Червената звезда

I. Щастието

Тези месеци… Когато си ги спомня, трепет обхваща тялото ми, мъгла се спуска пред очите ми и всичко наоколо ми се струва нищожно. Нямам думи, за да изразя отминалото щастие.

Новият свят ми стана близък и напълно разбираем. Миналите поражения не ме смущаваха, младостта и вярата се върнаха при мен и аз мислех, че никога няма да си отидат. Имах надежден и силен съюзник, нямаше място за слабост, бъдещето ми принадлежеше.

Мисълта ми рядко се връщаше към миналото, беше заета преди всичко с Нети и нашата любов.

— Защо скривахте от мен своя пол? — запитах аз скоро след онази вечер.

— Отначало това стана от само себе си, случайно. Но после аз поддържах напълно съзнателно вашата заблуда и даже умишлено измених в костюма си всичко, което би могло да ви подскаже истината. Плашеше ме трудността и сложността на вашата задача, боях се да не я усложня още повече, особено когато забелязах несъзнателното ви влечение към мене. Самата аз също не бях напълно наясно със себе си… преди болестта ви.

— Значи, тя оправи нещата… Колко съм благодарен на моите мили халюцинации!

— Да, когато чух, че сте болен, това беше като удар за мен. Ако не бях успяла напълно да ви излекувам, може би щях да умра.

След няколко секунди мълчание тя прибави:

— Знаете ли, сред вашите приятели има още една жена, за която вие не сте подозирали и която също много ви обича… но не като мен…

— Ено! — веднага се досетих аз.

— Да, разбира се, тя също ви заблуждаваше нарочно по мой съвет.

— Ах, колко лъжа и коварство има във вашия свят! — възкликнах аз с шеговит патос.

Минаваха ден след ден и аз радостно овладявах прекрасния нов свят.

II. Раздялата

И все пак този ден настъпи, денят, за който не мога да си спомня без проклятие, денят, когато между мен и Нети застана черната сянка на омразната и неизбежна… раздяла. С обичайното си спокойно и ясно изражение на лицето Нети ми каза, че тези дни трябва да се отправи към Венера с голяма експедиция, подготвяна под ръководството на Мени. Като видя колко съм поразен от това известие, тя добави:

— Няма да бъде за дълго. Ако успеем, в което не се съмнявам, част от експедицията ще се върне много скоро, в това число и аз.

После тя ми обясни същността на въпроса. На Марс запасите от радиираща материя, необходима като двигател в междупланетните връзки и при разлагането и синтеза на всички елементи, са на свършване — само се изразходват, без да се възстановяват. На Венера, която е почти четири пъти по-млада от Марс, са установени със сигурност колосални залежи от радииращи вещества до самата повърхност, които още не са успели самостоятелно да се разложат. Най-богатата на радиева материя руда се намира на един остров, разположен в най-големия океан на Венера и наречен от марсианците „Остров на горещите бури“. Решено било да се започне незабавно разработването й. Преди всичко за целта трябвало да се построят много високи и здрави стени, които да предпазват работниците от гибелното действие на влажния горещ вятър, надминаващ по жестокост бурите в нашите пясъчни пустини. Необходима била експедиция от десет етеронефа и хиляда и петстотин — две хиляди души, една двадесета част от които ще бъдат заети с химически изследвания, а почти всички други ще се включат в строителството. Били привлечени най-големите сили в науката, в това число и най-добрите лекари — климатът, както и убийствените лъчи и еманации на радииращото вещество били опасни за здравето. Според Нети невъзможно било тя да се откаже от участие в експедицията, но се предполагало, че ако работата тръгне добре, три месеца след това един етеронеф ще се отправи обратно с новини и запас от полученото вещество. С този етеронеф би трябвало да се върне и Нети, тоест десет — единадесет месеца след заминаването й.

Не можех да разбера защо Нети трябва да замине. Тя казваше, че работата е много сериозна и не може да се откаже от нея, че тя има голямо значение и за изпълнението на моята задача, тъй като успехът най-после ще даде възможност за по-често и широко общуване със Земята, че всяка грешка в медицинската помощ от самото начало може да провали цялото дело. Всичко това беше убедително. Знаех, че смятат Нети за най-добрия лекар във всички онези случаи, които излизат от рамките на стария медицински опит — и все пак струваше ми се, че това не е всичко. Чувствувах, че тук има нещо недоизказано.

В едно само не се съмнявах — в Нети и в нейната любов. Щом тя казваше, че трябва ла замине, значи, трябваше. Щом тя не казваше защо, значи, не трябваше да я питам. Виждах страх и болка в прекрасните й очи, когато тя мислеше, че не я гледам.

— Ено ще ти бъде добър и мил приятел — каза тя с тъжна усмивка, — не забравяй Нела, тя те обича заради мене, тя е умна и много опитна, подкрепата й в трудни моменти е твърде ценна. А за мене мисли само едно — че ще се върна колкото се може по-скоро.

— Аз ти вярвам, Нети — казах, — и затова вярвам и в себе си, в човека, когото ти обикна.

— Прав си, Лени. Убедена съм, че ти ще отхвърлиш робството на съдбата, ще излезеш от всяко поражение, верен на себе си, по-силен и чист от преди.

Бъдещето хвърляше сянка върху нашите прощални ласки и те се смесиха със сълзите на Нети.

III. Фабриката за дрехи

За тези няколко месеца аз успях с помощта на Нети да подготвя в значителна степен изпълнението на главния си план — да стана полезен работник на марсианското общество. Съзнателно отклонявах всички предложения да чета лекции за Земята и нейните хора — би било неразумно да се специализирам в тази насока, това би означавало да продължавам да живея със своето минало, което и без това не ме напускаше, вместо с бъдещето, което исках да овладея. Реших да постъпя в някоя фабрика и след подробно сравнение и обсъждане избрах фабриката за дрехи.

Разбира се, аз избрах почти най-лесното. Но и тук ми се наложи голяма и сериозна подготвителна работа. Трябваше да изуча научните принципи на организация на фабриките изобщо, да се запозная конкретно с организацията на фабриката, където ми предстоеше да работя, с нейната архитектура и условия на труд, да си изясня в основни линии устройството на всички използвани в нея машини и, разбира се, най-подробно — на машината, с която щях да работя. Оказа се, че трябва предварително да усвоя някои раздели на общата и приложна механика и технология и даже на математическия анализ. За мен главната трудност тук идваше не от съдържанието, което трябваше да изучавам, а от формата. Учебниците и ръководствата не бяха предназначени за човек с по-ниска култура. Спомних си как като дете ме измъчваше един случайно попаднал ми френски учебник по математика. Сериозно се увличах по този предмет и явно имах необикновени способности в тази област. Трудните за повечето начинаещи идеи за „границата“ и „производната“ аз възприех някак незабелязано, сякаш винаги съм бил запознат с тях. Но аз нямах онази логическа дисциплина и практика на научното мислене, която френският професор, много ясен и точен в изразите си, но твърде скъп на обяснения, предполагаше в читателя-ученик. Той постоянно пропускаше онези логически връзки, които се разбираха от само себе си за човека с по-висока научна култура, но не и за един млад азиатец като мене. И аз неведнъж мислех по цели часове над някакво магическо преобразуване, идващо след думите: „Откъдето, имайки пред вид предните уравнения, ние извеждаме…“ А сега, когато четях марсианските научни книги, ми беше още по-трудно. Първоначалната илюзия, когато всичко ми изглеждаше лесно и разбираемо, изчезна безследно, но търпеливата помощ на Нети беше винаги с мене и облекчаваше трудната задача.

Скоро след заминаването на Нети аз се реших и постъпих във фабриката. Това беше гигантско и много сложно предприятие, съвсем различно от обикновената ни представа за подобна фабрика. То обединяваше всички процеси — предачество, тъкачество, кроене, шиене и боядисване на дрехите, а като суровина изобщо не се използваха лен, памук или други растителни влакна, както и вълна или коприна, а нещо съвсем друго.

В миналото марсианците приготвяли тъканите за дрехи приблизително така, както това се прави у нас: култивирали влакнодобивни растения, стрижели вълна от подходящи животни и дерели кожите им, развъждали особени породи паяци, от чиито паяжини получавали вещество, подобно на коприната, и т.н. Необходимостта да се увеличава все повече добивът на жито тласнала техниката към развитие. Влакнодайните растения започнали да се изместват от влакноподобни минерали като планинския лен. След това химиците насочили усилията си към изследване на паяжинните тъкани и синтеза на нови вещества с аналогични свойства. Когато успели, в целия този отрасъл на промишлеността се извършила пълна революция и сега тъкани от стария тип се пазят само в историческите музеи.

