Червената кралица

Април 1471

Пристига призив от узурпатора Едуард в Лондон, и моят съпруг потегля начело на армията си от арендатори, за да се присъедини към новия си господар. Толкова бърза да замине, че половината мъже още не са екипирани, а началникът на конницата му остава, за да се погрижи подострените бойни тояги и новоизкованите мечове да бъдат натоварени на каруци, за да последват мъжете.

Стоя в двора на конюшнята и наблюдавам как мъжете се строяват. Много от тях са служили във Франция; мнозина от тях са потегляли на походи преди за битки в Англия. Това е поколение от мъже, привикнало към воюването, свикнало с опасността и запознато с жестокостта. За миг разбирам копнежа на съпруга си за мир, но после си спомням, че той подкрепя не този крал, който трябва, и отново разпалвам гнева си.

Той излиза от къщата: обул е най-хубавите ботуши и си е сложил дебелото пътно наметало, което ми даде, когато отидохме да видим сина ми. Тогава се радвах на добротата му, но оттогава насам той ме разочарова. Когато го поглеждам, изражението ми е сурово, виновният му вид буди у мен презрение.

– Ще ми простиш, ако победим и успея да върна сина ти у дома при теб – предполага той с надежда.

– Ще воювате на противоположни страни – казвам студено. – Ти ще се биеш на едната страна, а деверът ми и синът ми – на другата. Искаш от мен да се надявам моят девер Джаспър да бъде победен или убит. Защото само по този начин синът ми ще има нужда от нов настойник. Не мога да сторя това.

Той въздиша.

– Сигурно не. Ще ми дадеш ли все пак благословията си?

– Как мога да те благословя, когато си прокълнат в избора си? – питам настойчиво аз.

Сега вече усмивката му изчезва:

– Съпруго, ще се молиш ли за безопасността ми поне докато ме няма?

– Ще се моля да се вразумиш и да преминеш на другата страна точно насред битката – казвам аз. – Би могъл да сториш това, да се погрижиш да преминеш на страната на онези, които ще победят. Тогава ще се моля за победата ти.

– Това би било съвсем безпринципно – отбелязва той кротко. Коленичи пред мен, взема ръката ми и я целува, а аз инатливо отказвам да докосна главата му с другата си длан в жест на благословия. Той се изправя и отива до издигнатото стъпало за възсядане на конете. Чувам го да пъшка от усилието, докато стъпва върху него и се мята на седлото, и за момент изпитвам съжаление, че този мъж, вече немлад, който толкова не обича да напуска дома си, е принуден да потегли на битка в горещия пролетен ден.

Той обръща коня си и вдига ръка към мен за поздрав:

– Сбогом, Маргарет – казва той. – И ти казвам "Бог да те благослови", дори и ти да не искаш да го кажеш на мен.

Мисля си, че е нелюбезно от моя страна да стоя там с ръце, отпуснати отстрани до тялото, и намръщено изражение на лицето. Но го оставям да тръгне без въздушна целувка, без благословия, без заръка да се върне невредим. Оставям го да тръгне без нито дума или жест на любов, защото той потегля да се бие на страната на моя враг, и следователно сега е мой неприятел.

Получавам вест от него след броени дни. Вторият му оръженосец се връща припряно, защото е забравил изплетените от метални халки покрития за откритите от ризницата части на тялото му. Носи завещанието; което съпругът ми е надраскал набързо, мислейки, че битката ще се разрази всеки момент.

– Защо? Нима мисли, че ще умре? – питам жестоко, когато човекът ми го подава, за да го съхраня.

– Духът му е много нисък – отговаря ми той откровено. – Да му отнеса ли в отговор писмо, което да го ободри?

– Писмо няма да има – казвам, извръщайки се. Един мъж, който се бие под флага на Йорк против интересите на сина ми, не може да очаква да получи изпълнено с надежда писмо от мен. Как бих могла да го сторя? Аз трябва да се моля Йорк да се провали и да бъде сразен. Трябва да се моля за поражението на моя съпруг. Ще се моля да не загине, но, съвсем честно казано, кълна се в Бога, не мога да сторя повече от това.

Прекарвам тази нощ, цялата нощ, на колене, молейки се за победа за моя род, за Ланкастър. Слугата каза, че йоркистите се събирали пред Лондон и щели да потеглят да пресрещнат нашите войски, които се събират с хиляди, някъде близо до Оксфорд. Едуард ще поведе в поход войските си по големия път на запад, и армиите ще се срещнат някъде по него. Очаквам Уорик да извоюва победа за нашия крал, макар че двамата сина на Йорк, Джордж Кларънс и Ричард Глостър, ще се бият редом с по-големия си брат. Уорик е по-опитният командир; той е научил синовете на Йорк на всичко, което знаят за военното дело. А и Уорик разполага с най-голямата войска. Освен това Уорик защитава справедлива кауза. Нашият крал, миропомазан монарх, свят човек, е затворен в Тауър по заповед на узурпатора Йорк. Как може Бог да дари на неговия похитител да получи победа? Съпругът ми може и да е там, във войските на Йорк. Но аз трябва да се моля за неговото поражение. Аз съм на страната на Ланкастър, аз съм на страната на моя крал, аз съм на страната на Джаспър, и на страната на сина си.

