Червената звезда

I. Раздялата

Това се случи по времето, когато в нашата страна едва започваше онова велико рушене, което продължава до ден днешен и, струва ми се, вече приближава към своя неизбежен и страшен край.

Неговите първи кървави дни така дълбоко потресоха общественото съзнание, че всички очакваха скорошния светъл изход от борбата — като че ли най-лошото вече беше минало и нищо по-лошо не можеше да се случи. Никой не си представяше колко здрави са костеливите ръце на мъртвеца, който душеше и продължава да души живото в конвулсивната си прегръдка.

Бойният устрем стремително обхващаше масите. Хората всеотдайно откриваха души пред бъдещето; настоящето се разтваряше в розова мъгла, миналото отминаваше някъде далеч, изчезвайки от погледа. Човешките отношения станаха крехки и неустойчиви, както никога преди.

В тези дни се случи онова, което преобърна моя живот и ме изтръгна от потока на народната борба.

Въпреки своите двадесет и седем години аз бях един от „старите“ партийни работници. Имах зад гърба си шест години работа с една година прекъсване в затвора. Бях почувствувал приближаването на бурята по-рано от мнозина други и я посрещнах по-хладнокръвно от тях. Налагаше се да работя много повече от преди, но наред с това не изоставях нито своите научни занимания — особено ме интересуваше въпросът за строежа на материята, — нито литературните — пишех за детските списания и така се издържах. В същото време аз обичах… или поне ми се струваше, че обичам.

Партийното й име беше Ана Николаевна.

Тя принадлежеше към другото, по-умерено течение в нашата партия. Обяснявах си това с мекотата на нейната натура и с общата бъркотия на политическите отношения в страната ни, въпреки че беше по-голяма от мене, аз си мислех, че тя все още не е напълно изградена като личност. Оказа се, че съм се заблуждавал.

Въпреки всичко и през ум не ми минаваше, че раздялата ни е неизбежна, докато в живота ни не се намеси чуждо влияние, което ускори развръзката.

По това време в столицата пристигна млад човек с необичайното за нас конспиративно име Мени. Той донесе от Юг няколко съобщения и поръчения, от които стана ясно, че се ползва с пълното доверие на другарите. След като изпълни задачата си, той реши да остане още известно време в столицата и започна често да идва у нас, като не криеше желанието си да се сближи с мен.

Беше твърде необикновен човек, като се започне още от външността му. Очите му бяха така скрити зад тъмните очила, че не знаех дори цвета им; главата му беше несъразмерно голяма; чертите на лицето — красиви, но удивително неподвижни и безжизнени — никак не хармонираха с мекия и изразителен глас, както и със стройната му, по юношески гъвкава фигура. Речта му беше свободна, плавна и винаги съдържателна. Научното му образование — твърде едностранчиво, изглежда беше по специалност инженер.

По време на разговор Мени имаше навика постоянно да отнася частните и практически въпроси към общи идейни положения. Когато идваше у нас, винаги ставаше така, че противоречията в характерите и възгледите — моите и на жена ми — много скоро изпъкваха толкова отчетливо и ярко, че ние започвахме мъчително да усещаме тяхната безизходност. Мирогледът на Мени очевидно беше близък до моя, той винаги се изказваше много меко и внимателно по форма, но в същото време рязко и задълбочено по същество. Той така умело и логично свързваше политическите ни разногласия с разликата в нашите възгледи, че те изглеждаха психологически неизбежни, и изчезваше всякаква надежда да си повлияем един на друг, да загладим противоречията и да стигнем до единомислие. Ана Николаевна изпитваше към Мени нещо като ненавист, съчетана с жив интерес. Аз се отнасях към него с голямо уважение и смътно недоверие: чувствувах, че той преследва някаква цел, но не можех да разбера каква.

Един януарски ден — беше вече в края на януари — ръководствата на двете течения в партията трябваше да обсъдят предложението за масова демонстрация, която евентуално да прерасне във въоръжено стълкновение. Предната вечер у нас дойде Мени и повдигна въпроса за участието на самите партийни ръководители в тази демонстрация, ако предложението бъде прието. Завърза се спор, който бърза се разгорещи.

Ана Николаевна заяви, че всеки, който гласува за демонстрацията, е морално задължен да тръгне в първите й редици. Аз възразих, че това съвсем не е задължително и трябва да отидат онези, които са необходими там и могат да бъдат наистина полезни, при това имах предвид тъкмо себе си, като човек с известен опит в подобни работи. Мени отиде по-далеч и каза, че като се има пред вид неизбежният сблъсък с войската, на улицата трябва да излязат агитаторите и бойните организатори. Мястото на политическите ръководители съвсем не е там, а хора слаби физически и психически биха могли дори да навредят. Ана Николаевна беше направо оскърбена от тези разсъждения, сякаш се отнасяха лично до нея. Тя прекъсна разговора и се прибра в стаята си. Скоро си замина и Мени.

На другия ден ми се наложи да стана рано сутринта и да изляза, без да се видя с Ана Николаевна, щях да се върна чак вечерта. Демонстрацията беше отменена и от нашия комитет и както разбрах, от ръководството на другото течение. Бях доволен от това, защото знаех, че подготовката ни за въоръжен конфликт е недостатъчна и едно такова действие щеше да бъде безплодно разхищение на силите. Надявах се, че това решение ще намали острото раздразнение на Ана Николаевна от вчерашния разговор. На масата в къщи намерих бележка от нея:

„Заминавам. Колкото повече опознавам себе си и вас, толкова по-ясно ми става, че вървим по различни пътища, че и двамата сме сбъркали. Най-добре е да не се срещаме повече. Простете ми.“

Дълго скитах по улиците изморен, с усещането за празнота в главата и студ в сърцето. Когато се прибрах в къщи, заварих там неочакван гост — до масата седеше Мени и пишеше някакво писмо.

II. Поканата

— Трябва да поговоря с вас по един много сериозен и малко странен въпрос — каза Мени.

Беше ми все едно. Седнах и се приготвих да слушам.

— Четох вашата брошура за електроните и материята — започна той. — Аз също изучавах този въпрос няколко години и намирам, че във вашата брошура има много верни мисли.

Аз мълчаливо кимнах. Той продължи:

— В този ваш труд има един твърде интересен за мене момент. Вие изказвате там предположението, че електрическата теория на материята, според която силата на притегляне е производна от електрическите сили на привличане и отблъскване, би трябвало да доведе до откриването на притегляне с друг знак, тоест до получаването на такъв тип материя, която би била отблъсквана, а не привличана от Земята, Слънцето и другите познати ни тела. Вие сочите за сравнение диамагнитното отблъскване на телата и отблъскването на паралелните токове с различни посоки. Всичко това е казано мимоходом, но аз мисля, че вие самият му придавате по-голямо значение, отколкото сте искали да покажете.

— Вие сте прав — отговорих аз, — мисля, че именно по този път човечеството ще реши проблема за напълно свободното въздушно придвижване, а след това и проблема за връзката между планетите. Но вярна или не, тази идея ще бъде съвършено безплодна, докато не се изгради точна теория за материята и притеглянето. Дори и да съществува друг тип материя, той очевидно не може да бъде намерен. Силата на отблъскване отдавна го е изхвърлила от слънчевата система, а още по-вероятно е той изобщо да не е влязъл в нейния състав, когато е започнало образуването й във вид на мъглявина. Значи, този тип материя трябва първо теоретически да се конструира, а после и практически да се възпроизведе. Сега няма условия за решаването на подобна задача и в същност то може само да се предусеща.

— И въпреки всичко тази задача вече е решена — каза Мени.

Погледнах го изумен. Лицето му беше все така неподвижно, но в тона му имаше нещо, което не ми позволяваше да го сметна за шарлатанин.

„Може би е душевно болен“ — мина ми през ума.

— Нямам причини да ви заблуждавам и добре зная какво говоря — отвърна той на мисълта ми. — Изслушайте ме търпеливо, а после, ако трябва, ще представя доказателства.

И той ми разказа следното:

— Великото откритие, за което става дума, не беше направено от една отделна личност. То принадлежи на цяло научно дружество, което съществува доста отдавна и дълго време работи по този проблем. Досега това дружество беше тайно и аз не съм упълномощен да ви запозная отблизо с произхода и историята му, докато не се разберем за най-важното.

Нашето дружество значително изпревари академичния свят по множество важни въпроси на науката. Радиевите елементи и тяхното разпределение ни бяха известни далеч преди Кюри и Рамсай и нашите другари успяха да направят много по-дълбок анализ на строежа на материята. Допуснахме, че е възможно съществуването на елементи, които се отблъскват от земните тела, а по-късно осъществихме и синтеза на тази „минус-материя“, както съкратено я наричаме. После вече не беше трудно да се разработи и осъществи техническото приложение на това откритие — отначало летателни апарати за придвижване в земната атмосфера, а след това и за връзка с други планети.

Въпреки спокойния, убедителен тон на Мени неговият разказ ми се стори твърде странен и неправдоподобен.

— И вие сте успели да извършите всичко това и да го запазите в тайна? — отбелязах аз, прекъсвайки речта му.