Нашата фабрика беше истинско въплъщение на тази революция. Няколко пъти в месеца от най-близките химически заводи по релсови пътища се доставяше „материал“ за прежда във вид на полутечно прозрачно вещество в големи цистерни. От тези цистерни с помощта на особени апарати, пресичащи достъпа на въздух, материалът са изливаше в огромен метален резервоар, закачен високо, чието плоско дъно имаше стотици хиляди микроскопични отвори. През тях под голямо налягане лепкавата течност излизаше на тънки струйки, които под въздействието на въздуха веднага се втвърдяваха и се превръщаха в прозрачни паяжинни влакна. Десетки хиляди механични вретена подхващаха тези влакна, усукваха ги по много наведнъж в нишки с различна дебелина и плътност и ги изтегляха по-нататък, предавайки готовата „прежда“ в следващия тъкачен отдел. Там тъкачните станове преплитаха нишките в различни тъкани — от най-нежни като муселин и батиста, до най-плътни като сукно и кече, които във вид на безкрайни широки ленти продължаваха нататък, в кроячната работилница. Тук ги подхващаха нови машини, сгъваха ги внимателно на много слоеве и изрязваха от тях хиляди, предварително набелязани и разчертани, разнообразни кройки на отделните части на костюма.

В шивашката работилница скроените парчета се съединяваха в готова дреха, но без всякакви игли, конци и шевни машини. Изравнените краища на парчетата се размекваха с помощта на особен химически разтворител, като се връщаха към предишното полутечно състояние, и когато летливият разтворител се изпаряваше след минута, парчетата плат се оказваха споени по-здраво, отколкото това би могъл да стори всякакъв шев. Там, където беше нужно, едновременно се запояваха закопчалки, така че в резултат се получаваха готови части от костюм — няколко хиляди модела, различни по форма и размер.

За всяка възраст имаше по няколкостотин модела, от които желаещите винаги можеха да си изберат най-подходящия, още повече че дрехите на марсианците обикновено са много свободни. Ако в случаите на отклонение от нормалното телосложение не можеше да се намери у подходящ костюм, веднага вземаха мярка, пренастройваха машината за кроене по новите чертежи и „шиеха“ специално за даденото лице, което отнемаше около час.

Що се отнася до цвета на костюма, повечето марсианци се задоволяват с обикновените тъмни и меки оттенъци, в които се произвежда самият плат. Ако е нужен друг цвят, изпращат костюма в бояджийския отдел, където за няколко минути с помощта на електрохимически методи той получава желания цвят — с еднаква плътност и идеална устойчивост.

От същите тъкани, само че много по-дебели и здрави, приблизително по същия начин се произвеждат обувките и зимните дрехи. Нашата фабрика не се занимаваше с това, но имаше по-големи от нея, които произвеждаха наведнъж всичко необходимо, за да се облече човек от главата до петите.

Аз работих последователно във всички отдели на фабриката и отначало много се увличах от работата си. Особено интересно беше в отдела за кроене, където се наложи да използвам новите за мен методи на математическия анализ. Задачата беше от дадено парче плат с най-малко загуби на материал да се скроят всички части на костюма. Прозаична задача, разбира се, но и много сериозна, защото даже минималната грешка, повторена милиони пъти, даваше огромни загуби. И аз успявах да взема сполучливо решение, „не по-зле“ от другите.

Да работя „не по-зле“ от другите — към това се стремях с всички сили и, общо взето, не без успех. Но не можех да не забележа, че на мене това ми струваше много повече усилия, отколкото на останалите работници. След обичайните 4–6 часа труд (според земното броене) аз се чувствувах невероятно изморен и се нуждаех незабавно от почивка, докато останалите се отправяха към музеите, библиотеките, лабораториите или в други фабрики да наблюдават производството, а понякога дори и да работят там допълнително…

Надявах се, че ще свикна с новия за мене труд и ще се изравня с останалите, но това не се получаваше. Все повече се убеждавах, че не ми достига култура на вниманието. Много малко физически движения бяха нужни и по бързина и ловкост аз не отстъпвах на другите, даже превъзхождах мнозина. Но при наблюдаването на машините и материала се изискваше такова непрекъснато и напрегнато внимание, което изтощаваше мозъка ми — явно тази способност би могла да се развие до една нормална, средна за тукашните условия степен едва след няколко поколения.

Към края на работния ден, когато в работата ми вече проличаваше умората и вниманието започваше да ми изменя, аз правех грешка или забавях за секунда някакво работно движение — тогава ръката на някой от съседите непременно поправяше без грешка стореното.

Тази тяхна странна способност да забелязват всичко, което става наоколо, без ни най-малко да се откъсват от работата си, не само ме учудваше, но понякога направо ме възмущаваше. Загрижеността им не ме трогваше, по-скоро предизвикваше в мен досада и раздразнение. Имах чувството като че ли всички непрекъснато следят действията ми… Това тревожно настроение увеличаваше още повече моята разсеяност и водеше до дефекти в работата ми.

Сега след толкова дълго време, когато внимателно и вече безпристрастно си спомням всички обстоятелства, мисля, че не съм бил прав. Със същата загриженост и по същия начин — може би не толкова често — другарите ми във фабриката си помагаха и един на друг аз не бях предмет на някакъв изключителен надзор и контрол, както тогава ми се струваше. Аз самият — човек от индивидуалистичния свят — неволно и несъзнателно отделях себе си от останалите и болезнено възприемах добрината и другарските им услуги, за която — според стоковите отношения, с които бях свикнал — аз не можех да им платя.

IV. Ено

Измина дългата есен и се възцари зимата — в нашата област (средните ширини на северното полукълбо) тя беше студена, макар да нямаше сняг. Малкото слънце съвсем не грееше и светеше по-слабо от преди. Природата захвърли ярките бои, стана бледа и сурова. Студ пропълзя в сърцето ми, съмнения никнеха в душата и нравствената самота на пришелеца от друг свят ставаше все по-мъчителна.

Отидох при Ено, с която отдавна не бях се виждал. Тя ме посрещна като близък и роден човек — сякаш ярък лъч от близкото минало проряза зимния мраз и полумрака на грижите. После забелязах, че и самата тя беше бледа и някак уморена или измъчена от нещо, в маниерите и думите й имаше някаква скрита печал. Лесно намерихме за какво да говорим и тези няколко часа минаха за мене незабелязано, беше ми хубаво — за първи път, откакто замина Нети.

Когато станах да си отивам, и двамата се натъжихме.

— Ако работата не ви задържа тук, елате с мен — казах аз.

Ено веднага се съгласи, взе си работа за в къщи — по това време тя се занимаваше не с наблюдения в обсерваторията, а с проверката на огромен запас от изчисления — и ние заминахме в химическото градче, където аз живеех сам в квартирата на Мени. Всяка сутрин аз отивах във фабриката, която се намираше на стотина километра, тоест на половин час път, а дългите зимни вечери ние с Ено прекарвахме заедно в научни занимания, разговори и понякога — разходки из околностите.

Ено ми разказа своята история. Тя обичала Мени и била негова жена. Страстно искала да има дете от него, но минавали година след година, а детето не се появявало. Тогава тя се обърнала за съвет към Нети. Нети най-внимателно изяснила всички обстоятелства и стигнала до категоричния извод, че те никога няма да имат деца. Мени твърде късно се бил превърнал от момче в мъж и твърде рано е започнал да живее напрегнатия живот на учени мислител. Активността на извънредно развития му мозък разстроил и подтиснал от самото начало жизнеността на размножителните елементи. И това било непоправимо.

Присъдата на Нети била страшен удар за Ено, у която любовта към гениалния човек и дълбокият майчински инстинкт се сливали в един страстен стремеж, оказал се изведнъж безнадежден.

Но това не било всичко. Резултатите от изследванията на Нети доказали, че за невероятната умствена работа на Мени, за пълното развитие на гениалните му способности е нужно колкото се може по-голяма физическа сдържаност, по-малко любовни ласки. Ено не можела да не последва този съвет и бързо се убедила колко справедлив и разумен бил той. Мени се оживил, започнал да работи по-енергично от всякога, нови планове с необикновена бързина се раждали в главата му и се реализирали особено успешно и явно той не чувствувал никакви лишения. Тогава Ено, за която любовта била по-скъпа от живота, но геният на любимия човек — по-скъп от любовта, си направила необходимия извод.

Тя се разделила с Мени. Отначало това го огорчило, но той бързо се примирил. Може би истинската причина за раздялата останала неизвестна за него — Ено и Нети я пазели в тайна. Макар че, разбира се, не били сигурни дали проницателният ум на Мени не е отгатнал скритите основания за тези събития. За Ено животът се оказал толкова опустошен, подтисканото чувство я карало така да страда, че не след дълго младата жена решила да умре.

За да попречи на самоубийството, Нети, към която Ено се обърнала за съдействие, отложила с един ден изпълнението му под различни предлози и казала за това на Мени. По това време той организирал експедицията към Земята и веднага изпратил на Ено покана да вземе участие в това важно и опасно дело. Трудно било да откаже. Ено приела предложението. Множеството нови впечатления й помогнали да се справи с душевната си болка и на връщане към Марс тя вече успяла да овладее себе си дотолкова, че да изглежда като онова весело момче-поет, с което се запознах в етеронефа.