Всеки ден изпращам вестоносци до Гилдфорд за новини, очаквайки от Лондон да пристигнат пратеници с вест за битка; но никой не знае какво става, докато накрая един от нашите хора се връща, яздейки откраднат кон, преди всички останали, за да ми съобщи, че съпругът ми Хенри е ранен и на прага на смъртта. Изслушвам го, застанала сама в двора на конюшнята, докато някой се сеща да повика една от дамите ми, и тя стиска здраво ръката ми, за да ме задържи изправена, докато човекът ми описва битка, изпълнена с променящ се късмет и объркване. Имало гъста мъгла, бойният ред се извъртял, граф Оксфорд преминал на страната на врага; или поне така казал някой; настъпила паника, когато той атакувал нашите хора, а Едуард излязъл от мъглата в атака като самия дявол, и войските на Ланкастър се разбягали пред него.

– Ще трябва да отида при него и да го доведа у дома – казвам. Обръщам се към управителя му: – Пригответе каруца, за да можем да го докараме дотук, сложете в нея пухена постеля и всичко, от което той ще има нужда. Превръзки и лекарства, предполагам.

– Ще доведа лекаря, за да ви придружи – казва той. Приемам това като укор, че никога не съм разбирала много от лекуване или билки.

– И свещеника – казвам. Виждам го как трепва, и знам какво си мисли – осъзнал е, че господарят му може би ще има нужда от последно причастие, че може би наистина е близо до смъртта в същия миг, докато си говорим. – Ще тръгнем веднага – казвам. – Днес.

Яздя начело пред бавната каруца, но ездата е тежка и продължителна, и когато стигам до Барнет, здрачът на пролетната вечер се спуска над калния път. По цялото протежение на пътя виждам мъже, които молят за помощ да се приберат у дома, или просто лежат край живия плет и умират, защото нямат приятели, близки, или изобщо някой, който да се погрижи за тях. Понякога от пътя ни изблъсква въоръжен отряд, бързащ след главните войски, за да се присъедини към тях. Виждам грозни и отблъскващи гледки: мъж с наполовина отсечено лице, мъж, който завързва ризата си върху корема, за да задържи червата си да не се изсипят. Двама мъже, вкопчили се един в друг като пияници, опитвайки се да си помогнат взаимно да се приберат у дома, имат общо само три крака. Яздя по пътя, минавайки напряко през полята винаги, когато мога, за да избегна бавната върволица от умиращи мъже, опитвайки се да не гледам тези, които залитат към мен, опитвайки се да не виждам разпръснатите оръжия и тела навсякъде около мен, сякаш в нивите е изкласила странна и ужасна реколта.

Тук има жени, подобни на врани, наведени над умиращите мъже и тършуващи из куртките им за пари или скъпоценности. Понякога измъкнал се на свобода кон се приближава в тръс към моя, цвилейки в търсене на близост и успокоение. Виждам неколцина рицари, които са били свалени от конете си и убити, както и един, чиито доспехи са го предпазили толкова добре, че е загинал, както си е в тях, с лице, смазано в шлема. Когато един ловец на плячка издърпва шлема нагоре, главата също се отделя заедно с него, и мозъкът се изплисква като помия през наличника. Стискам неспирно броеницата си, и повтарям отново и отново "Аве Мария", за да се задържа на седлото, и да уталожа пристъпите на гадене. Конят ми върви предпазливо, сякаш също е отвратен от миризмата на кръвта и съзнава, че тези места са опасни. Нямах представа, че ще бъде така.

Не мога да повярвам, че с Жана д'Арк е било същото. Винаги си я представях на бял кон със знаме с лилии и ангели над главата, чиста. Никога не съм си я представяла да язди през трупове, макар че сигурно е яздила, както го правя и аз. Ако това е волята Божия, то тя приема странна и ужасна форма. Не знаех, че богът на битките е толкова ужасен и зъл. Никога не съм знаела, че един светец може да стане причина за такива страдания. Все едно че яздя през долината на сянката на смъртта, сякаш самите ние яздим като предвестници на смъртта, защото не раздаваме вода, макар войниците умолително да протягат ръце към мен, сочейки към окървавените си уста, в които всички зъби са избити. Не смеем да спрем и да дадем на един, защото това ще накара всички да се спуснат върху нас, затова началникът на конницата поема напред с камшик и крещи: "Разчистете пътя за лейди Маргарет Стафорд", ранените се отместват от пътя ни, тътрейки крака, и пазят главите си от камшика.

