Червена страна

По трима

- Какъв студ, мамка му - прошепна Шай.

Бяха намерили нещо като заслон - дупка в замръзналите корени на голямо дърво, - но когато вятърът се обърнеше, усещането беше като при леден шамар в лицето. Въпреки омотаното два пъти около главата одеяло, така че само очите й се виждаха, лицето й беше почервеняло и щипеше така, все едно беше отнесла истински шамар. Лежеше на една страна и й се пикаеше, но не смееше и да си помисли дори за сваляне на панталона - само жълта ледена висулка на задника й липсваше в момента. Придърпа палтото около раменете си, после и покритата със скреж вълча кожа, която й беше дал Суийт, размърда премръзналите си пръсти в коравите от студа ботуши и долепи безчувствените си пръсти до устата, за да използва колкото топъл дъх й беше останал и докато все още го имаше.

- Мамка му, какъв студ.

- Хм, това е нищо - изръмжа Суийт. - Навремето ни застигна виелица в планината при Хайтауър, два месеца изкарахме затрупани в преспите. Такъв студ беше, че алкохолът замръзна в бутилките. Трябваше да ги чупим и да си го делим на парчета.

- Шшш - промърмори Плачеща скала и от посинелите й устни излезе едва забележимо облаче пара.

Досега Шай се чудеше дали не беше замръзнала още преди часове с лулата в зъбите. В продължение на цялата сутрин не беше мигнала повече от три пъти, взираше се в Бийкън през шубрака, който бяха избрали за скривалище миналата вечер.

Не че там имаше какво да се види. Лагерът беше мъртвило. Снегът по единствената улица беше навят пред вратите, а по натежалите от ледени висулки покриви беше натрупан на високи преспи и като цяло беше непокътнат, с изключение на виещите се следи на самотен вълк. Нямаше дим от комините, нито светлина зад вкочанените чергила на почти погребаните под снега палатки. Древните гробници бяха станали просто бели могили. На върха на порутената кула, на която в далечни времена е горял сигналният огън, дал името на лагера⁵, сега имаше само сняг. Ако не бяха жалостивият вой на вятъра в окаяните борове и ели и потупването на капак на прозорец, мястото щеше да е по-тихо от гробницата на Ювенс.

Шай не беше от хората, които ги биваше в чакането, и това не беше тайна за никого, но лежането в шубрака й напомняше прекалено много за бандитските години. По корем в прахоляка и Джег до нея дъвче ли, дъвче, после плюе и пак дъвче в ухото й, а Нийри лее нечовешки количества пот - лежат и чакат някой пътник да извади лошия късмет да мине по пътя отдолу. Отвън закоравялата разбойница, Дим, зла до мозъка на костите си, а отвътре малко момиченце с невероятно лош късмет, на крачка да полудее от постоянния страх. Страх от онези, които я преследват, от онези с нея, но най-вече - от самата себе си. Никога не знаеше какво ще направи в следващия момент. Имаше чувството, че е марионетка в ръцете на злобен лунатик, без никакъв контрол над ръцете и устата си и само мисълта за това я караше да потреперва и да иска да се измъкне от кожата си.

- Не мърдай - прошепна Лам, той самият неподвижен като пън.

- Защо? Няма никой наоколо, мястото е по-мъртво от...

Плачеща скала вдигна един чепат показалец пред лицето на Шай и

бавно го наклони към края на гората от другата страна на лагера.

- Виждаш ли двата големи бора ей там? - прошепна Суийт. - И трите скали между тях, дето приличат на пръсти? Там им е скривалището.

Шай вторачи поглед в безцветната плетеница от сняг, скала и дърво, докато не я заболяха очите. И най-накрая успя да зърне едва доловимо за окото движение.

- Един от тях? - прошепна тя.

Плачеща скала вдигна два пръста.

- Те се движат по двама - обясни Суийт.

- Ооо, бива си я - прошепна Шай и се почувства като пълен аматьор в компанията им.

- Най-добрата.

- Как ще ги накараме да излязат оттам?

- Сами ще си излязат. Стига онова ненормално пиянде, Коска, да удържи на думата си и си свърши работата.

- Никаква гаранция за това - промърмори Шай.

При все цялото бръщолевене на Коска за бързи действия, дружината му се мота из Крийз като рояк мухи около лайно в продължение на цели две седмици, преди да попълнят продоволствието си, разбирай да са обърнали града нагоре с краката и да са причинили куп различни неприятности. А после им отне дори повече да изминат няколкото дузини мили по високото плато между Крийз и Бийкън в постоянно влошаващо се време и следвани от тълпа от най-амбициозните курви, комарджии и амбулантни търговци от Крийз, които все още таяха надежди да изкоп-чат от наемниците каквито пари не бяха успели да похарчат в града. И през цялото това време Стареца се любуваше с огромна усмивка на уста на мудния им безпорядък, все едно си беше съвсем в реда на нещата, и не спираше да раздува измислените истории от славното си минало, за да може онзи идиот, биографът му, да ги запише.

- Според мен дъртото копеле го бива на думи, но не и на дела...

- Шшт! - изсъска Лам.

Ято възмутени врани се вдигнаха с крясъци в студеното небе и Шай се притисна към земята. Вятърът донесе приглушения шум от викове, тропот и дрънчене и в далечината се появиха ездачи. Бяха двайсетина и препускаха през заснежената долина, пришпорвайки запотените и обвити в пара коне с всички сили.

- Ненормалното пиянде си удържа на думата - промърмори той.

- Този път. - Шай жестоко се съмняваше, че това му е навик.

Наемниците слязоха от конете и се пръснаха из лагера. Започнаха да

отварят врати, да разпарят вкочанените като дърво платнища на палатките, крещяха и вдигаха такъв шум, че в това мъртвило човек можеше да си помисли, че е настъпил краят на света. Гледайки тази паплач, която беше на нейна страна, Шай се замисли дали беше направила правилния избор. Не че имаше много възможности. Целият й живот беше поредица от моменти като този - правиш каквото можеш, с каквито лайна разполагаш.

Лам докосна ръката й и тя проследи с поглед показалеца му, който сочеше към скривалището. Забеляза една тъмна фигура да се стрелва между дърветата и да изчезва в храсталака.

- Един е на път - изръмжа Суийт. При цялата какофония на наемниците вече не си правеше труда да говори тихо. - Сега с малко късмет ще изтича право в потайните им земи. Право в Ашранк и ще каже на драко-новите хора, че двайсетина конници са пристигнали в Бийкън.

- Престори се на слаб, когато си силен - промърмори Лам. - И на силен, когато си слаб.

- Ами другият? - попита Шай.

Плачеща скала прибра лулата си и издърпа от колана си късата дървена сопа, закривена в горния край като клюн - по-красноречив отговор на въпроса си Шай не можеше да очаква от нея, - и се промъкна ловко и чевръсто като змия зад дървото, на което седеше облегната досега.

- На работа - каза Суийт и запълзя след нея, много по-бързо откол-кото Шай някога го беше виждала да ходи изправен. Тя проследи двамата възрастни скаути, които се запромъкваха между черните дървета към скривалището на драконовите хора.

Шай остана да чака до Лам, трепереща върху замръзналата земя.

Той беше решил да продължи да бръсне главата си и явно освен от коса и брада беше успял да се освободи от всякакво чувство - всяка дълбока бръчка, изпъкнала кост или следа от тежкото му минало бяха на показ. Савиан беше извадил с върха на ножа си конците от раната на бузата му, а останалите рани от боя с Глама Златния бяха почти зараснали, готови да се изгубят сред плетеницата от стари белези. Историята на един живот на насилие и битки, изписана така ясно на това очукано като наковалня лице, как досега не я беше разчела?

Не можеше да повярва колко лесно беше някога да говори с него. Или по-скоро да му нарежда. Лам, добрият стар страхливец, така предсказуем. Безопасно и удобно, като да говориш сам на себе си. Сега помежду им лежеше пропаст, по-дълбока и по-опасна с всеки следващ ден. Толкова въпроси се въртяха из главата й, но когато най-после се реши да отвори уста, оттам изпадна точно онзи, на който вече знаеше отговора.

- Значи, изчука Кмета, а?

Лам мълча достатъчно дълго, за да си помисли, че въобще не смята да й отговаря.

- По какъвто начин си го представяш и никак не съжалявам.

- Е, явно чукането е хубаво дори и за хора, минали определена възраст.

- Не се съмнявай. Особено ако не са имали много от него дотогава.

- Но това не я спря да ти забие нож в гърба при първия удобен случай.

- А ти много обещания за вярност ли получи от Темпъл, преди да изскочи от прозореца ти?

Сега Шай замълча, преди да отговори.

- Не бих казала.

- Хм. Значи това, че чукаш някого, не му пречи да се обърне и на свой ред да те изчука отзад.

Тя въздъхна дълбоко:

- За някои от нас това само засилва шанса...

Суийт излезе с тромава походка заради огромното си палто от дърветата при скривалището и им махна с ръка. Плачеща скала се появи след него, приклекна и започна да трие сопата в снега, оставяйки бледи розови следи по снежнобялата земя.

- Предполагам, работата е свършена - каза Лам и се надигна с мъка от земята, но остана клекнал до нея.

- Предполагам, да. - Шай се уви в палтото. Беше прекалено студено, за да промени нещо с това. Обърна глава за пръв път, откакто започнаха да говорят, и го погледна. - Може ли да те питам нещо?

Видя слепоочията му да помръдват, когато стисна здраво зъби:

- Понякога невежеството е най-доброто лекарство. - Извърна поглед към нея - странен, измъчен, виновен като на убиец, хванат на местопрестъплението, на когото вече е ясно, че няма мърдане назад. - Но не знам как да те спра да не питаш. - Шай почувства стомахът й да се свива на топка от напрежение, нямаше сили да проговори, но същевременно не можеше да понесе мълчанието.

- Кой си ти? - прошепна. - Имам предвид... кой си бил? Искам да кажа... мамка му!

Забеляза движение - някой тичаше между дърветата към Суийт и Плачеща скала.

- Мамка му! - Миг по-късно тя също тичаше. Препъва се, залита, заби един премръзнал крак в нещо и полетя напред през храсталака, но се изправи и хукна надолу по голия склон. Краката й затъваха толкова на-дълбоко в непокътнатия сняг, че имаше чувството, че ботушите й са от камък.

- Суийт! - извика запъхтяно.

Тъмната фигура изскочи от дърветата и се понесе надолу по снега към стария скаут. Тя успя да зърне озъбена физиономия и блясък на острие. Не можеше да стигне там навреме. Нито да направи каквото и да е.

- Суийт! - извика отново и той вдигна очи към нея и се усмихна, после се обърна настрани и се ококори. В следващия момент тъмната фигура полетя към него и той приклекна. Но тя не го достигна, усука се във въздуха, строполи се пред него и се запремята в снега. Плачеща скала скочи отгоре й и довърши започнатото с добре премерен удар в главата. Глухият удар на дървото достигна до Шай със секунда закъснение.

Савиан разгърна храсталака и заслиза към тях по склона. Огледа навъсено дърветата по края на гората и започна да опъва арбалета си.

- Добър изстрел - провикна се към него Плачеща скала, втъкна со-пата в колана си и захапа отново лулата.

- Добър изстрел, чуй я само! - Суийт побутна нагоре шапка. - Почти се насрах в гащите.

Шай спря превита на две, запъхтяна, с изгарящи от студа дробове.

Лам я настигна, прибирайки меча в ножницата:

- Явно понякога се движат по трима.

Сред диваците

- Въобще не прилича на демон. - Коска побутна с върха на ботуша си лицето на жената дракон и проследи с поглед как обръснатата й глава се килна на една страна. - Няма люспи. Няма раздвоен език. Нито огнен дъх. Леко съм разочарован.

- Обикновени диваци - избоботи Джубаир.

- Също като онези в равнината. - Бракио отпи глътка вино и се загледа замислено в бутилката. - Една стъпка над животните, но не много голяма стъпка.

Темпъл се покашля:

- Това не е дивашки меч. - Клекна и взе оръжието в ръце. Идеално право острие, безупречно балансирано и добре наточено.

- Те не са обикновени духове - каза Суийт. - Въобще не са духове. Знаят как да убиват и не се колебаят да го направят. Познават всеки камък по тези места и не знаят страх от нищо. Оправили са до един златотърса-чите в Бийкън и явно не им е коствало много усилия.

- Но очевидно кървят. - Коска пъхна пръст в дупката от стрелата на Савиан и когато го извади, върхът му беше аленочервен. - И повече от очевидно, умират.

Бракио сви рамене:

- Всички кървят. Всички умират.

- Единственото сигурно нещо в този живот - избоботи Джубаир и извърна очи към небесата или в този случай - към ниския таван.

- Какъв е този метал? - попита Суорбрек, изваждайки амулета от пазвата на жената. Представляваше тъмносиво парче метал, с матов блясък и формата на листо на дърво. - Много тънко, но... - той го захапа и натисна с всичка сила. - Не мога да го огъна. Не, не мога. Изработката е впечатляваща.

- Стоманата и златото са единствените метали, които ме интересуват. - Коска обърна гръб. - Заровете телата далеч от лагера. Ако има едно нещо, което съм научил за четиресет години в занаята, Суорбрек, това е, че телата се заравят далеч от лагера. - Той се загърна в наметалото си при резкия порив на студен вятър, съпроводил отварянето на вратата. - Проклет студ. - Така прегърбен над огъня, с изтънели кичури коса, провесени покрай лицето му, и криви като ноктите на граблива птица пръсти над пламъците, приличаше на вещица, надвесена над котела си. - Напомня ми на Севера, а това не е на добре, нали така, Темпъл?

- Не, генерале. - Напомнянето за каквото и да било от последните десет години не беше на добре за Темпъл. В тях нямаше нищо освен пустош, насилие, пропилян човешки живот и вина. Освен може би гледката на равнината, видяна от седлото на мулето. Или Крийз - от конструкцията на магазина на Маджуд. Или заяждането с Шай за дълга му. До-като танцуваше с нея, притиснати силно един в друг. Или как се наведе да я целуне. И усмивката й, когато отвърна на целувката му... Темпъл се отърси от спомените. Бяха необратимо изгубени, до един. Човек не цени онова, което има, до момента, в който не изскочи през прозореца. Самата истина.

- Онова проклето убежище в планината. - Коска явно беше зает със собствените си провали. И те не бяха малко. - Проклетият сняг. И онова коварно копеле, Калдер Черния. Колко добри мъже загубихме, а, Тем-пъл? Свестни мъже, като. е. забравил съм имената, но въпреки това съм прав. Когато каза „форт“ - провикна се той раздразнено през рамо, -очаквах нещо по-. съществено.

Централната и най-голяма постройка в Бийкън представляваше сковано от цели дънери бунгало на етаж и половина. Беше разделено на стаи, но нямаше преградни стени. За целта служеха окачени животински кожи. Прозорците бяха тесни, а в единия му край се издигаше порутената кула за сигналния огън. Имаше толкова пролуки между дънерите, че вътрешността му беше свърталище на всевъзможни течения.

Суийт вдигна рамене:

- Стандартите в Далечна страна не са високи, генерале. Тук три пръчки накуп минават за форт.

- Е, сигурно си прав, трябва да сме благодарни за каквото имаме. Още една нощ на открито и ще трябва да чакате пролетта, за да се разтопя. Ех, как бленувам за кулите на красивия Висерин! За топлите нощи край реката! Някога градът беше мой, Суорбрек, казвал ли съм ти?

- Мисля, че сте го споменавали - примижа измъчено писателят.

- Никомо Коска, Върховен херцог на Висерин! - Старецът замълча, колкото да сръбне от малката плоска бутилка. - Но един ден всичко това ще бъде отново мое. Кулите, дворецът, уважението. Много разочарования съм преживял, така е. Гърбът ми е нашарен от белези, картина, изрисувана с бича на този зъл художник, живота. Но имам още време, нали така?

- Разбира се. - Суорбрек се изсмя престорено. - Убеден съм, че имате още много успешни години пред себе си!

- Да, само още малко време да сложа нещата в ред... - Коска се загледа в набръчканата си ръка и примижа като от болка, докато мърдаше разкривените си пръсти. - Знаеш ли, Суорбрек, едно време бях ненадминат в хвърлянето на нож. От двайсет крачки улучвах муха във въздуха. Сега? - Той прихна развеселен. - Сега не виждам на двайсет крачки в ясен ден. И от това предателство ме боли най-много. Предателството на собствената ти плът. Живееш ли достатъчно дълго, виждаш всичко в руини.

Последвалият порив на вятъра през вратата възвести пристигането на сержант Дружелюбния. Сплесканият му нос и прилепналите за главата му уши бяха леко зачервени, но по друго не личеше студът да го е притеснил с нещо. Слънце, дъжд, буря - за него беше все едно.

- Последните от колоната, както и обозът на дружината са в лагера -обяви монотонно той.

- Както и всичките хрантутници, които са ни налазили като червеи труп. - Бракио си наля ново питие.

- Не съм убеден, че ми харесва оприличаването на славното ни братство със загнояващ труп - отвърна Коска.

- Колкото и уместно да е сравнението - промърмори под нос Тем-

пъл.

- Кои успяха да стигнат дотук?

- Деветнайсет курви - започна преброяването Дружелюбния - и четирима сводници.

- Чака ги много работа - отбеляза Коска.

- . двайсет и двама каруцари и носачи, в това число сакатият Хе-джес, който продължава да настоява да говори с теб.

- Всеки иска парченце от мен! Човек ще си каже, че съм празнична торта!

- . тринайсет амбулантни търговци и калайджии, шестима от които се оплакват, че са били обрани от наемници от дружината.

- Събрал съм се с престъпници! Аз, някогашният Върховен херцог. Толкова разочарования.

- . двама ковачи, търговец на коне, търговец на кожи, гробар, един бръснар, който твърди, че имал опит като военнополеви хирург, две перачки, винар без никаква стока и седемнайсет души с необявени професии.

- Скитници и лентяи, които искат да напълнят гуши с трохите от масата ми! Не останаха ли чест и доблест на този свят, Темпъл?

- Почти никакви - отвърна Темпъл. Собственият му запас от тях беше почти на привършване.

- А... - Коска се доближи до Дружелюбния и след поредната глътка от бутилката прошепна заговорнически, но на почти пълно всеослушание: - строго секретният фургон на началник Пайк?

- В лагера е.

- Постави го под стража.

- Всъщност какво има в него? - попита Бракио, бършейки една потекла сълза с върха на палеца си.

- Ако споделя с теб тази информация, той ще престане да бъде строго секретният фургон и ще стане просто. фургон. Мисля, ще съгласиш с мен, че така му се губи цялата загадъчност.

- Къде ще се подслони цялата тази измет? - попита Джубаир. - Няма достатъчно място дори за бойците.

- Какво е положението с гробниците? - попита Старецът.

- Празни са - отвърна Суийт. - Ограбени още преди векове.

- Бих казал, че с огън в средата ще станат достатъчно топли и уютни. Каква ирония, а, Темпъл? Героите от миналото са изритани от гробовете си, за да направят място на курви!

