо? - намеси се Лорсен.

- Да поговоря с хората. Да им дам възможност да предадат бунтовниците без бой. - Темпъл замижа. Боже, това беше направо смехотворно. Благородно, доблестно и смело от негова страна, но толкова смехотворно. - Да избегнем това, което стана в Скуеърдийл...

- Мислех, че се държахме изключително благоприлично в Скуеърдийл - сопна се превзето Коска. - Само дружина котенца би ни надминала! Не си ли съгласен, Суорбрек?

Писателят намести очила и изпелтечи:

- Достойно за възхита благоприличие.

- Това е бедно градче. - Суфийн посочи между дърветата с леко разтреперан показалец. - Нямат нищо, което да си заслужава да бъде взето.

- Не можеш да знаеш това, докато не видиш с очите си - обади се Димбик, зает да чопли с нокът някакво петънце на копринения си пояс.

- Просто ми дай шанс. Умолявам те. - Суфийн скръсти ръце и погледна Коска право в очите. - Ето, моля се.

- Молитвите са арогантност - поде монотонно Джубаир. - Напразна надежда, че човек може да промени Божията воля. Но Божият план е отдавна начертан. Той е казал своята дума.

- Да му го начукам тогава на твоя Бог! - кресна Суфийн.

Джубаир повдигна едва забележимо вежда:

- О, ще видиш, че Бог е този, който чука, не ти.

Настъпи мълчание и поляната отново се огласи от шума на приготовлението за битката и чуруликането на птиците.

Старецът въздъхна и разтърка замислено нос:

- Твърдо си решен, а?

- Човек с принципи взима трудни решения и понася тежки последствия - повтори думите на инквизитора Суфийн.

- И ако сега се съглася с това, тогава какво? Ще ни ръчка ли в задниците съвестта ти по целия път през Близка страна и обратно? Защото, ако се окаже така, ще е доста неприятно. От съвест боли, от проказата - също. Оная работа например. Голямо страдание, но големите момчета трябва сами да си носят болката, а не да я превръщат в тежест за приятели и бойни другари.

- Съвестта и проказата не са едно и също - отсече Лорсен.

- Именно - натърти Коска. - От окапала пишка рядко се умира.

Сърдитото лице на инквизитора се смръщи още повече.

- Да разбирам ли, че одобрявате подобна глупост?

- Да, точно така. В края на краищата, градът е обкръжен, никой не е тръгнал за никъде. Може пък това да улесни живота на всички ни. Ти какво мислиш, Темпъл?

- Аз ли? - замига на парцали Темпъл.

- Гледам право в теб, казах твоето име.

- Да, но... аз? - Имаше сериозна причина Темпъл да се откаже от взимането на трудни решения. Винаги взимаше погрешното. Трийсетте години на драпане със зъби и нокти през бедност и страх, от едно бедствие към друго, само за да се озове в настоящото положение, бяха достатъчно доказателство за това. Погледна към Суфийн, после - към Коска, накрая - към Лорсен. Къде е сега голямата печалба? Най-малката опасност? Кой всъщност беше. прав в тази ситуация? В такава бъркотия не е лесно да избереш лекия път. - Ами.

Коска изду бузи и въздъхна тежко:

- Единият налегнат от съвест, другият - от съмнения. Бог да ни е на помощ. Имате един час.

- Протестирам! - излая Лорсен.

- Щом трябва, направете го, но да ви предупредя, от този шум няма да ви чуя.

- Какъв шум?

Коска пъхна показалци в ушите си:

- Бля-ля-ля-ля-бля-бля-бля-ля-ля-ля.

Докато Темпъл бързаше през дърветата след Суфийн, Стареца продължаваше да блее някъде отзад. Постепенно шумът от приготовленията за битката заглъхна и остана само този от пукането на съчки, шишарки и борови иглички под краката им и тук-там - чуруликането на птици.

- Ти да не полудя? - изсъска Темпъл, задъхан от бързането.

- По-скоро станах отново нормален.

- Какво смяташ да правиш сега?

- Ще поговоря с тях.

- С кого?

- С който е готов да слуша.

- С приказки няма да оправиш света!

- А ти какво би използвал на мое място? Огън и меч? Договор?

Подминаха последната групичка часови. Берми, един от тях, ги изгледа въпросително, на което Темпъл отвърна с вдигане на рамене, после се озоваха на открито, внезапно заслепени от яркото слънце. Няколкото дузини къщи на Ейвърсток се гушеха в един завой на реката. За повечето от тях определението „къща“ беше комплимент. Повечето една идея над дървени бараки, насред калта на речния бряг, някои откровени бараки, с пръснати между тях лайна. И Суфийн сега вървеше устремено надолу по склона, право натам.

- Какви ги е намислил? - изсъска зад гърба им Берми, скрит сред последните дървета на билото на хълма.

- Следва съвестта си, мисля - отвърна Темпъл.

- Съвестта е калпав водач - поклати глава стириянецът.

- Колко ли пъти съм му го казвал - промърмори Темпъл. Но Суфийн не даваше вид, че е склонен да се откаже от следването на този калпав водач. - О, боже - продължи да си мърмори, примижал към яркото синьо небе. - О, боже, о, боже! - Сега и той слизаше с широки крачки през високата трева, осеяна с туфи бели цветенца, чието име не знаеше.

- В саможертвата няма нищо благородно! - каза, когато настигна Су-фийн. - Виждал съм с очите си, грозна картинка, безсмислена, никой няма да ти благодари за това!

- Може би Бог ще ми благодари.

- Ако въобще има Бог, той се тревожи за къде по-сериозни неща от-колкото за такива като нас!

Суфийн продължи напред, без да извръща глава:

- Връщай се, Темпъл. Това не е лекият път.

- Наясно съм, мамка му! - Сграбчи единия ръкав на Суфийн. - Дай да се върнем!

Суфийн се отскубна от ръката му и продължи надолу.

-Не.

- Тогава идвам с теб!

- Хубаво.

- Мамка му! - Темпъл го догони отново. Градчето вече беше съвсем близо и сега изглеждаше още по-малко като причина, за която си заслужаваше да рискуваш живота си. - И какъв е планът ти? Имаш план, нали?

- Имам... нещо като план.

- Много увереност ми вдъхваш така.

- Да ти вдъхвам увереност, не е част от плана ми.

- Поздравления, приятелю, с това се справяш блестящо. - Двамата минаха под скованата от грубо одялани дървени колове рамка, на която висеше и поскърцваше табела с надпис „Ейвърсток“. Заобиколиха най-дълбоката кал в средата на тресавището, което минаваше за главна улица, разделяща схлупените постройки - всичките от чепати борови стволове, на по един етаж, някои дори по-ниски.

- Боже, това място е наистина окаяно - промърмори Суфийн.

- Напомня ми за дома - прошепна Темпъл.

А това не беше на добро. Обжарените от слънцето покрайнини на Дагоска, гъмжащите от народ гета на Стирия, запуснатите села в Близка страна. Богатството на всяка страна е различно, но бедността е една и съща.

Някаква жена дереше обгърнат в облак мухи труп на животно, заек най-вероятно, но със същия успех - котка, и от вида й Темпъл остана с впечатлението, че за нея не беше от голямо значение. Две полуголи хлапета играеха по средата на улицата, млатейки яростно един в друг дървени мечове. Под навеса на верандата на една от малкото каменни постройки седеше престарял индивид, дялкаше нещо с ножа си, а на стената до него беше облегнат меч - със сигурност не играчка. Всичките извърнаха глави и проследиха с мрачни подозрителни погледи Темпъл и Суфийн. Няколко дървени капака на прозорците се затръшнаха шумно и Темпъл усети сърцето си да забива ускорено. Отнякъде излая куче и той почти напълни гащите. Подухна ветрец, блъсна воня в лицето му и по челото му изби студена пот. Замисли се дали това не беше най-глупавото нещо, което някога е правил през целия си пълен с идиотщини живот. Реши, че определено влиза в челната петица и има достатъчно потенциал да се из-катери чак до върха.

Бляскавото сърце на Ейвърсток представляваше барака с дървена табела над входа, с нарисувана на нея халба. Злощастната й клиентела включваше двама кльощави червенокоси фермери - баща и син очевидно, - момчето с препасана през рамо платнена чанта, пред чиния с хляб и кашкавал - и двете изглеждаха доста престояли. Един окаян тип, накичен с протрити панделки, седеше прегърбен над чашата си. Темпъл го определи като пътуващ певец и вътрешно силно се надяваше да е добър в тъжните песни, защото това би улеснило значително работата му - само видът му беше достатъчен да разплаче човек. До опушената камина клечеше жена, готвеше нещо на огъня и когато влязоха, изгледа начумерено Темпъл.

Барът представляваше усукана талпа с прясна пукнатина по цялата дължина и голямо петно с подозрителния цвят на пропита в жилите на дървото кръв. Зад бара съдържателят на пивницата стоеше с чаша в ръка и я бършеше старателно с парцал.

- Не е късно - прошепна Темпъл. - Може просто да изпием по чаша от каквато пикня предлагат тук и да си излезем, без никой да пострада.

- Докато не дойде цялата дружина.

- Под никой имах предвид нас двамата... - натърти Темпъл, но Су-фийн вече вървеше към бара. Той изруга под носа си и неохотно го последва.

- Какво ще обичаш? - попита съдържателят.

- Градът ви е обкръжен от четиристотин и нещо наемници, готови да нападнат - обяви направо Суфийн, правейки на пух и прах последната надежда на Темпъл да избегне неприятностите.

В пивницата настана пълно мълчание.

- Имах кофти седмица - изръмжа съдържателят. - Не ми е до шеги.

- Ако бяхме тръгнали да те разсмиваме, щяхме да изберем по-подходяща шега - промърмори Темпъл.

- Говоря за Дружината на Милостивата ръка - прекъсна го Суфийн.

- Предвождани от небезизвестния Никомо Коска. Наети от Инквизицията на Негово Величество да изловят бунтовниците в Близка страна. Ако не получат пълното ви съдействие, кофти седмицата ти ще свърши още по-кофти.

Сега вече разполагаха с пълното внимание на съдържателя. С това на останалите също и не изглеждаше да го загубят скоро. Дали това беше за добро, тепърва щеше да се види, но Темпъл не беше оптимистично настроен по въпроса. Всъщност не помнеше кога за последно е бил оптимистично настроен по кой да е въпрос.

- И какво, ако в града има бунтовници? - Фермерът се облегна до тях на бара и демонстративно нави ръкави. На жилестата му предмишни-ца имаше татуировка. Свобода, правда, справедливост. Това, значи, беше свирепата напаст, застрашаваща могъщия Съюз, коварният враг на Лор-сен, всяващият ужас бунтовник - от плът и кръв. Темпъл го погледна в очите. Ако това беше лицето на злото, явно злото беше доста изтерзано напоследък.

- В такъв случай - поде Суфийн, подбирайки внимателно думите си

- имат по-малко от час да се предадат и да спестят кръвопролитието на жителите на града.

Кльощавият го дари с широка усмивка, от която липсваха няколко зъба и всякаква радост:

- Ще те заведа при Шийл. Нека той избере на какво да вярва и на какво - не. - Очевидно бе, че той самият не вярваше на нищо от чутото. А може би просто не разбираше какво точно означава това.

- Води ни при Шийл тогава - каза Суфийн. - Чудесно.

- Мислиш ли, че е? - прошепна Темпъл.

Предчувствието за надвисналото бедствие направо го задушаваше. Или беше от дъха на бунтовника. Ако в кльощавия имаше нещо зло, това беше дъхът му.

- Ще трябва да предадете оръжията си - каза онзи.

- При цялото ми уважение - поде Темпъл - не съм убеден, че...

- Давайте ги. - Темпъл с изненада видя, че жената до камината държеше зареден арбалет. Беше го насочила право в гърдите му и ръцете й дори не трепваха.

- Вече съм убеден - изграчи Темпъл, докато издърпваше с два пръста ножа от колана си. - Съвсем малък е.

- Не големината е от значение - каза кльощавият, грабвайки го от ръката му, - а къде ще го забиеш. - Суфийн откопча колана с меча си и той прибра и него. - Тръгвайте. Ще е добра идея да не правите много резки движения.

- Аз всячески се старая да ги избягвам - каза Темпъл и вдигна ръце.

- Направи едно, докато идвахме насам, доколкото си спомням - каза Суфийн.

- И сега съжалявам.

- Млъквайте. - Кльощавият ги подкара към вратата. Жената с арбалета тръгна след тях на почтително разстояние. В този момент Темпъл забеляза на китката й синьото крайче на татуировка. Момчето стана, притисна чантата към гърдите си и закуца след тях - единият му крак беше в нещо като шина. Ако не беше смъртната опасност, сигурно биха представлявали доста забавна процесия, помисли си Темпъл. Но той открай време знаеше, че смъртната опасност е идеалното лекарство за всяко весело настроение.

Шийл се оказа старецът, когото бяха видели на верандата на влизане в града. Ех, че хубави времена бяха. Той се надигна сковано, пропъди някаква муха от лицето си, после се сети за меча и още по-сковано се наведе да го вземе. След това слезе от верандата.

- Какво става, Данард? - изхърка пресипнало той.

- Хванах тия двамата в странноприемницата - отвърна кльощавият.

- Хвана? Ние сами дойдохме да говорим с теб - каза Темпъл.

- Млъквай - сряза го Данард.

- Ти млъквай - включи се Суфийн.

Шийл изпълни нещо средно между прочистване на гърлото и повръщане, после преглътна мъчително резултата от усилията си.

- Дайте сега да опитаме средата между многото и никаквото приказ-ване. Аз съм Шийл. Аз говоря от името на бунтовниците по тоя край.

- На всичките четирима ли? - попита Темпъл.

- Имаше повече - отвърна старецът, определено натъжен, а не ядосан. Имаше вид на изстискан от живота и както се надяваше Темпъл, готов да се предаде.

- Казвам се Суфийн и дойдох да ви предупредя...

- Обкръжени сме очевидно - отбеляза ехидно Данард. - Сега трябва да се предадем на Инквизицията и Ейвърсток ще посрещне още едно утра

Шийл извърна навлажнени сиви очи към Темпъл:

- Трябва да признаеш, тая история изглежда доста пресилена.

Дали лекият, или тежкият път ги бе довел до тук, за Темпъл това вече не беше от значение, защото нито единият, нито другият щеше да ги изведе живи и здрави. Сега имаше само един път и той беше да убедят стареца в това, което казваха. Затова Темпъл си придаде най-искреното изражение на лицето, на което беше способен. Онова, с което убеди Кадия, че повече никога няма да краде, жена си, че всичко ще е наред, и Коска, че може да му вярва напълно. И те всички му повярваха, нали така?

- Приятелят ми казва истината - заговори той бавно и внимателно, сякаш бяха сами със стареца на улицата. - Елате с нас, така ще спасим човешки живот.

- Лъже. - Кльощавият го сръчка в ребрата с дръжката на меча на Су-фийн. - Там няма никой.

- Защо ни е да идваме чак дотук, за да ви лъжем? - продължи Тем-пъл, приковал поглед в съсухреното лице на стареца и без да обръща внимание на ръчкането. - Какво печелим от това?

- А защо ви е въобще да ни предупреждавате? - попита Шийл.

Темпъл застина с отворена уста. Какво пък, защо не истината? За

всяко нещо си има пръв път.

- Защото ни дойде до гуша да не го правим.

- Хм. - Това явно подейства. Ръката на стареца се отдръпна леко от дръжката на меча. Още не беше готов да се предаде, в никакъв случай, но все пак беше нещо. - Ако казвате истината, ако се предадем, тогава какво?

Прекалено многото истина е груба грешка. Темпъл реши да заложи само на откровеност.

- Хората от Ейвърсток ще бъдат пощадени, гарантирам ви го.

Старецът пак се покашля. Боже, явно дробовете му не бяха в завидно

състояние, помисли си Темпъл. Дали започва да им вярва? Дали това няма да проработи? Може ли да се окаже, че не просто ще отърват кожите, ами наистина ще спасят човешки живот? Дали току-що не беше направил нещо, с което Кадия щеше да се гордее? Самата мисъл го накара да изпита гордост от себе си, макар и само за миг. Кога за последно беше изпитвал гордост от себе си? Някога въобще?

Шийл отвори уста да се съгласи, да се предаде... но вместо това се загледа в нещо над рамото на Темпъл.

Вятърът донесе едва доловим шум. Копита. Конски копита. Темпъл проследи погледа на стария бунтовник и видя по покрития с трева склон към долината да препуска конник. Шийл също го видя и челото му се сбърчи от учудване. Появи се още един, после цяла дузина се изсипа след тях и след нея още.

- Не - промълви Темпъл.

- Темпъл! - изсъска Суфийн.

Очите на Шийл се ококориха:

- Копелета!

- Не! - Темпъл вдигна ръка да го спре.

Чу пъшкане и ръмжене някъде отстрани и когато се обърна да каже на Суфийн, че сега не му е времето, видя приятеля си и Данард вкопчени един в друг. Зяпна ги с отворена от изненада уста.

Трябваше да имат цял час.

Шийл изтегли бавно меча си и стоманата иззвънтя, но Темпъл сграбчи китката му, преди да успее да замахне, и го фрасна с глава в лицето.

Нямаше мисъл в действията му, всичко стана просто ей така.

Светът се разклати пред очите му и той долови хриптящия дъх на Шийл по бузата си. Сборичкаха се, задърпаха се един друг, после Темпъл почувства удар от юмрук по бузата си и ухото му писна. Замахна отново с глава и усети как носът на стареца изхрущя в челото му. Когато отвори очи, видя Шийл да се препъва заднешком, а Суфийн да стои до него с меч в ръка, искрено изненадан от появата му в нея.

Темпъл остана за момент така, чудейки се какво точно беше станало. После се замисли какво да прави оттук нататък.

Чу бръмването на тетивата на арбалет и може би, не беше сигурен, свистенето на стрела покрай главата си.

Видя Данард да се надига от земята, чу го да крещи: „Ти, шибан.“. В този момент главата му отлетя.

Темпъл примига. Имаше кръв по лицето си. Видя Шийл да посяга към нож. Суфийн го наръга и старецът изхърка. Стоманата излезе от корема му и той го сграбчи с две ръце. През пръстите му потече кръв, а лицето му се изкриви от болка.

Промърмори нещо, което Темпъл не разбра, и пак посегна към ножа, но този път острието на меча попадна в главата му, малко над очите.

- Оу! - каза той и от широката рана на челото му бликна кръв. - Оу! - Кръвта му покапа по калната земя, докато залиташе настрани. Блъсна се в парапета на верандата и падна. Претърколи се веднъж и остана така, извил гръб, изметнал ръка на една страна.

Суфийн се вторачи в него.

- А щяхме да спасяваме човешки живот - смотолеви. По устните му имаше кръв. Свлече се на колене и мечът падна от отмалялата му ръка.

- Какво... - сграбчи го Темпъл. Ножът, който беше предал на Да-нард, сега стърчеше забит до дръжката в ребрата на Суфийн, а черното петно на ризата му растеше с всяка секунда. Много малък нож, откъдето и да го погледнеш. Но достатъчно голям.

Кучето не спираше да лае. Суфийн се просна по очи. Жената с арбалета беше изчезнала. Дали презареждаше в момента, дали нямаше да се покаже отнякъде и пак да стреля по Темпъл? Трябваше да се прикрие, знаеше го.

Но не помръдна от място.

Конският тропот се усили. Под разцепената глава на Шийл се беше образувала кървава локва. Момчето отстъпи бавно назад и хукна да бяга, подскачайки сковано и влачейки след себе си сакатия си крак. Темпъл го проследи с поглед.

В този момент иззад ъгъла на странноприемницата сред облак кални пръски се появи Джубаир, яхнал огромния си кон, с високо вдигнат над главата меч. Момчето се опита да избяга, но направи само крачка, преди острието да го удари в рамото и да го запрати в калта. Джубаир отмина, изрева нещо на следващите го конници. Появиха се хора, бягаха и крещяха, но виковете им бяха заглушени от конския тропот.

Трябваше да имат цял час.

Темпъл коленичи до Суфийн и посегна да го обърне по гръб. Да прегледа раните му, да откъсне парче от ризата си да го превърже, да направи онова, на което го бе научил Кадия. Но когато погледна лицето му, разбра, че беше прекалено късно.

Наемниците препускаха през града, виеха като глутница вълци и размахваха оръжия. Замириса на дим.

Темпъл вдигна от земята меча на Шийл - по нащърбеното острие имаше пръски кръв - и тръгна към сакатото момче на земята. То пълзеше към странноприемницата, влачейки едната си ръка. Видя Темпъл и прос-кимтя, обърна се и здравата му ръка задрапа още по-настървено калта. Платнената му чанта се беше отворила и от нея се бяха изсипали няколко сребърни монети - и те пръснати в калта.

- Помогни ми! - прошепна момчето. - Помогни ми!

-Не.

- Те ще ме убият! Ще...

- Затваряй си шибаната уста! - Темпъл ръгна леко момчето в гърба, то изхлипа, сгърчи се на земята и колкото повече се свиваше от страх, толкова повече Темпъл искаше да го наръга с меча. Беше изненадващо лек в ръката му. Щеше да е така лесно да го прониже. Момчето отгатна това по лицето му, проскимтя и се сви на топка, а Темпъл го сръчка отново.

- Затваряй си устата, шибаняк! Млъквай!

- Темпъл! Добре ли си? - Коска надвисна над него, яхнал високия си сив жребец. - Кървиш.

Темпъл погледна надолу и видя единия ръкав на ризата си разпран, а под него стичаща се по ръката му кръв. Не знаеше как беше станало.

- Суфийн е мъртъв - промълви той.

- О, съдба, защо винаги отнасяш най-добрите.? - Вниманието на Коска бе приковано от блясъка на сребро в калта. Протегна ръка към Дружелюбния и сержантът му помогна да слезе от седлото. Старецът се наведе, вдигна една от монетите и започна да я бърше старателно от калта. Сбръчканото му лице грейна и устните му се разтеглиха в огромна усмивка, такава, на каквато само той беше способен - самото дружелюбие и добронамереност.

- Да-а - чу го Темпъл да прошепва.

Дружелюбния свали чантата от гърба на момчето и я отвори. Под-рънкването й говореше за наличието на още монети вътре.

Чу се трясък, втори, трети - няколко наемници ритаха вратата на странноприемницата. Един се отдели от групата, ругаейки и подскачайки на един крак, седна, свали ботуша и заоглежда пръстите на крака си. Кос-ка клекна до момчето.

- Откъде имаш тези пари?

- Бяхме на поход - промърмори момчето. - Всичко се обърка. - Вратата на странноприемницата се отвори с трясък и тълпата от тържествуващи наемници нахлу вътре.

- Всичко се обърка, казваш?

- Само четирима оцеляхме. Но имахме две дузини коне за продан. Купи ги човек на име Грега Кантлис в Грейър.

Капаците на единия от прозорците на странноприемницата изтрещяха и до тях на улицата се стовари стол. Дружелюбния вдигна намръщен очи към дупката, оставена от стола, но Коска дори не трепна. Все едно на този свят в момента бяха само той, момчето и чантата с монети.

- Що за човек е този Кантлис? Бунтовник?

- Не. Носи хубави дрехи. И води един побъркан северняк със себе си. Взе конете и плати с тия пари.

- А той от къде ги има?

- Не каза.

Коска вдигна ръкава на момчето и под него се показа татуировка.

- Но със сигурност не е един от вас, бунтовник, така ли?

Момчето поклати глава.

- Инквизитор Лорсен няма да остане доволен от този отговор. - Кос-ка даде знак на Дружелюбния - едва забележимо кимване - и сержантът постави ръце на шията на момчето. Кучето продължаваше да лае отнякъде. Скъсваше се да лае. На Темпъл му се прииска някой да сложи край на този лай. От другата страна на улицата трима кантици биеха здравата някого под погледите на две деца.

- Трябва да ги спрем - промърмори Темпъл, но успя само да се свлече надолу и да седне на земята.

- Как? - Коска държеше още монети в шепата си и ги обръщаше една по една с пръст. - Аз съм генерал, не Бог. Много генерали правят грешката да се мислят за богове, но аз отдавна съм излекуван от подобни заблуди, повярвай ми. - Пищяща жена беше извлечена за косата от една от съседните къщи. - Момчетата са се разпалили. Настане ли потоп, по-сигурно е да се оставиш по течението му, отколкото да се опитваш да го преградиш. Насъбраният гняв трябва да се излее нанякъде, а ако няма накъде, ха, може да избие във всяка посока. Към мен дори. - Той изпъшка, докато Дружелюбния му помагаше да се изправи. - Пък и това тук не е по моя вина, нали?

Главата на Темпъл щеше да се пръсне от болка. Беше толкова изморен, нямаше сили да помръдне.

- Моя ли е?

- Знам, че го направи за добро. - Пламъците започнаха да облизват алчно стрехите на странноприемницата. - Но така става с добрите намерения. Да се надяваме, че днес всеки научи урока си. - Коска извади плоската бутилка от джоба си и замислено започна да отвива капачката. -

Аз, че не трябва да угаждам на капризите ти. Ти, че не трябва да каприз-ничиш. - Надигна бутилката и отпи.

- Пак пиеш, значи? - промърмори Темпъл.

- Много се тревожиш. Едно сръбване не е болка за умиране. - Коска изсмука и последната капка и хвърли бутилката на Дружелюбния, за да я напълни отново. - Ха, инквизитор Лорсен! Радвам се да ви видя отново!

- Вас държа отговорен за този провал! - кресна Лорсен, спирайки коня с яростно опъване на юздите.

- Не ми е първият - отвърна Стареца. - Ще намеря сили да живея и с този срам.

- Моментът не е подходящ за шеги!

- Някогашният ми командир, Сезайн - изкиска се Коска, - казваше, че човек трябва да се смее при всеки удобен случай, във всеки момент от живота си, защото после е прекалено късно и изключително трудно. Стават такива неща на война. Предполагам, че нещо се обърка със сигналите. Колкото и внимателно да планираш, винаги има изненади. - Сякаш в подкрепа на думите му един гуркул се зададе по улицата, подскачайки игриво, намъкнал шарения жакет на пътуващия певец. - Но това момче проговори, преди да умре. - Коска показа блестящото сребро в шепата си. - Имперски монети. Дадени на бунтовниците от човек на име...

- Грега Кантлис - подсказа Дружелюбния.

- А, същият, в град на име Грейър.

- Да не искате да кажете - свъси вежди Лорсен, - че бунтовниците получават финансиране от Империята? Началник Пайк беше пределно ясен по отношение на съприкосновенията с Империята.

Коска вдигна пред очите си една от монетите:

- Виждате ли това лице? Император Остъс II. Мъртъв от хиляда и четиристотин години.

- Не знаех, че сте такъв запален почитател на историята - каза Лор-

сен.

- Запален почитател съм на парите. Това са древни монети. Вероятно бунтовниците са се натъкнали на гробница. Големците от миналото понякога са били погребвани с богатствата си.

- Големците от миналото не са наша грижа в момента. Днешните бунтовници са.

Двама наемници от Съюза бяха свалили един мъж на колене и крещяха в лицето му. Питаха го къде са парите. Един от тях го фрасна с дълга цепеница от собствената му разбита врата и когато той се надигна от-

ново, Темпъл видя, че цялото му лице беше в кръв. Попитаха го отново. После започнаха да го удрят.

Суорбрек ги гледаше, покрил уста с ръка.

- Майко мила - промълви той през пръсти.

- Както всичко останало на този свят - обясняваше в това време Кос-ка, - бунтът струва пари. Храна, дрехи, оръжие, подслон. Фанатиците, също като нас, обикновените хора, се нуждаят от тях. Е, от някои по-малко, тъй като се хранят предимно с високи идеали, но все пак. Проследиш ли парите, ще откриеш водачите. Грейър, така или иначе, е в списъка на началника, нали? Може пък да се окаже, че този Кантлис ще ни отведе до този ваш Контус...

- Контъс. - Лорсен видимо наостри уши при споменаването на името.

- Освен това - Коска размаха небрежно сабя към труповете на бунтовниците и почти отнесе носа на Суорбрек - от тези тримата едва ли ще изкопчим нещо. Животът е непредсказуем. Затова трябва да се приспособяваме към обстоятелствата.

- Така да бъде - изсумтя сърдито Лорсен. - Ще следваме парите. -Той обърна коня си и извика на един от практиците си. - Претърсете труповете за татуировки. Проклятие, намерете ми поне един жив бунтовник!

Няколко къщи по-надолу по улицата един наемник се беше покатерил на покрив и натъпкваше завивки и одеяла в комина, докато другарите му се бяха скупчили пред вратата. В това време Коска нареждаше на Суорбрек:

- Споделям отвращението ти от всичко това, повярвай ми. Имах пряко участие в подпалването на някои от най-древните и красиви градове на този свят. Трябваше да видиш Орпайл в пламъци, осветяваше небето на мили разстояние! Това тук далеч не е най-бляскавият момент от кариерата ми.

Джубаир беше положил няколко трупа в редица, вървеше с безизразно изражение и сечеше една по една главите им - шат, шат, шат - с огромния си меч. Двама от хората му бяха изкъртили грубата дървена рамка на входа на града и заостряха върховете на коловете. Единият тъкмо биваше побит в земята, а на върха му се мъдреше главата на Шийл с неестествено зейнала уста.

- Майко мила! - промърмори отново Суорбрек.

- Отрязаната глава - започна да обяснява Коска - никога не излиза от мода. Използвана с мярка и артистичен подход, говори много по-ясно от тази, все още здраво закрепена на нечии рамене. Запомни това. Защо не си записваш?

- Какво прахосничество - оплакваше се Лорсен на един от практиците. - Каква добра земя, какво може да излезе от нея при подходящо стопанисване. При управление с твърда ръка и с приложението на най-новите техники за обработка на земя. В Мидърланд вече има вършееща машина, с помощта на която един човек свършва само за ден работата, която дванайсет селяни ще вършат цяла седмица.

- А останалите единайсет какво да правят? - Думите просто се изплъзнаха от устата на Темпъл.

- Ми ще си намерят друга работа - отвърна сърдито практикът.

Зад гърба му се появи поредната побита на кол глава с развяна от

вятъра дълга коса. Темпъл не разпозна лицето. Една от къщите, която до момента бе обвита в дим, вече гореше - пламъците заплющяха, въздухът затрептя от мараня и наемниците отстъпиха назад с ръце пред лицата си и оставиха жената на мира.

- Ще си намерят друга работа - промърмори под нос Темпъл.

Коска беше хванал Бракио за лакътя и викаше в ухото му:

- Събери хората си! Тръгваме на североизток към Грейър да видим дали няма да разберем нещо за този Грега Кантлис.

- Може да отнеме малко време, докато ги укротя.

- Така да бъде, имаш един час. После пращам сержант Дружелюбния да докара изостаналите, парче по парче, ако се наложи. Дисциплината, Суорбрек, е жизненоважна за всяка армия!

Темпъл затвори очи. Боже, каква смрад. Дим, кръв, бяс и пак дим. Беше жаден. Извърна се да поиска малко вода от Суфийн и погледът му спря на трупа на приятеля му. Човек с принципи взима трудни решения и понася тежки последствия.

- Доведохме коня ти - обяви Коска, все едно това щеше да компенсира ако не всичките, поне част от премеждията му. - Ако искаш съвета ми, намери си нещо за правене, да ти отвлече мислите от днешния ден. Сложи това място зад гърба си колкото може по-скоро.

- Как мога да забравя всичко това?

- О, на прекалено много се надяваш. Номерът е да се научиш просто да... - Коска отстъпи от пътя на един препускащ стириянец, влачещ зад коня си труп, вързан за седлото - да не те е грижа толкова.

- Трябва да погреба Суфийн.

- Да, предполагам. Но не се бави. Остава много до залез-слънце и нямаме никакво време за губене. Джубаир! Я остави това! - Старецът тръгна през улицата, размахвайки сабя. - Палете, каквото там е останало за палене, и се мятайте на седлата! Потегляме на изток!

Когато се обърна, Темпъл видя сержант Дружелюбния да му подава лопата. Кучето най-после беше спряло да лае. Един северняк - татуиран главорез от земите отвъд Крина - беше набучил главата му на копие до тези на бунтовниците и се хилеше доволно насреща й.

Темпъл хвана Суфийн за китките, нарами тялото му и го преметна пред седлото на подплашения си кон. Тежеше, но по-малко отколкото бе очаквал. Приживе Суфийн тежеше, явно на думи и дела, но мъртъв беше лек като перце.

- Добре ли си? - Берми докосна рамото му и Темпъл почти се просълзи от проявата на подобна загриженост.

- Нищо ми няма. Но Суфийн е мъртъв. - На ти справедливост, помисли си.

Двама северняци бяха разбили на парчета скрин и се препираха за съдържанието му, оставяйки след себе си улицата покрита с изпокъсани дрехи. Татуираният дивак беше вързал напряко на копието пръчка под побитата кучешка глава и съсредоточено се опитваше да навлече на нея бяла официална риза.

- Сигурен ли си, че си добре? - провикна се Берми, застанал насред пръснатия по улицата боклук.

- Повече от добре.

Темпъл излезе от града, после се отклони от пътя - или от двата кални коловоза, които минаваха за път - и шумът от изкрещени заповеди, пращенето на огъня и роптаещите, че трябва да тръгват, наемници постепенно се смени с този от ромоняща вода. Подкара коня нагоре по течението на реката и скоро намери приятно място между две големи дървета, чиито провиснали клони докосваха водата. Свали тялото на Суфийн и го положи по гръб на земята.

- Съжалявам - каза Темпъл и хвърли лопатата в реката. После въз-седна коня.

На Суфийн щеше да му е все едно къде ще лежи тялото му. Ако имаше Бог, той сега бе с него и вероятно настояваше за обяснение - как така се беше провалил с оправянето на света. Коска каза североизток. Темпъл обърна коня на запад и препусна в галоп, оставяйки зад гърба си черния задушлив облак дим над Ейвърсток.

Далеч от Дружината на милостивата ръка. Далеч от Димбик, Бракио и Джубаир. Далеч от инквизитор Лорсен и праведната му кауза.

Нямаше ясна посока в главата си. Където и да е, само да е далеч от Никомо Коска.

Нов живот

- Ето я и задругата - обяви Суийт и преметна китки върху рога на седлото.

Колоната от фургони в подножието на долината се точеше сигурно на цяла миля дължина. Бяха трийсетина, едни покрити с мръсни брезентови платнища, други боядисани в ярки цветове - оранжеви, лилави и златисти точици на фона на сиво-кафеникавия пейзаж. Ходещите пеша покрай тях и ездачите отпред се виждаха като малки точици от това разстояние. Най-отзад в колоната вървеше добитъкът - коне, резервни волове и прилично по размер стадо говеда - а след него огромен облак прахоляк, подръпван оттук-оттам от лекия бриз, гордо възвестяващ пристигането на задругата в новия свят.

- Леле, гледай само! - Лийф смушка коня и се изправи на стремената, ухилен до уши. - Виждаш ли това? - Шай за пръв път го виждаше да се усмихва - така изглеждаше още по-млад. По-близо до момчето, откол-кото до мъжа, може би защото беше именно така. Усмивката му я накара и тя да се усмихне.

