Червената звезда

I. При Мени

На първо време аз се настаних при Мени в едно фабрично градче, където най-важният обект беше голяма химическа лаборатория, разположена дълбоко под земята. Надземната част на градчето се намираше в парк с площ десетина квадратни километра: това бяха няколкостотин жилища на работниците от лабораторията, голям дом за събрания, потребителен склад — нещо като универмаг и станция на съобщенията, която свързваше химическото градче с останалия свят. Мени ръководеше цялата дейност тук и живееше близо до обществените здания, редом с главния вход надолу към лабораторията.

Първото, което ме порази в природата на Марс и с което най-трудно свикнах, беше червеният цвят на растенията. Тяхното багрилно вещество, по състав много близко до хлорофила на земните растения, изпълнява съвсем аналогична роля в „домакинството“ на природата: създава тъканите на растенията за сметка на въглекиселината от въздуха и енергията на слънчевите лъчи.

Нети загрижено ми предложи да нося предпазни очила, за да си спестя непривичното дразнене на очите. Аз отказах.

— Това е цветът на нашето социалистическо знаме. Нали трябва да свикна с вашата социалистическа природа!

— Трябва да ви кажа, че в земната флора също има социализъм, само че в скрит вид — каза Мени. — Листата на земните растения имат и червен оттенък, но той не се забелязва поради много по-силния зелен. Достатъчно е да сложите очила със стъкла, поглъщащи зелените лъчи и пропускащи червените, за да станат горите и полята ви червени като у нас.

Не мога да губя време и място, за да описвам своеобразните форми на растенията и животните на Марс или неговата атмосфера, чиста и прозрачна, сравнително разредена, но богата на кислород, или неговото небе, дълбоко и тъмно, зеленикаво на цвят, със слабосветещо слънце и мънички луни, с две ярки вечерни или утринни звезди — Венера и Земята. Всичко това — странно и чуждо тогава, а сега прекрасно и скъпо за мене, украсено от спомените, не е така тясно свързано със задачите на моето повествование. Хората и техните взаимоотношения — ето най-важното за мене, и в цялата онази приказна обстановка тъкмо те бяха най-фантастичното и загадъчно нещо.

Мени живееше в малка двуетажна къща, която не се различаваше по архитектура от останалите. Най-оригиналното в тази архитектура беше прозрачният покрив, изграден от няколко грамадни плоскости синьо стъкло. Точно под покрива се намираха спалнята и стаята за срещи с приятели. Марсианците си почиват непременно на синя светлина заради успокоителното й въздействие и не намират за неприятен мрачния за нашето око оттенък, който това осветление придава на човешкото лице.

Всички работни стаи — кабинетът, домашната лаборатория, стаята за свръзка — се намираха на долния етаж, чиито големи прозорци свободно пропускаха вълните от тревожна червена светлина, отразявана от ярките листа на дърветата в парка. Тази светлина, която в началото предизвикваше у мене тревожно и разсеяно настроение, за марсианците се явява обичайна възбуда, полезна за работата.

В кабинета на Мени имаше много книги и различни прибори за писане, от прости моливи до печатащ фонограф. Той представлява сложен механизъм, в който записът на фонографа при отчетливо произнасяне на думите веднага се предава на лостовете на пишещата машина и се получава точен писмен вариант на този запис. При това фонограмата се запазва, така че може да се използва заедно с печатния вариант, в зависимост от това кое е по-удобно.

Над бюрото на Мени висеше портрет на марсианец на средна възраст. Чертите на лицето му много напомняха тези на Мени, но ги отличаваше изражението на сурова енергия и студена решителност, почти страшно изражение, чуждо на Мени, на чието лице винаги беше изписана само спокойна и твърда воля. Мени ми разказа историята на този човек.

Той бил един от прадедите на Мени, велик инженер. Живял дълго преди социалната революция, в епохата на прокарването на Великите канали. Това грандиозно дело било организирано по негов план и се водело под негово ръководство. Първият му помощник, завиждайки на неговата слава и могъщество, започнал да плете интриги срещу него. Един от главните канали, над който работели няколкостотин души, започвал в блатна, нездравословна местност. Хиляди работници умирали там от различни болести, а сред останалите се разгоряло недоволство. Докато главният инженер водел преговори с правителството на Марс относно пенсиите за семействата на загиналите и онези, които по болест са загубили трудоспособността си, неговият старши помощник повел агитация сред недоволните: подстрекавал ги да организират стачка с искане да се пренесе работата в друга местност, което по същество било невъзможно, тъй като нарушавало целия план на Великите канали, и с още едно искане — оставката на главния инженер, което, разбира се, било напълно осъществимо. Когато той разбрал всичко това, извикал старши помощника си за обяснение и го убил на място. Пред съда инженерът се отказал от всякаква защита и само заявил, че намира действията си за справедливи и необходими. Осъдили го на дългогодишен затвор.

Скоро обаче се оказало, че нито един от неговите заместници не е способен да ръководи гигантската организация на работа. Започнали недоразумения, разхищения, безпорядък, разстроил се целият механизъм на работа, разходите достигнали стотици милиони, а острото недоволство сред работниците заплашвало да се превърне във въстание. Централното правителство побързало да се обърне към главния инженер, предложили му помилване и възстановяване на предишната длъжност. Той решително се отказал от помилването, но се съгласил да ръководи работата от затвора.

Назначените от него ревизори бързо изяснили положението по места, при това били изгонени и дадени под съд хиляди инженери и предприемачи. Заплатата била повишена, снабдяването на работниците с храна, дрехи и оръдия на труда било преустроено наново, плановете за работа — преразгледани и поправени. Скоро редът бил напълно възстановен и огромният механизъм започнал да работи бързо и точно като послушно оръдие в ръцете на истински майстор.

А майсторът не само ръководел цялата работа, но и разработвал план за продължението й в бъдеще, като едновременно с това подготвял свой заместник в лицето на един енергичен и талантлив инженер от работнически произход. До деня, когато изтичал срокът на присъдата, всичко било до такава степен подготвено, че великият майстор можел да предаде делото в чужди ръце, без страх за съдбата му. И в момента, когато в затвора се явил първият министър на централното правителство, за да освободи затворника, главният инженер се самоубил.

Когато Мени ми разказваше всичко това, лицето му някак странно се измени, на него се появи същото изражение на непреклонна суровост и той заприлича досущ на своя предшественик. Почувствувах колко близък и разбираем му е този човек, умрял стотици години преди неговото раждане.

Стаята за свръзка беше в центъра на долния етаж. Там се намираха телефоните и съответните оптически апарати, предаващи на всякакво разстояние изображението на онова, което става пред тях. Едни от приборите съединяваха жилището на Мени със Станцията за съобщения, а чрез нея — с всички други домове в града и с всички градове на планетата. Други служеха за връзка с подземната лаборатория, която ръководеше Мени. Последните действуваха непрекъснато: на няколко тънки решетести пластинки се виждаха умерените изображения на осветени зали, където се намираха големи метални машини и стъклени апарати, а пред тях — десетки и стотици работещи хора. Обърнах се към Мени с молба да ме вземе в тази лаборатория.

— Рисковано е — отговори той. — Там се работи над материята в неустойчивите й състояния и колкото и да е малка опасността от взрив или отравяне от невидими лъчи при нашите предпазни мерки, тя все пак съществува. Не трябва да ви подлагаме на такава опасност, сега сте само един и няма с кого да ви заменим.

В домашната лаборатория на Мени се намираха винаги само онези прибори и материали, които бяха нужни за изследванията му в момента.

В коридора на долния етаж беше окачена за тавана въздушна лодка, в която по всяко време можеше да седнеш и да се отправиш, накъдето пожелаеш.

— Къде живее Нети? — попитах аз Мени.

— В голям град, на два часа път по въздуха оттук. Там има машинен завод с няколко десетки хиляди работници и Нети разполага с повече материал за своите медицински изследвания. Нас тук ни обслужва друг лекар.

— А мога ли някой път да разгледам машинния завод?

— Разбира се, там не ви заплашва особена опасност. Ако искате, още утре ще отидем там заедно.

Така и решихме.

II. В завода

Около петстотин километра за два часа — скоростта на най-бързия полет на сокола, недостигната все още даже от нашите електрически железници… Отдолу се разгръщаха и сменяха бързо непознати, странни картини, а още по-бързо прелитаха понякога край нас непознати, странни птици. Лъчите на слънцето пламваха със синя светлина върху покривите на къщите и с нормална жълтеникава светлина — върху огромните куполи на някакви непознати за мене здания. Реките и каналите се мяркаха като стоманени ленти, очите ми си почиваха, гледайки ги, защото бяха същите като на Земята. Ето че в далечината започна да се вижда огромен град, разположен край малко езеро и пресечен от канал. Лодката забави ход и плавно се спусна до малка красива къща — дома на Нети.

Нети беше в къщи и радостно ни посрещна. Той седна в нашата лодка и ние се отправихме по-нататък. Заводът беше след още няколко километра, от другата страна на езерото.

Пет еднакви грамадни здания, разположени кръстообразно; чист стъклен свод, лежащ върху няколко десетки тъмни колони, разположени в кръг или по-точно в малко разтеглена елипса; между колоните — стени от също такива стъклени плоскости — една матова, една прозрачна. Спряхме пред централния, най-големия корпус, пред вратата, заемаща цялото пространство между две колони — десет метра широка и дванадесет висока. Таванът на първия етаж пресичаше тази височина точно по средата; няколко релсови пътя влизаха през вратата и се губеха навътре в корпуса.

Насочихме се към горната половина на вратата и оглушени от шума на машините, веднага попаднахме на втория етаж. Впрочем това не беше самостоятелен етаж в точния смисъл на думата, а по-скоро мрежа от въздушни мостове, която оплиташе отвсякъде гигантските машини с непознато за мене устройство. Няколко метра над нея се намираше друга подобна мрежа, още по-нагоре — трета, четвърта, пета. Всички те бяха образувани от стъклен паркет, захванат с железни решетки, свързваха се помежду си с множество асансьори и стълби и всяка следваща мрежа беше по-малка от предходната.