С новата експедиция Ено не тръгнала от страх да не свикне отново твърде много с присъствието на Мени. Но тревогата за неговата съдба не я напускаше в самотата й — тя прекалено добре познаваше опасностите, които го заплашваха. В дългите зимни вечери нашите мисли и разговори постоянно се връщаха към една и съща точка на вселената — там, където под лъчите на огромното слънце, под диханието на палещия вятър най-близките ни същества с трескава енергия вършеха своята титанично смела работа. Дълбоко ни сближаваше това единство на мислите и настроенията. Ено беше за мен повече от сестра.

Някак от само себе си, без порив и без борба, нашето сближаване ни доведе до любовни отношения. Неизменно кротката и добра Ено не странеше от тази близост, макар че сама не се стремеше към нея. Тя само реши да няма деца от мен… В ласките й имаше оттенък на мека тъга — ласки на нежна дружба, която позволява всичко…

А зимата, както и преди, простираше над нас студените си бледи криле — дълга марсианска зима без временни затопляния, бури или виелици, спокойна и неподвижна като смъртта. И двамата нямахме желание да отпътуваме на юг, където по това време грееше слънце и природата, пълна с живот, разгръщаше ярките си дрехи. Ено не желаеше да е сред тази природа, която твърде малко хармонираше с нейното настроение, а аз избягвах новите хора и новата обстановка, защото запознанството и свикването с тях искаха от мен излишен труд и умора, а аз и без това твърде бавно вървях към целта си. Призрачно-странна беше нашата дружба-любов в царството на зимата, грижите, очакването…

V. При Нела

Ено беше най-близката приятелка на Нети още от ранна младост и ми разказа много неща за нея. В един от нашите разговори ме порази едно съчетаване на имената на Нети и Стерни, което ми се стори странно. Когато попитах направо, Ено отначало се замисли, даже някак се смути, а после отговори:

— По-рано Нети беше жена на Стерни. Щом тя не ви е казала това, значи, и аз не трябваше да ви го казвам. Очевидно сгреших, затова не ме разпитвайте повече по този въпрос.

Бях някак странно потресен от това, което чух… Сякаш нямаше нищо особено… Никога не съм мислил, че съм първият мъж на Нети. Нелепо би било да предполагам, че една жена, пълна с живот и здраве, красива духом и телом, дете на свободна и висококултурна раса, е живяла без любов до нашата среща. Защо изпаднах в такова непонятно-зашеметено състояние? Не можех да разсъждавам за това, знаех само едно — трябва да науча всичко, да го науча точно и ясно. Невъзможно беше да разпитвам Ено. Спомних си за Нела.

Преди да замине, Нети ми каза: „Не забравяй Нела, потърси я в труден момент!“ И аз вече неведнъж мислех за това как да се видя с нея, но ми пречеше отчасти работата, отчасти някакъв смътен страх пред стотиците любопитни детски очи, които я обкръжаваха. Но сега всякаква нерешителност изчезна и аз същия ден бях в „Дома на децата“, в Големия машинен град.

Нела веднага остави работата, с която беше заета и помоли друга възпитателка да я смени, а после ме заведе в своята стая, където децата не можеха да ни пречат.

Реших да не й казвам веднага за целта на моето посещение, още повече че на мен самия тази цел не ми изглеждаше нито особено разумна, нито особено благородна. Повече от естествено беше, че поведох разговор за най-близкия и на двама ни човек. После оставаше да чакам подходящ момент за моя въпрос. Нела с увлечение и подробности ми разказа за Нети, за детството и младостта й.

Първите години от живота си Нети прекарала при майка си, както това обикновено е прието при марсианците. После, когато трябвало да даде Нети в „Дома на децата“, за да не я лишава от възпитателното влияние на детското общество, Нела вече не можела да се раздели с нея и отначало временно се заселила в същия дом, а след това завинаги останала там като възпитателка. Това отговаряло и на научната й специалност — тя се занимавала главно с психология.

Нети била живо, енергично, поривисто дете, жадно за знания и дейност. Особено я интересувал и привличал тайнственият астрономичен свят отвъд пределите на планетата. Земята, тогава още недостигната, и нейните невидими хора били любимата мечта на Нети, любимата тема на разговор с другите деца и с възпитателите.

Когато бил публикуван отчетът за първата сполучлива експедиция на Мени до Земята, момичето едва не се побъркало от радост и възхищение. Тя запомнила дума по дума доклада на Мени и измъчила Нела и другите възпитатели да й обясняват всеки неразбираем термин в този доклад. Тя се влюбила в Мени задочно и му писала възторжено писмо. В това писмо между другото тя го молела да й донесе едно дете от Земята, останало без родители, като се ангажирала да го възпита по най-добрия начин. Окачила в цялата си стая изгледи от Земята и портрети на земни хора, започнала да изучава речниците на земните езици веднага щом се появили в печата. Негодувала срещу насилието, което Мени и неговите спътници проявили спрямо първия срещнат земен човек — те го пленили, за да им помогне да научат земните езици — и в същото време горещо съжалявала, че тръгвайки си обратно, те не го довели на Марс, а го пуснали на свобода. Тя твърдо решила, че рано или късно ще отиде на Земята и в отговор на шегата на майка си, че там ще се омъжи за земен човек, помислила и заявила: „Напълно е възможно!“

Всичко това самата Нети никога не беше ми разказвала. В разговорите си тя изобщо избягваше да споменава миналото. И, разбира се, никой, дори самата тя, не би могъл да го разкаже по-добре от Нела. Колко ярко сияеше майчината любов в нейните описания! На моменти аз виждах като живо пред себе си едно чудно момиче с големи горящи очи и загадъчно увлечение към далечния свят… Но съзнанието за действителността и мисълта за целта на разговора бързо се връщаха и отново ми ставаше студено на душата.

Накрая, когато преминахме към по-късните години от живота на Нети, аз реших да попитам с възможно най-спокоен и непринуден тон как са възникнали отношенията между Нети и Стерни. Нела се замисли за минута.

— А, ето какво било! — каза тя. — Значи, затова сте дошли при мен… Защо не ми го казахте направо?

Непривична строгост звучеше в гласа й. Аз мълчах.

— Разбира се, мога да ви разкажа това — продължи тя. — Историята е съвсем обикновена. Стерни беше един от учителите на Нети, той четеше на младежта лекции по математика и астрономия. Когато се върна от първото си пътуване до Земята — струва ма се, това беше втората експедиция на Мени, — той излезе с цяла поредица доклади за тази планета и нейните обитатели. При това Нети беше негова постоянна слушателка. Особено ги сближи търпението и вниманието, с които той се отнасяше към безкрайните й въпроси. Сближението завърши с брак. Това беше своего рода полярно привличане на две много различни и често противоположни натури. По-късно в съвместния им живот това различие започна да се проявява постоянно и в цялата си пълнота, като доведе до охлаждане на отношенията и раздяла. Това е всичко.

— Кога се разделиха те?

— Окончателно — след смъртта на Лета. Самото сближаване между Нети и Лета беше вече начало на разрива. Нети не се чувствуваше добре редом със студения аналитичен ум на Стерни — той системно и упорито разрушаваше всички въздушни замъци, всички фантазии на ума и чувствата, с които тя живееше. Тя неволно започна да търси човек, който би се отнесъл по друг начин към всичко това. А старият Лета имаше рядко отзивчиво сърце и по детски се ентусиазираше. Нети намери в негово лице другаря, от когото се нуждаеше — той не само се отнасяше търпеливо към поривите на нейното въображение, но често и сам се увличаше заедно с нея. С него душата й си почиваше от суровата смразяваща критика на Стерни. Той, както и тя, обичаше Земята, мечтаеше и фантазираше за нея, вярваше в бъдещия съюз на двата свята, който ще доведе до велик разцвет и ще внесе поезия в живота. И когато тя разбра, че човек, в чиято душа се крият такива съкровища от чувства, никога не е познавал женската любов и ласка, не можа да се примири с това. Така възникна втората й връзка.

Защо Нети не ми бе казала всичко това? Колко още тайни и измами има край мене? И колко да очаквам в бъдеще? Не, лъжа! Вярно, тайна имаше, но не и измама. А нима в такъв случай тайната не е измама?…

Тези мисли като вихър минаха през главата ми, когато вратата се отвори и в стаята отново влезе Нела. Тя сигурно прочете по лицето ми колко ми е тежко, защото когато се обърна към мен, в тона й вече я нямаше предишната сухост и суровост.

— Аз ви разбирам — каза тя, — не е лесно да свикнеш с житейските отношения и обичаите на един чужд свят, с който нямаш кръвна връзка. Вие преодоляхте вече много препятствия, ще се справите и с това. Нети вярва във вас и аз мисля, че е права.

— Ако наистина ми вярва, защо е скрила всичко това от мене? Не мога да разбера.

— Не зная защо е постъпила така, но съм сигурна, че е имала сериозни, а не дребни причини да го направи. Може би ще ви ги обясни това писмо. Тя ми го остави за вас, в случай че възникне подобен разговор.

Писмото беше написано на родния ми език, който моята Нети така добре беше научила. Ето какво прочетох в него:

Когато дочетох писмото, Нела въпросително ме погледна.