- Да, виждам - отвърна.

- Цял град е тръгнал през равнината!

- Така си е, хора всякакви и с всякакво социално положение - каза Суийт, намествайки се на седлото. - Едни честни, други находчиви, бедни, богати, умни, други не чак толкова. Все предприемачи. Мнозинството златотърсачи. Неколцина фермери. Един-двама търговци. До един запътили се към новия си живот, току отвъд хоризонта. А дори Първия магус си имаме там долу.

- Какво? - сепна се Лам.

- Известен актьор. Йосиф Лестек. Неговото превъплъщение в Баяз смайвало публиката в Адуа. - Суийт се изкикоти дрезгаво. - Преди сто години очевидно. Надява се, както разбрах, да пренесе театъра в Близка страна, но между нас и половината население на Съюза да си остане, силите и способностите му са сериозно отслабнали.

- Вече не е така убедителен като Баяз, а?

- Вече и като Йосиф Лестек не е много убедителен, ако питаш мен -сви рамене Суийт, - но какво разбирам аз от театър.

- Виждам, превъплъщението ти в Даб Суийт не е от най-убедител-ните.

- Да слизаме по-бързо! - каза Лийф. - Хайде да видим отблизо!

Отблизо, оказа се, гледката не беше толкова вълнуваща. Но не е ли

така с всичко останало на този свят? Подобен брой тела - човешки и животински - произвеждаха такова количество отпадък, че съзерцаването му без основателна причина не бе препоръчително, помирисването му -още по-малко. По-малките по размер и значимост животни - предимно кучета и мухи, но безсъмнено и бълхи, - незабележими отдалеч, изглеждаха двойно повече на близкия наблюдател. Шай нямаше как да не се замисли дали всъщност основната цел на задругата не бе просто дързък опит да пренесе всичко най-долно и зло от градския живот в дивата, недокосната от цивилизацията земя.

Очевидно стигнали до същото заключение, неколцина старши членове на задругата се бяха отделили на цели петдесет крачки пред останалите, за да се ориентират за посоката, разбирай да изпият по питие, дока-то се карат за това накъде да насочат колоната, и сега се чешеха по главите над голяма карта.

- Дръпнете се от картата, преди някой да се е наранил - подвикна Суийт отдалеч. - Върнах се, спокойно. Отклонили сте се от курса, но само на три долини разстояние.

- Само три? Не смеех и да се надявам на толкова. - Един висок, слаб и жилест кантик с гола като яйце глава се отдели от групата. Пристъпи към тях и огледа внимателно Шай, Лам и Лийф. - Водиш приятели.

- Това тук са Лам и дъщеря му Шай. - Тя не си направи труда да го поправи. - А името на това момче, боя се, за момента ми убягва...

- Лийф.

- А, да! Това пък е моят. работодател. - Суийт изрече думата така, сякаш само признаването на съществуването на такъв човек окастря-ше до безобразие свободата му. - Непокаян разбойник на име Абрам Ма-джуд.

- Радвам се да се запознаем. - Маджуд ги дари с лъчезарна усмивка, в средата на която проблесна златен зъб, и се поклони на тримата поотделно. - Уверявам те, не съм спрял да се покайвам, откакто сформирах задругата. - Тъмните му очи се загледаха нанякъде, сякаш съзерцаваха дългия изминат път. - Още от Келн заедно с партньора ми, Кърнсбик. Тежък характер, но много умен човек. Изобретател на преносимата ковачница наред с много други неща. Сега аз я карам към Крийз, където ще основем работилница за металообработка. Може да вземем и няколко парцела в планината за минно дело.

- Злато? - попита Шай.

- Желязо и мед. - Маджуд се наведе към нея. - По мое скромно мнение само глупакът си мисли, че има злато в златото. Решили сте да се присъедините към задругата ни, значи?

- Точно така. И ние сме тръгнали към Крийз по работа.

- Всички са добре дошли! Цената за влизане е...

- Лам е опитен боец - прекъсна го Суийт.

Маджуд замълча и огледа внимателно Лам от главата до петите.

- При цялото ми уважение, той изглежда малко. стар.

- По тоя въпрос спор няма - отвърна Лам.

- Е, аз самият вече не го докарвам откъм свежест - каза Суийт. - Пък и ти, като стана дума, не си първа младост. Но щеш ли младост, ей това момче има за трима.

Маджуд не беше лесен за убеждение.

- Аз търся така наречената златна среда - каза той.

- Хм - изсумтя Суийт. - Няма да намериш много такива тук. Нямаме достатъчно бойци в задругата. А и с духовете, настървени за кръв, не е моментът да се скъпим за дреболии. Вярвай ми, старият Санджийд няма да се пазари с теб. Или Лам влиза, или аз излизам. А ти си води задругата в кръг, докато не ви се разпаднат колелата на фургоните.

Маджуд вдигна поглед към Лам и севернякът удържа погледа му, без да извърне очи. Явно мекушавият Лам беше останал в Скуеърдийл. На Маджуд му трябваха само още няколко секунди да прозре онова, в което го убеждаваше Суийт.

- Така да бъде - каза той. - Господарят Лам влиза, без да плаща. Това прави два дяла от по.

Суийт направи кисела физиономия и се почеса замислено по тила:

- Сключих сделка с Шай, че и тримата няма да плащат.

Погледът на Маджуд се стрелна към нея и Шай видя в очите му смесица от недоволство и уважение.

- Явно тя е сключила по-добрата сделка.

- Аз съм скаут, не търговец.

- Тогава може би е добра идея да оставиш сделките на онези от нас, които са.

- Абе, като гледам, пак се пазаря по-добре, отколкото ти се ориентираш.

Маджуд поклати глава:

- Умът ми не го побира как ще обяснявам всичко това на партньора ми, Кърнсбик. - Той се отдалечи, размахвайки дълъг показалец към Су-ийт. - Става ли дума за разходи, с Кърнсбик шега не бива!

- Мътните го взели - изсумтя недоволно Суийт. - Такова мрънкане не бях виждал. Човек ще си каже, че съм повел тумба женоря през равнината.

- Като гледам, май си - каза Шай. Един от най-ярките фургони - але-ночервен със златисти орнаменти - тъкмо минаваше с тропот покрай тях. На капрата седяха две жени. Едната беше облечена като курва, готова за работа, с небрежно килната на една страна шапка и още по-небрежна усмивка на уста. Очевидно за някои професии нямаше почивка дори по време на път. Другата бе облечена по-подхождащо според обстоятелствата и държеше юздите с обиграността на кочияш. Между тях седеше мъж с жакет в цветовете на фургона, имаше брада и сурово изражение на лицето. Шай го взе за сводник. Ако не друго, имаше вид на такъв. Тя се наведе и се изплю през пролуката между раздалечените си предни зъби.

Не можеше да си представи как успяваха тези жени - в тоя клатещ се фургон, насред багаж и дрънчащи тенджери и тигани. Не можеше да си представи и онзи, който щеше да влезе в него с тях. Мисълта за това далеч не разпалваше страстта й. От друга страна, въглените на възбудата не бяха виждали разпалване в продължение на толкова дълго време, че тя подозираше, че сигурно вече са угаснали завинаги. Работата във фермата, с две деца и двама старци - достатъчно, за да потушат всякаква мисъл за романтика.

Суийт помаха на дамите и повдигна с чепат показалец периферията на шапката си.

- Мътните го взели - промърмори той. - Нищо не е като едно време. Жени, префърцунени дрешки, железни плугове, преносими ковачници и кой знае още какви ужасии ще измислят. Едно време тук нямаше нищо друго освен земя, небе, зверове и духове. И необятно пространство, в което дишаш нормално. Ами така де, веднъж прекарах дванайсет месеца в компанията само на кон.

Шай се изплю отново.

- Никога досега не бях изпитвала такова съжаление за кой да е кон. Мисля да се поразходя наоколо. Да се запозная със задругата. Да видя дали някой не е чул нещо за отвлечени деца.

- Или за Грега Кантлис. - Лицето на Лам се смръщи, докато изричаше името.

- Хубаво - каза Суийт. - Ей, и умната, ясно?

- Мога да се грижа за себе си - отвърна Шай.

На сбръчканото лице на стария скаут грейна усмивка:

- Аз за тях се тревожа.

Най-близкият фургон принадлежеше на мъж на име Джентили, престарял стириянец, придружаван от четиримата си братовчеди, които той наричаше „момчета“, въпреки че изглеждаха почти на неговата възраст, и които не говореха общ език помежду си. Беше твърдо решен да „изкопае“ нов живот от планината и явно беше непоправим оптимист, защото според Шай едва се държеше на крака на сушата, за нагазил до кръста в леденостуден поток и дума не можеше да става. За отвлечени деца не беше чувал. Шай не беше сигурна дали въобще беше чул въпроса й. На раздяла я пита дали не иска да сподели новия му живот като негова съпруга, пета по ред. Отказа му учтиво.

Лорд Ингълстад очевидно бил споходен от лош късмет. Когато го каза, лейди Ингълстад - жена от потекло, несъвместимо с несгодите, но твърдо решена да ги направи на пух и прах въпреки това - го изгледа с такава насмешка. Очевидно смяташе, че тя самата бе споходена от същия този лош късмет, че и нещо отгоре - неудачния избор на съпруг. Според Шай този така наречен лош късмет понамирисваше на зарове и дългове, но тъй като нейният житейски път бе откровено криволичещ, реши да се въздържи от критикуване и да остави лошия му късмет на спокойствие. По отношение на отвлечени деца, а и куп други неща наред с тях лордът беше пълен невежа. На раздяла ги покани с Лам на карти след вечеря. С малки залози, обеща той, но Шай знаеше, че в началото те винаги бяха такива. Знаеше също, че не бе нужно да са големи, за да те вкарат в страхотни неприятности. И това отказа учтиво, после си позволи да отбележи, че на човек с толкова лош късмет зад гърба не му е притрябвало сам да търси нов. Той прие забележката със завидно чувство за хумор и отправи същата покана на Джентили и момчетата. Лейди Ингълстад имаше вид на жена, която ще ги разкъса със зъби, преди да са раздали и една ръка.

Следващият фургон сигурно беше най-големият в задругата. Имаше прозорци със стъкла и надпис отстрани - „Знаменитият Йосиф Лестек“, - изписан с вече започнала да се лющи лилава боя. Според Шай, ако човек наистина беше толкова знаменит и известен, не му трябваше да си пише името на фургона, но тъй като нейното единствено съприкосновение със славата се изразяваше в афиши, обявяващи награда за залавянето й, реши, че не разбира достатъчно от слава, за да коментира.

Едно чорлаво момче караше фургона, а знаменитият се полюшваше до него на капрата - стар, изпит, с лишена от всякакъв цвят кожа, увит в протрито одеяло. Когато видя Шай и Лам да се задават, възможността да се поперчи явно му подейства ободрително:

-Аз... съм Йосиф Лестек. - За Шай беше истински шок да чуе от такава съсухрена уста да излиза глас, достоен за крал, плътен, звънлив и пълен с живот. - Вярвам, чували сте това име.

- Съжалявам, ама не ни се удава да ходим често в театъра - отвърна

Лам.

- Какво те води в Близка страна? - попита Шай.

- Поради заболяване бях принуден да откажа роля в Палатата на драмата в Адуа. Колегите от трупата бяха смазани от новината, разбира се, покрусени, но вече съм напълно възстановен.

- Слава богу. - Шай не смееше да си помисли как ли бе изглеждал болен. Напълно възстановен, имаше вид на труп, вдигнат от гроба с помощта на магия.

- В момента съм на път за Крийз с цел културен обмен, ще играя главната роля в театрална екстраваганца!

- Култура? - Шай надигна периферията на шапката си и се огледа. Посивяла трева, болнав на вид храсталак и изпечени от слънцето склонове, осеяни с червеникави канари. Освен двойка обнадеждени за плячка ястреби, кръжащи високо в небето, нямаше следа от живот. - Тук?

- Дори и най-нисшата душа копнее, пък макар и само за частица от възвишеното - обясни им той.

- Щом казваш - каза Лам.

Но Лестек не го чу, беше зает да се усмихва на червенеещия хоризонт, стиснал с почти прозрачна ръка одеялото около шията си. Шай имаше чувството, че беше от онези хора, които не виждаха смисъл от участието на втори в разговорите им.

- Все още не съм изиграл най-голямата си роля, само това мога да ви кажа.

- Горя от нетърпение - промърмори Шай и обърна коня.

Дузина сулджуки наблюдаваха разговора, скупчени край раздрънкан, на път да се разпадне фургон. Не говореха общия език, а Шай едва разпознаваше сулджукска дума, за разбиране и дума да не става, затова само им кимна, преди да отмине напред, и те отвърнаха с кимане, после размениха озадачени погледи и закимаха един на друг.

Ашджид беше гуркулски свещеник, зарекъл се да бъде първият, отнесъл словото на пророка на запад от Крийз. Всъщност вторият, понеже човек на име Октаади се бил отказал след три месеца опити, а после на връщане бил одран от духовете. Междувременно Ашджид запълваше деня си с разпространяване на словото сред задругата посредством ежедневни служби, но засега единственият му последовател беше любопитен малоумник, отговорен за набавянето на питейна вода. Нямаше друга информация за тях освен казаното в светите му писания, но отправи молба към Бог да дари търсенето им с успех и Шай му благодари. Сметна, че е по-добре да те изпращат с благословии, отколкото с проклятия. Така или иначе, плугът на времето щеше да заоре нанякъде и без тях.

Свещеникът посочи един корав тип на стегнат, добре поддържан фургон и го представи като Савиан - човек, с когото да не се будалкаш. Препасаният на кръста му меч имаше вид на участвал в доста пердах, а наболото му с посивяла брада лице - в още повече. Присвитите му на тънки цепки очи гледаха подозрително изпод ниско нахлупената периферия на шапката.

- Казвам се Шай Саут, това е Лам. - Савиан просто кимна, все едно допускаше това като възможност, но нищо повече. - Търся брат си и сестра си. Той е на шест, а тя - на десет. - Този път не получи дори кимване. Ясно, пестеливо откъм думи копеле. - Бяха отвлечени от човек на име Грега Кантлис.

- Не мога да ти помогна. - В говора му имаше следа от имперски акцент и я гледаше така, сякаш вече я беше преценил що за стока е и не беше останал силно впечатлен от резултата. Погледна Лам, прецени що за стока е и отново не остана впечатлен. Накрая сложи ръка на устата си и се изкашля дрезгаво.

- Тая кашлица не е на добре.

- Че коя е?

Шай забеляза, че на капрата до него е окачен арбалет. Нямаше заредена стрела, но тетивата му беше натегната, а спусъкът - заклинен. Готов за употреба точно колкото трябва.

- На бой ли си тръгнал?

- Надявам се да не се наложи - отвърна той, но всичко в него говореше, че не вярва надеждите му да се оправдаят.

- Що за глупак се надява на обратното, а?

- За беда винаги са намират един-двама.

- За беда, прав си - изсумтя Лам.

- По каква работа в Далечна страна? - попита Шай с надеждата да изкопчи поне нещо от това издялано от камък лице.

- По моя работа. - Той се изкашля отново и лицето му дори не потрепна, докато го правеше. Накара я да се замисли дали въобще имаше мускули под кожата на това лице.

- Решихме да си пробваме късмета със златотърсачество. - Една жена подаде глава от фургона. Беше здрава и жилеста, с къса коса и невероятно сини проницателни очи. - Аз съм Корлин.

- Племенницата ми - добави Савиан, но Шай забеляза нещо особено в погледите, които двамата си размениха. Не можа да определи какво точно, но нещо не беше наред.

- Златотърсачество? - Тя повдигна периферията на шапката си. -Няма много жени в тоя занаят.

- Искаш да кажеш, че има предел за това кое една жена може и кое -не? - попита Корлин.

- Може би за това колко й е акълът да опита едно или друго.

- Хм, май никой от двата пола не може да се похвали с монопол над прекалената арогантност.

- Май не - каза Шай. - Каквото и да значи това, мамка му - промърмори под нос, кимна им и обърна коня. - До скоро.

Нито Корлин, нито чичо й отвърнаха. Вместо това се впуснаха в яростно съревнование кой ще ги зяпа по-втренчено в гърбовете, докато се отдалечаваха.

- Има нещо странно в тия двамата - промърмори Шай. - Не видях инструменти за копане.

- Може да са решили да си ги купят в Крийз.

- И да платят пет пъти по-висока цена? Погледна ли ги в очите? Не са от хората, свикнали да им дерат кожите.

- Няма номер, дето да ти убегне, а?

- Държа ги под око, ако не друго, в случай че се окаже, че са изиграни на мой гръб. Мислиш ли, че ще имаме неприятности с тях?

Лам вдигна рамене:

- Мисля, че е най-добре да се отнасяш с хората така, както искаш те да се отнасят с теб. Пък те какво ще правят си е тяхна грижа. И аз, и ти, и всички други носим неприятности на този или онзи. Половината народ от тая тълпа сигурно има тъжна история за разказване. Защо иначе ще бъхтят из пустото с такива като нас за компания?

Рейнолт Бъкхорм нямаше друго за споделяне освен надеждите си, което направи, заеквайки. Притежаваше половината добитък в стадото на задругата и беше наел немалко хора, които да го водят. Това било петото му пътуване до Крийз, където по негови думи винаги имало добър пазар за месо. Този път водеше със себе си жената и децата си с намерението да се установят за постоянно там. Точният брой на децата не беше лесен за определяне, но цялостното впечатление за него бе просто - голям. Бък-хорм попита Лам дали е виждал тревата там, в Далечна страна. Най-добрата трева в целия Кръг на света според него. И най-добрата вода също. За такава трева и вода си струвало човек да пропътува цялото това убийствено разстояние и да се изправи и срещу лошото време, и срещу всички духове в Далечна страна. Когато Шай му каза за Грега Кантлис и бандата му, той само поклати глава и спомена, че все още се изумявал колко ниско можел да падне човек. Жената на Бъкхорм, Лулайн - притежател-ка на огромна усмивка и толкова миниатюрно телосложение, че човек не можеше да си представи как бе успяла да народи такова огромно потомство, - също поклати глава и каза, че това било най-ужасното нещо, което била чувала, и ако Шай не беше на кон, а тя на земята, вероятно щеше да я прегърне. После й даде малък пай и я попита дали е говорила вече с Хеджес.

Хеджес се оказа нервак с изтерзано от пътя муле, без достатъчно екипировка и „очарователния“ навик неизменно да я зяпа от шията надолу, докато говореше с нея. Не беше чувал за Грега Кантлис, но не пропусна да отбележи опропастения си крак заради раната, която според думите му бил получил, докато водел атака в битката за Осранг. Шай имаше известни съмнения по отношение на тая история, но пък майка й все повтаряше: „Винаги търси най-доброто у хората“ - добър съвет, макар тя самата да не го бе следвала ни веднъж. За това Шай му даде малкия пай на Лулайн Бъкхорм и той най-накрая я погледна в очите и й каза: „Много си мила“.

Шай пък му отвърна: „Не си прави изводи от един пай“, но когато отмина, го видя да стои вторачен в пая в мръсната си ръка с такова умиление, сякаш сърце не му даваше да го изяде.

Шай продължи да обикаля, докато не пресипна от споделяне на застигналите я неволи и докато ушите не я заболяха от изслушване на хорските мечти и надежди. „Задруга“ беше подходящо име за групата, помисли си, защото като цяло повечето бяха свестни хора, събрани от нуждата от компания за дългия път. Грубовати и чудати, някои и глуповати, но до един устремени към едно по-добро бъдеще. Дори тя самата, закоравяла с годините и бедите, изнурена от работа и живот на открито, налегната от тревоги за Роу, Пит и Лам, дори тя се чувстваше по-добре от присъствието им. С нов вятър в лицето и нови надежди в гърдите. Докато обикаляше фургоните и кимаше на този или онзи непознат, докато потупваше рамото на някого, с когото току-що се бе запознала, глуповатата усмивка се прокрадваше неволно и извиваше устните й. После, щом си спомнеше защо е тук, Шай моментално я пропъждаше от лицето си като досадни гълъби, накацали прясно изорана и засята нива, но малко по-късно, също като гълъбите, тя пак се връщаше.

Не след дълго се отказа. Гълъбите могат да ти съсипят реколтата, но какво толкова може да направи една усмивка?

Затова я остави на мира. Пък и се чувстваше добре с нея.

- Много съчувствие - каза тя, след като бяха обиколили навсякъде и говорили с всеки в задругата, а слънцето се беше скрило зад хоризонта, оставяйки сребърно сияние по небето отгоре. - Много съчувствие и никаква помощ.

- Съчувствието пак е нещо - отвърна Лам.

Шай почака да чуе останалото, но такова нямаше, той просто замълча и все така прегърбен на седлото, закима в такт със стъпките на коня.

- Повечето са свестни. - Осъзнаваше, че дрънка празни приказки, просто да запълва с нещо тишината, и я хвана яд на себе си за това, но не можеше да се спре. - Не знам как ще се справят, ако духовете дойдат насам и нещата загрубеят, но иначе са свестни хорица.

- Човек никога не знае как ще се държат другите, когато нещата загрубеят.

- Напълно си прав за това - погледна го тя.

Той й хвърли един бегъл поглед и веднага виновно извърна очи. Шай понечи да каже още нещо, но в този момент плътният басов глас на Даб Суийт проехтя в здрача и оповести спирането за през нощта.

Коравият авантюрист

Темпъл подскочи на седлото и се заозърта трескаво. Сърцето му нап-раво щеше да изскочи, когато се обърна и... и видя само бледия пробля-сък на лунната светлина по размърданите от вятъра клони. Беше толкова тъмно, че и това едва успяваше да види. Не знаеше какво чу. Можеше да е всичко, откъртена от вятъра суха клонка, заек в храстите, тръгнал по своите си, нощни дела, или свиреп дух, омазан до уши с кръвта на невинни жертви, дошъл да го одере жив, за да си направи шапка от лицето му.

Поредният хладен порив на вятъра разклати боровете, прониза го до кости и той се сгуши в ризата. Дружината на Милостивата ръка го бе държала толкова дълго в противната си прегръдка, че бе започнал да приема наготово чувството за сигурност, което предоставяше. И сега усещаше загубата му, остра като нож. Толкова много неща на този свят човек започва да цени напълно едва след като ги захвърли с лека ръка. Доброто палто например. Или малък нож. Или няколкостотин главорези, предвождани от одъртял веселяк.

Първият ден просто препуска с всички сили от страх, че ще го догонят. После, когато втората зора го посрещна с хлад и необятна пустош, се страхува, че няма да го догонят. Преди третата сутрин вече беше дълбоко огорчен от мисълта, че може дори да не са тръгнали след него. Бягството от дружината без цел и посока, без никаква екипировка за дивата пустош му изглеждаше все повече и повече като далеч не най-лекия път към къ-дето и да било.

През трийсетте си злощастни години живот беше бил какво ли не. Просяк. Крадец. По неволя - чирак на свещеник. Некадърен лечител. Гнуслив касапин. Дърводелец с прежулени от работа длани. За кратко дори любящ съпруг. Още по за кратко - всеотдаен баща, последните две последвани почти незабавно от окаян вдовец и пропаднал пияница. Пре-калено самонадеян измамник. Затворник на Инквизицията, после техен информатор. Преводач. Счетоводител. Нотариус. Човек, взел цял куп и все различни, но винаги погрешни страни. Съучастник в клане, естествено. И накрая и с най-пагубни последствия - човек със съвест. Дълъг списък, но „корав авантюрист“ не беше в него.

Нямаше дори с какво да запали огън. Не че щеше да знае как, дори и да имаше. Пък и защо да го пали, нямаше какво да сготви на него. И ето го сега изгубен във всяко отношение. Гладът, студът и страхът бързо бяха изместили съвестта му и бяха заменили лекото й боцкане в стомаха с пронизващи спазми. Сигурно трябваше да се замисли по-добре, преди да хукне да бяга, но мисленето и хукването презглава са като водата и маслото - трудно се смесват. Обвиняваше Коска. Обвиняваше Лорсен. Обвиняваше Джубаир, Шийл и Суфийн. Обвиняваше всеки проклет копелдак, дошъл му наум, естествено, освен този, който всъщност беше виновен за положението му, същия, който седеше на седлото му, с всеки следващ момент по-гладен, по-премръзнал и по-изгубен в пустошта.

- Мамка му! - изрева Темпъл с пълно гърло.

Конят му се стресна, завъртя уши, после продължи равномерно напред. Вече беше почти привикнал с подобни изблици на гняв. Темпъл вдигна глава и погледна през кривите клони към луната, осветила в сребристо бързо препускащите по небето облаци.

- Боже? - прошепна. Беше достатъчно отчаян, че да го е грижа дали звучи като пълен глупак, или не. - Чуваш ли ме?

Естествено, отговор не последва. Бог не отговаря на хорските молби, още повече на отправените от такива като него.

- Знам, че не бях най-добрият човек на тоя свят. Дори за свестен човек не минавам. - Темпъл направи горчива гримаса. Веднъж приел съществуването му там, горе, всемогъщ, всевиждащ и така нататък, човек трябва да приеме и факта, че пред него няма смисъл да шикалкави за истината. - Добре, де, нищо особено не съм... но все пак далеч съм от най-лошия, а? - Ха, голяма утеха. Добър надгробен надпис ще се получи. Само дето, като умре тук сам и като изгние на слънцето, кой ще го издяла на камъка? - Но съм убеден, че мога да се поправя, ако намериш малко милост и. и ми дадеш само още един шанс, а? - Така, така, моли, увъртай. - Само. още един, а?

Отново не последва отговор, само нов студен порив на вятъра, който накара дърветата да зашептят. Ако въобще имаше Бог, той беше проклето неразговорливо копеле и.

Темпъл зърна мъничък оранжев проблясък между дърветата.

Огън! В гърдите му лумнаха пламъците на неописуема радост!

И тогава предпазливостта дойде и ги потуши отведнъж.

Чий огън? На събирачи на уши, диваци, една идея над животни?

До носа му достигна ароматът на месо и стомахът му издаде протя-жен и толкова силен вой, че за момент той се притесни, че ще го чуят при огъня. Повечето време от живота си Темпъл бе прекарал в глад и навре-мето се славеше като истински познавач в областта, но както става с по-вечето неща на този свят, съвършенството иска практика.

Насочи внимателно коня, спусна се от седлото колкото можа по-тихо и преметна юздата през един клон. Приклекна и тръгна бавно през храсталака. Хвърлените от дърветата и клоните им сенки запълзяха покрай него. Запромъква се, като не спираше да ругае под нос всеки път, когато някоя вейка закачаше дрехите му или лицето му.

Огънят беше запален в средата на тясна полянка, а над него, одрано с вещина и забодено на шиш, се печеше някакво малко животно. Темпъл едва се сдържа да не се хвърли и да забие зъби в апетитното месо, както си беше на шиша. Между огъня и едно протрито седло на земята беше опънато одеяло. На едно от дърветата беше подпрян щит, обкантен с желязо и целият накълцан и надран от дългогодишна употреба. До него имаше секира с масивно острие. Не се искаше да си кой знае какъв познавач, за да се досетиш, че предназначението й не беше за сечене на дървета.

Вещите очевидно принадлежаха на един-единствен човек, но със сигурност на човек, чиято вечеря не е препоръчително да крадеш.

Погледът на Темпъл се насочи от месото към секирата и обратно и устата му се напълни със слюнка. Смърт от секира - вероятността й нарастваше с всяка следваща секунда. От друга страна, гладната смърт се извисяваше над нея, още по-сигурна и неизбежна. Надигна се бавно, готов да...

- Хубава вечер за похапване.

Думите бяха изречени на северняшки, с плътен дрезгав шепот, току зад ухото на Темпъл.

Косъмчетата по тила му настръхнаха.

- Малко ветровита - успя да изграчи той.

- Виждал съм и по-лошо. - Нещо хладно и много остро убоде гърба на Темпъл. - Да видя оръжията ти. Бавно, като охлюв през зимата.

- Аз. аз не съм въоръжен.

- Какво? - попита онзи вероятно след кратко стъписване.

- Имах нож, но. - Спомни си, че го беше дал на кльощавия фермер, който го използва, за да убие приятеля му. - Но го изгубих.

- Сам насред пустошта без едно острие дори? - попита севернякът с такова недоумение, все едно беше по-странно да си без нос, отколкото без оръжие. Темпъл се изкикоти неволно, когато една едра ръка се плъзна под мишницата му и заопипва дрехите му. - Наистина нямаш и едно острие по себе си, освен ако не го криеш в задника си. - Крайно непримам-лива идея, каза си Темпъл. - Но там няма да търся. - Какво облекчение, пфу. - Луд ли си?

- Аз съм нотариус.

- Не може ли човек да е и двете?

Повече от очевидно, помисли си Темпъл, но отвърна просто:

- Ъ... предполагам.

- Нотариус на Коска?

-Бях.

- Хм. - Острото нещо се отдръпна от гърба на Темпъл и мястото, в което бе опряно допреди това, започна да го сърби. Явно дори неприятните усещания започват да ти липсват, след като си живял достатъчно дълго с тях.

Онзи пристъпи покрай Темпъл. Беше огромен и чорлав, а в едната му ръка блестеше острието на нож. Извади от колана си меч, хвърли го на одеялото, седна до него и кръстоса крака. Металното му око проблесна с жълтите и червените светлини от огъня.

- Животът те насочва по странни пътища, а? - каза той.

- Коул Тръпката - промълви Темпъл, разколебан по въпроса дали това бе на добре, или на зле.

Тръпката се пресегна, завъртя с два пръста шиша и мазнината от месото покапа в огъня.

- Гладен ли си?

Темпъл облиза устни.

- Това покана ли е. или просто питаш?

- Имам повече, отколкото мога да изям. По-добре иди доведи коня си, преди да се е отвързал от клона. И си гледай в краката, ей. - Север-някът кимна към дърветата. - Ей там почва клисура, двайсетина крачки дълбока и с бая гневна вода в ниското.

Темпъл доведе коня и го спъна. Свали седлото и влажното одеяло от гърба на животното и го остави да пасе каквато трева успее да намери. Тъжната истина бе, че колкото по-гладен бе човек, толкова по-малко го бе грижа за глада на другите. През това време Тръпката беше обезкостил старателно трупа на животното, бодеше парчета месо с върха на ножа си от една тенекиена чиния и ядеше. От другата страна на огъня върху парче кора на дърво лъщеше примамливо останалото месо. Темпъл се свлече на колене пред него, все едно беше свят олтар.

- Хиляди благодарности - каза той и притворил очи, задъвка с наслада, осмуквайки вкусния сок от всяка хапка. - Тъкмо започвах да мисля, че ще умра тук.

- Някой да е казал, че няма?

Темпъл се задави с парче месо и се покашля смутено.

- Сам ли си? - задавено попита Темпъл в опит да разведри неловкото мълчание.

- Разбрах, че не ставам за компания.

-И не се тревожиш от духовете?

Севернякът поклати глава.

- Чух, че са избили много народ в Далечна страна.

- Като убият мен, тогава ще се тревожа. - Тръпката хвърли настрана чинията, изтегна се на лакът и белязаното му лице изчезна в сянката. -Можеш да прекараш колкото време ти е отредено в мрънкане и жалване за каквото ти се ще, но какво печелиш от това?

Какво наистина, замисли се Темпъл?

- Още ли търсиш своя деветопръст човек?

- Уби брат ми.

Темпъл замръзна с парче месо пред устата:

- Съжалявам.

- Аз не. Брат ми беше лайно. Но семейството си е семейство.

- Няма как да знам. - Роднините на Темпъл не се бяха задържали дълго в живота му. Мъртва майка, мъртва жена и мъртва дъщеря. - Най-близкото до семейство, което имам, е... - Осъзна, че е на път да каже „Су-фийн“, но си спомни, че сега и той беше мъртъв. - Никомо Коска.

Тръпката изсумтя. Всъщност почти се изкикоти.

- От опит знам, че той не е най-сигурният човек, на когото да повериш гърба си.

- И какъв е този твой опит?

- Двамата с него бяхме наети да убием едни хора. В Стирия. Преди десетина години. И Дружелюбния беше с нас. А също един отровител. Една мъчителка.

- Звучи ми като доста весела компания.

-Не съм чак такъв веселяк, както изглеждам. Тогава нещата. -Тръпката докосна дългия белег под металното си око - леко загрубяха.

- Замесен ли е Коска, нещата винаги така правят.

- И без да е замесен, положението пак може да е доста неприятно.

- Но с него - дважди повече - промърмори Темпъл и се загледа в огъня. - Никога не е бил от най-загрижените за каквото и да било, но нав-ремето го бе грижа поне малко. Напоследък съвсем престана, стана по-лош.

- Така става с хората.

- Не с всички.

- Ааа - Тръпката се усмихна широко. - Ти си от онези, за които само бях чувал. Оптимист.

- Не, не, не и аз. Аз винаги избирам лекия път.

- Много мъдро. С времето открих, че надявайки се на нещо, обикновено получаваш точно обратното. - Севернякът започна да върти пръстена на кутрето си, бавно, много бавно и камъкът му заблестя, кървавочервен. - Навремето и аз мечтаех да бъда по-добър човек.

- Какво стана?

Тръпката се изтегна по гръб, качи крака на седлото и се зави с одеялото:

- Събудих се.

Темпъл се събуди с първото просветляване на зората по стоманено-сивото небе и установи, че се усмихва. Земята беше корава и студена, одеялото - прекалено малко и силно вмирисано на кон, вечерята - оскъдна, но въпреки това отдавна не беше спал така добре. В клоните на дърветата птиците чуруликаха, вятърът шумеше, а някъде отдалеч се чуваше тихият ромон на река.

Изведнъж бягството от дружината му изглеждаше като блестящ дър-зък план, изпълнен с невероятна вещина. Размърда се под одеялото. Ако имаше Бог, явно беше онзи всеопрощаващ добряк, за когото Кадия все повтаряше...

Мечът и щитът на Тръпката бяха изчезнали, а на одеялото му клечеше човек, но не беше той.

Беше гол до кръста и бледото му тяло представляваше усукана камара от мускули и жили. Надолу носеше мръсна рокля, разпорена в средата и съшита с връв, така че да оформи два широки крачола. Едната половина на главата му беше остригана до кожа, а яркооранжевата коса на другата стърчеше под формата на няколко дълги сплъстени шипове, направени с помощта на някаква мас. Беше облегнал лакти на коленете си и в едната си провесена ръка държеше малка секира, а в другата - нож.

Дух.

Той се беше вторачил през угасналия огън в Темпъл и го пронизваше с острия поглед на сините си широко отворени очи. Темпъл също се вторачи в него с недотам пронизващ поглед и установи, че неволно придърпва одеялото под брадичката си и го стиска с две ръце.

От дърветата безшумно излязоха двама мъже. Единият носеше нещо като шлем, очевидно не като средство за защита от познато на човечеството оръжие, защото представляваше отворена отгоре „кутия“ от пръчки, овързани в ъглите с пера и привързани за импровизираната яка на шията му, направена от стар колан. Бузите на другия бяха набраздени от прави белези, очевидно вследствие на собственоръчно направени порезни рани. При други обстоятелства - на сцена например, по време на годишния карнавал в Стирия - тримата биха предизвикали неистов смях. Но тук, в дълбините на девствената Далечна страна и с Темпъл като единствената им публика - за смях и дума не можеше да става.