Нито дим, нито сажди, миризми или ситен прах. Облени от не ярка, но проникваща навсякъде светлина, сред чист и свеж въздух, машините работеха съгласувано и ритмично. Те режеха, пилеха, рендосваха, пробиваха грамадни парчета желязо, алуминий, никел, мед. Лостовете като исполински стоманени ръце се движеха равномерно и плавно; големите платформи се местеха напред-назад с прецизна точност, колелетата и предавателните ремъци изглеждаха неподвижни. Не грубата сила на огъня и парата, а фината, но още по-могъща сила на електричеството беше душата на този страшен механизъм.

Самият шум на машините, след като ухото привикне малко с него, изглеждаше почти мелодичен, освен в моментите, когато падаше главният чук, тежък няколко хиляди тона, и всичко се разтърсваше от гръмовния удар.

Стотици работници уверено се движеха между машините и крачките и гласовете им се губеха в морето от звуци. Лицата им изразяваха не напрегната загриженост, а спокойно внимание; те приличаха на любознателни учени-наблюдатели, които в същност нямат нищо общо с това, което става — просто им е интересно да гледат как грамадните парчета метал, изплаващи върху релсовите платформи под прозрачния купол, попадат в железните обятия на тъмните чудовища, как тези чудовища после ги сгризват с яките си челюсти, мачкат ги с тежките си твърди лапи, рендосват ги и ги пробиват с блестящите си остри нокти и как накрая остатъците от тази жестока игра излизат от другата страна на корпуса, натоварени в леките вагони на електрическата железница във вид на стройни и изящни машинни части със загадъчно предназначение. Изглеждаше напълно естествено, че чудовищата не закачат малките съзерцатели с големи очи, които се разхождаха доверчиво между тях: това беше просто пренебрежение към слабостта — плячката беше твърде нищожна, недостойна за страшната сила на гигантите. Неуловими и невидими отстрани бяха нишките, които свързваха нежния мозък на хората с несъкрушимите органи на механизма.

Когато накрая излязохме от корпуса, техникът, който ни развеждаше, попита искаме ли веднага да разгледаме и другите корпуси и спомагателни постройки, или възнамеряваме да прекъснем и да си починем малко. Аз предпочетох почивката.

— Видях машините и работниците — казах аз, — но изобщо не мога да си представя самата организация на труда. Бихте ли ми разказали нещо за нея?

Вместо отговор техникът ни поведе към малка постройка с формата на куб, която се намираше между централния и единия от ъгловите корпуси. Имаше още три такива постройки и всички бяха разположени аналогично. Редици блестящи бели знаци покриваха черните им стени — това бяха статистически таблици на труда. Аз вече владеех езика на марсианците дотолкова, че да мога да ги разбера. На първата, отбелязана с номер едно, пишеше:

„В машинното производство има излишък от 968 757 работни часа всекидневно, от тях — 11 325 работни часа на опитни специалисти.“

„В този завод има излишък от 753 часа, от тях 29 часа труд на опитни специалисти.“

„Няма недостиг на работници в производствата: земеделие, минно дело, химическо производство…“ и т.н. (в азбучен ред бяха изброени множество различни отрасли на труда).

На таблица номер две беше написано:

„В производството на дрехи всеки ден не достигат 392 685 работни часа, от тях 21 380 часа труд на опитни механици за специални машини и 7 852 часа труд на специалисти-органнзатори.“

„Производството на обувки се нуждае от 79 360 часа, от тях…“ и т.н.

„Институтът по изчисления — от 3 078 часа…“ и т.н.

Такова беше съдържанието и на трета и четвърта таблица. В списъка на отраслите на труда имаше и такива като възпитание на деца от малка възрастова група, възпитание на деца от средна възрастова група, медицинско обслужване на градовете, на селските райони и други.

— Защо излишъкът на работни часове е посочен точно само в машинното производство, а недостигът навсякъде е отбелязан толкова подробно? — попитах аз.

— Много просто — отговори Мени, — таблиците трябва да повлияят на разпределението на труда: нужно е всеки да знае точно къде не достига работна сила и в каква степен. Тогава при еднаква или приблизително равна склонност към две професии човекът ще избере онази, от която има по-голяма нужда. И обратно — достатъчно е да се знаят точните данни за излишната работна сила само в дадения отрасъл, за да може всеки работник съзнателно да прецени положението, както и желанието си да смени професията.

Докато разговаряхме, забелязах, че някои цифри на таблицата изчезнаха, а на тяхно място се появиха нови. Попитах какво означава това.

— Цифрите се сменят всеки час — обясни Мени. — Само за час няколко хиляди души са успели да обявят желанието си да преминат на друга работа. Централният статистически механизъм през цялото време отбелязва това и всеки час съобщенията му се предават навсякъде.

— Но как централната статистика установява цифрите на излишък и недостатък?

— Институтът по изчисленията има навсякъде свои агенции, които следят движението на продукцията в складовете, производителността на всички предприятия и промяната на броя на работниците в тях. По този начин се изяснява точно какво и колко трябва да се произведе за определен срок, колко работни часа са нужни за това. След това остава институтът да пресметне разликата между наличното и необходимото за всеки отрасъл на труда и да я съобщи навсякъде. Тогава потокът от доброволци възстановява равновесието.

— А ограничено ли е при вас потреблението?

— Съвсем не, всеки си взема това, което му трябва, и толкова, колкото иска.

— А нужни ли са пари или някакво свидетелство за количеството реализиран труд?

— Нищо подобно. При нас трудът е естествена потребност на развития социалистически човек и всякаква замаскирана или явна принуда към труд е излишна.

— Но ако потреблението е неограничено, то не са ли възможни резки колебания в него, които да преобърнат всички статистически сметки?

— Разбира се, не. Отделният човек може да започне да яде една или друга храна двойно или тройно пъти повече от обикновено или да поиска да смени десет костюма за десет дни, но обществото от три милиарда души не се поддава на такива колебания. При такива големи числа отклоненията в една или друга посока се уравновесяват и средните величини се променят много бавно, в строга последователност.

— Тогава вашата статистика работи почти автоматично — прости изчисления и нищо повече?

— Не, имаме и много големи трудности. Институтът по изчисленията е длъжен зорко да следи новите изобретения и измененията в природните условия, за да ги отчита точно. Въвежда се нова машина — тя веднага налага разместване на работната сила както в сферата, където се използва, така и в машинното производство, а понякога и в производството на материали за един или друг отрасъл. Изчерпва се рудата, откриват се нови минерални богатства — отново разместване на работната сила в цяла поредица релсови пътища и т.н. От самото начало изчисленията трябва да бъдат ако не съвсем точни, то с достатъчна степен на точност, а това никак не е лесно, докато не се получат данните от прякото наблюдение.

— При такива трудности — отбелязах аз — очевидно се налага постоянно да има някакъв запас от излишна работна сила?

— Точно така. В това е главната опора на нашата система. Преди двеста години, когато колективният труд едва-едва удовлетворяваше всички потребности на обществото, изчисленията трябваше да бъдат съвсем точни и разпределението на труда не можеше да става свободно: съществуваше задължителен работен ден и в неговите граници се налагаше не винаги и не докрай да се съобразяваме с призванието на нашите другари. Но всяко изобретение, създавайки на статистиката временни трудности, облекчаваше главната задача — преминаването към неограничена свобода на труда. Отначало започнахме да съкращаваме работния ден, после, когато във всички области на труда се оказа излишък на работна сила, всички задължения бяха окончателно премахнати. Забележете колко незначителни са цифрите, отразяващи недостига на труд по отделните производства — хиляди, десетки, стотици хиляди работни часа, не повече — в сравнение с милионите и десетки милиони часове труд, който се реализира в същите тези производства.

— Но все пак има недостиг на труд — възразих аз. — И той се покрива от следващия излишък, така ли е?

— Не само. В действителност самото изчисление на необходимия труд се води така, че към основната цифра се прибавя известно количество. В най-важните за обществото отрасли — в производството на храна, облекло, строежа на сгради, машини — тази надбавка стига до шест процента, в по-малко важните — до един-два процента. По такъв начин цифрите на недостига в тези таблици отразяват, общо взето, само относителния, а не абсолютния недостиг. Ако означените тук десетки и стотици хиляди часове не се реализират, това още не значи, че обществото ще търпи лишения.

— А по колко време на ден работи всеки човек например в този завод?

— Най-често час и половина, два, два часа и половина — отговори техникът, — но се случва и повече, и по-малко. Ето например другарят, който управлява главния чук, толкова се увлича от работата си, че не позволява никому да го смени през цялото работно време на завода, тоест по шест часа всеки ден.

Аз мислено обърнах всички тези цифри от марсиански на земни мерки — марсианското денонощие е малко по-дълго от нашето и се равнява на десет техни часа. Оказа се, че обикновено се работи по 4, 5, 6 часа, а най-голямата продължителност е 15 часа, както в най-експлоатираните предприятия у нас на Земята.

— А нима не е вредно да се работи на чука толкова много? — попитах аз.

— Все още не е вредно — отговори Нети, — до около половин година той може да си го позволява. Но аз, разбира се, съм го предупредил за опасностите, които го заплашват при това увлечение. Една от тях е възможността да получи конвулсивен психически припадък, който с непреодолима сила ще го повлече под чука. Миналата година в същия завод стана подобен случай с друг механик, също любител на силните усещания. Само по една щастлива случайност успяха да спрат чука и неволното самоубийство се размина. Жаждата за силни усещания още не е болест, но тя лесно се поддава на извращения, когато нервната система, дори и съвсем малко, се разклати от преумора, душевна борба или случайна болест. Разбира се, аз не изпускам от очи онези другари, които неумерено се отдават на една и съща работа.

