Червената кралица

Януари 1458

Верни на думата си, майка ми, сър Хенри Стафорд и Бъкингамският херцог пристигат в замъка Пемброук през януари, въпреки снега и мразовитата мъгла, за да ме отведат за сватбата ми. Джаспър и аз сме изтощени до крайност, докато се опитваме да внесем достатъчно дърва за големи огньове във всички стаи, и да изкопчим достатъчно месо от гладуващите през зимата жители в околността, за да подготвим сватбено пиршество. Накрая се налага да се примирим с факта, че не може да има повече от три месни ястия и две блюда със сладкиши, и че има твърде малко захаросани плодове и само няколко блюда с марципан. Няма да бъде каквото очаква херцогът; но това е Уелс посред зима и ние двамата с Джаспър сме сплотени от някаква бунтарска гордост, че сме направили каквото можем, а ако то не е достатъчно добро за негова светлост и майка ми, тогава те могат да се върнат в Лондон, където бургундските търговци пристигат всеки ден с нова скъпа стока за онези, които са достатъчно богати и суетни да си прахосват парите.

В крайна сметка те почти не забелязват оскъдната храна, защото остават само два дни. Донесли са ми шапчица, обточена с кожа и ръкавици за пътуването, и майка ми се съгласява да яздя Артур през известна част от пътя. Трябва да тръгнем рано сутринта, за да хванем колкото можем от краткотрайната зимна дневна светлина, и аз трябва да съм готова и да чакам в двора на конюшнята, за да не проявя неподчинение пред новото си семейство и мълчаливия си бъдещ съпруг. Ще ме отведат първо в къщата на майка ми за сватбата, а след това новият ми съпруг ще ме заведе в къщата си в Бърн в Линкълншър, където и да е това. Нов съпруг, пореден нов дом, поредна нова провинция, но аз никога не принадлежа на нито едно от тези места и никога не притежавам нищо по собствено право.

Когато всичко е готово, изтичвам обратно горе и Джаспър идва с мен в детската стая, за да се сбогувам със сина си. Хенри е пораснал, повоите и дори люлката му вече са му умалели. Сега спи в малко легло с високи решетки от двете страни. Толкова е близо до момента, в който ще проходи сам, че ми е непоносимо да го оставя. Вече може да стои, с умилително криви крачета, като се държи здраво за молитвен стол или ниско столче, после оглежда внимателно следващия сигурен пристан и се устремява към него, като прави една несигурна стъпка и пада пътьом. Ако съм готова да играя с него, хваща ръцете ми и, докато аз се прегъвам на две, за да го крепя, върви по цялата дължина на стаята, а после – обратно. Когато Джаспър влиза в детската стая, Хенри надава възторжени звуци като младо петле, защото знае, че Джаспър ще обикаля нагоре-надолу, и пак нагоре-надолу, като покорно животно, което върти колелото на вършачката, неуморно държейки ръчичките на Хенри, докато той топурка напред с пълничките си крачета.

Но вълшебният миг, в който той ще проходи сам, още не е дошъл, а аз се молех да го направи, преди да се наложи да замина. Сега той ще направи първата си стъпка без мен. И всяка стъпка след това – зная го. Аз няма да съм с него, за да проследя всяка стъпка от живота му.

– Ще ти пиша в мига, щом го направи – зарича се Джаспър.

– И ми пиши, ако успеете да го накарате да яде месо – казвам. – Не може да живее само на каша.

– И за зъбите му – обещава ми той. – Ще ти пиша за покарването на всеки нов зъб.

Дръпвам го за ръката, и той се обръща към мен.

– А ако е болен – прошепвам, – ще ти кажат да ми спестиш тревогата. Но тревогата няма да ми бъде спестена, ако си мисля, че е болен, но никой не иска да ми съобщи. Закълни се, че ще ми пишеш, ако някога се разболее, или падне, или претърпи някаква друга злополука.

– Кълна се – казва той. – И ще го пазя възможно най-сигурно.

Обръщаме се към леглото с високи прегради, където Хенри се държи за решетката и ни се усмихва. За миг зървам двама ни, отразени в малките решетести плоскости на прозоречното стъкло зад него. Аз съм почти на петнайсет, а на следващия си рожден ден Джаспър ще навърши двайсет и шест. В затъмненото стъкло изглеждаме като родители на нашето момче, приличаме на красивите млади родители на любим наследник.