- Тръпна при мисълта - промърмори Темпъл и наистина потрепери при мисълта за човека, който би успял да заспи в усойната вътрешност на нечий гроб, камо ли да отиде там с курва.

- Не искам да прекъсвам приготовленията, генерале - каза Суийт, -но по-добре да тръгвам.

- Разбира се! Славата е като хляба, бързо се разваля с времето! Кой го беше казал, Фаранс или Столикус? Какъв е планът ти?

- Надявам се този съгледвач да изтича право при драконовите си приятелчета и да им каже, че не повече от двайсет души са дошли в Бий-кън.

- Най-добрият враг е обърканият враг, заблуденият! А това Фаранс ли беше? Или Бяловелд? - Коска хвърли пълен с презрение поглед на погълнатия в записките си Суорбрек. - Писатели, видял ли си един - видял си ги всичките. Какво казваше?

- Мисля, че ще започнат да се чудят дали да си останат тихо и кротко в Ашранк, без да ни обръщат внимание, или да слязат и да ни изметат оттук.

-Чака ги неприятна изненада, ако опитат - изкиска се Бракио и двойната му брадичка се разтресе.

- Ние точно това искаме - продължи Суийт. - Но те не са от хората, дето ще слязат така лесно от планината без причина. Навлезем ли обаче в земите им, това ще ги амбицира. Много са ревниви по отношение на земята си. Плачеща скала знае пътя. Знае и таен вход към Ашранк, но рискът е огромен. Вместо това ще се промъкнем там горе и ще оставим няколко хубави следи, които няма как да пропуснат. Угаснал огън, стъпки по пътя им...

- Лайно. - Джубаир произнесе думата така тържествено, все едно изричаше името на пророка.

Коска вдигна бутилката за наздравица:

-Великолепно! Да ги подмамим с лайно! Мога да се обзаложа, че Столикус не е писал за това в никоя от книгите си, а, Темпъл?

Бракио стисна с два пръста дебелата си долна устна и се замисли:

- Сигурен ли си, че ще паднат в лайнения ти капан?

- От векове са тарторите по тези земи - отвърна Суийт. - Свикнали са да избиват духове и да прогонват златотърсачи. Всичките им малки победи са ги направили арогантни. Почиват на стара слава. Независимо от това са опасни. Трябва да сте добре подготвени за тях. Не дърпайте влакното, преди да са захапали червея на куката.

Коска кимна одобрително:

- Повярвай ми, бил съм и от двете страни на засадата и съм наясно как работи. Какво е твоето мнение за плана, господарю Кантлис?

Окаяният бандит беше натъпкал слама под прокъсаните си по шевовете дрехи в отчаян опит да ги направи по-топли и до този момент беше седял мълчаливо в ъгъла, подсмърчайки тихо и разтривайки счупената си ръка, но когато чу името си, това видимо го ободри и той закима енергично, все едно одобрението му беше гаранция за успеха на всяко начинание.

- Звучи добре. Мислят си, че всичко тук им принадлежи, за това мога да гарантирам. А и този Уердинур, той уби приятеля ми, Черното. Очисти го просто ей така, без да му мигне окото. Може ли. - той облиза напуканите си устни и посочи към малката плоска бутилка в ръката на Коска.

- Разбира се. - Старецът пресуши на един дъх бутилката, обърна я с гърлото надолу, за да му покаже, че е празна, и повдигна извинително рамене. - Капитан Джубаир е подбрал осем от най-опитните си мъже, които ще ви придружат.

Суийт изгледа косо огромния кантик и от погледа му стана ясно, че не беше очарован от идеята.

- Предпочитам да работя с хора, на които знам, че мога да разчитам.

- Ние също, но нима наистина има такива в днешно време, как мислиш, Темпъл?

- Едва неколцина. - И Темпъл не броеше себе си в това число, нито пък който и да е от присъстващите.

- Нямате ми доверие? - Суийт изглеждаше истински засегнат.

- Човешката природа често ме е разочаровала - отвърна Коска. -След деня, в който Върховната херцогиня Сафелайн се обърна срещу мен и отрови любимата ми метреса, си поставих за цел никога да не обременявам работните си взаимоотношения с неща като доверие.

Бракио се оригна шумно:

- Най-добре да се държим един другиго под око. Да сме винаги нащрек, добре въоръжени и взаимно подозрителни и да дадем приоритет на личните си интереси.

- Добре казано! - Коска се плесна по бедрото. - По този начин доверието става скрит в ботуша нож - тайно оръжие, на което да се позовеш в отчаяни моменти.

- Опитах нож в ботуша - промърмори Бракио и потупа накичените по гърдите си. - Убиваше ужасно.

- Да вървим - избоботи Джубаир. - Времето лети, а Божията работа стои несвършена.

- Че има работа за вършене, има - каза Суийт, вдигна яката на огромното си кожено палто до ушите и излезе навън.

Коска надигна бутилката, осъзна, че беше празна, и протегна очаквателно ръка:

- Някой да донесе пиене! Темпъл, ела, говори ми както преди! Дай ми утеха, Темпъл, дай ми съвет!

Темпъл пое дълбоко дъх:

- Не знам какъв съвет мога да ти дам. Прекалено далеч сме от всякакви закони.

- Не говоря за закони, човече, за праведния път говоря! Благодаря -обърна се към Дружелюбния, който започна да прелива от току-що отворена бутилка в по-малката в треперещата ръка на Коска с учудваща прецизност. - Чувствам се така, сякаш се нося по теченията в непознато море, а моралният ми компас се върти като побъркан! Намери ми звездата, по която да се водя, Темпъл! Бог, човече, говори ми за Бог!

- Боя се, че сме прекалено далеч и от него - промърмори Темпъл, до-като вървеше към вратата.

Когато я отвори, на прага й стоеше Хеджес. Стискаше в ръце опърпаната си шапка и ако това беше възможно, изглеждаше по-болнав от всякога.

- Кой е този? - присви очи Коска.

-Казвам се Хеджес, генерале, господине, един от каруцарите от Крийз. Ветеран от Осранг, господине, ранен, докато водех атаката.

- Ето защо е най-добре да оставиш друг да я води.

Хеджес се примъкна напред, като не спираше да шари с поглед.

- Напълно съм съгласен, господине. Ще ми отделите ли минутка?

Благодарен за възможността, Темпъл се изниза навън.

В лагера цареше оживление - нито следа от опит за потайност. Мъжете, увити в палта, кожи и мешавица от различни брони, с омотани около главите парчета от нарязани одеяла и обгърнати в облаци пара от дъха си, превръщаха снега в черна киша. Разнасяха вдигнати над главите си факли, дърпаха съпротивляващи се коне и разтоварваха сандъци и бъчви от колоната фургони и каруци.

- Може ли да се присъединя? - Суорбрек беше последвал Темпъл навън и тръгна по петите му през оживлението на лагера.

- Ако не се страхуваш, че може да прихванеш лошия ми късмет.

- Няма как да е по-лош от моя - отвърна жално писателят.

Минаха покрай една колиба с липсваща стена. Вътре се бяха скупчили няколко души и разиграваха на зарове единствената спална постелка, с която разполагаха. Отстрани някой въртеше пищящо точиларско колело и пръскаше облаци искри в тъмнината. Три жени спореха как е най-добре да се запали огън за готвене. Никоя не знаеше как.

- Чувстваш ли се понякога... - поде замислено Суорбрек през вдигнатата яка на протритото си палто - така, сякаш си се озовал погрешка на място, от което не виждаш изход.

Темпъл погледна писателя:

- Напоследък всеки ден.

- Сякаш си наказан, но не си сигурен за какво.

- Аз знам за какво - промърмори Темпъл.

- Не ми е мястото тук - каза Суорбрек.

- Ще ми се да можех да кажа същото. Но се боя, че няма да е истина.

Снегът беше изгребан от вътрешността на една от гробниците и на

оцвъканата й с мъх арка на входа висеше факла. Един от сводниците окачваше голяма протрита кожа на съседната гробница, пред която вече се беше оформила нещо като опашка от нетърпеливи клиенти. Между две други треперещ от студа търговец беше опънал сергията си и предлагаше колани и боя за обувки. Търговията не знаеше почивка.

Темпъл дочу дрезгавия глас на инквизитор Лорсен през открехнатата врата на едно от бунгалата:

-Наистина ли вярваш, че бунтовници се укриват в тези планини, Димбик?

- Вярата е лукс, който от известно време насам не мога да си позволя, инквизиторе. Аз просто изпълнявам заповеди.

- Чии, капитане, чии, това е въпросът. Аз, ако не друго, се ползвам с доверието на началник Пайк, а той с това на самия архилектор, а думата на архилектора... - Темпъл отмина и гласът на Лорсен заглъхна.

В тъмнината в края на лагера доскорошните му спътници вече се готвеха за тръгване. Отново беше започнало да вали и снежинките се трупаха бавно по гривите на конете, по сивата коса на Плачеща скала и по имперското знаме, с което беше овързана, по прегърбените рамене на Шай, която старателно избегна погледа му, по вързопите, които Лам привързваше зад седлото си.

- Идваш с нас, а? - попита Савиан, когато го видя да приближава.

- Сърцето ми казва „да“, но останалата част от тялото ми има здравия разум да откаже учтиво поканата.

- Плачеща скала! - Суорбрек измъкна записките си. - Интригуващо

име!

Тя го изгледа отгоре:

-Да.

- Обзалагам се, че зад него се крие още по-интригуваща история. -Да.

- Дали не бихте я споделили?

Плачеща скала подкара коня си и бавно се изгуби в тъмнината.

- Според мен това беше „не“ - каза Шай.

Суорбрек въздъхна:

- Писателят трябва да е готов да отминава с достойнство хорското презрение. Не всеки абзац, нито всяко изречение, мито дори дума са по вкуса на всеки читател. Господарю Лам, някога били ли сте интервюиран от писател?

- Не, но сме се натъквали на всички останали видове лъжци - отвърна вместо него Шай.

Биографът не се отказа:

- Говори се, че имате повече опит в двубоите от всеки друг на този

свят.

Лам затегна последния ремък на седлото:

- Ти на всичко, което чуеш, ли вярваш?

- Отричате, значи?

Лам не отговори.

- Имате ли съвет за читателите по отношение на войнишкия занаят?

- Да, не го захващай.

Суорбрек пристъпи към него:

- А истина ли е това, което ми каза генерал Коска?

- От видяното досега той е мерило за честност.

- Каза ми, че някога сте били крал.

Темпъл повдигна учудено вежди. Суийт се покашля. Шай избухна в смях, но видя сериозното изражение на Лам и млъкна.

- Каза също така, че сте били първенец на краля на Севера - продължи Суорбрек - и че сте спечелили десет дуела в кръга от негово име. А после той ви е предал, но вие сте оцелели, убили сте го и сте заели мястото му.

Лам се покачи бавно на седлото и се загледа в тъмнината пред себе си.

- Хората окачиха за кратко златна верига на врата ми и коленичиха пред мен, защото така ги устройваше тогава. Във времена на насилие всички коленичат пред страховития. В мирни времена си спомнят, че предпочитат да останат изправени.

- Вините ли ги за това?

- Отдавна съм спрял да виня когото и да било. Хората са такива по природа. - Той се обърна към Темпъл. - Как мислиш, можем ли да имаме вяра на твоя човек, Коска?

- В никакъв случай - отвърна Темпъл.

- Подозирах, че така ще кажеш. - Лам смушка коня си нагоре по склона и изчезна в тъмното.

- А хората говорят, че аз имам истории за разправяне - промърмори намусено Суийт и го последва.

Суорбрек остана загледан след тях за момент, после извади молива и задраска трескаво по хартията.

Когато Шай извърна коня си, Темпъл най-после успя да срещне погледа й.

- Надявам се да ги намерите! - смотолеви той. - Децата.

- Ще ги намерим - отвърна тихо тя. - Надявам се ти да намериш... каквото търсиш.

- Мисля, че го намерих - отвърна още по-тихо Темпъл. - Но го захвърлих с лека ръка.

Тя се замисли за момент, после цъкна с език и подкара коня.

- Успех! - викна след нея Темпъл. - Да се пазиш там. сред диваците!

Тя се обърна, погледна към форта, от който вече се носеше фалшивото пеене на наемниците, и повдигна многозначително вежда:

- Ти също.

Стръв

Първия ден яздеха през огромна гора, по-високи дървета Шай не беше виждала, клон връз клон спираха напълно слънцето и усещането беше, все едно вървяха през огромна мрачна крипта. Въпреки това снегът беше намерил път надолу и беше покрил земята между величествените коренища на една стъпка дълбочина. Отгоре беше замръзнал в твърда кора, която разраняваше краката на конете, и те трябваше да се редуват кой да язди най-отпред и да проправя пъртина за останалите. Тук-там се беше събрала мъгла, която се виеше покрай ездачи и коне на талази, наподобяващи прегладнели за топлината им призраци. Не че имаха много от нея. Всеки път, когато някой заговореше, Плачеща скала му изсъскваше да пази тишина и те продължаваха през притихналата гора, заслушани в хрущенето на снега, тежкото дишане на конете, кашлянето на Савиан и тихото мърморене на Джубаир, който според Шай се молеше през цялото време. Беше набожно копеле този огромен кантик, не можеше да се отрече. Но Шай дълбоко се съмняваше, че набожността го правеше точния човек, който да искаш зад гърба си, когато стане напечено. Набожните хора, които беше срещала досега, до един използваха вярата си като извинение за злините, които вършеха, вместо като причина да не ги вършат.

Суийт им позволи да спрат под една скална козирка едва когато светлината съвсем изчезна и в гората настана мрак. Дотогава конете им, резервните също, бяха напълно изтощени и трепереха от умора. И Шай не оставаше по-назад от тях, беше цялата скована и изтръпнала и всяка от стотиците болки, бодежи и сърбежи по тялото й се бореше за надмощие над останалите.

Не запалиха огън, ядоха студено месо и сухари, докато си подаваха бутилката. Савиан понасяше стоически кашлицата, както и всичко останало, но всеки път, когато се давеше превит на две, а бледите му ръце дърпаха все по-стегнато яката на палтото около шията му, Шай виждаше усилията, които му костваше това.

Един от наемниците, стириянец с изпъкнала напред брадичка на име Сакри, когото Шай взе за типа човек, чиято единствена радост от живота бе чуждата несгода, се ухили и каза:

- Настинал си, старче. Не искаш ли вече да се връщаш?

Шай събра каквато сила й беше останала и му отвърна:

- Затваряй си устата.

- Защо? - ухили й се той. - Ще ме напляскаш ли?

Това успя да я жегне.

- Да. С шибана брадва ще те напляскам. Сега си затваряй устата.

Този път онзи млъкна, но Шай остана с впечатлението, че просто обмисля как да й го върне, и се зарече да има едно наум с него.

Стояха на стража по двама, един наемник и един от бившата задруга, и си отваряха очите на четири, колкото за драконовите хора, толкова и за другия. Шай изкара реда си под съпровода на хъркането на Суийт и кога-то времето дойде, разтърси Лам за рамото и прошепна:

- Ставай, Ваше Величество.

Той изпъшка тежко:

- Чудех се колко ще ти отнеме да започнеш.

- Моля да извиниш глупостта на простата селянка. От вълнение е. Все пак кралят на Севера хърка в постелята ми.

- Живял съм десет пъти по-дълго по-беден и от просяк и без един приятел до себе си. Как никой не говори за това?

- В моя случай, защото от опит знам какво е. Но не ми е падало случай да нося корона.

- Нито пък на мен - отвърна той, докато се измъкваше от постелята. - Аз имах верига на врата.

- Златна?

- С ей такъв диамант. - Той показа с пръсти формата на яйце и я погледна през дупката.

Шай още не беше сигурна дали просо не се шегуваше.

-Ти?

-Аз.

- Ти, дето изкара цяла зима с един и същи панталон на задника.

Лам сви рамене:

- Тогава вече бяха загубил веригата.

- Някакви препоръки как да се държа около кралска особа?

- Някой и друг реверанс няма да остане незабелязан.

- Хм - прихна Шай. - Майната ти!

- Майната ти, Ваше Величество.

- Крал Лам - промърмори Шай, докато се намъкваше под завивката колкото бързо можа, за да не излезе топлината. - Крал Лам.

- Имах друго име.

Шай се обърна към него.

- Какво име?

Тя се загледа в прегърбения му силует пред широкия отвор на пещерата под скалната козирка на фона на обсипаното със звезди небе. Не можеше да види лицето му.

- Няма значение - отвърна Лам. - Нищо добро не излезе от него.

На следващия ден снегът се носеше на вихрушки от вятъра, по-остър

от бръснач, който сякаш духаше отвсякъде едновременно. Яхнаха конете с всичкия ентусиазъм на човек, запътил се към собствената си бесилка, и продължиха нагоре. Гората оредя, дърветата постепенно се смалиха и накрая останаха само ниски, съсухрени и сгърчени подобия на борове и ели. Продължиха сред голи скали и пътеката стана съвсем тясна, наподобяваше пресъхналото корито на поток, въпреки че на места приличаше повече на сътворено от човешка ръка стълбище, чиито стъпала са били постепенно изгладени от безброй крака и години. Джубаир изпрати един от хората си обратно с конете и на Шай за момент й се прииска да бе тръгнала с него. Останалите продължиха нагоре пеша.

- Какво всъщност правят тук горе тези драконови копелета? - попита Шай. Според нея човек със здрав разум в главата не би дошъл тук за кратко, камо ли да се засели за постоянно.

- Не бих казал, че знам... какво правят тук - отвърна на пресекулки през пъхтенето си възрастният скаут. - Но са тук много отдавна.

- Тя не ти е казвала? - Шай кимна към крачещата отпред Плачеща скала.

- Мисля, че заради. това, че не задавам такива въпроси. тя остана с мен през всичките тези години.

- Е, не е заради красотата ти, това поне е ясно.

- Красотата не е всичко в този живот. - Той й хвърли един бърз поглед. - За късмет и на двама ни.

- За какво са им деца?

Суийт спря, отпи глътка вода и й предложи манерката си, а наемниците започнаха да ги подминават един по един, превити под товара на всичките си оръжия.

- Това, което съм чувал, е, че тук не се раждат деца. Нещо в земята. Прави ги ялови. Всички драконови хора са доведени тук по едно или друго време. Първоначално предимно духове, може би имперци, тук-там някой северняк, заблудил се да мине Озъбено море. Но откак златотърсачи-те взеха да изтикват духовете, явно са почнали да хвърлят мрежата по-надалеч. И да купуват деца от такива като Кантлис.

- По-малко приказки! - изсъска отгоре Плачеща скала. - И повече ходене!

Снегът се усили, но незнайно защо не се натрупваше бързо. Шай разви омотаното около главата си парче от одеяло и установи, че вятърът вече не е така пронизващ. Час по-късно снегът се превърна в хлъзгава киша по мократа скала и тя свали подгизналите си ръкавици, но въпреки това продължаваше да чувства пръстите си. Още час и снегът съвсем изчезна, продължаваше да вали, но не се задържаше по земята. Шай започна да се поти така, че в един момент не издържа, свали палтото и го натика в раницата на гърба си. Видя, че останалите правеха същото. Наведе се, докосна земята и усети странна топлина, все едно пипаше стената на пе-карна, чиято разпалена пещ е точно от другата страна.

