Червено и черно

ПЪРВА ГЛАВАГРАДЧЕТО

Градчето Вериер може да мине за едно от най-красивите във Франш-Конте. Белите му къщи с островърхи стрехи, покрити с червени керемиди, се нижат по склона на един хълм, дето китки от могъщи кестени бележат и най-малките извивки. На няколкостотин стъпки под укрепленията му, някога построени от испанците, а сега превърнати в руини, тече Ду.

Висока планина, едно разклонение на Юра, засланя Вериер откъм север. Назъбените върхове на Вера се покриват със сняг още с първите октомврийски студове. От планината се спуща един поток, прекосява Вериер, преди да се влее в Ду, и движи голям брой дъскорезници; тази проста промишленост дава поминък на мнозинството от жителите, които са по-скоро селяни, отколкото граждани. Ала не с тези дъскорезници се е замогнало градчето. На фабриките за щампосани или както ги наричат мюлузки платове се дължи общото благосъстояние, което след падането на Наполеон е позволило да се възобновят фасадите на, кажи-речи, всички къщи във Вериер.

Едва влязъл в града, оглушава те грохотът на една боботеща и страхотна на вид машина. Повдигани от едно колело, което водата на потока върти, двадесет тежки чука падат с трясък, от който настилката на улицата се тресе. Всеки един от тези чукове произвежда всекидневно по не знам колко хиляди гвоздея. Млади, свежи и красиви девойки подлагат под ударите на огромните чукове късчета желязо, които тозчас се превръщат в гвоздеи. Тази работа, толкова груба наглед, е едно от онези неща, които най-много учудват пътешественика, проникнал за пръв път в планините, които отделят Франция от Швейцария. Ако, когато влиза във Вериер, пътешественикът запита чия е тази хубава фабрика за гвоздеи, която оглушава възлизащите по главната улица хора, ще му отговорят провлечено: „Хе, че тя е на господин кмета!“

И ако пътешественикът се спре макар и за няколко минути на главната улица на Вериер, която се изкачва от брега на Ду чак до върха на хълма, можеш да се обзаложиш сто срещу едно, че той ще срещне един едър мъж с угрижено и важно лице.

Щом се появи той, всички бързо свалят шапки. Косите му са посивели, облеклото — сиво. Той е кавалер на няколко ордена, има високо чело, орлов нос и изобщо лицето му се отличава с донейде правилни черти: при пръв поглед човек намира дори, че то съчетава достойнството на селския кмет с оня вид приятност, която още може да се срещне у четиридесет и осем — петдесетгодишни хора. Но скоро пътешественикът-парижанин бика неприятно изненадан от израза на самодоволство и самомнителност, примесени с някаква ограниченост и липса на въображение. Той схваща най-сетне, че дарбата на тоя човек се изчерпва със способността му да заставя другите да му плащат точно това, което му дължат, а сам да плаща дълга си колкото се може по-късно.

Такъв е кметът на Вериер — господин дьо Ренал. Пресякъл улицата с важна походка, той влиза в кметството и се изгубва от очите на пътешественика. Но ако пътешественикът продължи разходката си, ще съзре сто крачки по-нагоре една доста хубавичка къща и през решетчестата желязна ограда до нея — великолепни градини. Отвъд тях се вижда линията на кръгозора, очертана от хълмовете на Бургундия и създадена сякаш нарочно за наслада на очите. Тази гледка кара пътешественика да забрави отровената от дребните парични интереси атмосфера, в която започва да се задушава.

Той научава, че къщата е на господин дьо Ренал. Вериерският кмет дължи на парите, спечелени от голямата фабрика за гвоздеи, това хубаво жилище от дялан камък, което се довършва в тоя момент. Неговият род, казват, бил испански, старинен и уж се бил преселил в тия места, много преди да бъдат те завоювани от Луи XIV.

От 1815 година той се срамува, че е индустриалец: 1815 година го направи кмет на Вериер. Терасовидните стени, които крепят различните площи на тази великолепна градина, слизаща от тераса на тераса до река Ду, са също награда на господин дьо Ренал за умението му в железарската търговия.

Съвсем не очаквайте да намерите във Франция онези живописни градини, които заобикалят промишлените градове на Германия: Лайпциг, Франкфурт, Нюрнберг и др. Във Франш-Конте колкото повече зидове градите, колкото с повече камъни, наредени едни върху други, отрупвате имота си, толкова повече право на уважение придобивате в очите на съседите си. Градините на господин дьо Ренал, накръстосани със зидове, предизвикват такова възхищение и затова, че той е купил със злато някои и други малки парцели, на които те се простират. Ето например дъскорезницата, чието необикновено местоположение на брега на Ду ви е поразило при влизането ви във Вериер и на която сте видели името Сорел, написано с исполински букви върху една дъска над покрива, се намираше преди шест години на това място, върху което издигат сега стената на четвъртата тераса от градината на господин дьо Ренал.

Въпреки гордостта си господин кметът трябваше да уговаря дълго стария Сорел, твърдоглав и упорит селянин; той трябваше да му брои не малко жълтици, за да го склони да премести дъскорезницата си другаде. Що се отнася до общинската вада, която караше триона, господин дьо Ренал с влиянието, па което се радва в Париж, успя да издействува да я отбият. С това благоволение той се сподоби след изборите от 182? г.

Той даде на Сорел два хектара срещу половина на петстотин крачки по-долу до брега па Ду. И макар това място да беше много по-изгодно за търговията му с елови дъски, бай Сорел, както го наричат, откакто е станал богат, съумя да измъкне от нетърпението и собственическата страст, която бе обхванала съседа му, една сума от шест хиляди франка.

Наистина умните глави на градчето не одобряваха тази спогодба. Веднъж, преди четири години, един неделен ден, когато се връщаше от черква, облечен в кметското си одеяние, господин дьо Ренал видя отдалеч как старият Сорел, заобиколен от тримата си сина, го гледа и му се подсмива. Тази усмивка хвърли съдбоносна светлина в душата на господин кмета, оттогава той мисли, че е могъл да направи размяната на по-евтина цена.

За да заслужиш общественото уважение във Вериер, твърде важно е, когато зидаш много стени, да не приемеш някакъв план, донесен от италианските зидари, които напролет преминават клисурите на Юра на път за Париж. Подобно нововъведение би спечелило на неблагоразумия строител навеки славата на луда глава и той би бил завинаги загубен в очите на благоразумните и умерени хора, от които зависи уважението във Франш-Конте.

Право да си кажем, тези умници упражняват най-досаден деспотизъм; и поради тази гнусна дума животът в малките градове е непоносим за всеки, който е живял в голямата република, наречена Париж. Тиранията на мнението — и какво мнение само! — е също тъй глупава в малките френски градчета, както и в Съединените американски щати.

ВТОРА ГЛАВАКМЕТЪТ

За щастие на господин дьо Ренал и неговото име като администратор дотрябва да се издигне една грамадна подпорна стена покрай булеварда за разходка, който минава по хълма, па стотина стъпки над река Ду. Благодарение на това прекрасно местоположение оттук се виждат едни от най-живописните изгледи на Франция. Но всяка пролет дъждовните води разравяха булеварда, изкопаваха трапища по него и го правеха непроходим. Това неудобство, чувствувано от всички, по една щастлива случайност накара господин дьо Ренал да обезсмърти управлението си с изграждането на една степа, висока двадесет стъпки и седемдесет-осемдесет метра дълга.

Парапетът на тази стена, за която господин дьо Ренал трябваше да пътува три пъти до Париж, защото предпоследният министър на вътрешните работи се обяви за смъртен враг на Вериерския булевард, парапетът на тази стена се издига сега на четири стъпки над земята. И сякаш напук на всички сегашни и минали министри в тоя момент го украсяват с плочи от дялан камък.

Колко пъти, унесен в спомени за парижките балове, напуснати предната вечер, опрял гърди върху тези големи каменни блокове с хубав сив цвят, преливащ към синкав, аз потапях взор в долината на Ду! Оттатък, върху левия бряг, лъкатушат пет-шест долинки, в дъното на които окото различава много ясно малки поточета. След като са тичали от водопад на водопад, те се вливат най-сетне в Ду. Слънцето в тия планини е много силно и когато то грее отвесно, пътешественикът намира подслон за своите мечти върху тази тераса под великолепните явори. Своя бърз растеж и хубава, биеща на синьо зеленина те дължат на докараната пръст, която господин кметът е заповядал да наслагат зад огромната подпорна стена, защото, въпреки съпротивата на общинския съвет, той разшири булеварда повече от шест стъпки (аз го похвалявам за това, макар той да е ултрароялист, а аз — либерал); затова по негово мнение и по мнението на господин Валено, щастливия директор на приюта за бедни във Вериер, тази тераса не отстъпва по нищо на терасата в Сен-Жермен-ан-Ле.

Що се отнася до мен, аз намирам само един недостатък в Алеята на верността — това официално наименование се чете на петнадесет-двадесет места, написано върху мраморни плочи, за които господин дьо Ренал получи още един кръст, — не харесвам аз в Алеята на верността варварския начин, по който властта нарежда да се кастрят и стрижат до кора тези могъщи явори. Вместо да наподобяват с ниските си, кръгли и приплеснати корони най-просташките градинарски зеленчуци, те биха могли спокойно да добият онези великолепни форми, които имат яворите в Англия. Но волята на господин кмета е непреклонна и два пъти годишно всички дървета, принадлежащи на общината, биват безжалостно осакатявани. Местните либерали приказват — ала те преувеличават, — че ръката на общинския градинар е станала още по-жестока, откакто викарият господин Маслон се е научил да си присвоява добива от това стрижене.

Този млад духовник бе изпратен от Безансон преди няколко години, за да наблюдава абата Шелан и още няколко свещеници в околностите. Един стар полкови хирург, участник от похода в Италия, оттеглил се на почивка във Вериер, който бил приживе според господин кмета едновременно якобинец и бонапартист, се осмели един ден да се оплаче пред него за редовното обезобразяване на тези хубави дървета.

— Обичам сянката — отвърна господин дьо Ренал с онази отсянка от високомерие в гласа, която подхожда, когато се говори с един хирург, кавалер на Почетния легион, — обичам сянката, затова нареждам да подрязват моите дървета, за да дават те сянка, и не разбирам за какво служи едно дърво, ако не може, както полезният орех, да носи доход.

Ето великата дума, която решава всичко във Вериер: да носи доход. До нея, само до нея се свеждат мислите на повече от трите четвърти от обитателите.

Да носи доход — ето основанието, което решава всичко в това градче, което ви се е сторило толкова красиво. Чужденецът, който дохожда, пленен от красотата на околните прохладни и дълбоки долини, си въобразява отначало, че жителите му са възприемчиви за хубавото: те говорят много често за хубостта на своя край: не може да се откаже, че те държат много на нея; но затова, защото тя привлича чужденци, чиито пари обогатяват стопаните на ханищата, а това по силата на градските налози автоматично носи доход за града.

През един хубав есенен ден господин дьо Ренал се разхождаше по Алеята на верността, хванал под ръка жена си. Слушайки мъжа си, който говореше с важен вид, госпожа дьо Ренал следеше с неспокойно око движенията на три момченца. Най-голямото, което можеше да има единадесет години, се доближаваше много често до парапета с явното намерение да се покачи на него. Един мек глас изричаше тогава името Адолф и детето се отказваше от честолюбивия си замисъл. Госпожа дьо Ренал изглеждаше жена на тридесет години, но още доста красива.

— Да гледа само да не се разкайва после тоя господинчо от Париж — казваше господин дьо Ренал с оскърбен тон и неговите бузи изглеждаха още по-бледи от обикновено. — Аз все имам някой и друг приятел при двора…

Но макар и да се каня да ви говоря за провинцията в продължение на двеста страници, все пак не съм такъв варварин, че да ви мъча с дългия ход и сложните усуквания на един провинциален разговор.

Тоя господинчо от Париж, тъй омразен на вериерския кмет, бе не друг, а господин Апер, който преди два дни беше се изхитрил да проникне не само в затвора и приюта за бедни във Вериер, но и в болницата, управлявана безвъзмездно от кмета и най-видните собственици в града.

— Но — отвърна плахо госпожа дьо Ренал — какво лошо може да ви направи този господин от Париж, щом като вие управлявате имота на бедните с такава добросъвестност и честност?

— Той е дошъл само за да ни охули, а после ще помести статии в либералните вестници.

— Та вие не ги четете никога, друже мой.

— Но хората ни приказват постоянно за тези якобински статии; всичко това ни отвлича и ни пречи да правим добро2. Колкото за мен, аз никога няма да простя това на кюрето.

ТРЕТА ГЛАВАИМОТЪТ НА БЕДНИТЕ

Трябва да кажем, че свещеникът на Вериер, който, макар и осемдесетгодишен старец, беше запазил благодарение пресния въздух на планините желязно здраве и железен характер, имаше правото да посещава във всяко време затвора, болницата и дори приюта за бедни. И господин Апер, който носеше препоръчително писмо от Париж до свещеника, има благоразумието да дойде в това малко любопитно градче точно в шест часа заранта. Начаса той отиде в свещеническия дом.

Като четеше писмото, което му беше писал маркизът господин дьо Ла Мол, пер на Франция и най-богатият собственик в областта, отец Шелан се замисли.

„Аз съм стар и мене ме обичат тук — каза си най-сетне той полугласно, — няма да посмеят!“ И веднага, като обърна към дошлия парижанин очи, дето въпреки напредналата му възраст гореше свещеният огън, който свидетелствуваше за радостта, с която бе готов да извърши една добра, макар и малко опасна постъпка, каза:

— Елате с мен, господине, но, моля ви се, пред тъмничаря и главно пред надзирателите на приюта за бедни недейте казва нищо за това, което ще видим.

Господин Апер разбра, че има работа със сърцат човек: той тръгна с почтения свещеник, посети затвора, болницата, приюта, зададе не малко въпроси и въпреки странните отговори не си позволи да изкаже ни най-малък укор.

Посещението трая няколко часа. Свещеникът покани господин Апер на обед, но господин Апер отказа под предлог, че трябвало да пише писма: той не желаеше да компрометира повече своя великодушен водач. Към три часа тия господа се отправиха да завършат прегледа на приюта за бедни, а след това се върнаха пак в затвора. Там те намериха на вратата тъмничаря — кривоног гигант, шест стъпки висок; грозната му физиономия от страха беше станала отвратителна.

— Ах, господине — каза той на свещеника, щом го зърна, — този господин, който виждам с вас, не е ли господин Апер?

— Та що от това? — каза свещеникът.

— Ама аз от вчера имам най-строго нареждане — господин префектът го е изпратил с един стражар, който е трябвало да препуска цяла нощ — да не пущам господин Апер в затвора.

— Заявявам ви, господин Ноару — каза свещеникът, — че този гост, който е дошъл с мене, е господин Апер. Признавате ли, че аз имам право да влизам в затвора по всяко време на деня и на нощта и мога да взема със себе си, когото поискам?

— Така е, господин свещеник—отвърна тъмничарят глухо, навел глава като булдог, когото страхът от пръчката кара да се покори по неволя, — само че, господин свещеник, аз имам жена и деца и ако някой ме обади, ще ме уволнят; аз живея само от службата си.

— И на мене ще ми е жал да загубя моята — подзе добрият свещеник с все по-развълнуван и по-развълнуван глас.

— Но има разлика между нас! — възкликна живо тъмничарят. — Всички знаят, господин свещеник, че вие имате осемстотин франка доход, хубавичък имотец…

Ето такива събития, тълкувани, преувеличавани по най-различни начини, разжегваха от два дена всички долни страсти в градчето Вериер. И в тоя миг те бяха предмет на малката препирня между господин дьо Ренал и жена му. Заранта, заедно с господин Валено, директор на приюта за бедни, той бе отишъл у свещеника, за да му изрази силното си недоволство. Господин Шелан нямаше никакъв покровител; той почувствува цялата заплаха на техните думи.

— Добре, господа, аз ще бъда третият свещеник, когото на осемдесетгодишна възраст уволняват в тоя край. От петдесет и шест години служа тук; кръстил съм комай всички жители на града, който беше обикновена паланка, когато дойдох. Венчавам всеки ден млади хора, чиито дядовци съм венчал едно време. Вериер е моето семейство; но когато видях чужденеца, казах си: „Тоя човек, дошъл от Париж, може и наистина да е либерал; такива се навъдиха много; но какво лошо може да направи той на нашите бедняци и на нашите затворници?“

Но нападките на господин дьо Ренал и главно нападките на господин Валено, директора на приюта за бедни, ставаха все по-обидни и по-обидни.

— Добре тогава, господа, уволнете ме — провикна се старият свещеник с разтреперан глас. — Аз, все едно, няма да напусна тоя край. Всички знаят, че преди четиридесет години наследих една нива, която ми донася осемстотин франка. Ще живея от тоя приход. Не правя никакви спестявания от службата си, господа, и затова може би не се плаша много, когато ми казват, че ще ми я вземат.

Господин дьо Ренал живееше много сговорно с жена си; но като не знаеше какво да отговори на въпроса, който тя му повтаряше плахо: „Какво лошо може да стори този господин от Париж на затворниците?“, той беше готов да се разсърди съвсем, когато тя изведнъж нададе вик. Вторият от синовете им беше се покачил върху парапета на стената и тичаше по него, макар тази стена да се издигаше на повече от двадесет стъпки над лозето, което се намираше от другата страна. От страх да не стресне сина си и да не го накара да падне, госпожа дьо Ренал не се решаваше да му извика. Най-сетне детето, което се радваше на своето юначество, се озърна към майка си и като я видя побледняла, скочи на алеята и се затече към нея. Скараха му се както трябва.

Това малко събитие промени предмета на разговора.

— Искам без друго да взема Сорел, сина на дъскорезеца — каза господин дьо Ренал, — той ще надзирава децата, защото те почнаха вече да вършат пакости. Той е млад свещеник или нещо такова, знае латински порядъчно и ще помогне на децата да напреднат в учението; кюрето казва, че имал твърд характер. Ще му дам триста франка и храната. Имах някакви съмнения относно нравствеността му; тъй като беше любимец на оня стар хирург, кавалер на Почетния легион, който под предлог, че е роднина на Сореловци, беше се поселил у тях. Твърде възможно тоя човек да е бил всъщност таен агент на либералите; той казваше, че планинският въздух помагал на задуха му; но кой знае дали беше така. Беше участвувал във всички походи на Буонапарте в Италия и дори когато гласуваха на времето за империята, разправят, бил писал не. Този либерал учеше на латински Сореловия син и му остави грамадата книги, които беше донесъл със себе си. Затова аз нямаше да се реша никога да довеждам сина на дърводелеца при децата ни; но кюрето, тъкмо в навечерието на случката, поради която се скарах завинаги с него, ми каза, че тоя Сорел от три години изучавал богословие и се канел да постъпи в семинарията; значи, той не е либерал и знае латински.

За тая спогодба имам и други съображения — продължи господин дьо Ренал, като изгледа жена си с дипломатичен вид. — Валено се гордее страшно с двата хубави нормандски коня, които наскоро купи за каляската си. Но на, децата му си нямат възпитател.

— Че той би могъл да ни го отнеме.

— Значи, ти одобряваш моя план? — каза господин дьо Ренал, като благодари с усмивка на жена си за прекрасната мисъл, която й беше дошла на ум. — И така, значи, решено е.

— Ах, боже мой, колко бързо решаваш ти, друже, работите!

— Защото аз съм човек с характер. На, и кюрето се убеди в това. Нека не се лъжем, заобиколени сме тук отвсякъде с либерали. Всички тези търговци на платове ни завиждат, сигурен съм; двама-трима са станали богаташи; нека тогава видят как децата на господин дьо Ренал отиват на разходка, водени от своя възпитател. Това ще им внуши уважение. Моят дядо ни разказваше често, че на младини имал възпитател. Тая работа ще ми струва навярно стотина екюта, но трябва да смятаме, че това е необходим разход за поддържане на нашето обществено положение.

Това внезапно решение накара госпожа дьо Ренал силно да се замисли. Тя беше снажна, добре сложена жена, която някога е минавала, както се казва, за първа хубавица в тоя планински край. Тя имаше нещо просто в облика си и нещо младежко в походката си; о тази наивна грация, пълна с невинност и живост, тя би могла дори да събуди у един парижанин представата за някаква скрита страст. Но ако узнаеше, че би могла да има подобен успех, госпожа дьо Ренал би умряла от срам. Кокетството и предвзетостта не бяха навестявали никога сърцето й. Мълвеше се, че господин Валено, богатият директор на приюта за бедни, я ухажвал, но безуспешно, и това беше спечелило необикновена слава за добродетелта й; защото този господин Валено, млад едър мъж, с могъщо телосложение, с румено лице и грамадни черни бакенбарди, беше един от тези груби, безсрамни и шумни хора, които в провинцията наричат хубави мъже.

Госпожа дьо Ренал, извънредно плахо същество, с много неравен, види се, характер, се дразнеше особено от постоянната врътливост и оглушителните възгласи на господин Валено. И тъй като тя странеше от всичко, което във Вериер наричаха веселие, за нея разправяха, че твърде много се гордеела с произхода си. Тя дори не помисляше за това, но беше много доволна, че жителите на града идваха по-рядко у нея. Няма да скрием, че тя минаваше за глупачка в очите на техните дами, защото не правеше никаква политика на мъжа си и изпускаше най-сгодните случаи да го накара да й купи хубави шапки от Париж или Безансон. Да я оставят да скита сама из хубавата си градина — тя не искаше нищо друго.

Това бе наивна душа, която никога не беше се одързостявала да съди мъжа си и да си признае, че се отегчава с него. Тя предполагаше, без да се замисля върху това, че между мъж и жена не съществуват по-нежни отношения. Обичаше най-вече господин дьо Ренал, когато той й говореше за своите планове относно децата им, едното от които предназначаваше за военен, другото за чиновник, а третото за служител на черквата. Изобщо намираше, че господин дьо Ренал е много по-малко отегчителен от всички нейни познайници…

Това беше разумно съпружеско мнение. Кметът на Вериер беше се прославил с духовитостта си и главно с добрия си тон благодарение на половин дузина шеги, които беше наследил от чичо си. Старият капитан дьо Ренал преди революцията служеше в пехотинския полк на негова светлост Орлеанския дук и когато отиваше в Париж, биваше приеман в салоните на принца. Там той беше видял госпожа дьо Монтесон, знаменитата госпожа дьо Жанлис, господин Дюкре, изобретателя на Пале-Роял. Тези лица се явяваха постоянно в анекдотите на господин дьо Ренал. Но малко по малко за него стана истинско мъчение да си спомня тия неудобни за разказване работи и от известно време той повтаряше само при тържествени случаи своите историйки за Орлеанския дом. Тъй като покрай другото беше много вежлив, освен в случаите, когато ставаше дума за пари, той минаваше с право за най-аристократичната личност във Вериер.

ЧЕТВЪРТА ГЛАВАБАЩА И СИН

„Жена ми е наистина голяма умница! — казваше си на другата заран в шест часа кметът на Вериер, като слизаше към дъскорезницата на бай Сорел. — Каквото да й казах, за да запазя превъзходството, което ми принадлежи, не ми дойде и на ум, че ако не взема тоя малък абат Сорел, който, разправят, знаел латински като ангел, директорът на приюта, този неспокоен дух, би могъл като мене да дойде до същата мисъл и да ми го отнеме. С какво самодоволство би говорил тогава за възпитателя на децата си!… Но тоя възпитател, когато постъпи при мене, ще носи ли расо, или не?“

Господин дьо Ренал беше погълнат от съмнения по тоя въпрос, когато видя отдалеч един селянин, човек, кажи-речи, шест стъпки висок, който още от съмнало, личеше си, беше се заловил да мери трупите, наслагани покрай Ду върху пътя. Селянинът, изглежда, не остана много доволен, като видя да се приближава към него господин кметът, защото трупите задръстваха пътя и стоенето им на това място не бе позволено.

Бай Сорел — това беше той — се учуди много и се зарадва още повече на необикновеното предложение, което му направи господин дьо Ренал за сина му Жулиен. При все това той го изслуша с оня недоволно-тъжен и равнодушен израз на лицето, с който така умело прикриват хитростта си тукашните планинци. Роби по време на испанското владичество, те са запазили и досега тази черта на египетския фелах.

В отговор Сорел отпърво преповтори надълго и нашироко всички почтителни изрази, които знаеше наизуст. Докато ломотеше тези безсмислени думи, с несръчна усмивка, която още по-силно подчертаваше коварния и почти измамнически вид, присъщ на физиономията му, будният ум на стария селянин се мъчеше да открие каква причина кара тоя толкова почтен човек да иска да вземе при себе си неговия син-нехранимайко. Той беше много недоволен от Жулиен, а тъкмо за него господин Ренал му предлагаше изневиделица триста франка заплата на година, с храна, та дори и облекло. Това последно условие, което по някакво вдъхновение бай Сорел се досети да предяви, беше също прието от господин дьо Ренал.

Това искане порази кмета. „Щом Сорел не е възхитен и доволен от предложението ми, както би трябвало да се очаква, явно е — каза си той, — че е получил такива предложения отдругаде; а от кого могат да дойдат те, ако не от господин Валено?“ Напразно господин дьо Ренал настояваше пред Сорел да даде съгласието си веднага: лукавият стар селянин отказваше упорито; искал, разправяше той, да се посъветва със сина си, като че в провинцията един богат баща се съветва с голия си като тояга син освен така, за очи.

Водната дъскорезница се състои от навес до брега на някоя вада. Покривът му се крепи на дървен скелет, опрян на четири дебели дървени стълба. На осем-десет стъпки височина насред навеса се вижда един трион, който се движи нагоре-надолу, докато един много прост механизъм придвижва към този трион дървен труп. Водата върти колелото, а то привежда в действие този двоен механизъм, който, от една страна, издига и спуща триона, а от друга — бута полекичка гредата към триона, който я разбичва на дъски.

Като се приближи до работилницата си, бай Сорел повика Жулиен с гръмовит глас; никой не се обади. Той видя само големите си синове, същински исполини, които одялваха с тежките си брадви еловите дънери, за да ги отнесат после при триона. Като се стараеха да следват точно черната черта, отбелязана върху трупите, те с всеки удар на брадвата отделяха огромни трески. Те не чуха гласа на баща си. Той се отправи към навеса; като влезе вътре, подири напразно Жулиен на мястото, където трябваше да стои при триона. Зърна го пет-шест стъпки по-нагоре, яхнал една от гредите на покрива. Вместо да следи внимателно действието на целия механизъм, Жулиен четеше. Нямаше нищо по-омразно от това за стария Сорел; той би простил може би на Жулиен тънката му снага, не много пригодна за тежка физическа работа и тъй различна от снагата на по-големите му братя; но тази страст към четене му бе противна; той самият не знаеше да чете.

Той извика два-три пъти Жулиен, но напразно. Вниманието, с което младежът четеше книгата си, повече от шума на триона, му попречи да чуе страшния глас на баща си. Най-сетне, въпреки годините си, баща му рипна пъргаво върху дървото, сложено под триона, а оттам върху напречната греда, която поддържаше покрива. Един силен удар запрати във вадата книгата, която държеше Жулиен; друг също тъй силен удар се стовари върху главата му и го накара да загуби равновесие. Той щеше да падне на дванадесет или петнадесет стъпки по-долу сред лостовете на работещата машина, които щяха да го надробят, но баща му го задържа, както падаше, с лявата си ръка.

— Ах ти, мързеливецо! Така ли винаги ще четеш проклетите си книги, вместо да наглеждаш триона? Чети ги, колкото щеш, вечер, когато отиваш да си губиш времето при кюрето.

Жулиен, макар и зашеметен от силния удар и целият окървавен, се приближи до отреденото му място при триона. На очите му бяха избликнали сълзи не толкова от телесна болка, колкото заради загубата на любимата му книга.

— Слез, говедо, искам да поприказвам с тебе.

Гърмолът на машината попречи и тоя път на Жулиен да чуе заповедта. Баща му, вече слязъл, като не искаше да се качва пак горе, грабна един дълъг прът, с който брулят орехи, и го удари с него по рамото. Щом Жулиен скочи на земята, старият Сорел го избута грубо пред себе си и го погна към къщи. „Бог знае какво ще прави с мен!“ — мислеше си младият човек. Пътем той погледна тъжно във вадата, дето беше паднала книгата му; тя беше най-любимата от всичките му книги — Спомените от Света Елена.

Той вървеше с пламнали бузи, навел очи. Беше дребничък младеж на осемнадесет-деветнадесет години, хилав наглед, с неправилни, но нежни черти и орлов нос. Големите му черни очи, които в минути на спокойствие свидетелствуваха за размисъл и страст, горяха в тоя миг от най-свирепа омраза. Тъмнокестенявите му коси изникнали ниско, закриваха челото му и в минути на гняв му придаваха зъл вид. Между безкрайните разновидности от човешки физиономии едва ли ще се намери друга, която да се отличава с такова поразително своеобразие. Стройният му и пристегнат стан показваше повече гъвкавост, отколкото сила. От най-ранна младост прекомерно замисленият му вид и голямата му бледнина навеждаха баща му на мисълта, че син му няма да живее дълго или ще живее, за да бъде бреме на семейството. Презиран от всички домашни, той ненавиждаше братята и баща си; в неделните игри на площада винаги го надвиваха.

Но от година насам той разхубавя и някои измежду момичетата взеха да се обаждат съчувствено за него. Презиран от всички като слабо същество, Жулиен обожаваше стария полкови хирург, който един ден се беше осмелил да говори на кмета за яворите.

Този хирург откупваше понякога от бай Сорел сина му за цял ден и му преподаваше латински и история, тоест онова, което знаеше по история — похода от 1796 година в Италия. Преди смъртта си той му завеща кръста на Почетния легион, остатъка от пенсията си и тридесет-четиридесет тома книги, най-ценната от които беше паднала преди малко в общинската вада, отбита благодарение на връзките, които имаше господин кметът.

Едва влязъл в къщи, Жулиен усети на рамото си могъщата ръка на баща си; той затрепера, очаквайки нови удари.

— Отговори ми, без да лъжеш — извика му на ухото старият селянин със суров глас и ръката му го завъртя, както ръката на детето завъртва оловно войниче. Големите черни очи на Жулиен, налени със сълзи, се срещнаха със сивите и зли очички на стария дърводелец, който сякаш искаше да вникне до дъно в душата му.

ПЕТА ГЛАВАСПАЗАРЯВАНЕ

— Отговори ми, без да лъжеш, ако можеш, книжен плъх, откъде познаваш госпожа дьо Ренал, кога си разговарял с нея?

— Никога не съм разговарял с нея — отвърна Жулиен, — само в черква съм виждал тази дама.

— Значи, тогава си я гледал, безсрамнико!

— Никога! Вие знаете, че в черква аз виждам само бога — додаде Жулиен с престорено набожен вид, с който се надяваше да избегне юмруците на баща си.

— Но тук все пак има нещо — възрази хитрият селянин и замлъкна за миг. — Но аз няма да изкопча от тебе нищо, проклети лицемерецо! Както и да е, аз ще се отърва от тебе и моят трион от това ще тръгне само по-добре. Ти си подлъгал кюрето или някой друг, който ти е издействувал доходното място. Иди се стегни и аз ще те отведа в дома на господин дьо Ренал, дето ти ще възпитаваш децата му.

— А какво ще получавам за това?

— Храна, облекло и триста франка заплата.

— Не искам да ставам слуга.

— Говедо, кой ти казва да ставаш слуга, та съгласен ли съм аз син ми да стане слуга?

— Но с кого ще се храня аз?

Този въпрос обърка стария Сорел, той разбра, че ако продължава да говори, може да извърши някакво неблагоразумие; кипна срещу Жулиен, обсипа го с псувни, обвини го в лакомия, най-сетне го остави и тръгна да се посъветва с другите си синове.

Малко по-късно Жулиен ги видя да се съвещават, опрени на своите брадви. Жулиен ги погледа-погледа и като видя, че нищо не може да отгатне, избиколи дъскорезницата и седна от другата й страна, за да не го издебнат пак. Искаше му се да помисли за това неочаквано съобщение, което променяше съдбата му, но се почувствува неспособен да мисли разумно; въображението му беше изцяло заето с представите за това, което щеше да види в хубавия дом на господин дьо Ренал.

„По-скоро ще се откажа от всичко това — каза си той, — отколкото да се съглася да ям на една софра със слугите. Баща ми ще се опита да ме принуди; по-добре да умра. Спестил съм петнадесет франка и осем су, ще избягам още тая нощ; за два дни по най-преките пътища, дето няма опасност да срещна никакъв стражар, ще се озова в Безансон; там ще се запиша войник и ако потрябва, ще мина в Швейцария. Но тогава ще трябва да се простя с всякакъв напредък, с всякакви честолюбиви надежди, с доброто свещеническо звание, което ми открива пътя към всичко.“

Ужасът, че ще се храни заедно със слугите, не бе в природата на Жулиен; той бе готов да върши много по-тежки неща, за да се възмогне. Това отвращение той бе почерпил от „Изповедите“ на Русо. Те бяха единствената книга, с помощта на която въображението му си представяше света. Сборникът от комюникетата на Великата армия и „Спомените от Света Елена“ допълваха неговия коран. Той беше готов да отиде на смърт за тези три произведения. Никога не повярва в друго. По думите на стария полкови хирург той смяташе всички останали книги на света за лъжливи и написани от измамници, които са се стремили да се издигнат.

Надарен с пламенна душа, Жулиен притежаваше удивителна памет, каквато много често се среща и у глупците. За да разположи в своя полза стария свещеник Шелан, от когото, както виждаше ясно, зависете бъдещата му участ, той беше научил наизуст целия Нов завет на латински; знаеше и книгата на господин дьо Местр — „Папата“, но вярваше на едната книга толкова малко, колкото и на другата.

Като да бяха се наговорили, Сорел и син му избягваха да си приказват през целия този ден. Привечер Жулиен отиде да вземе урока си по богословие при свещеника, но не сметна за благоразумно да му каже нещо за необикновеното предложение, което бяха направили на баща му. „Може да е примка — мислеше си той, — трябва да се престоря, че съм забравил това.“

На другия ден още рано господин дьо Ренал изпрати да повикат стария Сорел, който, след като накара да го чакат час-два, най-после пристигна и още от прага на вратата изсипа цял куп извинения, примесени с още толкова поклони. След цял низ от всевъзможни възражения Сорел разбра, че синът му ще се храни заедно с господаря и господарката на къщата, а през дните, когато имат гости, самичък в отделна стая с децата. Като виждаше нетърпелив господин кмета, Сорел ставаше все по-придирчив и изпълнен с недоверие и учудване, поиска да види стаята, дето ще спи синът му. Тя беше голяма, наредена много прилично, и в нея по това време вече пренасяха леглата на трите деца.

Това обстоятелство сякаш просветли ума на стария селянин; веднага с увереност той поиска да види дрехите, които ще получи синът му. Господин дьо Ренал отвори писалищната си маса и взе оттам сто франка.

— Ето с тия пари нека вашият син отиде при господин Дюран, сукнаря, и си поръча един черен костюм.

— Ами когато си го прибера от вас — попита селянинът, забравил почтителните си обноски, — черният костюм ще остане ли негов?

— Разбира се.

— Хубаво тогава! — каза Сорел с провлечен глас. — Остава, значи, да се спогодим още върху едно нещо: колко пари ще му плащате?

— Как? — провикна се господин дьо Ренал възмутен. — Та нали се спогодихме за това още вчера: аз давам триста франка; мисля, че е достатъчно, а може би и много.

— Такова беше вашето предложение, не отричам — каза старият Сорел, като започна да говори още по-бавно; и с гениално прозрение, което ще учуди само онези, които не познават селяните от Франш-Конте, додаде, вгледан втренчено в господин дьо Ренал: — Другаде ще намерим повече.

При тези думи лицето на кмета се сгърчи. Ала той се окопити и след ловък разговор, който трая цели два часа и през който нито една дума не бе казана на вятъра, хитростта на селянина взе връх над хитростта на богатия човек, който не се нуждае от нея, за да живее. Всички многобройни условия, които трябваше да уредят новото съществуване на Жулиен, бяха установени; не само заплатата му беше повишена на четиристотин франка, но бяха длъжни да му я плащат в аванс всеки месец на първо число.

— Добре де, ще му дам тридесет и пет франка — каза господин дьо Ренал.

— За да закръгли сумата-, такъв богат и великодушен човек като нашия кмет — каза селянинът с угоднически глас — няма да се поскъпи да даде и тридесет и шест франка.

— Съгласен съм — каза господин дьо Ренал, — но да свършим с това.

Обхваналият го гняв тоя път придаде на гласа му твърдост. Селянинът разбра, че трябва да престане да се пазари повече. Тогава на свой ред господин дьо Ренал мина в настъпление. В никакъв случай той не искаше да даде първия месец тридесет и шест франка на стария Сорел, който много настояваше да ги получи за сина си. Господин дьо Ренал си спомни изведнъж, че ще дотрябва може би да разкаже на жена си каква роля е играл в това спазаряване.

— Върнете ми стоте франка, които ви дадох — каза тон сърдито. — Господин Дюран има да ми дава. Аз ще ида с вашия син да купя черно сукно за костюма му.

След тази проява на сила Сорел сметна за благоразумно отново да изкаже почитанията си; те заеха цял четвърт час. Накрай, като видя, че няма да спечели вече нищо, той се оттегли. Последният му поклон завърши

с думите:

— Ще изпратя сина си в замъка.

Така гражданите, управлявани от господин кмета, наричаха къщата му, когато искаха да му се харесат.

Когато се върна в работилницата си, Сорел напразно търси сина си. Страхувайки се да не го сполети някаква беда, Жулиен беше излязъл от къщи посред нощ. Той поиска да скрие на сигурно място книгите си и кръста на Почетния легион. Затова пренесе всичко у един млад търговец на дърва, негов приятел, на име Фуке, който живееше горе в планината, властвуваща над Вериер.

Когато Жулиен се яви отново, баща му каза:

— Господ знае, проклети мързеливецо, дали някога ще бъдеш толкова честен, да ми платиш за храната, която съм ти давал толкова години! Хайде, вземай си партакешите и върви при господин кмета.

Зачуден, задето не го бият, Жулиен побърза да тръгне. Но щом се изгуби от погледа на своя страшен баща, той забави крачките си. Сметна, че за да подкрепи лицемерието си, добре ще е да се отбие в черква.

Тая дума ви учудва, нали? Ала преди да стигне до тази страшна дума, душата на младия селянин беше изминала не малък път.

Още от ранно детство видът на неколцина завърнали се от Италия драгуни от шестия полк в дълги пелерини и каски с дълга черна грива, които Жулиен видя да връзват конете си за решетката на прозореца в бащината му къща, събуди у него безумно желание да стане военен. По-късно той слушаше прехласнат разказите на стария полкови хирург за боевете при моста на Лоди, Арколе и Риволи. Той улови пламенните погледи, които старецът хвърляше към ордена си.

Но когато Жулиен бе на четиринадесет години, във Вериер започнаха да градят една черква, твърде великолепна за едно такова мъничко градче. В кея имаше особено четири мраморни колони, чийто изглед порази Жулиен; те станаха прочути в областта с омразата, която породиха между мировия съдия и младия викарий, изпратен от Безансон и смятан за шпионин на конгрегацията. Съдията насмалко не загуби мястото си — така поне приказваха всички. Не беше ли се той одързостил да завърже спор с един свещенослужител, който почти всеки две седмици отиваше в Безансон, където, както се мълвеше, се срещал с негово високопреосвещенство епископа?

Между това мировият съдия, човек с многобройна челяд, издаде няколко присъди, които се сториха несправедливи: те всички бяха заведени против онези от гражданите, които четяха вестник „Конститусионел“. Благомислещите възтържествуваха. Наистина работата бе за някакви си три или пет франка; но един от тези, които платиха такава глоба, бе кръстникът на Жулиен, търговец на гвоздеи. В гнева си тоя човек се провикна: „Виж как се обърнаха работите! Като си помисля само, че от двадесет години наред мировият съдия минаваше за такъв честен човек!“ По това време полковият хирург, приятел на Жулиен, беше вече умрял.

Отведнъж Жулиен престана да говори за Наполеон; той заяви, че иска да стане свещенослужител и оттогава хората постоянно го виждаха в бащината му дъскорезница да чете и наустява латинската библия, която свещеникът му беше дал. Добрият старец, изумен от успехите му, прекарваше по цели вечери с него да му преподава богословие. Жулиен показваше пред него само благочестиви чувства. Кой би могъл да отгатне, че това хубаво моминско лице, толкова бледо и кротко, таи непоклатимо решение да приеме хиляди пъти смъртта, но да се издигне.

Да се издигне, за Жулиен означаваше преди всичко да напусне Вериер; той ненавиждаше родното си място. Всичко, което виждаше там, смразяваше въображението му.

Още от ранно детство спохождаха го мигове на унес. Тогава той мечтаеше до забрава, че един ден ще бъде представен на красивите парижанки и ще съумее да привлече вниманието им с някакъв необикновен подвиг. Защо една от тях да не го обикне, както блестящата госпожа дьо Боарне беше обикнала Бонапарт, когато той е бил още сиромах? От много години в живота на Жулиен не минаваше нито един час, без той да си каже, че Бонапарт, неизвестен и беден лейтенант, стана господар на света само с помощта на сабята си. Тази мисъл го утешаваше в нещастията му, които му се струваха големи, и удвояваше радостта му, когато му се случеше да се радва.

Постройката на черквата и присъдите на мировия съдия озариха ума му отведнъж; навестилата го мисъл сякаш го подлуди за няколко седмици и най-сетне го обсеби с всемогъщието, присъщо на първата мисъл, която страстната душа мисли, че е открила сама.

„Когато Бонапарт накара света да заговори за него, Франция се страхуваше от нашествие; военната доблест беше необходима и на мода. Днес на четиридесет години някои свещеници получават сто хиляди франка заплата, сиреч тройно повече, отколкото най-именитите дивизионни генерали на Наполеон. На тия свещеници им трябват помощници. Ето, да речем, оня мирови съдия, тъй умен и честен досега, толкова стар, се опозорява от страх да не би да не се хареса на един млад тридесетгодишен викарий. Трябва да стана свещеник.“

Веднъж, в разгара на новото си благочестие — от две години вече той изучаваше богословието, — Жулиен се издаде с едно ненадейно избухване на оня огън, който разяждаше душата му. Това се случи у господин Шелан; на един обяд между свещеници, на който доброто кюре беше го представило като чудо на учението, той изведнъж започна да възхвалява яростно Наполеон. Той си привърза дясната ръка върху гърдите, заяви, че си я е изкълчил, когато обръщал един елов дънер, и така я носи в това мъчително положение два месеца подред. След това наказание той си прости. И ето този деветнадесетгодишен, наглед хилав момък, комуто човек не би дал повече от седемнадесет, мушнал малко вързопче под мишница, влезе сега във великолепната черква на Вериер.

Тя му се стори мрачна и пуста. По случай някакъв празник всички прозорци на храма бяха завесени с тъмночервен плат, поради което от слънчевите лъчи се получаваше вътре някаква особена светлина, тържествена и едновременно благочестива. Жулиен изтръпна. Самичък в черквата, той седна на стола, който му се видя най-хубав. На него личеше гербът на господин дьо Ренал.

Върху молитвеното столче Жулиен съгледа едно печатно листче, разгънато там като че нарочно, за да го прочетат. Той впери поглед и прочете:

„Подробности по смъртното наказание и последните минути от живота на Луи Жанрел, посечен в Безансон на…“

Листчето беше скъсано. Върху обратната страна се четяха двете първи думи от един ред: „Първата стъпка“.

„Кой ли е сложил тук това листче? — запита се Жулиен. — Клетникът! — додаде той с въздишка. — Името му свършва също като моето…“ — и той смачка листчето.

Когато излизаше, на Жулиен се стори, че вижда кръв край съда със светена вода — до нето бяха разлели малко от светената вода: от отражението на червените завеси, които се спущаха върху прозорците, тя изглеждаше като кръв.

Най-сетне Жулиен го досрамя от неговия таен ужас.

„Нима съм страхливец? — каза си той. — На оръжие!“

Този повик, тъй често повтарян от стария хирург при бойните му разкази, се струваше на Жулиен героичен. Той стана и се запъти бързо към къщата на господин дьо Ренал.

Въпреки твърдото си решение, щом я зърна на двадесет крачки пред себе си, обхвана го непреодолим страх. Желязната решетчеста врата беше отворена; тя му се стори великолепна, той трябваше да влезе вътре.

Жулиен не беше единственият, чието сърце почувствува смут от пристигането му в този дом. Прекомерно свенлива, госпожа дьо Ренал се чувствуваше потисната от мисълта, че някакъв чужденец по силата на своята длъжност непрестанно ще стои между нея и децата й. Тя беше свикнала децата й да спят в нейната стая. Сутринта тя проля не малко сълзи, когато видя да пренасят малките им легла в стаята, отредена за възпитателя. Напразно се моли тя на мъжа си да върнат пак в нейната стая леглото поне на най-малкия й син Станислав-Ксавие.

Присъщата на жените чувствителност у госпожа дьо Ренал стигаше до крайност. Тя си представяше един отвратителен, груб и чорлав човек, натоварен да хока децата й само затова, защото знаел латински, и за тоя варварски език той щеше да бие синовете й.

ШЕСТА ГЛАВАНЕПРИЯТНОСТ

С живостта и прелестта, които й бяха свойствени, когато не се страхуваше, че я гледат, госпожа дьо Ренал излизаше от стъклената врата на гостната в градината, когато съзря близо до входната врата един селски момък, кажи-речи, още дете, с извънредно бледо и разплакано лице. Той бе облечен в съвсем бяла риза и носеше под мишница много чист елек от къдраво виолетово сукно.

Лицето на този селски юноша беше тъй бяло, очите му тъй смирени, че с малко романтично настроения си ум госпожа дьо Ренал отначало помисли, че някоя предрешена девойка е дошла да моли за нещо господин кмета. Тя почувствува жалост към клетото момче, което, спряло на входната врата, очевидно не смееше да вдигне ръка и да позвъни на звънеца. Госпожа дьо Ренал се приближи, забравила за миг огорчението от мисълта, че ще пристигне възпитателят. Жулиен, обърнат към вратата, не я видя как се приближи до него. Той трепна, когато един благ глас каза до самото му ухо:

— Какво търсите тук, мое дете?

Жулиен се възви живо и поразен от изпълнения със съчувствие поглед на госпожа дьо Ренал, забрави отчасти срамежливостта си. А после, учуден от красотата й, забрави всичко, дори за какво беше дошъл тук. Госпожа дьо Ренал повтори питането си.

— Ида да стана възпитател, госпожо — промълви той най-сетне, засрамен страшно от сълзите си, които бършеше, както можеше.

Госпожа дьо Ренал стоеше втрещена; те бяха съвсем близо един до друг и се гледаха. Жулиен никога не беше срещал толкова хубаво облечено същество, особено пък жена с такава ослепително бяла кожа на лицето да му говори с такъв ласкав глас. Госпожа дьо Ренал гледаше едрите сълзи, повиснали на отначало бледите, а сега поруменели бузи на младия момък. Изведнъж тя прихна да се смее безумно-весело, досущ като младо момиче; тя се смееше на себе си и не можеше да се опомни от щастие. Как, това ли беше възпитателят, когото тя си представяше мръсен и опърпан поп, дошъл да хока и да бие децата й.

— Как, господине — каза му тя най-после, — знаете ли вие латински?

Думата „господине“ зачуди тъй Жулиен, че той за миг се замисли.

— Да, госпожо — каза той плахо.

Госпожа дьо Ренал беше тъй щастлива, че се реши да каже на Жулиен:

— Вие няма да се карате много на клетите деца, нали?

— Да им се карам ли? Аз? — попита учуден Жулиен. — И защо?

— Нали, господине — додаде тя след късо мълчание и в гласа й звучеше от минута на минута по-голямо вълнение, — нали ще бъдете добър към тях, обещавате ми това?

Да чуе как отново го нарича съвсем сериозно „господине“ една толкова добре облечена дама — това надминаваше всички очаквания на Жулиен: при всичките си младежки блянове той знаеше, че никоя знатна дама не ще благоволи да разговаря с него, докато не вадене блестящата офицерска униформа. Госпожа дьо Ренал от своя страна се заблуди напълно от нежния цвят на лицето, от големите черни очи на Жулиен и неговите прекрасни коси, по-къдрави от обикновено, защото той по пътя, за да се разхлади, беше потопил главата си в басейна на градския фонтан. За своя голяма радост тя откри моминска свенливост в тоя злокобен възпитател, от чиято строгост и неприветлив вид тя се беше страхувала толкова за децата си. Контрастът между тоя страх и това, което виждаше, бе цяло събитие за тихата душа на госпожа дьо Ренал. Най-сетне тя се съвзе от изненадата си. Учуди се, като се видя застанала така до къщната врата с този младеж, почти по риза и толкова близо до него.

— Да влезем, господине — каза му тя доста смутено.

Никога през живота такова чисто и приятно чувство не беше вълнувало тъй дълбоко госпожа дьо Ренал; никога такива тревоги и страхове не са се сменяли с такава чудесна действителност. И тъй нейните мили дечица, гледани с такава обич от нея, нямаше да попаднат в ръцете на някой мръсен и свадлив поп. Щом влезе във вестибюла, тя се обърна към Жулиен, който вървеше плахо след нея. Неговата почуда при вида на такава хубава къща му придаде още повече прелест в очите на госпожа дьо Ренал. Тя не можеше да повярва на очите си, на нея все още й се струваше, че възпитателят трябва да носи черни дрехи.

— Но вярно ли е, господине — попита го тя, като се спря пак, страхувайки се смъртно, че се е излъгала, толкова нейната мисъл я правеше щастлива, — вие наистина ли знаете латински?

Тези думи засегнаха гордостта на Жулиен и разсеяха чара, в който той живееше от четвърт час.

— Да, госпожо — отвърна й той, като се помъчи да си придаде студен вид, — аз знам латински така добре, както и господин свещеникът, и дори той понякога има добрината да каже, че го зная по-добре от него.

На госпожа дьо Ренал се стори, че лицето на Жулиен има твърде зъл израз; той беше се спрял на две крачки от нея. Тя се приближи и му каза полугласно:

— Нали през първите дни вие няма да пляскате децата ми дори и ако те не си знаят уроците?

Този толкова благ и почти умолителен тон на тази прекрасна дама накара Жулиен да забрави завчас какво дължи на славата, която има като латинист. Лицето на госпожа дьо Ренал беше досам неговото, той усети уханието, което излъхват летните дрехи на една жена, нещо замайващо за един беден селянин. Жулиен се изчерви до уши и каза с въздишка и прималнял глас:

— Не се страхувайте от нищо, госпожо, аз ще ви слушам за всичко.

Чак в тоя миг, когато тревогата за нейните деца се разсея напълно, госпожа дьо Ренал бе поразена от изключителната красота на Жулиен. Неговите почти женствени черти и смутеният му вид не се сториха никак смешни на тази жена, която сама бе извънредно свенлива. Мъжественият вид, които изобщо се смята за необходим на мъжката красота, би я уплашил.

— На каква възраст сте, господине? — запита тя Жулиен.

— Скоро ще навърша деветнадесет години.

— Големият ми син е на единадесет — подзе госпожа дьо Ренал, вече съвсем успокоена, — той ще бъде почти ваш другар, вие ще можете да го учите на ум и разум. Веднъж баща му рече да го набие; детето боледува цяла седмица, баща му едва беше го ударил.

„Каква разлика от мене — помисли Жулиен. — Та и вчера дори баща ми ме наби. Колко щастливи са тия богати хора!“

Госпожа дьо Ренал се стараеше да долавя и най-малките отсенки на онова, което ставаше в душата на възпитателя; тя взе изблика на тъга за свенливост, и поиска да го насърчи.

— Как се казвате, господине? — попита го тя с тон и грация, чарът на които Жулиен почувствува, без да може да си даде сметка за това.

— Наричат ме Жулиен Сорел, госпожо; треперя от страх, тъй като влизам за пръв път през живота си в чужда къща, нуждая се от вашето покровителство и вие трябва да ми прощавате много неща през първите дни. Аз никога не съм ходил в колеж, бях много беден; никога не съм говорил с другиго освен с роднината си полковия хирург, кавалер на Почетния легион, и свещеника Шелан. Той ще ви даде добри сведения за мен. Братята ми ме биеха винаги, не им вярвайте, ако ви кажат нещо лошо за мен, простете ми грешките, госпожо, лоши намерения няма да имам никога.

Жулиен се успокои малко по малко през време на тая дълга реч и почна да оглежда госпожа дьо Ренал. Такова е въздействието на съвършеното обаяние, когато то е свързано с характера и главно, когато съществото, което то краси, не мисли за това обаяние; Жулиен, който разбираше от женска красота, бе готов да се закълне в този миг, че тя е едва на двадесет години. И изведнъж му хрумна смелата мисъл да й целуне ръка. Той се уплаши тозчас от своята мисъл; миг след това си каза: „Ще проявя страхливост, ако не сторя това, което може да ми помогне, и не намаля презрението, което тази прекрасна дама храни навярно към един беден, току-що захвърлил триона работник“. Може би Жулиен се беше поокуражил от думите „красив момък“, които от шест месеца насам чуваше да казват за него в неделя няколко млади момичета. Докато у него траеше тази вътрешна борба, госпожа дьо Ренал с няколко думи се постара да му посочи как трябва да се държи в началото с децата. Усилието, с което се мъчеше да се овладее Жулиен, го накара отново да побледнее силно; той каза смутено:

— Никога, госпожо, няма да бия децата ви; кълна се пред бога!

И като каза тия думи, той се одързости да вземе ръката на госпожа дьо Ренал и да я поднесе към устните си. Тя се учуди на тая постъпка, а после, като размисли, се обиди. Тъй като беше много горещо, ръката й беше съвсем гола под шала и Жулиен, като я поднесе към устните си, я заголи цялата. След няколко мига тя сама се укори, стори й се, че не се е възмутила начаса.

Зачул да се говори, господин дьо Ренал излезе от кабинета си; със същия величав и бащински вид, с който сключваше браковете в кметството, той каза на Жулиен:

— Необходимо е да поговоря с вас, преди децата да са ви видели.

Той въведе Жулиен в една стая и задържа жена си, която искаше да ги остави сами. Щом се затвори вратата, господин дьо Ренал седна важно.

— Свещеникът ми каза, че сте благонадежден момък, всички тук ще се отнасят към вас с уважение и ако аз остана доволен, по-късно ще ви помогна да си намерите някоя службица. Искам да не се виждате ни с роднини, пи с приятели, техните обноски не подхождат за децата ми. Ето ви тридесет и шест франка за първия месец; но дайте ми дума, че на баща си няма да дадете нито едно су от тези пари.

Господин дьо Ренал се беше ядосал на стареца, който в тази сделка се показа по-хитър от него.

— Сега, господине — по мое нареждане тук всички ще ви наричат „господине“ и вие ще почувствувате каква предимство е да влезе човек в дома на благовъзпитани хора, — сега, господине, не е удобно децата да ви видят по елек. Видяха ли го слугите? — обърна се господин дьо Ренал към жена си.

— Не, друже мой — отвърна тя дълбоко замислена.

— Толкова по-добре. Облечете това — каза той на стеснения момък, като подаде своя редингот. — Хайде сега да идем при господин Дюран, сукнаря.

След час и нещо, когато господин дьо Ренал се върна с новия възпитател, целият облечен в черно, той завари жена си да седи на същото място. Тя се почувствува успокоена, когато видя Жулиен; като го гледаше, тя забравяше страха си. Жулиен не мислеше за нея; въпреки недоверието си към съдбата и хората в душата си тоя миг той приличаше на дете; струваше му се, че са изминали години от минутата, когато, само преди три часа, трепереше ох страх в черквата. Той забеляза ледения израз по лицето на госпожа дьо Ренал, разбра, че тя се сърди, задето беше се осмелил да й целуне ръката. Но гордостта, с която го изпълваше допирането на дрехите, толкова различни от онези, които беше свикнал да носи, го потапяше в такъв възторг, а той тъй силно желаеше да скрие радостта си, че във всичките му движения имаше нещо припряно и лудо. Госпожа дьо Ренал го гледаше с учудени очи.

— Повече сериозност, господине — каза му господин дьо Ренал, — ако искате децата и слугите ми да ви уважават.

— Господине — отговори Жулиен, — новите дрехи ме стесняват; аз съм беден селянин и винаги съм носил само елеци; ще ида, ако позволите, да се затворя в стаята си.