- Нуй. - Четвърти дух се появи изневиделица. Беше юноша, с про-виснала покрай бледото му лице жълта коса и черта под очите, нарисувана през лицето с някаква кафеникава боя. С боя, надяваше се Темпъл. Носеше риза, направена от стар чувал, по предницата на която бяха зашити костите на някакво малко животно. Те потракваха, докато той пристъпяше отривисто от крак на крак, ухилен до уши към Темпъл. Подкани го с жест да стане.

- Нуй.

Темпъл се надигна бавно и също се усмихна на момчето, после и на останалите. Точно така, каза си, усмихвай се, не спирай да се усмихваш приятелски, не искаш проблеми.

- Нуй? - осмели се Темпъл.

Момчето замахна отстрани и го удари по главата.

Шокът от удара, не толкова силата, го повали на земята. Така поне си каза Темпъл. Шокът, но и някакво подсъзнателно усещане, че стоейки, не печелеше нищо. Остана да лежи замаян. Нещо го гъделичкаше в косата. Докосна мястото и усети кръв по пръстите си.

Тогава видя камъкът в ръката на момчето. На него бяха нарисувани сини линии, а сега имаше и малки пръски от кръвта на Темпъл.

- Нуй? - викна момчето и пак го подкани да става.

Темпъл не бързаше да го направи.

-Виж сега... - опита той на общия език. - Момчето замахна и го зашлеви с празната си ръка. - Чакай! - Този път опита стириянски. Момчето отново го зашлеви. Опита кантикски. - Нямам нищо. - Сега момчето замахна с камъка. Ударът попадна в бузата му и го просна отново на земята.

Темпъл разтърси глава. Продължи да му се вие свят. Сега и не чуваше добре.

Вкопчи се в първото изпречило се пред очите му. Крак. Вероятно на момчето.

Успя да се надигне на височината на коленете. На чии колене? Неговите или на момчето? Не знаеше. На нечии колене.

Усещаше вкуса на кръв в устата си. Цялото му лице тръпнеше. Нямаше болка. Просто беше изтръпнало. Безчувствено.

Момчето казваше нещо на другите, вдигаше ръце, все едно чакаше одобрение за нещо.

Онзи с мазните шипове кимна мрачно, отвори уста да заговори, но в този момент главата му хвръкна.

Другият, чието полезрение явно беше скъсено от дървения шлем, тъкмо започна да извръща глава, когато мечът на Тръпката отсече ръката му и се вкопа дълбоко в ребрата му. От раната пръсна кръв. Той залитна назад, все още с меча в гърдите, без да продума дори.

Онзи с белязаното лице се хвърли към Тръпката, вкопчи се в щита му и замахна да го наръга с нещо. Двамата се запрепъваха през полянката, краката им разровиха жаравата и вдигнаха искри.

Смаяният Темпъл едва успя да си поеме дъх, преди момчето да го удари отново с камъка по главата. Ама че несправедливост. Все едно той беше най-голямата заплаха наоколо. Окрилен от справедлив гняв, той се вкопчи още по-силно в крака му и се надигна. Видя, че Тръпката беше свалил белязания дух на колене и размазваше главата му с канта на щита си. Момчето пак го удари, но Темпъл се държеше здраво, даже успя да се вкопчи в ризата му и да го повлече със себе си към земята.

Двамата се стовариха едновременно. Деряха се един друг, забиваха пръсти в лицата си, удряха се с юмруци. Темпъл се озова отдолу, но стисна зъби, заби палец в едната ноздра на духа и успя да го прекатури настрана, като през цялото време мислеше колко смехотворни и на халос бяха действията му, но после си каза, че сигурно сериозните бойци оставяха подобни мисли за след края на битката.

Духът го ритна с коляно, крещейки нещо на своя език, и двамата се затъркаляха между дърветата. Свличаха се по склон. Темпъл млатеше с окървавени юмруци приличащото на пихтия лице на момчето, после изпищя, когато то сграбчи ръката му и заби зъби в нея. В следващия момент вече нямаше дървета, само рохкава пръст отдолу и усилващият се шум на река. Изведнъж и земята изчезна и двамата полетяха във въздуха.

Спомни си бегло Тръпката да казва нещо за клисура.

Вятърът шибна лицето му и Темпъл увисна, лек като перце, а наоколо останаха само скала, листа на дървета и разпенена вода. Пусна духа и продължи да пада. Всичко това му се стори така неистинско. Като сън.

Щеше ли всеки момент да се сепне и да се събуди все още с Дружината на...

Сепна се от сблъсъка с водата.

Вряза се със стъпалата си в реката - чиста случайност, - после студът и мощното й течение сграбчиха цялото му тяло. Тежестта й го смаза и едновременно с това течението й го задърпа сякаш в пет различни посоки едновременно. Беше толкова силно, че Темпъл имаше чувството, че ей сега ще изтръгне ръцете му от ставите. Запремята се безпомощен като листо, попаднало в бързея.

Главата му се отскубна от разпенената повърхност и той си пое разтреперан дъх, усети пръски по лицето си и чу рева на бушуващата вода. Реката го дръпна отново надолу, после нещо го удари силно в рамото, завъртя го настрани и той зърна за миг небето. Крайниците му бяха ужасно натежали, а изкушението да спре да се бори - така силно. Темпъл по принцип не беше голям борец.

Зърна за миг дърво - сухо, побеляло като кост от слънцето и водата. Сграбчи го. Дробовете му щяха да се пръснат. Задрапа по него. Беше част от дънер. Почти цял дънер, още с клоните на него, но отдавна останали без листа. Успя да се прехвърли през дънера, кашляйки, плюейки вода, и бузата му се отри в гнилата повърхност на дървото.

Започна да диша. Колко дълго диша така? Няколко вдишвания само? Час? Сто години?

Чу пляскането на вода. Усети гъделичкането й. Надигна глава да погледне небето. Неистово усилие. Видя облаците да плуват в дълбоката синева.

- Това ли е шибаната ти идея? Гнусна шегичка? - успя да изграчи Темпъл, преди една вълна да го плесне в лицето и да напълни устата му с вода. Хубаво, не беше шега. Легна неподвижно. Беше прекалено изморен да мърда, така или иначе, а и всичко го болеше. Поне сега водата се беше укротила. Реката изглеждаше по-широка и бавна, а бреговете - по-ниски, с надвиснала над чакъла висока трева.

Остави я да се носи покрай него. Остави се в Божиите ръце. Нямаше на какво друго да разчита. Надяваше се, че ще попадне в рая.

Но беше готов за алтернативата.

Дърво по течението

- Уоу! - викна Шай. - Уоу!

Дали заради шума на реката, дали защото някак бяха разбрали какви ги беше вършила навремето, воловете за пореден път не обръщаха внимание на виковете й и теглеха ли, теглеха към дълбокото. Проклети, тъпи, опърничави добичета! Веднъж наумят ли си нещо, върви ги убеждавай. А може би животът така й го връщаше, с нейните камъни по нейната глава. Злопаметен е той, животът.

- Казах, уоу, копелета такива! - Шай стисна подгизналото седло с бедра, омота няколко пъти въжето около дясната си ръка и дръпна с всичка сила. Другият край беше здраво вързан за хомота на едно от водещите животни. Въжето се изопна рязко и вдигна пръски вода. В същото време Лийф подкара понито си от другата страна на воловете, по-надолу по течението на реката, и плесна с остена другия вол от водещата двойка. Момчето се оказа доста оправно с воловете. Едното добиче изпръхтя недоволно, но накрая извърна муцуна в желаната посока, към вече изровения на коловози чакъл на отсрещния бряг, където половината задруга чакаше преминаването на останалата част от фургоните.

Ашджид беше един от тях. Стоеше с вдигнати към небето ръце и сериозно изражение на лицето, сякаш имаше най-важната задача в задругата, и се опитваше да успокои водата с молитви. До момента Шай не беше забелязала каквото и да било успокоение. Не и на водата и със сигурност не на нервите си.

- Карай ги право! - изръмжа Суийт. Беше качил коня си на един чакълест насип в средата на реката и го раздаваше кротко и спокойно. Почти всичко му се удаваше с лекота и всеки път вбесяваше Шай.

- Карай ги право! - повтори Маджуд от фургона. Така се беше вкопчил в капрата, че беше цяло чудо как още не я е откъртил. Очевидно имаше известни притеснения от водата - сериозен недостатък за покорител на неизследвани земи.

- Какво си мислите, че правя, шибани дъртофелници? - изсъска Шай, извърна коня още по-наляво и пак дръпна въжето. - Че искам да ни отнесе реката ли?

Последното не изглеждаше никак невъзможно. Бяха подсилили впряговете и сега шест, осем, дори дузина волове теглеха най-тежките фургони, но въпреки това работата не беше лека. Фургоните или отиваха в дълбокото, където водата почти ги понасяше надолу по течението, или затъваха в калта на плитчините.

Един от фургоните на Бъкхорм беше направил точно това. Лам бе слязъл от коня, нагазил до кръста в реката, и напрягаше гръб да повдигне задната ос, а Савиан се беше надвесил от седлото и бичуваше водещата двойка волове. В един момент така удари единия, че Шай се притесни да не счупи гръбнака на горкото добиче. Накрая успя да ги подкара напред и Лам прегази обратно реката и яхна отново коня си. Тежка работа да искаш, помисли си Шай, имаше за всеки, освен ако не се казваш Даб Суийт, естествено.

Но тя не се плашеше от работа. Отдавна бе научила, че имаш ли нещо за вършене, по-добре се хващай веднага и давай всичко от себе си. Така хем времето минава по-бързо, хем е по-малко вероятно да отнесеш пердаха. Затова беше започнала да тича по задачи от момента, в който се научи да тича. С работата на полето се бе захванала като зряла жена, а помежду им - с грабежи. В последното се беше доказала многократно, но за това не обичаше да се сеща. Сега работата й бе да намери брат си и сестра си, но щом междувременно съдбата й бе отредила да прекарва волски впрягове през реката, така да бъде, това ще прави с всички сили, напук на миризмата, умората в ръцете и леденостудената вода, в която бе накиснала задник.

Най-после успяха да изкатерят насипа в средата на реката. Колелата на фургона заскърцаха в чакъла. От воловете струеше вода. Конят на Шай трепереше от изтощение - вторият, който бе успяла да съсипе от работа за днес.

- На това ли му викаш брод? - надвика тя шума на реката.

На сбръчканото лице на Суийт грейна дружелюбна усмивка:

- А ти как би го нарекла?

- Част от реката, с нищо по-различна от тази или онази, като всяка друга, в която да се удавиш.

- Трябваше да ми кажеш, че не можеш да плуваш.

- Аз мога, но да кажа ли кой не може? Това тука е фургон, не проклета сьомга.

Суийт извърна коня си с почти незабележимо движение на едната пета:

- Разочароваш ме, момиче. Аз те мислех за авантюристка!

- Никога по собствено желание. Готов ли си? - провикна се на Лийф. Момчето кимна. - А ти?

Маджуд махна вяло с ръка:

- Боя се, че никога няма да съм. Давай. Тръгвай.

И Шай намота отново въжето на ръката, пое дълбоко въздух, извика от спомените си лицата на Роу и Пит и тръгна след Суийт. Студът сграбчи първо прасците й, после бедрата й. Воловете облещиха очи към отсрещния бряг, а конят й изпръхтя и размята глава. Никой не гореше от желание да влезе отново в дълбоката вода. Лийф заработи с остена, като не спираше да повтаря „Кротко, кротко“.

Последният участък от брода беше най-дълбок. Водата беше бърза и правеше вълни покрай хълбоците на животните, обърнати нагоре по течението. Шай опъна въжето, насочвайки воловете по диагонал нагоре по реката, за да компенсира силата на водата и накрая да излязат на правилното място. Колелата на фургона потънаха до средата и той заподскача по неравното дъно, после изчезнаха напълно. Накрая фургонът заприлича на същинска лодка, само дето с доста неподходяща за плаване форма.

Шай видя, че едно от животните изгуби дъно под краката си и заплува с опъната нагоре шия и пръхтящи ноздри. То извърна към нея облещени от ужас очи и тя усети въжето да се опъва. Усука го още веднъж през ръката си и задърпа, влагайки цялата си тежест. Конопът стегна ръкавицата й и прежули голата ръка над нея.

- Лийф! - изръмжа тя през зъби. - Изкарай ги...

Един от водачите на впряга се подхлъзна и плешката му щръкна силно нагоре, докато краката му търсеха опора в дъното. Не я намериха и животното занесе надясно и подкоси другия водещ вол. Секунда по-късно двете животни се понесоха по течението, въжето се изпъна рязко, а с него и ръката на Шай с такава сила, че тя почти усети мускулите й да се откъсват от ставите. Преди да успее да направи каквото и да било, въжето почти я свали от седлото.

Сега и двата водещи вола ритаха с крака и вдигаха фонтани от пръски, повличаха все повече следващата двойка надолу по течението. Лийф пищеше и млатеше с остена, но по-голям успех щеше да постигне, ако решеше да удря реката, което може би всъщност правеше в отчаянието си. Шай задърпа с всички сили. Сякаш теглеше една дузина мъртви волове. Скоро точно това щеше да стане, каза си.

-Мамка му! - изпъшка тя, когато усети въжето да се изплъзва от пръстите й. Едва успяваше да не го изпусне. Видя кръв по намотания около голата си ръка коноп, която се примесваше с капките вода по кожата й. Усети пръски в лицето си и полепнала по него мокра коса. Чу мученето на ужасените волове и отчаяните писъци на Маджуд от фургона.

Фургонът занесе плавно на една страна, нещо изстърга и той се надигна леко, аха да се прекатури. В този момент единият от водещите волове незнайно как успя да намери дъно и стъпи на крака, а Савиан започна да го налага с камшика. Шай усети въжето да се впива още по-дълбоко в ръката й, но изпъна шия назад и продължи да тегли. Конят й цял се тресеше от усилие.

Зърна за миг отсрещния бряг и ръкомахащите на него хора, после виковете им, запъхтяното й дишане и мученето на воловете се сляха в едно и заехтяха в главата й.

-Шай.

Беше гласът на Лам. Усети нечия силна ръка около себе си. Вече можеше да спре да дърпа.

Знаеше, че вече няма страшно. Също както когато падна от покрива на хамбара и той я вдигна на ръце. „Всичко е наред. Тихо.“ През клепачите й проблесна слънцето, имаше вкус на кръв в устата, но вече не се страхуваше. И както когато, години след това, той превързваше изгореното по гърба й. „Ще мине, ще мине.“ А също, когато се върна във фермата след края на черните години. Не знаеше нито какво ще завари там, нито пък кого. Завари него, седнал до вратата с онази негова усмивка на уста. „Добре дошла“, й каза, все едно току-що беше излязла. Тогава я прегърна силно, а тя усети напиращите под затворените клепачи сълзи...

-Шай?

- Ъ? - Лам я слагаше да легне по гръб на земята. Едно по едно размазаните лица започнаха да се избистрят.

- Добре ли си, Шай? - викаше Лийф. - Тя добре ли е?

- Направете й място.

- Дайте й да диша, бързо.

- Дишам - изръмжа Шай, размаха вяло ръце и се надигна да седне, въпреки че нямаше идея какво ще направи оттам нататък.

- Няма ли да е по-добре да полежиш малко, а? - попита Лам. - Трябва да.

- Добре съм - отсече тя и едва се сдържа да не повърне. - Само гордостта ми малко пострада, но това минава бързо. - Пък и по нея вече имаш предостатъчно белези, помисли си, няма да й е за пръв път. - И си прежулих ръката. - Шай примижа от болка, докато смъкваше със зъби ръкавицата. Всяка става крещеше от болка, но тя изпъшка и размърда разтрепераните си пръсти. Прясната кървава рана от въжето се виеше през ръката й като змия около клон на дърво.

- Лошо си я прежулила. - Лийф се плесна по челото. - Моя вина! Да бях...

- Никой не е виновен освен мен. Трябваше да пусна проклетото въже.

- Но аз съм ти задължен, че не го направи. - Явно Маджуд най-после беше събрал достатъчно смелост да пусне капрата на фургона, защото се появи до нея и внимателно наметна раменете й с одеяло. - Аз далеч не съм от най-добрите плувци.

Шай се обърна към него, но това върна паренето в гърлото й и тя стисна очи, сведе отново глава и пак заби поглед в мокрия чакъл.

- А замисляш ли се понякога, че пътуване през двайсет реки без ни-то един мост не е добра идея? - попита.

-Всеки път, когато прекосяваме някоя. Но какво да направи един търговец, когато надуши печалба от другата страна на реката? Колкото и да мразя несгодите, обичам добрата печалба.

- Точно каквото ни трябва тук. - Суийт нахлупи шапката си и се изправи. - Повече алчност. Така! Разотивайте се, хора, драмата свърши, тя ще оживее! Разпрягайте тия волове и ги прекарайте обратно през реката, останалите фургони няма да я прелетят, я!

- Ще се оправиш ли? - попита Лийф.

Корлин се промуши между него и Лам с торбичка в ръка, клекна до Шай и огледа раната. Тя винаги правеше нещата с такава увереност, че човек просто нямаше нужда да се пита знае ли какво прави.

- Върви - махна му вяло Шай. - Всички вървете. - Знаеше, че някои хора дават мило и драго за възможност като тази, но тя не се нуждаеше от съчувствието им, напротив, чувстваше се неудобно всеки път, когато го получаваше.

- Сигурна ли си? - попита Лам, надвесен над нея. Погледнат отдолу, беше като планина.

- Смея да твърдя, че имате по-важна работа за вършене, отколкото да ми се мотаете в ръцете - каза Корлин и се захвана да почиства раната.

И те тръгнаха бавно обратно към брода. Лам хвърли тревожен поглед през рамо. Корлин започна да бинтова ръката й с бързи сръчни движения.

- Мислех, че никога няма да си тръгнат - каза тя, измъкна една малка бутилка от торбичката и я сложи в ръката на Шай.

- Ето на това казвам аз добро лечение. - Шай отпи набързо и сгърчи устни, когато съдържанието на бутилката запари в гърлото й.

- Защо да правиш нещо лошо, като може да го свършиш както трябва.

- Не спирам да се изумявам как някои хора просто отказват да стигнат до същия извод.

- Така си е. - Корлин вдигна поглед от превръзката и го насочи към брода, където на другия бряг разтропаният фургон на Джентили тъкмо биваше изтикван с ръце в очакване на волския впряг, а един от престарелите златотърсачи размахваше ли, размахваше ръце като крила на вятърна мелница. - Имаме си неколцина такива в задругата.

- Знам, но повечето от тях го правят с добри намерения.

- Някой ден си направи кораб от добри намерения, пък виж как ще плава.

- Вече пробвах. Потънах с него.

По устните на Корлин пробяга бегла усмивка.

- Мисля, че и аз бях сред пътниците му. Водата беше леденостудена, нали? - Лам беше застанал до Савиан и заедно с него напрягаше сили да извадят едно от затъналите в калта колела, в резултат на което целият фургон се клатеше. - Човек вижда много силни мъже тук, насред дивата равнина. Трапери, ловци, хора, прекарали целия си живот под открито небе. Мъже от камък и желязо. Смея да твърдя обаче, че от баща ти по-силен не съм срещала.

- Не ми е баща - промърмори Шай и отпи от бутилката. - Пък и чичо ти не пада по-долу.

Корлин отмота парче от навития на лента плат, който използваше вместо бинт, и го клъцна с рязко движение на малкия си лъскав нож.

- Може да се откажем от воловете и да впрегнем двете дърти копелета в хомотите.

- Смея да твърдя, че така ще пътуваме по-бързо.

- Мислиш ли, че ще успееш да вкараш Лам в хомот?

- Без проблем, не знам само как чичо ти ще реагира на камшика.

- Най-вероятно ще се скъса в гърба му.

Колелата най-после се отскубнаха от калта, фургонът се люшна силно напред и тръшна на капрата ръкомахащия братовчед на Джентили. Са-виан плесна дружески Лам по рамото.

- Успяха да се сприятелят тия двамата - каза Шай. - Незнайно как, при положение че не обелват и дума по цял ден.

- Ааа, безмълвното другарство на двама ветерани.

- Какво те кара да мислиш, че Лам е ветеран?

- Всичко. - Корлин промуши карфица през превръзката й я закрепи стабилно. - Готова си. - Хвърли поглед към реката и викащите и газещи във водата мъже и внезапно скочи на крака. - Чичо, ризата ти!

Един скъсан ръкав, помисли си Шай, малко пресилена проява на благоприличие, предвид това, че половината мъже от задругата бяха разсъблечени до кръста, а на неколцина панталоните им се бяха смъкнали почти до под задниците. Савиан се извърна да погледне и Шай зърна голата му ръка. Беше почти черна от татуираните по нея редове.

Вече не се чудеше той откъде беше ветеран. Бунтовник. Най-вероятно се беше бил в Старикланд и сега бягаше, подгонен от Инквизицията на Негово Величество.

Тя вдигна поглед и очите й срещнаха тези на Корлин. И двете не успяха да скрият мислите си една от друга.

- Просто един скъсан ръкав. Нищо особено - каза Корлин, но проницателните й сини очи се присвиха подозрително.

Шай си спомни за малкия лъскав нож в ръката й и внезапно я осени мисълта, че няма да е зле да подбира думите си много внимателно.

- Мисля, че всеки има нещо съдрано по себе си. - Тя подаде обратно бутилката на Корлин и бавно се изправи. - Чуждото скъсано не ме вълнува. Това си е тяхна работа.

Корлин отпи от бутилката, без да откъсва очи от Шай.

- Добра философия.

- А това е една добра превръзка. - Шай се усмихна и размърда пръсти. - Не мисля, че някога са ми правили по-добра.

- Много ли си имала?

- Рани предостатъчно, но в повечето случаи ги оставях просто да си кървят. Нямаше много загрижени наоколо, че да ме превързват.

- Тъжна история.

- О, мога да разказвам такива с дни... - Шай се загледа в реката. -Какво е това?

По течението бавно се носеше дънер. В стърчащите от него клони се беше оплела трева. Закачаше тук-там плитчините, завърташе се и пак продължаваше бавно надолу по реката. Имаше нещо проснато върху дъ-нера. Или по-скоро някой с разперени настрани ръце и крака. Шай хвърли одеялото от раменете си, изтича до брега и нагази във водата. Студът скова краката й и тя потрепери.

Загази напред, сграбчи един щръкнал от дънера клон и примижа от болката, стрелнала се през наранената й ръка. Пусна дървото, прегази от другата му страна и го хвана с лявата.

„Пътникът“ беше мъж. Главата му бе обърната на другата страна и Шай не можа да види лицето му, само чорлавата черна коса и надиплената нагоре риза, разкриваща част от мургавата кожа на гърба му.

- Странна риба си хвана - обади се Корлин, застанала на брега с ръце на кръста.

- Искаш ли да оставиш шегите, докато ми помагаш да го извадим?

- Кой е той?

- Императорът на шибания Гуркул! Откъде да знам кой е?

- Именно.

- Можем да го попитаме, след като го извадим на брега.

- Тогава може да е прекалено късно.

- Когато реката го отнесе до морето, ще е още по-късно!

Корлин пое шумно дъх през стиснатите си зъби, но тръгна надолу по чакъла и нагази във водата.

- На твоя глава, ако се окаже някой главорез.

- Не се и съмнявам, че ще е на моя. - Двете изтеглиха дънера и „товара“ му до брега и щръкналите клони със скърцане оставиха бразди по чакъла. Изправиха се задъхани над мъжа. Шай трепереше, усещаше неприятния допир на мократа риза по корема си при всеки дъх.

- Да видим. - Корлин се наведе да хване мъжа под мишниците. -Дръж ножа си подръка.

- Винаги ми е подръка - отвърна Шай.

Корлин изпъшка и преобърна с едно движение мъжа по гръб.

- Някаква идея как изглежда императорът на Гуркул?

- Не толкова измършавял - промърмори Шай.

Мъжът беше слаб, изпит, с изпъкнали жили по опънатата назад шия, с остри скули, едната от които здраво разцепена.

- И по-добре облечен - добави Корлин.

Мъжът беше облечен с най-обикновени, протрити и изпокъсани риза и панталон и имаше ботуш само на единия крак.

- А също по-възрастен.

Този беше малко над трийсетте, с къса черна брада и съвсем леко прошарена коса.

- И с не толкова... честно лице - каза Шай. Честно лице, за по-добра дума не се сещаше.

Въпреки лошата рана на бузата си имаше съвсем спокоен вид, сякаш просто спеше. Или беше притворил очи, за да поразмишлява.

- С копелетата с честен вид трябва най-много да внимаваш. - Корлин обърна главата му на едната страна, после на другата. - Доста е хубав. За изхвърлен от реката боклук. - Надвеси се над него, доближи ухо до устата му, после се изправи със замислено изражение на лицето.

- Жив ли е? - попита Шай.

- Има само един начин да разберем - отвърна Корлин и му удари една здрава плесница.

Когато отвори очи, Темпъл виждаше само ослепително ярка светлина.

Раят!

Но дали раят боли толкова?

Адът, значи.

Да, ама там трябва да е горещо.

А той умираше от студ.

Опита се да надигне глава и почти моментално установи, че това беше непосилно. Опита се да размърда език и стигна до същото заключение. В полезрението му изплува призрачна фигура, обвита в болезнено за очите блестящо сияние.

- Боже? - изграчи Темпъл.

Плесницата проехтя като далечен тътен в главата му и остави парене по бузата, но избистри погледа му за секунди.

Не беше Бог.

Поне не такъв, какъвто обикновено го изобразяваха.

Беше жена с много светла, бледа кожа. Не беше стара. На години. Беше очевидно обаче, че те, макар и малко на брой, не са били от най-леките. Имаше издължено лице с остри черти, изглеждащо още по-дълго заради провисналата покрай него червеникавокестенява коса, чиито мокри кичури се спускаха от опърпана шапка с бели петна от пот над периферията и залепваха по бледите й бузи. Гледаше начумерено, свъсила с подозрение вежди, а тънките бръчки покрай устните й говореха, че това бе обичайното изражение на лицето й. Тя имаше вид на човек, свикнал на тежка работа и взимане на трудни решения. Единственото, което омекотяваше това лице, бяха ситните лунички, обсипали тънкия й нос и скулите отстрани.

До него се появи друго лице, по-четвъртито и също на жена, но по-възрастна. Имаше къса коса и сини очи, в чийто непоколебим поглед се четеше, че е видяла всичко на този свят.

И двете жени бяха мокри. Темпъл също. Мокър беше и чакълът под гърба му. Чу шума на река, почти заглушаващ човешките викове и муче-нето на добитък.

Беше жив.

Можеше да се обзаложи, че тези две жени не бяха виждали по-не-мощна, блудкава и неубедителна усмивка от тази, която успя да скалъпи:

- Здравейте - изграчи той.

- Аз съм Шай - каза по-младата.

- Няма от какво. Мисля, че вече достатъчно се познаваме.

Предвид обстоятелствата, Темпъл намираше това за великолепна

шега, но тя дори не се усмихна. Нищо чудно, хората рядко оценяваха шеги с имената си. В края на краищата вече са ги чували всичките, многократно при това.

- Казвам се Темпъл. - Опита отново да се надигне и този път успя да се подпре на лакът.

- Хм, значи, не е императорът на Гуркул - незнайно защо промърмори по-възрастната.

- Аз съм... - Темпъл се напъна да си спомни какво точно бе в момента. - Юрист.

- Дотук с честния вид.

- Не знам дали друг път съм виждала юрист толкова отблизо - каза Шай.

- И? Сбъдват ли се очакванията ти?

- Засега горе-долу.

- Не ме намирате в най-добрата ми форма. - С помощта на двете жени Темпъл успя да се надигне до седнало положение и тогава с небезизвестна тревога забеляза, че Шай беше стиснала дръжката на нож в колана си. Без значение от името на притежателката му, още повече ако можеше да се съди по дължината на ножницата, това не беше от най-стеснителни-те ножове, а и нещо в изражението на Шай му подсказа, че ако трябваше да го извади оттам, тя също нямаше да е от най-стеснителните.

Реши да внимава с резките движения. Това не беше проблем, естествено, тъй като и болезнените, и много бавните в момента му се удаваха трудно.

- И как се озовава един юрист в река? - попита възрастната жена. -С лош съвет ли?

- Обикновено добрият съвет те вкарва в неприятности. - Темпъл опита отново и този път успя да докара нещо по-близко до обичайната си пленителна усмивка. - Още не си ми казала името си.

Усмивката явно не подейства.

- Прав си, не съм. Значи, никой не те е бутнал в нея, така ли?

- С един друг мъж, така да се каже... се бутнахме взаимно.

- Какво стана с него?

Темпъл вдигна рамене:

- Нямам представа, може би всеки момент ще мине по реката.

- Въоръжен ли си?

- Не е обут дори.

Темпъл размърда пръстите на босия си крак и сухожилията на стъпалото му се откроиха ясно.

- Имах един малък нож, но. нещата не отидоха на добре. Може да се каже, че. имах лоша седмица.

- Едни дни ги бива. - Шай се наведе към Темпъл. - Други - не.

- Сигурна ли си? - попита я приятелката й.

- А какво друго остава, да го хвърлим обратно в реката ли?

- И по-лоши идеи съм чувала.

- Ти стой тук тогава. - Шай преметна ръката на Темпъл през рамото си и го вдигна на крака.

Боже, как болеше! Усещаше главата си като пъпеш, върху който някой си е изпробвал чука. Боже, какъв студ! Да се беше удавил в реката, пак нямаше да е по-премръзнал. И колко отслабнал бе само. Коленете му трепереха така силно, че ги чуваше как пляскат по мокрите крачоли на панталона. Добре, че беше Шай. Тя не изглеждаше като да се строполи от безсилие всеки момент. Усещаше рамото й стабилно и твърдо като камък под мишницата си.

- Благодаря ти! - Темпъл беше съвсем откровен, когато го каза. -Много ти благодаря. - О, колко го биваше само в опирането на нечие силно рамо. Като разцъфнало пълзящо растение, обвило ствола на дебело дърво с големи корени. Като малка пойна птичка, кацнала на рога на бивол. Или пиявица, впила уста в конски задник.

Двамата закатериха брега. Босият и обутият в ботуш крак на Темпъл се влачеха немощно в калта. Зад тях стадо добитък прекосяваше реката. Неколцина ездачи го бяха наобиколили, навеждаха се от седлата, размахваха шапки и намотани въжета и подвикваха на цапащите и плуващите във водата животни, обвити в облак от водни пръски.

- Добре дошъл в малката ни задруга - каза Шай.

Край реката, в завета на огъван от вятъра шубрак, около множество фургони щъкаха добитък и хора. Едни режеха и сечаха дъски и греди за поправка на фургоните. Други се мъчеха да впрегнат упорити волове в хомотите им. Някои събличаха подгизналите си от реката дрехи. Две жени готвеха супа на огъня и стомахът на Темпъл изкъркори при първия аромат, довят до носа му. Две деца гонеха трикрако куче и се заливаха от смях.

Темпъл започна да се усмихва и да кима угоднически наред, подпрян на силното рамо на Шай, ала в замяна получи само няколко любопитни, но смръщени погледа. Повечето от хората бяха прекадено вглъбени в работа, за да му обърнат внимание, и всичките бяха съсредоточени в извличане на печалба от тази безмилостна земя с един или друг вид тежък труд. Темпъл замижа. Не само от болката и студа. Една от основните причини да тръгне с Никомо Коска бе, че така никога повече дори нямаше да се доближи до тежка работа.

- Накъде пътува задругата? - попита. С неговия късмет очакваше да чуе Скуеърдийл или Ейвърсток, селища, с чиито оцелели жители не гореше да подновява познанството си.

- На запад - отвърна Шай. - На другия край на Далечна страна, към Крийз. Това устройва ли те?

Темпъл никога не беше чувал за Крийз, което беше най-добрата препоръка за мястото.

- Устройва ме всичко, стига да не е там, откъдето идвам. На запад би било чудесно. Ако сте склонни да ме вземете с вас.

- Не мен трябва да убеждаваш, а онези дърти копелета ей там.

Бяха петима в групичка най-отпред в колоната. Темпъл с тревога за-

беляза дух измежду тях - висока слаба жена с лице като старо, протрито от езда седло и светли очи, чийто поглед минаваше през него и чезнеше зареян в хоризонта. До нея стоеше дребен на ръст мъж с чорлава посивяла коса и брада. Беше се увил в огромно кожено палто с дълъг косъм, а на колана му висяха два ножа и меч с позлатена дръжка. Видът на Тем-пъл очевидно му се струваше като шега, която не намираше за особено успешна, но въпреки това се усмихваше вяло, просто от добро възпитание.

- Това са известният скаут Даб Суийт и неговата съратница Плачеща скала. А това е водачът на веселата ни задруга, Абрам Маджуд. - Последният беше жилест кантик, с ъгловати черти на лицето, леко дръпнати очи и пресметлив поглед. - Това е Савиан. - Висок мъж с набола брада с цвета на стомана и поглед, по-тежък и от нея. - А това е... - Шай направи пауза, сякаш търсеше точната дума. - Лам.

Лам беше огромен възрастен северняк, леко прегърбен, все едно се опитваше да не изглежда толкова висок. От едното му ухо липсваше парче, а лицето му, макар и едва забележимо от гъстата брада и провесената пред него коса, имаше вид на използван с години воденичен камък. Разкривено, потрошено, кълцано, само видът на всичките белези, резки и цепки стигаше да потрепери и извърне поглед, но вместо това Темпъл му се усмихна мило. Усмихна се и на останалите, все едно не беше виждал по-прекрасна група от дърти авантюристи.

- Господа... - погледна към Плачеща скала, прецени, че това бе далеч от истината, но вече нямаше връщане назад - ... и госпожо. за мен е огромно удоволствие да се запознаем. Казвам се Темпъл.

- Добре приказва, а? - избоботи Суийт, все едно това само по себе си беше „черна точка“ за Темпъл.

- Къде го намери този? - изръмжа Савиан.

Макар и провалил се във всичките, с толкова много професии зад гърба си Темпъл се беше научил да разпознава опасния човек. Нужен му беше само поглед, за да започне да се страхува от този.

- Измъкнах го от реката - отвърна Шай.

- Някаква сериозна причина да не го хвърлиш обратно в нея?

- Не исках да го убивам, предполагам.

Савиан изгледа строго Темпъл и сви рамене:

- Няма да се брои за убийство, ако просто го оставиш да се удави.

Настъпи мълчание, през което Темпъл разсъждава усилено върху

идеята, а старците го оглеждаха изпитателно, подозрително, дори с насмешка.

-И откъде доплува дотук, господарю Темпъл? - заговори накрая Маджуд. - Не изглеждаш като роден по тези земи.

- Не по-малко от вас самия, господине. Роден съм в Дагоска.

- Отлично място за търговия в златните си години. Не чак толкова след падението на Гилдията на търговците на подправки. И как се озовава тук един дагосканец?