— Вие бяхте права — казах аз и целунах ръката й.

VI. В търсене

Този епизод ме накара дълбоко в душата си да се срамувам от себе си. Започнах още по-болезнено да възприемам превъзходството на марсианците във фабриката и извън нея. Несъмнено аз преувеличавах това превъзходство и собствената си слабост. В доброжелателството и грижата им към мене започвах да виждам оттенък на полупрезрителна снизходителност, а във внимателната им сдържаност — скритото отвращение към по-низше същество. В това отношение точността на възприятията и справедливостта на оценките им все повече се нарушаваха.

Във всяко друго отношение мисълта ми оставаше ясна и сега упорито работеше за запълване на празнините, останали след заминаването на Нети. Бях убеден по-силно от преди, че за участието й в тази експедиция съществуваха и други, неизвестни за мен причини, по-големи и по-важни от тия, които се изтъкваха пред мен. Последното доказателство за любовта на Нети и огромното значение, което тя придаваше на мисията ми за сближаването на двата свята, бяха ново потвърждение на това, че без изключителни причини тя не би се решила да ме остави за дълго сред дълбочините, плитчините и подводните камъни в океана на чуждия за мен живот, разбирайки много по-добре и по-ясно от мен какви опасности ме заплашват тук. Имаше нещо, което не знаех, но бях убеден, че то сериозно се отнася до мен и трябваше да го изясня на всяка цена.

Реших да се добера до истината чрез системно изследване. Спомняйки си някои случайни и неволни намеци на Нети, неспокойното изражение, което улавях по лицето й, когато пред мен ставаше дума за колониални експедиции, аз дойдох до заключението, че Нети се е решила на тази раздяла не тогава, когато ми каза това, а много отдавна, още в първите дни на нашия брак. Значи, и причините трябваше да се търсят по това време. Но къде да ги търся?

Те биха могли да бъдат свързани или с личния живот на Нети, или с произхода, характера и значението на самата експедиция. След писмото на Нети първото не ми изглеждаше вероятно. Следователно трябваше да насоча издирванията си по втората посока и напълно да си изясня историята и произхода на експедицията.

От само себе си се разбира, че експедицията беше решена от „колониалната група“ — така се наричаше събранието на работещите по организацията на междупланетни пътешествия заедно с представители от централната статистика и от заводите, които произвеждат етеронефи и доставят необходимите средства за тези пътешествия. Знаех, че последният конгрес на тази „колониална група“ е бил тъкмо по време на болестта ми. Мени и Нети участвуваха в него. Тъй като тогава вече оздравявах и ми беше скучно без Нети, аз поисках също да присъствувам на този конгрес, но тя каза, че е опасно за здравето ми. Не е ли идвала тази опасност от нещо, което не би трябвало да зная? Налагаше се да намеря точните протоколи на конгреса и да прочета всичко, което можеше да има отношение към този въпрос.

Но тук срещнах затруднения. В колониалната библиотека ми дадоха само сборника с решения на конгреса. В решенията беше отбелязана превъзходно подробната организация на грандиозното дело, започнато на Венера, но нямаше нищо такова, което би ме интересувало в момента. Решенията, макар и подробни, бяха изложени без всякаква мотивировка, без сведения за обсъждането, което ги е предхождало. Когато казах на библиотекаря, че са ми нужни самите протоколи, той ми обясни, че такива не са публикувани и изобщо дори не са водени, както това става обикновено на деловите технически събрания.

На пръв поглед това изглеждаше правдоподобно. Марсианците наистина публикуват само решенията на своите технически конгреси, като смятат, че всяко разумно и полезно мнение, изказано там, или ще намери отражение в приетата резолюция, или подробно и по-добре, отколкото в една кратка реч, ще бъде изяснено от автора в отделна статия, брошура, книга, ако той га намира за важно. Марсианците изобщо не обичат да размножават прекомерно литературата и при тях няма нищо подобно на нашите многотомни „трудове на комисиите“ — всичко се сгъстява до възможно най-малкия обем. Но в дадения случай аз не повярвах на библиотекаря. Твърде големи и важни неща са се решавали на конгреса, за да се отнесеш към обсъждането им, както към обикновени дебати по някакъв делови технически въпрос.

Постарах се обаче да скрия недоверието си и за да отвлека всяко подозрение от себе си, покорно се задълбочих в изучаване на това, което ми дадоха, обмисляйки в това време плана за по-нататъшни действия.

Ясно беше, че в библиотеката за книги няма да получа това, което ми трябва — или наистина нямаше протоколи, или нащрек от моя въпрос, библиотекарят изкусно щеше да ги скрие от мен. Оставаше фонографският отдел.

Там можеха да се намерят и неотпечатаните протоколи. При марсианците фонографът често заменя стенографията и в архивите им се пазят много неиздадени фонограми от различни обществени събрания.

Избрах един момент, когато библиотекарят беше силно погълнат от работата си и незабелязано минах във фонографския отдел. Там поисках от дежурния големия каталог с фонограмите. Той ми го даде.

По каталога бързо намерих номера на фонограмите от интересуващия ме конгрес и като си дадох вид, че не искам да притеснявам дежурния да ми ги носи, аз се отправих сам да ги търся. Това също ми се удаде лесно.

Фонограмите бяха петнадесет по реда на заседанията на конгреса. Към всяка, както е прието при марсианците, имаше приложено писмено съдържание. Прегледах ги набързо.

Първите пет заседания се оказаха посветени изцяло на експедициите, организирани след предния конгрес, и на новите усъвършенствувания в техниката на етеронефите.

В приложението към шестата фонограма пишеше:

„Предложение на централната статистика за преминаване към масова колонизация. Избор на планета — Земята и Венера. Речи и предложения на Стерни, Нети, Мени и други. Предварително решение в полза на Венера.“

Почувствувах, че е това, което търсех. Поставих фонограмата в апарата. Това, което чух, завинаги се запечата в душата ми. Ето какво беше записано.

Шестото заседание открива Мени, председателят на конгреса. Първи взема думата представителят на централната статистика.

Той доказва с точни цифри, че при дадения ръст на населението и съответно на неговите потребности, ако марсианците се ограничат с експлоатирането на своята планета, то след тридесет години хранителните продукти ще започнат да не достигат. Това би могло да се предотврати, ако се открие технически осъществим синтез на белтъчини от неорганична материя, но няма никакви гаранции, че за тридесет години това ще бъде постигнато. Затова е крайно време „колониалната група“ да премине от научни екскурзии към другите планети към организацията на масово преселване на марсианци там. Налице са две достъпни за тях планети с огромни естествени богатства. Трябва незабавно да се реши коя от тях първа да стане център на колонизацията, а после да се пристъпи към изработването на плана.

Мени пита има ли възражения по същество срещу предложението на централната статистика или срещу неговата мотивировка. Възражения няма.

Тогава той поставя на обсъждане въпроса, коя планета да бъде избрана на първо време за масова колонизация.

Думата взема Стерни.

VII. Стерни

— Първият въпрос, поставен пред нас от представителя на централната статистика — започва Стерни с обичайния си математически-делови тон — въпросът за избор на планета за колонизация според мене не се нуждае от решаване, защото е решен отдавна, и то от самата действителност. Нямаме възможност за избор. От двете достъпни ни засега планети само едната е годна за масова колонизация. Това е Земята. За Венера има обширна литература, с която всички вие, разбира се, сте запознати. От събраните в нея данни е възможен само един извод — сега ние не можем да овладеем Венера. Палещото й слънце ще измъчи и изтощи нашите колонисти, страшните й урагани и бури ще разрушат сградите ни, ще разпилеят из пространството нашите аероплани и ще ги разбият в исполинските планини. С чудовищата донякъде бихме могли да се справим, макар и с цената на немалки жертви, но нейният богат на форми бактериален свят ни е съвсем слабо познат — а колко нови болести крие той за нас? Вулканичните й сили се намират все още в неспокойно брожение — колко неочаквани земетресения, изригвания на лава и океански наводнения ни обещават те! Разумните същества не трябва да предприемат невъзможното. Опитът да колонизираме Венера би означавал за нас безчислени и безсмислени жертви, не жертви на науката и общото щастие, а на безумието и мечтата. Въпросът, струва ми се, е ясен и дори само докладът от последната експедиция на Венера е достатъчен, за да разсее всички съмнения.

И така, ако говорим за масово преселение, то това може да бъде само преселение на Земята. Тук препятствията от страна на природата са нищожни, а богатствата й са неизчислими — те превъзхождат осем пъти това, което дава нашата планета. Самата колонизация е добре подготвена поради вече съществуващата, макар и невисока култура на Земята. Всичко това, разбира се, е известно на централната статистика. И ако тя поставя въпроса за избор, а ние намираме за нужно да го обсъждаме, то това е само по една причина — на Земята съществува много сериозно за нас препятствие. Това е нейното човечество.