Един ездач, съпровождащ нашата група, се връща и казва, че са открили съпруга ми настанен в някакъв хан в Уетстоун, и ние тръгваме след него, а той ни води надолу през калните улици към селцето. Ханът е просто селска кръчма с две стаи за минаващи пътници. Изпитвам неохота да сляза от коня си, боейки се да се озова на земята редом с ходещите мъртъвци. Но слизам и отивам вътре. Много се страхувам, че съпругът ми ще е ужасно осакатен като мъжете на пътя, или посечен от бойна брадва; но го намирам да лежи на пейка с високо облегало в задната стая, със здраво завързан около корема шал. Увеличаващото се червено петно върху шала ми подсказва, че той продължава да кърви. Той обръща глава, когато влизам, и когато ме вижда, успява да се усмихне:

– Маргарет, не биваше да идваш.

– За мен няма опасност, а ме следва и каруца, с която ще те отведа у дома.

Лицето му светва дори само при споменаването на дома ни.

– Ще се радвам да видя дома си. Имаше мигове, когато си мислех, че няма да го видя никога повече.

Поколебавам се:

– Много лошо ли беше? Йорк ли спечели?

– Да – кимва той. – Постигнахме голяма победа. Нападнахме ги нагоре по склона в мъглата, при това бяха двойно повече от нас. Никой освен Едуард от Йорк не би се осмелил да го стори. Мисля, че той е непобедим.

– Значи е свършено?

– Не. Кралицата на Ланкастър е стоварила армията си на суша някъде в Девън. Там всички боеспособни мъже са се присъединили към нея, а Едуард се придвижва колкото е възможно по-бързо, за да ѝ пресече пътя и да ѝ попречи да се добере до подкрепленията си в Уелс.

– В Уелс ли?

– Тя сигурно ще отиде при Джаспър – казва той. – Узнала е, че съюзникът ѝ Уорик е мъртъв, а тази армия – победена, но ако успее да стигне до Джаспър и неговите уелски наемници, може да продължи да се сражава.

– Значи Едуард все още може да бъде победен, и всичко това – мисля си за мъжете, които се тътрят с усилие на юг, надолу по пътя, крещейки от болка, – всичко това ще е било напусто.

– Всичко това е винаги напусто – казва той. – Още ли не си го разбрала? Всяка смърт е безсмислена; всяка битка би трябвало да бъде избегната. Но ако Едуард успее да нанесе поражение на кралицата и да я плени заедно със съпруга ѝ, тогава наистина всичко ще свърши.

Чувам коня на лекаря, и отивам да му отворя.

– Да остана ли, за да ви помогна? – питам без особено въодушевление при мисълта за тази задача.

– Върви си – казва Хенри. – Не искам да виждаш това.

– Каква е раната ти?

– Намушкаха ме с меч в корема – казва той. – Върви и заръчай да ти приготвят място за лагеруване в полето зад този хан. Тук не могат да се намерят легла. И се погрижи да оставят страж, който да пази теб и вещите ти. Иска ми се да не беше идвала.

– Трябваше да дойда – казвам. – Кой друг, ако не аз?

Той ми отправя кривата си усмивка:

– Радвам се да те видя – казва той. – Така се бях поболял от страх в нощта преди битката, че дори си написах завещанието.

Опитвам се да се усмихна съчувствено, но, боя се, той е разбрал, че го смятам не само за изменник, а и за страхливец.

– Е, добре – казва той. – Стореното – сторено. Сега върви, Маргарет, и попитай ханджията какво може да ти намери за вечеря.

Не изпълнявам заръката на съпруга си. Разбира се, че не. Докато той лежи в някакъв мръсен хан, а нашият лекар се грижи за него като за ранен герой, пострадал в името на каузата на Йорк, кралицата на Англия се придвижва възможно най-бързо към сина ми и единствения ми истински приятел, Джаспър, сигурна, че те въоръжават и събират хората си, за да потеглят с нея. Викам момчето, което язди пред мен, то е младо, предано и ще язди бързо. Давам му бележка, адресирана до Джаспър, и му нареждам да препуска с все сили на запад и да намери войници, маршируващи под знамето на Ланкастър, които отиват към Уелс, за да се присъединят към войските, които сигурно ще събира Джаспър. Казвам му да се обърне към тях като приятел и да им заръча да предадат писмото на графа, като им обещае награда. Пиша:

Нямам у себе си восък или печат, и затова прегъвам писмото два пъти. Няма значение дали някой ще го прочете. Важното ще е отговорът. Едва тогава отивам да търся някой, който може да ми приготви вечеря и да ми намери легло за нощта.