— А не е ли длъжен другарят, за който говорим, да съкрати работата си поради това, че в машинното производство има излишък от труд?

— Разбира се, не — засмя се Мени. — Защо точно той да е длъжен за своя сметка да възстановява равновесието? Статистиката не задължава никого за нищо. Всеки я взема под внимание, но не се ръководи само от нея. Ако вие пожелаете незабавно да постъпите в този завод, вероятно ще ви намерят работа, а в централната статистика цифрата на излишъка ще се увеличи с един-два часа и толкова. Статистиката непрекъснато влияе на масовото разпределение на труда, но всяка личност е свободна.

По време на разговора успяхме да си починем достатъчно и всички освен Мени отидохме да разгледаме завода по-нататък. Мени си замина — извикаха го в лабораторията.

Аз реших да остана вечерта у Нети — той обеща на другия ден да ме заведе в „Дома на децата“, където майка му беше възпитателка.

III. „Домът на децата“

Той заемаше значителна и при това най-добрата част на града с население 15–20 хиляди души. Това бяха предимно деца и техните възпитатели. Такива заведения има във всички големи градове на планетата, а в много случаи се изграждат и самостоятелни градчета. Само в малки селища като „химическото градче“ на Мени обикновено няма такива.

Големи двуетажни домове със сини покриви, разположени сред градини с ручеи и езера, площадки за игри и гимнастика, лехи с цветя и билки, къщички за опитомени животни и птици… Тълпи от деца с големи очи и еднакви костюми, които скриваха разликата между момичетата и момчетата… Сред възрастните марсианци също беше трудно да определиш по костюма мъжете и жените — в основни линии той е еднакъв, разликата е само в стила: при мъжете дрехата предава по-точно формите на тялото, при жените повече ги прикрива. Във всеки случай възрастната особа, която ни посрещна пред вратите на един от най-големите домове, като слизахме от лодката, беше несъмнено жена, защото Нети я прегърна и нарече „мамо“. По-нататък обаче той често я наричаше, както и всички негови другари, просто по име — Нела.

Марсианката вече знаеше за целта на нашето посещение и направо ни поведе из залите на „Дома на децата“, започвайки от групата на най-малките, която самата тя ръководеше, до децата от старша възраст, на границата на юношеството. По пътя малките „чудовища“ се присъединяваха и вървяха след нас, като наблюдаваха с интерес човека от друга планета — те добре знаеха кой съм. Когато обходихме и последните зали, вече ни съпровождаше цяла тълпа, макар че повечето деца още от сутринта се бяха пръснали по градинките.

В този дом живееха около триста деца на различна възраст. Попитах Нела защо в „домовете на децата“ всички възрастови групи се смесват, а не се отделят всяка в отделен дом, което значително би облекчило разпределението на труда между възпитателите и би опростило тяхната ръбота.

— Защото тогава не би имало истинско възпитание — отговори Нела. — За да получи възпитание за обществото, детето трябва да живее в общество. Най-много жизнен опит и знания децата усвояват едно от друго. Да ги изолираме според възрастта би означавало да създаваме за тях едностранчива и тясна жизнена среда, в която развитието на бъдещия човек ще върви бавно, вяло и еднообразно. Разликата във възрастта дава голям простор и за пряка активност. Големите деца са първите ни помощници в грижите за най-малките. Ние не само съзнателно обединяваме всички детски възрасти, но дори се стараем да подбираме във всеки детски дом възпитатели на различна възраст и с различни практически специалности.

— Но в този дом децата са разпределени по зали съобразно възрастта, това сякаш не съответствува на казаното от вас.

— Децата се събират в залите само да спят, закусват и обядват, в тези случаи, разбира се, не е нужно да се смесват различните възрасти. Но в игрите и занятията те постоянно се групират, както им харесва. Даже когато има някакви белетристични или научно-популярни четения за определена група, в аудиторията винаги нахлува тълпа деца от всички останали групи. Децата сами избират обществото си и обичат да се събират с другарчета на друга възраст, особено с по-големи от тях.

— Нела — каза в това време един малчуган, отделяйки се от тълпата, — Еста ми взе лодчицата, която сам си направих, вземи я от нея и ми я дай.

— Къде е тя? — попита Нела.

— Побягна към езерото да пусне лодчицата във водата — обясни детето.

— Сега нямам време за това, нека някое от по-големите деца дойде с тебе и убеди Еста да не те обижда. А най-добре е да отидеш сам и да й помогнеш да пуснете лодката. Нищо чудно, че лодчицата й е харесала, щом е направена добре.

Детето тръгна, а Нела са обърна към останалите:

— А вие, дечица, ще направите по-добре, ако ни оставите сами. На чужденеца едва ли му е приятно стотици детски очи да са втренчени в него. Представи си, Елви, че цяла тълпа чужденци внимателно те наблюдава. Какво би направил тогава?

— Бих избягал — храбро заяви най-близкият от тълпата, към когото тя се обърна. И всички деца тутакси със смях се разбягаха. Ние излязохме в градината.

— Вижте колко е силно миналото — с усмивка каза възпитателката. — Уж живеем при комунизма, почти никога нищо не отказваме на децата — откъде тогава се взема чувството за лична собственост? Детето идва и казва: „Моята“ лодка, „аз сам“ си я направих. И това става често, понякога работата стига до бой. Нищо не може да се направи — такъв е общият закон на живота: развитието на организма съкратено повтаря развитието на вида, както развитието на личността повтаря развитието на обществото. Самоопределянето на детето от средната и старшата възрастова група в повечето случаи има такъв смътно-индивидуалистичен характер. Приближаването на половата зрелост отначало подсилва този оттенък. Едва в юношеството социалната среда на настоящето окончателно побеждава остатъците от миналото.

— А вие запознавате ли децата с това минало? — попитах аз.

— Разбира се, те много обичат да им се говори и разказва за отминали времена. Отначало за тях това са приказки, красиви и малко страшни приказки за един далечен и странен свят, чиито картини на борба и насилие пробуждат неясни отзвуци в атавистичната глъбина на детските инстинкти. Едва по-късно, преодолявайки живите остатъци от миналото в собствената си душа, детето се научава по-ясно да възприема връзката между епохите и картините-приказки стават за него реална история.

Вървяхме по алеите на обширна градина. От време на време виждахме групи деца, които играеха или риеха канавки, работеха с някакви занаятчийски инструменти, правеха беседки или просто оживено разговаряха. Те всички ме поглеждаха с интерес, но никой не тръгваше след нас — явно, бяха предупредени. В повечето групи, които срещнахме, децата бяха на различни години, в много от тях имаше и по един или двама възрастни.

— Във вашия дом има доста възпитатели — отбелязах аз.

— Да, особено ако прибавим към тях и най-големите деца, както е редно. Но тук възпитателите-специалисти са само трима. Останалите възрастни, които виждате, са предимно майки и бащи (те живеят временно при децата си) или млади хора, които искат да се квалифицират като педагози.

— Нима всички родители, които желаят, могат да се заселят тук при децата си?

— Да, разбира се, някои от майките живеят тук по няколко години. Но повечето идват от време на време за седмица — две или за месец. Бащи по-рядко се заселват тук. В нашия дом има 60 отделни стаи за родителите и за децата, които желаят уединение, и аз не помня случай тези стаи да са били недостатъчни.

— Значи, понякога и децата отказват да живеят в общи помещения?

— Да, най-големите деца често предпочитат да живеят отделно. Отчасти това се дължи на онзи непреодолян индивидуализъм, за който ви говорих, а отчасти — при децата с ярко подчертана склонност към научни занятия — на стремежа да се изолират от всичко, което ги отвлича и разсейва вниманието им. При нас и сред възрастните предпочитат да живеят отделно най-вече онези, които се занимават с научни изследвания или художествено творчество.

В този момент на малката полянка пред нас забелязахме едно дете, 6–7-годишно според мене, което с пръчка в ръка гонеше някакво животно. Ускорихме крачка, но детето не ни обръщаше внимание. В момента, в който се приближихме, то настигна плячката си — нещо като голяма жаба — и силно я удари с пръчката. Животното бавно запълзя по тревата със счупена лапа.

— Защо го направи, Алдо? — спокойно попита Нела.

— Тя все бягаше и не можех да я хвана — обясни момченцето.

— Знаеш ли какво направи? Ти причини болка на жабката и й счупи лапичката. Дай ми пръчката да ти покажа.

Момчето подаде пръчката на Нела и тя с бързо движение силно го удари по ръката. То извика.

— Боли ли те, Алдо? — все така спокойно попита възпитателната.

— Много боли, ти си лоша, Нела! — отговори то.

— А ти удари жабката още по-силно. Аз само ударих ръката ти, а ти й счупи лапичката. Не само че я боли повече, отколкото тебе, но сега тя не може да бяга и скача, не може да си намира храна и ще умре от глад или ще я изядат злите животни, от които тя вече не може да се спаси. Какво мислиш за това, Алдо?

Детето стоеше със сълзи в очите от болка, придържайки ударената си ръка. То се замисли и след минута каза:

— Трябва да й се поправи лапичката.

— Точно така — каза Нети. — Аз ще те науча как става това.

Те веднага хванаха раненото животно, което беше успяло да изпълзи само на няколко крачки. Нети извади кърпичката си и я накъса на ивици, а Алдо донесе няколко тънки дъсчици. После двамата сериозно, като истински деца, заети с много важна работа, започнаха да правят плътна закрепваща превръзка на счупената лапа на жабата.

Скоро аз и Нети се наканихме да си тръгваме.

— Вижте какво — спомни си Нела, — довечера можете да намерите при нас вашия стар приятел Ено. Той ще разказва на големите деца за планетата Венера.

— Значи, той също живее в този град? — попитах аз.

— Не, обсерваторията, в която работи, е на три часа път от тук. Но той много обича децата и не забравя старата си възпитателка. Затова често идва тук и всеки път разказва на децата нещо интересно.

