Червено и черно

ПЪРВА ГЛАВАСЕЛСКИ РАЗВЛЕЧЕНИЯ

— Господинът чака сигурно пощенската кола за Париж? — запита го стопанинът на странноприемницата, където се отби да закуси.

— Днес ли ще замине или утре — все едно — каза Жулиен.

Додето той се мъчеше да си придаде равнодушен вид, пристигна пощенската кола. В нея имаше две свободни места.

— Какво е това? Ти ли си, клети ми Фалкоз? — обърна се пътникът, който идеше от Женева, към оня, който се качваше в колата едновременно с Жулиен.

— Аз мислех, че си се настанил около Лион — каза Фалкоз, — в някоя райска долина край бреговете на Рона?

— Хубаво съм се настанил! Аз бягам оттам.

— Как? Ти ли бягаш, Сен-Жиро! С тази благообразна външност да не би да си извършил някакво престъпление? — каза Фалкоз през смях.

— Та това, ей богу, щеше да е по-добре. Аз, както знаеш, бягам от отвратителния живот, който водят в провинцията. Аз обичах прохладата на горите и полския покой; ти неведнъж си ме обвинявал в романтичност. Никога през живота си не съм искал и да чуя за политика, а ето, политиката ме куди.

— Но от коя партия си ти?

— От никоя, и тъкмо това ме погубва. Ето ти цялата моя политика… аз обичам музиката, живописта; добрата книга е събитие за мене; скоро ще навърша четиридесет и четири години. Колко ми остава да живея? Петнадесет, двадесет, най-много тридесет години. Туйто! Аз предполагам, че след тридесет години министрите ще бъдат малко по-ловки, но също тъй почтени хора, както днешните. Историята на Англия ми показва като огледало нашето бъдеще. Винаги ще се намери някой крал, който ще поиска да разшири правата си; винаги стремежът за депутатско кресло, славата и стотината хиляди франка, спечелени от Мирабо, няма да дават сън на провинциалните богаташи; това за тях ще се нарича либерализъм и обич към народа. Винаги желанието да станат перове или камерюнкери ще пришпорва ултрароялистите. Всеки ще иска да държи кормилото на държавния кораб, защото за това се плаща добре. И мигар там никога няма да се намери скромно местенце за обикновения пътник?

— Разправяй, разправяй какво е станало. Това трябва да е много забавно, като се има пред вид твоят спокоен характер. Да не са те пропъдили от твоята провинция последните избори?

— Нещастията ми започнаха по-отдавна. Преди четири години бях на четиридесет години и имах петстотин хиляди франка. Днес имам четири години повече и навярно петдесет хиляди франка по-малко, които, изглежда, ще загубя при продажбата на моя замък Монфльори край Рона с великолепно местоположение.

В Париж ми опротивя тази непрестанна комедия, която ни задължава да играем тъй наречената от вас цивилизация на XIX век. Аз жадувам за добродушие и простота. И ето, купувам си земя в планините, близо до Рона, по-хубава няма да намериш под небето.

Селският свещеник и съседните боляри е обикалят цели шест месеца; аз ги каня на обеди. „Напуснах Париж — казвам им аз, — за да не говоря, нито да слушам през живота си за политика. Както виждате, не съм се абонирал нито за един вестник. Колкото по-малко писма ми носи раздавачът, толкова по-доволен съм.“

Но свещеникът имаше други сметки; скоро започват да ме обсаждат хиляди нескромни искания, придирки и т.н. Канех се да давам по двеста-триста франка годишно на бедните, поискват ми ги за някакви си богоугодни дружества: „Свети Йосиф“, „Света Богородица“ и т.н.; отказвам, тогава върху мене се посипват какви не хули. Аз, глупакът, се обиждам. Не мога вече да излизам сутрин от дома си и да скитам, любувайки се на красотата на нашите планини, без някоя неприятност да не наруши бляновете ми и по най-отвратителен начин да ми напомни за хората и тяхната злоба. Ето например при литиите за плодородие, дето ми харесва пеенето (навярно ще е някакъв гръцки напев), не благославят вече нивите ми, защото тези ниви, казва нашият поп, били на безбожник. Умира кравата на една стара черковница-селянка, старицата казва, че това било, защото пасла край езерото, което принадлежи на мене, нечестивеца, парижкия философ, и след седмица аз намирам всичките си риби с корема нагоре, изтровени с вар. Всевъзможни такива грижи се трупат на главата ми отвсякъде. Мировият съдия, почтен човек, който обаче се страхува за мястото си, изкарва винаги мен крив. Покоят на полята се превръща за мене в ад. Веднъж видели, че съм отвергнат от попа, глава на конгрегацията в селото, и че не ме подкрепя капитанът в оставка, глава на тамошните либерали, срещу мен се опълчват всички, дори зидарят, когото издържах от една година, дори ковачът, който искаше да ме обере безнаказано, когато ми поправяше плуговете.

Най-сетне, за да имам някаква опора и да спечеля поне едно от моите дела, аз ставам либерал; но тъкмо тогава, както каза ти, дойдоха дяволски избори и от мене искат да гласувам…

— За някой непознат ли?

— Съвсем не, за човек, на когото познавам и зъбите. Аз отказвам — чудовищна непредпазливост! От тази минута ето че си навличам омразата и на либералите, положението ми става непоносимо. Аз мисля, че ако на попа беше хрумнало да ме обвини, че съм убил слугинята си, биха се намерили от двете партии двадесет свидетели, които биха се заклели, че са ме видели да извършвам престъплението.

— А ти искаш да живееш на село, без да угаждащ на съседите си, дори без да слушаш брътвежите има Каква грешка!…

— Но аз я поправих. Монфльори се продава; нека изгубя петдесет хиляди франка, ако дотрябва, но аз не мога да дойда на себе си от радост, че съм се измъкнал от този ад на лицемерие и разправии. Сега отивам да търся уединението и полската тишина в единственото място, дето те съществуват във Франция — на някой четвърти етаж с прозорци към „Елисейските полета“. И дори ще има да си помисля дали не ще е добре да започна политическото си поприще в Руския квартал, като раздавам нафора в енорията.

— Всичко това нямаше да ти се случи при Бонапарт! — рече Фалкоз със светнали от гняв и съжаление очи.

— Чудесно! А защо не си стоя мирно твоят Бонапарт? Всичко, от което страдам днес, той го направи.

На това място Жулиен се заслуша по-внимателно. Още от първите думи той се досети, че бонапартистът Фалкоз беше някогашният приятел на господин дьо Ренал от детинство, когото Господин дьо Ренал бе прокудил в 1816 година, а философът Сен-Жиро навярно беше брат на оня началник на канцелария в префектурата на…, който умееше на търгове да си присвоява евтино общинските къщи.

— И всичко това направи твоят Бонапарт — продължаваше Сен-Жиро. — Един честен човек на четиридесет години и с петстотин хиляди франка в джоба колкото и да е безобиден, не може да се настани в провинцията и да намери спокойствие; местните попове и, благородници го изгонват оттам.

— Ах, не говори лошо за него! — провикна се Фалкоз. — Никога Франция не е била тъй високо почитана от народите, както през тринадесетте години на неговото царуване. Тогава във всичко, което се вършеше, имаше величие.

— Твоят император, да го вземе дяволът — подзе човекът на четиридесет и четири години, — беше велик само на полесраженията и когато възстанови финансите в 1802 година. Но какво означава цялото му по-сетнешно поведение? С шамбеланите си, с разкоша и приемите си в Тюйлери той даде само ново издание на всички монархически глупости. Това издание бе поправено и би могло да кара още век-два. На благородниците и свещениците се прищя да се върнат към старото, но те нямат потребната желязна ръка, за да го приподнесат на публиката.

— Ето на езика на някогашния печатар.

— Кой ме пъди от моята земя? — продължи разгневеният печатар. — Поповете, които Наполеон върна със своя конкордат, вместо да се отнесат към тях, както държавата се отнася към лекарите, адвокатите, астрономите, да ги смята за обикновени граждани, без да се интересува от занаята, с който те си изкарват хляба. Щеше ли да има днес нахални благородници, ако твоят Бонапарт не беше направил от тях барони и графове? Не, те си бяха изживели времето. След поповете тъкмо тези дребни селски благородници са ми създали най-много ядове и те ме принудиха да стана либерал.

Разговорът нямаше край; тази тема ще занимава Франция още половин век. Тъй като Сен-Жиро продължаваше да твърди, че е невъзможно да се живее в провинцията, Жулиен му посочи плахо за, пример господин дьо Ренал.

— Намерихте кого да посочите и вие, ей богу, млади човече! — извика Фалкоз. — За да не бъде наковалня, господин дьо Ренал стана чук, и то какъв страшен чук! Но аз виждам как го измества вече Валено. Познавате ли този мръсник? Ето той вече е истински. Какво ще каже вашият господин дьо Ренал, когато, уволнен, в едно прекрасно утро види Валено да заеме мястото му?

— Той ще остане насаме с престъпленията си — каза Сен-Жиро. — Вие, значи, познавате Вериер, млади човече? Ето на, Бонапарт, да го накаже Бог за всичките му монархически мошеничества, позволи да царуват реналовци и шелановци, които пък докараха царството на валеновци и маслоновци.

Този мрачен разговор върху политиката озадачаваше Жулиен и го отвличаше от сластните му мечти.

Той не изпита особено вълнение, когато съзря Париж за първи път в далечината. Бляновете му за бъдещето се бореха с още пресния спомен за двадесет и четирите часа, прекарани във Вериер. Той се кълнеше, че никога няма да изостави децата на любимата си и ще захвърли всичко, за да ги закрили, ако безобразията на поповете ни доведат до република и гонения срещу благородниците.

Какво щеше да се случи оная нощ, когато пристигна във Вериер, ако в мига, в който опря стълбата срещу прозореца от спалнята на госпожа дьо Ренал, намереше в стаята някой чужд човек или господин дьо Ренал?

Но и колко сладостни бяха първите два часа, когато любимата му искрено искаше да го изгони, а той я увещаваше, седнал до нея в тъмното! В такава душа като Жулиеновата подобни спомени остават за цял живот. Останалите часове от срещата се преплитаха с първите дни на тяхната любов преди четиринадесет месеца.

Жулиен се пробуди от дълбокия си унес, защото колата спря. Бяха влезли в двора на пощенската станция на улица Жан-Жак Русо.

— Искам да ида в Малмезон — каза той, като видя приближилия се кабриолет.

— По това време ли, господине? Какво ще правите там?

— Това не е ваша работа! Карайте!

Истинската страст мисли само за себе си. Затова, струва ми се, страстите са тъй смешни в Париж, дето съседът ви си въобразява винаги, че мислите много за него. Аз няма да описвам възторзите на Жулиен в Малмезон. Той плака. Какво! — въпреки грозните бели стени, зидани тази година, с които са изпонасекли парка на парчета? Да, господине: за Жулиен, както и за потомството, не съществуваше нищо между Арколския мост, Света Елена и Малмезон.

Вечерта Жулиен дълго се колеба, додето влезе в театъра; той имаше странни схващания за това греховно място.

Дълбоко недоверие не му позволи да се възхищава и от живия Париж; направиха му впечатление само паметниците, останали от неговия герой.

„Ето ме, значи, в средището на козните и лицемерието! Тук властвуват покровителите на абат дьо Фрилер.“

На третия ден привечер любопитството надви над намерението, му да види всичко и той отиде при абат Пирар. Със студен тон абатът му обясни какъв живот го очаква при господин дьо Ла Мол.

— Ако след няколко месеца не се окажете полезен, вие ще се върнете в семинарията, но с чест. Вие ще живеете у маркиза, един от най-големите френски сановници. Ще носите черен костюм, но като човек в жалейка, не като свещенослужител. Аз държа три пъти в седмицата да продължавате заниманията, си по богословие в някоя семинария, където ще ви препоръчам. Всеки ден в дванадесет часа ще се явявате в библиотеката на маркиза, който възнамерява да ви възложи да водите писмата по тъжбите му и другите дела. Маркизът ще пише вкратце, с две думи, върху бялото поле на всяко получавано от него писмо какво трябва да отговорите. Аз заявих, че след три месеца вие ще можете да пишете тези отговори така, че от дванадесетте, които ще представяте на маркиза за подпис, той ще може да подписва осем или девет. Вечер в осем часа вие ще подреждате писмената му маса, а в десет ще бъдете свободен.

Възможно е — продължи абат Пирар — някоя стара дама или някой сладкодумен господин да ви обещаят огромни блага или пък съвсем грубо да ви предложат злато, за да им покажете получените от маркиза писма…

— Ах, господине — извика Жулиен изчервен.

— Странно е — каза абатът с горчива усмивка, — че при вашата бедност след едногодишен престой в семинарията у вас са се запазили тези пориви на благородно негодувание. Трябва да сте били съвсем слепец. — „Не е ли това силата на кръвта?“ — каза си абатът полугласно, като да разговаряше сам със себе си. — Най-странното е — додаде той, като погледна Жулиен, — че маркизът ви познава… Не знам откъде. Той ви дава в началото сто луидора заплата. Този човек върши всичко по прищявка — ето неговия недостатък; той ще спори с вас за детинщини. Ако е доволен, вашата заплата може да се покачи след време на осем хиляди франка.

Но вие разбирате добре — подзе абатът със злъчен глас, — че той ви дава тия пари не за черните ви очи. Вие трябва да станете полезен. На ваше място аз бих говорил много малко, главно не бих говорил никога за това, което не знам.

— Ах — каза абатът, — аз събрах за вас някои и други сведения: щях да забравя семейството на господин дьо Ла Мол. Той има две деца, дъщеря и син, деветнадесетгодишен момък, извънредно елегантен, някакъв халосник, който не знае на пладне какво ще направи в два часа. Той е умен, храбър; сражавал се е в Испания. Не знам защо маркизът се надява, че вие ще станете приятел на младия граф Норбер. Казах му, че вие сте голям познавач на латински език; може би той разчита, че вие ще научите сина му на няколко готови фрази за Цицерон и Вергилий.

На ваше място аз никога не бих позволил на този хубав младеж да се шегува с мен; и преди да отговоря на неговите любезности, които ще бъдат до немай-къде вежливи, но не без ирония, бих го накарал да ми ги повтори неведнъж.

Няма да скрия от вас, че младият граф дьо Ла Мол навярно ще ви презира преди всичко, защото вие сте дребен буржоа. Неговият прадядо бил придворен и имал честта да му отсекат главата на Гревския площад на 26 април 1574 година заради някаква политическа интрига. А вие, вие сте син на един вериерски дърводелец, и при това сте на заплата при баща му. Претеглете хубавичко тези разлики и проучете историята на семейството в книгата на Морери; всички ласкатели, които обядват у тях, загатват за нея от време на време с някой, както се изразяват, тънък намек.

Мислете хубаво, когато отговаряте на шегите на господин граф Норбер дьо Ла Мол, командир на хусарски ескадрон и бъдещ пер на Франция, за да не дохождате после при мен да ми се оплаквате.

— Струва ми се — каза Жулиен, като се изчерви силно, — че не би трябвало дори да отговарям на човек, който ме презира.

— Вие нямате представа какво е това презрение; то ще се проявява само в преувеличени любезности. Ако сте глупав, вие можете да се оставите да ви излъжат; ако искате да си създадете поприще, вие би трябвало да се оставите да ви излъжат.

— Един ден, когато всичко това престане да ми допада — каза Жулиен, — ще мина ли за неблагодарник, ако се върна в моята малка килия № 103?

— Разбира се — отговори абатът. — Всички любоугодници на дома ще ви оклеветят, но тогава ще се явя аз. Adsim qui feci25 Аз ще кажа, че това решение е мое.

Жулиен бе съкрушен от злъчния и почти зъл тон, който долавяше у господин Пирар; този тон напълно обезценяваше последния отговор на абата.

Работата беше там, че абатът се укоряваше за своята обич към Жулиен и с някакъв религиозен ужас се намесваше така пряко в чуждата съдба.

— Вие ще видите — додаде той все тъй неохотно, като да изпълняваше някакъв тежък дълг, — вие ще видите и госпожа маркиза дьо Ла Мол. Тя е снажна руса жена, набожна, надменна, много учтива, но още по-незначителна. Дъщеря е на стария Шонски дук, тъй известен с аристократическите си предразсъдъци. И тази великосветска дама е някакво съкратено, ярко изображение на това, което всъщност съставя характера на жените от нейното обществено положение. Тя и не крие, че единственото предимство, което цени, е да имаш прадеди, участвували в кръстоносните походи. Парите за нея стоят на много по-задно място; учудва ли ви това? Но ние с вас не сме вече в провинцията, приятелю мой!

Вие ще чуете в гостната и много големи велможи да говорят за нашите владетели с твърде пренебрежителен тон. Колкото за госпожа дьо Ла Мол, тя почтително снишава глас всеки път, когато назовава някой принц, а особено някоя принцеса. Не ви съветвам да кажете пред нея, че Филип II или Хенри VIII са били чудовища. Те са били крале и това им дава неотменимо право да се ползуват от уважението на всички, а още повече на такива прости хорица, каквито сме ние двамата. Ала — добави господин Пирар — ние сме свещеници — такъв ще ви смята тя и вас; а като свещеници ние сме за нея нещо като слуги, които са необходими за спасението на душата й.

— Господине — каза Жулиен, — струва ми се, че аз няма да остана за дълго в Париж.

— На добър ви час; но забележете, че един човек от нашето съсловие може да се издигне само с помощта на големите велможи. С тези неопределими поне за мене черти, които има във вашия характер, ако вие не си създадете положение, вие ще бъдете преследван; няма среден път за вас. Не се самоизмамвайте. Хората виждат, че не ви доставят удоволствие, когато ви заговарят; а в една общителна страна като нашата вие сте обречен да бъдете несретник, ако не постигнете уважение.

Какво би станало с вас в Безансон, ако не беше прищявката на маркиз дьо Ла Мол? Един ден вие ще разберете колко необикновено е онова, което той прави за вас, и ако не сте чудовище, вие не може да не храните към него и семейството му вечна благодарност. Колко бедни абати, по-учени от вас, са живели с години в Париж, като са получавали по петнадесет су на треба и десет су за учен диспут в Сорбоната!… Спомнете си какво ви разказах миналата зима за първите години на тоя обесник кардинал Дюбоа. Или в гордостта си вие си въобразявате може би, че сте по-даровит от него?

Ето например аз, спокоен и посредствен човек, се уповавах да умра в моята семинария; с такова детинско безразсъдство бях се привързал към нея. И какво мислите — готвеха се да ме уволнят, когато аз си дадох оставката. Знаете ли какви бяха моите, средства тогава? Имах петстотин и двадесет франка капитал, ни повече, ни по-малко; нито един приятел, едва двама-трима познати. Господин дьо Ла Мол, когото не бях виждал никога, ме извлече от това затруднение; достатъчно беше да кажа една дума, и ми дадоха енория, чиито енориаши са охолни хора, издигнали се над грубите пороци, и приходът ме кара да се срамувам — толкова малко съответствува на труда ми. Говорих ви тъй дълго, защото искам да вложа в главата ви малко здрав смисъл.

Още две думи: за свое нещастие аз съм сприхав човек; нищо чудно да престанем да си говорим.

Ако поради надменното държане на маркизата или лошите шеги на сина й този дом ви опротивее съвсем, съветвам ви да завършите образованието си в някоя семинария на тридесет левги от Париж, и по-добре на север, отколкото на юг. На север народът е по-цивилизован и има по-малко несправедливости; и трябва да се признае — додаде той, като сниши глас, — съседството на парижките вестници плаши малките тирани.

Ако ние с вас намираме както по-рано удоволствие да се виждаме и ако домът на маркиза не ви допада, предлагам ви да станете мой викарий и аз ще разделя наполовина с вас онова, което ми дава тази енория. Аз ви дължа това и нещо повече — добави той, като прекъсна благодарностите на Жулиен — за онова необикновено предложение, което ми направихте в Безансон. Ако тогава вместо петстотин и двадесет франка нямах нищо, вие щяхте да ме спасите.

Свирепият глас на абата се посмекчи. За свой голям срам Жулиен усети сълзи на очите си; страшно му се искаше да се хвърли в прегръдките на приятеля си; той не се въздържа и му каза, като се мъчеше да придаде на гласа си колкото се може повече мъжественост:

— Баща ми ме мразеше още от люлка; това бе едно от най-големите ми нещастия; но аз вече няма да се оплаквам от случая, защото във вас намерих баща, господине.

— Хубаво, хубаво — избъбра абатът пообъркай. После, като си спомни овреме едно наставление, което даваше като директор на семинарията, добави: — Не бива да казвате никога „случаят“, чадо мое, казвайте винаги „провидението“.

Файтонът спря; коларят повдигна бронзовия чук на една грамадна врата: беше дворецът дьо Ла Мол; и за да не могат минувачите да се съмняват, тези думи се четяха върху една черна мраморна плоча над вратата.

Тази надутост не се хареса на Жулиен. Те толкова много се страхуват от якобинците! Зад всеки плет виждат Робеспиер и колата му; в страха си често стигат дотам, че можеш да умреш от смях, и излагат така на показ къщата си, за да може, ако има бунт, сганта да я познае и да я разграби. Той сподели мисълта си с абат Пирар.

— Ах, клето мое чадо, вие скоро ще станете мой викарий. Каква чудовищна мисъл ви е дошла на ума.

— Но това ми се струва толкова просто — каза Жулиен.

Важният вид на вратаря и особено чистотата на двора го смаяха. Грееше хубаво слънце.

— Каква великолепна архитектура! — каза той на приятеля си.

А това бе един от домовете с безвкусна фасада в предградието Сен-Жермен, строени по време на Волтеровата смърт. Никога модата и красотата не са били толкова далеч една от друга.

ВТОРА ГЛАВАПЪРВО ИЗЛИЗАНЕ В ОБЩЕСТВОТО

Жулиен се спря втрещен насред двора.

— Дръжте се благоразумно — каза абат Пнрар. — Дохождат ви на ум ужасни мисли, а после ставате истинско дете! Къде е Хорациевото nil mirari (не се възхищавай от нищо)? Не забравяйте, че тази тълпа лакеи, щом ви видят, че се настанявате тук, веднага ще се помъчат да се подиграят с вас; те ще виждат във вас един равен на тях човек, който несправедливо е поставен над тях. Под вида на добродушие, на добри съвети, на желание да ви напътят те ще се опитат да ви вкарат в някоя дебела глупост.

— Нека се опитат — отвърна Жулиен, прехапал устна, и у него отново се възвърна цялото недоверие.

Салоните на първия етаж, през които минаха нашите господа, преди да стигнат до кабинета на маркиза, биха ви се сторили, драги ми читателю, толкова тъжни, колкото и великолепни. Ако ви ги дадяха такива, каквито са, вие щяхте да се откажете да живеете в тях; това е идолът на прозявката и най-досадното резоньорство. Но когато ги видя, възхищението на Жулиен порасна още повече. „Как може човек да бъде нещастен — мислеше си той, — щом живее сред такъв блясък!“

Най-сетне нашите господа стигнаха до най-грозното от помещенията на този разкошен апартамент: в него едва влизаше светлина; там седеше един сух, дребен човечец с жив поглед и руса перука. Абатът се обърна към Жулиен и го представи. Това беше маркизът. Жулиен с голяма мъка го позна — толкова учтив му се стори сега. Той не беше вече оня надменен велможа от манастира на Брей-льо-О. На Жулиен се стори, че в перуката му има прекалено много косми: Благодарение на това впечатление той надмогна стеснението си. Потомъкът на оня, който бил приятел на Анри III, му се стори отначало доста невзрачен. Той беше извънредно мършав и се суетеше много. Но скоро Жулиен забеляза, че учтивостта на маркиза е за събеседника му още по-приятна от учтивостта дори на Безансонския епископ. Приемът не трая и три минути. На излизане абатът каза на Жулиен:

— Вие гледахте маркиза така, като че се готвите да го рисувате. Аз не разбирам много от онова, което тези хора наричат учтивост, скоро вие ще знаете за това повече от мене; но дързостта на вашия поглед съвсем не ми се стори учтива.

Двамата се качиха отново във файтона; файтонджията спря близо до булеварда; абатът въведе Жулиен в низ от просторни зали. Жулиен забеляза, че в тях няма мебели. Той се загледа в един великолепен позлатен часовник на стената, изобразяващ, както му се стори, неприличен сюжет, когато изведнъж към него се приближи засмян някакъв извънредно елегантен господин. Жулиен му кимна леко.

Господинът се усмихна и сложи ръка на рамото му. Жулиен трепна и отскочи назад. Той пламна от гняв. Абат Пирар, въпреки своята сериозност, се смя до сълзи. Господинът беше шивачът.

— Оставям ви свободен за два дни — каза му абатът на излизане, — едва тогава ще мога да ви представя на госпожа дьо Ла Мол. Друг на мое място би ви пазил като младо момиче през тези първи дни от идването ви в този нов Вавилон. Но ако трябва да загинете, загивайте веднага, така поне аз ще се избавя от слабостта си да се грижа за вас. В други ден този шивач ще ви донесе два костюма; ще дадете пет франка на момчето, което ще ви ги пробва. Впрочем помъчете се тези парижани да чуват по-малко гласа ви. Изпуснете ли някоя дума, те ще намерят над какво да ви се надсмеят. В това е тяхната дарба. В други ден елате при мен към обед… Хайде, загивайте… Забравих: идете да си поръчате ботуши, ризи, шапка ей на тези тук адреси.

Жулиен гледаше почерка, с който бяха написани адресите.

— Това е ръката на маркиза — каза абатът. — Той е деен човек, който предвижда всичко и предпочита да направи всичко сам, отколкото да заповяда. Той затова ви взема при себе си, за да му спестите тези грижи. Ще ви стигне ли умът, за да изпълнявате всички неща, които този припрян мъж ще ви посочва с половин дума? Това ще покаже бъдещето: внимавайте!

Жулиен, без да продума дума, отиде при майсторите, посочени в адресите; той забеляза, че го приемат с уважение и ботушарят, когато вписваше името му в своя тефтер, написа: „господин Жулиен дьо Сорел“.

В гробищата Пер-Лашез някакъв си много любезен и още по-свободолюбив в приказките си господин се нае да покаже на Жулиен гроба на маршал Ней, на когото мъдрата политика бе отказала честта да има надгробен надпис. Но като се раздели с този либерал, който със сълзи на очи едва не го стисна в прегръдките си, Жулиен откри, че му няма часовника. Обогатен от този опит, след два дни по обяд той се представи на абат Пирар, който го оглежда дълго.

— Вие, току-виж, сте станали франт — каза му абатът строго. Жулиен имаше вид на много млад човек, който носи жалейка; той и наистина беше много хубав, но добрият абат беше самият твърде голям провинциалист и не можеше да види, че Жулиен, вървейки, все още имаше навика да олюлява рамене, което в провинцията минава едновременно за елегантност и важност.

На маркиза, когато видя Жулиен, неговата елегантност произведе съвсем друго впечатление, отколкото на добрия абат.

— Бихте ли имали нещо против — запита той абата, — ако господин Сорел взема уроци по танц?

Абатът се вкамени.

— Не — отвърна той най-сетне. — Жулиен не е свещеник.

Маркизът, като се изкачваше през две стъпала по една потайна стълбичка, сам въведе нашия герой в една хубавичка мансарда, която гледаше в грамадната градина на дома. Той го запита колко ризи е купил от шивачката на бельо.

— Две — отговори Жулиен, като се засрами, задето един такъв важен велможа слиза до такива подробности.

— Много добре — подзе маркизът със сериозен вид и отсечен, заповеднически тон, който накара Жулиен да се позамисли, — много добре! Вземете още двадесет и две ризи. Ето ви заплатата за първото тримесечие.

Слизайки от мансардата, маркизът повика един възрастен човек.

— Арсен — каза му той, — вие ще прислужвате на господин Сорел.

След няколко минути Жулиен се озова сам в една великолепна библиотека; този миг беше изпълнен за него с блаженство. За да не го изненада някой в такова вълнение, той се скри в най-тъмното кътче; оттам, прехласнат, съзерцаваше блестящия гръб на книгите.

„Всичко това аз ще мога да чета — казваше си той. — И как няма да ми хареса тук? Господин дьо Ренал би се сметнал опозорен навеки, ако направеше и стотната част от това, което маркиз дьо Ла Мол направи за мене… Но нека видим какво ще трябва да преписвам.“

След като свърши тази работа, Жулиен се осмели да се доближи до книгите; насмалко не обезумя от радост, когато откри едно издание на Волтер. Той изтича да отвори вратата на библиотеката, за да не го изненадат. После с наслада почна да разтваря един след друг всичките осемдесет тома. Те бяха подвързани великолепно — шедьовър на най-добрия лондонски подвързвач. Но и без това Жулиен бе вече на седмото небе от възторг.

След час влезе маркизът, прегледа копията на писмата и с почуда откри, че Жулиен пише „това“ с две вв — „товва“. „Дали всичко, което абатът ми каза за неговата ученост, не е чисто и просто басня!“ Силно обезсърчен, маркизът му каза меко:

— Не сте ли сигурен във вашия правопис?

— Да, вярно е — отвърна Жулиен, без да мисли ни най-малко на света колко си пакостеше с това признание; той беше се разчувствувал от добротата на маркиза, който извикваше в паметта му надутия и груб глас на господин дьо Ренал.

„Загубено време е целият опит с това франшконтейско абатче — помисли маркизът, — а аз се нуждаех толкова от верен човек!“

— „Това“ се пише само с едно „в“ — каза му маркизът. — Всеки път, когато свършвате преписването, търсете в речника думите, за чийто правопис не сте сигурен.

В шест часа маркизът заповяда да повикат Жулиен; той изгледа с явно огорчение ботушите му.

— Виновен съм: забравих да ви кажа, че всеки ден в пет и половина часа вие ще трябва да се обличате.

Жулиен го гледаше, без да разбира.

— Искам да кажа — да обувате дълги чорапи. Арсен ще ви припомня за това; днес аз ще ви извиня.

След тези думи господин дьо Ла Мол въведе Жулиен в един светнал от позлата салон. В подобни случаи господин дьо Ренал винаги избързваше да мине през вратата. И поради тази дребна суетност на своя предишен господар сега Жулиен настъпи маркиза по крака и му причини не малка болка, тъй като маркизът страдаше от подагра. „Ах, той е напанагон на всичко и дебелак“ — каза си маркизът. Той го представи на една висока и внушителна жена. Беше маркизата. Жулиен намери, че тя с надутостта си напомня донейде госпожа дьо Мужирон, съпругата на помощник-префекта на Вериерската околия, когато тя беше на обеда в Сен-Шарл. Посмутен от необикновената пищност на салона, Жулиен не чу какво каза господин дьо Ла Мол. Маркизата едва благоволи да го погледне. Наоколо стояха няколко души, между които Жулиен позна с иеизказана радост младия Агдски епископ, който беше благосклонно говорил с него преди няколко месеца на церемонията в Брей-льо-О. Младият прелат навярно се изплаши от умилените очи, с които го гледаше втренчено свенливият Жулиен, и не помисли да си спомни за този провинциалист.

На Жулиен се стори, че събраните в гостната хора се държат някак тъжно и неестествено; в Париж приказват тихо и не преувеличават дреболиите.

Към шест и половина часа влезе един красив млад човек с мустаци, много блед и строен; той имаше извънредно малка глава.

— Вие винаги закъснявате — каза маркизата, на която той целуна ръка.

Жулиен разбра, че е граф дьо Ла Мол. Още от първия поглед той го намери за очарователен.

„Възможно ли е — каза си той — този човек с оскърбителните си шеги да ме пропъди от тоя дом!“

Като разглеждаше граф Норбер, Жулиен забеляза, че той носи ботуши с шпори. „А аз трябва да бъда с обуща, очевидно като по-долен.“ Всички насядаха около трапезата. Жулиен чу как маркизата, повишила глас, направи някому строга забележка. Почти в същия миг той съзря една млада особа, необикновено руса и стройна, която седна срещу него. Тя съвсем не му хареса; ала когато я разгледа внимателно, даде си сметка, че никога не е виждал такива хубави очи; но тези очи издаваха голяма душевна студенина. По-сетне Жулиен долови в тях израз на досада, която изпитателно се вглежда, но помни, че трябва да бъде внушителна. „И госпожа дьо Ренал имаше много хубави очи — каза си той, — всички я хвалеха за тях; но нейните очи нямат нищо общо с тези.“ Жулиен нямаше достатъчно опит, за да разбере, че пламъчетата, които блясваха сегиз-тогиз в очите на госпожица Матилд — той чу, че я наричат така, — са само огън на остроумието. А когато очите на госпожа дьо Ренал пламваха, това бе огънят на страстите или благородно възмущение при разказа за някоя лоша постъпка. Към края на обеда Жулиен намери най-сетне дума, за да изрази особената красота, която имаха очите на госпожица дьо Ла Мол. „Те искрят“ — каза си той. Инак тя приличаше страшно много на майка си, която все повече и повече му ставаше противна и той престана да я гледа. В замяна на това граф Норбер му се струваше възхитителен във всяко отношение. Жулиен беше до такава степен обаян от него, че и на ум не му дохождаше да завижда на младия граф и да го мрази, задето е по-богат и по-знатен от него.

Жулиен забеляза, че маркизът явно се отегчава.

Когато поднасяха второто ядене, маркизът каза на сина си:

— Норбер, моля те да бъдеш добър и любезен с господин Жулиен Сорел, когото взех в моя щаб и от когото възнамерявам да направя човек, ако товва е възможно.

— Той е мой секретар — каза маркизът на съседа си — и пише това с две „в“.

Всички изгледаха Жулиен, който се поклони по един малко подчертан начин на Норбер; но изобщо всички останаха доволни от неговия поглед.