— Да, за нас това беше крайно важно. Ние смятаме, че би било много опасно да се публикуват нашите научни открития, докато в повечето страни са на власт реакционни правителства. И вие, руският революционер, повече от всеки друг трябва да се съгласите с нас. Погледнете как вашата азиатска държава използва европейските съобщителни връзки и средства за изтребление, за да потиска и изкоренява всичко живо и прогресивно у вас. А много по-добро ли е правителството на онази полуфеодална-полуконституционна страна, чийто трон е зает от един войнствен дърдорко и глупак, управляван от знатни мошеници? И нима струват нещо онези две еснафски републики в Европа? Ясно е, че ако нашите летателни машини станат известни, правителствата веднага ще се погрижат да ги превърнат в свой монопол и да ги използват за засилване на властта и могъществото на висшите класи. Ние решително не сме съгласни с това и монополът остава наш, докато не се появят подходящи условия.

— И вие наистина ли сте успели да стигнете до други планети? — попитах аз.

— Да, до двете най-близки планети — Венера и Марс, ако не смятаме, разбира се, мъртвата Луна. Тъкмо сега сме заети с тяхното подробно изследване. Имаме всички необходими средства, трябват ни силни и надеждни хора. От името на моите другари ви предлагам да дойдете в нашите редове — разбира се, с всички произтичащи от това права и задължения.

Той спря в очакване на отговор. Аз не знаех какво да мисля.

— Доказателствата! — казах аз. — Вие обещахте да представите доказателства.

Мени извади от джоба си стъклен флакон с някаква метална течност, която аз взех за живак. Странното беше, че тази течност, изпълваща не повече от една трета от флакона, се намираше не на дъното му, а в горната част, до отвора, и то при самата запушалка. Мени обърна флакона и течността изтече към дъното, тоест право нагоре. Мени пусна стъклото от ръката си и то увисна във въздуха. Това беше невероятно, но в същото време — несъмнено и очевидно.

— Този флакон е от обикновено стъкло — обясни Мени, — а в него е налята течност, която се отблъсква от телата на слънчевата система. Течността е точно толкова, колкото да уравновеси тежестта на флакона — така теглото изчезва. На този принцип са построени и всички летателни апарати — те са направени от обикновени материали, но имат резервоар с достатъчно количество „материя от отрицателен тип“. После на цялата тази безтегловна система се придава нужната скорост на движение. За земните летателни машини се използват обикновени електрически двигатели с въздушен винт; при междупланетните полети, разбира се, ние използваме съвършено друг начин, с който по-нататък бих могъл да ви запозная отблизо.

Не можех да се съмнявам повече.

— Какви ограничения налага вашето дружество на постъпилите в него освен, разбира се, задължителната тайна?

— Почти никакви. Не се ограничават нито личният живот, нито обществената дейност на другарите, стига да не вредят на дейността на дружеството като цяло, но всеки при постъпването си е длъжен да изпълни някакво важно и отговорно поръчение. По този начин, от една страна, укрепва връзката му с дружеството, а, от друга, се виждат на практика способностите и енергията му.

— Значи и на мене ще ми бъде възложено такова поръчение?

— Да.

— Какво по-точно?

— Трябва да вземете участие в експедицията към планетата Марс с големия етеронеф, който потегля утре.

— Колко ще продължи експедицията?

— Не се знае. Само пътят дотам и обратно е не по-малко от пет месеца. Може и изобщо да не се върнем.

— Това ми е ясно, не е там работата. Но какво ще стане с революционната ми дейност? Вие самият, както виждам, сте социалдемократ и ще разберете затруднението ми.

— Избирайте. Според нас трябва да прекъснете дейността си, за да завършите вашата подготовка. Поръчението не може да бъде отложено. Ако се откажете от него, значи се отказвате от всичко.

Замислих се. След като сега на сцената излизат широките маси, отсъствието на един или друг партиен работник е съвсем нищожен факт за делото като цяло. При това става дума за временно прекъсване. Връщайки се на работа, аз ще бъда много по-полезен с новите си връзки, знания и средства. Реших се.

— Кога трябва да тръгна?

— Сега, с мене.

— Ще ми отпуснете ли два часа, за да съобщя на другарите? Някой трябва да ме смени утре в района.

— Това почти е уредено. Бягайки от Юг, днес пристигна Андрей. Предупредих го, че вие може да заминете и той е готов да заеме вашето място. Докато ви чаках, за всеки случай му написах писмо с подробни указания. Можем да му оставим писмото пътьом.

Нямаше какво да се умува повече. Унищожих набързо излишните документи, написах бележка до хазайката и започнах да се обличам. Мени беше вече готов.

— И тъй, да вървим. От тази минута аз съм ваш пленник.

— Вие сте мой другар! — отговори Мени.

III. Нощта

Квартирата на Мени заемаше целия пети етаж на голям дом, който се издигаше самотно сред малките къщи в покрайнините на столицата. Никой не ни посрещна. В стаите, през които минавахме, беше празно и на ярката електрическа светлина тази празнота изглеждаше особено подтискаща и неестествена. В третата стая Мени спря.

— Ето тук — той показа вратата на четвъртата стая — се намира въздушната лодка, с която сега ще се отправим към големия етеронеф. Но преди това аз трябва да се преобразя. С тази маска ще ми бъде трудно да управлявам лодката.

Той разхлаби яката си и смъкна заедно с очилата удивително направената маска, която за мене, както и за всички останали до този момент беше неговото лице. Бях поразен от това, което видях. Очите му бяха чудовищно големи — човешките очи никога не могат да бъдат такива. Зениците им бяха толкова разширени, че въпреки неестествената големина на очите изражението им беше почти страшно. Горната част на лицето и главата беше твърде широка — неизбежно при такива очи, а обратно — долната част на лицето, без всякакви признаци за брада и мустаци, беше сравнително малка. Обликът му като цяло беше твърде необичаен, може би дори уродлив, ако не и карикатурен.

— Виждате с каква външност ме е надарила природата — каза Мени. — Трябва да я прикривам, нали разбирате, дори само за да не плаша хората, да не говорим за изискванията на конспирацията. Но вие трябва да свикнете със странната ми външност, ще ви се наложи да прекарате доста време с мен.

Той отвори вратата на следваща стая и я освети. Това беше обширна зала. В средата стоеше неголяма, но достатъчно широка лодка, направена от метал и стъкло. Бордовете и дъното в предната й част бяха стъклени, със стоманени рамки; тази прозрачна стена с дебелина два сантиметра очевидно беше много твърда. Две кристални плоскости, съединени под остър ъгъл над носовата й част, бяха предназначени да порят въздуха и да пазят пътниците от вятъра при бързото движение. Двигателят заемаше средната част на лодката, винтът с три перки, широки по половин метър, се намираше на кърмата. Над предната половина на лодката и над двигателя имаше покрив от тънки пластинки, прикрепен към металната обковка на стъклените бордове и към леки стоманени колонки. Всичко това беше изящно като играчка.

Мени ми предложи да седна на страничната седалка, изгаси електрическото осветление и отвори огромния прозорец на залата. Самият той седна отпред до двигателя и изхвърли няколкото торби баласт, които лежаха на дъното на лодката. После сложи ръка върху лоста. Лодката се поклати, издигна се бавно и тихо се промъкна през отворения прозорец.

— Благодарение на минус-материята нашите аероплани нямат нужда от чупливи и тромави криле — отбеляза Мени.

Седях като закован и не смеех да мръдна. Шумът на винта се чуваше все по-силно, студеният зимен въздух нахлуваше под покрива, като освежаваше приятно пламналото ми лице, но беше безсилен да проникне през дрехите ми. Над нас блестяха и се сливаха хиляди звезди, а отдолу… Аз виждах през прозрачното дъно на лодката как черните петна на домовете стават все по-малки, как уличните фенери на столицата изчезват в далечината като ярки точки и някъде под нас снежните равнини светят с бледа синкавобяла светлина. Главозамайването, отначало леко и почти приятно, ставаше все по-силно и аз затворих очи, за да го преодолея.

Въздушната струя ставаше все по-рязка, шумът на винта и свистенето на вятъра — все по-силни, — очевидно скоростта се увеличаваше. Скоро сред тези звуци ухото ми започна да отличава тънък, непрекъснат и много равен сребърен звън — пораждаше го трептенето на стъклената стена, която пореше въздуха. Странната музика изпълваше съзнанието ми, мислите се объркваха и отлитаха, оставаше само чувството за стихийно-леко и свободно движение, което ме носи напред и все напред в безкрайното пространство.

— Четири километра в минута — каза Мени и аз отворих очи.

— Далече ли е още? — попитах.

— На около час път. Върху едно замръзнало езеро.

Намирахме се на няколкостотин метра височина и лодката летеше хоризонтално, без да се спуска или издига. Очите ми свикнаха с тъмнината и вече виждах по-ясно. Навлязохме в област с езера и гранитни скали. На места, където нямаше сняг, скалите чернееха. Тук-там между тях се гушеха селца.