- Има огън отдолу - каза Плачеща скала.

- Така ли? - Шай дръпна рязко ръка, все едно пламъците щяха да изскочат от земята. - Не бих казала, че това ме изпълва с оптимизъм.

- По-добре, отколкото да ти замръзва лайното на задника, нали? -Суийт свали ризата си и отдолу се показа друга. Шай се замисли колко ли ризи носеше. А също дали, ако продължеше да ги сваля една по една, накрая няма да изчезне напълно.

- Затова ли живеят тук горе драконовите хора? - Савиан на свой ред сложи длан на земята. - Заради огъня?

- Или огънят го има, защото живеят тук. - Плачеща скала огледа пътя нагоре - гола скала и сипеи, с тук-там жълти петна сяра, а от двете им страни - почти отвесни скални стени. - Този път може би се наблюдава.

- Със сигурност се наблюдава - каза Джубаир. - Бог вижда всичко.

- Но не Бог ще ти забие стрела в задника, ако продължиш по него -отбеляза Суийт.

Джубаир сви рамене:

- Бог поставя всичко на мястото му.

- Накъде тогава? - попита Савиан.

Плачеща скала вече беше извадила намотаното въже от раницата си:

- Ще се катерим.

Шай разтри слепоочия:

- Имах неприятното чувство, че ще каже точно това.

Проклятие, катеренето се оказа толкова трудно, колкото и ходенето

нагоре, само дето беше в пъти по-страшно. Плачеща скала пъплеше нагоре като паяк, а и Лам не изоставаше много от нея - явно бяха в свои води, - затова бяха най-отпред и прокарваха въжетата за останалите. Шай и Савиан бяха най-отдолу. Тя не спираше да ругае, докато драпаше нескопосано по хлъзгавата скала. Ръцете я боляха от напрежението, а дланите й пареха от триенето в конопеното въже.

- Нямах възможност да ти благодаря - каза тя, когато спряха за малко на една козирка.

Той не отговори. Беше тихо, чуваше се само съскането на въжето в чепатите му длани, докато го теглеше нагоре.

- За това, което направи в Крийз. - Отново мълчание. - Не ми спасяват живота всеки ден, че да го пропусна просто ей така. - Отново никакъв отговор. - Помниш ли?

Стори й се, че го видя да повдига едва рамене.

- Оставам с впечатлението, че не ти се говори за това.

Отново мълчание. Всъщност какво се учудваше, той избягваше да говори за каквото и да било.

- Явно не си от хората, свикнали да приемат благодарности.

Пак мълчание.

- Е, аз може би съм от хората, свикнали да ги дават.

- Не си се разбързала много да го направиш и сега.

- Така да бъде, благодаря. Ако не беше ти, щях да съм мъртва.

Савиан стисна още повече тънки устни и изръмжа:

- И двамата с баща ти щяхте да направите същото за мен.

- Не ми е баща.

- Това си е между вас двамата. Но ако питаш мен, можеше да попаднеш на по-лош.

Шай изсумтя.

- Доскоро и аз така си мислех. Вече не съм сигурна. Семейство, а?

- Семейство.

- А къде се дяна Корлин?

- Тя може сама да се грижи за себе си.

- О, не се и съмнявам. - Шай сниши глас. - Виж, Савиан, аз знам кой си.

Той я изгледа изпитателно.

- Нима?

- Знам какво имаш там отдолу. - Погледът й се насочи към ръцете му, сини от татуировки под ръкавите на палтото, както предполагаше.

- Нямам представа за какво говориш - отвърна той, но въпреки това придърпа единия ръкав надолу.

Тя се приближи до него и прошепна:

- Хайде представи си тогава, че имаш. Когато Коска заговори за бунтовници... е, проклетата ми голяма уста, както винаги не успях да я удържа. Не мислех лошо, никога не го правя, исках да помогна. но не успях, нали?

- Не бих казал.

- Моя е вината, че се забърка в това. Ако онова копеле Лорсен разбере какво криеш там... така де, искам да кажа, ти по-добре си върви. Това не е твой проблем. Нищо не те спира да се изнижеш по тъмно, а и не е като да няма накъде, посоки да искаш.

- А ти какво ще обясняваш? Че изведнъж съм забравил за отвлеченото ми момче, така ли? Това само ще ги накара да се замислят. Може да си докарам по-големи главоболия така. Най-добре да остана. И ще гледам да не надигам много глава, ръкавите също. Така ще е най-добре за всички.

- Проклетата ми голяма уста - изсъска под нос Шай.

Савиан се усмихна. Шай за пръв път го виждаше да се усмихва и това й напомни за отваряне на вратичката на газен фенер - бръчките по обветреното му лице заиграха, а очите му грейнаха.

- Да ти кажа ли нещо, проклетата ти голяма уста може и да не е все-киму по вкуса, но аз май започвам да я харесвам. - Той сложи ръка на рамото й и го стисна. - Но ти по-добре внимавай с тоя задник, Сакри. Не мисля, че вижда нещата като мен.

Шай също не мислеше така. Когато тръгнаха отново, някъде отгоре се откърти голям камък и профуча на косъм от главата й, а когато вдигна очи натам, видя Сакри да се хили. Беше сигурна, че беше ритнал камъка нарочно. При първата изпречила се на пътя й възможност му го каза, а също къде смяташе да завре ножа си, ако това се случи отново, и пиперливият език, с който го направи, определено развесели останалите наемници.

- Ще те науча аз на малко обноски - отвърна сопнато Сакри и изпъчи още повече и бездруго щръкналата си напред брадичка - опитваше се всячески да запази някакво достойнство.

- Трябва първо да ги имаш, за да учиш другите на тях.

Той сложи ръка на дръжката на меча си - по-скоро перчене, отколко-то намерение да го извади, но преди да направи каквото и да било друго, Джубаир изникна между двамата.

- Ще се вадят оръжия, Сакри - каза той. - Но кога и срещу кого казвам аз. Те са ни съюзници. Имаме нужда от тях да ни покажат пътя нагоре. Остави жената на мира или ще се скараш с мен, а да се скара човек с мен, е голяма тежест на раменете.

- Извинявай, капитане - отвърна намръщен Сакри.

Джубаир му посочи накъде да тръгне и каза:

- Покаянието е порта към избавлението.

През цялото време Лам дори не погледна към тях и когато всичко свърши, продължи нагоре невъзмутим, все едно нищо не беше станало.

- Благодаря за помощта - сопна се Шай, когато го догони.

- Ако се нуждаеше от нея, щеше да я получиш. Знаеш го.

- Някоя и друга дума също нямаше да ми навреди.

Той се обърна към нея:

- Както аз виждам нещата, имаме две възможности. Да се опитаме да се възползваме от копелетата или да ги избием до крак. С тежки думи досега не е спечелена нито една битка, но съм видял няколко загубени заради тях. Тръгнеш ли да убиваш човек, нищо не печелиш, като му го кажеш.

Лам продължи напред и я остави да разсъждава над думите му.

Лагеруваха край вдигащ пара поток, от който Суийт им каза да не пият. Не че някой се беше засили да го прави - водата миришеше на пръдня. Шай заспа с шума на водата в главата си и сънува, че пада. Събуди се плувнала в пот, с пресъхнало от вонята гърло и видя, че на пост беше Сакри. Гледаше я и на нея й се стори, че забеляза блясък на метал в ръката му. Повече не заспа. Държеше ножа си готов в ръка. Точно като преди, докато бягаше. Точно както се надяваше, че никога повече няма да й се наложи да прави. Осъзна, че й се искаше Темпъл да беше тук. Не че беше голям герой, но някак успяваше да й вдъхне смелост.

На сутринта в далечината отпред изплуваха сиви чукари, които през пелената на снега приличаха на останки от крепостна стена и кули. В скалите имаше четвъртити дупки с прекалено прави страни, за да са творение на природата, а под тях - купчини натрошен камък.

- Толкова далеч златотърсачи? - попита един от наемниците.

- В никакъв случай - поклати глава Суийт. - Тези са копани много по-отдавна.

- Колко отдавна?

- Много - отвърна Плачеща скала.

- Колкото повече приближаваме, толкова повече се тревожа - прошепна Шай на Лам, когато продължиха нагоре.

Той кимна.

- Не спирам да мисля за всичко, което може да се обърка.

- Страх ме е, че няма да ги намерим.

- Или че ще ги намерим.

- Или просто ме е страх - промърмори отново.

- Страхът е хубаво нещо - каза той. - Само мъртвите не изпитват страх и аз не искам да се присъединяваме към тях.

Спряха на ръба на дълбока клисура. От дъното й се носеха шумът на бърза вода, пара и воня на сяра. Една арка от почернял от влагата камък прехвърляше дълбокия каньон. Беше обрасла отдолу с варовикови висулки, от които капеше вода. От средата й висеше верига, чиито дълги една стъпка бримки от ръждив метал поскърцваха при по-силните повеи на вятъра. Савиан седеше, отпуснал назад глава, и дишаше тежко. Наемниците стояха на групичка и си подаваха манерка.

- Ето я и нея! - изкиска се Сакри. - Търсачката на деца! - Шай го погледна, после погледна бездната от едната му страна и се замисли колко много искаше да ги представи един на друг. - Що за глупак трябва да си, за да се надяваш, че ще откриеш деца, живи и здрави, на място като това?

- Защо голямата уста и малкият мозък винаги вървят ръка за ръка? - промърмори под нос Шай, но си спомни думите на Лам, осъзна, че със същия успех въпросът можеше да се отнася и за нея самата, и като никога замълча.

- Няма ли да кажеш нещо? - Сакри се ухили до уши, докато надигаше манерката. - Май най-после си научила нещо...

Джубаир протегна огромната си ръка и го блъсна. Стириянецът изписка сподавено, манерката излетя от ръката му и той изчезна в пропастта. Чу се глух удар, после тропот от търкалящи се камъни, който постепенно заглъхна.

Наемниците зяпнаха стъписани, един с парче месо пред отворената си уста. Шай, цялата настръхнала, проследи Джубаир да отива до ръба и да поглежда надолу със замислено изражение на лицето.

- Светът е пълен с безразсъдство - каза той. - Достатъчно, че да разклати сериозно вярата на човек.

- Ти го уби - каза един от наемниците, явно от онези хора с редкия талант да оповестяват на глас очевидното.

- Бог го уби. Аз просто бях ръката му.

- Бог явно е проклето копеле, а? - изграчи Савиан.

Джубаир кимна тържествено:

- Той е всяващ страхопочитание, безмилостен Бог и всичко се подчинява на замисъла му.

- Е, неговият замисъл ни остави с човек по-малко - намеси се Суийт.

Джубаир повдигна огромните си рамене:

-По-добре така, отколкото с разногласие в групата. Трябва да се държим един за друг. Ако не сме единни, как ще бди Бог над всички ни. -Той махна на Плачеща скала да потегля нагоре и пропусна един по един покрай себе си останалите наемници, до един с леко тревожни изражения на лицата. Един надникна надолу в пропастта и преглътна тежко.

Джубаир се наведе и вдигна от земята падналата от ръката на Сакри манерка.

- В Ул-Наб, града в Гуркул, в който съм роден, смъртта е нещо значимо. Полагат се какви ли не усилия за тялото. Цялото семейство оплаква мъртвия, а после процесията от оплаквачи тръгва по покрития с цветя път към гробището. А, тук, тук смъртта не означава нищо. Човек, който очаква повече от втори шанс, е глупак. - Той се загледа замислен в огромната каменна арка и скъсаната верига под нея и отпи от манерката. -Колкото повече вървя из тези непознати места по света, толкова повече се убеждавам, че идва краят на дните.

Лам издърпа манерката от ръката му, пресуши я на един дъх и я захвърли в пропастта след собственика й.

- Всеки ден е краят на дните за някого - каза той.

Клечаха сред останките от стените и камъни с избили по тях сяра и петна сол и се взираха в долината. Сигурно бяха стояли така, напрягайки очи през маранята, в продължение на цяла вечност, когато Плачеща скала за пореден път им изсъска да не се надигат, да се покрият зад руините и да си затварят устите. На Шай започваше да й писва от цялото това със-кане. Всъщност започваше да й писва от всичко. Беше изморена, пребита от дългия път, а нервите й бяха опънати до скъсване от страх, тревога и надежди. И надеждите бяха най-лошото от всичките.

От време на време Савиан се задавяше в приглушена кашлица и Шай го разбираше напълно. Сякаш цялата долина дишаше. Зловонната пара свистеше от пукнатини в скалите и ги превръщаше в призрачни видения, а после се спускаше надолу по склона към езерото на дъното на долината, където се присъединяваше към мъглата, която от време на време се разнасяше, но само за да се събере след малко отново.

Джубаир седеше със скръстени крака и ръце на гърдите, със затворени очи, огромен и неподвижен като камък, устните му мълвяха беззвучно, а челото му лъщеше от пот. Всичките се потяха. Ризата на Шай беше залепнала за гърба й, а косата й - за лицето й. Не можеше да повярва, че само преди няколко дни беше на път да умре от измръзване. Сега беше готова на всичко за една снежна преспа, в която да се хвърли с главата напред чисто гола. Пропълзя по влажните от парата камъни до Плачеща скала.

- Близо ли са?

Възрастният дух кимна едва забележимо.

- Къде?

- Ако знаех, нямаше да трябва да ги търся.

- Скоро ли ще хвърляме стръвта?

- Скоро.

- Надявам се, нямаш предвид наистина да е лайно - намеси се Су-ийт, който вече беше останал само по една риза, - защото хич не ми се ще да си свалям панталона тук.

- Тихо - изсъска Плачеща скала и протегна ръка назад да даде знак на останалите да мълчат.

В маранята на отсрещния склон на долината нещо се размърда - човешка фигура, прескачаше от канара на канара. Първоначално беше трудно да се каже със сигурност заради разстоянието и маранята, но изглеждаше като мъж. Когато приближи, видяха, че е висок, с едро телосложение и тъмна кожа, с гола глава и дълъг жезъл в едната ръка.

- Подсвирква ли си? - прошепна Шай.

- Шшт! - отвърна Плачеща скала.

Възрастният мъж остави жезъла до една плоска скала до водата, свали робата си, сгъна я старателно и я постави отгоре, после запрескача парчетата от някаква пречупена колона до самия край на водата.

- Не изглежда много страховит - прошепна Шай.

- О, страховит е - каза Плачеща скала. - Това е Уердинур. Моят брат.

Шай погледна възрастния дух - бяла като мляко, - после тъмнокожия мъж, който продължаваше да си подсвирква, докато газеше във водата.

- Не виждам много прилика.

- Излезли сме от различни утроби.

- Добре, че го каза.

-Кое?

- Това за утробата. Започвах да подозирам, че си се излюпила от яйце, толкова си емоционална.

- Аз имам емоции - каза Плачеща скала. - Но те служат на мен, не аз на тях. - Тя пъхна мърлявия мундщук на лулата в устата си и го захапа здраво.

- Какво прави Лам? - чу се отзад гласът на Джубаир.

Шай се обърна и не можа да повярва на очите си. Лам препускаше между скалите право надолу към езерото и вече беше на цели двайсет крачки отпред.

- О, не - промърмори Суийт.

- Мамка му! - Шай насили изтръпналите си колене и прескочи порутената стена. Суийт посегна да я хване, но тя го плесна през ръката и хукна след Лам, без да откъсва очи от мъжа, който все така си подсвиркваше ведро във водата отдолу. Стисна очи, докато се плъзгаше надолу по скалите, почти на четири крака, с изгарящи от болка глезени от ударите в камъка. Искаше да извика на Лам, но знаеше, че от задавеното й гърло нямаше да излезе нищо.

Пък и той беше прекалено далеч, вече беше почти до водата. Видя го да присяда невъзмутимо на сгънатата роба на мъжа върху плоската скала и да поставя извадения от ножницата меч на коленете си. После извади камъка за точене и го облиза. Постави го на острието и го плъзна надолу, а Шай изтръпна и примижа при острия стържещ звук на метала.

Видя раменете на мъжа във водата да потръпват от изненада, но той не се обърна. Направи го бавно, но чак когато вторият замах с камъка за точене раздра тишината. Имаше миловидно лице, но Шай беше виждала много хора с миловидни лица да вършат ужасни неща.

- Каква изненада - каза той, въпреки че според Шай изглеждаше по-скоро заинтригуван, отколкото изненадан. Тъмните му очи се насочиха от Лам към нея, после обратно към Лам. - Откъде дойдохте?

- Чак от Близка страна - отвърна Лам.

- Името не означава нищо за мен. - Уердинур говореше общия език почти без акцент и сигурно доста по-добре от Шай. - Има само тук и не тук. А как стигнахте дотук?

- Пояздихме малко, после ходихме - изръмжа Лам. - Или всъщност питаш как стигнахме дотук, без да разбереш? - Той прокара отново камъка по острието на меча. - Може би не си толкова умен, за колкото се мислиш.

Уердинур повдигна рамене:

- Само глупакът си мисли, че знае всичко.

Лам вдигна меча пред лицето си, завъртя острието, огледа го, после погледна и другата страна.

- Доведохме и приятели, чакат долу в Бийкън.

-Чух.

- Те са убийци и крадци, хора без принципи. Дошли са за златото ви.

- А кой казва, че имаме такова?

- Един тип на име Грега Кантлис.

- Аха. - Уердинур започна да гребе с шепи и да облива раменете си с вода. - Това е незначителен човек. И лек ветрец би го отнесъл. Но ти, мисля, не си такъв. - Погледът му се премести върху Шай. Огледа я изпитателно, без страх. - Нито пък ти. Не смятам, че вие сте дошли за злато.

- Идваме за брат ми и сестра ми - каза Шай и гласът й изстърга по-пронизително от камъка за точене върху меча на Лам.

- Ааа. - Усмивката на Уердинур постепенно се стопи. Той наведе глава. - Ти си Шай. Тя каза, че ще дойдеш, а аз не й повярвах.

-Роу? - Гърлото на Шай се стегна на топка, докато произнасяше името. - Жива ли е?

- И здрава. Расте в безопасност и е ценена от всички. Брат й също.

Коленете на Шай омекнаха и тя се подпря на скалата до Лам.

- Изминали сте дълъг и тежък път. Приемете поздравленията ми за куража си.

- Не сме дошли за шибаните ти поздравления! - кресна Шай. - Дойдохме за децата!

- Знам. Но за тях е по-добре да останат тук, с нас.

- Мислиш ли, че ме е грижа? - Лицето на Лам беше придобило странен вид като на старо, но изключително зло куче и Шай цялата изтръпна.

- Въобще не става дума за тях. Ти открадна мен, копеле такова. От мен!

- От устата му полетяха пръски слюнка, когато заби показалец в гърдите си. - И сега аз ще си получа обратно откраднатото или ще се лее кръв.