Маркизът, види се, беше казал какво образование е получил Жулиен, защото един от сътрапезниците го закачи за Хораций. „Тъкмо с разговора за Хораций аз имах успех пред Безансонския епископ — каза си Жулиен, — очевидно те знаят само този автор.“ От тази минута той се овладя. Това стана без всякакви усилия, защото той реши, че госпожица дьо Ла Мол никога не ще бъде жена в неговите очи. Към мъжете след семинарията той бе изгубил уважение и те мъчно можеха да го изплашат. Той щеше да е съвсем спокоен, ако трапезарията не беше така великолепно мебелирана. Цялата работа всъщност бе в двете огледала, всяко по осем стъпки високо, в които той виждаше навремени своя събеседник да говори за Хораций: те още мъничко го смущаваха. Фразите му не бяха чак толкова дълги за един провинциалист. Той имаше хубави очи и от свенливостта му, плаха и радостна, когато той отговореше сполучливо, техният блясък се разгаряше още повече. Всички намериха, че той е приятен. Този своеобразен изпит внесе малко разнообразие в тържествената вечеря. Маркизът направи знак на Жулиеновия събеседник, като го подкани да го попритисне по-силно. „Мигар наистина знае нещо!“ — помисли си той.

Жулиен отговори със свои мисли и надви толкова своето стеснение, че показа не остроумие — това е немислимо за оня, който не знае на какъв език говорят в Париж, — но нови схващания, макар и да ги представи малко тромаво и не на място, а освен това всички видяха, че той знае до съвършенство латински език.

Противник на Жулиен беше един член от Академията на надписите, който по една случайност знаеше латински; той откри у Жулиен добър познавач на класическите писатели и като престана да се страхува, че ще го накара да се изчерви, се помъчи наистина да го обърка. В горещината на двубоя Жулиен забрави най-сетне великолепната наредба на трапезата и почна да изказва за латинските поети възгледи, които събеседникът му не беше чел никак. Като честен човек, той похвали за това младия секретар. За щастие поведе се спор върху това — бил ли е Хораций беден или богат; любезен, сластолюбив и безгрижен човек, който съчинявал стихотворения за собствено развлечение както Шапел, приятеля на Молиер и на Лафонтен; или някой несретен поет-лауреат, който придружавал двора и пишел оди по случай рождения ден на краля като Сауди, обвинителя на лорд Байрон. Тук стана дума за състоянието на обществото при Август и Джордж IV; и в двете епохи аристокрацията е била всемогъща; но в Рим тя стигнала дотам, че властта й била изтръгната от Меценат, който бил прост конник; а в Англия тя довела Джордж IV почти до положението на венециански дож. Този спор сякаш изтръгна маркиза от вцепенението, в което бе потънал от досада в началото на вечерята.

Жулиен не разбираше нищо, като слушаше всички тези съвременни имена като Сауди, лорд Байрон, Джордж IV, защото ги чуваше за първи път. Но от никого не се изплъзна, че колчем станеше въпрос за събития, протекли в Рим, за които можеше да се узнае от произведенията на Хораций, Марциал, Тацит и пр., той показваше неоспоримо превъзходство. Жулиен, без много-много да му мисли, си присвои някои съждения, които беше научил от Безансонския епископ при знаменития си спор с този прелат; и те произведоха не малко впечатление.

Когато на всички омръзна да говорят за поетите, маркизата, която беше си поставила за закон да се възхищава от всичко, което забавляваше нейния съпруг, благоволи да погледне Жулиен.

— Зад непохватните обноски на този млад абат може би се крие образован човек — каза на маркизата академикът, който седеше до нея; и до ушите на Жулиен стигна нещо от тези думи.

Готовите фрази допадаха много на домакинята; тя усвои тази фраза за Жулиен и остана доволна от себе си, че е поканила на вечерята академика. „Той забавлява господин дьо Ла Мол“ — помисли тя.

ТРЕТА ГЛАВАПЪРВИ СТЪПКИ

На другия ден още рано заранта Жулиен преписваше писма в библиотеката, когато изведнъж госпожица Матилд влезе през една странична вратичка, изкусно потулена с гърбовете на книгите. Додето Жулиен се възхищаваше от това изобретение, госпожица Матилд го гледаше с голямо учудване и беше явно доста ядосана, че го заварва тук. Тя беше навила косата си с книжки и се стори на Жулиен сурова, високомерна и почти прилична на мъж. Госпожица дьо Ла Мол скришом крадеше книги от бащината си библиотека, без никой да подозира това. И ето поради присъствието на Жулиен излизаше, че е напразно дошла тук тая заран и това я ядосваше още повече, защото идеше да вземе втория том от „Вавилонската принцеса“ на Волтер, достойно допълнение на високо религиозното и монархистко възпитание, с което се славеше манастирът на „Светото Исусово сърце“! Клетата деветнадесетгодишна девойка чувствуваше вече нужда от нещо духовито и парливо, за да се заинтересува от един роман.

В библиотеката към три часа се яви граф Норбер; той дойде да прегледа вестника, за да може да говори вечерта за политика, и се зарадва много, че вижда Жулиен, за съществуването на когото беше вече забравил. Той беше извънредно любезен с него; предложи му да отидат на езда.

— Баща ми ни пуща до вечерята.

Жулиен разбра това „ни“ и го намери очарователно.

— Ех, боже мой, господин графе — каза Жулиен, — ако работата беше да поваля едно дърво, осемдесет стъпки високо, да го одялам и да го разбича на дъски, лесно, смея да кажа това, щях да се справя; но да яздя, ми се е случвало в живота едва ли шест пъти.

— Добре тогава, това ще бъде седмият — отвърна Норбер.

Жулиен си спомняше за посрещането на краля ??? във Вериер и в душата си смяташе, че язди превъзходно. Но когато се връщаха от Болонската гора, точно насред улица Бак, за да избегне един налетял кабриолет, той падна и се изцапа целият с кал. Добре, че имаше два костюма. На вечерята маркизът, като искаше да поговори с него, го попита как е минала разходката; Норбер побърза да отговори с общи фрази.

— Господин графът е извънредно любезен към мене — подзе Жулиен, — аз му благодаря за това и ценя добрината му. Той нареди да ми дадат най-кроткия и най-хубав кон, но не можеше да ме върже за него я; и тъкмо поради липсата на тая предпазливост аз паднах насред тая дълга улица, досами моста.

Госпожица Матилд, въпреки старанието си да се сдържи, прихна да се смее, а после без всякакво стеснение почна да разпитва за подробности. Жулиен разправи всичко с голяма простота; той се показа мил несъзнателно.

— Добро бъдеще очаква този млад свещеник — каза маркизът на академика. — Да се държи просто един провинциалист при подобно обстоятелство — това не е виждано и няма да се види занапред; и отгоре на всичко той разправя злополучието си пред дами!

Жулиен така разположи слушателите си с разказа за своето премеждие, че в края на вечерята, когато общият разговор взе друга насока, госпожица Матилд още разпитваше брат си върху някои подробности от нещастната случка. Тъй като нейните въпроси продължаваха, Жулиен, уловил на няколко пъти погледа й върху себе си, дръзна да й отговори сам, макар тя да не питаше, и тримата се разсмяха накрая досущ както трима селски младежи биха сторили това в някоя гора.

На другия ден Жулиен отиде да слуша две лекции по богословие и се върна да препише двадесетина писма. Той свари, седнал до неговото място в библиотеката, някакъв млад човек, много грижливо облечен, но с невзрачен вид и завистливо лице.

Влезе маркизът.

— Какво правите тук, господин Танбо? — запита той новодошлия строго.

— Предполагах… — подзе младият човек, като се усмихна раболепно.

— Не, господине, вие не сте предполагали. Това е опит, но злополучен.

Младият Танбо стана разярен и изчезна. Той беше племенник на академика, приятел на госпожа дьо Ла Мол, и възнамеряваше да се посвети на литературата. Академикът беше издействувал от маркиза да го вземе за секретар. Танбо работеше в една отдалечена стая, но узнал за благоволението към Жулиен, поиска сам да го има и тази заран беше домъкнал писмените си принадлежности в библиотеката.

В четири часа Жулиен, след малко колебание, се осмели да се яви при граф Норбер. Графът се канеше да отиде на езда и тъй като беше извънредно любезен, почувствува се в затруднено положение.

— Мисля — каза той на Жулиен, — че вие скоро ще почнете да се обучавате на езда в манежа; и след няколко седмици аз с голямо удоволствие ще яздя заедно с вас.

— Аз исках да ви поблагодаря за добрината ви към мене; повярвайте ми, господине — додаде Жулиен съвсем сериозно, — че разбирам колко ви дължа. Ако конят ви не е пострадал от вчерашната ми неловкост н е свободен, бих желал да пояздя на него тази сутрин.

— Вземете го, ей богу, драги ми Сорел, но на ваш риск и отговорност. Смятайте, че съм ви направил всички предупреждения, които изисква благоразумието; работата е там, че е четири часът и ние нямаме време за губене.

Възседнал коня, Жулиен попита младия граф:

— Какво трябва да правя, за да не падна?

— Много неща — отвърна Норбер, смеейки се от цяло гърло. — Например да държите тялото си назад.

Жулиен препусна в силен тръс. Те стигнаха площад Людовик XVI.

— Ах ти, млади смелчаго! — каза Норбер. — Тук има много коли и ги карат все смахнати хора. Паднете ли, техните двуколки завчас ще ви прегазят; кой ще иска да разкъса устата на коня си, като го спре изведнъж.

Двадесетина пъти Норбер видя как Жулиен ха-ха ще се строполи на земята; но в края на краищата разходката свърши благополучно. Когато се върнаха, младият граф каза на сестра си:

— Представям ви един отчаян лудетина.

На вечерята, когато разговаряше с баща си от единия край на трапезата на другия, той призна смелостта на Жулиен; единствено това можеше да се похвали в неговата езда. Младият граф беше чул заранта как конярите, които тимареха конете в двора, приказваха за падането на Жулиен и се подиграваха най-обидно с него.

Но въпреки цялата тази любезност Жулиен се почувствува скоро напълно, самотен сред това семейство. Всички техни обичаи му се струваха странни и той постоянно ги нарушаваше. Неговите грешки радваха слугите.

Абат Пирар беше заминал за енорията си. „Ако Жулиен е слаба тръстика, нека погине; ако е сърцат човек, нека се оправя сам в бедата“ — мислеше той.

ЧЕТВЪРТА ГЛАВАДОМЪТ ДЬО ЛА МОЛ

Ако в знатната гостна в дома дьо Ла Мол всичко се струваше на Жулиен необикновено, и сам този бледен младеж, облечен в черно, изглеждаше на свой ред извънредно странен на лицата, които го удостояваха с вниманието си. Госпожа дьо Ла Мол предложи на мъжа си да го изпращат нейде с поръчка през дните, когато у тях са поканени на обед някои гости.

— Иска ми се да доведа опита докрай — отговори маркизът. — Абат Пирар твърди, че ние не сме прави, като тъпчем самолюбието на хората, които приемаме при себе си. Човек може да се опре само на нещо, което се съпротивлява, и т.н. А този е неудобен само защото никой не го знае, иначе той е един глухоням.

„За да мога да се ориентирам тук — каза си Жулиен, — трябва да записвам имената на хората, които идват в тази гостна, и с две думи да отбелязвам характера им.“

На първо място той тури пет-шест приятели на дома, които го ухажваха за всеки случай, предполагайки, че маркизът от прищявка го покровителствува. Това бяха бедняци, повече или по малко раболепни; но за чест на тази пасмина хора, които се срещат днес в аристократичните салони, трябва да се каже, че те не бяха раболепни еднакво към всички. Някои измежду тях бяха готови да търпят лошите обноски на маркиза, но само при една груба забележка на госпожа дьо Ла Мол се бунтуваха.

По нрав домакините бяха твърде горди и склонни да се отегчават; за да се развличат от досадата си, те бяха свикнали да оскърбяват хората, затова не можеха да разчитат на истински приятели. Но като се изключат дъждовните дни и миговете на непреодолима досада, които бяха редки, те се показваха винаги крайно учтиви.

Ако тия пет-шест любоугодници, които засвидетелствуваха такава бащинска обич към Жулиен, напуснеха двореца дьо Ла Мол, маркизата би била обречена на самота дълги часове; за жени от нейното обществено положение самотата е нещо ужасно: тя е емблема на немилост.

Маркизът се държеше безукорно към жена си; той се грижеше гостната й да блести достойно — не с перове, той намираше новите си колеги недостатъчно благородни, за да дохождат у дома му като приятели, и недостатъчно забавни, за да ги приемат като по-низши.

Във всички тези тайни Жулиен проникна много по-късно. За висшата политика, която е тема за разговори в буржоазните домове, говори се в съсловието на маркиза само в минути на бедствие.

Потребността на човек да се забавлява дори в нашия отегчаващ се век е толкова силна, че и в дните на тържествени вечери, щом маркизът напуснеше гостната, всички се разбягваха. Гостите не биваше да се шегуват с бога, със свещениците, с краля, със служебните лица, с покровителстваните от двора хора на изкуството, както и с всичко установено; не биваше да се изказват, ласкаво за Беранже, за опозиционните вестници, за Волтер, за Русо, нито за каквото и да е, което миришеше на свободомислие; не биваше главно никога да говорят за политика; за всичко друго можеха да разсъждават свободно.

Срещу тия салонни закони бяха безсилни да се борят и годишният доход от сто хиляди екюта, и синята лента. И най-малката жива мисъл изглеждаше простащина. Въпреки добрия тон, съвършената учтивост и желанието да бъде човек приятен, по всички лица бе изписана досада. Младите хора, които идеха да изкажат почитанията си, като се страхуваха да говорят за нещо, което би събудило подозрение в някакво мислене, или да издадат, че са чели някоя забранена книга, млъкваха след няколко изящни думи за Росини и за това — какво е времето навън.

Жулиен бе забелязал, че разговорът обикновено се поддържаше от двама виконта и пет барона, които господин дьо Ла Мол познаваше още от емиграцията. Тези господа притежаваха от шест до осем хиляди франка доход: четирима от тях държеха за в. „Котидиен“, а трима — за „Газет дьо Франс“. Единият от тях имаше в запас всеки ден по някой дворцов анекдот, дето думата „възхитително“ се повтаряше всяка минута. Жулиен забеляза, че той има пет кръста, докато другите обикновено имаха само три.

Затова пък в преддверието стояха десет лакеи в ливреи и цялата нощ подаваха всеки четвърт час сладолед или чай; а към полунощ някаква закуска с шампанско.

Тази причина караше Жулиен да остане понякога до края; макар той да недоумяваше как могат да слушат хората сериозно обикновените разговори, които се водеха в тази тъй великолепно позлатена гостна. Понякога той се взираше в събеседниците си, за да се увери дали те сами не се подиграват над това, което говорят. „Моят господин дьо Местр, когото знам наизуст, е казал всичко това сто пъти по-добре — мислеше си той, — и при все това е страшно отегчителен.“

Не само Жулиен виждаше тази морална задуха. Едни се утешаваха, като се тъпчеха със сладоледи; дрги — с удоволствието да кажат по-късно: „аз идвам от дома на господин дьо Ла Мол, там научих, че Русия… и т.н.“

От един такъв блюдолизец Жулиен узна, че преди по-малко от шест месеца госпожа дьо Ла Мол назначила за префект бедния барон Льо Бургиньон, който бил помощник-префект след Реставрацията, в награда за двадесетгодишната му преданост.

Това велико събитие закали усърдието на тези господа; и по-рано те се оскърбяваха от много малко неща, сега не се оскърбяваха вече от нищо. Рядко пренебрежението към тях беше явно, но Жулиен беше вече дочул на трапезата два-три къси диалога между маркиза и жена му, твърде жестоки за седналите до тях гости. Тези знатни особи не криеха искреното си презрение към всеки, който не можеше да се похвали, че прадедите му са се возили в каляските на краля. Жулиен, забеляза, че думите кръстоносен поход единствени извикваха на лицата им израз на дълбока сериозност, примесена с уважение. А обикновеното уважение винаги имаше отсянка на снизходителност.

Сред това великолепие и тази досада Жулиен се интересуваше само от господин дьо Ла Мол; той с удоволствие го чу как един ден протестираше, че няма пръст в повишението на клетия Льо Бургиньон. Това беше от внимание към маркизата: Жулиен знаеше истината от абат Пирар.

Една заран абатът работеше заедно с Жулиен в библиотеката на маркиза по вечното дело с дьо Фрилер.

— Господине — ненадейно каза Жулиен, — вечерянето всеки ден с госпожа маркизата мое задължение ли е, или е благоволение към мен?

— То е рядка чест! — скара му се абатът възмутен. — Никога досега господин Н…, академикът, който от петнадесет години усърдно се подмилква, не е могъл да измоли това за племенника си господин Танбо.

— А за мен, господине, това е най-мъчителната част от службата ми; Дори в семинарията не се отегчавах така. Виждам понякога как се прозява дори госпожица дьо Ла Мол, която би трябвало да е свикнала с любезностите на домашните приятели. Боя се да не заспя, За бога, издействувайте ми позволение да отивам да вечерям вън за четиридесет су в някоя забутана гостилничка.

Абатът, като всеки замогнал се еснаф, ценеше високо честта да вечеря с един голям велможа. Докато той се стараеше да обясни това чувство на Жулиен леко шумолене ги накара да се обърнат. Жулиен видя госпожица дьо Ла Мол, която слушаше. Той се изчерви. Тя беше дошла да вземе една книга и беше чула всичко; това я изпълни с известно уважение към Жулиен. „Този не е роден да пълзи — помислили тя — като стария абат. Боже, колко е грозен!“

На вечерята Жулиен не се решаваше да погледне госпожица дьо Ла Мол, но тя бе толкова любезна към него, че сама го заговори. Този ден чакаха много гости, тя го покани да остане. Младите парижки девойки не обичат много възрастните хора, особено когато те са нехайно облечени, и на Жулиен не бе потребна голяма прозорливост, за да забележи, че събратята на господин Льо Бургиньон, останали в гостната, се удостояваха с честта да бъдат прицел за шегите на госпожица дьо Ла Мол. Тази вечер дали се стараеше да блесне, или не, но тя беше безпощадна към тези досадни хора.

Госпожица дьо Ла Мол беше център на малка групичка, която почти всяка вечер се събираше зад грамадното кресло на маркизата. Тук беше маркиз дьо Кроазноа, граф дьо Кайлюс, виконт дьо Люз и двама-трима други млади офицери, приятели на Норбер и сестра му. Тези господа сядаха на едно голямо синьо канапе. До това канапе, точно срещу блестящата Матилд, мълчаливо седеше Жулиен на малко, доста нисичко сламено столче. На това скромно място завиждаха всички поклонници на Матилд; Норбер любезно задържаше на него младия секретар на баща си, като го заговорваше или го назоваваше веднъж-дваж през цялата вечер. Този път госпожица дьо Ла Мол го запита колко висок е хълмът, на който е съградена Безансонската цитадела. Жулиен не можа да й отговори по-висок ли е, или по-нисък този хълм от Монмартър. Често той от все сърце се смееше на това, което си бъбреха в малката групичка; но сам се чувствуваше неспособен да измисли нещо подобно. За него това беше като че някакъв чужд език, който той разбираше, но на който не можеше да говори.

Тази вечер приятелите на Матилд бяха през цялото време на нож срещу всички, които влизаха в просторната гостна. Най-напред си изпатиха приятелите на дома — тях познаваха по-добре. Можем да си представим с какво внимание слушаше Жулиен; интересуваше го всичко: и скритият смисъл на нещата, и начинът, по който се шегуваха с тях.

— Ах, ето и господин Декули — каза Матилд. — Той е сега без перука; да не иска да се добере до поста префект само с големия си ум? Той излага на показ плешивата си глава, изпълнена, както казва, с високи мисли.

— Този човек се познава с цял свят — каза маркиз дьо Кроазноа, — спохожда и моя чичо — кардинала. Той е способен да залъгва всекиго от приятелите си години наред и има двеста-триста приятели. Умее да подхранва приятелството — такава е дарбата му. Ето точно тъй, както го виждате, той кисне окалян пред вратата на някого от своите приятели още от седем часа заранта през зимата.

От време на време той се скарва с някого и съчинява по седем-осем писма, за да изрази сръднята си. После се сдобрява и тогава изпраща седем-осем писма, изпълнени с уверения в приятелските му чувства. Но това, в което той блести най-силно, са откровените и чистосърдечни излияния на честен човек, който не туря нищо на сърцето си. Към този похват той прибягва винаги, когато трябва да поиска някаква услуга. Един от главните викарии на моя чичо разказва възхитително за живота на господин Декули след Реставрацията. Аз ще ви го доведа някой ден.

— Ба, аз много не вярвам на тези приказки; това е професионална завист между дребни хорица — каза граф дьо Кайлюс.

— Господин Декули ще остави име в историята — подзе маркизът, — той създаде Реставрацията заедно с абат дьо Прад и господа Талейран и Поццо ди Борго.

— Този човек някога е боравил с милиони, — каза Норбер — и аз не мога да проумея за какво иде тук да слуша подигравките на баща ми, твърде често нетърпими. „Колко пъти сте предавали приятелите си, драги ми Декули“ — извика му той оня ден през цялата трапеза.

— Но вярно ли е, че е предателствувал? — запита госпожица дьо Ла Мол. — А кой не е предателствувал?

— Как! — рече граф дьо Кайлюс на Норбер. — У вас дохожда този прословут либерал господин Сенклер; и какъв дявол търси тук? Ще ида да поприказвам с него, пък и да го разприказвам; разправят, че бил страшно духовит.

— Но как така го приема майка ти? — запита го господин дьо Кроазноа. — Той има такива чудати мисли, тъй смели, тъй независими…

— Гледайте — каза госпожица дьо Ла Мол, — ето че вашият независим човек се кланя доземи на господин Декули и му улавя ръката. Аз дори помислих, че ще я поднесе до устните си.

— Сигурно Декули е в много по-тесни връзки с властта, отколкото предполагаме — възрази господин дьо Кроазноа.

— Сенклер иде тук, за да влезе в Академията — каза Норбер. — Вижте, Кроазноа, как той поздравява барон Л.

— По-почтено щеше да е, ако коленичеше — възрази господин дьо Люз.

— Драги ми Сорел — каза Норбер, — вие сте умен човек, но вие дохождате от родните си планини; постарайте се да не се кланяте както този велик поет никога, дори ако пред вас е сам бог-отец.

— Ах, ето човека с ненадминатия ум, господин барон Батон26 — възкликна госпожица дьо Ла Мол, като подражаваше леко гласа на лакея, който току-що бе доложил за него.

— Струва ми се, че дори слугите ви се подиграват с него. Какво име — барон Батон! — каза господин дьо Кайлюс.

— Какво значи името — разправяше ми той оня ден — подзе Матилд. — Представете си, че възвестяваха за първи път пристигането на Булонския дук; според мен на хората липсва само малко навик…

Жулиен се отдалечи от канапето. Още доста невъзприемчив към очарователната тънкост на леката подигравка, той можеше да се смее на една шега само ако тя беше разумно обоснована. В одумките на тези млади хора той виждаше само желание да се черни всичко и това го възмущаваше. Неговото провинциално, почти английско благонравие отиваше дотам, че виждаше в това завист, и той безспорно се лъжеше.

„Граф Норбер — казваше си той — изхаби, аз видях, три чернови, докато напише едно писмо от двадесет реда до своя полковник; той не би се помнил от радост, ако през живота си напишеше и една такава страница, каквито пише господин Сенклер.“

Незабелязан поради своята маловажност, Жулиен минаваше от една група към друга; той следеше отдалеч барон Батон и искаше да го чуе. Този човек с необикновен ум изглеждаше неспокоен и Жулиен го видя как се поокопити малко чак когато му се удаде да каже три-четири забавни фрази. На Жулиен се стори, че подобен род ум се нуждае от известен простор.

Баронът не беше остър на думи; нужни му бяха поне четири фрази от по шест реда, за да може да блесне.

— Този човек държи реч, а не разговаря — каза някой зад Жулиен. Жулиен се обърна и се изчерви от удоволствие, когато чу да назовават граф Шалве. Това беше най-остроумният човек на века. Жулиен беше срещал неведнъж името му в „Спомените от Света Елена“ и в историческите откъси, продиктувани от Наполеон. Граф Шалве се изразяваше накъсо; неговите остроти бяха като светкавици — точни, пронизителни, дълбоки. Ако говореше по някой делови въпрос, веднага ставаше ясно, че работата прави стъпка напред. Той внасяше факти — удоволствие беше да го слушаш. Ала в политиката беше безсрамен циник.

— Аз, аз съм независим човек — казваше той на един господин с три звезди на гърдите, комуто очевидно се подиграваше. — Защо искате от мен да бъда днес на същото мнение, което съм имал преди шест месеца? В такъв случай моето мнение би било мой тиранин.

Четиримата сериозни млади хора, които го бяха наобиколили, се намръщиха; тези господа не обичаха шегите. Графът видя, че е отишъл много далече. За щастие той зърна почтения господин Балан, истински тартюф на честността. Графът се заприказва с него: всички се приближиха и разбраха, че сиромахът Балан ей сега ще бъде унищожен. С помощта на своята нравственост и своите нравствени поучения, въпреки чудовищната си уродливост, господин Балан, след първите си стъпки в обществото, трудни за описване, се ожени за една много богата жена, която почина; след това взе втора, много богата жена, която никой никога не бе видял в обществото. Сега той с цялото си присъщо смирение се наслаждаваше на шестдесет хиляди франка годишен доход и сам имаше ласкатели. Граф Шалве му наговори за всичко това без капчица състрадание. Веднага около тях се образува кръг от тридесетина души. Всички се усмихваха, дори сериозните млади хора, надеждата на нашето време.

„Защо ли дохожда у господин дьо Ла Мол, дето явно служи за посмешище?“ — помисли си Жулиен — и отиде при абат Пирар да го попита за това.

Господин Балан се измъкна незабелязано.

— Чудесно! — каза Норбер. — Ето, че си отиде един от шпионите на баща ми; сега остава само куцичкият Напие.

„Не е ли това разгадката? — помисли Жулиен. — Но в такъв случай защо маркизът приема господин Балан?“

В един кът на гостната суровият абат Пирар се мръщеше, като слушаше как лакеите обаждат имената на пристигналите гости.

— Та това е истински вертеп — възкликваше той като Дон Базилио, — тук дохождат само покварени люде.

Работата беше там, че суровият абат не знаеше какво крепи висшето общество. Но от своите приятели янсенисти той беше получил много точни сведения за тези хора, които проникват в гостните само благодарение на изключителното си умение да угаждат на всички партии заедно или благодарение на богатството си, натрупано по съмнителни пътища. Тази вечер от наплив на чувства той няколко минути подред отговаряше на настойчивите въпроси на Жулиен, после изведнъж спря, отчаян от това, че трябва през цялото време да говори лошо за всички, защото си вменяваше това в грях. Този злъчен янсенист вярваше в повелите на християнското милосърдие и животът му в света беше непрекъсната вътрешна борба.

— Какво лице има този абат Пирар! — възкликна госпожица дьо Ла Мол, когато Жулиен се приближи до канапето.

Жулиен почувствува негодувание, ала все пак тя беше права. Безспорно господин Пирар беше най-честният човек в гостната, но лицето му, покрито с червени пришки, вълнувано от жестоките терзания на съвестта му, го правеше отвратителен в този миг. „Ха вярвай след това на физиономиите: тъкмо когато съвестта на абат Пирар се измъчва заради някоя дреболия, той има най-свиреп изглед; а ето върху лицето на този Напие, общоизвестен шпионин, свети чисто и спокойно щастие.“ Абат Пирар все пак беше направил големи отстъпки заради своите съмишленици, беше си взел слуга и се обличаше превъзходно.

Изведнъж Жулиен забеляза, че става нещо особено в гостната: всички погледи се обърнаха към вратата и разговорите позатихнаха. Лакеят обади за пристигането на прословутия барон дьо Толи, върху когото изборите бяха привлекли всеобщото внимание. Жулиен дойде по-близо и можа да го разгледа много добре. Баронът председателствуваше една от изборните колегии: беше го осенила блестящата мисъл да скрие малките четвъртити листчета, подадени за една от партиите. Но за да възстанови недостига, той беше ги заменил с други листчета, на които стоеше някое по-приятно за него име. Тази смела маневра бе забелязана от някои избиратели, които побързаха да поздравят за това барон дьо Толи. Сиромахът беше още бледен от своя голям подвиг. Злите езици говореха за каторга. Господин дьо Ла Мол го прие студено. Клетият барон избяга веднага.

— Щом ни напуща толкова бързо, отива при господин Конт27 — каза граф Шалве; и всички се разсмяха.

Сред това общество от няколко безгласни велможи и разни интриганти, повечето похабени хора, но всички надарени с остроумие, които тази вечер прииждаха един след друг в гостната на господин дьо Ла Мол (него го сочеха за министър), се подвизаваше за първи път малкият Танбо. Ако му липсваше още тънкост в съжденията, той се мъчеше да допълни това, както ще видим, с енергичността на изразите си.

— Защо не се осъди този човек на десет години затвор? — говореше той в мига, когато Жулиен се приближи до неговата група. — Влечугите трябва да се хвърлят в дъното на подземията; те трябва да измрат там в мрака, инак тяхната отрова ще стане по-силна и по-опасна. Какъв смисъл има да се осъжда на хиляди екюта глоба? Бил беден — така да е, толкова по-добре; но партията му ще плати за него. Трябва да му наложат петстотин франка глоба и десет години затвор под земята.

„Ех ти, боже милостиви! За кое ли чудовище говори?“ — помисли си Жулиен, като се възхищаваше от необуздания тон и отсечените ръкомахания на своя колега. Със своето мършаво, изпито личице любимият племенник на академика беше отвратителен в тази минута. Скоро Жулиен разбра, че става дума за най-великия поет на епохата.

— Ах, уроде! — извика Жулиен едва ли не гласно и очите му се овлажниха от сълзи на благородно негодувание. „Ах, мръснико такъв! — помисли той. — Аз ще ти припомня тези думи.“

„А ето ти — помисли той — тези изгубени чада на партията, един от водачите на които е маркизът. И този велик човек, когото клеветят, с колко ордени, с колко синекури биха го отрупали, ако се продадеше не казвам на бездарния министър господин Нервал, но на кой и да е от тези горе-долу честни министри, които се изредиха?“

Абат Пирар кимна отдалеч на Жулиен; с него текущо бе разменил няколко думи господин дьо Ла Мол. Но когато Жулиен, който в тази минута слушаше с наведени очи оплакванията на един епископ, се освободи най-сетне и можа да се приближи до своя приятел, абатът се намираше в плен на малкия отвратителен Танбо. Това уродче мразеше абата като виновник за облагодетелствуването на Жулиен и тъкмо затова бе дошъл да му се умилква.

Кога ще ни освободи смъртта най-сетне от тази стара мърша? С такива изрази с истинска библейска ярост този дребен литератор говореше в тази минута за почтения лорд Холанд. Той имаше това достойнство, че знаеше отлично биографията на живите хора и току-що бе направил един бегъл преглед на всички люде, които можеха да разчитат на някакво влияние под скиптъра на новия английски крал.

Абат Пирар влезе в един съседен салон; Жулиен го последва.

— Маркизът не обича драскачите, предупреждавам ви; това е едничката му антипатия. Изучете латински, гръцки, ако можете, историята на египтяните, на персите и т.н. — той ще ви почита и покровителствува като учен. Но само да не се излъжете да напишете, па макар и една страница, на френски, още повече върху някой важен въпрос, който надвишава общественото ви положение — той веднага ще ви нарече драскач и ще ви вземе на око. Как може, щом живеете в двореца на един голям велможа, да не знаете знаменитата фраза на дук дьо Кастри за Даламбер и Русо: „Тия Искат да разсъждават за всичко, а нямат хиляда екюта годишен доход!“

„Тук всичко се знае — помисли Жулиен — също както в семинарията!“ Тон беше написал осем или десет доста високопарни страници: това беше някаква възхвала на стария полкови хирург, който, както казваше той, беше го направил човек. „Тази тетрадчица — възкликна на себе си Жулиен — винаги съм държал под ключ!“ И тозчас се изкачи в стаята си, изгори ръкописа и се върна в гостната. Блестящите негодници бяха вече изчезнали, останали бяха само гостите с ордени.

Около трапезата, която слугите преди малко бяха донесли наредена, седяха седем-осем жени — много знатни, много благочестиви, много надути, на възраст от тридесет до тридесет и пет години. Блестящата маршалка дьо Фервак влезе, като се извини, че иде толкова късно. Минаваше полунощ; тя седна на трапезата до маркизата. Дълбоко вълнение обхвана Жулиен: тя имаше очите и погледа на госпожа дьо Ренал.

Групичката на госпожица дьо Ла Мол беше още доста людна. Тя и нейните приятели се подиграваха с увлечение над нещастния граф дьо Талер. Той беше единствен син на този знаменит евреин, известен с богатството си, което беше придобил, като заемаше пари на кралете за война срещу народите. Евреинът, наскоро умрял, беше оставил на сина си сто хиляди екюта доход на месец и едно име, уви, премного известно! При такова изключително положение на човек са нужни простосърдечен нрав или извънредно силна воля.

За зла чест графът беше добряк, но с всевъзможни претенции, подсказвани му от неговите ласкатели.

Господин дьо Кайлюс уверяваше, че по чуждо внушение щял да поиска ръката на госпожица дьо Ла Мол (която маркиз дьо Кроазноа, бъдещ дук със сто хиляди франка годишен доход, ухажваше).

— Ах, не го обвинявайте, че има такова желание — каза жалостиво Норбер.

На клетия граф дьо Талер може би тъкмо липсваше най-много способност да желае. С тази черта от своя характер той заслужаваше да стане крал. Той се съветваше непрекъснато с всички, но нямаше смелост да следва докрай нито един съвет.

Само неговото лице стигало — казваше госпожица дьо Ла Мол, — за да я развесели навеки. Това била чудновата бърканица от безпокойство и разочарование, в която сегиз-тогиз проличавали напъни на важност и властна решителност, подобаващи на най-богатия човек във Франция, особено ако той е хубавичък и няма още тридесет и шест години. „Той е свенлив нахалник“ — казваше за него господин дьо Кроазноа. Граф дьо Кайлюс, Норбер и двама-трима млади хора с мустаци се гавреха до насита с него, без той да усети, и най-сетне го изпроводиха, когато удари един часът.