Зад нас отляво в далечината оставаше снежното поле на замръзнал залив, отдясно — белите равнини на грамадно езеро. Сред този безжизнен зимен пейзаж аз трябваше да скъсам връзките си със старата земя. И изведнъж почувствувах — не съмнение, не, а дълбока увереност, че това е раздяла завинаги…

Лодката бавно се спусна между скалите в малкия залив на планинско езеро пред някакво тъмно съоръжение, издигащо се върху снега. Не се виждаха нито прозорци, нито врати. Част от металната стена на съоръжението се отмести встрани и лодката влезе през черния отвор. След това проходът отново се затвори и електрическа светлина освети мястото, където се намирахме. Оказа се, че това е голямо, продълговато, необзаведено помещение с множество торби баласт по пода.

Мени прикрепи лодката към предназначените за целта колонки и отвори една от страничните врати. Тя водеше към дълъг, слабо осветен коридор. От двете му страни по всяка вероятност бяха разположени кабините. Мени ме заведе в една от тях и каза:

— Ето вашата кабина. Настанявайте се, а аз ще отида в машинното отделение. Ще се видим утре сутринта.

Приятно ми беше да остана сам. Въпреки възбудата, предизвикана от странните събития тази вечер, почувствувах умора и без да докосна приготвената за мен вечеря на масата, изгасих лампата и легнах. Мислите нелепо се преплитаха в главата ми, скачайки от едно на друго. Упорито се заставях да заспя, но това дълго не ми се удаваше. Накрая съзнанието ми се замъгли; смътни, неустойчиви образи се трупаха пред очите ми, всичко наоколо изчезна някъде далеч и тягостни видения завладяха мозъка ми.

Веригата от сънища завърши с ужасен кошмар. Стоях на края на грамадна черна пропаст, на чието дъно сияеха звезди, и Мени с непреодолима сила ме увличаше надолу, като казваше, че не трябва да се страхувам от силата на тежестта и че след няколкостотин хиляди години падане ще стигнем до най-близката звезда. Изстенах в мъчителен последен порив да се освободя и се събудих.

Нежна синя светлина изпълваше стаята. На леглото до мен седеше надвесен… Мени? Да, той, но призрачно-странен и сякаш друг: стори ми се, че се е смалил и очите му не изпъкват така рязко на лицето; имаше меко, добро изражение, а не студено и непреклонно като преди малко, на края на бездната…

— Колко сте добър… — произнесох аз, смътно осъзнавайки тази промяна.

Той се усмихна и сложи ръка на челото ми. Беше малка, мека ръка. Отново затворих очи и с нелепата мисъл, че трябва да целуна тази ръка, потънах в спокоен, блажен сън.

IV. Обяснението

Когато се събудих и светнах, часовникът показваше десет. Приключих с тоалета си и натиснах звънеца; след минута в стаята влезе Мени.

— Скоро ли ще тръгваме? — попитах аз.

— След час — отговори той.

— Вие влизахте ли при мен тази нощ, или съм сънувал?

— Не, не сънувахте, само че не бях аз, а нашият млад лекар Нети. Вие бяхте разтревожен и спяхте лошо, наложи се той да ви приспи отново с помощта на синя светлина и внушение.

— Брат ли ви е?

— Не — усмихна се Мени.

— Вие още не сте ми казали от каква националност сте… Останалите ваши другари също ли са от този тип?

— Да — отговори Мени.

— Значи, сте ме излъгали — рязко казах аз. — Това не е научно дружество, а нещо друго?

— Да — спокойно потвърди той. — Всички ние сме жители на друга планета, представители на друго човечество. Ние сме марсианци.

— Защо ме излъгахте?

— А вие щяхте ли да ме изслушате, ако ви бях казал веднага истината? Имах твърде малко време, за да ви убедя. Наложи се да изопача истината, за да я направя правдоподобна. Без този преход съзнанието ви би било извънредно потресено. Но по същество аз казах истината — що се отнася до предстоящото пътешествие.

— Значи, все пак аз съм ваш пленник?

— Не, вие и сега сте свободен. Имате още час, за да решите. Ако се откажете, ще ви върнем обратно и ще отложим пътешествието, защото няма смисъл да се връщаме сами.

— За какво съм ви нужен?

— Вие ще бъдете живата връзка между нашето и земното човечество, ще изучите нашия начин на живот отблизо и ще запознаете марсианците със земния, ще бъдете — докогато пожелаете — представител на своята планета в нашия свят.

— Това вече цялата истина ли е?

— Да, цялата, ако се окажете способен да изпълните тази роля.

— В такъв случай би трябвало да опитам. Оставам с вас.

— Това окончателното ви решение ли е? — попита Мени.

— Да, ако и последното ваше обяснение не представлява някакъв… преход.

— И така, тръгваме — каза Мени, без да обръща внимание на остротата ми. — Отивам да дам последни указания на механика, а после ще се върна при вас и заедно ще наблюдаваме отплаването на етеронефа.

Той замина, а аз се отдадох на мислите си. Всъщност ние не се обяснихме докрай. Оставаше още един въпрос, и то твърде сериозен, но аз не се реших да го задам на Мени. Съзнателно ли помогна той да се разделим с Ана Николаевна? Струваше ми се, да. Вероятно той е виждал в нея спънка към постигането на целта си. Може би е бил прав. Във всеки случай той би могъл само да ускори тази развръзка, но не и да я предизвика. Разбира се, това също беше дръзка намеса в личния ми живот. Но сега вече бях свързан с Мени и все едно трябваше да подтискам враждебността си към него. Нямаше смисъл да се връщаме към миналото и по-добре беше изобщо да не мисля за това.

Новият обрат на нещата не ме порази толкова силно: сънят беше възвърнал силите ми и много трудно бих се учудил на нещо след всичко преживяно. Трябваше само да си изработя план за по-нататъшни действия.

Задачата беше колкото се може по-скоро и по-пълно да се ориентирам в новата обстановка. Най-добре беше да започна от близкото и крачка по крачка да вървя към далечното. Близки бяха етеронефът, неговите обитатели и предстоящото пътешествие. Марс беше още далече: най-малко на два месеца разстояние, ако се съди по вчерашните думи на Мени.

Външната форма на етеронефа успях да забележа още снощи: това беше почти кълбо, сплескано отдолу — нещо като колумбово яйце — форма, разбира се, изчислена така, че да се получава най-голям обем при най-малка повърхност, тоест разходите на материал и площта за охлаждане да бъдат минимални. От материалите преобладаваха алуминият и стъклото. Вътрешното устройство трябваше да ми покаже и обясни Мени, той щеше да ме запознае и с всички останали „чудовища“, както мислено наричах новите си другари.

Мени се върна и ме заведе при другите марсианци. Всички се бяха събрали в страничната зала с огромен кристален прозорец, заемащ половин стена. Естествената слънчева светлина беше много приятна след призрачното осветление на електрическите лампи. Марсианците бяха около двайсет души и всички, както ми се стори тогава, си приличаха. Нямаха бради, мустаци и даже бръчки по лицата си и това заличаваше разликата във възрастта. Неволно следвах с очи Мени, за да не го изгубя сред тази чужда за мен компания. Впрочем скоро започнах да разпознавам сред тях моя посетител Нети, който се отличаваше с младостта и подвижността си, както и широкоплещестия гигант Стерни, поразил ме със странно студеното, почти зловещо изражение на лицето си. Освен Мени само Нети говореше с мене на руски, Стерни и още трима-четирима души — на френски, останалите — на английски и немски. Помежду си те говореха някакъв съвършено непознат за мене — очевидно техния роден език. Той беше звучен и красив, и както с удоволствие забелязах, не представляваше някаква особена трудност в произношението.

V. Отплаването

Колкото и интересни да бяха „чудовищата“, главното ми внимание неволно се насочи към тържествения момент на „отплаването“. Внимателно наблюдавах снежната повърхност и отвесната гранитна скала пред нас. Очаквах, че ей сега ще почувствувам рязък тласък и всичко това ще се мерне и ще изчезне от погледа ми. Нищо подобно не се случи.

С безшумно, бавно, едва забележимо движение започнахме полека да се откъсваме от снежната повърхност. В първия момент почти не усетихме издигането.

— Ускорение два сантиметра — каза Мени.

Това означаваше, че за първата секунда сме изминали само един сантиметър, за втората — три, за третата — пет, за четвъртата — седем сантиметра. И скоростта постоянно ще се изменя, увеличавайки се в аритметична прогресия. След минута щяхме да достигнем скоростта на пешеходец, след петнадесет минути — на бърз влак и т.н.

Движехме се по закона за падането на телата, но „падахме“ нагоре и 500 пъти по-бавно, отколкото това обикновено става с тежките тела, привличани от земната повърхност.

Стъклото на прозореца започваше от самия под и образуваше с него тъп ъгъл поради кълбовидната повърхност на етеронефа. Така, накланяйки се напред, ние можехме да виждаме и това, което беше точно под нас.

