Червения дракон

ДЕСЕТА ГЛАВА

Самолетът от Вашингтон за Бърмингам беше полупразен. Греъм се настани до прозореца, а мястото до него остана свободно. Отказа на стюардесата престоялия сандвич и разтвори върху масичката за хранене папката с досието на семейство Джейкъби. Най-отгоре имаше списък на общите за двете семейства характеристики.

И двете съпружески двойки бяха над трийсетте, и двете имаха по три деца — две момчета и едно момиче. Едуард Джейкъби имаше и още един син от предишен брак, който по време на убийството бил в колежа си.

И двамата родители бяха с висше образование, живееха в двуетажни къщи в добри квартали. Госпожа Джейкъби и госпожа Лийдс бяха безспорно привлекателни жени. Семействата използвали кредитни карти на една и съща компания, били абонирани за почти едни и същи печатни издания. Сходствата свършваха дотук.

Чарлс Лийдс бил адвокат, специализиран в данъчното право, докато Едуард Джейкъби бил инженер металург. Семейството на Лийдс беше живяло в Атланта и никъде другаде, докато Джейкъби се бяха преместили в Бърмингам от Детройт едва преди три месеца. Лийдс били презвитерианци, а Джейкъби — католици.

В съзнанието на Греъм, подобно на капки от повреден кран, натрапчиво чукаше една-единствена думичка — „произволно“. „Произволен избор на жертвите“, „липса на ясни мотиви“ — това бяха използваните в печата термини, тях процеждаха с безсилен гняв и полицаите от отделите за разследване на тежки престъпления. Въпреки това прилагателното „произволно“ някак не се връзваше напълно. Греъм отлично знаеше, че масовите и серийните убийци рядко подбират произволно своите жертви.

Човекът, лишил от живот семействата Лийдс и Джейкъби, безспорно бе открил нещо в тях, което го е привлякло и подтикнало към престъплението. Може би ги е познавал (и Греъм тайно се надяваше това да е така), а може би не. В едно обаче беше дълбоко убеден — преди кървавата драма убиецът е избрал своите жертви по някакви свои критерии. Избрал ги е, защото нещо в тях го е привлякло. И това нещо без съмнение бе свързано с жените. Но какво бе то? При извършването на двете престъпления съществуваха и известни различия.

Едуард Джейкъби е бил застрелян, докато слизал по стълбите с фенерче в ръка — вероятно събуден от някакъв шум. Госпожа Джейкъби и децата и били простреляни в главата, а госпожа Лийдс — в коремната област. Всички изстрели бяха произведени от един и същ деветмилиметров автоматичен пистолет. В раните бяха открити стоманени прашинки от ръчно направен заглушител, по гилзите липсваха отпечатъци от пръсти.

Ножът е бил използван като оръжие единствено при убийството на Чарлс Лийдс, Според доктор Кинси той е бил с тясно острие и добре наточен, вероятно предназначен за транжиране на месо.

Разлика имаше и в начините на проникване в къщите. При Джейкъби бе разбита задната врата, докато при Лийдс бе използван елмаз.

Следствените снимки в Бърмингам показваха много по-малко кръв от тези в Атланта, но и в спалнята на Джейкъби бяха открити кървави петна по тапетите, на височина 50–60 сантиметра от пода. А това означаваше, че и в Бърмингам убиецът е имал нужда от публика. Бирмингамските полицаи бяха проверили най-старателно труповете за оставени отпечатъци, дори и ноктите. Не бяха намерили нищо. Погребението в Бърмингам през летните месеци със сигурност бе заличило отпечатъци от рода на тези, открити върху едно от децата на Лийдс. И на двете местопрестъплениия бяха открити еднакви руси косми, слюнка и сперма.

Греъм облегна снимките на двете усмихнати семейства на седалката пред себе си и дълго ги наблюдава, несмущаван от нищо в притихналия салон на самолета.