— Вашите прочути арабски коне ли ви чакат на вратата в това лошо време? — запита го Норбер.

— Не; това са други коне, много по-евтини — отвърна господин дьо Талер. — Левият кон ми струва пет хиляди франка, а десният — само сто луидора; но моля ви да ми повярвате — впрягат го само нощем. Работата е там, че той има досущ такъв ход, какъвто има другият.

Забележката на Норбер накара графа да помисли, че на един човек като него прилича да храни страст към коне и че не бива да оставя своите да гизнат под дъжда. Той си отиде, а миг след него нашите господа излязоха, като продължаваха да му се смеят.

„Ето — мислеше си Жулиен, слушайки как се смеят на стълбите, — аз можах да видя и другото положение, противоположно на моето. Аз нямам и двадесет луидора на година, а се озовах рамо до рамо с един човек, който има двадесет луидора доход на час и всички се подиграваха с него… Такова зрелище може да излекува човек от завистта.“

ПЕТА ГЛАВАЧУВСТВИТЕЛНОСТТА НАВИСОКОПОСТАВЕНАТА НАБОЖНА ДАМА

Ето докъде беше стигнал Жулиен след няколкомесечни изпитания, когато един ден домоуправителят му донесе заплатата от третото тримесечие. Господин дьо Ла Мол беше му поръчал да следи управлението на земите му в Бретан и Нормандия. Жулиен често пътуваше дотам. На него лично беше възложена преписката по прословутия процес с абат, дьо Фрилер. Господин Пирар беше го осведомил върху това дело.

По късите бележки, които маркизът дращеше върху белите полета на всевъзможните, отправяни до него книжа, Жулиен съставяше писма и маркизът бе подписал почти всички.

В богословското, училище учителите се оплакваха от неговото слабо прилежание, но въпреки това го смятаха за един от най-добрите си ученици. Всички тези разнообразни занятия, на които той се отдаваше с цялата жар на болезненото си честолюбие, бързо отнеха на Жулиен свежата руменина, с която той беше дошъл от провинцията. Неговата бледност беше заслуга в очите на неговите сегашни другари семинаристи; той намираше, че те не са тъй зли и не пълзят тъй пред парата, както безансонските семинаристи; а те го смятаха охтичав. Маркизът му беше подарил един кон.

Като се страхуваше да не го срещнат при неговите разходки на кон, Жулиен им беше казал, че ездата му е предписана от лекарите. Абат Пирар го въведе в някои янсенистки дружества. Жулиен бе смаян; понятието за религия в неговия ум беше неотделимо свързано с лицемерието и жаждата за забогатяване. Той се възхищаваше от тези благочестиви и сурови хора, които не мислеха за доходи. Мнозина янсенисти се сприятелиха с него, даваха му съвети. Пред него се откри нов свят. У янсенистите той се запозна с някой си граф Алтамира, висок близо шест стъпки, либерал, осъден на смърт в отечеството си и силно вярващ човек. Това странно противоречие, набожност и свободолюбив го порази.

Отношенията на Жулиен с младия граф бяха хладни. Норбер намираше, че той прекалено остро отговаря на шегите на някои негови приятели. След като наруши веднъж-дваж правилата на благоприличието, Жулиен се беше зарекъл никога да не заговорва с госпожица Матилд. Всички бяха винаги безукорно учтиви с него в дома дьо Ла Мол; но той чувствуваше, че е паднал в очите им. Неговият провинциален здрав смисъл обясняваше това положение с народната поговорка: всяко чудо за три дни.

Може би той беше станал малко по-прозорлив, отколкото през първите дни, а може би беше минало очарованието, което имаше върху него на първо време парижката учтивост.

Престанеше ли да работи, налягаше го смъртна досада; такова е пресушаващото въздействие на изумителната учтивост, тъй строго измерена, тъй степенувана спроти положенията във висшето общество. Едно от малко-малко чувствително сърце усеща тази изкуственост.

Разбира се, провинцията може да се укори за някой просташки и не съвсем вежлив тон; но там хората, когато ви говорят, се поразгорещяват. В дома на дьо Ла Мол никога не нараняваха честолюбието на Жулиен; но нерядко в края на деня му се искаше да си поплаче. В провинцията, ако нещо ви се случи, когато влизате в кафенето, келнерът веднага проявява интерес към вас; и ако в това произшествие има нещо обидно за честолюбието, той, окайвайки ви, ще повтори десет пъти думата, която ви измъчва. В Париж от деликатност се смеят скришом, но вие там сте винаги чужденец.

Ние отминаваме с мълчание множеството малки приключения, които биха направили Жулиен смешен, ако той не беше в известен смисъл недостоен да бъде осмян. Неговата безумна чувствителност го караше да извършва хиляди несъобразности. Всичките му развлечения бяха продиктувани от предпазливост: той всеки ден стреляше с пистолет, беше прилежен ученик на най-прочутите учители по фехтовка. Щом му останеше свободна минута, вместо да чете, както някога, отърчаваше в манежа и искаше да му дадат най-буйните коне. В разходките си с учителя по езда той почти редовно падаше от коня.

Маркизът го намираше удобен заради упоритата му работа, заради мълчанието му, заради неговия ум и полека-лека му повери да води всички дела, в конто трудно се оправяше. Когато честолюбивите замисли му позволяваха да си поотдъхне малко, маркизът уреждаше с голяма проницателност делата си; запознат с новините, той сполучливо играеше на борсата. Купуваше къщи, гори; но лесно се гневеше. Пилееше стотици луидори, а се съдеше за стотици франка. Богатите хора с широка душа търсят в делата развлечение, а не изгода. Маркизът се нуждаеше от своего рода началник-щаб, който да внесе ясен и лесно уловим ред във всичките му парични работи.

Госпожа дьо Ла Мол въпреки своя сдържан характер понякога се надсмиваше над Жулиен. Всичко непредвидено, породено от чувствителността, внушава ужас на великосветските дами; то е антипод на благоприличието. Маркизът два-три пъти се застъпваше за Жулиен: „Ако е смешен във вашата гостна, той блести на писалището си.“ Жулиен от своя страна смяташе, че е проникнал в тайната на маркизата. Тя ставаше благосклонна и почваше да се интересува от всичко, щом обаждаха за пристигането на барон дьо Ла Жумат. Това беше студен човек, с безстрастна физиономия. Беше дребничък, слабичък, грозен, превъзходно облечен, прекарваше живота си в двореца и обикновено не казваше нищо за нищо. Такъв беше неговият начин на мислене. Госпожа дьо Ла Мол би се почувствувала за пръв път в живота си дълбоко щастлива, ако сполучеше да го направи съпруг на дъщеря си.

ШЕСТА ГЛАВАОТСЕНКИ НА ПРОИЗНОШЕНИЕ

Макар и новодошъл, който от гордост не задава никога въпроси, Жулиен не направи прекомерни, глупости. Едни ден, когато внезапен проливен дъжд го накара да се скрие в едно кафене на улица Сент-Оноре, някакъв едър мъж в сюртук от дълговлакнесто сукно, учуден от неговия мрачен поглед, го изгледа на свой ред досущ както някога в Безансон любовникът на госпожица Аманда.

Жулиен толкова често се обвиняваше, задето е оставил ненаказана тази първа обида, че сега не се стърпя при този поглед. Той поиска обяснение. Човекът в сюртука тутакси го обсипа с най-мръсни ругатни; всички, които бяха в кафенето, ги наобиколиха; минувачите се спираха пред вратата. Жулиен, като провинциалист, от предпазливост носеше постоянно със себе си малки пистолети; ръката му ги стискаше конвулсивно в джоба. Ала той излезе благоразумен и се ограничи с това, че повтаряше всяка минута на своя противник:

— Вашият адрес, господине? Аз ви презирам. Упорството, с което той повтаряше тези шест думи, най-сетне порази навалицата.

— Наистина де: нека другият, който се е разкряскал, му даде своя адрес.

Човекът в сюртука, като слушаше този неведнъж повтарян въпрос, хвърли в лицето на Жулиен пет-шест визитни картички. За щастие нито една не го удари по лицето. Той беше се зарекъл да не прибягва до пистолетите си, освен ако не посегнат върху него. Противникът си тръгна, но сегиз-тогиз се обръщаше, като му се заканваше с юмрук и го обсипваше с ругатни.

Жулиен плувна целият в пот. „Така, значи, и последният негодник е в състояние да ме развълнува до такава степен! — говореше си той побеснял. — Как да премахна от себе си тази унизителна чувствителност?“

Но откъде да вземе секунданти? Нямаше нито един приятел. Той беше завързал няколко познанства; но всички негови познати редовно след шест месеца се отдалечаваха от него. „Аз съм необщителен — помисли си той — и ето сега жестоко съм наказан за това.“ Най-сетне хрумна му да потърси някакъв бивш поручик от 96-ти полк, на име Лиевен, един сиромах, с когото той се упражняваше често на фехтовка. Жулиен му разказа искрено всичко.

— Съгласен съм да стана ваш секундант — каза Лиевен, — но при едно условие: ако не раните вашия противник, ще се биете с мене веднага, още там.

— Прието — каза Жулиен възхитен; и те се запътиха да търсят господин Ш. дьо Бовоази вдън Сенжерменското предградие, на адреса, посочен във визитните му.

Беше седем часът заранта. Чак когато заповядаха да се доложи за тях, Жулиен изведнъж се сети, че това може да е младият сродник на госпожа дьо Ренал, някога чиновник от посолството в Рим или Неапол, който бе дал препоръчително писмо на певеца Джеронимо.

Жулиен предаде на едрия камериер една от хвърлените му от вчера визитни картички и една от своите.

Накараха ги да чакат цели три четвърти час. Най-сетне ги въведоха в един апартамент, обзаведен с удивително изящество. Там завариха висок млад човек, нагизден като кукла; чертите му показваха съвършенството и неизразителността, които има гръцката красота. Неговата необикновено тясна глава бе увенчана с пирамида прекрасни руси коси. Те бяха накъдрени извънредно грижливо, нито едно косъмче не стърчеше нагоре. „Сигурно за да може да се накъдри така — помисли поручикът от 96-ти полк, — проклетият му франт ни е карал толкова да чакаме.“ Пъстър халат, утринни панталони, всичко, дори везаните му пантофи, беше безукорно и удивително спретнато. Физиономията му, благородна и пуста, отразяваше благопристойни оскъдни мисли: идеала на приветливия човек, ужаса от непредвиденото и от шегата, прекомерна важност.

Жулиен, комуто поручикът от 96-и полк обясни, че да го карат да чака толкова дълго, след като са му хвърлили грубо визитната картичка в лицето, е нова обида, се втурна при господин дьо Бовоази. Той имаше намерение да се отнесе дръзко, но в същото време му се щеше да спази добрия тон.

Но меките обноски на господин дьо Бовоази, неговият сдържан и заедно с това важен и самодоволен вид, безподобното изящество на цялата обстановка го поразиха до такава степен, че той загуби в един миг всяко желание да бъде безочлив. Това не беше човекът, с когото се бе разправял предния ден. Неговото учудване, че вижда едно толкова изискано същество вместо грубиянина, който бе срещнал в кафенето, беше тъй голямо, че не можа да промълви нито дума. Той подаде една от хвърлените му визитки.

— Това е името ми — каза елегантният човек, комуто черният костюм на Жулиен още в седем часа сутринта не вдъхваше много уважение. — Но аз не разбирам, кълна се в честта си…

Особеният начин, по който произнесе тези последни думи, озлобиха отново Жулиен.

— Аз ида да се бия с вас, господине — и той изложи на един дъх цялата история.

Господин Шарл дьо Бовоази, след като размисли зряло, остана доста доволен от кройката на Жулиеновия черен костюм. „Той е явно от Щоуб — казваше си той, като слушаше разказа му. — Жилетката е съшита с голям вкус, ботушите не са лоши; но, от друга страна, този черен костюм още от ранно утро! … Това ще е сигурно, за да избегне куршума“ — каза си кавалерът дьо Бовоази.

Щом си намери това обяснение, той стана отново безукорно учтив и заприказва с Жулиен едва ли не като равен с равен. Разговорът продължи дълго, работата беше деликатна; но в края на краищата Жулиен не можеше да отрече очевидността. Младият благородник, който стоеше пред него, нямаше нищо общо с грубиянина, който беше го оскърбил вчера.

На Жулиен не му се искаше никак да си отиде така без нищо; той разтакаваше обяснението. Наблюдаваше самодоволството на кавалера дьо Бовоази, който се беше назовал така, когато говореше за себе си, жегнат от това, че Жулиен го нарича просто господине.

Жулиен се любуваше на неговата сериозност, примесена с някаква лека надутост, която обаче не го напущаше нито за миг. Учудваше го неговият странен начин да движи езика си, когато произнасяше думите… Но в края на краищата във всичко това нямаше ни най-малко основание за свада.

Младият дипломат с най-голяма любезност предложи да се дуелират, но бившият поручик от 96-ти полк, който седеше от цял час разкрачен, сложил на бедрата си ръце с извърнати назад лакти, заяви, че приятелят му господин Сорел не е способен да се кара току-така с един човек само защото на този човек са откраднали визитните картички.

Жулиен излезе в извънредно лошо настроение. Каретата на кавалера дьо Бовоази чакаше в двора, пред входа; случайно Жулиен вдигна очи и позна в лицето на коларя вчерашния си оскърбител.

Едва го съзрял, той мигом го дръпна за дългия кафтан, свлече го от капрата и го зашиба с бича си. Двама лакеи се спуснаха да отърват другаря си и се нахвърлиха върху Жулиен с юмруци; в същия миг той напълни един от малките си пистолети и гръмна срещу тях; те удариха на бяг. Всичко това трая само минута.

Кавалерът дьо Бовоази, слизайки по стълбата, с шеговито важен вид повтаряше със своето аристократично произношение: „Какво е това? Какво е това?“ Очевидно той любопитствуваше много, но дипломатическата му важност не му позволяваше да прояви повече любопитство. Когато научи какво е станало, надменността върху лицето му се бореше още с леко насмешливото спокойствие, което не трябва никога да слиза от лицето на дипломата.

Поручикът от 96-и полк разбра, че господин дьо Бовоази гори от желание да се дуелира: той пожела да запази дипломатически за приятеля си предимството на почина.

— Ех, сега — провикна се той — има вече повод за дуел!

— Предполагам, достатъчно — подзе дипломатът. — Да се маха този негодник — каза той на лакеите си, — нека друг се качи на негово място.

Отвориха вратичката на каретата: кавалерът искаше без друго да окаже почит на Жулиен и неговия секундант. Те се отправиха да намерят един приятел на господин дьо Бовоази и той посочи безопасно място. По пътя те разговаряха наистина мило. Само дипломатът изглеждаше странен в своя домашен халат.

„Макар и много знатни да са тези господа — помисли Жулиен, — те съвсем не са досадни както онези особи, които идват да вечерят у господин дьо Ла Мол; и аз разбирам защо — добави той след миг — те си позволяват да бъдат неблагопристойни.“ Говореха за танцувачките, които се бяха харесали на публиката във вчерашния балет. Господата постоянно загатваха за някои щекотливи историйки, които Жулиен и неговият секундант, поручикът от 96-и полк, не знаеха. Жулиен не бе такъв глупак, та да се престори, че ги знае; той драговолно призна неведението си. Неговата откровеност допадна на приятеля на кавалера; той разказа на Жулиен тези историйки с най-големи подробности и много забавно.

Едно обстоятелство порази безкрайно Жулиен. Насред улицата строяха временен олтар за процесията по случай празника Тяло господне и това задържа за минута каретата им. Господата си позволиха няколко шеги: попът според тях бил син на архиепископ. Никога в дома на маркиз дьо Ла Мол, който искаше да стане дук, никой не би се осмелил да издума нещо подобно.

Дуелът свърши в един миг: Жулиен получи куршум в ръката; превързаха му я с носни кърпи, наквасени в ракия, и кавалерът дьо Бовоази твърде вежливо поиска от Жулиен позволение да го откара в къщи със същата карета, която ги беше докарала. Когато Жулиен назова дома дьо Ла Мол, младият дипломат и неговият приятел се спогледаха. Фиакърът на Жулиен беше там, но разговорът на господата му се стори безкрайно по-занимателен от разговора на добрия поручик от 96-и полк.

„Боже мой! Та само това ли е било дуелът! — мислеше Жулиен. — Колко съм щастлив, че хванах този кочияш! Какво би било моето нещастие, ако се наложеше да претърпя и тази обида в кафенето!“ Забавният разговор почти не секна през целия път. Жулиен разбра тогава, че дипломатическата престореност е полезна в някои случаи.

„Значи, досадата не е нещо присъщо на разговора между знатни хора! — мислеше той. — Те се шегуват с шествието на празника Тяло господне, не се стесняват да разкажат твърде неприлични анекдоти, и то с такива живописни подробности. Липсват им само размишления върху политиката, но тази липса напълно се изкупва с любезния им тон и изумителната точност на техните изрази.“ Жулиен чувствуваше горещо влечение към тях. „Колко щастлив бих бил, ако можех да ги виждам често!“

Веднага щом се разделиха, кавалер дьо Бовоази отърча да събере сведения: те не бяха блестящи.

Той гореше от любопитство да узнае нещо за своя противник; прилично ли ще е да го навести? Малкото сведения, които можа да получи, не бяха много насърчителни.

— Всичко това е ужасно! — каза той на своя секундант. — Немислимо е да призная, че съм се бил с някакъв прост секретар на господин дьо Ла Мол и само за това, защото моят кочияш ми е откраднал визитните картички.

— Можете да не се съмнявате, че това ще се стори сметно.

Още същата вечер кавалерът дьо Бовоази и неговият приятел разправиха навсякъде, че този господин Сорел, несъмнено безукорен млад човек, бил незаконороден син на един близък приятел на маркиз дьо Ла Мол. На тази история повярваха лесно. Веднъж утвърдена тя, младият дипломат и неговият приятел благоволиха да направят няколко посещения на Жулиен през двете седмици, които той прекара в стаята си. Жулиен им призна, че през живота си е ходил само веднъж в Операта.

— Това е невероятно — казаха му те, — та всички ходят само там; трябва при първото си излизане да отидете при „Граф Ори“.

В Операта кавалер дьо Бовоази го представи на знаменития певец Джеронимо, който имаше по това време грамаден успех.

Жулиен едва не се влюби в кавалера; тази смесица от самоуважение, от тайнствена важност и младежка суетност го довеждаше до възторг. Така например кавалерът заекваше малко само защото имаше честта да се среща често с един важен велможа, който страдаше от същия недостатък. Никога още Жулиен не беше виждал в едно същество събрани заедно подобна забавна странност с такова съвършенство на обноските, на които един клет провинциалист трябва да се стреми да подражава.

Виждаха го в Операта с кавалера дьо Бовоази; това познанство накара хората да споменават името му.

— Хубаво! — каза му един ден господин дьо Ла Мол. — Значи, вие станахте незаконороден син на един богат благородник от Франш-Конте, мой задушевен приятел?

Маркизът пресече Жулиен, когато той поиска Да възрази, че не е допринесъл с нищо за разпространяването на този слух.

— Господин дьо Бовоази не искаше да кажат за него, че се е бил със сина на дърводелец.

— Знам това — каза господин дьо Ла Мол. — Сега от мен зависи да затвърдя този разказ, удобен за мене. Но аз ще ви помоля за една услуга — тя ще ви отнеме само половин час от времето ви: всеки ден, когато Операта има представление, в единадесет и половина часа присъствувайте във вестибюла при разотиването на отбраното общество. Аз виждам у вас понякога провинциални обноски, ще трябва да се отървете от тях; пък и не е зле да опознаете, дори само по лице, високопоставените сановници, до които може един ден да ви пратя с някоя поръка. Отбийте се в театралната каса, за да ви знаят там; даден ви е свободен пропуск.

СЕДМА ГЛАВАПРИСТЪП ОТ ПОДАГРА

Читателят е може би изненадан от този непринуден, едва ли не приятелски тон; ние забравихме да кажем, че от шест седмици маркизът бе принуден да пази стаята, защото бе получил пристъп от подагра.

Госпожица дьо Ла Мол и майка й бяха в Иер, при майката на маркизата. Граф Норбер се виждаше с баща си само за минута; те се намираха в много добри отношения помежду си, но нямаха какво да си кажат. Господин дьо Ла Мол, принуден да разговаря само с Жулиен, се учуди, като откри у него мисли. Той го караше да му чете вестниците. Скоро младият секретар бе сам в състояние да избира любопитните места. Имаше един нов вестник, който маркизът не можеше да понася; той беше се заклел да не го чете никога, а всеки ден говореше за него. Жулиен се смееше. Възмутен от днешното време, маркизът поиска да му четат Тит Ливий; импровизираният превод, направен от латински текст, го забавляваше.

Един ден маркизът каза с онази преувеличена учтивост, която често дразнеше Жулиен:

— Позволете ми, драги Сорел, да ви подаря един син фрак; когато ви се поиска да го облечете и дойдете у мене, вие ще бъдете в моите очи по-младият брат на граф дьо Шон, сиреч син на моя приятел стария дук.

Жулиен не разбра съвсем какво означаваше това; същата вечер той рече да отиде при маркиза в синия фрак. Маркизът се държа с него като с равен. Жулиен притежаваше сърце, способно да оцени истинската учтивост, но нямаше понятие за нейните отсенки. Преди тази приумица на маркиза той беше готов да се закълне, че е невъзможно да бъде приет от него с по-голямо внимание. „Какъв изумителен талант!“ — каза си Жулиен, когато стана да си отиде и маркизът му се извини, че не може да го придружи поради подаграта.

Тази странна прищявка накара Жулиен да се замисли. „Не се ли подиграва с мене?“ — помнели той. И отиде да се посъветва с абат Пирар, който, не тъй учтив като маркиза, вместо да му отговори, подсвирна и заговори за друго нещо. На другия ден заранта Жулиен се представи на маркиза в черен костюм, с папка и писма за подпис. Маркизът го прие по старому. Вечерта, когато дойде в синия фрак, тонът на маркиза бе съвсем различен и напълно учтив, както предната вечер.

— Тъй като много не се отегчавате, като навестявате в своята доброта един клет болен старец — каза му маркизът, — вие ще трябва да му разкажете за всички малки случки от вашия живот, но откровено, без да мислите за друго освен за това — разказът ви да бъде ясен и занимателен. Защото трябва да се забавляваме — продължи маркизът, — всичко друго в живота е лъжовно. Един човек не може да ми спасява всеки ден живота на война или да ми подарява всеки ден по един милион; но ако имах тук при своя шезлонг Риварол, той би ме избавял всеки ден от един час мъки и досада. Аз често се виждах с него в Хамбург през време на емиграцията.

И маркизът разправи на Жулиен някои анекдоти за Риварол с хамбургците, които се събирали по четворица, за да могат да разберат някое негово остроумие.

Господин дьо Ла Мол, принуден да се задоволява с обществото на малкия абат, поиска да го поразмърда. Той закачи гордостта на Жулиен. Тъй като от него искаха истината, Жулиен реши да каже всичко, но да премълчи за две неща: за фанатичния си възторг към едно име, което сърдеше маркиза, и за пълното си безверие, което не подхождаше много на един бъдещ поп. Неговият малък сблъсък с кавалер дьо Бовоази дойде тъкмо навреме. Маркизът се смя до сълзи на сцената в кафенето на улица Сент-Оноре с кочияша, който го обсипал с мръсни ругатни. Това бе време на пълна искреност между господаря и неговия любимец.

Господин дьо Ла Мол се заинтересува от този своеобразен характер. Отначало той насърчаваше причудите на Жулиен, за да се забавлява с тях; ела скоро почна да му се струва по-забавно да поправя лекичко някои погрешни схващания на младия човек. „Другите провинциалисти, дошли в Париж, се възхищават от всичко — мислеше маркизът, — този мрази всичко. Те преливат от възторзи, на този липсват достатъчно и глупците го вземат за глупак.“

Пристъпът от подагра продължи поради големите зимни студове и трая няколко месеца.

„На, човек се привързва към някоя хубава болонка — казваше си маркизът, — защо тогава се срамувам аз толкова, че съм се привързал към този малък абат? Той е своеобразен. Аз се отнасям към него като към син; та какво от това, къде е тук неудобството? Тази приумица, ако продължи, ще ми струва един диамант от петстотин луидора в завещанието ми.“

Веднъж разбрал твърдия характер на покровителствувания от него младеж, не минаваше ден маркизът да не го натовари с някоя нова работа.

Жулиен с ужас забеляза, че този важен сановник понякога му дава противоречиви нареждания за една и съща работа.

Това можеше сериозно да изложи Жулиен. Отсега нататък, когато дохождаше при маркиза, той носеше тетрадка, дето вписваше нарежданията, а маркизът слагаше под тях подписа си. Жулиен нае един писар, който преписваше решенията по всяко дело в отделна книга. В тази книга се нанасяха и копия от всички писма.

Отпърво този замисъл се стори на маркиза извънредно смешен и досаден. Но не минаха и два месеца и маркизът се убеди в предимствата му. Жулиен му предложи да наеме някой чиновник, служил по-рано у някой банкер, за да може да води двойно счетоводство по всички приходи и разходи от земите, които Жулиен беше натоварен да управлява.

Тези мерки изясниха за маркиза до такава степен собствените му дела, че той си позволи удоволствието да предприеме две-три нови сделки без помощта на своя агент, който го крадеше.

— Вземете три хиляди франка за вас — каза той един ден на своя млад служител.

— Господине, поведението ми може да ми навлече клевети.

— Какво искате тогава? — подзе сърдито маркизът.

— Да благоволите да вземете решение и да впишете собственоръчно в тетрадката; това решение ще ми даде трите хиляди франка. — Впрочем господин абатът Пирар даде мисълта за това счетоводство. Маркизът с отегчения вид, който имал маркиз Дьо Монкад, когато изслушвал отчета на господин Поансон, своя домоуправител, вписа това решение.

Вечер, когато Жулиен се явяваше в синия си фрак, за дела не ставаше никога дума. Благосклонността на маркиза ласкаеше толкова вечно страдащото самолюбие на нашия герой, че скоро той неволно почувствува някаква привързаност към този мил старец. Не че Жулиен беше чувствителен, както това се разбира в Париж; но той не беше чудовище, а след смъртта на стария полкови хирург никой не му беше говорил с такава доброта. Той забелязваше с почуда, че маркизът щадеше честолюбието му с такова внимание, каквото не бе наблюдавал дори у стария хирург. И разбра най-сетне, че хирургът се гордееше повече със своя кръст за храброст, отколкото маркизът със своята синя лента. А бащата на маркиза беше голям велможа.

Един ден в края на утринния прием, когато Жулиен беше с черна дреха и те се занимаваха с текущи дела, той така забавлява господин дьо Ла Мол, че маркизът го задържа два часа и поиска без друго да му даде няколко банкноти, които неговият агент току-що бе му донесъл от борсата.

— Надявам се, господин маркизе, че няма да се отклоня от дълбокото си уважение към вас, ако ви помоля да ми позволите да кажа една дума.

— Говорете, приятелю мой.

— Нека господин маркизът бъде тъй добър и ми позволи да се откажа от този подарък. Той не е предназначен за човека в черен костюм и ще накърни съвсем обноските, които толкова милостиво се разрешаваха на човека в синия фрак.

Той се поклони извънредно почтително и излезе, без да се озърне.

Тази постъпка се стори забавна на маркиза. Вечерта той я разказа на абат Пирар.

— Аз трябва да ви призная най-сетне едно обстоятелство, скъпи ми абате. Мене ми е известен произходът на Жулиен и аз ви позволявам да не пазите в тайна това, което съм ви доверил.

„Неговото поведение тази заран е наистина благородно — помисли маркизът — и аз ще го направя благородник.“

Мина известно време и маркизът най-сетне почна да излиза.

— Идете да поживеете два месеца в Лондон — каза той на Жулиен. — Извънредни и други куриери ще ви донасят получените от мен писма заедно с моите бележки. Вие ще съставяте отговорите и ще ми ги пращате, като туряте всяко писмо при неговия отговор. Аз пресметнах: закъснението ще бъде само пет дни.

Като препускаше с пощенската кола по пътя за Кале, Жулиен се чудеше на тези нищожни дела, за които го изпращаха.

Ние няма да говорим с какво чувство на омраза и едва не на ужас той стъпи на английска земя. Читателят знае неговата безумна страст към Бонапарт. Във всеки офицер той виждаше сър Худсон Лоу, във всеки важен сановник — лорд Бетхърст, който заповяда безсрамията в Света Елена и получи в награда за тях министерски пост за десет години.

В Лондон той узна най-сетне какво е висшето пустославие. Той се свърза с млади руски дворяни, които го посветиха в тайните му.

— Ние сте предопределен от съдбата, драги Сорел — казваха му те. — Вие имате в природата си този студен израз на лицето, далечен и чужд на преживяваното от вас чувство, който ние се мъчим да си придадем.

— Вие не сте разбрали своя век — каза му княз Коразов; — правете винаги обратното на това, което очакват от вас! Ето, честна дума, единствената религия на епохата. Не бъдете нито безумец, нито лицемер, защото тогава ще чакат от вас безумства и преструвки и правилото ще бъде нарушено.

Един ден Жулиен се покри със слава в гостната на дук дьо Фиц-Фолке, който го беше поканил на обед заедно с княз Коразов. Те чакаха цял час. Сред двадесетте чакащи особи Жулиен се държа така, че, за него се споменава още между младите секретари на тогавашното лондонско посолство. Изразът на лицето му бе безподобен.

Въпреки приятелите си денди той поиска да види прочутия Филип Вен, единствения философ на Англия след Лок. Той го завари в затвора, дето прекарваше седмата година от затворничеството си. „Аристокрацията не се шегува в тази страна — мислеше Жулиен, — нещо повече: Вен е опозорен, охулен и т.н.“

Жулиен го намери жизнерадостен; яростта на аристокрацията го забавляваше. „Ето — каза си Жулиен на излизане от затвора — единствения весел човек, когото видях в Англия.“

„Няма за тираните по-полезна идея от идеята за бога“ — му беше казал Вен.

Ние няма да излагаме останалата част от системата, защото е цинична.

— Какви интересни впечатления ми носите от Англия? — го запита господин дьо Ла Мол, когато Жулиен се върна.

Той не отговори.

— Какви впечатления носите, интересни, или не? — нетърпелива повтори маркизът.

— Първо — каза Жулиен, — и най-мъдрият англичанин е луд един час през деня; навестява го демонът на самоубийството, който е бог на тази страна.

Второ, умът и геният губят двадесет и пет на сто от своята стойност, когато слязат на английския бряг.

Трето, няма нищо на света по-хубаво, по-дивно, по-трогателно от английския пейзаж.

— Сега е мой ред — каза маркизът. — Първо, защо на бала у руския посланик сте казали, че във Франция има триста хиляди младежи по на двадесет и пет години, които страстно жадуват за война? Мислите ли, че това е приятно на кралете?

— Човек не знае какво да каже, когато говори с нашите велики дипломати — отвърна Жулиен. — Те имат мания да завързват сериозни спорове. Ако се придържаш към общите изтъркани мисли във вестниците, ще минеш за глупак. Ако си позволиш нещо вярно и ново, чудят се, не знаят какво да отговорят, а на другия ден още в седем часа заранта ти съобщават чрез първия секретар на посолството, че си се държал непристойно.

— Не е лошо казано — рече маркизът през смях. — Но ето, господине дълбоки мислителю, аз се обзалагам, че вие така и не сте отгатнали за какво сте отишли в Англия.

— Извинете — възрази Жулиен, — аз отидох там, за да обядвам един път седмично у кралския посланик, който е най-учтивият човек на света.

— Вие отидохте там ей за този орден — каза му маркизът. — Не искам от вас да се разделите с вашия черен костюм, но аз свикнах с по-забавния разговор, който водя с човека в синия фрак. Занапред до нова заповед разберете хубавичко следното: когато видя на вас този орден, вие ще бъдете за мен по-младият син на моя приятел Шонския дук, който, без да подозира това, служи от шест месеца в дипломатическото тяло. Забележете — додаде маркизът много сериозно, като пресече начаса всякакви благодарности, — аз не искам да напуснете вашето звание. Това е било винаги заблуда и нещастие както за покровителя, тъй и за покровителствувания. Когато моите дела ми дотегнат или вие престанете да ми се харесвате, аз ще поискам за вас една добра енория, както онази на нашия приятел абат Пирар, и толкоз — добави маркизът много сухо.

Този орден задоволи гордостта на Жулиен; той стана много по-разговорчив. Не се смяташе вече тъй често оскърбен и не вземаше върху себе си тези думички, може би не съвсем учтиви, които в оживен разговор всеки може да изтърве.

Благодарение на този орден той има едно необикновено посещение: при него се яви господин барон дьо Вадено, който беше дошъл в Париж да благодари на министъра за баронството си и да се споразумее с него. Готвеха се да го назначат кмет на Вериер вместо господин дьо Ренал.

Жулиен се смя дълго на себе си, когато господин дьо Валено му даде да разбере, че господин дьо Ренал, както открили неотдавна, бил якобинец. Работата беше там, че в предстоящите избори новият барон беше кандидат на министъра, а в голямата избирателна колегия на окръга, наистина ултрароялистка, либералите поставяха за свой кандидат господин дьо Ренал.

Напразно Жулиен се опита да узнае нещо за госпожа дьо Ренал; баронът, изглежда, си спомни за тяхното някогашно съперничество и стана непроницаем. Накрай той поиска от Жулиен гласа на баща му в предстоящите избори. Жулиен обеща да пише.

— Вие би трябвало, господин кавалере, да ме представите на господин маркиз дьо Ла Мол.

„Наистина би трябвало — помисли Жулиен. — Но такъв мошеник!…“

— Да си призная истината — отговори той, — аз съм твърде мъничък човек в дома дьо Ла Мол, за да се нагърбя да представям когото и да е.

Жулиен казваше всичко на маркиза: вечерта той му разправи за желанието на Валено, а също тъй и за всичките му геройства и подвизи от 1814 година насам.