Уердинур го изгледа иззад присвитите си клепачи:

- За теб тя не каза нищо.

- Аз имам от онези лица, дето лесно се забравят, още щом им обърнеш гръб. Доведи децата долу в Бийкън и ти също ще го забравиш.

- Съжалявам, но не мога. Сега те са мои деца. Те са драконови хора и аз съм се заклел да пазя тази свещена земя и хората на нея до последна капка кръв. Само смъртта ще ме спре да го направя.

- Но няма да спре мен. - Лам прокара отново камъка по острието. -Досега имаше поне хиляда възможности, но не го направи.

- Мислиш ли, че смъртта се страхува от теб?

- Смъртта ме обича. - Лам се усмихна и усмивката му беше по-страшна от гневната физиономия отпреди малко. - След всичката работа, която съм свършил за нея? И тълпите от народ, които съм й изпратил? Смъртта знае, че няма по-верен приятел от мен.

Водачът на драконовите хора вдигна поглед и в спокойните му очи имаше тъга:

- Ако трябва да се бием, ще бъде... жалко.

- Много неща са така - отвърна Лам. - Отдавна съм се отказал да ги променям. - Изправи се и прибра меча си в ножницата. - Имаш три дни да доведеш децата в Бийкън. После аз идвам в свещената ти земя. - Изплю се във водата. - И ще водя смъртта със себе си. - Обърна се и тръгна нагоре по склона.

Шай и Уердинур се спогледаха.

- Съжалявам - каза той, - за станалото и за това, което предстои да става.

Тя се обърна и забърза след Лам. Какво повече можеше да направи?

- Нямаше предвид това, нали? - просъска тя, когато го настигна на склона. - Това за децата? Че не става дума за тях? Че си дошъл за кръв? -Спъна се, ожули крака си, изпсува и закуца нагоре. - Кажи ми, че нямаше предвид това?

- Той разбра какво точно имам предвид - отвърна троснато през рамо Лам. - Имай ми доверие.

Но точно там беше проблемът - с всеки следващ ден на Шай й ставаше все по-трудно да го прави.

- Не ми ли каза ти онзи ден, че като си тръгнал да убиваш някого, не печелиш нищо, като му го казваш?

- Рано или късно човек нарушава всяко правило - сви рамене Лам.

- Какво, по дяволите, направи? - изсъска през зъби Суийт, когато се върнаха при руините, и зарови пръсти в мократа си от пот коса.

Никой от останалите не изглеждаше особено щастлив от спонтанната им експедиция до езерото.

- Подхвърлих му стръв, която не може да пропусне.

Шай погледна към езерото през една пукнатина в стената. Уердинур не си беше направил труда да побърза и едва сега излизаше от водата. Видя го да отърсва бавно с ръка капките по тялото си и да облича робата си. После взе жезъла си, погледа известно време към руините и бавно се отдалечи.

- Направи нещата по-трудни. - Плачеща скала беше прибрала лулата си и пристягаше ремъците на раницата си, готова за път. - Сега ще тръгнат насам и няма да се забавят. Трябва да се върнем в Бийкън.

- Аз не се връщам - каза Лам.

- Какво? - погледна го Шай.

- Такава е уговорката - каза Джубаир. - Че ще ги подмами надолу.

- Вие си ги подмамвайте. Бавенето е баща на провала. Не смятам да стоя със скръстени ръце, докато Коска се изтърси тук пиян и децата ми умрат заради глупостта му.

- Какви ги приказваш, мамка му? - На Шай й беше дошло до гуша от това да не знае какво ще направи той в следващия момент. - Какъв е планът ти тогава?

- Плановете имат лошия навик да се огъват, като се опреш на тях -отвърна Лам. - Ще трябва да измислим нов.

Огромният кантик се ухили зловещо насреща му:

- Не обичам хора, които нарушават уговорките.

- Тогава опитай да ме блъснеш от скалите - изгледа го невъзмутимо Лам. - Пък да видим Бог кого обича повече.

Джубаир постави показалец на устните си и се замисли за момент. После вдигна рамене:

- Предпочитам да не занимавам Бог с дреболии.

Диваци

- Завърших копието! - викна Пит и го показа на баща си. Стараеше се с всички сили да произнася правилно новите думи, точно както го учеше Роу.

Беше добро копие. Шебат му помогна с увиването и стягането на кожата и каза, че било отлично копие, а всички потвърдиха, че единственият, който знае повече за оръжията от Шебат, е самият Създател, което не беше чудно, защото той знаеше за всичко повече от всички. Накратко, Шебат разбираше от оръжия и щом той казваше, че копието беше добро, значи в това нямаше съмнение.

- Хубаво - каза бащата на Пит, но дори не погледна. Вървеше бързо и босите му стъпала пляскаха шумно по матовата бронзова плоча на земята. Беше намръщен.

Пит не беше сигурен дали някога го беше виждал намръщен. Зачуди се дали не беше направил нещо лошо. А също дали баща му някак не е разбрал, че той все още мисли, че новото му име звучи някак странно. Почувства се неблагодарен и виновен. Тревожеше се, че може, без да иска, да е направил нещо много лошо.

- Какво съм направил? - попита. Трябваше да тича, за да настигне баща си. Освен това осъзна, че без да иска, беше заговорил на стария език.

Баща му спря и го погледна смръщено отгоре и на Пит му се стори, че го гледаше от много, ама много високо.

- Кой е Лам?

Пит примига объркано. Това беше последното, което би очаквал да го попита баща му.

- Лам е баща ми - отвърна, без да се замисля, но после се поправи, -беше баща ми може би... но Шай казва, че не е. - Може би никой от двамата не беше баща му, а може би и двамата, но когато си спомни за Шай, започна да си спомня за фермата и за лошите неща, и за Гъли, който казваше: „Бягайте, бягайте“, за пътуването през равнината и после в планината, и за Кантлис, който се смееше. Но не знаеше какво беше направил и започна да плаче, а от това се засрами и се разплака още по-силно. Само каза: - Не ме връщай обратно.

- Не! - каза бащата на Пит. - Никога! - Защото той беше баща му, личеше си по болката, изписана на лицето му. - Само смъртта ще ни раздели, разбираш ли това?

Пит не разбираше, ни най-малко, но кимна и продължи да плаче, вече от облекчение, че всичко ще бъде наред. Баща му се усмихна, клекна до него и сложи длан на главата му.

- Съжалявам. - Уердинур наистина съжаляваше, истински и напълно, и го каза на езика на външноземците, защото знаеше, че така е по-лесно за момчето. - Това е едно чудесно копие, а ти си чудесен син. - Погали нежно обръснатата му глава. - Скоро ще отидем на лов с него, но сега трябва да се погрижа за нещо, защото всички драконови хора са също мое семейство. Искаш ли да си играеш със сестра си, докато стане време и те повикам?

Той кимна и преглътна сълзите си. Момчето лесно се разплакваше и това беше добре, защото Създателя учеше, че близостта с човешките чувства е път към божествеността.

- Чудесно. Но... не говори с нея за това.

Уердинур тръгна към Дългата къща и лицето му отново беше намръщено. Шестимата от Съвета вече чакаха голи в горещия сумрак - размазани силуети в парата, - седяха на гладките камъни около огнището и слушаха песента на Юто с уроците на бащата на Създателя, могъщия Еуз, който разделил двата свята и изговорил Първия закон. Когато го видя да идва, гласът й потрепери.

- Имаше външноземци при езерото на Търсача - изръмжа той, дока-то сваляше робата си. Знаеше, че нарушава правилата, като пропуска ритуала за влизане в Съвета, но в момента не го беше грижа за това.

Останалите го зяпнаха стъписани, както и очакваше да са.

- Сигурен ли си? - Пресипналият глас на Юлстал беше още по-пре-сипнал от дишането на парата на Видението.

- Говорих с тях! Скарлеър?

Младият ловец се изправи - висок, силен, пълен с енергия и с жар в погледа. Понякога толкова напомняше на Уердинур за него на младини, че усещането беше, като да гледаш в стъклото на Ювенс, през което, хората казваха, човек вижда в миналото.

- Вземи най-добрите си следотърсачи и ги проследи. Бяха сред руините на северния склон на долината.

- Ще ги открием - каза Скарлеър.

- Видях възрастен мъж и млада жена, но може и да не са били сами. Въоръжете се и бъдете предпазливи. Опасни са. - Той си спомни мъртвешката усмивка на мъжа и празните му черни очи, в които все едно надничаш в отворен гроб, и това силно го разтревожи. - Много опасни.

- Ще ги хванем - каза ловецът. - Можеш да разчиташ на мен.

- Знам. Върви.

Младежът тръгна и Уердинур зае мястото му край огнището. Горещината беше почти болезнена, а гладкият заоблен камък - така неудобен, но Създателя казваше, че така трябва, защото онзи, на чиито рамене тегнат важни решения, не трябва никога да изпитва удобство. Взе черпака, поля вода върху въглените и в залата стана още по-мрачно от вдигналата се пара, изпълнена с аромата на мента, борови иглички и всички останали свещени съставки. Беше започнал да се поти и тихомълком помоли Създателя потта му да го избави от безразсъдство и гордост, за да бъдат решенията му чисти.

-Външноземци при езерото на Търсача? - Сбръчканото лице на Хирфак беше изопнато от изумление. - Как са успели да стигнат до светите земи?

- Дошли са с двайсетте външноземци долу при гробниците. Но нямам представа как са стигнали чак тук.

- По-важно сега е решението, което ще вземем за двайсетте. - Слепите очи на Ейкарин бяха присвити.

Всички знаеха кое решение ще подкрепи той. С всяка следваща зима Ейкарин ставаше все по-кръвожаден. Възрастта понякога пречиства хората - прави кроткия по-кротък, злия - по-зъл.

- Защо са дошли? - Юто се приведе напред и светлината нашари със сенки гънките по обръснатата й глава. - Какво искат?

Уердинур огледа покритите с пот старчески лица и облиза нервно устни. Ако узнаеха, че мъжът и жената са дошли за децата му, можеха да поискат от него да ги върне. Малко вероятно, но все пак възможно, а той не беше готов да ги даде другиму освен на смъртта. Беше забранено да се лъже в Съвета, но Създателя не беше оставил правила за половинчатата истина.

- Каквото всички външноземци - отвърна. Уердинур. - Злато.

Хирфак вдигна длани и разпери криви пръсти:

- Може би трябва да им го дадем? Имаме достатъчно.

- Ще искат още, винаги - каза натъжено Шебат. - Този глад не знае насита.

Настъпи мълчание. Въглените помръдваха и съскаха в огнището, вдигаха ярки искри в сумрака и изпълваха залата със сладкия аромат на парата на Видението.

Ейкарин кимна бавно и цветовете на огъня заиграха по лицето му:

- Трябва да изпратим всеки годен да държи оръжие. Останахме шейсет, годни за бой, след като изпратихме хора на север, за да се бият с шан-ка, нали?

- Шейсет меча в оръжейната ми - поклати натъжено глава Шебат.

- Безпокоя се, че ще оставим в Ашранк само старци и деца - каза Хирфак. - Толкова сме малко...

- Скоро ще пробудим дракона - усмихна се при мисълта Юлстал.

- Скоро.

- Скоро.

- Следващото лято - каза Уердинур. - Или по-следващото. Но сега трябва да се защитим.

- Да ги прокудим оттам! - Ейкарин плесна кокалест юмрук в дланта си. - Трябва да слезем при гробниците и да прокудим диваците.

- Да ги прокудим, казваш? - изсумтя Юто. - Наречи го както искаш, нали не ти ще държиш острието.

- Държал съм предостатъчно остриета в живота си. Така да бъде, да ги избием тогава, щом така предпочиташ да го кажа. Да ги избием до крак.

- Всеки път ги избиваме до крак, а ето ги пак тук.

- А ти какво предлагаш да направим? - погледна я присмехулно той. - Да ги приветстваме в светите земи с отворени обятия?

- Може би е дошло време да го направим. - Ейкарин изсумтя презрително, Юлстал примижа и сгърчи лице, не можеше да повярва на ушите си, Хирфак поклати глава, но Юто не се отказа. - Нима не сме всички ние родени диваци? Нима Създателя не ни учи да говорим първо с мир и добро?

- Така е - каза Шебат.

- Отказвам да слушам подобни приказки! - Юлстал се надигна с мъка на крака и изпъшка от усилие.

- Но ще го направиш. - Уердинур му махна с ръка да седне обратно на камъка. - Ще седиш, ще се потиш и ще слушаш като всички останали тук. Юто е заслужила правото да говори. - Той я погледна в очите. - Но тя не е права. Диваци при езерото на Търсача? Подметките на външнозем-ци върху свещената земя? Върху камъните, по които са стъпвали краката на Създателя? - Чу ги да изръмжават недоволно при всяко от изброените кощунства и знаеше, че ги е спечелил на своя страна. - Какво предлагаш да направим, Юто?

- Не ми харесва, че само шестима от нас ще направят избора...

- Шестима са достатъчно - прекъсна я Ейкарин.

Юто видя, че всички са на страната на стоманата, и въздъхна дълбоко, после кимна с неохота.

- Да ги избием.

- Съветът каза думата си. - Уердинур се изправи, взе свещената кесия от олтара, клекна и загреба шепа земя от пода - свята земя от Аш-ранк, влажна, топла, пълна с живот, - изсипа я в кесията и я подаде на Юго. - Ти говори против решението, ти трябва да водиш.

Тя стана от камъка и пое кесията от ръката му.

- Не изпитвам радост от това - каза.

- Не е нужно да изпитваме радост от това, което ще направим. А просто да го направим. Приготви оръжията. - Уердинур постави длан на рамото на Шебат.

Шебат кимна бавно, надигна се с мъка от камъка и започна да облича робата си. Вече не беше млад и всичко това отнемаше време, още повече в случаите като този, когато осъзнаваше нуждата, но сърцето му отказваше да я приеме. Смъртта надничаше над рамото му, знаеше го, и беше прекалено близко, за да намери сили да го сподели с другите.

Отдалечи се с бавна провлачена крачка от парата и тръгна към вратата. Рогът прозвуча - пронизителен и стържещ, - призоваваше на оръжие. Сега младите щяха да оставят работата си и да излязат навън в нощта, ще се приготвят за поход и ще целунат близките си за сбогом. След тях щяха да останат не повече от шейсетима - само деца и старци. Стари и безполезни като него, над чиито рамене наднича смъртта.

Мина през Гората на сърцата, погали нежно неговото дърво и изпита нуждата да спре и поработи по него. Извади ножа си, огледа внимателно дървото и издялка мъничка стърготина. Стига за днес. Утре може би ще дойде пак. Замисли се колко ли много хора бяха работили по това дърво преди раждането му. И колко още ще работят по него след смъртта му.

Продължи да крачи в тъмнината. На раменете му тегнеше огромен като планина товар. Играещите светлини от фитилите на газените фенери проблясваха във вкопания в каменния под трижди благословен метал, с който бяха изчертани скиците на Създателя. Ехото от стъпките му наруши тишината на първия коридор към оръжейната. Вървеше и провлачва-ше болния си крак. Стара рана, която никога нямаше да заздравее. Славата от победата трае само миг, но раните са вечни. Шебат обичаше оръжията, защото Създателя учеше на любов към метала и добрата изработка, но всеки път ги раздаваше с тежест в душата.

- Създателя учи - запя той, докато сваляше един по един мечовете от излъсканите от пръстите на предците му дървени стойки на стената и ги подаваше в ръцете на младите, - че всеки удар с меч е негов провал. Победата е само в подадената ръка, в добрата дума и в безкористния дар. - Но той видя лицата на младите, докато взимаха от ръцете му инструментите на смъртта - очите им грейнали, пълни с жар, - и се страхуваше, че чуват думите на песента, но пропускат покрай ушите си смисъла им. Прекалено често напоследък Съветът говореше с езика на стоманата.

Юто, както подобаваше на водач, беше последна. Шебат продължаваше да мисли, че тя трябваше да е Дясната ръка, но в тези тежки дни благата дума рядко намираше ухото. Шебат й подаде последния меч.

- Запазих го за теб. Изковах го със собствените си ръце, когато бях млад и силен и виждах ясно пътя пред себе си. Най-добрата ми работа. Понякога металът... - той потри пръсти, търсейки точната дума - просто се получава добре.

Тя се усмихна тъжно, докато го поемаше от ръцете му.

- Ще свърши ли това добре, как мислиш?

- Да се надяваме.

- Страхувам се, че сме изгубили пътя си. Някога бях толкова сигурна в посоката, че ми трябваше само крачка и вече бях на верния път. Сега съм налегната от съмнения и не знам накъде да се обърна.

- Уердинур иска само най-доброто за всички ни. - Шебат се замисли дали така не убеждаваше себе си.

- Всички искаме това. Но не сме на едно мнение кое е най-добро и как да го постигнем. Уердинур е добър човек, силен и любящ, заслужава възхищение за много неща.

- Казваш го, сякаш е нещо лошо.

- Помага да се съгласиш с него, когато си на друго мнение. Тихият глас бива удавен в бръщолевенето. Уердинур има огън в гърдите. Изгаря от нетърпение да пробуди дракона. Да направи света пак какъвто беше.

- Лошо ли ще е?

- Не. Но светът не може да се върне назад. - Тя вдигна меча и го огледа. - Страхувам се.

- Ти? Не е възможно!

- Възможно е. Не от враговете ни. От нас се страхувам.

- Създателя учи, че не е важен страхът, а как го посрещаме. На добър път, стара приятелко. - Шебат прегърна Юто и се замисли колко много му се искаше отново да е млад.

Преминаха под Високата порта с бърза и решителна крачка, защото веднъж обсъди ли аргументите и каже ли думата си, Съветът, няма място за бавене. Крачеха, препасали добре наточени мечове и щитове, които са били древни дори по времето на прадядото на прадядото на Юто. Крачеха, стъпвайки върху гравираните върху бронз имена на предците си, и Юто се замисли дали драконовите хора от миналото щяха да се съгласят с днешната им кауза? Дали Съветът от миналото е изпращал хора навън да убиват? Сигурно. Времената рядко се менят толкова, колкото си мислят хората.

Оставиха Ашранк зад гърбовете си, но го носеха със себе си - свещената земя от дома в кесията на кръста й. Крачеха бързо и решително и не след дълго стигнаха до езерото на Търсача. Небето се оглеждаше в гладката му повърхност. Скарлеър ги чакаше при руините.

- Хванахте ли ги? - попита Юто.

- Не. - Младият ловец смръщи чело така, сякаш измъкването на вън-шноземците беше обида в лицето му. Мъжете, особено младите, често приемаха като лична обида нещата от живота, като внезапно изсипалия се дъжд или падналото дърво. И превръщаха обидата в извинение за без-разсъдство и злодеяние. Трябваше да го държи под око. - Но хванахме следите им.

- Колко са?

Маслингал клекна до земята и стисна замислено устни:

- Следите са объркващи. Понякога изглеждат така, сякаш двама искат да минат за дузина, а понякога - сякаш една дузина иска да минат за двама. Понякога приличат на следи, оставени по невнимание, понякога -сякаш са искали да ги последваме.