Какво бе привлякло убиеца именно към тях! Много му се искаше да вярва, че съществува общ фактор и той скоро ще го открие.

В противен случай щеше да прави огледи в нови къщи и да търси онова, което Зъбльото е благоволил да му остави.

Греъм получи инструкции от бюрото на ФБР в Бърмингам, а след това позвъни в полицията да съобщи за пристигането си. Климатичната инсталация на малката кола, която взе под наем, беше повредена и пръскаше ситни водни капчици по ръцете му.

Най-напред отиде на Денисън авеню, в кантората на „Недвижими имоти «Гийхан»“. Висок и плешив, Гийхан се втурна по тюркоазения мокет да го посрещне. При вида на служебната карта на Греъм усмивката му моментално се стопи. Греъм лаконично му поиска ключа от къщата на Джейкъби.

— Днес ще има ли там униформени ченгета? — попита посредникът с ръка на плешивото си теме.

— Не знам.

— Дано не ходят, че следобед ще я показвам на двама клиенти. Къщата е хубава. Като я видят, хората обикновено забравят за другото. В четвъртък я показах на двойка заможни пенсионери от Дулът, които изгаряха от желание да се заселят в Слънчевия пояс8.

Тъкмо започнахме да уточняваме ипотеката (човекът беше готов да плати една трета в брой, представяте ли си!) и отпред спря патрулна кола. Къщата се напълни с ченгета. Клиентите проявиха любопитство, а онези изведнъж се оказаха страшно словоохотливи. Доблестните блюстители на закона дори организираха оглед на местопрестъплението — показаха им кой къде е бил убит, всичко! После, естествено, „сбогом Гийхан, много бяхте любезен“. Опитах се да им обясня какви мерки за сигурност сме взели, но те изобщо не искаха да слушат. Едва успяха да се натоварят в лимузината си, така им бяха омекнали краката.

— Някой самотен мъж да се е интересувал от къщата?

— При мен не, но тя е в още няколко списъка за продажби. Обаче едва ли. Дълго време полицията не даваше да започнем пребоядисването. Приключихме едва миналия вторник. Двоен слой латекс, на места дори троен. Отвън все още работим. Ще стане като за изложба!

— Но как е възможно да я обявите за продан, преди да са приключили юридическите формалности? — учуди се Греъм.

— Не ми е позволено да сключа сделката дотогава, но нищо не ми пречи да съм готов за нея, нали? Мога да настаня нови обитатели и с протокол за продажба, без нотариален акт. Нещо трябва да правя, защото лихвите се трупат ден и нощ, дори когато спя…

— Кой е изпълнител на завещанието на господин Джейкъби?

— Байрън Меткаф от фирмата „Меткаф и Барнс“. Колко време ще останете там?

— Не знам. Докато приключа.

— Пуснете ключа в пощенската кутия, не е необходимо да се връщате тук.

Греъм подкара към къщата на Джейкъби с чувството, че си губи времето. Намираше се в покрайнините на града, в наскоро застроен квартал. На магистралата спря да провери по картата къде точно трябва да отбие. Оказа се тесен път асфалтиран път.

Убийството беше станало преди повече от месец. С какво се бе занимавал по онова време? Монтираше двата дизелови мотора на двайсетметровата яхта на Рибович и с жестове насочваше краниста Ариага да спусне още малко. Късно следобед пристигна Моли, тримата се настаниха под навеса на каютата и хапнаха едри скариди с ледена бира. Кранистът се зае да им обяснява как се чисти речен рак, като скицира опашката му в стърготините по палубата. Отразявани от водата, слънчевите лъчи хвърляха отблясъци по коремите на кръжащите гларуси.

От климатичната инсталация цвръкна струйка вода и намокри ризата на Греъм. Това го върна обратно в Бърмингам, където нямаше гларуси и скариди. Шофираше край пасища с коне и кози. Вляво се простираше Стоунбридж — старият квартал с изисканите жилища на местните богаташи.