— Как ти се струва новата ни придобивка? — запита господин дьо Ренал жена си.

Тласната от един почти инстинктивен подтик, за който, разбира се, не си даваше сметка, госпожа дьо Ренал скри истината от мъжа си.

— Не съм чак толкова очарована от това селянче, колкото вас; с вашите любезности вие ще го направите нахалник и ще се принудите да го изпъдите още преди да е изтекъл месец.

— И така да е, ще го изпъдим; това ще ми струва стотина франка, но затова пък Вериер ще свикне да вижда децата на господин дьо Ренал с възпитател. Тази цел нямаше да постигнем, ако оставех Жулиен с работническите му дрипи. Като го изпъдя, то се знае, ще задържа черните дрехи, за които купих плат от сукнаря. Ще му оставя само онези, които намерих готови у шивача и с които го облякох.

Жулиен прекара един час в стаята си, но тоя час се стори миг на госпожа дьо Ренал. Децата, на които съобщиха за идването на новия възпитател, обсипваха майка си с въпроси. Най-сетне Жулиен се яви. Той беше друг човек. Жалко е да се каже, че се държеше сериозно; той беше въплътена сериозност. Представиха го на децата и той им говори с такъв тон, че смая и самия господин дьо Ренал.

— Аз съм дошъл, господа — каза им той, като завършваше напътствието си, — да ви уча на латински. Вие знаете какво значи да си кажете урока. Ето светата библия — каза им той, като им посочи един малък том, 32 част от кола, с черна подвързия. — Това тук е историята на нашия Господ Исус Христос, оная част, която наричат Новия завет. Аз често ще ви карам да казвате уроците си, поискайте сега аз да кажа своя.

Най-голямото от децата, Адолф, пое книгата.

— Разтворете я наслуки — продължи Жулиен — и ми кажете първата дума от някой стих. Аз ще казвам наизуст Свещеното писание, ръководство за държането на всички ни в живота, докато ме спрете.

Адолф разтвори книгата, прочете една дума и Жулиен каза наизуст цялата страница с такава лекота, както би говорил френски. Господин дьо Ренал попоглеждаше жена си тържествуващ. Видели учудването на родителите си, децата опулиха очи. До вратата на салона се приближи един слуга. Жулиен продължаваше да говори латински. Слугата отначало остана неподвижен, после изчезна. Скоро на вратата застанаха камериерката на госпожата и готвачката; по това време Адолф беше отворил вече книгата на осем места и Жулиен разказваше наизуст все със същата лекота.

— Ах, Господи, какво хубавко попче! — възкликна готвачката, добра и набожна мома.

Самолюбието на господин дьо Ренал беше засегнато; вместо да поиска да изпита възпитателя, той търсеше трескаво в паметта си поне няколко латински думи; най-после той успя да каже един стих от Хораций. Жулиен не знаеше на латински нищо освен библията. Той отговори, като начумери вежди:

— Светото звание, на което се посвещавам, ми забранява да чета такъв нечестив поет.

Господин дьо Ренал приведе още доста стихове, уж от Хораций. Той обясни на децата си кой е бил Хораций; но децата, прехласнати от възхищение, не слушаха какво им казва той. Те гледаха Жулиен.

Тъй като слугите все още стояха на вратата, Жулиен сметна, че изпитът трябва да продължи.

— Трябва — обърна се той към най-малкото от децата — и господин Станислав-Ксавие да ми посочи един пасаж от светата книга.

Малкият Станислав, силно възгордян, прочете криво-ляво първата дума от един стих и Жулиен повтори цялата страница. Като че нарочно, за да бъде пълно тържеството на господин дьо Ренал, докато Жулиен разказваше наизуст, влязоха господин Валено, притежателят на двата прекрасни нормандски коня, и господин Шарко дьо Можирон, помощник-префект на окръга. Благодарение на тази среща Жулиен получи окончателно титлата „господине“; дори слугите не се осмелиха да му я оспорят.

Вечерта целият Вериер се стече у господин дьо Ренал, за да види чудото. Жулиен отговаряше на всички с мрачно лице, което държеше хората на разстояние. Славата му се разпространи тъй бързо из града, че няколко дена след това господин дьо Ренал, страхувайки се да не му го отнемат, му предложи да подпише договор за две години,

— Не, господине — отговори студено Жулиен, — ако вие искате да ме уволните, аз ще трябва да си отида. Един договор, който ме обвързва, без да носи някакво задължение за вас, не е равен, аз се отказвам от него.

Жулиен съумя да се постави така добре, че преди да мине месец от пристигането му в дома, господин дьо Ренал сам вече го уважаваше. Тъй като кюрето се беше скарало с господата Ренал и Валено, никой не можеше да издаде някогашната страст на Жулиен към Наполеон, а той говореше за него само с ужас.

СЕДМА ГЛАВАРОДСТВО ПО ИЗБОР

Децата го боготворяха, той не ги обичаше никак; мисълта му беше другаде. Каквото и да стореха тия хлапета, той не губеше търпение. Студен, справедлив, безстрастен и все пак обичан, защото дохождането му беше кой знае как прогонило досадата от къщата, той бе добър възпитател. Що се отнася до него, той изпитваше само омраза и отвращение към висшето общество, където наистина бе приет, но в долния край на трапезата, с което може би се обясняваше и неговата омраза и отвращение. Понякога на някой тържествен обед той сдържаше с голяма мъка омразата си към всичко, което го окръжаваше. Веднъж на празника на св. Луи, когато господин Валено се бе разприказвал у господин дьо Ренал, Жулиен насмалко не се издаде; той избяга в градината под предлог, че иска да нагледа децата. „Какви славословия на честността! — провикна се той. — Човек би помислил, че това е единствената добродетел на света и все пак каква почит, какво раболепие пред тоя човек, който явно е удвоил и утроил състоянието си, откакто управлява имота на бедните! Обзалагам се, че той печели дори от средствата, предназначени за подхвърлените деца, тези клетници, чиято бедност е още по-неприкосновена от бедността на другите! Ах, чудовища, чудовища! Пък и аз съм също тъй някакво подхвърлено дете, мразят ме баща ми, братята ми, цялото ми семейство.“

Няколко дни преди празника на свети Луи, когато се разхождаше сам и четеше молитвеника си в горичката, наречена Белведере, която се възвишава над Алеята на верността, той беше се помъчил напразно да избегне двамата си братя, които видя да идат отдалеч по една пуста пътека. Хубавите черни дрехи, извънредно благоприличният вид на брат им, искреното презрение, което той хранеше към тях, предизвикаха такава завист у тези груби дърводелци, че те го биха дотогава, докато припадна, и го оставиха целия в кръв. По една случайност в горичката попадна и госпожа дьо Ренал, която се разхождаше с господин Валено и помощник-префекта; тя видя Жулиен прострян на земята и помисли, че е умрял. Нейното вълнение беше толкова силно, че събуди ревността на господин Валено.

Но тревогата на господин Валено бе предивременна. Жулиен намираше госпожа дьо Ренал за много хубава, но я ненавиждаше заради хубостта й; това беше първият подмолен камък, който насмалко не спря възхода му. Той разговаряше с нея колкото се може по-рядко, за да може тя да забрави изблика на чувства, който го бе тласнал първия ден да й целуне ръката.

Елиза, камериерката на госпожа дьо Ренал, не закъсня да се влюби в младия възпитател; тя приказваше за него често на господарката си. Любовта на госпожица Елиза навлече на Жулиен омразата на един от слугите. Един ден той чу как този човек казваше на Елиза: „Вие не искате да приказвате вече с мен, откакто този мръсен възпитател влезе в къщи.“ Жулиен не заслужаваше тази хулна дума, но като всеки красив момък инстинктивно засили грижите за външността си. Засили се и омразата на господин Валено. Той заяви пред всички, че на един млад абат не подобава такова кокетство. И наистина Жулиен с черния си костюм приличаше на млад абат, липсваше му само расото.

Госпожа дьо Ренал забеляза, че той разтоваря по-често от обикновено с госпожица Елиза; тя научи, че причината на тези разговори беше оскъдицата, в която се намираше Жулиен откъм дрехи. Той имаше толкова малко бельо, че трябваше много често да го дава за пране вън от къщи, а в тези дребни грижи Елиза му беше полезна. Тази крайна, неподозирана от нея бедност трогна госпожа дьо Ренал; поиска й се да му направи някои подаръци, но не се реши; тази вътрешна съпротива бе първото мъчително чувство, което й причини Жулиен. Дотогава името на Жулиен за нея беше синоним на чиста и всецяло духовна радост. Измъчвана от мисълта за сиромашията на Жулиен, госпожа дьо Ренал помоли мъжа си да му подари бельо.

— Глупости! — отвърна той. — За какво ще правим подаръци на човек, от когото сме напълно доволни и който ни служи отлично. Виж, ако той занемареше работата си, тогава би трябвало да се подтикне към усърдие.

На госпожа дьо Ренал това схващане се стори унизително; тя не би го забелязала преди дохождането на Жулиен. Винаги, когато виждаше необикновено чистото, инак доста просто облекло на младия абат, тя си казваше: „Горкото момче, как насмогва?“

Малко по малко всичко, което липсваше на Жулиен, будеше жалост у нея, вместо да я дразни.

Госпожа дьо Ренал бе една от тези провинциални дами, които човек може лесно да вземе за глупачки в първите две седмици от запознанството си с тях. Тя нямаше никакъв житейски опит и не се стараеше да блесне в разговор. Надарена с нежна и горда душа, по един присъщ на всички същества стремеж към щастие тя най-често не забелязваше постъпките на грубите същества, сред които случаят я беше захвърлил.

Ако беше получила какво-годе възпитание, тя щеше да обръща внимание върху себе си с непринудеността и живия си ум. Но като богата наследница, тя се бе възпитала при монахините, страстни поклоннички на „Светото Исусово сърце“, вдъхновявани от силна омраза към онези французи, които бяха врагове на йезуитите. Госпожа дьо Ренал беше намерила в себе си достатъчно здрав смисъл, за да забрави скоро всички нелепици, на които бяха я научили в манастира; но тя не постави на тяхно място нищо и накрай изпадна в пълно неведение. Предивременните ласкателства, с които я обсипваха като наследница на голямо богатство, и безспорната склонност към пламенна набожност я бяха накарали да се затвори в своя вътрешен свят. Въпреки привидната си съвършена отстъпчивост и самоотверженост, които мъжете във Вериер даваха за пример на жените си и с които се гордееше господин дьо Ренал, тя живееше обикновено в едно душевно състояние, което беше плод на дълбоко високомерие. Княгинята, споменавана заради нейната гордост, е проявявала безкрайно повече внимание върху това, което нейните придворни са вършили около нея, отколкото тази кротка и скромна на вид жена проявяваше към всичко, което казваше или правеше мъжът й. До пристигането на Жулиен тя наистина се грижеше само за децата си. Техните незначителни болести, техните скърби, техните малки радости поглъщаха цялата чувствителност на тази душа, която в живота си беше обожавала единствено само бога, когато е била в манастира на „Светото Исусово сърце“ в Безансон.

Без да склони да каже никому за това, достатъчно беда се разболее някое от децата й, и тя изпадаше в такова състояние, като че детето е умряло. С груб смях и повдигане на рамене, придружени с някоя изтъркана поговорка върху малоумието на жените, тя бе посрещана всеки път, когато, тласкана от нуждата да открие сърцето си, се опитваше да сподели тия тревоги с мъжа си през първите години на тяхната женитба. Тия шеги, особено когато се отнасяха до болестите на децата, се забиваха като нож в сърцето на госпожа дьо Ренал. Ето какво намери тя на мястото на медените и угодливи ласкателства в йезуитския манастир, дето беше прекарала младостта си. Нея я бе възпитало страданието. Твърде горда, за да каже тия си тревоги някому, дори на приятелката си госпожа Дервил, тя си въобрази, че всички хора са като нейния мъж, господин Валено и помощник-префекта Шарко дьо Можирон. Простащината и грубата безчувственост към всичко, което, не се отнасяше до парични интереси, до постове или ордени, сляпата омраза към всяко противоположно съждение й се сториха свойствени на тези пол също както носенето на ботуши и плъстена шапка.

След толкова години госпожа дьо Ренал и досега не беше свикнала с тези хора на парата, сред които й бе съдено да живее.

Оттук идеше успехът на тоя млад селянин Жулиен. В съчувствието си към тази благородна и горда душа тя намери някаква тиха наслада, проникната от сияйния чар на новото. Госпожа дьо Ренал скоро му прости прекомерното невежество, в което тя откри още една прелест, и грубостта на обноските му, която тя успя да посмекчи. Тя намери, че заслужава да го слуша дори когато говореха за най-обикновени неща, дори когато ставаше дума за някое псе, смазано, както е пресичало пътя, от препускащата селска кола. Зрелището на това нещастие би извикало у мъжа й груб смях, докато сега тя виждаше как се сбърчват хубавите черни и силно извити вежди на Жулиен. Малко по малко започна да й се струва, че великодушието, душевното благородство и човеколюбието съществуват само у тоя млад абат. Тя изпитваше само към него съчувствието и възхищението, които тези добродетели събуждат у благородните по рождение души.

В Париж отношенията на Жулиен към госпожа дьо Ренал щяха да се опростят много бързо; но в Париж любовта е дете на романите. В три-четири романа и дори в песничките на театър „Жимназ“ младият възпитател и неговата свенлива господарка щяха да намерят обяснение за своите отношения. Романите щяха да им подскажат каква роля да играят, щяха да им посочат пример, на който трябва да подражават; и веднъж даден тоя пример, Жулиен рано или късно, макар и без никаква наслада, а може би и с намусено лице, щеше да го последва само от пустославие.

В някое малко градче в Авейрон или Пиренеите и най-малката случайност би могла да се окаже съдбоносна при тоя огнен климат. Под нашите мрачни небеса бедният момък, честолюбив само защото нежното му сърце го кара да търси някои от насладите, които парите дават, вижда спокойно всеки ден една тридесетгодишна жена, искрено целомъдрена, която е заета с децата си и не черпи в романите никакви образци за поведението си. Всичко върви бавно, всичко става полека-лека в провинцията, там има повече непринуденост.

Често пъти, като мислеше за бедността на младия възпитател, госпожа дьо Ренал се умиляваше до сълзи. Един ден Жулиен я свари да плаче с глас.

— Ах, госпожо, да не се е случило с вас някое нещастие?

— Не, приятелю мой — отвърна му тя, — повикайте децата, да идем да се разходим.

Тя го хвана под ръка и се облегна на него някак странно, както се стори на Жулиен. За пръв път тя го наричаше свой приятел.

Към края на разходката Жулиен забеляза, че тя се изчервява силно. Тя забави крачките си.

— Сигурно са ви разказали — каза тя, без да го гледа, — че съм единствената наследница на много богата леля, която живее в Безансон. Тя ме обсипва с подаръци. А синовете ми постигат такива успехи… толкова удивителни… че бих ви помолила да приемете един малък подарък в знак на моята благодарност. Всичко на всичко няколко луидора, за да си купите бельо. Само че… — додаде тя, изчерви се още повече и замлъкна.

— Какво, госпожо? — запита Жулиен.

— Не е необходимо — продължи тя, навела глава — да говорите за това на мъжа ми.

— Аз съм дребен, госпожо, но не съм низък — подзе Жулиен, като се спря с пламнали от гняв очи и се изправи в целия си ръст, — и затова вие не сте помислили достатъчно. Бих стоял по-долу от слуга, ако си позволях да скрия от господин дьо Ренал каквото и да е относно моите пари.

Госпожа дьо Ренал се почувствува смазана.

— Господин кметът — продължи Жулиен — ми е дал пет пъти по тридесет и шест франка, откакто живея у вас, и аз съм готов да покажа разходната си книга на господин дьо Ренал и на когото и да е друг; дори на господин Валено, който ме мрази.

След този рязък отговор госпожа дьо Ренал вървеше вече бледа и разтреперана и разходката свърши, без да могат нито единият, нито другият да намерят предлог да възобновят разговора. Любовта към госпожа дьо Ренал стана още по-невъзможна за гордото сърце на Жулиен; колкото за нея, тя го уважаваше, възхищаваше се от него; той я беше нахокал.

Под предлог, че иска да заглади неволната обида, която беше му нанесла, тя си позволи да го огради с най-нежни грижи. Новотата на тези обноски направи: щастлива госпожа дьо Ренал за цяла седмица. Тия обноски успокоиха отчасти гнева на Жулиен; на него и на ум не му идваше да подозре в тях нещо, прилично на лично предпочитание.

„Ето — каза си той — какви са богатите хора, оскърбяват те, а после мислят, че могат да изгладят всичко с няколко превземки!“

Сърцето на госпожа дьо Ренал беше тъй препълнено и още тъй невинно, че тя въпреки решението си не можа да не разкаже на мъжа си какво предложение е направила на Жулиен и как то е било отблъснато.

— Как сте могли — подзе господин дьо Ренал, жегнат силно — да понесете отказа на един слуга?

И тъй като госпожа дьо Ренал възнегодува при тези думи, той обясни:

— Говоря, госпожо, като покойния принц Конде, когато е представял камерхерите си на своята нова съпруга: „Всички тия хора — казал й той — са наши слуги.“ Аз ви четох това място от „Спомените“ на Безанвал, много важно за чиноначалието. Всеки, който не е благородник, живее у вас и получава заплата, е ваш слуга. Аз ще поприказвам с тоя господин Жулиен и ще му дам сто франка.

— Ах, друже мой — каза госпожа дьо Ренал разтреперана, — не правете това поне пред слугите!

— Да, те биха могли да му завидят и с право — каза мъжът й, като се отдалечи, мислейки за размера на сумата.

Госпожа дьо Ренал се отпусна на един стол почти примряла от мъка. „Ето на, той ще оскърби Жулиен, и то по моя вина!“ Тя почувствува отвращение към мъжа си и скри лице в ръцете си. Зарече се никога да не споделя нищо с никого.

Когато видя пак Жулиен, тя трепереше цялата — тъй беше се свило сърцето й, че не можеше да промълви нито дума. В смущението си тя взе ръцете му и ги стисна в своите.

— Е, какво, приятелю мой — каза му тя най-сетне, — доволен ли сте от мъжа ми?

— Как няма да съм доволен? — отговори Жулиен с горчива усмивка. — Той ми даде сто франка.

Госпожа дьо Ренал го погледна, сякаш се колебаеше.

— Дайте ми ръката си — каза му тя най-сетне в изблик на смелост, какъвто Жулиен не беше виждал никога у нея.

Тя се осмели да отиде чак при книжаря на Вериер въпреки лошата му слава на либерал. Там тя избра за десет луидора няколко книги и ги раздаде на синовете си. Бяха все такива книги, които тя знаеше, че Жулиен желае да има. Още там, в книжарницата, тя поиска всяко дете да напише името си върху книгите, които беше получило. През това време, когато госпожа дьо Ренал се чувствуваше щастлива от начина, по който се беше осмелила да възнагради Жулиен, той се чудеше, като виждаше толкова книги в книжарницата. Никога не бе се одързостявал да влезе в такова нечестиво място; сърцето му биеше трескаво. Вместо да поиска да отгатне какво става в сърцето на госпожа дьо Ренал, той мислеше усилено по какъв път би могъл един млад студент по богословие като него да си, достави някои от тези книги. Най-сетне хрумна му с малко хитрост да убеди господин дьо Ренал, че ще трябва да даде за тема на синовете му животоописаннето на прочутите благородници, родени в тоя край. След един месец старания Жулиен успя да осъществи този замисъл и така сполучливо, че след известно време се осмели в един разговор с господин дьо Ренал да му намекне за друга постъпка, която бе още по-трудна за благородния кмет: искаше се от него да спомогне за обогатяването на един либерал, като се абонира в книжарницата му. Господин дьо Ренал се съгласи напълно, че е разумно да се запознае големият му син de visu с някои произведения, за които би могъл да чуе в разговор, когато постъпи във военното училище; но Жулиен видя, че господин кметът не искаше да отиде по-далеч от това. Той подозираше някаква тайна причина за упорството му, но не можеше да я отгатне.

— Аз мисля, господине — каза му той един ден, — че ще бъде крайно непристойно, ако името на един знатен благородник като Ренал попадне в мръсния тефтер на книжаря.

Челото на господин дьо Ренал се проясни.

— Би било също тъй много голямо петно — продължи Жулиен с по-смирен тон — за един беден студент по богословие, ако един ден се разкрие, че името му е било вписано в тефтера на един книжар, който дава книги за в къщи. Либералите ще могат да ме обвинят, че съм искал най-безсрамните книги; кой знае дали не биха написали под името ми и заглавията на тия развратни книги.

Но Жулиен се отдалечаваше от дирята. Той видя как върху лицето на кмета се изписа отново смущение и гняв. Жулиен млъкна. „Хванах го най-сетне“ — каза си той.

След няколко дни най-голямото от децата в присъствието на господин дьо Ренал запита Жулиен за една книга, за която имаше обявление в „Котидиен“.

— За да не дадете никакъв повод на якобинската партия да злорадствува — каза младият възпитател — и при все това да ми помогнете да отговоря на господин Адолф, при книжаря би могъл да се запише за абонат кой и да е от хората ви.

— Виж, това не е лоша идея — каза господин дьо Ренал явно възрадван.

— Все пак ще трябва да се уточним — каза Жулиен с важен и почти нещастен вид, който така добре подхожда на някои хора, когато виждат постигнати отдавна желаните си цели, — ще трябва да се уточним: слугата не бива да взема никакви романи. Попаднат ли в къщи, тези опасни книги могат да покварят прислужничките на госпожата, па и самия слуга.

— Вие забравяте политическите памфлети — додаде господин дьо Ренал високомерно. Той искаше да скрие възхищението си от „средния път“, който възпитателят на децата му бе тъй ловко измислил.

Животът на Жулиен преминаваше така в редица малки нагаждания; и техният успех го занимаваше много повече от явното предпочитание, което той, стига да поискаше, можеше да прочете в сърцето на госпожа дьо Ренал.

Душевното състояние, в което беше прекарал целия си живот, го завладя отново и в дома на вериерския кмет. И тук, както в дъскорезницата на баща си, той дълбоко презираше хората, с които живееше, пък и те го мразеха. Всеки ден в изказванията на помощник-префекта, на господин Валено и на другите гости за нещата, които ставаха пред очите им, той виждаше колко малко техните схващания съответствуват на действителността. Тъкмо тая постъпка, от която той се възхищаваше, привличаше порицанието на заобикалящите го хора. Той непрестанно казваше на себе си: „Какви чудовища или какви глупци!“ Забавното беше, че като проявяваше толкова гордост, той често не разбираше нищо-нищичко от това, за което се говори.

През живота си той беше разговарял чистосърдечно само със стария полкови хирург; малкото знания, с които разполагаше, се отнасяха до походите на Бонапарт в Италия или до хирургията. На младежката му смелост допадаха описания за най-мъчителни операции; той си казваше: „На мене нямаше да ми трепне окото.“

Първия път, когато госпожа дьо Ренал се опита да поговори с него за нещо извън възпитанието на децата, той започна да разказва за хирургически операции; тя побледня и го помоли да престане.

Извън това Жулиен не знаеше нищо. И макар да прекарваше живота си в непрекъснато общуване с госпожа дьо Ренал, странно мълчание се въдворяваше помежду им, щом останеха сами. В гостната, колкото и смирено да беше държането му, тя съзираше в очите му съзнание за духовно превъзходство над всички, които идеха при нея. Останеше ли за миг сама с него, виждаше, че той явно се смущава. Това я безпокоеше, защото със своя женски инстинкт разбираше, че това смущение не произтича ни най-малко от нежни чувства.

По не знам каква представа, почерпана от някой разказ за висшето общество, каквото го беше видял старият полкови хирург, щом замлъкнеха на някое място, където той се намираше с жена, Жулиен се чувствуваше унизен, като че той бе лично виновен за това мълчание. Това усещане беше стократно по-мъчително, когато се намираше с жената насаме. Въображението му, натъпкано с най-преувеличени, наистина испански възгледи за това, което човек трябва да каже, когато е сам с една жена, му подсказваше в смущението недопустими мисли. Духът му летеше в облаците, а той не можеше да излезе от унизителното мълчание. Поради това неговият вид през дългите разходки с госпожа дьо Ренал и децата ставаше от тия жестоки страдания още по-суров. Той се презираше страшно. Ако за нещастие се насилеше да говори, случваше се да каже нещо много смешно. Нещастието му беше още по-голямо от това, че той виждаше и преувеличаваше глупостта си; но той не виждаше израза на очите си; те бяха тъй хубави и разкриваха такава пламенна душа, че подобно на добрите актьори влагаха понякога в думите му очарователен смисъл, какъвто те нямаха. Госпожа дьо Ренал забеляза, че насаме с нея, той не можеше да каже никога нищо свястно освен тогава, когато, отвлечен от някое непредвидено събитие, не мислеше как ще каже по-добре някой комплимент. Тъй като гостите й не бяха я разглезили с нови и блестящи идеи, тя се радваше от сърце на хрумванията, блеснали в ума на Жулиен.

След падането на Наполеон в провинциалните нрави е непозволена всяка проява на галантност. Всеки се бои да не загуби службата си. Мошениците търсят подкрепа в конгрегацията; и лицемерието почна да прави завоевания дори сред либералните слоеве. Скуката нараства. Единствените останали удоволствия са четенето и земеделието.

Госпожа дьо Ренал, богата наследница на набожна леля, омъжена на шестнадесет години за един благонравен благородник, не беше изпитвала, нито видяла в живота си нищо, прилично от малко-малко на любов. Само нейният изповедник, добрият свещеник Шелан, й беше говорил за любовта по повод задирванията на господин Валено и беше нарисувал пред нея такава отвратителна картина, че тази дума се беше свързала в съзнанието й с мисълта за най-отвратителния разврат. А на любовта, каквато я беше открила в малкия брой романи, попаднали случайно пред очите й, тя гледаше като на нещо изключително и свръхестествено. Благодарение на това неведение госпожа дьо Ренал, напълно щастлива, погълната непрекъснато от Жулиен, не мислеше да си отправя ни най-малкия укор.

ОСМА ГЛАВАДРЕБНИ СЪБИТИЯ

Ангелската кротост, която госпожа дьо Ренал дължеше на своя характер и на сегашното си щастие, й изменяше малко, когато тя помисляше за камериерката си Елиза. Тази девойка получи наследство, отиде при свещеника Шелан и му изповяда, че има намерение да се омъжи за Жулиен. Свещеникът се зарадва истински на щастието на своя приятел, но безкрайно бе учудването му, когато Жулиен му каза решително, че предложението на госпожица Елиза съвсем не му подхожда.

— Пазете се, чадо мое, от това, което става в сърцето ви — каза свещеникът, смръщил вежди, — аз ви поздравявам за призванието ви, ако само заради него се отказвате от това предостатъчно богатство. Минаха петдесет и шест години, откак съм свещеник във Вериер, а при все това мене, по всичко личи, ще ме уволнят. Това ме огорчава, но аз все таки имам осемстотин франка годишен доход. Съобщавам ви тази подробност, за да не се самоизмамвате върху това, което ви очаква, когато станете свещеник. Ако мислите да се подмазвате на хората, които са на власт, вие неизбежно се обричате на вечна гибел. Вие ще можете да достигнете благоденствие, но ще трябва да тъпчете нещастните, да ласкаете помощник-префекта, кмета, всеки влиятелен човек и да угаждате на прищевките им: това поведение, което във висшия свят наричат „умение да живееш“, може за мирянина да не е непременно несъвместимо със спасението; но в нашето звание ние трябва да избираме: ще трябва да благоденствуваш или в тоя свят, или в другия; среден път няма. Идете, скъпи ми приятелю, размислете и се върнете след три дни да ми дадете окончателния си отговор. Аз с мъка съзирам във вашия характер някакъв мрачен огън, който не ми говори за сдържаност и пълно отказване от земните блага, а това е необходимо за един свещеник; аз вярвам, че вие ще се издигнете с вашия ум; но позволете ми да ви кажа — додаде добрият свещеник със сълзи на очи, — треперя за вашето спасение, ако станете свещеник.

Жулиен се засрами от вълнението си; за пръв път в живота си видя, че е обичан. Той се разплака от радост и отиде да скрие сълзите си в гъстите гори над Вериер.

„Откъде у мене това вълнение? — запита се той най-сетне. — Аз чувствувам, че съм готов да отдам сто пъти живота си за този добър свещеник Шелан, а между това той току-що ми доказа, че съм глупак. Тъкмо него трябваше да излъжа, а той прочете в душичката ми. Този таен огън, за който говори, е моята жажда да се издигна. Той ме смята недостоен да стана свещеник и точно тогава, когато аз си въобразявах, че като жертвувам петдесетте луидора годишен доход, ще му покажа колко високо е моето благочестие и моето призвание.

Занапред — продължи Жулиен — ще се осланям само върху ония черти от моя характер, които съм изпитал. Кой можеше да ми каже, че ще чувствувам удоволствие, като лея сълзи, че ще обичам човека, който ми доказа, че съм глупак!“

След три дни Жулиен намери предлога, с който трябваше да се въоръжи още първия ден; този предлог беше една клевета, но какво от това? Той призна на свещеника след много колебания, че една причина, която не може да му обади, защото ще навреди на трето лице, го е отклонила още в началото от възнамерявания брак. Това бе обвинение срещу поведението на Елиза. Господин Шелан откри в държанието на Жулиен само светска пламенност, напълно различна от пламъка, който би трябвало да въодушевява един млад левит.

— Приятелю мой — каза му той пак, — станете по-добре един добър селски жител, почитан и образован, отколкото свещеник без призвание.

Жулиен съумя да отговори на тези нови укори много добре, ако се имат пред вид думите му: той подбираше тия изрази, които би употребил един млад ревностен семинарист; но тонът, с който ги изговаряше, и нескриваният огън, който проблясваше в очите му, плашеха господин Шелан.

Ала не бива от това да съдим лошо за Жулиен; той измисляше старателно думи, изпълнени с лукаво и предпазливо лицемерие. И за неговата възраст това не беше малко. Колкото за тона и жестовете, той живееше със селяни и нямаше пред очите си достойни примери. По-късно, щом получи възможност да се приближи до тези благородници, той стана достоен за възхищение толкова в жестовете, колкото и в думите.

Госпожа дьо Ренал се зачуди, че полученото наследство не направи камериерката по-щастлива; тя виждаше как девойката ходи непрекъснато при кюрето и се връща оттам с разплакани очи; най-сетне Елиза й разправи за своята женитба.

Госпожа дьо Ренал помисли, че се разболява; някаква треска не й даваше да спи; тя живееше само когато виждаше своята камериерка или Жулиен. Не можеше да мисли за нищо друго освен за тях и за щастието, което те щяха да намерят в семейното огнище. Сиромашката къщурка, където те щяха да живеят с петдесет луидора годишен доход, й се рисуваше в пленителни багри. Жулиен би могъл лесно да стане адвокат в Бре, околийски град на две левги от Вериер; в такъв случай тя би могла да го вижда сегиз-тогиз.

Госпожа дьо Ренал повярва искрено, че ще полудее; тя каза това на мъжа си и най-сетне легна болна. Същата вечер, когато камериерката й поднасяше вечерята, тя забеляза, че девойката плаче. Тя възненавидя Елиза в тая минута и я нагруби; после й поиска прошка за това. Елиза се разплака още повече и каза, че ако господарката позволи, ще й разкаже пилото си нещастие.

— Говорете — отвърна госпожа дьо Ренал.

— Знаете ли, госпожо, той не ме иска; зли хора са му казали навярно нещо лошо за мене и той им вярва.

— Кой не ви иска? — попита госпожа дьо Ренал, като едва си поемаше дъх.

— Че кой друг, госпожо, ако не господин Жулиен? — отговори, хълцайки, камериерката. — Господин свещеникът не можа да надвие упорството му; защото господин свещеникът намира, че той не бива да отхвърля едно честно момиче, задето било камериерка. В края на краищата бащата на Жулиен е прост дърводелец; пък и самият той как си е изкарвал хляба, преди да дойде при госпожата?

Госпожа дьо Ренал не я слушаше вече; прекомерното щастие я почти лиши от способността да разсъждава. Тя накара девойката да повтори няколко пъти, че Жулиен и е отказал окончателно, без надежда, че ще вземе друго, по-разумно решение.

— Искам да направя последен опит — каза тя на камериерката, — сама ще говоря на господин Жулиен.

На другия ден след закуската госпожа дьо Ренал си достави неизмерима наслада, като защищаваше интересите на съперницата си и виждаше как Жулиен отхвърля отново и отново ръката и богатството на Елиза в продължение на цял час.

Полека-лека Жулиен остави настрана предпазливостта си и накрая отговори остроумно на мъдрите увещания на госпожа дьо Ренал. Тя не можа да устои на пороя от щастие, който заля душата й след толкова дни на отчаяние-, и загуби съзнание. Когато се съвзе и се видя положена върху леглото в стаята си, тя отпрати всички. Обхвана я дълбока почуда.

„Наистина ли обичам Жулиен?“ — запита се тя най-сетне.

Това откритие, което във всяко друго време щеше да я потресе издъно и да събуди угризения у нея, сега бе за нея само нещо странно, на което тя гледаше безразлично, сякаш отвън. Изтощена от преживяното, душата й не беше вече способна да се вълнува от никакви страсти.

Госпожа дьо Ренал рече да поработи, но се унесе в дълбок сън; когато се събуди, случилото се не й се стори толкова ужасно, колкото би трябвало. Беше много щастлива и затова не можеше да мисли лошо за нищо. Простодушна и невинна, тази добра провинциалистка никога не беше измъчвала душата си, за да я накара да усети някаква нова отсянка на чувство или огорчение. Всецяло погълната преди идването на Жулиен от безкрайната работа, която извън Париж е принудена да върши всяка добра майка и домакиня, госпожа дьо Ренал мислеше за страстите, както ние мислим за лотарията: за нея те бяха сигурна измама и късмет, който могат да търсят само луди хора.

Удари звънецът за обед; госпожа дьо Ренал пламна, когато чу гласа на Жулиен, който довеждаше децата. Станала малко по-хитра, откакто беше почнала да обича, тя се оплака, че я боли ужасно глава, за да обясни червенината си.

— Ето какви са всички жени — отговори господин дьо Ренал с гръмък смях. — В тия машини винаги нещо не е в ред!

Макар и свикнала с тоя род духовитости, тоя тон подействува неприятно на госпожа дьо Ренал. За да се разсее, тя погледна лицето на Жулиен: да беше и най-грозният човек, в този миг той щеше да й се хареса.

Зает усърдно да подражава обичаите на дворцовите хора, още с първите хубави дни на пролетта господин дьо Ренал се премести във Вержи, едно село, станало прочуто поради трагичното „приключение на Габриела“. На няколкостотин крачки от живописните руини на старинната готическа черква господин дьо Ренал притежаваше стар замък с четири кули и една градина, разпределена като градината на Тюйлери, с много чемширени плетове и кестенови алеи, които кастреха два пъти на годината. Съседният парцел, засаден с ябълки, служеше за разходка. В края на овощната градина тъмнееха осем или десет великолепни ореха, огромният им листак се издигаше, кажи-речи, на осемдесет стъпки височина.

— Всеки един от тия проклети орехи — казваше господин дьо Ренал, когато жена му ги гледаше с възхищение — ни струва реколтата на тридесет ара; житото не може да узрее под тяхната сянка.

Госпожа дьо Ренал виждаше сякаш за пръв път природата; нейният възторг нямаше граници. Обзелото я чувство я правеше находчива и решителна. Още на втория ден от пристигането си във Вержи, щом господин дьо Ренал се върна в града, дето го викаха работите му в кметството, госпожа дьо Ренал нае на свои разноски работници. Жулиен й беше дал идея да прокара тясна, насипана с пясък пътечка, която ще криволи из овощната градина под грамадните орехи и ще позволява на децата да се разхождат още от сутрин, без да мокрят обувките си от росата. Тази идея бе турена в изпълнение за по-малко от двадесет и четири часа, след като беше хрумнала. Госпожа дьо Ренал прекара весело целия ден заедно с Жулиен, като даваше напътствия на работниците.

Когато кметът на Вериер се върна от града, той се изненада много, като видя готова пътеката. Неговото пристигане изненада и госпожа дьо Ренал; тя беше забравила за съществуването му. Два месеца подред той говори с възмущение за дързостта, която са имали, да извършат такова важно нововъведение, без да се допитат до него; но госпожа дьо Ренал го беше извършила на свои разноски и това го утешаваше донейде.

Тя тичаше по цял ден с децата из овощната градина и ловеше пеперуди. Бяха ушили големи качулки от светъл тюл, с които хващаха тия клети лепидоптери7. На тази варварска дума Жулиен научи госпожа дьо Ренал. Тя беше изписала от Безансон прекрасното произведение на господин Годар; и Жулиен й разказваше за чудноватите нрави на тези нещастни насекоми.

Забождаха ги безмилостно с карфици на голяма картонена рамка, приготвена също от Жулиен.

Най-сетне имаше тема за разговор между госпожа дьо Ренал и Жулиен, той не беше вече изложен на ужасните мъчения, които изпитваше в минути на мълчание.

Те разговаряха непрестанно и с голямо увлечение, макар и винаги за много невинни неща. Този деен, изпълнен със занимания и весел живот допадаше на всички, с изключение на госпожица Елиза, която се изпотрепваше от работа. „Никога през време на карнавала — казваше тя, — когато има бал във Вериер, госпожата не се е грижила толкова за тоалета си; тя си сменя роклите два-три пъти на ден.“

Тъй като не възнамеряваме да ласкаем никого, няма да отречем, че госпожа дьо Ренал, надарена с великолепна кожа, почна да си шие рокли, които откриваха доста ръцете и гърдите й. Тя беше много добре сложена и в тия дрехи изглеждаше пленителна.

— Никога не сте били толкова млада, госпожо — казваха й приятелките от Вериер, които дохождаха да обядват във Вержи. (Така се изразяват в тоя край.)

Но странно нещо, на което малцина между нас ще повярват: госпожа дьо Ренал се отдаваше на тия свои грижи без някакъв умисъл: тя намираше в тях удоволствие; и без да мисли много за това, през цялото време, когато не ловеше пеперуди с децата и Жулиен, тя кроеше заедно с Елиза рокли. Единственото си пътуване до Вериер тя предприе от желание да купи нови летни дрехи, каквито бяха донесли от Мюлуза.

Тя доведе във Вержи една своя млада сродница. Още от сватбата си госпожа дьо Ренал се беше привързала неусетно към госпожа Дервил, някогашна нейна дружка от манастира „Светото Исусово сърце“.

Госпожа Дервил се смееше много над разните, както тя ги наричаше, безразсъдни приумици на братовчедка си. „На мене самата никога не би ми дошло на ум това“ — казваше тя. Тези ненадейни приумици, които в Париж биха нарекли остроумия, госпожа дьо Ренал смяташе за глупости и се срамуваше от тях, когато беше заедно с мъжа си; но присъствието на госпожа Дервил я окуражаваше. Тя й казваше отначало с плах глас мислите си; когато дамите останеха дълго сами, умът на госпожа дьо Ренал се оживяваше и дългата самотна утрин развеселяваше силно двете дами и минаваше като миг. При това свое гостуване благоразумната госпожа Дервил намери братовчедката си не тъй весела, но много по-щастлива.

Жулиен от своя страна живееше като истинско дете, откакто беше дошъл на село, и тичаше подир пеперудите, честит като учениците си. След като беше правил толкова усилие над себе си и беше водил такава изкусна политика, сега сам, далеч от погледите на хората, без да се страхува по инстинкт от госпожа дьо Ренал, той се отдаваше на радостта от живота, която е толкова буйна в тази възраст, пък и сред най-дивните планини на света.

Още щом пристигна, госпожа Дервил се стори на Жулиен негова приятелка; той побърза да й посочи гледката, която се открива от края на новата алея под грамадните орехи; и наистина тази гледка може да се сравни, ако не ги и надминава, с най-възхитителните гледки, които човек вижда в Швейцария и езерата на Италия. Ако се изкачите по стръмния скат, който започва на няколко крачки оттам, ще стигнете скоро до дълбоки пропасти, оградени с дъбрави, които се спущат почти досам реката. По върховете на тези отвесно отсечени канари, щастлив, свободен и нещо повече — чувствуващ се като повелител на дома, Жулиен водеше двете си приятелки и се радваше на техния възторг пред величествените изгледи.

— За мене това е като Моцартова музика — казваше госпожа Дервил.

Прелестта на природата около Вериер бе похабена за Жулиен от завистта на братята му и близостта на деспотичния му и вечно сърдит баща. Във Вержи той не намираше тези горчиви спомени; за пръв път в живота си той не виждаше около себе си враг. Когато господин дьо Ренал заминаваше за града, а това се случваше често, той се осмеляваше да чете; скоро, вместо да чете нощем, като скрива лампата си под една обърната саксия, той можеше да се отдава спокойно на съня; денем в почивките между занятията с децата той се катереше по тези канари с книгата, която бе единственото му ръководство в живота и предмет на възторзите му. Той черпеше от нея едновременно щастие, вдъхновение и утеха в минути на отчаяние.

Някои изречения на Наполеон за жените, някои разсъждения за достойнствата на модните през неговото царуване романи му навеяха сега за пръв път мисли, които у всеки друг младеж на негова възраст биха се появили много отдавна.

Настъпиха големите горещини. Стана обичай да прекарват вечерите под огромната липа на няколко крачки от къщи. Под дървото цареше дълбок мрак. Една вечер Жулиен разказваше нещо с жар. Той се радваше от душа на умението си да говори хубаво, и то пред млади жени; както ръкомахаше, той докосна ръката на госпожа дьо Ренал, която беше се опряла върху облегалото на един боядисан дървен стол, каквито слагат по градините.

Ръката се отдръпна тутакси; но Жулиен реши, че негов дълг е да постигне това, че тази ръка да не се дръпва, когато той я досяга. Мисълта за дълга, който трябваше да извърши, и страхът да не се покаже смешен, ако не успее, или по-скоро чувството за малоценност пропъдиха начаса всяка радост oт сърцето му.

ДЕВЕТА ГЛАВАВЕЧЕР НА СЕЛО

Когато на другия ден той видя госпожа дьо Ренал, погледът му беше особен; той я гледаше като враг, с когото му предстои да се сражава. Тоя поглед, тъй различен от погледа, с който я гледаше вечерта, обърка съвсем госпожа дьо Ренал: тя беше ласкава към Жулиен, а той, изглежда, се сърдеше. Тя не можеше да откъсне погледа си от неговия.

Присъствието на госпожа Дервил позволяваше на Жулиен да говори по-малко, а повече да мисли върху това, което си беше наумил. За да укрепи волята си, през целия този ден той беше чел само вдъхновената книга, която каляваше духа му.

Той съкрати много занятията си с децата, а после, когато присъствието на госпожа дьо Ренал го върна изцяло към стремежите му за слава, реши, че трябва без друго да я накара да остави доброволно ръката си в неговата.

Когато слънцето почна да клони на запад и наближи решителният миг, сърцето на Жулиен заби лудо. Нощта се спусна. Той видя зарадван, че тя е доста тъмна и му се стори, че от гърдите му падна някакъв товар. Небето, обложено с тежки, гонени от топлия вятър облаци, изглежда, предвещаваше буря. Двете приятелки се разхождаха до късно. Във всичко, което те правеха тази вечер, Жулиен виждаше нещо особено. Те се радваха на лошото време, което у някои нежни души сякаш усилва жаждата за обич.

Най-сетне седнаха — госпожа дьо Ренал до Жулиен, а госпожа Дервил — до приятелката си. Погълнат от това, което щеше да предприеме, Жулиен не намираше за какво да говори. Разговорът не вървеше.

„Така ли ще треперя и ще се чувствувам жалък и при първия си дуел?“ — питаше се Жулиен, защото той беше твърде недоверчив и към себе си, и към другите, за да не вижда душевното си състояние.

Той би предпочел коя и да е опасност пред това смъртно безпокойство. Колко пъти само пожела да се случи на госпожа дьо Ренал някоя работа, която да я накара да се прибере в къщи и да напусне градината! Усилието, което Жулиен бе принуден да направи над себе си, бе толкова силно, че гласът му се бе изменил съвсем; скоро и гласът на госпожа дьо Ренал почна да трепери, но Жулиен не забеляза това. Жестокият двубой между дълга и нерешителността беше толкова мъчителен, че той не виждаше нищо извън себе си. Часовникът на замъка удари десет без четвърт, а той още не се осмеляваше да направи нищо. Възмутен от страхливостта си, Жулиен си каза: „Точно когато удари десет часът, аз ще изпълня онова, което през целия ден се заричах да направя тая вечер, или ще се кача в стаята си и ще си пръсна черепа.“

След последния миг на очакване и мъка, през който от силно вълнение Жулиен не се помнеше вече, часовникът високо над главата му прозвъня десет. Всеки удар на тази съдбоносна камбана отекваше в гърдите му и го караше почти да потрепери.

Най-сетне, докато последният удар на часовника още продължаваше да ехти, той протегна ръката си и хвана ръката на госпожа дьо Ренал, която я дръпна веднага. Без да съзнава ясно какво прави, Жулиен я улови отново. Колкото и да бе сам развълнуван, порази го ледената студенина на хванатата ръка; той я стисна конвулсивно и силно; едно последно усилие да се изтръгне и ръката най-сетне остана в неговата.

Блаженство изпълни душата му не защото обичаше госпожа дьо Ренал, но защото свърши това ужасно мъчение. За да не забележи госпожа Дервил нищо, той сметна за свой дълг да говори; гласът му тогава прозвуча силен и гръмък. Гласът на госпожа дьо Ренал, напротив, издаваше такова вълнение, че нейната приятелка я помисли за болна и предложи да се приберат вътре. Жулиен почувствува опасността: „Ако госпожа дьо Ренал си влезе в гостната, аз ще изпадна в същото ужасно положение, в което прекарах деня. Много малко държах тази ръка, за да се смята това като извоювана от мене победа.“

В мига, когато госпожа Дервил поднови предложението си да се приберат в гостната, Жулиен стисна отдадената му покорно ръка.

Госпожа дьо Ренал се готвеше да стане, но седна пак и каза със замрял глас:

— Наистина се чувствувам малко болна, но на чист въздух ми е по-добре.

Тия думи потвърдиха щастието на Жулиен и в тая минута то беше безкрайно: той се разприказва, забрави преструвките си и на двете заслушани в него приятелки се стори, че няма по-мил човек от него. Ала в това сполетяло го отведнъж красноречие имаше още някакъв дял от малодушие. Той се боеше страшно да не би, измъчена от вятъра, който се надигаше и предвещаваше буря, госпожа Дервил да поиска да се прибере сама в гостната. Тогава той щеше да остане очи в очи с госпожа дьо Ренал. Преди малко по една случайност той бе проявил сляпа смелост, достатъчна, за да действува човек; но сега чувствуваше, че не е по силите му да каже и най-простата дума на госпожа дьо Ренал. Колкото и леки да бяха нейните укори, той щеше да бъде бит, а победата, която току-що бе извоювал — изгубена.

За негово щастие тая вечер неговите прочувствени и надути речи намериха съчувствие у госпожа Дервил, която много често го намираше непохватен като дете и не много забавен. Що се отнася до госпожа дьо Ренал, тя, оставила ръката си в ръката на Жулиен, не мислеше за нищо; тя живееше като че в самозабрава. Тия часове, прекарани под голямата липа, която според преданието в тоя край била посадена от Шарл Смели, си останаха за нея време на най-голямо щастие. Тя слушаше с наслада въздишките на вятъра в гъстия листак на липата и ромона от първите капки, които затупаха по долните листа. Жулиен не забеляза едно обстоятелство, което би го успокоило доста: госпожа дьо Ренал стана да помогне на братовчедка си да повдигне една саксия, съборена от вятъра в краката им, и бе принудена да си отдръпне ръката, но щом седна отново, веднага му отдаде ръката си почти без борба, като че това бе нещо уговорено между тях.

Полунощ бе отзвънила отдавна; трябваше най-сетне да напуснат градината; разделиха се. Госпожа дьо Ренал, упоена от любовното си щастие, тънеше в такова неведение, че дори не се укоряваше в нищо. Щастието пъдеше съня от клепачите й. Дълбок сън налегна Жулиен, изнурен до смърт от борбите, които целия ден свянът и гордостта бяха водили в сърцето му.

На другия ден заранта събудиха го в пет часа; и — колко жесток удар би било за госпожа дьо Ренал, ако тя узнаеше това! — той дори не си спомни за нея. Той беше извършил дълга си, своя героичен дълг! Щастлив от това съзнание, той се заключи в стаята си и с някаква нова наслада се зачете в подвизите на своя герой.

Когато звънецът за закуска удари, той, вдълбочен в бюлетините на великата армия, беше забравил всичките си снощни победи. Като слизаше в гостната, той си каза шеговито: „Трябва да кажа на тази жена, че я обичам.“

Вместо натегналите от страст погледи, които очакваше да срещне, той видя суровото лице на господин дьо Ренал, който, дошъл преди два часа от Вериер, не криеше недоволството си, загдето Жулиен не се е занимавал цялата сутрин с децата. Нямаше нищо по-грозно от този надут човек, когато се сърдеше и смяташе, че може да показва яда си.

Всяка остра дума на мъжа й пронизваше сърцето на госпожа дьо Ренал. А Жулиен беше толкова потънал във възторга си, беше тъй погълнат от великите събития, които през тия няколко часа преминаваха пред очите му, че изпърво му бе трудно да се спусне на земята и да слуша грубите думи, които му отправяше господин дьо Ренал. Най-сетне той му отговори доста грубичко:

— Аз бях болен.

Тонът на този отговор би жегнал и един много по-необидчив човек от кмета на Вериер; на господин дьо Ренал му се прищя да натири Жулиен начаса. Задържа го само правилото, което си беше създал — никога да не избързва в работите.

„Този млад глупак — помисли той веднага — си е спечелил известно име в дома ми; Валено може би ще го вземе при себе си или пък той ще се ожени за Елиза — и в двата случая ще може да ми се подиграва скритом в душата си.“

Въпреки тия благоразумни разсъждения недоволството на господин дьо Ренал се разрази в цял поток груби ругатни, които полека-лека озлобиха Жулиен. Госпожа дьо Ренал насмалко не се обля в сълзи. Щом свърши закуската, тя помоли Жулиен да й даде ръка, за да излязат на разходка; тя се облегна приятелски на него. Но на всичко, което госпожа дьо Ренал му говореше, Жулиен отговаряше само полугласно:

— Ето на какви са богатите хора!

Господин дьо Ренал вървеше редом с тях; неговата близост усилваше гнева на Жулиен. Изведнъж той забеляза, че госпожа дьо Ренал се обляга на ръката му някак си твърде явно; това му се видя противно, той я оттласна силно и освободи ръката си.

За щастие господин дьо Ренал не видя тая нова дързост, забеляза я само госпожа Дервил; приятелката й се обля в сълзи. Тъкмо в тази минута господин дьо Ренал започна да замерва с камъни едно селско момиче, което, поело по една забранена пътека, пресичаше един кът от овощната градина.

— Господин Жулиен, за бога, сдържайте се; спомнете си, че всички имаме понякога лошо настроение — пошепна му бързо госпожа Дервил.

Жулиен я изгледа студено с поглед, в който личеше безкрайно презрение.

Този поглед зачуди госпожа Дервил и би я изненадал още повече, ако отгатнеше какво точно изразяваше той; тя би прочела в него нещо като смътна надежда за свирепо отмъщение. Сигурно подобни мигове на унижение са създали робеспиеровци.

— Вашият Жулиен е страшно буен, плаши ме — пришепна госпожа Дервил на приятелката си.

— Той е прав да се сърди — отвърна й госпожа дьо Ренал. — След тоя изумителен напредък, който е направил с децата, голяма работа, че една сутрин не ги е занимавал; трябва да признаем, че мъжете са много груби.

За пръв път в живота си госпожа дьо Ренал почувствува някакво желание да отмъсти на мъжа си. Безграничната омраза, която гореше в душата на Жулиен против богаташите, можеше да избухне всеки миг. За щастие господин дьо Ренал повика градинаря си и те се заловиха да преграждат с наръчи бодливи пръти забранената пътека през овощната градина. Жулиен не отговори нито дума на любезностите, с които бе обсипван през останалото време от разходката. Щом господин дьо Ренал се отдалечи, приятелките, под предлог, че са уморени, го хванаха под ръка от двете страни.

Между тези две дами с объркани и зачервени от крайно смущение лица високомерната бледност, мрачният и решителен вид на Жулиен представяше странен контраст. Той презираше тия жени и всички нежни чувства на света.

„Как! — мислеше си той. — Да имах поне петстотин франка на година, за да завърша образованието си! Ах, тогава бих го пратил по дяволите!“

Погълнат от тези мрачни мисли, той слушаше едва ласкавите думи на двете приятелки и малкото, което разбираше, му бе противно, защото му се струваше лишено от смисъл, глупаво, безпомощно, с една дума, женска приказка.

Само за да говори нещо и да поддържа разговора, госпожа дьо Ренал спомена по едно време, че мъжът й е дошъл от Вериер, защото купил царевична шума от един наемател на чифлика си. (В тоя край пълнят сламениците на леглата с царевична шума.)

— Мъжът ми няма да дойде с нас — додаде госпожа дьо Ренал. — Той е повикал градинаря и камериера и те заедно ще продължат да пълнят с нова шума всички сламеници в къщи. Тая заран са натъпкали всички легла на първия етаж, сега са на втория.

Жулиен побледня; той изгледа госпожа дьо Ренал със странен поглед и ускорил крачките си, бързо я отведе настрана. Госпожа Дервил ги остави да се отдалечат.

— Спасете ми живота — каза Жулиен на госпожа дьо Ренал, — едничка вие сте в състояние да сторите това; вие знаете, че камериерът ме мрази до смърт. Трябва да ви призная, госпожо, аз имам един портрет; скрил съм го в сламеника на леглото си.

Като чу това, госпожа дьо Ренал пребледня на свой ред.

— Само вие, госпожо, можете сега да влезете в стаята ми; поразровете, без да се забележи, в оня ъгъл на сламеника, който е най-близо до прозореца, и ще намерите в него една кутийка от черен гладък картон.

— И в нея има портрет! — възкликна госпожа дьо Ренал, като едва се държеше на крака.

Жулиен забеляза нейното отчаяние и тозчас се възползува от него:

— Още една молба имам към вас, госпожо: умолявам ви в името на бога да не поглеждате тоя портрет, това е моя тайна.

— Тайна! — повтори госпожа дьо Ренал с помръкнал глас.

Но макар и да бе възпитана между хора, които се гордеят с богатството си и мислят само за пари, любовта, разцъфтяла в душата й, я бе научила вече на великодушие. Колкото жестоко да бе наранена, госпожа дьо. Ренал със саможертвена готовност почна да разпитва Жулиен, за да може да изпълни правилно поръчката.

— И тъй — каза му тя, тръгнала, — малка кръгла кутийка от черен, съвсем гладък картон.

— Да, госпожо — отговори Жулиен с оня суров вид, който мъжете добиват пред опасността.

Тъй бледа, като че отиваше на смърт, тя се изкачи на втория етаж на замъка. Напанагон на всичките си мъки, тя почувствува, че й призлява, но съзнанието, че трябва да помогне на Жулиен, й върна силите.

„Аз трябва да намеря тази кутия“ — каза си тя и забърза още повече.

Тя чу как приказва мъжът й с камериера тъкмо в стаята на Жулиен. За щастие те влязоха в стаята на децата. Тя повдигна сламеника и толкова припряно мушна ръка в сламеника, че си одра пръстите. Но макар и да беше много чувствителна към подобна малка болка, тя не я усети, защото почти в същия миг напипа гладката повърхност на картонената кутия. Тя я грабна и избяга.

Едва освободена от страха, че мъжът й може да я свари, ужасът, който будеше у нея тази кутия, я хвърли в такъв смут, че тя насмалко не припадна.

„Значи, Жулиен е влюбен и аз държа в ръцете си портрета на обичаната от него жена!“

Разкъсвана от всички страдания на ревността, госпожа дьо Ренал се отпусна на един стол в преддверието на апартамента. Нейното безкрайно неведение й помагаше и в тази минута, почудата уталожваше мъката й. Влезе Жулиен, сграбчи кутията и без да поблагодари, без да продума нито дума, се затече в стаята си, дето запали огън и изгори кутията начаса. Той беше бледен, смазан, преувеличаваше големината на застрашаващата го преди малко опасност.