Земята се отдалечаваше все по-бързо и хоризонтът се разширяваше. Тъмните петна на скалите и селцата ставаха все по-малки, езерата се очертаваха като на карта. Небето ставаше все по-тъмно и когато синята ивица на морето се появи от запад на хоризонта, моите очи започнаха вече да различават най-ярките звезди, макар че под нас беше слънчево пладне.

Етеронефът се въртеше много бавно около вертикалната си ос и това ни позволяваше да виждаме цялото пространство наоколо.

Хоризонтът сякаш се издигаше заедно с нас. Земната повърхност отдолу приличаше на грамадна вдлъбната чиния с релефни украшения. Контурите им ставаха все по-ситни, релефът — все по-плосък, цялата картина все повече напомняше географска карта, рязко очертана в средата, размазана и неясна по краищата, където всичко се забулваше в полупрозрачна синкава мъгла. А небето стана съвсем черно и безбройните звезди, дори най-малките, сияеха на него със спокойна, нетрепкаща светлина, без да се боят от яркото слънце, чиито лъчи станаха парещи до болка.

— Мени, със същото ускорение ли ще се движим по време на цялото пътуване?

— Да — отвърна той, — само че скоростта ще се увеличава до около 50 километра в секунда (средната ще бъде около 25 километра), а в момента на пристигането тя ще бъде толкова ниска, колкото в началото, и ние ще се спуснем на повърхността на Марс, без какъвто и да било тласък или сътресение. Ако не бяха тези огромни променящи се скорости, ние нямаше да достигнем нито Земята, нито Венера, защото даже най-близките разстояния до тях — 60 и 100 милиона километра — със скоростта на вашите влакове например могат да бъдат изминати за столетия, а не за месеци, както ще направим ние. А колкото до метода на „оръдейния изстрел“, за който четох във вашите фантастични романи, това е просто шега, защото по законите на механиката на практика е едно и също дали по време на изстрел ще си вътре в снаряда, или той ще попадне в тебе.

— А как постигате това равномерно забавяне и ускорение?

— Движеща сила на етеронефа е едно от радиевите вещества, което ние получаваме в голямо количество. Успяхме да ускорим разлагането на неговите елементи сто хиляди пъти; това става в нашите двигатели с помощта на твърде прости електрохимически методи. Така се освобождава огромно количество енергия. Частиците на разпадащите се атоми излитат, както знаете, със скорост, десетки хиляди пъти по-голяма от скоростта на артилерийските снаряди. Когато тези частици излитат от етеронефа в една определена посока, тоест по канал с непроницаеми стени, целият етеронеф се движи в противоположна посока, както това става при ритането на пушката или отката на оръдието. Според известния ви закон за живите сили лесно можете да пресметнете, че незначително количество от тези частици (част от милиграма в секунда) е напълно достатъчно, за да предаде на нашия етеронеф равномерно ускорено движение.

По време на разговора всички марсианци изчезнаха от залата. Мени ми предложи да закуся в неговата кабина. Тръгнахме заедно. Кабината му беше долепена до стената на етеронефа и имаше голям кристален прозорец. Продължихме нашия разговор. Знаех, че ми предстоят нови, неизпитвани до този момент усещания, свързани с безтегловността, и попитах Мени за това.

— Да — каза той, — макар че Слънцето продължава да ни притегля, действието му тук е нищожно. Влиянието на Земята също ще бъде незабележимо от утре или в други ден. Единствено благодарение на непрекъснатото ускорение на етеронефа ние ще запазим 1/400 — 1/500 от предишното си тегло. Първият път не е лесно да се свикне с това, макар че промяната настъпва постепенно. Олеквайки, вие ще правите множество неправилно пресметнати движения, които няма да улучват целта. Удоволствието да летите във въздуха ще ви се стори твърде съмнително. А колкото до неизбежните в такива случаи сърцебиене, главозамайване и даже прилошаване, Нети ще ви помогне да ги преодолеете. Трудно ще се справяте също с водата и другите течности, които при най-малкия тласък ще излитат от съдовете и ще се пръскат наоколо като огромни сферични капки. Но ние старателно сме приспособили всичко, за да избягваме тези неудобства: мебелите и съдовете са неподвижно закрепени, течностите се съхраняват затворени, навсякъде са предвидени ръчки и ремъци за спиране на неволните полети при резки движения. Изобщо — ще свикнете, имате достатъчно време за това.

Бяха изминали около два часа от момента на тръгване, а намаляването на теглото беше вече твърде чувствително, макар и все още много приятно: тялото ми стана по-леко, движенията — по-свободни и нищо повече. Ние окончателно излязохме от атмосферата, но това не ни безпокоеше, защото в нашия херметично затворен кораб имаше достатъчен запас от кислород. Видимата земна повърхност вече съвсем приличаше на географска карта, само че с объркан мащаб: по-едър в средата, по-дребен към хоризонта; на места я скриваха белите петна на облаците. На юг, отвъд Средиземно море, през леката синя мъгла доста ясно се виждаше северната част на Африка и арабските страни. На север, отвъд Скандинавия, погледът се губеше из снежна и ледена пустиня, където тъмнееха само скалите на Шпицберген. На изток, зад тъмнозелената ивица на Урал, тук-там прорязана от снежни петна, започваше отново царството на белия цвят, на места със зеленикав оттенък — досещах се, че това са грамадните хвойнови гори на Сибир. На запад, зад ясните контури на Средна Европа, се губеха в облаци бреговете на Англия и Северна Франция. Не можех дълго да гледам тази гигантска картина, защото мисълта за страшната дълбочина на бездната, над която се намирахме, бързо предизвикваше в мене чувство, близко до припадък. Аз възобнових разговора си с Мени.

— Вие сте капитанът на този кораб, нали?

Мени утвърдително кимна и допълни:

— Но това не значи, че аз имам така наречената при вас началническа власт. Просто аз съм най-опитният в управлението на етеронефа и моите указания се приемат така, както аз приемам астрономическите изчисления на Стерни или както всички ние приемаме медицинските съвети на Нети, за да поддържаме здравето и трудоспособността си.

— На колко години е доктор Нети? Изглежда много млад.

— Не помня, на шестнадесет или седемнадесет — с усмивка отговори Мени.

И аз му давах приблизително толкова, но не можех да не се учудя на такава ранна начетеност.

— На тази възраст да си вече лекар!

— При това знаещ и опитен лекар — допълни Мени. Тогава аз не съобразих, а Мени умишлено не ми припомни, че годините на марсианците са почти двойно по-дълги от нашите: завъртането на Марс около Слънцето става за 686 наши дни, така че шестнадесетте години на Нети бяха равни на 30 земни години.

VI. Етеронефът

След закуска Мени ме поведе да разгледаме нашия „кораб“. Първо се насочихме към машинното отделение. То заемаше долния етаж на етеронефа, точно върху плоското дъно, и беше преградено на пет части — една централна и четири странични. В средата на централното помещение се намираше двигателят, а на пода около него в четирите посоки имаше кръгли стъклени прозорци — единият от чист кристал, трите от цветно стъкло в различни цветове. Стъклата бяха дебели три сантиметра и удивително прозрачни. В момента през тях се виждаше само част от земната повърхност.

Основната част на двигателя представляваше вертикален метален цилиндър, висок три метра и с диаметър половин метър, направен, както ми обясни Мени, от осмий — благороден метал, подобен на платината, който се топи много трудно. В този цилиндър ставаше разлагането на радиевата материя; нагретите до червено стени, дебели 20 сантиметра, ясно свидетелствуваха за енергията на този процес. Но в помещението не беше много горещо — целият цилиндър беше обгърнат с два пъти по-широк калъф от някакво прозрачно вещество, което чудесно предпазваше от горещината. Отгоре този калъф беше съединен с тръби, по които нагретият въздух се отправяше във всички посоки за равномерно отопление на етеронефа.

Останалите части на двигателя, свързани по различен начин с цилиндъра — електрически бобини, акумулатори, указатели с циферблати и т.н. — бяха красиво подредени наоколо и дежурният механик чрез система от огледала виждаше всичко наведнъж, без да става от креслото си.

Едната от страничните зали беше „астрономическа“, отдясно и отляво са намираха „водната“ и „кислородната“, а насреща — „изчислителната“. В астрономическата зала подът и външната стена бяха изцяло кристални — от геометрично шлифовано стъкло с идеална чистота. Бяха толкова прозрачни, че когато, вървейки след Мени по въздушните мостчета, аз реших да погледна право надолу, не видях нищо между себе си и бездната, и трябваше да затворя очи, за да спра мъчителното главозамайване. Стараех се да гледам встрани към инструментите, разположени между мостчетата на сложни стативи, спуснати от тавана и вътрешните стени на помещението. Главният телескоп беше дълъг около два метра, имаше непропорционално голям обектив и вероятно също такава оптическа сила.

— Използваме само елмазни окуляри — каза Мени, — те дават най-голямо зрително поле.

— Колко пъти увеличава този телескоп? — попитах аз.

— Изображението е ясно при увеличение до 600 пъти — отговори Мени, — но когато то е недостатъчно, ние фотографираме зрителното поле и разглеждаме снимката под микроскоп. Така увеличението на практика стига до 60 хиляди пъти и повече, а заземяването и снимането отнемат по-малко от минута.