Същата вечер, в определения час, ние пак се появихме в „Дома на децата“, в голямата аудитория, където вече се бяха събрали всички деца освен най-малките и няколко десетки възрастни. Ено ме посрещна радостно.

— Сякаш съм избрал темата точно за вас — пошегува се той. — Вие се огорчавате от изостаналостта на вашата планета и злите нрави на вашето човечество. Сега аз ще разкажа за една планета, където висши представители на живота все още са динозаврите и летящите гущери, а обичаите им са по-лоши от тези на вашата буржоазия. Каменните въглища там не горят в огъня на капитализма, а още растат във вид на огромни гори. Искате ли да отидем някога заедно на лов за ихтиозаври? Тези тамошни ротшилдовци и рокфелеровци наистина са по-умерени от земните, но и много по-ниско културни. Там е царството на най-първоначалното натрупване, забравено в „Капиталът“ на вашия Маркс… Но Нела вече се мръщи на лекомисленото ми бърборене. Започвам.

Той увлекателно описа далечната планета с дълбоки и бурни океани и грамадни високи планини, с жарко слънце и гъсти бели облаци, със страшни урагани и бури, с безобразни чудовища и величествени исполински растения. Всичко това той илюстрира с живи фотографии на екран, заемащ цялата стена в залата. В мрака се чуваше само гласът на Ено, в залата цареше пълна тишина. Когато той описа приключенията на първите пътешественици в този свят и разказа как един от тях с ръчна граната убил исполински гущер, случи се нещо странно, което повечето от присъствуващите не забелязаха. Алдо, който седеше през цялото време до Нела, изведнъж тихо заплака.

— Какво ти е? — наведе се Нела към него.

— Жал ми е за чудовището. Много го е боляло и накрая съвсем умряло — тихо отговори момчето.

Нела прегърна детето и започна да му обяснява нещо шепнешком, но то дълго не можеше да се успокои.

А Ено в това време разказваше за неизчислимите естествени богатства на прекрасната планета, за гигантските водопади с мощност стотици милиони конски сили, за благородните метали, намерени в планините направо на повърхността, за богатите находища радий на дълбочина няколкостотин метра, за енергийните запаси, които биха стигнали за стотици хиляди години. Аз все още не владеех езика дотолкова, че да почувствувам красотата на изложението, но самите картини приковаваха вниманието ми, както и вниманието на децата. Когато Ено свърши и в залата светнаха, стана ми дори малко тъжно, както на децата им е мъчно, че красивата приказка е свършила.

След лекцията започнаха въпросите и възраженията от страна на слушателите. Въпросите бяха разнообразни като самите тях. Те се отнасяха или до подробности за природните картини, или до начините на борба с тази природа. Имаше такъв въпрос — след колко време на Венера трябва да се появят хора вследствие развитието на нейната природа и какво ще бъде устройството на тялото им?

Възраженията, повечето наивни, но понякога доста остроумни, бяха насочени главно срещу извода на Ено, че на сегашния етап Венера е неудобна планета за хората и те едва ли ще могат скоро да използват в значителна степен големите й богатства. Младите оптимисти енергично се противопоставяха на това становище, споделяно от повечето изследователи. Ено каза, че жаркото слънце и влажният въздух с множество бактерии заплашват хората с редица болести (всички пътешественици до Венера са го изпитали върху себе си), че ураганите и бурите затрудняват работата и са опасни за живота на хората и т.н. Децата заявиха, че е странно да се отстъпва пред такива препятствия, когато става въпрос за овладяването на една прекрасна планета. Нека изпратят там хиляди лекари за борба с бактериите и болестите, стотици хиляди строители, които да изградят високи стени срещу ураганите и бурите и да поставят гръмоотводи. „Дори девет десети от тях да загинат — казваше пламенно едно момче на около дванадесет години, — струва си да умреш, но да победиш!“ И по горящите му очи беше ясно, че то, разбира се, е съгласно да се окаже в числото на тези девет десети.

Меко и спокойно Ено разрушаваше картонените домове на своите противници, но личеше, че дълбоко в душата си им съчувствува и че горещата му млада фантазия крие също такива решителни планове, може би по-обмислени, но не по-малко самоотвержени. Той самият още не беше ходил на Венера и по увлечението му се разбираше, че красотата и опасностите й силно го привличат.

Когато беседата завърши, Ено си тръгна с мен и Нети. Той реши да остане още един ден в този град и ми предложи на следващия ден да посетим заедно музея на изкуството. Нети беше зает — викаха го в друг град на голямо съвещание на лекарите.

IV. Музеят на изкуството

— Изобщо не предполагах, че у вас има самостоятелни музеи на художествени произведения — казах на Ено по пътя към музея. — Мислех, че скулптурните и картинните галерии са особеност на капитализма с неговия показен разкош и груб стремеж да трупа богатства. Предполагах, че в социалистическото общество изкуството е навсякъде, за да украсява живота.

— Вие сте прав — отговори Ено. — По-голямата част от произведенията на изкуството у нас са предназначени за обществени сгради — там, където обсъждаме общите си дела, където се учим и изследваме, където си почиваме… Фабриките и заводите си украсяваме значително по-малко — предпочитаме естетиката на могъщите машини и тяхното съгласувано движение в чист вид, малко са онези произведения на изкуството, които биха хармонирали с нея, без да разсейват или намаляват първоначалното впечатление. Почти не украсяваме нашите домове, в които прекарваме съвсем малко време. А музеите на изкуствата — това са научноестетически учреждения, школи за изучаване развитието на изкуството или по-точно на развитието на човечеството, отразено в неговата художествена дейност.

Музеят се намираше на малък остров сред езеро, до което се стигаше по тесен мост. Самата сграда, изящно украсена отвън, а вътре пълна със светлина, ограждаше като четириъгълник една градина с високи фонтани и множество сини, бели, черни, зелени цветя.

Там нямаше такова безразборно струпване на статуи и картини, както в големите музеи на Земята. Няколко стотици образци представиха пред мене развитието на пластичните изкуства — от грубите първобитни произведения на предисторическата епоха до технически идеалните творби от последния век. От началото до края навсякъде личеше печатът на онази жива вътрешна монолитност, която хората наричат „гений“. Очевидно това беше най-доброто, сътворено през всички епохи.

За да разбереш докрай красотата на един друг свят, трябва дълбоко да опознаеш неговия живот, а за да покажеш на другите тази красота, трябва да бъдеш органически свързан с нея… Ето защо ми е невъзможно да опиша онова, което видях там, мога да правя само намеци, да давам откъслечни сведения за нещата, които ме поразиха най-силно.

Основният мотив на марсианската, както и на нашата скулптура е прекрасното човешко тяло. Общо взето, разликата в телосложението на марсианците и това на земните хора не е по-голяма, отколкото между самите земни раси, ако изключим рязката разлика в големината на очите и оттам — донякъде в устройството на черепа. Не бих се наел да посоча точно различията — твърде слабо познавам анатомията, но очите ми лесно свикнаха с тях и аз ги възприемах по-скоро като оригиналност, отколкото като уродство.

Забелязах, че мъжкото и женското телосложение си приличат помежду си повече, отколкото при болшинството племена на Земята. Сравнително широките рамене на жените и не така рязко изпъкващата мускулатура на мъжете (поради известна пълнота и не толкова тесен таз) изглаждаха различията. Впрочем това се отнася главно за последната епоха — епохата на свободно човешко развитие. В статуите от капиталистическия период половите различия са изразени по-силно. Очевидно домашното робство на жената и трескавата борба на мъжа за съществуване променят телата им в различни посоки.

Нито за минута не ме напускаше ту ясното, ту смътното съзнание, че пред мене се явяват образи от чужд свят, то придаваше на всичките ми впечатления някаква странна, полупризрачна окраска. И даже прекрасното женско тяло, изобразено в тези статуи и картини, предизвикваше у мене съвсем непонятно чувство — не познатото ми любовно-естетическо влечение, а по-скоро нещо като неясните предчувствия, които ме вълнуваха толкова отдавна, на границата между детството и младостта.

Статуите от ранните епохи бяха едноцветни, както у нас, а по-късните — в естествени цветове. Това не ме учуди. Винаги съм мислил, че отклонението от действителността не може да бъде необходим елемент в изкуството, че то даже е антихудожествено, когато намалява богатството на възприятията (в случая с едноцветната скулптура), че по този начин то не помага, а пречи на художествената идеализация, обобщава живота.

В статуите и картините от древните епохи, както и в нашата антична скулптура, преобладаваха образите на безметежна хармония, лишена от всякакво напрежение. За средните, преходните епохи бяха характерни поривът, страстта, вълнуващият стремеж — понякога сведен само до неясна мечта, еротична или религиозна, понякога стигащ до пределно напрежение на неуравновесените сили на душата и тялото. В социалистическата епоха преобладаваше хармоничното движение, спокойно-уверената проява на силата, действия, чужди на болезнените усилия, стремежи, освободени от вълнения, жива активност, проникната от съзнанието за стройното си единство и непобедимата си разумност.

Ако идеалната женска красота на древното изкуство изразяваше безкрайните възможности на любовта, а идеалната красота на средните векове и времето на Възраждането — неутолимата жажда за любов, мистична или чувствена, то тук, в идеалната красота на другия изпреварил ни свят се въплъщаваше самата любов в спокойно и гордо самосъзнание, самата любов — ясна, светла, всепобеждаваща…

За най-късните художествени произведения, както и за древните, е характерна извънредна простота и единство на мотива. Изобразяват се много сложни човешки същества с богато и стройно жизнено съдържание, като при това се избират такива моменти от техния живот, когато той целият е съсредоточен в някакво чувство или стремеж… Любими теми на съвременните художници са екстазът на творческата мисъл, екстазът на любовта, на наслаждението от общуването с природата, спокойствието на доброволната смърт — сюжети, представящи в дълбочина същността на великото племе, което умее да живее с цялата пълнота и напрежение, на които е способно, да умира съзнателно и с достойнство.