„Портретът на Наполеон — мислеше си той, като клатеше глава, — намерен скрит у един човек, който храни такава омраза към узурпатора! Намерен от господин дьо Ренал, тоя отчаян роялист, който е тъй озлобен срещу мене! И като връх на моята непредпазливост върху белия картон от опакото на портрета цели редове, написани с моята ръка, които не оставят никакво съмнение за преклонението ми! И всяко от тези любовни излияния е датирано! Едното е дори от завчера.

Цялото ми добро име щеше да рухне и да изчезне в един миг! — казваше си Жулиен, като гледаше как гори кутията. — А моето име е всичко, което имам, аз живея само с него… И какъв живот е моят, господи боже!“

Един час по-късно, смазан от умора и жалост към себе си, Жулиен съвсем се разчувствува. Той пресрещна госпожа дьо Ренал, взе ръката й и я целуна по-чистосърдечно, отколкото кога да е по-рано. Тя пламна цялата от щастие и почти в същия миг отблъсна Жулиен, обзета от ревност. Гордостта на Жулиен, неопомнила се още от неотдавнашия удар, заслепи разсъдъка му в тая минута. Той видя в лицето на госпожа дьо Ренал само една богата жена, пусна ръката й с презрение и отмина. Отиде да се разхожда замислен в градината, но скоро горчива усмивка се появи на устните му.

„Разхождам се спокойно, като да съм господар на времето си. Не се занимавам с децата! Господин дьо Ренал пак ще ме обсипе с ругатните си, и с право.“ Той изтича в стаята на децата.

Най-малкото от тях, което той обичаше много, почна да се милва около него и това посмекчи лютата му мъка.

„То не ме презира още — помисли си Жулиен. Но тозчас се укори за мекото си сърце — това бе нова проява на слабост. — Тия деца ме милват също както биха милвали младото ловджийско куче, купено вчера.“

ДЕСЕТА ГЛАВАГОЛЯМО СЪРЦЕ И МАЛКО БЛАГОСЪСТОЯНИЕ

След като обиколи всички стаи на замъка, господин дьо Ренал се върна пак в стаята на децата, придружен от слугите, които носеха сламениците. Внезапното появяване на този човек бе за Жулиен като капката вода, която препълва чашата.

По-бледен, по-мрачен от всякога, той се спусна към него. Господин дьо Ренал се спря и се озърна към слугите.

— Господине — каза му Жулиен, — смятате ли, че с друг възпитател децата ви щяха да направят същия напредък както с мен? Ако кажете „не“ — продължи Жулиен, без да остави време на господин дьо Ренал да отговори, — как се осмелявате да ме осъждате, че съм ги занемарил?

По странния тон, с който му говореше този селски момък, господин дьо Ренал, съвзел се едва от своята уплаха, заключи, че той има в джоба си някое изгодно предложение и се готви да го напусне. Гневът на Жулиен нарастваше с всяка негова дума.

— Аз мога да живея и без вас, господине — додаде той.

— Наистина съжалявам, че ви виждам тъй възбуден — измънка господин дьо Ренал. На десет крачки от него стояха слугите и оправяха леглата.

— Нямам нужда от вашите съжаления, господине — подзе Жулиен извън себе си, — спомнете си какви срамни думи ми наговорихте, и то пред жени!

Господин дьо Ренал разбираше отлично какво искаше Жулиен и мъчителна борба разкъсваше душата му. По едно време Жулиен, наистина побеснял от гняв, извика:

— Аз знам къде да отида, господине, когато изляза от къщата ви.

При тия думи господин дьо Ренал си представи Жулиен вече настанен у господин Валено.

— Добре, господине — каза му той най-сетне с въздишка и с такъв вид, с какъвто би повикал хирурга да му направи най-мъчителната операция, — приемам вашето искане. Начиная от други ден — тъкмо тогава се пада първо число на месеца, — ще ви давам по петдесет франка на месец.

Жулиен се слиса и едва не прихна от смях: целият му гняв изчезна.

„Не съм презирал достатъчно това говедо — помисли си той. — Сигурно това ще да е най-голямото извинение, на което е способна тая низка душа.“

Децата, които слушаха тази сцена със зяпнали уста, отърчаха в градината да разкажат на майка си, че господин Жулиен се разгневил, но че отсега нататък ще получава по петдесет франка на месец.

Жулиен по навик ги последва, без да погледне дори господин дьо Ренал, когото остави силно ядосан.

„Господин Валено ми струва вече сто и осемдесет франка — казваше си кметът. — Ще трябва без друго да му кажа няколко по-решителни думички за доставките на провизии за подхвърлените деца.“

Не мина минута и Жулиен пак се озова пред господин дьо Ренал:

— Ще трябва да ида да се изповядам на господин Шелан; имам честта да ви предупредя, че ще отсъствувам няколко часа.

— Ех, скъпи ми Жулиен — каза господин дьо Ренал с извънредно престорен смях, — отсъствувайте цял ден, ако щете, и целия утрешен ден, добри ми приятелю. Вземете коня на градинаря, за да отидете във Вериер.

„Ето — каза си господин дьо Ренал, — той отива да даде отговора си на Валемо, не ми е нищо обещал, но трябва да оставя тая гореща глава да поизстине.“

Жулиен се измъкна бързо и завъзлиза към гъстите гори, през които можеше да се отиде от Вержи във Вериер. Никак не му се искаше да стигне скоро при господин Шелан. Вместо желание да разиграва нова лицемерна сцена, той чувствуваше нужда да види ясно какво става в душата му и да даде воля на рояка напиращи в него чувства.

„Аз спечелих едно сражение — каза си той, щом се озова сред горите, дето никой не можеше да го види, — и тъй, аз спечелих едно сражение!“

Тази дума представяше в благоприятна светлина цялото му положение и върна донейде душевното му спокойствие.

„Ето че сега ще получавам петдесет франка заплата на месец, навярно господин дьо Ренал се е уплашил здравата. Но от какво ли?“

Жулиен се питаше какво ли е могло да уплаши този преуспяващ и могъщ човек, срещу когото преди, час кипеше от гняв, и това размишление разведри окончателно душата му. За миг, сърцето му като че се отвори пак за пленителната красота на горите, сред които вървеше. Огромни блокове от оголени канари бяха паднали някога от планините насред гората. Високи буки се извисяваха почти до върха на тези канари, чиято сянка разливаше чудна прохлада, додето на три крачки оттам слънчевите лъчи жареха тъй, че не можеше човек да се застои.

Жулиен си пое дъх една минута под сянката на тези грамадни скали и пак се закатери нагоре. Скоро по една тясна, едва забележима пътека, по която вървят само козарите, той се покачи върху една шеметна чука, дето бе сигурен, че се е уединил от всички хора. Тази височина го накара да се усмихне, тя му показваше висотата, която жадуваше да достигне духът му. Чистият въздух на тези високи планини изпълни с ведрина и радост душата му. Вериерският кмет продължаваше да олицетворява за него всички богаташи и нахалници на земята; но Жулиен чувствуваше, че омразата, която доскоро пламтеше в душата му, въпреки бурните си пориви не крие в себе си нищо лично. Ако престанеше да вижда господин дьо Ренал, той за една седмица щеше да забрави и него, и замъка му, и кучетата му, и децата му, и цялото му семейство. „Не знам как го принудих да направи такава голяма жертва. Малко ли е? Повече от петдесет екюта на година! А само преди миг едва се изскубнах от най-голямата опасност. Ето ти две победи в един ден; втората е незаслужена; ще трябва да отгатна на какво я дължа. Но да оставим за утре тия мъчителни търсения.“

Изправен върху високата канара, Жулиен гледаше небето, нажежено от августовското слънце. В полето под канарата свиреха щурци; млъкнеха ли те, навред околовръст настъпваше тишина. Той виждаше под краката си местността на двадесет левги далеч. Един ястреб, излетял от високите скали над главата му, се виеше във висините и Жулиен от време на време съзираше как описва безшумно своите огромни кръгове. Окото на Жулиен следеше неволно хищната птица. Нейните спокойни и могъщи движения го поразяваха, той завиждаше на нейната сила, завиждаше на нейната самота.

Ето такава бе съдбата на Наполеон, ще бъде ли такава един ден неговата?

ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВАЕДНА ВЕЧЕР

Ала той трябваше все някак да се мерне във Вериер. На излизане от свещеническия дом Жулиен по една щастлива случайност срещна господин Валено, комуто побърза да разправи, че са му увеличили заплатата.

Когато се върна във Вержи, Жулиен слезе в градината чак когато се смрачи напълно. Душата му беше уморена от многото силни чувства, които я бяха вълнували през този ден. „Какво да им кажа?“ — помисли си той с безпокойство, като си спомни за дамите. И на ум не му идваше, че душевното му състояние е тъкмо на равнището на тия дребни случки, с които обикновено се ограничава интересът на жените. Госпожа Дервил и дори приятелката й често не разбираха Жулиен, а и той сам наполовина разбираше онова, което те му казваха. Такова въздействие имаше силата и, позволявам си да се изразя така, величието на страстните пориви, които разтърсваха душата на този млад честолюбец. В тази необикновена душа почти всеки ден вилнееше буря.

Когато влезе тая вечер в градината, Жулиен бе склонен да се приобщи към мислите на двете красиви братовчедки. Те го очакваха с нетърпение. Той зае обикновеното си място до госпожа дьо Ренал. Скоро съвсем се стъмни. Той се опита да вземе бялата ръка, която отдавна виждаше до себе си, опряна върху облегалото на стола. Госпожа дьо Ренал се поколеба малко, но накрая я изтръгна силно — явно бе сърдита. Жулиен бе склонен да не настоява и да продължи да бъбри весело, когато изведнъж чу да се приближава господин дьо Ренал.

В ушите на Жулиен още звучеха тазсутрешните ругатни. „Няма ли да бъде — каза си той — най-добрата подигравка с тоя човек, обсипан тъй щедро с всички блага на съдбата, ако овладея ръката на жена му точно пред очите му? Да, аз ще го направя това, аз, когото той оплю с такова презрение.“

От тоя миг спокойствието, тъй несвойствено на Жулиеновия характер, бързо го напусна; обзе го такова мъчително желание, че той престана да мисли за всичко друго, освен да накара госпожа дьо Ренал да му отдаде доброволно ръката си.

Господин дьо Ренал приказваше с негодувание върху политиката: двама-трима вериерски индустриалци ставаха решително по-богати от него и искаха да се опълчат срещу него в изборите. Госпожа Дервил го слушаше. Разядосан от неговите речи, Жулиен приближи стола си до стола на госпожа дьо Ренал. Тъмнината скриваше движенията му. Той дръзна да сложи ръката си досам красивата ръка, която се подаваше гола от роклята. Обзе го трепет, мислите му се объркаха, той доближи бузата си до тая прекрасна ръка и се осмели да прилепи устни върху нея.

Госпожа дьо Ренал изтръпна. Мъжът й беше на четири крачки от нея, тя побърза да даде ръката си на Жулиен и в същото време лекичко го поотблъсна. Докато господин дьо Ренал сипеше хули срещу тия нищожества и якобинци, които трупаха пари, Жулиен покриваше протегнатата ръка със страстни целувки — поне такива се струваха те на госпожа дьо Ренал. А между това клетата жена в този съдбоносен ден държеше в ръцете си доказателство, че мъжът, когото тя обожаваше, без да си признае това, обича друга. През целия ден, докато Жулиен го нямаше, тя се чувствуваше безкрайно нещастна и това бе я накарало да поразмисли.

„Как! Нима аз обичам — казваше си тя, — нима аз съм обикнала! Аз, омъжената жена, съм влюбена! Но — казваше си тя — аз никога не съм изпитвала към мъжа си това безпросветно безумие, което не ми дава да си откъсна мисълта от Жулиен. А той всъщност е само едно дете, изпълнено с уважение към мене! Това безумие ще мине. Не е ли все едно за мъжа ми какви чувства изпитвам към този момък! Господин дьо Ренал би се отегчавал от разговорите, които водя с Жулиен върху въображаеми неща. Той мисли за работите си. И аз не му отнемам нищо, за да го дам на Жулиен.“

Никаква преструвка не помрачаваше чистотата на тази невинна душа, заблудена от никога неизпитвана дотогава страст. Тя се лъжеше, но без да знае това, и все пак в нея инстинктивната й добродетел надаваше тревога. Ето такава вътрешна борба я вълнуваше, когато Жулиен се яви в градината. Тя го чу да говори и почти в същия миг го видя да сяда до нея. Душата й трепна цялата, сякаш грабната от това чудесно щастие, което от две седмици повече я учудваше, отколкото я съблазняваше. Всичко беше неочаквано за нея. „Достатъчно е — каза си след няколко мига тя — да видя Жулиен, за да забравя всичките му грехове?“ Стана й страшно; и ето тогава тя издърпа ръката си от неговата.

Палещите от страст целувки, каквито тя никога не бе получавала, я накараха изведнъж да забрави, че той навярно обича друга жена. За минута той престана да бъде виновен в очите й. Изчезна унизителната скръб, рожба на подозрението, и щастието, за което никога не бе дори мечтала, я изпълни с любовен възторг и безумна радост. Тази вечер се стори омайна на всички, с изключение на вериерския кмет, който не можеше да забрави забогателите индустриалци. Жулиен не мислеше вече за тъмните си честолюбиви помисли, нито за мъчно изпълнимите си планове. За пръв път в живота си той се почувствува покорен от властта на красотата. Унесен в неясни и сладки блянове, тъй чужди на неговия характер, той стискаше нежно ръката, която го пленя ваше с божествената си хубост, и смътно слушаше как шумолят листата на липата, поклащани от лекия нощен ветрец, и как лаят в далечината кучетата от мелницата на брега на Ду.

Ала това чувство беше наслада, а не страст. Когато се прибра в стаята си, той мислеше само за едно: какво щастие е да се зачете отново в любимата си книга; на двадесет години мисълта за света и за впечатлението, което ще направи в него, е по-силна от всичко.

Но скоро той остави книгата настрана. Като размишляваше върху победите на Наполеон, той откри нещо ново в своята. „Да, аз спечелих едно сражение — каза си той, — но трябва да се възползувам от него, трябва да смажа гордостта на този надменен благородник, докато се намира в отстъпление. Това е чисто по наполеоновски. Аз трябва да поискам тридневен отпуск, за да навестя приятеля си Фуке. Ако господин дьо Ренал ми откаже, ще го оставя да реши сам какво да прави, но той ще отстъпи.“

Госпожа дьо Ренал не можа да затвори очи. Струваше й се, че не е живяла досега. Тя преживяваше отново и отново блаженството, което я бе обхванало, когато почувствува пламенните целувки, с които Жулиен покриваше ръката й.

И от един път в ума й се мярна тая ужасна дума: „Прелюбодеяние.“ Всичко отвратително, което най-низкото разпътство може да вложи в представата за плътската любов, изникна вкупом пред въображението й. И тези мисли като че се стремяха да очернят нежния и божествен образ на Жулиен и щастието да го обича. Бъдещето й се рисуваше в зловещи краски. Тя виждаше вече как всички я презират.

Тази минута бе непоносима; душата й блуждаеше, запокитена в непознати области. Доскоро още тя вкусваше неизпитано щастие, а сега отведнъж тънеше в нечовешки мъки. Никога не беше си представяла, че може човек така да страда; разумът й се помрачи. За миг й мина мисълта да признае на мъжа си, че се бои да не се влюби в Жулиен. Но това би значело да разкаже всичко за него. За щастие спомни си наставлението, което й беше дала леля й преди сватбата. Леля й беше я предупредила колко е опасно да се споделя всичко с мъжа, който в края на краищата си остава господар. Обзета от безмерно страдание, тя закърши ръце.

Противоречиви и мъчителни образи възникваха разбъркано в съзнанието й. Госпожа дьо Ренал ту се страхуваше, че не е обичана, ту ужасната мисъл за грях я терзаеше, като че на другия ден щяха да я приковат върху позорния стълб на площада във Вериер с дъсчица, дето сганта щеше да чете за нейното прелюбодеяние.

Госпожа дьо Ренал нямаше никакъв житейски опит; дори ако бе съвсем будна и обладаваше всички способности на разума си, тя нямаше да разбере, че да съгреши пред бога, не е същото, както да е охулена и подхвърлена на всеобщо презрение.

Когато ужасната мисъл за прелюбодеянието и за цялото безчестие, което по нейно схващане това престъпление влечеше след себе си, я оставяше за минута и тя почваше да мисли колко сладко е да живее с Жулиен невинно, както в миналото, тогава я сполиташе непоносимата мисъл, че Жулиен обича друга жена. Тя сякаш отново виждаше колко побледня той, когато се уплаши, че ще изгуби портрета на тая жена и ще я изложи, ако остави да го видят. За пръв път беше съзряла страх върху това спокойно и тъй благородно лице. Той никога не беше се тревожил така за нея или за децата й. И тази нова мъка, когато тя не знаеше къде да се дене от скръб, преля чашата на страданията, която е дадено на една човешка душа да понесе. От гърдите на госпожа дьо Ренал неволно се изтръгнаха викове, които събудиха камериерката. Изведнъж тя видя до леглото си пламъка на една свещ и позна Елиза.

— Вас ли обича той? — извика тя обезумяла.

Учудена от ужасното състояние, в което заварваше господарката си, камериерката за щастие не обърна внимание на нейните странни думи. Госпожа дьо Ренал съзна начаса непредпазливостта си: „Тресе ме — каза й тя — и ми се струва, че бълнувам; останете при мене.“ Принудена да се сдържа, тя се опомни съвсем, стана й по-леко; разумът си възвърна властта, която полусънното състояние му беше отнело. За да се освободи от втренчения поглед на камериерката си, тя й заповяда да чете вестника и успокоена от монотонния глас, с който момичето четеше някаква дълга статия от „Котидиен“, госпожа дьо Ренал взе добродетелното решение да се държи с Жулиен съвсем студено, когато го види пак.

ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВАПЪТУВАНЕ

На другия ден още в пет часа, преди госпожа дьо Ренал да се покаже, Жулиен вече получи от мъжа й тридневен отпуск. Неочаквано за себе си Жулиен почувствува желание да я види пак, спомни си прелестната й ръка. Той слезе в градината, госпожа дьо Ренал се забави дълго. Но ако я обичаше, Жулиен би я видял зад полупритворените прозоречни капаци на първия етаж, долепила чело върху стъклото. Тя го гледаше. Най-сетне, въпреки решението си, тя се осмели да слезе в градината. Вместо привичната й бледност на лицето й бе избила ярка руменина. Тази простосърдечна жена очевидно се вълнуваше силно: някаква напрегнатост и дори гняв нарушаваха обичайния израз на невъзмутимо и сякаш възмогнало се над всички суетни грижи на живота спокойствие, което придаваше толкова чар на това небесно лице.

Жулиен пристъпи към нея припряно; той гледаше с възторг хубавите й ръце, които се виждаха изпод набързо метнатия шал. Свежият утринен въздух сякаш усилваше още повече блясъка на лицето й, върху което след преживените през нощта вълнения още по-пълно се отразяваха всички впечатления. Нейната скромна и трогателна красота, едновременно съживена от мисли, които не можеш да видиш в низшите обществени слоеве, сякаш пробуди у Жулиен някакво душевно свойство, което той никога дотогава не беше усетил в себе си. Прехласнат от прелестите, които откриваше неговият жаден поглед, Жулиен не се съмняваше, че ще го посрещнат приятелски и дори не мислеше за това. И тъкмо по тая причина учуди го преднамерената ледена студенина, в която той дори долови желание да го турят на мястото му.

Радостната усмивка угасна завчас на устните му; той си спомни какво положение заема в обществото, особено в очите на тая знатна и богата наследница. За миг лицето му се промени, на него бе изписано сега само високомерие и злоба против самия себе си. Обхвана го силен яд, че е забавил заминаването си повече от час — и това, за да го посрещнат и унижат така.

„Само глупакът — каза си той — може да се сърди на другите: камъкът пада, защото е тежък. Завинаги ли ще си остана такова дете? Кога ще се науча да давам от душата си на тези хора толкова, колкото се полага за парите им? Ако искам да ме уважават те и да се уважавам сам, трябва да им покажа, че само моята сиромашия встъпва в сделка с тяхното богатство, но че сърцето ми витае на хиляди левги от тяхното безочие, на шеметна висота, дето не могат да го достигнат тяхното жалко презрение и благоволение.“

Докато тези чувства се тълпяха в душата на младия възпитател, подвижното му лице доби израз на страдаща гордост и на свирепа злоба. Госпожа дьо Ренал съвсем се смути, като видя това. Добродетелната студенина, с която тя искаше да го посрещне, се смени на лицето й с участие, изпълнено от учудване пред внезапната промяна, която беше видяла у него. Безсмислените думи, които си разменят хората сутрин за здравето и за времето, замряха едновременно върху устните на двамата. Жулиен, чийто разсъдък не бе смутен от никаква страст, намери много бързо начин да покаже на госпожа дьо Ренал, че не се смята ни най-малко в приятелски отношения с нея; той не й каза нищо за малкото пътуване, което се готвеше да направи, поклони й се и си тръгна.

Додето тя го гледаше как си отива, смазана от мрачната гордост, която бе прочела в неговия тъй мил до вчера поглед, най-големият й син дотича от градината и като я прегърна, каза:

— Ние имаме ваканция, господин Жулиен заминава.

Като чу това, госпожа дьо Ренал усети в сърцето си смъртен студ; тя бе нещастна заради добродетелта си, но сега бе още по-нещастна заради слабостта си.

Това ново събитие погълна цялото й въображение; всичките й благоразумни решения, взети през изтеклата страшна нощ, се изпариха в миг. Тя трябваше да мисли сега не как да устои на този обаятелен изгорник, а че го губи завинаги.

Но тя трябваше да отиде на закуската. Като напук господин дьо Ренал и госпожа Дервил приказваха през цялото време за заминаването на Жулиен. На вериерския кмет беше се сторил необичаен решителният той, с който Жулиен бе поискал отпуск.

— Това селянче има несъмнено в джоба си предложение от някого. Но който и да е той, дори да е Вадено, ще се пообезсърчи сега, когато трябва да покачи годишната заплата на шестстотин франка. Вчера във Вериер сигурно са му поискали три дни срок, за да поразмислят, и тая сутрин, за да не бъде принуден да ми даде отговор, нашият приятел заминава за планината. Да бъдеш принуден да се съобразяваш с някакъв нищожен дърводелец, който нахалничи — ето докъде сме достигнали ние!

„Щом мъжът ми, който не знае колко дълбоко е оскърбил Жулиен, смята, че той ще ни остави, какво трябва да мисля аз? — каза си госпожа дьо Ренал. — Ах, всичко е свършено!“

За да може поне да си поплаче на свобода и да не отговаря на запитванията на госпожа Дервил, тя каза, че я боли ужасно глава и отиде да си легне.

— Ето на какви са жените — повтори господин дьо Ренал, — винаги нещо скърца в тези сложни машини.

И той стана от масата с присмех на уста.

През това време, докато госпожа дьо Ренал, жертва на една жестока страст, в която я беше оплел случаят, преживяваше най-ужасни мъки, Жулиен следваше весело своя път сред най-хубавите гледки, които могат да открият пред човешкия поглед планините. Той трябваше да превали голямата планинска верига на север от Вержи. Пътеката, по която той възлизаше полека-лека между големите букаци, лъкатушеше безкрайно по склона на високата планина, която огражда от север долината на Ду. Скоро пред очите на пътника, минал най-ниските бърда, между които Ду извива към юг, се разстлаха плодородните равнини на Бургундия и Божоле. Колкото и безчувствена да беше душата на този млад честолюбец към тоя род красота, той неволно се спираше от време на време, за да погледа просторната и величава картина.

Най-сетне той се добра до върха на голямата планина, покрай която трябваше да мине, за да се спусне най-бързо в усамотената долина, дето живееше неговият приятел, младият търговец на дърва Фуке. Жулиен не бързаше да види нито него, нито кое да е друго човешко същество. Укрил се като хищна птица сред голите скали, които увенчават високата планина, той можеше да види от много далеч всекиго, който се приближеше насам. Посред почти отвесния склон на една от канарите той откри малка пещера. Запъти се към нея и скоро се разположи в това убежище. „Тук — каза си той със светнали от радост очи — хората не могат вече да ми сторят нищо лошо.“ Хрумна му, че би могъл тук спокойно да запише мислите си, нещо навсякъде другаде опасно за него. Един квадратен камък му послужи вместо маса. Перото му хвърчеше: той не виждаше нищо наоколо. Опомни се, когато слънцето залязваше зад далечните планини на Божоле.

„Защо да не прекарам нощта тук? — каза си той. — Имам хляб, пък и съм свободен!“ При звука на тази велика дума душата му трепна от възторг, лицемерието му пречеше да се чувствува свободен дори при Фуке. Подпрял глава на двете си ръце, Жулиен лежеше в пещерата по-щастлив, отколкото кога да е в живота си, опит от бляновете си и щастието, че е свободен. Без да мисли, той гледаше как гаснат една след друга последните зари на вечерта. Сред настъпилия безкраен мрак душата му прехласната съзерцаваше хората и нещата, които си въобразяваше, че ще срещне един ден в Париж. Най-напред това бе една жена, много по-хубава и по-възвишена от всички, които беше видял в провинцията. Той я обичаше страстно и беше обичан от нея. Ако се отделяше от нея за няколко, минути, то беше само за да се покрие със слава и да заслужи нейната още по-голяма обич.

Един млад човек, израсъл сред тъжната действителност на парижкото общество, дори да имаше въображението на Жулиен, би спрял на това място от романа си, пробуден от студената ирония; великите подвизи заедно с надеждата да ги достигне биха се стопили пред общоизвестната истина: „Оставиш ли си любовницата, да знаеш, че ще те мамят по два-три пъти на ден.“ Но младият селянин мислеше, че само липсата на сгоден случай го отделя от героичните дела.

Дълбока нощ бе сменила отдавна деня, а му оставаха още две левги до колибата на Фуке. Преди да напусне пещерата, Жулиен запали огън и изгори грижливо всичко написано.

Той зачуди много приятеля си, когато похлопа на вратата му в един часа след полунощ. Фуке не спеше и пишеше сметките си. Той беше висок младеж, доста тромав, с едри груби черти, с грамаден нос, но под тази отблъскваща външност се криеше голямо добродушие.

— Да не си се скарал с тоя господин дьо Ренал, че ми идеш така неочаквано?

Жулиен му разказа, само че както смяташе за необходимо, събитията от предишния ден.

— Остани с мен — каза му Фуке, — виждам, че си разбрал добре господин дьо Ренал, господин Валено, помощник-префекта Можирон, кюрето Шелан; проникнал си във всички хитрости на тези хора; сега ти можеш вече да участвуваш в публичните търгове. Знаеш аритметиката по-добре от мене, ще водиш сметките ми. Аз не печеля малко от моята търговия. Но тъй като не мога да върша всичко сам и се боя човекът, когото ще взема за съдружник, да не излезе някой мошеник, изпущам всеки ден по някоя изгодна сделка. Преди около месец докарах шест хиляди франка печалба на Мишо от Сен-Аман, не бях го виждал от шест години и го сварих случайно при продажбата на Понтарлие. Защо да не спечелиш ти тези шест хиляди франка или поне три хиляди? Ако тоя ден ти беше с мене, щях да наддам за това сечище и то щеше да остане на мен. Стани ми съдружник.

Това предложение разстрои Жулиен, то разбъркваше безумните му кроежи. През цялата вечеря, която двамата приятели си приготвиха сами като Омировите герои, тъй като Фуке живееше сам, той посочваше сметките си на Жулиен и му доказваше колко изгодна е търговията с дърва. Фуке ценеше високо ума и характера на Жулиен.

Когато остана най-сетне сам в мъничката си стая от елови греди, Жулиен си каза: „Вярно е, че тук мога да спечеля няколко хиляди франка, а после да се заловя по-успешно с военното или свещеническо звание според това — коя мода ще господствува във Франция. Малкото състояние, което спестя, ще ме избави от всички други затруднения. Усамотен в тия планини, аз ще се освободя от страшното неведение спрямо маса неща, от които се интересуват салонните хора. Но ето че Фуке не иска да се ожени, а току повтаря, че се чувствувал нещастен от самотата. Явно е, че той взема за съдружник човек, който няма да внесе капитал в неговата търговия само защото се надява да си намери другар за цял живот.“

„Но как ще излъжа аз приятеля си?“ — провикна се Жулиен с негодувание. Този чудак, за когото лицемерието и безчувствието бяха обикновени средства за замогване, не можеше сега и да помисли, че ще си позволи най-малка грубост спрямо човека, който го обичаше.

Но изведнъж Жулиен просия: той намери предлог да откаже. „Как? Да изгубя безславно седем-осем години! Тогава ще бъда на двадесет и осем години; ами че на тази възраст Бонапарт е извършил вече най-великите си подвизи! А когато, неизвестен никому, аз спечеля малко пари, като тичам по тия търгове и се домогвам до благоволението на някакви си там мошеници-писарушки, кой може да ми каже, че ще запазя още свещения огън, с който човек си създава име?“

На другия ден заранта Жулиен отговори хладнокръвно на Фуке, който смяташе въпроса за сътрудничеството приключен, че влечението му към светата служба пред олтара не му позволява да приеме предложението му. Фуке просто не можеше да му се начуди.

— Но ти помисли — повтори му той, — аз те вземам за свой съдружник или, ако предпочиташ, ти давам четири хиляди франка на година. А ти искаш да се върнеш при твоя господин дьо Ренал, който те презира като калта на обущата си! Когато имаш двеста луидора на ръка, какво ще ти пречи да влезеш в семинарията? Ще ти кажа нещо повече: аз се наемам да ти издействувам най-добрата енория в областта. Защото — додаде Фуке, като сниши глас — аз доставям дърва за огрев на господин… на господин… на господин… Давам им първокачествен дъб, за който те ми плащат колкото за върба, но парите си аз не съм влагал никога в нищо по-изгодно.

Нищо не можа да отклони Жулиен от призванието му. Фуке накрай сметна, че той се е малко побъркал. На третия ден, още не бе се разсъмнало, Жулиен напусна приятеля си, искаше му се да прекара деня сред скалите горе в планината. Той намери пак малката пещера, но нямаше вече предишното душевно спокойствие, предложенията на приятеля му бяха го нарушили. Той трябваше да избира като Херкулес, но не между порока и добродетелта, а между посредствеността, която даваше сигурно благосъстояние, и всички героични блянове на младостта си. „Значи, липсва ми истинска твърдост — помисли си той; и ето това съмнение го измъчваше най-много. — Аз не съм от онова тесто, от което излизат великите хора, защото се боя, че осемте години, през които ще си изкарвам хляба, ще ми отнемат оная чудесна сила, която ражда необикновените дела.“

ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВААЖУРЕНИТЕ ЧОРАПИ

Когато Жулиен зърна живописните развалини на старата черква във Вержи, той си спомни, че от три дни не беше помислял нито веднъж за госпожа дьо Ренал. „Оня ден на тръгване тази жена ми припомни какво грамадно разстояние ни разделя, отнесе се към мене като към сина на дърводелец. Ясно е, искаше и се да ми даде да разбера, че се е разкаяла, задето е оставила вечерта ръката си в моята… Но все пак колко е хубава тази ръка! И какъв чар, какво благородство има в погледа на тази жена.“

Възможността да се замогне с помощта на Фуке окриляше Жулиеновите размишления; не ги помрачаваше вече както по-рано гневът, нито острото съзнание за сиромашията и нищожеството му в очите на околните. Възправен сякаш върху някаква крайбрежна канара, той можеше да съди и властвуваше, така да се каже, над плачевната бедност и охолството, което за него се сливаше с богатството. И на ум не му идваше да гледа на положението си като философ, но бе достатъчно прозорлив, за да почувствува, че след краткото си пътуване в планината той е вече друг.

Порази го необикновеното вълнение, с което госпожа дьо Ренал го слушаше, когато по нейна молба й разказа за своето пътуване.

Фуке някога смяташе да се жени и няколко пъти се беше разочаровал в любовта; дълги изповеди на тази тема изпълваха разговорите на двамата приятели. Неведнъж ощастливен преди време, Фуке беше откривал, че не той едничък е бил обичаният. Всички тези разкази учудиха Жулиен; той научи много нови неща. Неговият самотен живот, изграден само върху въображението и недоверието, беше го откъснал от всичко, което можеше да го просветли в това отношение.

През времето, докато го нямаше, животът за госпожа дьо Ренал се бе превърнал в поредица от различни мъчения, едно от друго по-непоносими, тя наистина беше се разболяла.

— Да не си помислила — каза й госпожа Дервил, когато видя, че си иде Жулиен — да слизаш тази вечер, както си неразположена, в градината; ще се разболееш още повече от влажния въздух.

Госпожа Дервил с почуда забеляза, че приятелката й, укорявана неведнъж от господин дьо Ренал, че се облича прекомерно просто, беше обула сега ажурени чорапи и прекрасни малки пантофки, изписани от Париж. От три дни насам единственото развлечение на госпожа дьо Ренал беше да крои една лятна рокля от хубав тънък, станал много на мода плат и да кара Елиза да й я ушие колкото се може по-бързо. Роклята бе довършена едва няколко минути преди пристигането на Жулиен и госпожа дьо Ренал завчас я облече. За приятелката й не оставаше вече никакво съмнение. „Тя е влюбена, нещастницата!“ — каза си госпожа Дервил. Всички странни прояви на болестта, от която страдаше нейната приятелка, й станаха ясни.

Тя видя как госпожа дьо Ренал говори с Жулиен. Лицето й ту побледняваше, Ту пламваше в ярка червенина. В очите й, приковани в очите на младия възпитател, личеше тревога. Госпожа дьо Ренал очакваше всеки миг, че той ще се обясни и ще й каже напуска ли ги, или остава. Жулиен не мислеше да казва нищо по този въпрос, той и не се сещаше за това. Най-сетне, след жестоки колебания, госпожа дьо Ренал се осмели да го запита с треперещ глас, който издаваше всичката й страст:

— Ще оставите ли учениците си, за да постъпите другаде?

Неувереният глас и погледът на госпожа дьо Ренал поразиха Жулиен. „Тази жена ме обича — каза си той, — но след като си позволи този бегъл миг на слабост, за който гордостта й ще се укори, и престане да се страхува, че ще замина, тя ще стане отново надменна с мен.“ Тази мисъл за бъдещото му положение блесна у Жулиен като светкавица; той отговори колебливо:

— Много ще ми е мъчно да се разделя с децата, те са тъй мили и от такова благородно потекло, но може би това ще се наложи. Човек има задължения и към себе си.

Като изрече думите „благородно потекло“ (едни от тези аристократични изрази, които Жулиен беше научил отскоро), обзе го дълбоко чувство на неприязън.

„В очите на тази жена — каза си той — аз, то се знае, не съм от благородно потекло.“

Госпожа дьо Ренал го слушаше и се възхищаваше от ума му, от хубостта му, а мисълта за заминаването, за което той загатваше, й пронизваше сърцето. Всичките й вериерски приятели, които през отсъствието на Жулиен бяха дохождали на обед във Вержи, се надпреварваха да я облажават за удивителния човек, който нейният мъж е имал щастието да изрови. Не че разбираха нещо от успехите на децата. Но знанието на библията наизуст, и то на латински, изпълни жителите на Вериер с възхищение, което ще трае може би един век.

Тъй като не разговаряше с никого, Жулиен не знаеше нищо за това. Ако госпожа дьо Ренал имаше мъничко хладнокръвие, тя щеше да го похвали за името, което беше си спечелил, и веднъж утолена гордостта му, Жулиен би бил благ и любезен към нея, още повече, че новата рокля му се струваше омайна. Госпожа дьо Ренал, също доволна от красивата си рокля и от това, което Жулиен й каза по тоя повод, поиска да обиколят заедно градината; скоро призна, че не е в състояние да върви. Тя хвана подръка спътника си, ала допирането на неговата ръка, вместо да подкрепи силите й, отне й ги напълно.

Свечери се; едва-що седнаха и Жулиен, възползуван от завоюваното си право, се осмели да доближи устни до ръката на прелестната си съседка и да хване ръката. Той мислеше за смелостта, с която Фуке се бе държал към любовниците си, а не за госпожа дьо. Ренал; думите „от благородно потекло“ все още тегнеха на сърцето му. Изведнъж усети, че стискат ръката му; но това не му достави никакво удоволствие. Вместо да бъде горд или поне признателен за чувството, което госпожа дьо Ренал така явно показваше тая вечер, той остана почти безчувствен към красотата, елегантността и свежестта й. Душевната чистота, отсъствието на каквито и да са неприятни чувства несъмнено спомагат за продължаването на младостта. У повечето красиви жени остарява най-напред лицето.

Жулиен се мръщи цялата вечер; досега той се сърдеше само от случая и обществото; откакто Фуке му предложи тоя низък начин да забогатее, той почна да се ядосва на себе си. Отдаден на мислите си, макар сегиз-тогиз да казваше по някоя дума на дамите, Жулиен най-накрая, неусетно за себе си, пусна ръката на госпожа дьо Ренал. Тази постъпка потресе душата на клетата жена; в него тя видя своята присъда.

Ако беше уверена в привързаността на Жулиен, може би нейната добродетел би намерила сили да устои против него. Треперейки да не го загуби навеки, тя се увлече в страстта си дотам, че хвана сама ръката на Жулиен, която той в разсеяността си беше опрял върху облегалото на един стол. Тази постъпка събуди младия честолюбец от вцепенението му: как му се искаше да я видят сега всички тия горди благородници, които на трапезата, когато той седеше на долния й край с децата, го гледаха с покровителствена усмивка. „Тази жена не може вече да ме презира: в такъв случай — каза си той — аз трябва да се покажа отзивчив към нейната хубост; и мой дълг спрямо самия мен е да й стана любовник.“ Подобна мисъл едва ли би му дошла по-рано, преди да бе чул простодушните изповеди на приятеля си.

Внезапно взетото решение го поразвлече. „Трябва — каза си — да имам една от тези две жени.“ — Той долови в себе си желание да ухажва по-скоро госпожа Дервил не че тя беше по-приятна, но беше го виждала винаги като възпитател, почитан заради учеността си, а не работник-дърводелец със сгънат шаячен елек под мишница, както беше се явил пред госпожа дьо Ренал.

А тъкмо като млад работник, изчервен до корена на косите си, спрял на вратата на къщата, без да смее да позвъни, си го представяше с най-голямо очарование госпожа дьо Ренал.

Като продължи прегледа на позициите си, Жулиен видя, че не бива да мисли за завладяването на госпожа Дервил, която навярно се досещаше за влечението на госпожа дьо Ренал към него. Принуден да се върне на госпожа дьо Ренал, Жулиен се запита: „Какво зная аз за характера на тази жена? Само едно: преди заминаването си аз й хващах ръката, тя я отдръпваше, сега аз отдръпвам моята, тя я улавя и стиска. Тъкмо случай да й върна презрението, което показа към мен. Бог знае колко любовници е имала; може би тя е благосклонна към мене само заради това, че й е лесно да се среща с мен.“

Ето какво е, уви, злото от прекалената култура! На двадесет години душата на младия човек, ако той има някакво образование, е на хиляди левги от непосредствеността, без която любовта се превръща често в най-досадно задължение.

„Аз съм длъжен — продължи Жулиен в своето дребно самолюбие — да успея пред тази жена и за това, защото ако един ден се издигна и някой ме укори за низкото ми възпитателско занятие, аз ще мога да му подметна, че любовта ме е довела на това място.“

Жулиен отстрани отново ръката си от ръката на госпожа дьо Ренал, а после хвана ръката й и я стисна. Когато към полунощ влизаха в салона, госпожа дьо Ренал му каза шепнешком:

— Вие ни оставяте, вие ще заминете, нали?

Жулиен отговори с въздишка:

— Трябва да замина, защото ви обичам страстно, това е грях… и какъв грях за един млад свещеник!

Госпожа дьо Ренал се облегна на ръката му, и тъй всеотдайно, че бузата й усети топлината на Жулиеновата.

Двамата прекараха нощта различно. Госпожа дьо Ренал тънеше в упоение, обзета от възторзите на най-възвишена духовна страст. Една млада кокетлива девойка, познала отрано любовта, свиква с любовния смут; когато стигне възрастта на истинската страст, очарованието на новотата е изгубено за нея. Но за госпожа дьо Ренал, която не беше чела никога романи, всички отсенки на щастието бяха пови. Не я смразяваше никаква печална истина, нито дори призракът на бъдещето. Струваше й се, че ще бъде и след десет години тъй щастлива, както бе в тази минута. Дори мисълта за добродетелта и верността, в която се беше клела на господин дьо Ренал, тая мисъл, която я вълнуваше толкова, силно преди няколко дни, се появи в ума й напразно, тя я отпъди като досадна гостенка. „Никога нищо няма да позволя на Жулиен — каза си госпожа дьо Ренал, — ш:е ще живеем и занапред, както живеем от един месец насам. Той ще ми бъде приятел.“

ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВААНГЛИЙСКИТЕ НОЖИЧКИ

Предложението на Фуке уби наистина всяка радост у Жулиен; топ не можеше да се спре на никакво решение.

„Уви, може би не ми достига характер, аз щях да бъда лош войник на Наполеон. Поне — додаде той — моите похождення с господарката на къщата ще ме развлекат за някое време.“

За негово щастие дори в този малозначителен случай вътрешното му душевно състояние не отговаряше на разюздания му език. Госпожа дьо Ренал вселяваше у него страх с красивата си рокля. Тази рокля беше за него нещо като авангард на Париж. Гордостта му не му позволяваше да се осланя на случая и на мигновеното вдъхновение. По разказите на Фуке и малкото, което беше чел върху любовта в библията, той си състави подробен боен план. Тъй като беше много смутен, макар и да не си признаваше това, той си записа тоя план.

На другия ден заранта в салона госпожа дьо Ренал остана за миг с него.

— Освен Жулиен нямате ли друго име? — запита го тя.

На този толкова ласкав въпрос нашият герой не знаеше какво да отговори. В плана му това обстоятелство не беше предвидено. Ако не беше тоя глупав план, умът би помогнал на Жулиен, а изненадата би съживила само мисълта му.

Той се показа несръчен и забелязал това, стана още по-несръчен. Госпожа дьо Ренал му прости начаса неговото смущение. За нея то бе последица от неговото трогателно чистосърдечие. А тъкмо израз на чистосърдечие липсваше според нея у този човек, когото всички намираха за много умен.

— Твоят млад възпитател ми вдъхва много недоверие — казваше й понякога госпожа Дервил. — Той има такъв вид, като че постоянно мисли и действува само с умисъл. Той е потаен човек.

Жулиен се почувствува дълбоко унизен, задето се обърка и не съумя да отговори на госпожа дьо Ренал.

„Такъв човек като мене, — каза си той — е длъжен пред себе си да заглади своя неуспех“ и като издебна мига, когато минаваха от една стая в друга, решил, че това е негов дълг, той целуна госпожа дьо Ренал.

Нищо по-неуместно, нищо по-неприятно и за него, и за нея, нищо по-неблагоразумно! Насмалко не ги видяха. Госпожа дьо Ренал го помисли за луд. Тя се уплаши много, а още повече се възмути. Тази глупост й напомни за господин Валено.

„Какво ли щеше да стане — каза си тя, — ако бях сама с него?“ Всичката й добродетел се възвърна, щом любовта й се затъмни.

Тя нареди така, че винаги едно от децата да остава при нея.

Денят мина досадно за Жулиен, през цялото време той се мъчеше със своята неловкост да привежда в изпълнение своя план за прелъстяване. Нито веднъж не погледна госпожа дьо Ренал, без да вложи някакъв намек в погледа си; ала той не беше толкова глупав и разбра, че не му се удава да бъде любезен, още по-малко — съблазнителен.

Госпожа дьо Ренал не можеше да се начуди, че е толкова несръчен и същевременно толкова смел. „Така срамежлив е умният човек, когато обича! — помисли си тя най-сетне с неизказана радост. — Но възможно ли е моята съперница да не го е обичала?“

След закуската госпожа дьо Ренал влезе в гостната, за да посрещне дошлия на гости господин Шарко дьо Можирон, помощник-префект на Брей. Тя везеше на един малък, доста висок гергеф. До нея седеше госпожа Дервил. И ето в това положение, посред бял ден, нашият герой намери за сгодно да приближи ботуша си да настъпи красивия крак на госпожа дьо Ренал, чийто ажурен чорап и красива парижка пантофка привличаха очевидно погледите на галантния помощник-префект.

Госпожа дьо Ренал се уплаши не на шега; тя изпусна нарочно ножиците, кълбото с вълнените конци, иглите, за да може движението на Жулиен да мине за несръчен негов опит да прихване плъзналите се ножици. За щастие стоманените английски ножички се счупиха и госпожа дьо Ренал започна да съжалява, че Жулиен е бил по-близо до нея.

— Вие забелязахте преди мене падането на ножичките и можехте да ги хванете; вместо това вие с вашето усърдие само ме ритнахте силно.

Всичко това заблуди помощник-префекта, но не и госпожа Дервил. „Тоя хубав момък има много глупави обноски! — помисли си тя. — Благовъзпитаността в един провинциален средищен град не прощава подобно нещо.“ Госпожа дьо Ренал издебна сгодна минута и каза на Жулиен:

— Бъдете благоразумен, заповядвам ви.

Жулиен видя своята неловкост, ядоса се. Той дълго се пита дали трябва да се разсърди от тези думи: „Заповядвам ви!“ В своята глупост той продължаваше да разсъждава: „Тя би могла да ми каже само аз заповядвам това, ако то се отнасяше до нещо около възпитанието на децата, но щом отговаря така на моята обич, тя предполага равенство между нас. Невъзможна е обич без равенство…“ и той напрегна целия си ум да търся изтъркани мисли върху равенството. Той яростно си повтаряше стиха на Корней, който госпожа Дервил му беше казала преди няколко дни:

Жулиен продължаваше да играе упорито ролята на донжуан и тъй като в живота си нямаше никога любовница, държа се като нелоправим, глупак през целия ден. Едно само проумя правилно; отегчен от себе си и от госпожа дьо Ренал, той виждаше с ужас, че наближава вечерта и той ще трябва да седи в градината до нея в мрака. Той каза на господин дьо Ренал, че ще иде във Вериер да види свещеника; тръгна веднага след обеда и се върна чак през нощта.

Във Вериер Жулиен завари господин Шелан тъкмо когато той се изнасяше от къщи; свещеника го бяха най-после уволнили, на негово място идеше викарият Маслон. Жулиен се зае да помага на добрия свещеник и изведнъж му хрумна да напише на Фуке, че непреодолимата му наклонност към свещеническото звание му е попречила да приеме отначало любезното му предложение, но той току-що е видял такава несправедливост, че може би ще бъде по-полезно за спасението на душата му да не става духовник.

Жулиен бе във възторг от хитрата си мисъл да се възползува от уволнението на вериерския свещеник, за да си остави отворена вратичката и да се зърне към търговията, ако в неговия дух жалкото благоразумие вземе връх над героизма.

ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВАПЕТЕЛЪТ ПРОПЯ

Ако Жулиен имаше от малко-малко хитрост, каквато неоснователно си приписваше, той не би изпуснал да се поздрави на другия ден с резултата, който има пътуването му до Вериер. Отсъствието му накара да се забравят всичките му грешки. И този ден той беше мрачен; привечер му дойде на ум една смешна мисъл и той я съобщи на госпожа дьо Ренал с рядко безстрашие.

Едва седнаха в градината и Жулиен, без да чака да се стъмни съвсем, приближи уста до ухото на Госпожа дьо Ренал и с риск да я изложи безвъзвратно, й каза:

— Госпожо, тая нощ в два часа ще дойда във вашата стая, трябва да ви кажа нещо.

Жулиен трепереше от страх да не би молбата му да бъде приета; ролята му на съблазнител му тежеше толкова много, че ако можеше да следва влечението, си, би се оттеглил в стаята си за няколко дни и не би виждал вече тези дами. Той разбираше, че със своето много изкусно държане вчера, беше провалил всички хубави, изгледи на предния ден и наистина не знаеше вече какво да прави.

На дръзкото предложение, което се осмели да й направи Жулиен, госпожа дьо Ренал отговори с искрено и ни най-малко преувеличено възмущение. Той като че долови в нейния къс отговор презрение. Но в този отговор, пришепнат съвсем ниско, имаше без друго едно „тфу“. Под предлог, че иска да каже нещо на децата, Жулиен отиде в стаята им и когато се върна, седна откъм госпожа Дервил, колкото се може по-далече от госпожа дьо Ренал. По тоя начин той се лиши от всяка възможност да й хване ръката. Разговорът беше сериозен и Жулиен го поддържа с чест, като се изключат няколкото минути мълчание, когато той отново си блъскаше ума. „Как да измисля някой хубав стратегически ход — мислеше си той, — за да накарам госпожа дьо Ренал да прояви пак недвусмислено своята нежност, която преди три дни ме караше да мисля, че тя е моя!“

Жулиен беше прекомерно сломен от това почти отчаяно положение, до което беше довел работите си. А успехът между това би го объркал още повече.

Когато в полунощ се разотидоха, той с мрачна увереност реши в себе си, че госпожа Дервил го презира и че вероятно положението му не е по-добро и с госпожа дьо Ренал.

Изпаднал в крайно лошо настроение, дълбоко унизен, Жулиен не можа да заспи. И на ум не му дохождаше да се откаже от всякаква преструвка, от всякакви планове и да заживее от ден на ден с госпожа дьо Ренал, задоволявайки се като дете от щастието, което му носи всеки нов ден.

Той се насилваше да измисля изкусни стратегични ходове. Миг след това те му се струваха безсмислени; с една дума, той се чувствуваше страшно нещастен, когато часовникът на замъка изведнъж удари два часа.

Този звън го стресна, както някога пропелият петел стреснал свети Петър. Той стоеше пред мъчителна развръзка. От минутата, когато бе направил дръзкото си предложение, не беше помислял за него; та то бе посрещнато с такъв гняв!

„Казах й, че ще отида при нея в два часа — мислеше той, като стана, — може да съм неопитен и груб, както приляга да бъде един син на селянин, госпожа Дервил ми даде ясно да разбера това, но поне няма да се покажа слаб.“

Жулиен с право можеше да се гордее със своята смелост, никога той не беше се подлагал на по-мъчително насилие. Когато отваряше вратата на стаята си, той трепереше тъй, че коленете му се подгъваха, и бе принуден да се облегне на стената.

Той тръгна без обуща. Прислуша се на вратата на господин дьо Ренал, отдето долови хъркането му. Обзе го отчаяние. Той нямаше вече предлог да не отива при нея. Но, господи боже, какво ще прави там? Нямаше никакъв план, па и дори и да имаше, беше толкова смутен, че не би могъл и да го следва.

Най-сетне, измъчен хиляди пъти повече, отколкото ако отиваше на смърт, той сви в малкия коридор, който водеше към стаята на госпожа дьо Ренал. С трепереща ръка отвори вратата, тя изскърца пронизително.

В стаята светеше, нощна лампичка гореше притулена на камината; той не очакваше тая нова беда. Като го видя да влиза, госпожа дьо Ренал скочи в миг от леглото си.

— Нещастнико! — извика тя.

Настъпи малко объркване. Жулиен забрави пустославните си планове и се върна към природата си: да не се харесва на такава очарователна жена, му се стори най-голямото нещастие. В отговор на укорите й той се хвърли в краката й и обгърна с ръце коленете й. Тъй като тя продължаваше да му се кара сурово и безмилостно, той се разплака.

Когато няколко часа по-късно Жулиен излизаше от стаята на госпожа дьо Ренал, за него, както е прието да се говори в романите, бихме могли да кажем, че нямаше какво повече да желае. И наистина любовта, която беше вдъхнал, и онова неочаквано впечатление, което бяха произвели върху него съблазнителните прелести, му бяха дарили победа, до която нямаше да го доведе цялата му тъй неловка ловкост.

Но и в най-сладостните мигове, жертва на странна гордост, той искаше още да играе ролята на покорител на женските сърца: той правеше невероятни усилия да развали всичко, което бе у него привлекателно. Вместо да се опие от възторзите, събудени от него, и разкаянията, които усилваха тяхната страстност, той непрекъснато мислеше за своя дълг. Страхуваше се да не го гризе съвестта и да не стане навеки смешен, ако се откъсне от идеалния образец, който се беше зарекъл да следва. С една дума, тъкмо това, което правеше Жулиен висше същество, му пречеше да вкуси щастието, което само се изпречваше на пътя му. Така млада шестнадесетгодишна девойка с прекрасен цвят на бузите, отивайки на бал, смята за нужно да си сложи червило.

Изплашена до смърт от появата на Жулиен, госпожа дьо Ренал скоро изпадна в най-жестоко безпокойство. Сълзите и отчаянието на Жулиен я объркаха съвсем.

Дори когато нямаше какво да му отказва, тя отблъскваше Жулиен от себе си с истинско негодувание и веднага след това се хвърляше в прегръдките му. В цялото това нейно поведение нямаше никакъв умисъл. Тя се смяташе за осъдена безвъзвратно на вечни мъки и търсеше да скрие от очите си вида на ада, като обсипваше Жулиен с бурни милувки. С една реч, за щастието на нашия герой нищо не би липсвало — дори изгарящата страст у жената, която беше завладял, ако той само умееше да се наслади на това. Дори когато си отиде Жулиен, тя трепереше от страстни възторзи и замираше, от ужас, разкъсвана от угризения.

„Боже мой, това ли е щастието и любовта, нима всичко е това?“ Такава бе първата мисъл на Жулиен, когато влезе в стаята си. Той се намираше в онова състояние на учудване и тревожен смут, в което изпада душата, когато я постигне онова, за което е копняла толкова дълго. Тя е свикнала да желае, но няма какво да желае вече, а няма още спомени. Като войник, върнал се от парад, Жулиен прекарваше старателно през ума си всички подробности на поведението си. „Не изпуснах ли аз нещо от онова, което ми повелява моят дълг? Добре ли изиграх ролята си?“

И каква роля? Ролята на човек, свикнал да бъде съблазнителен за жените.

ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВАНА ДРУГИЯ ДЕН

Добре, че за чест на Жулиен госпожа дьо Ренал беше тъй развълнувана, тъй смаяна, че не можа да забележи глупавото държане на човека, който в един миг беше станал за нея всичко на света.

Когато видя, че се развиделява, тя почна да го увещава да си отиде.

— Ох, боже мой — каза тя, — ако мъжът ми е чул шума, изгубена съм.

Жулиен, който през цялото време успя да намисли не малко красиви фрази, си спомни една от тях:

— Ще съжалявате ли за живота?

— Ах, много в този миг! Но не съжалявам, че ви срещнах.

Жулиен сметна, че ще е достойно за него да се върне в стаята си тъкмо когато стане съвсем светло, без всякакви предпазвания.

Неотслабващото внимание, с което следеше и най-малките си постъпки, обзет от безумната мисъл да изглежда опитен, мъж, се оказа полезно само в едно отношение: когато видя пак госпожа дьо Ренал на закуската, неговото държане бе връх на предпазливост.

Що се отнася до нея, тя не можеше да го погледне, без да се изчерви до корена на косите, а не можеше и да живее нито миг, без да го погледне; тя съзнаваше, че се смущава, и усилията й да скрие това само удвояваха смущението й. Жулиен повдигна само веднъж очи към нея. Отпърво госпожа дьо Ренал се възхити от самообладанието му. Ала като видя, че този единствен поглед не се повтаря, тя се разтревожи. „Нима не ме обича вече? — питаше се тя. — Уви, аз съм много стара за него; с десет години съм по-възрастна.“

Когато слизаха от трапезарията в градината, тя стисна ръката на Жулиен. Изненадан от тая необикновена проява на любов, той я погледна със страст, защото на закуската тя му се видя много красива и той, навел очи, през цялото време прекарваше през ума си подробно всичките й прелести. Този поглед утеши госпожа дьо Ренал; той не я освободи от всичките й опасения; но нейните опасения я, току-речи, освободиха съвсем от угризенията, които изпитваше към мъжа си.

На закуската този мъж не забеляза нищо; същото не можеше да се каже за госпожа Дервил: тя реши, че госпожа дьо Ренал е пред прага на падението си. През целия ден, тласкана от смела и решителна дружба, тя не преставаше да я преследва с намеци, които й рисуваха в отвратителни краски опасността, на която се подхвърляше.

Госпожа дьо Ренал гореше от желание да остане насаме с Жулиен; искаше й се да го попита обича ли я още. Въпреки неизменната си доброта на няколко пъти тя бе готова да даде на приятелката си да разбере колко й досажда.