- Ще получат каквото искат, че и отгоре - изръмжа Скарлеър.

- Никога не давай на врага това, което най-много иска - каза Юто, но знаеше, че няма избор. Всъщност кой въобще имаше избор на този свят? - Тръгваме след тях. Но ще бъдем предпазливи.

Едва когато снегът заваля и скри луната, Юто даде знак за почивка. Лежа върху топлата земя, будна под тежестта на водачеството и измъчвана от тревоги за предстоящото.

На сутринта беше студено и тя даде знак да облекат кожите. Напуснаха свещената земя и тръгнаха през гората. Тичаха. Скарлеър водеше с бърз и безмилостен темп, винаги отпред, обръщаше се, подканваше ги да бързат още повече. А Юто трепереше, беше изморена и запъхтяна и се чудеше колко години още й оставаха, в които ще може да тича така.

Спряха да ядат на място без нито едно дърво, само непокътнат сняг -поле от бяла невинност, но Юто знаеше какво лежи отдолу. Кора замръзнала пръст и под нея тела. Гниещите останки от външноземците, дошли да дупчат земята, да ровят в потоците, да секат горите и да строят гнусните си бараки между гробниците на славните герои от миналото. Съсипваха света, съсипваха се един другиго и разпространяваха като чума алчността си из свещените земи.

Юто коленичи и се загледа над бялото поле. Веднъж обсъди ли аргументите и каже ли думата си Съветът, няма място за колебания и несигурност. Но ето че тя беше запазила своите скътани, често навестявани и ревностно пазени като притежанията на скъперник. Нещо съкровено, само нейно.

Драконовите хора открай време са воини. И винаги победители. Биеха се да защитят свещената земя. Да защитят местата, където копаеха за драконовата храна. Да набавят деца, за да продължат да се предават словото и учението на Създателя, а не да бъдат разнесени като дим от вятъра на живота. Бронзовите плочи напомняха за онези преди тях, които се бяха били и паднали в борбата, за спечеленото и загубеното в битките от миналото, от далечното минало, чак до Старите времена и отвъд тях. Но Юто не мислеше, че драконовите хора някога са убивали толкова много и по такива нищожни причини, както правеха в днешни дни.

В лагера на външноземците имаше бебе, но то умря. А също двете момчета, които сега растяха при Ашод. Имаше и момиче с къдрава коса и умолителен поглед, на прага на женствеността. Юто предложи да я вземат със себе си, но тя беше на тринайсет, а дори при децата на десет зими имаше голям риск. Тя помнеше сестрата на Уердинур, взета от духовете прекалено голяма. Не можа да се промени, душата й изгаряше за мъст чак до самия край, когато я прокудиха. Затова Юто преряза гърлото на момичето и го положи внимателно в ямата, като се запита наум онова, което не смееше да каже на глас - възможно ли бе учението, довело ги до това действие, да е правилно?

Наставаше вечер, когато застанаха над Бийкън. Снегът беше спрял, но небето беше сиво и мрачно. На върха на порутената кула мъждукаше светлина. Юто преброи още четири в прозорците, но иначе в лагера цареше тъмнина. Видя очертанията на фургони, един от които много голям, същинска къща на колела. До коневръза стояха скупчени няколко коня. Точно каквото очакваше от двайсет мъже, непредпазливи и... освен...

Следите в снега. Блещукаха бледо в здрача, запълнени от пресния сняг и едва забележими, но тя не ги пропусна. И точно както когато забележиш първо една мравка на земята, а после изведнъж видиш, че всъщност са цяло гъмжило, Юто видя всичките. Кръстосваха долината от единия горист склон до другия и обратно. Бяха навсякъде около гробниците и пред тях, а снегът - изгребан от вътрешността им. Сега забеляза улицата между колибите и бунгалата, беше изровена на коловози и отъпкана, древният път към лагера - също. Снегът по покривите се топеше от топлината под него и от стрехите капеше вода. От всичките покриви.

Прекалено много следи за двайсет души. Прекалено много, дори за толкова невнимателни като външноземците хора. Нещо не беше наред. Тя вдигна ръка и спря колоната. Продължи да гледа надолу.

Тогава долови движение покрай себе си, обърна се и видя Скарлеър да изчезва в храстите, без да дочака заповед.

- Стой! - изсъска му тя.

- Съветът взе решение - изгледа я подигравателно той.

- И те решиха да водя аз! Казах спри!

Той изсумтя презрително и продължи надолу към лагера, а Юто хукна след него.

Юто посегна да го хване, но беше слаба и бавна и той с лекота отблъсна ръката й. Може и навремето да е била нещо, но нейните дни бяха отминали и сега беше неговото време. Скарлеър затича надолу по склона с големи безшумни скокове и спря до първата колиба.

Усещаше силата на тялото си, на ударите на сърцето си и на стоманата в ръката си. Трябваше да го изпратят на север да се бие с шанка. Беше готов. И сега ще го докаже, пък каквото ще да казва Юто, тази сбръчкана старица. Ще го изпише с кръвта на външноземците и ще ги накара да съжаляват, че са пристъпили свещените земи. Ще съжалят в последния миг от живота си. После ще умрат.

От бараката не се чуваше и звук. Беше толкова зле построена - борови стволове, измазани с напукана глина, - че направо му се повдигаше от вида й. Сниши се покрай стената под капчуците от стрехата, пропълзя напред и надзърна иззад ъгъла към улицата. Тънка покривка пресен сняг, няколко върволици пресни стъпки в нея и множество стари отдолу.

Велики Създателю, какви нескопосани мърлячи бяха външноземците, оставяха лайна навсякъде. Толкова много лайна, а толкова малко животни. Замисли се дали и хората не серяха на улицата като добитък.

- Диваци - прошепна, сбърчил нос от вонята на огньовете им, на прегорялата храна и на мръсните им тела. Вратите и капаците на прозорците бяха затворени и през пролуките им струеше светлина. Обаче от хората нямаше следа. Със сигурност спяха пиянски сън в пълно неведение за това, което ги очакваше.

- Проклет глупак! - Юто се появи запъхтяна до него, но кръвта в жилите на Скарлеър кипеше и той нямаше време да слуша хокането й. -Стой! - Този път дори не успя да го докосне, преди да притича през улицата и да спре до отсрещната барака. Погледна през рамо, видя Юто да маха извърната назад с ръка и тъмните силуети на останалите, които се разпръсваха из лагера.

Скарлеър се усмихна, гърдите му горяха от вълнение. Сега ще си платят тези външноземци.

- Това не е игра! - озъби се Юто, но той продължи да се усмихва и забърза към обкованата с желязо врата на най-голямата постройка в лагера. Чу шумоленето на хората зад него, многобройни, силни, решени...

Вратата се отвори и той замръзна на място, облян в струящата отвътре светлина.

- Добрутро! - На рамката се беше облегнал старец с посивяла, суха като слама коса. Носеше нагръдник с избила на петна по него ръжда и беше наметнат с раздърпана мърлява кожа. На колана му висеше меч, но в ръката му имаше бутилка. Той я вдигна за поздрав и течността в нея се разклати. - Добре дошли в Бийкън!

Скарлеър вдигна меча си, отвори уста и понечи да нададе боен вик. Нещо на върха на кулата проблесна, ушите му изпукаха остро, нещо го блъсна силно в гърдите и той полетя назад.

Лежеше по гръб, простена, но не чу гласа си. Надигна се и седна, главата му бучеше, пред него имаше гъст дим.

Айзарулт помагаше в готвенето и винаги му се усмихваше, когато носеше улова си до голямата каменна плоча, и ако беше в настроение, той отвръщаше на усмивката й. Видя я разкъсана на парчета. Позна я по щита на ръката й, но главата й я нямаше, едната й ръка и единия й крак - също, почти не приличаше на човешки труп, просто безформено парче месо. Снегът наоколо беше окървавен, осеян с парчета дърво и метал, кичури коса, с телата на приятели и противници, любовници, разкъсани и димящи.

Тофрик, най-добрият дерач, когото познаваше, направи няколко несигурни крачки и се свлече на колене. Кожата, с която беше облечен, почерня от множеството рани по него. От цепката под едното му око се проточи черна струйка кръв. На лицето му нямаше болка, само объркване и изненада от това как всичко се беше променило така внезапно. Наоколо цареше пълна тишина и Скарлеър се замисли: Каква магия е това.

Юто лежеше до него. Той постави ръка на тила й и повдигна главата й. Тя се разтресе, потръпна, зъбите й тракаха, а на устните й избиха кървави мехури. Опита се да му подаде свещената кесия, но тя беше разкъсана и светата земя от Ашранк се беше разпиляла по окървавения сняг.

- Юто? Юто? - Той не чуваше гласа си.

Видя приятелите си да тичат към тях. Канто, най-отпред, смел и силен, най-добрият човек, който можеш да искаш до себе си, когато стане напечено. Замисли се над това какъв глупак беше. Какъв късметлия беше да има такива приятели. Тогава, когато те се изравниха с една от гробниците, входът й избълва облак дим, Канто полетя във въздуха и се стовари от другата страна на бараката. Останалите залитнаха едновременно настрани, после едни се завъртяха намясто, други се запрепъваха заднешком, трети се превиха напред с ръце на лицата, сякаш бяха връхлетени от внезапна вихрушка.

Капаците на прозорците се отвориха рязко и Скарлеър видя в тях да проблясва метал. Стрелите прелетяха безшумно през улицата, забиха се в дървените стени, в снега, намериха целите си и ги повалиха на колене, по очи, отворили усти и крещящи, но той не ги чу.

Надигна се на крака и всичко се разлюля пред очите му. Старецът продължаваше да стои на вратата, говореше и сочеше с бутилката.

Скарлеър вдигна меча си, но го усети изненадващо лек и когато погледна, окървавената му длан беше празна. Потърси го с очи и тогава видя късата стрела в крака си. Не болеше, но мисълта за това, че се беше провалил, му подейства като кофа леденостудена вода в лицето. Помисли си, че ще умре. И тогава, изневиделица, страхът го натисна като огромен товар на раменете.

Залитна към най-близката стена и видя покрай главата му да профучава стрела. Продължи нагоре по склона. Гърдите му се тресяха. Хвърли бърз поглед през рамо. Лагерът беше обгърнат в дим, точно както парата на Видението в Дългата къща обгръщаше шестимата от Съвета. Имаше сенки в дима. Част от хората бягаха към дърветата, спъваха се, падаха, спасяваха се. И тогава в мъглата се появиха силуети, огромни и зловещи като дяволи - хора и коне, слети в едно ужасяващо цяло. Скарлеър беше чувал историите за този противен съюз на външноземец и животно и се беше смял на глупостта му, но сега беше скован от ужас при вида му. Високо над главите на бягащите проблеснаха брони, върхове на копия и остриета на мечове и започнаха да ги покосяват един по един.

Скарлеър забърза нагоре, но пронизаният със стрелата крак отказваше да се движи и оставяше дълга кървава следа в снега. И сега видя по нея да препуска един от хората коне. Копитата му мачкаха снега, острието на меча лъщеше в ръката му.

Скарлеър трябваше да се обърне и да го посрещне с достойнство, поне това се очакваше от един смел ловец от драконовите хора. Къде се беше стопила смелостта му? Някога нямаше край. Сега искаше просто да избяга отчаяно като удавник, борещ се за глътка въздух. Не чу тропота на копитата и усети разтърсващия удар в гърба си, последван от студения сняг по лицето си.

Копитата разтърсиха земята, описаха кръг, засипаха го със сняг. Искаше да стане, но успя само да се надигне на четири крака. Трепереше дори от това усилие. Гърбът му отказваше да се изправи, гореше, болката беше убийствена. Той изскимтя, изкрещя от яд, но беше напълно безпомощен. Сълзите му пробиха малки дупчици в снега и тогава някой го сграбчи за косата.

Бракио постави коляно на гърба на младежа и го натисна в снега, извади нож и като внимаваше да не оплеска нещо, а то не беше никак лесно при цялото това мятане на момчето, отразя ушите му. Избърса острието в снега и го прибра на мястото му в елека от кожени ремъци при останалите ножове. Замисли се за това какъв добър избор беше този елек за човек с неговия занаят, а също, за пореден път, как така не беше на по-голяма почит сред останалите. Докато се качваше с мъка на седлото, си помисли, че момчето може би беше още живо, но не се притесняваше, че ще тръгне на някъде. Не и с така посечен гръб.

Докато яздеше бавно към лагера, се подхилкваше при вида на новите попълнения в колекцията си от трофеи. Идеалното средство да плаши на шега дъщерите си, когато се върне в Пуранти. След като забогатее с парите от Коска, разбира се. Истински уши от духове, какво ще кажете за това, а? Представи си как ги гони из всекидневната, а те бягат и се заливат от смях. В тези му фантазии бяха още малки момиченца и мисълта, че когато ги види отново, ще са вече жени за женене, го натъжи.

- Как лети времето? - промърмори под нос.

Суорбрек стоеше на края на лагера и зяпаше с отворена уста ездачите, които преследваха последните останали диваци из гората. Странна птица беше този дребосък, но Бракио започваше да го харесва.

- Ти си учен човек - провикна се отдалеч и вдигна огърлицата от уши. - Кое е най-добре? Да ги изсуша? Да ги мариновам? - Суорбрек не отговори, продължи да зяпа и определено имаше вид на готов да повърне. Бракио скочи от седлото. Чакаше го още езда тази вечер, но проклет да е, ако вземе да се разбърза - и бездруго вече беше останал без дъх. Не беше първа младост в края на краищата. - Горе главата, победихме, нали така? - Той плесна писателя по кльощавото рамо.

Суорбрек се свлече на колене, залитна, протегна ръка да се подпре и напипа нещо топло. Осъзна, че беше заровил пръсти във вдигащата пара купчина от вътрешностите на един от диваците, изсипана на разстояние от обезобразения му труп.

Коска отпи поредната голяма глътка от бутилката. Ако Суорбрек беше прочел някъде количеството алкохол, което Стареца изпиваше дневно, щеше да обяви това писание за долнопробна лъжа. Коска претърколи трупа на дивака с върха на единия си ботуш, сбърчи зачервен нос и изтри ботуша в стената на най-близката барака.

- Бил съм се със северняци, имперци, хора от Съюза, гуркули, какви-то се сетиш стириянци и още куп други, чиито произход така и не научих. - Коска въздъхна дълбоко. - Но съм принуден да призная, че драконовият човек е силно прехвален противник. Можеш да ме цитираш. - Суорбрек едва успя да потуши поредния повик за повръщане, преди Стареца да се отнесе отново в размисли на глас. - От друга страна, добре заложената засада често обръща куража на противника срещу него. Куражът, както пише Вертурио, е добродетел на мъртвеца... ааа. Ти си... разстроен. Понякога забравям, че не всеки е привикнал на подобни гледки. Но ти дойде да видиш с очите си какво е битка, нали така? Бойното поле невинаги е. славна гледка. Пълководецът трябва да е реалист. Победата е на първо място, разбираш, нали?

- Разбира се - смотолеви Суорбрек, без да се замисля. Беше достигнал точката, в която се съгласяваше автоматично с всяко изказване на Коска, независимо колко е гнусно, смехотворно или ненормално. Зачуди се дали някога беше мразил някого толкова, колкото ненавиждаше стария наемник. А също дали някога беше изпадал в подобна пълна зависимост от някого. Не се съмняваше, че едното се дължеше на другото. - Победата е на първо място.

- Победените винаги са лошите, Суорбрек. Само победителите могат да бъдат герои.

- Напълно сте прав, разбира се. Само победителите.

- Най-добрата тактика в боя е тази, която убива противника и оставя теб да се смееш последен...

Суорбрек беше дошъл да види лицето на героизма, но вместо това видя само зло. Видя го, разговаря с него, бе принуден да седи така близко притиснат в него. Злото, както се оказа, не беше нещо грандиозно. Не беше усмихнат император с коварен план да покори целия свят. Не беше и кискащи се зловещо в тъмнината на отвъдното демони. Беше нищожен човечец, с долни постъпки и още по-долни мотиви. Беше скъперничество, безхаберие и прахосничество. Лош късмет, некомпетентност и глупост. Беше насилие, безсъвестност и безнаказаност. Високи идеали и долни средства за постигането им.

Инквизитор Лорсен крачеше надъхан сред труповете, обръщаше ги един по един да види лицата им, размахваше ръка да разчисти стелещия се миризлив дим и дърпаше ръкави в търсене на татуировки.

- Нито следа от бунтовниците! - кресна гневно на Коска. - Само диваци!

Старецът едва успя да откъсне гърлото на бутилката от устните си, за да извика:

- В планината са, както каза приятелят ни, Кантлис! На така нареченото им свято място! Град, който наричат Ашранк! Потегляме незабавно натам!

Суийт вдигна поглед от труповете и кимна:

- Плачеща скала и останалите ще са готови.

- Значи ще е грубо от наша страна да ги караме да чакат! Особено сега, когато врагът е така отслабен. Колко убихме, Дружелюбен?

Сержантът започна да брои, поклащайки дебел показалец, но скоро се отказа:

- Трудно е да се каже кое парче откъде е.

- Направо невъзможно. Но поне можем да кажем на началник Пайк, че оръжието му се доказа като небивал успех. Естествено, резултатът не може да се мери с този, когато взривих мината под крепостта Монтезар-мо, но пък и вложените усилия не бяха кой знае какво, нали така? Това нещо използва експлозивен прах, Суорбрек, изстрелва кухо гюле, което, когато удари противника. - Коска разпери рязко ръце, - бум! Пръска се на парчета. - Напълно ненужна демонстрация предвид това, че доказателството за ефективността на оръжието - кървави парчета плът, в пове-чето случаи неразпознаваеми части от човешки тела - лежеше пръснато из цялата улица.

- Така значи изглеждал небивалият успех - Суорбрек чу Темпъл да мърмори под носа си. - Винаги съм се чудил.

Юристът също го виждаше. Личеше си по това как, стиснал зъби и изкривил устни, обхождаше с очи смразяващата кръвта гледка на улицата. Беше, макар и малка, утеха да знае, че в тази шайка разбойници имаше поне един, който, попаднал в по-добра компания, би се доближил до човек. Но и той като него беше напълно безпомощен. Двамата можеха само да стоят и да гледат безучастно и по този начин да се присъединят към извършителите на това деяние. Но как може да спре човек такова нещо? Един конник изтрополя покрай него, обсипвайки го с кървав сняг, и Су-орбрек подскочи уплашено назад. Сам човек, при това не боец. Единственото му оръжие беше перото, а колкото и да му приписваха сила книгите, в двубой не можеше да се мери с броня и секира. Ако беше научил нещо през последните няколко месеца, беше именно това.