Това е вечният проблем с погребаното минало. Другите неизменно се опитват да го изровят обратно.

- Трябва да ви призная, че. се събрах с лоша компания.

Маджуд направи плавен жест към мъжете около себе си:

- На всички се случва.

- Бандити? - попита Савиан.

По-лошо.

- Войници - отвърна Темпъл. Най-доброто, което можа да се сети като описание, което да не е откровена лъжа. - Но ги изоставих и тръгнах сам. Бях нападнат от духове, по време на схватката се изтърколих по склон, а оттам... в една клисура. - Докосна с пръсти лицето си и споменът за усещането на изчезващата земя под краката го накара да потрепери. - Последва ги падане отвисоко в реката.

- Знам какво е - промърмори Лам с отнесен нанякъде поглед.

Суийт изпъчи гърди и намести колана с оръжията си:

- Къде се натъкна на духовете?

Темпъл сви рамене:

- Нагоре по течението, предполагам?

- Колко далеч и колко бяха?

- Видях четирима. Стана на зазоряване и оттогава се нося по реката.

- На не повече от двайсетина мили, значи. - Суийт и Плачеща скала си размениха продължителни погледи, загрижен от негова страна и каменно безизразен от нейна. - По-добре да идем натам да видим.

- Хм - отвърна Плачеща скала.

- Очакваш неприятности ли? - попита Маджуд.

- Винаги. Правиш ли го, чакат те само приятни изненади. - Суийт тръгна покрай Лам и Савиан и потупа и двамата по раменете на разминаване. - Добра работа при реката. Надявам се да съм толкова полезен, като стана на вашите години. - Плесна и Шай по рамото. - Браво и на теб, момиче. Ама следващия път май ще е по-добре да пуснеш въжето, а? - Едва в този момент Темпъл забеляза окървавената превръзка на ръката й. По принцип не беше чувствителен по отношение на чуждите страдания.

Маджуд го дари с широка усмивка с един златен зъб по средата:

- Предполагам, ще искаш да се присъединиш към задругата ни?

Коленете на Темпъл се подкосиха от облекчение:

- Ще съм ви ужасно признателен.

- Всеки в задругата плаща за мястото си или с пари, или допринася с умения.

- Ааа - Темпъл увеси рамене.

- Имаш ли професия?

- Няколко. - Той запрехвърля наум списъка, подбирайки онези, с които най-малко рискуваше да бъде хвърлен обратно в реката. - Обучавах се за свещеник, после - за лечител.

- Имаме си доктор - каза Савиан.

- И свещеник за беда - добави Шай.

- Касапин.

- Имаме ловци за това - каза Маджуд.

- ... дърводелец.

- От фургони разбираш ли?

- Само от строене на къщи. - Темпъл направи кисела физиономия.

- Не ни трябват къщи тук. Коя е последната ти професия?

Наемник, замисли се Темпъл, но с такава професия обикновено не

печелиш много приятели.

- Последно бях юрист - каза той и моментално съжали. С тази нямаше да спечели и толкова.

От погледа на Савиан разбра, че него поне със сигурност не успя да привлече на своя страна.

- Тук няма друг закон освен този, който всеки носи със себе си - каза

той.

- Някога карал ли си волски впряг?

- Боя се, че не.

- Стадо да си пасъл?

- За беда, не.

- С коне оправяш ли се?

- Един по един брои ли се?

- Боен опит имаш ли? - попита Савиан.

- Много малко, но пак ми е в повече. - Темпъл се притесни, че с такива отговори нямаше да блесне в най-добрата си светлина, ако въобще имаше такава. - Но... съм твърдо решен да започна на чисто, да си заслужа мястото, ще работя по-здраво от всеки мъж - и жена - в задругата. готов съм да се уча - каза той и се зачуди дали някога бе изричал повече преувеличения в едно-единствено изречение.

- Желая ти успех в ученето - каза Маджуд, - но пътниците в задругата плащат по сто и петдесет марки.

Те го изгледаха очаквателно, заинтригувани от вероятността той да извади подобна сума. Темпъл бе още по-заинтригуван от тях. Накрая потупа джобовете на мокрия си панталон:

- Малко не ми достигат парите в момента.

- Колко не ти достигат?

- Около сто и петдесет марки.

- Нас взехте, без да плащаме - каза Шай. - И смея да твърдя, че сключихте добра сделка.

- Тази сделка я сключи Суийт. - Маджуд огледа Темпъл от глава до пети и той сконфузено придърпа босия си крак зад ботуша на другия. Не успя да го скрие. - А и вие поне имахте обувки на краката си. Този ще се нуждае от дрехи, ботуши, кон. Просто не можем да си позволим да прибираме всеки дрипльо, изпречил се на пътя ни.

Темпъл примига озадачено. Не беше сигурен какво точно щеше да стане с него оттук нататък.

- И какво му остава сега? - попита Шай.

- Остава при брода и чака задруга с различни порядки.

- Или друг отряд духове, нека позная?

Маджуд разпери ръце срещу Темпъл:

- Ако зависеше само от мен, нямаше да се замисля дори да те взема, но аз трябва да се грижа за интересите на партньора ми, Кърнсбик, а става ли дума за работа и пари, сърцето му е от камък. Съжалявам. - И наистина съжаляваше, видя Темпъл, но също така не изглеждаше ни най-малко склонен да размисли по въпроса.

Шай погледна към Темпъл и той отвърна на погледа й с най-искре-ната усмивка, на която бе способен.

- Мамка му. - Тя сложи ръце на хълбоците си, извърна лице към небето и поклати глава. Накрая изкриви уста, разкривайки сериозна по размери дупка между горните два предни зъба, и изцърка умело една струйка плюнка през нея. - Аз ще платя за него.

- Сериозно? - повдигна вежди Маджуд.

- Сериозно? - погледна я Темпъл, не по-малко изненадан.

- Да - отсече Шай. - Веднага ли искаш парите?

- О, не се тревожи. - По устните на Маджуд пробяга бегла усмивка. - Вече знам колко те бива в сметките.

- Не ми харесва тази работа. - Савиан сложи длан на дръжката на един от ножовете си. - Това копеле може да се окаже всеки, не го знаем кой е.

- Същото важи и за теб - отвърна Шай. - Не знам какво си правил миналия месец, нито пък какво ще правиш следващия, но това не е моя работа. Аз плащам, той остава. Като не ти изнася, хващай си пътя. Или може би искаш да го заместиш на дънера в реката, това изнася ли ти? -През цялото време Шай не откъсна гневен поглед от безизразната физиономия на Савиан и Темпъл установи, че я харесва все повече и повече.

Савиан стисна зъби:

- Ти какво ще кажеш за това, Лам?

Възрастният северняк погледна първо Темпъл, после - Шай:

- Мисля, че всеки заслужава шанс - каза.

- Дори онези, които не го заслужават?

- Най-вече те.

- Можете да ми се доверите. - Темпъл дари възрастните мъже с пореден искрен поглед. - Няма да ви разочаровам, обещавам. - Беше оставил пътека от разбити на пух и прах обещания през целия Кръг на света. Едно повече не е причина да не те пуснат в рая.

- Това, че го казваш, не значи, че така ще стане, прав ли съм? - Сави-ан се надвеси над него и го изгледа през още по-подозрително присвити очи - постижение, което до момента Темпъл смяташе за абсолютно невъзможно. - Няма да те изпусна от поглед, момче.

- Това... ще е огромна утеха за мен - изписка с изтънял от напрежението глас Темпъл и отстъпи боязливо крачка назад. Шай вече беше обърнала гръб на групата и се отдалечаваше, а той побърза да я настигне.

- Благодаря ти - каза й. - Наистина. Не знам как бих могъл да ти се отплатя за това.

- Като ми се отплатиш.

- Ъ - покашля се Темпъл. - Да. Разбира се.

- Плюс една четвърт лихва. Не се занимавам с благотворителност.

Е, сега вече не я харесваше толкова.

- Започвам да се убеждавам в това - отвърна Темпъл. - Заетата сума плюс една четвърт лихва. Звучи справедливо. Аз винаги си плащам дълговете.

Естествено, освен паричните може би.

- Наистина ли си готов да се учиш?

Вече беше по-готов да забрави за тая работа.

-Да.

- И да работиш по-здраво от всеки друг?

Предвид вида им, покрити с прахоляк, потни, изгорели от слънцето и като цяло съсипани от умора - май доста прибързано се изказах, помисли си Темпъл, но отвърна:

- Да, предполагам?

- Хубаво, защото ще те скъсам от работа, за това не бери грижа.

В момента се тревожеше за какво ли не, но не и за липсата на тежка работа.

- Нямам. търпение да започна.

Започваше да мисли, че всъщност беше измъкнал глава от една примка, само за да я пъхне в друга. Поглеждайки назад, май целият му живот щеше да се окаже не поредица от майсторски измъквания от трудни ситуации, както си мислеше досега, а върволица от примки около шията, повечето от които саморъчно стегнати. Саморъчно поставени, но и на тях човек може да се обеси като едното нищо.

Шай разтри внимателно наранената си ръка и занарежда:

- Хеджес може да намери нещо, които да ти е по мярка. Джентили има старо седло, ще свърши работа, а Бъкхорм, сигурна съм, ще има някое муле за продан.

- Муле?

- О, да не би, мамка му, да ти е под достойнството? Тогава върви пеша до Крийз.

Темпъл не мислеше, че ще стигне по-далеч пеша, отколкото на муле, затова пребори и обида, и болка и отвърна с усмивка:

- Ще съм признателен за всяка минута на гърба на благородното животно.

Успокои се с мисълта, че ще й го върне, като наистина изплати дълга си. За достойнството си, ако не за парите.

- Ще бъдеш признателен и още как - сопна му се Шай.

- Ще бъда - не остана по-назад Темпъл.

- Хубаво - каза тя.

- Хубаво.

- Хубаво - повтори Шай след кратко замисляне.

Причини

- Каква земя само, а?

-На мен ми изглежда просто като ужасно много земя - отвърна Лийф.

Суийт разпери ръце и пое дъх така дълбоко, все едно искаше да всмуче целия свят през носа си.

- Така си е. Далечна страна е това! Далечна, защото е толкова далече от най-далечното място, където е стъпвал цивилизован човешки крак. Далечна, защото е толкова далече от което и да е друго място, където е стъпвал цивилизован човешки крак.

- Далечна, защото е толкова далеч от каквото и да било на тоя свят - добави Шай, загледана в тревното еднообразие, полюшвано от лекия бриз. Далеч, много далеч отпред, толкова бледи, че можеха да минат за заблуда на окото, се виждаха сивите очертания на хълмове.

- Но да вървят на майната си цивилизованите, а, Лам?

Лам повдигна едва вежди:

- А може просто да ги оставим на мира, а?

- Или да им заемем малко гореща вода от време на време - промърмори Шай и се почеса под мишницата. Отдавна беше качила неканени „пътници“ там и на други места. Имаше чувството, че всяка гънка по тялото й беше запълнена с прах, чак зъбите й скърцаха от нея, освен това в последно време не усещаше в устата си друг вкус освен на солена пот, примесен с този на нещо умряло и изсъхнало на слънцето.

- А, да вървят на майната си, казвам аз, и те, и горещата им вода! Като толкова ти е притрябвала, тръгвай на юг към Империята и помоли стария легат Сармис за гореща вода. Или на изток към Съюза и моли Инквизицията.

- Тяхната може да се окаже прекалено гореща - промърмори отново Шай.

- Кажи ми само къде другаде тялото се чувства така свободно.

- Не се сещам - призна Шай. Имаше обаче нещо диво и заплашително в цялото това огромно пространство. Имаше чувството, че може да смаже човек с тежестта си.

Но не и ако името му е Даб Суийт. Той напълни до пръсване гърди и пак занарежда:

- Лесно се влюбва в нея човек, в Далечна страна, но опасна любовница е тя, с груби ласки. Такава поне е с мен, от времето, когато бях по-млад и от нашия Лийф. Най-добрата трева винаги е току зад хоризонта. Най-сладката вода - в следващата река, и най-синьото небе - отвъд друга планина. - Той въздъхна дълбоко. - И преди да се усетиш, ставите започнали да пукат сутрин, не можеш да спиш два часа накуп, без да ставаш да пикаеш, и изведнъж разбираш, че най-добрата земя е зад гърба ти. Никога оценена, подмината незабелязано, докато очите са били вперени напред.

- А и отминалите лета обичат компанията - добави замислено Лам, почесвайки звездообразния белег на едната си брадясала буза. - Всеки път, като погледнеш назад, сякаш повече са се насъбрали зад гърба ти гадовете.

- И накрая всичко ти напомня за нещо от миналото. Местата, на които си бил. Хората, които си срещал. Ти самият навремето. Днешното избледнява, а вчерашното става все по-реално. А утрешното се е свило до грахово зърно.

Лам зарея замечтан поглед в далечината и на устните му се появи едва доловима усмивка:

- Щастливите долини от миналото - промърмори замислен.

- Ех, как обичам, като дъртаците се разнежат за доброто старо време. - Шай хвърли закачлив поглед на Лийф. - Подмладявам се, като ги слушам.

- Вие, палета такива, си мислите, че утре никога няма да дойде - отвърна сърдито Суийт. - Че имате повече време пред себе си от парите в банка. Един ден ще разберете колко сте сбъркали.

- Ако духовете не ни убият преди това - намеси се Лийф.

- Много ти благодаря, че ме подсети за тази чудесна вероятност -каза Суийт. - Щом философстването не ти допада, имам друга работа за теб.

- И тя е?

Възрастният скаут кимна напред. Тревата беше осеяна с плоски като пити изсъхнали и побелели кравешки говна - скъп спомен, оставен от скитащо из равнината стадо.

- Събиране на говна.

- Хм - изсумтя Шай. - Не събра ли вече достатъчно говна, докато ви слушах как с Лам се жалвате за доброто старо време?

- За беда, със спомени огън не се пали, иначе всяка вечер щеше да ми е топло и приятно. - Суийт изпъна ръка и описа широка дъга пред себе си. Докъдето стигаше погледът, нямаше друго освен трева, земя и небе. Необятно еднообразие във всяка посока. - На сто мили околовръст няма да намериш и една съчка. Докато не минем моста в Сиктус, ще горим само кравешки говна.

- И ще готвим на тях?

- На това, дето ядем в момента, може само да подобри вкуса - отбе-ляза Лам.

- Част от чара на преживяването - добави Суийт. - Както и да е, набавянето на материал за огрев е работа на младите.

Лийф погледна към Шай:

- Аз не съм толкова млад - заяви възмутено и сякаш да подкрепи твърдението си, поглади с пръсти брадичка, където с много любов и усърдие беше започнал да отглежда рехава русолява окосменост.

Шай беше почти сигурна, че тя можеше да се похвали с повече лицева окосменост от него. Суийт явно също не остана впечатлен, защото заяви невъзмутимо:

- Достатъчно млад си да омажеш ръце за благото на задругата, момче! - Той плесна по рамото нацупения Лийф. - Така де, кафявото по дланите е знак за безпримерен кураж и отличие в изпълнението на дълга! Медалът на равнината!

- Искаш ли юристът да помогне? - попита Шай. - Срещу три къса е твой за целия следобед.

- Ще ти дам два - присви очи Суийт.

- Дадено. - Не си заслужаваше да се пазари за дребни суми.

- Мисля, че на юриста много ще му хареса - каза Лам, след като Су-ийт и Лийф тръгнаха обратно към колоната. Старият скаут отново нареждаше с носталгия за отминалите времена.

- Не е тук за забавление.

- Никой от нас не е.

Двамата подкараха конете напред в пълно мълчание, сами насред равнината и небето отгоре - толкова огромно, безкрайно, че Шай имаше чувството, че в даден момент земята ще спре да я държи върху себе си, небето ще я погълне с празнината си и тя ще се носи из него до безкрай. Размърда ръка - рамото и лакътят още боляха, вратът и ребрата също се обаждаха, но с всеки следващ ден все по-малко. Не се тревожеше, беше преживяла и по-лошо.

- Съжалявам - каза Лам ни в клин, ни в ръкав.

Шай се обърна към него. Седеше прегърбен на седлото, увесил глава и рамене, сякаш на врата му тежеше котва.

-И го докарваш на вид - каза.

- Сериозно, Шай. Съжалявам. За онова в Ейвърсток. За това, което направих. И за онова, което не направих. - Говореше бавно, все по-бавно, сякаш всяка дума беше истинско мъчение. - Съжалявам, че никога не ти казах какво бях... преди да дойда във фермата на майка ти... - Шай не откъсваше очи от него. Устата й пресъхна. Той не вдигна очи. Сведе още повече поглед и започна да търка замислено чуканчето на липсващия пръст на лявата си ръка. - Исках просто да погреба миналото. Да бъда никой и нищо. Разбираш ли?

Шай преглътна тежко. Тя самата имаше един-два спомена, които с охота би гледала да потъват в някое блато.

- Предполагам - отвърна.

- Но семената от миналото дават плод в настоящето, така казваше баща ми. Само дето съм такъв глупак, че така и не се поучих от него, повтарям все същата грешка отново и отново, все пикая срещу вятъра. Миналото не се погребва. Поне не такова като моето. И кръвта винаги те застига.

- Какъв си бил? - Гласът на Шай изтъня немощен насред огромната празнина на равнината. - Войник?

Смръщеното лице на Лам се навъси още повече:

- Убиец. Да наричаме нещата с истинските им имена.

- Бил си се във войните? В Севера?

- Във войни, в битки, в дуели, в каквото имаше. И когато чуждите битки свършиха, започнах свои. И когато враговете свършиха, обърнах приятелите си в такива.

Преди Шай си мислеше, че всеки отговор е по-добър от никакъв. Вече не беше толкова сигурна.

- Имал си причини, предполагам - смотолеви тя така уклончиво, че думите й прозвучаха като въпрос.

- Добри в началото. После все по-калпави. Накрая открих, че можеш да лееш кръв и без тях, и съвсем се отказах да ги търся.

- Но сега имаш причина.

- Ъхъ. Сега имам. - Лам пое дълбоко дъх и се изправи. - Тези деца. те са всичко хубаво, което някога съм сътворил в живота ми. Роу и Пит. И ти също.

- Хм, ако броиш мен към хубавите неща в живота ти, явно много си го закъсал.

- Така е. - Той извърна очи към нея и погледът му бе така настоятелен, че Шай не можа да му устои. - Ако щеш, вярвай, ти си най-свестният човек, когото познавам.

Шай обърна глава и размърда схванатото си рамо. Открай време намираше добрите думи за по-трудни за преглъщане от лошите. Зависи на какво си свикнал, предполагаше.

- Явно имаш много малко приятели.

- Враговете по ми се удават. Без значение. Не знам как, но ти имаш добро сърце, Шай.

Шай отново си спомни как я носи от онова дърво, как пя на децата и как превързва гърба й:

- Ти също - отвърна.

- О, просто ме бива в това да заблуждавам хората. И мъртвите са ми свидетели, още по ме бива в това да заблуждавам себе си. - Той зарея поглед в хоризонта. - Не, Шай, аз нямам добро сърце. Където отиваме, ще има неприятности. Ако сме късметлии, малко, но с годините разбрах, че определено не минавам за късметлия. Затова ме чуй. Когато следващия път ти кажа да не ми се пречкаш в ръцете, стой настрана, чу ли?

- Защо? Ще ме убиеш ли? - Каза го на шега, но хладината в тона му изтри усмивката от лицето й.

- Никой не знае какво точно ще направя.

Вятърът се възползва от настъпилата тишина и прошумоля във високата трева, накъдряйки я на вълни. Но донесе нещо със себе си. До ушите на Шай достигнаха викове, а в тях - непогрешимата нотка на паника и объркване.

- Чу ли това?

- Какво ти казах за късмета ми? - Лам обърна коня си към колоната.

Задругата беше в пълен безпорядък. Хората скупчени, крещящи

един на друг, лутащи се напред-назад. Приклещени фургони, тичащи около колелата кучета и плачещи деца - ужас и паника навред, все едно самият Глъстрод се бе надигнал от гроба и ги връхлиташе с намерението да ги унищожи до крак.

- Духовете! - чу Шай някой да крещи. - Ще ни отрежат ушите!

- Всички да се успокоят! - крещеше отнякъде Суийт. - Не са проклетите духове, не са им притрябвали ушите ви! Пътници като нас, нищо повече!

Шай отправи поглед на север и видя подскачащи, подредени в редица точици, точно на границата на тъмното на земята и светлото на небето - препускащи ездачи.

- Откъде си толкова сигурен? - изписка лорд Ингълстад. Стискаше няколко ценни вещи в прегръдката си и имаше вид на готов да побегне на някъде без посока, просто да побегне.

- Защото духовете, наточени за кръв, не се появяват просто ей така на хоризонта! Вие стойте тук и гледайте да не се изпотрепете взаимно, а аз и Плачеща скала ще идем да поговорим с тях.

- Може да знаят нещо за децата - каза Лам и пришпори коня си след двамата скаути. Шай го последва.

Задругата може и да бе изтерзана и омърляна от пътя, но на фона на опърпаната колона от ездачи, която приближаваше, бяха направо кралска процесия. Хората бяха оръфани като просяци, с трескави погледи в зачервените очи, конете им изпощели и с пожълтели зъби. След тях идваха няколко фургона, а най-отзад се влачеше малобройно, накацано от рояк мухи стадо добитък. Задругата на прокълнатите.

- Как я карате? - поздрави Суийт.

- Как, питаш? - Водачът, едро копеле в протрит съюзнически шинел с разпрани и провиснали от ръкавите златни ширити, спря коня си пред тях. - Ще ти кажа как я караме. - Той се наведе и се изплю настрани покрай шията на коня. - Година по-стари, откакто тръгнахме в обратната посока, и с нищо по-богати оттогава, ето как. Стига ни толкова Далечна страна. Връщаме се в Старикланд. И ако искаш съвета ни, вие направете същото.

- Няма злато там, а? - каза Шай.

- Може и да има, момиче, но аз няма да умирам за него.

- Нищо на тоя свят не идва даром - каза Суийт. - Винаги има рискове.

- Пфу - изсумтя мъжът. - Миналата година, като тръгвахме, се смеех в лицето на рисковете. Сега да ме чуваш да се смея? - Ни най-малко, помисли си Шай. - Крийз е във война. Всяка нощ убийства, хора мрат като мухи, а на другия ден нови се изсипват в града. Вече не си дават зор дори да ги погребват.

- Местните открай време са по копаенето, не по заравянето, докол-кото си спомням - отвърна Суийт.

- Е, сега са още по-лоши. Тръгнахме към Бийкън да си търсим парцел за разработване. Хълмовете направо гъмжат от хора, дошли за същото.

- Бийкън, казваш? Последно като бях там, не бяха повече от три палатки на кръст.

- Е, сега е цял град. Или по-скоро беше.

- Беше?

- Останахме да пренощуваме там няколко нощи, после хванахме дивото. Проверихме един-два потока, но не намерихме нищо освен студена кал и се върнахме в града... - Мъжът замлъкна и се отнесе на някъде. Един от спътниците му свали шапката си - периферията й бе наполовина отпорена - и заби поглед в нея. Странна гледка на фона на това очукано от несгодите лице, но очите му се напълниха със сълзи.

- И? - подкани го Суийт.

- Нямаше никого. Двеста, че и повече души имаше в лагера. А после никой, разбираш ли?

- Къде са отишли?

- В ада, мамка му, ако питаш мен. Но ние не смятаме да им ходим на гости. Мястото е безлюдно, човече, вярвай ми. Яденето си стои по масите, прането проснато да съхне по въжетата. А насред площада намерихме изрисуван драконов кръг - десет крачки широк. - Мъжът потрепери. -Майната му на всичко казвам аз.

- Да върви на майната си - додаде съседът му и нахлупи опърпаната шапка.

- От години никой не е виждал драконови хора - каза Суийт, но в погледа му имаше тревога.

Шай за пръв път го виждаше притеснен от нещо.

- Драконови хора? - попита тя. - Какво точно са те? Нещо като духове?

- Нещо като - отвърна Плачеща скала.

- Живеят на север - каза Суийт. - Високо в планините. С тях да си нямаш вземане-даване.

- Аз по-скоро с Глъстрод бих си имал вземане-даване - отбеляза мъжът в съюзническия шинел. - Бих се със северняците във войната, бих се с духовете в равнината, бих се с хората на Папа Ринг в Крийз и крачка назад не направих. - Той поклати глава. - Но няма да се бия с тия драконови копелета. Ако ще планината да е цялата от злато, пак няма. Магьосници, това са те. Магьосници и демони. Там не ме търси.

- Благодаря за предупреждението и оценяваме загрижеността ти -каза Суийт, - но стигнахме дотук и мисля да продължим нататък.

- Дано забогатеете повече от Валинт и Балк, взети заедно, но без нас. - Той махна на окаяните си спътници. - Тръгваме!

Лам го хвана за ръкава:

- Чувал ли си за Грега Кантлис?

Мъжът отскубна ръката си:

- Работи за Папа Ринг. Няма да намериш по-черно копеле в цяла Далечна страна. Намериха една задруга по хълмовете около Крийз. Трийсет души с отрязани уши, одрани, труповете обезобразени и така нататък. Папа Ринг каза, че били духовете, но аз подочух, че било работа на Кан-тлис.

- Ние имаме сметки за уреждане с него - намеси се Шай.

Мъжът извърна към нея хлътнали от умора очи:

- Съжалявам да го чуя. Но не съм го виждам от месеци, а и не горя от нетърпение да видя това копеле отново. Ни него, ни Крийз, ни какво да е от тая пуста земя. - Той цъкна с език и подкара коня.

Тя се загледа в отдалечаващата се колона от съкрушени мъже, насочила се на изток, обратно към цивилизацията. Подобна гледка не вдъхваше оптимизъм, дори и до момента да бяха изпитвали някакъв. Шай лично не беше.

- Мислех, че познаваш всички в Далечна страна - каза на Суийт.

- Тези, които са тук отдавна - сви рамене възрастният скаут.

- Но не и този Грега Кантлис, а?

Той сви още повече рамене:

- Крийз гъмжи от главорези, повече са от дървесните въшки в гората. Не ходя чак толкова често, че да ги различавам един от друг. Стигнем ли до там живи и здрави, ще те представя на Кмета. Тогава ще получиш отговорите, които търсиш.

- Кмета?

- Кмета движи нещата в Крийз. Е, Кмета и Папа Ринг. И това е така от времето на първите две сковани дъски на онова място. И през цялото това време двамата не са си първи приятели. И като гледам, май няма шанс да се сприятелят повече.

- И Кмета ще ни помогне да намерим Грега Кантлис, така ли? - попита Лам.

Суийт отново сви рамене. Още малко по-нагоре да ги вдигнеше и щеше да си бутне шапката от главата:

- Кмета винаги може да помогне. Ако има вие с какво да помогнете на Кмета. - Той пришпори коня и препусна обратно към колоната на задругата.

О, боже, прахолякът...

- Ставай.

- Не. - Темпъл дръпна жалкото подобие на одеяло и се зави през глава. - О, за бога, не.

- Дължиш ми сто петдесет и три марки - погледна го отгоре Шай. Всяка сутрин едно и също. Та това дори не можеше да се нарече сутрин. В Дружината на Милостивата ръка, освен ако нямаше нещо за плячкос-ване наблизо, преди слънцето да се е изкачило високо в небето, никой не помръдваше дори. В задругата порядките бяха други. Небето над главата на Шай бе едва просветляло и по него още блещукаха звезди.

- От колко тръгнах с тоя дълг? - изграчи Темпъл и опита да изкашля поне малко от насъбрания в гърлото прахоляк от вчера.

- Сто петдесет и шест.

- Какво? - Девет дни къртовски труд, девет дни гълтане на прахоляк, девет дни със съдран от работа задник, а беше свалил някакви си мижави три марки от дълга. Никомо Коска може и да бе всякакъв, но дъртото копеле беше щедър работодател.

- Бъкхорм ти резна три марки за кравата, която загуби вчера.

- Аз съм си направо роб - изропта под нос Темпъл.

- Бъркаш, по-зле си от роб. Роба мога да продам. - Шай го срита с върха на ботуша си и той се надигна с мърморене. Намъкна прекалено големите ботуши на мокрите си от росата стъпала - вечно стърчаха навън изпод късото одеяло. Навлече палтото - не втора, а сигурно четвърта ръка - върху единствената си корава от засъхнала пот риза и тръгна към фургона на готвача, разтривайки смазания си от седлото задник. Искаше му се да заплаче, спираше го само мисълта за това каква доволна физиономия щеше да направи Шай, ако го видеше. Не че имаше нещо на тоя свят, дето да й угоди на нея.

И сега стоеше там, окаян и злощастен, нагъваше полусурово месо, заровено под жаравата от миналата нощ, и преглъщаше сухите хапки със студена вода. Около него хората се стягаха за поредния трудов ден. Шепнеха си и дъхът им излизаше на пара в мразовитото утро. За златото, което ги очакваше в края на пътя, с така ококорени от възбуда очи, все едно не просто жълт метал, заровен в земята, а скритият смисъл на живота, издялан в някоя скала на някое безименно място.

- Днес пак ще яздиш след колоната - каза Шай.

Много от предишните професии на Темпъл включваха мръсна, опасна и отчаяна работа, но никоя не се доближаваше дори до тази умопомрачителна комбинация от скука, дискомфорт и нищожно заплащане - язденето след колоната на задругата.

- Пак ли? - Той увеси рамене, сякаш току-що бе разбрал, че ще прекара половината ден в ада. Всъщност язденето след задругата се доближаваше достатъчно до него.

- Не, шегувам се. Имаме неотложна нужда от уменията ти на юрист. Хеджес иска да изготвиш от негово име петиция до краля на Съюза, Лес-тек реши да обяви своя собствена, независима държава и има нужда от съвет относно конституцията й, а Плачеща скала иска да внесе поправки в завещанието си.

Двамата замълчаха един срещу друг в тъмното, брулени от вятъра, който тъкмо беше открил една от дупките в ризата на Темпъл, точно под мишницата.

- Ще яздя след колоната.

-Да.

Изкуши се да пробва с молби, но този път гордостта му взе превес. Нищо, можеше по обяд да започне с молбите. Той вдигна камарата от прогнила кожа, която му служеше за седло и възглавница, и затътри крака към мулето.

Беше опитал всичко, за да спечели въпросното животно като съюзник в несгодите, но проклетото добиче просто отказваше да участва доброволно в каквото и да било и в резултат то бе най-върлият му враг в момента. Възползваше се от всяка възможност да хапе и хвърля къчове. Наскоро успя дори да препикае един от ботушите му, докато го яхаше. Когато най-после успя да оседлае опърничавото създание и го насочи към края на колоната, първите фургони вече потегляха, вдигайки прахоляк със скърцащите си колела.

О, боже, прахолякът.

След сблъсъка на Темпъл с духовете като предохранителна мярка Даб Суийт беше насочил колоната по нов маршрут, който минаваше през изпечена от слънцето земя, осеяна с оскъдни туфи суха трева и трънлив храсталак. Само поглед стигаше, за да вдигнеш прахоляк от нея, и колко-то по-назад в колоната бе човек, толкова по-близки дружки си ставаха с него. И Темпъл беше прекарал вече шест дни на самия й край. През пове-чето време той скриваше напълно слънцето и от него оставаше само размазано светло петно. Обгръщаше Темпъл в гъст като супа сумрак, заличаваше терена наоколо, фургоните изчезваха един по един и превръщаше единственото видимо нещо, последните животни от стадото, в призрачни видения. Темпъл усещаше всяка частица от себе си пресушена от вятъра и пропита с този прахоляк. И когато той не успяваше да го задуши напълно, миризмата на стадото довършваше работата.

Ако прекарваше деня в търкане на задника си с метална четка за сваляне на ръжда и едновременно с това ядеше пясък, примесен с кравешки тор, пак нямаше да се чувства така отвратително.

Естествено, сигурно трябваше да скача от радост и да благодари на Бог за късмета, че е още жив, но с всеки следващ ден му ставаше все по-трудно да оцени прашното чистилище, в което се бе озовал. В края на краищата благодарността и негодуванието са неразделни братя. За кой ли път вече се впусна в обмисляне на поредното си бягство. Да се измъкне от задушаващия дълг и отново да е свободен. Само дето този път не виждаше път за бягство. Никакъв път, за лек и дума да не става. Беше заобиколен от стотици мили пустош - по-сигурен затвор и от клетка. Беше готов да се жалва на когото и да е, на всеки, готов да слуша, но такъв просто нямаше. Най-близкият до него ездач беше Лийф, но момчето, повече от очевидно, беше във вихъра на младежко увлечение по Шай. Беше я наредил някъде между майка и любовница и демонстрираше почти смехотворни изблици на ревност всеки път, когато тя се смееше или просто говореше с друг мъж от задругата. И за негова най-голяма беда това се случваше често. Е, поне за Темпъл нямаше от какво да се притеснява. Той не таеше никакви романтични чувства към върховния си мъчител.

Трябваше да си признае обаче, че имаше нещо необяснимо интригуващо в държанието й - чевръста, силна, вечно в движение, първа се хващаше на работа и последна спираше. Стоеше, когато другите седяха, все чоплеше нещо, я шапката си, я колана, ножовете в него или копчетата на ризата си, все нещо оправяше. На няколко пъти се улови, че мисли за това дали и останалите части от тялото й са така стегнати като рамото й, когато го носи при реката. Когато едната й страна беше притисната в него. Дали се целува така свирепо, както се пазари...?

Когато Суийт най-накрая отведе колоната до някакъв мижав поток, настана истинско стълпотворение от втурнали се към водата хора и добитък. Животните се сбутаха едно в друго, нагазиха в потока и размътиха водата. Децата на Бъкхорм започнаха да тичат из него и да се плискат с вода. Ашджид благодари на Бог за тази щедрост под съпровода на кико-тенето на малоумния си последовател, който се беше заел с пълнене на бъчвите за питейна вода. Йосиф Лестек намокри леко бледото си лице и зарецитира надълго и широко пасторална поезия. Темпъл си намери усамотено местенце нагоре по течението и се просна по гръб в сочната зелена трева покрай потока. Влагата попи бавно в дрехите му и на лицето му грейна огромна усмивка. През последните седмици стандартите му за радост от живота съвсем се бяха сринали. На практика вече се наслаждаваше на всеки момент, в който усещаше топлината на слънцето по лицето си. Също както сега, допреди нещо да го засенчи.

- Дъщеря ми си избива парите от теб, както виждам? - каза Лам, застанал над него. По-рано сутринта Лулайн Бъкхорм беше подстригала всичките си деца и Лам с неохота се бе наредил и той на опашката. С късо подстригана коса и брада изглеждаше още по-едър, белязан и свиреп.

- Да ти призная, ще си ги избие до къс, дори ако се наложи накрая да ме продаде за месо.

- Няма да отрека, че е способна на това. - Лам му подаде манерката си.

- Кораво момиче е - отвърна Темпъл, докато я поемаше от ръката му.

- Не чак толкова. Спаси те при реката, нали?

- Така е - призна Темпъл, но се замисли дали нямаше да е по-милос-тиво от нейна страна да го бе оставила да се удави.