Отделът за живопис и скулптура заемаше едната половина на музея, другата изцяло беше посветена на архитектурата. Под архитектура марсианците разбират не само естетика на сградите и големите инженерни съоръжения, но също и естетика на мебелите, оръдията на труда, машините, изобщо естетиката на всички полезни материални неща. По пълната и внимателна подбрана колекция можеше да се съди за голямата роля, която играе това изкуство в техния живот. От първобитните пещерни жилища с грубо украсените им съдове до разкошните обществени домове от стъкло и алуминий, оформени вътре от най-добрите художници, гигантските заводи с техните страшни красиви машини, огромните канали с гранитни крайбрежни улици и въздушни мостове — всички типични форми бяха представени тук във вид на картини, чертежи, модели и най-вече стереограми, поставени в големи стереоскопи, където всичко се възпроизвеждаше с пълна илюзия за реалност. Особено място заемаше естетиката на градините, полетата и парковете. Колкото и непривична да беше за мен природата на тази планета, аз оценявах красотата на цветовете, и формите, които създаваше от тази природа колективният гений на племето с големи очи.

В произведенията от минали епохи много често, както и у нас, изяществото се постигаше за сметка на удобството, украшенията вредяха на здравината, изкуството извършваше насилие над прякото полезно предназначение на предметите. Нищо подобно не забелязах в произведенията от най-новата епоха — нито в мебелите, нито в оръдията и съоръженията. Попитах Ено допуска ли тяхната съвременна архитектура отклонения от практическото съвършенство на предметите заради тяхната красота.

— Никога — отговори Ено, — това би било фалшива красота, изкуственост, а не изкуство.

В предсоциалистическите времена марсианците са поставяли паметници на своите велики люде. Сега те поставят паметници само на великите събития — например първият опит да стигнат Земята, завършил с гибелта на изследователите — победата над смъртната епидемия, откриването на разлагането и синтеза на всички химически елементи. Много паметници бяха представени в стереограмите на същия отдел, където се намираха гробниците и храмовете (по-рано марсианците са имали религии). Един от последните паметници на велики хора беше паметникът на онзи инженер, за когото ми разказваше Мени. Художникът беше успял ясно да представи душевната сила на човека, ръководил победоносно армията на труда в борбата с природата и отхвърлил гордо страхливия съд на нравствеността над неговите постъпки. Когато аз неволно се замислих и спрях пред панорамата на паметника, Ено тихо произнесе няколко стиха, изразяващи душевната трагедия на героя.

— Чии са тези стихове? — попитах.

— Мои — отговори Ено, — написах ги за Мени.

Трудно ми беше да съдя за вътрешната красота на тези стихове, написани на чужд за мене език, но без съмнение мисълта им беше ясна, ритъмът — много строен, римата — звучна и богата. Това даде нова насока на мислите ми.

— Значи, във вашата поезия все още процъфтяват строгият ритъм и римата?

— Разбира се — леко учудено каза Ено. — Нима това ви изглежда некрасиво?

— Съвсем не — обясних аз, — но у нас е разпространено мнението, че тази форма е родена от вкусовете на господствуващите класи в нашето общество, като израз на пристрастието им към условностите, сковаващи свободата на художествената реч. Оттук правят извода, че поезията на бъдещето, поезията в епохата на социализма трябва да отхвърли и забрави тези ограничаващи закони.

— Това е съвсем несправедливо — горещо възрази Ено. — Ритмичното е красиво не поради пристрастието ни към условностите, а затова че дълбоко хармонира с ритмичността на процесите в нашия живот и съзнание. А римата, която дава еднозвучни крайни акорди на многообразието — нима тя също не е в дълбоко родство с онази жизнена връзка между хората, която обогатява вътрешното им многообразие, с единството на насладата от изкуството? Без ритъм изобщо няма художествена форма. Където няма ритъм от звуци, там трябва да има и даже по-строг ритъм на идеи… А ако римата наистина има феодален произход, то това може да се каже и за много други добри и красиви неща.

— Но нали римата наистина притеснява и затруднява изразяването на поетичната идея?

— И какво от това? Нали това затруднение произтича от целта, която художникът свободно е поставил пред себе си. То по-скоро усъвършенствува изразяването на поетичната идея, заради това и съществува. Колкото по-сложна е целта, толкова по-труден е и пътят към нея. Ако искате да построите красива сграда, колко правила на техниката и хармонията ще определят и, значи, ще „притеснят“ вашата работа! Вие сте свободен в избора на целите си — това е единствената човешка свобода. Но щом вие се стремите към една цел, то тогава трябва да приемете и средствата за постигането й.

Излязохме в градината да си починем от многото впечатления. Беше ясна и мека пролетна вечер. Цветята започваха да свиват венчетата и листата си, за да ги затворят през нощта. Това е обща особеност на растенията на Марс, причина за която са студените му нощи. Аз поднових започнатия разговор.

— Какви белетристични жанрове преобладават сега при вас?

— Драмата, особено трагедията, и поетичното описание на природните картини — отговори Ено.

— Какво е съдържанието на вашите трагедии? Къде намирате материал за тях във вашето щастливо мирно съществуване?

— Щастливо? Мирно? Откъде ви хрумна това? При нас царува мир между хората, това е вярно, но няма мир със стихията на природата и не може да има. А тя е такъв враг, самото поражение на когото винаги крие нова заплаха. През последния период от нашата история ние десетки пъти сме увеличили експлоатацията на нашата планета, числеността ни расте, а още по-бързо растат потребностите ни. Опасността от изтощаване на природните сили и средства вече неведнъж е стояла пред нас в една или друга област на труда. Досега успявахме да я преодоляваме, без да прибягваме към недопустимото за нас ограничаване на живота, но в момента борбата приема особено сериозен характер.

— Не подозирах, че при вашето техническо и научно могъщество са възможни такива опасности. Вие казвате, че това вече се е случвало във вашата история?

— Още преди седемдесет години, когато свършиха запасите от каменни въглища, а преходът към използване на електрическата и водна енергия далеч не беше завършен. За да осъществим огромното пренастройване на машините, наложи се да унищожим значителна част от скъпите за нас гори на планетата, което я обезобрази за десетки години и влоши климата. После, когато се оправихме от тази криза, преди двадесет години, се оказа, че свършват и железните руди. Започна спешно изучаване на твърдите сплави на алуминия и голяма част от техническите сили, с които разполагахме, бяха насочени към добиване на алуминий от почвата с помощта на електрически методи. Сега според изчисленията на статистиците се появява заплахата от недостиг на храна, ако до тридесет години не се осъществи синтезът на белтъчини от други елементи.

— А другите планети? — възразих аз. — Нима там не можете да намерите онова, което не ви достига?

— Къде? Венера е още недостъпна. Земята? Тя си има свое човечество и засега не е ясно доколко ще можем да използваме нейните сили. Само за отиването дотам всеки път се изразходва огромно количество енергия, а запасите от необходимата радиева материя според Мени, който неотдавна ми разказа за последните си изследвания, на нашата планета са много малки. Трудностите са големи и колкото повече се сплотяват редиците на човечеството за овладяване на природата, толкова повече се сплотяват и стихиите, отмъщавайки за победите ни.

— Не е ли достатъчно да се ограничи размножаването, за да се оправят нещата?

— Да се ограничи размножаването? Та нали точно това би било победа на стихиите, отказ от безграничния ръст на живота, неизбежното му спиране на едно от близките стъпала. Ние побеждаваме, докато нападаме. Когато се откажем от нарастването на нашата армия, това ще означава, че сме обсадени от стихиите от всички страни. Тогава ще започне да отслабва вярата в нашата колективна сила, в нашия велик общ живот. А заедно с тази вяра ще се загуби и смисълът на живота на всеки от нас, защото в нас, малките клетки на великия организъм, живее цялото и всички ние живеем с него. Не! Да ограничим размножаването — това е последното, на което бихме се решили, а когато това стане въпреки нашата воля, то ще бъде началото на края.

— Добре, разбирам, че общата трагедия винаги съществува за вас, най-малкото като заплашителна възможност. Но засега победата все още е на страната на човечеството, отделната личност е достатъчно защитена от трагедията. Даже когато настъпи пряката опасност, огромните усилия и страдания ще се разпределят по равно между безчислените личности и те няма сериозно да нарушат спокойното им щастие. А за такова щастие, струва ми се, вие имате всичко необходимо.

— Спокойно щастие! Нима може личността да не усеща силно и дълбоко сътресенията в живота на цялото човечество, където е нейното начало и край? И нима дълбоките противоречия на живота не възникват от самата ограниченост на отделната личност в сравнение с целия колектив, от безсилието напълно да се слее с този колектив, да разтвори напълно съзнанието си в него и да го обхване? Не разбирате ли тези противоречия? Това е, защото във вашия свят те са изместени от други, по-близки и груби. Борбата на класите, групите, личностите заличава у вас идеята за цялото, а заедно с нея и щастието и страданията, които тя носи. Аз видях вашия свят. Аз не бих могъл да понеса и една десета от онова безумие, сред което живеят вашите братя. И тъкмо затова аз не бих се решил да определя кой от нас е по-близо до спокойното щастие — колкото животът е по-строен и хармоничен, толкова по-мъчителни са неизбежните дисонанси в него.

— Чакайте, Ено, нима вие не сте щастлив човек? Младост, наука, поезия и навярно любов… Какво толкова тежко бихте могли да изпитате, за да говорите така разгорещено за трагедиите в живота?

— Чудесно казано — засмя се Ено и смехът му прозвуча странно. — Вие не подозирате, че веселият Ено веднъж беше решил да се самоубие. И ако Мени беше закъснял само с един ден да напише шестте думи, объркали всичките му планове: „Искате ли да пътувате до Земята?“, вие не бихте се запознали с вашия весел спътник. Но сега аз не бих могъл да ви обясня всичко. Вие сам ще се убедите, че ако при нас има щастие, то в никакъв случай не е онова мирно и спокойно щастие, за което говорите.