— Вие не само ще ми представите утре новия барон — подзе господин дьо Ла Мол с много сериозен вид, — но аз го каня и на вечеря в други ден. Той ще бъде един от нашите нови префекти.

— В такъв случай — подзе студено Жулиен — аз искам за моя баща поста директор на приюта за бедни.

— Чудесно — каза маркизът, повеселял отново, — съгласен съм; аз очаквах да чуя нравоучения. Вие почвате да се образовате.

Господин дьо Валено съобщи на Жулиен, че управителят на лотарийното бюро във Вериер е умрял наскоро; Жулиен намери за забавно да даде това място на господин дьо Шолен, оня стар глупак, чието прошение беше прибрал някога от стаята на господин дьо Ла Мол. Маркизът се смя от все сърце на прошението, което Жулиен му приведе, когато му донесе за подпис писмото до министъра на финансите относно това място.

Едва излязло назначението на господин дьо Шолен, Жулиен научи, че депутация от окръга искала това място за господин Гро, прочутия геометър: този благороден човек имаше всичко на всичко хиляда и четиристотин франка годишен доход и всяка година даваше шестстотин франка на покойния управител на бюрото, за да му помогне да отхрани семейството си.

Жулиен се изуми от това, което беше направил. „Това не е нищо — каза си той, — аз ще трябва да извърша още сума несправедливости, ако искам да се издигна и да се науча да ги скривам под хубави, прочувствени думи: клетият господин Гро! Той заслужаваше ордена, а го получих аз и затова съм длъжен да действувам, както иска правителството, което го дава.“

ОСМА ГЛАВАКОЙ ОРДЕН ОТЛИЧАВА ЧОВЕКА

Един ден Жулиен се върна от прелестното имение във Вилкие по бреговете на Сена, на което господин дьо Ла Мол отделяше известно внимание, защото от всички негови имения то единствено бе принадлежало някога на знаменития Бонифас дьо Ла Мол. Той завари в къщи маркизата и дъщеря й, които току-що бяха пристигнали от Иер.

Сега Жулиен беше истински денди и владееше изкуството да живее в Париж. Той се държа съвсем студено с госпожица дьо Ла Мол. Като че в душата си не бе запазил никакъв спомен от дните, когато тя с толкова радост го разпитваше подробно как е паднал от коня.

Госпожица дьо Ла Мол намери, че е израсъл и побледнял. В осанката му, в държането му нямаше вече нищо провинциално; а така не беше с разговора му: в думите му се чувствуваше още много сериозност, много положителност. Ала въпреки тези разумни качества, благодарение на неговата гордост те не издаваха подчиненост, чувствуваше се само, че той все още отдава значение на много неща. Но по всичко личеше, че няма да отстъпи от това, което е казал.

— Липсва му лекота, а не ум — каза госпожица дьо Ла Мол на баща си, когато веднъж се шегуваше с него за ордена, който беше дал на Жулиен. — Брат ми ви молеше за тоя орден-от година и половина, а той е Ла Мол! …

— Да; но Жулиен проявява неочаквана находчивост, а това никога не се е случвало на Ла Мол, за когото ми говорите.

Доложиха за пристигането на господин дук дьо Рец.

Матилд почувствува, че я обхваща непреодолима прозявка; тя отново виждаше старинната позлата и старите посетители на бащината си гостна. И си представяше непоносимо отегчителния живот, който почваше за нея пак в Париж. И при все това в Иер тя съжаляваше за Париж.

„А аз съм на деветнадесет години! — мислеше си тя. — Най-щастливата възраст, както казват ей всичките тия глупци в златни обрези.“ Тя погледна десетината тома с нови стихотворения, които се бяха натрупали през времето на нейното пътуване в Прованс върху масата в гостната. За свое нещастие тя бе по-умна от всичките тези господа дьо Кроазноа, дьо Кайлюс, дьо Люз и останалите си приятели. Тя си представяше всичко, което те щяха да й кажат за хубавото провансалско небе, за поезията, за юга и т.н. и т.н.

Нейните прекрасни очи, дето тлееше безгранична досада и нещо по-лошо — отчаяние, че ще камери някаква радост, се спряха върху Жулкен. Поне той не беше досущ както другите.

— Господин Сорел — каза тя с нетърпеливия, отсечен и съвсем не женствен глас, с който говорят младите жени от висшето съсловие, — господин Сорел, ще отидете ли тази вечер на бала у господин дьо Рец?

— Госпожице, аз не съм имал честта да бъда представен на господин дука (човек би казал, че тези думи и тази титла раздираха устата на горделивия провинциалист).

— Той е поръчал на брат ми да ви заведе у него; и ако дойдете, ще ми разкажете подробно за имението във Вилкие; ние възнамеряваме да отидем там напролет. Иска ми се да зная замъкът годен ли е за живеене и дали околностите са така красиви, както разправят. Толкова неща се славят незаслужено!

Жулиен не отговори.

— Елате на бала с брат ми — додаде тя съвсем сухо.

Жулиен й се поклони почтително. „И така, дори на бала аз съм длъжен да давам отчет на всички членове на семейството. Но нали ми плащат, че ръководя делата им?“ Раздразнението му прибави: „Бог знае дали това, което кажа на дъщерята, няма да влезе в противоречие с плановете на бащата, на брата или на майката! Та това е истински двор на владетел. Човек трябва да бъде тук пълно нищожество и все пак да не дава повод за оплакване.“

„Как не ми харесва тази дълга мома! — помисли той, като съпроводи с поглед госпожица дьо Ла Мол, която майка й повика, за да я представи на няколко дами, свои приятелки. — Тя довежда до крайност всички моди, роклята й пада от раменете… тя е още по-бледа, отколкото преди заминаването си… Косите й са безцветни — толкова са руси! Ще речеш, светлината минава през тях. Колко високомерие в начина, по който поздравява, в нейния поглед, какви царствени движения!“

Госпожица дьо Ла Мол повика брат си тъкмо когато той се готвеше да напусне гостната.

Граф Норбер се приближи до Жулиен.

— Драги ми Сорел — каза му той, — откъде ще мога да ви взема в полунощ, за да идем заедно на бала у господин дьо Рец? Той ми поръча изрично да ви заведа.

— Знам добре на кого дължа тази голяма милост — отвърна Жулиен, като се поклони доземи.

Като не можа в своето лошо настроение да намери никакъв повод за заяждане в учтивия и дори внимателен тон, с който Норбер му беше заговорил, той се залови за собствения си отговор на любезната му покана. В този отговор той съзря някаква отсянка на низост.

Вечерта, когато пристигна на бала, той остана поразен от разкоша на двореца Рец. Дворът, през който се влизаше, беше покрит с огромен навес от тъмночервен плат със златни звезди: това бе върхът на изяществото. Под този навес дворът беше превърнат в гора от портокалови дървета и цъфнали олеандри. Тъй като бяха се погрижили да заровят дълбоко саксиите, олеандрите и портокаловите дръвчета изглеждаха поникнали от самата земя. Пътят, по който минаваха каретите, беше насипан с пясък.

Всичко това заедно се стори на нашия провинциалист необикновено. Той нямаше понятие за подобно великолепие; потресеното му въображение го отнесе в мир на хиляди левги от всякакви мрачни настроения. В каретата, когато отиваха на бала, Норбер беше весел, а той виждаше всичко черно; едва влезли в двора, те си размениха ролите.

Вниманието на Норбер се спираше само върху някои подробности, които сред целия този разкош не бяха доизкусурени. Той пресмяташе стойността на всяко нещо и колкото повече нарастваше общият сбор, Жулиен виждаше, че нещо като завист обзема спътника му и той почва да се озлобява.

А Жулиен, омаян, възхитен и едва ли не изплашен от тия силни усещания, влезе в първия салон, дето танцуваха. Всички се тълпяха на вратата на втория салон и там навалицата беше толкова голяма, че му беше невъзможно да си проправи път. Този втори салон беше украсен като Алхамбра в Гренада.

— Не може да се отрече, тя е кралицата на бала — каза един мустакат млад човек, чието рамо се забиваше в гърдите на Жулиен.

— Госпожица Фурмон, която беше цяла зима първата хубавица — отвърна неговият съсед, — чувствува, че отива на второ място: виж какъв странен вид има.

— Наистина тя заляга с всички сили да се хареса. Виж, виж тази прелестна усмивка, когато играе сама в кадрила. Честна дума, това е безподобно.

— А госпожица дьо Ла Мол не дава и вид, че я радва тържеството й, което тя прекрасно съзнава. Като че се страхува да се понрави на оня, който разговаря с нея.

— Прекрасно! Ето истинското изкуство да пленяваш.

Жулиен се силеше напразно да съгледа тази пленителна жена; седем-осем мъже, по-едри от него, му пречеха да я види.

— В тази благородна сдържаност има голямо кокетство — подзе младият момък с мустачките.

— А тия големи сини очи, как бавно се навеждат те в мига, когато ти се струва, че, ха-ха, ще се издадат — подзе съседът. — Бога ми, няма нищо по-ловко от това.

— Гледай колко обикновена изглежда наред с кея хубавата Фурмон — каза трети.

— Този сдържан вид сякаш казва: „С колко ласки бих ви обсипала, ако сте мъж, достоен за мен!“

— А кой може да бъде достоен за величествената Матилд? — каза първият. — Само някой принц от кралска кръв — хубав, духовит, напет, герой от войната, който не е по-стар от двадесет години.

— Незаконнороденият син на руския император… комуто по случай тази сватба ще подарят някой престол; или чисто и просто граф Талер, който прилича на преоблечен селяк…

Вратата се поосвободи и Жулиен можа да влезе. „Щом тя изглежда толкова забележителна за тези кукли, заслужава да се потрудя и да я поразгледам — помисли си той. — Така ще разбера какво смятат за съвършенство тези хора.“

Тъкмо я потърси с очи и Матилд го погледна. „Моят дълг ме зове“ — каза си Жулиен; но яд имаше само в думите му. Любопитството му го караше да се приближи до нея с удоволствие, което скоро силно оголените рамене на Матилд увеличиха и, трябва да се признае, това не бе много похвално за неговото самолюбие. „В красотата й — помисли той — има младост.“ Пет-шест младежи — между тях Жулиен позна ония, които беше чул на вратата — се намериха между нея и него.

— Вие, господине, бяхте тук цялата зима — каза му тя; — не е ли вярно, че този бал е най-хубавият през сезона?

Той не отговори.

— Този кадрил на Кулон ми се струва чаровен и нашите дами го танцуват неподражаемо.

Младите хора се обърнаха да видят кой е щастливецът, от когото искаха да получат без друго отговор. Отговорът не съдържаше нищо насърчително.

— Едва ли бих могъл да бъда добър съдник, госпожице; живота си аз прекарвам на писалището; това е първият бляскав бал, който съм видял.

Мустакатите младежи се възмутиха.

— Вие сте мъдрец, господин Сорел — подзеха те с явно нараснало любопитство към него. — Вие гледате на всички тези балове, на всички тези празненства като философ, като Жан-Жак Русо. Тези безумства ви учудват, но не ви съблазняват.

Една дума от тази фраза в миг угаси въображението на Жулиен и пропъди от сърцето му всяка самоизмама. Устните му се изкривиха в презрение, може би малко преувеличено.

— Жан-Жак Русо — отговори той — е според мене глупак, когато се залавя да съди висшето общество; той не го е разбирал и се е стремил към него с душата на поиздигнал се лакей.

— Той е написал „Общественият договор“ — каза Матилд с благоговение.

— Като е проповядвал републиката и събарянето на монархическите тронове, този парвеню е губел ума и дума от щастие, когато някой дук променял своята следобедна разходка, за да изпроводи някого от неговите приятели.

— Ах, да, дук дьо Люксембург в Монморанси изпровожда някой си господин Коанде по пътя за Париж… — подзе госпожица дьо Ла Мол, отдавайки се с възторг и упоение на първата радост от учеността. Тя беше опиянена от знанията и, кажи-речи, като академика, който открил съществуването на крал Феретрий. Погледът на Жулиен си остана както преди пронизителен и суров. Матилд бе обзета за миг от въодушевление; хладината на нейния събеседник я обърка съвсем. Тя се учуди още повече за това, защото обикновено тя самата произвеждаше такова впечатление върху хората.

В тази минута маркиз дьо Кроазноа бързо-бързо напредваше към госпожица дьо Ла Мол. Той бе вече на три крачки от нея, но не можеше да си пробие път през навалицата. Гледаше я и с усмивка сочеше пречката. До него стоеше младата маркиза Рувре, братовчедка на Матилд. Тя бе хванала под ръка мъжа си, който се беше оженил за нея преди две седмици. Маркиз дьо Рувре, много млад като нея, бе влюбен до уши, както се случва с човек, който, встъпил в приличен брак, уреден изключително само от нотариусите, намира неочаквано в съпругата си една прекрасна жена. Господин дьо Рувре щеше да стане дук след смъртта на своя престарял чичо.

През това време, когато маркиз дьо Кроазноа, безсилен да си пробие път през навалицата, гледаше Матилд засмян, тя беше спряла грамадните си, пълни с небесна синева очи върху него и съседите му. „Какво може да има по-пошло на света — каза си тя — от цялото това сборище! Ето Кроазноа, който иска да се ожени за мене; той е кротък, вежлив, с безукорни обноски както господин дьо Рувре. Ако не беше досадата, която ми навяват, тези господа щяха да бъдат много мили. Ето и той ще ме придружава на баловете с такъв ограничен и самодоволен вид. Една година след женитбата моята карета, моите коне, моите рокли, замъкът ми на двадесет левги от Париж — всичко ще бъде от хубаво по-хубаво, тъкмо такова, че да накара да пукне от завист някоя новозамогнала се жена като графиня дьо Руавил например; е, ами после?“

Матилд се отегчаваше още отнапред. Маркиз дьо Кроазноа най-сетне смогна да се доближи до нея и я заговори, но тя продължаваше да мечтае, без да го слуша. Шумът от думите му се смесваше в ушите й с глъчката на бала. Тя несъзнателно следеше сочи Жулиен, който се беше отдалечил от нея с почтителен, но горд и недоволен вид. В един кът, далеч от гъмжащата навалица, тя зърна граф Алтамира, осъден на смърт в родината си, с когото читателят вече се познава. През царуването на Луи XIV една негова роднина беше се се омъжила за принц Конти; споменът за тази женитба го закриляше донейде от полицията на конгрегацията.

„Само смъртната присъда, види се, отличава човека — помисли Матилд; — тя е единственото нещо, което не се купува.

Я виж, аз хубаво намислих това! Колко жалко, че тази мисъл не ми дойде на ум овреме, за да блесна с нея!“ Матилд беше надарена с достатъчно вкус, за да не вмъква в разговора острота, намислена отнапред; но тя беше и доста суетна и затова изпадна във възторг от себе си. Просиялата на лицето й радост смени върху него израза на досада. Маркиз дьо Кроазноа, който не спираше да й говори, помисли, че има успех и стана още по-велеречив.

„Какво би могъл да възрази един злословец срещу моята мисъл? — запита се Матилд. — Аз бих отговорила на този критик: «Титлата барон, титлата виконт се купуват; орденът се дава; ето брат ми го получи, а какво е направил? Чинът се добива. Двадесет години гарнизонна служба или някой военен министър родина и ти си командир на ескадрон като Норбер. Голямото богатство…» Това е може би най-мъчното и следователно най-похвалното. Ето кое е весело — излиза обратното на това, което се пише в книгите… Но в края на краищата, когато работата се отнася до богатство, човек се оженва за дъщерята на Ротшилд.

Действително моята мисъл не е лишена от дълбочина. Смъртната присъда е сега за него единственото нещо, до което никой не се е досетил да се домогва.“

— Познавате ли граф Алтамира? — попита тя господин дьо Кроазноа.

Тя сякаш се връщаше отнякъде много далеч и нейният въпрос беше толкова чужд на всичко, което горкият маркиз й разправяше от пет минути насам, че той, въпреки любезността си, се обърка. А той беше инак човек остроумен и се славеше с находчивостта си.

„Матилд не е без странности — помисли си той. — Това е едно неудобство, но тя ще даде такова хубаво обществено положение на мъжа си! Не знам какво прави този маркиз дьо Ла Мол; той е близък на личните люде във всички партии; този човек няма никога да пропадне. Пък и тези странности на Матилд могат да се вземат за самобитна природа. А когато човек има знатно потекло и голямо богатство, самобитността не е смешна, а, наопаки — отлика! Стига да поиска, и това съчетание от ум, характер и находчивост я прави неотразимо обаятелна…“ Тъй като е мъчно човек да върши едновременно две неща, маркизът, загледан в Матилд с отсъствуващ поглед, й отговаряше разсеяно, като да повтаряше някой заучен урок:

— Кой не познава този клет Алтамира? — И той разказа историята за неговия несполучлив заговор, смешен, безсмислен.

— Съвсем безсмислен! — каза Матилд, като да говореше на себе си. — Но той е действувал. Аз искам да видя един истински мъж; доведете ми го — рече тя на жегнатия маркиз.

Граф Алтамира беше един от най-отявлените поклонници на надменната и почти дръзка красота на госпожица дьо Ла Мол; според него тя беше една от най-хубавите жени в Париж.

— Колко хубава би била тя на някой трон! — каза той на господин дьо Кроазноа; и охотно го последва.

Не малко хора от светското общество искат да установят, че няма нищо по-неприлично от един заговор; това мирише на якобинство. А какво по-отвратително от несполучил якобинец?

Макар погледът, който Матилд разменяше с господин дьо Кроазноа, да се надсмиваше над либерализма на Алтамира, тя го слушаше с упоение.

„Съзаклятник на бал е прелестен контраст“ — мислеше тя. Граф Алтамира с черните си мустаци й напомняше отдъхващ си лъв; но скоро тя откри, че той има на ум само едно: полезното, преклонението пред полезното.

С изключение на онова, което можеше да даде на родината му управление с две камари, младият граф не намираше нищо достойно за вниманието си. Той остави с видимо удоволствие Матилд, първата красавица на бала, щом зърна влезлия в салона перуански генерал.

Отчаян от Европа, нещастният Алтамира беше принуден да се утешава с мисълта, че държавите от Южна Америка, когато станат силни и могъщи, те върнат на Европа свободата, изпратена им от Мирабо28.

Вихрушка от млади мустакати хора се изви край Матилд. Тя беше видяла много добре, че не може да прелъсти Алтамира и беше ядосана, че той си отиде; тя виждаше как неговите черни очи засвяткаха, когато заговори с перуанския генерал. Госпожица дьо Ла Мол гледаше младите французи с такава дълбока сериозност, каквато не можеше да наподоби ни една от нейните съперници. „Кой измежду тях — мислеше си тя — би бил способен да си навлече смъртна присъда, дори да предположим, че има за това всички благоприятни изгледи?“

Нейният странен поглед се струваше ласкав на по-недосетливите, но тревожеше другите. Те се бояха, че тя неочаквано ще ги стрелне с някоя подигравка, на която няма да знаят как да отговорят.

„Високият произход дава стотици качества, отсъствието на които би ме наскърбило; аз виждам това по Жулиен — мислеше Матилд, — но от този висок произход залиняват ония качества на душата, с които човек заслужава смъртна присъда.“

В тази минута някой каза до нея:

— Този граф Алтамира е втори син на принц Сан-Назаро Пиментел; неговият прадядо Пиментел се опитал да спаси Конрадин, обезглавен в 1268 година. Това е едно от най-благородните семейства в Неапол.

„Ето — каза си Матилд — прекрасно потвърждение на моята максима: знатният произход отнема силата на характера, без която човек не е способен да си навлече смъртна присъда! Значи, аз съм осъдена тази вечер да говоря нелепици. Щом и аз съм в края на краищата жена като другите, няма що — ще трябва да танцувам.“ И тя отстъпи пред настояванията на маркиз дьо Кроазноа, който от един час я молеше за един галоп. За да забрави своята несполука във философията, Матилд реши да бъде неотразимо обаятелна и господин дьо Кроазноа бе на върха на щастието.

Но ни танцът, ни желанието да се хареса на един от най-красивите мъже при двора — нищо не можа да развлече Матилд. Немислим бе по-голям успех от нейния. Тя беше кралица на бала, виждаше това, но бе равнодушна.

„Какъв безцветен живот ще прекарам с такова същество като Кроазноа! — казваше си тя, когато той я отвеждаше след един час на мястото й. — Къде е насладата за мен — додаде тя тъжно, — ако след шестмесечна разлъка аз не я намирам сред този бал, който буди завистта на всички жени в Париж? А освен това аз съм оградена с почестите на едно общество, по-добро от което не мога да си представя. От буржоата тук има може би само няколко перове и един-двама като Жулиен. А все пак — додаде тя с нараснала тъга — с какво не ме е дарила съдбата: известност, богатство, младост — с всичко, уви, но само не с щастие.

От моите предимства най-съмнителни са тъкмо онези, за които ми говориха цялата вечер. Най-напред умът — уверена съм, — защото аз плаша очевидно всички. Ако се осмелят да досегнат някой сериозен въпрос, след пет минути разговор те стигат запъхтени, сякаш са направили някакво велико откритие, до това, което съм им повтаряла цял час. Аз съм хубава — имам това предимство, за което мадам дьо Стал би пожертвувала всичко, и все пак действително умирам от досада. И има ли някакво основание, че ще се отегчавам по-малко, когато сменя името си с името на маркиз дьо Кроазноа?

Но боже мои! — добави тя едва ли не разплакана. — Та не е ли той безукорен мъж! В наше време той е образец на възпитаност; не можете да го погледнете, без да намери да ви каже нещо мило и дори духовито; той е храбър… Но колко странен е този Сорел — каза си тя и скръбни до преди един миг, нейните очи запламтяха от гняв. — Аз го предупредих, че искам да говоря с него, а той и не благоволява да се яви!“

ДЕВЕТА ГЛАВАБАЛЪТ

— Вие сте недоволна — каза й маркиза дьо Ла Мол. — Предупреждавам ви, това прави на бала лошо впечатление.

— Боли ме просто глава — отвърна Матилд презрително, — тук е много топло.

В тази минута, като че за оправдание на госпожица дьо Ла Мол, на стария барон дьо Толи прилоша и той се строполи на пода; трябваше да го отнесат. Наоколо заговориха за удар, беше неприятно произшествие.

Матилд не му обърна никакво внимание. Тя отдавна беше се зарекла да не гледа никога старците и всички онези, които, известно е, говорят за печални неща.

Тя танцува, за да не слуша разговорите за тоя удар, какъвто съвсем нямаше, тъй като на другия ден баронът отново се появи в обществото.

„Но господин Сорел не дохожда никакъв“ — каза си тя пак, след като свърши танца. Тя едва не го търсеше с очи и изведнъж го съгледа в един друг салон. Странно нещо — той сякаш беше изгубил безстрастната студенина, която му беше тъй присъща; той сега съвсем не приличаше на англичанин.

„Той разговаря с граф Алтамира, с моя осъден на смърт! — каза си Матилд. — Очите му пламтят от някакъв мрачен огън; напомня предрешен принц, погледът му е станал още по-горд.“

Като продължаваше да разговаря с Алтамира, Жулиен се приближи към мястото, дето стоеше Матилд; тя го гледаше втренчено, изучаваше чертите му и диреше в тях ония високи качества, с които човек може да заслужи честта да бъде осъден на смърт.

Те минаха покрай нея.

— Да — казваше той на граф Алтамира, — Дантон е бил мъж!

„О, небе, дали той не е Дантон? — запита се Матилд. — Но той има благородно лице, а този Дантон е бил тъй отвратително грозен, истински касапин, струва ми се.“ Жулиен беше още доста близо до нея; тя не се поколеба да го извика; със свойствената й самоувереност и гордост тя му зададе въпрос, необикновен за една млада девойка.

— Дантон не е ли бил истински касапин? — запита го тя.

— Да, в очите на някои хора — отговори й Жулиен с нескривано презрение и с пламнал още от разговора с Алтамира поглед. — Но за нещастие на благородниците той бил адвокат в Мери-сюр-Сен; с други думи, госпожице — добави той злобно, — той започнал както мнозина перове, които виждам тук. Вярно е, че Дантон е имал от гледище на красотата един голям недостатък: бил е страшно грозен.

Последните думи той изговори бързо, с необикновено странен и несъмнено съвсем неучтив тон.

Жулиен почака една минута, леко приведен и с надменно смирен вид. Той като че казваше: „Плащат ми да ви отговарям, а аз живея от заплатата си.“ Той не удостояваше да вдигне поглед към Матилд. А тя, вперила в него хубавите си, необикновено разширени очи, изглеждаше негова робиня. Тъй като мълчанието продължаваше, той най-сетне я погледна, както слугата поглежда своя господар, за да получи заповеди. И макар очите му да срещнаха отблизо очите на Матилд, все тъй втренчени в него с някакъв странен поглед, той се отдалечи с явна прибързаност.

„Как може той, който е наистина толкова хубав — каза си най-сетне Матилд, сепната от своя унес, — да превъзнася грозотата! Никога не напомня за себе си. Той не е като Кайлюс или Кроазноа. У този Сорел има нещо от израза, който добива баща ми, когато тъй добре подражава Наполеон на бала.“ Тя беше забравила съвсем за Дантон. „Положително тази вечер аз се отегчавам.“ Тя хвана брат си под ръка и за негово голямо огорчение го накара да обиколят заедно бала. Поиска й се да послуша разговора на този осъден на смърт с Жулиен.

Навалицата беше огромна. Ала тя успя да го настигне тъкмо в тази минута, когато на две крачки пред нея Алтамира се доближи до един поднос да вземе чаша сладолед. Той говореше с Жулиен полуизвърнат. И видя една ръка с извезан ръкав, която посяга да вземе чашата сладолед до неговата. Тази везба като че привлече вниманието му; той се обърна съвсем, за да види лицето, на което принадлежеше тази ръка. В същия миг благородните му и невинни очи светнаха от едва забележимо презрение.

— Виждате ли този човек — пошепна той на Жулиен, — това е принц Арачели, посланик на ???. Тази заран той поиска моята екстрадиция от вашия министър на външните работи господин дьо Нервал. Гледайте, ето го там, играе на вист. Господин дьо Нервал е много склонен да ме предаде, защото в 1816 година ние също сме ви предали двама-трима съзаклятници. Ако ме предадат на моя крал, ще ме обесят в двадесет и четири часа. И ще ме спипа някой от тези красиви господа с мустачки.

— Безсрамници! — извика Жулиен едва ли не високо. Матилд не изпускаше нито сричка от техния разговор.

Досадата й беше изчезнала.

— Не са чак такива безсрамници — възрази граф Алтамира. — Аз ви заговорих за себе си, за да ви дам един жив наглед. Погледнете принц Арачели; той всеки пет минути поглежда своя орден на „Златното руно“; не може да се опомни от радост, като вижда тази дрънкулка на гърдите си. Този жалък човечец е всъщност някаква отживелица. Преди стотина години „Златното руно“ представяше завидна чест, но тогава той не можеше и да мечтае за него. Днес между знатните люде трябва да бъдеш Арачели, за да се възхищаваш от него. Той е готов да избеси цял един град заради този орден.

— На тая ли цена го е добил той? — запита Жулиен с голямо безпокойство.

— Ах, не, не точно така — отвърна Алтамира студено. — В родината си той може би е заповядал да хвърлят в реката тридесетина богати собственици, които са минавали за либерали.

— Какво чудовище! — възкликна пак Жулиен.

Госпожица дьо Ла Мол, привела глава от силно любопитство, беше се доближила толкова до него, че прекрасните й коси почти докосваха рамото му.

— Вие сте много млад! — отговори Алтамира. — Казах ви, че имам омъжена сестра в Прованс; тя е още хубава, добра, кротка; прекрасна майка, предана на своя дълг, набожна, без да бъде лицемерка.

„Какво иска да каже с това?“ — помисли госпожица дьо Ла Мол.

— Тя е щастлива — продължи граф Алтамира. — Такава беше и в 1815 година. Тогава аз се укривах у нея, в имението й край Антиб; и, знаете ли, когато научи за екзекуцията на маршал Ней, тя затанцува от радост.

— Възможно ли е? — промълви Жулиен втрещен.

— Такъв е духът на партията — подзе Алтамира. — В XIX век няма истински страсти; ето защо така се отегчават във Франция. Извършват най-големи жестокости, но без жестокост.

— Толкова по-зле! — каза Жулиен. — Ако човек върши престъпления, поне трябва да ги върши с наслада: нищо друго хубаво няма в тях и само с това те биха могли да се оправдаят донейде.

Госпожица дьо Ла Мол, напълно забравила подобава ли й това, беше, кажи-речи, застанала между Алтамира и Жулиен. Брат й, който беше я хванал под ръка, свикнал да й се покорява, беше зареял поглед из залата и за да спази приличие, преструваше се, че ги е спряла навалицата.

— Вие сте прав — каза Алтамира. — Всичко днес се върши без удоволствие и никой не си спомня за нищо, дори за престъпленията. Ето на този бал мога да ви посоча навярно десетина души, които ще бъдат на оня свят прокълнати като убийци. Те са забравили за това, а и светът също.29

Мнозина се разчувствуват до сълзи, ако кучето им си счупи крака. В Пер-Лашез, когато хвърлят цветя над гроба им, както вие тъй мило се изразявате в Париж, заявяват ни, че те са съчетавали в себе си всички добродетели на юначните рицари и разправят за великите подвизи на техния прадед, живял при Анри IV. Ако въпреки искрените старания на принц Арачели не са ме обесили и аз някога мога да се разпореждам със своето състояние в Париж, ще ви поканя на обед с осем или десет почтени, непознаващи никакво гризене на съвестта убийци.

На този обед вие и аз ще бъдем единствените, на които не ще тежи ничия кръв, но мене ще ме презират и почти мразят като кръвопиец и якобинец, а вас ще ви презират просто като човек от народа, намъкнал се в доброто им общество.

— Напълно вярно — каза госпожица дьо Ла Мол.

Алтамира я изгледа с почуда; Жулиен не благоволи и да я погледне.

— Забележете, че революцията, начело на която аз се озовах — продължи граф Алтамира, — не успя само защото аз не пожелах да паднат три глави и да раздам на нашите привърженици седем-осем милиона държавни пари, намиращи се в една каса, ключът от която бе у мен. Моят крал, който днес гори от нетърпение да ме обеси и който преди бунта беше с мене на „ти“, щеше да ми даде голямата лента на своя орден, ако заповядах да паднат, тези три глави и да се раздадат държавните пари, защото тогава щях да постигна поне половин успех и моята родина щеше да има някаква конституция… Така върви светът: това е шахматна игра.

— Тогава — подзе Жулиен с пламнал поглед — вие още не сте знаели играта, но сега…

— Бих заповядал да паднат главите — това ли искате да кажете? И няма ли да бъда жирондинец, както ми намекнахте презденес? … Аз ще поговоря с вас за това — скръбно каза Алтамира, — когато убиете човек на дуел, а това е къде по-малко гнусно, отколкото да го предадеш в ръцете на палача.

— Ех, знаете ли — каза Жулиен, — който иска целта, ще приеме и средствата; ако вместо да бъда прашинка, аз имах някаква власт, бих пратил на бесилото трима души, за да спася живота на четирима.

Очите му запламтяха с огъня на пълно убеждение и презрение към празните човешки съждения; те срещнаха отблизо очите на госпожица дьо Ла Мол и това презрение, вместо да отстъпи на любезна учтивост, сякаш порасна.

Тя се почувствува дълбоко възмутена; но нямаше сили да забрави Жулиен; отдалечи се ядосана, като повлече брат си.

„Трябва да пия пунш и да танцувам до премала — каза си тя. — Ей сега ще избера най-личния танцьор и ще се помъча да блесна, каквото ще да става. А ето и този знаменит нахалник — граф дьо Фервак.“ Тя прие неговата покана; те се впуснаха да танцуват. „Сега ще видим — помисли тя — кой от двамата ще е по-нахален, но за да му се подиграя до насита, трябва да го накарам да говори.“ Скоро всички участници в кадрила танцуваха само от приличие. Никой не искаше да изгуби нито един от ядовитите отговори на Матилд. Господин дьо Фервак се обърка и като намираше само изящни думи, наместо мисли, мръщеше се недоволно. Ядосана, Матилд се държеше жестоко и си създаде от него враг. Тя танцува до зори и най-сетне си отиде, капнала от умора. Но и в каретата със сетни сили тя подлютяваше тъгата и огорчението си. Жулиен я беше презрял, а тя не можеше да го презира.

Жулиен беше упоен от щастие. Омаян, без да съзнава това, от музиката, от цветята, от хубавите жени, от окръжаващата го елегантност и най-вече от бляновете си да постигне слава за себе си и свобода за всички.

— Какъв чудесен бал! — каза той на графа. — Какво само няма!

— Няма мисъл — отговори Алтамира.

И на неговото лице се мярна презрение, което бе толкова по-остро, че се мъчеха от вежливост да го скрият.

— Но вие сте тук, господин графе. Не е ли това мисъл, при това заговорническа?

— Аз съм тук заради името си. Но във вашите гостни мразят мисълта. Тя не бива да се издига по-високо от остротата на някой водевилен куплет: тогава получава награда. Но ако мислещият човек прояви сила и новота в подигравките си, вие го наричате циник. Нали това име даде един от вашите съдии на Курие? Вие го хвърлихте в затвора, както и Беранже. Всеки, който у вас е нещо от гледище на ума, конгрегацията го предава на изправителната полиция; и порядъчните хора ръкопляскат на това.

Защото за вашето остаряло общество най-ценно е спазването на приличието… Вие никога няма да се издигнете над военната храброст; у вас ще има мюратовци, но никога — вашингтоновци. Във Франция аз виждам само пустославие. Човек, който проявява изобретателност в разговора, лесно може да изпусне някое непредпазливо остроумие и ето, че домакинът на къщата се смята за опозорен.

Тъкмо в тази минута каретата на графа, която отвеждаше Жулиен, се спря пред дома дьо Ла Мол. Жулиен беше се влюбил в своя заговорник. Алтамира беше му направил един хубав комплимент очевидно от цялата си душа; „Вие нямате френското лекомислие и разбирате принципа на полезността.“ А тъкмо преди два дни Жулиен беше видял „Марино Фалиеро“, трагедия от господин Казимир Делавин.