На стотина метра пред колата се появи табелата на агенцията за продажба на недвижими имоти. Къщата на Джейкъби бе единствената вдясно от пътя. Мъзгата от клонестите орехи бе направила чакъла на алеята хлъзгав, дребни камъчета забарабаниха по пода на колата. Дърводелец на висока стълба поставяше капаци на прозорците. Той махна с ръка на Греъм, който слезе от колата и се насочи към задната част на къщата.

Върху каменните плочи на вътрешния двор в испански стил падаше дебелата сянка на вековен дъб. През нощта клоните му сигурно скриваха светлината от страничния двор. Точно оттук бе проникнал Зъбльото, през плъзгащите се стъклени врати, вече сменени, новата алуминиева дограма блестеше, лепенките с фирмата на производителя още стояха. От външната и страна бе монтирана яка решетка от ковано желязо. Вратата на мазето бе също сменена — солидна стомана с огромни блокиращи резета. Върху плочника бяха разтоварени дървени каси с частите на вана за топъл масаж, от тези, дето богатите монтират във вътрешния си двор за групови забавления.

Греъм влезе. Гол под и застоял въздух. Стъпките му кънтяха из празните стаи.

Новопоставените огледала в банята никога не бяха отразявали образите на семейство Джейкъби или на убиеца. Върху гладката им повърхност личаха следите от набързо отлепени етикети. В ъгъла на съпружеската спалня имаше сгънат голям чаршаф, с който е бил закриван подът по време на боядисването. Греъм седна върху него и впери поглед в пълзящия по пода самотен слънчев лъч. Остана така, докато лъчът прекоси една дъска. Тук вече нямаше нищо. Абсолютно нищо.

Дали ако бе пристигнал в Бърмингам веднага след убийството, не би могъл да спаси живота на семейство Лийдс? Този въпрос се стовари върху него със страшна тежест.

Не усети облекчение дори след като отново се озова под открито небе.

Застана под сянката на един орех, пъхна ръце в джобовете и отправи смръщен поглед към алеята, която свързваше пътя с къщата на Джейкъби.

Как се бе придвижил дотук Зъбльото? Несъмнено с кола. Но къде е паркирал? Посипаната с чакъл алея бе прекалено шумна за нощни визити, макар бърмингамската полиция да беше на друго мнение.

Греъм закрачи по чакъла към пътя. От двете страни на асфалтираното платно имаше дълбоки канавки, които се губеха в далечината. Ако почвата е суха и твърда, тези канавки могат да бъдат преминати с кола, която да бъде надеждно скрита от любопитни погледи в храсталака край къщата на Джейкъби. Оттатък пътя, точно срещу къщата, беше единственият вход за Стоунбридж. Върху поставената табела пишеше, че кварталът се охранява от частни патрули. Несъмнено те биха забелязали всяка кола, която не принадлежи на тукашните собственици. Същото важеше и за непознат, тръгнал да се разхожда пеша посред нощ. Значи паркирането в Стоунбридж отпадаше.

Греъм се върна обратно в къщата и с изненада установи, че телефонът работи. Свърза се с метеорологичната служба и научи, че ден преди убийството на семейство Джейкъби над района е валял дъжд със средна интензивност. А това означаваше, че канавките са били пълни с вода. Зъбльото не бе скрил колата си встрани от асфалтовия път.

Греъм тръгна покрай варосаната ограда на пасището, насочвайки се към задната част на имота. Един кон от другата страна на оградата реши да го придружи. Преди да свърне към стопанските постройки в дъното, Греъм извади от джоба си бонбон за освежаване на дъха и го даде на животното. То спря при завоя, а Греъм продължи към оградата на задния двор на Джейкъби.

Спря на мястото, където децата бяха погребали котката си. Почвата беше рохкава. Когато двамата със Спрингфийлд бяха обсъждали в Атланта събитията тук, той си беше представял тези постройки боядисани в бяло. Оказа се, че са тъмнозелени.