- Да кажем тогава, че е корава точно колкото трябва.

Темпъл отпи от манерката и изжабурка уста:

- Определено изглежда гневна за нещо.

- Преживяла е доста разочарования.

- Боя се, че аз вероятно ще се окажа поредното. Винаги нося разочарования на хората около себе си.

- Разбирам те напълно. - Лам се почеса бавно по прясно остриганата глава. - Но винаги има утре. Следващия път - по-добре. Това е животът.

- Вие двамата затова ли сте тук? - попита Темпъл и му подаде манерката. - Ново начало?

Лам примига озадачен:

- Шай не ти ли е казала?

- Когато говори с мен, обикновено е за дълга ми и за това колко бавно го изплащам.

- Ааа, и аз чух, че не върви кой знае колко бързо.

- Всяка марка ми съкращава живота с година, имам чувството.

Лам клекна до потока.

-Шай има брат и сестра - каза той. - Те бяха... отвлечени. - Той натопи манерката във водата и се загледа в балончетата въздух, които за-изскачаха от гърлото. - От бандити. Изгориха фермата ни и убиха наш приятел. Отвлекли са сигурно двайсет деца и ги водят към Крийз. И ние ги следваме.

- Какво ще правите, като ги настигнете?

Лам натика корковата тапа в гърлото на манерката с такава сила, че надраните и белязани кокалчета на юмрука му побеляха.

- Каквото трябва. Дадох обещание на майка им да се грижа за тях. Нарушил съм много обещания в живота си. Но това ще го спазя. - Пое дълбоко дъх. - А теб какво те доведе по реката? Никога не ме е бивало в преценяването на хората, но ти определено не ми изглеждаш авантюрист в търсене на ново начало в дивото.

- Бягах. По един или друг начин, бягането ми стана като втора природа.

- И аз съм бягал неведнъж. Открих обаче, че колкото и да бягаш, къ-дето и да се криеш... пак си там, откъдето си тръгнал. - Лам подаде ръка на Темпъл да му помогне да стане и той понечи да я хване, но се загледа в нея и спря.

- Няма ти един пръст.

Лицето на Лам изведнъж се смръщи.

- Ти какво, интересуваш се от хора без един пръст ли?

- Аз не. но май познавам един, който определено се интересува. Каза, че бил пратен в Далечна страна да търси мъж с девет пръста.

- Сигурно не съм единственият в Далечна страна без един пръст.

Темпъл изпита острата нужда да подбира внимателно думите си.

- Сигурно, но имам чувството, че си точно типът човек, който някой като онзи би търсил. Той имаше метално око.

Лицето на Лам не показа никаква емоция:

- Човек без едно око търси човек без един пръст. Хубава песен ще излезе от това. Каза ли ти името си?

- Коул Тръпката.

Белязаната физиономия на Лам се сгърчи, все едно беше вкусил нещо кисело.

- Мътните да го вземат. Миналото никога не остава зад гърба ти.

- Познаваш го, значи?

- Познавах го. Много отдавна. Но знаеш какво казват - с времето млякото вкисва, а уреждането на стари сметки става все по-сладко.

- И като става дума за сметки. - Втора сянка падна върху Темпъл и той примижа към яркото небе. Шай стоеше до Лам с ръце на кръста. -Сто петдесет и две марки. И осем къса.

- За бога! Защо просто не ме остави в реката?

- Всяка сутрин се питам същото. - Острият връх на ботуша й се впи в ребрата на Темпъл. - Ставай. Маджуд иска документ за собственост върху няколко коня.

- Сериозно? - сепна се обнадежден Темпъл.

-Не.

- След колоната, значи.

Шай просто се усмихна, обърна се и си тръгна.

- Корава точно колкото трябва, а? - промърмори Темпъл.

Лам изтри ръце в панталона си:

- Винаги има утре.

„Мостът на Суийт“

- Преувеличих ли? - попита Суийт.

- Като никога - отвърна Корлин, - не.

- Определено е голям - промърмори Лам.

- Така си е - каза Шай. Не беше от хората, които лесно се впечатляват, но имперският мост на Сиктус наистина представляваше внушителна гледка. Още повече за хора, които от седмица не са виждали нещо, макар и бегло наподобяващо постройка. Прехвърляше бавната широка река с пет високи арки. Толкова високо над водата, че направо свят да му се завие на човек. Чертите на статуите по грубите пиедестали бяха заличени от вятъра до неузнаваемост и представляваха просто огромни каменни буци. Каменната му зидария беше обрасла с бурени с розови цветове, бръшлян, а на места - с истински фиданки на дървета. Двата му края и цялата му дължина гъмжаха от хора. Въпреки неласкавата ръка на времето все още представляваше величествена, смайваща с вида си конструкция. Беше по-скоро творение на природата, отколкото рожба на човешката амбиция.

- Стои над реката повече от хиляда години - отбеляза Суийт.

- Почти толкова дълго, колкото ти на седлото - изсумтя Шай.

- И през цялото това време съм си сменял панталона само два пъти.

Лам поклати глава:

- Аз и с толкова не мога да се похваля.

- Само веднъж? - изгледа го Шай.

- Нито веднъж.

- Това е последната възможност за някаква търговия преди Крийз -каза Суийт. - Освен ако не извадим късмет да се натъкнем на дружелюбно настроени пътници.

- Човек по-добре да не разчита на късмет - каза Лам.

- Особено в Далечна страна. Затова се уверете, че ще си набавите всичко каквото ви трябва и нищо повече. - Той кимна към една зарязана край пътя лакирана ракла. Красивото дърво се беше надуло от дъждовете и „цъфнало“ по сглобките, а в пукнатините му се беше заселила колония от огромни мравки. През последните няколко мили до моста се бяха натъкнали на какви ли не масивни и тежки човешки придобивки, пръснати по земята, все едно довлечени от потоп дървета и клони. Все неща, без които на тръгване от цивилизацията хората не са могли да си представят живота си. Но така става с красивите мебели, губят изяществото си, кога-то трябва да ги носиш. - Никога не носи нещо на гърба си, с което да не можеш да преплуваш река. Така казваше навремето старият Корли Топката.

- Какво стана с него? - попита Шай.

- Удави се, както подочух.

- Хората рядко се вслушват в собствените си съвети - промърмори Лам и сложи ръка на дръжката на меча си.

- Никак даже - сряза го Шай и го изгледа навъсено. - Да тръгваме вече. Искам да сме отново на път от другата страна на реката преди залез-слънце. - Обърна се и даде знак с ръка на колоната да потегля.

- Няма да мине много, преди да поеме водачеството в свои ръце, а? - чу тя Суийт да мърмори зад гърба й.

- Няма, ако си късметлия - отвърна му Лам.

Пътят към моста гъмжеше от народ, бяха повече от мухите над бу-нище. Притеглени към него от дълбините на ветровитата дива равнина с обещание за търговия и пиене, чукане и пиянски сбивания, смях и плач и каквото още му хрумнеше на човек, изведнъж озовал се в компанията на други хора след седмици, месец, година дори без жива душа до себе си. Имаше трапери, ловци и авантюристи с всевъзможни по вид дивашки дрехи и чорлави коси, но една и съща тежка миризма на вкиснато. Имаше мирно настроени духове - едни продаваха кожи, други просеха, трети вече бяха пропили изкараното и сега просто се клатеха мъртвопияни покрай пътя. Хора всякакви. Обнадеждени, на път към бленувани златоносни полета. Посърнали, тръгнали по обратния път, нетърпеливи да забравят провала. А помежду им - търговци, комарджии и курви, надъхани да изкарат нещо на гърба на едните, на другите, че и на свой, ако може.

Всичките надъхани и настървени, все едно утре идваше краят на света и днес живееха за последно. Седяха скупчени около димящи огньове, сред камари от кожа, някои окачени да съхнат, други натрупани на стегнати купчини, готови за дългия път към Адуа, където под формата на шапки щяха да накарат нечии съседи да се пукат от завист.

- Даб Суийт! - извика дрезгаво един тип с огромна като килим брада.

- Даб Суийт! - провикна се отнякъде дребна женица, деряща някакво животно, два пъти по-голямо от нея.

- Даб Суийт! - изкряка полугол старец, седнал да се грее до огън, стъкмен от натрошени рамки от картини.

И възрастният скаут започна да кима и поздравява наред. Явно беше добър познат с поне половината обитатели на равнината.

Предприемчиви търговци бяха подредили покритите си с разноцветни платнища фургони от двете страни на павирания имперски път, водещ към моста, и бяха оформили цял базар от импровизирани сергии, който кънтеше от виковете им, възмутеното мучене и блеене на добитъка и звънтенето на всевъзможни по произход монети. Жена с очила седеше зад скована от изкъртена стара врата маса, а на нея бяха наредени изсъхнали човешки глави със зашити очи, уши и усти. Над нея беше окачила табела „Купува, продава черепи на духове“. Храна, оръжие, дрехи, коне, резервни части за фургони и всичко останало, от което можеше да зависи човешкият живот в Далечна страна, се продаваше на петорна цена. Междувременно ценни придобивки, всичко, от съдове и прибори за хранене до цели прозорци, с все стъклата по тях, биваха изкупувани от хитреци за дребни монети или просто прибирани, след като биваха изоставяни край пътя от наивните колонизатори на Дивия запад.

- С продажба на мечове и изкупуване на покъщнина човек може да направи добра печалба тука - промърмори Шай.

- Ама и ти си една, очите ти са все нащрек да не изпуснеш добрата сделка - каза Корлин и й се усмихна. Вярно, в кризисен момент нямаше да намериш по-хладнокръвен човек от нея, но през останалото време жената имаше неприятния навик вечно да се обажда, все най-добре знаеше и от всичко разбираше.

- Налага се, добрите сделки няма да ти дойдат сами на крака. - Шай се дръпна назад и до коня й изпляска голямо птиче лайно. Птиците бяха навсякъде, огромни и миниатюрни, крякаха, писукаха, рееха се над главите на хората или стояха накацали в дълги редици и следяха зорко с лъскави като мъниста очи. Подскачаха и се кълвяха една друга по камарите боклук или се спускаха рязко към земята да отмъкнат всяка оставена без наблюдение троха, някои дори посягаха от ръцете на хората. Но най-вече обсипваха моста, навесите на търговците, а и неколцина от хората със сиво-бели курешки.

- Ще ви трябва една от тези на всяка цена! - извика един търговец и тикна пред лицето на Шай един провесен за кожата на врата негодуващ котарак. Зад гърба му от накачулени една връз друга клетки всякакви по размер и цвят котки гледаха преминаващите с отнесения, празен поглед на затворник с доживотна присъда. - Крийз гъмжи от плъхове с големината на кон!

- Тогава по-добре докарай по-големи котки! - викна му Корлин и се обърна към Шай. - Къде се дяна робът ти?

- Помага на Бъкхорм с прекарването на добитъка през тая бъркотия. И не е роб - добави тя раздразнено. Открай време я биваше да защитава слабия от хорските нападки. Особено ако сама вече си беше набелязала въпросната жертва.

- Хубаво, мъжката ти курва.

- И това не е, доколкото знам. - Погледът й тъкмо попадна на един истински представител на гилдията. Онзи беше разкопчал ризата си до пъпа и надничаше иззад мазното платнище на една палатка. - От друга страна, той все повтаря, че имал много професии...

- Може би ще е добре да се върне именно към тази. Не виждам иначе как ще ти изплати дълга си.

-Ще видим - каза Шай. Наистина напоследък й се струваше, че Темпъл не беше кой знае каква инвестиция. Щеше да приключи с изплащането на дълга си някъде към края на света, ако - и това беше много вероятно - първо не умреше или - а това беше още по-вероятно - не намереше друг, към когото да се прилепи, и не избягаше посред нощ. През цялото това време беше смятала Лам за страхливец, но той поне от работа не се боеше. Не помнеше да го е чула веднъж да се оплаче. А Темпъл не помнеше да е отварял уста, без да мрънка. Я за прахоляка, я за времето, я за протрития си от седлото задник.

- Ще ти дам аз на тебе един протрит задник - измърмори под нос Шай, - безполезно копеле такова.

Може и да бе най-добре да търсиш винаги най-доброто у човека, но ако у Темпъл имаше такова, явно го беше скрил много хубаво. Но това е. Какво очакваш от човек, изваден от реката? Герой?

Някога от двете страни на моста са стояли каменни кули, но днес тези откъм тяхната страна на реката стърчаха пречупени на няколко крачки височина, а земята около тях беше покрита с каменни отломки и обрасла в бурени. Между тях имаше импровизирана порта - най-нескопосаното дърводелско творение според Шай, а тя самата бе нанесла не една непростима обида на професията с уменията си с дървото. Състоеше се от части от фургони, сандъци и бъчви, сковани с очевидно събирани оттук-оттам криви пирони, а в средата й се мъдреше едно цяло колело. На останките от едната пречупена кула стоеше момче и следеше тълпата със свирепо войнствено изражение на лицето.

- Клиенти, тате! - провикна се то, когато Шай, Лам и Суийт доближиха портата, а фургоните на задругата спряха зад тях.

- Виждам, сине. Браво, добра работа.

Говорещият беше едър мъжага, по-висок от Лам, с гъста и чорлава рижа брада. Правеше му компания един върлинест тип с малка глава, най-хлътналите бузи на света и огромни скули. Носеше шлем, който очевидно бе правен за човек с нормална конструкция на главата, защото на него му стоеше като чайник на топката на боздуган. Четвъртият член на дружинката им се появи на върха на другата кула с лък в ръка. Червената брада пристъпи пред портата. Копието в ръката му не беше точно насочено към новодошлите, но със сигурност не сочеше и настрани.

- Това е нашият мост - обяви той.

- Голяма работа е. - Лам свали шапка и изтри чело с опакото на ръката си. - Не бих и предположил, че сте такива добри зидари.

Рижият го изгледа навъсено, но понеже не беше сигурен дали това беше обида, или не, обясни:

- Не сме го строили ние.

- Но е наш! - викна Скулите. Явно си мислеше, че като го извика така, ще стане истина.

- Тъп дангалак такъв! - добави момчето от кулата.

- И кой казва, че е ваш? - попита Суийт.

- А кой казва, че не е? - викна отново Скулите. - Има си закон за собствеността.

Шай хвърли поглед през рамо, но Темпъл все още бе някъде отзад с добитъка.

- Хм, когато наистина ти потрябва проклет юрист, никакъв го няма...

- Ако искате да минете, има си такса. Една марка на човек, две на животно и три на фургон.

- А така! - озъби се нагло момчето.

- Хубава работа. - Суийт поклати глава, сякаш това беше най-голя-мата злина на света днес. - Да събираш такси от хората за това, че си вървят по пътя.

- Някои хора ще изкарат печалба от всичко. - Темпъл се появи отнякъде на гърба на мулето си. Свали кърпата и тъмната жълта линия на прахоляка под очите му се очерта ясно на мургавото му лице. Така имаше направо смехотворен вид. Дари Шай с една лъчезарна усмивка, все едно беше дар, за който трябва да му е благодарна.

- Сто четиресет и четири марки - каза той и за радост на Шай, спря да се усмихва.

- Да вървим тогава да кажем на Маджуд - каза Суийт. - И да обиколим хората, да съберем парите.

- Чакай малко - спря го Шай. - Тая порта не ми изглежда нищо особено. Аз мога да я съборя с два ритника.

Червената брада подпря дръжката на копието в земята и я изгледа сурово:

- Ще пробваш ли, жено?

-Пробвай, кучко! - викна момчето. Гласът му започваше сериозно да лази по нервите на Шай.

Тя вдигна умиротворително ръце:

- Не търсим неприятности, но както чувам, духовете напоследък не са много миролюбиво настроени... - Пое дълбоко дъх и изчака онези да обмислят чутото. - Санджийд е свалил меча от стената.

- Санджийд? - Червената брада пристъпи нервно настрани.

- Същият. - Темпъл, явно бързо загрял, се включи в играта. - Ужасът на Далечна страна! Само на ден езда оттук са намерили избита до крак задруга. - Той облещи очи и прокара пръсти пред ушите си. - Петдесет души и нито едно ухо.

- С очите си видяхме - поде и Суийт. - Такива зверства са сътворили с труповете, че не искам да си спомням дори.

- Зверства - обади се Лам. - Направо си изповръщах червата.

- Тоя - посочи го Шай. - Червата. Та, накъдето отиват нещата, аз на ваше място щях да се замисля за малко по-стабилна порта на моста си. Онази на другия край и тя ли е в такова окаяно състояние?

- Нямаме порта на другия край - отвърна момчето, преди баща му да го скастри с поглед.

Шай пое през зъби един дълбок съскащ дъх.

- Е, ваша си работа. Моста си е ваш, но.

- Какво? - кресна Скулите.

- За късмет, с нас пътува човек на име Абрам Маджуд. Ковач за чудо и приказ, ненадминат.

- Хм - прихна Рижата брада. - И сигурно си носи цялата ковачница с него, а?

- Всъщност да - отвърна Шай. - Неговата преносима ковачница, патентована марка „Кърнсбик“.

- Неговата. какво?

- Чудно творение на модерните времена, също като моста ви - на древните - обясни със сериозно изражение на лицето Темпъл.

- Половин ден - каза Шай - и ще имате шини, нитове и панти от ковано желязо и за двете страни на моста. Толкова здрави, че ще е нужна армия, за да ги разбие.

Рижата брада облиза устни и погледна Скулите, който направи същото.

- Добре, ето какво ще направим тогава. Половин такса, ако оправите портите...

- Или минаваме безплатно, или въобще не минаваме.

- Половин такса - изръмжа Брадата.

- Кучко! - добави сина му.

Шай го изгледа иззад присвитите си клепачи:

- Ти какво ще кажеш, Суийт.

- Ще кажа, че и преди са ме обирали разбойници, само дето онези не си дадоха зор да се преструват, че не са.

- Суийт? - Тонът на Брадата рязко се смени от заплашителен към угоднически. - Ти си Даб Суийт, скаутът?

- Онзи, който убил оная червена мечка? - включи се и Скулите.

- Ей с тия две ръце й извих косматия врат - изпъчи се на седлото Су-

ийт.

- Тоя ли, бе? - викна момчето. - Тоя е джудже!

Баща му дори не се обърна, само му махна с ръка да мълчи:

- Никой не го е грижа колко е голям. Слушай какво ще ти кажа, дали не може да кръстим моста на твое име? - Той прокара ръка във въздуха между двете кули към въображаемата табела. - Ще го наречем Моста на Суийт.

Знаменитият скаут беше силно озадачен:

- Ама той е тук от поне хиляда години, приятелю. Никой няма да повярва, че аз съм го строил.

- Но ще повярват, че минаваш по него. Всеки път, когато прекосяваш тази река, само по него.

- Аз минавам оттам, откъдето е най-добре според случая. Що за скаут ще съм, ако знам само един път, не мислиш ли?

- Но ние ще казваме, че само оттук минаваш!

Суийт въздъхна:

- Абе, звучи ми като глупава идея, ама какво пък, просто име.

- Но да знаете, че той обикновено взима по петстотин марки за него - добави Шай.

- Какво? - каза Рижата брада.

- Какво? - каза Суийт.

- Ами как иначе - намеси се Темпъл. - В Адуа има собственик на фабрика за бисквити, който му плаща по хиляда марки на година само за да слага лицето му на кутията.

- Какво? - каза Скулите.

- Какво? - каза Суийт.

- Но - продължи Шай, - понеже ще използваме моста ви днес...

- Това чудно творение от Античността - добави Темпъл.

- . ще ви предложим отстъпка. Само сто и петдесет марки, задругата ни минава безплатно и можете да сложите табелата с името. Как ви се струва това? Днес изкарахте триста и петдесет марки, без да си мръднете пръста!

Скулите беше видимо доволен от „печалбата“, но Рижата брада още не беше убеден напълно:

- И ако ти платим тия пари, какво ще те спре да си продадеш името на всеки друг мост, брод или сал в Далечна страна?

- Ще изготвим споразумение, както си му е редът, ще го подпишем и.

- Споразу. мение? - запъна се на думата Брадата. - Откъде ще намериш тука кой да ти го напише?

Някои дни ги бива. Други - не. Шай плесна с ръка рамото на Темпъл, той й се усмихна, а тя на него:

- Имаме късметът да пътуваме с най-добрия юрист в цяла Старик-ланд!

- На мене ми прилича на най-обикновен просяк - изхили се ехидно момчето.

- Външният вид понякога лъже - каза Лам.

- Юристите също - каза Суийт. - Само дето не само понякога. Нап-раво им е навик на копелетата.

- Той ще изготви договора - каза Шай. - Само двайсет и пет марки. - Тя плю в шепа и протегна ръка на Рижата брада.

- Така да бъде. - Онзи се ухили или поне така изглеждаше, защото нещо се размърда насред тая гъста брада, също плю в шепа и двамата с Шай си стиснаха ръцете.

- На какъв език да изготвя документа? - попита Темпъл.

Рижата брада погледна Скулите и вдигна рамене:

- Няма значение, никой от нас не може да чете. - Той се обърна и тръгна да отваря портата.

- Сто и деветнайсет марки - прошепна Темпъл в ухото на Шай, после, докато никой не гледаше, смушка мулето, изправи се на стремената, бутна момчето от кулата и то се просна в калта пред портата. - О, хиляди извинения, не те видях.

Може би не трябваше да го прави, каза си Шай, но установи, че с това определено й се издигна в очите.

Мечти

Хеджес мразеше задругата. Мразеше това смрадливо мургаво копеле Маджуд. Този пелтечещ шибаняк Бъкхорм, дъртия фукльо Суийт и малките им правилца. Кога ще се яде или спира за почивка, какво ще се пие, къде може да се сере и какво куче имаш право да държиш. Беше по-зле от проклетата армия. Странна работа е това с армията, докато беше в нея, нямаше търпение да я напусне, но веднъж озовал се навън, и вече му липсваше.

Разтри крака в опит да се отърве от болките, но те си бяха все там, присмиваха му се. Мамка му, беше му дошло до гуша да му се присмиват. Ако знаеше, че раната ще се възпали така лошо, никога нямаше да се наръга сам в крака. Мислеше се за много умен тогава, докато гледа как целият батальон тръгва в атака след оня задник Тъни. Едно леко ръгва-не в бедрото с малък нож е за предпочитане пред пронизване в сърцето с меч, нали така? Само дето се оказа, че врагът е напуснал стената още миналата нощ и така и не се стигна до битка. Войната свърши, а той -единствен ранен в целия батальон - биде изритан от армията с един сакат крак и никакви перспективи. Лош късмет. Цял живот преследван от него.

Не всички в задругата бяха лоши обаче. Обърна се на оръфаното си седло и потърси с поглед Шай Саут. Ето я, язди накрая на колоната, почти при стадото. Не беше точно красавица, но имаше нещо интригуващо в нея, така нахакана, със залепнала от пот риза, че човек да придобие представа за формите под нея - и те си бяха съвсем наред според Хеджес. Той обичаше силни жени. Тя не беше и от мързеливите, все заета с нещо. Нямаше идея обаче защо все се влачи и се смее с тоя южняшки задник Темпъл, безполезно мургаво копеле такова, вместо да дойде при Хеджес. Имаше той нещо за нея, все усмихната щеше да е.

Хеджес разтри отново крака си, намести се на седлото и се изплю. Шай беше свястна, но останалите бяха копелета. Погледът му попадна на Савиан. Полюшваше се на капрата на фургона си до онази негова самодоволна кучка, гледай я само как е вирнала нос, все едно е нещо повече от всички останали, от Хеджес най-вече. Той се изплю отново. За това пари не искат, така че ще си плюе по цял ден.

Хората го прекъсваха, гледаха през него, а като си подаваха бутилката, него все го пропускаха, но той имаше очи на главата, а и уши също. И видя Савиан в Ростод след клането, раздаваше заповеди, все едно беше голяма работа. А оная начумерена кучка, племенницата му, и тя се мотаеше там. И тогава, дали добре си спомняше, чу името Контъс. Чу да го шепнат, а бунтовниците само дето не си изпочупиха гърбовете от кланя-не, навираха носове в кървавата земя, все едно беше самият Еуз. Хеджес знаеше какво видя и какво чу. Това дърто копеле не беше просто пътник с мечти за злато. Неговите мечти бяха кървави. Бунтовник. Но си нямаше представа, че някой може да знае за това. Виж го само как си седи там с доволна физиономия, все едно е казал последната дума в спора. Но не, този път Хеджес ще има последната дума. С лош късмет или не, знаеше кога е надушил златна възможност. И сега оставаше просто да чака верния момент, в който да обърне малката си тайна в злато.

А дотогава ще чака, ще се усмихва и ще си мисли за това колко ненавижда онова пелтечещо копеле Бъкхорм.

Знаеше, че не си струва да хаби усилия в тази насока, но понякога Рейнолт Бъкхорм мразеше коня си. Мразеше коня си, седлото, манерката и ботушите, и шапката си и кърпата, която връзваше пред лицето си, за да не диша прахоляка. Но знаеше, че животът му зависи от тях повече от този на катерача от доброто въже. Има много и интересни начини човек да умре в Далечна страна - одран от духовете, ударен от гръм или отнесен от потоп. Но в повечето случаи човек си отиваше по доста по-банал-ни причини. Проклет кон във впряга може да те убие. Скъсан ремък на седлото може да те убие. Змия под босия крак също. Знаеше, че няма да е лесно. И всички му го казаха на тръгване, клатеха глави, цъкаха с езици и го гледаха така, все едно се беше побъркал. Но да го чуеш е едно, а да го преживееш - друго. Работата, неимоверните усилия, а и това време. Или изпечен от слънцето, или подгизнал до кости от дъжда, но неизменно брулен от вятъра, който никога не стихваше и все препускаше нанякъде из равнината.

Понякога се заглеждаше в тази безмилостна празнина отпред и си мислеше - стъпвал ли е някога друг човешки крак на това място? - и от мисълта му се завиваше свят. Колко път бяха изминали? А колко остава? Какво ще стане, ако следващия път Суийт не се завърне от поредното тридневно обследване на терена отпред? Ще намерят ли сами пътя в този океан от трева?

Но той трябваше да изглежда спокоен и уверен. А също и с приповдигнат дух. И силен. Като Лам. Погледна към възрастния северняк, който тъкмо беше слязъл от коня, за да избута заседналия фургон на лорд Ин-гълстад. Бъкхорм не мислеше, че той и всичките му синове накуп щяха да извадят заклещеното колело, но Лам просто вдигна задницата на фургона и то изскочи. Най-малко десет години по-възрастен от Бъкхорм, но сякаш от камък и желязо - нито веднъж не го видя уморен, никоя работа не беше прекадено тежка за него. Бъкхорм знаеше, че семейството му разчита на него, че трябва да им служи за пример. Не можеше да си позволи да рухне, те щяха да го последват, а тогава какво? Ще тръгнат обратно? Хвърли поглед през рамо и въпреки че коя да е посока изглеждаше точно като всяка друга, поглеждайки назад, видя само провал.

Видя и жена си. Отиваше встрани от колоната с няколко от останалите жени да се облекчат. Усещаше, че не е щастлива, и това му тежеше, но също така го объркваше напълно. Не бяха тръгнали заради него, нали така? На него си му беше добре в Хормринг, но човек трябва да работи, за да даде на семейството си всичко, от което има нужда, да му осигури по-добро бъдеще. И той видя такова тук, на запад. Не знаеше какво повече да направи, за да е щастлива и доволна. Всяка вечер изпълнява съпружеските си задължения, нали така, пита ли го някой пребит ли е от езда и скапан ли е от умора?

Понякога му идеше да я пита направо - какво искаш? Въпросът току кацнеше на езика му, аха, да изскочи, и проклетото заекване се стоварваше отгоре му, с по-голяма тежест от всякога. Искаше му се понякога да слезе от коня и да повърви с нея, да поговорят както преди, но тогава кой ще наглежда стадото? Темпъл ли? Бъкхорм прихна с глас и извърна поглед към въпросния скитник. Той бе един от онези хорица, дето си мислеха, че целият свят им е длъжен с нещо. Един от онези, които се носеха безгрижно из живота като красива пеперуда от цвят на цвят, от един провал към следващия и оставяха на другите да вървят след тях да оправят каквото са забъркали. Гледай го само, в момента дори не мисли за това, за което му се плаща, кандилка се на гърба на мулето и се занася с Шай Саут. Бъкхорм поклати невярващо глава. Странна двойка. От двамата със сигурност тя беше по-големият мъж.

Лулайн Бъкхорм зае мястото си в кръга и прилежно извърна глава, без да поглежда назад.

Фургонът й беше спрял, както обикновено ставаше, ако тя не беше там да въдвори ред и да го подкара. Три от децата й се боричкаха за юздите и шумът от караницата им се носеше надалеч.

Понякога мразеше децата, с тяхното вечно мрънкане, насинени и ожулени колене и лакти и безкрайните им, смазващи, задушаващи нужди. Кога ще спрем? Кога ще ядем. Кога ще стигнем в Крийз? А това им нетърпение беше още по-непоносимо заради нейното. Беше зажадняла за нещо различно, каквото и да е, само да наруши тягостното еднообразие на пътуването. Есента отдавна трябваше да е дошла, но освен че вятърът беше захладнял, по какво друго човек да разбере кое време от годината е тук насред тая пуста равнина? Толкова, ама толкова равна, а все й се струваше, че катереха хълм и склонът му с всеки следващ ден ставаше все по-стръмен.

Чу лейди Ингълстад да смъква полите си и я усети да застава до нея. Голям изравнител се оказа Далечна страна. Жена, която в цивилизацията не би я удостоила и с поглед, чийто съпруг, без значение глупак или не, беше седял в Камарата на лордовете на Съюза, а ето ги сега двете, ходят да пикаят заедно. Сисбет Пег застана в средата на кръга, добре скрита от хорските погледи, и клекна над кофата. Беше едва на шестнайсет, току-що омъжена и още захласната до уши. Говореше така, сякаш светът започваше и свършваше със съпруга й. Да е жива и здрава горката. Един ден ще се научи.

Лулайн хвана онова влечуго Хеджес да надзърта, докато приближаваше на краставото си муле. Изгледа го строго и се доближи до лейди Ин-гълстад. Сложи ръце на кръста си и се изпъчи, за да изглежда по-голяма, доколкото бе възможно, естествено. Постара се гнусното създание да не види нищо друго освен укора й. В този момент се появи Рейнолт, застана с коня си между него и жените и поде с пелтечене непринуден разговор.

- Добър човек е съпругът ти - каза лейди Ингълстад. - Винаги ще постъпи, както е редно.

- Това е така - отвърна Лулайн, стараейки се да прозвучи като горда съпруга.

Понякога мразеше съпруга си с неговото блажено неведение за несгодите й и вбесяващи разбирания за това кое е женска работа и кое - мъжка. Все едно побиването на един кол за ограда, а после напиване с мъжете е голяма работа, а отглеждането на тълпа дечурлига, ден и нощ, е просто забавление, за което трябва да е признателна. Тя вдигна поглед и видя високо в небето ято бели птици. Летяха нанякъде подредени в дълъг клин и на нея й се прииска да можеше да полети с тях.

Добре й беше в Хормринг. Добри приятели, къща, която беше стягала с години, за да заприлича на нещо. Но пита ли я никой за мечтите й, о, не, от нея се очакваше просто да продаде хубавия стол, да остави зад гърба си доброто старо огнище, край което стоеше, и да хукне да гони неговите. Гледа го как язди към началото на колоната и как сочи нещо на Маджуд. Големи мъже с големи планове за обсъждане.

Как веднъж не му хрумна, че може би на нея също й се иска да язди, да усеща свежия бриз в лицето си, да се изправя с усмивка пред необятната равнина, да лови с ласо добитъка, да определя маршрута на колоната и да говори на сбирките, докато той се влачи отзад със скърцащия фургон. Не може ли той да сменя насраните пелени на бебето, а после да крещи поред на трите по-големи деца да престанат да крещят? Знае ли той какво е през час да ти дъвчат зърната на гърдите до разраняване? Същевременно да гледаш вечерята да е готова навреме, а после да си готова да изпълняваш съпружеските задължения, без значение дали си смазана от работа и съсипана от умора?

Глупав въпрос. Естествено, че не знае. А когато тя се замисляше за това, а то ставаше често, все нещо спираше думите на върха на езика й, все едно и тя като него пелтечеше, просто не успяваше да ги изговори, за това просто свиваше рамене и мълчеше сърдито.

- Можеш ли да повярваш на очите си? - промърмори лейди Ингълс-

тад.

Шай Саут беше скочила от коня само на десетина крачки от колоната. Клекнала във високата трева, захапала юздите със зъби и пикаеше. Панталонът й надиплен около глезените и половината й задник лъснал на показ.

- Невероятно - промърмори някой отстрани.

Тя вдигна панталон, махна им дружески за поздрав, закопча колана, изплю юздите в шепата си и се метна отново на седлото. И всичкото това стана за нула време. Гледай ти, когато на нея й се иска и където й се прииска. Лулайн извърна глава и огледа замислено кръга от жени, застанали с гръб към една от курвите, чийто ред за кофата тъкмо беше дошъл.

- Има ли причина и ние да не можем така? - попита тя.

Лейди Ингълстад я изгледа укорително изпод свъсените си вежди:

- Естествено, че има! - Те проследиха с поглед Шай Саут, която отиваше към челото на колоната и викаше на Суийт нещо за сближаване на фургоните. - Но да си призная, в момента ми убягва.

Откъм колоната долетя остър писък. Звучеше точно като най-голя-мата й дъщеря и сърцето на Лулайн подскочи. Ужасена, тя залитна пани-чески напред, но тогава видя, че децата просто се боричкаха на капрата на фургона и се заливаха от смях.

- Не се тревожи - каза й лейди Ингълстад и потупа опакото на ръката й, докато тя пристъпяше обратно в кръга. - Всичко е наред.

- Просто толкова много опасности дебнат тук. - Лулайн пое дълбоко дъх в опит да укроти препускащото си сърце. - Толкова много неща може да се объркат. - Едни дни мразеше семейството си, в други обичта й към тях я пронизваше като болка. Неразгадаема загадка.

- Твой ред е - каза лейди Ингълстад.

- Така. - Кръгът се затвори и Лулайн надипли нагоре полите си. Проклятие, толкова главоболия за едното просто пикаене, как е възможно?

Знаменитият Йосиф Лестек изпъшка, напъна се и най-накрая успя да изцърка няколко капки в тенекиената кутия.

-Да... о, да...

Но тогава фургонът подскочи, тенджери и тигани се раздрънчаха, сандъците изтрополиха, той трябваше да пусне оная си работа, за да се вкопчи в парапета, и благодатното ручейче секна на мига.

- Защо човекът е прокълнат с участ, грозна като старостта - промърмори той, цитирайки „Гибелта на просяка“. О, гробната тишина, която наставаше в театралния салон, когато мълвеше същите тези думи навре-мето, в разцвета на силите си! И, о, аплодисментите на публиката после! Бурни овации. А сега? Насред дивата пустош, докато трупата му обикаля провинцията на Мидърланд и си няма и представа даже за това какво е дива пустош. Той се загледа през прозореца в необятната трева. В полезрението му нахлу гледката на огромни руини. Някакъв забравен фрагмент от Старата империя, изоставен преди безброй години. Паднали колони и обрасли с туфи трева стени. Имаше много такива в тази част на Далечна страна. Безинтересни останки с избледняла слава и неразказани истории. Реликви от отдавна отминали времена. Също като него.