Вечерта в градината госпожа Дервил нареди така, че успя да седне между госпожа дьо Ренал и Жулиен. Госпожа дьо Ренал, която мечтаеше с упоение как ще стисне ръката на Жулиен и ще я поднесе до устните си, не смогна дори да му продума дума.

Тази пречка усили вълнението й. Гризеше я съвест. Тя беше се скарала на Жулиен, задето неблагоразумно беше дошъл в стаята й миналата нощ, а сега трепереше от страх, че той няма да дойде тая нощ. Тя напусна градината рано и отиде да си легне в своята стая. Но безсилна да сдържа нетърпението си, стана и отиде да долепи ухо на вратата на Жулиен. Макар и да я измъчваха съмнението и страстта, тя не се осмели все пак да влезе. Тази постъпка й се стори отвратителна низост, защото за нея се говори в една провинциална поговорка.

Всички слуги не бяха си легнали още. Благоразумието я накара най-сетне да се прибере. Двата часа очакване бяха за нея два века непрекъснати мъчения.

Но Жулиен беше много верен на това, което наричаше дълг, за да си позволи да не изпълни точка по точка всичко предначертано.

Когато удари един часът, той се измъкна тихичко от стаята си, увери се, че господарят на къщата спи дълбоко и се яви при госпожа дьо Ренал. Този ден той изпита повече щастие при любимата си, защото не мислеше постоянно за ролята, която трябва да играе. Този път той имаше очи да гледа и уши да чува. Онова, което госпожа дьо Ренал му каза за своята възраст, му вдъхна известна увереност.

— Уви, аз съм с десет години по-стара от вас! Как можете да ме обичате? — повтаряше му тя без никаква преднамереност, просто само защото тази мисъл я гнетеше.

Жулиен не разбираше на какво се дължи огорчението й, но виждаше, че то е искрено и почти, съвсем забрави страха си, че изглежда смешен.

Глупавото опасение, че на него поради тъмното му потекло гледат като на любовник-слуга, се разсея също. Полека-лека страстните изблици на Жулиен успокоиха плахата му възлюбена и тя отново почна да се радва и доби способност да разбира любимия си. За щастие този ден той почти нямаше угрижен вид, който беше направил от снощната му среща победа, но не наслада. Ако тя забележеше старанието му да играе роля, това печално откритие би отровило цялото й щастие. Тя би видяла, че то е само плачевна последица от неравенството в годините им.

Макар госпожа дьо Ренал да не размишляваше никога върху въпросите на любовта, разликата във възрастта, след разликата в богатството, е в провинцията една от най-честите теми за подигравки, колчем стане дума за любов.

Минаха няколко дни и Жулиен с всичката жар на своята младост се влюби лудо.

„Трябва да се признае — каза си той, — че тя е ангелски добра и няма по-хубава от нея.“

Щукна му съвсем от ума мисълта да играе роля. В един миг на откровеност той дори й призна всичките си опасения. Неговата изповед възпламени до последния предел страстта на госпожа дьо Ренал. „Значи, не съм имала щастлива съперница“ — помисли си госпожа дьо Ренал зарадвана. Тя се реши да го попита за портрета, който той скъпеше толкоз много; Жулиен й се закле, че портретът е на мъж.

Когато госпожа дьо Ренал имаше достатъчно хладнокръвие и можеше да размишлява, обземаше я безкрайно учудване, че може да съществува такова щастие и че тя не го е подозирала никога.

„Ах — казваше си тя, — защо не срещнах Жулиен преди десет години, когато можех още да мина за красива!“

На Жулиен не идваха и на ум подобни мисли. Неговата обич все още беше честолюбие; за него, беден и презрян клетник, тя се изчерпваше с радостта, че обладава такава благородна и прекрасна жена. Преклонението и възторзите му пред прелестите на възлюблената му най-сетне разсеяха донейде страховете й за разликата в годините им. Ако тя притежаваше от малко-малко житейския опит, който една тридесетгодишна жена в по-културните страни има отдавна, тя би треперела за трайността на тая любов, която сякаш се подхранваше само от новотата и възторзите на задоволеното самолюбие.

Когато забравяше честолюбивите си стремежи, Жулиен се възхищаваше до прехлас дори от шапките, дори от роклите на госпожа дьо Ренал. Той не можеше да се насити на удоволствието, което изпитваше, като вдъхва техния парфюм. Разтваряше гардероба й, на който имаше огледало, и по цели часове се любуваше на красотата и реда на всичко, което виждаше там. Облегната на него, любимата му го съзерцаваше; а той гледаше скъпоценностите, премените, с които в навечерието на венчавката напълват сандъка на невестата.

„Аз можех да се омъжа за такъв човек! — мислеше понякога госпожа дьо Ренал. — Каква пламенна душа! И как чудесно бихме живели заедно!“

Що се отнася до Жулиен, никога не бе му се случвало да бъде толкова близо до тези страхотни оръдия на женската артилерия. „Невъзможно е — казваше си той — в Париж да се намери нещо по-хубаво!“ Тогава той не виждаше вече в нищо пречка за щастието си. Често пъти искреното възхищение и възторжените изблици на любовницата му го караха да забрави нелепите възгледи, които го бяха направили толкова пресметлив и почти смешен в първите часове на тяхната връзка. Имаше минути, когато, въпреки навика си да се преструва, доставяше му неизказана радост да изповяда на тази обожаваща го знатна дама, че не знае цял куп дребни правила на благоприличие. Общественото положение на любовницата му сякаш го възвишаваше над самия него. Госпожа дьо Ренал от своя страна намираше истинска духовна наслада да наставлява в куп разни дреболии този одарен младеж, комуто всички предвиждаха един ден бляскаво бъдеще. Дори помощник-префектът и господин Валено не можеха да не се възхищават от него; затова сега те не й се струваха толкова глупави. Само госпожа Дервил съвсем не мислеше да изразява подобни чувства. Отчаяна от онова, за което се досещаше, като виждаше, че мъдрите й предупреждения са омръзнали на тая жена, която буквално беше си изгубила ума, тя напусна Вержи, без да даде никакви обяснения, пък такива обяснения се въздържаха и да й поискат. Госпожа дьо Ренал пророни няколко сълзи, но скоро й се стори, че е още по-щастлива от преди. След заминаването на госпожа Дервил тя почти целия ден прекарваше насаме с любимия си.

Жулиен се отдаваше на сладка дружба със своята любима, още повече, че останеше ли много дълго насаме със себе си, злокобното предложение на Фуке не му даваше мира. В първите дни на този нов живот имаше минути, когато той, който никога не беше обичал и никога от никого не бе обичан, изпитваше такова сладко блаженство да бъде искрен, че бе готов да признае на госпожа дьо Ренал честолюбието си, което досега съставяше същността на съществуването му. Искаше му се да се посъветва с нея за предложението на Фуке, което го изкушаваше странно, но едно незначително събитие възпря всяка откровеност.

СЕДЕМНАДЕСЕТА ГЛАВАПЪРВИЯТ ПОМОЩНИК

Една вечер, по залез-слънце, седнал до любимата си в дъното на овощната градина, далеч от досадни свидетели, той се отдаде на бляновете си. „Ще имам ли — мислеше си той — такива блажени минути винаги?“ Умът му усилено размишляваше върху трудността да си намери някаква професия, той се окайваше за голямата несрета, която завършва детството и помрачава първите години от младостта на бедняка.

— Ах — провикна се той, — наистина Бог е проводил Наполеон за младите французи! Кой ще го замести? Какво ще правят без него всички тези клетници, дори по-богати от мен, които имат само няколко екюта, необходими, за да получиш добро образование, но нямат достатъчно пари, за да откупят един двадесетгодишен младеж да служи вместо тях, а сами те да се впуснат в някое поприще! Каквото и да правим — добави той с дълбока въздишка, — този съдбоносен спомен няма никога вече да ни позволи да бъдем щастливи!

Изведнъж той видя, че госпожа дьо Ренал се намръщи и лицето й стана студено и надменно; според кея този начин на мислене подобаваше на слуга. Възпитана в убеждението, че е много богата, струваше й се от само себе си ясно, че и Жулиен е също богат. Тя го обичаше хиляди пъти повече от живота и не отдаваше никакво значение на парите.

Жулиен и не подозираше у нея тези мисли. Когато видя как тя се намръщи, той се намери отново на земята. Но той се овладя и като довърши фразата си, намекна на знатната дума, седнала до него върху чимовата скамейка, че думите, които току-що й е повторил, той е чул още когато е отишъл при своя приятел, търговеца на дърва. Ето как разсъждават нечестивците.

— Добре тогава, не се събирайте с тия хора — каза госпожа дьо Ренал, запазила все още студения си израз, който бе сменил изведнъж на лицето й дълбоката нежност.

Намръщването на госпожа дьо Ренал или по-скоро разкаянието й за собствената й непредпазливост нанесе първия удар върху илюзиите на Жулиен. Той си каза: „Тя е добра и мила, любовта й към мене е силна, но тя е възпитана във вражеския лагер. А там сигурно се страхуват най-много от тази пасмина смели хора, които, получили добро възпитание, не могат да си пробият път, защото нямат достатъчно пари. Какво би станало с тези благородници, ако с тях ни позволяха да се сражаваме с равно оръжие? Ето например аз съм кмет на Вериер, благонамерен, честен, какъвто е всъщност и господин дьо Ренал! Как бих се разправил аз с викария, с господин Валено и всички техни мошеничества! Тогава във Вериер би възтържествувала справедливостта! Не техните способности биха ме спрели. Та те сами, се лутат слепешката непрекъснато.“

Щастието на Жулиен този ден можеше да стане трайно. Но на нашия герой не достигаше смелост да бъде искрен. Трябваше да бъде само мъжествен и да влезе в сражение, но начаса; думите на Жулиен поразиха госпожа дьо Ренал, защото хората от нейното общество повтаряха, че връщането на Робеспиер е възможно, докато съществуват прекалено образовани младежи от низшите съсловия. Госпожа дьо Ренал запази на лицето си този студен израз доста дълго време и както се стори на Жулиен, нарочно. Отвратена от неуместните му думи, тя се страхуваше сега, че му е казала нещо неприятно, макар и не направо. И това огорчение се отразяваше живо на лицето й, тъй чисто и простодушие всякога, когато тя бе щастлива и далеч от досадни хора.

Жулиен не смееше вече да се унася в мечти. По-спокоен и не така влюбен вече, той сметна, че е непредпазливо да вижда госпожа дьо Ренал в стаята й. По-добре е тя да дохожда при него; ако някой слуга я зърнеше, когато тича из къщи, нейната постъпка можеше да се обясни с най-различни причини.

Но и това имаше също своите неудобства. Жулиен беше получил от Фуке книги, които той, студент по богословие, нямаше никога да поиска в книжарниците. Той се осмеляваше да ги отвори само нощем. Пък и често не му се искаше да го прекъсват с посещения, в очакване на които, доскоро преди тази малка сцена в овощната градина, той не бе способен да чете.

Благодарение на госпожа дьо Ренал той откри много нови неща в книгите. Той не се стесняваше да я разпитва за най-различни дреболии, незнанието на които спъва отведнъж ума на един младеж, роден извън висшето общество, с каквито и дарби да е надарен от природата.

Това възпитание, което му даваше чрез любовта една крайно несведуща жена, бе щастие за Жулиен. Той получи изведнъж възможността да вижда обществото такова, каквото е днес. Умът му не бе затрупан от разкази за състоянието на това общество някога, преди две хиляди години или само преди шестдесет години, във времето на Волтер и Людовик XV. За негова неизказана радост от очите му сякаш-падна пелена и той разбра най-сетне това, което ставаше във Вериер.

На пръв план излязоха извънредно сложните интриги, които се плетяха от две години около префекта на Безансон. Те се подкрепяха с писма от Париж, и то от най-знатни хора. И цялата работа бе в това — да се направи господин дьо Моаро, той беше най-набожният човек в областта, първи, а не втори помощник на вериерския кмет.

Негов съперник беше някакъв си много богат фабрикант, когото трябваше да изтикат без друго на мястото на втори помощник.

Най-сетне Жулиен разбра загатванията, доловени на обедите у господин дьо Ренал, на които идеше местното висше общество. Това привилегировано общество бе дълбоко заинтересовано от избора на първи помощник, за когото останалите жители на града и най-вече либералите дори не подозираха. На него се отдаваше такова значение, защото, както всеки знае, източната страна на главната вериерска улица трябва да се отдръпне девет стъпки навътре, тъй като тая улица бе станала кралски път.

И ето, ако господин дьо Моаро, притежател на три къщи в участъка, който се сечеше, сполучеше да стане първи помощник, а по-сетне кмет, в случай че изберяха господин дьо Ренал за депутат, той щеше да си затвори очите и на къщите, които излизаха на обществения път, щяха да могат да се направят дребни незабележими поправки, с помощта на които те щяха да останат още сто години. Въпреки дълбоката набожност и общопризнатата честност на господин дьо Моаро всички бяха уверени, че той ще бъде отстъпчив, защото имаше много деца. А от къщите, които трябваше да се отдръпнат навътре, девет принадлежаха на най-видните хора във Вериер.

В очите на Жулиен тази интрига беше много по-значителна, отколкото историята на битката при Фонтеноа, името на която видя за пръв път в една от книгите, изпратени от Фуке. Много неща учудваха Жулиен вече пет години, откакто беше почнал да ходи вечер на занятия у свещеника. Но тъй като въздържаността и душевното смирение са основни качества на един ученик по богословие, винаги му се струваше невъзможно да задава каквито и да е въпроси.

Един ден госпожа дьо Ренал даваше някакво нареждане на камериера на своя мъж — същия, който беше враг на Жулиен.

— Но днес, госпожо, е последният петък от месеца — й отговори слугата, като я изгледа многозначително.

— Вървете — каза госпожа дьо Ренал.

— Така, значи — каза Жулиен, — той отива в склада за сено, някога там беше черква, а сега отново служат; но какво ще прави там? Ето една от тия тайни, които никога не съм смогнал да разгадая.

— Това е някакво ново благотворително, макар и твърде особено заведение — отговори госпожа дьо Ренал. — В него не пущат жени: аз знам само, че всички там си говорят на ти. Ето например слугата ще намери там господин Валено и този толкова горд и глупав човек няма никак да се сърди, че Сен-Жан се обръща към него на ти, и сам ще му отговори по същия начин. Ако настоявате да узнаете какво правят там, ще поискам подробности от господин дьо Можирон и господин Валено. Ние плащаме по двадесет франка на слуга, за да не ни изколят те някой ден.

Времето летеше. Споменът за прелестите на любимата му отвличаха Жулиен от черното му честолюбие. Невъзможността да разговаря с нея за тъжни и дълбокомислени неща, защото те бяха от два противоположни лагера, увеличаваше, без той да подозира това, щастието, което й дължеше, и властта, която тя придобиваше над него.

Когато в присъствието на децата, станали прекалено умни, те бяха принудени да говорят само с езика на студения разум, Жулиен, втренчил в нея искрящи от любов очи, слушаше покорно обясненията й за хода на обществото. Често пъти, както разказваше за някое хитро мошеничество във връзка с прокарването на някое шосе или някоя доставка, госпожа дьо Ренал изведнъж се забравяше; и Жулиен трябваше да я мъмри, тъй като тя си позволяваше с него същите интимни ласки както с децата си. И наистина имаше дни, когато й се струваше, че го обича като свое дете. Та не се ли случваше безспирно да отговаря на наивните му въпроси за хиляди най-прости неща, които едно дете от добро семейство знае отлично на петнадесет години? Миг след това тя се възхищаваше от него като от свой учител. Неговият ум понякога дори я плашеше; на нея й се чинеше, че вижда всеки ден по-ясно бъдещия велик човек в този млад абат. Тя си го представяше папа, представяше си го пръв министър, като Ришельо.

— Дали ще доживея да те видя прославен? — говореше тя на Жулиен. — Мястото на един велик човек чака открито; монархията и религията имат нужда от него; нашите господа само за това приказват всеки ден. Ако един Ришельо не спре пороя на личните мнения, изгубено е всичко.

ОСЕМНАДЕСЕТА ГЛАВАКРАЛЯТ ВЪВ ВЕРИЕР

На трети септември, в десет часа вечерта, един стражар, препуснал в галоп нагоре по главната улица, разбуди целия Вериер; той носеше известието, че негово величество крал ??? ще пристигне в неделя, а сега беше вторник. Префектът разрешаваше, т.е. искаше да се състави почетна стража; трябваше на посрещането да се даде колкото се може по-голям блясък. Пратен бе веднага куриер във Вержи. Господин дьо Ренал пристигна през нощта и завари целия град във вълнение. Всеки предявяваше искания; тия, които не бяха тъй заети с работа, наемаха балкони, за да гледат влизането на краля.

Кой щеше да командува почетната стража? Господин дьо Ренал тозчас разбра колко важно е в интерес на къщите, подлежащи на събаряне, господин дьо Моаро да получи това командуване. Това можеше да му даде право да заеме мястото на първи помощник. Нямаше никакво възражение срещу благочестието на господин дьо Моаро, то беше над всяко сравнение. Но той никога не беше яздил кон. Той беше тридесет и шест годишен човек, страхлив във всяко отношение, който се боеше както да не падне, тъй и да не стане смешен.

Кметът заповяда да го повикат още в пет часа сутринта. —

— Вие виждате, господине, че аз търся вашите съвети, все едно, че заемате вече поста, на който почтените хора искат да ви видят. В нашия злочест град фабриките процъфтяват, либералната партия печели милиони, тя се домогва до властта и ще съумее да изкове оръжие от всичко. Нека помислим за интереса на краля, за интереса на нашата религия. Кому мислите вие, господине, че можем да поверим командуването на почетната стража?

Въпреки безумния си страх от конете господин дьо Моаро прие в края на краищата тая чест като мъченичество.

— Аз ще съумея да се държа, както подобава — каза той на кмета.

Едва оставаше време да приведат в ред униформите, в които преди седем години бяха посрещали във Вериер един принц по кръв.

В седем часа от Вержи пристигна госпожа дьо Ренал заедно с Жулиен и с децата. Тя завари гостната си пълна с жени на либерали, които проповядваха обединение на партиите и я молеха да склони мъжа си да отстъпи едно място за техните в почетната стража. Една от тях уверяваше, че ако не изберат мъжа й, той ще фалира от мъка. Госпожа дьо Ренал скоро изпроводи всички. Тя изглеждаше силно угрижена.

Жулиен се зачуди и още повече се разсърди, задето тя крие причината на своите тревоги. „Аз така и предвиждах — мислеше си той с огорчение. — Нейната любов ще замлъкне след щастието, че ще приеме у дома си крал. Цялата тая врява я зашеметява. Тя ще ме обикне пак, когато тия идеи на нейната каста престанат да й мътят ума.“

И странно нещо — той я обикна за това още повече.

Тапицери заизпълняха къщата, той дълго и напразно търси случай да й каже една дума. Най-сетне я издебна, когато излизаше от неговата стая с някаква негова дреха в ръка. Те бяха сами. Той поиска да й говори. Тя не пожела да го слуша и побягна. „Аз съм голям глупак, че обичам такава жена, пустославието е побъркало нея също както мъжа й.“

Тя се бе побъркала още повече: едно от нейните съкровени желания, конто тя никога не изповяда на Жулиен от страх да не го докачи, беше да го види свалил дори само за един ден своя печален черен костюм. С една ловкост, наистина удивителна у такава естествена жена, тя предума отначало господин дьо Моаро, а после и господин помощник-префекта дьо Мажирон да назначат Жулиен в почетната стража, макар за това място да претендираха пет-шест млади хора, синове на извънредно богати фабриканти, двама от конто поне се отличаваха с безпримерно благочестие. Господин Валено, който възнамеряваше да покани в каляската си най-хубавите жени от града и да се поперчи пред всички с хубавите си нормандски жребци, се съгласи да даде един от конете си на Жулиен, когото мразеше най-много на света. Но всички участници в почетната стража имаха свои или взети назаем разкошни небесносини мундири със сребърни полковнишки еполети, в които почетните гвардейци от блестели преди седем години. Госпожа дьо Ренал искаше да намери нов мундир, а й оставаха само четири часа, за да прати човек в Безансон и да получи оттам униформа, оръжие, шапка и т.н. — всичко, потребно за един почетен гвардеец. Забавното бе, че тя се опасяваше да поръча мундира на Жулиен във Вериер. Тя искаше да изненада и него, и града.

Когато се свършиха грижите около почетната стража и общественото настроение, кметът трябваше да се занимае с тържествената религиозна церемония; на минаване през Вериер крал ??? не искаше да изпусне случая да посети прочутите мощи на свети Климент, които се пазят в Брей-льо-О, на половин левга само от града. Желателно бе да се събере колкото се може по-многобройно духовенство, а това се оказа мъчна работа; новият свещеник господин Маслон искаше на всяка цена да избегне участието на господин Шелан. Напразно господин дьо Ренал го убеждаваше, че това ще е непредпазливо. Маркиз дьо Ла Мол, чиито прадеди са били дълго управители на тази област, бе определен да съпровожда крал ???. Той познаваше от тридесет години абат Шелан и без друго щеше да поиска да се осведоми за него, когато дойде във Вериер; ако научеше, че е в немилост, той беше човек, способен да го навести заедно с цялата свита, която има, в къщичката, дето се беше оттеглил. Каква плесница щеше да бъде това!

— А за мене ще е позор и тук, и в Безансон — отговаряше абат Маслон, — ако той се яви в моя клир. Та той е янсенист, прости ми, боже!

— Каквото и да казвате, скъпи ми абате — възрази му господин дьо Ренал, — аз няма да допусна управата на Вериер да получи такова оскърбление от господин дьо Ла Мол. Вие не го познавате, той при двора е благомислещ; но тук, в провинцията, той е злъчен, зъл шегобиец, присмехулник и търси само да създаде неприятности на хората. Само за да се позабавлява, способен е да ни направи за смях в очите на либералите.

Едва през нощта в събота срещу неделя, след тридневни преговори, гордостта на абат Маслон отстъпи пред страхливостта на кмета, която се беше превърнала в смелост. Стана нужда да се напише на абат Шелан любезно писмо, с което го молеха да участвува в тържественото поклонение пред мощите в Брей-льо-О, ако, разбира се, неговата преклонна възраст и неговата немощ му позволяват това. Господин Шелан поиска и получи покана за Жулиен, който трябваше да го придружава като иподякон.

В неделя още сутринта хиляди селяни, надошли от съседните планини, заляха улиците на Вериер. Грееше силно слънце. Най-сетне към три часа цялата навалица се раздвижи; върху една скала на две левги от Вериер лумна голям огън. Този сигнал възвестяваше, че кралят е вече навлязъл в пределите на окръга. Веднага в знак на радост от това голямо събитие забиха всички камбани и загърмя често-често един стар испански топ, принадлежащ на града. Половината от населението се покачи на покривите. Всички жени стояха по балконите. Почетната стража потегли. Народът се любуваше на блестящите униформи, кой познаваше свой роднина, кой — приятел. Наоколо се подиграваха над страха на господин дьо Моаро, който с трепереща ръка току се хващаше за лъка на седлото. Но нечия бележка накара посрещачите да забравят всичко друго: първият конник от деветата редица беше много красив, тънък момък и отначало никой не го позна. Но скоро вик на възмущение у едни, мълчание от учудване у други изразиха общото изумление. В този млад човек, яхнал един от нормандските коне на господин Валено, всички познаха младия Сорел, сина на дърводелеца. Почнаха да роптаят срещу кмета в един глас, особено либералите. Как, само защото този малък дърводелец, пременен като абат, е възпитател на неговите хлапета, се одързостил да го назначи в почетната стража вместо еди-кои си и еди-кои си господа, такива богати фабриканти!

— Защо нашите господа — говореше една банкерка — не научат както трябва този млад нахалник, излязъл от калта.

— Той е коварен и носи сабя — отговори й нейният съсед, — току-виж, че му скимнало да им насече лицето.

Разговорите сред благородното общество бяха още по-опасни. Дамите се питаха само на кмета ли е тая непристойна дързост. Изобщо оправдаваха неговото презрение към долното потекло.

През това време, докато за него се водеха толкова разговори, Жулиен се чувствуваше най-щастливият от смъртните. Смел по природа, той яздеше на коня по-добре от повечето младежи на този планински град. По очите на жените виждаше, че си приказват за него.

Еполетите му блестяха по-ярко от всички, защото бяха нови. Конят му току се изправяше на задните си крака, той беше на седмото небе от радост.

Щастието му нямаше граници, когато, минавайки покрай старата крепостна стена, гърмежът на малкото топче накара коня му да изскочи от строя. По една голяма случайност той не падна; от тази минута се почувствува герой. Беше адютант на Наполеон и атакуваше една неприятелска батарея.

Една душа беше още по-щастлива от него. Отначало тя го видя от един прозорец на кметството; после, като се качи на каляската и направи бързо голям завой, тя стигна тъкмо навреме, за да замре от ужас, когато конят му го повлече извън редицата. Най-сетне, когато каляската излезе в силен галоп от другата градска порта, тя успя да се добере до пътя, през където щеше да мине кралят, и сега вече можеше да следва почетната стража, която препускаше на двадесет крачки отпред всред величествен облак от прах. Десет хиляди селяни извикаха: „Да живее кралят!“, когато кметът се удостои с честта да поздрави негово величество с приветствена реч. Един час по-късно, след като изслуша всички речи, кралят влизаше в града и малкият топ зачести гърмежите си. Но тук се случи нещастие не с канонирите, които бяха доказали опитността си при Лайпциг и Монмирай, а с бъдещия пръв помощник-кмет господин дьо. Моаро. Неговият кон го изтърси леко в единствената локва на главната улица и това предизвика бъркотия, защото трябваше да го измъкват оттам, за да направят път на кралската каляска.

Негово величество слезе пред хубавата нова черква, която този ден бе украсена с всичките си пурпурни завеси. Кралят трябваше да обядва и веднага след това да се качи на каляската си, за да отиде да се поклони пред прочутите мощи на свети Климент. Едва влезе кралят в черквата и Жулиен препусна към къщата на господин дьо Ренал. Там, въздишайки, свали своя разкошен небесносин мундир, своята сабя и своите еполети и надяна пак изтъркания си черен костюм. После отново се метна на коня и за няколко мига се озова в Брей-льо-О, разположен на върха на един китен хълм. „Какво въодушевление! Прииждат ли, прииждат селяни — помисли Жулиен. — Във Вериер не можеш мръдна от народ, а ето и около този стар манастир са се събрали повече от десет хиляди души.“ Наполовина разрушен от варварството на революцията, той беше възстановен след реставрацията в цялото си великолепие и наоколо бяха почнали да приказват за чудеса. Жулиен намери абат Шелан, който му се скара строго и му даде расо и стихар. Жулиен се облече набързо и се упъти заедно с абат Шелан при младия Агдски епископ. Този епископ, ръкоположен отскоро, се падаше племенник на господин дьо Ла Мол и беше натоварен да покаже на краля мощите. Но те не можаха да го намерят.

Целият клир бе изгубил търпение. Той чакаше своя владика под мрачните готически галерии около старинния манастирски двор. За да представят някогашния канонически съвет на абатството Брей-льо-О, състоящ се преди 1789 година от двадесет и четирима каноници, бяха се събрали двадесет и четирима свещеници. След като окайваха в продължение на три четвърти час младостта на епископа, свещениците решиха, че ще е удобно старейшината на съвета да отиде и уведоми негово високопреосвещенство, че кралят всеки миг може да пристигне и че е време да се отправят в хора на черквата. Благодарение на своята преклонна възраст старейшина излезе господин Шелан; и макар да се сърдеше на Жулиен, той му направи знак да го последва. Жулиен носеше отлично своя стихар. С помощта на не знам какъв похват, известен на свещениците, той беше силно пригладил прекрасните си къдрави коси; но от нехайство, което усили гнева на Шелан, изпод дългите дипли на расото му се виждаха шпорите му на почетен страж.

Когато стигнаха до покоите на епископа, едрите, нагиздени лакеи едва благоволиха да отговорят на стария свещеник, че не може да види негово високопреосвещенство. Те го взеха на смях, когато се опита да им обясни, че като старейшина на благородния канонически съвет на Брей-льо-О има право да влиза през всяко време при служещия литургия епископ.

Гордият нрав на Жулиен се възмути от безочието на лакеите. Той се спусна към килиите на старинния манастир и почна да разтърсва всички врати, които му се изпречиха на пътя. Една мъничка врата отстъпи под натиска му и той се намери в една килия сред камериерите на негово преосвещенство, облечени в черни дрехи, с верига на шията. Като го видяха така забързал, те помислиха, че епископът го е повикал и го пуснаха. Той пристъпи няколко крачки и се озова в грамадна, необикновено мрачна готическа зала, цялата облицована с черен дъб; всички дъгообразни прозорци освен един бяха зазидани с тухли. Грубата зидария не беше прикрита с нищо и представляваше жалка картина наред с древното великолепие на ламперията. По двете надлъжни стени на тази зала, известна на бургундските антиквари, която дук Шарл Смели беше построил около 1470 година за изкупление на някакъв грях, се редяха столове, разкошно украсени с резби. На тях се виждаха изобразени с дърво, боядисано в различни цветове, всички тайнства на Апокалипсиса.

Това печално великолепие, опорочено от вида на голите тухли и от белия още гипс, покърти Жулиен. Той се спря смълчан. На другия край на залата, до единствения прозорец, през който проникваше светлина, видя неподвижно огледало в рамка от махагоново дърво. Млад човек, облечен във виолетово одеяние и дантелен стихар, но гологлав, стоеше на три крачки от огледалото. Тази мебел изглеждаше неуместна в такова място и несъмнено беше донесена от града. Жулиен забеляза, че младият човек има разгневен вид; с дясната си ръка той важно благославяше и правеше кръстни знаци към огледалото.

„Какво може да означава това? — помисли си Жулиен. — Някакъв предварителен ли обред извършва този млад свещеник! Може би е помощник на епископа… той ще бъде безочлив като лакеите… Ех, взел го дяволът, все едно, нека опитаме.“

Той се запъти към него и премина полека залата по цялата й дължина с все тъй вперен поглед към единствения прозорец, загледан в младия човек, който продължаваше да благославя все така бавно, ала безкрайно, без да си почине нито миг.

Колкото по се приближаваше към него, толкова по-ясно различаваше сърдитото му лице. Пищността на украсения му с дантели стихар накара Жулиен да спре неволно на няколко крачки от великолепното огледало.

„Мой дълг е да му кажа“ — помисли си той най-сетне; но красотата на залата го беше потресла и той отнапред се чувствуваше докачен от грубите думи, които очакваше да му отправят.

Младият човек го зърна в огледалото, обърна се, от лицето му изчезна мигновено сърдитият израз и го запита със съвсем благ глас:

— Е, как, господине, готова ли е най-сетне?

Жулиен се вцепени. Когато младият човек се обърна към него, Жулиен видя големия кръст на гърдите му: беше Агдският епископ. „Колко е млад — помисли си Жулиен. — Най-много да е седем-осем години по-стар от мен! …“

И го досрамя за шпорите.

— Ваше високопреосвещенство — отговори той плахо, — прати ме при вас старейшината на съвета господин Шелан.

— Ах, него ми препоръчаха горещо — каза епископът с такъв вежлив тон, че възхищението на Жулиен стана още по-голямо. — Но моля да ме извините, господине, аз ви взех за човека, който трябва да ми донесе митрата. Опаковали я много лошо в Париж; сърмата отгоре е страшно похабена. Тя ще направи отвратително впечатление — добави младият епископ тъжно, — а отгоре на това ме карат да чакам!

— Ваше високопреосвещенство, аз ще ида да подиря митрата, ако ваша милост позволи това.

Хубавите очи на Жулиен произведоха своето въздействие.

— Идете, господине — отвърна епископът с очарователна учтивост, — трябва ми веднага. Много съжалявам, че карам господата от съвета да ме чакат.

Когато Жулиен стигна досред залата, той се извърна и видя, че епископът е захванал отново да благославя и да прави кръстни знаци. „Че какво може да е това? — запита се Жулиен. — Сигурно ще да е някакъв предварителен църковен обред, предхождащ днешната церемония.“ Той влезе в килията, дето стояха камериерите, и видя митрата в ръцете им. Отстъпили неволно пред властния поглед на Жулиен, те му подадоха митрата на негово високопреосвещенство.

Той я понесе с гордост: когато прекосяваше залата, вървеше бавно; държеше в ръцете си митрата със страхопочитание. Епископът седеше пред огледалото, но от време на време дясната му ръка, макар и уморена, понечваше да благославя пак. Жулиен му помогна да си сложи митрата. Епископът разтърси глава.

— Ах, ще се държи — каза той на Жулиен доволен. — А сега ще бъдете ли добър да се поотстраните?

Тогава епископът се запъти бързо-бързо към средата на помещението, после, като се приближаваше към огледалото с бавни крачки, доби отново сърдития си вид и почна тържествено да благославя наляво и надясно.

Жулиен стоеше вкаменен от учудване; изкушаваше го мисълта, че почва да разбира, но не се осмеляваше да повярва. Епископът се спря и изгубил отведнъж своята строгост, го изгледа:

— Какво ще кажете, господине, за моята митра, добре ли ми стои?

— Много добре, ваше високопреосвещенство.

— Не е ли килната малко назад? Това би ми придало глупавичък вид; но не трябва пък да я нахлупвам над очите си като офицерски кивер.

— На мене ми се струва, че ви стои много добре.

— Крал ??? е свикнал да вижда почтено и не ще и дума, много сурово духовенство. Не бих желал, най-вече заради моята възраст, да изглеждам лекомислен.

И епископът отново закрачи и почна да раздава благословии.

„Ясно е — каза си Жулиен, одързостил се най-сетне да допусне догадката си, — той се упражнява да благославя.“

Минаха няколко минути.

— Аз съм готов — каза епископът. — Идете, господине, да обадите на старейшините и господата от съвета.

Скоро след това господин Шелан, придружен от двама също престарели свещеници, влезе през голямата, разкошно украсена с чудесни резби врата, която Жулиен не беше съгледал по-рано. Но този път, както се полагаше по чин, той остана зад всички и можеше да вижда епископа само през раменете на свещенослужителите, които се тълпяха на вратата.

Епископът премина бавно залата; когато стигна до прага, свещениците образуваха пред него шествие. След кратък миг, в който настъпи бърканица, шествието потегли, като запя един псалом. Епископът пристъпваше в края между господин Шелан и един друг престарял свещеник. Жулиен се промъкна досам негово високопреосвещенство като командировано към абат Шелан лице. Шествието вървеше през дългите коридори на манастира Брей-льо-О; макар да светеше ослепително слънце, те бяха мрачни и влажни. Най-сетне стигнаха до притвора. Жулиен бе прехласнат от възхищение пред тази чудно хубава церемония. Честолюбиетр му, събудено от младостта на епископа, и очарованието от приветливостта и пленителната учтивост на този прелат се бореха в сърцето му. Тази учтивост беше съвсем различна от вежливостта на господин дьо Ренал дори и в добрите му дни. „Колкото повече се издигаш към върха на обществото — каза си Жулиен, — толкоз по-често срещаш такива приветливи обноски.“

Шествието влезе в черквата през една странична врата; отведнъж един страхотен грохот отекна в старинните сводове; Жулиен помисли, че те се събарят над него. Гърмеше пак малкото топче; то бе току-що пристигнало, теглено от осем препускащи коня, и едва пристигнало, поставено на позиция от канонирите на Лайпциг, даваше по пет изстрела на минута, като че пред него се намираха прусаците.

Но този чудесен тътнеж не вълнуваше вече Жулиен, той не мислеше сега нито за Наполеон, нито за военната слава. „Колко млад — мислеше той, — и вече Агдски епископ! Но къде е тази Агда? И колко заплата получава той — може би двеста-триста хиляди франка?“

Лакеите на негово високопреосвещенство донесоха един великолепен балдахин, господин Шелан хвана една от дръжките му, но носеше го всъщност Жулиен. Епископът застана отдолу. Той беше успял наистина сега да изглежда стар; възхищението на нашия герой нямаше граници. „Какво не може да направи човек с умение и хитрост!“ — помисли си той.

Влезе кралят. Жулиен се сподоби с щастието да го види съвсем отблизо. Епископът го приветствува с тържествена реч, а после го мироса, като се погрижи да придаде на гласа си леко смущение, ласкаещо силно негово величество.

Няма да повторим описанията на церемонията в Брей-льо-О; с тях се пълнеха колоните на всички областни вестници две седмици поред. От речта на епископа Жулиен научи, че кралят е потомък на Шарл Смели.

Много по-късно Жулиен по служебно задължение трябваше да провери сметките за тази церемония. Господин дьо Ла Мол, който беше издействувал епископство на своя племенник, за да му покаже любезността си, бе благоволил да поеме върху себе си всички разходи. И само церемонията в Брей-льо-О струваше три хиляди и осемстотин франка.

След речта на епископа и отговора на краля негово величество застана под балдахина; после с най-голяма набожност коленичи върху една възглавка пред самия олтар. Около клироса се редяха столове, издигнати с две стъпала от пода. Жулиен седеше върху долното стъпало, в краката на господин Шелан, досущ като шлейфоносец до своя кардинал в Сикстинската капела в Рим. После се раздаде благодарствен молебен сред вълни от тамян и непрекъснати пушечни залпове и топовни гърмежи; селяните бяха пияни от радост и благочестие. Подобен ден разваля делото на сто броя от якобинските вестници.

Жулиен се намираше на шест крачки от краля, който наистина се молеше ревностно. Тук за пръв път той забеляза един нисичък човек с проницателен поглед, в мундир почти без никаква везба. Но върху тази скромна дреха той носеше небесносиня лента. Той стоеше по-близо до краля от мнозина други велможи, чиито мундири бяха толкова отрупани със злато, че под него, както се изрази Жулиен, не се виждаше сукното. След няколко минути той научи, че това е господин дьо Ла Мол. На Жулиен той се стори надменен и дори безочлив.

„Едва ли този маркиз ще да е тъй любезен, както моят красавец-епископ — помисли си той. — Ах, духовническото звание прави човека благ и мъдър. Но кралят е дошъл да се поклони пред мощите, а аз не виждам никакви мощи. Къде ли е свети Климент?“

Неговият съсед, един дребен свещеник, му съобщи, че свещените мощи се намират в горния кат на сградата, в един пламтящ параклис.

„Какъв ли е тоя пламтящ параклис?“ — питаше се Жулиен.

Но не поиска да му обяснят тази дума. Вниманието му се удвои.

При посещение на коронована особа етикетът изисква канониците да не придружават епископа. Но когато тръгна за пламтящия параклис, негово високопреосвещенство Агдският епископ повика със себе си абата Шелан; Жулиен се реши да го последва.

Те се изкачиха по една дълга стълба и стигнаха пред съвсем мъничка врата, чийто готически корниз беше разкошно позлатен. Позлатата като че беше сложена едва вчера.

Пред вратата стояха коленичили двадесет и четири девойки от най-личните семейства във Вериер. Преди да отворят вратата, епископът застана на колене сред младите девойки, които всички до една бяха хубави. Докато се молеше на висок глас, те сякаш не можеха да се нагледат на прекрасните му дантели, на хубавата му осанка, на младото му и благо лице. Това зрелище накара нашия герой да изгуби и тоя здрав разум, който му бе останал. В тоя миг той бе готов да се сражава за инквизицията от цялата си душа. Ненадейно вратата се разтвори. Пред очите на всички се разкри малък параклис, сякаш запален от светлина. Върху олтара горяха повече от хиляда свещи, поставени в осем редици, отделени една от друга с букети цветя. Нежното благоухание на най-чист тамян нахлу на кълба, на кълба от вратата на светилището. Прясно позлатеният параклис беше малък, но много висок. Жулиен забеляза, че върху олтара някои свещи са повече от петнадесет стъпки високи. От гърдите на девойките неволно се изтръгна възторжен вик. В малкото преддверие на параклиса бяха допуснати само тия двадесет и четири девойки, двамата свещеници и Жулиен.

Скоро дойде и кралят, придружен само от господин дьо Ла Мол и своя първи шамбелан. Дори телохранителите му останаха отвън на колене, с обнажени за чест саби.

Негово величество по-скоро се хвърли, отколкото се отпусна върху молитвеното столче. Едва тогава Жулиен, прислонен на позлатената врата, съзря под голата ръка на една девойка прекрасната статуя на свети Климент. Светецът лежеше, скрит под олтара, в облеклото на млад римски войник. На шията му зееше широка рана, отдето сякаш течеше кръв. Ваятелят беше надминал себе си; умиращите очи на светеца, още пълни с благодат, бяха полупритворени. Едва наболи мустаци засенчваха неговата прекрасна уста, която, полузатворена, сякаш шъпнеше още молитви. При тази гледка девойката, която стоеше до Жулиен, се разрида и една от нейните топли сълзи падна върху ръката на Жулиен.

След като се помолиха още една минута посред дълбоко мълчание, нарушавано само от далечния звън на камбаните във всички села на десет левги околовръст, Агдският епископ поиска от краля позволение да говори. Той произнесе къса и извънредно трогателна проповед, думите бяха прости, но потресоха слушателите:

— Не забравяйте никога, млади християни, че сте видели един от най-великите крале на земята, коленичил пред служителите на нашия всемогъщ и страшен Бог. Слаби, преследвани, убивани на земята, както виждате по още кървавата рана на свети Климент, тези служители тържествуват на небето. Нали, млади християнки, ще си спомняте през целия си живот за този ден? Вие ще възненавидите безчестието. Завеки ще останете верни на нашия велик, страшен, но и всеблаг господ!

И с тези думи епископът се изправи властно.

— Обещавате ли ми това? — запита той, прострял вдъхновено ръка напред.

— Обещаваме — казаха девойките, задавени от сълзи.

— Аз приемам обета ви в името на страшния Бог! — добави епископът с прокънтял глас. И церемонията свърши.

Сам кралят плачеше. И едва дълго след това Жулиен се съвзе и можа да попита къде са костите на светеца, изпратени от Рим на Филип Добрия, дук на Бургундия. Обясниха му, че са скрити вътре в прекрасната восъчна фигура.

Негово величество благоволи да разреши на госпожиците, които го бяха придружили в параклиса, да носят черпена панделка с извезани върху нея думи; „Омраза към безчестието, преклонение до гроб“.

Господин дьо Ла Мол нареди да се раздадат на селяните десет хиляди бутилки вино. Вечерта във Вериер либералите намериха повод да устроят сто пъти по-големи илюминации от роялистите. Преди да си замине, кралят посети господин дьо Моаро.

ДЕВЕТНАДЕСЕТА ГЛАВАМИСЛЕНЕТО Е СТРАДАНИЕ

Когато преместваше обикновените мебели в стаята, заемана от господин дьо Ла Мол, Жулиен намери лист дебела хартия, сгънат на четири. Долу на първата страница той прочете:

„До негово превъзходителство господин маркиз дьо Ла Мол, пер на Франция, кавалер на кралските ордени“ и т.н. и т.н.

Това беше прошение, написано с едрия почерк на някоя готвачка.

Отстрани на това прошение върху бялото поле стоеше препоръка с подписа на господин дьо Моаро, която започваше с този ред:

„Имах честта да ви говоря вчера за благонадеждния гражданин, който е подал тази молба“ и т.н.

„Ето на, дори този смахнат Шолен ми показва по какъв път трябва да вървя“ — помисли си Жулиен.

Мина седмица от посещението на краля във Вериер и от всички многобройни лъжи, глупави одумки, смешни спорове и т.н. и т.н., предмет на които бяха последователно кралят, Агдският епископ, маркиз дьо Ла Мол, десетте хиляди бутилки вино, осрамилият се сиромах дьо Моаро, който, надявайки се да получи орден, не излиза цял месец след падането си, оцеля единствено нечуваното безсрамие, с което бе пробутан в почетната стража тоя дърводелски син Жулиен Сорел. Трябваше да се чуят по този случай богатите фабриканти на щампосани платове, които от сутрин до вечер крещяха до прегракване в кафенетата и проповядваха равенство. Тази горделивка госпожа дьо Ренал — тя беше измислила това безобразие. Но по каква ли причина? Хубавите очи и свежите бузи на младичкия абат Сорел казваха защо.

Не дълго след завръщането във Вержи най-малкото от децата, Станислав-Ксавие, се разболя; ужасни угризения обхванаха внезапно госпожа дьо Ренал. За пръв път тя се укори последователно и жестоко за своята любов; като по чудо тя сякаш разбра в какъв страшен грях я бе въвлякла страстта. Макар и да беше по нрав дълбоко вярваща, до тая минута не й се беше случвало да помисли колко голямо е нейното прегрешение пред бога.

Някога в манастира „Светото Исусово сърце“ тя обичаше бога до полуда, също тъй до полуда се страхуваше от него тя сега. Мъчителната борба, която разкъсваше душата й, бе още по-ужасна за това, защото в нейния страх нямаше нищо разумно. Жулиен се убеди, че и най-малкото разсъждение я дразни, вместо да я успокоява; то й се струваше сатанинско изкушение. Но тъй като той сам обичаше много малкия Станислав, тя само с Жулиен можеше да говори за болестта на момчето, която скоро се влоши. Тогава госпожа дьо Ренал, измъчвана от непрекъснато гризене на съвестта, престана да спи: тя не излизаше от дивото мълчание, в което бе изпаднала: ако отвореше уста, щеше да признае греха си пред бога и хората.

— Заклевам ви — казваше й Жулиен, когато останеха сами — да не говорите никому; нека аз бъде единственият довереник на мъките ви. Ако още ме обичате, не говорете. Вашето признание няма да излекува треската на вашия Станислав.

Но утешенията му не постигаха своята цел; той не знаеше, че госпожа дьо Ренал си е втълпила, че ако иска да умилостиви гнева на ревнивия Бог, трябва да намрази Жулиен или да види как умира синът й. Тя бе толкова нещастна тъкмо защото чувствуваше, че не може да мрази любовника си.

— Бягайте от мене — каза тя един ден на Жулиен. — Моля ви в името на бога — идете си от тоя дом: вашето стоене тук убива сина ми. Бог ме наказва — додаде тя шепнешком, — той е справедлив; прекланям се пред неговата справедливост; аз извърших страшен грях, а живеех, без да се разкая! Това е първият признак, че Бог ме е оставил: аз заслужавам двойно наказание.

Жулиен бе дълбоко потресен. Той виждаше, че това не е нито преструвка, нито преувеличение. „Тя мисли, че убива сина си, задето ме обича, и при все това, клетницата, ме обича повече от сина си. За мене няма съмнение в това — разкаянието я убива; ето колко възвишени са нейните чувства. Но как съм могъл да вдъхна такава любов аз, тъй беден, тъй невъзпитан, тъй необразован, понякога тъй груб в обноските си?“

Една нощ на детето стана съвсем зле. Към два часа сутринта господин дьо Ренал дойде да го види. Страшно почервеняло, детето изгаряше от треска и не можеше да познае баща си. Изведнъж госпожа дьо Ренал се хвърли в краката на мъжа си: Жулиен видя, че ей сега тя ще каже всичко и ще се погуби навеки.

За щастие тая безсмислена постъпка ядоса господин дьо Ренал.

— Сбогом, сбогом — каза той и тръгна да си отива.

— Не, изслушай ме — коленичила пред него, извика жена му, като се мъчеше да го задържи. — Узнай цялата истина. Аз убивам сина си. Аз му дадох живота и аз му го вземам. Небето ме наказва; виновна съм пред бога за това убийство. Ще трябва да се предам на позор и да се унизя сама; може би тая жертва ще умилостиви господа.

Ако господин дьо Ренал бе човек с повече въображение, той щеше да разбере всичко.

— Романтични фантазии — възкликна той, като отстрани жена си, която се стараеше да обгърне с ръце коленете му. — Романтични фантазии и нищо друго! Жулиен, повикайте лекаря, щом се съмне.

И той отиде пак да си легне. Госпожа дьо Ренал падна на колене, полупримряла, като отблъсна конвулсивно Жулиен, който искаше да я подкрепи. Жулиен се втренчи от учудване.

„Ето, значи, прелюбодеянието! — каза си той. — Възможно ли е тия мошеници — поповете… да са прави? Потънали до гуша в грехове, знаят ли те какво е истински грях? Каква нелепост!…“

Минаха двадесет минути, откак господин дьо Ренал се прибра в стаята си, и през цялото това време Жулиен виждаше любимата жена, опряла чело върху малкото легло на детето, неподвижна и почти в безсъзнание. „Ето тази във висша степен надарена жена — каза си той — е изпаднала в отчаяние само защото се е запознала с мен.“

Часовете течаха бързо. „Какво мога да направя за нея? Трябва да реша. Тук не става вече дума за мене. Какво значение имат за мен хората и техните плоски превземки? Какво мога да направя аз за нея?… Да я напусна ли? Но аз ще я оставя тогава сам-сама в нейната жестока скръб. Този автомат, нейният мъж, ще й пакости повече, отколкото ще й помага. Какъвто си е груб, той ще я наскърби с някоя лоша дума; тя може да полудее, да се хвърли от прозореца.

Ако я оставя, ако престана да бдя над нея, тя ще му признае всичко. И, кой знае, може би въпреки наследството, което тя ще му донесе, той ще вдигне скандал. Та тя е способна да каже, господи боже мой, всичко на този негодник абат Маслон, който ще се възползува от болестта на шестгодишното дете, за да не мръдне вече от тази къща, и не без умисъл. В своята мъка и в своя страх от бога тя забравя всичко, което знае за този човек; вижда в него само свещеника.“

— Иди си — каза му изведнъж госпожа дьо Ренал, като отвори очи.

— Бих дал хнлядократно живота си, за да узная с какво бих могъл да ти помогна — отвърна Жулиен; — никога не съм те обичал толкова, скъпи ми ангеле, или не — от тази минута само аз почвам да те обожавам, както ти заслужаваш. Какво ще стане с мене далеч от тебе, когато знам, че ти заради мен си нещастна! Но да не говорим за моите страдания. Аз ще замина — да, моя любов. Но оставя ли те, престана ли да бдя над тебе, да стоя непрекъснато между тебе и твоя мъж, ти ще му кажеш всичко, ти ще се погубиш. Не забравяй, че той ще те натири позорно от къщата си; целият Вериер, целият Безансон ще приказват за този скандал. Само тебе ще набедят; ти никога няма да се повдигнеш от този срам…

— Тъкмо това искам аз — извика тя, като се изправи. — Нека страдам, толкова по-добре.

— Но с този отвратителен скандал ти ще причиниш нещастие и нему!

— Но аз ще опозоря само себе си, ще се овалям в калта; но така може би ще спася сина си. Този позор пред очите на всички не е ли публично наказание? Доколкото мога да съдя с моя слаб разсъдък, не е ли това най-голямата жертва, която мога да принеса на бога?… Може би той ще се смили, ще приеме унижението ми и ще ми остави сина! Посочи ми друга, по-мъчителна жертва и аз с готовност ще я дам.

— Остави аз да се накажа. И аз съм също виновен. Искаш ли да се оттегля при трапистите? Този суров живот може би ще умилостиви твоя бог! … Ах, небе, защо не мога да взема аз върху себе си болестта на Станислав…

— Ах, ти, значи, го обичаш — каза госпожа дьо Ренал, като се вдигна и се хвърли в прегръдките му.

И в същия миг с ужас го оттласна.

— Вярвам ти, вярвам ти — продължи тя, след като падна отново на колене, — о, мой единствени приятелю, о, защо не си ти баща на Станислав? Тогава това не би било такъв ужасен грях — да те обичам повече от своя син.

— Съгласна ли си да остана и отсега нататък да те обичам само като брат? Това е единственото разумно изкупление, то може да умилостиви гнева на всевишния.

— А аз — извика тя, като стана и взела главата над Жулиен между дланите си, я държеше отдалечена пред очите си, — ще те обичам ли аз като брат? В моя власт ли е да те обичам като брат?

Жулиен се обливаше в сълзи.

— Аз ще те слушам — каза той, като падна в краката й, — аз ще те слушам, каквото и да ми заповядаш; само това ми остава да правя сега. Умът ми е заслепен; аз не виждам какво решение да взема. Напусна ли те, ти ще разкажеш всичко на мъжа си, ще опозориш и себе си, и него. Никога след такъв срам него няма да го изберат за депутат. Остана ли, ти ще смяташ, че заради мен е загинал твоят син и сама ще умреш от скръб. Искаш ли да опитаме какво ще стане, ако аз замина? Ако искаш, за изкупление на нашия грях ще те напусна за седмица. Ще ида да живея в оная обител, дето кажеш. Например в манастира на Брей-льо-О; но закълни ми се, че през време на моето отсъствие няма да издаваш нищо на твоя мъж. Помни, че няма да мога да се върна, ако ти кажеш.

Тя обеща, той тръгна, но не минаха и два дни, тя го повика назад.

— Не мога без тебе да сдържа клетвата си. Ако ти не си тук непрекъснато, за да ми заповядваш с поглед да мълча, ще разкажа всичко на мъжа си. Всеки час от този отвратителен живот ми се струва дълъг като ден.

Най-после небето се смили над злочестата майка. Малко по малко болестта на Станислав мина. Но ледът беше разчупен, тя разбра колко голям е нейният грях и не можа вече да си върне предишното равновесие. Угризенията на съвестта останаха и те бяха тъй жестоки, както трябва да бъдат за такова искрено сърце. Животът й беше рай и ад: ад, когато не виждаше Жулиен, рай — когато беше в краката му.

— Не искам да се мамя ни най-малко — казваше му тя в минутите, когато се осмеляваше да се отдаде всецяло на любовта си: — аз съм погинала, безвъзвратно погинала. Ти си млад, ти се поддаде на моята съблазън, небето ще ти прости; но аз съм проклета навеки. Познавам това по един сигурен знак; боя се и кой не би се боял, когато види пред себе си ада? Но всъщност аз съвсем не се разкайвам. Бих извършила отново прегрешението си, ако трябваше да го извърша. Нека само небето не ме наказва още на този свят чрез децата ми, и това ще бъде повече, отколкото заслужавам. Но ти поне, Жулиене мой — провикваше се тя в други минути, — ти щастлив ли си? Намираш ли, че те обичам достатъчно?

Подозрителността и болезнената гордост на Жулиен, комуто тъкмо бе нужна самоотвержена любов, не устояваха пред тази тъй голяма, тъй неоспорима и ежеминутна саможертва. Той започна да боготвори госпожа дьо Ренал. „Макар тя да е благородница, а аз работнически син, тя ме обича… Аз не съм за нея някакъв лакей, който изпълнява службата на любовник.“ Когато се избави от този страх, Жулиен се отдаде на всичките безумства на любовта, на всичките й мъчителни съмнения.

— Поне — провикваше се тя, като виждаше, че той се съмнява в любовта й — нека те направя щастлив през малкото дни, които ни остават да прекараме заедно! Да побързаме; утре може би аз няма да бъда вече твоя. Ако небето ме накаже чрез децата ми, напразно ще се мъча да живея само за да те обичам, без да мисля, че моят грях ги убива. Аз няма да мога да надживея тоя удар. Дори и да искам, няма да мога, аз ще полудея. Ах, ако можех да взема върху себе си твоя грях, както ти ми предлагаше великодушно да вземеш изгарящата треска на Станислав!

Този силен нравствен потрес промени чувството, което свързваше Жулиен с неговата възлюбена. Любовта му не беше вече само възхищение от нейната красота и гордост, че я обладава.

Отсега нататък тяхното щастие беше по-възвишено, пламъкът, в който изгаряха, по-силен. Обхванало ги бе като че безумие. Отстрани щастието им можеше да изглежда по-голямо. Но те не намериха вече сладостното спокойствие, безоблачното щастие, лекото блаженство от първите дни на своята любов, когато госпожа дьо Ренал се страхуваше само, че Жулиен не я обича достатъчно. Тяхното щастие понякога приличаше на престъпление.

— Ах, велики боже, аз виждам ада — провикваше се изведнъж в най-щастливите и сякаш най-спокойни минути госпожа дьо Ренал, като стискаше ръката на Жулиен конвулсивно. — Какви ужасни мъки! Аз напълно ги заслужих.

И тя го притискаше в прегръдките си, увиваше се около него като бръшлян около някой зид.

Напразно Жулиен се опитваше да успокои тази потресена душа. Тя му вземаше ръката, покриваше я с целувки. После потъваше отново в мрачен унес.