Децата загърнали котката в кърпа за бърсане на чинии, сложили и цвете между лапите и я погребали в кутия за обувки. Греъм облегна ръка на оградата и подпря челото си. Котешко погребение, тържествен детски ритуал. Родителите са се прибрали в къщата, някак им е неудобно да прошепнат заупокойна молитва. Децата се споглеждат, изведнъж открили нова и непозната празнота в живота. Най-голямото свежда глава, после и другите. Градинската лопата е по-висока от тях. По-късно ще спорят дали котката е вече на небето при дядо Господ и Исус, известно време ще са кротки. Прозрението го осени така, както си стоеше, докато слънчевите лъчи пареха гърба му. Зъбльото не само е убил котката, но и отнякъде е наблюдавал как ще я погребат децата. Искал е да се наслади на този ритуал. Едва ли е пътувал два пъти дотук — веднъж, за да убие котката, после за семейството. Убил е животното и е изчакал децата да го намерят. Няма начин да се разбере кога точно са открили котката. Полицията няма сведения за непознат, разговарял с децата в онзи следобед, десетина часа преди престъплението. Но как Зъбльото се е добрал дотук, къде е чакал?

Зад оградата се простираха храсталаци. Някои от тях надвишаваха човешки бой и стигаха чак до крайпътните дървета. Греъм измъкна смачканата карта от задния джоб на панталона си и я разстла върху зида. Задната част от имота на Джейкъби граничеше с широка около половин километър горичка. Отвъд нея, извивайки на юг, имаше друг асфалтиран път, успореден на този пред къщата.

Греъм се качи в колата и подкара обратно към магистралата, засичайки разстоянието. Тръгна на юг и след няколко километра отби по отбелязаното на картата отклонение. Намали скоростта, пресметна изминатото разстояние и установи, че се намира приблизително зад къщата на Джейкъби отвъд горичката.

Пътят стигаше до незавършен жилищен квартал, очевидно предназначен за хора с по-ниски доходи. Беше толкова нов, че не бе нанесен на картата. Отби на близкия паркинг и изключи двигателя. Оставените наоколо коли бяха предимно стари модели, клекнали на уморените си пружини. Две бяха на трупчета.

Под самотно баскетболно табло с кош без мрежичка играеха чернокожи деца. Облегнат на колата, Греъм ги загледа.

Изпита желание да свали сакото си, но знаеше, че пистолетът 44-ти калибър и закачената за колана му плоска фотокамера веднага ще привлекат вниманието на минувачите. Винаги се чувстваше неудобно, когато хората се втренчваха в оръжието му.

Отборът с фланелки се състоеше от осем деца. Голите до кръста бяха единайсет. Викове и шумни спорове заместваха съдийството.

Дребен малчуган от отбора на голите бе съборен в борбата за една отскочила от таблото топка и ядосан си тръгна за вкъщи. Почти веднага се върна обаче, подсилен с бисквита, и отново се гмурна в мелето.

Крясъците и тупкането на топката по асфалта повдигнаха духа на Греъм. Един баскет, една топка. Отново се сети за множеството вещи, които притежаваше семейство Лийдс. Джейкъби също, съдейки по заключението на бърмингамската полиция, изключила вероятността за нападение с цел обир. Лодки и спортни съоръжения, къмпинг оборудване, фотоапарати, пушки, въдици. И по това двете семейства си приличаха.

Представил си ги живи, Греъм неволно си спомни и как изглеждаха след това. Изведнъж почувства, че повече не може да следи баскетболното сражение. Пое дълбоко дъх, прекоси пътя и навлезе в мрачната борова гора.

Храсталакът в края и бе гъст, но изтъня, когато Греъм се озова в дълбоката сянка на дърветата, покрили земята с дебел пласт борови иглички. Въздухът беше топъл и неподвижен. Синьоперести сойки кресливо предупреждаваха за наближаването му.