Хората на Земята я владеят и в никакъв случай няма доброволно да я отстъпят, дори ако става въпрос и за част от нейната повърхност. Това произтича от характера на нейната култура. В основата й е собствеността, разпределена между организираното население. Дори най-цивилизованите племена на Земята експлоатират само нищожна част от достъпните им природни сили, но въпреки това стремежът към заграбване на нови територии никога не отслабва. Системното ограбване на земите и имуществото на по-малко културни племена се нарича при тях колониална политика и е една от главните задачи на държавния им живот. Можем да си представим как ще се отнесат те към естественото и разумно предложение от наша страна — да ни отстъпят част от техните континенти, в замяна на което ние бихме ги научили и бихме им помогнали несравнено по-добре да използват останалата част… За тях колонизацията е въпрос само на груба сила и насилие — искаме или не, те ще ни заставят да приемем тази гледна точка.

Ако въпросът е да им докажем само веднъж превъзходството на нашата сила, то това ще бъде сравнително лесно и няма да вземе повече жертви от която и да е тяхна безсмислена война. Съществуващите там големи стада от хора, дресирани да убиват, които те наричат армии, биха били най-подходящият материал за това необходимо насилие. Всеки от нашите етеронефи би могъл с поток смъртоносни лъчи, възникващи при ускореното разлагане на радия, да унищожи за няколко минути едно-две такива стада и това ще бъде по-скоро полезно, отколкото вредно за тяхната култура. Но за съжаление работата не е толкова проста и главните трудности тепърва бяха започнали.

Във вечната борба между племената на Земята у тях се е изградила една психологическа особеност, наречена патриотизъм. Това неопределено, но силно и дълбоко чувство включва в себе си както злобно недоверие към чуждите народи и раси, така и стихийна привързаност към своята територия, с която земните племена се срастват, както костенурката с черупката си. В него има и някакво колективно самомнение и, струва ми се, просто жажда за изтребление, насилие, грабежи. Патриотичното душевно състояние се усилва и изостря извънредно след военни поражения, когато победителите отнемат част от територията на победените. Тогава техният патриотизъм се превръща в продължителна и жестока ненавист към поробителите, а отмъщението става жизнен идеал на цялото племе — не само на „висшите“ или управляващи класи, но и на трудещите се маси.

И ако ние отнемем част от земната повърхност е насилие, това несъмнено би довело до обединяването на цялото земно човечество в чувство на патриотизъм, в безпощадна расова ненавист и злоба срещу нашите колонисти. В очите на хората изтребването на пришълците по какъвто и да е начин, дори най-подлия, би станало свещен и благороден подвиг, награждаван с безсмъртна слава. Съществуването на нашите колонисти би било непоносимо. Вие знаете, че дори при нашата култура животът много лесно може да бъде унищожен. Ние сме неизмеримо по-силни от земните хора в открита борба, но при неочаквани нападения те могат да ни убиват също така успешно, както го правят помежду си. И трябва да отбележим, че изкуството на изтреблението при тях е развито несравнено по-високо от всички други страни на своеобразната им култура.

Ще бъде невъзможно да се живее заедно с тях и сред тях — това би означавало вечни заговори и терор от тяхна страна, постоянна неотвратима заплаха и безчислени жертви за нашите другари. Ще трябва да ги изселим от заетите от нас области — да изселим наведнъж десетки, може би стотици милиони. При техния обществен строй, чужд на взаимната другарска подкрепа, при техните социални отношения, при които услугите и помощта се заплащат с пари, и накрая при тромавите им начини на производство, не позволяващи бързо увеличаване на производителността и преразпределение на продуктите на труда — тези милиони изселени от нас хора биха били обречени на мъчителна гладна смърт. А малцината оцелели биха се превърнали в ожесточени, фанатични агитатори срещу нас сред останалото човечество на Земята.

После ще се наложи борбата да продължи. Цялата наша земна област би се превърнала в непрекъснато охраняван военен лагер. Страхът от нови настъпления от наша страна и великата расова ненавист биха насочили всички сили на земните племена към подготовката и организацията на войни срещу нас. Щом още сега тяхното оръжие е много по-съвършено от оръдията им на труда, то тогава развитието на изтребителната техника ще се ускори значително. В същото време те ще търсят и дебнат случаи за внезапно откриване на война и ако успеят, ще ни нанесат големи, невъзстановими загуби, макар крайната победа да бъде наша. Освен това възможно е по някакъв начин те да научат устройството на нашето главно оръжие. Радиевата материя вече им е известна, а методът за ускореното й разлагане може да бъде разузнат от тях по някакъв начин или дори самостоятелно открит от техните учени. Но вие знаете, че при наличието на такова оръжие онзи, който с няколко минути изпревари да нападне противника си, той неизбежно го унищожава — при това еднакво лесно е да се умъртви висшата форма на живот, както и елементарната.

Как биха съществували нашите другари сред тези опасности и това вечно очакване? Ще бъдат отровени не само всички радости в техния живот, но и самият живот скоро би се извратил и принизил. В него постепенно биха проникнали подозрителността, отмъстителността, егоистичната жажда за самосъхранение и неразривно свързаната с нея жестокост. Тази колония би престанала да бъде наша колония, превръщайки се във военна република срещу победените, вечно враждебни племена. Повтарящите се нападения и жертвите ще пораждат не само желание за отмъщение и злоба, извращаващи скъпия за нас човешки образ, но и обективно ще принуждават към преход от самозащита към безпощадно настъпление. И в края на краищата след дълги колебания и безплодна, мъчителна загуба на сили ние неизбежно ще дойдем до онова решение на въпроса, което като същества, съзнателни и предвиждащи хода на събитията, сме длъжни да приемем от самото начало: колонизацията на Земята изисква пълното изтребление на земното човечество.

(Сред стотиците слушатели преминава ропот на ужас, сред който се отделя гръмкото негодуващо възклицание на Нети.) Когато тишината се възстановява, Стерни спокойно продължава:

— Трябва да се разбере истината, колкото и сурова да е тя, и твърдо да се погледне в очите. Предстои ни едно от двете: или прекъсване на развитието на нашия живот, или унищожаване на чуждия земен живот. Трети път пред нас няма. (Гласът на Нети: „Не е истина!“) Аз зная какво има пред вид Нети и ще анализирам третата възможност, която тя предлага.

Това е опитът за незабавно превъзпитание на земното човечество в социалистически дух — план, който всички ние доскоро бяхме склонни да осъществим и от който сега според мен сме длъжни да се откажем. Ние вече знаем достатъчно за земните хора, за да разберем, че тази идея е неосъществима.

Културното равнище на напредналите народи на Земята приблизително съответствува на онова, на което са били нашите прадеди в епохата на прокарването на Големите канали. Там господствува капитализмът, а пролетариатът води борба за социализъм. Ако съдим по това, бихме могли да допуснем, че скоро ще настъпи превратът, който ще премахне системата на организирано насилие и ще създаде възможност за свободно и бързо развитие на човешкия живот. Но земният капитализъм има важни особености, които много променят нещата.

От една страна, земният свят е страшно раздробен в политическо и национално отношение, така че борбата за социализъм се води не като единен цялостен процес в едно общество, а като редица самостоятелни, своеобразни процеси в отделните общества, разделени от държавна организация, език, а понякога и раса. От друга страна, формите на социална борба там са много по-груби и механични, отколкото това беше при нас, и прякото физическо насилие, въплътено в постоянните армии и въоръжени въстания играе несравнено по-голяма роля.

И така въпросът за социалната революция е много неопределен: предвиждат се не една, а множество социални революции — в различни страни, по различно време, вероятно с нееднакъв характер и главното — със съмнителен и несигурен изход. Господствуващите класи, опирайки се на армията и развитата военна техника, в някои случаи могат да нанесат на въстаналия пролетариат такова изтребително поражение, което в цели обширни държави да върне борбата за социализъм десетки години назад. Подобни примери вече има в летописите на Земята. А ако в отделни напреднали страни социализмът възтържествува, те ще бъдат като острови сред враждебния капиталистически, а отчасти даже предкапиталистически свят. Борейки се за своето господство, висшите класи на несоциалистическите страни ще насочат всичките си усилия да разрушат тези острови, постоянно ще организират военни нападения срещу тях и ще намерят сред социалистическите нации достатъчно съюзници, готови да приемат всякакво правителство, съставено от предишните едри и дребни собственици. Трудно е да се предвиди резултатът от тези стълкновения. Но даже там, където социализмът се задържи и излезе победител, неговият характер ще бъде дълбоко и задълго изопачен от дългите години обсадно положение, от необходимите терор и военщина, с неизбежно последствие — варварския патриотизъм. И това далеч няма да бъде нашият социализъм.

Според предишните ни планове задачата на нашето вмешателство беше да ускорим и помогнем тържеството на социализма. По какъв начин можем да направим това? Първо, можем да предадем на хората от Земята нашата техника, нашата наука, умението ни да господствуваме над силите на природата и с това толкова да издигнем културата им, че изостаналите форми на икономическия и политически живот да се окажат в твърде рязко противоречие с нея и да отпаднат поради собствената си негодност. Второ, можем пряко да поддържаме социалистическия пролетариат в неговата революционна борба и да му помогнем да сломи съпротивата на двете класи. Други начини няма. Но тези два ще достигнат ли целта си? Сега ние знаем достатъчно, за да отговорим решително — не!