— Адът — казваше тя, — адът ще бъде милост за мене; аз ще мога още няколко дни да прекарам с него на земята, но адът на този свят, смъртта на децата ми… Ала само на такава цена може би моят грях ще ми бъде простен… Ах, велики боже! Не ми давайте прошка на такава цена. Тези клети деца не са ви оскърбили с нищо: аз, аз съм единствената виновница; обичам мъж, който не е мой съпруг.

Жулиен виждаше след това как в някои минути госпожа дьо Ренал като че се успокоява. Тя се мъчеше да се овладее, не искаше да трови живота на онзи, когото обичаше.

Сред тези смени на любов, угризения на съвестта и наслада дните им минаваха бързи като светкавици. Жулиен изгуби навика да разсъждава.

Един ден госпожица Елиза отиде да види какво става с малкото дело, което водеше във Вериер. Тя срещна господин Валено страшно разярен срещу Жулиен. Тя мразеше възпитателя и често му говореше за него.

— Вие ще ме погубите, господине, ако ви кажа истината!… — каза тя един ден на господин Валено. — Господарите се крепят един друг, когато работите станат сериозни. На клетите слуги те никога няма да простят, ако се изтърват да признаят нещо…

След тези обичайни думи, които нетърпеливото любопитство на господин Валено съумя да съкрати, той научи от нея неща, твърде оскърбителни за неговото самолюбие.

Тази забележителна в града жена, която той шест години подред ограждаше с такова внимание — и то за зла чест пред очите на цял свят, — тази толкова горда жена, чието презрително обръщение го бе карало толкова пъти да се изчервява, беше си взела за любовник един калфа, възведен във възпитател. И като че за да бъде пълна обидата на господин директора на приюта, госпожа дьо Ренал обожаваше този любовник.

— И — добави камериерката с въздишка — господин Жулиен дори не се е мъчил да я спечели, той се държи студено и с госпожата, както с всички.

Само когато бяха на село, Елиза се бе убедила окончателно, но тя смяташе, че любовната им връзка бе започнала от много отдавна.

— Затова навярно — додаде тя с яд — на времето той отказа да се ожени за мен. И аз, глупачката, отидох да се посъветвам с госпожа дьо Ренал, помолих я да говори на възпитателя!

Още същата вечер господин дьо Ренал получи от града заедно с вестника си едно дълго анонимно писмо, в което му съобщаваха с най-малки подробности каква става у дома му. Жулиен го видя как побледня, докато чете това писмо, написано върху синкава хартия, и как мята зли погледи към него. Цялата вечер кметът не се оправи от своето смущение, напразно Жулиен го ухажваше, като го разпитваше за родословието на най-добрите семейства в Бургундия.

ДВАДЕСЕТА ГЛАВААНОНИМНИТЕ ПИСМА

Когато към полунощ излизаха от гостната, Жулиен издебна сгодна минута да пришепне на любимата си:

— Нека не се виждаме тая нощ, вашият мъж има някакви подозрения; готов съм да се закълна, че голямото писмо, над което той въздишаше, е анонимно писмо.

За щастие Жулиен се заключи в стаята си. На госпожа дьо Ренал й хрумна безумната мисъл, че предупреждението е само предлог, за да не дойде той при нея… Тя обезумя съвсем и в уречения час се запъти към вратата. Зачул стъпки в коридора, Жулиен духна лампата тозчас. Някой се мъчеше да отвори вратата му; беше ли госпожа дьо Ренал или ревнивият й мъж?

На другия ден много рано сутринта готвачката, която закриляше Жулиен, му донесе книга, върху корицата на която той прочете следните думи на италиански: „Guardat’e alla pagina 130.“13

Жулиен изтръпна, като видя тази непредпазливост, разтвори книгата на сто и тридесета страница и намери там заиглено следното писмо, написано набързо, наквасено от сълзи и пълно с правописни грешки. Обикновено госпожа дьо Ренал пишеше правилно и тази подробност го трогна и го накара да забрави за малко страшната непредпазливост на любимата си.

„Ти не пожела да ме приемеш тази нощ, така ли? Има минути, когато ми се струва, че никога не съм прониквала до глъбините на душата ти. Твоите погледи ме плашат. Аз се боя от тебе. Велики боже, нима ти никога не си ме обичал? Тогава нека мъжът ми узнае всичко за нашата любов и ме затвори навеки в тъмница на село, далеч от децата ми. Може би така иска Бог. Аз ще умра скоро. Но ти ще бъдеш истинско чудовище.

Не ме ли обичаш ти? Омръзнаха ли ти моите безумства, моите угризения, нечестивецо? Искаш да ме погубиш ли? Аз ти давам едно лесно оръжие в ръцете. Иди покажи това писмо в целия Вериер, а най-добре покажи го само на господин Валено. Кажи му, че те обичам, но няма защо да изричаш такова богохулство, кажи му, че те обожавам, че животът за мене е започнал в деня, когато съм те видяла; че в най-безумните минути на младостта си не съм никога бленувала за такова щастие, каквото ти ми даде; че съм ти пожертвувала живота си, че ти жертвувам и душата си. Ти знаеш, че жертвувам за тебе и много повече.

Но разбира ли от жертви този човек? Кажи му, за да го ядосаш, че не ме е страх от никакви злоезичници и че в света за мене има само едно нещастие — да видя, че е изстинал към мене единственият човек, който ме задържа в живота. Какво щастие е за мен да изгубя живота си, да го принеса в жертва и да не се страхувам вече за децата си!

Ако има някакво анонимно писмо, не се съмнявай, приятелю мой, че то иде от оня омразник, който шест години подред ме преследваше с дебелия си глас, с разказите си за това как се мятал на коня, с перченията си и непрекъснато изреждане на всичките си достойнства.

Но има ли наистина анонимно писмо? Зло момче, ето за кое бих искала да поговоря с тебе, но не — ти постъпи добре. Притиснала те в прегръдките си може би за сетен път, аз нямаше да мога да разсъждавам хладнокръвно, както правя това сега сама. Отсега нататък нашето щастие няма да бъде вече тъй лесно. Ще ви огорчи ли това? Да, в дните, когато няма да получите от господин Фуке някоя забавна книга. Жертвата е направена; утре, все едно има ли, или няма анонимно писмо, аз ще кажа на мъжа си, че съм получила анонимно писмо и че е необходимо веднага под някакъв почтен предлог незабавно да те изпрати при родителите ти, като те награди богато.

Уви, скъпи приятелю, ние ще се разделим за две седмици, а може би и за месец! Аз знам, ти ще страдаш, колкото и аз. Но в края на краищата това е единственият начин да предотвратим последиците от анонимното писмо; то не е първото, което мъжът ми е получил, и пак срещу мене. Уви, колко съм се смяла над това по-рано!

Моята цел сега е да накарам мъжа си да мисли, че писмото е от господин Валено; аз не се съмнявам, че той е неговият автор. Ако ти ни напуснеш, помъчи се непременно да се настаниш във Вериер. Аз ще наредя така, че моят мъж сам да поиска да прекараме там две седмици, за да докаже на глупците, че отношенията между него и мене не са охладнели. Веднъж, поселил се във Вериер, сприятели се с всички, дори с либералите. Аз знам, че всички наши дами ще те подирят.

Не се карай с господин Валено, не му отрязвай ушите, както ти се закани веднъж; гледай, напротив, да бъдеш колкото се може по-любезен с него. Най-важното е всички във Вериер на повярват, че ти постъпваш у Валено или у някой друг, за да възпитаваш децата му.

Ето това моят мъж няма да понесе никога. Дори и да се реши — все едно, ти поне ще живееш във Вериер и аз ще те виждам сегиз-тогиз. Децата ми те обичат толкова, че ще дохождат да те виждат. Господи боже мой, чувствувам, че и децата си обичам повече, защото те хранят обич към теб. Какъв грях! Как ще свърши всичко това? … Мислите ми се объркват… Нищо, ти разбираш как да се държиш; бъди благ, учтив, не показвай презрение към тези грубияни, моля те коленопреклонно: те ще бъдат съдници на нашата съдба. Бъди напълно уверен, че моят мъж ще се съобразява в отношението си към тебе с това, което повелява общественото мнение.

Ти ще ми доставиш анонимното писмо; въоръжи се с търпение и с едни ножици. Изрежи от някоя книга думите, които ще ти напиша; след това залепи ги върху синкавата хартия, която ти изпращам; получила съм я от господин Валено. Очаквай обиск в стаята си; изгори страницата на книгата, която си орязал. Ако не намериш готови думите, имай търпение да ги стъкмиш буква по буква. За да ти спестя труда, написах съвсем късо анонимното писмо. Уви, ако не ме обичаш вече, както се боя, колко дълго ще ти се стори моето писмо!“

„Щом залепиш всички думи от това писмо (позна ли в тях слога на директора?), излез от къщи, аз щете пресрещна.

Аз ще ида в селото и ще се върна със смутено лице, аз наистина ще бъда смутена. Велики боже, на каква опасна крачка се решавам и всичко това само защото на тебе ти се е сторило, че е получил анонимно писмо. Та ето така, с разстроено лице — аз ще подам на мъжа си това писмо, което ми е връчил уж някой непознат. Ти иди с децата да се разходите по пътя към голямата гора и се върни чак на обед.

От върха на скалите ти ще можеш да видиш гълъбарника. Ако нашите работи вървят благополучно, аз ще окача там бяла кърпичка; в противен случай няма да има нищо.

Твоето сърце, неблагодарнико, няма ли да ти подскаже някакъв начин да ми обадиш, че ме обичаш, преди да тръгнеш на разходка? Каквото и да се случи, бъди сигурен в едно: аз няма да живея нито един ден след нашата окончателна разлъка. Ах, каква лоша майка съм аз! Тия няколко думи пиша напразно, скъпи Жулиен. Аз не ги чувствувам; аз не мога в този миг да мисля за никого другиго освен за тебе и ги написах само за да не ме укориш. Сега, когато виждам, че мога да те загубя, защо да се преструвам? Да, нека по-добре ти се сторя жестока, отколкото да лъжа пред човека, когото уважавам. И без това достатъчно вече съм лъгала в живота си. Тъй да е, прощавам ти и да не ме обичаш вече. Нямам време да препрочета писмото си. Нищо не е за мен да платя с живота си блажените дни, които прекарах в твоите прегръдки. Ти знаеш, че те ще ми струват много по-скъпо.“

ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВАДИАЛОГ С ЕДИН ГОСПОДАР

Цял час Жулиен c детинско увлечение сглобяваше думи. Излязъл от стаята си, той срещна учениците си с майка им; тя пое писмото толкова просто и смело, че той се уплаши от спокойствието й.

— Лепилото изсъхнало ли е добре? — запита го тя.

„Тази ли е същата жена, която се измъчваше до лудост от угризения? — помисли си той. — Какво ли е намислила сега?“ Стори му се унизително да я запита; но никога може би тя не бе му харесвала повече.

— Ако това завърши лошо — додаде тя със същото хладнокръвие, — ще ми вземат всичко. Закопайте това ковчеже някъде в планината; един ден може би то ще бъде единственото, което ще ми остане.

Тя му предаде едно стъклено ковчеже в червено сахтианено калъфче, напълнено със злато и няколко диаманта.

— Сега тръгнете — каза му тя.

Тя целуна децата, а най-малкото два пъти. Жулиен стоеше вцепенен. Тя тръгна с бързи крачки, без да го погледне.

Съществуването на господин дьо Ренал, откакто отвори анонимното писмо, беше станало ужасно. Той не беше се вълнувал така от онова време — в 1816 година, когато насмалко не се би на дуел, и трябва да му признаем, тогава дори възможността да получи куршум в главата бе го разстроил по-малко. Той разглеждаше писмото от всички страни: „Не е ли това женски почерк? — запита се той. — В такъв случай коя ли жена го е написала?“ Той прекарваше през ума си всички жени, които познаваше във Вериер, без да може в подозренията си да се спре на никоя. „Дали някой мъж не е диктувал това писмо? Но кой е този мъж?“ И тук същите съмнения. Завиждаха му и несъмнено го мразеха повечето от неговите познати. „Трябва да поприказвам с жена си“ — каза си той по навик, като стана от креслото, дето бе потънал.

„Господи боже мой — едва станал, каза си той, като се плесна с ръка по челото, — та тъкмо на нея не бива да се доверявам; тя е мой враг сега.“

И сълзи от гняв изскочиха на очите му.

Като справедливо възмездие за сърдечната му сухост, с която се изчерпва и цялата провинциална мъдрост, двамата мъже, от които в тази минута господин дьо Ренал най-много се страхуваше, бяха неговите двама най-близки приятели.

„Освен тях аз имам може би още десетина приятели“ — и той ги изреди в ума си един след друг, като се мъчеше да си представи на колко съчувствие би могъл да разчита от всеки. „Всички — извика той яростно, — всички ще злорадствуват, като научат моята ужасна история.“ За щастие той смяташе, не без право, че всички му завиждат много. Освен великолепната къща в града, която крал ??? ощастливи навеки, като преспа в нея, той беше обзавел богато замъка си във Вержи. Фасадата беше боядисана бяла, а прозорците — украсени с красиви зелени капаци. Мисълта за този разкош го утеши за миг. И наистина този замък се виждаше от три-четири левги далеч, в ущърб на всички съседни селски къщи или тъй наречени замъци, останали в своята скромна външност, посивяла от времето.

Господин дьо Ренал можеше да разчита на сълзите и съчувствието само на един свой приятел — енорийския епитроп, но той пък беше един глупак, който плачеше над всичко. II все пак той беше единственият човек, на когото можеше да се опре.

„Чия злочестина може да се сравни с моята! — провикна се той побеснял. — Каква самота!“

„Възможно ли е — питаше се този наистина достоен за окайване човек, — възможно ли е в нещастието си да нямам приятел, с когото да се посъветвам? Защото умът ми, аз чувствувам, се обърква. Ах, Фалкоз! Ах, Дюкро!“ — извика той горчиво. Така се наричаха двамата му приятели от детинство, които беше отблъснал с високомерието си в 1814 година. Те не бяха от благородно потекло и той бе поискал да промени равенството, в което те живееха от детинство.

Единият от тях — Фалкоз, умен и сърдечен, търговец на хартия във Вериер, купи една печатница в окръжния град и започна да издава вестник. Конгрегацията реши да го разори: вестникът му беше забранен, позволителното за печатницата му — отнето. В тия тъжни обстоятелства той се опита да пише на господин дьо Ренал за пръв път от десет години. Вериерският кмет сметна за необходимо да отговори като древен римлянин: „Ако министърът на краля ме удостоеше с честта да иска мнението ми, бих му отговорил: съсипете безмилостно всички провинциални печатари, а върху печатарството сложете монопол както върху тютюна.“ Тия думи от писмото си до своя близък приятел, от което на времето се възхищаваха всички във Вериер, господин дьо Ренал си припомняше сега с ужас. „Кой би могъл да каже, че с моето положение, с моето състояние, с моите ордени аз ще съжалявам за тях един ден?“ В такива пристъпи на гняв ту против себе си, ту против всичко, което го заобикаляше, той прекара цялата ужасна нощ; но за щастие не му дойде на ум да проследи жена си.

„Аз съм свикнал с Луиз — казваше си той, — тя знае всичките ми дела; дори и да остана свободен и да мога да се оженя утре, няма да намеря друга жена като нея.“ И тогава си помисли с радост, че жена му е невинна; такова отношение към работата не го принуждаваше да показва твърдост на характера и бе за него най-удобно от всичко; колко наклеветени жени има на света!

„Но какво приказвам? — провикна се той изведнъж и се залута из стаята в треска. — Да не съм нищожество или някакъв голтак, та да претърпя тя да се гаври над мене с любовника си! Ще трябва ли целият Вериер да ми се подиграва в очите за моето овчедушие? Какво не разказваха за Шармие (това беше общоизвестен в тоя край рогоносец)? Само като го споменат, и усмивка цъфва на всички уста. Той е добър адвокат, но кой говори някога за неговото дар-слово? «Ах, Шармие — казват всички, — Бернардовият Шармие!» Така го назовават с името на човека, който го е опозорил.“

„Слава богу — казваше си господин дьо Ренал в други минути, — че нямам дъщеря и както и да накажа майката, това няма да навреди на задомяването на синовете ми: аз мога да издебна това селянче с жена си и да ги убия двамата; в такъв случай трагичността на случката може би ще измие срама ми.“ Тази мисъл му допадна и той почна да я обмисля във всичките й подробности. „Наказателният закон е на моя страна, а и каквото да се случи, нашата конгрегация и приятелите, които имам между съдебните заседатели, ще ме спасят.“ И той опита своя ловджийски нож — беше много остър; но представата за кръвта го стресна.

„Аз мога да смажа от бой тоя нахален възпитател и да го натиря; но каква врява ще се вдигне във Вериер и дори в целия окръг! След като вестникът на Фалкоз бе забранен, а неговият главен редактор излезе от затвора, аз съдействувах да го лишат от службата, дето изкарваше шестстотин франка. Разправят, че тоя драскач се одързостил да се покаже отново в Безансон, той може да ме охули тъй умело, че да не мога да го подведа под съд. Какви ли не работи ще измисли този нахалник, за да докаже, че е казал истината. Един благородник, който поддържа своето положение, както правя аз, буди омраза у всички плебеи. Аз ще видя името си в тези мръсни парижки вестници; боже мой, какво падение! Да видиш старинното име на Реналовци затъпкано в калта на позора… Ако ми се случи да пътувам някога, ще трябва да си променя името; как да се откажа от това име, на което дължа славата и могъществото си! Има ли по-голямо нещастие от това?

Ако не убия жена си, а я напъдя най-позорно, тя има леля в Безансон, която ще й даде от ръка на ръка цялото си богатство. Жена ми ще замине да живее в Париж с Жулиен; във Вериер ще научат за това и всички ще ме смятат отгоре на всичко за изигран.“ Едва тогава този нещастник забеляза по побледнялата светлина на лампата, че почва да се зазорява. Той слезе в градината да подиша свеж въздух. В тази минута бе почти решил да не прави скандал — ръководен главно от мисълта, че такъв скандал би изпълнил с радост добрите му приятели във Вериер.

Разходката из градината го поуспокои малко. „Не — извика той, — аз няма да се откажа от жена си, тя ми е много полезна.“ Той си представи с потрес на какво би се превърнала неговата къща без жена му; единствената му останала роднина беше маркиза дьо Р., стара смахната и зла жена.

Хрумна му една разумна мисъл, но за да се осъществи тя, необходима бе голяма сила на характера, която надвишаваше далеч оскъдния дял, който притежаваше клетникът. „Ако оставя жена си — каза си той, — аз познавам себе си: един ден в някоя минута тя ще ме извади от търпение и аз ще й натякна нейната вина. Тя е горда, ние ще се скараме и това може да се случи, преди тя да е получила наследството от леля си. И тогава как ще се подиграят с мене! Жена ми обича децата си и в края на краищата всичко ще се падне на тях. А аз ще стана за смях във Вериер. «Гледай го — ще кажат, — той дори не можа да отмъсти на жена си!» Не е ли по-добре да си остана със съмненията и да не проверявам нищо? Но тогава ще си вържа ръцете и няма да мога по-късно да й натяквам за нищо.“

Една минута след това господин дьо Ренал, завладян отново от нараненото си самолюбие, си припомни старателно всички средства за изобличаване на измяната, които се разправят около билярда в Казиното или Клуба на благородниците във Вериер, когато някой сладкодумец прекъсне играта, за да се повесели на гърба на някой излъган съпруг. Колко жестоки му се струваха сега тези шеги!

„Боже, защо жена ми не е умряла! Тогава никой не би могъл да ми се смее. Защо не съм вдовец! Бих прекарал шест месеца в Париж сред най-отбраното общество.“ След това минутно щастие, навеяно от мисълта за вдовството, въображението му се върна отново на средствата, с които би могъл да се увери в истината. Дали няма да е добре посред нощ, след като всички са легнали да спят, да насипе лек слой от трици пред вратата на Жулиен: на другата сутрин ще види отпечатъка от стъпките.

„Но това средство не струва нищо — извика той изведнъж побеснял, — тази проклетница Елиза ще забележи и скоро всички в къщи ще узнаят, че съм ревнивец.“

В друга една история, която беше чул в Казиното, се разказваше как един съпруг се уверил в нещастието си, като с един косъм и малко восък затворил като с печат вратата на жена си и тази на нейния любовник.

След толкова часа съмнения това средство да изясни своята участ му се стори решително най-доброто и той мислеше да си послужи с него, когато на един завой на алеята срещна тази жена, която му се искаше да види мъртва.

Тя се връщаше от селото. Беше отишла на литургията в черквата на Вержи. По едно предание, много съмнително за студения философ, но на което тя вярваше, малката черква, дето днес служат, е била параклис в замъка на господаря на Вержи. Госпожа дьо Ренал мислеше за това цялото време, през което тя се готвеше да се моли в тая черква. Тя си представяше непрекъснато как мъжът й убива Жулиен на лов уж случайно, а след това вечерта й дава да изяде сърцето му.

„Съдбата ми — казваше си тя — зависи от това, което ще помисли той, когато ме слуша. След този съдбоносен четвърт час може би аз няма да имам вече случай да разговарям с него. Той не е някой мъдър и ръководен от разума човек. Аз бих могла в такъв случай с помощта на слабия си ум да предвидя какво ще направи и ще каже. Той ще, реши нашата обща съдба, тя е в негова власт. Но тази съдба зависи и от моята ловкост, от моето умение да насоча мислите на този избухлив човек, комуто гневът заслепява очите и пречи да види цялата истина. Велики боже! Трябва ми за това дарба, самообладание; отде да ги взема?“

Щом влезе в градината и видя отдалеч мъжа си, тя изведнъж като по някое вълшебство се успокои. По разбърканите му коси и дрехи личеше, че не е спал.

Тя му подаде едно разпечатано, но пак сгънато писмо. Той, без да го отвори, изгледа жена си с обезумял поглед.

— Ето тая мръсотия — каза му тя. — Един неприветлив човек, който разправя, че ви познава и ви дължи благодарност, ми го даде, когато минавах зад градината, на нотариуса. Аз искам от вас едно — да изпратите на родителите му начаса, без отлагане, този господин Жулиен.

Госпожа дьо Ренал побърза да каже тези думи може би малко по-рано, отколкото трябваше, само за да се освободи от ужасната необходимост да ги каже.

Тя затрепера от радост, като видя как се зарадва мъжът й. По втренчения му поглед, прикован върху нея, тя разбра, че Жулиен е отгатнал вярно. И вместо да се огорчи от това явно нещастие, тя си помисли: „Какъв ум, какъв съвършен усет! И у един още съвсем неопитен момък! Докъде ли ще стигне отпосле? Уви, тогава неговите успехи ще го накарат да ме забрави.“

И благодарение на това възхищение към човека, когото обожаваше, тя можа да се съвземе напълно от своето смущение.

Тя се похвали за тоя свой ход. „Аз се показах достойна за Жулиен“ — каза си тя със сладостна и затаена радост.

Без да продума дума, от страх да не се издаде, господин дьо Ренал разглеждаше второто анонимно писмо, съставено, ако читателят си спомня, с печатните думи, налепени върху възсиня хартия. „Подиграват се с мене непрекъснато — каза си господин дьо Ренал, сломен от, умора. — Пак нови оскърбления, ще трябва да си блъскам главата над тях, и все заради жена ми!“ Той бе готов да я обсипе с най-груби ругатни, но като си спомни наследството от Безансон, можа с голяма мъка да се въздържи. Като не знаеше върху какво да излее злобата си, той смачка второто анонимно писмо и взе да се разхожда с широки крачки; потребно му беше да се отдалечи от жена си. След няколко минути той пак се върна при нея поуспокоен.

— Трябва да вземем решение и да отпратим Жулиен — каза му тя веднага. — В края на краищата той е дърводелски син. Вие ще му дадете обезщетение няколко екюта, пък и той е ловък и лесно ще успее да си намери място, например у господин Валено или у помощник-префекта дьо Можирон, които имат деца. Така че вие съвсем няма да му навредите…

— Приказвате като истинска глупачка — извика господин дьо Ренал със страшен глас. — Какъв здрав смисъл можеш да очакваш от жена? Вие никога не обръщате внимание на сериозните неща; как ще проумеете тогава нещо? С вашата небрежност, с вашата леност вие сте способна да ловите само пеперуди. Слаби същества сте вие и голямо нещастие е, че ви имаме в семействата си! …

Госпожа дьо Ренал го остави да говори и той говори дълго време; изливаше гнева си, както се казва в тукашния край.

— Господине — отвърна му най-сетне тя, — аз говоря като жена, която са оскърбили в нейната чест, сиреч в онова, което й е най-скъпо.

Госпожа дьо Ренал запази нерушимо хладнокръвие през целия този мъчителен разговор, от който зависеше дали ще може да живее още под един и същ покрив с Жулиен. Тя търсеше ония думи, които смяташе, че ще предизвикат най-лесно слепия гняв на мъжа и. Тя бе безчувствена към всички обидни размишления, които той й отправяше, не ги чуваше, мислеше в това време за Жулиен. „Ще бъде ли доволен от мене той?“

— Това селянче, което сме обсипали с любезности и дори подаръци, може и да не е виновно — каза тя най-сетне, — но то е в края на краищата причината да бъда осрамена за първи път в живота си… Когато прочетох тази отвратителна хартийка, господине, зарекох се — или той, или аз да излезем от вашата къща.

— И вие искате да вдигнете скандал, за да ме опозорите, а и себе си също? Вие вкарвате вода във воденицата на много хора във Вериер.

— Така е, всички завиждат на благоденствието, което вие с мъдрото си управление съумяхте да създадете за себе си, за своето семейство и за града… Хубаво тогава, аз ще накарам Жулиен да ви поиска отпуск и да прекара един месец у този търговец на дърва в планината, достоен приятел на такъв калфа като него.

— Да не сте посмели да предприемате нещо — подзе господин дьо Ренал, вече доста спокоен. — От вас искам преди всичко да не приказвате с него. Вие ще се разсърдите и ще ме скарате с него, а знаете колко обидчив е този господинчо.

— Този момък няма никакъв такт — подхвана госпожа дьо Ренал, — той може да е учен, вие можете да съдите за това, но в дъното на душата си е същински селянин. Аз поне нямам вече добро мнение за него, откакто отказа да се ожени за Елиза — тя щеше да му донесе сигурно богатство — само за това, че тя е спохождала понякога скришом господин Валено.

— А, така ли? — възкликна господин дьо Ренал, като вдигна прекомерно високо едната си вежда. — Жулиен ли ви каза това?

— Не, не точно това; той винаги ми е разправял за призванието, което го влече към свещеническия сан; но вярвайте ми, първото призвание на тези хорица е да си изкарат хляба. Той ми даваше да разбера добре, че знае за тези нейни тайни посещения.

— А аз, аз не знаех нищо за тях! — разсвирепял отново, провикна се господин дьо Ренал, като натъртваше на думите си. — У дома ми стават неща, които аз не зная… Казвайте, имало ли е нещо между Елиза и Валено?

— Ех, това е стара история, мили ми друже — каза госпожа дьо Ренал, като се засмя, — а може би между тях да не е станало нищо лошо. Това започна в онова време, когато вашият добър приятел Валено нямаше да се разсърди, ако във Вериер хората помислеха, че между мене и него има нещо като платонична любов.

— И на мене ми мина през ума това веднъж — извика господин дьо Ренал, като се плесна яростно по челото, той правеше едно откритие след друго — и вие не сте ми казали нито дума?

— Струваше ли си да скарвам двама приятели заради някаква суетна прищявка на нашия мил директор? Има ли жена от нашето общество, на която той да не е изпра-

тил няколко извънредно духовити и дори малко любовни писма?

— Той писал ли ви е на вас?

— Той пише много.

— Покажете ми веднага тези писма, заповядвам ви! — и господин дьо Ренал сякаш израсна с шест стъпки по-високо.

— Това няма да направя сега — кротко, дори безгрижно му отговори тя. — Ще ви ги покажа някой друг ден, когато бъдете по-благоразумен.

— Веднага, дявол да го вземе! — извика господин дьо Ренал, побеснял от гняв и заедно с това по-честит, отколкото беше от дванадесет часа насам.

— Ще ми се закълнете ли — попита госпожа дьо Ренал със сериозен глас, — че никога няма да се скарате с директора на приюта заради тия писма?

— Все едно ще се карам, или не, аз мога да му отнема подхвърлените деца, но — продължи той яростно — искам веднага да ми дадете тези писма; къде са те?

— В едно чекмедже на моята писмена маса; но аз, разбира се, няма да ви дам ключа.

— Аз знам и да го разбия — извика той и хукна към стаята на жена си.

И той наистина разби с един железен лост скъпата писмена маса от пъстро червено дърво, докарано от Париж, която често пъти бършеше с пеша на сюртука си, щом съглеждаше на нея някое петно.

Госпожа дьо Ренал се изкачи тичешком по сто и двадесетте стъпала на гълъбарника; тя завърза крайчеца па една бяла кърпичка за една от железните пръчки на прозорчето. Чувствуваше се най-щастлива от всички жени на света. Със сълзи на очи се взираше в гъстите гори на планината. „Сигурно — мислеше си тя — под някоя от тия шумнати буки Жулиен дебне тоя щастлив знак.“ Дълго се вслушва тя, после прокле еднозвучното скрибуцане на щурците и чуруликането на птиците. Ако не беше този досаден шум, до нея, излетял от високите скали, би достигнал радостният му вик. Нейният жаден поглед шареше по този огромен склон от мрачна и равна като ливада зеленина, който образуват върхарите на дърветата. „И как не се сеща той — казваше си тя разнежена — да измисли някой знак, за да ми обади, че се радва колкото мен?“ Тя слезе от гълъбарника чак когато почувствува страх, че мъжът й може да дойде да я потърси.

Завари го побеснял. Той трескаво пробягваше с очи сладникавите фрази на господин Валено, които бе неуместно човек да чете с такова вълнение.

Издебнала минута, когато възгласите на нейния мъж й позволиха да вмъкне няколко думи, госпожа дьо Ренал каза:

— Връщам се пак на моята мисъл, налага се Жулиен да замине. Каквато и дарба да има за латински език, той си остава в края на краищата прост селянин, често груб и лишен от такт; всеки ден, мислейки се за вежлив, той ми отправя преувеличени и нескопосани комплименти, които наизустява от някой роман…

— Той не чете никога романи — извика господин дьо Ренал. — Аз зная това сигурно. Да не мислите, че съм сляп и не зная какво става в къщата ми?

— И така да е, ако не чете никъде тези комплименти и ги измисля сам — толкова по-зле за него. Той ще говори за мене със същия тон и във Вериер … и без да отиваме толкоз далече — каза госпожа дьо Ренал с такъв глас, като че беше направила някое откритие, — ще говори така и пред Елиза, а това е, кажи-речи, все едно, ако би говорил пред господин Валено.

— Ах! — изкрещя господин дьо Ренал и удари по масата с пестник така, че тя се разтърси. — Та това печатно анонимно писмо и писмата на Валено са писани на една и съща хартия!

„Най-сетне! …“ — помисли госпожа дьо Ренал; тя се показа съкрушена от това откритие и без да се осмели да прибави нито дума, седна на канапето далеч в дъното на гостната.

Битката вече можеше да се смята за спечелена; госпожа дьо Ренал трябваше да употреби не малко усилия, за да задържи господин дьо Ренал да не отиде да се разправя с предполагаемия автор на анонимното писмо.

— Как не разбирате, че да направите сцена на господин Валено, без да имате достатъчно доказателства, е страшна грешка? На вас ви завиждат, господине; но кой е виновен за това? Вашите способности: вашето мъдро управление, вашите построени с вкус сгради, зестрата, която ви донесох, и главно значителното наследство, което ние може да очакваме от добрата ми леля — неговият размер се преувеличава безкрайно, — направиха от вас първия човек във Вериер.

— Вие забравяте моя род — каза господин дьо Ренал, като се поусмихна леко.

— Вие сте един от най-личните благородници в областта — подзе горещо госпожа дьо Ренал. — Ако кралят беше свободен и можеше да отдаде дължимото внимание на произхода, вие несъмнено щяхте да бъдете в камарата на перовете и т.н. И ето в това блестящо положение вие искате да дадете на завистниците повод да злословят? Да говорите с господин Валено за анонимното му писмо, значи да разгласите из целия Вериер, какво казвам — из Безансон, из цялата област, че този нищожен буржоа, допуснат непредпазливо може би да стане близък на един Ренал, е съумял да го оскърби. Дори и ако тия писма, които вие взехте от мене, докажеха, че съм отговорила на любовта на господин Валено, вие би трябвало да ме убиете — аз стократно заслужавам това, — но не да показвате гнева си пред него. Не забравяйте, че всичките ви съседи дебнат само да ви отмъстят за вашето превъзходство; не забравяйте, че в 1816 година вие спомогнахте за някои арести. Оня човек, който се беше укрил на своя покрив…

— Виждам, че вие нямате нито уважение, нито обич към мене — извика господин дьо Ренал с всичката горчивина, която този спомен събуди у него. — А мене така и не ме направиха пер!…

— Мисля, друже мой — подзе с усмивка госпожа дьо Ренал, — че аз ще бъда по-богата от вас, че съм ваша другарка от дванадесет години и че на това основание трябва да имам глас, особено в работи като днешната. Ако вие предпочитате пред мен някакъв си господин Жулиен — додаде тя с нескриван яд, — готова съм да ида при леля си и да прекарам зимата при нея.

Тези думи бяха казани много на място. В тях имаше твърдост, която се мъчеше да се огради с вежливост; те определиха решението на господин дьо Ренал. Ала по провинциален обичай той говори още дълго, като се връщаше отново и отново на всичките си доводи; жена му не му пречеше да се изкаже — в гласа му звучеше все още гняв. Най-сетне безполезният брътвеж, траял два часа, изтощи силите на този човек, който цялата нощ бе беснял от ярост. Той определи твърдо линията, която трябваше да следва в отношенията си спрямо господин Валено, Жулиен и дори Елиза.

На два-три пъти през тази дълга сцена госпожа дьо Ренал насмалко не изпита съчувствие към очевидно искрената мъка на този човек, който бе неин другар в продължение на дванадесет години. Но истинските страсти са егоистични. Пък и тя очакваше всеки миг той да й признае за анонимното писмо, което беше получил вечерта, а това признание тя така и не чу. За да бъде сигурна в своята безопасност, госпожа дьо Ренал трябваше да знае какви мисли са могли да бъдат внушени на човека, от когото зависеше нейната съдба. Защото в провинцията мъжете са господари на общественото мнение. Един съпруг, който се оплаква, се превръща в посмешище, но това става с всеки ден все по-малко опасно за Франция; докато жена му, ако той не й даде пари, е принудена да слугува за петнадесет су на ден, па и добрите души се колебаят дали да я вземат на работа.

Една одалиска в сарая може да обича колкото си иска султана; той е всемогъщ и тя няма никаква надежда да се измъкне от властта му, до каквито и хитрини да прибегне. Отмъщението на господаря е страхотно, кърваво, но войнствено, великодушно: кинжалът завършва всичко. А в деветнадесетия век мъжът убива жена си с кинжала на общественото презрение: като й затваря вратите на всички гостни.

Когато се върна в къщи, госпожа дьо Ренал почувствува изведнъж колко опасно е било положението й; тя остана поразена от безредието, което намери в стаята си. Ключалките на всичките й изящни ковчежета бяха строшени: няколко плочки от паркета бяха изкъртени. „Той щеше да бъде безпощаден към мене! — каза си тя. — Да развали така този паркет от оцветено дърво, на което толкова държи; когато някое от децата стъпи на него с мокрите си обувки, почервенява от яд. А ето сега този паркет е похабен завинаги!“ Зрелището на това свирепо буйство пропъди мигом последните укори, които бе събудила у нея прекалено бързата й победа.

Малко преди да удари звънецът за обед, Жулиен се върна с децата. На десерта, когато слугите се бяха вече оттеглили, госпожа дьо Ренал му каза много сухо:

— Вие изказвахте желание да прекарате две седмици във Вериер, господин дьо Ренал е съгласен да ви даде отпуск. Вие може да заминете, когато поискате. Но за да не губят децата времето си напразно, всеки ден ще ви се изпращат техните писмени упражнения и вие ще ги поправяте.

— То се знае — додаде господин дьо Ренал троснато, — аз няма да ви пусна за повече от една седмица.

Жулиен съзря на лицето му безпокойството на дълбоко измъчен човек.

— Той още не се е спрял на някакво решение — пошепна Жулиен на възлюблената си, когато за миг останаха сами в гостната.

Госпожа дьо Ренал му разказа набързо всичко, което беше направила от заранта.

— Тази нощ ще чуете подробностите — добавя тя, като се засмя.

„Какво женско коварство! — помисли Жулиен. — Какво желание, какъв инстинкт ги кара да ни изменят!…“

— Аз намирам, че любовта ви е едновременно просветлила и заслепила — каза той студено. — Вашето днешно поведение беше възхитително; но благоразумно ли ще бъде да искаме да се видим тази нощ? Къщата е пълна с врагове; помислете каква силна омраза храни към вас Елиза.

— Тази омраза прилича много на силното равнодушие, което вие, изглежда, имате към мене.

— Нека съм равнодушен, аз съм длъжен да ви спася от една опасност, в която сам ви хвърлих. Ако по някаква случайност господин дьо Ренал поприказва с Елиза, той може от една нейна дума да научи всичко. Защо да в е се скрие близо до стаята ми, въоръжен както трябва…

— Така, значи! Вие дори нямате смелост! — възкликна госпожа дьо Ренал с надменността на една благородническа щерка.

— Аз няма да се унижа никога да говоря за своята смелост — каза студено Жулиен, — това би било низост. Нека светът съди по делата. Но вие — добави той, като я хвана за ръката, — вие не разбирате колко съм привързан към вас и колко се радвам, че ще мога да се сбогувам с вас преди тази жестока разлъка.

ДВАДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВАТАКА ПОСТЪПВАХА В 1830 ГОДИНА

Едва пристигнал във Вериер, Жулиен се разкая за своята несправедливост към госпожа дьо Ренал. „Бих я презирал като нищожна женица, ако от слабост не беше издържала сцената с господин дьо Ренал! Но тя се измъкна от нея като дипломат и аз съчувствувам на победения, макар и да е мой враг. В това има нещо подличко и еснафско; самолюбието ми е засегнато, защото господин дьо Ренал е мъж; няма що, славно и велико сдружение, към което и аз имам честта да принадлежа; какъв глупак съм аз!“

Господин Шелан беше се отказал от всички жилища, които най-почтените местни либерали се надпреварваха да му предлагат, когато, уволнен, бе изгонен от свещеническия дом. Двете стаи, наети сега от него, бяха затрупани от книгите му. В желанието си да покаже на Вериер как трябва да се отнасят към един свещеник Жулиен отиде при баща си, взе от него двадесетина елови дъски й сам ги мъкна на гръб по цялата главна улица. Той зае инструменти от един свой предишен другар и надве-натри сглоби нещо като библиотека, в която нареди книгите на господин Шелан.

— Аз мислех, че мирската суета те е покварила — каза му старецът, просълзен от радост. — Ето сега ти изкупваш момчешката история с блестящата униформа, която ти създаде толкова неприятели.

Господин дьо Ренал бе заповядал на Жулиен да живее в дома му. Никои не подозираше какво бе станало. На третия ден от пристигането си Жулиен видя как се изкачва чак до стаята му не друг, а сам помощник-префектът господин дьо Можирон. След като слуша цели два часа блудкавия му брътвеж и гръмогласните му оплаквания от хорската злоба, от недостатъчната честност на людете, натоварени с управлението на обществените средства, от опасностите, които застрашават клетата Франция и т.н. и т.н., Жулиен най-сетне почна да се досеща коя е причината за посещението. Те бяха вече излезли върху площадката на стълбите и бедният наполовина изпъден възпитател изпращаше с подобаващо почитание бъдещия префект на някой честит окръг, когато гостенинът благоволи да се заинтересува от участта на Жулиен, да похвали неговите скромни искания, колчем се отнася до пари и т.н. и т.н…. Най-сетне, като го стисна в прегръдките си с бащинска нежност, господин дьо Можирон му предложи да напусне господин дьо Ренал и да постъпи у един чиновник, който имал деца за възпитаване и който като крал Филип щял да благодари на небето не толкова задето му ги е дало, колкото задето отредило да се родят в съседство с господин Жулиен. Техният възпитател би получавал осемстотин франка заплата, платима не ежемесечно — „това не е честно“, каза господин дьо Можирон, — а на тримесечие и винаги в предплата.

Сега дойде ред на Жулиен, който от час и половина чакаше с нетърпение да вземе думата. Отговорът му беше прекрасен и главно дълъг като пастирско послание; той оставяше да се подразбира всичко и все пак не казваше нищо ясно. В него можеше да се намери и уважение към господин дьо Ренал, и благоговение пред обществото на Вериер, и признателност към прославения помощник-префект. Учуден, че е намерил по-голям йезуит от себе си, помощник-префектът се опита напразно да изкопче нещо определено. Жулиен, очарован от това, че му се е паднал случай да поупражни, повтори отговора си с други думи. Никога ни един сладкодумен министър, който е искал да доведе докрай заседанието, когато камарата е била готова да се пробуди от дрямката си, не е казвал по-малко с повече думи. Едва-що излезе господин дьо Можирон и Жулиен почна да се смее като луд. За да не изстине напразно обзелият го йезуитски жар, той написа на господин дьо Ренал писмо от девет страници, дето му съобщаваше всичко, което му бяха казали, и го молеше смирено за съвет. „Този мошеник не ми обади обаче името на лицето, което ми прави това предложение! Сигурно ще е господин Вадено, който тълкува моето, изгнание във Вериер като последица от анонимното си писмо.“

Щом изпрати бързото си писмо, доволен като ловец, който в шест часа заранта през някой ясен есенен ден е попаднал в изобилствуваща с дивеч поляна, Жулиен влезе, за да се посъветва с господин Шелан. Но преди да стигне у добрия свещеник, небето, което му готвеше и други радости, изпречи на пътя му господин Валено, от когото той не скри, че сърцето му се къса; ето един такъв клет момък като него жадува да се посвети изцяло на призванието, което небето е вложило в сърцето му, но само призванието не е достатъчно в този низък свят. За да се труди достойно на лозето на господа и да не излезе съвсем недостоен за толкова учени свои събратя, трябва му образование; той трябва да прекара в Безансонската семинария две години, свързани с не малко разноски; следователно необходимо е да поспести малко парици, а това е по-лесно да се направи, ако получаваш осемстотин франка, платими на тримесечие, отколкото шестстотин франка, които изяждаш от месец на месец. От друга страна, небето, като го е поставило близо до децата на Ренал и главно му е вдъхнало към тях особена обич, не му ли посочва с това, че не бива да изоставя тяхното възпитание, за да иде другаде? …

Жулиен достигна до такова съвършенство в тоя род красноречие, заменило светкавичните действия от времето на империята, че най-накрая се отегчи сам от приказките си.

Когато се върна в къщи, той завари слугата на господин Валено, облечен в празнична ливрея, който го беше търсил из целия град, за да му предаде покана за обед в същия ден.

Жулиен не беше ходил никога у този човек; само до преди няколко дни той мечтаеше как по-добре да го набие с бастуна си, без да има работа с изправителната полиция. Макар обедът да бе определен за един часа, Жулиен сметна за по-почтително да се яви още в дванадесет и половина в работния кабинет на господин директора на приюта. Завари го важно седнал посред купища папки. Големите му черни бакенбарди, огромната му гъста коса, гръцката му капа, кривната на темето, грамадната му лула, везаните му пантофи, дебелите златни верижки, накръстосани във всички посоки на гърдите му, и целият този салтанат на провинциален финансист, който се смята за неотразим победител на женските сърца, не внушиха уважение на Жулиен; наопаки, събудиха у него желание да го напердаши с бастуна, както заслужава.

Той помоли да му направят чест да го представят на госпожа Валено; но тя в това време се занимаваше с тоалета си и не можеше да го приеме. В замяна на това той получи удоволствието да присъствува при тоалета на господин директора на приюта. След това те минаха при госпожа Валено, която със сълзи на очи му представи децата си. Тази дама, една от най-влиятелните жени във Вериер, имаше грубо мъжко лице, на което беше сложила червило по този тържествен случай. Тук тя прояви целия си майчински патос.

Жулиен си спомни за госпожа дьо Ренал. Неговата недоверчивост му позволяваше да се предава само на тоя вид спомени, които възникват по противоположност, но сега той бе обхванат така силно от тях, че изпадна в умиление. Това настроение се усили още повече от това, което видя в къщата на директора на приюта. Домакините го разведоха из нея. Всичко тук бе великолепно и ново и при всяка мебел веднага му съобщаваха цената й. Но Жулиен във всичко намираше нещо гнусно, от което миришеше на откраднати, пари. Всички, дори и слугите, като че се мъчеха отнапред да се защитят от презрението.

Бирникът на преките данъци, бирникът на косвените налози, жандармерийският комендант и двама-трима други чиновници дойдоха с жените си. След тях пристигнаха и няколко богати либерали. Поканиха ги на трапезата. На Жулиен, и без това вече зле настроен, му дойде изведнъж на ум, че оттатък стената на трапезарията седят задържаните клетници и сигурно от тяхната дажба месо са задигнали, за да купят целия този безвкусен разкош, с който искаха да го слисат.

„Сигурно сега те са гладни“ — каза си той: гърлото му се сви, той не можеше да яде и дори да говори. След четвърт час се почувствува още по-зле; до него сегиз-тогиз долитаха звуци от улична и, трябва да се признае, малко непристойна песен, пееше някой от затворените. Господин Валено погледна един от лакеите си, облечени в празнични ливреи, лакеят изчезна, а малко след това песента секна. Тъкмо в това време един слуга наливаше на Жулиен рейнско вино в зелена чаша и госпожа Валено не изпусна случая да му съобщи, че това вино струва на мястото девет франка бутилката. Жулиен вдигна зелената чаша и каза на господин Валено: — Ето че спряха да пеят тази мръсна песен.

— Тъй ами, дявол да го вземе — отговори тържествуваш, директорът, — аз заповядах да млъкнат тези голтаци.

Тези думи бяха много тежки за Жулиен; той бе усвоил обноските на своето съсловие, но не и чувствата му. Въпреки своето лицемерие, към което прибягваше често, той почувствува как една едра сълза се търкулва по бузата му.

Опита се да я скрие със зелената чаша, но не бе никак в състояние да отпие от рейнското вино. „Да им забрани да пеят! — повтаряше той на себе си. — О, боже мой! И ти търпиш това!“

За щастие никой не забеляза, че се е разчувствувал неприлично. Бирникът на преките данъци запя една роялистка песен. Когато всички в хор подеха шумния припев, съвестта на Жулиен започна да му нашепва: „Ето го мръсното благосъстояние, до което и ти можеш да се добереш, но ти ще му се наслаждаваш само при такова условие и в ей такава компания! Може би ти ще получиш служба с двадесет хиляди франка заплата, но докато се тъпчеш с меса, ще трябва да забраняваш на клетия затворник да пее: ти ще даваш обеди с парите, които ще крадеш от оскъдния му залък, и когато обядваш, той ще бъде още по-нещастен! О, Наполеоне! Колко хубаво е било в твоето време, когато хората са си извоювали положение в опасностите на битката; но да се възмогваш с подлост, като умножаваш страданията на бедняка!“

Трябва да призная, че слабостта, проявена от Жулиен в този монолог, не ми внушава много добро мнение за него. Той би бил достоен събрат на тези съзаклятници в жълти ръкавици, конто възнамеряват да променят издъно целия живот на една голяма страна, а не искат да вземат върху съвестта си и най-малката драскотина.

Но Жулиен изведнъж бе принуден да се върне към своята роля. Не за да бленува и да мълчи бяха го, поканили, да обядва в такава изискана среда.

Един бивш фабрикант на щампосани платове, член-кореспондент на Безансонската и Узеската академия, се обърна към него от другия край на трапезата с въпроса: вярно ли е това, което всички приказват за неговите удивителни успехи в изучаването на Новия завет?

Тозчас се въдвори дълбоко мълчание; като по някакво вълшебство Новият завет на латински език се оказа в ръцете на учения, член на двете академии. По искане на Жулиен той прочете наслуки началото от едно изречение. Жулиен го продължи наизуст: паметта му не бе му изневерила и това чудо извика всеобщо възхищение, изразено с шумен изблик от енергия, каквато хората имат в края на обеда. Жулиен гледаше поруменелите лица на дамите; някои от тях не бяха лоши. Той спря погледа си върху жената на бирника, голям песнопоец.

— Мене наистина ми е съвестно да говоря толкова дълго време на латински пред дамите — каза той, загледан в нея. — Ако господин Рюбиньо (така се казваше членът на двете академии) бъде тъй добър да прочете наслуки някое латинско изречение, аз, вместо да продължа латинския текст, ще се опитам да го преведа направо.

Това второ изпитание го издигна още повече в очите на всички.

Между гостите имаше няколко богати либерали, но тия щастливи бащи разчитаха да получат стипендии за своите деца и по тази причина, отстъпили на последните духовни увещания, се бяха приобщили към правителството. Но въпреки този техен тънък политически ход господин дьо Ренал не беше пожелал никога да ги приеме у себе си. Тези почтени хора, които познаваха Жулиен само по слух и бяха го видели яхнал на кон при пристигането на крал ???, бяха сега негови най-горещи почитатели. „Кога най-сетне на тези тъпаци ще им омръзне да слушат библейския език, от който не разбират нищо?“ — мислеше си той. Но излизаше обратното: този език ги забавляваше със своята необичайност; те се смееха над него. Но на самия Жулиен той омръзна.

Той стана важно, когато удари шест часът, и каза, че има да учи една глава от новото богословие на Лигорио, която трябва да разправи следния ден на господин Шелан.

— Защото моето занятие — добави той приветливо — е не само да карам другите да казват, но и сам да казвам уроци.

Всички се смяха много и бяха във възторг от него; подобно остроумие е по вкуса на Вериер. Жулиен стоеше вече нрав, всички наставаха от местата си въпреки благоприличието; такова е могъществото на дарованието. Госпожа Валено го задържа още четвърт час; той непременно трябваше да чуе как децата казват наизуст своя катехизис; те правеха най-невероятни грешки, които той едничък забелязваше. Но той и не помисли да ги поправи. „Какво невежество — те не знаят дори основните начала на вярата!“ — помисли си той. Най-сетне се поклони и се надяваше вече да се измъкне; но дотрябва да чуе и една басня от Лафонтен.

— Този писател е много безнравствен — каза Жулиен на госпожа Валено. — В известната басня например за Жан Шуар той се осмелява да се подиграе над всичко най-свято. Най-добрите тълкуватели го порицават остро.

Преди да излезе, Жулиен получи четири-пет покани за обед. „Този младеж прави чест на нашия окръг!“ — извикаха в хор, силно повеселели, всички сътрапезници. Те се разприказваха дотам, че поискаха да се гласува сума за пансион от общинските фондове, за да му се даде възможност да продължи учението си в Париж.

Докато трапезарията кънтеше от спорове около това непредпазливо предложение, Жулиен вече излизаше пъргаво от пътната врата. „Ах, мръсници, мръсници!“ — тихичко се провикна той три-четири пъти подред, като вдъхваше с наслада пресния въздух.

В тая минута той се чувствуваше истински аристократ, макар че дълго време така се дразнеше от презрителната усмивка и високомерието, което откриваше зад всички любезности, отправяни му в дома на господин дьо Ренал. Той не можеше да не почувствува колко голяма разлика има между двата дома. „Да забравим дори за парите — говореше си той из пътя, — откраднати от клетите затворници, на които отгоре на това забраняват да пеят! Никога на господин дьо Ренал не му е дохождало на ум да каже на гостите си цената на всяка бутилка вино, която им поднася. И този господин Валено, който непрекъснато изброява своите имоти, не може да говори за къщата си, за имението си и т.н., ако жена му е до него, без да каже «твоята къща», «твоето имение».“

Тази дама явно се наслаждава до такава степен на чувството си за собственост, че направи на обеда отвратителна сцена на един слуга, който беше строшил една чаша с подложка и беше й развалил една от дузините; и този слуга й отговори с невероятно нахалство.

„Ама компания! — мислеше си Жулиен. — Да ми дадат и половината от всичко, което крадат, и тогава не бих желал да живея с тях. В някой прекрасен ден бих се издал; не бих могъл да сдържа презрението, което ми вдъхват.“

Ала при все това по наставленията на госпожа дьо Ренал той трябваше да отиде още на няколко такива обеда; Жулиен стана на мода; простиха му мундира от почетната стража, може би тъкмо това безразсъдство бе истинската причина за неговите успехи. Скоро във Вериер разговорите се въртяха само около това — кой ще вземе връх и ще привлече учения момък, господин дьо Ренал или директорът на приюта? Тези господа заедно с господин Маслон образуваха триумвират, който от редица години тиранизираше града. На кмета завиждаха, либералите имаха не малко причини да се оплачат от него; но в края на краищата той все пак беше благородник и роден да началствува, докато бащата на господин Валено не беше му оставил и шестстотин франка годишен доход. Не беше лесно за него да мине от състраданието, което той будеше в младините си със своята опърпана дрешка, зеленикава като неузряла ябълка, до завистта, която внушаваше сега с нормандските си коне, със златните си верижки, с купените си от Париж костюми, с цялото си днешно благополучие.

Във водовъртежа на това ново за него общество Жулиен намери, както му се стори, един честен човек; този човек беше математик, наричаше се Гро и минаваше за якобинец. Заклел се да говори само това, което е лъжливо и за самия него, Жулиен беше принуден да не спазва това правило в разговорите си с господин Гро. От Вержи той получаваше дебели пакети с писмените упражнения на децата. Съветваха го да се вижда по-често с баща си и той се съобразяваше с тая тягостна необходимост. С една дума, той доста умело поправяше създалото се за него мнение, когато една сутрин се събуди изведнъж, почувствувал как две ръце затварят очите му.

Беше госпожа дьо Ренал, която бе дошла в града. Тя остави децата си долу да се занимават с любимия им заек, който бяха донесли със себе си, и като прескачаше по четири стъпала, влезе в стаята на Жулиен една минута преди тях. Тази минута беше възхитителна, но много къса: госпожа дьо Ренал се скри, щом децата се втурнаха при своя приятел да му покажат заека. Жулиен посрещна радостно всички, дори заека. Той сякаш отново намери семейството си; почувствува, че обича тези деца и че му е приятно да бъбри с тях. Учудваше го сладостта на техния глас, простотата и благородството на техните детски обноски; изпитваше нужда да очисти въображението си от всички просташки постъпки, от всички неприятни мисли, сред които беше живял във Вериер. Там се чувствуваше вечен страх да не се изтърве нещо, вечна борба между разкоша и сиромашията. Хората, у които обядваше, се впущаха по повод на печеното в изповеди, унизителни за тях и отвратителни за оня, който ги чуеше.

— Вие, благородниците, имате право да се гордеете — каза той на госпожа дьо Ренал. После й разказа за всичките обеди, които е трябвало да изтърпи.

— Вие сте, значи, на мода! — И тя се смееше от все сърце, като си спомняше за червилото, което госпожа Валено е смятала за нужно да слага всеки път, когато очаквала Жулиен. — Мисля, че тя има нападателни намерения спрямо сърцето ви — додаде тя.

Закуската беше прекрасна. Децата, които би трябвало да ги стесняват, всъщност засилваха общата радост. Клетите, не знаеха как да изразят своята радост, че виждат пак Жулиен. Слугите не бяха пропуснали да им разкажат, че му предлагат двеста франка повече, само да се съгласи да възпитава малките Валено.

Неочаквано посред закуската Станислав-Ксавие, още бледен от тежката прекарана болест, запита майка си колко струва неговият сребърен прибор и чашата, от която пиеше.

— Защо питаш?

— Искам да ги продам и да дам парите на господин Жулиен, та той да не бъде гламав, като остане с нас.

Жулиен го разцелува със сълзи на очи. Майка му плачеше с глас, докато Жулиен, турил Станислав на коленете си, му обясняваше, че не бива да казва гламав, както говорят лакеите. Като виждаше какво удоволствие доставя това на госпожа дьо Ренал, той се помъчи да обясни с няколко живописни примера, които развеселиха децата, какво значи гламав.

— Разбирам — каза Станислав, — гламава е враната, защото изпуснала сиренето; а го грабнала лисицата, затова тя е ласкателка.

Госпожа дьо Ренал, извън себе си от радост, покриваше децата си с целувки, а това тя не можеше да стори, без да се пооблегне на Жулиен.