С носталгия си спомни времената, когато пълнеше цяла кофа на едно пикаене. Пръскаше като фонтан, нищо и никаква работа, а после се втурваше обратно на сцената, където, окъпан в топлата светлина и сладкия аромат на газените фенери, изтръгваше въздишки на възхита от публиката и се обливаше в бурни аплодисменти. Онези двама невзрачни тролове, драматургът и управителят на театъра, го молеха да остане още един сезон, на колене като просяци умоляваха, умилкваха му се за отговор, а той, зает да пудри лицето си, не ги удостояваше дори с поглед. Бе поканен в Агрионт, където да излезе на сцена в двореца, да играе пред самия крал - Негово Кралско Величество - и пред целия Висш съвет! Игра Първия магус пред самия Пръв магус - колко актьори можеха да се похвалят с такова постижение? Пътят му бе застлан с жалки критици, съкрушени конкуренти и боготворящи го почитатели. Вървя по него, горд и наперен, без да ги забелязва под краката си. Провалът не беше нещо, за което Йосиф Лестек да се тревожи.

Но тогава коленете го предадоха. После червата го изоставиха. Последва ги пикочният мехур, а накрая и публиката. Драматургът се подхил-ква мазно, предлагайки по-млад актьор за главната роля - за него поддържаща, доста значима естествено, ама разбира се, само докато си възвърне силите. След това дойдоха залитането по сцената, запъването на репликите и потенето под ослепително ярките вонящи газени фенери. После и управителят на театъра се подхилква мазно. Време било да се разделят. Какво успешно сътрудничество било това, колко години вече, какви отзиви, каква публика, но сега било време всеки да тръгва по нов път, към други успехи, да следва нови мечти...

О, предателство, отвратителният ти образ излезе наяве.

Фургонът отново се лашна и жалкото съдържание на тенекиената кутия, плод на едночасовите му усилия, се плисна по ръката му, но той дори не забеляза това. Потърка потната си брадичка. Трябваше да се обръсне. Трябваше да се поддържат някакви стандарти все пак. В края на краищата беше тръгнал да носи култура в тези пусти земи, нали така? Взе писмото на Камлинг и го зачете отново, изричайки безгласно всяка дума. Имаше доста превзет, направо жалък стил на изразяване този Камлинг, но пък беше така очарователно настоятелен в хвалбите си по негов адрес. В обещанията си за подобаващо отношение и плановете си за епохално по размери представление в древния имперски амфитеатър в Крийз. Невиждан досега спектакъл, пишеше. Културна екстраваганца!

Има още живот в Йосиф Лестек, не е до тук. Не и той! Голямото завръщане понякога се крие на най-неочаквани места. А и мина доста време от последната случка с халюцинациите. Определено се оправяше! Лестек остави писмото, грабна решително оная си работа и се загледа през прозореца в преминаващата отпред руина.

-Най-добрата ми роля е все още пред мен. - Той изпъшка през стиснати зъби и добави още няколко капки в тенекиената кутия.

- Чудя се какво е? - каза Салит, зареяла замечтан поглед в шарения фургон с изписан с лилави букви надпис „Знаменитият Йосиф Лестек“.

Тя не можеше да го прочете, естествено, но Лулайн Бъкхорм й каза, че това пишело на него.

- Кое какво е? - попита Голди, подръпвайки юздите.

- Да си актьор? Да си там на сцената, пред публика и така нататък. - Беше гледала представление веднъж. Майка й и баща й я бяха завели. Преди да умрат. Естествено, че преди това. Не такова с големи актьори от града, но все пак. Спомни си, че ръкопляска, докато не я заболяха ръцете.

Голди прибра една къдрица под опърпаната шапка:

- Ти не играеш ли роля с всеки клиент?

- Не е същото, нали?

- По-малка публика, но иначе не виждам разлика. - От вътрешността на фургона се чу пъшкане. Наджис „работеше“ с един от престарелите братовчеди на Джентили. - Харесва му явно, може да падне бакшиш. -Или ако не друго, поне щеше да свърши по-бързо. Това също не беше за пренебрегване.

- Не ме бива много в преструвките - промърмори Салит. Или поне в преструването, че ми харесва, каза си наум. Вместо това беше започнала да се преструва, че въобще не е там.

- Работата не е винаги само в чукането. Невинаги. Не само в чукането. - Голди не беше вчерашна. Беше ужасно практична. На Салит й се искаше и тя да е практична. Може би един ден щеше да е. - Просто се отнасяй с тях като с хора. Не иска ли всеки това?

- Предполагам. - На Салит й се искаше с нея да се отнасят, все едно беше някой, а не нещо. Хората я поглеждаха и виждаха само курва. Замисли се дали някой в задругата знаеше името й. Дали за тях беше нещо повече от животно. Със сигурност не мислеха, че струва повече. Какво щяха да кажат за това родителите й, малкото им момиченце - курва? Но те бяха загубили правото си на глас, когато умряха. В последно време й се струваше, че тя самата беше загубила право на глас. Но предполагаше, че може да е и по-зле.

- Просто живот. Така гледай на нещата. Млада си, миличка. Имаш още много време да работиш. - Покрай колоната подтичваше разгонена кучка, а след нея припкаха обнадеждени една дузина кучета с всякакви форми и размери. - Така стават нещата на този свят - отбеляза Голди при вида им. - С достатъчно работа можеш да забогатееш. Или поне да изкараш достатъчно, че да се оттеглиш от занаята. Това е мечтата.

- Това ли е? - Според Салит не беше кой знае каква мечта просто да си доволен, че не е най-лошото.

- Няма много работа в момента, вярно, но като стигнем в Крийз, парите ще потекат. Ланклан си знае работата, ти за това не бери грижа.

Всеки искаше да стигне в Крийз. Сутрин ставаха и започваха да говорят за маршрута, молеха Суийт да им каже колко бяха изминали вече и колко остава до Крийз, брояха дните като затворническа присъда. Но Са-лит се страхуваше от това място. Понякога Ланклан говореше с блеснали от възбуда очи за това колко много самотни мъже имало там, как щели да имат по петдесет клиенти дневно, все едно това беше нещо, което да чакаш с нетърпение. За Салит беше равносилно на ад. Тя понякога не харесваше Ланклан, но Голди казваше, че за сводник бил направо свестен.

Пъшкането на Наджис премина в пищене - вече не можеше да се преструваш, че не го чуваш.

- Колко още остава - попита Салит в опит да го заглуши.

Голди отправи намръщен поглед към хоризонта:

- Още много земя за вървене и реки за прекосяване.

- Това каза преди няколко седмици.

- Тогава беше вярно, вярно е и сега. Не се безпокой, миличка. Даб Суийт ще ни отведе до там.

Салит се надяваше, че няма. Надяваше се, че възрастният скаут ги води в кръг, обратно в Келн, където майка й и баща й ще я посрещнат ус-михнати на прага на старата къща. Само това искаше. Но те бяха умрели от треската, пък и тук, в огромната празнина, нямаше място за мечти. Тя пое дълбоко дъх, разтърка нос и се помъчи да не заплаче. Нямаше да е честно спрямо останалите. Когато те плачеха, на нея не й ставаше по-леко, нали така?

- Добрият стар Даб Суийт. - Голди плесна юздите и цъкна с език на воловете. - Никога не се е губил през живота си, както чувам, винаги на вярното място.

- На вярното място, значи - каза Плачеща скала.

Суийт отмести поглед от приближаващия ездач и я погледна. Като никога беше свалила старото имперско знаме от главата си и дългата й коса, побеляла, но с тук-там останало русо кичурче, се вееше свободно. Клатеше небрежно крак, седнала на останките от една срутена стена, със залязващото слънце зад гърба си и той примижа с очи към лъчите му:

- Кога съм бил на невярното място?

- Когато не съм наоколо да ти покажа посоката?

Той се усмихна унило. По време на това пътуване му се беше наложило само на няколко пъти да се изнизва тихомълком по тъмно, за да провери по звездите правилната посока с помощта на старата астролабия. Беше я спечелил на карти от един оттеглил се от плаване морски капитан и с годините се беше доказала нееднократно. В равнината понякога беше същото, като да си в открито море. Само небе, хоризонт и вечно мрънкащият товар, който влачиш със себе си. А оправдаването на славата на такава легендарна личност като него изискваше някой и друг номер.

Онази червена мечка? Уби я копие, не двете му голи ръце. Освен това беше стара, мудна и не чак толкова голяма. Но си беше мечка и той я беше убил, така си беше. Защо не можеше хората да са доволни просто от толкова? Даб Суийт убил мечка, толкоз! Но не, с всяко следващо разказване на историята трябваше да я разкрасяват все повече - с голи ръце, докато спасявал жена, после мечките станали три. И така нататък, докато накрая, на фона на такава история, той нямаше как да не е просто едно голямо разочарование. Скръсти ръце на гърдите си, облегна се на пречупената колона и със свит на топка стомах се загледа в галопиращия ездач. Нямаше седло, както яздеха духовете.

- Кой ме изкара такъв достоен за възхищение човек - промърмори под нос. - Не и аз, това поне е сигурно.

- Ъхъ - каза Плачеща скала.

- Не съм имал един възвишен мотив в живота си.

-Хм.

Навремето чуеше ли някоя от историите за Даб Суийт, пъхваше палци в колана, наперваше се, вирваше гордо брадичка и си вярваше, че явно точно такъв ще да е животът му. Но годините се занизаха, коя от коя по-тежки, с всяка следваща от него оставаше по-малко, а историите ставаха все по-големи и по-големи. Накрая станаха истории за някой друг, човек, когото не беше срещал, човек, успял повече, отколкото той се бе осмелил да опита. Понякога те разбунваха отдавна забравен спомен за отчаяна битка, умопомрачително скучно пътуване до някъде си или период на съсипващ глад и студ и той клатеше глава и се питаше по коя неведома, шибана причина едната мизерия и безизходица се бяха превърнали в славни приключения.

- И какво получават те? - попита. - Една торба истории, на които да кимат замислено. А какво получавам аз? Нищо, с което да се оттегля от занаята, това със сигурност. Едно старо седло под задника и една торба хорски лъжи да ми тежи на раменете.

- Хм - отвърна просто Плачеща скала, сякаш това си беше съвсем в реда на нещата.

- Не е честно. Просто не е честно.

- А защо да е?

Суийт изсумтя недоволно, но не възрази. Вече не остаряваше. Вече беше остарял. На ставане сутрин го боляха краката. Вечер на лягане -ребрата. А студът се беше просмукал така дълбоко в костите му. Поглеждаше към дните зад гърба си и виждаше с колко много превъзхождат по брой тези отпред. Напоследък се замисляше още колко нощи ще успее да изкара под безмилостното открито небе, а хората все така го гледаха онемели от възхита, все едно беше великият Ювенс. Сякаш можеше със заклинание да пропъди буря или да изкара светкавици от задника си, с които да избие нападащи духове. Но той нямаше светкавици, не и той, и понякога, след като свършеше да говори с Маджуд и изиграваше ролята на вездесъщия и винаги насреща Даб Суийт така, както самият Йосиф Лес-тек не можеше да си представи дори, че е възможно, яхваше коня, ръцете му трепереха, погледът му се замъгляваше и той казваше на Плачеща скала: „Вече не ме бива“, а тя само кимаше, все едно това си беше съвсем в реда на нещата.

- Някога бях нещо, нали? - промърмори Суийт.

- Все още си нещо - отвърна Плачеща скала.

- Сигурно, но какво?

Ездачът спря коня на няколко крачки от тях и огледа подозрително двамата и руините, сред които чакаха. Приличаше на подплашен елен. Накрая преметна крак от едната страна на коня и скочи на земята.

- Даб Суийт - поздрави духът.

- Локуей - отвърна му Суийт. Ще да беше той. Беше от новото поколение, вечно намусени, черногледи. - Защо Санджийд не е тук?

- Можеш да говориш с мен.

- Мога, но защо ми е да го правя?

Локуей се наежи, вирна брадичка, нацупи устни, така типично за младоците в днешно време, каза си Суийт. После се замисли. На неговите години сигурно беше същият като него, най-вероятно още по-зле, но проклятие, в последно време нямаше сили за подобно перчене, затова махна дружески на духа:

- Добре, добре, ще говорим. - Пое дълбоко дъх, но това не успя да пропъди неприятното чувство в свития си на топка стомах. Беше планирал това от много време, беше премислил всяка възможност и беше избрал правилния път, но последната крачка си оставаше все така трудна.

- Говори тогава - каза Локуей.

- Водя задруга на около ден бърза езда южно оттук. Имат пари.

- Ние ще ги вземем - каза Локуей.

- Вие ще правите каквото, мамка му, ви се казва, ето това ще направите - сряза го Суийт. - Кажи на Санджийд да бъде на уговореното място. И бездруго са настръхнали от страх. Просто се покажете като за битка, както си му е редът, малко яздене в кръг, много викове, тук-там някоя стрела и ще са готови да платят. И кротко, без усложнения, ясно?

- Разбирам - отвърна Локуей, но Суийт се съмняваше, че младият дух знае какво означава кротко и без усложнения.

Той пристъпи към духа - за късмет, склонът беше на негова страна и лицата им бяха на едно ниво, - пъхна палци в колана с меча, вирна брадичка и го погледна право в очите:

- Никой да не умира, чу ли ме? Кротко и без усложнения. И накрая всеки ще си получи парите. Половината за теб, половината за мен. Ето това ще кажеш на Санджийд.

- Ще кажа - отвърна Локуей и го изгледа предизвикателно. Суийт се изкуши да го наръга, тук, намясто, пък всичко да върви на майната си, но здравият разум надделя. - Ти какво казваш за това? - Локуей погледна към Плачеща скала.

Тя продължи да си седи невъзмутимо на стената, с развяна от вятъра коса и да клати небрежно крак. С нищо не показа, че го чу. Суийт не сдържа усмивката си.

- Ти на мен ли се смееш, дребно старче? - изсъска Локуей.

- Смея се, а ти си тук - отвърна Суийт. - Вади си шибаните заключения. А сега да те няма. И предай на Санджийд каквото ги казах.

Гледа дълго след отдалечаващия се дух, докато не се смали до черна точица на фона на залязващото слънце, като през цялото време си мислеше за това как тази случка най-вероятно нямаше се превърне в поредната легенда за Даб Суийт. Топката в стомаха му стана още по-тежка. Но какво можеше да направи? Не можеше вечно да води задруги през равнината, нали така?

- Просто нещо, с което да се оттегля... - промърмори Суийт. - Скромна мечта, не искам много, нали?

Погледна отново към Плачеща скала, която се бе заела да сплита отново косата си в протритото омачкано имперско знаме. Повечето хора не биха го забелязали, но той, прекарал толкова години с нея, видя разочарование в погледа й. А дали това не беше собственото му разочарование, отразено в очите й като в гладка водна повърхност?

- Да говорят каквото си щат - сопна се той. - Никога не съм претендирал за шибан герой.

Тя просто кимна, сякаш това си беше съвсем в реда на нещата.

Народът беше разположил лагера си сред руините. Високата шатра на Санджийд беше опъната в сгъвката на лакътя на откъсналата се от огромна статуя ръка. Никой не знаеше кой е човекът от статуята. Сигурно някой древен бог, умрял и изпаднал в забрава. Също като Народа, който скоро щеше да се присъедини към него според Локуей.

В лагера беше тихо и шатрите не бяха много - младите ловуваха надалеч. По дървените скари на тънки ленти се сушеше оскъдно количество месо. Становете на тъкачите на одеяла тракаха и накъсваха времето на тягостни моменти. До тук бяха докарани те, които някога владееха тези равнини. Да тъкат за жалко подаяние и да крадат пари, с които да купуват от мъчителите си неща, които им се полагаха по право.

Черната чума дойде през зимата и отнесе половината деца - стенещи, плувнали в пот. Изгориха шатрите им, изрисуваха свещените кръгове в земята и казаха верните думи, но нищо не помогна. Светът се променяше и старите ритуали вече нямаха сила. Децата продължиха да мрат, жените да копаят, а мъжете да оплакват и да ридаят - Локуей най-горчи-во от всички.

Санджийд тогава сложи ръце на раменете му и каза: „Не се страхувам за себе си. Аз си изживях годините. Страхувам се за теб и останалите млади, които вървите след мен и които ще видите края на дните“. Локуей също се страхуваше. Понякога имаше чувството, че животът му е само страх. Що за път е това за един воин?

Остави коня си и тръгна през лагера. Изнесоха Санджийд. Носеха го две от по-силните му дъщери, а той висеше преметнал ръце през раменете им. Духът му си отиваше частица по частица. С всеки следващ ден от него оставаше по-малко и сега могъщата осанка, пред която някога беше тръпнал светът, се бе смалила до празна черупка.

- Какво каза Суийт? - прошепна той.

- Че идва задруга и ще плати. Нямам му доверие.

- Той е приятел на народа. - От провисналите устни на Санджийд потече лига и една от дъщерите му я изтри. - Ние ще го чакаме - успя да добави, преди да се унесе отново в сън.

- Ще го чакаме - съгласи се Локуей, но се боеше от онова, което можеше да стане.

Боеше се за сина си, който само преди три нощи се беше засмял за пръв път и така беше станал един от народа. Това трябваше да е радостен момент, но Локуей изпитваше само страх за него. Що за свят, в който да се родиш? В неговата младост стадата на Народа бяха силни и мно-гобройни, но сега бяха откраднати от чужденците. Добрата паша биваше отъпквана и накъсвана от пътеките на преминаващи задруги, стадата бяха избивани до крак, а народът - пръснат из равнината, взет за посмешище и посрамен. Допреди бъдещето не се различаваше от миналото. Сега миналото беше станало по-добро място, а бъдещето обещаваше само страх и смърт.

Но народът нямаше да се даде без бой. Затова, когато изгряха звездите, Локуей седна с жена си и сина си и замечта за по-добри дни, за които знаеше, че няма да дойдат.

Божият гняв

- Не ми харесва този облак! - извика Лийф и махна от лицето си няколко кичури коса, но вятърът моментално ги грабна и ги плесна обратно там.

- Ако адът има облаци - промърмори Темпъл, - ще да изглеждат точно като този.

Облакът представляваше сиво-черна планина на хоризонта - висока, докъдето му стигаше погледът, вряща колона, засенчила слънцето и придаваща войнствен вид на небето по краищата й. И всеки път, когато го поглеждаше, беше все по-близо. От цялата необятна Далечна страна, която да покрие в сянката си, как така право към него бе тръгнал? Очевидно притежаваше необясним магнетизъм по отношение на опасностите.

- Да палим огньовете и да се връщаме при фургоните! - извика на Лийф.

Все едно малко дъски и брезентово чергило бяха сигурно убежище срещу предстоящата да се изсипе на главите им бяс на небесата. Вятърът определено не беше на негова страна. Нито ръмежът, който започна. Ни-то пък дъждът, който го последва и който го блъсна сякаш от всички страни едновременно, пронизвайки протритите му дрехи с такава лекота, все едно въобще не съществуваха. Той се приведе още по-ниско над малката купчинка кравешки тор, която вече се размиваше в ръцете му и бързо се връщаше към първоначалната си, доста по-миризлива форма на съществуване, и като не спираше да ругае, продължи с опитите да я запали от тлеещата главня.

- Кофти работа е да палиш мокри лайна, а? - провикна се Лийф.

- Признавам, не е най-приятната работа, която някога съм вършил -отвърна Темпъл, но като се замисли, май всичко, което беше работил досега, включваше същото неприятно усещане на пълна безсмисленост.

Чу конски тропот, обърна се и видя Шай да скача от седлото, придържайки с една ръка шапката на главата си. Наложи се да дойде почти до него, за да надвика вятъра, и Темпъл моментално установи, че мислите му са другаде - върху ризата й. Беше залепнала по тялото й от дъжда, най-горното й копче беше разкопчано и разтворената й яка разкриваше малък триъгълник от загоряла от слънцето кожа и част от бледата кожа около него, лъснали от водата изпъкнали ключици и може би едва загатнати...

- Казах, къде е стадото? - изкрещя в лицето му Шай.

-Ъ... - Темпъл посочи с палец през рамо. - Сигурно на миля зад

нас!

- Бурята ги плаши. - Лийф беше присвил свирепо очи, заради вятъра най-вероятно, но може би заради Темпъл, беше му трудно да прецени.

- Бъкхорм се притесняваше да не се пръснат. Прати ни да запалим огньове около лагера. - Темпъл посочи полукръга от десетина огньове, които бяха успели да запалят преди дъжда. - Може да ги отклонят, в случай че се втурнат панически насам. - Добави, но като се замисли, едва тлеещият резултат от усилията му нямаше да успее да отклони и стадо агънца. Вятърът духаше силно, скубеше дима и го носеше из равнината. Брулеше високата трева и я караше да поляга на вълни и да се върти на спирали. - Къде е Суийт?

- Нямам представа. Ще трябва да се оправяме сами. - Тя го повлече за ръкава. - Няма да запалиш нищо повече в тоя дъжд! Да се връщаме при фургоните!

Тримата се запрепъваха през проливния дъжд, блъскани непрестанно от талазите на вятъра, и Шай трябваше да влачи подплашения си кон за оглавника. Равнината беше потънала в странен сумрак и те не видяха фургоните чак докато едва не се блъснаха в тях. Бяха в пълен безпорядък. Около тях хората водеха отчаяна битка - теглеха воловете, правеха опити да спънат паникьосани коне, да привържат непокорния добитък или просто се бореха с връхните си дрехи, които вятърът беше превърнал в плющящи врагове.

Ашджид стоеше насред всичко това - с трескаво облещени очи и вдигнати към изливащите се небеса кльощави ръце, - а малоумният му последовател беше коленичил в краката му. Приличаха на статуя на някой пророк мъченик.

- Никой не може да избяга от небесата! - пищеше Ашджид и сочеше нагоре. - Не можеш се скри от Бог! Бог вижда всичко!

Според Темпъл той беше от най-опасния тип свещеници - истински вярващ.

- Не си ли забелязал, че Бог много го бива във виждането - провикна се той, - но в помагането никакъв го няма?

- Имаме по-големи проблеми от един глупак и малоумния му последовател - скастри го Шай. - Трябва да доближим фургоните един до друг. Ако стадото се втурне през лагера, кой знае какво може да стане!

Дъждът вече се лееше на талази и Темпъл беше подгизнал така, все едно се беше къпал с дрехите. Първата от няколко седмици насам, като се замислеше. Видя Корлин, оголила зъби, със залепнала от дъжда коса. Бореше се с въжето в опит да привърже плющящия край на брезентовото чергило на фургон. Лам стоеше до нея, подпрял с рамо друг фургон, и буташе ли, буташе, все едно можеше да го помести. Всъщност фургонът едва помръдваше, но помръдваше. Двама от опърпаните сулджуки при-тичаха до него и тримата заедно успяха да го задвижат напред. Лулайн Бъкхорм качваше едно по едно децата си във фургона и Темпъл й се притече на помощ.

- Покайте се! - изкрещя пронизително Ашджид. - Това не е просто буря, това е Божият гняв!

Савиан го сграбчи за дрехата и го придърпа към себе си:

- Това е просто буря. Продължавай да дрънкаш и ще ти покажа аз Божия гняв! - Извика в лицето му той и го хвърли на земята.

- Трябва да... - Устните на Шай продължиха да се движат, но вятърът удави думите. Тя го дръпна и той се запрепъва след нея. Беше само на крачка-две от нея, но имаше чувството, че ги делят мили разстояние. Беше тъмно като нощ, водата се стичаше на ручеи по лицето му, трепереше от студ и страх и ръцете му висяха безпомощно. Озърна се и изведнъж загуби ориентация. Обзе го паника.

Накъде са фургоните? Къде е Шай?

Съзря наблизо един от огньовете - още тлееше сред облак искри в сумрака - и затича, залитайки, натам. Вятърът го пресрещна като затръшваща се врата, но той продължи да напира насреща му, залиташе като пиян, препъваше се, но продължи да напредва. Изведнъж един по-коварен порив дойде изневиделица от другата му страна, събори го на земята и го затъркаля по тревата. До ушите му долетя пронизителното пищене на Ашджид - този път призоваваше Бог да покоси неверниците.

Доста строго, каза си Темпъл. Не можеш да се насилиш да вярваш, нали така?

Запълзя на четири крака, не смееше да се изправи от страх, че вятърът ще го понесе и ще го отвее до някое далечно място, където костите му ще останат да се белеят върху непознала човешки крак земя. Проблесна светкавица и разсече тъмнината, разкривайки пред очите му страховита картина - откроени на тъмния фон, обкантени в бяло фургони, застинали около тях човешки фигури във всевъзможни пози и всичкото това над-рано от белите черти на дъждовните капки. Миг по-късно всичко отново потъна в тъмнина.

Последва гръмотевица. Грохотът й сякаш накара земята да потрепери и Темпъл усети коленете му да омекват. Но гръмотевиците постепенно заглъхват, а грохотът на тази ставаше все по-силен. Земята вече със сигурност се тресеше. В този момент осъзна, че това не беше гръмотевица. Бяха копита. Стотиците трамбоващи копита на стадото. Гигантска, подплашена от бурята, тежаща тонове плът се носеше към него - безпомощен, на четири крака в тревата. Проблесна нова светкавица и той ги видя. Тъмнината им придаваше чудовищен вид - едно огромно изчадие със стотици рога, вряща, препускаща през равнината маса.

- О, боже! - прошепна Темпъл. Колко сука и въртя, а ето как ледената хватка на смъртта отново е стиснала гърлото му. - О, боже!

- Ставай, шибан идиот такъв!

Някой го задърпа нагоре, а последвалата светкавица освети лицето на Шай - без шапка, със залепнала за главата коса и изкривени от напрежение устни, разкриващи решително стиснати зъби. Темпъл никога не бе изпитвал такава радост от извикана в лицето му обида. Тръгна след нея. Вятърът ги връхлетя и двамата с Шай се запрепъваха под напорите му. Пороят вече наподобяваше легендарния потоп, с който Бог наказал арогантността на жителите на древния Сипот. Грохотът на стадото и на гневното небе се сляха и заехтяха в общ ужасяващ тътен.

Две светкавици проблеснаха почти едновременно и осветиха зейналата задната част на фургон. Брезентовото чергило се мяташе яростно, а под него Темпъл видя протегната навън ръка и облещеното лице на Лийф. Момчето крещеше нещо, но вятърът го заглушаваше напълно.

Ръката сграбчи неговата и той бе изтеглен нагоре и във вътрешността на фургона. Следващата светкавица освети Лулайн Бъкхорм, няколко от децата й, две от курвите и един от братовчедите на Джентили, сгушени един до друг между чували и бъчви, подгизнали от вода, сякаш току-що бяха преплували река. Темпъл видя Лийф да издърпва и Шай във фургона, а от това, което чу, покрай колелата вече бушуваше същинска река. С общи усилия тримата успяха да се преборят с плющящото чергило на фургона.

Темпъл се дръпна назад в тъмнината и усети някой да прави същото до него. Може би Шай, може би Лийф или братовчедът на Джентили -беше му все едно.

- Мили боже - прошепна, - какво време си имате тук.

Никой не отговори. Не знаеха какво да отвърнат, бяха прекалено изтощени, за да го направят, или пък просто не го чуха от тропота на преминаващото стадо и барабаненето на пороя по брезента над главите им.

Следата, оставена от стадото, не беше никак трудна за проследяване - калната бразда от изровена земя се виеше между фургоните и постепенно се разширяваше от другата им страна, където животните бяха започнали да се разпръскват в различни посоки. Тук-там, лъснали под лъчите на утринното слънце, се виждаха все още мокри трупове на крави.

- Добрите хора в Крийз ще трябва да почакат още малко за Божието слово - каза Корлин.

- Така изглежда. - Първоначално Шай ги взе за просто купчина мокри парцали, но когато клекна да погледне отблизо, видя бялото везмо по едното ъгълче на черния плат. Робата на Ашджид. Тя свали шапката си. Реши, че така е редно да постъпи в момент като този. - Не е останало много от него.

- Предполагам, това става, когато човек бива прегазен от няколкостотин глави добитък.

- Напомни ми да не опитвам. - Шай се изправи и нахлупи шапка. -Да вървим да кажем на останалите.

Лагерът кипеше от дейност. Хората поправяха счупеното и събираха пръснатото от бурята. Част от стадото можеше да е на мили разстояние, затова Лийф и няколко други бяха тръгнали да ги прибират обратно. Лам, Савиан, Маджуд и Темпъл бяха заети с поправянето на един от фургоните, който вятърът беше натикал в канавката. Естествено, Лам и Савиан вдигаха фургона, докато Маджуд работеше по оста на колелото със стяга и чук. Темпъл просто държеше пироните.

- Всичко наред ли е? - попита той, когато ги видя да се задават.

- Ашджид е мъртъв - отвърна Шай.

- Мъртъв ли е? - изпъшка Лам, пусна фургона и изтупа длани.

- Повече от сигурно - каза Корлин. - Стадото го е прегазило.

- Казах му да не се отдалечава - изръмжа Савиан. Този човек беше самата сантименталност, по нищо не му личеше, че е поне малко разстроен от новината.

- Кой сега ще се моли за нас? - Маджуд обаче определено изглеждаше разтревожен.

- Имаш нужда някой да се моли за теб? - учуди се Шай. - Не те мислех за много набожен.

Търговецът поглади замислено острата си брадичка:

- Раят е на дъното на пълната кесия, така е, но... като че ли свикнах със сутрешната молитва.

- Аз също - каза Бъкхорм, който, придружен от няколко от синовете си, се присъедини към групата.

- Да не повярваш - промърмори Темпъл. - Явно все пак е успял да привлече някого на страната на вярата.

- Ей, юристът! - викна му Шай. - Не беше ли свещеник една от мно-гото ти професии?

Темпъл направи измъчена физиономия и се надвеси над ухото й:

- Да, но измежду всички срамни епизоди от миналото ми този е може би най-срамният.

- Хубаво - вдигна рамене Шай. - Щом така предпочиташ. Знаеш, че винаги ще има място за теб зад стадото.

Темпъл се замисли за момент, после се обърна към Маджуд:

- В продължение на години се обучавах лично при Кадия, главен ха-диш във Великия храм в Дагоска, световно признат оратор и теолог.

- С две думи... - Бъкхорм побутна с показалец шапката си нагоре. -Мъ... мъ. можеш ли да казваш молитва, или не можеш?

- Да - въздъхна тежко Темпъл. - Да, мога. - Извърна се и прошепна на Шай: - Молитва от невярващ свещеник за невярващо паство от хора от най-различни страни, където никой не вярва в куп различни богове.

Шай просто сви рамене:

- В Далечна страна сме. Хората имат нужда от нещо различно, в което да не вярват. - Обърна се към останалите. - Той ще каже най-добрата проклета молитва, която сте чували! Казва се Темпъл⁴ все пак! От това по-религиозно може ли?

Маджуд и Бъкхорм размениха скептични погледи.

- Е, щом е възможно пророк да падне от небето, сигурно е възможно и да бъде довлечен от река.

- Пък и не е като от небето да са завалели. други възможности.

- Иначе какво ли не се изсипа оттам - обади се Лам и погледна нагоре.

- И какво ще е заплащането ми? - попита Темпъл.

Маджуд сбърчи чело:

- На Ашджид не му плащахме.

- Ашджид нямаше друга грижа освен Бог. Аз трябва да мисля и за себе си.

- Да не споменаваме дълговете ти - додаде Шай.

- Да, да не споменаваме дълговете ми. - Темпъл хвърли един увещаващ поглед на Маджуд. - Още повече ти самият изрази ясно убежденията си по отношение на благотворителността, когато отказа такава на давещия се.

- Уверявам те, аз съм твърдо за благотворителността, колкото всеки друг, но се грижа и за интересите на партньора си Кърнсбик, а той не пропуска нищо.

- Естествено, както неведнъж си ни казвал.

- Освен това ти не се давеше, беше просто мокър.

- Хората понякога демонстрират благотворителност и към мокрия.

- А ти не го направи - отбеляза Шай.

Маджуд поклати глава:

- Кълна се, вие двамата можете да продадете очила на слепец.

- И ще са му от същата полза като молитвата - на злодея - додаде Темпъл и притвори смирено очи.

Търговецът потри замислено плешивото си теме.

- Така да бъде. Но аз не купувам на сляпо. Първо да чуя молитвата, пък ако думите ти ме убедят, ще платя честна и справедлива цена тази сутрин и всяка следваща. Да се надяваме, че ще успея да я впиша като дребни разноски.

- Дребни да са. - Шай се надвеси над ухото на Темпъл. - Искаше почивка от язденето зад стадото, това може да се окаже новата ти работа. Изрази малко повече вярва в думите, юристе.

- Хубаво - прошепна й Темпъл. - Но ако ще съм новият свещеник на задругата, искам ботушите на стария. - Той се качи на един от близките фургони, а насъбралите се наоколо хора запристъпяха неловко и оформиха полукръг около него. За изненада на Шай се оказа, че почти половината задруга беше дошла. Нищо не привлича хората към молитва както смъртта, каза си, а също скорошната демонстрация на Божия гняв. Всичките сулджуки бяха тук. Лейди Ингълстад - също, изправила гръб, с любопитно изражение на лицето. Повечето от курвите и сводникът им, въпреки че според Шай той не беше дошъл толкова заради словото на всемогъщия, колкото просто да си наглежда стоката.

Настъпи тишина, нарушавана единствено от тихото съскане на ножа на Хеджес, който се беше заел с разфасоването на мъртвия добитък, и стърженето на лопатата на Савиан, който копаеше дупката, в която щеше да почива в мир доскорошният духовен водач на задругата. Без ботушите си. Темпъл събра длани пред гърдите си, преплете пръсти и смирено обърна лице към небето - отново ясно и дълбоко, без следа от вчерашната буря.

- Боже...

- Близо си, но не позна! - Възрастният скаут се появи на коня си, хванал небрежно юздите с два пръсти. - Добро утро, храбри спътници!

- Къде се дяна, за бога? - попита Маджуд.

- Изследвах терена. За това ми плащате, нали?

- А също и да помагаш, когато се извие буря.

- Не мога да ви водя за ръка през цялото време. Бяхме на север - посочи той с палец през рамо.

- На север - повтори Плачеща скала, която незнайно как беше успяла да влезе в лагера напълно незабелязана от противоположната посока на Суийт.

- Проследихме пътя на духовете, за да може сега да ви преведем без неприятни изненади.

- Пътя на духовете? - обади се от фургона Темпъл с опънато от тревога лице.

Суийт вдигна ръка:

- Спокойно, няма нужда още да пълните гащите. Това е Далечна страна. Духовете винаги са наблизо. Въпросът е обаче кои и колко? Опасявахме се, че може да са от хората на Санджийд.

- И? - попита Корлин.

- Преди да успеем да видим, бурята ни връхлетя. Оставаше ни само да намерим скала, до която да се подслоним и да изчакаме да отмине.