Не се реших да разпитвам повече. Станахме и се върнахме в музея. Но аз вече не бях в състояние да разглеждам систематично колекциите — вниманието ми беше разсеяно, мислите се изплъзваха. В отдела за скулптура се спрях пред една от най-новите статуи, изобразяващи прекрасно момче. Чертите на лицето му напомняха Нети. Най-много от всичко ме порази майсторството, с което художникът беше успял да въплъти в това неоформено още тяло, в незавършените черти, в тревожните, изпитателно вглеждащи се очи на детето зараждащата се гениалност. Дълго стоях неподвижен пред статуята и всичко останало успя да изчезне от съзнанието ми, когато гласът на Ено ме накара да се опомня.

— Това сте вие — каза той, посочвайки момчето, — това е вашият свят. Той ще бъде чудесен, но все още е в детството си — вижте какви смътни мечти, какви тревожни образи вълнуват неговото съзнание… Той е в полусън, но ще се събуди, аз го усещам и дълбоко вярвам в това!

Към радостното чувство, което предизвикаха у мен тези думи, се прибави странно съжаление:

„Да беше ги казал Нети!“

V. В болницата

Върнах се в къщи много изморен и след две безсънни нощи и цял ден пълна нетрудоспособност реших отново да отида при Нети, защото не ми се искаше да се обръщам към някой непознат лекар в химическото градче. Нети беше отишъл на работа от сутринта, намерих го там да приема болни.

Когато ме видя в приемната, той веднага дойде при мене, погледна ме внимателно в лицето, хвана ме за ръка и ме отведе в отделна малка стая, където меката синя светлина се смесваше с лекия приятен мирис на непознат за мене парфюм и тишината не се нарушаваше от нищо. Настани ме удобно в дълбоко кресло и каза:

— Не мислете за нищо, не се грижете за нищо. Днес оставете това на мен. Починете си, аз после ще дойда.

Той излезе и аз престанах да мисля и да се грижа за каквото и да било — нали той пое мислите и грижите ми. Това беше много приятно и аз след няколко минути заспах. Когато се събудих, Нети отново стоеше пред мене и ме гледаше с усмивка.

— По-добре ли сте сега? — попита той.

— Съвършено здрав съм, а вие сте гениален лекар — отговорих аз. — Идете при своите болни и не се безпокойте за мен.

— Работата ми за днес свърши. Ако искате, ще ви покажа нашата болница — предложи Нети.

За мен това беше много интересно и ние се отправихме на обиколка из обширната красива сграда.

Сред пациентите преобладаваха тези от „Хирургия“ и нервноболните. В „Хирургия“ голяма част от тях бяха жертви на трудови злополуки при работа с машините.

— Нима във вашите заводи и фабрики няма достатъчно предпазни мерки? — попитах Нети.

— Абсолютни предпазни мерки, които да изключват всякакви нещастни случаи, не може да има. Но тук са събрани болните от район с население над два милиона души — за такъв район няколко десетки пострадали не са толкова много. Това са най-вече нови работници, които още не са усвоили устройството на машините, с които работят — при нас всички обичат да преминават от една област на производство в друга. Специалистите, учените, художниците много лесно стават жертва на своята разсеяност — вниманието често им изневерява, потъват в размисли или съзерцание.

— А за нервните разстройства преумората ли е главната причина?

— Да, такива случаи има много. Но не по-малко са и болестите, предизвикани от вълнения и кризи в половия живот, както и душевни сътресения например при смъртта на близки хора.

— Тук има ли душевно болни със затъмнено или объркано съзнание?

— Не, за тях има отделни болници. Там са нужни специални приспособления в случаите, когато болният може да причини вреда на себе си или на другите.

— Тогава прибягвате ли към насилие над болните?

— Разбира се, доколкото това е необходимо.

— Вече за втори път се срещам с насилието във вашия свят. Първият път беше в „Дома на децата“. Значи, вие не сте успели да премахнете напълно този елемент от вашия живот, принудени сте съзнателно да го допускате?

— Да, както допускаме болестта и смъртта или ако щете, като горчиво лекарство. Кое разумно същество ще се откаже от насилието, например при самозащита?

— Знаете ли, за мен това значително намалява пропастта между нашите светове.

— Но нали главното различие между тях съвсем не е в това, че при вас има много насилие и принуда, а при нас малко. Главното различие е там, че при вас те са облечени в закони, външни и вътрешни, в норми на правото и нравствеността, които господствуват над хората и постоянно тегнат над тях. При нас насилието е или проява на болест, или разумна постъпка на разумно същество. И в двата случая нито от него, нито за него се създават обществени закони и норми, лични или безлични повели.

— Но нали все пак имате установени правила, според които ограничавате свободата на вашите душевно болни или на децата?

— Да, научните правила на медицината и на педагогиката. Но и в тези технически правила не се предвиждат нито всички случаи, когато е необходимо насилие, нито всички начини за прилагането му, нито неговата степен. Това зависи от съвкупността на реалните условия.

— Но тогава е възможен истински произвол от страна на възпитателите или онези, които се грижат за болните?

— Какво значи „произвол“? Ако това означава ненужното, излишното насилие, то е възможно само от страна на болен човек, който подлежи на лечение. Разумният и съзнателен човек, разбира се, не е способен на това.

Отминахме стаите на болните, операционните, стаите с лекарства, квартирите на болногледачите, качихме се на втория етаж и влязохме в голяма красива зала, през чиито прозрачни стени се виждаше езеро, гора и далечни планини. Залата беше украсена с прекрасни статуи и картини, мебелите бяха разкошни и изящни.

— Това е стаята на умиращите — каза Нети.

— Вие пренасяте тук всички умиращи? — попитах аз.

— Да, или те сами идват тук — отговори Нети.

— Нима вашите умиращи могат да се движат сами? — учудих се аз.

— Физически здравите, разбира се, могат.

Разбрах, че става дума за самоубийците.

— Вие предоставяте тази зала за онези, които искат да свършат със себе си?

— Да, както и всички средства за спокойна, безболезнена смърт.

— И това не е забранено?

— Ако съзнанието на пациента е ясно и решението му — твърдо, какви забрани би могло да има? Разбира се, лекарят отначало предлага на болния да се посъветва с него. Някои се съгласяват, други — не.

— И чести ли са самоубийствата при вас?

— Да, особено при старците. Когато жизненото чувство отслабне и се притъпи, мнозина предпочитат да не чакат естествения край.

— Но сигурно ви се е случвало да се сблъскате и с млади самоубийци, пълни със сили и здраве?

— Да, и това се случва, но рядко. В тази болница аз си спомням два такива прецедента, третия успяхме да предотвратим.

— Кои бяха тези нещастници и какво ги тласна към гибел?

— Първият беше мой учител, знаменит лекар, който внесе много нови неща в науката. У него беше извънредно развита способността да чувствува чуждите страдания. Това насочи ума и енергията му към медицината, но това го и погуби. Той не издържа. Крахът дойде съвсем неочаквано, защото той умееше да крие от околните душевното си състояние. Това стана след тежката епидемия, възникнала при пресушаването на един морски залив вследствие разлагането на няколко стотици милиона килограма мъртва риба. Болестта беше мъчителна като вашата холера, но още по-опасна и в девет десети от случаите завършваше със смърт. Наличието на тази минимална възможност за оздравяване не позволяваше на лекарите да изпълняват молбите на своите болни за бърза и лека смърт — не може да се приеме, че един човек, обхванат от остра треска, е в пълно съзнание. Моят учител работи безумно много по време на епидемията и благодарение на неговите изследвания ние твърде бързо се справихме с нея. Но когато всичко свърши, той отказа да живее повече.

— На колко години беше тогава?

— Според нашето броене — на около петдесет. За нас това все още е млада възраст.

— А другият случай?

— Беше жена, чиито съпруг и дете умряха едновременно.

— И накрая третият случай?

— Може да ви го разкаже само човекът, който го преживя.

— Да, наистина — казах аз. — Но обяснете ми нещо друго — защо при вас, марсианците, младостта се запазва толкова дълго? Това особеност на расата ли е, или резултат от по-добрите условия на живот? Или може би нещо друго?

— Расата тук няма значение — преди двеста години средната продължителност на живота при нас е била два пъти по-малка. По-добрите условия на живот? До голяма степен това има значение. Но главното е така нареченото при нас обновяване на живота.

— Какво значи това?

— В същност е много просто, но на вас може би ще ви се стори странно. Между другото, вашата наука вече е постигнала нещо в това отношение. Вие знаете, че за да повиши жизнеспособността на клетките или организмите, природата постоянно ги допълва едни с други. Например, когато в еднообразна обстановка жизнеността на едноклетъчните се намали, те се сливат по две в едно и така се връща способността им за размножаване — „безсмъртието“ на тяхната протоплазма. Такъв е смисълът и на половото кръстосване при висшите растения и животни — в този случай също се съединяват жизнените елементи на две различни същества, за да се получи трети, по-съвършен зародиш. Вие вече познавате и използването на кръвния серум за предаване на някои жизнеспособни елементи от едно същество на друго — например, за да се повиши съпротивлението му към една или друга болест. Ние отиваме още по-далеч и правим обмяна на кръвта между две човешки същества, всяко от които може да предаде на другото нови сили за живот. Така едновременно става преливане на кръв от единия човек на другия и обратно, чрез съединяване на кръвоносните им съдове със съответни прибори. Ако се вземат всички предпазни мерки, това е съвършено безопасно — кръвта на единия човек продължава да живее в организма на другия, като там се смесва с неговата и обновява всичките му тъкани.

— Може ли по този начин да се върне младостта на старците, ако в жилите им се прелее юношеска кръв?

— Отчасти да, но не напълно, защото кръвта не е всичко в организма, в крайна сметка тя се преработва от него. Ето защо младият човек няма да остарее, ако му се прелее кръв на възрастен — слабото, старческото в нея бързо се преодолява от младия организъм, но в същото време той усвоява от нея неща, които не му достигат, енергията и гъвкавостта на жизнените му функции също нарастват.