Какво ще стане, ако предадем нашите технически знания и методи в ръцете на земните хора?

Първи ще ги завладеят за своя полза и ще увеличат с тях силата си господствуващите класи от всички страни. Това е неизбежно, защото в техни ръце се намират всички материални средства на труда и им служат деветдесет и девет процента от всички учени и инженери — значи, само те ще могат да използуват новата техника. И в резултат ще засилят властта си над масите. Нещо повече — те незабавно ще използват новите мощни средства за изтребление и разрушение срещу социалистическия пролетариат. Те ще удесеторят преследването му и ще организират широка провокация, за да го предизвикат на открит бой, в който да смажат най-съзнателните, най-добрите му сили, идейно да го обезглавят, преди той да е успял да овладее новите, по-ефикасни методи за военно насилие. По такъв начин нашето вмешателство ще даде тласък на реакцията отгоре и ще й предостави оръжие с невиждана сила. В крайна сметка то за десетки години ще забави борбата за социализъм.

А какво бихме постигнали с опитите си да окажем пряка помощ на социалистическия пролетариат срещу враговете му?

Да предположим — макар че това не е сигурно, — че той приеме съюза с нас. Тогава лесно ще удържим първите победи. Но по-нататък? Неизбежно ще възникне най-ожесточен и бесен патриотизъм сред останалите класи на обществото, насочен срещу нас и социалистите на Земята… Пролетариатът все още представлява малцинство почти във всички, даже в най-напредналите страни на Земята; болшинство са неуспелите да се разорят дребни собственици — най-невежите и тъмни маси. За едрите собственици и най-близките им прислужници — чиновниците и учените — няма да е проблем да ги вдигнат срещу пролетариата, защото тези маси по своята същност са консервативни и даже реакционни и извънредно болезнено възприемат всякакъв бърз прогрес. Пролетариатът, обкръжен от всички страни от озлобени и безпощадни врагове — към тях ще се присъединят и обширните слоеве изостанали в развитието си пролетарии, — ще се окаже в същото непоносимо положение, както и нашите колонисти сред победените земни племена. Ще има безчислени предателски нападения, погроми, кланета и най-важното — пролетариатът ще бъде в неблагоприятна позиция в обществото, за да може да ръководи преобразованието му. И отново нашата намеса няма да ускори, а ще забави социалния преврат.

Така той се отлага за неопределено време и ускоряването му не зависи от нас. Във всеки случай, ще се наложи да го чакаме много по-дълго, отколкото можем. Само след тридесет години ние ще имаме с 15–20 милиона свръхнаселение и с всяка година то ще нараства с 20–25 милиона. Трябва предварително да осъществим колонизацията, ако оставим това за последния момент, няма да ни стигнат силите и средствата.

Освен това повече от съмнително е, че ще успеем мирно да се разберем даже със социалистическите общества на Земята, ако те все пак възникнат неочаквано бързо. Както вече казах, това в много отношения няма да бъде нашият социализъм.

Вековете национално деление, взаимно неразбиране, груба и кървава борба няма да минат без последствия — те за дълго ще оставят дълбоки следи в психиката на освободеното земно човечество. И не се знае колко варварство и тесногръдие ще пренесат земните социалисти в новото си общество.

Имаме налице опит, от който можем да съдим доколко далечна за нас е земната психика даже при най-добрите й представители. От последната експедиция ние доведохме със себе си от Земята един социалист — човек, който в своята среда изпъкваше с душевната си сила и физическо здраве. И какво се получи? Нашият живот се оказа толкова чужд за него, толкова противопоказен на цялата му същност, че за съвсем кратък период от време той се разболя от дълбоко психическо разстройство.

Това е един от най-добрите земни представители, избран от самия Мени. Какво можем да очакваме от останалите?

И така дилемата си остава: или да спрем нашето размножаване и с това да задържим цялото развитие на живота тук, или да колонизираме Земята, като предварително унищожим цялото й човечество.

Аз говоря за унищожаване на цялото човечество, защото не можем да направим изключение дори за неговия социалистически авангард. Първо, технически не е възможно да го отделим от останалата маса сред всеобщата гибел — той представлява незначителна част от нея. И, второ, ако успеем да запазим социалистите, те самите ще започнат ожесточена безпощадна война с нас, жертвувайки себе си докрай, защото те никога няма да се примирят с гибелта на стотици милиони хора, подобни на тях, с които са ги свързвали множество тесни житейски връзки. В стълкновението на двата свята не може да има компромис.

Ние сме длъжни да избираме. И аз казвам: ние можем да изберем само един път.

Не бива да се жертвува висшият живот заради низшия. Сред земните хора няма да се намерят и няколко милиона, които съзнателно да се стремят към действително човешки начин на живот. Заради тези „зародишни“ хора ние не можем да се откажем от раждането и развитието на десетки, може би стотици милиони същества от нашия свят — хора в несравнимо по-пълното значение на тази дума. И в нашите действия няма да има жестокост, защото ние ще съумеем да ги унищожим с много по-малко страдания за тях, отколкото самите те постоянно си причиняват един на друг.

Световният живот е единен. И за него ще бъде не загуба, а придобивка, ако на Земята, вместо нейния все още далечен полуварварски социализъм се разгърне още сега нашият социализъм — безкрайно развиващ се и несравнено по-хармоничен живот.

(След речта на Стерни отначало настъпва дълбока тишина. Прекъсва я Мени, предлагайки да се изкажат онези, които имат противоположни възгледи. Думата взема Нети.

VIII. Нети

— „Световният живот е единен“ — каза Стерни. И какво ни предложи той?

Да унищожим завинаги цяла една своеобразна форма на този живот, форма, която никога повече няма да можем нито да възстановим, нито да заменим.

Тази прекрасна планета е живяла стотици милиони години свой особен живот, не като другите… И ето в недрата на мощните й стихии започнало да се организира съзнание; издигайки се в жестока и трудна борба от ниските стъпала към по-високите, то най-накрая приело близки, родствени на нас човешки форми. Но те не са същите като на нашата планета — в тях се е отразила и съсредоточила историята на друга природа, на друга борба. Под тях се крие друга стихийност, те имат други противоречия и възможности за развитие. Настъпила е епохата, когато за първи път може да се осъществи единение на две велики линии на живота. Какво ново многообразие, каква висша хармония би възникнала от това съчетание! А тук казват: световният живот е единен, затова ние трябва не да обединяваме, а да… разрушаваме.

Когато Стерни сочеше доколко човечеството на Земята, неговата история, нрави и психика не приличат на нашите, той опроверга своята идея по-добре, отколкото бих могла да го направя аз. Ако те приличаха на нас във всичко, освен в степента на развитие, ако те бяха като нашите прадеди в епохата на капитализма, тогава спокойно бихме могли да се съгласим със Стерни — низшето стъпало може да бъде пожертвувано заради висшето, слабите заради силните. Но земните хора не са просто с по-ниска култура и по-слаби от нас — те са други, различни от нас и унищожавайки ги, ние няма да ги заместим в световното развитие, ние само механично ще запълним онази празнота, която ще се появи в царството от жизнени форми.

Земната култура действително се различава от нашата, но не по своето варварство и жестокост. Варварството и жестокостта са само преходни прояви на онази разточителност в процеса на развитие, с която се отличава целият живот на Земята. Там борбата за съществуване е по-енергична и по-напрегната, природата непрекъснато създава много повече форми, но и много от тях стават жертва на развитието. И не може да бъде другояче, защото източникът на живот — Слънцето, изпраща към Земята осем пъти повече лъчиста енергия, отколкото получава нашата планета. Затова там се сее и пръска толкова много живот, затова в разнообразието на неговите форми възникват толкова много противоречия и така мъчително сложен, пълен с крушения, е пътят към тяхното примиряване. В царството на растенията и животните милиони видове ожесточено са се борили и изтласквали един друг, участвувайки с живота и смъртта си в създаването на нови, по-завършени и хармонични, по-синтетични типове. Така е било и в царството на човека.

Нашата история, ако я сравним с историята на земното човечество, изглежда удивително проста, лишена от колебания, правилна до схематичност. Плавно и непрекъснато се е зараждал социализмът — изчезвали дребните собственици, развивал се пролетариатът. И това ставало без лутания и тласъци по цялата политически обединена планета. Водила се е борба, но хората се разбирали помежду си — пролетариатът не избързвал много, но и буржоазията не била прекалено реакционна, различните епохи и обществени формации не се смесвали така, както става на Земята — там в една високоразвита капиталистическа страна е възможна понякога феодална реакция и многочисленото селячество, изостанало в културата си с цял исторически период, често служи като оръдие на висшите класи за подтискане на пролетариата. Преди няколко поколения ние по равен и гладък път стигнахме до такова обществено устройство, което освобождава и обединява всички сили за социално развитие.