Мени ми предложи да погледна през телескопа към Земята, която бяхме напуснали. Той само насочи тръбата.

— Разстоянието сега е около две хиляди километра — каза той. — Ориентирате ли се в това, което виждате?

Аз веднага познах пристанището на една скандинавска столица, докъдето често пътувах по поръчение на партията. Интересно ми беше да разгледам параходите на рейда. С едно завъртане на страничната ръчка на телескопа Мени постави на мястото на окуляра фотокамера, а след няколко секунди я сне от телескопа и я постави в големия апарат отстрани, който се оказа микроскоп.

— Ние проявяваме и фиксираме изображението тук, в микроскопа, без да докосваме пластинката — поясни той и след няколко незначителни операции, след някаква си половин минута ми предостави окуляра на микроскопа. Поразително ясно видях познатия ми параход на Северното дружество, сякаш той се намираше на няколко десетки крачки от мене. Изображението беше релефно и в напълно естествени цветове. На мостика стоеше побелелият капитан, с когото неведнъж бях разговарял по време на пътуване. Един моряк пускаше на палубата голям сандък и сякаш беше застинал в тази поза, както и пътникът, който му сочеше нещо с ръка. И всичко това беше на две хиляди километра…

В помещението влезе млад марсианец, помощникът на Стерни. Трябваше да изчисли разстоянието, изминато от етеронефа. Не искахме да му пречим и преминахме по-нататък, във „водната“ зала. Там се намираше огромен резервоар с вода, както и съответните пречиствателни апарати. Множество тръби отвеждаха тази вода от резервоара към целия етеронеф.

Следваше „изчислителната“ зала. Там имаше неразбираеми за мен машини с множество циферблати и стрелки. На най-голямата машина работеше Стерни. От нея излизаше дълга лента, вероятно с резултатите от изчисленията на Стерни, но знаците по нея, както и по всички циферблати, ми бяха непознати. Не исках да преча на Стерни и изобщо да разговарям с него. Преминахме бързо в последното странично помещение.

Това беше „кислородната“ зала. В нея се съхраняваха кислородните запаси във вид на бертолетова сол, като от наличните 25 тона можеше да се отдели според нуждите 10 хиляди кубически метра кислород — количество, достатъчно за няколко пътешествия като нашето. Тук се намираха и апаратите за разлагане на бертолетовата сол. Пазеха се също запаси от барит и разяждащ калий за поглъщане на въглекиселината от въздуха, както и от серен анхидрид за поемане на излишната влага и летливия левкомаин — онази физиологична отрова, която се отделя при дишането и е много по-вредна от въглекиселината. Завеждащ тук беше доктор Нети.

След това се върнахме в централното машинно отделение и оттам с малък асансьор се изкачихме на най-горния етаж на етеронефа. Централната зала там беше заета от друга обсерватория, почти същата като онази долу, само че кристалната й повърхност беше над нас, а не под краката ни, и инструментите бяха по-големи. От тази обсерватория се виждаше другата половина на небесната сфера заедно с планетата, към която пътувахме. Марс сияеше с червена светлина встрани от зенита. Мени насочи натам телескопа и аз отчетливо видях познатите ми от картите на Скиапарели очертания на континенти, морета и мрежи от канали. Мени фотографира планетата и под микроскопа се появи детайлна карта. Но без неговите обяснения не бих разбрал нищо от нея: петната, представляващи градове, гори и езера, се отличаваха помежду си по неуловими и неразбираеми за мене подробности.

— На какво разстояние сме? — попитах аз.

— Вече е сравнително близко — към сто милиона километра.

— А защо Марс не е в зенита на купола? Значи, ние летим не право към него, а встрани?

— Да, и не бихме могли другояче. Тръгвайки от Земята, ние запазваме по силата на инерцията скоростта на нейното движение около Слънцето — 30 километра в секунда. Скоростта на Марс е само 24 км/сек и ако летим по перпендикуляра между двете орбити, ще се блъснем в повърхността на Марс с остатъчната странична скорост 6 км/сек. Ето защо избрахме криволинейния път, по който се уравновесява излишната странична скорост.

— В такъв случай, колко е дълъг целият път?

— Около 160 милиона километра, което означава не по-малко от два и половина месеца.

Ако не бях математик, тези цифри нищо нямаше да ми говорят, но сега те предизвикваха в мене усещане, близко до кошмара, и аз побързах да изляза от астрономическата зала.

Шестте странични отделения на горния сегмент, заобикалящи като пръстен обсерваторията, бяха без прозорци и таванът им, част от кълбовидната повърхност, наклонено се спускаше към самия под. До тавана се намираха големите резервоари с „минус-материя“, чието отблъскване трябваше да неутрализира теглото на целия етеронеф.

Средните етажи — третият и вторият — бяха заети с общи зали, лаборатории на отделни членове на експедицията, тук бяха и техните кабини, бани, библиотеката, залата за гимнастика и т.н.

Кабината на Нети беше съседна на моята.

VII. Хората

Намаляването на теглото все повече се усещаше. Нарастващото чувство на лекота престана да бъде приятно. Към него се прибави някаква неувереност и смътно безпокойство. Прибрах се в кабината и легнах.

След два часа спокойствие и усилен размисъл неусетно съм заспал. Когато се събудих, до масата в моята кабина седеше Нети. Неволно скочих от леглото с рязко движение и сякаш подхвърлен от нещо нагоре, ударих главата си в тавана.

— Когато човек тежи по-малко от двайсет фунта, трябва да бъде по-внимателен — с добродушно-философски тон отбеляза Нети.

Беше дошъл при мене специално, за да ми даде всички необходими указания за „морската болест“, която вече ме хващаше със загубата на теглото. Ако отново ми потрябваше помощта му, винаги можех да го извикам посредством отделния сигнален звънец в неговата кабина.

Използвах случая да поговоря с младия лекар — този симпатичен, много образован, но и много весел юноша неволно ме привличаше. Попитах го защо от всички марсианци на етеронефа само той и Мени владеят родния ми език.

— Много просто — обясни ми той. — Когато търсехме човек, Мени избра себе си и мене за вашата страна и ние прекарахме в нея повече от година, докато не осъществихме връзка с вас.

— Значи, другите са „търсили човек“ в други страни?

— Разбира се, сред всички големи народи на Земята. Но както Мени предвиждаше, успяхме да го открием тъкмо във вашата страна, където животът се движи стремително и ярко и кара хората да гледат напред. След като открихме подходящ човек, съобщихме на останалите. Събрахме се отново — и ето, пътуваме.

— Какво разбирате под „търсехме човек“, „открихме човек“? Аз се досещам, че става въпрос за субект, подходящ за известна роля — Мени ми обясни каква точно. Поласкан съм, че сте избрали мене, но бих искал да знам защо.

— Бих могъл да ви отговоря в общи линии. Трябваше ни здрав и подвижен по природа човек, колкото се може по-способен на разумен труд, с по-малко лични връзки на Земята, почти лишен от индивидуализъм. Нашите физиолози и психолози предполагат, че преходът от условията на живот във вашето общество, разкъсвано от вечна вътрешна борба, към условията на нашето, организирано, както вие казвате, социалистически, е много тежък и труден за отделния човек и изисква особено благоприятно съчетание на качества. Мени реши, че вие сте най-подходящ от всички.

— И мнението на Мени беше достатъчно за вас?

— Да, ние напълно се доверяваме на оценката му. Той е човек с изключително силен и ясен ум и много рядко греши. В отношенията със земните хора той има по-голям опит от всички ни; той пръв започна тези контакти.

— А кой откри начина за връзка между планетите?

— Това е дело на мнозина. „Минус-материята“ беше открита преди няколко десетилетия. Но в началото можехме да я получаваме само в нищожни количества и бяха нужни усилията на много фабрични колегии, за да се открият и разработят методите за производството й в по-голям мащаб. След това трябваше да се усъвършенствува техниката за получаване и разлагане на радиевите материи, за да имаме подходящ двигател за етеронефите. Това също ни струваше много усилия. По-нататък имаше доста трудности, свързани със самите условия на междупланетната среда с нейния страшен студ и парещи слънчеви лъчи, несмекчавани от въздушна обвивка като при Земята. Изчислението на пътя също се оказа трудна задача, съпътствувана от непредвидени грешки. С една дума, предишните експедиции на Земята завършваха с гибелта на всички участници, докато Мени не успя да организира първата успешна експедиция. А сега, използвайки неговите методи, ние започваме да проникваме и на Венера.

— В такъв случай, Мени наистина е велик човек — казах аз.

— Да, ако ви харесва да наричате така един човек, който действително работи много и добре.

— Не исках да кажа това — да работят много и добре — могат и съвсем обикновени хора, хората-изпълнители. Явно, Мени е нещо друго — той е геният, човекът-творец, който създава новото и води човечеството напред.