Внезапно вратата се отвори: влезе господин дьо Ренал. Неговото строго и недоволно лице представяше странен контраст с нежната радост, която той пропъди с дохождането си. Госпожа дьо Ренал побледня; тя почувствува, че е неспособна да отрича нищо. Жулиен взе думата и много високо започна да разказва на господин кмета за чашата от сребро, която Станислав искаше да продаде. Несъмнено тази история нямаше да се хареса. Отначало господин дьо Ренал намръщи вежди просто по навик, като чу думата сребро. „Споменаването на този метал — казваше той — е винаги увод към някакъв опит да се измъкне нещо от кесията ми.“

Но този път работата не бе само до пари; у него се засилиха съмненията. Радостното оживление на семейството му в негово отсъствие не допадаше на този човек, обсебен от такова болно самолюбие. Жена му похвали пред него Жулиен за милия и остроумен начин, по който той даваше нови понятия на учениците си.

— Да, да, знам — каза господин дьо Ренал, — така той отблъсва от мене децата ми. За него е лесно да бъде към тях стократно по-мил, отколкото съм аз, защото аз съм тук всъщност господарят. Всичко днес като че се стреми да направи омразна законната власт. Нещастна Франция!

Госпожа дьо Ренал не бе никак склонна да вниква в отсенките на това недоволство, с което я посрещна съпругът й. В душата й проблесна само надеждата да прекара дванадесет часа заедно с Жулиен. Тя имаше да направи маса покупки в града и заяви, че иска непременно да обядва в кръчма; и каквото и да й възразяваше мъжът, колкото и да се сърдеше, тя не отстъпи, Децата й изпаднаха във възторг само като чуха думата кръчма, която днешните лицемерни моралисти произнасят с такова упоение.

Господин дьо Ренал остави жена си в първия магазин, дето тя влезе, и отиде да се види с някои хора. Върна се още по-начумерен от сутринта; той се убеди, че целият град говори само за него и Жулиен. Наистина никой още не беше му загатнал за обидните подробности в градските сплетни. Онова, което бяха казали на господин кмета, се отнасяше само до любопитството на всички да узнаят ще остане ли Жулиен у него с шестстотин франка, или ще приеме осемстотинте франка, предложени му от директора на приюта.

Срещнал господин дьо Ренал в обществото, този директор се отнесе към него студено. Това поведение не бе лишено от ловкост; в провинцията лекомислието е рядко; там впечатленията са тъй малко, че хората могат Дълго да мислят над тях.

Господин Валено беше онова, което на сто километра от Париж наричат конте, един особен грубиянин и нахалник по природа. Непрекъснатото му издигане от 1815 година насам беше засилило тия прекрасни заложби у него. Той, може да се каже, царуваше във Вериер под началството на господин дьо Ренал; но тъй като беше по-деен от него, не се срамуваше от нищо, месеше се във всичко, непрекъснато сновеше, пишеше, говореше, забравяше униженията и не искаше нищо за себе си; той успя накрая да разколебае авторитета на своя кмет в очите на църковната власт. Господин Валено един вид каза на бакалите от областта: „Дайте ми двамата най-големи глупци измежду вас“; на съдиите: „Посечете ми двамата най-големи простаци“; на лекарите: „Назовете ми двамата най-големи шарлатани.“ И когато събра сметта от всеки занаят, той им предложи: „Хайде да господствуваме сега заедно.“

Държането на тези хора нараняваше господин дьо Ренал. Дебелашкият нрав на Валено понасяше всичко, дори публичните изобличения, на които го подхвърляше безпощадно нисичкият абат Маслон.

Но посред цялото това благополучие на господин Валено бе потребно да се брани с някакви дребни дързости срещу големите истини, които всеки — той ясно съзнаваше това — имаше право да му каже в лицето. Страховете, събудени от посещението на господин Апер, удвоиха дейността му, той ходи три пъти в Безансон; с всяка поща пращаше по няколко писма; други провождаше по непознати хора, които наминаваха у дома му по мръкнало. Той беше сбъркал може би, като спомогна за уволнението на стария свещеник Шелан; защото за тази отмъстителна постъпка много набожни дами от висшето общество почнаха да гледат на него като на неизлечимо зъл човек. Пък и като направи тази услуга, той попадна в пълна зависимост от главния викарий дьо Фрилер и получаваше от него странни поръчки. Ето докъде бяха стигнали работите му, когато отстъпи на изкушението да съчини анонимното писмо. На всичко отгоре и жена му заяви, че иска да има Жулиен в къщи; а неговото честолюбие това и чакаше.

При това положение на нещата господин Валено разбираше, че не може да избегне едно решително обяснение със своя бивш съюзник господин дьо Ренал. Все едно му беше, че господин, дьо Ренал щеше да му наговори обидни думи; но кметът можеше да пише в Безансон и дори в Париж. Току-виж, че някой братовчед на министър кацне изведнъж във Вериер и грабне приюта за бедни. Господин Валено реши да се сближи с либералите; затова беше поканил някои от тях на обеда, на който Жулиен приведе наизуст откъси от библията. Те щяха да му дадат могъща подкрепа срещу кмета. Но можеха да се състоят избори и в такъв случай съвсем очевидно бе, че да запазиш приюта и да гласуваш не за тоя, за когото трябва, са две несъвместими неща. Госпожа дьо Ренал бе вникнала много добре в тази политика и я обясняваше на Жулиен, докато под ръка с него преминаваше от един магазин в друг; увлечени в разговора, те навлязоха в Алеята на верността, дето прекараха много часове почти тъй спокойно, както някога във Вержи.

През това време господин Валено се опита да отложи решителното обяснение с предишното си началство, като си придаде безстрашен вид спрямо него. Неговият похват сполучи този ден, но засили настроението на кмета против него.

Никога борбата между пустославието и най-алчното и дребнаво сребролюбие не е довеждала човека до по-жалко състояние от онова, в което бе изпаднал господин дьо Ренал, когато влизаше в кръчмата. И никога, обратно, децата му не са били по-радостни и по-весели. Този контраст го озлоби съвсем.

— Аз, както виждам, съм излишен в семейството си! — влизайки, каза той, като искаше да придаде внушителност на гласа си.

В отговор на това жена му го отведе настрана и му каза, че е необходимо да отдалечи Жулиен. Щастливите часове, които бе прекарала с него, й бяха възвърнали непринудеността и твърдостта, необходими, за да осъществи обмисления от две седмици план на поведение. Покрай всичко друго страшно измъчваше клетия вериерски кмет и това обстоятелство: той знаеше, че в града се шегуват открито с неговата страст към парата. Господин Валено беше щедър като всички крадци, а той се беше държал по-скоро сдържано, отколкото блестящо, при последните пет-шест събирания на помощи за братството „Свети Йосиф“, за дружеството „Света Богородица“, за дружеството „Светото причастие“ и т.н., и т.н.

В списъка на големците от Вериер и околностите, подредени хитро от братята, които събираха помощите, според размера на техните пожертвования, името на Ренал неведнъж заемаше последно място. Напразно се оправдаваше той с това, че не печелел нищо. Духовенството не се шегува в тия работи.

ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВАОГОРЧЕНИЯТА, КОИТО НОСЯТ ГОЛЕМИТЕ СЛУЖБИ

Но нека оставим този жалък човек да се занимава със своите жалки страхове; кой му е крив, че е прибрал в къщата си сърцат мъж, когато му е трябвало лакейска душичка? Кой му е крив, че не знае да подбира слугите си? Така става обикновено в XIX век, че когато някоя могъща и знатна особа се сблъска с някой сърца мъж, тя го убива, праща го на заточение, затваря го или го подлага на такива унижения, че другият не може да измисли друго по-умно нещо, освен да умре от скръб. По една случайност тук страдаше не сърцатият човек. Голямото нещастие на малките френски градчета, както и на изборните управления, каквото е управлението на Ню Йорк, е невъзможността да забравят, че на света съществуват личности като господин дьо Ренал. В един град от двадесет хиляди жители тъкмо тия хора определят общественото мнение, а общественото мнение е страшно в една конституционна страна. Човек, дарен с благородна доблестна душа, който би могъл да бъде ваш приятел, но живее на сто левги далеч от вас, съди за вас по общественото мнение на вашия град, създадено от глупци, които по една случайност са се родили знатни, богати и умерени. Тежко на този, който се отличи от тях!

Веднага след обеда цялото семейство замина за Вержи; но след един ден Жулиен ги видя отново всички във Вериер.

Не мина час и той за своя голяма почуда забеляза, че госпожа дьо Ренал крие от него нещо. Щом се появеше той, тя прекъсваше разговора си и като че желаеше той да си отиде. Жулиен не чака да му повторят. Той стана студен и сдържан; госпожа дьо Ренал схвана това, но не поиска обяснение. „Дали не ми е намерила приемник? — помисли Жулиен. — А до завчера още се държеше тъй нежно с мен! Но разправят, че така постъпвали светските дами. Така и кралете не отрупват никога с толкова благоволение министъра, както в деня, когато, завърнал се в дома си, той намира указа с уволнението си.“

Жулиен забеляза, че в тези разговори, които секваха отведнъж при неговото приближаване, често се споменаваше за една голяма къща, принадлежаща на вериерската община, стара, но просторна и удобна, разположена точно срещу черквата, в най-прелестния кът на града. „Какво общо може да има между тази къща и новия любовник?“ — питаше се Жулиен. И в своята мъка той си повтаряше хубавите стихове на Франсоа I, които му се струваха нови, защото нямаше месец, откак ги бе чул от госпожа дьо Ренал. С колко клетви, с колко милувки бе опровергаван тогава всеки един от тези стихове!

Господин дьо Ренал замина с пощенска кола за Безансон. Това пътуване бе решено в два часа; той изглеждаше много угрижен. Когато се върна, хвърли на масата дебел вързоп, загънат в сива хартия.

— Ето я тази глупава работа — каза той на жена си.

След един час Жулиен видя как човекът, който разлепва обявите, взе този голям вързоп; Жулиен веднага го сподири. „Ей сега ще науча тайната при първия ъгъл на улицата.“

Той почака нетърпелив, докато човекът мажеше с голямата си четка върху опаката страна на обявата. Щом обявата бе залепена, Жулиен, изгарящ от любопитство, видя извънредно подробното обявление, в което се съобщаваше, че се дава под наем на публичен търг същата тази голяма и стара къща, която така често се споменаваше в разговорите на господин дьо Ренал и жена му. Присъждането на търга щеше да стане на другия ден в два часа, в залата на кметството, в минутата, когато изгасне третата свещ. Жулиен бе ужасно разочарован; срокът му се виждаше извънредно къс: как ще могат до това време да бъдат предупредени всички, които искат да вземат участие? Впрочем тази обява, която носеше дата от преди две седмици, макар той да я прочете отгоре додолу на три различни места, не му обясни нищо.

Той отиде да види къщата, давана под наем. Вратарят, който не видя, че той се приближи, разправяше тайнствено на един съсед:

— Хайде де! Напразен труд! Господин Маслон му обеща, че ще го получи за триста франка; и тъй като кметът се инатеше, повикаха го в епископството при главния викарий господин дьо Фрилер.

Щом зърнаха Жулиен, двамата приятели се смутиха силно н не обелиха вече нито дума.

Жулиен не забрави да отиде и на търга. В едва осветената зала се тълпеше много народ; но всички някак особено се споглеждаха. Всички очи бяха втренчени в една маса, дето Жулиен видя, залепени върху едно калаено блюдо, три мънички запалени свещички. Съдебният пристав извика:

— Триста франка, господа!

— Триста франка! Прекаляват — каза ниско един човек на съседа си. Жулиен седеше между двамата. — Та тя струва повече от осемстотин; аз ще наддам.

— Не плюй срещу вятъра. Какво ще спечелиш, като наостриш против себе си господин Маслон, господин Вадено, епископа, неговия страшен главен викарий дьо Фрилер и цялата шайка?

— Триста и двадесет франка — извика другият.

— Ама че си говедо! — сопна му се неговият съсед. — А на, гледай, тъкмо тук имаш шпиони на кмета — додаде той, като посочи Жулиен.

Жулиен се извърна живо, за да накаже нахалника; но двамата франшконтейци не му обръщаха вече никакво внимание. Тяхното хладнокръвие възвърна и неговото. В този миг последната свещичка угасна и провлеченият глас на съдебния пристав обяви, че къщата се дава под наем за седем години на господин дьо Сен-Жиро, началник канцелария в префектурата на ??? за триста и тридесет франка.

Щом кметът излезе от залата, и одумките започнаха.

— Ето на, неблагоразумието на Грожо струва тридесет франка на общината — каза един.

— Но господин дьо Сен-Жиро — отговориха му. — няма да ги прости на Грожо, той ще му ги припомни.

— Какво безсрамие! — рече един дебелак вляво от Жулиен. — Аз за тая къща бих дал осемстотин франка, ще я пригодя за фабрика и пак ще ми излезе евтина.

— Почакай — отвърна му един млад фабрикант-либерал, — господин дьо Сен-Жиро не е ли от конгрегацията? И четирите му деца не са ли получили стипендия? Няма що, сиромах! Трябваше и общината на Вериер да му додаде петстотин франка — това си е.

— И като си помислиш само, че кметът дори не можа да спре тая работа! — забеляза трети. — А той е роялист, и какъв още; ама на, не краде.

— Не краде ли? — подзе друг. — Само мъничко попипва. Те имат обща кесия, турят всичко в нея, а в края на годината си го поделят. Но ето го Сореловия син; хайде да си вървим.

Жулиен се върна в отвратително настроение; той завари госпожа дьо Ренал много натъжена.

— Идете от търга ли? — запита го тя.

— Да, госпожо, аз имах честта да мина там за шпионин на господин кмета.

— Да беше ме послушал той и да заминеше някъде!

В този миг влезе господин дьо Ренал; той беше много мрачен. Обедът мина в пълно мълчание. Господин дьо Ренал заповяда на Жулиен да придружи децата във Вержи; пътуването беше тъжно. Госпожа дьо Ренал утешаваше мъжа си:

— Вие би трябвало да свикнете вече с това, друже мой.

Вечерта насядаха мълчаливо около домашното огнище; едничко пращенето на пламналите букови цепеници ги развличаше. Такива минути на тъга настъпват и в най-сговорните семейства. Изведнъж едно от децата извика радостно:

— Звънят! Звънят!

— Поврага! — провикна се кметът. — Ако господин Сен-Жиро идва да ме главоболи под предлог, че иска да ми благодари, ще му кажа истината право в очите; това е вече прекалено. На Валено дължи той благодарност, а аз съм опозореният. Какво ще стане, ако тези проклети якобински вестници подхванат тази история и ме направят за посмешище?

В този миг влезе слугата, а подир него — един много красив мъж с гъсти черни бакенбарди.

— Господин кмете, аз съм синьор Джеронимо. Ето ви писмо от кавалера Бовези, аташе при неаполитанското посолство; той ми го предаде за вас, когато заминавах; оттогава има девет дни — добави весело синьор Джеронимо, като погледна госпожа дьо Ренал. — Синьор дьо Бовези, ваш братовчед и мой добър приятел, ми каза, госпожо, че сте знаели италиански.

Благодарение на веселия неаполитанец вечерта от тъжна стана весела. Госпожа дьо Ренал настоя да дадат на гостенина непременно да вечеря. Тя вдигна цялата къща на крак; искаше й се на всяка цена да накара Жулиен да забрави прозвището шпионин, което два пъти през този ден беше прокънтяло на ухото му. Синьор Джеронимо беше знаменит певец, светски човек и заедно с това голям веселяк — качества, днес вече несъвместими във Франция. След вечерята той изпя един малък дует с госпожа дьо Ренал. Разказа чудесни истории. Когато в един часа след полунощ Жулиен предложи на децата да отидат да си легнат, те възроптаха.

— Още тази история само — каза най-голямото.

— В тази история се говори за мен, синьорино — подзе синьор Джеронимо. — Преди осем години, когато бях млад ученик като вас, учех в Неаполската консерватория: казвам: бях на ваша възраст, но нямах честта да имам за баща именития кмет на прелестния град Вериер.

При тези думи господин дьо Ренал въздъхна и погледна жена си.

— Синьор Цингарели — продължи младият певец, като позасили малко акцента си и с това накара децата да се пръснат от смях, — синьор Цингарели беше ужасно строг учител. В консерваторията не го обичаха; но той искаше всички да се държат така, като че го обичат. Аз се измъквах колкото се може по-често. Ходех в мъничкия театър „Сан-Карлино“, където слушах божествена музика; но, господи боже мой, отде да намеря осемте су, които трябва да платя за входен билет в партера? Каква грамадна сума! — каза той, като изгледа децата, и децата се засмяха. — Синьор Джованоне, директорът на „Сан-Карлино“, чу как пея. Бях па шестнадесет години. „Това дете е цяло съкровище“ — каза той.

— Искаш ли да те взема при себе си, мили момко? — каза ми веднъж той.

— А колко ще ми дадете?

— Четиридесет дуката месечно.

Това прави сто и шестдесет франка, Господи! Стори ми се, че пред мене се отварят небесата.

— Но как ще издействувате — казах аз на Джованоне — от строгия Цингарели да ме пусне?

— Lascia fare a me.

— Остави това на мене! — извика най-голямото от децата.

— Точно тъй, млади ми господарю. И ето синьор Джованоне ми казва: „Caro16, подпиши най-напред този мъничък договор.“ Аз подписвам: той ми дава три дуката. Никога не бях виждал толкова пари. После той ми казва какво трябва да сторя.

На другия ден аз искам от страшния синьор Цингарели да ме приеме. Неговият стар камериер ме въвежда при него.

— Какво искаш ти от мен, обеснико? — пита Цингарели.

— Маестро — думам му аз, — разкайвам се за моите лудории; никога няма да бягам от консерваторията и да се прекачвам през желязната ограда. Ще се уча още по-прилежно.

— Ако не се боях да разваля най-хубавия бас, който някога съм слушал, бих те турил две седмици в затвора на хляб и вода, уличнико.

— Маестро — подхващам, — аз ще стана най-примерният ученик в цялото училище, credete a me17. Но, моля ви, направете ми това добро: ако някой поиска от вас да пея вън, не ме пущайте. За бога, кажете му, че не можете.

— Но кой ще поиска такъв нехранимайко като тебе? Пък и ще позволя ли аз някога ти да напуснеш консерваторията? Да не си намислил да се подиграваш с мен? Я си обирай крушите! Пръждосай се оттука! — вика той и се мъчи да ме ритне в задника. — Гледай да не попаднеш в затвора само на сух хляб.

След час синьор. Джованоне пристига при директора:

— Дойдох с молба до вас, помогнете ми да забогатея — казва той, — дайте ми Джеронимо. Само да попее той в театъра ми и аз още тази зима ще омъжа дъщеря си.

— Но какво искаш да правиш с този обесник? — пита го Цингарели. — Не желая и да чуя това; ти няма да го имаш; пък и да се съглася, той, все едно, няма да иска да напусне консерваторията; ей сега ми се закле в това.

— Ако зависи това само от неговата воля — отвръща важно Джованоне и изважда от джоба си моя договор, — но carta canta18! — ето подписа му.

Побеснял, Цингарели насмалко не откъсва звънеца.

— Изпъдете Джеронимо от консерваторията! — вика той и целият кипи от гняв.

И ето, изпъждат ме, аз умирам от смях. Същата вечер пях арията del Moltiplico. Полишинел се кани да се жени, изрежда на пръсти какво трябва да купи за домакинството си и току се забърква в сметките си.

— Ах, бъдете така добър, господине, изпейте ни тази ария — каза госпожа дьо Ренал.

Джеронимо пя и всички се смяха до сълзи. Синьор Джеронимо отиде да си легне чак в два часа след полунощ, като омая цялото семейство с добрите си обноски, с приветливостта и веселието си.

На другия ден заранта господин и госпожа дьо Ренал му дадоха писмата, които му трябваха, за да се представи на френския двор.

„И така, навсякъде двуличие — каза си Жулиен. — Ето сега синьор Джеронимо потегля за Лондон с шестдесет хиляди франка заплата. Ако не беше умението на директора на «Сан-Карлино», хората щяха да узнаят възхитителния му глас може би чак след десет години… Бога ми, бих предпочел да бъда Джеронимо, отколкото Ренал. Наистина в обществото не го почитат толкова, но затова [пък няма неприятността да провежда търгове като днешния и животът му е весел.“

Едно нещо учудваше Жулиен; през седмиците, които бе прекарал сам във Вериер, в къщата на господин дьо Ренал, той се чувствуваше щастлив. Отвращението и тъжните мисли го обземаха само на обедите, на които бяха го канили; самичък в пустата къща, той можеше да чете, да пише и да размишлява, без да го смущава никой. Неговите ослепителни мечти не се нарушаваха всеки миг от жестоката необходимост да отгатва движенията на низката душа, нито да я мами с лицемерни постъпки и думи.

„Може би щастието е тук, близо до мен? … Такъв живот не изисква много разноски; аз мога по своя воля да се оженя за госпожица Елиза или да стана съдружник на Фуке…“ Но пътникът, възлязъл на някоя стръмна планина, сяда с голямо удоволствие да си почине на върха й. Ще бъде ли щастлив той, ако го накарат да почива вечно?

Съдбоносни мисли се рояха в ума на госпожа дьо Ренал. Въпреки решението си тя разправи на Жулиен цялата история с търга. „Заради него аз съм готова да забравя всичките си клетви!“ — помисли си тя.

Тя би пожертвувала без колебание живота си, за да спаси живота на мъжа си, ако го видеше в опасност. Тя бе една от тези благородни и романтични души, които, ако видят възможност да извършат великодушна постъпка и не я извършат, се измъчват от угризения, като да са сторили престъпление. И при все това имаше злокобни дни, когато тя не можеше да отпъди мисълта за щастието, което би вкусвала, ако, внезапно овдовяла, можеше да се омъжи за Жулиен.

Той обичаше синовете й много повече, отколкото ги обичаше баща им; и те, въпреки строгостта му, го обожаваха. Тя много добре разбираше, че като се омъжи за Жулиен, ще трябва да напусне Вержи, чиито дървета и сенки й бяха така скъпи. Тя си представяше как ще живее в Париж, дето синовете й биха продължили да получават такова образование, че цялото общество би се възхищавало от тях. Децата, тя, Жулиен — всички биха били безгранично щастливи.

Странно въздействие на брака, какъвто го е създал XIX век! Досадата от брачния живот погубва любовта без друго, ако любовта е предшествувала брака. И все пак, би казал някой философ, бракът довежда хората, които могат да не работят, защото са доста богати, дотам, че им дотягат до смърт всички мирни семейни радости. А между жените само сухите души не почват да мечтаят за любов.

Това философско размишление ме кара да простя госпожа дьо Ренал, но във Вериер хората не й прощаваха и целият град, макар и тя да не подозираше това, се занимаваше само със скандалната история на нейните любовни похождения. Поради тази голяма история нея есен животът не бе тъй досаден, както обикновено друг път.

Есента и част от зимата минаха много бързо. Дойде време да се разделят с горите на Вержи. Висшето вериерско общество полека-лека почна да се възмущава, задето неговите анатеми правеха толкова слабо впечатление на господин дьо Ренал. Не мина седмица и някои важни особи, които, за да се възнаградят за своята привична сериозност, се нагърбват с радост за подобен род услуги, се постараха да му внушат най-жестоки съмнения, но като си послужиха с най-отмерени изрази.

Господин Валено, който играеше предпазливо, беше настанил Елиза в благородно и твърде почтено семейство, дето имаше пет жени. Елиза, понеже се боеше, както тя казваше, да не намери място през зимата, се съгласи да постъпи в това семейство, кажи-речи, само за две трети от заплатата, която получаваше у господин кмета. Тази девойка сама има превъзходната мисъл да отиде да се изповяда и на предишния свещеник Шелан, и на новия, за да разкаже и на двамата с подробности любовните похождения на Жулиен.

На следния ден от пристигането на Жулиен, още в шест часа заранта, абат Шелан прати да го повикат.

— Не ви питам за нищо — каза му той, — моля ви и ако трябва, заповядвам ви да не ми разправяте нищо; от вас искам само в срок от три дни да заминете за Безансонската семинария или при приятеля ви Фуке, който е винаги готов да ви създаде великолепно положение. Предвидих всичко, уредих всичко, но вие ще трябва да заминете и да не се връщате една година във Вериер.

Жулиен не отговори нищо; той се питаше дали за да запази своята чест, трябва да се почувствува оскърбен от грижите, които проявява към него господин Шелан, тъй като той в края на краищата не му беше баща.

— Утре по същия час ще имам честта да дойда пак при вас — каза той най-сетне на свещеника.

Господин Шелан, който разчиташе, че с авторитета си ще се наложи на тоя младеж, говори дълго. Застанал смирено пред него, с дълбоко смирение на лицето, Жулиен не отвори уста.

Най-сетне той излезе и се затече да предупреди госпожа дьо Ренал, но я завари отчаяна. Нейният мъж й беше говорил доста откровено. Естествената нерешителност на характера му, подсилена от надеждите да получи наследство от Безансон, го склони да поддържа, че тя е съвсем невинна. Той беше й признал колко странно бе настроено общественото мнение на Вериер. Обществото грешеше, то бе заблудено от завистници, по в края на краищата какво можеше да се прави?

Госпожа дьо Ренал се утеши за миг с мисълта, че Жулиен ще може да приеме предложението на господин Валено н да остане във Вериер. Но сега тя не беше вече онази проста и срамежлива жена, каквато бе миналата година; нейната съдбоносна страст, нейните угризения я бяха вразумили. Като слушаше мъжа си, тя скоро с мъка на душата сама се убеди, че една раздяла, поне временна, е неизбежна. „Далеч от мен, Жулиен отново ще се увлече от своите честолюбиви замисли и това е тъй естествено, когато човек няма нищо. А аз, велики боже, съм тъй богата, но моето богатство е безполезно за моето щастие! Той ще ме забрави! Той е тъй обаятелен, че в него ще се влюбят и той ще се влюби. Ах, нещастница аз… От какво да се оплача? Небето е справедливо; аз дори нямах сили да престана да греша и то ми отне разсъдъка. Аз трябваше само да спечеля на своя страна Елиза, като я подкупя — имаше ли нещо по-лесно от това? Но аз дори не се постарах да поразмисля една минута, лудите мечти за любов поглъщаха цялото ми време. Аз съм загинала.“

Когато съобщи на госпожа дьо Ренал ужасната новина за заминаването си, едно нещо порази Жулиен: тон не срещна никакво егоистично възражение. Очевидно тя правеше усилия, за да не се разплаче.

— Ние се нуждаем от твърдост, приятелю мой.

Тя отряза една къдрица от косите си и му я даде за спомен.

— Не знам какво ще стане с мен — каза му тя, — но ако умра, обещай ми никога да не забравяш децата ми. Отдалеч или отблизо, помъчи се да направиш от тях честни хора. Ако избухне нова революция, всички благородници ще бъдат изклани, баща им ще емигрира може би заради онзи селянин, когото убиха на покрива. Бди над децата ми… Дай ми ръката си. Сбогом, приятелю! Това са последните минути. Когато извърша тази голяма жертва, надявам се, че ще имам сред хората смелост да мисля за своето добро име.

Жулиен очакваше да види отчаяние. Простотата на тия прощални думи го покърти.

— Не, не искам да се разделя с вас така. Аз ще замина; те искат това; и вие сама го искате. Но три дни след като замина, ще се върна да ви видя ноще.

За госпожа дьо Ренал светът се преобрази. Жулиен, значи, наистина я обича, щом сам поиска да я види пак! Ужасната й мъка се превърна в един от най-живите изблици на радост, които бе изпитвала през живота си. Всичко стана лесно за нея. Увереността, че ще види още веднъж любимия си, закри всичко мъчително, което имаше в последните минути. От тоя миг държането, както и лицето на госпожа дьо Ренал добиха благородство, твърдост и пълна благопристойност.

Господин дьо Ренал се върна скоро; той беше извън себе си. Най-сетне той каза на жена си за анонимното писмо, получено преди два месеца.

— Аз ще занеса това писмо в Казиното, нека всички видят, че е от този безсрамник Валено, когото избавих от просяшка тояга, за да го направя един от най-богатите вериерски буржоа. Аз ще го засрамя пред всички, а после ще се дуелирам с него. Това минава всяка мярка.

„Аз мога да овдовея, велики боже!“ — помисли госпожа дьо Ренал. Но почти в същия миг си каза: „Ако не попреча на този дуел — а аз несъмнено мога да сторя това, ще стана убийца на мъжа си.“

Тя никога не беше ласкала с такава ловкост честолюбието му. За по-малко от два часа тя успя да го убеди, все с помощта на собствените му доводи, че той трябва да се държи по-приятелски от всеки друг път с господин Валено и дори да прибере отново Елиза в дома си. Не малко смелост бе потребна на госпожа дьо Ренал, за да се реши да види отново тази девойка, виновница за всичките й нещастия. Но тази мисъл й даде Жулиен.

Най-сетне, след като три-четири пъти го насочваха по правия път, господин дьо Ренал стигна сам до крайно тежката в парично отношение мисъл, че най-неприятното ще бъде за него, ако Жулиен сред озлоблението и сплетните на целия Вериер остане да възпитава децата на господин Валено. Очевидно Жулиен щеше да приеме изгодното предложение, което бе му направил директорът на приюта за бедни. Напротив, за тържеството на господин дьо Ренал бе потребно Жулиен да напусне Вериер и да постъпи в Безансонската или Дижонската семинария. Но как да го убеди да замине и после с какви средства ще може да живее той там?

Виждайки, че се налага да пожертвува пари, господин дьо Ренал беше по-отчаян от жена си. А тя след този разговор се чувствуваше като безстрашния човек, който, уморен от живота, е глътнал една доза страмониум; той действува, тъй да се каже, само по инерция и не се интересува вече от нищо. Така Людовик XIV, умирайки, казал: „Когато бях крал.“ Изумителни думи!

На другия ден още призори господин дьо Ренал получи анонимно писмо. Този път то бе написано с най-оскърбителен език. Всеки ред съдържаше най-груби подмятания за неговото положение. То беше дело на някой долен завистник. Това писмо извика у него отново желание да се дуелира с господин Валено. Обзе го такава смелост, че той реши да тури в изпълнение това желание незабавно. Излезе от къщи и отиде да купи от търговеца на оръжие пистолети, които заповяда да напълнят.

„Наистина — каза си той, — ако се възстанови строгото управление на император Наполеон, на съвестта ми няма да тежи нито едно откраднато су. Най-многото ще ме обвинят, че съм си затварял очите; но аз имам солидни писма, които ще ме оправдаят.“

Госпожа дьо Ренал се уплаши от студената ярост на мъжа си, отново почна да я изкушава зловещата мисъл за вдовство, която с такава мъка бе пропъждала от себе си. Тя се затвори с мъжа си в стаята. В продължение на няколко часа тя го предумва напразно; новото анонимно писмо го беше накарало да вземе твърдо решение. Най-сетне тя смогна да повлияе на смелостта му и да го накара, вместо да удари плесница на господин Валено, да предложи шестстотин франка на Жулиен за едногодишна издръжка в семинарията. Като проклинаше хиляди пъти деня, в който му хрумна злополучната мисъл да вземе възпитател в дома си, господин дьо Ренал забрави за анонимното писмо.

Поутеши го донейде една мисъл, която той не сподели с жена си: той се надяваше с хитрост, като се възползува от романтичните мечти на младежа, да го убеди да отхвърли и за по-малка сума предложението на господин Валено.

С много по-голям труд госпожа дьо Ренал успя да докаже на Жулиен, че като жертвува в угода на мъжа й службата от осемстотин франка, която му предлага на всеослушание директорът на приюта, той може, без да се стеснява, да приеме това обезщетение.

— Но — повтаряше Жулиен — аз никога, нито за минута, не съм помислял да приемам това предложение. Вие така ме приучихте на този изящен живот, че грубостта на тия хора би ме убила.

Но жестоката необходимост сломи с желязната си ръка волята на Жулиен. Той залъгваше гордостта си с надежда, че ще приеме от вериерския кмет тази сума взаем и че ще му даде разписка със задължение да изплати дълга в срок от пет години заедно с лихвите.

Госпожа дьо Ренал имаше все още скътани няколко хиляди франка в малката пещера горе в планината.

Тя му ги предложи, треперейки от страх, че той ще ги отхвърли с възмущение.

— Мигар вие, искате — каза й Жулиен — споменът за нашата обич да ми стане отвратителен?

Най-сетне Жулиен напусна Вериер. Господин дьо Ренал беше безкрайно щастлив: в съдбоносната минута, когато трябваше да приеме парите от него, тази жертва се оказа непосилна за Жулиен. Той отказа направо. Господин дьо Ренал се хвърли на шията му. Когато Жулиен му поиска удостоверение за добро държане, той във възторга си не намираше достатъчно силни думи, за да възхвали поведението му. Нашият герой беше си спестил пет луидора и се надяваше да заеме още толкова от Фуке.

Той беше силно потресен. Но извървял една левга от Вериер, където бе оставил толкова любов, той не мислеше вече за нищо, представяше си само какво щастие е да видиш един голям град, една истинска крепост като Безансон.

През тази къса тридневна разлъка госпожа дьо Ренал се поддаде на една от най-жестоките измами на любовта. Животът й бе сносен, между него и безграничното нещастие занапред я очакваше последното й свиждане с Жулиен. Тя броеше часовете, минутите, които я отделяха от това свиждане. Най-сетне на третия ден през нощта тя чу отдалеч уречения сигнал. Минал през хиляди опасности, Жулиен се яви пред нея.

От този миг тя мислеше само за едно: „Аз го виждам за последен път.“ Вместо да отговори на страстните милувки на своя приятел, тя стоеше досущ като бездушен труп. Ако се насилеше да му каже, че го обича, думите й звучаха неубедително и сякаш доказваха противното. Нищо не можеше да я отвлече от жестоката мисъл, че се разделят навеки. В своята подозрителност Жулиен помисли за миг, че е вече забравен. Когато той й каза нещо ядовито по тоя повод, тя не му отговори нищо, само едри сълзи закапаха по нейните бузи и ръката й стискаше конвулсивно неговата.

— Но, велики боже, как искате да ви вярвам? — отвърна Жулиен на хладните уверения на своята възлюблена. — Вие бихте показали сто пъти повече приятелски чувства към госпожа Дервил или към някоя обикновена ваша позната.

Госпожа дьо Ренал, окаменяла, не знаеше какво да отговори.

— Невъзможно е човек да страда повече… Надявам се, че скоро ще умра… Чувствувам как сърцето ми се вледенява…

И това бяха най-дългите отговори, които той можа да изтръгне от нея.

Когато сипналата се зора им напомни, че е време Жулиен да замине, сълзите на госпожа дьо Ренал секнаха отведнъж. Тя го гледаше как връзва за прозореца въжето с възли, без да промълви нито дума, без да отвърне на целувките му. Напразно Жулиен й каза:

— Ето ние стигнахме до това състояние, което вие толкова много желаехте. Отсега нататък няма вече да ви гризе съвестта. При най-малкото неразположение на децата си няма да ги виждате в гроба.

— Жал ми е, че не можахте да целунете Станислав — каза му тя студено.

Накрай Жулиен си отиде така, дълбоко поразен от безчувствените прегръдки на този жив мъртвец, и в продължение на много левги той не можеше да мисли за нищо друго. Сърцето му се късаше и преди да премине планината, докато още можеше да вижда камбанарията на вериерската черква, все се озърташе назад.

ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВАЕДНА СТОЛИЦА

Най-сетне далеч пред себе си върху една планина той зърна някакви черни стени: беше Безансонската цитадела. „Колко различно щеше да е — каза си той, като въздъхна, — ако пристигах в тази благородна крепост да постъпя като поручик в някой от полковете, натоварени да го защищават!“

Безансон не е само един от най-хубавите градове на Франция, в него можеш да срещнеш и много умни и благородни хора. Ала Жулиен беше само едно селянче и нямаше никаква възможност да се запознае с личните люде.

Той беше взел от Фуке граждански дрехи и в този костюм премина през подвижните мостове. Той толкова бе чел за обсадата от 1674 година, че му се прищя, преди да се затвори в семинарията, да разгледа крепостните стени и цитаделата. На два-три пъти насмалко часовоите не го арестуваха; той се завираше и в места, където военните не пущаха народа, за да могат да продават скришом сено и да изкарат по дванадесет-петнадесет франка годишно.

Той гледа високите стени, дълбоките ровове, страшните топове в продължение на няколко часа, додето най-сетне мина по булеварда пред едно голямо кафене. Той се спря във възторг; прочете няколко пъти думата „Кафене“, написана с едри букви над две огромни порти, и все не можеше да повярва на очите си. Най-сетне надви свенливостта си, влезе и попадна в дълга тридесет-четиридесет стъпки зала, чийто потон се издигаше поне на двадесет стъпки. Този ден всичко му се виждаше очарователно.

На билярда се играеха две партии. Маркьорите извикваха колко точки са спечелени; играчите тичаха около билярдните маси, около които бяха се стълпили зрители. Кълба тютюнев пушек, който излизаше от всяка уста, обвиваше всички със син облак. Снажността на тези хора, окръглените им рамене, тежкият им вървеж, грамадните им бакенбарди, широките дългополи сюртуци — всичко привличаше вниманието на Жулиен. Тези благородни синове на древния Бизонциум можеха да разговарят само виком; те се представяха за страшни воини. Жулиен замръзна от възхищение; необятността и великолепието на тоя голям столичен град Безансон го бяха омаяли. Той не намираше в себе си смелост да поиска чаша кафе от едного от тези господа с надменен поглед, които около билярда извикваха от време на време спечелените точки.

Но касиерката на тезгяха беше забелязала миловидното лице на този млад селянин, който, спрял на три крачки от печката, с вързопче под мишница, гледаше бюста на краля от превъзходен бял гипс. Тази девойка, едра напета франшконтейка, пременена, както подобава за такова кафене, вече два пъти със слаб глас, за да я чуе само той, беше повикала Жулиен: „Господине, господине!“ Срещнал с погледа си две големи сини и необикновено нежни очи, Жулиен разбра, че тя се обръща към него.

Той се запъти бързо към тезгяха и красивата девойка като че тръгна срещу някой неприятел. При това рязко движение вързопчето му падна.

Колко жалък би се сторил нашият провинциалист на младите парижки лицеисти, които на петнадесет години знаят вече как да влизат изящно в едно кафене! Но тия деца, тъй обучени на петнадесет години, стават на осемнадесет пошли. Страстната срамежливост, която човек среща в провинцията, понякога превъзмогва себе си и тогава тя възпитава волята. Като се приближи до младата и тъй хубава девойка, която сама благоволи да го заговори, Жулиен, станал смел, след като успя да надвие плахостта си, помисли: „Ще трябва да й кажа истината.“

— Госпожо, за пръв път през живота си идвам в Безансон; бих желал да получа хляб и чаша кафе, ще си платя.

Девойката се поусмихна и изчерви; тя се страхуваше да не би този млад, хубав момък да привлече насмешливото внимание и шегите на билярдните играчи. Той ще се уплаши и няма да дойде вече.

— Седнете ей тук, близо до мене — каза му тя и му посочи една мраморна маса, почти цялата потулена зад грамадния тезгях от червено дърво, който се издаваше напред в залата.

Девойката се пресегна през тезгяха и това й даде възможност да източи великолепната си снага. Жулиен я забеляза; всичките му мисли добиха друга насока. Хубавата госпожица сложи пред него чаша, захар и едно малко хлебче. Тя се поколеба дали да извика келнера, за да му налее кафе, защото разбираше ясно — дойде ли той, ще настъпи край на нейния разговор с Жулиен насаме.

Замислен, Жулиен сравняваше тази руса и весела хубавица с някои спомени, които непрестанно възкръсваха в паметта му. Цялата му плахост изчезна, когато си помисли каква страст бе вдъхнал той към себе си. А за хубавицата бе достатъчен и един миг, за да прочете това в погледа на Жулиен.

— Този тютюнев пушек ви кара да кашляте, елате да закусите утре сутринта преди осем часа; по това време аз съм почти сама.

— Как се наричате? — с ласкава усмивка на възхитена срамежливост я запита Жулиен.

— Аманда Бине.

— Позволявате ли ми да ви изпратя след час един малък вързоп колкото ей този?

Хубавата Аманда се позамисли.

— Следят ме: това, което ми искате, може да ме изложи; все пак аз ще напиша адреса си на тази картичка; вие ще я поставите върху вашия вързоп и можете без страх да ми го изпратите.

— Казвам се Жулиен Сорел — рече момъкът, — аз нямам ни роднини, ни познати в Безансон.

— Ах, разбирам — каза тя зарадвано, — вие постъпвате в правното училище.

— Уви, не — отвърна Жулиен, — пращат ме в семинарията.

Пълно разочарование помрачи чертите на Аманда; тя повика един келнер: сега тя не се боеше. Келнерът наля кафе на Жулиен, без да го погледне.

Аманда получаваше парите на тезгяха; Жулиен беше горд, че се е осмелил да говори; около една от билярдните маси се скараха. Виковете и протестите на играчите, отекнали в огромната зала, се сливаха в някаква глъчка, която учудваше Жулиен. Аманда стоеше замечтана, с наведени очи.

— Ако искате, госпожице — каза й той изведнъж уверено, — ще кажа, че съм ваш братовчед.

Тази забавна самоувереност се хареса на Аманда. „Това не е нищо и никакъв момък“ — помисли си тя. И му каза много бързо, без да го гледа, тъй като нейният поглед през това време следеше дали някой не се приближава до тезгяха:

— Аз съм от Жанлис, близо до Дижон; кажете, че и вие сте от Жанлис и братовчед на майка ми.

— Няма да забравя.

— Лете всеки четвъртък в пет часа семинаристите минават оттук пред кафенето.

— Ако вие си спомните за мене, когато минавам, вземете китка теменужки в ръката.

Аманда го изгледа учудено; този поглед превърна смелостта на Жулиен в безстрашие; ала все пак се изчерви до ушите, когато й каза:

— Чувствувам, че ви обичам лудо.

— Говорете по-тихо — каза му тя уплашено.

Жулиен се стараеше да си спомни няколко фрази от един изпокъсан том на „Новата Елоиза“, който беше намерил във Вержи. Неговата памет му служеше добре; десетина минути той повтаряше наизуст „Новата Елоиза“ на омаяната госпожица Аманда и сам беше във възторг от храбростта си, когато изведнъж лицето на хубавата франшконтейка доби леден израз. Един от нейните любовници се появи на вратата на кафенето.

Той се приближи до тезгяха, разкършил плещи, като подсвиркваше; поизгледа Жулиен. В един миг въображението на Жулиен, склонно да преувеличава всичко, бе обзето от мисълта за дуел. Той побледня силно, отмести чашата, придаде си самоуверен вид и изгледа съперника си втренчено. Когато съперникът му се наведе, за да си налее свойски чаша ракия на тезгяха, Аманда с поглед заповяда на Жулиен да спусне очи. Той я послуша и две минути стоя, без да мръдне, бледен, решен, мислейки само за това, което ей сега щеше да се случи: той беше наистина хубав в тази минута. Съперникът се учуди от погледа на Жулиен; като гаврътна на един дъх чашката ракия, той каза нещо на Аманда, мушна ръцете си в страничните джобове на грамадния си сюртук и се приближи до една билярдна маса, като подсвиркваше и гледаше Жулиен. Жулиен, побеснял от гняв, стана; но той не знаеше как да постъпи, за да го предизвика. Сложи вързопчето на пода и с най-нехайния вид, който можеше да си придаде, тръгна към билярда.

Напразно благоразумието му казваше: „Ако завържеш дуел още с пристигането си в Безансон, свършено е със свещеническото ти поприще.“

— Все едно, затуй пък няма да кажат, че съм се уплашил от един нахалник.

Аманда видя неговата смелост; тя се хвърляше в очи наред с простодушните му обноски; той веднага й се понрави повече от снажния младеж в сюртук. Тя стана и като се преструваше, че следи някакъв минувач на улицата, застана бързо между него и билярда:

— Не гледайте накриво този господин, той ми е зет.

— Та какво от това? Той пръв ме погледна.

— Искате да ме направите нещастна ли? Вярно, той ви погледна пръв, но той може би ще дойде и да поприказва с вас. Аз му казах, че сте роднина на майка ми и дохождате от Жанлис. Той е франшконтеец и никога не е отивал в Бургундия по-далеч от Дол; тъй че кажете му, каквото ви дойде на ума, не се страхувайте от нищо.

Жулиен се колебаеше още; тя добави много бързо — нейното въображение на касиерка я снабдяваше изобилно с всякакви лъжи:

— Вярно, той ви погледна пръв, но тъкмо тогава той ме питаше кой сте; той си е такъв грубичък с всички хора, съвсем не е искал да ви обиди.

Жулиен следеше с очи мнимия зет; видя го как купи номер, за да участвува в играта на по-отдалечената от двете билярдни маси. Чу го как извика с дебелия си глас заплашително: „Ей сега ще ви покажа как се играе!“ Жулиен бързо се шмугна зад госпожица Аманда и пристъпи към билярда. Аманда го хвана за ръката.

— Елате по-напред да ми платите — каза му тя.

„Права е — помисли Жулиен, — тя се страхува да не се измъкна, без да платя.“ Аманда беше също тъй развълнувана като него и почервеняла; тя му върна остатъка колкото се може по-бавно, а през това време повтаряше нисичко:

— Излезте веднага от кафенето или няма да ви обичам вече; а аз все пак ви обичам много.

Жулиен наистина излезе, но бавно. „Дали не съм длъжен — питаше се той непрестанно — да отида и аз, да погледна на свой ред, подсвирквайки, този грубиянин?“ И това съмнение го накара да престои един час на булеварда пред кафенето; той поглеждаше дали онзи човек няма да излезе. Но човекът не се яви и Жулиен си тръгна.

Той беше прекарал в Безансон едва няколко часа и вече изпитваше някакво угризение. Старият полкови лекар, въпреки подаграта си, му беше дал някога няколко урока по фехтовка; и това беше всичкото изкуство, на което Жулиен можеше да се осланя в яростта си. Но това затруднение нямаше да го спре, ако той знаеше как може да покаже възмущението си, без да удари плесница; а ако работата стигнеше до юмруци, неговият съперник, какъвто бе грамаден, щеше да го набие и с това работата щеше да се свърши.

„За такъв сиромах като мен — каза си Жулиен, — без покровители и без пари, между семинарията и затвора няма голяма разлика; ще трябва да оставя гражданските си дрехи в някой хан, дето ще мога да навлека отново черния си костюм. Ако някога сполуча да се измъкна за няколко часа от семинарията, ще мога лесно в гражданските си дрехи да се видя пак с госпожица Аманда.“ Това бе добре намислено; но колкото и ханища да се изпречваха на пътя му, Жулиен не се осмеляваше да влезе нито в един от тях.

Най-сетне, когато минаваше втори път край „Хотела на посланиците“, угриженият му поглед се-срещна с погледа на една дебела, доста млада още, червендалеста жена с весело и живо лице. Той се приближи до нея, разказа й своята история.

— Разбира се, мой малък хубав абате — каза му стопанката на „Хотела на посланиците“, — ще запазя гражданските ви дрехи и дори честичко ще ги изтупвам. По това време не е хубаво да се оставя сукнена дреха така, без да се поизтърси.

Тя взе един ключ, сама го заведе в една стая и го посъветва да запише на едно листче всичко, което й оставя.

— Господи боже, колко хубав изглеждате в тези дрехи, господин абат Сорел! — каза му дебелата жена, когато той слезе в кухнята. — Ей сега ще ви нагостя с добър обед; и той — добави тя шепнешком — ще ви струва само двадесет су вместо петдесет, колкото плащат всичките; зер трябва да се щади вашата кесийка.

— Аз имам десет луидора — възрази Жулиен не без гордост.

— Ах, господи боже — отговори разтревожена добрата стопанка, — не говорете така високо; в Безансон има много лоши хора. Ще ви оберат, дорде се обърнете. Главно не влизайте никога в кафенетата, те са пълни с негодници.

— Така е! — каза Жулиен, когото тези думи накараха да се замисли.

— Дохождайте само при мене, аз ще ви правя кафе, помнете, че винаги ще намерите тука свой човек и добър обед за двадесет су; разбираме се, надявам се. Хайде, сядайте на масата, аз сама ще ви подам яденето.

— Аз не мога да ям — каза й Жулиен, — много се вълнувам, отивам от вас право в семинарията.

Милозливата жена го пусна чак след като напълни джобовете му с разни неща за ядене. Най-сетне Жулиен се запъти към страшното място; стопанката от прага на хотела му сочеше пътя.

ДВАДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВАСЕМИНАРИЯТА

Той зърна отдалеч железния позлатен кръст върху портата; приближи се полека; краката му сякаш се подкосяваха. „Ето го този земен ад, от който няма вече да изляза!“ Най-сетне той се реши да позвъни. Звънът на камбанката проехтя като в пусто място. След десетина минути отвори му един бледен човек, облечен в черно. Жулиен го погледна и тозчас наведе очи. Странно лице имаше този вратар. Изпъкналият и зелен гледец на очите му се разширяваше като на котка; неподвижните очертания на клепачите му изключваха всякакво съчувствие; тънките му устни се разтягаха в полукръг над щръкналите му напред зъби. Ала на това лице не бе изписан никакъв порок, на него се четеше по-скоро онова пълно безчувствие, което много повече плаши младежта. Единственото чувство, което беглият поглед на Жулиен смогна да отгатне върху това длъгнесто набожно лице, бе дълбокото презрение към всичко, за каквото и да му заговореха, ако то не бе свързано с облаги на небето.

Жулиен повдигна с мъка очи и с треперещ глас, с разтуптяно сърце обясни, че иска да говори с директора на семинарията господни Пирар. Без да промълви дума, черният човек му кимна да го последва. Те се изкачиха на втория етаж по една широка стълба с дървено перило и изкривени стъпала, които висяха съвсем от противоположната на стената страна и сякаш всяка минута можеха да рухнат. Малката вратичка, над която бе закован голям гробарски кръст от просто дърво, боядисано черно, се открехна с мъка й вратарят го въведе в мрачна, ниска стая с варосани стени, на които бяха окачени две големи картини, почернели от времето. Тук Жулиен остана сам; той стоеше, потиснат от ужас, сърцето му биеше до пръсване; той щеше да бъде щастлив, ако можеше да плаче. Гробно мълчание цареше в целия дом.

След четвърт час, който му се стори ден, вратарят със зловещото лице се появи отново на вратата, която се намираше на другия край на стаята, и без да каже дума, му стори знак да тръгне след него. Жулиен влезе в стая, още по-голяма от първата, дето едва се виждаше. Стените и тук бяха белосани, но нямаше никаква покъщнина. Само в ъгъла, до вратата, Жулиен, минавайки, забеляза легло от небоядисано дърво, два сламени стола и малко кресло от чамови дъски, нетапицирано. На другия край на стаята, до едно прозорче с пожълтели стъкла и перваз, затрупан с омърсени саксии, той съзря един човек в оръфано расо, седнал пред една маса; този човек изглеждаше разсърден, вземаше едно по едно цял куп малки квадратни листчета, написваше на тях по няколко думи и след това ги нареждаше на масата. Той не забелязваше Жулиен. А младежът стоеше неподвижно, прав насред стаята, дето го беше оставил вратарят, който излезе и затвори след себе си вратата.

Така минаха десетина минути; лошо облеченият човек продължаваше да пише. Жулиен беше силно развълнуван и уплашен, струваше му се, че ха-ха, ще падне. Някой философ би казал (и сигурно би се излъгал): „Такова е непоносимото въздействие на грозното върху душата, създадена да обича хубавото.“

Човекът, който пишеше, вдигна глава; Жулиен забеляза това не отведнъж, но дори и след като го видя, продължаваше да стои неподвижен, като че поразен смъртно от страшния поглед, устремен върху него. Замъглените очи на Жулиен с мъка различаваха някакво дълго лице, покрито цялото с червени петна, с изключение на челото, което се отделяше с мъртвешка бледнина. Между тези червени бузи и това бяло чело святкаха две черни оченца, способни да ужасят и най-храбрия човек. Гъсти, гладко причесани и черни като ахат коси ограждаха огромното му чело.

— Ще благоволите ли да се приближите, да или не? — каза най-сетне нетърпеливо този човек.

Жулиен пристъпи с несигурни крачки и най-сетне, готов да падне, побледнял както никога в живота си, се спря на три крачки от небоядисаната дървена масичка, отрупана с четвъртити листчета.

— По-близо — каза човекът.

Жулиен пристъпи още, като простря напред ръка, сякаш търсеше да се облегне на нещо.

— Името ви?

— Жулиен Сорел.

— Много закъсняхте — каза му той, впил отново страшното си око в него.

Жулиен не можа да понесе този поглед; изпружил напред ръка, сякаш да се хване за нещо, той се просна в целия си ръст върху пода.

Човекът позвъни. Жулиен беше загубил само способността да вижда и да се движи; той чу приближаващите се стъпки.

Повдигнаха го, поставиха го на малкото кресло от небоядисано дърво. Той чу как страшният човек каза на вратаря:

— Очевидно той страда от епилепсия, само това липсваше.

Когато Жулиен най-сетне можа да отвори очи, човекът с червеното лице продължаваше пак да пише; вратарят беше изчезнал. „Трябва да намеря в себе си смелост — каза си нашият герой — и главно да скрия това, което чувствувам (сърцето му примираше от болка); ако ми се случи нещо, бог знае какво ще помислят за мен.“ Най-сетне човекът престана да пише и изгледа криво Жулиен.

— В състояние ли сте да ми отговаряте?

— Да, господине — каза Жулиен с отпаднал глас.

— Е, хубаво тогава.

Черният човек се приповдигна, отвори със скърцане чекмеджето на чамовата си маса и затършува нетърпеливо в него някакво писмо. Най-сетне го намери, седна бавно и се вторачи в Жулиен отново с такъв поглед, като че искаше да му изтръгне последния остатък от живота.

— Вие сте ми препоръчан от господин Шелан; той е най-добрият свещеник в епархията, човек добродетелен, какъвто рядко има, и мой приятел от тридесет години.

— Ах, значи, аз имам честта да говоря с господин Пирар — промълви Жулиен с примрял глас.

— Изглежда — отвърна троснато директорът на семинарията и го изгледа сърдито.

Мъничките му очички засвяткаха още по-силно, ъгълчетата на устните му затрепкаха неволно. Той приличаше на тигър, който предвкусва удоволствието от разкъсването на жертвата си.

— Писмото на Шелан е късо — каза той, като да говореше на себе си. — Itelligenti pauca19; в наше време трябва да се пише колкото се може по-кратко.

Той прочете на глас:

„Провождам Ви Жулиен Сорел от моята енория, когото съм кръстил преди около двадесет години; син на богат дърводелец, който не му дава нищо, Жулиен ще бъде бележит работник на господнето лозе. Памет и схватливост не му липсват, има и разум. Но дълготрайно ли ще е неговото призвание? Искрено ли е то?“

— Искрено! — повтори абат Пирар учудено, като изгледа Жулиен; но погледът на абата сега не беше до такава степен лишен от човеколюбив. — Искрено! — повтори той, като сниши глас, и зачете по-нататък:

„Аз ви моля да дадете на Жулиен стипендия; той ще я заслужи, като положи необходимите изпити. Аз съм го обучавал малко по богословие, онова някогашно и добро богословие на Бссюе, Арно и Фльори. Ако момъкът не ви допада, пратете ми го обратно назад; директорът на приюта за бедни, когото добре познавате, му предлага осемстотин франка, за да стане възпитател на децата му. Съвестта ми е спокойна, слава богу. Почвам да привиквам към сполетелия ме страшен удар. Vale et me ama.“20

Абат Пирар се позапъна, когато дойде до подписа, и с въздишка изговори думата Шелан.

— Той е спокоен — каза абат Пирар, — и наистина неговата добродетелност заслужава тази награда; дано Бог я даде и на мен, когато дойде моят час!

Той погледна към небето и се прекръсти. Видял кръстния знак, Жулиен почувствува, че почва да му преминава дълбокият ужас, който, откакто влезе в тоя дом, бе го смразил.

— Аз имам тук триста двадесет и един човека, очакващи да получат свещенически сан — каза най-сетне абат Пирар със строг, но не зъл глас. — Само седем-осем от тях са препоръчани от такива хора като абат Шелан; така че между триста двадесет и един човека вие ще бъдете деветият. Но моето покровителство не e нито благоволение, нито слабост, то е удвоена грижа и строгост против пороците. Идете да заключите тази врата.