- Димбик! - изкрещя Коска и надигна бутилката. Този път стъклена. Беше се отказал от малката плоска манерка поради очевидната й непригодност за нуждите му и според Суорбрек не беше далеч времето, когато щеше да зареже и тази в полза на бъчвата. - Димбик! А, ето те! Искам те най-отпред да прочистиш гората от каквото е останало от диваците. Бра-кио, приготви хората си за тръгване! Господарят Суийт ще показва пътя! Джубаир и останалите ни чакат, готови да отворят портите! Чака ни злато за прибиране, момчета, и нямаме време за губене! А, и бунтовници! -вметна навреме. - Бунтовниците, разбира се! Темпъл, при мен, искам да съм сигурен в условията по договора относно плячката. Суорбрек, ти по-добре остани тук. Както виждам, не ти понася...

- Разбира се - отвърна Суорбрек. Беше толкова уморен. Толкова далеч от дома. От Адуа, от спретнатия си кабинет с чисти стени и новата печатарска преса, марка „Рималди“, с която така се гордееше. Всичките толкова далеч, през необятната бездна на време и пространство. Място, където изпънатата якичка беше съществено важна, а лошата критика -истинско бедствие. Как е възможно този фантастичен свят да дели едно и също физическо пространство с тази касапница? Вторачи се в дланите си - покрити с мазоли, изцапани с кръв и мръсотия. Това същите ръце ли са, чиито изцапани с мастило пръсти някога редяха старателно буквите в пресата? Ще могат ли да го правят отново?

Отпусна ги надолу. Беше прекалено уморен да язди, за писане и дума не можеше да става. Хората не осъзнаваха какъв непосилен труд бе писането. Каква мъка бе изтръгването на думите от измъченото съзнание. Пък и кой чете книги по тези места? По-добре да полегне. Затътри крака към форта.

- Грижи се за себе си, писателю. - Темпъл го гледаше с мрачно изражение от седлото.

- Ти също, юристе - отвърна Суорбрек и мимоходом го потупа по коляното.

Бърлогата на дракона

- Кога тръгваме? - прошепна Шай.

- Когато Савиан каже. - Чу гласа на Лам. Беше толкова близо до нея, че почти долавяше дъха му по лицето си, но всичко, което виждаше в тъмнината на тунела, беше само едва загатнатото очертание на голата му глава. - Щом види Суийт да влиза с хората на Коска в долината.

- Няма ли драконовите копелета също да ги видят?

- Предполагам.

Избърса челото си сигурно за стотен път. Проклятие, каква жега, все едно клечаха в пещ. Потта я гъделичкаше по гърба, влажната й длан се плъзгаше по дървото на лъка, но устата й беше пресъхнала от страх.

- Търпение, Шай. Не можеш да изкачиш планината за един ден.

- Лесно е да го кажеш - изсъска му тя. Колко дълго вече чакаха тук? Час, седмица? На два пъти трябваше да се връщат назад, когато драко-новите хора приближаваха. Стояха скупчени един до друг, побъркани от страх и жега. Сърцето й биеше така, че чак зъбите й тракаха. Стотици, хиляди неща можеха да се объркат, не можеше да диша от притеснение.

- Какво правим, когато Савиан каже да тръгваме?

- Отваряме портите. Държим портите.

- А после? - При условие че щеше да има после, на което тя лично не би заложила в този момент.

- Намираме децата - каза Лам.

- Започва да звучи все по-малко и по-малко като план, нали? - попита Шай след известно мълчание.

- Тогава правим каквото можем с каквото имаме.

Тя изду бузи и изпуфтя:

- Историята на живота ми.

Зачака отговор, но такъв не последва. Явно опасността караше едни да плямпат като побъркани, а други да онемяват. За беда тя беше от първите и беше заобиколена от вторите. Клекна на четири крака и запълзя по горещия камък към Плачеща скала. За пореден път се замисли какъв беше нейният мотив да прави всичко това. Нямаше вид на човек, който се интересува от злато, от бунтовници, нито пък от деца. Нямаше как Шай да разбере какво става зад тази сбръчкана маска вместо лице, а и старият дух явно не възнамеряваше да хвърли светлина по въпроса.

- Как изглежда този Ашранк? - попита я.

- Град, изкопан в планината.

- Колко живеят в него?

- Някога хиляди. Сега по-малко. След тези, които излязоха, още по-малко и предимно старци и деца. Лоши бойци.

- Когато те наръгат с копие, си мъртъв, без значение дали добър, или лош боец държи другия край.

- Тогава гледай да не те наръгат.

- Ти си същински извор на мъдростта, а?

- Не се страхувайте. - Шай чу гласа на Джубаир от другата страна на тунела. Виждаше само бледите проблясъци на очите му и острието на извадения в ръката му меч, но се досещаше, че се усмихва. - Ако Бог е на наша страна, той ще бъде нашият щит.

- А ако не е? - попита Шай.

- Тогава никой щит няма да ни предпази.

Преди Шай да успее да му каже каква утеха бяха думите му за нея, отзад нещо прошумоля и миг по-късно се чу пресипналият глас на Сави-ан:

- Време е. Момчетата на Коска влязоха в долината.

- Всичките? - попита Джубаир.

- Достатъчно.

- Сигурен ли си? - Треперенето в гърлото на Шай почти я задави. От месеци чакаше момента, в който щеше да открие Роу и Пит. Сега, когато моментът най-после беше настъпил, беше готова на всичко да го отложи още малко.

- Естествено, че съм сигурен, мамка му! Тръгвайте!

Нечия ръка я блъсна в гърба и тя се сблъска с човека отпред. Залитна настрани, опря ръка в грапавия камък на стената на тунела, за да се води по него. Тунелът зави, Шай усети хладен повей по лицето си и изведнъж се озова навън, заслепена от ярката светлина.

Ашранк представляваше издълбана в планината пещера, чийто под беше застроен с каменни постройки, покрити от надвисналия отгоре скален масив. Тунелът излизаше на площадка на скалната стена срещу отвора на пещерата и отвъд дълбоката пропаст под нея се виждаха небе и планини. Стената отзад беше цялата прокопана - отвори на прозорци и врати, стълбища, мостове, плетеница от стени, рампи, наполовина вкопани в скалата къщи, на дузина нива, сякаш градът беше потънал в планината.

На площадката стоеше възрастен мъж с обръсната глава. Гледаше ги объркано с вдигнат към устата рог. Промърмори нещо, пристъпи уплашено назад, в следващия момент мечът на Джубаир разцепи главата му и той полетя надолу сред облак кървави пръски, а рогът излетя от ръката му.

Плачеща скала се втурна надясно и Шай тръгна след нея. Някой шептеше в ухото й: „Мамка му, мамка му, мамка му“, и тя осъзна, че това беше нейният глас. Тичаше ниско приведена покрай някаква порутена стена. Дишаше тежко, беше настръхнала от страх, паника и ярост, изпълваха я - толкова силни, толкова диви, имаше чувството, че щеше да се пръсне, да ги изповръща, да ги изпикае. Чу викове отгоре. Още крясъци - отвсякъде. Ботушите й загракаха по гладка метална плоча на земята

- излъскана и изписана със завъртулки - и пръстта и пясъкът от подметките й заскърцаха и зазвъняха по метала. Озова се пред широка гънка в скалата отпред и висока арка, които подскачаха и се тресяха пред очите й, докато тичаше. Тежка порта, чието едно крило вече беше затворено. Две фигури бутаха с всички сили другото. На стената отгоре трета фигура сочи към тях с една ръка, а в другата държи лък. Шай спря и застана на коляно, запъна стрела в тетивата. Отгоре полетя стрела, пропусна целта - един от наемниците, - изтрака и се изпързаля по бронзовата плоча. Шай пусна стрелата си, тетивата изплющя и тя проследи стрелата й да се издига и да увисва за секунда във въздуха. Улучи стрелеца в корема и тя

- гласът беше на жена или момиче - извика сподавено, залитна, преметна се през каменния парапет, удари се в скалата и падна пред портата.

През това време двамата, които затваряха портите, се бяха сдобили с оръжия. И двамата бяха възрастни, направо старци. Джубаир посече единия и тялото му полетя настрани и се блъсна в скалата. Двама наемници настигнаха втория, съсякоха го и когато го свалиха на земята, продължиха да секат, да псуват, да го тъпчат и ритат.

Шай се вторачи в лицето на момичето, което беше убила. Малко по-голяма от Роу според нея. Наполовина дух, ако можеше да съди по бледата кожа и формата на очите й. Същите като тези на Шай. Кръвта на дух в жилите ти, тя е виновна. Стоеше надвесена над нея, а момичето я гледаше отдолу. Дишаше тежко, на пресекулки, не проговори. Очите й бяха тъмни, насълзени, на едната й буза имаше кръв. Шай не можеше да помръдне, стоеше като вцепенена, свиваше и отпускаше юмрук.

- Насам! - изрева Джубаир и вдигна ръка.

Някой извика от другата страна на портата и през процепа Шай видя изкачващи склона мъже. Хората на Коска с извадени оръжия. Стори й се, че зърна Суийт. Останалите наемници на Джубаир започнаха да отварят двете крила на портата. Металните врати бяха четири пръста дебели, но се плъзгаха гладко, сякаш бяха леки като перце.

- Бог е с нас - каза Джубаир. Широко усмихнатото му лице беше опръскано с кръв.

Той може и да беше с тях, но Шай нямаше представа къде е Лам.

- Къде е Лам? - извика тя и започна да се оглежда.

- Не знам. - Савиан едва успяваше да си поеме дъх. Беше запъхтян, превит на две. - Отиде натам.

Шай хукна.

- Чакай! - извика пресипнало Савиан, но не намери сили да тръгне след нея.

Шай затича към най-близката къща. В един момент й хрумна, че беше добра идея да преметне лъка през рамо и да извади късия си меч. Не знаеше дали някога беше замахвала с меч сериозно. Може би, когато уби онзи дух, убил Лийф. Не беше сигурна защо мислеше за това в момента. Пое дълбоко дъх, отметна рязко висящата на входа кожа и влетя вътре с меча напред.

Може би беше очаквала да види Роу и Пит, сгушени на пода - вдигат очи, просълзени от радост. Вместо това се озова в празна стая - гол прашен под и светли петна по него.

Влетя в съдената къща - празна.

Изкачи тичешком няколко стъпала и мина под арката на входа в скалния масив. Тази стая имаше дървени мебели - излъскано от безброй години дърво, - но нямаше жива душа.

Имаше вход към друга стая и през него влетя мъж, блъсна се в Шай и падна заднешком, а голямата тенджера излетя от ръцете му и издрънча по пода. Той скочи на крака и протегна умолително трепереща ръка към нея. Мърмореше нещо, ругаеше я, молеше за милост или призоваваше на помощ отдавна забравен Бог. Шай вдигна меча. Костваше й огромно усилие да се удържи да не го убие. Цялото й тяло изгаряше от желание да го направи. Но сега трябваше да намери децата. Преди обезумелите от жажда за кръв хора на Коска да плъзнат из града и да започнат да избиват наред. Трябваше да намери децата. Ако бяха тук. Остави възрастния мъж да изпълзи навън.

- Пит! - извика с разтреперан глас. Спусна се по няколко стъпалата и се озова в друга сумрачна стая, гореща и празна, в противоположния край на която имаше друга арка и друг вход. Това място беше същински лабиринт. Град, строен за хиляди, както каза Плачеща скала. Как, по дяволите, се намират две деца в място като това? Отнякъде долетя рев -странен, кънтящ.

- Лам? - Шай отлепи с треперещи пръсти косата от лицето си.

Някой изпищя пронизително. От вратите на къщите от по-долното

ниво започнаха да излизат хора, едни с оръжия, други с инструменти, една посивяла старица с бебе на ръце. Част от тях спряха и започнаха да се озъртат, осъзнаваха, че нещо не е наред, но не знаеха какво. Други хукнаха незабавно далеч от портите, далеч от Шай, тичаха право към висока арка в скалната стена на отсрещната страна, в дъното на пещерата.

На входа й стоеше висок чернокож мъж с жезъл в ръка и им махаше да побързат. Уердинур. Зад гърба му - мъничка фигура, слаба, бледа, също с обръсната глава. Но въпреки това Шай я позна.

- Роу! - изкрещя с всички сили, но гласът й бе удавен в шума. Тропотът и дрънченето от започналата битка кънтяха във високия скален таван, отекваха от всяка стена, идваха едновременно отвсякъде и никъде. Тя опря длани в каменния парапет и прелетя над него, прескочи един канал, по който течеше вода, и залитна стреснато назад, когато нечия огромна фигура изникна току до нея. Оказа се просто ствол на дърво, издялан във формата на неестествено усукано човешко тяло. Продължи да тича, прекоси широкото пространство отпред, заобиколи една ниска дълга постройка и се закова на място.

Пред нея се бяха събрали група драконови хора. Трима възрастни мъже, две възрастни жени и момче - всичките с обръснати глави, въоръжени и с явното намерение да останат, където са.

- Разкарайте се от пътя ми! - изкрещя Шай и размаха меча.

Шай знаеше, че не изглежда страховит противник, затова остана леко изненадана, когато ги видя да отстъпват. Тогава стрела от арбалет се заби в корема на един от мъжете, той изпусна копието си и я стисна с две ръце. Останалите се обърнаха и побягнаха. Шай чу стъпки зад гърба си и в следващия момент наемниците профучаха с крясъци покрай нея. Един настигна възрастна жена и посече гърба й.

Шай погледна към високата арка с двете черни колони от двете й страни, но Уердинур беше изчезнал. Роу - също, ако това беше тя. Трябваше да е тя.

Хукна натам.

Ако в Коска беше останало нещо достойно за възхищение, явно опасността го изваждаше на показ. Темпъл подтичваше зад него с изкри-

вена от ужас физиономия, толкова близо до стените, че на моменти жулеше лицето си в тях. Пръстите му драпаха и сучеха подгъва на ризата му с такава сила, че всеки момент щяха да я разпорят. Дори Дружелюбния беше приклекнал и прегърбил рамене. Старецът обаче не знаеше що е страх. Не и от смъртта. Крачеше наперено през древния град, без да обръща никакво внимание на прелитащите от време на време стрели. Очите му горяха, походката му беше леко несигурна заради изпития алкохол, но брадичката му беше вдигната гордо, докато раздаваше заповеди, които като никога не бяха безсмислени.

- Свалете онзи стрелец! - той посочи със сабята си към жена на терасата на една от постройките. - Прочистете тунелите! - махна настрани към сумрачните отвори в скалите. Не убивайте деца, ако е възможно, сделката си е сделка! - размаха заканително пръст към група кантици, вече оплискани с кръв.

Не беше ясно дали някой се вслушваше в думите му. Дружината на Милостивата ръка не беше от най-послушните в повечето случаи, а този дори не предполагаше вероятност за промяна.

За разлика от Коска опасността не изваждаше на показ най-доброто у Темпъл. Чувстваше се точно така, както при обсадата на Дагоска. Плувнал в пот в онази вмирисана болница, треперещите му ръце изпускат превръзките, късат дрехите на умрелите, за да направят нови. Подават кофите с вода по веригата, водата се плиска. Цяла нощ, без почивка. Но напразно. Всичко изгоря, така или иначе. Плака за всяка смърт. От мъка. От облекчение, че е още жив. От страх, че може да е дошъл неговият ред. Месеци страх, вечно в страх. Оттогава живееше постоянно в страх.

Група наемници се бяха събрали около един старец. Той крещеше през зъби на неразбираем език, наподобяващ този на Старата империя, съскаше ругатни и размахваше яростно копието си с две ръце. На Темпъл не му трябваше много, за да се досети, че беше сляп. Наемниците го чакаха да се обърне на една страна и някой се стрелкаше напред и го ръгва-ше в гърба, а когато той се извърнеше натам, друг наемник му оказваше честта от другата страна. Робата му беше потъмняла от кръв.

- Не трябва ли да ги спрем? - промърмори Темпъл.

- Разбира се - каза Коска. - Дружелюбен?

Сержантът сграбчи копието на стареца точно под острието, измъкна с другата ръка сатър изпод палтото си и с добре премерен удар разцепи главата му почти на половина. Изчака тялото му да се свлече на земята и захвърли настрани копието.

- О, боже - простена Темпъл.

- Хващайте се на работа! - викна Коска на разочарованите наемници. - Намерете златото!

Темпъл откъсна ръце от ризата си, зарови ги в косата си и задърпа отчаяно. След Ейвърсток се беше зарекъл, че повече никога няма да гледа безучастно подобни безумства. Точно както се беше зарекъл и след Ка-дир. И Стирия преди това. И ето го сега, отново стои безучастно. И гледа. От друга страна, той не беше от хората, които спазваха обещанията си.

Носът му не спираше да тече и го сърбеше ужасно. Бърса, три с опакото на ръката, чак докато не прокървя. Опитваше се да не вдига поглед от земята, но шумовете го караха непрекъснато да стрелка очи - в една посока, в друга, трясък, вик, смях, крясък, скимтене, хъркане, стон, писък. Зърваше гледки във врати и прозорци, гледки, които знаеше, че няма да забрави, докато е жив. Заби отново насълзените си очи в земята и прошепна:

- О, боже!

Колко пъти го беше казвал по време на обсадата? Повтаря го до безкрай. Докато тичаше през руините в покрайнините на града, при всеки тътен на експлодиращия прах, разтърсил земята, докато преобръщаше телата в търсене на оцелели, когато ги намираше - обгорени, осакатени, умиращи - и не знаеше какво да прави оттам насетне. Беше разбрал, че Бог не върши чудеса. И какво? Тогава не получи от него помощ. Нямаше да я получи и сега.

- Да ги запалим ли? - попита един кривокрак стириянец, подскачайки нетърпеливо като малко дете. Сочеше масивните стволове на дървета, издялани във всевъзможни форми - лъщящи, странни, причудливи.

- Щом искате - вдигна рамене Коска. - За какво е дървото в края на краищата, ако не да гори. - Стириянецът моментално го поля с масло и извади огниво. - Тъжната истина е, че вече нищо не ме интересува. Отегчен съм.

Темпъл се сепна, когато един гол труп се стовари на земята до тях. Нямаше как да знае дали човекът беше мъртъв по време на падането, или беше умрял вследствие на него.

- О, боже - прошепна отново.

- Внимавайте! - извика Дружелюбния, вдигнал очи към постройката отляво.

Коска изгледа разрастващата се локва кръв под разбития череп, но това не спря разсъжденията му:

-Виждам нещо, това например, а изпитвам просто... отегчение. Мислите ми се отвличат другаде, какво ще вечерям, към непрекъснатия сърбеж на стъпалото на левия ми крак или кога и къде ще ми падне отново възможността да ми лапат оная работа. - Той задрапа замислено чата-ла си, после се отказа. - Представяш ли си какъв ужас е да бъдеш отегчен до такава степен? - Една от дървените скулптури избухна в пламъци и веселият стириянец се прехвърли на съседната. - Насилието, предателството, погромите, които съм видял, изстискаха всякакъв ентусиазъм от мен. Претръпнал съм. Ето защо си ми нужен ти, Темпъл. Ти сега си моята съвест. Искам да вярвам в нещо!

Стареца стовари ръка на рамото на Темпъл и той примижа. Чу се писък и той извърна глава натам, тъкмо навреме да види жена да полита надолу от една от високите скални площадки.

- О, боже!