„У Израел Бертучо няма ли повече характер, отколкото у всички тези благородни венецианци? — питаше се нашият разбунтувал се плебей. — А знатният род на тези хора възлиза чак към 700-та година, цял век преди Карл Велики, додето родът и на най-големия аристократ, който се пъчеше тази вечер на бала у господин дьо Рец, стига едва-едва до XIII век. И ето че сред всички тези венециански благородници от толкова знатно потекло човечеството си спомня само за Израел Бертучо.

Един заговор унищожава всички титли, дадени по прищявка на обществото. Тук човек заема отведнъж мястото, което му отрежда неговата готовност да погледне смъртта в лицето. Умът дори губи своето могъщество…

Какво би бил Дантон днес, в този век на валеновци и реналовци? Не би бил дори помощник на кралския прокурор…

Какво приказвам? Той би се продал на конгрегацията; би станал министър, защото в края на краищата и великият Дантон е бил крадец. Мирабо също се продал. Наполеон награбил милиони в Италия — без това нямало да направи нито крачка напред от сиромашия, както Пишегрю. Едничък Лафайет не е крал никога. Тогава трябва ли човек да краде, трябва ли да се продаде?“ — помисли Жулиен. В този въпрос той се спъна отведнъж. Цялата останала нощ чете истерията на революцията.

На другия ден, докато пишеше писма в библиотеката, той все още мислеше за разговора си с граф Алтамира.

„Наистина — каза си той след дълъг размисъл, — ако тези испански либерали бяха въвлекли народа си в престъпления, нямаше да ги пометат толкова лесно. А те са били горди и бъбриви деца… като мене!“ — извика изведнъж Жулиен, сякаш се събуди внезапно.

„Какво съм извършил толкова трудно, че да имам право да съдя тези несретници, които най-сетне веднъж в живота са се одързостили, решили са да действуват? Аз приличам на човек, който, станал от трапезата, се провиква: «Утре няма да обядвам; но това съвсем няма да ми попречи да бъда силен и весел както днес. Кой знае какво преживява човек насред пътя към великото дело?…»“ Тези възвишени мисли прекъсна с неочакваното си появяване госпожица дьо Ла Мол, която влезе в библиотеката. Той беше толкова въодушевен от великите качества на Дантон, Мирабо и Карно, които смогнаха да не се оставят победени, че спря очи върху госпожица дьо Ла Мол, но без да мисли за нея, без да й се поклони и почти без да я вижда. Когато най-сетне неговите големи, широко разтворени очи я съзряха, погледът му изведнъж угасна. Госпожица дьо Ла Мол забеляза това с огорчение.

Напразно му поиска тя един том от „Историята на Франция“ на Вели, сложен на най-горната полица, което накара Жулиен да отиде да вземе по-голямата от двете стълби. Жулиен домъкна стълбата; намери тома, даде й го, неспособен все още да мисли за нея. Когато отнасяше стълбата, той в залисията си удари с лакът едно от библиотечните стъкла; попадалите на пода отломъци най-сетне го стреснаха. Той побърза да се извини пред госпожица дьо Ла Мол; поиска да бъде учтив и бе учтив, но само толкова. Матилд ясно видя, че му е попречила и че той предпочита да мечтае за онова, което занимаваше мисълта му до пристигането й, отколкото да разговаря с нея. Тя дълго го гледа, а после си отиде бавно, Жулиен я съпроводи с поглед. Зарадва го контрастът, който имаше между простотата на сегашната й дреха и изисканото великолепие на вчерашния й тоалет. И лицето днес също тъй поразително се отличаваше от лицето, което имаше вчера. Тази млада девойка, толкова надменна на бала у дук дьо Рец, в тази минута гледаше с някакъв почти умолителен поглед. „Действително — каза си Жулиен — тази черна рокля изтъква още по-силно красотата на снагата й. Тя има царствена осанка; но защо ли е в жалейка?

Ако попитам някого коя е причината за тази жалейка, току-виж, че пак съм извършил някоя неловкост. — Жулиен беше се съвсем опомнил от своя дълбок унес. — Трябва да препрочета всички писма, които съчиних тази сутрин: бог знае колко изпуснати думи и глупости ще намеря в тях.“ През това време, когато, мъчейки се да се съсредоточи, четеше първото си писмо, той чу съвсем близо шумоленето на копринена рокля; бързо се възви: госпожица дьо Ла Мол стоеше на две крачки от масата му и се смееше. Жулиен се разсърди: прекъсваха го за втори път.

А Матилд почувствува живо, че тя не значи нищо за този млад човек; със смеха си тя се помъчи да скрие смущението си и успя.

— Вие очевидно мислите за нещо много интересно, господин Сорел. Да не сте си спомнили някоя любопитна историйка от заговора, който ни е изпратил в Париж граф Алтамира? Разкажете ми какво е то; горя от нетърпение да го науча; няма да кажа никому, кълна ви се!

Като слушаше какво приказва, тя се чудеше на думите си. Как, тя моли своя подчинен! Смущението й се усили, тя добави шеговито:

— Какво е могло да ви накара вас, обикновено тъй студен, да се превърнете във вдъхновено същество, в някакъв микеланджеловски пророк?

Този неочакван и нескромен въпрос уязви Жулиен дълбоко и него го обхвана отново цялото му безумие.

— Добре ли е постъпил Дантон, като е крадял? — я запита ненадейно той и лицето му с всеки миг добиваше все по-освирепял и по-освирепял вид. — Пиемонтските и испански революционери трябваше ли да очернят народа си с престъпления, трябваше ли да раздават на хора без заслуги всякакви места във войската и всякакви ордени? И хората, които щяха да получат тези ордени, нямаше ли да се страхуват от връщането на краля? Трябваше ли да се остави да разграбят торинската хазна? С една реч, госпожице — каза той, като настъпваше към нея със страхотен вид, — човекът, който иска да премахне невежеството и престъплението от земята, трябва ли да мине като буря и да сее зло наслуки?

Матилд се уплаши, не издържа погледа му и се стъписа две крачки назад. Тя го гледа един миг; после, засрамена от страха си, с леки стъпки излезе от библиотеката.

ДЕСЕТА ГЛАВАКРАЛИЦА МАРГЬОРИТ

Жулиен препрочете писмата си. Когато звънецът за обед удари, той си каза: „Колко смешен ще да съм бил в очите на тази парижка кукла! Какво безумие ме налетя да й казвам за какво точно мисля! Но може би това безумие не е толкоз голямо. Истината в този случай бе достойна за мен.

И защо трябваше наистина да дохожда и да ме пита за такива лични работи? Това питане е нескромно от нейна страна. То бе против благоприличието. Моите мисли за Дантон не влизат в задълженията ми, за които баща й ми плаща.“

Като влезе в трапезарията, Жулиен забрави лошото си настроение, съгледал дълбокия траур на госпожица дьо Ла Мол, който го порази още повече, защото никой друг от семейството не беше в черно.

Следобед той се съвзе окончателно от пристъпа на тоя възторг, който беше го обладал през целия ден. За щастие на обед беше академикът, който знаеше латински. „Ето този човек няма така да ми се надсмее — каза си Жулиен — ако, както предполагам, моят въпрос за жалейката на госпожица дьо Ла Мол излезе неуместен.“

Матилд го гледаше със странен израз на лицето. „Ето кокетството на тукашните жени, както вярно ми го беше описала госпожа дьо Ренал — каза си Жулиен. — Тази заран аз не бях учтив към нея, не отстъпих на прищявката й да разговаря с мен. И от това само израснах в очите й. Разбира се, дяволът няма да загуби нищо. По-късно със своето презрително високомерие тя ще съумее да ми отмъсти. Аз само я раздразних. Каква разлика в сравнение с оная, която загубих. Каква очарователна непринуденост! Какво чистосърдечие! Аз знаех мислите й преди нея; виждах как се раждат те; моят единствен съперник в сърцето й беше страхът за смъртта на децата й; но това беше оправдано и естествено чувство, приятно дори и за мен, който страдах от него. Глупак бях аз. Бляновете за Париж, с които се опивах, ми попречиха да оценя тази божествена жена.

Каква разлика, господи боже мой! А какво намирам аз тук? Сухо и надменно пустославие, всички отсенки на самолюбието и нищо повече.“

Всички настанаха от трапезата. „Нека не оставям друг да заприказва с моя академик“ — реши Жулиен. Той се приближи до него, когато всички слязоха в градината, придаде си кротък и покорен вид и се присъедини към неговото негодувание от успеха на „Ернани“.

— Ако живеехме още във времето на тайните заповеди за арести! … — каза той.

— Тогава той не би се одързостил! — провикна се академикът и замахна с ръка като Талма.

По повод на някакво цвете Жулиен приведе няколко думи от „Георгиките“ на Вергилий и забеляза, че нищо не може да се сравни със стиховете на абат Делил. С една дума, той поласка академика, както можа. А след това с най-равнодушен вид му каза:

— Предполагам, госпожица дьо Ла Мол е получила наследство от някой чичо, от скръб по когото носи жалейка.

— Как! Вие живеете в този дом — каза академикът, като се спря отведнъж — и не знаете за нейната мания? Наистина странно е, че майка й позволява подобни неща; но между нас казано, в този дом не блестят много със сила на характера. Госпожица Матилд има характер колкото за всички заедно и ги води за носа. Та днес е 30 април! — и академикът млъкна, като изгледа Жулиен хитро.

Жулиен се усмихна колкото се може по-многозначително.

„Каква връзка може да има между това водене на целия дом за носа, носенето на черна рокля и 30 април? — питаше се той. — Изглежда, че съм още по-недосетлив, отколкото съм мислил.“

— Да си призная, аз… — каза той на академика и впери въпросителен поглед в него.

— Да се поразходим из градината — отвърна академикът, зарадван от случая да блесне с дълъг, изискан разказ. — Как! Възможно ли е да не знаете какво е станало на 30 април 1574 година?

— Къде? — запита Жулиен учудено.

— На Гревския площад.

Жулиен бе тъй смаян, че дори и това име не го подсети. Любопитството, очакването на нещо трагично интересно, което беше в неговия характер, запалиха в очите му оня блясък, който разказвачът обича толкова много да вижда у слушателите си. Академикът, възхитен, че е намерил девствено ухо, се впусна надълго и нашироко да разказва на Жулиен как на 30 април 1574 година най-красивият момък на онова време, Бонифас дьо Ла Мол, и неговият приятел Анибал дьо Коконас, пиемонтски благородник, били обезглавени на Гревския площад.

— Ла Мол бил обожаваният любовник на кралица Маргьорит дьо Навар; и забележете — додаде академикът, — госпожица дьо Ла Мол се нарича Матилд-Маргьорит. По това време Ла Мол бил любимец на Алансонския дук и близък приятел на Наварския крал, по-късно Анри IV, и мъж на любовницата му. Тъкмо във вторник през Сирната седмица на 1574 година кралският двор се намирал в Сен-Жермен заедно с нещастния крал Шарл IX, който бил на умиране. Ла Мол намислил да отвлече приятелите си принцове, които кралица Катерина Медичи държала пленници в двора си. Той докарал двеста конника под стените на Сен-Жермен, Алансонският дук се уплашил и Ла Мол бил предаден на палача.

— Но най-много трогва госпожица Матилд, както ми призна сама преди седем-осем години, когато беше на дванадесет — тя е такава глава, такава глава!… — И академикът вдигна очи към небето. — Най-много в този политически провал я поразило това, че кралица Маргьорит дьо Навар, укрита в една къща на Гревския площад, се осмелила да прати свой човек при палача и да поиска главата на своя любовник. И следния ден, в полунощ, взела тази глава в каретата си и отишла да я погребе сама в един параклис, който се намирал в подножието на Монмартърския хълм.

— Възможно ли е това? — провикна се Жулиен покъртен.

— Госпожица Матилд презира брат си, защото той, както вие виждате, съвсем не мисли за тази стара история и не носи траур на 30 април. А от времето на това знаменито смъртно наказание, за да се помни тясната дружба на дьо Ла Мол с Коконас — Коконас бил италианец и се наричал Анибал, — всички мъже от семейството носят това име. А този Коконас — додаде академикът шепнешком — бил по думите на самия Шарл IX един от най-жестоките главорези на 24 август 1572 година. Но как може, драги ми Сорел, да не знаете тези неща вие, който се храните на една и съща трапеза с домакините на този дом?

— Затова, значи, днес два пъти на обед госпожица дьо Ла Мол назова брат си Анибал. А аз мислех, че не съм чул добре.

— Това беше укор. Странно е, че маркизата търпи тези лудости… Мъжът на тази знатна девойка ще има да види и пати!

Пет-шест хапливи фрази последваха тези думи. Злорадството и фамилиарността, които проблясваха в очите на академика, възмутиха Жулиен. „Ето ние сме досущ като двама слуги, които злословят за господарите си — помисли той. — Но от този член на академията всичко може да се очаква.“

Един ден Жулиен го беше заварил коленичил пред маркизата дьо Ла Мол; той измолваше от нея длъжността бирник по тютюна за един свой племенник в провинцията. Вечерта младата камериерка на госпожица дьо Ла Мол, която се увърташе около Жулиен както някога Елиза, му даде да разбере, че господарката й туря жалейка не за да привлича погледите. Нейната приумица произтичаше от самия й характер. Тя действително обичаше този дьо Ла Мол, възлюблен изгорник на най-духовитата кралица на онова време, умрял, задето искал да върне свободата на приятелите си. И какви приятели: първият принц по кръв и Анри IV!

Свикнал с пълната естественост, която личеше в цялото държане на госпожа дьо Ренал, Жулиен виждаше в парижките жени само превземки; и когато го налегнеше тъга, той не знаеше за какво да говори с тях. Госпожица дьо Ла Мол се оказа изключение.

Най-напред той престана да смята за сухост на сърцето особената красота, свързана с благородната осанка. Сега той разговаряше дълго с госпожица дьо Ла Мол, която понякога следобед се разхождаше с него в градината покрай разтворените прозорци на гостната. Един ден тя му каза, че чете историята на д’Обинье и Брантом. „Странно четиво — помисли си Жулиен; — а маркизата не й позволява да чете романите на Уолтър Скот!“

Веднъж със светнали от радост очи, доказателство за искреността на възторга й, тя му разказа постъпката на една млада жена през царуването на Анри III, за която беше чела в мемоарите на Етуал: като видяла измяната на мъжа си, била го пробола с кинжал.

Нейният разказ поласка самолюбието на Жулиен. Една особа, която бе обкръжена с такава почит и по думите на академика водеше по прищевките си цялата къща, го удостояваше да му говори с почти приятелски тон.

„Излъгах се — помисли след някое време Жулиен, — това не е близост, аз съм чисто и просто нещо като довереник от трагедиите — тя чувствува нужда да поговори с някого. Аз минавам за учен в това семейство. Ще трябва да прочета Брантом, д’Обинье, Етуал. Тогава ще мога да поспоря върху някои от тези истории, които ми разказва госпожица дьо Ла Мол. Иска ми се да изляза от ролята на мълчалив довереник.“

Малко по малко разговорите му с младата девойка, която се държеше с него важно и в същото време свободно, ставаха все по-интересни. Той забрави за своята печална роля на възбунтувал се плебей. Тя му се стори начетена и дори умна. Нейните съждения в градината бяха много различни от онези, които тя изказваше в гостната. Понякога тя говореше с жар и откровеност, които бяха в пълен разрез с обикновеното й държане, тъй надменно и студено.

— Войните от Лигата са героичните времена на Франция — каза му тя един ден с разискрени от въодушевление и възторг очи… Тогава всеки се сражавал, за да изтръгне нещо, което ще донесе победа на съмишлениците му, а не за да спечели пошло някой кръст за храброст, както във времето на вашия император. Съгласете се, че тогава имало по-малко егоизъм и дребнавост. Обичам този век.

— И Бонифас дьо Ла Мол е бил негов герой — каза й той.

— Поне той е бил обичан, както е сладко може би да бъдеш обичан. Ще се намери ли днес жена, която би се решила да се докосне до отрязаната глава на своя любим?

Госпожа дьо Ла Мол повика дъщеря си. Лицемерието, ако то иска да бъде полезно, трябва да се прикрива; а Жулиен, както виждаме, беше признал наполовина пред госпожица дьо Ла Мол своя възторг от Наполеон.

„Ето къде е тяхното безкрайно предимство пред нас — каза си Жулиен, останал сам в градината. — Историята на техните прадеди ги възвисява над обикновените чувства и те не са принудени да мислят непрестанно за прехраната си! Каква нищета! — додаде той с горчивина. — Аз съм недостоен да разсъждавам върху тия високи въпроси. Животът ми е поредица от преструвки само защото нямам хиляда франка годишен приход за насъщния хляб.“

— За какво мечтаете, господине? — запита го Матилд, като се върна при него тичешката.

На Жулиен му беше омръзнало да се презира. От гордост той й каза откровено мисълта си. Той силно се изчерви, когато говореше за бедността си на една такава богата особа. Със своя надменен тон постара се, колкото може, да изрази, че не моли за нищо. Никога той не беше се сторил на Матилд толкова красив; тя долови в лицето му чувствителност и искреност, каквито често му липсваха.

Не мина месец и Жулиен се разхождаше замислен в градината на дама дьо Ла Мол; но на лицето му не личеше вече онази суровост и философска надутост, които отпечатваше върху него постоянното съзнание за собствената му малоценност. Той току-що бе изпроводил до вратата на гостната госпожица дьо Ла Мол, която му каза, че си е ударила крака, когато тичала с брат си.

„Тя се облегна на ръката ми някак особено странно! — размишляваше Жулиен. — Или аз съм самохвалко, или наистина й се харесвам? Тя ме слуша с такъв кротък вид дори когато аз й изповядвам какви мъки на гордостта изпитвам! А тя е толкова горда с всички други! В гостната биха се учудили много, ако я видеха с това лице. Аз съм напълно сигурен, че тя няма с никого този кротък и добър вид.“

Жулиен се мъчеше да не преувеличава тази необикновена дружба. Той сам я сравняваше с въоръжено примирие. Всеки ден, когато се срещаха, преди да минат на вчерашния си задушевен тон, и двамата сякаш се питаха: „Ще бъдем ли днес приятели или врагове?“ Жулиен беше разбрал, че ако само веднъж позволеше на тази толкова високомерна девойка да го обиди безнаказано, всичко щеше да бъде изгубено. „Ако трябва да се скараме, не е ли по-добре това да стане още в първата минута, когато защищавам законните права на своята гордост, отколкото после да отблъсвам проявите на презрението й, които скоро ще последват, река ли да направя и най-малкото отстъпление от личното си достойнство?“

Неведнъж, когато я нападаше лошо настроение, Матилд се опитваше да вземе с него тона на високопоставена дама; тя влагаше рядко изкуство в своите опити, но Жулиен грубо ги отблъсваше.

Веднъж той я прекъсна рязко:

— Госпожица дьо Ла Мол има ли да заповяда нещо на бащиния си секретар? — запита я той. — В такъв случай той трябва да изслуша нейните заповеди и да ги изпълни почтително; но извън това не е длъжен да ви каже нито дума. На него не му плащат, за да ви съобщава мислите си.

Тези отношения и някои особени съмнения, възникнали у Жулиен, прогониха досадата, която изпитваше редовно в тази гостна, блестяща от разкош, но дето хората се страхуваха от всичко и дето се смяташе неприлично да се шегуваш с каквото и да е.

„Забавно би било, ако тя се е влюбила в мен! Но обича ли ме тя, или не — продължаваше да мисли Жулиен, — моята близка довереница е умна девойка, пред която виждам как трепери цялата къща и най-вече от всички маркиз дьо Кроазноа. Този толкова учтив, толкова приятен, толкова храбър младеж съчетава в себе си всички предимства на знатното потекло и богатството, едното от които само би изпълнило с радост сърцето ми! Той е влюбен до полуда в нея, той ще се ожени за нея. Колко писма ме е карал господин дьо Ла Мол да пиша на двамата нотариуси, които подготвят брачния им договор! И ето аз, обикновен служител, с перо в ръка, два часа по-късно тук, в градината, тържествувам над този премил момък: защото най-сетне предпочитанието е поразително, несъмнено. Може би тя мрази в него тъкмо бъдещия си съпруг. У нея има достатъчно високомерие за това. И благоразположението, което проявява към мене, аз го имам само като слуга-довереник! Но не: или съм полудял, или тя ме ухажва; колкото по-студено и почтително се държа с нея, толкова повече ме търси тя. Това може да е някакъв умисъл, някаква преструвка; но аз виждам как очите й пламват, щом се явя неочаквано. Мигар жените в Париж умеят да се преструват до такава степен? Все едно! Привидно така изглежда за мене, нека се порадваме на тази привидност. Боже мой, колко е хубава тя! Как ми харесват нейните големи сини очи, когато ги видя отблизо, загледани, както става често, в мен! Каква разлика между тази пролет и миналогодишната, когато живеех злочест и само моята воля ме крепеше сред всички тези триста злобни и мръсни лицемери! И аз сам бях станал, кажи-речи, толкова зъл, колкото тях.“

В дните, когато го обхващаше недоверие, Жулиен си мислеше: „Тази девойка се подиграва с мен. Тя се е наговорила с брат си да ме направят за присмех. Но тя, изглежда, така презира брат си за неговото мекодушие! Той е храбър и нищо повече — казваше ми тя. — Той не смее да има нито една мисъл, която да отстъпва от общоприетото. Аз трябва винаги да го защищавам. А тя е млада деветнадесетгодишна девойка. Може ли на такава възраст да не измени нито минута на лицемерието, което си е наложила?

От друга страна, втренчи ли госпожица дьо Ла Мол в мене големите си сини очи с някакво особено изражение, граф Норбер винаги се отдалечава. В това има нещо подозрително; дали той не се възмущава от това, че сестра му удостоява с вниманието си някакъв слуга от техния дом — така чух веднъж да се отзовава за мен Шонският дук.“ При този спомен гневът пропъждаше от душата му всяко друго чувство. „Няма ли този вманиачен дук пристрастие към старинния език?“

„Е, добре де, тя е красива! — продължи Жулиен о освирепял като на тигър поглед. — Аз ще я обладая, после ще избягам и тежко ономува, който се опита да ме спре!“

Тези мечти станаха единствено занятие на Жулиен. Той не можеше да мисли вече за нищо друго. Дните му хвърчаха като часове.

Всеки миг, когато се мъчеше да се залови за някаква сериозна работа, мисълта му го унасяше далеч и след четвърт час той се стрясваше с разтуптяно сърце, с помътена глава, погълнат от една-единствена мисъл: обича ли ме тя?

ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВАВЛАСТТА НА ЕДНА МЛАДА ДЕВОЙКА

Ако Жулиен, вместо да превъзнася за себе си красотата на Матилд или да негодува срещу наследеното от семейството високомерие, което тя забравяше заради него, употребяваше това време да наблюдава онова, което ставаше в гостната, той щеше да разбере в какво се състои нейната власт над всички околни. Не се ли поправеше някой на госпожица дьо Ла Мол, тя умееше да го накаже с някоя тъй измерена, тъй подбрана, тъй благоприлична наглед, тъй уместно подхвърлена шега, че нанесената от нея рана растеше с всеки миг, колкото повече размишляваше над нея. Малко по малко тя ставаше непоносима за оскърбеното самолюбие. Тъй като за нея не представяха никаква цена много неща, които останалите членове от семейството желаеха силно, тя винаги им изглеждаше хладнокръвна. Аристократичните гостни са приятни с това, че излязъл оттам, можеш да си спомниш за тях, и това е всичко; учтивостта сама по себе си има някакво значение само на първо време. Жулиен изпита това; след първото очарование дойде първото учудване. „Вежливостта — казваше си той — е само отсъствие на гняв, който се проявява при лошо възпитание.“ Матилд се отегчаваше често, може би тя би се отегчавала и на всяко друго място. И ето защо измислянето на някоя острота беше за нея развлечение и истинско удоволствие.

Може би за да се надсмива над по-забавни жертви от своите знатни родители, академика и пет-шест хрантутеници, които им се подмилкваха, тя даваше надежди на маркиз дьо Кроазноа, граф дьо Кайлюс и двама-трима други във висша степен достойни младежи. Те бяха за нея само нови мишени за насмешки.

Ние ще признаем със съжаление, защото обичаме Матилд, че тя беше получавала писма от някои измежду тях и понякога беше им отговаряла. Но бързаме да добавим, че нашата героиня правеше изключение от нравите на онова време. Съвсем не в липса на благоразумие могат да се укорят изобщо възпитаничките на благородническия манастир „Светото Исусово сърце“.

Един ден маркиз дьо Кроазноа върна на Матилд едно доста излагащо я писмо, което тя му беше написала предния ден. С това високо благоразумие той се надяваше да придвижи силно работите си. А тъкмо неблагоразумието обичаше Матилд в своите преписки. На нея се харесваше да си играе със съдбата. Тя не му продума шест седмици.

Тя се забавляваше с писмата на тези млади хора; но според нея те всички си приличаха. Това е вечно вее същата дълбока, безутешна страст.

— Те всички представят един и същ безукорен човек, готов да тръгне за Палестина — говореше тя на братовчедка си. — Познавате ли нещо по-блудкаво от това? И такива писма аз ще получавам цял живот! Че тези писма сигурно се променят едва веднъж в двадесет години според рода на заниманията, които са на мода. Те ще да са били не тъй безцветни във времето на империята. Тогава всички тези младежи от висшето общество са видели или са били извършили дела, в които действително е имало величие. Моят чичо дук дьо Н. се е сражавал при Ваграм.

— Но нима е потребен ум, за да мушкаш някого със сабята си? И ако това им се е случило, те постоянно приказват за това! — каза госпожица дьо Сент-Ередите, братовчедка на Матилд.

— Какво пък! На мене тези разкази ми доставя удоволствие. Да участвуваш в истинска битка, в наполеоновска битка, където са умирали с хиляди войници — това показва храброст. Опасността възвисява душата и я очиства от досадата, в която са затънали, изглежда, моите нещастни поклонници; а и тя е заразителна, тази досада. Кому от тях е хрумнало да извърши нещо необикновено? Ах, те се мъчат да получат ръката ми — какъв подвиг! Аз съм богата и баща ми ще създаде положение на своя зет. Дано той намери някой попе малко по-забавен!

Мисленето на Матилд, живо, ясно, картинно, покваряваше езика й, както виждаме. Нерядко някоя нейна думичка я излагаше в очите на учтивите й приятели. И ако тя нямаше такъв успех, те щяха почти да признаят, че в нейния говор се промъкват някои цветисти изрази, несъвместими с женската нежност.

А тя от своя страна беше много несправедлива към красивите кавалери, от които гъмжи Болонската гора. Гледаше на бъдещето не с ужас — това би било силно чувство, а с рядко за нейната възраст отвращение.

Какво можеше да желае тя? Богатство, знатен род, ум, красота, както й казваха и тя вярваше — с всичко я бяха отрупали ръцете на случая.

Ето на какви размисли се отдаваше най-завидната наследница в Сенжерменското предградие, когато тя изведнъж почувствува, че й доставят удоволствие разходките й с Жулиен. Порази я неговата гордост; тя се възхити от ловкостта на този дребен буржоа. „Той ще смогне да стане епископ като абат Мори“ — каза си тя.

Скоро искреният и неподправен отпор, с който нашият герой посрещаше някои нейни възгледи, я озадачи; тя се замисли над това, почна да разказва на приятелката си и най-малките подробности от своите разговори с него и чувствуваше, че никога не успява да предаде добре целия им характер. Изведнъж я озари една мисъл. „На мене се пада щастието да обичам — каза си тя един ден с неописуема радост. — Ясно е: аз обичам, обичам! Къде може да намери истински преживелици едно младо, хубаво и умно момиче на моята възраст, ако не в любовта? Каквото и да сторя, аз никога няма да обикна Кроазноа, Кайлюс и tutti quanti. Те са съвършени, прекалено съвършени може би; с една реч, те ме отегчават.“

Тя прекара през ума си всички описания на страстта, която беше чела в „Манон Леско“, „Новата Елоиза“, „Писмата на една португалска монахиня“ и т.н., и т.н. Ставаше дума, разбира се, за голямата страст; лекото любовно увлечение беше недостойно за девойка на нейната възраст и с нейното потекло. Любов тя наричаше само героичното чувство, което се срещало във Франция през времето на Анри III и Басомпнер. Тази любов не само не отстъпваше подло пред пречките, но, напротив, караше човека да върши велики дела. „Какво нещастие за мене, че днес не съществува истински кралски двор, както дворът на Катерина Медичи или на Людовик XIII! Аз се чувствувам способна на всичко най-смело и най-велико. Какво не бих направила от един такъв доблестен крал като Людовик XIII, ако той въздишаше в краката ми! Бих го отвела във Вандея, както неведнъж е говорил барон дьо Толи, и оттам той би завоювал отново своето кралство; тогава няма да има вече конституции… и Жулиен би ми помогнал. Какво му липсва? Само име и богатство. Той би си създал име, би спечелил богатство.

Нищо не липсва на Кроазноа, но той ще си остане през целия си живот дук, ни роялист, ни либерал, едно нерешително същество, винаги далеч от крайностите и следователно всякъде на второ място.

Кое велико дело не е крайност в минутата, когато го предприемат? Чак когато е извършено, то изглежда възможно на обикновените хора. Да, любовта с всичките си чудеса ще се възцари в сърцето ми; чувствувам това по огъня, който гори в мене. Небето трябваше да ми изпрати тази милост. Ненапразно то е събрало в едно същество всички предимства. Моето щастие ще бъде достойно за мене. Всеки ден от моя живот няма да повтаря бездушно вчерашния ден. Да дръзнеш да обикнеш човек, който стои толкова далеч от тебе по социалното си положение — в това има вече величие и смелост. Да видим: ще бъде ли той достоен за мен и занапред? При първата слабост, която съзра у него, ще го напусна. Девойка от такъв знатен род и с такъв рицарски характер, какъвто ми приписват (така беше се изразил за нея баща й), не бива да се държи като глупачка.

А няма ли да бъда обречена да играя тая роля, ако обикнех маркиз дьо Кроазноа? Това би било досущ повторение на щастието, което имат моите братовчедки и което аз от душа презирам. Отнапред знам всичко, което би ми казал клетият маркиз, всичко, което ще му отговоря. А каква е тази любов, която те кара да се прозяваш? За предпочитане е да станеш някоя набожна лицемерка. Ще трябва да подпиша брачен договор, както стана с по-малката от братовчедките ми, и роднините ми ще изпаднат в умиление, ако само не се разсърдят заради последното условие, вмъкнато в навечерието от нотариуса на противната страна в договора.“

ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВАДАЛИ НЕ Е НЯКОЙ ДАНТОН?

„Между Жулиен и мене няма никакъв договор, никакъв нотариус; всичко е героично, всичко ще е рожба на случая. Ако не се смята благородническият произход, който му липсва, това е досущ като любовта на Маргьорит дьо Валоа към младия Ла Мол, най-личния човек на онова време. Виновна ли съм аз, че нашите млади придворни хора са такива слепи привърженици на приличието и побледняват само като си помислят за някое по-необикновено приключение? Едно малко пътешествие до Гърция или Африка им се струва връх на смелостта, а и на него се решават да тръгнат само вкупом. Щом се видят сами, уплашват се — не от копието на бедуина, но от смешното положение, в което могат да попаднат, и тоя страх ги влудява.

А моят мил Жулиен, напротив, обича да действува сам. Никога у това надарено същество не се мярва и мисъл да потърси опора и помощ у другите. Той презира другите и ето затова аз не го презирам.

Ако със своята бедност Жулиен беше благородник, моята любов би била низка глупост, пошъл, недостоен брак; не съм съгласна на това; тогава в нея съвсем не би имало онова, с което се отличават великите страсти; нито безмерни непобедими мъчнотии, нито тъмната неизвестност на бъдещето.“

Госпожица дьо Ла Мол беше тъй увлечена в своите красиви размишления, че на другия ден, неусетно за себе си, почна да хвали Жулиен пред маркиз дьо Кроазноа и своя брат. Тя говореше с такъв жар, че ги засегна.

— Пазете се от този млад човек, който има толкова енергия — извика брат й, — Избухне ли революция пак, той ще ни прати всички на гилотината.

Тя се сдържа да отговори и побърза да се пошегува с брат си и с маркиз дьо Кроазноа заради страха, който им внушаваше енергията. Та това в края на краищата е страх да не се сближиш с непредвиденото, боязън да не се забъркаш пред непредвиденото…

— Вечно, вечно у вас, господа, този страх от смешното положение — страшилище, което за нещастие е умряло в 1816 година.

„Няма вече смешно положение в една страна, дето има две партии“ — казваше господин дьо Ла Мол.

Дъщеря му беше разбрала тази мисъл.

— И тъй, господа — каза тя на Жулиеновите врагове, — вие ще се страхувате целия си живот, а после ще ви кажат:

Скоро Матилд ги остави. Думите на брат й я плашеха; те силно я разтревожиха; но още на другия ден тя видя в тях най-голяма възхвала.

„В наше време, когато е угаснала всяка енергия, неговата енергия ги плаши. Ще му кажа думите на брат ми; иска ми се да видя какво ще отговори. Трябва само да избера един от онези мигове, в които очите му пламтят. Тогава той не може да ме лъже.

Ами ако е Дантон? — добави тя, сепната от своя дълъг и неясен размисъл. — Добре де, да избухне пак революция. Каква роля ще играят тогава Кроазноа и моят брат? Знае се отнапред: възвишено примирение пред съдбата. Те ще се държат като героични овни и ще се оставят да ги затворят, без да кажат дума. Единственото, от което ще ги е страх, когато умират, ще е пак неблагоприличието. А моят мил Жулиен би пръснал черепа на якобинеца, който ще дойде да го арестува, стига да има някаква надежда да се спаси. Няма да го уплаши него неблагоприличието, не.“

Тези последни думи я накараха да се замисли; те събудиха у нея мъчителни спомени и цялата й смелост изчезна изведнъж. Тези думи й напомняха за шегите на господин дьо Кайлюс, дьо Кроазноа, дьо Люз и нейния брат. Тези господа коряха в един глас Жулиен заради неговия попски вид: смирен и лицемерен.