Жулиен тръгна с усилие и сполучи да се задържи на крака. До входната врата той зърна едно прозорче, което гледаше към полето. Той погледна дърветата и техният вид го поуспокои, като да беше видял стари приятели.

— Loquerisne linguam latinam? (Говорите ли латински?) — го запита абат Пирар, когато той се върна.

— Ita, pater optime (Да, преподобни отче) — отговори Жулиен, като се посъвзе. То се знае, никой човек на света не му се струваше по-малко преподобен от господин Пирар през този половин час.

Разговорът продължи на латински. Изразът в очите на абата постепенно се смекчи; Жулиен си възвърна донейде самообладанието. „Колко съм слаб — помисли си той, — щом може да ми подействува това привидно благочестие. Този човек ще да е чисто и просто мошеник като господин Маслон“ — и Жулиен се зарадва в душата си, задето е скрил почти всичките си пари в ботушите.

Абат Пирар изпита Жулиен по богословие и се изненада от обширните му познания. Учудването му порасна, когато го разпита подробно по Светото писание. Но когато стигна до учението на църковните отци, видя, че Жулиен не знаеше дори имената на свети Йероним, на свети Августин, на свети Бонавентура, на свети Василий, и т.н., и т.н.

„Така си е — помисли абат Пирар, — личи онова гибелно влечение към протестантството, в което винаги съм укорявал Шелан; вдълбочено, прекалено вдълбочено познаване на Светото писание.“

(Жулиен току-що му бе говорил, без да го питат по този въпрос, за времето, когато действително са били написани Битието, Петокнижието и т.н.).

„Докъде води това безкрайно размишление върху Светото писание — помисли абат Пирар, — ако не до личното тълкуване, сиреч до най-отявленото протестантство? И наред с това небезопасно незнание нито дума за църковните отци, което би могло да уравновеси това увлечение.“

Но учудването на директора на семинарията мина всяка граница, когато, запитал Жулиен за духовната власт на папата, очаквайки да чуе положенията на древната галиканска църква, младият човек му приведе почти цялата книга на господин дьо Местър.

„Странен е този Шелан — помисли си абатът, — дали не му е показал тази книга само за да го научи да се подиграва с нея?“

Напразно разпитваше той Жулиен в желанието си да узнае дали той сериозно вярва в учението на господин дьо Местър. Младежът отговаряше само по памет. От тази минута Жулиен се почувствува наистина уверен в себе си и се овладя напълно. След този много дълъг изпит стори му се, че господин Пирар се държи към него строго само за очи. И наистина, ако не бяха началата на важността и строгостта, о които от петнадесет години се придържаше в отношението си към своите ученици по богословие, директорът на семинарията би целунал с радост Жулиен в името на логиката — такава яснота, точност и бистрота откри той в неговите отговори.

„Ето един смел и здрав дух — каза си той, — но corpus debile (тялом слаб).“

— Често ли припадате така? — запита той Жулиен на френски, като му посочи с пръст пода.

— За пръв път в живота. Лицето на вратаря ме вледени — отвърна Жулиен и се изчерви като дете.

Абат Пирар почти се усмихна.

— Ето докъде води суетният светски разкош; вие, види се, сте свикнали със засмените лица, тия истински маски на лъжата. Истината е сурова, господине. Но нима нашата задача тук долу на земята не е също тъй сурова? Ще трябва да бдите над вашата съвест, за да не я съблазни тази слабост: прекомерната чувствителност към суетната прелест на външното.

— Ако не беше ви препоръчал — каза абат Пирар, който премина с явно удоволствие пак на латински език, — ако не беше ви препоръчал такъв човек като абат Шелан, аз щях да ви говоря на този суетен светски език, с който, изглежда, сте свикнал. Пълна стипендия, каквато искате, е, ще ви кажа, най-трудното нещо, което може да се получи на света. Но много малка би била заслугата на абат Шелан през петдесет и шест годишната му апостолска дейност, ако не може да разполага с една стипендия в семинарията.

След тези думи абат Пирар посъветва Жулиен да не влиза в никакво тайно общество или братство без негово съгласие.

— Давам ви честна дума — отговори Жулиен с чистосърдечието на честен човек.

Директорът на семинарията се усмихна за първи път.

— Тази дума тук е съвсем неуместна — каза му той, — тя напомня много суетливата чест на светските хора, която ги води към толкова заблуди, а често и престъпления. Вие ми дължите безпрекословно подчинение по силата на параграф седемнадесети от булата Unam Ecclesiam на свети Пий V. Аз съм ваш духовен ръководител. В този дом да слушаш, възлюблени ми сине, значи да се покоряваш. Колко пари имате?

„Ето че си го каза най-сетне — помисли си Жулиен, — затова станах «възлюблен син».“

— Тридесет и пет франка, отче.

— Записвайте си грижливо за какво ще харчите тия пари; вие ще ми дадете после сметка за това.

Този мъчителен разпит трая три часа; Жулиен повика вратаря.

— Настанете Жулиен Сорел в килия 103 — каза абат Пирар на този човек.

По свое голямо благоволение той даваше на Жулиен отделно помещение.

— Занесете там сандъка му — добави той.

Жулиен наведе очи и съзря сандъка точно пред себе си; той го гледаше от три часа и не можеше да го познае.

Когато стигнаха в № 103 (беше малка стаица от осем квадратни стъпки в последния етаж на сградата), Жулиен забеляза, че тя гледа към крепостните стени, а отвъд тях се разстилаше красива равнина, която Ду отделя от града.

„Каква прекрасна гледка!“ — възкликна Жулиен. Но макар да си каза това, той не разбираше добре какво изразяваха тези думи. Необикновено силните чувства, които беше изпитал за толкова късо време, откакто дойде в Безансон, бяха изчерпали напълно силите му. Той седна до прозореца върху единствения дървен стол, който имаше в килията, и се унесе тутакси в дълбок сън. Той съвсем не чу камбаната за вечеря, нито камбаната за вечернята; бяха забравили за него.

Когато първите лъчи на слънцето го събудиха на другата заран, той се видя легнал върху пода.

ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВАЧОВЕШКИЯТ РОД ИЛИ ТОВА, КОЕТО ЛИПСВА НА БОГАТИЯ

Той набързо изчетка дрехите си и слезе, беше закъснял. Един надзирател му се скара строго; вместо да се оправдае, Жулиен скръсти ръце на гърдите си:

— Peccavi, pater optime (Сгреших, признавам си вината, отче) — каза той със съкрушен глас.

Това начало има голям успех. Ония от семинаристите, които бяха по-хитри, видяха, че имат работа не с някой неопитен новак. Удари междучасие, Жулиен бе заобиколен с любопитство от всички. Но от негова страна срещнаха само сдържаност и мълчание. Следвайки правилата, които си беше изработил, той гледаше на своите триста двадесет и един другари като на врагове; най-опасният от всички беше според него абат Пирар.

След няколко дни Жулиен трябваше да си избира изповедник; дадоха му списък.

„Ех, господи боже мой, за кого ме вземат те — каза си той. — Мислят, че не се сещам ли?“ — И той избра абат Пирар.

И на ум не му дохождаше, че тази крачка бе решителна за него. Едно дребничко, съвсем младо семинаристче, родом от Вериер, което още от първия ден се обяви за негов приятел, му откри, че ако беше избрал господин Кастанед, помощник-директора на семинарията, щеше да постъпи може би по-благоразумно.

— Абат Кастанед е враг на господин Пирар, когото подозират в янсенизъм — додаде дребното семинаристче, наведено над ухото му.

Всички първи стъпки на нашия герой, който се смяташе за много предпазлив, се оказаха, както и изборът на изповедник, необмислени. Заблуден от самомнителността, присъща на всички хора с въображение, той вземаше намеренията си за станали неща и се мислеше за ненадминат лицемер. В своето заслепение той отиваше дотам, че се укоряваше за успехите си в това изкуство на безсилието.

„Уви! Това е единственото ми оръжие! В друго време — разсъждаваше той — бих си печелил хляба с дела, които биха говорили сами за себе си пред лицето на врага.“

Доволен от поведението си, Жулиен се оглеждаше наоколо; всичко тук му се стори, че свидетелствува с вида си за най-чиста добродетел.

Осем или десет семинаристи бяха окръжени с ореола на светостта и имаха видения като света Тереза и свети Франциск, когато той е получил стигмати на планината Верна в Апенините. Но това беше велика тайна и техните приятели я криеха. А клетите младежи с виденията почти не излизаха от лазарета. У около стотина други крепката вяра се съчетаваше с неуморно прилежание. Те се трудеха толкова, че се поболяваха, без да научат нищо особено. Двама-трима се отличаваха с истинска дарба и между другите един на име Шазел; но Жулиен странеше от тях, а и те — от него.

Останалите от триста двадесет и един семинаристи бяха обикновени простаци, не много сигурни, че разбират латинските думи, които повтаряха от сутрин до вечер. Почти всички бяха селски синове и предпочитаха да изкарват залъка си, като зазубрят някоя и друга латинска дума, отколкото като копаят земята. Въз основа на тия наблюдения Жулиен още от първите дни се зарече да постигне бързо успех. „Във всяка служба са необходими умни хора, защото работата трябва да се върши навсякъде — казваше си той. — При Наполеон щях да бъда сержант; между тия бъдещи свещеници ще стана главен викарий.

Всички тия сиромаси — добави той, — работници още от деца, са живели, додето дойдат тук, с извара и черен хляб. Месо са виждали в колибите си само пет-шест пъти в годината. Както римските войници, които смятали войната време за почивка, тия груби селяни са омаяни от сладостите на семинарията.“

В техния мрачен поглед Жулиен не прочиташе никога нищо освен задоволена физическа нужда след обеда и предвкусване на физическа наслада преди ядене. Такива бяха хората, сред които той трябваше да изпъкне; ала Жулиен не знаеше, па и никой не искаше да му каже, че да бъдеш пръв по догматика, църковна история и по разните други предмети, които се учат в семинарията, е в техните очи само блестящ порок. От времето на Волтер, от времето на управлението с две камари, което всъщност е недоверие и лично съждение и насажда у народите лошата привичка да не се доверяват, френската черква, изглежда, проумя, че истинските й врагове са книгите. Смирението на сърцето в нейните очи е всичко. Преуспяването в науките, дори свещените науки, е за нея подозрително, и с право. Кой ще попречи на просветения човек да премине на неприятелска страна като Сийес или Грегоар? Разтърсена, църквата се залавя за папата като за единствен спасителен изход. Едничък папата може да пресече личното съждение и с благочестивото великолепие на придворните си церемонии да направи някакво впечатление върху отегчения и болен ум ла светските хора.

Жулиен, проникнал само наполовина в тия многообразни истини, старателно опровергавани от всичко, което се говореше в семинарията, изпадна в дълбока тъга. Той се занимаваше усилено и успя бързо да научи много неща, които бяха твърде полезни за един свещеник, но твърде лъжливи според него, и в които той не влагаше никакъв интерес. Той мислеше, че няма какво друго да прави.

„Мигар ме забравиха всички на земята?“ — мислеше той. Той не знаеше, че господин Пирар беше получил и хвърлил в огъня няколко писма, носещи щемпела на Дижон, в които, въпреки похватите на високоблагопристойния слог, прозираше най-пламенна страст. Големи угризения, изглежда, подавяха тази любов. „Толкова по-добре — помисли си абат Пирар, — поне този момък е обичал една благочестива жена.“

Един ден абат Пирар разтвори едно писмо, което изглеждаше полузаличено от сълзи: това беше прощаване с Жулиен навеки. „Най-сетне — пишеше в писмото — небето се смили над мен и ме научи да мразя не виновника за моите прегрешения, той ще ми бъде винаги най-скъпото в света, но самото прегрешение. Жертвата е принесена, приятелю мой. Не без сълзи, както виждате. Мисълта за спасението на тези същества, на които принадлежа и които вие толкова обичахте, надви у мен. Справедливият, но страшен Бог сега няма вече да си отмъщава над тях за греховете на майка им. Сбогом, Жулиен, бъдете справедлив към хората.“

Краят на писмото бе почти невъзможно да се прочете. Посочваше се адресът в Дижон, макар да се изразяваше надежда, че Жулиен няма да отговори никога или ако отговори, ще си послужи с думи, които една върнала се към добродетелта жена би могла да чуе, без да се черви.

Тъгата на Жулиен, подсилена от оскъдната храна, с която снабдяваше семинарията доставчикът на обедите за осемдесет и три сантима, започна да се отразява върху здравето му, когато една заран Фуке изведнъж се появи в стаята му.

— Най-сетне можах да вляза. Пет пъти, не ти го казвам, за да те укоря, дохождам в Безансон да се видя с тебе. И всеки път намирам вратата затворена. Турих един човек да караули пред вратата на семинарията; защо ти, дявол да го вземе, не излизаш никога?

— Аз си наложих това изпитание.

— Ти си се променил много според мен. Най-сетне те виждам пак. Две звънки монети от по пет франка ей сега ме просветлиха: голям глупак съм бил, дето не съм ги дал още при първото си идване.

Разговорът между двамата приятели нямаше край. Жулиен побледня, когато Фуке му каза:

— Да не забравя. Знаеш ли ти, че майката на твоите ученици е изпаднала в страшна набожност?

И с онзи непринуден тон, който ранява толкова дълбоко обзетата от страст душа, че без да подозира, преобръща всичко най-скъпо за нея, той почна да разказва:

— Да, приятелю мой, в най-пламенна набожност. Разправят, че ходила на поклонение. Но за вечен срам на господин Маслон, който шпионираше толкова дълго нещастния господин Шелан, госпожа дьо Ренал не поискала да има работа с него. Тя ходила да се изповядва в Дижон или в Безансон.

— Тя дохожда, значи, в Безансон? — запита Жулиен и руменина заля челото му.

— Доста често — отговори Фуке, като го изгледа въпросително.

— Имаш ли броеве от „Конститусионел“ в себе си?

— Какво казваш? — запита Фуке.

— Питам те имаш ли броеве от „Конститусионел“ — подзе Жулиен невъзмутимо. — Те се продават тук по тридесет су броят.

— Как? Дори в семинарията либерали! — извика Фуке. — Нещастна Францийо! — додаде той, като подражаваше лицемерния глас и сладникавия тон на абат Маслон.

Това свиждане би произвело дълбоко впечатление на нашия герой, ако още на другия ден една думичка, подхвърлена от дребничкия семинарист от Вериер, който му се струваше глупаво момче, не го наведе на важно откритие. Откакто Жулиен влезе в семинарията, поведението му беше редица от погрешни стъпки. Той горчиво се надсмя сега над себе си.

Наистина всяка важна постъпка в живота му бе умело провеждана; но той не се грижеше за подробностите, а семинарските хитреци гледаха само подробностите. Затова между другарите си той минаваше вече за волнодумец. Множество дребни простъпки го бяха издали.

В техните очи той беше се провинил в страшен грях: мислеше, съдеше със своя ум, вместо да следва сляпо авторитета и примера. Абат Пирар не му помагаше решително в нищо; той дори не заговори с него нито веднъж извън изповеднята, където слушаше повече, отколкото говореше. Всичко би било съвсем иначе, ако Жулиен беше избрал абат Кастанед.

От минутата, когато разбра безразсъдството си, Жулиен престана да се отегчава. Нужно му бе да узнае колко далеч е оставил да отиде злото и за тази цел поотстъпи от високомерното и упорито мълчание, с което отблъскваше другарите си. И ето тогава почнаха да си отмъщават върху него. Неговите опити да ги заговори бяха посрещнати с презрение, което стигаше до присмех. Той узна, че откакто е постъпил в семинарията, нямаше нито минута — главно през междучасията, — която да не е имала за него някаква добра или лоша последица, която да не е увеличила броя на враговете му или да не е разположила в негова полза някой искрено добродетелен семинарист или поне някой не такъв невежа като другите. Злото, което той трябваше да поправи, беше огромно, задачата — много тежка. Отсега нататък вниманието на Жулиен бе непрекъснато нащрек; той трябваше да се покаже съвсем друг човек.

С голяма мъка той например сдържаше очите си да не шарят наоколо. Не току-така в тия места ги държат наведени. „Колко самонадеян съм бил във Вериер! — мислеше си Жулиен. — Въобразявах си, че живея, а само съм се готвил за живота; ето ме най-сетне в света, такъв, какъвто ще го виждам докрай, докато изиграя ролята си, заобиколен от върли врагове. Каква безкрайна мъка е — добави той — да се преструваш така всяка минута! Подвизите на Херкулес бледнеят пред това лицемерие, Херкулес на новите времена е Сикст Пети; той е мамил петнадесет години подред със смирението си четиридесетте кардинали, които са го виждали в младините му жизнерадостен и надменен.“

„И тъй, знанието не струва тук нищо — говореше си той с яд, — успехите по догматика, по свещена история и т.н. се ценят само привидно. Всичко, което се говори по този повод, е само капан, в който падат безумци като мен. Уви, единствената ми заслуга бяха бързите ми успехи, способността ми леко да схващам всички тези нелепици. Дали наистина те им дават цена? Съдят за тях като мен? И аз, глупакът, се гордеех! Тъкмо с това, че винаги излизах на първо място, аз си спечелих, само люти врагове. Шазел, който знае повече от мене, пуща винаги в съчиненията си по някоя глупост и поради това остава на петдесето място; а достигне ли първо — то е от разсеяност. Ах, една дума, една-единствена дума на господин Пирар би ме избавила!“

Откакто Жулиен откри грешката си, дългите упражнения в аскетично благочестие, като например молитвите по броеница пет пъти в седмицата, песнопенията в параклиса на Исусовото сърце и т.н., и т.н., конто му се струваха отегчителни до смърт, станаха за него най-интересните занятия. Като разсъждаваше строго над постъпките си и гледаше главно да не надценява възможностите си, Жулиен не се стремеше отведнъж подобно примерните семинаристи да върши всеки миг значителни деяния, сиреч да показва някакво християнско съвършенство. В семинарията по това как ядеш рохко яйце съдят за напредъка ти по пътя на благочестивия живот.

Нека читателят, у когото това може би ще предизвика усмивка, си спомни колко грешки против приличието е допуснал абат Делил, когато е ял яйце, поканен на закуска у една знатна дама от двора на Луи XVI.

Жулиен се помъчи отначало да постигне non culpa21; т.е. такова състояние, при което вървежът на младия семинарист, начинът, по който движи ръцете си, очите си и т.н. свидетелствуват за пълно отказване от всичко светско, но не показват още човек, погълнат от мисълта за отвъдния живот и тленността на земния.

Жулиен виждаше постоянно по стените на коридорите написани с въглен такива изречения като следното: „Какво са шестдесет години изпитания в сравнение с вечното блаженство или вечните мъки в кипящия катран на преизподнята!“ Сега тия изречения не будеха у него презрение; той разбра, че трябва да ги има непрестанно пред очите. „Какво ще правя целия си живот? — питаше се той. — Ще продавам на верующите място в рая. А как ще представя нагледно това място? Само с разликата между моята външност и външността на един мирянин.“

Ала след много месеци ежеминутно прилежание човек можеше по вида на Жулиен да познае, че той мисли. Начинът, по който повдигаше очи и мърдаше устни, не свидетелствуваше за сляпа вяра, готова да приеме всичко и да поддържа всичко, дори с цената на мъченичество. Жулиен с яд виждаше, че и най-недодяланите селянчета го превъзхождат в това. За тях бе много лесно да нямат вид, че мислят.

Колко старания положи той, за да придобие този лик, изпълнен с ревностна и сляпа вяра, готова да приеме всичко и да претърпи всичко — лик, който се среща тъй често в италианските манастири и за който Гуерчино остави на нас, миряните, прекрасни образци в своите църковни картини22.

През големите празнични дни на семинаристите даваха наденици с кисело зеле. Съседите на Жулиен по трапеза забелязаха, че той е безчувствен към този род блаженство; това беше едно от първите му прегрешения. Другарите му видяха в това отвратителна проява на най-глупаво лицемерие; с това той си създаде най-много врагове. „Вижте този буржоа, вижте този горделивец — говореха те, — преструва се, че презира най-хубавото ядене — наденици с кисело зеле! Пфу, безобразник! Надут хлапак! Проклетник!“

„Уви, невежеството на тези селски момчета, мои другари, е за тях грамадно предимство — провикваше се Жулиен в минути на отчаяние. — Когато дойдат в семинарията, не е необходимо учителят да им избива от главата това безчетно множество от светски мисли, които аз нося и които те прочитат на лицето ми, както и да се мъча да ги скрия.“

Жулиен изучаваше внимателно, почти със завист, най-недодяланите от селянчетата, дошли в семинарията. От мига, когато им сваляха шаячните дрехи и им навличаха черното расо, цялото им възпитание се заключаваше в огромно, безгранично преклонение пред звонката и суха пара, както казват във Франш-Конте.

С тия тайнствени и високопарни думи се изразява възвишеното понятие за налични пари.

Щастието за тези семинаристи, както и за героите от романите на Волтер, се състоеше главно в доброто ядене. У почти всички Жулиен откриваше вродено благоговение пред всеки, който носи дрехи от тънко сукно. Това чувство ни посочва как се цени или дори подценява справедливостта спрямо разпределението на земните блага, установени от нашите съдилища. „И какво ще спечелиш — повтаряха често помежду си те — да се караш с някой gras?“

С тази дума в долините на Юра наричат богаташа. Можем да си представим какво е тяхното уважение към онзи, който е най-богатият от всички — към правителството.

Да не се разтопиш в почтителна усмивка само като чуеш името на господин префекта — това е в очите на селяните от Франш-Конте неблагоразумие; а за неблагоразумие сиромаха бързо го лишават от хляб.

Отпърво Жулиен едва не се задушаваше от презрение, но накрай започна да изпитва жалост: зер бащите на повечето негови другари се връщат неведнъж през зимните вечери в колибите си и не намират там ни хляб, ни кестени, ни картофи. „Какво чудно има — казваше си Жулиен, — ако щастлив човек в техни очи е най-напред онзи, който си е хапнал добре, а след това онзи, който има хубава дреха! Другарите ми имат твърдо призвание, сиреч са убедени, че свещеническият сан ще им даде възможност да продължат това щастие: да ядат добре и да имат топли дрехи зиме.“

Веднъж Жулиен чу как един млад семинарист, надарен с въображение, каза на своя другар:

— Защо да не стана папа като Сикст Пети, който е пасъл свине?

— Папи стават само италианците — отвърна приятелят му, — но сигурно между нас ще теглят жребие за главни викарии, каноници, а може би и епископи. Господин П…, шалонски епископ, е син на бъчвар: такъв е занаятът и на баща ми.

Един ден, посред урока по догматика, абат Пирар прати да повикат Жулиен. Клетият момък се зарадва, че ще може да се измъкне от тази физическа и нравствена атмосфера, в която беше затънал.

Жулиен намери у господин директора същия прием, който го беше уплашил толкова много в деня, когато постъпваше в семинарията.

— Обяснете ми какво е написано на тази карта за игра — каза му той и го изгледа тъй, че Жулиен поиска да потъне в дън земя.

Жулиен прочете:

Жулиен разбра колко голяма опасност го застрашава: шпионите на абат Кастанед му бяха откраднали този адрес.

— В деня, в който постъпих тук — отговори той, като гледаше челото на абат Пирар, защото не можеше да понесе страшния му поглед, — аз треперех от страх: господин Шелан ми беше казал, че тук е място, пълно с издайничества и всевъзможни гонения, дето доносничеството и клеветничеството се насърчават между другарите. Небето иска това, за да покаже на младите свещеници живота такъв, какъвто е, и да им вдъхне отвращение към света и неговите суети.

— На мене ли ги разправяте тези приказки — каза абат Пирар побеснял. — Мръснико такъв!

— Във Вериер — подзе спокойно Жулиен — моите братя ме биеха, щом се случеше да ми завидят за нещо…

— На въпроса! На въпроса! — извика господин Пирар почти извън себе си.

Без да се стресне ни най-малко, Жулиен продължи разказа си.

— В деня, когато пристигнах в Безансон към пладне, огладнял, аз влязох в едно кафене. Сърцето ми бе изпълнено с отвращение към това нечестиво място; но аз мислех, че там ще мога да закуся по-евтино, отколкото в някой хан. Една жена, изглежда, стопанката на заведението, като видя, че съм новак, ме съжали. „Безансон е пълен с лоши хора — каза ми тя, — боя се за вас, господине. Ако ви се случи някоя неприятност, обърнете се към мене, пратете някого при мене преди осем часа. Ако вратарите на семинарията откажат да изпълнят вашата поръчка, кажете им, че сте мой роднина, роден от Жанлис…“

— Целия този брътвеж ще проверим — извика абат Пирар, него не го сдържаше на едно място и той се разхождаше из стаята. — Веднага назад в килията!

Абатът тръгна подир Жулиен и го заключи вътре. Жулиен тозчас се спусна да претърси сандъка си, на дъното на който беше скрита грижливо злополучната карта. Нищо не липсваше в сандъка, но много неща не бяха на мястото, дето ги беше турил, макар той да носеше винаги ключа със себе си. „Какъв късмет — каза си Жулиен, — че през времето, когато бях заслепен, никога не се възползувах от позволението да изляза, а това господин Кастанед ми предлагаше тъй често, едва сега разбирам неговата доброта. Може би щях да се помамя да се преоблека и да ида на свиждане с хубавата Аманда и тогава с мене щеше да е свършено. Когато се отчаяли да научат нещо по тоя начин, те, за да ме погубят, са направили този донос.“

След два часа директорът го повика пак при себе си.

— Вие не ме излъгахте — каза му той, като не го гледаше вече така строго. — Но пазенето на подобен адрес е такова неблагоразумие, че вие не можете да си представите какви тежки последици можеше да има то. Нещастно момче! И подир десет години то може да ви напакости.

ДВАДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВАПРЪВ ЖИТЕЙСКИ ОПИТ

Читателят ще ни прости, че даваме толкова малко ясни и точни факти от живота на Жулиен за това време. Не че ни липсват, тъкмо обратното; но онова, което той видя в семинарията, е може би твърде мрачно за умерения колорит, който ние се постарахме да запазим в тези страници. Съвременниците ни, които страдат от някои и други неща, не могат да си спомнят за тях без ужас и той отравя за тях всяко друго удоволствие, дори удоволствието от четенето на един разказ.

Жулиен успяваше слабо в своите опити да лицемери с жестовете си; навремени го обхващаше отвращение и дори пълно отчаяние. Той нямаше успех дори и в това гнусно поприще. Най-малката помощ отвън би могла да подкрепи духа му, тъй като не беше чак толкова голяма мъчнотията, която трябваше да се преодолее; но той беше сам-самичък като изоставена лодка сред океана. „И да успея — казваше си той, — пак ще трябва да прекарам цял живот сред тази мръсна тайфа! Между лакомци, които мечтаят само как да излапат на обед пържените яйца със сланина, и хора като абат Кастанед, които няма да се спрат и пред най-черното престъпление! Те ще се докопат до властта; но на каква цена, велики боже!

Човешката воля е могъща, аз чета това навсякъде; но стига ли тя, за да преодолее човек такова отвращение? Лесно е на великите хора да вървят по своя път; колкото и страшна опасност да ги е заплашвала, тя им се е струвала прекрасна; а кой освен мене може да разбере колко е уродливо онова, което ме заобикаля?“

Тази минута беше най-тежката в живота му. За него бе толкова лесно да се запише в един от хубавите полкове, които стояха на гарнизон в Безансон! Той можеше да стане учител по латински; много ли му бе потребно, за да поминува? Но тогава с кариерата му щеше да бъде свършено, щеше да бъде свършено с бъдещето, с което живееше въображението му: това значеше за него да умре. Ето подробно описание на един от неговите тъжни дни.

„Как се възхищавах в самонадеяността си, че се различавам от другите селски момчета! Добре, аз поживях достатъчно, за да видя, че различието ражда омраза“ — каза си той една заран. Тази велика истина му се откри при една от неговите най-обидни несполуки. Той цяла седмица залягаше да се хареса на един ученик, когото окръжаваше ореолът на светостта. Той се разхождаше с него из двора, като слушаше покорно такива глупости, от които човек може да заспи прав. Изведнъж се изви буря, забоботи гръмотевица и светият семинарист, като отблъсна Жулиен грубо, изкрещя:

— Я слушайте; всеки да мисли за себе си в този свят, не искам да бъда изпепелен от светкавицата; а вас Бог може да ви порази, защото сте нечестивец като Волтер.

Стиснал зъби от ярост и вдигнал очи към небето, по което лъкатушеше светкавицата, Жулиен се провикна:

— Така ми се и пада да се удавя, щом съм спал през такава буря! Нека се опитаме поне да завоюваме някой друг педант!

Удари звънецът за урока по свещена история, която преподаваше абат Кастанед.

Този ден на тези селянчета, наплашени от тежкия труд и немотията на бащите си, абат Кастанед обясняваше, че правителството, което им се представяше като някакво страшно същество, притежава действителна и законна власт само по силата на това, че тя му е прехвърлена от божия наместник на земята.

— Станете достойни за милостта на папата със светостта на вашия живот, с вашето послушание, бъдете като посох в ръцете му — добави той — и вие ще получите великолепно място, дето ще командувате сами, далеч от всякакъв надзор; едно пожизнено място, дето една трета от заплатата ще ви плаща правителството, а останалите две трети — папството ви, напътвано от вашите проповеди.

Когато излезе от своя урок, господин Кастанед се спря в двора.

— Тъкмо за свещеника е казано: какъвто човекът, такава и службата му — разправяше той на учениците, които го бяха наобиколили. — Аз, който ви говоря това, съм видял с очите си планински енории, дето се пада да събереш повече доход, отколкото много градски свещеници. Получаваш толкова пари, колкото тях, а освен това тлъсти пилета, яйца, прясно масло и какво ли още не щеш; свещеникът там е безспорно първото лице: няма обед, на който да не го поканят, него го тачат и т.н.

Едва господин Кастанед си отиде горе в стаята и учениците се разделиха на групи. Жулиен не се присъедини към никоя от тях; страняха от него като от шугава овца. Във всички групи той видя как учениците един по един хвърляха монета във въздуха и ако ученикът отгатнеше точно дали ще падне ези или тура, другарите му заключаваха от това, че той ще получи скоро някоя От тези енории с богат доход.

После се заредиха разни истории. Еди-кой си млад свещеник, ръкоположен едва от една година, предложил един свой заек на слугинята на стария свещеник, който после го повикал за викарий, а след няколко месеца, когато свещеникът умрял, получил неговата добра енория. Друг пък успял да бъде назначен за приемник в енорията на едно много богато градче, защото, когато парализираният стар свещеник сядал да яде, той винаги дохождал и му нарязвал ловко пилетата.

Както всички млади хора във всички поприща семинаристите преувеличаваха успеха на тези дребни хитрости, защото в тях има нещо необикновено, което поразява въображението.

„Трябва да свикна с тези разговори“ — казваше си Жулиен. Когато не говореха за наденици и изгодни енории, те приказваха за светската страна на църковното учение; за препирните между епископи и префекти, между кметове и свещеници. И тук Жулиен откриваше у тях понятието за един втори бог, за бог, много по-страшен и по-могъщ от Другия; този втори бог беше папата. Шепнешком — и то когато бяха уверени, че няма да ги чуе господин Пирар — те приказваха, че ако папата не си дава труд да назначава всички префекти и всички кметове във Франция, то е, защото е натоварил с тази грижа френския крал, като го е нарекъл първороден син на църквата.

Тъкмо около това време Жулиен сметна, че може да се възползува от книгата на господин дьо Местр „Папата“, за да изпъкне. Да си кажем правичката, той смая другарите си; но това пак се превърна в негово нещастие. На тях не им хареса, че той излага по-добре от тях собственото им мнение. Господин Шелан беше непредпазлив към Жулиен както и към себе си. След като го беше приучил да разсъждава правилно и да не се задоволява с празни приказки, той беше забравил да му каже, че у незначителния човек този навик се смята за престъпление; защото всяко здраво разсъждение е само по себе си оскърбително.

По този начин красноречието на Жулиен бе ново престъпление от негова страна. Като съдеха за него, другарите му най-сетне успяха да изразят с една-едничка дума целия ужас, който той им вдъхваше: те му дадоха прякор — Мартин Лутер. „Това му приляга — казваха те, — заради дяволската му логика, с която толкова се гордее.“

Много млади семинаристи имаха по-свежи бузи от Жулиен и можеха да минат за по-красиви момци от него; но той имаше бели ръце и не умееше да скрие своите навици към прекомерна чистота. Това предимство не се смяташе за такова в печалното заведение, където го беше захвърлила съдбата. Мръсните селянчета, сред които живееше, заявиха, че той бил човек с разпуснати нрави. Ние се страхуваме да не уморим читателя, ако му разкажем хилядите неволи на нашия герой. Така например най-яките от неговите другари намислиха да го бият; той беше принуден да се въоръжи с един железен пергел и да им даде да разберат, наистина само със знаци, че ще си послужи с него. Защото в един донос знаците далеч не са такава изгодна улика както думите.

ДВАДЕСЕТ И ОСМА ГЛАВАПРОЦЕСИЯТА

Колкото и да се стремеше да се показва жалък и глупав, Жулиен не можеше да се хареса, той твърде много се различаваше от всички. „Все пак — казваше си той — всички наши началници са хора много умни, а избрали са ги между хиляди; защо не им е по сърне моето смирение?“ Един-единствен, както му се струваше, бе помамен от неговата готовност да вярва във всичко и да се преструва на глупец. Това беше абат Ша-Бернард, разпоредител на всички обреди в катедралата, гдето от петнадесет години му бяха обещавали да го правят каноник; а сега той преподаваше църковно красноречие в семинарията. Този предмет беше един от тези, по които Жулиен през времето на заслепението си излизаше обикновено пръв. Още тогава абат Ша му засвидетелствува приятелството си и на излизане от занятия го хващаше на драго сърне под ръка, за да обиколят заедно няколко пъти градината.

„Каква цел преследва той?“ — питаше се Жулиен. Той с почуда виждаше, че абат Ша по цели часове му разправяше за църковната утвар и одеждите, които притежаваше катедралата. Само обшити със сърма имаше седемнадесет епитрахила, извън траурните одеяния. Големи надежди възлагаха на старата председателка дьо Рюбампре; тази деветдесетгодишна дама пазеше най-малко седемдесет години своите сватбени рокли от великолепни лионски платове, изтъкани със злато.

— Вие само си представете, приятелю мой — казваше абат Ша, като се спираше изведнъж и изблещваше очи, — тези платове не се мачкат, толкова злато има по тях. Всички в Безансон вярват, че по завещанието на председателката към съкровищата на катедралата ще се прибавят повече от десет епитрахила извън четирите-петте мантии за големите празненства. Аз отивам по-далеч — настояваше абат Ша, като снишаваше глас, — аз имам основание да предполагам, че председателката ще ни остави осем великолепни светилника от позлатено сребро, които, разправят, били купени от бургундския дук Шарл Смели, чийто любим министър бил един от прадедите й.

„Но каква цел преследва този човек с всичките тия вехтории? — мислеше Жулиен. — Вече цял век се точи тази изкусна подготовка, а още нищо не излиза наяве. Очевидно той никак не ми доверява! Той е по-умел от всички, чиято тайна цел можеш да отгатнеш в две седмици. Разбирам, честолюбието на абата страда вече петнадесет години!“

Една вечер посред урока по фехтовка Жулиен бе повикан при абат Пирар, който му каза:

— Утре е празникът на Corpus Domini (Тяло господне). Господин абат Ша-Бернард има нужда от вашата помощ при украсяването на катедралата, идете при него и му се подчинявайте.

Абат Пирар го върна от вратата и със състрадателен глас додаде:

— Вие ще трябва да решите дали ще се възползувате от този случай, за да се отбиете в града.

— Incedo per ignis (имам тайни врагове) — отговори Жулиен.

На другия ден, още щом се развидели, Жулиен се запъти за катедралата с наведени очи. Когато видя улиците и трескавия живот, който полека-лека се възцаряваше в града, на сърцето, му стана по-леко. Навсякъде украсяваха фасадите на къщите за процесията. Цялото това време, което беше прекарал в семинарията, му се стори сега само миг. Мисълта му летеше към Вержи и към красивата Аманда Бине, която той можеше да срещне, защото нейното кафене не беше много далеко. Отдалеч той зърна абат Ша-Бернард, застанал на портата на свидната му катедрала; той беше дебел мъж със засмяно лице и открит поглед. Днес той ликуваше.

— Аз ви очаквах, скъпо мое чадо — извика той още от много далеч, щом съгледа Жулиен. — Добре дошъл! Днес ни предстои дълга и тежка работа, нека се подкрепим с първа закуска; втората ще имаме в десет часа през време на тържествената служба.

— Аз желая, господине — каза му Жулиен важно, — да не остана нито минута сам; благоволете да отбележите — додаде той, като посочи часовника горе над главите им, — че съм дошъл в пет часа без една минута.

— Ах, вие се боите от калпазанчетата в нашата семинария! Струва ли си да мислите за тях — каза абат Ша. — Нима пътят става по-лош, задето има тръни по плетищата от двете му страни? Пътниците вървят по пътя и остават злите тръни да стърчат по местата си. И тъй, на работа, скъпи ми приятелю, на работа!

Абат Ша с право беше казал, че работата ще е тежка. Предния ден в катедралата бе се състояла тържествена погребална церемония и затова не бяха подготвили нищо; сега трябваше само за една заран да облекат всички готически стълбове, които образуват трите кораба на черквата, с червена дамаска коприна догоре, на височина тридесет стъпки. Епископът беше докарал от Париж четирима тапицери, които дойдоха с пощенската кола, но тези господа не можеха да насмогнат навсякъде, а вместо да насърчават непохватните си безансонски събратя, те още повече ги обезсърчаваха с подигравките си.

Жулиен видя, че ще трябва сам да се изкачи по стълбата, неговата пъргавина му помогна. Той се зае да ръководи местните тапицери. Абат Ша с възторг ги гледаше как летят от стълба на стълба. Когато всички стълбове бяха обвити с дамаска коприна, почнаха да обмислят как да забучат пет грамадни букета от пера върху големия балдахин, над главния олтар. Един пищен венец от позлатено дърво се крепеше на осем високи вити колони от италиански мрамор. Но за да се стигне до средата на балдахина, над дарохранителницата, трябваше да се мине по един стар дървен корниз, може би прояден от червеите, на четиридесет стъпки над пода.

Видът на тази главоломна пътека угаси шумната преди това веселост на парижките тапицери; те попоглеждаха отдолу, препираха се горещо, но никой не се качваше. Жулиен грабна букетите от пера и се покатери тичешката по стълбата. Той ловко ги прикрепи над венеца във форма на корона, тъкмо в средата на балдахина. Когато слезе от стълбата, абат Ша-Бернард го стисна в прегръдките си.

— Optime23 — извика добрият свещеник, — ще разправя за това на негово високопреосвещенство.

В десет часа закуската мина много весело. Никога абат Ша не беше виждал своята черква толкова хубава.

— Скъпи ми ученико — каза той на Жулиен, — майка ми даваше под наем столове в тази тачена от всички базилика, тъй че аз бях отгледан в тази огромна сграда. Терорът на Робеспиер ни разори; но осемгодишен, колкото бях тогава, аз прислужвах вече при литургиите, които отслужваха по домовете, и в тия дни мене ме хранеха. Никой не умееше да сгъне по-добре от мене епитрахила, никога у мене нямаше пречупен нито един сърмен пискюл. Откакто Наполеон възстанови богослужението, на мене ми се усмихна щастието и аз ръководя всичко в почтената митрополия. Пет пъти в годината очите ми я виждат нагиздена с тези хубави украшения. Но никога тя не е бивала тъй великолепна, както днес, никога дамаската коприна не е падала в такива широки дипли, нито е прилепвала тъй около стълбовете.

„Ей сега най-сетне ще ми каже тайната си — помисли Жулиен. — Ето че заговори за себе си; сега ще излее това, което е на сърцето му.“ Но въпреки явната си възбуда тоя човек не изпусна нито една непредпазлива дума. „А той работи много, радва се — каза си Жулиен. — И доста винце си е пийнал. Какъв човек! Какъв пример за мене! На него се пада медалът.“(Този некрасив израз. Жулиен беше научил от стария хирург.)

Когато, камбаните зазвъниха Sanctus на голямата литургия, Жулиен рече да надене един стихар и да последва епископа във величествената процесия.

— Ами крадците, приятелю мой, ами крадците! — извика абат Ша. — Вие не мислите за тях. Процесията ей сега ще излезе; черквата ще остане пуста; ние двамата с вас ще трябва да бдим. Все още голямо щастие ще е за нас, ако после ни липсват само един-два аршина от тази сърма, с която са обвити долу стълбовете. Тя е също подарък от госпожа дьо Рюбампре; и произхожда от прочутия граф, нейния прадядо; от чисто злато е, скъпи ми приятелю — пришепна с явно възхищение абатът на ухото му, — никаква преправка! Аз ви възлагам да наглеждате северното крило, не излизайте оттам. А аз запазвам за себе си южното крило и главния кораб. Не изпускайте от очи изповедните; там точно съгледвачките на крадците се крият и дебнат минутата, когато ние се обърнем с гръб към тях.

Тъкмо той свърши да говори, удари дванадесет без четвърт и тозчас голямата камбана се обади. Тя звънеше с всичка сила: тия пълни тържествени звуци разтърсиха от дъно Жулиен. Въображението му полетя далече от земята.

Благовонието на тамян и розови листенца, които малки деца, облечени като свети Йоан, хвърляха пред светите дарове, го опияни окончателно.

Величавите звуци на камбаната би трябвало да събудят у Жулиен само мисълта, че това е плод от работата на двадесетте души, на които плащат по петдесет сантима и на които помагат може би петнадесет-двадесет енориаши. Той би трябвало да помисли за това, че въжетата са протрити, а скелето — прогнило, че камбаната също представя опасност, защото пада всеки два века, и да разсъди как би могла да се намали надницата на звънарите или да им се плати с някоя индулгенция или друга милост, почерпена от богатствата на черквата, която да не изпразни кесията й.

Вместо да се отдаде на такива мъдри размишления, душата на Жулиен, опиянена от пълните и мъжествени звуци, витаеше в просторите на въображението. Никога не ще излезе от него нито добър свещеник, нито голям началник. От душите, способни така да се вълнуват, може най-много да се роди някой човек на изкуството. И ето тук проличава в цялата си голота самонадеяността на Жулиен. Навярно петдесетина от неговите другари-семинаристи, свикнали да насочват вниманието си върху реалността на живота от страх пред народната омраза и якобинството, което им сочат залегнало в пусия зад всеки плет, чули голямата камбана на катедралата, не биха мислили за нищо друго, освен каква надница да платят на звънарите. Те биха изследвали с гениалността на Барем струва ли вълнението на народа парите, които се дават на звънарите. Но и ако Жулиен речеше да се позамисли за материалните изгоди на черквата, въображението му, надвишило целта, би го накарало пак да мисли как да спести четиридесетте франка от черковния пангар и той би изпуснал случая да избегне разхода от двадесет и пет сантима.

През това време, когато в този сияен ден процесията минаваше бавно през Безансон и се спираше пред разкошните привременни олтари, издигнати изобилно от разните градски власти, черквата тънеше в дълбоко мълчание. В нея цареше полумрак, приятна прохлада; и всичко бе пропито още от благоуханието на цветята и тамяна.

Тишината, дълбоката самота и прохладата на дългите черковни кораби потапяха Жулиен в сладки блянове. Той не се боеше, че ще го смути абат Ша, който беше зает в другата част на храма. Душата му беше почти напуснала тленната си обвивка, която бродеше с бавни крачки в северното крило на черквата, поверено на неговия надзор. Той беше съвсем спокоен, защото беше се уверил, че в изповедните има само няколко благочестиви жени; окото му гледаше, без да вижда.

Ала той все пак излезе от разсеяността си, когато зърна две много хубаво облечени жени, коленичили едната в изповеднята, а другата близо до нея на един стол. Той гледаше, без да вижда; ала подбуден било от смъртното съзнание за възложените му задължения, било от възхищението към благородното и просто облекло на дамите, той забеляза, че няма свещеник в изповеднята. „Странно — помисли той, — защо тия прекрасни дами, ако са набожни, не са коленичили пред някой уличен олтар; или ако са от висшето общество, не са се наместили по-изгодно за себе си в първия ред на някой балкон? Колко хубаво й приляга тази рокля! Каква грация!“ Той забави крачките си, за да може да ги види.

Онази, която беше коленилича в изповеднята, поизвърна глава, като за чу стъпките на Жулиен сред безкрайната тишина. Изведнъж тя извика слабо и припадна.

Изгубила сили, коленичилата дама се килна назад; приятелката й, която беше до нея, се спусна да й помогне. В същото време Жулиен видя раменете на падащата възнак дама. В очите му се хвърли една добре позната огърлица от едри изящни бисери. Какво стана с него, когато той позна косите на госпожа дьо Ренал! Беше тя. А другата дама, която се мъчеше да подкрепи нейната глава и да не я остави да падне съвсем, беше госпожа Дервил. Вън от себе си, Жулиен се устреми към тях. Госпожа дьо Ренал може би щеше да повлече в падането си и своята приятелка, ако Жулиен не ги подкрепи. Той видя главата на госпожа дьо Ренал пребледняла, изгубила напълно чувства, да се люшка на рамото му. Помогна на госпожа Дервил да опре Тази прекрасна глава върху облегалото на един сламен стол; той беше коленичил.

Госпожа Дервил се обърна и го позна.

— Бягайте, господине, бягайте! — каза му тя със силен гняв в гласа. — Нека само тя да не ви види. И как няма да се ужаси при вашия вид, тя беше толкова щастлива, преди да ви познава! Вашето поведение е жестоко. Бягайте; вървете си, ако у вас има още капка срам.

Тези думи бяха казани тъй властно, а Жулиен беше толкова безпомощен в тази минута, че се отдалечи: „Тя ме е мразила винаги“ — каза си той, мислейки за госпожа Дервил.

В същия миг гъгнивото пение на свещениците, които вървяха в началото на процесията, екна в черквата; процесията се връщаше. Абат Ша-Бернард повика няколко пъти Жулиен, който отначало не го чу: най-сетне той се доближи до него и го изведе за ръка иззад един стълб, дето Жулиен се беше притаил ни жив, ни умрял. Абатът искаше да го представи на епископа.

— Лошо ли ви е, чадо мое? — запита го абатът, като го видя тъй бледен и почти безсилен да върви. — Вие много работихте. — Абатът го хвана под ръка. — Елате, седнете ей на тази малка пейка до съда със светената вода зад мене; аз ще ви закривам. — Те се намираха тогава отстрани на главната порта. — Успокойте се, ние имаме още двадесет минути, докато дойде негово високопреосвещенство. Постарайте се да се посъвземете; когато мине, аз ще ви повдигна — зер аз съм силен и як въпреки възрастта си.

Но когато мина епископът, Жулиен тъй трепереше, че абат Ша се отказа от мисълта да го представи.

— Не се огорчавайте много — каза му той, — аз ще намеря друг случай.

Вечерта абатът нареди да занесат в параклиса на семинарията пет килограма свещи, спестени, както каза той, благодарение грижите на Жулиен и бързината, с която ги гасил. Нищо по-невярно от това. Клетият момък сам бе угаснал; откакто видя госпожа дьо Ренал, той не можеше да мисли за нищо.

ДВАДЕСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВАПЪРВОТО ПОВИШЕНИЕ

Жулиен не беше дошъл на себе си от дълбоката замисленост, в която беше го потопила случката в катедралата, когато една заран суровият абат Пирар изпрати да го повикат.

— Ето господин Ша-Бернард ми пише благосклонно за вас. Взето изцяло, аз съм доста доволен от вашето поведение. Вие сте извънредно непредпазлив и дори лекомислен, макар и да не личи това изведнъж; ала и досега сърцето ви е добро и дори великодушно, а умът — отличен. Изобщо аз виждам във вас някаква искра, която не бива да се пренебрегва.

След петнадесет години труд аз трябва да се разделя с това учебно заведение: моето престъпление е, че съм предоставил на семинаристите свобода на волята и че не съм закрилял, нито притеснявал онова тайно общество, за което ми говорихте в изповеднята. Преди да си отида оттук, ще ми се да направя нещо за вас, бих се погрижил за това още преди два месеца, защото заслужавате, ако не беше доносът по повод адреса на Аман-да Бине, намерен у вас. Аз ви назначавам репетитор по Новия и Стария завет.

Жулиен, преизпълнен от признателност, понечи да коленичи и да благодари на бога; но отстъпи на друг по-искрен подтик. Приближи се до абат Пирар, взе ръката му и я поднесе към устните си.

— Какво е това? — извика директорът разсърден, но очите на Жулиен говореха още по-красноречиво от неговата постъпка.

Абат Пирар го изгледа учудено, както гледа човек, който отдавна е отвикнал да среща такива тънки душевни вълнения. Това внимание издаде директора; гласът му трепна.

— Е да, чадо мое, аз се привързах към тебе. Небето знае, че това стана против волята ми. Моят дълг е да бъда справедлив и да не храня към никого ни омраза, ни обич. Тежък ще е твоят жизнен път. В тебе аз виждам нещо, което обижда простолюдието. Завистта и клеветата ще те преследват. Където и да те запрати провидението, другарите ти няма да могат да те гледат без омраза; и ако се преструват, че те обичат, то ще е само за да те погубят по-сигурно. Против това има само един цяр: не се уповавай никому освен на бога, който в наказание за твоята самонадеяност ти е дал способност да будиш омраза към себе си; нека твоето поведение бъде чисто — в това е единственото ти спасение. Ако ти се придържаш неотклонно о истината, рано или късно враговете ти ще бъдат сразени.

Отдавна Жулиен не беше слушал дружелюбен глас, затова трябва да му простим тази слабост: той се разплака. Абат Пирар го взе в прегръдките си; този миг беше много сладостен и за двамата.

Жулиен не се помнеше от радост; това беше първото повишение, което получаваше; облагите бяха огромни. За да ги оцени, човек трябва да е бил осъден да живее цели месеци, без да може да се уедини нито минута, в непосредствен досег с другари, които най-малко са досадни, а в повечето случаи са непоносими. Еднички техните викове само могат да разстроят една чувствителна натура. Шумната радост на тези хубаво охранени и добре облечени селяни намираше изход, чувствуваше се пълна само тогава, когато те можеха да крещят с всичките си сили на дробовете си.

Сега Жулиен обядваше сам или почти сам, един час след другите семинаристи. Той имаше ключ от градината и можеше да се разхожда там през часовете, когато беше пуста.

За своя голяма почуда Жулиен откри, че почнаха да го мразят по-малко; а той, наопаки, очакваше, че омразата ще се удвои. Сега не смятаха вече за смешна надменност тайното му нежелание да не влиза в разговор с тях, което беше много очевидно и му струваше толкова врагове. На тия недодялани същества, които го заобикаляха, то сега се струваше напълно справедливо чувство за собствено достойнство. Омразата чувствително намаля, особено между най-младите от другарите му, станали сега негови ученици, към които той се отнасяше много учтиво. Малко по малко той дори придоби привърженици; стана признак на неприличие да го наричат Мартин Лутер.

Но защо да изреждаме приятелите и неприятелите му? Всичко това е отвратително и толкова по-отвратително, колкото по-правдиво е изображението. А между това те са единствените наставници по нравственост, които има народът, и без тях какво ще стане с него? Ще може ли някога вестникът да замени попа?

Откакто Жулиен получи новото назначение, директорът на семинарията се стремеше да не говори с него никога без свидетели. Това беше предпазливост както за учителя, тъй и за ученика; но то беше преди всичко изпитание. Суровият янсенист Пирар имаше един неизменен принцип: притежава ли някой човек достойнства пред очите ти, сложи преграда на пътя му към всичко, което той жадува, към всичко, което той предприема. Ако има достойнство, той ще смогне да, катурне или обходи преградите.

Настъпи време за лов. Фуке намисли да изпрати в семинарията от името на Жулиеновите родители един елен и един глиган. Убитите зверове бяха сложени в коридора между кухнята и трапезарията. И там ги виждаха всички семинаристи, когато отиваха на обед. Те ги разглеждаха с голямо любопитство. Глиганът, макар и мъртъв, плашеше по-младите; те докосваха плахо зъбите му. Цяла седмица се говореше само за това.

Този дар, който поставяше Жулиеновото семейство в онзи слой на общество, към който хората трябва да се отнасят с уважение, нанесе смъртен удар на завистта. Той даваше на Жулиен превъзходство, осветено от богатството. Шазел и най-добрите от семинаристите почнаха да му се докарват и почти му се сърдеха, че не ги е предупредил за благосъстоянието на родителите си и по този начин ги е накарал да покажат неуважение към парите.

През това време бе свикан набор, от който Жулиен бе освободен като семинарист. Това обстоятелство го потресе дълбоко. „Ето че мина завинаги минутата, в която преди двадесет години би започнал за мен героичният живот!“

Той се разхождаше сам в градината на семинарията и чу какво си приказваха помежду си зидарите, които поправяха оградата.

— Няма що, ще трябва да се върви. Ето свикват новия набор.

— Когато беше оня, защо да не отидеш? Зидарят тогава ставаше офицер, ставаше генерал, виждали са това.

— А я виж това сега! Само голтаците отиват. Тоя, който има нещичко, си стои дома.

— Който се е родил сиромах, сиромах ще си остане, това си е.

— Ами вярно ли е, както разправят, че оня умрял? — подзе трети зидар.

— Червивите с пари казват това, разбираш ли? Оня беше ги наплашил.

— Каква разлика! Как работите вървяха в негово време! И като си помислиш, че неговите маршали го предадоха! Има ги такива изменници!

Този разговор утеши донейде Жулиен. Той си тръгна и като въздишаше, си повтаряше:

— Единственият крал, запомнен от народа!

Дойдоха изпитите. Жулиен отговаряше блестящо, той видя, че и Шазел дори се старае да покаже всичките си знания.

В първия ден членовете от изпитната комисия, назначени от небезизвестния главен викарий дьо Фридлер, бяха силно раздразнени, задето трябва всеки път да поставят в списъка си на първо или поне на второ място този Жулиен Сорел, за когото им бяха донесли, че е любимец на абат Пирар. В семинарията се хващаха на облог, че в крайния изпитен списък Жулиен ще излезе пръв, а това ще му даде почетното право да обядва с негово високопреосвещенство епископа. Но в края на един изпит, когато той говореше върху отците на черквата, един хитър екзаминатор, след като запита Жулиен за свети Йероним и неговото пристрастие към Цицерон, заприказва за Хораций, Вергилий и другите езически писатели. Жулиен, скришом от другарите си, беше научил наизуст много стихове от тези автори. Увлечен от успеха си, той забрави къде се намираше и на повторния въпрос на екзаминатора почна с жар да казва и преразказва няколко Хорациеви оди. След като го остави да се омотае в примката двадесет минути, екзаминаторът изведнъж промени лице и започна да го кори сурово, задето си е изгубил времето с тия нечестиви занимания и си е тъпкал главата с безполезни и греховни мисли.

— Аз съм глупец, господине, вие имате право — смирено каза Жулиен, разбрал сръчната маневра, на която беше станал жертва.

Тази хитрост на екзаминатора се видя дори на семинаристите мръсна, но тя не попречи на абат дьо Фрилер, този ловък човек, който беше организирал изкусно мрежата на Безансонската конгрегация и чиито донесения в Париж караха да треперят съдиите, префектът и дори висшите офицери от гарнизона, да сложи с всемогъщата си ръка срещу името на Жулиен номер 198. Той се радваше, че уязвява по този начин своя враг — янсениста Пирар.

Ето вече десет години как той се стремеше с всички сили да му отнеме ръководството на семинарията. Абат Пирар, следвайки плана на поведение, който беше обрисувал пред Жулиен, беше искрен, благочестив, не се занимаваше със сплетни и обичаше задълженията си. Но в гнева си небето го беше надарило със злъчен нрав, създаден да чувствува дълбоко обидите и омразата. За тази душа нито едно от нанесените й оскърбления не минаваше безследно. Той би дал сто пъти досега оставката си, но смяташе, че е полезен на този пост, дето беше го поставило провидението. „Аз възпирам разпространението на йезуитството и идолопоклонството“ — казваше си той.