- Ъхъ - изсумтя Плачеща скала в нещо като подкрепа на думите на Суийт.

- Трябваше да сте тук - възмути се лорд Ингълстад.

- Дори и аз не мога да съм навсякъде, милорд. Но моля, не ми обръщайте внимание, продължавайте с укорите. Презрението е постоянен спътник на скаута. Всеки знае по-добре и разбира повече, докато не дойде време да покаже. Очаквах, че това е задруга от хора с достатъчно здрави сърца и хладни умове - разбираемо, милорд не е сред тях, - че да се оправят сами в една буря. А какво виждам? - Суийт нацупи устни и заки-ма, оглеждайки окаяното състояние на лагера и обитателите му. - Малко загуби откъм добитък, но пък това си беше бая буря. Можеше да е по-зле.

- Да започвам ли? - каза Темпъл.

- Ако питаш мен, не. Всъщност какво точно правиш там горе?

- Ще казва сутрешната молитва - отвърна Шай.

- Той ли? А какво стана с оня другия богомазец? Как му беше името?

- Стадото го прегази по време на бурята - отбеляза равнодушно Кор-

лин.

- Е, тогава няма нужда от име. - Суийт бръкна в една от чантите на седлото и извади бутилка. - Ами, давай тогава, юристе. - Той отпи голяма глътка.

Темпъл въздъхна и погледна към Шай. Тя вдигна рамене и изговори безмълвно: „Зад стадото“. Той въздъхна отново и вдигна очи към небето.

- Боже - поде отново. - По причини, известни само тебе, избра да заселиш много лоши хора на този свят. Хора, които ще откраднат, вместо да сътворят. Които ще разрушат, вместо да засеят и отгледат реколта в земята. Хора, които ще запалят заради едното удоволствие да гледат как нещо гори. Знам това. Срещал съм тези хора. Яздил съм с тях. - Темпъл сведе поглед за момент. - Бях един от тях.

- О, добър е юристът - промърмори Суийт и подаде бутилката на Шай.

Тя отпи, като внимаваше глътката да е само една.

- Истински чудовища, не хора, ще каже някой. - Гласът на Темпъл се издигаше и спадаше, а жестовете му бяха уверени и на място, умееше да пленява тълпата, Шай трябваше да му го признае. - Но истината е, че не се иска ни чудо, ни магия, за да накараш човека да върши злини. Просто лоша компания. Лош избор. Лош късмет. И умерена доза малодушие.

Шай подаде бутилката на Лам, но той беше така улисан в проповедта на Темпъл, че не я забеляза. Вместо него Корлин я пое от ръката й.

- Но събралите се тук сега, скромно молещи за благословията ти, са други хора. - И все повече от тях прииждаха и заставаха в полукръга, за-беляза Шай. - Не съвършени хора, не. Всеки с недостатъците си. Едни са несъпричастни. - Темпъл погледна строго Маджуд. - Други ги влече повечко бутилката. - Корлин замръзна с наполовина вдигната към устата си бутилка. - Трети си падат малко алчни. - Този път погледът му спря на Шай и тя, пък макар и само за момент, се засрами, а това не беше малко постижение.

- Но всеки от тях е тук, за да сътвори нещо ново! - През тълпата премина вълна на одобрителен шепот и хората закимаха като един. - Всеки от тях е избрал тежкия път! Правилния път! - Беше добър, много добър. Шай не можеше да повярва, че човекът, който сега си изливаше душата така, все едно цял живот бе носил Божието слово в сърцето си, беше същият, който по десет пъти на ден мрънкаше и се оплакваше от прахоляка. - Да се опълчат срещу опасностите на тази дива земя, за да съградят нов живот! С двете си ръце, с пот на челото и праведност в сърцата! -Темпъл разпери ръце. - Това са добрите хора, Боже! Твои чада, смирени пред теб, обнадеждени и устремени! Закриляй ги от бурите! Напътствай ги през изпитанията на деня, днес и занапред!

- Урааа! - изкрещя малоумникът и започна да скача и размахва ръце. Явно лоялността му нямаше проблем с прескачането от един пророк към друг. - Добри хора! Добри хора! - продължи да подскача и вика, докато Корлин не го хвана и не го укроти до себе си.

-Хубави думи - каза Лам, докато Темпъл слизаше от фургона. -Мътните го взели, това бяха много добри думи.

- Чужди, ако трябва да съм честен.

- Е, със сигурност ги каза така, все едно наистина вярваш в тях - каза Шай.

- Няколко дни след стадото и ще повярваш във всичко - промърмори под нос Темпъл.

Паството му започна да се разотива, но преди да се впуснат в поредното ежедневие, мнозина спряха да му благодарят. Маджуд остана последен, стиснал устни и вперил изпитателен поглед в Темпъл.

- Убеди ли се? - попита го Шай.

Търговецът бръкна в кесията си - чудо само по себе си - и извади монета от два къса.

- Трябвало е да се придържаш към молитвите - обърна се той към Темпъл. - Тук се търсят повече от законите. - Подхвърли му монетата и тя проблесна на утринното слънце.

Темпъл се усмихна широко и посегна да я хване.

- Сто и дванайсет. - Шай го изпревари и я сграбчи във въздуха.

Практично мислене

- Дължиш ми...

- Сто и две марки - прекъсна я Темпъл. Беше буден. В последно време се будеше преди зазоряване и беше готов да става още щом отвореше очи.

- Точно така. Ставай. Нужен си ми.

- Открай време действам така на жените. Истинско проклятие.

- За тях безсъмнено.

Темпъл въздъхна и отметна одеялото. Болеше го тук-там, но нищо сериозно, щеше да мине бързо. Беше започнал да се стяга от работата. Усещаше тялото си твърдо на места, където от доста време не беше. Наложи се да премести катарамата на колана си с две дупки. Така де, не точно катарама, а извит пирон и не точно колан, а ремък от старо седло, но наистина на два пъти вече трябваше мести пирона.

- Не ми казвай, нека позная - каза той. - Ще яздя след стадото.

- Не. След като приключиш със сутрешната молитва за задругата, Лам ще ти заеме коня си. Идваш на лов с мен и Суийт.

- Трябва ли да ми причиняваш това всяка сутрин? - попита, докато нахлузваше ботушите си. - Какво те е направило такава проклета.

Шай продължи да го гледа отгоре с ръце на кръста.

- Суийт се натъкнал на някаква горичка и мисли, че може да има дивеч. Но ако толкова искаш да яздиш след стадото, ще яздиш след стадото. Просто реших, че малко почивка може да ти дойде добре, но както кажеш. - Тя се обърна и понечи да тръгва.

- Чакай, ти сериозно ли?

- Защо ми е да си правя шеги с теб?

- Отивам на лов? - Суфийн го беше карал да отиде на лов с него сигурно стотици пъти и всеки път Темпъл му отговаряше, че не може да си представи нещо по-скучно от това. Но сега, след няколко седмици в прахоляка зад стадото, беше готов да хукне презглава и със смях на устата из равнината.

- Само се успокой - каза Шай. - Никой не се е побъркал дотам, че да ти даде лък в ръцете. Аз и Суийт ще стреляме, а Плачеща скала ще подкарва дивеча към нас. Ти и Лийф ще ни следвате, ще дерете, кормите и товарите в каруцата. Няма да е зле и да съберем нещо за горене - малко разнообразие от лайнените огньове.

-Дране, кормене и дърва за огрев! Разбрано, Ваше Величество! -Спомни си няколкото месеца в скотобойните в плувналия в пот касапс-ки квартал на Дагоска. Вонята, мухите, къртовския труд и ужасната глъч. Тогава му се стори същински ад. Сега падна на колене, сграбчи ръката й и започна да я целува и да благодари за щедростта й.

Шай отскубна ръката си:

- Спри да се излагаш. - Беше още прекалено тъмно, за да види лицето й, но на Темпъл му се стори, че забеляза усмивка. Тя измъкна ножа от колана си. - Това ще ти трябва.

- Собствен нож! При това голям! - Все още на колене, Темпъл вдигна победоносно юмруци към небето. - Отивам на лов! - изкрещя той.

Отнякъде се появи един от древните братовчеди на Джентили, сигурно беше ходил да се облекчава.

- На кого му пука? - избоботи навъсен той, тътрейки крака покрай Темпъл.

С първите лъчи на зората по небето задругата потегли на път, а петимата се отделиха и тръгнаха през сухата трева - Лийф на капрата на празната каруца, в която да товарят дивеча, а Темпъл на гърба на коня на Лам в отчаяна борба да го убеди, че имат обща кауза. Спряха на склона на нещо, което тук минаваше за долина, но навсякъде другаде щеше да бъде определено просто като канавка, и пред тях се разкри рехавата горичка в подножието й, състояща се от чепати пожълтели дървета. Суийт седеше отпуснато на седлото и оглеждаше невзрачната растителност. Какво точно очакваше да види, бог знае.

- Горе-долу бива? - изръмжа той на Плачеща скала.

- Горе-долу. - Тя смушка стария си сив кон и петимата поеха надолу по полегатия склон.

Мускулестите елени, които изскачаха измежду дърветата пред арбалета на Суийт и лъка на Шай, изискваха различен подход от този за едрия рогат добитък, който висеше на куките във вонящите кланици на Дагос-ка, но като цяло работата си беше същата и някогашните му умения се възвърнаха бързо и с лекота. Лийф помагаше, като държеше за предните копита елените, и скоро Темпъл успяваше да свали цялата кожа с няколко бързи движения на ножа и едно рязко дръпване надолу. Дори се възгордя от себе си, когато успя да изкара всичките вътрешности в една-единстве-на вдигаща пара в мразовитото утро лъщяща купчина. Показа на Лийф как се прави и в следващия момент двамата, омазани до лактите в кръв, се замеряха с парчета черва и се кискаха като хлапета.

Не след дълго в каруцата лежаха проснати пет лъщящи трупа на елени. Шестият бе току-що одран и с отрязана глава, всички вътрешности бяха струпани на обща, накацана от мухи купчина, а кожите - отстрани, на червено-кафява камара като захвърлени небрежно дрехи.

Темпъл изтри ножа в една от тях и кимна към възвишението:

- Ще отида да видя защо се бавят толкова?

- Ще изкормя последния. - Лийф му се усмихна, докато яхаше коня на Лам. - Благодаря за съветите.

- Преподаването на знания е най-благородното призвание, казваше Кадия.

- Кой е той?

Темпъл се замисли, преди да отговори.

- Добър човек, който даде живота си, за да спаси моя.

- Звучи ми като кофти сделка - каза Лийф.

- Хм - изсумтя Темпъл. - Дори аз съм съгласен с това. Няма да се бавя. - Тръгна нагоре по склона покрай дърветата, наслаждавайки се на скоростта, която предлагаше конят на Лам, и доволен, че най-после успяваше да се погоди с животното. На стотина крачки отпред видя Шай и Суийт да оглеждат гората от седлата си.

- Хей, мързеливци, не можете ли да ги убивате малко по-бързичко?

- Да не би да си готов с всичките?

- Одрани, изкормени и готови за тенджерата.

- Гледай ти - избоботи Суийт и подпря инкрустирания със слонова кост приклад на арбалета на бедрото си. - По-добре някой, дето разбира повечко, да иде да види какви ги е свършил юристът. Да провери дали не е одрал Лийф вместо елените.

Шай обърна коня си и двамата тръгнаха към каруцата.

- Не е зле - кимна одобрително тя. Сигурно за пръв път, откакто я познаваше, помисли си Темпъл и установи, че определено му допада да получава одобрението й. - Май ще успеем да направим авантюрист от теб.

-Може или пък аз ще ви направя разлигавени градски чеда, кой знае?

- За това се иска повече желязо в жилите, отколкото имаш ти.

- Така е, мекушав съм си аз.

- Абе, не знам. - Тя му хвърли един кос поглед и повдигна многозначително вежда. - Започвам да мисля, че под рехавата хартия май има някакъв метал.

Темпъл тупна юмрук в гърдите си:

- Метал, не мисля, тенекия - може би.

- Е, от тенекия не можеш да изковеш меч, но прилична кофа - винаги.

- Или вана.

Шай притвори очи.

- Мътните го взели, вана.

- Или покрив.

- Мътните го взели, покрив. - Стигнаха билото на склона и погледнаха надолу към дърветата. - Помниш ли какво е да имаш покрив над...

Видяха каруцата, до нея купчината одрани еленови кожи, а до тях на земята лежеше Лийф. Темпъл беше сигурен, че е той, защото разпозна ботушите му. Обаче не можеше да види лицето му заради двете фигури, клекнали над него. Първоначално помисли, че момчето просто е паднало и двамата му помагат да стане, така изглеждаше.

Тогава единият се обърна. Беше облечен в съшити едно за друго сигурно стотина парчета различни животински кожи, а в ръката му имаше окървавен нож. Отвори широко уста и изплези език. Нададе пронизите-лен вой, писклив и протяжен като вълк срещу луната, и хукна нагоре по склона право към тях.

Темпъл не можеше да помръдне на седлото. Стоя и зяпа с отворена уста препускащия насреща му дух, чак докато не стигна почти до него, толкова близо, че вече виждаше ясно облещените му очи насред намазаното с червена боя лице. Тогава тетивата на лъка на Шай бръмна току до ухото му, стрелата прелетя няколкото крачки до голите гърди на духа и той се закова на място, сякаш зашлевен през лицето.

Погледът на Темпъл се стрелна към втория дух. Носеше наметало от трева с преплетени в него кости. Беше се изправил, сваляше от гърба си лък и посягаше за стрела към привързания на бедрото си кожен кол-чан. Шай препусна надолу по склона, надавайки почти толкова нечовешки крясък, колкото духа преди малко, и извади късия си меч.

Духът успя да извади стрела, но вместо да я вдигне към лъка, се обърна рязко на една страна и седна на земята. Темпъл се обърна и видя Суийт да сваля арбалета.

- Не са сами! - извика той и без да откъсва поглед от дърветата по края на гората, смъкна надолу арбалета, опря го в ботуша си и опъна с една ръка тетивата, като едновременно с това с другата извърна коня.

Духът понечи да постави стрелата в лъка, но я изпусна, посегна за нова, но не можа да изпъне ръката си заради стърчащата от нея къса стрела от арбалета на Суийт. Погледна пропускащата към него Шай и изкрещя. В следващия миг тя го посече през лицето и той се претърколи в тревата.

Темпъл последва Шай надолу по склона и скочи от седлото. Лийф приритваше с крак, все едно се опитваше да стане. Шай клекна до него, той докосна ръката й и се опита да каже нещо, но от устата му бликна кръв. Навсякъде имаше много кръв. Течеше от устата и от носа му, от дупките с нащърбени краища, където до преди бяха ушите му, от порез-ните рани по ръцете му и от раната от стрела на гърдите му. Темпъл стоеше безпомощен над него, с треперещи ръце.

- Качи го на коня си! - кресна му Шай и той се сепна, окопити се и сграбчи момчето под мишниците. Плачеща скала се беше появила отнякъде и в момента млатеше улучения от Шай дух с късата си сопа. Докато влачеше Лийф към коня, ясно чу хрущенето на кости и глухото тупкане на сопата. Спъна се и падна, изправи се отново и продължи да влачи момчето.

- Остави го! - извика Суийт. - Свършено е с него, глупак да си - ще знаеш!

Темпъл не му обърна внимание. Сграбчи Лийф за ризата и колана и скърцащ със зъби от напрежение, започна да се бори да го преметне пред седлото. Тежеше много за такова кльощаво хлапе.

- Няма да го оставя - изсъска през зъби Темпъл. - Не го оставям... не... го. оставям.

Темпъл не виждаше нищо около себе си, светът се беше смалил и сега в него бяха само той, Лийф и конят, само изгарящите му от болка мускули, тежестта на момчето и хъркането и стоновете му. Чу заглъхващия тропот на коня на Суийт. И викове на непознат език, който дори не звучеше човешки. Тялото на Лийф се свлече, започна да се изплъзва от ръцете му и конят се дръпна. Шай се появи изневиделица до него - ръмжеше от усилие, от страх, от яд - и двамата заедно успяха да преметнат Лийф пред рога на седлото, а стрелата в гърба му щръкна пречупена, черна на фона на светлото небе.

Ръцете на Темпъл бяха покрити с кръв. Той спря и се вторачи в тях за момент.

- Тръгвай! - изкрещя Шай. - Тръгвай, шибан глупако!

Темпъл се метна на седлото, лепкавите му от кръвта пръсти се засуетиха с юздите и той зарита с пети с такава сила, че когато конят му - конят на Лам - подскочи и препусна напред, насмалко не падна от седлото. Секунда по-късно летеше. Вятърът брулеше лицето му, отнасяше дрезгавото му крещене и размазваше сълзите от очите му. Плоският хоризонт се тресеше и подскачаше пред очите му, тялото на Лийф се мяташе пред рога на седлото, Плачеща скала и Суийт бяха само две мърдащи прашинки в далечината. Шай беше точно отпред, обърна се да погледне през рамо и Темпъл видя ужаса в очите й. Не искаше да поглежда назад... Трябваше да погледне, не можа да устои.

Бяха по петите му. Адски изчадия - намазани с боя лица, наклепани с боя коне, накичени с кожи, пера, кости и зъби. На врата на един се подмяташе съсухрена и разкривена човешка ръка. Друг носеше нещо като корона от биволски рога, а трети беше привързал на гърдите си медена тепсия, в която лъщеше следобедното слънце. Където погледна - развени червени и жълти коси, размахвани оръжия с назъбени остриета, шипове и клюнове. Всичките крещяха надъхани за предстоящия му ужасяващ край и Темпъл усети кръвта си да се смразява.

- О, боже. о, боже. мамка му. боже.

Ругатните заваляха в такт със стъпката на коня му - коня на Лам. Покрай главата му профуча стрела и изчезна в тревата отпред. Шай му изкрещя нещо през рамо, но вятърът я заглуши. Темпъл се беше вкопчил в юздите, в ризата на Лийф. Дъхът му свистеше накъсан. Раменете и тилът му бяха настръхнали, сърбяха го в очакване на края. Знаеше, че съвсем скоро ще е мъртъв, не, по-лошо от мъртъв. В главата му останаха само мислите за това, че май трябваше да си остане зад стадото. Че трябваше да остане на онзи хълм над Ейвърсток. Че трябваше да излезе напред, когато гуркулите дойдоха за Кадия, вместо да се спотайва в притихналата безпомощна редица на срама заедно с останалите.

Изведнъж забеляза движение отпред и осъзна, че това беше задругата. Очертанията на фургони и добитък започнаха да се оформят на хоризонта. От колоната се отделиха ездачи и препуснаха да ги пресрещнат. Хвърли поглед през рамо и видя, че духовете бяха започнали да изостават. Чу подвикванията им. Един изстреля стрела, но тя падна далеч зад него и Темпъл проплака от облекчение. Опомни се едва пред колоната и успя да спре препускащия си кон - коня на Лам - в последния момент. Животното трепереше от умора почти колкото той от страх.

Сред фургоните цареше хаос. Паниката, обзела задругата, беше такава, все едно духовете бяха не шест, а шестстотин. Лулайн Бъкхорм крещеше за загубено дете, Джентили се беше оплел в ремъците на един ръждив стоманен нагръдник, по-стар и от него самия, няколко крави се бяха измъкнали от стадото и препускаха напред-назад, а насред всичко това Маджуд се беше изправил на капрата на фургона си и призоваваше за спокойствие, но въпреки че крещеше, никой не го чуваше.

- Какво стана? - изръмжа Лам, спокоен както винаги, но Темпъл успя само да поклати глава. Не можеше да обясни с думи. Насили се да разтвори изтръпналите си от стискане пръсти и да пусне ризата на Лийф, за да може Лам да го свали от коня и да го положи на земята.

- Къде е Корлин? - извика Шай. Темпъл се смъкна от седлото и ко-гато го направи, установи, че не усеща краката си, бяха изтръпнали, безчувствени, сякаш бяха от дърво. Лам разпори ризата на Лийф и Темпъл клекна до него и започна да бърше кръвта от гърдите му, но колкото и да бършеше, от раната бликаше нова. Цялото тяло на момчето лъщеше почервеняло от нея.

- Дай ми ножа - щракна с пръсти Темпъл и Лам сложи дръжката в ръката му. Вторачи се в стрелата. Сега какво, какво да направи, да я издърпа, да я изреже, да я изтика обратно от другата страна, какво? Опита се да си спомни какво му беше казвал Кадия за раните от стрели, нещо за това кое е най-добре, кое дава най-много шанс за оцеляване, но мислите му препускаха хаотично, а очите на Лийф се бяха кръстосали, устата му зееше, а косата му беше цялата сплъстена от кръв.

Шай дотича отнякъде.

- Лийф? Лийф?

Лам внимателно пусна момчето и тялото му се изпъна по гръб на земята. Темпъл заби ножа в тревата до себе си и се изправи. Мислите го връхлетяха една през друга - всичко, което знаеше за това момче. Че беше хлътнал по Шай, че тъкмо бяха започнали да се сприятеляват с него, че беше изгубил родителите си и сега се опитваше да открие брат си, който е отвлечен от бандити. Че го биваше с воловете, че беше трудолюбив... но нищо от това не беше от значение повече, защото за него всичко беше свършило и нищо нямаше да се върне обратно. Всичките му мечти и страхове свършваха тук, върху отъпканата трева, откъснати от света завинаги.

Гадна работа.

Савиан ревеше с пълно гърло, кашляше, сочеше насам-натам с арбалета си, опитваше се да подреди фургоните в кръг - импровизирано укрепление с барикади от натрупани бурета, сандъци и навити на макари въжета, с добитъка, прибран вътре, а жените и децата на най-сигурното място. Само дето Шай не се сещаше къде точно беше то. Хората се щураха панически, все едно възможността от нападение на духове въобще не беше обсъждана досега, и правеха точно това, което им беше казано да не правят. Дърпаха упорития добитък, суетяха се в търсене на прибрани оръжия, в опити да спасят вещите си, децата си или просто стояха като истукани, вкопчени един в друг, все едно вече бяха пронизани, а ушите им - отрязани.

Големият фургон на Йосиф Лестек беше заседнал и няколко от мъжете се опитваха да го избутат.

- Зарежете го! - викна им Савиан. - Няма да се измъкнем оттук с ак-тьорство! - И мъжете оставиха фургона да обещава с ярките си цветове първокласно театрално забавление на празната равнина около него.

Шай се запровира през гъмжилото в укреплението и се качи на фургона на Маджуд. На юг над разлюляната на вълни трева видя трима духове да яздят в кръг. Един протягаше нагоре покрито с шипове копие и на Шай й се стори, че ги чу да пеят пронизително и ведро. Суийт беше подпрял зареден арбалет на коляното си, потриваше замислено брадясалата си буза и също гледаше натам. Около него витаеше необяснимо спокойствие и Шай с радост се приюти в него.

- Как е момчето? - попита я той.

- Мъртво - отвърна тя и от това й се догади, но не се сещаше какво друго да каже.

- Ааа, проклятие! - Лицето на Суийт се изкриви в горчива гримаса. Той притвори клепачи и ги притисна с палец и показалец. - Проклятие. - Отвори очи и ги насочи отново към духовете на хоризонта. - Сега по-добре да гледаме ние да не го последваме.

Дрезгавото викане на Савиан продължаваше да се носи наоколо и хората започнаха да се качват по фургоните с лъкове в ръце, необиграни ръце и всякакви лъкове - чисто нови, никога досега насочвани към как-вото и да било и същински реликви, отдавна излезли от употреба.

- Какво пеят тези? - попита Шай. Извади една стрела от колчана си и взе да я върти из пръстите си. Опипваше грапавините по дървото, все едно за пръв път пипаше нещо такова.

- Хм - изсумтя Суийт. - За ужасната гибел, която ни чака. Според тях е на път да ни споходи.

- Така ли е? - не се сдържа да не попита Шай.

- Зависи. - Мускулите по челюстта му заиграха под брадата и той бавно се изплю на земята. - От това дали това е цялата орда на Сан-джийд, или я е разделил на части и това е само една от тях.

- И кое от двете е?

- Предполагам, ще ги броим, като дойдат. Ако се окажат няколко дузини, ще знаем, че имаме шанс. Ако се окажат няколкостотин, ни чакат жестоки съмнения по въпроса.

Бъкхорм се покатери на фургона. Беше навлякъл дълга почти до коленете ризница, чийто край шляпаше при всяко движение по кожения му панталон - по-тесен и не по мярка.

- Защо се мотаем? - изсъска той. Явно поне за момента духовете бяха успели да го отърват от заекването. - Защо не тръгваме?

Суийт извърна бавно сивите си очи към него:

- Накъде да тръгваме? Наоколо няма замъци. - Погледна отново към равнината, празна, докъдето стигаше погледът, и към тримата духове, които продължаваха да яздят в кръг на билото на плитката долина. Прони-зителното им пеене все така се носеше над тревата. - Това нищо тук е толкова добро, колкото и кое да е друго.

- По-добре да прекараме оставащото време в подготовка за това, което предстои, отколкото да бягаме от него. - Лам се беше изправил в цял ръст на съседния фургон. През последните няколко седмици беше събрал завидна колекция от ножове и в момента ги проверяваше един по един. Беше спокоен, невъзмутим, сякаш не се готвеше за битка за живота си, а стоеше пред нива, която трябваше да оре. Прекалено спокоен, като се замислеше Шай. Сякаш отдавна е искал да се заеме с тази нива, но едва сега му се удаваше възможност.

- Кой си ти? - попита тя.

Той вдигна за момент очи от остриетата на ножовете:

- Познаваш ме.

-Познавам един голям мекушав северняк, който и на муле не би вдигнал ръка. Познавам един просяк, който дойде във фермата посред нощ и остана да работи за корички хляб. Познавам човек, който люлееше на ръце брат ми и му пееше, когато имаше треска. Ти не си този човек.

- Аз съм този човек. - Той прекрачи разстоянието между двата фургона, разтвори ръце и я стисна в смазваща прегръдка. - Но не съм само това - чу го Шай да прошепва в ухото й. - Стой настрана от мен, Шай. -Лам скочи от фургона. - А ти да я пазиш! - каза на Суийт.

- Шегуваш ли се? - Възрастният скаут се прицелваше с арбалета. -Разчитам, че тя мен ще пази!

В този момент Плачеща скала нададе пронизителен крясък и посочи на юг.

Те се появиха иззад билото - излезли като от кошмар изчадия: реликви от отдавна отминала дива ера, назъбен от стотиците нащърбени метални и каменни остриета рояк. Всичките слушани с годините истории за кланетата и погромите им, на които Шай се беше смяла, я връхлетяха наведнъж и я оставиха без дъх.

- Свършено е с ушите ни - проплака някой.

- Все едно много ги ползвате в момента. - Суийт свали арбалета с мрачна усмивка. - На мен ми изглеждат като няколко дузини.

Шай приклекна и се опита да ги преброи, но някои от конете имаха изрисувани коне по телата им, други нямаха ездачи, едни носеха по двама, а на гърбовете на трети имаше плашила с форма на човешка фигура. Бяха направени от опънати върху пръчки платнища и плющяха издути от вятъра, надути като телата на удавници. И всичко това се размаза и затанцува пред насълзените очи на Шай - безумни, смъртоносни, неузнаваеми като чумата. Стори й се, че чу Темпъл да се моли. Прииска й се и тя да знаеше как.

- Кротко! - крещеше Савиан. - Задръж! - Шай нямаше представа какво искаше да каже с това. Един от духовете носеше качулка, осеяна с парчета от натрошено стъкло, които блестяха като скъпоценни камъни. Крещеше, а устата му беше застинала широко отворена. - Бий се и живей! Бягай и умри! - На нея открай време бягането й се удаваше повече, а само от мисълта за бой й призляваше. Ако имаше най-добър момент за бягане, цялото й същество крещеше, че е именно сега. - Под шибаната боя са просто хора! - Един от духовете се изправи на стремената и размаха окичено с пера копие. Той, тя или то не носеше дрехи - просто боя и огърлица от отрязани уши.

- Дръж се за другите или умри сам! - продължаваше да крещи Са-виан.

Една от курвите, чието име Шай беше забравила, се изправи с лък в ръка и развяна от вятъра руса коса. Тя кимна на Шай и Шай й отвърна. Голди, така се казваше. Дръж се за другите. За това се казва задруга, нали така?

Първата стрела полетя. Изстреляна панически, безполезна и безобидна, тя падна в тревата далеч от целта. Последваха я други и Шай пусна своята към прииждащите духове. Дори не си направи труда да избира цел - бяха толкова много. Върховете на стрелите проблеснаха и изчезнаха в тревата и гърчещата се маса от човешки тела. Тук-там някой падна от седлото, някой и друг кон се откъсна от групата. Духът с качулката се свлече назад с късата стрела от арбалета на Савиан в намазаните си с боя гърди, но роякът връхлетя жалкия форт на задругата и го погълна. Конете се виеха около фургоните, изправяха се на задните си крака и вдигаха прахоляка, докато в един момент изрисуваните им тела станаха само тъмни, подобни на привидения фигури в мътилката. Виковете и крясъците на духовете, цвиленето на конете кънтяха отвсякъде - заплашителни и коварни като гласовете в главата на умопобъркан.

Около Шай западаха стрели. Една изсвистя и изтрака в един от сандъците. Втора се заби в чувала току до нея, а трета затрептя забита в капрата на фургона. Тя започна да вади стрела след стрела от колчана и да стреля, отново и отново, навсякъде и наникъде. Не спираше да крещи от страх, от ярост. Зъбите й щяха да се счупят от скърцане. Главата й се пръскаше от воя на духовете и от собствените й изсъскани ругатни. Закъсалият фургон на Лестек представляваше червена могила, по която се катереха и пълзяха тъмни фигури - сечаха я със секирите си, ръгаха с копията като ловци, успели да повалят огромен звяр.

Едно от понитата, цялото набодено със стрели, запреплита крака и падайки настрани, започна да хапе животното до себе си. Вторачена в него, Шай почти не забеляза прехвърлящия се през страничната преграда на фургона дух. Видя просто едно нарисувано с червена боя облещено око насред лицето му. Един от пръстите й попадна в устата на духа и за-дърпа бузата му, после двамата паднаха от фургона и се затъркаляха в прахоляка. Нечии силни ръце сграбчиха главата й, дърпаха я нагоре, извиваха врата й, а тя ръмжеше през стиснатите си зъби и се опитваше да намери пипнешком ножа си. Изведнъж главата й избухна в ярка светлина. Шумът заглъхна, стана неестествено тихо. Виждаше тътрещи се по земята крака. Вдигаха прахоляк и той я задавяше. Усети парене, разкъсваща болка под едното ухо. Закрещя и заблъска напосоки, но не можеше да се освободи.

Тогава тежестта отгоре й изчезна и Шай видя Темпъл вкопчен в духа. Двамата се боричкаха за почервенял от кръв нож. Изправи се ужасно бавно, изтегли с изтръпнала ръка меча от ножницата, пристъпи напред в люлеещия се свят пред очите си, наръга духа и в този момент осъзна, че беше наръгала Темпъл - двамата бяха така оплели тела, че не знаеше кое на кого е. Прокара ръка под брадичката на духа, притисна го здраво към себе си и опря острието на меча в гърба му. Натисна с всичка сила и продължи да натиска, докато не усети острието да престъргва кости и да влиза докрай. Ръката й беше цялата топла и лепкава.

Отгоре профучаха стрели - леки и ефирни като пеперуди, - падаха сред стадото и животните, някои вече с щръкнали от окървавените си гърбове пера на стрели, запръхтяха недоволно. Започнаха да се блъскат едно в друго. Един от братовчедите на Джентили се свлече на колене с две стрели в гърдите и корема, едната от които висеше пречупена.

- Там! Там! - Шай видя нещо да изчезва, завлечено под един от фургоните. Нечия ръка посегна да я хване за глезена и тя стовари ботуша си отгоре, залитна и за малко не падна. В следващия момент някой беше до нея и млатеше нещо на земята с лопата. Няколко от курвите ръгаха с копия друго нещо на земята, пищяха и ръгаха, все едно убиваха плъх.

Зърна пролука между два от фургоните и от другата си страна духовете. Бяха слезли от конете и нахлуваха в пролуката. Чу Темпъл да из-пъшква нещо на неговия език, а някъде отстрани простенването на жена - а дали не беше собственият й глас? Изгуби самообладание и залитна назад с изкривено от страх лице, все едно още една крачка прашна земя между нея и духовете щеше да я спаси като щит. Когато първият дух се изправи насреща й, всякаква мисъл за бой я напусна окончателно. Онзи стискаше с двете си намазани с боя ръце дръжката на огромен меч с по-кафеняло от ръжда острие, а на лицето си носеше като маска човешки череп.

Изведнъж с нещо средно между рев и истеричен смях Лам изникна помежду им. Изкривеното му в гримаса лице наподобяваше само бегло онова на човека, когото познаваше, и я изплаши повече от маската на духа. Не видя замаха, само сивата дъга на острието, преди черепът на лицето на духа да изчезне в облак черни капки, а тялото му да се строполи на земята. Савиан стоеше на фургон и ръгаше с копие в нахлуващата крещяща тълпа. Плачеща скала млатеше с късата си тояга, присъединиха се други и започнаха да секат, да ръгат и да сипят ругатни на всеки език в Кръга на света. Започнаха да ги изтикват назад и навън от укреплението. Лам замахна отново и преви на две нечие тяло, срита изпречил се в краката му труп, посече някого в гърба и белите парченца от натрошените кости се откроиха ясно на червения фон. Продължи да сече напред, протегна се, издърпа отнякъде един дух. Онзи се гърчи и извива в опит да се отскубне от юмрука му, но той просто му разби главата в ръба на една бъчва.

Шай знаеше, че трябва да стане и да помогне на останалите, но вместо това просто седна на колелото на фургона и повърна под погледа на лежащия пред нея Темпъл, който я зяпаше от земята, стискайки с ръка хълбока си, където го бе наръгала.

Видя Корлин, спокойна както винаги въпреки опръсканите си в кръв до лактите ръце, захапала със зъби конеца, да шие рана на крака на Ма-джуд. Дрезгавият глас на Савиан отново се извиси, раздаваше заповеди за сближаване на фургоните, затваряне на пролуката и изхвърляне на труповете навън, за да им станело ясно, че сме готови за още. Шай определено не беше готова за повече. Стисна коленете си, за да спрат да треперят. От едната страна на лицето й се стичаше кръв и косата й беше залепнала от нея. Седеше и зяпаше трупа на духа, когото беше убила.

Бяха просто хора, както каза Савиан. Сега, когато можеше да види добре, това беше момче, не по-възрастно от Лийф. Не по-възрастно, от-колкото беше Лийф. Петима от задругата бяха мъртви. Братовчедът на Джентили с двете стрели. Две от децата на Бъкхорм бяха открити с отрязани уши под един от фургоните, а една от курвите беше изчезнала и никой не знаеше нито кога, нито как я бяха отмъкнали духовете.

Малцина се бяха отървали без нито една драскотина, но дори и те, знаеше Шай, до края на живота си щяха да се стряскат в съня си от спомените за този ден. Тя не можеше да накара ръцете си да спрат да треперят. Едното й ухо гореше от болка, там, където духът беше започнал да си прибира трофея. Не знаеше дали е просто порязване, или ухото й се крепи на парче кожа и не искаше да разбира.