Друг е пътят, по който вървят нашите земни братя — трънлив, с много завои и прекъсвания. Малко от нас знаят и никой не е в състояние ясно да си представи до какво безумие е било доведено умението да се измъчват хора при най-културните народи на Земята от идейните и политически институции на висшите класи — църквата и държавата. И в резултат? Може би се е забавило развитието? Не, не можем да твърдим това — първите стадии на капитализма до зараждането на пролетарско социалистическо съзнание са протекли сред хаос и жестока борба не по-бавно, а по-бързо, отколкото при нас. Но суровата и безпощадна борба е породила в борците такъв подем на енергия и страст, такава сила на героизъм и мъченичество, каквито умерената и не така трагична борба на нашите прадеди не познава, и в това отношение земният тип живот не е по-низш, а по-висш от нашия, макар че ние, по-старши по култура, стоим на много по-високо стъпало.

Земното човечество е раздробено, отделните раси и нации са се сраснали със своите територии, говорят на различни езици и дълбоко неразбиране е проникнало във всичките им жизнени отношения… Затова обединяването между хората, което с огромни трудности си пробива път, ще бъде постигнато от нашите земни братя много по-късно, отколкото при нас. Това деление е породено от широтата на земния свят, от богатството и разнообразието на неговата природа. Така възникват множество различни гледни точки в разбирането за вселената. Нима всичко това поставя Земята и нейните хора по-ниско, а не по-високо от нашия свят в аналогичните епохи от неговата история?

Даже механичното различие на езиците, на които те говорят, до голяма степен е помагало за развитието на тяхното мислене, освобождавайки понятията от грубата власт на думите, с които се изразяват. Сравнете философията на земните хора с философията на нашите прадеди при капитализма. Тя е не само по-разнообразна, но и по-сложна, и в най-добрите си школи анализира живота по-дълбоко и по-вярно, откривайки връзката между фактите и понятията. Разбира се, всяка философия е израз на слабостта и раздробеността на познанието, на изостаналото научно развитие, това е опит да се даде единна картина на битието, запълвайки с изречения неизвестните в науката моменти. Но забележете колко предположения на земните прогресивни философски мислители и борци предшествуват в груби черти откритията на нашата наука — такава е почти цялата обществена философия на социалистите. Нищо чудно племената, надминали нашите прадеди във философското творчество, впоследствие да надминат и нас самите в научното.

И Стерни иска да измерва това човечество с броя на праведниците — съзнателните социалисти, иска да съди за него по днешните му противоречия, а не по онези сили, които са ги породили и някога ще ги преодолеят. Той иска да пресуши навеки този бурен, но прекрасен океан на живота!

Твърдо и решително трябва да му отговорим: никога!

Ние сме длъжни да подготвим бъдещия си съюз с човечеството на Земята. Ние не можем да ускорим значително неговия преход към свободния строй, но защо да не направим малкото, за което имаме сили. И ако ние не успяхме да опазим първия пратеник на Земята тук от ненужните страдания на болестта, то това говори зле за нас, а не за тях. За щастие той скоро ще оздравее, но даже и ако накрая това бързо сближаване с един чужд за него живот го убие, той все пак ще успее да направи още много за бъдещия съюз на двата свята.

А колкото до нашите собствени затруднения и опасности, длъжни сме да ги преодолеем по други пътища. Трябва да насочим нови научни сили към химията на белтъчините и да подготвим, доколкото е възможно, колонизацията на Венера. Ако не успеем да решим тези задачи в кратък срок, трябва временно да ограничим размножаването. Кой разумен акушер няма да пожертвува живота на неродения младенец, за да спаси жената? Ние също сме длъжни, ако това се наложи, да пожертвуваме частица от бъдещия свой живот за другия, засега още чужд за нас, който съществува и се развива. Съюзът на световете многократно ще изкупи тази жертва.

Висша цел е единството на живота и висш разум е любовта!

(Дълбоко мълчание. После думата взема Мени.)

IX. Мени

— Аз внимателно наблюдавах настроението на другарите и виждам, че повечето от тях са на страната на Нети. Много се радвам, защото и моята гледна точка е приблизително същата. Ще прибавя само едно съображение от практичен характер, което ми се струва много важно. Сериозно се опасявам, че в настоящия момент няма да ни стигнат технически средства за масова колонизация на други планети, дори и да решим да я осъществяваме.

Ние можем да построим десетки хиляди големи етеронефи, но ще се окаже, че няма с какво да ги приведем в движение. Ще ни бъде нужна стотици пъти повече радиева материя, отколкото досега, а в същото време всички известни ни местонаходища се изтощават и все по-рядко откриваме нови.

Да не забравяме, че радиевата материя ни е нужна постоянно — не само за да реализираме голямата скорост на етеронефите. Вие знаете, че цялата ни техническа химия се гради на тези вещества. Използваме я при производството на „минус-материя“, без която същите тези етеронефи и безчислените ни аероплани се превръщат в негодни тежки сандъци. Не можем да се лишим от активното й използване.

Но най-лошото е, че единствената възможност да се откажем от колонизация — синтезът на белтъчините — също може да се окаже неосъществима заради недостига от радиеви вещества. При огромната сложност на състава на белтъчините немислимо е да стигнем до технически прост и удобен за фабрично производство синтез, ако използваме старите методи на постепенно усложняване. Преди няколко години, както знаете, успяхме да получим по този начин изкуствени белтъчини, но в нищожно количество и с големи загуби на енергия и време, така че този опит имаше само теоретично значение. Масовото производство на белтъчини от неорганичен материал е възможно само посредством бързите и резки промени в химическия състав, които ние постигаме, действувайки с неустойчиви елементи върху обикновена устойчива материя. За да успеем, ще трябва десетки хиляди научни работници да се насочат специално към изследванията на синтеза на белтъчините и да проведат милиони различни нови опити. За тях, а по-късно, в случай на успех, и за масовото производство на белтъчини ще са необходими огромни количества активна материя, с каквито ние сега не разполагаме.

И така, както и да погледнем, ние не можем да разрешим успешно интересуващия ни въпрос, ако не намерим нови източници на радиоелементи. Но къде да ги търсим? Очевидно, на други планети, тоест на Земята или на Венера. За мене е несъмнено, че първият опит трябва да бъде направен именно на Венера.

Можем само да предполагаме, че на Земята има богати запаси от активни елементи. За Венера това е напълно сигурно. Земните местонаходища не са ни известни, защото за съжаление тези, които земните учени са открили, нищо не струват. На Венера открихме местонаходища още с първите крачки на нашата експедиция. На Земята главните залежи са разположени, както и у нас, дълбоко под повърхността. На Венера някои от тях се намират толкова близо, че радиациите им веднага бяха открити по фотографски път. Ако търсим радий на Земята, трябва да преровим континентите, както направихме на нашата планета — това може да ни отнеме десетки години, а рискуваме и да се излъжем в очакванията си. На Венера без никакво бавене може да започне добивът на онова, което вече е намерено.

Затова аз съм дълбоко убеден, че каквото и решение да вземем по-късно по въпроса за масовата колонизация, за да гарантираме осъществяването му, ние трябва незабавно да организираме малка, може би временна колонизация на Венера с единствената цел — добив на активна материя.

Разбира се, естествените препятствия са огромни, но сега няма да ни се наложи да ги преодоляваме напълно. Ние трябва да овладеем само малък участък от тази планета. Всъщност, става въпрос за голяма експедиция, която да прекара там не месеци, както предишните, а цели години, добивайки радий. Едновременно с това ще се наложи да се води енергична борба с природните условия, да се предпазват хората от убийствения климат, неизвестните болести и други опасности. Ще има големи жертви, възможно е само малка част от експедицията да се върне обратно. Но опит трябва да се направи.

Като начало най-подходящо място по наличните данни е островът на Горещите бури. Аз внимателно изучих природата му и съставих подробен план за организацията на работа. Ако намирате, че е възможно да го обсъдим сега, другари, аз незабавно ще го изложа пред вас.

(Никой не възразява и Мени преминава към изложението на своя план, като подробно разглежда всички технически детайли. След завършването на неговата реч излизат нови оратори, но те говорят изключително по неговия план, обсъждайки частните случаи. Някои изразяват недоверие към успеха на експедицията, но всички са съгласни, че опит трябва да се направи. В заключение се приема резолюцията, предложена от Мени.)

X. Убийството

Толкова дълбоко бях зашеметен, че не се опитах дори да събера мислите си. Чувствувах само, че студена болка притиска сърцето ми в железен пръстен и пред съзнанието ми като яростна халюцинация заставаше огромната фигура на Стерни с неговото неумолимо-спокойно лице. Всичко останало се смесваше и ехтеше в тежък, тъмен хаос.

Излязох от библиотеката и автоматично седнах в лодката. Студеният вятър при бързия полет ме накара плътно да се загърна в плаща си и това сякаш ми внуши нова мисъл, която веднага зае изцяло съзнанието ми като неотменима повеля: аз трябва да остана сам. Когато пристигнах в къщи, незабавно започнах да я изпълнявам — все така механично, като че действуваше някой друг, а не аз самият.