Теренът беше с лек наклон към леглото на пресъхнал поток, до което се издигаха няколко стройни кипариса. В червеникавата глинеста почва ясно личаха отпечатъците, оставени от миещи мечки и полски мишки. По дъното на потока имаше и човешки следи, повечето от детски крачета. Бяха дълбоки и с размазани очертания, очевидно оставени преди няколко превалявания. Оттатък дерето теренът отново се издигаше, почвата се промени на песъчлива, в подножията на боровете буйстваше дива папрат. Греъм се заизкачва с мъка по склона. Скоро сред дърветата проблесна слънчева светлина — там горичката свършваше. Между стволовете можеше да се види горният етаж на къщата на Джейкъби. Пак храсталак, надвишаващ човешки бой. Опираше чак до оградата на задния двор. Греъм с мъка го преодоля и спря там.

Зъбльото вероятно е оставил колата си в онзи нов квартал и е прекосил горичката. Подмамил е котката в храсталака, удушил я е, а после е пропълзял до оградата с безжизненото и тяло в една ръка. Греъм ясно си представи как животното полита във въздуха, без да се извива по обичайния за котките начин, за да падне на лапите си, а тупва в двора по гръб.

Свършил е тази работа през деня — иначе децата не биха могли да намерят и погребат животното. Чакал е да открият трупа: Нима е клечал сред задушния храсталак, докато се мръкне? Не е бил до оградата, тъй като там мястото е прекалено открито. За да наблюдава двора откъм горичката, би трябвало да се изправи в цял ръст точно срещу прозорците, огрян от ярките лъчи на слънцето. Явно е бил принуден да търси закрилата на дърветата. Греъм направи същото.

Бърмингамските полицаи не бяха вчерашни. Ясно личеше къде се бяха промушвали през храстите, за да претърсят местността. Но това е станало преди откриването на котката. Търсели са изтървани предмети и отпечатъци, а не наблюдателен пункт.

Навлезе на няколко метра сред дърветата, затърси из шарената сянка. Започна от възвишението, от което се виждаше част от двора. От него се насочи навътре в гората.

Започна да оглежда очертания по този начин район сантиметър по сантиметър. След повече от час нещо проблесна и привлече погледа му. За миг го изгуби, после го откри отново. Оказа се ламаринено езиче от консервна кутия с разхладителна напитка, почти заровено в сухите листа под корените на един от малкото брястове.

Зърна ламаринката от два-три метра, но цели пет минути не мръдна от мястото си, докато оглеждаше внимателно земята около дървото. Клекна и предпазливо пое към дънера, разчиствайки с ръка сухите листа по пътя си. Крачеше патешки и внимаваше да не пропусне нищо. Бавно и прецизно отстрани сухите листа в основата на дървото. Бяха се натрупали на дебел пласт и по тях нямаше отпечатъци от стъпки.

В близост до ламаринката откри изсъхнала огризка от ябълка, проядена от мравките, Птиците бяха изкълвали семките. Изследва почвата наоколо още десетина минути. Най-сетне седна и изпружи уморените си крака. Гърбът му опря в ствола на бряста. В проблесналия сред листата слънчев лъч танцуваха комари. Гъсеница се загърчи под изсъхнало листо.

На клона над главата си забеляза късче червеникава глина от дерето, вероятно пренесена от обувка.

Греъм окачи сакото си на един клон и се закатери по обратната страна на дървото, като внимаваше да не стъпва по клоните над онзи с калната следа. Когато се издигна на десетина метра, спря, пое дъх и надникна иззад ствола. Къщата на Джейкъби беше на около сто и петдесет метра оттук. От тази височина изглеждаше по-различна, в очите се набиваше цветът на покрива и. Задният двор със стопанските постройки се виждаше като на длан. С помощта на бинокъл би могъл да наблюдава дори бръчките по лицата на живеещите отсреща.

До ушите му долиташе далечният тътен на автомобилното движение, примесен с нервния лай на куче. После сред листата зажужа цикада и наподобяващите на банциг звуци погълнаха всичко останали шумове.