- Точно това имам предвид! - Коска го плесна отново по рамото. -Но ако има Бог, как така веднъж през всичките тези години не вдигна ръка да ме спре?

- Може би ние сме неговата ръка - избоботи Джубаир, докато излизаше от една от къщите и бършеше с парцал острието на меча си. Неведоми са пътищата му.

- Неведоми, в смисъл мистериозни? - изсумтя подигравателно Коска. - Курва, загърната във воал, е мистериозна. Неговите пътища са... ненормална работа.

Носът на Темпъл го засърбя от миризливия дим. Точно така миришеше Дагоска, когато гуркулите най-после пробиха стената и влязоха в града. Крайният бедняшки квартал гореше, колибите бяха в пламъци, горящи хора се хвърляха панически от доковете. Шумът от битката приближи. Спомни си огряното от огньовете лице на Кадия, шепота от молитвите на останалите. Темпъл дърпаше ръкава му, умоляваше го: „Трябва да тръгваш, те идват“, а той се усмихва, стиска бащински рамото му: „Точно затова трябва да остана“.

Какво можеше да направи тогава? Какво може да направи сега?

Забеляза движение с периферното си зрение, обърна се и видя дребна фигура да притичва между две ниски каменни постройки.

- Това дете ли беше? - промърмори, тръгвайки натам.

- Защо всички се тръшкат толкова за децата? - викна зад него Коска. - Ще израснат същите неудачници като всички нас!

Темпъл не искаше да чуе повече. Беше предал Суфийн, беше предал Кадия, жена си и дъщеря си, беше се зарекъл да върви винаги по лекия път, но може би сега. той зави зад ъгъла.

Пред него стоеше момче с обръсната глава. Бледа кожа. Червеникави вежди, точно като тези на Шай. На същата възраст като... възможно ли е...

Тогава видя копието в ръцете му. Беше късо, но момчето го държеше както трябва, а в очите му се четеше решителност. Като никога в тревогите за останалите беше забравил да се тревожи за себе си. Това вероятно можеше да мине за напредък, но сега нямаше време за радост, поздравленията трябваше да почакат.

- Страх ме е - каза на момчето и не му се наложи да се преструва. -Теб страх ли те е?

Детето не отговори. Темпъл вдигна бавно ръце.

- Ти Пит ли си?

Видя изненадата по лицето на момчето. Темпъл клекна пред него и опита да намери добрата стара искрена усмивка, което не беше лесно сред шума от разруха и погром, който се чуваше отвсякъде.

- Казвам се Темпъл и съм приятел на Шай. - Нова тръпка премина по лицето на момчето. - Добър приятел. - Грандиозно преувеличение, но простимо. Острието на копието се отпусна леко надолу. - Също и на Лам. - Копието се насочи към земята. - Те дойдоха да те търсят, а аз дойдох с тях.

- Тук ли са? - Беше странно да чуе от устата на момчето диалекта от Близка страна.

- Тук са. Дойдоха за теб.

- Тече ти кръв от носа.

- Знам. - Темпъл го изтри с маншета на ризата си. - Не се тревожи за това.

Пит остави копието на земята, отиде до Темпъл и го прегърна силно.

Темпъл примига озадачено, после неловко свали ръце и прегърна момчето.

- Сега си в безопасност - каза. - В безопасност си.

Това далеч не беше първата му лъжа в края на краищата.

Шай вървеше по коридора. Отчаяно й се искаше да хукне презглава напред, но беше ужасена от мисълта да го направи и стискаше до посиняване хлъзгавата от пот дръжка на меча. Единствената светлина идваше от малки газени фенери и караше метала по пода да блести - кръгове и кръгове в кръговете, букви, линии - и кървавите петна по тях. Обезумелите й от страх очи се стрелкаха от сянка към сянка, от труп към труп -предимно драконови хора, но и наемници - посечени, пронизани, някои още кървящи.

- Лам? - прошепна тя, но толкова тихо, че едва чу гласа си.

Звуците отекваха от топлата скала, бълваха от тунелите отляво и отдясно - писъци, тропот, съскане на пара, плач, смях. Смехът я ужасяваше най-много.

- Лам?

Пристъпи бавно до портала в края на коридора и се притисна с гръб към стената. Усещаше горещо течение отпред. Изтика залепналата пред очите й коса, изтръска потта от пръстите си и събра колкото оскъден кураж й беше останал. За Роу и Пит. Няма връщане назад.

Мина през портала и зяпна с отворена уста. Озова се пред необятна бездна - сякаш земята се беше разцепила в недрата на планината. По площадката отпред бяха пръснати работни маси, наковални и ковашки инструменти. От края на площадката започваше мост - две крачки широк, без парапети. Беше дълъг около петдесет крачки и прехвърляше черната бездна до подобна площадка от другата страна, също завършваща с портал. Горещината беше умопомрачителна. Долната страна на тясната арка на моста грееше в оранжево от бушуващите на дъното на бездната огньове. Кристалните жили в скалните стени искряха в жълто. Всичко метално, от наковални, инструменти и метални слитъци по масите до меча в ръката на Шай хвърляше отблясъци с цвета на разтопено желязо. Тя преглътна, запристъпя бавно към края на площадката и погледна отсрещната стена - спускаше се отвесно надолу в бездната, нямаше край. Това място сякаш беше горната част на ада, достигнато погрешка от живите.

- Да му бяха сложили поне едни шибани парапети - промърмори под нос Шай.

Уердинур стоеше на моста, прикрит зад голям правоъгълен щит с гравиран на него дракон и насочено напред копие. Един наемник лежеше мъртъв пред него, втори отстъпваше предпазливо заднешком, ръгай-ки отчаяно с алебардата си. Недалеч от Шай имаше трети наемник, беше коленичил и запъваше тетивата на арбалета си. Уердинур замахна с копието, прониза ловко наемника с алебардата, после пристъпи напред и го изблъска от моста. Онзи не издаде звук, докато падаше. Не се чу нищо и когато стигна дъното.

Водачът на драконовите хора зае отново позицията си и големият му щит издрънча, когато опря долния му край в камъка на моста. Извика нещо през рамо на език, който Шай не разбираше. В сянката зад него се размърдаха хора - старци и деца, а най-отзад едно момиче.

- Роу! - Викът на Шай остана заглушен от бученето на огъня в бездната, момичето изтича по моста, без да я чуе, и се стопи в мрака на отсрещната площадка.

Уердинур остана на моста, приклекнал, без да откъсва очи от нея над ръба на щита си. Шай стисна зъби и изръмжа от безсилие. Да стигне толкова близо и да не може да намери път към целта.

- Вземи това, задник! - изкрещя последният наемник, прицели се и стреля. Стрелата му отскочи от щита на Уердинур, запремята се във въздуха - ярка оранжева топлийка в мастиленочерната тъмнина - и изчезна от поглед. - Е, няма къде да мърда. - Наемникът извади втора стрела от колчана си и се зае да натяга отново арбалета. - Още няколко стрелци и ще го спипаме. Рано или късно. Хич не му бери грижа...

Нещо просветна в периферното зрение на Шай и наемникът се блъсна с гръб в стената. От гърдите му стърчеше копието на Уердинур.

- Ооо - изстена той, свлече се по задник на земята и отпусна бавно арбалета до себе си. Шай понечи да тръгне към него, когато усети лек допир по рамото си.

Зад гърба й стоеше Лам, но присъствието му не й вдъхна никаква увереност. Беше свалил палтото си и беше останал само по кожен елек - всички белези и мускули на показ, - мечът му, целият нащърбен, беше счупен по средата на острието, а ръката му беше омазана с кръв до лакътя.

- Лам? - прошепна Шай. Той дори не я погледна. Отмести я небрежно от пътя си с опакото на ръката. Черните му очи бяха вперени в моста. Мускулите по гърба му бяха изскочили чак до тила, главата му - леко килната на една страна, а по бледата му кожа лъщяха капки пот и кръв. Устните му бяха разтегнати в широка като на череп усмивка. Шай се отдръпна боязливо от пътя му, все едно не той, а смъртта я бе потупала по рамото. И може би не беше далеч от истината.

Сякаш отдавна чакал срещата им, Уердинур изтегли спокойно меча си - дълго матово острие със сребриста буква под гарда на дръжката.

- Някога имах същия. - Лам захвърли счупения си меч и той се плъзна по земята и изчезна в бездната.

- Изработен е от самия Създател - отвърна Уердинур. - Трябвало е да го запазиш.

- Един приятел ми го открадна. - Лам отиде до една от наковалните и стисна края на лежащ отгоре й стоманен прът, дълъг почти колкото Шай. - А с него и всичко останало, което имах. - Тръгна към моста, влачейки след себе си пръта, чийто край застърга остро по камъка. - И пак беше повече, отколкото заслужавах.

Шай искаше да му каже да не тръгва натам, но не намери сили да изрече думите на глас. Сякаш не й стигаше въздух. Същевременно не виждаше друг път през бездната и не смяташе да се отказва. Затова прибра меча в ножницата и свали лъка от гърба си. Уердинур видя това и започна да отстъпва предпазливо назад. Стъпваше леко и грациозно на пръстите на босите си стъпала, спокоен и уверен, сякаш имаше на разположение цяла танцувална зала, а не просто две крачки гол камък.

- Казах ти, че ще се върна - каза Лам и стъпи на моста.

- И ето те тук - отвърна Уердинур.

Лам подритна с върха на ботуша си трупа на мъртвия наемник, той се претърколи от моста и изчезна безшумно в бездната.

- Казах ти, че ще водя смъртта със себе си.

- И го направи. Сигурно си доволен от себе си.

- Ще съм доволен, когато се разкараш от пътя ми. - Лам спря на няколко крачки от Уердинур. Зад гърба му остана следа от блещукащи на моста стъпки. Двамата възрастни мъже се измериха с погледи в средата на моста.

- Наистина ли мислиш, че правото е на твоя страна? - попита драко-новият човек.

- Кой го е грижа за правото? - Лам скочи напред, изнесе пръта над главата си и го стовари върху щита на Уердинур. Оглушителният трясък накара Шай да подскочи. В средата на драконовия щит се появи дълбока вдлъбнатина, а единият му ръб беше огънат назад. Уердинур беше паднал по гръб, но Шай го видя да скача отново на крака от самия ръб на моста. Ехото още не беше заглъхнало, когато Лам изрева и замахна отново.

Този път Уердинур беше готов. Наклони щита си, така че прътът да се отплесне от него, и замахна с меча. Лам се дръпна светкавично и острието профуча на косъм от главата му, заби юмрук в брадичката на Уер-динур и го запрати назад. От устата му пръсна кръв, но той се окопити бързо. Атакува първо отляво и веднага след това отдясно и от стоманения прът хвръкнаха искри, когато Лам го вдигна пред себе си, за да парира ударите.

Шай опъна тетивата, но колкото и близко да беше, не посмя да пусне стрелата, не можеше да знае кого ще улучи - движенията им бяха прека-лено бързи, нечовешки бързи, мълниеносни, една погрешна крачка, едно трепване и това щеше да е краят. Ръката й трепереше, докато пристъпяше бавно напред по моста, търсейки удобния момент. Но винаги се оказваше секунди по-бавна. Потта се стичаше по клепачите й всеки път, когато отместваше очи от двамата възрастни мъже, за да погледне в бездната.

Уердинур предвиди следващия удар на Лам и се гмурна с лекота под стоманения прът, неочаквано бърз и повратлив за телосложението си. Стоманеният прът изтрещя оглушително в камъка на моста сред фонтан от искри. Лам залитна и изгуби равновесие, което даде на Уердинур възможността да замахне с меча отстрани. Лам дръпна рязко глава и острието, вместо да я разполови, успя само да остави кървава резка по бузата му с върха си. Той залитна силно назад и последната му крачка го спря на самия ръб на пропастта. Уердинур атакува моментално, но макар и само за миг, между двамата се беше отворило пространство.

Шай може и да не беше от хората, които ги биваше в чакане, но се славеше с това, че дойдеше ли моментът - скачаше с главата напред. Дори не се замисли да стреля. Пръстите й сами пуснаха стрелата и тя полетя в тъмнината, закачи ръба на щита и потъна в дясната ръка на Уердинур, точно под рамото. Той изръмжа и мечът му се отпусна надолу, задирайки с върха си в камъка. Шай свали лъка, не можеше да повярва, че се беше престрашила да стреля, камо ли, че стрелата й бе попаднала в целта.

Лам изрева като звяр и започна да млати с дългия прът. Въртеше го с такава лекота, все едно беше върбова клонка, и започна да размята Уерди-нур наляво-надясно назад по моста. Дори и да не беше стрелата на Шай в ръката му, той нямаше никаква възможност да атакува, всичките му усилия отиваха в борба да остане на крака. Лам продължи да напада неуморно, безмилостно и постепенно го изтика от моста към тъмната площадка. Поредният му удар отскубна щита от ръката на Уердинур, той се изтъркаля по земята и изчезна в сянката. Драконовият човек залитна назад и притисна гръб в скалата, а мечът му - окървавен от стеклата се по ръката му кръв - издрънча в камъка.

От тъмнината на портала изскочи човешка фигура и се нахвърли върху Лам, а Шай видя в ръката й да проблясва острие на нож. Лам залитна заднешком към ръба на пропастта, сграбчи нападателя си и го запрати към стената до Уердинур. Гологлавото момиче се свлече на земята и не помръдна. Беше променена, толкова променена, но Шай я позна.

Тя захвърли лъка и хукна с всичка сила по моста. Не мислеше за пропастта отдолу, не мислеше за нищо друго, освен за това как по-бързо да прекоси разстоянието до нея.

Лам измъкна с рязко движение ножа от рамото си и от острието се проточи дълга струя кръв. Захвърли го небрежно настрани като непотребна клечка за зъби. Лицето му продължаваше да е все така сковано, а налудничавата му усмивка беше цялата обагрена в червено и лъщеше като прясно отворена рана. Очите му гледаха, но не виждаха. В погледа му нямаше нищо. Не беше човекът, който се полюшва на капрата до Шай по време на дългия път през Близка страна, нито онзи, който ора безропотно нивата, който пя на децата и я поучаваше да бъде реалист. Беше друг човек, ако въобще беше човек. Беше човекът, който уби бандитите в Ейвър-сток, който отряза главата на Санджийд в равнината и който уби Глама Златния с голи ръце в кръга. Най-добрият приятел на смъртта.

Той стисна с две ръце края на стоманения прът, изнесе го назад, изви силно гръб и резките, оставени по него от меча на Създателя, просветнаха зловещо. Шай изкрещя, но напразно. Сега в него беше останала по-малко милост, отколкото в суровата зима. Безброй изминати мили, прекосени необятни пространства, а ето как, когато един стоманен прът полети надолу с ужасна сила, няколко крачки стават непосилно разстояние.

Уердинур се хвърли върху Роу и я покри с тялото си. Стоманата срещна ръката му, пречупи я като суха съчка и се стовари върху рамото му. На главата му зейна дълга дълбока рана и той загуби съзнание.

Лам вдигна пръта и замахна отново, изкрещя и от изкривените му устни пръсна слюнка. Шай скочи напред, сграбчи другия край на пръта и полетя с него нагоре. Усети порива на въздуха в лицето си, всичко се преобърна и тя се блъсна в стената с главата надолу.

После стана тихо.

Чуваше единствено някакво слабо звънтене.

Шум от хлъзгащи се по камъка крака.

Ставай, Шай.

Не можеш да се излежаваш по цял ден.

Фермата чака.

Трудно й беше дори да диша.

Напрегна сили и се отблъсна от пода или от стената, или от тавана и всичко отново се завъртя пред очите й като понесено от бързея сухо листо.

Успя ли да стане? Не. Лежи по гръб. Едната й ръка виси. Виси от ръба на площадката. Черна тъмнина и огън - далече, много далече отдолу. Не натам, лоша идея. Претърколи се на другата страна. Успя да се надигне на колене, зави й се свят, разтърси глава да преодолее замайването.

Някой крещеше, чуваше неразбираеми думи, заглъхнали гласове. Нещо се блъсна в нея и тя едва се задържа да не падне отново.

Хора, вкопчени един в друг, влачещи се по земята крака. Лам е в средата, лицето му е почервеняло от голяма рана по цялата му дължина, обезумял поглед на диво животно, крещи пронизително, ръмжи, нечленоразделни звуци.

Огромният сержант на Коска беше зад него, прокарал ръка през гърлото на Лам, дърпа назад, а челото му е цялото в пот от напрежението, но иначе напълно спокоен, леко намръщен, сякаш пресмяташе нещо наум.

Суийт държеше лявата ръка на Лам и се мяташе насам-натам като повлечен от див кон. Савиан се беше вкопчил в дясната и грачеше в ухото му: „Спри, спри, ненормално копеле такова!“. Шай видя в ръката му нож и осъзна, че не можеше да направи нищо да го спре. А също, че може би не искаше.

Лам се беше опитал да убие Роу. След всичко, през което бяха преминали, за да я открият, той се опита да я убие. Щеше да убие и нея, без значение какви обещания беше дал на майка й. Щеше да избие всички наоколо. Не можеше да го проумее. Не искаше.

Изведнъж тялото на Лам се скова и почти завлече Суийт до ръба на пропастта. Очите му се обърнаха под треперещите клепачи. В следващия момент се отпусна, пое рязко въздух и простена, постави окървавената ръка с липсващия пръст на лицето си - беше останал без сили.

Без да пуска скрития зад гърба си нож, Савиан го потупа по гърдите и каза:

- Кротко, кротко.

Шай се надигна на крака, светът беше спрял да се върти шеметно като преди, но главата й бучеше, а по тила й се стичаш кръв.

- Кротко, спокойно.

Не можеше да мърда дясната си ръка, ребрата я боляха при всяко вдишване. Тя затътри крака към портала и чу Лам да хлипа задавено зад нея.

- Кротко... кротко...

Тесният коридор беше нажежен като пещ. Беше тъмно като в рог и само отпред в далечината се виждаха жълти отблясъци. Тук-там нещо лъщеше по земята. Кръвта на Уердинур. Шай закуца към светлината, спомни си за меча и го извади, но не успя да стисне дръжката с изтръпналата си дясна ръка. Прехвърли го в лявата и продължи напред. Силите й постепенно се връщаха и тя почти подтичваше. Светлината приближи, горещината се усили и изведнъж тунелът свърши и тя видя огрени в златиста светлина камъни. Изскочи навън, закова на място, но ботушите й се из-пързаляха напред и тя се стовари по задник върху камъните. Остана на земята, подпряна на лакът, с широко отворена уста.

- Мамка му - прошепна.

Наричаха ги драконовите хора, това го знаеше. Но не би й хрумнало дори, че всъщност имаха дракон.

Лежеше в средата на просторна зала с куполовиден таван - гледка, излязла от приказките, - едновременно прекрасен и ужасяващ. Хилядите му матови люспи лъщяха на светлината на огньовете.