– Ще дойда да го посетя веднага щом ми позволят – казвам нещастно.

Моят малък Хенри не знае, че съм дошла да се сбогувам. Вдига ръчички, за да го взема в прегръдките си.

– Ще ти нося новини за него винаги, когато съм в Англия – обещава Джаспър.

Той се навежда и вдига нашето момче. Хенри се вкопчва в него и притиска личице към шията му. Отстъпвам назад и гледам двамата, опитвайки се да задържа в паметта си образа на този мой син и неговия настойник, така че да мога да го виждам под клепачите си, когато се моля за тях. Знам, че ще ги виждам на всяка молитвена служба, по пет пъти на ден. Знам, че сърцето ми ще копнее до болка за тях двамата през целия ден, всеки ден, и нощем, когато не мога да спя от копнеж по тях.

– Не слизай да ме изпращаш – казвам измъчено. – Ще им кажа, че някой е дошъл и те е повикал. Няма да мога да го понеса.

Той ме поглежда, с изопнато и напрегнато лице.

– Разбира се, че ще сляза, и ще доведа сина ти – казва той мрачно. – Ще изглежда изключително странно, ако не се сбогувам с теб, като твой девер и настойник на сина ти. Сега си сгодена, Маргарет, трябва да внимаваш как изглеждаш пред света и как изглеждат нещата в очите на бъдещия ти съпруг.

– Мислиш, че тъкмо днес ще се съобразя с него? – избухвам. – Когато трябва да оставя теб, когато трябва да се сбогувам със сина си? Смяташ, че ме е грижа какво мисли той за мен, когато сърцето ми се къса?

Но Джаспър кимва:

– Днес и всеки ден. Старай се да се съобразяваш с него. Той ще притежава цялото ти имущество, всичките ти земи. Доброто ти име е в неговите ръце, той ще реши какво наследство да получи синът ти. Ако не можеш да бъдеш любяща съпруга – той вдига ръка, за да ми попречи да възразя, – то бъди поне съпруга, от която той да не може да се оплаче. Семейството му е едно от най-изтъкнатите в страната. Той ще наследи голямо състояние.

Ако умре, част от това състояние ще получиш ти. Бъди съпруга, от която той да не може да се оплаче, Маргарет. Това е най-добрият съвет, който мога да ти дам. Ти ще бъдеш негова съпруга: това означава да бъдеш негова слугиня, негова собственост. Той ще бъде твой господар. По-добре ще е да му се понравиш.

Не пристъпвам към него и не го докосвам. След онзи път на вечеря, когато сложих длан върху неговата и той отдръпна ръка, никога не съм го докосвала. Може и да съм четиринайсетгодишно момиче, но си имам гордост; а освен това, някои неща са твърде силни, за да бъдат облечени в думи.

– Поне ми позволи да ти кажа, само този път, че не искам да се омъжвам за него, и не искам да си тръгвам оттук – казвам с равен тон.

Над кръглата главица на сина ми Джаспър ми се усмихва, но очите му са потъмнели от болка.

– Зная – казва той. – И мога да ти кажа, че ще бъда изпълнен с печал, щом си отидеш. Ще ми липсваш.

– Обичаш ме като сестра – казвам настойчиво, предизвиквайки го да оспори думите ми.

Той се извръща, прави една крачка, а после се връща при мен. Хенри започва да гука и протяга ръце към мен, мислейки, че това е игра. Джаспър спира рязко – само на половин крачка разстояние от мен, достатъчно близо да почувствам топлия му дъх върху бузата си, достатъчно близо, за да пристъпя към него, в обятията му, стига само да се осмеля.

– Знаеш, че нямам право да говоря – изрича Джаспър сковано. – Ти ще станеш лейди Стафорд, преди да е изтекла и една седмица. Върви си със знанието, че ще мисля за теб всеки път, щом повдигна сина ти от леглото му, всеки път, когато коленича за молитвите си, всеки път, когато заръчвам да ми доведат коня, през всеки час от всеки ден. Има думи, които приличието не допуска да бъдат изречени между граф Пемброук и лейди Стафорд, затова няма да ги кажа. Ще трябва да се задоволиш с това.