Точно над главата му стърчеше дебел клон, насочен под прав ъгъл към къщата. Греъм се набра на ръце и надникна към обратната страна на ствола. На няколко сантиметра от бузата му, закрепена между клона и стеблото, проблесна кутия от разхладително питие.

— Обичам те — прошепна и Греъм, долепил уста до кората на дървото. — Кълна се, че те обичам. Хайде, кутийчице, ела! Разбира се, можеше да е оставена от някое дете.

Греъм се покатери още нагоре, рисковано начинание предвид крехките клончета. След това се завъртя така, че да вижда големия клон под себе си. Част от кората му, на големина колкото карта за игра, беше обелена и зеленееше пред очите му. В зеления правоъгълник бе издълбан странен знак, който изглеждаше приблизително така:

Беше издълбан чисто и внимателно, с много остър нож. Това вече не можеше да бъде детска работа. Греъм внимателно нагласи блендата на фотокамерата и го снима.

Макар и добра, гледката откъм дебелия клон беше допълнително разчистена — една вейка над него беше прекършена. Дървесните влакна на мястото на срязването бяха смачкани и загладени. Очите на Греъм потърсиха откършената част. Сигурно е някъде сред клоните, тъй като на земята би я забелязал. Да, ето я, заплетена в долните клони. Изсъхналите и почернели листа се открояваха на фона на ярката зеленина.

Лабораторията щеше да иска и двете части на откършената вейка, за да измери дебелината на острието. Значи ще трябва да се върне с трион. Направи още няколко снимки, като през цялото време си мърмореше под нос:

Знам, че си убил котката, мой човек, хвърлил си я в двора, а после си се покатерил тук да чакаш. Знам, че докато си наблюдавал децата и си чакал, си дялкал и си давал ход на фантазията си. Когато се мръкнало, видял си сенките им в осветените прозорци, гледал си как лампите една по една гаснат и едва след това си направил визитата си. Така е станало, нали? Не ти е било кой знае колко трудно да се спуснеш от този клон надолу, тъй като е имало пълнолуние, а си носел и фенерче.

Но за самия Греъм спускането съвсем не бе леко. С помощта на клонче, пъхнато в дупката, внимателно повдигна алуминиевата кутийка и започна да слиза. Там, където се налагаше да използва и двете ръце, налапваше края на клончето и здраво го стискаше със зъби.

Когато се върна в новия квартал, някой бе написал „Левън е глупак“ върху прашната врата на колата. Височината на надписа свидетелстваше, че и най-младите обитатели тук са напреднали в ограмотяването. Запита се дали са надраскали и колата на Зъбльото.

Няколко минути стоя неподвижен и гледа дългите редици еднакви прозорци. Поне сто от новите апартаменти вече бяха населени. Имаше шанс някой да си спомни непознатия бял мъж, паркирал отпред късно през нощта. Струваше си да опита, макар че от инцидента бе изтекъл цял месец. Но за да разпита бързо всички жители, ще му бъде необходима помощта на бърмингамската полиция.

Пребори се с изкушението да изпрати кутията право на Джими Прайс във Вашингтон. Нуждаеше се от съдействието на тукашната полиция и щеше да е най-добре да им предостави всичко, което бе открил. Поръсването на кутийката с прах за снемане на отпечатъци не е сложна работа. Друга работа е киселинната проба за откриване на потни следи. Прайс би могъл да го направи и след напудрянето на кутийката в Бърмингам, стига да не са я пипали с голи ръце. По-добре да я предаде на полицията. Документалният отдел на ФБР щеше да се нахвърли върху издълбания знак като бясна мангуста. Беше направил достатъчно снимки за всички заинтересовани.

От къщата на Джейкъби се свърза с отдел „Убийства“ на местната полиция. Детективите пристигнаха точно когато Гийхан, агентът за продажба на недвижима собственост, канеше кандидат-клиентите си да разгледат къщата.