— Струва ми се, че всичко това е неясно и неточно. Всеки човек е творец и във всеки човек се проявява творчеството на цялото човечество и природата. Нима Мени не държи в ръцете си целия опит на предишните поколения и на днешните изследователи и нима всяка крачка в неговата работа не е изхождала от този опит? А елементите и зародишите, от които е съставен, не са ли предоставени от природата? Човекът е личност, но неговото дело е безлично. Рано или късно той умира с радостите и страданията си, а то остава в безкрайно развиващия се живот. Тук няма разлика между хората на труда; различни са само измеренията на това, което са преживели, и онова, което ще остане след тях.

— Но нали името на такъв човек като Мени няма да умре заедно с него, а ще остане в паметта на човечеството, докато безброй други имена ще изчезнат безследно?

— Всяко име остава дотогава, докато са живи онези, които са живели с човека и са го познавали. Но човечеството не се нуждае от мъртвия символ на личността, когато нея вече я няма. Нашата наука и нашето изкуство са безлични, те пазят направеното до днес като общо дело. Имената на миналото са безполезен баласт за паметта на човечеството.

— Може би сте прав, но нашият свят би се възмутил от тази логика. За нас имената на титаните на мисълта и делото са живи символи, без които не може нито нашата наука, нито нашето изкуство, нито целият ни обществен живот. Често в борбата на силите и в борбата на идеите едно име върху знамето говори повече от отвлечения лозунг. И имената на гениите не са баласт за нашата памет.

— Така е, защото общото дело на човечеството за вас все още не е общо дело; в илюзиите, породени от борбата между хората, то се раздробява и изглежда като дело на отделните хора, а не на човечеството като цяло. На мене също ми беше трудно да разбера вашата гледна точка, както на вас — нашата.

— С една дума, за добро или за зло, в нашата компания няма безсмъртни. Затова пък смъртните тук са вероятно избраници, нали? От тези, които „много и добре работят“, както вие се изразявате.

— По принцип, да. Мени избра тези другари измежду многото хиляди, които пожелаха да тръгнат с него.

— А най-голямата фигура след него е може би Стерни?

— Да, щом упорито искате да мерите и сравнявате хората. Стерни е забележителен учен, макар и съвсем различен от Мени. Той е рядко талантлив математик — откри цяла поредица грешки в изчисленията, по които се организираха всички предишни експедиции на Земята, и доказа, че някои от тези грешки сами по себе си са били достатъчни за гибелта на екипажа и цялото начинание. Той откри нови методи за изчисления и досега резултатите, получени от него, са безпогрешни.

— Аз също си бях изградил подобна представа за него по думите на Мени и първите си впечатления. Но между другото сам не разбирам защо видът му предизвиква у мене някакво тревожно чувство, неопределено безпокойство, нещо като безпричинна антипатия. Бихте ли могли да ми обясните това, докторе?

— Знаете ли, Стерни е човек с много силен, но студен и аналитичен ум. Той неумолимо и последователно разлага всичко и изводите му често са едностранчиви, понякога прекалено сурови, защото анализът на отделните части не дава цялото, нали? Там, където има живот, цялото е повече от сбора на своите съставки, както живото човешко тяло е нещо повече от купчината негови органи и части. Затова Стерни по-малко умее да влиза в настроението и мислите на другите хора. Той винаги ще ви помогне с желание, ако го помолите, но никога няма сам да отгатне какво ви е нужно. При това вниманието му почти всякога е погълнато от неговата работа, главата му постоянно е заета с някаква трудна задача. По това той се различава от Мени — Мени забелязва всичко край себе си и неведнъж е съумявал да обясни даже на мен самия какво искам, какво ме безпокои, накъде са устремени мисълта или чувството ми.

— В такъв случай Стерни се отнася твърде враждебно към нас, земните хора, пълни с противоречия и недостатъци?

— Враждебно? Не, това чувство му е чуждо. Но, струва ми се, че притежава повече скептицизъм, отколкото е нужно. Той прекара във Франция само половин година и телеграфира на Мени: „Тук няма какво да се търси.“ Може би донякъде е бил прав, защото и Лета, който беше заедно с него, не намери подходящ човек. Но в сравнение с Лета той характеризира много по-сурово хората, които е срещнал в тази страна и, разбира се, много едностранчиво, макар че не казва нищо невярно.

— Кой е този Лета, за когото говорите? Не мога да си го спомня.

— Химик, помощник на Мени. Той е възрастен човек, най-старият от всички на нашия етеронеф. Вие лесно ще се сближите с него и това ще ви бъде много полезно. Той има мек характер и много добре разбира чуждата душа, макар че не е психолог като Мени. Отбийте се в неговата лаборатория, той ще се зарадва и ще ви покаже много интересни неща.

В този момент аз си помислих, че вече сме много далеко от Земята и поисках да погледна към нея. Отправихме се заедно към една от страничните зали с големи прозорци.

— Няма ли да минем близко до Луната? — попитах пътьом.

— Не, Луната за съжаление остава далеч встрани. Аз също бих искал да я погледна отблизо. От Земята тя изглеждаше така странно. Голяма, студена, бавна, загадъчно-спокойна — не като нашите малки две луни, които тичат по небето и бързо сменят личицата си като живи, капризни деца. Вашата Луна е много по-ярка и светлината й е толкова приятна. По-ярко е и вашето слънце — в това отношение вие сте по-щастливи от нас. Вашият свят е двойно по-светъл, затова не ви трябват очи като нашите, с големи зеници, които да събират слабите лъчи на нашия ден и нашата нощ.

Седнахме до прозореца. Земята сияеше в далечината като гигантски сърп, на който се различаваха само очертанията на Западна Америка, Североизточна Азия, мътното петно, означаващо част от Великия океан, и бялото петно на Северния ледовит океан. Атлантика и Старият свят бяха покрити с мрак, можех само да се досещам за тях извън очертанията на сърпа — защото невидимата част на Земята закриваше звездите върху обширно пространство от черното небе. Нашата косвена траектория и въртенето на Земята около оста й бяха променили картината.

Гледах и ми беше тъжно, че не виждам моята родна страна, където имаше толкова живот, борба и страдания, където до вчера бях в редовете на другарите си, а сега на моето място трябваше да застане друг. В душата ми се надигаше съмнение.

— Там долу се пролива кръв — казах аз, — а тук вчерашният партиен работник е в ролята на спокоен съзерцател…

— Там се лее кръв в името на по-добро бъдеще — отговори Нети, — но за борбата е нужно да се знае какво ще е това бъдеще. Вие сте тук, за да го научите.

С неволен порив аз стиснах неговата малка, почти детска ръка.

VIII. Сближаването

Земята се отдалечаваше все повече и смалявайки се от раздялата, се превръщаше в луновиден сърп, редом сега до съвсем малкия сърп на истинската Луна. Наред с това всички ние, обитателите на етеронефа, се превръщахме във фантастични акробати, способни да летят без криле и удобно да се разполагат в пространството във всички посоки — независимо дали с глава към пода, към тавана или към стената…

Започнах полека да се сближавам с моите нови другари и да се чувствувам по-свободен с тях.

Още на другия ден след отплаването (ние запазихме това деление на времето, макар че за нас вече не съществуваха истински дни и нощи) аз по собствена инициатива се преоблякох в марсиански костюм, за да не се различавам много от другите. Този костюм и без това ми харесваше — прост, удобен, без всякакви ненужни условни части като вратовръзка или маншети, той даваше възможно най-голяма свобода на движение. Отделните части на костюма се съединяваха с малки закопчалки и той ставаше едно цяло, а в същото време при нужда беше много лесно да се откопчае и снеме например единият ръкав или двата, или цялата риза. Маниерите на моите спътници също приличаха на техния костюм — простота, отсъствие на всичко излишно и условно. Те никога не се поздравяваха, не се сбогуваха, не си благодаряха, не удължаваха разговора от учтивост, когато целта му е изчерпана — и в същото време винаги даваха с голямо търпение всякакви разяснения, като се приспособяваха към равнището на събеседника и се нагаждаха към неговата психика, колкото и малко да приличаше на тяхната.

Разбира се, още от първите дни аз започнах да изучавам родния им език и всички с най-голяма готовност поеха ролята на мои наставници, особено Нети. Езикът им е много оригинален, но въпреки простотата на граматиката и правилата за образуване на думите той има особености, с които ми беше трудно да се справя. Правилата в този език изобщо нямат изключения, не се прави разграничение за мъжки, женски и среден род, но затова пък всички названия на предметите и свойствата се изменят по време. Това не можех да проумея.

— Какъв е смисълът на тези форми? — попитах Нети.

— Нима не разбирате? Във вашите езици вие старателно обозначавате дали даден предмет е в мъжки или женски род, което в същност никак не е важно, а спрямо мъртвите предмети е даже твърде странно. Колко по-важна е разликата между предметите, които съществуват, и онези, които вече ги няма, или онези, които тепърва ще се появят. За вас „дом“ е в мъжки род, а „лодка“ — в женски, при французите е обратно и това изобщо не променя нещата. Но когато вие говорите за един опожарен дом или за този, който се каните да построите, вие употребявате думата в същата форма, както и за дома, в който живеете. Нима в природата има по-голяма разлика от тази между живия човек и мъртвеца, между онова, което го има, и онова, което не съществува. Нужни са ви цели думи и фрази, за да изразите тази разлика. А не е ли по-добре това да става с прибавянето на една буква към самата дума?