„Но — подзе тя изведнъж със светнал от радост поглед — техните горчиви и постоянни шеги доказват въпреки тях, че той е най-забележителният човек, когото видяхме през тази зима. Какво значение имат неговите недостатъци, неговите смешни чудатости? У него има величие и тъкмо това ги дразни, макар те инак да са тъй добри и тъй снизходителни. Разбира се, той е беден и се е учил, за да стане свещеник; а те са ескадронни командири и нямат нужда да учат; това е по-удобно.

И въпреки всички тия недостатъци — неизменния му черен костюм и попския му вид, които клетото момче трябва да има, ако не иска да умре от глад, неговото достойнство ги плаши, това е съвсем ясно. И този попски вид изчезва у него, щом ние останем сами няколко мига заедно. А когато тези господа кажат някое остроумие, което си въобразяват за тънко и неочаквано, не поглеждат ли те най-напред към Жулиен? Аз много добре забелязах това. И все пак те отлично знаят, че той никога не ще заговори с тях, докато сами не го попитат.

Само с мен заговорва той, смята ме за възвишена душа. А на възраженията ми отговаря само толкова, колкото изисква учтивостта. И веднага почтително млъква. С мен той спори по цели часове. И е сигурен в мислите си само когато не намирам срещу тях никакво възражение. В края на краищата цялата зима ние с него не се скарахме нито веднъж; само навремени си казвахме по някоя остра дума, за да привлечем вниманието върху себе си. Че какво пък, баща ми, необикновен човек, който ще издигне високо нашия дом, и той уважава Жулиен. Всички останали го мразят, но никой не го презира извън тези лицемерки, приятелките на майка ми.“

Граф дьо Кайлюс имаше или се преструваше, че има силна страст към конете; той прекарваше цялото си време в конюшнята и често закусваше там. Тази голяма страст, а също и навикът да не се смее никога му спечелиха дълбоко уважение сред приятелите: той беше орелът на тази групичка.

Щом се събраха на другия ден зад креслото на госпожа дьо Ла Мол — Жулиен не беше между тях, — господин дьо Кайлюс, подкрепен от Кроазноа и от Норбер, атакува остро доброто мнение на Матилд за Жулиен, и то без повод, почти веднага щом зърна госпожица дьо Ла Мол. Тя разбра тази късоумна хитрост и се зарадва.

„Ето ги — каза си тя — съюзени всички срещу един даровит човек, който няма десет луидора доход и не може да им отговори, докато не го попитат. Дори когато е в черния си костюм, те се страхуват от него. Какво би станало, ако той имаше еполети?“

Никога тя не е блестяла с такова остроумие. Още при първото им нападение тя обсипа с остри насмешки Кайлюс и неговите съюзници. Когато огънят от шегите на тези блестящи офицери бе задушен, тя каза на господин дьо Кайлюс;

— Ако утре някой болярин от планините на Франш-Конте открие, че Жулиен е негов извънбрачен син и му даде името си и няколко хиляди франка, той в шест месеца ще има мустаци като вас, господа; в шест месеца ще стане хусарски офицер като вас, господа. И тогава величието на характера му не ще бъде вече смешно. Аз виждам, господин бъдещи дук, че ви остава само остарелият и негоден довод: превъзходството на дворцовата аристокрация над провинциалната. Но какво ще ви остане, ако река да ви притисна до стената, ако се изхитря да дам за баща на Жулиен някой испански дук, военнопленник в Безансон от Наполеоново време, който от разкаяние го признава за свой син на смъртния си одър?

Всички тези предположения за незаконното рождение на Жулиен се сториха на господа дьо Кайлюс и дьо Кроазноа неприлични. Ето всичко, което те видяха в разсъжденията на Матилд.

Колкото и да беше свикнал да й се подчинява Норбер, думите на сестра му бяха тъй ясни, че той взе важен вид, който, трябва да се признае, не прилягаше никак на неговата усмихната и блага физиономия. Той дори се осмели да каже няколко думи.

— Болен ли сте, приятелю мой? — отвърна му Матилд с престорена загриженост. — Трябва да сте много зле, щом отговаряте на шегите с нравоучения. Вие и нравоучения? Да не би да искате да станете префект?

Матилд забрави много скоро обиденото лице на граф дьо Кайлюс, недоволството на Норбер и мълчаливото отчаяние на господин дьо Кроазноа. Тя трябваше да разреши едно съдбоносно съмнение, което беше обсебило душата й.

„Жулиен е доста искрен с мене — каза си тя. — На неговата възраст, при такова зависимо положение, измъчван като него от невероятно честолюбие, човек се нуждае от приятелка. Може би аз съм тази приятелка; но аз не виждам у него никаква обич. Какъвто смел характер има, той не би се побоял да ми говори за своята любов.“

Тази неувереност, този спор със самата себе си, който от този миг изпълни всички мигове от живота на Матилд и за който, колчем Жулиен й заговореше, у нея възникваха все нови и нови доводи, пропъди напълно досадата, от която тя страдаше толкова много досега.

Дъщеря на умен човек, който можеше да стане утре министър и да върне на духовенството горите му, госпожица дьо Ла Мол в манастира „Светото Исусово сърце“ беше обсипвана с прекомерни ласкателства. Това зло остана завинаги непоправимо. Внушили й бяха, че благодарение на всичките си предимства — произход, богатство и т.н. — тя трябва да бъде по-щастлива от другите. Ето това е изворът за досадата на всички князе и техните безразсъдства.

Матилд не избягна гибелното влияние на това внушение. Какъвто и ум да имаш, мъчно е на десет години да устоиш срещу ласкателствата на цял манастир, при това наглед тъй здраво обосновани.

От минутата, когато реши, че обича Жулиен, тя престана да се отегчава. Всеки ден се възхищаваше от решимостта си да изпита една велика страст. „Това развлечение крие много опасности — мислеше тя. — Толкова по-добре! Хиляди пъти по-добре!

Без тази силна страст аз чезнех от досада в най-хубавото време от живота си — от шестнадесет до двадесет години. Аз и тъй вече изгубих най-хубавите си години; всичките ми удоволствия се-състояха в това, че бях принудена да слушам глупавите разсъждения на майчините ми приятелки, които, както разправят, в Кобленц през 1792 година не са били толкова нравствени, колкото днешните им речи.“

През това време, докато тези големи съмнения вълнуваха Матилд, Жулиен не разбираше нейните дълги погледи, спрени върху него. Той забелязваше удвоена студенина в обръщението на граф Норбер към него и нов пристъп на високомерие в отношенията на господа дьо Кайлюс, дьо Люз и дьо Кроазноа. С това той бе вече свикнал. Такива неприятности му се случваха неведнъж след някоя вечер, когато беше блеснал повече, отколкото прилягаше на положението му. Ако не беше изключителното внимание, което проявяваше към него Матилд, и любопитството да узнае какво се крие под всичко това, той щеше да се откаже да последва в градината тези блестящи млади хора с мустачки, когато следобед той съпровождаше там госпожица дьо Ла Мол.

„Да, не мога да скрия от себе си — казваше си Жулиен, — че госпожица дьо Ла Мол ме поглежда някак особено. Но дори и когато нейните прекрасни сини очи, устремени в мене, са отворени всеотдайно, аз чета винаги в дъното им някаква изпитателност, хладина и злоба. Възможно ли е това да е любов? Колко различни бяха погледите на госпожа дьо Ренал!“

Един ден следобед Жулиен, изпроводил господин дьо Ла Мол до кабинета му, се върна бързо в градината. Когато се приближи предпазливо до групичката на Матилд, той дочу няколко думи, произнесени доста високо. Матилд нападаше брата си. Жулиен чу ясно името си два пъти. Той се показа; тозчас се въдвори дълбоко мълчание и те напразно се силеха да го прекъснат. Госпожица дьо Ла Мол и нейният брат се бяха силно разгорещили и не бяха способни да намерят друг предмет за разговор. Господа дьо Кайлюс, дьо Кроазноа, дьо Люз и още един техен приятел се сториха на Жулиен ледено студени. Той се отдалечи.

ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВАЗАГОВОР

На другия ден той свари пак Норбер и сестра му да говорят за него. Щом се появи, настъпи гробно мълчание както вчера. Сега нищо не можа да възпре неговите подозрения. „Не са ли намислили тези любезни млади хора да се подиграят с мене? Да си призная, това е много по-вероятно и много по-естествено, отколкото някаква си въображаема страст на госпожица дьо Ла Мол към някакъв си жалък секретар. Но най-напред тия хора имат ли някаква страст? Да коват клюки — ето тяхната сила. Те завиждат на моето нещастно малко превъзходство в разговора. Завистта е също тяхно слабо място. В стратегията им всичко става ясно. Госпожица дьо Ла Мол иска да ме убеди, че държи на мене, само за да ме осмее пред очите на своя годеник.“

Това жестоко подозрение промени издъно душевното състояние на Жулиен. Тази мисъл завари в сърцето му зачатие от любов, което тя лесно уби. Любовта му беше предизвикана само от рядката красота на Матилд или по-точно от царствената й осанка и изумителния й тоалет. В това отношение Жулиен беше още новак. Ненапразно казват, че красивата светска жена най-силно поразява един селянин, издигнал се с ума си до горните слоеве на обществото. Не характерът на Матилд унасяше в блянове Жулиен през предшествуващите дни. У него имаше достатъчно здрав смисъл, за да разбере, че съвсем не познава този характер. Всичко, което виждаше, можеше да е само привидност.

Ето например за нищо на света Матилд нямаше да пропусне неделната литургия; почти всеки ден тя придружаваше майка си в черква. Ако в гостната на дома дьо Ла Мол някой непредпазлив гост забравяше къде се намира и си позволеше, на шега и най-далечен намек против истинските или предполагаеми интереси на престола и олтара, Матилд ставаше начаса ледено сурова. Погледът й, обикновено толкова закачлив, придобиваше изведнъж безстрастното високомерие на старинен фамилен портрет. Жулиен се беше уверил, че в стаята си тя има винаги един-два от най-философските томове на Волтер. Той и сам крадеше често по няколко тома от прекрасното издание с разкошна подвързия. Като поотместваше малко томовете един от друг, той скриваше отсъствието на оня, който отнасяше, но скоро забеляза, че друг също чете Волтер. Той прибягна до една семинарска хитрост. Постави няколко косъмчета върху ония томове, които смяташе, че могат да заинтересуват госпожица дьо Ла Мол. Те изчезнаха за цели седмици.

Господин дьо Ла Мол, ядосан на своя книжар, който му пращаше всички подправени мемоари, поръча на Жулиен да купи всички що-годе любопитни нови книги. Но за да не се разпространи отровата в къщи, на секретаря бе наредено да слага тези книги в библиотечката, която се намираше в самата стая на маркиза. И скоро той се увери, че ако тези нови книги се окажеха от малко малко враждебни на интересите на престола и на олтара, те незабавно изчезваха. Несъмнено четеше ги не Норбер.

Като преувеличаваше това откритие, Жулиен подозираше у госпожица дьо Ла Мол макиавелевско двуличие. Това предполагаемо от него коварство й придаваше в очите му очарование, почти единственото духовно очарование, което според него тя имаше. Досадата от лицемерието и всички добродетелни разговори го тласкаха към такива преувеличения.

Той възбуждаше повече въображението си, отколкото беше се увлякъл от любовта си.

Едва след като беше мечтал до забрава по кръшната снага на госпожица дьо Ла Мол, по изисканите й тоалети, по белоснежната й ръка, по изумителните й плещи, по непринудената прелест на нейните движения, той се почувствува влюбен. Тогава, за да довърши очарованието, той си я представи като Катерина Медичи. И на тоя характер, който той предполагаше у нея, прилягаше и най-дълбокото чувство, и най-голямото злодейство. Това беше идеалът на Маслоновци, Фрилеровци и Кастанедовци, от които той беше се възхищавал на младини. С една дума, това беше за него парижкият идеал.

Съществувало ли е някога нещо по-забавно от тази представа за дълбочина и злодейство в парижкия характер?

„Възможно е това трио да се подиграва с мене“ — мислеше Жулиен. Всеки, който познава малко неговия характер, може да си представи с какъв мрачен и студен поглед отговаряше той на Матилдините погледи. С горчива ирония отхвърли той уверенията в приятелство, с които учудената госпожица дьо Ла Мол се осмели да се обърне два-три пъти към него.

Жегната от тази внезапна странност, сърцето на младата девойка, по природа студено, отегчено и послушно само на разсъдъка, пламна от такава страст, на каквато тя бе способна. Но в характера на Матилд имаше също много гордост и току-що родилото се у нея чувство, което правеше цялото й щастие зависимо от друг човек, я потопи в мрачна скръб.

Жулиен беше понаучил доста работи, откакто пристигна в Париж, и виждаше добре, че това не е сухата скръб на досадата. Вместо да търси жадно както преди вечеринки, зрелища и всевъзможни забавления, тя сега ги избягваше.

Френското пение отегчаваше Матилд до смърт и все пак Жулиен, като смяташе за свой дълг да присъствува на излизането от операта, забеляза, че тя се стремеше да ходи там колкото се може по-често. Стори му се, че е загубила малко от оня съвършен такт, който имаше по-рано във всичките й постъпки. Тя отговаряше понякога на приятелките си с обидни шеги, отличаващи се с прекомерна острота. Стори му се, че тя открито показва своето пренебрежение към маркиз дьо Кроазноа. „Навярно този млад човек обича до полуда парите — мислеше си Жулиен, — инак би захвърлил тази девойка, колкото и да е богата!“ И възмутен от гаврите й над мъжкото достойнство, той ставаше два пъти по-студен към нея. Нерядко дори стигаше до съвсем неучтиви отговори.

Но макар и да бе решил, че няма да се остави да го заблудят белезите на вниманието, което му показваше Матилд, те ставаха някои дни толкова очевидни, а Жулиен, чиито очи започнаха да се отварят, я намираше толкова красива, че понякога се объркваше.

„Ловкостта и дългото търпение на тези млади хора от висшето общество най-сетне ще възтържествуват над моята неопитност — казваше си той. — Трябва да замина и да туря край на всичко това.“ Маркизът току-що му бе поверил управлението на множество малки имения и къщи, които притежаваше в долен Лангедок. Необходимо бе да се отиде там: господин дьо Ла Мол го пусна с мъка. С изключение на предмети, свързани с високи честолюбиви намерения, Жулиен беше станал нещо като негово второ „аз“.

„Така или иначе те не можаха да ме хванат в своя капан — каза си Жулиен, като се готвеше за път. — Искрени ли са шегите на госпожица дьо Ла Мол над тези господа, или те целят само да ми вдъхнат доверие, вре едно, аз сам се забавлявах добре с тях.

Ако у тях няма заговор срещу сина на дърводелеца, поведението на госпожица дьо Ла Мол е необяснимо, но то е необяснимо за маркиз дьо Кроазноа толкова, колкото и за мене. Вчера например тя действително бе сърдита и аз с удоволствие чух как заради мен си изпати един богат и знатен младеж, пред когото аз изглеждам голтак и плебей. Ето това е забележителна победа; за нея с радост ще си спомням в пощенската кола, когато препускам по равнините на Лангедок.“

Той не беше говорил никому за заминаването си, но Матилд знаеше по-добре от него, че той на другия ден ще напусне Париж, и за дълго време. Тя се престори, че страда от страшно главоболие, което се било засилило от задухата в гостната. В градината, дето се разхожда дълго и така преследваше с хапливите си шеги Норбер, маркиз дьо Кроазноа, дьо Кайлюс, дьо Люз и други млади хора, вечеряли в дома дьо Ла Мол, че най-накрая ги принуди да си отидат. Тя гледаше Жулиен със странен поглед.

„Може би този поглед е преструвка — помисли Жулиен. — Но нейното зачестено дишане, но цялото това смущение! Ба — каза си той. — Кой съм аз, за да съдя за всички тия неща? Та пред мене стои най-умната, най-хитрата от жените в Париж. Това зачестено дишане, което насмалко не ме трогна, тя го е научила от Леонтин Фей, която толкова обича.“

Те бяха останали сами; разговорът явно замираше. „Не! Жулиен не чувствува нищо към мене“ — каза си Матилд, почувствувала се наистина нещастна.

Когато той се сбогуваше с нея, тя му стисна силно ръката.

— Вие ще получите тази вечер писмо от мен — каза му тя с толкова променен глас, че той дори не можа да го познае.

Това начаса покърти Жулиен.

— Баща ми — продължи тя — цени извънредно много услугите, които вие му правите. Не трябва да заминавате утре; измислете някакъв предлог.

И тя побягна.

Снагата й беше омайна. Невъзможно беше да си представиш по-красив крак, тя тичаше с такава грация, че Жулиен остана захласнат; но ще се досети ли читателят за какво помисли той, щом тя се скри от очите му съвсем? Обиди го повелителният тон, с който тя беше му казала тия думи „не трябва“. И Луи XV, когато умирал, бил силно докачен от думите „не трябва“, които изтървал несръчно придворният му лекар, а Луи XV тъй или инак не е бил парвеню.

След час един лакей връчи на Жулиен писмо; то беше чисто и просто любовно обяснение,

„Стилът не е чак толкоз надут!“ — каза си Жулиен, като се мъчеше с литературни забележки да сдържи радостта, която свиваше мускулите на бузите му и го караше да се смее неволно.

„И тъй, значи — възкликна той изведнъж, защото чувствата му бяха много силни и той не можеше да ги сдържа, — аз, бедният селянин, получих любовно обяснение от една знатна дама!

Но и аз не се посрамих — додаде той, като сподавяше колкото можеше радостта си. — Аз съумях, да запазя достойнството си. Не казах, че обичам.“ Той се залови да изучава формата на всяка буква; госпожица дьо Ла Мол имаше красив ситен английски почерк. Той почувствува нужда да се заеме с някаква телесна работа, за да се избави от радостта, стигаща до полуда.

„Вашето заминаване ме принуждава да говоря… Би било свръх силите ми да не ви виждам вече.“

Една мисъл озари Жулиен като откритие, накара го да прекъсне изследванията си над Матилдиното писмо и го зарадва още повече. „Аз възтържествувах над маркиз дьо Кроазноа — провикна се той, — макар да говоря с нея само сериозни неща! А той е толкова красив! Има мустачки, бляскава униформа; сеща се да каже винаги точно навреме, някоя умна и духовита дума.“

Жулиен преживя блажени минути; той се луташе из градината, обезумял от щастие.

По-късно се качи в канцеларията си и заповяда да доложат за него на маркиз дьо Ла Мол, който за щастие не беше излязъл. Като му показа няколко облепени с марки писма, получени от Нормандия, Жулиен лесно го убеди, че грижите около нормандските дела го задължават да отложи заминаването си за Лангедок.

— Много се радвам, че не заминавате — рече му маркизът, когато те свършиха деловите си разговори, — приятно ми е да ви виждам.

Жулиен излезе; тези думи го смутиха.

„А аз се готвя да съблазня дъщеря му! И ще осуетя може би брака й с маркиз дьо Кроазноа, върху който гради толкова надежди: ако той не стане дук, поне дъщеря му ще има столче при кралицата.“ И през ума на Жулиен мина мисълта да тръгне за Лангедок въпреки писмото на Матилд, въпреки обясненията си пред маркиза. Но този проблясък на добродетел угасна много скоро.

„Ама че добър съм и аз — каза си той. — Аз ли, плебеят, ще съжалявам такова аристократично семейство! Аз ли, когото Шопският дук нарича слуга! Как маркизът увеличава огромното си богатство? Като продава рентата си, когато научи в двореца, че на другия ден привидно ще има държавен преврат. И аз, когото мащехата-съдба е захвърлила на последното стъпало и дала ми благородно сърце, ме е оставила дори без хиляда франка доход, сиреч без хляб, буквално без къшей хляб, аз ще се отрека от удоволствието, което само ми се изпречва на пътя? От бистрия извор, който ще утоли жаждата ми в палещата пустиня на посредствеността, през която преминавам с такава мъка? Ей богу, не съм толкоз глупав; всеки за себе си в тази пустиня на егоизма, наречена живот.“

И той си спомни няколкото погледа, изпълнени с презрение, които отправяха към него госпожа дьо Ла Мол и особено онези дами, нейните приятелки.

Удоволствието, че е възтържествувал над Кроазноа, задуши и този последен повик на добродетелта.

„Колко бих желал той да се разсърди! — помисли Жулиен. — С каква увереност сега бих му нанесъл удар с шпагата си. — И той направи движение, като да мушкаше. — Досега аз бях лакей, който злоупотребява низко с малкото смелост, която притежава. След това писмо аз съм му равен.

Да — казваше си той с безкрайна наслада, като изговаряше думите бавно. — Нашите достойнства, на маркиза и моите, са били претеглени и бедният дърводелец от Юра е победил.

Чудесно — извика той. — Ето, намислих отговора си и ще се подпиша. Не си въобразявайте, госпожице дьо Ла Мол, че съм забравил общественото си положение. Аз ще ви дам да разберете и хубавичко да почувствувате, че заради сина на един дърводелец вие отхвърляте потомъка на славния Ги дьо Кроазноа, който е придружавал Свети Людовик в кръстоносния поход.“

Жулиен не можеше да сдържа радостта си. Видя се принуден да слезе в градината. Стаята му, където беше се заключил, му се стори тясна, той не можеше да диша в нея.

„Аз, бедният селянин от Юра — безспирно повтаряше той, — обречен да мъкна вечно този печален чер костюм! Уви, преди двадесет години аз щях да нося униформа като тях! В онова време човек като мене или падаше убит, или ставаше генерал на тридесет и шест години.“ Това писмо, което стискаше в ръцете си, му даваше ръст и самочувствие на герой. Сега наистина с този черен костюм човек има на четиридесет години сто хиляди франка заплата и синя лента като епископа в Бове.

„Е какво пък — каза си той с мефистофелски смях, — аз съм по-умен от тях; ето на, съумях да си избера униформата на своето време. — И той почувствува как пламва с двойна сила — неговото честолюбие и неговата привързаност към свещеническото расо. — Колко кардинали с по-ниско произхождение от моето са властвували! Ето например моят съгражданин Гранвел.“

Малко по малко възбудата на Жулиен се уталожи; благоразумието, му взе връх. Той си каза, както учителят си Тартюф, чиято роля знаеше наизуст:

„И Тартюф е бил погубен от една жена, а не е бил по-лош от който и да е друг… Моя отговор могат да покажат… но на това ние ще намерим цер — процеди той бавно със сдържана свирепост, — ние ще започнем с това, че в него ще повторим най-силните изрази от писмото на божествената Матилд.

Да, но ето, че четирима лакеи на господин дьо Кроазноа се нахвърлят върху мен и ми изтръгват първообраза на това писмо.

Не — аз съм добре въоръжен и както знаят всички, съм свикнал да стрелям срещу лакеите.

Добре де, но единият е смелчага; той се спуща върху ми. Обещали са му сто наполеона. Аз го убивам или го ранявам — прекрасно, те искат тъкмо това. Хвърлят ме в затвора, точно както повелява законът; попадам в изправителната полиция и съдиите справедливо и безпристрастно ме изпращат в Поаси да правя компания на господа Фонтан и Магалон. Там аз спя на земята един до друг с четиристотин насъбрани откъде не голтаци… И след това ще съжалявам ли аз тези хора! — извика той, като рипна стремително. — Имат ли те жал към хората от третото съсловие, когато ги хванат?“ Този вик беше предсмъртният въздъх на признателността му към господин дьо Ла Мол, която неволно го измъчваше досега.

„Полекичка, господа благородници, аз разбирам тази ваша макиавелевска хитрост; абат Маслон или господин Кастанед от семинарията не биха постъпили по-добре. Вие ще ми отнемете подмамилото ме писмо и аз ще разделя участта на полковник Карон в Колмар.

Една минутка, господа, аз ще изпратя това съдбоносно писмо в добре запечатан плик на съхранение у господин абата Пирар. Той е честен човек, янсенист и поради това над него нямат власт съблазните на парите. Да, но той отваря писмата… На Фуке ще изпратя това писмо.“

Трябва да признаем, погледът на Жулиен беше свиреп, лицето му — отвратително; то дишаше откровено престъпление. Това беше нещастник, влязъл във война с цялото общество.

„На оръжие!“ — извика Жулиен. И с един скок прескочи външните стъпала на дома. Той се втурна в дюкянчето на един просбописец в ъгъла на улицата и го изплаши.

— Препишете това! — каза му той, като му подаде писмото на госпожица дьо Ла Мол.

Додето преписваше просбописецът, той сам писа на Фуке; молеше го да му запази този скъпоценен документ. „Но — сепна се той — цензурата в пощата ще отвори писмото ми и ще ви даде това, което търсите… не, господа.“ И той излезе да купи една грамадна библия от един протестантски книжар, скри много умело писмото на Матилд в подвързията, поръча да опаковат всичко това и неговият пакет тръгна с дилижанса, адресиран до един от работниците на Фуке, чието име не знаеше никой в Париж.

Като свърши това, той се върна весел и пъргав в дома дьо Ла Мол. „Сега е наш ред!“ — извика той, като се заключи в своята стая и хвърли сакото си.

„Възможно ли е това, госпожице — пишеше той на Матилд, — госпожица дьо Ла Мол чрез Арсен, лакея на баща си, да връчва такова съблазнително писмо на един беден дърводелец от Юра, несъмнено за да се подиграе с простотията му…“ И той преписа най-недвусмислените фрази от полученото писмо.

Неговото писмо би направило чест дори на дипломатичната съобразителност на кавалера дьо Бовоази. Беше едва десет часът; опиянен от щастие и от чувство за своята мощ, толкова ново за един сиромах, Жулиен влезе в Италианската опера. Пееше неговият приятел Джеронимо. Никога музиката не го е пленявала до такава степен. Той се чувствуваше бог30.

ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВАМИСЛИ НА МЛАДА ДЕВОЙКА

Матилд трябваше да се бори не малко със себе си, преди да се реши да му пише. От каквото и да възникна нейното увлечение към Жулиен, скоро то надви гордостта, която, откакто тя се помнеше, цареше пълновластно в сърцето й. Тази надменна и хладна душа беше обсебена за пръв път от пламенно чувство. Но макар и да беше надвило гордостта й, то все още следваше навиците на нейната гордост. Два месеца непрестанни борби и нови усещания обновиха, така да се каже, издъно душевното й устройство.

Матилд вярваше, че пред нея се открива щастието. Това видение, което има такава безгранична власт над смелите души, съчетани с изключителен ум, се бори дълго с достойнството и всички чувства за общоприет дълг. Един ден, още в седем часа сутринта, тя влезе в стаята на майка си и я помоли да й позволи да се уедини във Вилкие. Маркизата дори не пожела да й отговори и я посъветва да си легне. Това беше последното усилие на житейската мъдрост и на уважението към насадените възгледи.

Страхът да не постъпи зле и да не погази правилата, които хора като Кайлюс, дьо Люз и Кроазноа смятаха за свещени, не гнетяха много душата и; подобни същества според нея не бяха способни да я разберат; тя бе готова да се посъветва с тях, ако се отнасяше до покупка на каляска или земя. Тя всъщност се страхуваше само от това — да не остане Жулиен недоволен от нея.

Ами ако на нея само й се струва, че той е изключителен човек?

Тя ненавиждаше безхарактерността, това единствено я отвращаваше у хубавите млади хора, които се въртяха около нея. Колкото повече изящни насмешки сипеха те над всичко, което се отклонява от общоприетото или несръчно го следва, въобразявайки си, че го следва, толкова по-ниско падаха в очите й.

„Те са храбри и толкоз. Но в какво са храбри? — питаше се тя. — На дуел, но дуелът днес е само церемония. Всичко се знае отнапред, дори и онова, което трябва да кажеш, когато паднеш. Проснат на моравата, трябва, сложил ръка на сърцето, да простиш великодушно на противника и да споменеш за изгората си, често въображаема или такава, която в този ден, когато умираш, ще отиде на бал от страх да не събуди подозрение за себе си.

Те ще се устремят срещу опасността начело на един ескадрон, блеснал от саби, но способни ли са да посрещнат един на един някоя необикновена, непредвидена, наистина отвратителна опасност?

Уви — казваше си Матилд, — само в двора на Анри III са се срещали люде, велики по характер и по род! Ах, ако Жулиен беше служил в Жарнак и Монконтур, тогава не бих се съмнявала вече. В тези времена на юначество и сила французите не са били кукли. Денят на битката е бил за тях ден, когато те най-малко са се колебали.

Техният живот не е бил като египетска мумия, завит в някаква пелена, за всички еднаква, вечно съща. Да — добави, тя, — имало е повече истинско мъжество да излезеш сам в единадесет часа вечерта от двореца на Соасон, дето е живяла Катерина Медичи, отколкото днес да пътуваш из Алжир. Човешкият живот е бил низ от случайности. Днес цивилизацията е пропъдила случайността, днес непредвиденото не съществува. Ако то се мерне в мислите, върху него веднага се нахвърлят с насмешки; ако то се яви в някое събитие, няма на света подлост, на която да не ни тласне страхът. До каквато и лудост да ни доведе страхът, ние сме готови да я оправдаем. Изроден и досаден век! Какво би казал Бонифас дьо Ла Мол, ако, повдигнал от гроба отсечената си глава, би видял в 1793 година как седемнадесет от неговите потомци се оставят да ги хванат като овце, за да ги гилотинират два дни по-късно? Смъртта им е била сигурна, но да се защищават, да убият поне един-двама якобинци, те са смятали за лош тон. Ах, в ония героични времена на Франция, във века на Бонифас дьо Ла Мол, Жулиен щеше да бъде ескадронен командир, а моят брат — млад благонравен свещеник с целомъдрие в очите и поучения на устата.“

Няколко месеца преди това Матилд беше изгубила всяка надежда, че ще срещне някога човек, който би се отличавал поне малко от общия модел. Тя намери малко развлечение, като си позволи да пише на няколко млади хора от обществото. Тази дързост, тъй осъдителна, тъй непредпазлива за едно младо момиче, можеше да я унижи в очите на господин дьо Кроазноа, на неговия баща Шонския дук и на целия Шопски дом, който, видял, че се разтрогва възнамеряваната женитба, би пожелал да узнае причините. В това време, през дните, когато пишеше някому писмо, Матилд не можеше да спи. А тогавашните й писма бяха само отговори.

А тук тя се осмеляваше да каже, че обича. Тя пишеше първа (каква страшна дума!) на човек, който стоеше на последното стъпало на обществената стълба.

Това обстоятелство, ако го откриеха, би я опозорило навеки. Коя от жените, които дохождаха при майка й, би се осмелила да вземе нейната страна! Пък и какво би могло да се измисли, за да го повтарят те и да отслабят удара на ужасното презрение в салоните?

А това признание беше ужасно да се каже, камо ли да се напише! „Има неща, които не се пишат“ — провикнал се Наполеон, когато научил за капитулацията на Байлен. И Жулиен й беше разказал за това изречение, като че искаше отнапред да й даде урок.

Но всичко това не беше още нищо, безпокойството на Матилд идеше от други причини. Забравяйки какво страшно въздействие би имало това върху обществото, какво незаличимо петно и презрение я очакваше, защото тя обиждаше своята каста, Матилд се реши да пише на едно същество с по-друга природа от тази на всички хора като Кроазноа, дьо Люз, дьо Кайлюс.

Дълбочината, неизвестността на Жулиеновия характер можеше да уплаши дори когато човек завържеше с него обикновени отношения. А тя се готвеше да го направи свой любовник, може би свой господар!

„А какви ли искания ще ми предяви той, ако някога добие пълна власт над мене? Нищо, тогава ще си кажа като Медея: «Сред толкоз ужаси запазих своя АЗ».

Жулиен няма никакво уважение към благородството на кръвта — разсъждаваше тя. — Нещо повече: може би той не го обича!“

В тези последни мигове на ужасни съмнения изникнаха мислите за женската й гордост. „Всичко трябва да е необикновено в съдбата на една девойка като мене“ — възкликна Матилд разгневена. И тогава гордостта, с която бяха я надъхали още от люлка, въстана срещу добродетелта. И тъкмо в тази минута заминаването на Жулиен ускори всичко.

(Такива характери са за щастие много редки.)

Вечерта много късно на Жулиен му хрумна хитрата мисъл да се разпореди да свалят тежкия му куфар при вратаря; той поръча това на лакея, който се увърташе около камериерката на госпожица дьо Ла Мол. „Може би моята хитрост няма да доведе до нищо — каза си той, — но ако успее, Матилд ще помисли, че заминавам.“ Той заспа много доволен от своята шега. Матилд не склопи очи.

На другия ден, още призори, Жулиен излезе от дома незабелязано от никого, но се върна преди осем часа.

Едва влезе в библиотеката и на вратата се яви госпожица дьо Ла Мол. Той й предаде отговора си. Мислеше, че негов дълг е да й заговори; по-сгодно време не би се намерило от това, по госпожица дьо Ла Мол не пожела да го изслуша и изчезна. Жулиен бе във възторг; той не знаеше какво да й каже.

„Ако всичко това не е игра, за която са се сговорили с граф Норбер, ясно е, че тъкмо моите студени погледи са запалили чудноватата любов, която тази знатна девойка е намислила да има към мен. Бих бил по-глупав, отколкото се полага, ако някога си позволя да се увлека по тази голяма руса кукла.“

Това разсъждение го накара да се почувствува по-студен и по-пресметлив от когато и да е било друг път.

„В сражението, което сега се готви — добави той, — родовата гордост ще бъде своего рода хълм, образуващ военната позиция между мене и нея. По него именно ще трябва да се маневрира. Аз постъпих много лошо, като останах в Париж; отлагането на заминаването ме унизява и ме излага, ако всичко това е само игра. Какво опасно имаше, ако заминех? В такъв случай аз се подигравах с тях, ако те се подиграват с мен. Ако пък тя действително се интересува от мен, нейният интерес щеше да порасне стократно.“

Писмото на госпожица дьо Ла Мол толкова поласка суетността на Жулиен, че той, макар и да се смееше над станалото, забрави да мисли сериозно колко уместно е да замине.