Но трябваше да стане. Замисли се за Роу и Пит там някъде в пустошта, изплашени като нея, и мисълта наля нови сили в краката й. Тя изскър-ца със зъби, изпъшка и се покатери с мъка на фургона на Маджуд.

Отчасти се надяваше, че духовете ще са изчезнали като дим, разнесен от вятъра, но те бяха още там, все така част от този свят - препускаща в безпорядък тълпа, гневни крясъци, провлечено припяване, святкащи стоманени остриета.

- Опазила си ушите си, гледам? - каза Суийт, опипа с палец раната на главата й и това я накара да примижи от болка. - За една бройка.

- Пак ще дойдат - промърмори Шай и се насили да не извръща очи от духовете.

- Може би, а може би не. Само ни пробваха. Да видят дали си струва да ни ударят както трябва.

Савиан се покатери на фургона. Лицето му беше по-свъсено от всякога, а очите му бяха присвити на тънки цепки.

- Ако аз бях един от тях, нямаше да си тръгна, докато не избия всички до крак.

Суийт се загледа замислено в равнината. Явно това добре му се удаваше.

- За наш късмет, не си един от тях. Може и да изглежда най-обикновен дивак, но нашият дух мисли практично. Лесно се пали, вярно, но не е злопаметен. Ако се окажем костелив орех, най-вероятно ще поискат да преговаряме. Ще опитат да измъкнат каквото могат под формата на месо и пари и ще тръгнат да търсят по-лесна плячка.

- Можем да се откупим? - попита Шай.

- Не е много сътвореното от Божията ръка, дето да не можеш да купиш, ако имаш с какво - отвърна Суийт. - Надявам се - промърмори под нос.

- И след като им платим - изръмжа Савиан. - Какво ще ги спре да не тръгнат след нас и да ни избият, когато им хрумне?

Суийт сви рамене:

- Като искаш предсказуеми хора, да си беше останал в Старикланд. Това е Далечна страна.

В този момент накълцаната от остриетата на секирите врата на фургона на Лестек се отвори с трясък и на прага застана самият славен актьор - по нощница, със зачервени очи и чорлава побеляла коса:

- Проклети критици! - избумтя той и размаха една празна тенекиена кутия към духовете в далечината.

- Всичко ще се оправи - каза Темпъл на сина на Бъкхорм. На втория му син, така мислеше. Не на някой от убитите. Естествено, че не на някой от тях, защото за тях нищо нямаше да се оправи, за тях всичко беше свършило. Подобна мисъл обаче нямаше да утеши брат им, затова Темпъл просто повтори: - Всичко ще е наред. - Опита се да прозвучи уверено и така, сякаш силните удари на сърцето му, да не споменаваме тръпнещата болка от задника му, не караха гласа му да трепери при всяка дума. Смешна работа е това - ранен в задника. Ама не е.

- Ще е наред - каза отново, все едно, натъртвайки на думата, й придаваше достоверност.

Спомни си как Кадия му каза точно това, когато започна обсадата и цял Дагоска беше в пламъци. Беше пределно ясно, че нищо няма да е наред, но му стана по-леко, знаейки, че някой има силите да изрече лъжата. Затова Темпъл стисна рамото на сина на Бъкхорм и повтори:

- Всичко... ще е... наред. - Този път гласът му не потрепери толкова и момчето кимна, а Темпъл усети прилив на сили от това, че успя да даде сили другиму. Зачуди се колко ли щяха да траят тези сили, когато духовете се върнеха.

Бъкхорм заби лопатата в пръста до гробовете. Още беше с дългата ризница, все така закопчана накриво и усукана отпред. Той избърса с опакото на ръката потното си чело и остави черно петно от прахоляк.

- Ще означава много за нас, ако къ... къ... кажеш нещо.

- Наистина ли? - примига насреща му Темпъл. Какво пък, помисли си, понякога от безполезна уста излизат стойностни думи.

Повечето от хората в задругата бяха заети да стягат импровизираното укрепление, да зяпат в хоризонта и да гризат ноктите си до кръв или просто се паникьосваха от собствената си предстояща смърт, за да обърнат внимание на чуждата. Затова край петте купчини прясно нахвърляна пръст застанаха Бъкхорм, стъписаната му жена и остатъкът от домочади-ето им, състоящо се от осем деца, чиито лица изразяваха различни степени на тъга, ужас и дори щастливо неведение и неуместно добро настроение; две от курвите и техният сводник, който по време на битката никакъв го нямаше, но поне сега се беше появил навреме, за да помогне с копаенето на гробовете; Джентили и двамата му братовчеди; Шай, намусена и вторачена в пръстта на гроба на Лийф, стиснала дръжката на лопатата така, че кокалчетата на ръката й бяха побелели. Имаше малки ръце, забеляза ни в клип ни в ръкав Темпъл и усети, че го обзема неочаквана симпатия към нея. Или може би бъркаше симпатия със самосъжаление. Най-вероятно беше второто.

-Боже - изграчи дрезгаво той и се покашля. - Изглежда. понякога. че не си наоколо. - С всичките кръвопролития и погроми, на които се беше нагледал, поне според него не просто не беше наоколо, а въобще не съществуваше. - Но аз знам, че си - излъга Темпъл. Така де, не му плащаха да говори истината. - Защото ти си навсякъде. Около нас и в нас. И ти бдиш над нас. - Не се справяш особено добре, но от Бог какво повече да искаш. - Затова те моля. умолявам те да бдиш над тези момчета, погребани в чужда земя, под непознато небе. И над тези мъже и жени също. Знаеш им прегрешенията, но знаеш, че дойдоха да съградят нещо ново в тази пустош. - Темпъл усети сълзите му да напират, прехапа устни, вдигна лице към небето и ги прогони с мигане. - Приеми ги в обятията си и им дай покой. Никой не го заслужава повече от тях.

Останаха за момент над гробовете, притихнали, умислени. Вятърът развя протритите краища на палтото на Темпъл и преметна кичури от косата на Шай през лицето й. Накрая Бъкхорм протегна ръка и в шепата му лъснаха няколко монети:

- Благодаря ти.

Темпъл внимателно избута назад мазолестите му пръсти, затвори шепата му й я стисна с две ръце:

- За мен беше чест. - Думите не променяха нищо. Нямаше да върнат децата. Затова нямаше да вземе парите, колкото и да бе голям дългът му.

Беше започнало да притъмнява и небето на запад розовееше, нарязано от черните облаците като вълни по гладко море, когато Суийт най-накрая слезе от фургона на Маджуд:

- Искат да преговаряме! - извика той. - Запалиха огън на половината разстояние до лагера си и чакат да отидем да говорим.

Изглеждаше адски доволен от факта, помисли си Темпъл. Сигурно той самият трябваше да е доволен, но сега седеше на земята до гроба на Лийф, извърнат на една страна, за да не пада тежестта на раната на задника му, и се чувстваше така, сякаш нищо на този свят не беше в състояние да му донесе каквато и да е радост.

- Сега искат да говорим - отбеляза жлъчно Лулайн Бъкхорм. - След като двете ми момчета са мъртви.

-По-добре сега, отколкото след като и останалите ти момчета ги последват - отвърна Суийт с горчива гримаса. - По-добре да тръгвам.

- Аз също идвам - каза Лам. По едната страна на лицето му все още се виждаха засъхнали пръски кръв.

- Аз също - каза Савиан. - Да съм сигурен, че копелетата няма да се опитат да ни въртят номера.

Суийт прокара замислено пръсти през брадата си:

- Така да бъде. Няма да навреди, като им покажем, че имаме желязо в жилите.

- Аз също ще дойда. - Маджуд закуца напред с изкривено от болка лице и блеснал на показ златен зъб. Единият крачол на панталона му се вееше, срязан от Корлин, за да зашие раната на крака му. - Заклех се никога повече да не те оставям да се пазариш от мое име.

- Ти не мърдаш никъде - отвърна Суийт. - Ако нещата загрубеят, ще трябва да бягаме, а теб не те виждам да тичаш с този крак.

Маджуд отпусна внимателно тежестта си на ранения крак, примижа от болка и кимна към Шай:

- Тогава тя отива на мое място.

- Аз? - смотолеви Шай. - Да преговарям с проклетите копелета?

- Нямам вяра на друг да се пазари от мое име. Партньорът ми Кърн-сбик винаги настоява за най-добрата цена.

- Започвам да мразя човека, без да съм го срещала.

Суийт поклати глава:

- Не мисля, че Санджийд ще погледне с добро око на това жена да преговаря с него.

Ако до момента се беше колебала, според Темпъл след тези думи Шай вече беше взела решение.

- Ако мисли практично, ще го преживее. Да вървим.

Седяха в полукръг около пращящия огън, на стотина крачки от скалъпеното укрепление на задругата, а огньовете на лагера им блещукаха в далечината от другата страна. Духовете. Ужасът на равнината. Диваците от Далечна страна.

Шай искаше да ги мрази с цялата си душа и сърце, но когато се замислеше за това, единственото, което й идваше наум, беше Лийф в студената земя и й призляваше от мисълта за безсмислената му смърт. А също за брат му и за нейния също, които все още бяха някъде там, в неизвестност, и от това се чувстваше изстискана до капка и с огромна празнина в душата. Освен това, като ги видя отблизо, седнали кротко край огъня, без бойни викове и смъртоносни оръжия, се замисли дали някога беше виждала по-окаяна сбирщина от тях. Сигурно не, при все че през по-го-лямата част от живота си бе заобиколена от отчаяние, а през останалата - от нищета.

Бяха облечени в подобия на дрехи, съшити от опърпани полуоща-вени кожи, парчета от всевъзможни, явно събирани оттук-оттам дрехи, а под тях бяха бледи и кльощави. Един се беше ухилил до уши, сигурно при мисълта за богатствата, които ги очакваха, а в устата си имаше един-единствен прогнил зъб. Друг гледаше сериозно изпод ръба на преправен на шлем меден чайник, чийто чучур стърчеше напред над челото му. Възрастният, който седеше в средата, Шай взе за великия Санджийд. Имаше наметало от пера, а под него потъмнял от времето метален нагръдник, с който някой генерал от Старата империя преди хиляда години много се бе гордял. На врата му висяха три огърлици от човешки уши - явно доказателство за мъжеството и силата му, само дето в момента беше далеч от най-добрата си форма. Дишаше тежко, с дълбоко хриптене, съсухреното му лице беше цялото сбръчкано и от единия ъгъл на провисналата му уста се проточваше лига.

Възможно ли бе тези достойни за посмешище жалки подобия на хора да са чудовищата, които по-рано връхлетяха с вой и крясък укреплението им? Трябваше да знае отговора. Да си спомня урока, научен от годините, през които тя самата бе страховит бандит - между страховития и окаяния няма много разлика в зависимост от това откъде ще го погледнеш.

Всъщност, ако нещо я плашеше в момента, това бяха възрастните мъже от нейната страна на огъня - прорязаните от дълбоки бръчки лица, които на подскачащата светлината от огъня изглеждаха дяволски и непознати, святкащите очи насред тъмните сенки под челата, хладният блясък на острието на стрелата в заредения арбалет на Савиан, чепатото лице на Лам, грубо като усукано вековно дърво, прорязано от стари белези, безизразно, с нищо неподсказващо мислите в главата му, дори за Шай, която го познаваше от толкова години. Най-вече за нея може би.

Суийт кимна почтително и каза няколко думи на езика на духовете, придружени от широки жестове с двете ръце. Санджийд отвърна бавно и пресипнало, разкашля се, но успя да добави още няколко думи.

- Просто разменяме любезности - обясни Суийт.

- Не виждам причина да любезничим - скастри го Шай. - Да приключваме и да се връщаме.

- Ние можем да говорим с вашите думи - каза един от духовете на общия език. Имаше странен акцент, звучеше така, сякаш устата му бе пълна с чакъл. Беше млад и седеше от едната страна до Санджийд, най-близо от останалите. Сигурно беше синът му. - Казвам се Локуей.

- Хубаво - покашля се Суийт. - Това, дето стана, е от шибано по-шибано, прав ли съм, Локуей? Нямаше нужда да умират хора. Виж каква стана. Трупове и от двете страни и защо, за да стигнем дотук, откъдето можеше да почнем, ако просто бяхте дошли с едното: „Как е?“.

- Всеки, който прекрачва границите ни и стъпва на наша земя, отговаря с живота си - отвърна Локуей.

Явно се взимаше много на сериозно, каза си Шай, малко пресилено от човек със свален от някой съюзнически кавалерист съдран панталон, с парче боброва кожа на чатала.

Суийт изсумтя подигравателно:

- Обикалям тези земи, отпреди ти да засмучеш циците на майка си, момче. И сега ти ще ми казваш къде мога да яздя и къде - не, така ли? -Той се изплю в огъня.

- На кого му дреме кой по коя земя язди? - викна Шай. - Пък и не е земя, дето нормален човек би искал.

Младият дух се навъси:

- Има остър език тази.

- Майната ти.

- Стига - изръмжа Савиан. - Ако ще се договаряме, да се договаряме и да си ходим.

Локуей погледна още веднъж смръщено Шай, наведе се към Санджийд и зашепна в ухото му. Така нареченият император на равнината го изслуша, замисли се за момент и изграчи нещо в отговор.

- Пет хиляди от сребърните ви марки - обяви Локуей, - двайсет животни от стадото, още толкова коне и си тръгвате с уши на главите. Това е думата на страховития Санджийд. - Старият дух вирна брадичка и изръмжа в подкрепа на думите му.

- Ще получите две хиляди - каза Шай.

- Три хиляди тогава, но и животните. - Уменията му да се пазари, бяха по-жалки и от облеклото му, каза си Шай.

- С моите хора се разбрахме за две хиляди. Колкото до животните, получавате дузината крави, дето бяхте достатъчно глупави да убиете със стрелите си, и това е всичко. Коне не.

- Тогава може би ще дойдем и ще си ги вземем сами - отвърна Ло-куей.

- Може да дойдете и да се пробвате.

Физиономията му се изкриви в гримаса и той понечи да каже нещо, но Санджийд докосна рамото му и без да откъсва поглед от Суийт, смотолеви нещо. Възрастният скаут кимна и младият дух стисна сърдито устни.

- Великият Санджийд приема предложението ви - каза накрая.

Суийт потри длани в крачолите на кръстосаните си крака и се усмихна:

- Добре тогава. Хубаво.

- Ъхъ. - Устните на Санджийд се разтеглиха в крива усмивка.

- Договорихме се - обяви Локуей. Той обаче не се усмихваше.

- Така да бъде - каза Шай. И на нея не й беше до смях, беше скапана от умора и искаше просто да легне и да спи.

Лам се надигна бавно от мястото си. Изправи се и с кървавочервеното небе и залеза зад гърба си, приличаше на огромна черна канара.

- Аз имам по-добро предложение.

Прескочи огъня с един скок и изпод подметките му хвръкнаха искри. В ръката му проблесна в оранжево стомана и Санджийд се изтъркаля настрани, стиснал с ръка гърлото си. Арбалетът на Савиан изтрака и духът с чайника на главата падна със стрела в устата. Един от духовете скочи на крака, но Лам заби ножа до дръжката в темето му и звукът беше същият като при цепенето на дърва.

Локуей скачаше на крака в момента, в който Шай се опитваше да направи същото, но Савиан се хвърли напред, сграбчи го за гърлото и двамата се изтърколиха на земята. Духът започна да се бори, да рита с крака, стискаше дръжката на късата си брадвичка, но беше прикован към земята с извърната към небето озъбена физиономия.

- Какво правиш? - извика Суийт, не че имаше някакво място за съмнения какво точно ставаше.

Лам държеше последния дух с едната ръка, а с другата го млатеше с юмрук в лицето, избивайки и последните оскъдни останки от зъби. Удряше така бързо, че Шай не можа да преброи колко пъти. Ръкавът на ризата му плющеше при всеки замах, юмрукът хрущеше в лицето на духа и така, докато тъмното очертание на главата му не изгуби напълно формата си. Накрая захвърли небрежно безжизненото му тяло в огъня и то зацвърча в пламъците.

Суийт отстъпи назад от хвръкналия облак искри:

- Мамка му! - Той зарови пръсти в посивялата си коса и я задърпа, сякаш се чудеше какво става.

Шай определено не можеше да повярва, че всичко това се случваше. Беше изтръпнала от ужас, все още на земята, вторачена в мятащия се на земята Локуей, прикован от здравата хватка на Савиан.

Санджийд се надигна, залитайки, стиснал с едната си ръка гърло, а другата, протегната напред, драпаше във въздуха с лъснали от кръв пръсти. Имаше нож, но Лам го очакваше да посегне към него. Хвана китката му, изви я настрани и го свали на колене на земята, главата му почти опря в тревата и от устата му се проточиха кървави лиги. Натисна с ботуш плешката му, изтегли меча си от ножницата и стоманата изсъска тихо. Спря за момент, протегна шия на едната страна, после на другата, вдигна острието и го стовари с всичка сила. Чу се едно глухо „туп“. Последва второ, трето, после Лам свали крак, наведе се и вдигна главата на Санджийд за косата. Беше жалка гледка - с една разцепена дълбоко буза, където един от ударите на меча се беше отклонил от шията.

- Това е за теб - каза Лам и подхвърли главата в скута на младия дух.

Задъхан, все още с една от ръцете на Савиан през гърдите си, под

чийто набран нагоре ръкав се подаваше тъмна татуировка, Локуей я зяпна облещен. Погледът му запрескача от главата в скута му към лицето на Лам и обратно, после оголи зъби и изсъска:

- Ще дойдем за теб! Преди изгрев, в тъмнината, ние ще дойдем за

теб!

- Не - усмихна се Лам и оголените му зъби, очи и струйките кръв по лицето му заблестяха на светлината на огъня. - Преди изгрев... - Той коленичи пред безпомощния дух. - В тъмнината. - Погали нежно бузата му и трите пръста на лявата му ръка оставиха три размазани ивици кръв по бледата му кожа. - Аз ще дойда за вас.

Чуха шумове в мрака. Първоначално гласове, заглушени от вятъра. Някои питаха какво говорят, други им изсъскаха да млъкват, че така не можели да чуят нищо. После Темпъл чу вик и сграбчи рамото на Корлин, а тя избута ръката му.

- Какво става? - попита Лестек.

- Откъде да знаем? - сопна му се Маджуд.

Видяха сенките край огъня да се разместват, някакво движение и всички ахнаха едновременно от уплаха.

- Това е капан! - извика лейди Ингълстад и един от сулджуките започна да бръщолеви несвързано на език, който дори Темпъл не беше чувал.

Настана паника и всички запристъпяха стреснато назад. За най-го-лям срам, Темпъл взе дейно участие в това.

- Въобще не трябваше да ходят там - изграчи Хеджес, все едно през цялото време беше бил против идеята.

- Всички да се успокоят. - Гласът на Корлин както обикновено беше силен и дори не трепна от страх.

- Някой идва! - Маджуд посочи в тъмното.

Последва нов пристъп на паника, ново пристъпяне назад и този път Темпъл беше един от първите.

- Никой да не стреля! - проехтя в тъмнината дрезгавият бас на Су-ийт. - Само това ми трябва след ден като тоя! - Възрастният скаут пристъпи в светлината на факлите с вдигнати ръце, следван по петите от Шай.

Откъм задругата се разнесе обща въздишка на облекчение, тази на Темпъл - една от най-силните - и някой изтъркаля две от бъчвите, за да пропуснат в укреплението завръщащите се от преговорите.

- Какво стана?

- Говориха ли?

- В безопасност ли сме?

Суийт не отговори, просто стоеше с ръце на кръста и клатеше бавно глава. Шай гледаше свъсено. Савиан се появи отзад, но присвитите му очи не издаваха нищо.

- Е? - попита Маджуд. - Сключихме ли сделка?

- Все още обмислят предложението ни - отвърна Лам, който вървеше най-отзад.

- Какво предложихте? Какво стана, за бога?

- Той ги уби - промърмори тихо Шай.

Настъпи тишина.

- Кой кого уби? - изписка объркано лорд Ингълстад.

- Лам уби духовете.

- Не преувеличавай - каза Суийт. - Остави един да си върви. - Побутна нагоре шапката си и седна тежко до колелото на един от фургоните.

- Санджийд? - изръмжа Плачеща скала. Суийт поклати глава. - О...

- Ти... ги уби? - попита Темпъл.

Лам сви рамене:

- Ако някой тръгне да те убива, тук може и да е прието да му платиш за услугата. Но там, откъдето идвам аз, правим нещата иначе.

- Убил ги е? - каза Бъкхорм с облещени от ужас очи.

- И добре е направил! - извика жена му. - Поне някой има куража да го направи! Получиха си заслуженото! За двете ми мъртви момчета!

- Имаме още осем живи, за които да мислим - отвърна й Бъкхорм.

- Да не забравяме и всеки от задругата! - добави лорд Ингълстад.

- Постъпи правилно - изръмжа Савиан. - Заради онези, които умряха, и заради онези, които оцеляха. Имате ли им вяра на тия шибани диваци? Платиш ли на човек, който те е наранил, само го учиш да посегне отново. По-добре да се научат да се страхуват от нас.

- Ти така казваш! - сопна му се Хеджес.

- Да, така казвам - отвърна сдържано Савиан. - Погледнете го откъм добрата му страна - спестихме доста пари.

- Жалка утеха, ако щъ... щъ... ще ни коства главите! - отвърна сърдито Бъкхорм.

Споменаването на парите явно беше убедило поне Маджуд.

- Все пак мисля, че трябваше да направим този избор заедно - каза

той.

- Избор между това да те убият или да умреш, не е никакъв избор. - Лам разбута безцеремонно насъбралите се хора от задругата, все едно въобще не бяха там, и се настани край най-близкия огън.

- Що за хазарт е това?

- Залагаш човешки живот, нашия живот!

- Струваше си да опитаме.

- Ти разбираш от тези неща - обърна се Маджуд към Суийт. - Ти какво казваш по въпроса?

Възрастният скаут разтри тила си:

- Какво има за казване? Свършена работа. Няма връщане назад. Освен ако племенницата ти не е толкова добра лечителка, че да зашие обратно главата на Санджийд - каза на Савиан.

Савиан не отговори.

- Така си и мислех. - Суийт се качи на фургона на Маджуд, застана зад набучения със стрели сандък и се загледа в равнината, черна като небето над нея, само че без звезди.

Темпъл беше прекарал много и дълги безсънни нощи. Нощта, в която гуркулите най-после пробиха градските стени и ядачите дойдоха за Кадия. Нощта, в която Инквизицията претърсва бедняшкия квартал на Дагоска за предатели. Нощта, в която умря дъщеря му, а после, скоро след това, тази, в която жена му я последва. Но по-дълга от тази не беше преживявал.

Хората стояха вторачени в мастилено черната празнота и от време на време някой вдигаше фалшива тревога заради въображаемо движение. Чуваха се гърлените викове на един от предприемачите, който лежеше със стрела в корема и когото Корлин не очакваше да изкара нощта. По заповед на Савиан, който междувременно беше спрял да дава съвети и по всеобщо съгласие бе поел командването в свои ръце, бяха нахвърляни запалени факли от външната страна на укреплението. Светлината им беше още по-лоша и от тъмнината, защото извън осветения кръг около тях човек неминуемо виждаше само смъртна опасност.

Темпъл и Шай седяха заедно в пълно мълчание, а липсата на Лийф бе повече от осезаема. Лам хъркаше блажено и от това и бездруго едва влачещото се време се проточваше до безкрайност. Накрая Шай оклюма, сложи глава на рамото му и заспа. Темпъл се изкуши за момент да я избута от себе си и право в огъня, но се отказа. В края на краищата това може би беше последната му възможност за човешка физическа близост. Ако не броеше духа, който щеше да го убие на сутринта, естествено.

В момента, в който просветля достатъчно, Суийт, Плачеща скала и Савиан яхнаха конете и тръгнаха към дърветата, а останалата част от задругата с прималели от страх сърца и изнурени от безсъние очи, вкопчени в оръжия или един в друг, се качиха по фургоните.

Тримата ездачи се появиха почти веднага. Извикаха отдалеч, че от другата страна на дърветата огньовете на духовете, в които бяха изгорили мъртвите си, още тлеели.

Но си бяха тръгнали. Оказа се все пак, че наистина мислят практично.

Изведнъж цялата задруга се оказа единодушна в ентусиазма и подкрепата си за смелостта и действията на Лам. Лулайн Бъкхорм и съпругът й му благодариха през сълзи от името на мъртвите си синове. Джентили, на младини очевидно, щял да направи абсолютно същото. Хеджес също, ако не бил осакатеният му крак, пострадал при изпълнение на войнския му дълг в битката за Осранг. Две от курвите предложиха да възнаградят Лам, който изглеждаше готов да приеме, докато Шай не отказа от негово име. Лестек се покачи на фургона си и предложи с треперещ от вълнение глас Лам да бъде възнаграден с четиристотин от спестените марки и той изглеждаше готов да откаже, докато Шай не прие от негово име.

Лорд Ингълстад плесна Лам по гърба и му предложи глътка от най-доброто си бренди, отлежавало в продължение на двеста години в избата на семейното му имение в Келн, което в момента, за беда, било собственост на кредиторите му.

- Приятелю - каза благородникът, - ти си един проклет герой, това си ти!

Лам извърна поглед настрани към него, докато отпиваше от бутилката:

- За проклет, проклет съм.

Справедлива цена

Беше ужасно студено на хълмовете. Нощем децата, премръзнали и уплашени, се гушеха едно в друго край огъня със зачервени от студа бузи и обвити в парата от дъха си лица. Роу взе ръцете на Пит в своите, разтри ги и духа в тях, за да ги сгрее, опита се да го увие още по-стегнато в кожите.

Скоро след като слязоха от лодката, дойде човек и каза, че Папа Ринг имал нужда от всички, а Кантлис започна да ругае, за това обикновено не се искаше много, и отпрати седем от хората си. Така останаха само шестима с това копеле Черното, но така или иначе, вече никой не говореше за бягане. Всъщност никой не говореше за нищо. Сякаш всяка миля от пътя бе отскубвала частица от духа им, от мислите им и сега бяха просто парчета месо, изнемощели и низвергнати, на път към кланицата, която Кантлис бе отредил за тях.

Жената на име Бий също бе отпратена. Тя плака и пита Кантлис:

- Къде водиш децата?

А той се ухили злобно и отвърна:

- Майната ти, връщай се в Крийз и си гледай твоята работа.

Сега беше работа на Роу, онова момче, Евин и още няколко от по-го-лемите да се грижат за пришките по краката на малките и да ги успокояват, когато се изплашеха.

Вървяха нагоре, нагоре по хълмовете, по виещи се пътеки, изровени от някога текли реки. Лагеруваха край огромни скали, които приличаха на срутени каменни постройки, древни като самата планина. Дърветата ставаха все по-високи, като гигантски колони, които пронизваха небето. Най-ниските им клони бяха високо над главите им и скърцаха тихо в безшумната гора. Нямаше храсти, нито животни, насекоми дори нямаше.

- Къде ни водиш? - Роу сигурно за стотен път попита Кантлис, чи-ито хубави дрехи съвсем се бяха изпокъсали и приличаха на дрипи, и за стотен път той само вирна челюстта си с набола брада към сивите очертания на върховете и отвърна:

- Напред.

Минаха през малък град, целият построен от дърво, зле построен, и едно кльощаво куче ги залая, но хора нямаше, никакви, нито един. Черното гледа намръщен зеещите прозорци, въртеше език по дупката в зъбите си и каза:

- Къде са се дянали всички? - Каза го на северняшки, но Лам я беше научил достатъчно, че да го разбере. - Не ми харесва тая работа.

Кантлис изсумтя присмехулно:

- Не ти е работа да ти харесва.

Продължиха напред, нагоре и дърветата постепенно се смалиха до ниски пожълтели борове и ели, после до сухи хилави фиданки, докато накрая вече нямаше дървета. Студът също изчезна и стана неестествено топло. Полъхът на вятъра беше като горещ дъх по лицето, а после стана горещо, много горещо. Децата започнаха да изостават, да се влачат едва с почервенели, покрити с капчици пот лица. Склонът беше покрит със скали с избила по тях на жълти петна сяра, а земята - топла като човешка плът, сякаш жива. От зейнали като усти пукнатини в скалите съскаше пара, а във вдлъбнатините имаше локви със засъхнала по краищата им сол. Водата бълбукаше, вдигаше воняща пара и правеше пяна с шарени мазни петна. Кантлис ги предупреди да не я пият, защото била отровна.

- Това място не е наред - каза Пит.

- Просто място - каза му Роу, но видя страха в очите на останалите деца, в очите на хората на Кантлис и тя самата го почувства. Това място беше мъртво.

- Шай още ли върви след нас?

- Естествено. - Но Роу не мислеше, че това е възможно, не и толкова далеч. Толкова далеч, че сякаш бяха в друг свят. Вече почти не помнеше как изглежда Шай, нито Лам, нито фермата. Започваше да мисли, че всички те не съществуват, че са били просто сън, само сън.

Стана прекалено стръмно за конете, а после и за мулетата, за това не ги взеха и един от мъжете остана да ги пази. Заизкачваха стръмна клисура, чиито отвесни скали бяха целите покрити с дупки - прекалено четвъртити, че да ги е създала природата, - а в подножието им имаше много купчини натрошена скала. На Роу й приличаше на изоставена мина. Но кои са били тези древни миньори и какво са копали в тази пустош, нямаше представа.

След цял ден в задушливата воня, с парещи носове и гърла, те се натъкнаха на огромен, извисяващ се към небето и остър като игла каменен стълб. Стените му бяха изронени, на вдлъбнатинки и потъмнели от времето, но голи, без прашинка мъх, лишей или каквото и да е друго растение. Когато приближиха скупчени, пристъпящи предпазливо, Роу видя, че беше покрит с букви. Не можеше да ги прочете, но знаеше, че са предупреждение. По скалните стени отстрани, стигащи почти до небето, имаше още от четвъртитите дупки, много повече отпреди, а също високи скелета от старо дърво, дървени платформи, висящи въжета и кофи и пресни следи от копане в скалата.

Кантлис вдигна ръка:

- Спрете тук.

- Сега пък какво? - попита Черното с ръка на дръжката на меча.

- Сега ще чакаме.

- Колко дълго?

- Няма да е много, братко. - На скалата се беше облегнал небрежно мъж. Роу не знаеше как така не го беше забелязала на идване, защото определено не беше дребен. Беше много висок, слаб, а сивата му коса беше обръсната до кожа. Носеше роба от неизбелено платно. В сгъвката на лакътя на мускулестата му ръка имаше жезъл, почти колкото него висок, а в другата държеше малка сбръчкана ябълка. Вдигна я и отхапа от нея. -Привет - каза с пълна уста. Усмихна се на Кантлис, на Черното и на останалите и по дружелюбното му лице заиграха ситни бръчици. Усмивката му съвсем не беше намясто сред тази мрачна пустош. Усмихна се и на децата, на Роу най-вече, поне така й се стори. - Привет, деца.

- Искам си парите - каза Кантлис.

- Разбира се. - Мъжът продължи да се усмихва. - Защото имаш празнина в душата и вярваш, че златото ще я запълни.

- Защото имам дългове и ако не ги платя, съм мъртвец.

- Всички сме мъртъвци, братко, всеки, когато му дойде времето. Как ще извървим пътя до там обаче, само това е от значение. Но ти ще получиш справедливо заплащане. - Погледът му се премести върху децата. -Преброих едва двайсетина.

- Дълго пътуване - каза Черното, без да сваля ръка от дръжката на меча. - Загубите са неизбежни.

- Нищо не е неизбежно, братко. Каквото се случва, се случва заради избора, който правим.

- Не аз съм този, дето купува деца.

- Аз ги купувам. Не ги убивам. Това ли е, което запълва празнината в теб, нараняването на слабия?

- Никаква празнина няма в мене - отвърна Черното.

- Нима? - Възрастният мъж отхапа от ябълката и подхвърли огризката на Черното.

Севернякът посегна инстинктивно да я хване и изпъшка тежко. Възрастният мъж някак бе успял да прекоси разстоянието между двамата с два светкавични скока и сега стоеше пред него, опрял края на жезъла си в гърдите му.

Черното потрепери, изпусна огризката и понечи да изтегли меча си, но в ръката му не беше останала сила. Тогава Роу видя, че това не беше жезъл, а копие, чийто окървавен връх стърчеше от гърба на северняка. Възрастният мъж го положи внимателно на земята и притвори очите му.

- Грубо от моя страна, знам, но смея да твърдя, че без него светът ще е по-добър.

Роу погледна трупа на северняка с почернели от кръвта дрехи и изпита задоволство, не знаеше защо е така, но се радваше.

- Мътните го взели - промълви един от хората на Кантлис. Роу вдигна поглед и видя от мините да излизат тихомълком хора. Бяха много, от всякакви раси и на всякаква възраст, но облечени еднакво - със същите кафеникави роби като на възрастния мъж - и всичките с обръснати глави.

- Приятели - каза възрастният мъж, докато се изправяше.

- Направихме всичко по силите си. - Гласът на Кантлис беше изтънял и потреперваше.

- Натъжава ме, че това е всичко, на което сте способни.

- Искам си парите, само това.

- Натъжава ме, че парите са единственото, което може да иска човек.

- Имахме сделка.

- Това също ме натъжава, но е така, имахме сделка. Парите ти са там. - Мъжът посочи към дървена кутия на една от скалите, покрай която бяха минали на идване. - Желая ти много радост с тях.

Кантлис грабна кутията и Роу видя злато в нея. Той се усмихна широко и мръсното му лице грейна, огряно от блясъка на жълтия метал.

- Да вървим - каза Кантлис и заедно с хората си запристъпя заднеш-

ком.

Едно от по-малките деца започна да хленчи, защото така правят малките деца, когато нямат нищо друго, обикват и най-омразния човек. Роу сложи ръка на рамото му каза: „Шшш“, и се опита да бъде смела, да не показва страха си, когато възрастният мъж пристъпи и застана пред нея.

Пит стисна малките си юмручета:

- Да не си посмял да нараниш сестра ми!

Мъжът клекна и главата му застана на нивото на тази на Роу - отблизо беше огромен. Сложи нежно едната си огромна длан на рамото й, а другата - на рамото на Пит:

- Деца, казвам се Уердинур, трийсет и деветата Дясна ръка на Създателя. Аз никога няма да ви нараня, нито ще позволя на друг да го стори. Заклел съм се в това. Заклел съм се да пазя тази свещена земя и хората на нея, до последен дъх, до последна капка кръв и само смъртта ще ме спре да го направя.

Той извади една тънка верижка и я окачи на шията на Роу. И там, на края й, имаше парченце тъмносив матов метал с формата на водна капка.

- Какво е това? - попита Роу.

- Драконова люспа.

- Истинска?

- Да, истинска. Всички имаме по една. - Той бръкна в пазвата на робата си, извади своята и й я показа.

- Защо трябва да я нося?

Той й се усмихна и очите му се наляха със сълзи:

- Защото сега си моя дъщеря. - Разтвори ръце и я прегърна силно.