По времето на изпитите той може би вече два месена не беше разговарял с Жулиен и при все това боледува цяла седмина, когато получи официалния доклад, дето бяха оповестени резултатите от конкурса, и видя номера 198 срещу името на оня ученик, когото смяташе гордост на училището. Единствената утеха за този суров характер бе да съсредоточи върху Жулиен цялата си бдителност. И за своя най-голяма радост откри, че у Жулиен няма ни злоба, ни намерения да си отмъщава, ни обезсърчение.

Няколко седмици по-късно Жулиен изтръпна, когато получи едно писмо; то носеше парижки щемпел. „Най-сетне — помисли си той — госпожа дьо Ренал си е спомнила за обещанието си.“ Някакъв си господин, който беше се подписал Пол Сорел и заявяваше, че е негов роднина, му изпращаше чек от петстотин франка. В писмото се казваше още, че ако Жулиен и занапред учи все тъй успешно добрите латински писатели, всяка година ще му се изпраща подобна сума.

„Тя е, само тя може да бъде тъй добра! — каза си Жулиен трогнат. — Тя иска да ме утеши; но защо няма нито една дружеска дума?“

Той се лъжеше относно писмото; госпожа дьо Ренал, напътвана от приятелката си госпожа Дервил, се отдаваше всецяло на дълбоко разкаяние. Против волята й случваше й се често да мисли за необикновеното същество, срещата с което бе пречупила съществуването й, но не си позволяваше за нищо на света да му пише.

Ако поискаме да говорим на семинарски език, бихме могли да признаем изпращането на тия петстотин франка за чудо и да кажем, че небето си е послужило със самия господин дьо Фрилер, за да направи този подарък на Жулиен.

Преди дванадесет години господин абат дьо Фрилер пристигна в Безансон с мъничък куфар, който според хорската клюка съдържаше цялото му състояние. Сега той беше станал един от най-богатите собственици в окръга. В постоянното си обогатяване той беше закупил половината от някакъв имот, а другата половина се беше паднала в наследство на господин дьо Ла Мол. Оттук се заведе една голяма тъжба между тези две особи.

Въпреки блестящото си положение в Париж и придворните си задължения господин маркиз дьо Ла Мол почувствува, че не е безопасно да се бори в Безансон срещу главния викарий, за когото се говореше, че качвал и свалял префектите. Но вместо да си изходатайствува петдесет хиляди франка възнаграждение под нечие чуждо име, предвидено в бюджета, и да отстъпи на абат дьо Фрилер в тази дребна тъжба за петдесет хиляди франка, маркизът се заинати. Той смяташе, че правото е на негова страна: хубаво право!

И тъй нека ни бъде позволено да се попитаме: кой съдия няма син или най-малко сродник, комуто трябва да помогне Да си пробие път в живота?

За да вразуми и най-слепите, господин абат дьо Фрилер, една седмица след като получи първата присъда, взе каретата на негово високопреосвещенство епископа и отиде сам да занесе на своя адвокат кръста на Почетния легион. Господин дьо Ла Мол, пообъркан от това държане на противната страна, почувствувал, че адвокатите му се огъват, се обърна за съвет към абат Шелан, който го постави във връзка с господин Пирар.

По времето, за което се разказва в нашата история, тези връзки траеха вече от няколко години. Абат Пирар вложи цялата си страстна натура в това дело. Като се срещаше постоянно с адвокатите на маркиза, той изучи иска му и убедил се, че е справедлив, открито взе страната на господин дьо Ла Мол срещу всемогъщия главен викарий. Абат дьо Фрилер се оскърби от подобна дързост, и то на един нищожен янсенист!

— Полюбувайте се на тези придворни аристократи, които си въобразяват, че са всесилни! — казваше на близките си абат дьо Фрилер. — Господин дьо Ла Мол не се е помъчил дори да изпрати един жалък кръст на своя безансонски агент, а и ще го остави така да го уволнят глупаво. А между това, както ми пишат, този благороден пер не пропуща седмица да не отиде да се поперчи със синята си лента в гостната на пазителя на държавния печат, който И да е той.

Въпреки всичкото старание на абат Пирар господин дьо Ла Мол, макар да беше винаги в най-добри отношения с министъра на правосъдието, а още повече с неговата канцелария, можа след шест години главоболие да направи само това — да не загуби съвсем делото си.

В постоянна преписка с абат Пирар по това дело, което и двамата следяха ревностно, маркизът в края на краищата оцени своеобразния ум на абата. Малко по малко, въпреки огромното разстояние в социалното положение, тяхната преписка доби приятелски тон. Абат Пирар съобщаваше на маркиза, че искат с всевъзможни унижения да го накарат да си даде оставката. Възмутен от безсрамната измама, употребена според него срещу Жулиен, той разправи неговата история на маркиза.

Въпреки богатството си този голям велможа съвсем не бе скъперник. Той досега не бе успял да накара абат Пирар да приеме от него дори пощенските разноски, свързани с процеса. И ето, дойде му на ум да изпрати петстотин франка на любимия му ученик.

Господин дьо Ла Мол се потруди сам да напише съпроводителното писмо. Това го накара да си спомни за абата.

Един ден абатът получи записка, в която го молеха да намине незабавно по спешна работа в един хан, в предградията на Безансон. Там той завари управителя на господин дьо Ла Мол.

— Господин маркизът ме натовари да ви докарам каляската му — каза му този човек. — Той се надява, че след като прочетете това писмо, ще се съгласите да тръгнете за Париж след четири-пет дни. През това време, което ще ви е угодно да определите, аз ще обиколя земите на господин маркиза във Франш-Конте. А след това, когато пожелаете, ние ще заминем за Париж.

Писмото беше късо:

„Освободете се от всички провинциални разправии, драги ми господине, и елате да си поотдъхнете в Париж. Изпращам ви колата си, която има заповед да чака вашето решение четири дни. Сам аз ще ви чакам в Париж до вторник. От ваша страна, господине, трябва ми само едно «да», за да приема от ваше име една от най-добрите енории в околностите на Париж. Най-богатият от вашите бъдещи енориаши не ви е виждал никога, но ви е предан повече, отколкото може да си помислите; той е маркиз дьо Ла Мол.“

Без да подозира това, суровият абат Пирар обичаше своята семинария, населена с враговете му, на която от петнадесет години насам посвещаваше всичките си мисли. Писмото на господин дьо Ла Мол му повлия, както ако пред него се явеше хирург, за да извърши някаква жестока, но необходима операция. Неговото уволнение беше неизбежно. Той даде на управителя свиждане след три дни.

Четиридесет и осем часа подред той прекара в трескави колебания. Най-сетне писа на господин дьо Ла Мол и съчини за негово високопреосвещенство епископa едно писмо, образец на църковен стил, но малко длъжко. Мъчно биха могли да се намерят по-безукорни изрази, надъхани с по-искрена почит. И все пак това писмо, предназначено да застави господин дьо Фрилер да прекара един тежък час насаме със своето началство изброяваше всички основания за сериозни оплаквания и се внушеше дори в малките мръсни закачки, които, след като ги беше търпял безропотно шест години, караха абат Пирар да напусне епархията.

Крадяха му дървата от дърварника, отровили му бяха кучето и т.н., и т.н.

Когато свърши това писмо той заповяда да събудят Жулиен, който, както всички семинаристи, вече спеше в осем часа вечерта.

— Знаете ли къде е епископството? — запита го той на безукорен латински език. — Занесете това писмо ма негово високопреосвещенство. Няма да скрия от вас, че ви пращам между вълците. Бъдете цял очи и уши. Не допущайте никаква лъжа във вашите отговори; но не забравяйте, че оня, който ще ви разпитва, сигурно ще почувствува истинска радост, ако сполучи да ви навреди. Аз много се радвам, чадо мое, че ви давам възможност да минете през това изпитание, преди да ви напусна, защото, няма да скрия от вас, писмото, което носите, е моята оставка.

Жулиен замръзна на мястото си. Той обичаше абат Пирар. Напразно благоразумието му казваше:

„Когато този честен човек си отиде оттук, партията на «Исусовото сърце» ще ме понижи, а може би и ще ме прогони.“

Той не можеше да мисли за себе си. Той стоеше объркан, защото искаше да изрази по-учтиво една мисъл, а не се сещаше как.

— Е, приятелю мой, защо не тръгвате?

— Но разправят, господине — рече плахо Жулиен, — че вие през дългото си управление не сте скътали нищо настрана. Аз имам шестстотин франка.

Сълзите не му дадоха да продължи.

— И това ще бъде взето под внимание — каза студено бившият директор на семинарията. — Идете в епископството, ще закъснеете.

По една случайност тая вечер дежурен в гостната па епископа бе господин абат дьо Фрилер; негово високопреосвещенство бе на вечеря в префектурата. По тази причина Жулиен предаде писмото на самия господин дьо Фрилер, но той не знаеше това.

Жулиен видя с почуда как абатът отвори смело писмото, адресирано до епископа. Хубавото лице на главния викарий изрази тутакси изненада, смесена с най-живо удоволствие, и стана още по-сериозно. Докато той четеше, Жулиен, поразен от прекрасната му външност, смогна да го разгледа добре. Това лице би било още по-внушително, ако в някои негови черти не прозираше прекомерна хитрост, която дори би издавала двуличие, ако притежателят на тази красива физиономия престанеше поне за миг да се занимава с нея. Носът, издаден силно напред, обрисуваше съвършено права линия и даваше за нещастие на този профил, инак твърде благороден, непоправима прилика на лисица. Впрочем абатът, когото, изглежда, тъй заинтересува Оставката на господин Пирар, беше облечен с голяма елегантност и това много се хареса на Жулиен, който не беше виждал подобно нещо у никой друг свещеник.

Жулиен научи едва по-късно в какво се заключава особената дарба на абат дьо Фрилер. Абатът умееше да забавлява своя епископ, един любезен старец, който бе свикнал да живее в Париж и се чувствуваше в Безансон като на заточение. Епископът имаше много слабо зрение, а обичаше страстно рибата. Абат дьо Фрилер вадеше костите от рибата, поднасяна на негово високопреосвещенство.

Жулиен гледаше мълчаливо абата, който препрочиташе оставката, когато вратата отведнъж се разтвори е трясък. Влезе бързо един богато облечен лакей. Жулиен едва успя да се обърне към вратата; той видя едно дребно старче с кръст на гърдите. Жулиен се поклони смирено: епископът му се усмихна благо и отмина. Хубавецът абат тръгна подире му и Жулиен остана сам в гостната, дето можеше сега свободно да се любува на заобикалящото го благолепие.

Безансонският епископ, човек с ум, изпитан, но неугаснал от дългите несгоди на изгнанието, беше на седемдесет и пет години и извънредно малко се безпокоеше какво ще се случи след десет години.

— Какъв е този семинарист с умен поглед, когото видях, мисля, сега на минаване? — запита епископът. — Не са ли длъжни те, според моя правилник, да спят вече по това време?

— Този е, кълна се, ваше високопреосвещенство, съвсем буден и носи важна новина: оставката на единствения янсенист, останал във вашата епархия. Най-сетне този страшен абат Пирар е разбрал какво искат от него.

— Добре тогава — каза епископът, като се засмя, — аз се съмнявам дали ще можете да го заместите с човек, който струва колкото него. И за да ви покажа цената на този човек, ще го поканя утре на обед.

Главният викарий поиска да вмъкне няколко думи за избора на приемника. Но прелатът не бе разположен да говори за работа и му каза:

— Преди да позволим да дойде новият, нека видим как ще си отиде този. Доведете ми семинариста, истината е на устата на децата.

Повикаха Жулиен. „Аз ще попадна между двама инквизитори“ — помисли си той. Никога досега той не беше чувствувал в себе си такава голяма смелост.

В тази минута, когато влезе, двама едри камериери, облечени по-богато от самия господин Валено, събличаха негово високопреосвещенство. Преди да заговори за Пирар, прелатът сметна за свой дълг да поразпита Жулиен за успехите му в учението. Той го запита върху догматиката и остана поразен. Скоро стигна до класиците — до Вергилий, до Хораций, до Цицерон. „Ето тези имена — помисли си Жулиен — ме докараха до номер 198. Сега няма какво повече да губя, да се опитаме да блеснем!“ И той наистина блесна; прелатът, сам превъзходен познавач на класиците, остана очарован.

На вечерята в префектурата една млада девойка, която се ползуваше справедливо с известност, беше декламирала поема за Магдалина. На епископа се искаше да поприказва за литература и той забрави много бързо абата Пирар и всичките си дела, за да обсъди със семинариста въпроса — бил ли е Хораций богат или беден? Прелатът приведе някои и други оди, но паметта понякога му изневеряваше и Жулиен тозчас със съвсем скромен вид повтаряше цялата ода; епископът бе поразен особено от това, че Жулиен не излизаше от тона на разговора и казваше своите двадесет-тридесет латински стиха така, както би говорил за това, което става в семинарията. Двамата разговаряха дълго за Вергилий, за Цицерон. Най-сетне прелатът не можа да се въздържи и да не похвали младия семинарист:

— Невъзможно е човек да напредне повече в учението.

— Ваше високопреосвещенство — отвърна му Жулиен, — вашата семинария може да ви представи сто деветдесет и седем ученика, още по-достойни за вашето високо одобрение.

— Как така? — запита прелатът, учуден от цифрата.

— Аз мога да потвърдя с официален документ онова, което имах честта да кажа пред ваше високопреосвещенство. На годишния изпит в семинарията аз отговорих по същите тия предмети, които в тая минута ми спечелиха одобрението на ваше високопреосвещенство, и получих номер 198.

— Аха, това е любимецът на абат Пирар! — провикна се епископът, като се засмя и изгледа господин дьо Фрилер. — Ние трябваше да очакваме нещо такова; но това е честна война. Нали, приятелю мой — додаде той, като се обърна към Жулиен, — вас са ви събудили, за да ви пратят тук?

— Да, ваше високопреосвещенство. Аз не съм излизал сам от семинарията освен веднъж в живота си, за да помогна на абата Ша-Бернард при украсяването на катедралата в деня на празника Тяло господне.

— Optime — каза епископът, — как, вие ли сте оня, който е показал толкова смелост, като е забучил букетите с пера над балдахина? Те ме карат да треперя всяка година. Аз винаги се страхувам да не би да ми струват живота на някой човек. Приятелю мой, вие ще отидете далече; но аз не искам да прекъсна вашето поприще, което ще бъде бляскаво, като ви оставя да умрете от глад.

И по заповед на епископа донесоха бисквити и малага, които Жулиен удостои с вниманието си, а още повече абат дьо Фрилер, който знаеше, че неговият епископ обича да гледа как хората ядат весело и охотно.

Прелатът, все по-доволен и по-доволен от края на вечерта, поговори една минута върху църковната история. Той видя, че Жулиен не го разбира. Прелатът мина към душевното състояние в Римската империя при императорите от века на Константин. Краят на езичеството е бил придружен със същото състояние на безпокойство и съмнение, което в XIX век опустошава разочарованите и отегчени духове. Негово високопреосвещенство забеляза, че Жулиен не познаваше Тацит дори по име.

Когато прелатът изрази своето учудване, Жулиен му отговори чистосърдечно, че този автор не се намира в библиотеката на семинарията.

— Аз се радвам много за това — весело каза епископът. — Вие ме изваждате от затруднение; ето десет минути вече се мъча да намисля как да ви се отблагодаря за приятната вечер, която ми доставихте, и главно тъй ненадейно. Аз не очаквах да намеря учен у един питомец на моята семинария. Макар подаръкът да не е много каноничен, искам да ви подаря един Тацит.

Прелатът заповяда да му донесат осем разкошно подвързани тома и пожела собственоръчно да напише върху заглавната страница на първия том похвала за Жулиен Сорел на латински. Епископът се гордееше с тънко познаване на латински език; накрай той му каза със сериозен тон, който рязко се отличаваше от останалия разговор:

— Млади момко, ако бъдете разумен, вие ще получите един ден най-хубавата енория от моята епархия, и не на сто левги от моя епископски дворец; но трябва да бъдете разумен.

Биеше дванадесет часът, когато Жулиен, много учуден, излезе от епископството, натоварен с тези томове.

Негово високопреосвещенство не беше му казал нито дума за абат Пирар. Особено учуден бе Жулиен от необикновената любезност на епископа. Той не си представяше, че такава учтивост в обноските може да се съчетава с такова непринудено достойнство. И него неволно го порази контрастът, когато видя мрачния абат Пирар, който го очакваше с нетърпение.

— Quid tibi dixerunt? (Какво ти казаха?) — извика му той силно още отдалеч, щом го зърна.

Жулиен се позапъна малко, когато предаваше на латински разговора си с епископа.

— Говорете на френски и повторете дума по дума всичко, което ви е казал негово високопреосвещенство, без Да прибавите, нито да изпуснете нещо — рече бившият директор на семинарията със своя суров глас, какъвто си беше, непоправимо груб.

— Какъв странен подарък от един епископ на млад семинарист — промълви той, като прелистваше великолепния Тацит, чиито позлатени ръбове като че му вдъхваха ужас.

Удари два часът след полунощ, когато, изслушал подробния отчет за всичко, той позволи на своя любим ученик да се върне в стаята си.

— Оставете ми първия том от вашия Тацит с похвалния надпис на негово високопреосвещенство епископа — каза му той. — Този латински ред ще бъде вашият гръмоотвод в това училище, когато си замина. Erit tibi, fili mi, siccessor meus tanquam leo quem devorit. (Защото за тебе, чадо мое, моят наследник ще бъде като разярен лъв, готов да те разкъса.)

На другия ден заранта Жулиен откри нещо странно в начина, по който другарите му разговаряха с него. И стана още по-сдържан. „Ето — помисли си той — последицата от оставката на господин Пирар. За нея знаят всички в училището, а аз минавам за негов любимец. В тяхното поведение трябва да има злорадство“, но той не можеше да открие такова. Напротив, в очите на всички, които срещаше из спалните, нямаше нито следа от неприязън: „Какво значи това? Сигурно ще е някой капан, нека бъдем нащрек.“ Най-сетне малкият семинарист от Вериер му каза, като се смееше:

— Cornelii Taciti opera omnia. (Пълно събрание съчиненията на Тацит.) —

При тия думи, казани високо, всички сякаш в преваря почнаха да честитят на Жулиен не само за великолепния подарък, които беше получил от негово високопреосвещенство, но и за двучасовия разговор, с който бяха го удостоили. Те знаеха и най-малките подробности. От тази минута нямаше вече завист към него; започнаха да му се подмилкват: абат Кастанед, който до вчера още се държеше извисоко с него, сега го хвана под ръка и го покани на закуска.

По една злочеста черта в характера на Жулиен нахалството на тези недодялани същества му беше причинило не малко мъки; а тяхната низост сега предизвиква у него отвращение и не му достави никакво удоволствие.

Около пладне абат Пирар се раздели с учениците си, но не пропусна да се обърне към тях със строго напътствие.

— Ще искате ли светски почести — каза им той, — обществени облаги, удоволствието да повелявате, да се подигравате със законите и безнаказано да оскърбявате всички? Или ще се стремите към вечното си спасение? Достатъчно е и на най-изостаналите измежду вас да разтворят очи, за да различат тези два пътя.

Едва излезе и благочестивците от „Светото Исусово сърце“ се спуснаха в параклиса да изпеят „Тебе хвалим, господи“. Никой в семинарията не взе сериозно наставленията на бившия директор. „Сърди се люто на уволнението“ — говореха от всички страни; нито един семинарист не излезе такъв простак, че да повярва в доброволната оставка от един пост, който даваше толкова връзки с разни едри доставчици.

Абат Пирар се премести в най-хубавия безансонски хан; и под предлог, че има работа, каквато всъщност нямаше, пожела да прекара там два дни.

Епископът го покани на вечеря и за да се пошегува с главния си викарий дьо Фрилер, помъчи се да даде на абат Пирар възможност да блесне. Ядяха десерта, когато от Париж пристигна странното известие, че абат Пирар е назначен във великолепната енория Н … на четири левги от столицата. Добрият прелат му честити от все сърце. В цялата тази история той видя една хубава игра, която го развесели и остави у него високо мнение за дарбите на абата. Той му даде великолепно латинско свидетелство, а на абат дьо Фрилер, който си позволи някои строги бележки, заповяда да млъкне.

Вечерта негово високопреосвещенство отиде да сподели възхищението си с марки за дьо Рюбампре. Тази голяма новина порази висшето общество на Безансон; всички се губеха в догадки за това необикновено благоволение. Абат Пирар едва не провъзгласиха за епископ. По-досетливите сметнаха, че господин дьо Ла Мол е станал министър и си позволиха този ден да се посмеят над властническия вид, който господин абат дьо Фрилер си даваше в обществото.

На другия ден заранта подир абат Пирар из улиците вървеше маса народ и търговиите излизаха на прага на дюкяните си, когато той отиде да ходатайствува пред съдиите по работите на маркиза. За Пръв път те го приеха учтиво. Суровият янсенист, възмутен от всичко, което виждаше, поработи дълго с адвокатите, които беше избрал за маркиз дьо Ла Мол, и отпътува за Париж. Той има слабостта да каже на двама-трима свои училищни приятели, които го придружиха до каляската и не можеха да се налюбуват на гербовете й, че след като е управлявал семинарията в продължение на петнадесет години, напуска Безансон с петстотин франка — всичко, което е успял да спести. Тези приятели го прегърнаха разплакали, а после си казаха помежду си: „Добрият абат можеше да не казва тази лъжа, той и без това е доста смешен.“

Низката душа, заслепена от сребролюбие, не е способна да разбере, че в своето чистосърдечие абат Пирар беше намерил силата, необходима, за да се бори сам шест години поред против Мария Алакокска, „Светото Исусово сърце“, йезуитите и своя епископ.

ТРИДЕСЕТА ГЛАВАЕДИН ЧЕСТОЛЮБЕЦ

Маркиз дьо Ла Мол прие абат Пират без всичките тия предвзети церемонии на голям велможа, уж учтиви, но твърде оскърбителни за онзи, който ги разбира. Това щеше да бъде загубено време, а маркизът беше доста затънал в сериозни дела и поради това нямаше време за губене.

От шест месеца насам той водеше голяма интрига, за да накара едновременно и краля, и народа да приемат един определен министерски кабинет, който пък от благодарност щеше да го направи дук.

В продължение на дълги години маркизът безуспешно искаше от своя адвокат в Безансон ясно и точно изложение за делата му във Франш-Конте. Но как можеше прочутият адвокат да му ги обясни, когато сам не ги разбираше?

Малкото четвъртито листче, което му връчи абатът, обясняваше всичко.

— Скъпи ми абате — каза му маркизът, след като свърши в по-малко от пет минути с всички формули на вежливост и всички въпроси за личните работи, — скъпи ми абате, при всичкото си привидно благополучие аз нямам време да се заема сериозно с две прости и при това доста важни неща: със семейството си и делата си. Аз се грижа не малко за благоденствието на семейството си и мога да го издигна много; аз се грижа и за удоволствията си и това трябва да стои над всичко поне в очите ми — додаде той, като улови учудения поглед на абат Пирар.

Макар и умен човек, абатът се зачуди, като чу такъв старец да говори с такава откровеност за удоволствията си.

— Работливи хора съществуват несъмнено в Париж — продължи големият велможа, — но те са накацали по петите етажи; и щом приближа до себе си някой човек, той веднага наема апартамент във втория етаж, а жена му си определя приемен ден; с други думи, свършено е с работата му, свършено е с всичките му усилия, той се стреми само да стане или да изглежда светски човек. Такава е единствената им грижа, щом си осигурят хляба.

За моите съдебни процеси и дори — да говорим поточно — за всяко мое дело поотделно аз имам адвокати, които се трепят от усърдие; завчера един умря от туберкулоза. Но за делата ми изобщо ще ми повярвате ли, господине, ето вече три години аз се отчаях да намеря човек, който, заловил се да води моята преписка, би благоволил да помисли капчица сериозно за това, което върши? Впрочем всичко това е предисловие.

Аз ви уважавам и ще се осмеля да добавя, макар да ви виждам за първи път, обичам ви. Искате ли да станете мой секретар и да получавате осем хиляди франка заплата или пък двойно повече? И пак ще спечеля аз от това, кълна ви се; при това ще направя всичко да ви запазя вашата хубава енория до деня, в който няма да се разбираме вече.

Абатът отказа; но към края на разговора истинското затруднение, в което виждаше, че се намира маркизът, го наведе на една мисъл.

— Аз оставих в моята семинария един беден младеж, когото, ако се не лъжа, ще преследват там жестоко. Да беше прост послушник, отдавна биха го турили in pase Сега за сега този момък знае само латински и Светото писание; но не е изключено един ден да прояви големи дарби било като проповедник, било като наставник на души. Не знам какво ще излезе от него; но той има в себе си свещен пламък и може да отиде далеч. Аз разчитах да обърна върху него вниманието на нашия епископ, ако някога дойдеше някой, който би имал донейде вашия възглед върху хората и нещата.

— От каква среда иде вашият младеж? — запита маркизът.

— Разправят, че бил син на дърводелец от нашите планини, но мисля, че е по-скоро незаконороден син на някой богаташ. Веднъж видях как получи едно писмо, безименно или подписано с чуждо име, с чек от петстотин франка.

— Аха! Това е Жулиен Сорел — каза маркизът.

— Отде знаете името му? — запита абатът смаян. И тозчас се изчерви от въпроса си.

— Това няма да ви кажа — отвърна маркизът.

— Добре тогава — подзе абатът, — вие бихте могли да се опитате да направите от него ваш секретар; у него има енергия, ум; с една дума, заслужава да се опита.

— Защо не? — каза маркизът. — Но не е ли човек, който може да бъде подкупен от началника на полицията или някой друг, за да ме шпионира? Това е единственото ми възражение.

Успокоен от благоприятния отзив на абат Пирар, маркизът извади една банкнота от хиляда франка.

— Изпратете тези пари на Жулиен Сорел за път; нека той се яви при мен.

— Личи си — каза абат Пирар, — че живеете в Париж. Вие не знаете каква тирания тежи над нас, клетите провинциалисти, а особено над свещениците, които не дружат с йезуитите. Те няма да поискат да пуснат Жулиен Сорел, ще съумеят да; измислят най-хитри предлози, ще ми отговорят, че е болен, писмата ще се губят в пощата и т.н., и т.н.

— Аз ще взема тези дни от министъра писмо до епископа — каза маркизът.

— Забравих да ви предупредя върху едно обстоятелство — каза абатът: — този младеж, макар и от низко потекло, притежава възвишено сърце и вие няма да имате никаква полза от него, ако засегнете гордостта му; с това ще го превърнете само в глупак.

— Това ми харесва — каза маркизът, — аз ще направя от него другар на моя син, ще бъде ли достатъчно това?

След някое време Жулиен получи писмо с непознат почерк, което носеше щемпела на Шалон, в него намери чек до един безансонски търговец и съобщение да замине незабавно за Париж. Писмото беше подписано с измислено име, но когато го отвори, Жулиен потрепера: един лист от дърво падна в краката му; това беше знакът, който бяха условили с абат Пирар.

Не мина час и Жулиен повикаха в епископството, където го приеха наистина с бащинска доброта. Като превеждаше Хораций, негово високопреосвещенство с твърде изискани изрази го поздрави за високото бъдеще, което му предстоеше в Париж, и очакваше да чуе за благодарност някои обяснения по този повод. Но Жулиен не можа да му каже нищо, най-напред защото не знаеше нищо, и негово високопреосвещенство се проникна от голямо уважение към него. Един от малките свещеници в епископството писа на кмета, който побърза да донесе самолично подписания паспорт, дето беше оставено празно място за името на пътника.

Същата нощ, преди дванадесет часа, Жулиен пристигна при Фуке, който със своя здрав ум повече се учуди, отколкото се зарадва на бъдещето, което, изглежда, очакваше приятеля му.

— Това ще свърши за тебе — каза му този привърженик на либералите — с някоя служба в управлението и тази служба ще те доведе до постъпка, за която ще те охулят във вестниците. Аз ще науча за тебе нещо само когато се опозориш. Запомни, дори от финансово гледище по-добре е да спечелиш сто луидора с честна търговия на дърва, дето сам си господар, отколкото да получаващ четири хиляди франка от правителство, па било то и на цар Соломон.

Във всичките тия разсъждения Жулиен видя само духовната ограниченост на един селски богаташ. Най-сетне за него бе дошло време да се яви на сцената на големите събития. Щастието, че ще отиде в Париж, който си въобразяваше населен с умни люде, извънредно коварни и лицемерни, но и тъй учтиви като безансонския и агдския епископ, затъмняваше всичко пред очите му. Той представи пред своя приятел, че действува не по своя воля, а съгласно писмото на абат Пир ар.

На другия ден около пладне той пристигна във Вериер, чувствувайки се най-щастливият човек в света; надяваше се да се види пак с госпожа дьо Ренал. Най-напред отиде у своя пръв покровител, добрия абат Шелан. Абатът го посрещна сурово.

— Смятате ли, че сте ми що-годе задължен? — запита го господин Шелан, без да отговори на поздрава му. — Ей сега ще закусите с мен, а през това време ще отидат да ви намерят друг кон и вие ще напуснете Вериер, без да се видите с никого.

— Да слушаш, значи да се покоряваш — отговори Жулиен със смирението на семинарист; и в техния разговор не стана вече дума за нищо друго освен за богословие и хубав латински език.

Той възседна коня, измина една левга, след това, като съзря една гора и се увери, че никой не го вижда, задълба в нея. На залез слънце отпрати назад коня. А по-късно влезе у един селянин, който се съгласи да му продаде една стълба и тръгнал заедно с него, да я занесе в горичката, която се намира над „Алеята на верността“ във Вериер.

— Аз съм нещастен беглец от войската… и контрабандист — каза селянинът, като се сбогува с него. — Ех, какво ме е грижа! За стълбата вие ми платихте щедро, пък и аз на няколко пъти в живота си съм преминавал през такива изпитни.

Нощта беше тъмна като рог. Към един часа след полунощ Жулиен, нарамил стълбата, влезе във Вериер. Той бързо-бързо се спусна в коритото на потока, който пресича великолепните градини на господин дьо Ренал и тече между две стени, на десет стъпки дълбоко. Жулиен се покатери лесно по стълбата. „Как ли ще ме посрещнат кучетата? — помисли си той. — Всичко зависи от това.“ Кучетата залаяха и се юрнаха към него; но той свирна тихичко и те се заумилкваха около него.

Като се прекачваше тогава от тераса на тераса, макар всички врати на желязната ограда да бяха затворени, той лесно се добра до прозореца от спалнята на госпожа дьо Ренал, която се намираше откъм градината само на осем или десет стъпки от земята.

В капаците имаше малък сърцевиден отвор, добре познат на Жулиен. За негово голямо огорчение този малък отвор не беше осветен извътре от светлината на лампа.

„Велики боже! — каза си той. — Тази нощ госпожа дьо Ренал не е в стаята си! Къде ли е отишла да спи? Семейството е във Вериер, иначе тук нямаше да бъдат кучетата; но аз мога да се натъкна в тази стая без лампа на самия господин дьо Ренал или на някой чужд човек и ето ти тогава скандал!“

Най-благоразумно беше да се оттегли; но тази мисъл ужаси Жулиен. „Ако е някой чужд човек, аз ще оставя стълбата и ще побягна, колкото ми крака държат; но ако е тя, как ли ще ме посрещне? Тя е обхваната от разкаяние и най-дълбоко благочестие, в това не може да има съмнение; но в края на краищата тя все пак още си спомня за мене, щом като ми писа наскоро.“ Това съображение го накара да се реши.

С разтуптяно сърце, но все пак решен или да загине, или да я види, той почна да хвърля камъчета в капака на прозореца; отговор не последва. Той опря стълбата отстрани до прозореца и почука сам по капака, отначало тихо, после по-силно. „Колкото и да е тъмно, могат да ме застрелят с пушка“ — помисли Жулиен. Тази мисъл превърна лудата му приумица в дело на доблест.

„В стаята няма никой тази нощ — помисли той — или този, който спи в нея, все едно кой е, се е събудил сега. Така че няма какво да се церемоня с този човек; трябва само да се помъча да не ме чуят онези, които спят в другите стаи.“

Той слезе, опря стълбата срещу един от капаните, покачи се пак и като пъхна ръка през сърцевидния отвор, успя тоя път да напипа доста бързо железния тел, вързан за куката, с която се затваряше капакът. Дръпна железния тел и с неизразима радост усети, че капакът, незадържан от нищо, отстъпва под неговия натиск. „Трябва да го отворя малко по малко и да се помъча тя веднага да познае гласа ми.“ Той притвори капака, колкото да провре глава, и промълви няколко пъти тихичко:

— Свой!

Вслушан, той се увери, че нищо не нарушава дълбоката тишина на стаята. Но решително никаква нощна лампа, макар и с наполовина снишен фитил, нямаше на камината; това беше лош знак.

„Пази се да не те застрелят!“ Той поразмисли малко; после се реши да почука с пръст по капака: никой не се обади; почука по-силно.

„Дори и да счупя прозореца, ще трябва да доведа работата докрай.“ Той заудря доста силно и тогава сред непрогледната тъмнина му се стори, че една бяла сянка прекосява стаята. Най-сетне нямаше вече съмнение: той видя как сянката като че се приближава към него необикновено бавно. Изведнъж видя една буза, която се долепи до стъклото пред окото му.

Той потрепера и се поотдръпна. Но нощта беше толкова тъмна, че дори на това разстояние той не можа да разпознае дали това е госпожа дьо Ренал. Страхуваше се да не би тя в първия миг да извика от страх; чуваше как кучетата сноват и ръмжат изтихо долу около стълбата.

— Аз съм — повтори той доста високо, — свой.

Никакъв отговор; бялото привидение изчезна.

— Моля ви се, отворете ми, трябва да поговоря с вас, аз съм много нещастен.

И почна да чука така силно, че можеше да строши стъклото.

Зачу се слаб, сух шум; резето на прозореца се дръпна; той бутна прозореца и скочи лекичко в стаята.

Бялото привидение се отдалечаваше; той го хвана за ръцете; беше жена. Всичките му смели намерения се стопиха. Ако е тя, какво ли ще каже? Какво стана с него, когато по слабия й вик той разбра, че е госпожа дьо Ренал?

Той я стисна в прегръдките си; тя трепереше и едва има сила да го отблъсне.

— Нещастнико, какво правите?

Нейният задавен глас едва можа да изговори тези думи. Жулиен почувствува в тях истинско негодувание.

— Дойдох да ви видя след четиринадесетмесечна жестока раздяла.

— Излезте, оставете ме веднага. Ах, господин Шелан, защо не ми дадохте да му пиша? Щях да предотвратя този ужас. — Тя го отблъсна с невероятна за нея сила. — Разкайвам се за моя грях; небето се смили и ме просветли — повтаряше тя с пресеклив глас. — Излезте! Бягайте!

— След четиринадесет месеца страдание аз, разбира се, няма да си отида, докато не поговоря с вас. Искам да знам всичко, което сте направили. Аз ви обичах толкова и заслужавам това доверие… искам да знам всичко.

Колкото и да се противеше госпожа дьо Ренал, този властен глас подействува на сърцето й.

Жулиен, който до този миг я прегръщаше със страст и не й даваше да се отскубне от него, колкото и да се мъчеше тя, престана да я притиска в прегръдките си. Това движение поуспокои госпожа дьо Ренал.

— Ще издърпам стълбата — каза той, — за да не ни издаде, ако някой слуга, събуден от шума, поиска да обиколи къщата.

— Ах, напротив, излезте, излезте — отговори му тя с истински гняв. — Какво ме е грижа за хората? Бог вижда отвратителната сцена, която ми правите, и ще ме накаже за това. Вие подло злоупотребявате с чувствата, които съм имала към вас, но сега нямам вече. Чувате ли, господин Жулиен?

Той изтегли стълбата бавно-бавно, за да не вдига шум.

— Мъжът ти в града ли е? — попита той не за да я предизвика, а просто по стар навик.

— Не говорете с мене така за бога или ще извикам мъжа си. Аз и без това съм вече много виновна, задето не ви изпъдих, каквото и да се случеше. Стана ми жал за вас — каза му тя, като се мъчеше да нарани гордостта му, която — тя знаеше — беше толкова болезнена.

Този отказ да му говори на ти, грубата й решителност да скъса една тъй нежна връзка, в която той още вярваше, доведоха до изстъпление страстната любов на Жулиен.

— Как, възможно ли е да не ме обичате вече! — каза той с оня глас, който иде от дълбочините на сърцето и който е мъчно да слуша човек равнодушно.

Тя не отговори; той заплака горчиво. Наистина той нямаше вече сили да говори.

— И така, аз съм напълно забравен от единственото същество, което ме е обичало някога! Защо да живея отсега нататък? — Цялото му мъжество го напусна сега, когато не го заплашваше вече опасност да срещне някой мъж; от сърцето му изчезна всичко освен любовта.

Той плака дълго в тишината. Взе ръката й, тя поиска да я отдръпне и все пак след няколко почти конвулсивни движения тя му я остави. В стаята беше съвсем тъмно; двамата бяха седнали един до друг върху леглото на госпожа дьо Ренал.

„Каква разлика спрямо онова, което беше преди четиринадесет месеца! — помисли Жулиен; и сълзите му бликнаха още по-силно. — Значи, раздялата руши наистина всички чувства на човека!“

— Благоволете да ми кажете какво се е случило с вас — потиснат от нейното мълчание, промълви най-сетне Жулиен с прекъснат от ридания глас.

— Разбира се — отговори госпожа дьо Ренал троснато и в гласа й Жулиен почувствува нещо сухо и укорно, — моите безпътства бяха известни в града, когато вие заминахте. Вие толкова непредпазливо се бяхте държали! След известно време — аз бях тъй отчаяна тогава — почтеният господин Шелан дойда да ме види. Той дълго време напразно се мъчи да изтръгне признание от мен. Един ден намисли да ме заведе в онази черква в Дижон, където съм се причестила за първи път. Там той се осмели да заговори пръв… — Сълзи прекъснаха госпожа дьо Ренал. — Какъв срам преживях в тази минута! Признах всичко. Този добър човек се съжали и не се нахвърли върху мен с негодувание: той скърбеше заедно с мене. По това време аз ви пишех всеки ден писма, които не смеех да ви пращам; криех ги грижливо н когато бях много нещастна, затварях се в стаята и препрочитах тези писма.

Най-сетне господин Шелан ме склони да му ги дам… Някои, написани малко по-предпазливо, ви бяха изпратени; вие не ми отговорихте нищо.

— Никога, заклевам ти се, не съм получил нито едно писмо от тебе в семинарията.

— Велики боже, че кой ли ще ги е заловил?

— Представи си моята мъка: преди да те видя в катедралата, аз не знаех дали си още жива, или не.

— Бог се смили над мен и ми даде да разбера колко съм съгрешила пред него, пред децата си, пред мъжа си — подзе госпожа дьо Ренал. — Моят мъж никога не ме е обичал, както си въобразявах аз тогава, когато вие ме обичахте…

Жулиен се хвърли в прегръдките й, наистина вън от себе си, без какъвто и да е умисъл. Но госпожа дьо Ренал го оттласна и продължи доста твърдо:

— Моят уважаем приятел господин Шелан ми даде да разбера, че щом съм се омъжила за господин дьо Ренал, аз съм му отдала всичките си чувства, дори и онези, за които не съм подозирала и които никога не съм изпитвала преди злополучната ни връзка… След великата жертва, когато се разделих с писмата си, които ми бяха тъй скъпи, животът ми затече ако не щастливо, поне доста спокойно. Не го смущавайте; бъдете ми приятел… най-добрият от приятелите ми. — Жулиен покри ръцете й с целувки; тя усети, че той все още плаче. — Не плачете, вие ме карате да страдам толкова много… Разкажете ми сега вие какво сте правили. — Жулиен не можеше да говори. — Искам да зная какъв е бил вашият живот в семинарията — повтори тя, — а после вие ще си идете.

Без да мисли за това, което говореше, Жулиен почна да разправя за безбройните сплетни и завист, които е срещнал отначало, после за своя по-спокоен живот, когато бил назначен за репетитор.

— И ето тогава — добави той, — след дълго мълчание, което несъмнено трябваше да ми даде да разбера това, що виждам твърде ясно днес: че не ме обичате вече и че съм ви станал безразличен… — госпожа дьо Ренал стисна ръцете му — и ето тогава вие ми изпратихте сумата от петстотин франка.

— Никога не съм ви пращала пари! — каза госпожа дьо Ренал.

— Това беше писмо с парижки щемпел, подписано от Пол Сорел, за да отвлече от всякакви подозрения.

Те почнаха да спорят върху това — кой е могъл да изпрати това писмо. Душевното им състояние се промени. Незабелязано за себе си госпожа дьо Ренал и Жулиен минаха от приповдигнатия тон към тона на нежното приятелство. Те не се виждаха — толкова мракът беше дълбок, но звукът на гласа казваше всичко. Жулиен обви ръка около кръста на любимата си; този жест криеше много опасности. Тя се опита да отстрани ръката на Жулиен, който доста ловко привлече вниманието й в тази минута върху едно любопитно обстоятелство в своя разказ. За ръката му като че забравиха и тя остана там, където си беше.

След множество догадки върху произхода на писмото с петстотинте франка Жулиен подзе отново своя разказ; той можа да се поовладее малко, докато говореше за семинарския си живот, който в сравнение с това, що преживяваше в тази минута, го интересуваше съвсем малко. Цялото му внимание се съсредоточи върху това — как ще свърши срещата му. „Вие сега ще си отидете“ — казваше му от време на време повелителният глас.

„Какъв позор за мен, ако ме прогонят Оттук! Целият ми живот ще бъде отровен от угризения на съвестта — казваше си той, — тя никога няма да ми пише вече. А бог знае кога ще се завърна пак в този край!“ От тази минута небесното упоение от тази близост изчезна в миг от сърцето на Жулиен. Седнал до жената, която боготвореше, заключил я почти в прегръдките си в същата тази стая, дето някога беше тъй щастлив, сред дълбокия мрак, виждайки ясно, че от една минута насам тя плаче, чувствувайки по повдигането на гърдите й, че я задушават ридания, той, за свое нещастие, се превърна в хладен политик, почти тъй пресметлив и тъй хладен, какъвто беше в двора на семинарията, когато виждаше, че е прицел на някоя зла шега от страна на някой негов другар, по-силен от него. Жулиен нарочно удължаваше разказа си и описваше злочестия живот, който беше водил след заминаването си от Вериер. „Така — казваше си госпожа дьо Ренал, — след цяла година разлъка, лишен почти от всякакво доказателство, че си спомням за него в това време, когато аз вече почвах да го забравям, той е живял само с честитите дни, които е прекарал във Вержи.“ Риданията й се засилиха. Жулиен видя успеха на своя разказ. Разбра, че трябва да се реши на последен опит: той премина бързо върху писмото, което беше получил от Париж.

— Аз се сбогувах с негово високопреосвещенство епископа.

— Как, вие няма ли да се върнете пак в Безансон? Вие ни напущате завинаги?

— Да — отвърна Жулиен с решителен тон, — да, аз напущам този край, дето съм забравен дори от онази, която съм обичал най-много в живота си, и аз няма да се върна никога тук. Отивам в Париж…

— Отиваш в Париж! — извика високо госпожа дьо Ренал.

Гласът й се задавяше от сълзи и издаваше безкрайното й вълнение. Това насърчение чакаше само Жулиен: сега той можеше да опита стъпката, с която рискуваше да развали всичко; до това възклицание, като не виждаше нищо в тъмното, той съвсем не знаеше докъде може да го доведе тази стъпка. Той не се колебаеше вече; страхът от угризенията на съвестта му върна напълно самообладанието; той стана и добави студено:

— Да, госпожо, аз ви напускам навеки, бъдете щастлива, сбогом.

Той пристъпи няколко крачки към прозореца; взе да го отваря. Госпожа дьо Ренал се спусна към него и се хвърли в прегръдките му.

Така след три часа разговор Жулиен постигна онова, а което беше копнял с такава страст през първите два часа. Да бяха се случили малко по-рано това връщане към нежните чувства и замлъкналото разкаяние на госпожа дьо Ренал, щяха да му доставят неземно блаженство; но постигнати с такова изкуство, те не му донесоха нищо освен наслада. Жулиен поиска, въпреки настояванията на любимата си, да запали непременно лампата.

— Нима ти искаш — каза й той — да не ми остане никакъв спомен, че съм те видял? Любовта, която навярно свети в прекрасните ти очи, ще трябва ли да бъде загубена за мен? И тази хубава бяла ръка ще остане ли невидима? Не забравяй, чете напускам може би за много дълго време?

Госпожа дьо Ренал не можеше да му откаже нищо при мисълта за вечната раздяла, която я караше да се облива в сълзи. Но зората започна да обрисува ясно контурите на елите в планината, на изток от Вериер. Вместо да Си отиде, Жулиен, опиянен от страст, поиска от госпожа дьо Ренал да прекара целия ден, скрит в стаята й, и да тръгне чак на следната нощ.

— Защо пък не? — отговори тя. — След това повторно и безвъзвратно падение у мен не остана капка самоуважение и аз съм навеки нещастна. — И тя го притисна до сърцето си. — Мъжът ми не е вече същият, обзели са го подозрения; той мисли, че съм го лъгала в цялата тази история и е силно озлобен срещу мене. Ако чуе и най-малкия шум, загубена съм, ще ме изпъди като последна негодница, пък аз съм и такава.

— Ах, това са изрази на господин Шелан — каза Жулиен, — ти не би ми говорила така преди проклетото ми заминаване за семинарията; ти ме обичаше тогава.

Жулиен бе възнаграден за хладнокръвието, което вложи в тези свои думи: той видя как възлюблената му тозчас забрави опасността от страна на мъжа си, който си беше в къщи, и се замисли върху друга, много по-голяма опасност: че Жулиен може да се усъмни в нейната любов. Денят се разгаряше бързо и ярко озаряваше стаята; Жулиен изпита наново всички наслади на гордостта, когато видя пак в прегръдките си и едва ли не в краката си тази очарователна жена, единствената, която беше обичал и която, само преди няколко часа, беше цялата обхваната от страх пред страшния Бог и отдадена на своя дълг. Решението й, поддържано твърдо една година, не можа да устои пред неговия смел натиск.

Скоро в къщата се чу шум; и госпожа дьо Ренал се стресна отведнъж, като си спомни едно обстоятелство, за което не беше помислила по-рано.

— Това зло момиче Елиза сега ще влезе в стаята; какво да правим с грамадната стълба? — запита тя любимия си. — Къде да я скрием? Ще я отнеса на тавана — провикна се изведнъж повеселяла.

— Но ти ще трябва да минеш през стаята на слугата — каза Жулиен учуден.

— Аз ще оставя стълбата в коридора, ще повикам слугата и ще го пратя някъде.

— Помисли какво ще кажеш, ако слугата мине през коридора и забележи стълбата.

— Да, ангеле мой — отвърна му госпожа дьо Ренал, като го целуна. — А ти помисли да се скриеш веднага под леглото, ако Елиза влезе тук, докато ме няма.

Жулиен остана поразен от тази внезапна веселост. „И така — помисли си той, — приближаването на истинската опасност, вместо да я уплаши, я развеселява, защото тя забравя угризенията си! Наистина изключителна жена! Ах, ето едно сърце, над което е славно да владееш!“ Жулиен беше във възторг.

Госпожа дьо Ренал хвана стълбата; тя явно беше много тежка за нея. Жулиен се спусна да й помогне; той се възхищаваше от тънката й снага, в която съвсем не личеше сила, когато изведнъж, без ничия помощ, тя грабна стълбата и я вдигна, както би вдигнала стол. Тя я изнесе бързо в коридора на третия етаж, дето я положи край стената. После повика слугата и за да му даде време да се облече, качи се на гълъбарника. Когато след пет минути се върна в коридора, стълбата я нямаше. Какво беше станало с нея? Ако Жулиен не беше в къщи, тя не би обърнала никакво внимание на тази опасност. Но в тази минута, ако мъжът й видеше стълбата, можеше да се случи нещо отвратително. Госпожа дьо Ренал се спусна да я търси из цялата къща. Най-сетне тя откри стълбата под покрива, дето слугата я беше занесъл и дори скрил. Това обстоятелство беше необичайно, в друго време то би я разтревожило. „Все ми е едно — помисли тя — какво може да се случи след двадесет и четири часа, когато Жулиен си замине? За мене тогава няма ли всичко да се превърне в отвращение и угризение?“

Тя съзнаваше смътно, че това ще е за нея смърт, но не беше ли все едно? След една разлъка, която си беше представяла вечна, съдбата беше й го върнала, тя го видя пак и всичко, което беше направил той, за да стигне до нея, сочеше толкова любов!

Тя разправи на Жулиен случката със стълбата.

— Какво ще кажа на мъжа си — запита го тя, — ако слугата му разправи, че е намерил стълбата? — Тя помисли една минута. — На тях ще им трябват двадесет и четири часа, за да открият селянина, който ти я е продал. — И като се хвърли в прегръдките на Жулиен и го стисна конвулсивно, тя извика: — Ах, да умра, да умра така! — И го покри с целувки. — Но не бива ти да умреш от глад — каза тя през смях. — Ела; най-напред ще те скрия в стаята на госпожа Дервил, която е винаги заключена. — Тя отиде да варди в края на коридора и Жулиен през това време претича. — Не отваряй, ако почукат — каза му тя, като го заключи, — най-вероятно ще са децата, които си играят.

— Ти ги доведи в градината под прозореца — каза Жулиен, — ще ми се да ги видя, накарай ги да приказват.

— Да, да — извика му госпожа дьо Ренал, като се отдалечаваше.

Тя се върни скоро пак с портокали, бисквити и една бутилка малага; не бе й се удало да открадне хляб.

— Какво прави мъжът ти? — запита Жулиен.

— Пише проекти за спогодби със селяните.

Но удари осем часът, в къщата шумът нарасна. Ако не се покажеше госпожа дьо Ренал, щяха да я търсят навсякъде; тя трябваше да остави Жулиен. Скоро против всяка предпазливост се върна пак и му донесе чаша кафе; трепереше от страх да не би той да умре от глад. След закуската тя сполучи да доведе децата под прозореца на стаята на госпожа Дервил. Той ги намери много пораснали, но те изглеждаха обикновени или пък неговите представи се бяха променили.

Госпожа дьо Ренал им заговори за Жулиен. Най-голямото си спомни с любов и съжаление за някогашния си възпитател; но оказа се, че по-малките го бяха почти забравили.

Тази заран господин дьо Ренал не излезе от къщи, той се качваше и слизаше непрекъснато по стълбите, зает от сделките си със селяните, на които продаваше реколтата си от картофи. До обяд госпожа дьо Ренал не можа да отдели нито една минута за своя затворник. Когато звънецът удари и поднесоха обеда, хрумна й да открадне за него чиния топла супа. Когато се Приближаваше безшумно до вратата на стаята, дето се криеше той, и носеше предпазливо чинията, тя се озова лице срещу лице със слугата, който беше скрил стълбата сутринта. В тази минута и той също тъй безшумно пристъпваше в коридора и сякаш се прислушваше. Навярно Жулиен беше се разхождал в стаята непредпазливо. Слугата се отдалечи посмутен.

Госпожа дьо Ренал влезе смело при Жулиен; тази нейна среща го накара да потрепери.

— Ти се страхуваш — каза му тя, — а аз не искам и да знам за всички опасности на света, не ми трепва окото. Аз се боя само от едно нещо; от мига, когато ще остана сама, след като си заминеш. — И тя избяга навън.

„Ах — каза си Жулиен възхитен, — единствено угризенията на съвестта плашат тази възвишена душа!“

Най-сетне се свечери. Господин дьо Ренал отиде в Казиното.

Жена му заяви, че я боли ужасно глава, прибра се в стаята си, побърза да отпрати Елиза, но веднага скочи пак, за да отвори на Жулиен.

Излезе, че той наистина умираше от глад. Госпожа дьо Ренал отиде в кухнята да търси хляб. Жулиен чу силен вик. Госпожа дьо Ренал се върна и му разказа, че когато влязла в кухнята без свещ, доближила се до бюфета, където прибирали хляба, и простряла длан, тя напипала една женска ръка. Била Елиза, тя надала вика, който беше чул Жулиен.

— Какво правеше тя там?

— Крала е сладкиши или пък ни е следяла — отвърна госпожа дьо Ренал съвсем равнодушно. — Но за щастие аз намерих една баница и един голям самун.

— А какво е това там — каза Жулиен, като посочи джобовете на престилката й.

Госпожа дьо Ренал беше забравила, че още на обяд ги беше натъпкала с хляб.

Жулиен я стисна в прегръдките си с пламенна страст; никога тя не беше му се струвала тъй хубава. „Дори в Париж — мина смътно през ума му — не ще срещна по-силен характер.“ Тя беше несръчна като жена, несвикнала с подобен род хитрости, и в същото време имаше истинското мъжество на човек, когото могат да уплашат само опасности от друго естество и в по-друг смисъл страшни.

Додето Жулиен вечеряше с голям апетит и неговата любима се шегуваше с простотата на вечерята му, защото се страхуваше да говори сериозно, някой изведнъж разтърси със сила вратата на стаята. Беше господин дьо Ренал.

— Защо си се заключила — викаше й той.

Жулиен едва успя да се мушне под канапето.

— Как? Вие сте съвсем облечена — каза господин дьо Ренал влязъл. — Вечеряте и сте заключили вратата.

В обикновени дни този въпрос, зададен с цялата съпружеска сухост, би объркал госпожа дьо Ренал, но сега тя знаеше, че достатъчно е мъжът й да се понаведе, за да съгледа Жулиен; защото господин дьо Ренал се тръшна на стола, на който преди една минута Жулиен седеше точно срещу канапето.

Главоболието послужи за оправдание на всичко. Додето на свой ред мъжът й разправяше надълго и нашироко как спечелил една партия на билярд в Казиното, „една партия за деветнадесет франка, ей богу!“ — добави той, тя зърна на един стол, на три крачки пред тях, шапката на Жулиен. Нейното хладнокръвие се удвои, тя почна да се съблича и в един сгоден миг, минала бързо зад мъжа си, хвърли роклята върху стола с шапката.

Господин дьо Ренал си отиде най-сетне. Тя помоли Жулиен да й разкаже още веднъж за живота си в семинарията.

— Вчера не те слушах; докато приказваше, мислех само как да събера кураж, за да те пропъдя.

Тя съвсем забрави за предпазливостта. Те говореха много високо; и беше навярно към два часа след полунощ, когато един силен удар на вратата прекъсна разговора им. Беше пак господин дьо Ренал.

— Отворете ми веднага, влезли са крадци в къщата! — каза той. — Сен-Жан е намерил стълбата им тази заран.

— Ето края на всичко — извика госпожа дьо Ренал и се хвърли в прегръдките на Жулиен. — Той ей сега ще ни убие и двамата, не вярва в крадци; аз ще умра в прегръдките ти, по-щастлива в смъртта си, отколкото съм била някога през живота си. — Тя не отговаряше на мъжа си, който се сърдеше, и страстно целуваше Жулиен.

— Спаси майката на Станислав! — каза й той с повелителен поглед. — Аз ще скоча в двора през прозореца на тоалетната и ще избягам в градината; кучетата ме познаха. Свий дрехите ми на вързоп и ги хвърли в градината, щом стане възможно това. Дотогава остави да издънят вратата. Главно — никакви признания, аз ти забранявам това, по-добре е той да подозира, отколкото да знае сигурно.

— Ще се убиеш, ако скочиш! — беше единственият й отговор и единствената и тревога.

Тя се приближи с него до прозореца на тоалетната; после се зае да скрие дрехите му. И чак тогава отвори на мъжа си, който кипеше от гняв.

Той огледа стаята, огледа тоалетната и без да продума дума, изчезна. Тя хвърли дрехите на Жулиен, той ги хвана и се затече бързо към долния край на градината, откъм Ду.

Както тичаше, чу изсвирването на един куршум и тозчас след това пушечен гърмеж.

„Това не е господин дьо Ренал — помисли си той, — той стреля много лошо.“ Кучетата тичаха мълчаливо наспоред него, един втори изстрел строши очевидно крака на едното куче, то заквича жално. Жулиен скочи от стената на една тераса, измина петдесетина крачки под нейното прикритие и хукна пак в друга посока. Той чу гласове, които се зовяха, и видя ясно как слугата, неговият враг, гръмна с пушката си; един чифликчия-наемател също тъй започна да гърми напосоки от другата страна на градината, но Жулиен вече стигна брега на Ду и почна да се облича.

След час той беше на една левга далеч от Вериер по пътя за Женева. „Ако те имат някакви подозрения — помисли Жулиен, — ще ме дирят по пътя за Париж.“