Той бе извънредно чувствителен към грешките си и това бе злополучна черта в характера му. Сегашната му грешка го ядоса много, той почти не мислеше вече за невероятната победа, която предшествуваше малката му несполука, когато към девет часа на прага на библиотеката се яви госпожица дьо Ла Мол, хвърли му едно писмо и избяга.

„Изглежда, че това ще бъде роман в писма — каза си той, като повдигна от земята писмото. — Противникът иска да ме примами, но аз ще пусна в ход студенината и добродетелта.“

От него искаха решителен отговор с високомерие, което още повече развесели душата му. Той с удоволствие се впусна в цели две страници да заблуждава лицата, които навярно искаха да му се надсмеят, и в края на писмото си съобщи на шега, че е решил да замине утре заранта.

„Аз ще използувам градината, за да й го предам“ — помисли той, когато свърши писмото, и отиде там. Той погледна прозореца на госпожица дьо Ла Мол.

Стаята й беше на първия етаж, редом с апартамента на майка й, но под него имаше висок антрсол.

Първият етаж беше толкова висок, че Жулиен, който се разхождаше в липовата алея, не можеше да бъде забелязан от прозореца на госпожица дьо Ла Мол. Закриваше; го сводът от липите, които бяха грижливо подкастрени. „Но какво правя аз? — каза си с яд Жулиен. — Пак непредпазливост! Ако са намислили да се подиграят с мене, да се показвам тук с писмо в ръката, значи да помагам на враговете си.“

Стаята на Норбер беше точно над стаята на сестра му и ако Жулиен излезеше изпод свода, образуван от подкастрените клони на липите, графът и приятелите му можеха да наблюдават всичките му движения.

Госпожица дьо Ла Мол се появи на прозореца си; той показа крайчеца на писмото; тя кимна. Жулиен завчас се затича нагоре към стаята си и срещна случайно на парадното стълбище хубавата Матилд, която взе съвсем спокойно със засмени очи писмото от ръцете му.

„Колко страст имаше в очите на клетата госпожа дьо Ренал — спомни си Жулиен, — когато шест месеца, след като бяха станали близки, се осмеляваше да получи писмо от мене! Струва ми се, че никога в живота си тя не ме е поглеждала със засмени очи.“

Той не се опита да си у ясни докрай мисълта; срамуваше ли се от суетността на подбудите си? „Но и каква разлика — не спираше мисълта му — в изяществото на утринната дреха, в изяществото на държането? Ако види госпожица дьо Ла Мол от тридесет крачки далеч, всеки човек с вкус ще отгатне какво положение заема тя в обществото. Ето това се нарича безспорно достойнство.“

Като се шегуваше така, Жулиен все още не се признаваше докрай в цялата си мисъл: та госпожа дьо Ренал нямаше маркиз дьо Кроазноа, когото да пожертвува за него, единственият негов съперник бе противният помощник-префект господин Шарко, който се наричаше дьо Мужирон, защото нямаше вече никой от Мужиронови.

В пет часа следобед Жулиен получи трето писмо; то му беше подхвърлено от вратата на библиотеката. И госпожица дьо Ла Мол избяга пак. „Какъв е този бяс за писане — каза си той през смях, — когато така удобно можем да си поговорим! Ясно е, врагът иска да има мои писма, и то повече!“ Той не бързаше да отвори писмото. „Пак изящни фрази“ — помисли той, но побледня, щом го зачете. В него имаше само осем реда.

„Необходимо ми е да говоря с вас: аз трябва да говоря с вас тази вечер; щом удари един часът след полунощ, излезте в градината. Вземете дългата стълба на градинаря, която е до кладенеца; опрете я на прозореца ми и се качете при мене. Има луна: все едно.“

ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВАНЕ Е ЛИ ЗАГОВОР ТОВА?

„Работата става сериозна — помисли Жулиен. — И май прекалено ясно — додаде той, след като поразмисли. — Какво е това! Тази хубава госпожица може да поприказва с мен в библиотеката и, слава богу, съвсем свободно; маркизът от страх да не му покажа сметките, не наминава там никога. Какво казвам! Господин дьо Ла Мол и, граф Норбер, единствените лица, които влизат тук, отсъствуват почти целия ден; и лесно е да се проследи кога дохождат те у дома; а безподобната Матилд, чиято ръка би бил щастлив да получи и един принц, иска от мен да извърша такава чудовищна непредпазливост!

Ясно, искат да ме погубят или най-малко да се погаврят с мене. Най-напред те разчитаха да ме погубят с помощта на моите писма; те се оказаха благоразумни; и на, сега им трябва някоя постъпка, ясна като бял ден. Изглежда, тези прекрасни мили господа ме смятат за голям глупак или за страшно влюбен в себе си простак. Ще има да вземат при такава луна, когато е светло като ден, да се качвам по стълба на първия етаж, на двадесет и пет стъпки от земята! Та мене ще могат да ме видят дори от съседните къщи. Няма що — хубав ще изглеждам на моята стълба!“ Жулиен се качи в стаята си и като си подсвиркваше, се залови да стяга своя куфар. Бе решил да замине, без дори да отговоря.

Но това мъдро решение не донесе покой на душата му. „Ами ако случайно. — каза си той изведнъж, като затвори куфара — Матилд е искрена! Тогава в очите й ще изляза най-големият страхливец. Аз нямам висок род; на мене са ми потребни истински достойнства, налични, не основани на предположения, а доказани здраво с дела, които сами говорят за себе си.“

Той разсъждава така цял четвърт час. „Ех, какъв смисъл има да се отрича това? — каза си той най-сетне. — За нея аз ще бъда страхливец, ще загубя не само най-блестящата хубавица от висшето общество — така казваха всички на бала у господин дук дьо Рец, — но и божествената наслада да видя как пожертвуват заради мен маркиз дьо Кроазноа, син на дук и сам бъдещ дук. Един очарователен младеж с всички качества, които липсват на мен: съобразителност, знатност, богатство…

Това разкаяние после ще ме преследва през целия живот — не за нея: на света има толкова любовници!

…Ала честта една е! —

казва старият Дон Диего, и ето аз чисто и просто се стъписвам пред първата опасност, която ми се изпречва; защото дуелът с господин дьо Бовоази беше само забава. А това тук е съвсем друго. Мене може да ме застреля като нищо някой слуга, но това не е най-страшното; мене могат да ме опозорят.

Работата става сериозна, момчето ми — весело с гасконски говор додаде той. — Отнася се до честното ти име. Никога на един нещастник, захвърлен от съдбата на дъното като мене, не ще падне пак такъв случай; може би аз ще имам някога сполуки, но посредствени…“

Той дълго размишляваше, като се разхождаше със забързани крачки и се спираше от време на време отведнъж. В стаята му бяха сложили великолепен мраморен бюст на кардинал Ришельо, на който неволно се спираше погледът му. Този бюст като че го гледаше строго и сякаш го укоряваше за липсата на онази смелост, която би трябвало да е присъща на френския характер. „В твое време, велики човече, нима бих се колебал?“

„Да вземем най-лошото — каза си най-сетне Жулиен, — да предположим, че всичко това е примка, но то е много мръсно и може да завърши много позорно за едно младо момиче. Те знаят, че аз не съм човек, който ще мълчи. Ще трябва, значи, да ме убият. Това е било хубаво през 1574 година във времето на Бонифас дьо Ла Мол, но днешните дьо Ла Моловци не биха се одързостили на такава крачка. Тези хора не са вече същите. На госпожица дьо Ла Мол така завиждат всички. Още утре за нейния позор ще заприказват четиристотин гостни, и с какво удоволствие!

Слугите бъбрят помежду си за явното предпочитание към мене — аз знам това, чух ги…

От друга страна — нейните писма! … Те сигурно мислят, че ги нося със себе си. Те ме издебват в стаята й, грабват ми ги. Възможно е да стане нужда да се разправям с двама, трима, четирима души, кой знае? Но отде ще се вземат тези хора? Къде ще намерят в Париж слуги, способни да пазят тайна? Правосъдието ги плаши… Ех, дявол, та това могат да бъдат те самите — тези Кайлюсовци, Кроазноазовци, дьо Люзовци. Тях ги блазни тъкмо тази минута и глупавата фигура, която ще имам сред тях. Пази се от участта на Абеляр, господин секретарю!

Така, значи, дявол да го вземе! Но, господа, вие ще носите белези от мен, аз ще удрям по лицето, както войниците на Цезар при Фарсала… А писмата аз мога да скрия на сигурно място.“

Жулиен сне преписи от двете последни писма, скри ги в един том от разкошното издание на Волтер, взет от библиотеката, а оригиналите сам занесе на пощата.

„На какво безумие се готвя да се отдам!“ — възкликна той сепнат и ужасен, когато се върна. Цял четвърт час той не беше помислял нито веднъж за това, което щеше да направи тази нощ.

„Но ако се откажа, после сам ще се презирам! Цял живот ще се измъчвам от съмнение за тази си постъпка, а за мен такова съмнение е най-лютото страдание на този свят. Не го ли изпитах заради любовника на Аманда? Струва ми се, че по-лесно бих си простил едно истинско престъпление; призная ли го веднъж, бих престанал да мисля за него.

Как! Аз ще бъда съперник на човек, който носи едно от най-славните имена на Франция, и аз сам с леко сърце се обявявам за по-долен от него! Та в края на краищата подлост е да не отида. С тази дума е решено всичко — извика Жулиен, като скочи… — Пък и тя е такава хубавица!

Ако това не е предателство, на какво безумие се решава тя за мене! … Ако то е измама, по дяволите, господа, от мене само зависи да направя тази шега сериозна, и така аз ще направя.

Ами ако ми вържат ръцете още щом вляза в стаята; те могат да сложат там някоя хитроумна клопка!

Това е както на дуел — каза си той, като се засмя, — всеки удар може да се отбие, казва моят учител по фехтовка, но добрият Бог, който желае да тури край на двубоя, нарежда така, че единият от двамата забравя да отбие удара. Впрочем аз имам с какво да им отговаря.“ Той измъкна от джоба си своите пистолети; и макар огнивото да бе ново още, той го смени.

Имаше още много време напред; за да се залиса о нещо, Жулиен писа на Фуке: „Приятелю мой, писмото, което прилагам тук, отвори само в случай на нещастие — ако чуеш, че нещо необикновено се е случило с мене. Тогава изтрий собствените имена в ръкописа, който ти пращам, извади осем преписа и ги разпрати на вестниците в Марсилия, Бордо, Лион, Брюксел и т.н.; десет дни след това дай да се отпечата този ръкопис, изпрати първия екземпляр на господин маркиз дьо Ла Мол; а след петнадесет дни пръсни другите екземпляри нощем по улиците на Вериер.“

В малката оправдателна бележка, стъкмена във формата на разказ, която Фуке трябваше да отвори само в случай на някое премеждие, Жулиен се постара, колкото бе възможно, да пощади доброто име на госпожица дьо Ла Мол, ала той все пак описа доста точно положението си.

Жулиен залепваше плика на писмото си, когато звънецът за обед удари; сърцето му заби силно. Неговото въображение, погълнато от току-що съчинения разказ, беше изпълнено със зловещи предчувствия. Той виждаше как го хващат слугите, как го омотават с въжето, водят го в зимника със затикната в устата кърпа. Там го турят под зоркия надзор на един слуга и ако честта на знатното семейство налага приключението да добие трагичен край, лесно е да се уреди всичко с някоя отрова, която не оставя никаква следа; и тогава ще кажат, че е умрял от болест и ще го пренесат мъртъв в стаята му.

Развълнуван като някой драматичен автор от собственото си произведение, Жулиен действително трепереше от страх, когато влезе в трапезарията. Той гледаше всички тези слуги, облечени в парадни ливреи. Изучаваше лицата им. „Кои са избрани за похода през тази нощ? — питате се той. — В това семейство спомените за двора на Анри III са тъй живи, тъй често се повтарят, че сметнат ли се за обидени, те са способни по-скоро от кой и да е друг из техния кръг да прибягнат до решителни действия.“ Той погледна госпожица дьо Ла Мол, като се мъчеше да прочете в очите й замислите на семейството й; тя беше бледа и лицето й бе досущ като на средновековен портрет. Никога той не беше откривал у нея по-възвишен израз, тя беше наистина прекрасна и величествена в тоя миг, той едва не се влюби в нея. „Pallida morte futura.“31 — каза си той. (Нейната бледност издава големите й помисли.)

Напразно след вечерята той дълго уж се разхожда в градината, госпожица дьо Ла Мол не дойде. Ако можеше да й говори в тази минута, от сърцето му би паднала голяма тежест.

Защо да не признаем това? Той се страхуваше. Тъй като беше решил да действува, той се отдаваше на това чувство, без да се срамува. „Стига само тогава, когато ще действувам, да имам потребното мъжество — казваше си той, — все едно е какво чувствувам сега.“ Той отиде да види какво е положението и тежка ли е стълбата.

„Писано ми е било, изглежда — каза си той през смях, — да се ползувам от това оръдие и тук, както във Вериер. Но каква разлика! Тогава — добави той с въздишка, — аз не бях принуден да подозирам жената, за която се излагах на опасност. Пък и далеч не беше такава опасността!

Ако ме убиеха в градините на господин дьо Ренал, върху мен не би паднало никакво безчестие. Моята смърт лесна щяха да припишат на някоя необяснима причина. А тук какви ли не отвратителни разкази ще съчинят за мене в гостните на Шонския дук, на дьо Кайлюс, на дьо Рец и т.н., с една дума, навсякъде. Аз ще стана чудовище за потомството.

За две или три години — подзе той през смях, като се подбиваше със самия себе си. Но тази мисъл го смазваше. — А с какво ще могат да ме оправдаят? Да допуснем, че Фуке напечата моя посмъртен памфлет, той още повече ще ме очерни. Помисли си само! Аз съм приет в един дом и в награда за гостоприемството, което получавам, за милостите, с които ме обсипват, аз обнародвам памфлет върху това, което става там, петня честта на жените! Ах, хиляди пъти по-добре е да остана изигран.“

Тази вечер беше ужасна.

ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВАЕДИН ЧАСЪТ СЛЕД ПОЛУНОЩ

Жулиен се готвеше да пише на Фуке, за да отмени предишното си нареждане, когато удари дванадесет часът. Той щракна шумно няколко пъти ключалката от вратата на стаята си, като че уж се заключва отвътре. После отиде крадешком да види какво става в цялата къща, особено в четвъртия етаж, дето живееха слугите. Нямаше нищо необикновено. Една от камериерките на госпожа дьо Ла Мол даваше вечеринка, слугите развеселени пиеха пунш. „Тези, които се смеят така — помисли Жулиен, — навярно не участвуват в тази нощна засада, инак щяха да бъдат по-сериозни.“

Най-после той се спотаи в един тъмен кът от градината. „Ако те смятат да скрият тази работа от слугите на къщата, хората, които са натоварили да ме заловят, ще се прекачат през градинската ограда.

Ако господин дьо Кроазноа е обмислял хладнокръвно всичко, той трябва да е съобразил, че ще изложи по-малко младата особа, за която иска да се ожени, ако заповяда да ме хванат, преди да съм влязъл в стаята й.“

Той извърши истинско бойно разузнаване и твърде грижливо. „Отнася се до моята чест — помисли той: — ако извърша някоя грешка, не ще е оправдание за мене да си кажа: не помислих за това.“

Времето беше съвсем ясно — просто да се отчае човек. Към единадесет часа луната изгря, в дванадесет и половина тя осветяваше отгоре надолу фасадата на двореца откъм градината.

„Тя е полудяла!“ — каза си Жулиен; удари един часът, а прозорците на граф Норбер още светеха. Никога през живота си Жулиен не беше преживявал такъв страх; той виждаше само опасностите от похождението и не чувствуваше ни най-малък жар.

Той отиде да вземе грамадната стълба, почака пет минути, за да даде време да отменят заповедта си, и в един часа и пет минути опря стълбата под прозореца на Матилд. Заизкачва се полека, хванал пистолета в ръка, като се чудеше, че досега не са го нападнали. Когато доближи прозореца, той се отвори безшумно.

— Ето ви най-сетне, господине — каза му Матилд, силно развълнувана, — аз следя движенията ви от един час.

Жулиен беше се съвсем объркал, не знаеше как да се държи, не изпитваше никаква обич. В смущението си той реши, че трябва да бъде по-смел, опита се да прегърне Матилд.

— Пфу! — каза му тя и го отблъсна.

Много доволен, че го отпъждат, той набързо се огледа околовръст: луната блестеше тъй ярко, че сенките, отхвърлени от нея в стаята на госпожица дьо Ла Мол, бяха черни. „В нея може преспокойно да има скрити хора и аз да не ги виждам“ — помисли той.

— Какво имате в страничния джоб на сакото си? — запита го Матилд, зарадвана, че намира тема за разговор.

Тя страдаше страшно; всички чувства на сдържаност и свян, тъй естествени у една знатна девойка, бяха я завладели отново и я измъчваха.

— Каквито щете оръжия и пистолети — отвърна Жулиен, не по-малко доволен от нея, че може да каже нещо.

— Трябва да приберем стълбата — каза Матилд.

— Тя е грамадна, да не счупи прозорците долу в гостната или в антрсола.

— Не бива да се чупят прозорците — подзе Матилд, като се опита напразно да заговори с тона на обикновените си разговори; — вие бихте могли, струва ми се, да свалите стълбата с едно въже, ако го завържете за първото стъпало. Аз имам тука винаги цял запас от въжета.

„И това било влюбена жена! — помисли Жулиен. — И се осмелява да казва, че обича! Такова самообладание, такава обмисленост във всички тези предпазни мерки показват, че аз не тържествувам над господин дьо Кроазноа, както глупаво си мислех, но че чисто и просто съм негов наследник. Но всъщност не е ли все едно, мигар я обичам? Аз тържествувам над маркиза в този смисъл, че ще му стане много криво, когато узнае, че има наследник, и още по-криво, че този наследник съм аз. С какво високомерие ме изгледа той вчера вечер в кафене «Тортони», като се преструваше, че не ме познава, и с какъв зъл вид ме поздрави най-подир, когато бе невъзможно повече да се преструва.“

Жулиен завърза въжето за последното стъпало на стълбата и я заспуща полека, издаден силно извън балкона, за да не закачи с нея прозорците. „Тъкмо сгодна минута да ме убият — помисли си той, — ако някой е скрит в стаята на Матилд“; но дълбока тишина както преди цареше навсякъде.

Стълбата се допря до земята, Жулиен успя да я положи в лехата с екзотични цветя край стената.

— Какво ще каже майка ми — рече Матилд, — когато види хубавите си растения изпомачкани!… Трябва да хвърлим въжето — добави тя с голямо хладнокръвие. — Ако забележат, че виси от балкона, това ще бъде мъчно да се обясни.

— А аз как си отива оттука? — запита Жулиен шеговито, като подражаваше креолския говор. (Една от камериерките в къщата беше родом от Сан Доминго.)

— Вие ли — вие отива през вратата — каза Матилд, възхитена от тази приумица.

„Ах, колко достоен е този човек за моята любов!“ — помисли тя.

Жулиен пусна въжето в градината; Матилд го стисна за ръката над лакътя. Той помисли, че го е хванал враг, възви се живо и измъкна кинжала. А на нея беше й се сторило, че нейде са отворили прозорец. Те стояха неподвижно, притаили дъх. Луната ги озаряваше от глава до пети. Шумът не се повтори, нямаше от какво да се безпокоят вече.

Тогава отново настъпи смущението, то бе еднакво силно и у двамата. Жулиен се увери, че вратата е затворена на всички резета; много му се искаше да надзърне под леглото, но не смееше; там можеха да се скрият един, че и двама лакеи. Най-сетне уплашен, че ще съжалява по-късно за непредпазливостта си, той погледна.

Матилд беше обзета от безгранично, мъчително чувство на свян. Тя се ужаси от положението, в което бе се озовала.

— Какво сторихте с писмата ми? — попита тя най-сетне.

„Какъв добър случай да обезсърча тези господа, ако подслушват, и да предотвратя битката!“ — помисли Жулиен.

— Първото е скрито в дебела протестантска библия, пощенската кола вчера вечер я отнесе далече-далече оттук.

Той говореше извънредно отчетливо, навлизайки в тези подробности, тъй че да го чуят хората, които можеха да се крият в двата големи шкафа от червено дърво, дето не беше се осмелил да надникне.

— Другите две са в пощата и следват същия път, както и първото.

— Ах, велики боже! Защо са всички тези предпазни мерки? — попита изумена Матилд.

„За какво пък да лъжа?“ — помисли Жулиен и й призна всичките си подозрения.

— Ето, значи, защо са студени твоите писма! — извика Матилд и в гласа й прозвуча по-скоро безумие, отколкото нежност.

Жулиен не забеляза тази отсянка. Това обръщение на „ти“ го замая или поне подозренията му се изпариха; окуражен, той стисна в прегръдките си тази дивна девойка, която му вдъхваше толкова уважение. Тя го отблъсна, но не съвсем решително.

Той прибягна отново към паметта си, както някога в Безапсон с Аманда Бине, и рецитира няколко прекрасни изречения от „Новата Елоиза“.

— Ти имаш мъжко сърце — отвърна му тя, без да се вслушва в думите му. — Исках, признавам ти, да изпитам твоята храброст. Твоите първи подозрения и твоята решителност показват, че си по-безстрашен, отколкото съм мислила.

Матилд правеше усилия над себе си, за да му говори на „ти“ и явно това непривично обръщение поглъщаше повече вниманието й, отколкото онова, което тя казваше. Това „ти“, лишено от всякаква нежност, не доставяше никакво удоволствие на Жулиен, той се учудваше, че не изпитва никакво щастие; и най-сетне, за да го почувствува, прибягна до разсъдъка. Та той беше вдъхнал уважение на младата горделивка, която никого не хвалеше, без да направи уговорка; това разсъждение го изпълни със самолюбива радост.

Наистина това не беше душевното блаженство, което бе изпитал някога с госпожа дьо Ренал. В първата минута нямаше нищо нежно в чувствата му. Това беше просто бурният възторг на честолюбието, а Жулиен беше преди всичко честолюбец. Той й заговори отново за подозираните от него хора и за предпазните мерки, които беше измислил. И докато говореше, обмисляше как да се възползува от победата си.

Матилд, още съвсем объркана и потисната, види се, от своята постъпка, се зарадва, изглежда, от това, че е намерила тема за разговор. Заприказваха как да се виждат по-нататък. Жулиен отново блесна със своя ум и храброст в този разговор. Те имат работа с твърде проницателни хора, младият Танбо е без друго шпионин, но на Матилд и нему също не липсва хитрост.

Какво по-лесно от това да се срещнат в библиотеката и там да уговорят всичко?

— Аз имам възможност да отивам, без да събудя подозрения, навсякъде из вашия дом — додаде Жулиен, — дори в стаята на госпожа дьо Ла Мол. — Само през нейната стая можеше да се влезе в стаята на дъщеря й. Ако на Матилд се вижда по-добре той да се качва при нея със стълбата, тогава би се изложил с радост на тази дребна опасност.

Като го слушаше, Матилд се възмущаваше от неговия победоносен вид. „Значи, той е мой господар!“ — каза си тя. И разкаяние вече я измъчваше. Разумът й се ужасяваше от грамадната глупост, която беше извършила. Ако само можеше, би унищожила себе си и Жулиен. Когато навремени с усилието на волята си тя сподавяше угризенията, чувството на свян и наранено целомъдрие й причиняваше непоносими страдания. Тя не беше помисляла, че ще й бъде толкова ужасно.

„И все пак трябва да му говоря — каза си тя най-сетне, — прието е да се разговаря с любимия.“ И тогава, за да изпълни този дълг, тя с нежност, която личеше много повече в думите й, отколкото в гласа й, започна да му разказва какви най-различни решения вземала спрямо него през последните дни.

Тя беше решила: ако той се осмели да дойде при нея, като се изкачи по градинарската стълба, както му беше писала, тя ще стане всецяло негова. Но едва ли някога такива нежни слова са били казвани с по-студен и по-вежлив тон. Дотук срещата беше съвсем ледена — просто да възненавидиш любовта. Какъв поучителен урок за една млада неблагоразумница! Струваше ли си да загубва цялата си бъдещност заради такава минута?

След дълги колебания, които на един повърхностен наблюдател можеха да се сторят плод на открита омраза — с такъв труд дори твърдата й воля преодоляваше естествените женски чувства, — Матилд най-сетне си наложи да му стане нежна възлюбена.

Но, да си кажем истината, нейните любовни пориви бяха донейде преднамерени. Страстната любов беше за нея само образец, на който трябваше да подражава, отколкото действително чувство.

Госпожица дьо Ла Мол смяташе, че изпълнява дълг спрямо себе си и спрямо възлюбения си. „Клетото момче прояви безукорна храброст — казваше си тя, — аз трябва да го ощастливя или на мене ми липсва характер.“ Но тя бе готова да се обрече на вечни мъки, стига само да избегне жестоката необходимост, която си бе навлякла.

Въпреки страхотното насилие над себе си, тя напълно владееше езика си.

Никакво съжаление, никакъв укор не помрачиха тази нощ, която се стори на Жулиен по-скоро необикновена, отколкото щастлива. Каква разлика, велики боже, с последното денонощие, прекарано във Вериер! „Тези хубави парижки обноски са сполучили да развалят всичко, дори любовта“ — казваше си той и беше прекомерно несправедлив.

На тези размишления той се отдаваше прав в един от големите шкафове от червено дърво, дето бяха го накарали да се скрие, щом се чу шум от съседните стаи, в апартамента на госпожа дьо Ла Мол. Матилд отиде с майка си на литургия, прислужничките излязоха скоро и Жулиен се измъкна лесно, преди те да се върнат да довършат работата си.

Тон се метна на коня и задълба в най-самотните места на една от горите, съседна на Париж. Той беше много по-учуден, отколкото щастлив. Радостта, която от време на време спохождаше душата му, напомняше радостта на млад подпоручик, когото за някой удивителен подвиг главнокомандуващият е произвел отведнъж полковник; чувствуваше се издигнат на шеметна височина. Всичко, което по-рано стоеше над него, сега беше до него или много по-долу. Щастието на Жулиен растеше полека-лека, колкото по се отдалечаваше от него.

Ако в душата на Матилд не се събуди никаква нежност, причината за това беше, че тя в своето поведение спрямо него, колкото и странно да изглежда, изпълняваше един дълг. Във всички събития от тази нощ за нея нямаше нищо неочаквано освен покрусата и срама, които я бяха обзели, вместо пълното блаженство, за което се разправя в романите.

„Не съм ли се излъгала, обичам ли го аз?“ — питаше се тя.

СЕДЕМНАДЕСЕТА ГЛАВАСТАРИННАТА САБЯ

Тя не се яви на обеда. Вечерта дойде за миг в гостната, но дори не погледна Жулиен. Това поведение му се стори странно: „Но — помисли си той — аз не зная какви са техните обичаи; тя ще ми обясни всичко.“ При все това, изгарян от силно любопитство, той се вглеждаше в израза на Матилдиното лице; не можеше да не си признае, че то е сухо и зло. Очевидно това не беше същата жена, която миналата нощ се отдаваше или се преструваше, че се отдава на любовните си възторзи, които бяха прекомерни, за да бъдат искрени.

И на другия ден, и на по-другия все същата студенина от нейна страна; тя не го гледаше, не забелязваше съществуването му. Разяждан от остро безпокойство, Жулиен беше много далеч от ония победоносни чувства, които еднички го въодушевяваха първия ден. „Дали — каза си той — тя не е решила да се върне към добродетелта?“ Но това предположение беше много еснафско за гордата Матилд.

„В обикновения живот тя съвсем не държи на религията — разсъждаваше Жулиен; — тя държи на нея само защото е полезна за интересите на нейната каста.

Но дали пък от женска срамежливост не се разкайва за грешката, която е извършила?“ Жулиен бе уверен, че е първият й любовник.

„Но — казваше си той в други минути — трябва да призная, че в поведението й аз не намирам нищо наивно, простодушно, нежно; никога не съм я виждал по-горда. Дали не ме презира? Та тя е способна само заради низкия ми произход да се разкае за това, което е направила за мен.“

Додето Жулиен, заслепен от лъжливите си възгледи, почерпани от книгите и вериерските спомени, лелееше в душата си мечта за нежна възлюбена, която не мисли вече за собственото си съществуване от мига, когато е ощастливила любимия си, пустославието на Матилд въставаше бясно против него.

Тъй като не скучаеше вече от два месеца, тя престана да се страхува от скуката; и по този начин Жулиен, без да подозира това, беше изгубил най-голямото си предимство.

„Аз си докарах господар! — казваше си госпожица дьо Ла Мол, нападната от безнадеждна скръб. — Той е пълен с доблест — чудесно; но засегна ли самолюбието му, той, за да си отмъсти, ще разгласи нашите отношения.“ Матилд не бе имала досега друг възлюбен и при това обстоятелство в живота, когато и у най-сухите души се пробуждат сладостни блянове, тя бе цялата обзета от най-сиви размишления.

„Той има над мен безкрайна власт, защото владее над мене с помощта на страха и може да ме накаже жестоко, ако го изкарам от търпение.“ Тази мисъл само стигаше, за да накара госпожица дьо Ла Мол да се нахвърли върху него. Смелостта беше основно качество на характера й. Нищо не можеше тъй да я раздвижи и да я излекува от непрестанните пристъпи на досадата, както мисълта, че туря на карта цялото си съществуване.

На третия ден, виждайки, че госпожица дьо Ла Мол упорствува да не го гледа, Жулиен, явно против волята й, я последва следобед в билярдната зала.

— Хубаво, господине, вие си въобразявате — каза му тя с едва сдържан гняв, — че сте добили над мене някакви големи права, щом против моето желание, изявено съвсем ясно, настоявате да ми говорите?… Знаете ли, че никой на света не е бил толкова дързък с мен?

Не можем да си представим нищо по-забавно от разговора на тези двама влюбени; без сами да подозират, те горяха от най-яростна омраза един към друг. Тъй като нито единият, нито другият не се отличаваше с търпение, а и двамата бяха свикнали да се държат прилично, скоро те открито си заявиха, че между тях всичко е свършено завинаги.

— Кълна ви се да пазя вечна тайна — каза Жулиен, — ще добавя дори, че никога не бих ви продумал дума, ако вашето име не пострада от тази явна промяна.

Той й се поклони почтително и си отиде.

Той изпълняваше без особени усилия онова, което смяташе за свой дълг; нито за минута не помисляше, че е силно влюбен в госпожица дьо Ла Мол. Не ще и дума, той не я обичаше преди три дни, когато го скриха в големия шкаф от червено дърво. Но всичко бързо се промени в душата му, откакто видя, че са се скарали завинаги с нея.

Неговата безпощадна памет сега започна да му рисува и най-малките подробности от онази нощ, която всъщност беше го оставила съвсем хладен.

Дори на другата нощ, след като си казаха, че скъсват завинаги, Жулиен насмалко не полудя, принуден да си признае, че обича госпожица дьо Ла Мол.

Каква ужасна вътрешна борба се надигна в душата му с това откритие: сякаш се разбунтуваха всичките му чувства.

Два дни след това, вместо да се държи гордо с господин дьо Кроазноа, той едва ли не бе готов да го прегърне, обливайки се в сълзи.

Свикнал с нещастието си, той смогна да прояви искрица здрав смисъл и реши да замине в Лангедок, стегна багажа си и отиде на пощата.

Той едва не припадна, когато на пощенската станция му казаха, че по някаква рядка случайност има едно място в пощенската кола, която тръгва на другия ден за Тулуза. Той го нае и се върна в дома дьо Ла Мол да обади на маркиза за своето заминаване.

Господин дьо Ла Мол беше излязъл. Жулиен ни жив, ни умрял отиде да го чака в библиотеката. Какво стана с него, когато завари там госпожица дьо Ла Мол?

Щом го видя да иде, на лицето й се изписа злоба, в която той не можеше да се съмнява.

Тласнат от мъката си, объркан от изненадата, Жулиен не можа да се сдържи и й каза с разчувствуван глас, който идеше от глъбините на душата му: — И тъй, значи, вие не ме обичате вече?

— Аз не мога да се опомня от ужас, че съм се отдала на първия срещнат — каза Матилд, като плачеше от ярост против себе си.

— На първия срещнат! — извика Жулиен и се спусна към старинната средновековна сабя, която се пазеше в библиотеката като рядкост.

Страданието, обхванало го в мига, когато той заговори с госпожица дьо Ла Мол, му се стори безпределно, но когато видя, че тя пролива сълзи от срам, то се усили стократно. Той би се чувствувал най-щастливият от всички смъртни, ако можеше сега да я убие.

В тази минута, когато той с известно усилие изтегли сабята от старинната й ножница, Матилд, зарадвана от едно толкова ново усещане, пристъпи гордо към него; сълзите й бяха изсъхнали на лицето.

Внезапно в съзнанието на Жулиен блесна ясно мисълта за маркиз дьо Ла Мол, неговия благодетел. „Аз убивам дъщеря му! — каза си той. — Какъв ужас!“ Той понечи да захвърли сабята. „Разбира Се, тя ще прихне от смях, като види това мелодраматично движение“ — помисли той; и тази мисъл възвърна цялото му самообладание. Той огледа любопитно острието на старата сабя, като да търсеше там някакво петно от ръжда, после я втикна пак в ножницата и с невъзмутимо спокойствие я окачи на позлатения бронзов гвоздей, на който висеше.

Цялото това движение, което беше много бавно накрая, продължи повече от минута; госпожица дьо Ла Мол го гледаше изумена. „Значи, аз съм била на косъм от смъртта, щях да бъда убита от моя възлюбен!“ — каза си тя.

Тази мисъл я пренесе в дивните времена на Шарл IX и Анри III.