— Ако наистина е толкова просто, защо нашата земна медицина не използва това средство? Тя познава преливането на кръв от няколкостотин години, ако не греша.

— Не зная, може би при вас има някакви особени органически условия, при които това средство губи значението си. А може би господствуващата у вас психология на индивидуализма, която така дълбоко разделя един човек от друг, прави недостъпна за вашите учени мисълта за жизненото им сливане. Освен това при вас са разпространени много болести, отравящи кръвта, болести, за които самите болни често не знаят, а понякога просто ги скриват. Практикуваното във вашата медицина преливане на кръв има някакъв филантропичен характер — този, който притежава достатъчно, дава на друг, който има остра нужда, например при голям кръвоизлив. При нас също се случва това, но най-често използваме другото — онова, което съответствува на целия ни строй — другарската обмяна на живот не само в идейното, но и във физиологическото съществуване…

VI. Работата и призраците

Впечатленията от първите дни, нахлули като бурен поток в моето съзнание, ми дадоха представа за необхватните размери на работата, която ми предстоеше. Трябваше преди всичко да разбера този неизмеримо богат и своеобразен в жизнената си хармоничност свят. След това трябваше да вляза в него не като интересен музеен експонат, а като човек сред хора, като работник сред работници. Само тогава можех напълно да реализирам своята мисия, само тогава можех да поставя началото на действителната взаимна връзка между двата свята, между които аз, социалистът, бях като една безкрайно малка частица настояще на границата на миналото и бъдещето.

Когато си тръгвах от болницата, Нети ми каза: „Не бързайте толкова!“ Мислех, че не е прав. Трябваше да бързам, трябваше да пусна в ход всичките си сили, цялата си енергия, защото отговорността беше страшно голяма! Каква колосална полза за нашето така измъчено човечество, какво гигантско ускорение за неговото развитие, за неговия разцвет можеше да донесе живото енергично влияние на тази висша, могъща и хармонична култура! И всяко мое забавяне отдалечаваше това влияние… Не. Нямаше време да чакам и да почивам.

И аз работех много. Запознах се с науката и техниката на новия свят, наблюдавах напрегнато обществения му живот, изучавах литературата му. Да, беше много трудно.

Техните научни методи ме поставяха в задънена улица — аз ги усвоявах механически, убеждавах се от опит, че използването им е леко, просто и непогрешимо, но в същото време не ги разбирах, не разбирах защо водят до целта, къде е връзката им с живите явления, каква е същността им. Бях като старите математици от XVII век, чиято неподвижна мисъл органически не можеше да усвои живата динамика на безкрайно малките величини.

Обществените събрания на марсианците ме поразяваха със своя напрегнато-делови характер. Било по въпросите на науката, било по въпросите на организацията на труда или даже на изкуството — докладите и речите бяха страшно стегнати и кратки, аргументацията — определена и точна, никой никога не се повтаряше и не повтаряше другите. Решенията на събранията, най-често едногласни, се изпълняваха с приказна бързина. Събранието на учените от една специалност решаваше, че трябва да се организира някакво научно учреждение, събранието на статистиците — че трябва да се открие ново предприятие, събранието на жителите на града — че трябва да се обогати той с такава и такава сграда — тутакси се появяваха нови цифри за нужната работна ръка, публикувани от централното бюро, по въздуха пристигаха стотици и хиляди нови работници и за няколко дни или седмици свършваха всичко и изчезваха неизвестно накъде. Всичко това за мен беше като своеобразна магия, странна магия, спокойна и студена, без заклинания и мистични украшения, но толкова по-загадъчна в своето свръхчовешко могъщество.

Литературата на новия свят, даже чисто художествената, също не ми носеше нито отдих, нито успокоение. Образите й уж бяха ясни и несложни, но си оставаха някак вътрешно чужди за мене. Искаше ми се да проникна по-дълбоко в тях, да ги направя близки и разбираеми, но усилията ми водеха до съвършено неочакван резултат — образите ставаха призрачни и се обвиваха в мъгла.

Когато отивах на театър, и тук ме преследваше същото чувство. Сюжетите бяха прости, играта — превъзходна, но животът си оставаше далечен. Словата на героите бяха така сдържани и меки, поведението им така спокойно и внимателно, те почти не подчертаваха чувствата си, сякаш не искаха да натрапват на зрителя никакво настроение, сякаш бяха някакви философи, при това силно идеализирани. Само историческите пиеси от далечното минало ми даваха що-годе познати представи, а актьорите в тях играеха така енергично и изразяваха личните си чувства така откровено, както бях свикнал да виждам в нашите театри.

Имаше едно обстоятелство, което въпреки всичко ме привличаше с особена сила в театъра на нашето малко градче. Това, че в него изобщо нямаше актьори. Спектаклите, които гледах там, се предаваха или чрез оптични и акустични предавателни апарати от далечните големи градове, или най-често възпроизвеждаха отдавнашна игра, толкова отдавнашна, че самите актьори вече не бяха между живите. Марсианците познаваха моменталната фотография в естествени цветове и я използваха, за да снимат живота в движение, както това се прави с нашите кинематографи. Но те не само обединяваха кино– и фототехниката, както започват да правят у нас на Земята — засега твърде несполучливо, — а използуваха идеята на стереоскопа и превръщаха изображенията на кинематографа в релефни. На екрана се появяваха едновременно две изображения — двете половини на стереограмата, а пред всяко кресло в зрителната зала беше закрепен съответен стереоскопичен бинокъл, който сливаше двете плоски изображения в едно, но триизмерно. Странно беше за мен да виждам ясно и отчетливо живи хора, които се движат, действуват, изразяват своите мисли и чувства, и да съзнавам в същото време, че там няма нищо друго освен една матова пластинка, а зад нея — фонограф и електрически фенер с часовников механизъм. Това изглеждаше почти мистично странно и пораждаше смътно съмнение в цялата тази действителност.

Всичко това обаче не ми помагаше да разбера чуждия свят. Нужна ми беше нечия помощ. Все по-рядко се обръщах към Мени за указания и обяснения. Беше ми неловко да разкривам пред него затрудненията си в цялата им величина. При това Мени беше страшно зает с едно важно изследване в областта на получаването на „минус-материя“. Той работеше неуморно, често по цели нощи, и аз не исках да му преча и да го отвличам. А неговата отдаденост на работата беше за мен жив пример, който неволно ме подтикваше да вървя по-нататък в своите усилия.

Останалите ми приятели по това време също изчезнаха от моя хоризонт. Нети замина на няколко хиляди километра да ръководи строежа и организацията на нова гигантска болница в другото полукълбо на планетата. Като помощник на Стерни, Ено беше зает в неговата обсерватория с измервания и изчисления, необходими за новите експедиции към Земята и Венера, а също и за експедициите към Луната и Меркурий с цел да бъдат по-добре фотографирани и да се донесат образци от техните минерали. С другите марсианци аз не се сближавах, ограничавах се с необходимите въпроси и делови разговори — трудно и непривично беше за мен да се сближавам с чужди и по-висши същества.

С течение на времето започна да ми се струва, че работата ми не върви толкова лошо. Все по-малко се нуждаех от почивка и даже от сън. Това, което изучавах механично, започна някак леко и свободно да се подрежда в главата ми и при това имах усещането, че тя е съвсем празна и може да побере още твърде много. Наистина, когато се опитвах по стар навик отчетливо да формулирам за себе си какво съм научил, в повечето случаи това не ми се удаваше, но аз намирах, че няма нищо страшно, не мога да изразя само някои частности и дреболии, а общото понятие го имам и това е главното.

Моите занятия вече не ми доставяха никакво живо удоволствие, нищо не предизвикваше у мене предишния непосредствен интерес. „Това е напълно разбираемо — мислех си аз, — след всичко, което видях и научих, трудно е да ме учуди нещо. Работата не е в това да ми бъде приятно, а да науча всичко, което е необходимо.“

Само едно не разбирах — все по-трудно ми беше да съсредоточавам вниманието си върху един предмет. Мислите ми се отвличаха ту в една, ту в друга посока, ярки спомени, често съвсем неочаквани и далечни, изплуваха в съзнанието ми и ме караха да забравям действителността, отнемайки ми скъпоценни минути. Аз забелязвах това, сепвах се и с нова енергия се хващах за работа, но минаваше известно, време и отново безплътните образи на миналото и фантазиите завладяваха мозъка ми и пак се налагаше да ги подтискам с рязко усилие.

Все по-често усещах в себе си някакво странно безпокойство, сякаш е имало нещо важно и спешно, което не съм изпълнил и за което все забравям и се мъча да си спомня. После се надигаше целият рой от познати лица и минали събития и като неудържим поток ме отнасяше все по-далеч назад, през младостта и юношеството, към най-ранното детство, губейки се оттам нататък в някакви смътни и неясни усещания. След такива моменти разсеяността ми ставаше особено силна и упорита.

Подчинявайки се на вътрешното съпротивление, което-не ми даваше да се съсредоточавам дълго върху едно нещо, аз започвах все по-често и бързо да преминавам от предмет на предмет и затова нарочно събирах в стаята си цели камари книги, отворени отрано на нужното място, таблици, карти, стенограми, фонограми и т.н. По този начин се надявах да избягна губенето на време, но разсеяността незабелязано се промъкваше в мен и аз се улавях, че гледам дълго в една точка, без да разбирам и без да правя нищо.

Затова пък, когато си лягах и гледах през стъкления покрив към тъмното небе, мисълта ми започваше да работи удивително живо и енергично. Цели страници от цифри и формули се появяваха пред вътрешния ми поглед с такава яснота, че можех да ги препрочитам ред по ред, но скоро си отиваха, отстъпвайки място на други, и тогава съзнанието ми се превръщаше в панорама от удивително ярки и отчетливи картини, нямащи нищо общо с моите занятия и грижи — земни пейзажи, театрални сцени, картини от детски приказки. Отразяваха се като в огледало, изчезваха и се сменяха, без да предизвикват вълнение, по-скоро лек интерес или любопитство, нелишени от някакво приятно усещане. Тези отражения отначало не се докосваха до действителността, после те я изместваха и аз потъвах в сън, пълен с живи и сложни сънища, сън, който лесно се прекъсваше и не ми носеше главното, към което се стремях — почивка.