Не можеше да се определи големината му, така навит на кълбо, но главата му беше голяма колкото човек. Зъбите му бяха дълги и остри като кинжали. Нямаше нокти. Няколкото му крака завършваха не със стъпала, а с ръце, по чиито фини метални пръсти блестяха златни пръстени. Под сгънатите му, тънки като хартия крила зъбни колела почукваха и потрак-ваха тихо и бавно се въртяха. От решетките в ноздрите му се издигаха облачета пара. Раздвоеният му език подрънкваше като бримките на верига. През тънките цепки на клепачите му се виждаха четири изумрудени очи.

- Мамка му - прошепна отново Шай и погледът й се плъзна от дра-кона надолу към леговището му - не по-малко приказна гледка и от самия звяр. Цял хълм от монети. Антични златни и сребърни блюда. Огърлици, бокали и диадеми. Позлатени оръжия и брони. Всевъзможни бижута, инкрустирани със скъпоценни камъни. От единия край на купчината стърчеше забит накриво сребърен прът, а на края му - символът на отдавна загинал легион. Встрани от него от купчината златни монети се подаваха краката на трон от екзотично дърво, инкрустиран със златен варак. Абсурдно много злато. Само от гледна точка на количество в сравнение с леговището на дракона всяко безценно съкровище беше просто купчина дрънкулки.

- Мамка му - за пореден път прошепна Шай и зачака металният звяр да се пробуди и да излее огнения си гняв върху нищожния смутител на покоя му. Но той не помръдна и тя запълзя напред. Капките кръв по каменния под преминаха в локвички и размазани петна, после в непрекъсната струйка и тя видя Уердинур. Лежеше облегнал гръб на предния крак на дракона. Роу се беше сгушила до него, изплашена и изцапана с кръв по лицето от раната на главата си.

Шай се надигна на крака и запристъпя бавно по издълбания като купа под, целият покрит с гравирано върху камъка писмо. Стискаше отчаяно меча, който сякаш се беше сраснал с ръката й.

Когато приближи, видя още множество други неща в купчината. Пергаменти с восъчни печати. Права върху златотърсачески парцели. Банкови ордери. Документи за собственост на отдавна срутили се сгради. Завещания за имения, отдавна разделени и препродадени. Дялове в задруги, фирми и предприятия, прекратили дейност в забравени времена.

Ключове от незнайни ключалки. И черепи. Стотици човешки черепи. От празните им очи се изливаха навън златни монети и скъпоценни камъни. Има ли нещо по-скъпо и ценено от мъртвите?

Уердинур дишаше тежко. Робата му беше почерняла от кръв, натрошената му ръка лежеше неподвижна до него, а Роу се беше вкопчила в другата, все още с пречупената стрела на Шай в нея.

- Аз съм - прошепна Шай. Страхуваше се да повиши глас. Заприс-тъпя бавно с протегната напред ръка. - Роу. Аз съм.

Тя отказа да пусне ръката на възрастния мъж. Той се пресегна и отскубна внимателно пръстите й от ръката си. Побутна я към Шай и заговори тихо на своя език, после я побутна отново, този път по-настоятелно. Каза още нещо и Роу наведе глава. Очите й се наляха със сълзи и тя неохотно се отдръпна от него.

Уердинур вдигна пълни с болка очи към Шай:

- Искахме само най-доброто за тях.

Шай клекна и пое Роу в обятията си. Беше слаба, скована, леко се дърпаше от нея - нищо не беше останало от някогашната й сестра. Това далеч не беше срещата, която си беше представяла. Но беше среща все пак.

- Мамка му! - Никомо Коска стоеше пред портала и гледаше вторачено дракона и леговището му.

Сержант Дружелюбния тръгна към него, изваждайки мимоходом тежък сатър от палтото си. Стъпи с един крак върху купчината и зад тока на ботуша му се оформи малко свлачище от златни монети, човешки кости и навити на рула пергаменти. Пресегна се и чукна със сатъра муцуната на дракона.

Стоманеното острие издрънча силно, сякаш като по наковалня.

- Това е машина - каза той, свъсил вежди.

- Най-свещеното творение на Създателя - каза дрезгаво Уердинур. -Чудо, мощ и...

- Безсъмнено. - Коска се ухили до уши и започна да си вее с шапката пред лицето. Но не драконът бе привлякъл вниманието му. Беше леговището му. - Как мислиш, Дружелюбен, каква е сумата?

Сержантът повдигна вежди и пое дълбоко дъх през носа си:

- Много голяма. Да я преброя ли?

- Може би по-късно.

На лицето на сержанта се изписа разочарование.

- Чуй ме. - Уердинур се опита да се надигне на лакът, при което от дупката от стрелата потече кръв и омаза златото под рамото му. - Близо сме до пробуждането на дракона. Много близо! Работа, отнела векове. Тази година... може би следващата. Не можеш да си представиш мощта му. Бихме могли да. можем да я поделим!

Коска направи кисела физиономия:

- От опит знам, че не ме бива в деленето.

- Ще прокудим външноземците от планината и светът ще е отново както преди, както в Старите времена. А ти. каквото поискаш - твое е!

Коска се усмихна, сложи ръце на кръста си и вдигна поглед към дракона.

- Чудно творение, спор няма. Великолепна реликва от старите времена. Но срещу онова, което вече се изсипва през равнината? Срещу легионите на глупостта? Търговци, фермери, правачи на дрънкулки и раз-листвачи на хартийки? Срещу нескончаемия потоп от дребни алчни хорица? - Той махна вяло с шапката си към дракона. - Това тук и всичко като него ще са безполезни като крава срещу рояк мравки. Няма да остане място на този свят за магическото и мистериозното. Те ще дойдат в свещената ти земя и ще я застроят с. шивашки ателиета. С магазини за копчета и игли. И кабинети на нотариуси. Ще превърнат града ти в жалко подобие на мястото, откъдето са дошли. - Възрастният наемник се почеса замислено по пъпчасалата шия. - Сигурно ти се иска да не е така. На мен ми се иска да не е така. Но е точно така. Изморих се от загубени каузи. Времето на хората като мен си отива. А това на хората като теб? -Той избърса петънце кръв под нокътя си. - Отминало е толкова отдавна, че все едно въобще не го е имало.

Уердинур протегна към него счупената си ръка с увиснала надолу китка и издута кожа под напора на пречупените отдолу кости:

- Не разбираш какво ти предлагам!

- О, разбирам. - Коска стъпи върху един позлатен шлем и се надвеси усмихнат над Дясната ръка на Създателя. - Сигурно ще се изненадаш, като чуеш, но са ми отправяли какви ли не чудати предложения. Скрити съкровища, власт, търговски права върху целия бряг на Кадир, веднъж дори цял град, вярно, в лошо състояние, но все пак. И така разбрах. -той се вгледа замислено във вдигащите пара ноздри на дракона - с огромно разочарование, разбира се, защото и аз като всеки друг съм мечтател и романтик. - взе една златна монета и я вдигна пред очите си, - така разбрах, че една марка струва повече от хиляда обещания.

Уердинур спусна бавно ръка:

- Опитах да. направя всичко както трябва.

- Разбира се. - Коска кимна и подметна монетата обратно в купчината. - Ако щеш, вярвай, но това правим всички. Дружелюбен?

Сержантът се наведе и разцепи главата на Уердинур със сатъра.

- Не! - изпищя Роу, започна да се мята и да се дърпа и Шай едва успя да я удържи в ръцете си.

Коска извърна глава и я погледна възмутено:

- По-добре я изведи навън. Тук не е място за деца.

Алчност

Веселата тълпа потегли, всичките усмихнати, щастливи, показваха един на друг откраднатите от мъртвите трофеи, смееха се, тупаха се по гърбовете. Роу не мислеше, че има на този свят човек, когото мрази повече от Грега Кантлис. Сега ги виждаше, накъдето се обърнеше. Един беше взел флейтата на Ейкарин и свиреше фалшиви мелодии от по три ноти всяка, а другите около него подрипваха в нещо като танц. Дрехите им бяха нашарени с кръвта на семейството на Роу.

Оставиха Ашранк в руини. Каменните статуи и гравюри - на парчета, Гората на сърцата - на въглен и пепел, бронзовите плочи - изтръгнати от камъка, Дългата къща със свещените въглени в огнището - изгорена до основи, всичко - завинаги опетнено със смърт. Оскверниха дори най-святата пещера, прекатуриха дракона, за да отмъкнат и последната златна монета от леговището му, а после запечатиха входа и събориха моста с гърмящия си прах, който накара земята да се тресе от кощунството им.

- Сигурното си е сигурно - каза убиецът Коска, доближи се до стария мъж, когото наричаха Савиан, и го попита: - Намери ли момчето си? Нотариусът ми спаси няколко деца. Оказа се, че имал скрита заложба и за такива неща.

Савиан поклати глава.

- Е, жалко. Продължаваш ли да търсиш?

- Бях се зарекъл, че ще стигна дотук. За по-нататък - не мисля.

- Уви. Всеки човек си има предел, а? - После Коска го потупа по рамото, побутна с пръст брадичката на Роу нагоре и й каза: - Не унивай. Косата ти ще порасне за нула време!

Роу го гледа как се отдалечава и й се искаше да имаше куража, силата и гнева в гърдите си да намери нож и да го наръга. Или да го разкъса на парчета с нокти. Или да изпохапе лицето му.

Първоначално вървяха бързо, но после забавиха ход, защото бяха изморени, преситени от всичките злини и погроми, които бяха сътворили. Спираха често, плувнали в пот под тежестта на плячката, с издути от злато раници и джобове. Не след дълго започнаха сбиванията, ругатните и караниците за изпаднали от джобовете дрънкулки. Един от мъжете грабна флейтата и я разби на парчета в една скала, а онзи, който свиреше на нея, го удари в лицето, но огромният чернокож скочи и ги разтърва. Говори им за Бог, все едно ги гледаше в момента, и Роу се зачуди, ако наистина Бог виждаше всичко, за какво му бе да гледа ставащото тук.

Шай говореше непрекъснато. Беше различна. Някак по-естествена, бледа и изтерзана, стопила се като догоряла докрай свещ, насинена и пребита като куче, и Роу почти не можеше да я познае. Приличаше на жената от онзи забравен сън. Кошмар. Не спираше да дърдори само глупости, нервно и с престорена усмивка. Тя попита деветте деца за имената им и някои от тях й казаха старите, други - новите си имена. Вече дори не знаеха кои са.

Когато чу името на Евин, тя клекна пред него и му каза:

- Брат ти Лийф беше за кратко с нас - после притисна опакото на ръката към устата си и Роу видя, че трепереше. - Умря в равнината. Погребахме го на хубаво място. На най-хубаво, което намерихме. - После сложи ръка на рамото на Роу. - Исках да ти донеса книга или нещо друго, но... не се получи - й каза. Светът, в който помнеше книгите, беше почти забравен, а лицата на мъртвите - така истински и живи в спомените й. - Съжалявам, че. се забавихме толкова. - Шай я погледна умолително със зачервените си насълзени очи и каза: - Кажи нещо, моля те.

- Мразя те - й каза тогава Роу на езика на драконовите хора, за да не я разбере.

Мургавият мъж на име Темпъл я погледна натъжено и й каза на същия език:

- Сестра ти измина много път да те търси. В продължение на месеци мислеше единствено за теб.

- Аз нямам сестра - каза му Роу, - така й кажи.

А той поклати глава и каза:

- Ти й го кажи.

Старият северняк гледаше през цялото време. Очите му бяха ококорени, все едно гледаше през Роу към нещо ужасно в далечината. Спомни си го застанал над нея с тази чудовищна усмивка на уста. И как баща й даде живота си, за да я спаси. Кой беше този безмълвен убиец, който приличаше толкова много на Лам? Когато лицето му започна да кърви, Сави-ан клекна отстрани и каза, докато шиеше раната му:

- Въобще не са такива демони, за каквито ги мислехме, тези драко-нови хора.

Мъжът, който приличаше на Лам, не трепна нито веднъж, докато иглата пробиваше кожата му.

- Истинските демони са тези, които носим в себе си - каза той.

Когато Роу лежеше в тъмното, дори със запушени уши чуваше непрекъснато писъците на Хирфак, когато я изгориха на голямата плоча за готвене, а наоколо миришеше на месо. Дори с ръце на очите си пак виждаше лицето на Юлстал - тъжно, но пълно с достойнство, - когато го хвърлиха от скалата и той дори не извика, а тялото му остана да лежи в подножието. Добри хора, с които се беше смяла, мъдри посвоему хора, сега бяха просто мъртво месо и тя не разбираше защо. Знаеше, че трябва да мрази тези външноземци с цялото си сърце и душа, но отвътре беше изтръпнала, пресушена, мъртва като семейството си, хвърлено от скалите, като баща си с разцепена глава и като Гъли, увиснал под дървото.

На сутринта откриха, че липсват хора, а също - злато и храна. Някои казаха, че са дезертирали, други твърдяха, че са подмамени и са отнесени от призраци, а трети - че драконовите хора вървят по следите им, за да си отмъстят. Докато те спореха, Роу погледна назад към Ашранк - синьото небе над планината още беше като забулено от пушек - и се почувства отново отвлечена от дома. Бръкна в пазвата си, извади хладната драконо-ва люспа, която й даде баща й, и я стисна в ръка. До нея, стъпила на една скала, старата жена дух също гледаше натам.

- Лош късмет е да гледаш назад прекалено дълго, момичето ми - каза й мъжът с бялата брада, когото наричаха Суийт, но според Роу тя беше поне на петдесет - в бялата й коса, увита с парцал, имаше останали едва няколко руси косъма.

- Не е така добре, както си го представях, че ще бъде.

- Когато прекараш половин живот в очакване на нещо, рядко се получава така, както си се надявал.

Роу видя, че Шай я гледа, но после наведе очи и се изплю на земята. Изведнъж я връхлетя неканен спомен - Шай и Гъли се надпреварват кой ще уцели с плюнка тенджерата на земята, Роу се смее, Пит също, а Лам гледа отстрани и се усмихва. Изпита остра болка в гърдите и без да знае защо, извърна поглед настрани.

- Може би парите ще помогнат да изглежда по-добре - казваше в този момент Суийт.

Старият дух поклати глава:

- Богатият глупак си е все същият глупак. Ще видиш.

Омръзна им да чакат изчезналите и отново потеглиха на път. Извадиха бутилки, напиха се и отново забавиха темпа под тежкия товар на плячката си. Започнаха да се влачат по каменистия път, да се потят и псуват, но стискаха златния си товар, все едно беше по-ценен от плътта и дъха им. Въпреки това обаче оставяха след себе си следа от по-дребните дрън-кулки като лъскавата слуз зад охлюв. От време на време някой отзад се навеждаше да вдигне нещо от земята, но само за да го захвърли на свой ред след някоя и друга миля. Още храна и вода изчезнаха през нощта и те започнаха да се карат за останалото. Един комат хляб вървеше колкото теглото си в злато, а накрая - десеторно повече, половин манерка с алкохол се разменяше за златна огърлица със скъпоценни камъни. Един мъж уби друг за една ябълка и Коска заповяда да го обесят. Оставиха го да виси край пътеката и не си направиха дори труда да свалят златните огърлици от врата му.

- Трябва да има дисциплина! - каза на всички Коска, поклащайки се пиян на седлото на злощастния си кон.

Пит се усмихна от раменете на Лам и Роу осъзна, че не го беше виждала да се усмихва от много отдавна.

Напуснаха свещената земя и тръгнаха през гората. Заваля сняг, после започна да се натрупва, топлината на дракона си отиде от земята и стана ужасно студено. Дърветата ставаха все по-високи и Шай и Темпъл раздадоха на децата кожи, в които да се увият. Част от наемниците бяха зарязали палтата си, за да могат да носят повече злато, и сега зъзнеха, трепереха и псуваха през зъби, а дъхът им излизаше на пара.

Двама бяха намерени мъртви сред дърветата, пронизани със стрели в гърбовете, докато са срали. Същите стрели, оставени от наемниците в Ашранк, за да направят място в колчаните за още плячка.

Изпратиха хора да търсят и убият онези, които бяха направили това, но те не се върнаха и останалите продължиха напред изплашени, с извадени оръжия, вторачени във всяко дърво и сянка. Продължиха да изчезват хора. Един взе откъснал се от групата другар за враг и го прониза със стрела. Коска разпери ръце и каза:

- На война няма прави пътища.

Започнаха да спорят дали да носят ранения, или дали да го оставят и ако ще го носят, как точно, но преди да се разберат, той умря и те обраха каквото намериха по джобовете му и го изхвърлиха в една дълбока пукнатина в скалите.

Някои от децата се спогледаха усмихнати, защото знаеха, че семействата им вървят по следите им, а оставените тела са съобщение за тях. Евин я настигна, докато вървяха, и й прошепна на езика на драконовите хора:

- Довечера ще бягаме.

Тя кимна в съгласие.

Тъмнината се спусна, нямаше звезди и луна, а снегът се стелеше - гъст и мек. Роу чакаше и трепереше. От напрежение и нетърпение да тръгнат и от страх, че ще ги хванат. Лежеше заслушана в дишането на външноземците: на Шай - забързано и тихо, на Савиан - дълбоко и с хриптене, идващо сякаш от дълбините на гърдите му, в мърморенето на старата жена дух всеки път, когато се обърнеше на другата страна - говореше повече на сън, отколкото през целия ден. Чака търпеливо, докато не дойде ред на стария Суийт - него Роу взе за най-бавен - да застане на пост. Когато го събудиха, той отиде, мърморейки недоволно, до другия край на лагера и седна там. Тя докосна рамото на Евин, той се обърна и кимна, после докосна рамото на детето до него и така, един по един, те се измъкнаха от постелите и се запромъкваха тихомълком в тъмното. Роу разтърси рамото на Пит и той се надигна и седна.

- Да вървим - каза му тя, но той просто примига учудено. - Да вървим! - изсъска му Роу и го стисна за ръката.

Той поклати глава:

-Не.

Тя започна да го тегли да става, но той се дръпна и извика:

- Никъде няма да ходя! Шай!

Някой отхвърли завивката си, нещо издрънча, в лагера настана суматоха. Роу пусна ръката на Пит и хукна с всички сили. Прегази снега, навлезе между дърветата, спъна се в корен и се претърколи, но скочи на крака и продължи да тича. Тичаше презглава, напрягаше сили, този път щеше да успее. Изведнъж нещо ужасно тежко се стовари отзад върху сгъв-ката на коленете й и тя падна по очи.

Роу изпищя, започна да рита и да удря с юмруци, но все едно се бореше със скала, с дърво, с цялата могъща земя. Тежестта се прехвърли върху кръста й, после върху гърдите й, прикова я безпомощна към земята. Във вихрушката от летящ сняг видя Евин, извърнат през рамо, и тя протегна към него ръка:

- Помогни ми!

После той изчезна в тъмнината. Или тя изчезна, не беше сигурна.

- Проклет да си! - изкрещя Роу, разплака се, продължи да се дърпа, но напразно.

- Вече съм проклет достатъчно - чу гласа на Лам в ухото си. - Но няма да те изгубя отново. - Той я стисна така силно в прегръдката си, че тя не можа да си поеме дъх.

И така свърши всичко.