Разтривам ожесточено очи, и когато отдръпвам юмруците си, те са мокри от сълзи.

– Но това е нищо – изричам ожесточено. – Нищо в сравнение с онова, което бих ти казала аз. Съвсем не е това, което искам да чуя.

– Както и е редно да бъде. Така нямаш нищо за изповядване – нито пред свещеник, нито пред съпруг. Нито пък аз. – Той прави пауза. – Сега си върви.

Тръгвам първа надолу по стълбите към вътрешния двор на замъка, където чакат конете. Годеникът ми слиза припряно от седлото, повдига ме върху коня ми и промърморва отново, че пътят е дълъг и може би ще искам да яздя на допълнително седло зад някого от останалите, или да пътувам в носилка, а аз казвам, отново, че съм се научила да яздя, че обичам да яздя, и че Артур, конят, който Джаспър ми даде като сватбен подарък, ще ме носи спокойно и уверено цял ден.

Стражите вече са на конете: подреждат се и накланят знамената си за поздрав към граф Пемброук, с малкия граф Ричмънд, моят син, в ръцете му. Сър Хенри небрежно му отдава чест. Джаспър ме поглежда, и аз отвръщам на погледа му за миг, без да трепна, а после обръщам коня си и се отдалечавам от Пемброук – от замъка и от графа. Не обръщам глава, за да видя дали гледа след мен: знам, че е така.

Отиваме в къщата на майка ми в Блетсоу, и аз се омъжвам в малкия параклис в присъствието на своите полусестри. Този път не питам майка си дали женитбата може да ми бъде спестена, а тя не ме успокоява с лъжливи обещания. Хвърлям кос поглед към новия си съпруг и си помислям, че макар да е два пъти по-възрастен от мен, може би ще бъде по-мил към мен, отколкото би бил един по-млад мъж. Когато коленича пред олтара за сватбената благословия, отправям молитва с цялото си сърце да е толкова стар, че да е импотентен.

След сватбеното пиршество в наша чест ни слагат да си легнем, а аз коленича в долния край на леглото и се моля за смелост, и за това силата да му изневери. Той влиза в стаята, преди да съм приключила, и сваля нощницата си, оставяйки ме да го видя гол, сякаш това изобщо не е неловко.

– За какво се молиш? – пита той, с голи гърди, с гол задник, просто напълно отблъскващ и ужасяващ, и въпреки това говори, сякаш не го съзнава.

– Да бъда пощадена – изтърсвам, и веднага се плясвам ужасено с ръка през устата. – Толкова съжалявам, моля да ме извините. Имах предвид, да бъда пощадена от страха.

За мое удивление, той не показва признаци на гняв. Дори не изглежда ядосан. Засмива се, докато се вмъква в леглото, все още гол.

– Бедното дете – казва той. – Нямаш никаква причина да се страхуваш от мен. Ще се опитам да не ти причинявам болка, и винаги ще бъда мил към теб. Но трябва да се научиш да си държиш езика.

От неудобство се изчервявам до алено и се вмъквам в леглото. Той внимателно ме притегля към себе си, обгръща ме с ръка и ме притиска към рамото си, сякаш това е най-естественото нещо на света. Никой мъж не ме е прегръщал преди, и аз съм скована от страх при докосването му и миризмата му. Чакам грубото посегателство, което е останало в спомените ми от Едмънд, но не се случва нищо. Той не помръдва, тихото му дишане ме кара да мисля, че е заспал. Малко по малко се осмелявам да започна да дишам спокойно, а после усещам как се отпускам в мекото легло и фините чаршафи. Той е топъл, и има нещо успокояващо в едрото му тяло и мълчанието му, докато лежи до мен. Напомня ми за коня Артур – също толкова силен, едър, и внимателен. Осъзнавам, че Бог е отговорил на молитвите ми, и че на трийсет и три години новият ми съпруг сигурно е толкова стар, че е напълно импотентен. Защо иначе би лежал толкова неподвижно и тихо, като само ме гали леко с ръка по гърба? Хвала на Богородица! Той е лишен от мъжественост, и да лежа до него, е все едно да се чувствам защитена и затоплена, и дори възлюбена. Той не помръдва, не издава звук, освен една тиха въздишка, и докато тревогата ми бавно отминава, заспивам в обятията му.