Написах на ръководящата фабрична колегия, че временно ще отсъствувам от работа. На Ено казах, че засега трябва да се разделим. Тя ме погледна тревожно-изпитателно и побледня, но не каза нито дума. Едва по-късно, в последната минута на отпътуването, попита не искам ли да видя Нела. Отговорих й: „Не!“ и я целунах за последен път.

После потънах в мъртво вцепенение. Имаше студена болка и откъслеци от мисли. От думите на Нети и Мени остана блед, равнодушен спомен, сякаш всичко това не беше важно и интересно за мен. Веднъж само се мярна съображението: „Да, ето защо замина Нети — всичко зависи от експедицията.“ Рязко и отчетливо изплуваха отделни изрази и цели фрази на Стерни: „Трябва да се разбере необходимостта… няколко милиона «зародишни» хора… пълно унищожение на земното човечество… той е болен от тежко душевно заболяване…“ Но не правех нито връзки между тях, нито изводи. Понякога си представях гибелта на човечеството като свършен факт, но в смътна, отвлечена форма. Болката в сърцето се засилваше и се пораждаше мисълта, че аз съм виновен за тази гибел. За кратко време се появяваше съзнанието, че все още няма нищо такова и може би няма и да има. Но болката не спираше и мисълта отново бавно установяваше: „Всички ще умрат… и Ана Николаевна… и работникът Ваня… и Нети, не, Нети ще остане, тя е марсианка… а всички ще умрат… и няма да има жестокост, защото няма да има страдания… да, така каза Стерни… а всички ще умрат, защото аз бях болен… значи, аз съм виновен…“ Откъслеци от тежките мисли се врязваха, застиваха и оставаха в съзнанието ми, студени и неподвижни. И времето сякаш спря заедно с тях.

Това беше бълнуване — мъчително, непрекъснато, безизходно. Около мен нямаше призраци. Само в душата ми имаше един черен призрак. И това не можеше да има край, защото времето спря.

Появи се мисълта за самоубийство — течеше бавно, но не изпълваше съзнанието ми. Самоубийството ми се струваше безполезно и скучно: нима то можеше да прекрати тази черна болка, която беше всичко? Не вярвах в самоубийството, защото не вярвах в самото съществуване. Имаше мъка, студ, ненавистното всичко, но моето „аз“ се губеше като нещо незабележимо, нищожно, безкрайно малко. „Мен“ ме нямаше.

В отделни минути ставаше толкова непоносимо, че се появяваше непреодолимото желание да се нахвърля върху всичко наоколо, живо и мъртво, да бия, да руша, да унищожавам. Но все още съзнавах, че това е по детски безсмислено, стисках зъби и се сдържах.

Мисълта за Стерни постоянно се връщаше и неподвижно спираше в съзнанието ми. Тогава тя ставаше център на цялата мъка и болка. Малко по малко, много бавно, но непрекъснато около този център започна да се формира намерението, което после премина в ясно, непреклонно решение: „Трябва да видя Стерни.“ Защо, по какви причини, не бих могъл да кажа. Но нямаше съмнение, че ще го направя. И в същото време беше мъчително трудно да изляза от моята неподвижност, за да изпълня решението си.

Накрая настъпи денят, когато събрах енергия, за да преодолея това вътрешно съпротивление. Седнах в лодката и поех към обсерваторията, която ръководеше Стерни. По пътя се мъчех да обмисля какво ще говоря с него, но студът в сърцето ми и около мен парализираха мисълта ми. След три часа пристигнах.

Влязох в голямата зала на обсерваторията и казах на един от работещите там другари: „Трябва да видя Стерни.“ Той отиде при него и като се върна след минута, съобщи, че Стерни е зает с проверката на инструментите, след четвърт час ще бъде свободен, а дотогава ще е по-удобно да го почакам в неговия кабинет.

Заведоха ме в кабинета, седнах в креслото пред писмената маса и зачаках. Кабинетът беше пълен с различни прибори и машини, някои от които вече ми бяха познати, а някои — не. Срещу креслото имаше някакъв малък инструмент на тежък метален статив, който завършваше с три крачета. На масата лежеше отворена книга за Земята и нейните обитатели. Аз машинално започнах да я чета, но спрях на първите фрази и изпаднах в състояние, близко до предишното вцепенение. Само в гърдите си заедно с обичайната мъка чувствувах някакво неопределено конвулсивно вълнение. Не помня колко време мина така.

В коридора се чуха тежки стъпки и в стаята влезе Стерни с обичайния си спокойно-делови вид. Той се отпусна в креслото от другата страна на масата и въпросително ме погледна. Аз мълчах. Той почака около минута и ме попита направо:

— С какво мога да ви бъда полезен?

Аз продължавах да мълча и да го гледам като неодушевен предмет. Той едва забележимо помръдна рамене и очаквателно се разположи в креслото.

— Мъжът на Нети… — произнесох аз накрая с усилие, почти несъзнателно, без да се обръщам към него.

— Аз бях мъж на Нети — спокойно ме поправи той. — Ние сме разделени отдавна.

— … Унищожението… няма да бъде… жестокост… — продължавах аз все така бавно и полусъзнателно, повтаряйки онази мисъл, която се беше врязала в паметта ми.

— А, за това ли говорите — каза той спокойно. — Но нали сега не става дума за такова нещо. Както знаете, взето е съвсем друго предварително решение.

— Предварително решение… — машинално повторих аз.

— Що се отнася до моя тогавашен план — прибави Стерни, — макар че не съм се отказал напълно от него, трябва да кажа, че сега не бих могъл да го защищавам така уверено.

— Не напълно… — повторих аз.

— Вашето оздравяване и участието ви в общата работа разрушиха отчасти моята аргументация…

— Изтребление… отчасти… — прекъснах го аз и сигурно цялата ми болка и мъка твърде ясно са се отразили в несъзнателната ми ирония, защото Стерни побледня и тревожно ме погледна. Настъпи мълчание.

Изведнъж студеният пръстен на болката стисна сърцето ми с небивала, неизразима сила. Аз се отметнах към облегалката на креслото, за да удържа един безумен вик. Пръстите на ръката ми конвулсивно стиснаха нещо твърдо и студено. Почувствувах хладно оръжяе в ръката си и сткхийно-непреодолимата болка се превърна в бясно отчаяние. Скочих от креслото и нанесох страшен удар на Стерни. Едно от крачетата на триножника попадна в слепоочието му и той без вик, без стон се наклони на една страна. Хвърлих оръжието си. То иззвънтя и задрънча между машините. Всичко беше свършено.

Излязох в коридора и казах на първия срещнат: „Аз убих Стерни.“ Той побледня и бързо влезе в кабинета, но очевидно там се убеди, че вече няма нужда от помощ, и се върна при мен. Заведе ме в своята стая, поръча на друг свой колега да извика по телефона лекар и да отиде при Стерни и остана насаме с мен. Не се решаваше да ме заговори. Аз сам го попитах:

— Тук ли е Ено?

— Не — каза той, — тя замина за няколко дена при Нела.

После отново настъпи мълчание, докато не се появи лекарят. Той се опита да ми зададе въпроси за станалото, аз казах, че не искам да разговарям. Тогава ме откара в най-близката клиника за душевно болни.

Там ми предоставиха голямо, удобно помещение и дълго време не ме безпокоиха. Това беше всичко, което можех да желая.

Струваше ми се, че положението е ясно. Аз убих Стерни и с това погубих всичко. Марсианците виждат на практика какво могат да очакват от сближаването със земните хора. Те се убеждават, че даже онзи, когото са смятали за най-способен да заживее техния живот, не може да им предложи нищо освен насилие и смърт. Стерни е убит — идеята му възкръсва. Последната надежда изчезва, земният свят е обречен. И аз съм виновен за всичко.

Тези мисли бързо се появиха в главата ми след убийството и неподвижно се възцариха там заедно със спомена за него. Отначало студената им категоричност ми носеше някакво успокоение. Но после мъката и болката започнаха отново да се усилват, както ми се струваше, до безкрайност.

Заедно с това изпитвах дълбоко отвращение от самия себе си. Чувствувах се предател на цялото човечество. Мяркаше се смътната надежда, че марсианците ще ме убият, но веднага се появяваше мисълта, че съм им твърде противен и че презрението ще им попречи да го направят. Те наистина прикриваха отвращението си от мен, но въпреки усилията им аз го виждах ясно.

Колко време мина така, не зная. Накрая лекарят дойде при мен и каза, че трябва да сменя обстановката и ще ме изпратят на Земята. Помислих, че зад това се крие предстоящото ми смъртно наказание, но не възразих. Помолих само да изхвърлят тялото ми по далече от всички планети, за да не ги скверни.

Впечатленията от пътешествието ми обратно са твърде смътни в спомените ми. Около мен нямаше познати лица, с никого не разговарях. Съзнанието ми не беше объркано, но аз почти нищо не забелязвах наоколо. Беше ми все едно.