Шумът в ушите отдавна ме безпокоеше, а сега ставаше все по-силен и постоянен, понякога ми пречеше да слушам фонограмите, а нощем прогонваше съня ми. От време на време в него различавах човешки гласове, познати и непознати, често ми се струваше, че те ме викат по име или че чувам разговор, чиито думи не мога да доловя. Започнах да разбирам, че не съм съвсем здрав, още повече че разсеяността окончателно ме бе победила и аз вече не можех да прочета няколко реда един след друг.

„Разбира се, това е просто преумора — мислех си аз. — Трябва да си почивам повече, твърде много работя. Но Мени не бива да забележи какво става с мен — ще бъде провал за делото още от първите крачки.“

Когато Мени влизаше в стаята ми — това се случваше наистина рядко, — аз се преструвах, че се занимавам усърдно. Той отбелязваше, че работя твърде много и рискувам да се преуморя.

— Днес никак не изглеждате добре — казваше той. — Вижте в огледалото как блестят очите ви и колко сте бледен. Трябва да си починете, от това ще спечелите за в бъдеще.

Аз самият много го желаех, но не ми се удаваше. Наистина, почти нищо не правех, но ме изморяваше вече всяко, дори най-малкото усилие. Бурният поток от живи образи, спомени и фантазии не спираше нито денем, нито нощем. Действителността някак бледнееше и се губеше зад тях, придобиваше призрачен оттенък.

Най-накрая трябваше да се предам. Виждах, че вялост и апатия овладяват все по-силно волята ми и все по-малко мога да се боря със състоянието си. Една сутрин, когато станах от леглото, изведнъж ми притъмня пред очите. Но това бързо мина и аз се приближих до прозореца да погледам дърветата в парка. В този момент почувствувах, че някой ме гледа. Обърнах се — пред мен стоеше Ана Николаевна. Лицето й беше бледо и тъжно, а погледът — пълен с упрек. Това ме огорчи и аз, без да се замисля колко странно е появяването й, направих крачка към нея, поисках да й кажа нещо. Но тя изчезна, сякаш се разтвори във въздуха.

От този момент започна оргията на призраците. Не помня много неща, но струва ми се, съзнанието ми често се объркваше наяве и насън. Появяваха се и изчезваха най-различни хора, с които бях се срещал в своя живот, и даже съвършено непознати. Но сред тях нямаше марсианци, това бяха все земни хора, повечето от които отдавна не бях виждал — стари училищни другари, малкият ми брат, който бе умрял още като дете. Веднъж видях през прозореца на пейката познатия шпионин, чиито хищни, подвижни очи ме гледаха със злобна насмешка. Призраците не разговаряха с мене, но нощем, когато беше тихо, слуховите халюцинации продължаваха и се усилваха, превръщайки се в цели свързани, но нелепи и безсъдържателни разговори, в повечето случаи между неизвестни за мен хора — ту някакъв пътник се пазареше с файтонджията, ту търговец уговаряше купувача да си купи от него плат, или пък университетската аудитория шумеше и инспекторът я успокояваше, че господин професорът ей сега ще дойде. Зрителните халюцинации поне бяха интересни и по-малко ми пречеха.

След появата на Ана Николаевна аз казах всичко на Мени. Той веднага ме сложи на легло, извика най-близкия лекар и телефонира на Нети на шест хиляди километра разстояние. Лекарят каза, че не се решава да предприеме каквото и да било, защото не познава достатъчно организма на земния човек, но при всички случаи главното за мен било спокойствието и почивката, и никаква опасност не ме заплашвала, докато дойде Нети.

Той се появи на третия ден — беше предал цялата работа на друг. Като видя в какво състояние съм, погледна Мени с тъжен упрек.

VII. Нети

Въпреки усилията на лекар като Нети, болестта продължи още няколко седмици. Аз лежах в леглото спокоен и апатичен, равнодушен както към действителността, така и към призраците. Даже постоянното присъствие на Нети ми доставяше твърде слабо, едва забележимо удоволствие.

Сега с учудване си спомням как възприемах халюцинациите — десетки пъти се убеждавах в тяхната нереалност, но винаги когато се появяваха, ги приемах за действителни, даже и с незамъглено съзнание. Едва след изчезването им или малко преди това разбирах, че са призраци.

Главното в лечението на Нети беше да ме застави да спя и почивам. Той обаче също не се решаваше да използва лекарства, страхувайки се, че могат да се окажат отровни за земния организъм. Няколко дена той не успяваше да ме приспи по обикновения начин — образите от халюцинациите нахлуваха в процеса на внушение и пречеха на неговото действие. Най-после успя и когато се събудих след два-три часа сън, ми каза:

— Сега вече оздравяването е сигурно, макар че болестта ще продължи още дълго.

И тя наистина продължи дълго. Халюцинациите идваха по-рядко, но бяха все така живи и ярки, даже се усложниха — понякога призрачните гости разговаряха с мен.

От тези разговори само един се оказа със символично значение за мен. Това беше в края на болестта.

Една сутрин се събудих и видях, както обикновено, Нети, а зад креслото му се бе изправил моят по-възрастен революционен другар и зъл присмехулник, агитаторът Ибрахим. Той сякаш чакаше нещо. Когато Нети отиде в другата стая да приготви ваната, Ибрахим грубо и решително ми каза:

— Ти си глупак! Какво зяпаш? Не виждаш ли какъв е твоят лекар?

Малко се учудих на намека, скрит в тези думи, но циничният им тон не ме възмути — беше ми познат, пък и много типичен за Ибрахим. Спомних си желязното ръкостискане на Нети и не повярвах на Ибрахим.

— Толкова по-зле за теб! — каза той с презрителна насмешка и в същата минута изчезна.

В стаята влезе Нети. Като го видях, аз се почувствувах странно неловко. Той внимателно ме погледна.

— Добре — каза, — оздравяването ви върви бързо.

После през целия ден беше някак особено мълчалив и замислен. На другия ден, след като се убеди, че се чувствувам добре и халюцинациите не се повтарят, той замина по работа, като до вечерта остави друг лекар при мен. Няколко дена подред той се появяваше само вечер, за да ме приспи. Едва тогава разбрах колко важно за мен и приятно е неговото присъствие. От цялата природа наоколо в моя организъм сякаш се вливаха вълни от здраве и заедно с тях все по-често започваха да се появяват мисли около намека на Ибрахим. Аз всячески се убеждавах, че това е нелепост, резултат от болестта, защо Нети и другите ми приятели ще ме лъжат в това отношение? Но въпреки всичко смътното съмнение си оставаше и ми беше приятно. Понякога питах Нети с какво е зает в момента. Той ми обясняваше, че се провеждат събрания, свързани с организирането на нови експедиции към други планети, и той е нужен там като експерт. Събранията ръководеше Мени, но нито Нети, нито той се канеха скоро да пътуват, което много ме радваше.

— А вие самият не мислите ли да отпътувате за родината си? — попита Нети и в тона му долових безпокойство.

— Но аз още не съм успял да свърша нищо — отговорих.

Лицето на Нети засия.

— Грешите, вие свършихте много работа… даже с този отговор — каза той.

Почувствувах в тези думи намек за нещо, което не зная, но което има отношение към мене.

— Бих ли могъл да дойда с вас на едно от тези съвещания? — попитах аз.

— В никакъв случай! — решително каза Нети. — Вие се нуждаете от пълна почивка и още месеци наред трябва да избягвате всичко, което има връзка с причините за вашата болест.

Не спорих. Беше ми толкова приятно да си почивам, че мисълта за моя дълг пред човечеството отплава някъде далеч. Все по-силно ме вълнуваха само странните мисли за Нети.

Една вечер стоях до прозореца и гледах тъмнеещата долу тайнствена червена „зеленина“ на парка, тя беше прекрасна и вече не толкова чужда на сърцето ми. На вратата леко се почука и аз веднага разбрах, че това е Нети. Той влезе с бързата си лека походка, усмихна се и ми протегна ръка — старото земно приветствие, което му харесваше. Радостно стиснах силната му ръка с такава енергия, че сигурно му причиних болка.

— Виждам, че ролята ми на лекар е приключена — каза той със смях. — Но въпреки всичко искам да ви поразпитам, за да съм сигурен.

Той ме разпитваше, аз му отговарях несвързано и с неясно смущение четях скрития смях в дълбочината на неговите големи-големи очи. Накрая не издържах:

— Обяснете ми, защо изпитвам такова силно влечение към вас? Защо така необикновено се радвам, като ви видя?

— Преди всичко сигурно защото аз ви лекувах и вие несъзнателно пренасяте върху мен радостта от оздравяването си. А може би и още нещо… това, че аз съм… жена…

Мълния блесна пред очите ми и всичко наоколо потъмня, сърцето ми сякаш престана да бие… След секунда аз като безумен притисках Нети в прегръдките си и целувах ръцете, лицето й, нейните големи дълбоки очи, зеленикавосини като небето над родната й планета.

Нети великодушно и без преструвки отстъпваше пред необузданите ми пориви… Когато се опомних от радостното си безумие и отново целувах ръцете й с неволни сълзи на благодарност в очите (причина за тази слабост беше, разбира се, преживяната болест), Нети каза с милата си усмивка:

— Имах чувството, че държа в прегръдките си целия ви млад свят. Неговият деспотизъм, неговият егоизъм, отчаяната му жажда за щастие — всичко това го имаше във вашите ласки. Вашата любов прилича на убийствено… аз ви обичам, Лени…

Това беше щастие.