Нети беше доволен от моята памет, неговият метод на обучение се оказа превъзходен и работата бързо напредваше. Това ми помагаше да се сближавам с марсианците — започнах все по-уверено да пътешествувам из целия етеронеф, като се отбивах в кабините и лабораториите на моите спътници и ги разпитвах за всичко, което ме интересуваше.

Младият астроном Ено, живият и весел юноша — помощник на Стерни, ми показваше много интересни неща, като явно се увличаше не толкова от измеренията и формулите (макар че беше истински майстор в тях), колкото от красотата на това, което наблюдавахме. Чувствувах се чудесно с младия астроном-поет, а естественият стремеж да се ориентирам в нашето положение сред вселената ми даваше постоянен повод да прекарвам известно време при Ено и неговите телескопи.

Веднъж Ено ми показа при най-силно увеличение мъничката планета Ерот, част от орбитата на която пресича пътищата на Земята и Марс, а останалата част преминава в района на астероидите. И макар че в това време Ерот се намираше на разстояние 150 милиона километра от нас, фотографията на неговия малък диск в зрителното поле на микроскопа представляваше цяла географска карта, подобна на картите на Луната. Това, разбира се, също беше мъртва планета.

Друг един път Ено фотографира поток метеорити, който минаваше само на няколко милиона километра от нас. На снимката той, разбира се, изглеждаше като неопределена мъглявина. Ено ми разказа, че в една от предишните експедиции до Земята етеронефът загинал тъкмо когато пресичал друг подобен поток. Астрономите, които наблюдавали етеронефа през най-големите телескопи, видели как светлината му угаснала и той завинаги изчезнал в пространството.

— Вероятно етеронефът се е сблъскал с няколко от тези малки тела и при огромната разлика в скоростта те са пронизали стените му. Тогава въздухът е излетял в пространството и студът на междупланетната среда е вледенил вече мъртвите тела на пътешествениците. И сега етеронефът лети, продължавайки пътя си по кометната орбита, отдалечава се от Слънцето завинаги и не се знае къде ще бъде краят на този страшен кораб, населен с трупове.

При тези думи на Ено студът на космическите пустини сякаш проникна и в моето сърце. Аз ясно си представих нашето мъничко светло островче сред безкрайния мъртъв океан. Без всякаква опора в главозамайващо бързото движение и черната пустош наоколо… Ено усети настроението ми.

— Мени е надежден капитан — каза той — и Стерни също не греши… А смъртта… вие вероятно сте я виждали отблизо във вашия живот… и тя е просто смърт, нищо повече.

Много скоро настъпи часът, когато в борба с мъчителна душевна болка трябваше да си спомня тези думи.

Химикът Лета ме привличаше не само с особената мекота и деликатност на характера си, за които говореше Нети, но и с огромните си познания по най-интересния за мене научен въпрос — за строежа на материята. Само Мени беше по-компетентен в тази област, но аз се стараех по-рядко да се обръщам към него, разбирайки, че времето му е твърде ценно както за науката, така и за интересите на експедицията, за да имам право да го занимавам със себе си. А добродушният старик Лета с такова, неизтощимо търпение се отнасяше към моето невежество, така любезно и даже с видимо удоволствие ми разясняваше азбуката на предмета, че с него не изпитвах никакво притеснение.

Лета започна да ми преподава цял курс по теория на строежа на материята, като илюстрираше с опити разлагането на елементите и техния синтез. Много от тях обаче той трябваше да пропуска и да ги описва с думи, защото имаха особено бурен характер и протичаха под формата на взрив или можеха да приемат такава форма.

Веднъж по време на лекция в лабораторията влезе Мени. Лета завършваше описанието на много интересен експеримент и се канеше да го демонстрира.

— Внимавайте — каза Мени, — помня, че този опит веднъж свърши зле за мене. Достатъчен е нищожен страничен примес към веществото, което разлагате, и тогава най-слабият електрически разряд може да предизвика взрив по време на нагряването.

Лета искаше да се откаже от изпълнението на опита, но Мени, неизменно внимателен и любезен, сам предложи да му помогне в прецизната проверка на всички условия. Реакцията премина превъзходно.

На следващия ден предстояха нови опити със същото вещество. Стори ми се, че този път Лета го взе от друга стъкленица, не от вчерашната. Когато постави ретортата в електрическа баня, аз реших да му го кажа. Разтревожен, той веднага тръгна към шкафа с реактивите, оставяйки банята и ретортата на масичката до стената, която в същност беше външната стена на етеронефа. Аз отидох с него.

Изведнъж се раздаде оглушителен трясък и двамата връхлетяхме със сила върху вратичките на шкафа. Последва оглушително свистене, вой и метален звън. Почувствувах, че непреодолима сила, подобна на ураган, ме влече назад, към външната стена. Успях машинално да се хвана за здравата ръчка, закрепена за шкафа, и увиснах хоризонтално, поддържан в това положение от мощния въздушен поток. Лета направи същото.

— Дръжте се здраво! — викна ми той и аз едва чух гласа му сред шума на бурята. Силен студ прониза тялото ми.

Лета бързо се огледа наоколо. Лицето му беше страшно бледо, но вместо доскорошната обърканост сега то изразяваше ясна мисъл и твърда решимост. Той каза само две думи, аз не можах да ги чуя, но разбрах, че това беше сбогуване завинаги — и ръцете му се разтвориха.

Глух удар и воят на урагана притихна. Почувствувах, че мога да пусна ръчката и се огледах. От масичката нямаше и следа, а до стената, плътно притиснат с гръб към нея, неподвижно стоеше Лета. Очите му бяха широко разтворени и цялото му лице беше сякаш застинало. С един скок се оказах до вратата и отворих. Порив на топъл вятър ме отхвърли назад. След секунда в стаята влезе Мени. Той бързо приближи до Лета.

След още няколко секунди помещението се изпълни с народ. Нети разблъска всички и се хвърли към Лета. Останалите ни обкръжиха в тревожно мълчание.

— Лета е мъртъв — раздаде се гласът на Мени. — По време на химическия опит взривът е пробил стената на етеронефа и Лета е закрил отвора с тялото си. Налягането на въздуха е разкъсало белите му дробове и е парализирало сърцето. Смъртта е настъпила мигновено. Лета е спасил нашия гост, в противен случай гибелта на двамата е била неизбежна.

Нети избухна в глухи ридания.

IX. Миналото

Няколко дни след катастрофата Нети не излизаше от кабината си, а в очите на Стерни понякога забелязвах недоброжелателно изражение. Безспорно заради мене бе загинал забележителен учен и математическият ум на Стерни не можеше да не сравни ценността на изгубения живот и този, който беше спасен. Мени си оставаше неизменно уравновесен и спокоен и даже удвои вниманието и грижите си към мене. Така се държеше и Ено, и всички останали.

Аз продължавах усилено да изучавам езика на марсианците и при първия удобен случай се обърнах към Мени с молба да ми даде някаква книга за историята на тяхното човечество. Мени реши, че това е много сполучлива идея, и ми донесе ръководство, предназначено за марсианските деца, в което популярно се излагаше тяхната история.

С помощта на Нети започнах да чета и превеждам книжката. Бях поразен от умението, с което неизвестният автор оживяваше и илюстрираше най-общите и отвлечени на пръв поглед понятия и схеми. Това умение му позволяваше да води изложението по такава геометрично стройна система, в такава логически издържана последователност, както не би могъл да пише за деца нито един от нашите земни популяризатори.

Първата глава имаше определено философски характер и беше посветена на идеята за вселената като единно цяло, което обединява всичко в себе си и го определя. Тази глава много ми напомни произведенията на онзи мислител, който в проста и наивна форма пръв изложи основите на пролетарската философия за природата.

Следващата глава беше посветена на онова необозримо далечно време, когато във вселената все още е нямало никакви познати ни форми, когато в безграничното пространство са царили хаос и неопределеност. Авторът разказваше как в тази среда са се обособявали първите безформени натрупвания от неуловимо тънка, химически неопределена материя; тези натрупвания са послужили за зародиши на гигантските звездни светове, каквито са звездните мъглявини, в това число и нашият Млечен път с двадесетте милиона слънца, между които нашето Слънце е едно от най-малките.

По-нататък се говореше за това, как материята, концентрирайки се и преминавайки в по-устойчиви съчетания, е приемала формата на химически елементи, а заедно с това първичните безформени натрупвания са се разпадали и сред тях са се отделяли газообразните слънчево-планетни мъглявини, хиляди от които и сега могат да се видят с помощта на телескоп. Развитието на тези мъглявини и кристализацията на слънца и планети от тях се излагаше в съответствие с нашата кант-лапласовска теория за произхода на световете, но по-определено и с повече подробности.

— Нима мислите, Мени — попитах аз, — че е правилно да се занимават децата с тези безкрайно общи и отвлечени идеи, с тези неясни световни картини, тъй далечни от обкръжаващата ги конкретна обстановка? Не значи ли това да се пълни детският мозък с празни словесни образи?

— У нас обучението никога не започва от книгите — отговори Мени. — Детето черпи наблюдения от живото общуване с природата и другите хора. Преди да вземе подобна книга, то вече многократно е пътувало, виждало е разнообразни природни картини, познава множество растения и животни, знае за какво служат телескопът, микроскопът, фотографията, фонографът, чувало е от по-големите деца, от възпитателите и другите възрастни разкази за далечното минало. Книги като тази трябва само да свържат в едно и да затвърдят неговите знания, като запълват случайните пропуски и насочват по-нататъшното обучение. Преди всичко постоянно и съвсем отчетливо трябва да се изтъква идеята за единството на света, тя трябва да се прокарва от начало до край и да не се преувеличава значението на частните случаи. Цялостната личност трябва да се формира още от дете.

Всичко това беше твърде необичайно за мене, но аз реших да не разпитвам Мени по-подробно — така или иначе, щях да се запозная непосредствено с марсианските деца и системата на тяхното възпитание. Върнах се към книгата.

Следващите глави разглеждаха геологичната история на Марс. Изложението, макар и стегнато, изобилствуваше със съпоставки от историята на Земята и Венера. Прокарваха се множество паралели, но основната разлика беше в това, че Марс се оказа два пъти по-стар от Земята и почти четири пъти по-стар от Венера. Беше посочена точната възраст на планетите и аз добре я помня, но няма да привеждам тези цифри тук, за да не огорчавам земните учени, за които те ще се окажат твърде неочаквани.

По-нататък се разкриваше историята на живота от самото му начало. Описваха се онези първични съединения — сложни цианови производни, които, без да бъдат все още истинска жива материя, са притежавали много от нейните свойства, както и геологичните условия на химическото образуване на тези съединения. Изясняваха се причините, поради които тези вещества са се запазвали и натрупвали сред другите, по-устойчиви, но не така гъвкави съединения. Проследяваха се усложняването и диференциацията на тези химически зародиши на живота до образуването на истински живи клетки, от които започваше „царството на едноклетъчните организми“.

Картината по-нататък се свеждаше до стълбицата на развитие на живите същества или по-точно до общото им генеалогическо дърво; от едноклетъчните до висшите растения и човека заедно с отделните разклонения. При сравнение със „земната“ линия на развитие се оказваше, че по пътя от първичната клетка до човека много от началните звена на веригата са почти еднакви, незначителна е също разликата при последните звена, а при средните различията са много повече. Това ми се стори твърде странно.

— Доколкото зная — каза Нети, — този въпрос все още не е изследван специално. Само до преди двайсет години ние не знаехме как са устроени висшите животни на Земята и бяхме много учудени, откривайки такова сходство с нашия тип. Явно, възможните висши типове, изразяващи най-пълно живота, не са толкова много и на сходни планети като нашите, при твърде близки условия, природата е постигнала максимума на живот по един и същ начин.

— При това — отбеляза Мени — висшият тип, който завладява своята планета, е онзи, който най-цялостно изразява всички нейни условия, докато промеждутъчните стадии, способни да завладеят само част от средата си, изразяват тези условия частично и едностранчиво. Ето защо при такова голямо сходство на условията като цяло висшите типове трябва да си съвпадат най-пълно, а промеждутъчните поради самата си едностранчивост дават по-голяма възможност за различия.

Спомних си, че още по времето на моите университетски занимания по съвършено друг повод ми хрумна същата мисъл за ограниченото количество възможни висши типове: очите на октоподите, морските главоноги мекотели — висши организми на цял клон от развитието, необикновено приличат на очите на организмите от клон гръбначни. В същото време очите на главоногите имат съвсем различен произход и развитие, даже съответните слоеве тъкани на зрителния апарат са разположени при тях в обратен ред…

Така или иначе фактът беше налице — на друга планета живееха хора, които приличаха на нас, и аз трябваше усърдно да продължа до опознавам живота и историята им.

Що се отнася до предисторическите времена и началните фази на живот на марсианското човечество, то и тук приликата със земния свят беше огромна. Същите форми на родов бит, същото обособено съществуване на отделни общини, същото развитие на връзките помежду им посредством обмен. Но по-нататък започваха различията, макар и не в основната посока на развитие, а по-скоро в неговия стил и характер.

На Марс ходът на историята е бил някак по-мек и опростен, отколкото на Земята. Имало е, разбира се, войни между племена и народи, имало е и класова борба, но войните са играели сравнително малка роля в историческия живот и сравнително рано съвсем са изчезнали, а класовата борба много по-рядко се е проявявала като стълкновение на грубата сила. Наистина това не се казваше направо в книгата, която четях, но за мене ставаше ясно от цялото изложение.

Марсианците изобщо не са познавали робството, в техния феодализъм е имало твърде малко военщина, а капитализмът при тях много рано се е освободил от национално-държавното деление и не е създал нищо подобно на нашите съвременни армии.

X. Пристигането

Насочван от ясната мисъл на Мени, етеронефът без нови приключения продължи пътя си към далечната цел. Аз бях успял долу-горе да се приспособя към условията на безтегловното съществуване, а също и да се справя с главните трудности в езика на марсианците, когато Мени обяви на всички, че сме изминали половината от пътя и сме достигнали най-високата скорост, която от този ден ще започне да намалява.

Точно в посочения от Мени миг етеронефът бързо и плавно се преобърна. Земята, която отдавна беше се превърнала от голям светъл сърп в малък, а от него — в ярка зеленикава звезда близо до слънчевия диск, сега премина от долното черно полукълбо на небосвода в горното, а Марс, все още червена звезда, която ярко сияеше над главите ни, се оказа отдолу.

Минаха още десетки и стотици часове, Марс от звезда се превърна в малък светъл диск и скоро започнаха да се забелязват като две звездички неговите спътници — Деймос и Фобос, невинни малки планети, незаслужили с нищо тези страшни имена, които на гръцки означават „Ужас“ и „Страх“. Сериозните марсианци се оживиха и все по-често започнаха да идват в обсерваторията на Ено — да погледнат родните места. Гледах и аз, но почти не разбирах това, което виждах, въпреки търпеливите обяснения на Ено. Там действително имаше много странни за мене неща.

Червените петна се оказаха гори и ливади, а съвсем тъмните — поля, готови за жътва. Градовете изглеждаха като синкави петна и само водата и снеговете имаха разбираем за мене оттенък. Веселият Ено понякога ме караше да отгатвам какво виждам на екрана на апарата и наивните ми грешки силно разсмиваха него и Нети. Аз от своя страна им плащах за това с шеги, като наричах тяхната планета царство на учените думи и обърканите цветове.

Размерите на червения диск все повече се увеличаваха. Скоро той вече превъзхождаше неколкократно видимо смаления кръг на Слънцето и приличаше на астрономическа карта без надписи. Силата на тежестта също започна чувствително да нараства, което за мене беше удивително приятно. Деймос и Фобос от светли точки се превърнаха в малки, но ясно очертани кръгчета.

Още 15–20 часа и ето Марс се разгръща под нас като сплескано кълбо и аз с просто око виждам повече неща, отколкото показват всички астрономически карти на нашите учени. Дискът на Деймос се плъзга по тази кръгла карта, а Фобос не се вижда — той сега е от другата страна на планетата.

Всички около мене се радват, само аз не мога да преодолея тревожното мъчително очакване.

Все по-близо и по-близо… Никой не е способен да се занимава с каквото и да било — всички гледат надолу, където се разкрива другият свят, роден за тях, а за мене пълен с тайни и загадки. Само Мени не е с нас — той е при машината, последните часове от пътя са най-опасни, трябва да се проверява разстоянието и да се регулира скоростта.

Защо аз, неволният Колумб на този свят, не чувствувам нито радост, нито гордост, нито даже онова успокоение, което би трябвало да ми донесе видът на твърдия бряг след дългия път в океана на Неосезаемото?

Бъдещите събития вече хвърлят сянка върху настоящето…

Остават само два часа. Скоро ще влезем в пределите на атмосферата. Сърцето ми започва мъчително да бие, не мога да гледам повече и се прибирам в кабината си. Нети идва с мене.

Той започва разговор — не за настоящето, а за миналото, за далечната Земя, там горе.

— Вие сте длъжен да се върнете, когато изпълните задачата си — казва ми той и думите му звучат като нежно напомняне, че трябва да проявя мъжество.

Разговаряме за тази задача, за необходимостта от нея и трудностите, с които е свързана. Времето минава незабелязано.

Нети поглежда хронометъра.

— Пристигнахме, да отидем при тях! — казва той.

Етеронефът спира, широките метални плоскости се отместват, свежият въздух нахлува навътре. Чисто, зеленикавосиньо небе над нас, тълпа народ наоколо.

Мени и Стерни излизат първи, те носят на ръце прозрачния ковчег, в който лежи вледененото тяло на техния загинал другар Лета.

След тях излизат и другите. Аз и Нети излизаме последни и заедно, ръка за ръка, вървим през многохилядната тълпа хора, които приличат на него…