Тя стоеше неподвижно пред Жулиен, който беше окачил сабята на мястото й, и го гледаше, но в очите й нямаше вече омраза. Трябва да признаем, тя беше много съблазнителна в тази минута; несъмнено за нея съвсем не можеше да се каже, че прилича на парижка кукла. (С тази дума Жулиен изразяваше онова, което мразеше най-много у тукашните жени.)

„Дано не се поддам пак на някаква слабост към него — каза си Матилд. — Току-виж, помислил ме за мой стопанин ч господар, само да му отстъпя, и то сега, тъкмо след като съм говорила с него тъй непреклонно.“ И тя побягна.

„Боже мой, колко е хубава! — възкликна Жулиен, като видя как тя припкаше: — И това същество само преди седмица така буйно се хвърли в прегръдките ми… И тези мигове няма да се върнат вече никога! И по моя вина! А в самата минута на това толкова необикновено, толкова важно за мен събитие, аз бях безчувствен! … Трябва да призная, родил съм се с ужасно, пошъл и рядко нещастен характер.“

Влезе маркизът; Жулиен побърза да му обади за своето заминаване.

— За къде? — попита го господин дьо Ла Мол.

— За Лангедок.

— О, не, моля ви се, очакват ви по-високи задачи; ако тръгнете, то ще бъде на север… И дори да се изразя по военному, аз ви турям под домашен арест. Вие ще ми обещаете да не се отлъчвате никога повече от два-три часа на ден, може да ми потрябвате всеки миг.

Жулиен се поклони и се оттегли, без да каже дума, като остави маркиза много учуден; той не беше в състояние да приказва и се затвори в стаята си. Там той можеше да преувеличава, колкото му воля иска, жестокостта на съдбата си.

„Ето че сега аз не мога дори да се махна! — помисли той. — Един бог знае колко дни ще ме задържи маркизът в Париж; Господи, боже мой, какво ще стане с мен? И нямам нито един приятел, с когото да се посъветвам: абат Пирар ще ме прекъсне още на първото изречение, граф Алтамира ще ми предложи да встъпя в някое съзаклятие.

А аз полудявам, чувствувам това, полудявам!

Кой ще може да ме напъти, какво ще стане с мен?“

ОСЕМНАДЕСЕТА ГЛАВАЖЕСТОКИ МИГОВЕ

Омаяна, госпожица дьо Ла Мол мислеше само за онази щастлива минута, когато насмалко не бе убита. Тя дори си каза: „Той е достоен да бъде мой господар, защото бе готов да ме убие. Колко хубави великосветски младежи е потребно да се стопят наедно, за да се получи такъв избух на страст!“

„Право да си кажа, той беше много красив, когато стъпи на стола, за да закачи сабята точно в същото живописно положение, в което я беше поставил тапицерът-декоратор! В края на краищата аз не съм толкова луда, че съм го обикнала.“

Ако в тази минута й се представеше някакъв достоен предлог да възобнови дружбата си, тя с радост би се уловила за него. Жулиен, който беше врътнал два пъти ключа на вратата, седеше в стаята си и се отдаваше на неудържимо отчаяние. През ума му току минаваше безумната мисъл да отиде и се хвърли в краката й. Ако вместо да се крие в своя уединен кът, той отидеше да поскита из градината и в дома и по тоя начин не отбягваше случая, той може би в един миг би превърнал своето ужасно нещастие в най-голямо щастие.

Но ако имаше тая съобразителност, за липсата на която го укоряваме, той би бил неспособен да грабне сабята с оня величав устрем, който сега го правеше толкова привлекателен в очите на госпожица дьо Ла Мол. Тази благоприятна за Жулиен прищявка трая целия Ден; на Матилд сега се струваха прекрасни късите мигове, през които го беше обичала, и тя съжаляваше за тях.

„Наистина — казваше си тя, — моята страст към това клето момче, ако погледнем с неговите очи, трая само от един часа след полунощ, когато се покатери по стълбата с всичките си пистолети в страничния джоб на своето сако, до осем часа сутринта. А след четвърт час, когато слушах литургията в черквата «Света Валерия», аз започнах да се питам няма ли да се помисли той за мой господар и да се опита да ме накара със заплахи да му се покорявам.“

След обеда госпожица дьо Ла Мол, вместо да избегне Жулиен, сама заприказва с него и по някакъв начин го задължи да дойде с нея в градината; той се подчини. Само това изпитание още не му достигаше. Матилд, без да съзнава, отстъпваше на любовта, която отново я влечеше към него. Доставяше й безкрайно удоволствие да се разхожда рамо до рамо с него; тя с любопитство разглеждаше ръцете, които тази заран бяха грабнали сабята, за да я убият.

След тази постъпка, след всичко, станало помежду им, не можеше и дума да става за предишните разговори.

Малко по малко Матилд с приятелска откровеност започна да му разказва за сърдечните си преживявания. Тя намираше особена наслада в този род разговор; и се увлече дотам, че му разказа за мимолетните си увлечения към господин дьо Кроазноа, към господин дьо Кайлюс…

— Как, и към господин дьо Кайлюс ли също! — възкликна Жулиен; и в този възклик прозвуча цялата горчива ревност на изоставения любовник. Така го схвана и Матилд, затова съвсем не се обиди.

Тя продължи да измъчва Жулиен, като му описваше подробно някогашните си чувства тъй картинно, като че всичко бе съкровена истина. Той виждаше, че тя рисува нещо, което е пред очите й. С болка на душата забеляза, че докато говори, тя сама прави открития в собственото си сърце.

Той преживя най-ужасните мъки на ревността.

Да подозираш, че съперникът ти е обичан, е само по себе си вече много жестоко, но да слушаш подробно от устата на обожаваната жена за любовта й към него — това е безспорно върхът на страданието.

О, колко наказан беше Жулиен сега за гордите пориви, които го бяха накарали да си въобрази, че стои над всички тези Кайлюс и Кроазноа. С каква изстрадана душевна болка той превъзнасяше сега и най-малките им предимства! Колко пламенно и искрено се презираше сам!

Матилд му се струваше безподобна, всяка дума бе безсилна да изрази безпределния му възторг. Като се разхождаше до нея, той крадешком поглеждаше ръцете и, раменете й, царствената й осанка. Той беше готов да падне в краката и, сломен от любов и мъка, и да извика: „Смили се!“

„И тази несравнима, така издигната над всичко хубавица, която веднъж се влюби в мене, сега сигурно ще обикне господин дьо Кайлюс!“

Жулиен не можеше да се съмнява в искреността на госпожица дьо Ла Мол: тъй очевидно правдиво звучеше всичко, което тя казваше. И сякаш за да бъде пълна злочестината му, имаше минути, когато, вдълбочавайки се в чувствата, които беше изпитала веднъж към господин дьо Кайлюс, Матилд разказваше за него тъй, като да го обичаше и сега. В нейния глас безспорно прозираше обич, Жулиен виждаше ясно това.

Ако в гърдите му бяха налели стопено олово, той би страдал по-малко. Как можеше нещастният момък, изпаднал в такова отчаяние, да се досети, че само защото говори с него, госпожица дьо Ла Мол си спомня с такава наслада за беглите любовни въжделения, които е изпитала някога към господин дьо Кайлюс или господин дьо Люз?

Невъзможно е да се опишат мъките на Жулиен. Той слушаше пространните изповеди за любовта й към други в същата тази липова алея, дето преди няколко дни чакаше да удари един часът, за да проникне в стаята й. Немислимо е човек да изпита по-голямо страдание от това.

Тази безжалостна откровеност продължи цяла седмица. Матилд сякаш ту търсеше, ту само се възползуваше от случаите да заговори с него; и темата на разговорите, към които те, изглежда, и двамата се връщаха с някакво свирепо сладострастие, беше описанието на чувствата, които тя бе изпитала към другите; тя му предаваше съдържанието на писмата, които е писала, припомняше му дори думите в тях, привеждаше му цели изречения. В последните дни тя сякаш гледаше Жулиен с някаква лукава радост. Мъките му й доставяха силна наслада.

Както виждаме, Жулиен нямаше никакъв житейски опит, дори не беше чел романи; да беше малко по-досетлив, да можеше да прояви някакво хладнокръвие, той би казал на това младо момиче, което така боготвореше и което му правеше такива странни изповеди: „Признайте си, че макар и да не струвам колкото всичките тези господа, все пак мене обичате вие…“

Може би тя щеше да се зарадва, че са я отгатнали; поне неговият успех би зависел изцяло от това доколко изящно би изразил той тази мисъл и би избрал подходящата минута. Във всеки случай той би извлякъл от това положение изгода за себе си, защото то захващаше да омръзва на Матилд.

— И вие не ме обичате вече, а аз ви обожавам! — каза й един ден Жулиен, обезумял от любов и страдание. По-голяма глупост от тази, кажи-речи, не можеше да се измисли.

Тези думи разрушиха в един миг цялата наслада, която госпожица дьо Ла Мол изпитваше, когато му разправяше сърдечните си тайни. Тя започваше да се учудва, че той след всичко станало не се обижда от разказите й, и тъкмо тогава, когато той се обърна към нея с тази глупава приказка, тя дори си въобразяваше, че вече не я обича. „Навярно гордостта е угасила любовта му — казваше си тя. — Не е той такъв човек да гледа безнаказано как предпочитат пред него такива същества като Кайлюс, дьо Люз, Кроазноа, макар и да заявява, че те стоели далеч по-високо от него. Не, аз няма да го видя вече в краката си!“

Последните дни в чистосърдечното си отчаяние Жулиен неведнъж искрено хвалеше пред нея блестящите качества на тези господа; той дори бе склонен да ги преувеличава. Тази склонност не се изплъзна от вниманието на госпожица дьо Ла Мол, тя се чудеше, но не разбираше причината. Като хвалеше съперника си, когото смяташе за обичан, Жулиен с необузданата си душа изпитваше заедно с него неговото щастие.

Но тези толкова искрени и толкова необмислени думи промениха мигом всичко; Матилд, убедена, че е обичана, го презря от цялата си душа.

Те се разхождаха заедно, когато той й каза тези нелепи думи; тя тозчас го напусна и нейният последен поглед бе изпълнен с унищожително презрение. Когато се върна в гостната, цялата вечер тя не го погледна нито веднъж. През следващия ден това презрение изпълваше сърцето й; не бе останал нито помен от тази склонност, която седмица подред й доставяше такава радост в сърдечното й дружеско отнасяне към Жулиен; дори да го гледа, й бе неприятно. Това усещане на Матилд дори премина в отвращение; ние не можем да предадем какво безпределно презрение изпитваше тя, когато той й се изпречваше пред очите.

Жулиен не беше разбрал нищо от това, което ставаше от една седмица в сърцето на Матилд, но веднага усети презрението й. Той има достатъчно здрав смисъл да се мярка пред нея колкото се може по-рядко и съвсем престана да я гледа.

Но за него бе смъртна мъка да се лиши от нейното общество; той сякаш се почувствува още по-нещастен. „Човешкото сърце не може да понесе по-голямо страдание от това“ — мислеше си той. По цели дни той прекарваше до един малък прозорец под покрива; капакът му беше грижливо притворен и оттам поне той можеше да вижда госпожица дьо Ла Мол, когато тя се появяваше в градината.

Какво ставаше с него, когато следобед я виждаше да се разхожда с господин дьо Кайюс, господин дьо Люз и някой друг от тези, към които тя му беше изповядала, че е изпитала някога любовно увлечение?

Жулиен никога не можеше да си представи, че човек може да страда толкова силно; той беше готов да вика; тази твърда душа беше най-подир раздрусана отгоре додолу.

Всяка мисъл, несвързана с госпожица дьо Ла Мол, му стана противна; той беше неспособен да напише и най-простите писма.

— Вие сте полудели — каза му веднъж маркизът.

Жулиен, уплашен да не отгатнат причината за състоянието му, каза, че е болен, и му повярваха. За негово щастие на обеда маркизът го закачи за близкото му заминаване; Матилд разбра, че то може да бъде много дълго. От няколко дни вече Жулиен я избягваше, а блестящите млади хора, които обладаваха всичко, що липсваше на това толкова бледо и толкова мрачно, някога любимо от нея създание, не бяха в състояние да я отвлекат от нейната замисленост.

„Една обикновена девойка — размишляваше тя — би потърсила своя избраник между тези млади хора, които привличат всички погледи в гостната: но изключителната личност се отличава тъкмо с това, че мисълта й не следва пътя, утъпкан от посредствеността.

Другарка на такъв човек като Жулиен, комуто липсва само богатството, което имам, аз ще привличам постоянно вниманието върху себе си, животът ми няма да мине незабелязано. Вместо да се страхувам непрекъснато от революция, както моите братовчедки, които от страх пред народа не смеят да се скарат на кочияша, който ги вози зле, аз сигурно ще играя някаква роля, и то голяма роля, защото избраният от мене мъж е човек с характер и безгранично самолюбие. Какво му липсва? Приятели, пари? Аз ще му ги дам!“ Но в размишленията си тя си представяше Жулиен като низше същество, което тя може да накара да я обича, когато й се поиска.

ДЕВЕТНАДЕСЕТА ГЛАВАОПЕРА „БУФ“

Погълната от мисълта за бъдещето и необикновената роля, която се надяваше да играе, Матилд скоро започна да съжалява за сухите и метафизични спорове, които беше водила често с Жулиен. Понякога, уморена от тези възвишени размишления, тя дори със съжаление си спомняше за щастливите минути, прекарани заедно с него; тези спомени будеха у нея разкаяние и в някои мигове я измъчваха силно.

„Но ако трябва да имат някакво увлечение — казваше си тя, — на такава девойка като мен приляга да забрави задълженията си само заради някой достоен човек; никой не може да каже за мен, че са ме съблазнили неговите красиви мустачки или умението му да язди на кон, а — дълбоките му разсъждения за бъдещето на Франция, неговите мисли за приликата, която надвисналите над нас събития могат да имат с английската революция от 1688 година. Аз се оставих да бъда съблазнена — отговаряше тя на угризенията си, — аз съм слаба жена, но поне на мене не ми замаяха главата, както на някоя кукла, външните качества.

Ако стане революция, защо Жулиен да не играе в нея ролята на дьо Ролан, а аз — ролята на госпожа Ролан? Предпочитам тази роля пред онази на госпожа дьо Стал: безнравственото положение би било пречка в наше време. Мен несъмнено няма да ме укорят в слабост още веднъж; бих умряла инак от срам.“

Трябва да се признае, че всички мечти на Матилд не бяха тъй сериозни, колкото приведените от нас по-горе размишления.

Тя поглеждаше Жулиен й във всяка негова постъпка намираше мила прелест.

„Сигурно — казваше си тя, — аз съм успяла да разруша у него и най-малката мисъл, че той има права над мен.

Злочестото и дълбоко страстно лице, с което клетото момче ми призна своята любов преди една седмица, доказва явно това; съзнавам, че от моя страна беше съвсем неуместно да се сърдя на тези думи, в които имаше толкова уважение, толкова страст. Не съм ли негова жена? Думите му бяха напълно естествени и той, трябва да призная, бе много мил. Жулиен ме обичаше дори и след тези вечни разговори, в които аз непрекъснато и с голямо безсърдечие, съгласна съм, му разказвах за любовните ми, навеяни от досадата на моя живот, увлечения към тези великосветски младежи, към които е така ревнив. Ах, ако той знаеше колко малко опасни са те за мен! Колко безцветни и еднакви един на друг като някакви копия ми се струват те в сравнение с него.“

Разсъждавайки така, Матилд дращеше с молива си наслуки върху един лист от своя албум. Един от профилите, които беше нахвърлила, я учуди, възхити: той приличаше поразително на Жулиен. „Това е гласът на небето! Ето едно от чудесата на любовта! — с възторг се провикна тя. — Без да мисля за него, нарисувала съм портрета му.“

Тя изтича в стаята си, заключи се и с голямо усърдие се залови сериозно да нарисува портрета на Жулиен, но не можа да сполучи; профилът, който беше нахвърлила наслуки, имаше все пак най-голяма прилика; Матилд остана очарована, тя видя в това неоспоримо доказателство за голяма обич.

Тя остави албума си чак на мръкване, когато маркизата я повика да отидат в Италианската опера. Тя търсеше Жулиен с очи и мислеше само как да склони майка си да го поканят да ги придружи.

Жулиен не се яви и в ложата си дамите имаха само обикновени личности. През цялото първо действие на операта Матилд мечтаеше за любимия си с истинска страст; но през второто действие една любовна максима, изпята, трябва да се признае, по една мелодия, достойна за Чимароза, прониза сърцето й. Героинята на операта казваше: „Аз трябва да се накажа за безкрайната любов, която чувствувам към него, обичам го безмерно!“

От минутата, когато чу този дивен напев, всичко в света изчезна за Матилд. Говореха й, тя не отговаряше; майка й я мъмреше, тя трябваше да прави усилие, за да я погледне. Унесът й достигна до такова изстъпление и страст, че чувствата й можеха да се сравнят само с най-силните пристъпи на любов, изпитани от Жулиен през последните няколко дни към нея. Напевът, изпълнен с божествена грация, по който беше изпяна максимата, отговаряща, както й се стори, така поразително на нейното положение, я поглъщаше през цялото време, когато тя не мислеше непосредствено за Жулиен. Благодарение на своята обич към музиката тази вечер тя стана такава, каквато беше госпожа дьо Ренал, когато мислеше за Жулиен. Разсъдъчната любов е по-изобретателна безспорно от истинската любов, но тя достига до самозабрава само в редки минути; тя много добре се познава, непрекъснато се наблюдава; и вместо да накара мисълта да блуждае, сама се изгражда със силата на мисълта.

Когато се върна в къщи, въпреки всички увещания на госпожа дьо Ла Мол, Матилд заяви, че я тресе и до късно през нощта свири на пианото си този напев.

Тя пееше думите от прочутата ария, която я беше

омаяла:

След тази безумна нощ тя повярва, че е съумяла да превъзмогне своята любов. (Тази страница по много причини ще навреди на нещастния автор. Ледените души ще го обвинят в непристойност. Но той съвсем не обижда младите особи, които блестят в парижките салони, защото не допуска, че сред тях ще се намери, па макар и една, способна на такива безумства, които унижават образа на Матилд. Тази героиня е рожба на най-чисто въображение и дори е създадена от въображението извън социалните обичаи, които ще отредят на цивилизацията на XIX век такова лично място между всички други векове.

Не благоразумие липсва на младите момичета, които красяха баловете през тази зима.

Аз не мисля също, че можем да ги обвиним в излишно пренебрежение към блестящото състояние, конете, хубавите имения и всичко, което осигурява приятно положение в обществото. Всички тези предимства не само не навяват досада, но са и обикновено предмет на постоянни копнежи и ако някоя страст спохожда сърцата им, тя гори тъкмо по този предмет.

И съвсем не любовта води към успех надарените с някакви способности младежи като Жулиен; те се присламчват здраво към някоя клика и когато на кликата потръгне, всички блага на обществото валят върху тях. Тежко на оня учен, който не принадлежи към никоя клика — най-несигурните му малки успехи ще му навлекат нападки и високата добродетел ще тържествува, като го ограбва. Ех, господине, романът е огледало, с което вървите по широкия път. То ви отразява ту синевата на небето, ту калта от локвите на пътя. Ще обвините ли вие в безнравственост човека, който носи огледалото! Неговото огледало отразява калта, а вие обвинявате огледалото! Обвинете по-скоро широкия друм, дето е локвата, а още по-добре надзирателя на пътищата, който оставя да се застоява водата и да се събират локви.

Сега, когато се условихме, че характерът на Матилд е невъзможен в нашия тъй благоразумен, колкото и добродетелен век, аз вече не се боя толкова да ядосам читателя, като продължа своя разказ за безумствата на нашата мила девойка.)

През целия следващ ден тя дебнеше случай да се увери в своята победа над безумната си страст. Стремеше се да върши всичко напук на Жулиен; но не изпусна от очи ни едно негово движение.

Жулиен беше твърде нещастен и главно твърде потресен, за да отгатне една такава сложна любовна маневра, а още по-малко да види в нея нещо благоприятно за себе си: той стана нейна жертва; никога той не бе страдал тъй безпределно. Постъпките му се намираха до такава степен извън надзора на ума му, че ако някой нерадостен философ му кажеше: „Гледайте да се възползувате овреме от обстоятелствата, които могат да се окажат благоприятни за вас, защото при тази разсъдъчна любов, която се среща в Париж, едно и също настроение не трае повече от два дни“ — той не би го разбрал. Но в колкото и голямо изстъпление да бе изпаднал, Жулиен имаше съзнание за чест. Неговият пръв дълг беше да мълчи; той разбираше това. Да поиска съвет, да разкаже страданията си на първия срещнат, би било за него такова велико щастие, каквото изпитва оня нещастник, който сред пламтящата пустиня получава от небето капка студена вода. Той съзнаваше опасността, страхуваше се да не отговори с порой от сълзи на оня, който непредпазливо би го запитал; затвори се в стаята си.

Той видя как Матилд дълго се разхожда в градината; когато най-сетне тя си отиде, той слезе там; приближи се до розовия храст, отдето беше откъснала едно цвете.

Нощта беше тъмна, той можеше да се отдаде на цялата си мъка, без да се страхува, че ще го видят. За него беше ясно, че госпожица дьо Ла Мол обича един от тези млади офицери, с които току-що беше бъбрила тъй весело. Тя беше обичала и него, но беше разбрала, че не е достоен.

„И наистина не съм достоен — каза си Жулиен, напълно убеден в това. — Аз съм изобщо едно същество твърде плоско, твърде обикновено, твърде досадно за другите, непоносимо за себе си.“ Бяха му опротивели до смърт всичките му прекрасни качества, всички неща, които беше обичал и от които беше се възхищавал; и в това състояние, когато въображението му се беше като че преобърнало наопаки, той се заемаше да вникне в живота с въображението си. Тази заблуда е присъща на изключителния човек.

На няколко пъти го навестяваше мисълта за самоубийство; това видение беше за него пълно с чар; то му обещаваше блажен покой; беше чашата студена вода, поднесена на окаяника, който умира в пустинята от жажда и пек.

„Моята смърт ще усили само презрението й към мене! — провикна се той. — Какъв спомен ще оставя аз!“

Низвергнат в тая дълбока бездна на отчаянието, човек може да се опре само на смелостта. Жулиен нямаше достатъчно прозорливост да си каже: „Трябва да съм смел“; но както гледаше прозореца на Матилдината стая, изведнъж видя през капаците, че тя угаси светлината: той си представи омайната стая, която беше видял, уви, само веднъж в живота си. Въображението му не се решаваше да отиде по-далеч.

Удари един часът; той чу звъна от камбаната и в същия миг си каза: „Ще се кача със стълбата.“

Озари го някакво вдъхновение, а след това дойдоха цял рояк разумни доводи. „Та мога ли — каза си той — да бъда по-нещастен!“ Той се затече да вземе стълбата, градинарят я беше вързал със синджир. Със спусъка на един от малките си пистолети, който строши, Жулиен, обхванат в тази минута от свръхчовешка сила, изви една от брънките на синджира, който държеше стълбата; само след няколко мига той я понесе и сложи срещу прозореца на Матилд.

„Тя ще се разсърди, ще се нахвърли върху мен с презрение, какво от това? Аз ще я целуна, ще я целуна за последен път, ще се кача в стаята си и ще се застрелям… устните ми ще докоснат бузата й, преди да умра!“

Той полетя нагоре по стълбата, ето, че хлопа по прозоречния капак; след няколко минути Матилд, чула, иска да отвори капака — стълбата пречи; Жулиен се вкопчва в желязната кука, с която се придържа отвореният капак, и с риск хиляди пъти да се сгромоляса долу, тласва силно стълбата и я поотмества. Матилд може сега да отвори капака.

Той скача в стаята ни жив, ни умрял.

— Значи, ти си! — прошепва тя и се хвърля в прегръдките му…

………………………………………………………………….

Кой може да опише безмерното щастие на Жулиен? Щастието на Матилд, кажи-речи, не беше по-малко.

Тя му говореше против себе си, обвиняваше се пред него.

— Накажи ме за моята жестока гордост — казваше му тя, като го притискаше в прегръдките си, сякаш искаше да го задуши. — Ти си мой повелител, аз съм твоя робиня, трябва на колене да ти искам прошка, задето се възбунтувах. — Тя се изтръгваше от ръцете му, падаше в краката му. — Да, ти си мой повелител — казваше му тя пак, упоена от щастие и любов. — Властвувай завинаги над мен, наказвай безмилостно робинята си, когато поиска да се бунтува.

След миг тя, изскубнала се от прегръдките му, запалва свещта и Жулиен с голяма мъка я възпира да не отреже грамаден кичур от косите си.

— Аз искам да си спомням — каза му тя, — че съм твоя слугиня: ако някога моята отвратителна гордост ми помрачи ума, посочи ми тези коси и ми кажи: „Работата не е в любовта, нито в чувството, което може в тази минута да владее вашата душа, вие се заклехте да ми се покорявате, покорявайте ми се, както дадохте дума.“

Но ще е по-разумно да съкратим описанието на това толкова невероятно заслепение и блаженство.

Мъжеството на Жулиен не бе по-малко от неговото щастие.

— Трябва да сляза по стълбата — каза той на Матилд, когато съзря да се сипва зората над далечните комини, оттатък градините, на изток. — Жертвата, на която се решавам, е достойна за вас. Аз се лишавам от няколко часа небесно щастие, което може да вкуси човешката душа, и тази жертва принасям заради вашето добро име: ако познавате сърцето ми, ще разберете какво насилие върша над себе си. Ще бъдете ли винаги за мене такава, каквато сте в тази минута? Но стига, аз трябва да слушам гласа на честта. Не забравяйте, че след първото ни свиждане подозренията са се насочили не само срещу крадците. Господин дьо Ла Мол е заповядал да се постави стража в градината. Господин дьо Кроазноа е заобиколен с шпиони, знае се какво прави той всяка нощ…

При тези думи Матилд прихна да се смее. Нейната майка и една прислужница се събудиха; през вратата ненадейно се обадиха. Жулиен я погледна, тя, пребледняла, смъмра камериерката, а на майка си дори не отговори.

— Но ако им хрумне да отворят прозореца, ще видят стълбата! — каза й Жулиен.

Той я стисна още веднъж в прегръдките си, спусна се към стълбата и не слезе, а просто се плъзна по нея; в един миг беше на земята.

Три секунди след това стълбата беше вече под липовата алея и честта на Матилд бе спасена. Осветил се, Жулиен се видя цял в кръв и почти гол: той беше се одрал, когато непредпазливо се плъзгаше по стълбата.

Прекомерното щастие му беше възвърнало цялата енергия и решителност: да излезеха сега насреща му двадесет души, той щеше да ги нападне сам в тази минута и това би било удоволствие за него. За добра чест войнствената му смелост не бе поставена на изпитание: той положи стълбата на обикновеното й място, върза я пак със синджира, с който бе закрепена; не забрави дори да заличи следата от стълбата върху лехата с екзотични цветя под Матилдиния прозорец.

Когато прекарваше в тъмното ръката си по рохкавата пръст, за да се увери, че е изтрил напълно отпечатъка от стълбата, той почувствува как нещо падна върху ръцете му — беше цял кичур коси, който Матилд беше си отрязала и му хвърли.

Тя стоеше на прозореца.

— Ето какво ти праща твоята слугиня — каза му тя доста високо, — това е знак за вечно покорство. Аз се отказвам от своя разум, ти бъди мой повелител.

Победен, Жулиен едва не се спусна да вземе пак стълбата и да се качи при нея. Най-сетне разумът излезе по-силен.

Да се влезе от градината в дома, не беше лесна работа. Той успя да издъни вратата на зимника; когато се промъкна в къщата, наложи се да разбие, като вдига колкото се може по-малко шум, вратата на стаята си. В объркаността си той беше оставил в малката стая, която току-що бе напуснал толкова набързо, всичко, дори ключа, който беше в джоба на сакото му. „Дано тя само — помисли си той — се сети да скрие тези тленни останки!“

Най-сетне умората взе връх над щастието и когато слънцето изгряваше, той се унесе в дълбок сън.

Звънецът за обед едва-едва го събуди, той се яви в трапезарията. Скоро след това влезе и Матилд. Какъв блажен миг бе за гордостта на Жулиен, когато видя сияещите от любов очи на хубавицата, оградена отвред с преклонение; но скоро благоразумието му нададе тревога.

Под предлог, че не е имала достатъчно време да се погрижи за прическата си, Матилд беше сресала косите си така, че още от пръв поглед Жулиен можа да види колко голяма жертва му е принесла тя, като ги е отрязала за него нощес. Ако това тъй прекрасно лице можеше да се загрози с нещо, Матилд бе постигнала това; цели кичури от хубавите й пепелноруси коси бяха отрязани на половин пръст от главата.

На обеда цялото поведение на Матилд съответствуваше на тази първа лудост. Можеше да се помисли, че си е поставила за цел да обяви на цял свят каква безумна страст изпитва към Жулиен. За щастие този ден господин дьо Ла Мол и маркизата бяха заети много със списъка за предстоящото даване на синята лента, в който господин дьо Шон не беше включен. Към края на обеда Матилд, разговаряйки с Жулиен, го нарече изведнъж „мой повелител“. Той се изчерви до корена на косите си.

Случайно ли бе, или за това бе се погрижила госпожа дьо Ла Мол, но този ден Матилд не остана нито минута сама. Вечерта, когато преминаваше от трапезарията в гостната, тя все пак улучи сгоден миг и каза на Жулиен:

— Да не мислите, че това е предлог от моя страна? Мама реши една от прислужничките й да спи в моята стая.

Този ден мина като светкавица. Жулиен не се помнеше от щастие. На другия ден още в седем часа сутринта той се настани в библиотеката; надяваше се, че госпожица дьо Ла Мол ще благоволи да дойде; той й написа безкрайно писмо.

Видя я едва след няколко часа на обеда. Този ден тя се беше сресала извънредно грижливо; с изумително изкуство беше прикрила мястото, дето беше отрязала косите си. Тя погледна веднъж-дваж Жулиен, но с учтив и спокоен поглед, не можеше и да се помисли, че тя ще го нарече пак „мой повелител“.

Жулиен едва не се задъха от учудване… Матилд почти се разкайваше за всичко, което беше сторила за него.

След като размисли зряло, тя дойде до заключение, че ако той не е напълно обикновен човек, поне не изскача толкова от средното равнище, за да заслужава всичките странни безумства, на които тя беше се решила за него. Изобщо тя не мислеше никак за любов; този ден беше й омръзнало да обича.

Що се отнася до Жулиен, сърцето му изживяваше всичко, което изживява едно шестнадесетгодишно момче. Ужасното съмнение, почудата, отчаянието го измъчваха едно след друго през целия обед, който му се стори безкраен.

Веднага щом съзря възможност да стане от трапезата, без да накърни приличието, той се затече стремглаво към конюшнята, оседла сам коня си и полетя в галоп; страхуваше се да не се опозори с някоя слабост. „Трябва да умъртвя сърцето си с умора — казваше си той, като препускаше из Мьодонската гора. — Какво сторих, какво казах, за да заслужа такава немилост?

Днес нищо не бива да правя, нищо не бива да казвам — мислеше той, когато се прибираше дома, — нека бъда мъртъв телом, както съм мъртъв духом. Жулиен не живее вече, гърчи се още само неговият труп.“

ДВАДЕСЕТА ГЛАВАЯПОНСКАТА ВАЗА

Удари звънецът за вечеря и Жулиен едва смогна да се облече; той завари в гостната Матилд, когато тя предумваше брат си и господин дьо Кроазноа да не отиват тази вечер в Сюрен у госпожа маршалката дьо Фервак.

Тя беше с тях както никога обаятелна и любезна. След вечерята дойдоха господа дьо Люз, дьо Кайлюс и няколко техни приятели. Човек би помислил, че госпожица дьо Ла Мол едновременно с дружбата към брат си се бе проникнала отново с уважение към най-точните правила на благоприличието. Макар времето да бе прекрасно тази вечер, тя настоя да не отиват в градината; не й се искаше да се отдалечават от широкото кресло, дето седеше госпожа дьо Ла Мол. Синьото канапе стана пак средище на групата както през зимата.

Градината будеше у Матилд неприятно чувство или й се струваше непоносимо досадна: с нея беше свързан споменът за Жулиен.

Нещастието замъглява ума. Нашият герой има глупостта да спре до малкия плетен стол, който някога беше свидетел на толкова блестящи победи. Днес никой не му продумваше нито дума. Неговото присъствие сякаш не забелязваха, нещо по-лошо: онези от приятелите на госпожица дьо Ла Мол, които седяха до него на края на канапето, се стараеха по някакъв начин да му обърнат гръб, поне на него така му се струваше.

„Това е кралска немилост“ — помисли той. И му се поиска да изучи, макар за минута, хората, които се стремяха да го смажат със своето презрение.

Чичото на господин дьо Люз заемаше голяма длъжност при краля, затова този хубав офицер, колчем влезеше в разговор с някой събеседник, започваше с тази весела подробност: чичо му бил потеглил в седем часа за Сен-Клу и разчитал да пренощува там. Тази подробност се вмъкваше тъй между другото с най-простодушен вид, но настойчиво винаги и пред всички.

Като наблюдаваше господин дьо Кроазноа с безпощадното око на човек, познал нещастието, Жулиен забеляза, че този мил и добър младеж отдава безпределно значение на тайнствените причини. Той дори се огорчаваше и се сърдеше, ако пред него се опитаха да обяснят някое що-годе значително събитие с проста и съвсем естествена причина. „Тук има малък дял лудост — каза си Жулиен. — С тоя си характер той прилича поразително на императора Александър, както ми го описа княз Коразов.“ През първата година от престоя си в Париж клетият Жулиен, едва-що излязъл от семинарията, заслепен от толкова непривичните за него любезности на всички тези мили младежи, не можеше да не се възхищава от тях. Истинският им характер едва сега започваше да се очертава пред очите му.

„Аз играя тук недостойна роля“ — помисли той изведнъж. Налагаше се да напусне плетеното си столче, но така, че да не се покаже твърде непохватен. Той се помъчи да измисли някакъв предлог, обърна се към въображението си да му подскаже нещо ново, но то беше насочено другаде. Стана нужда да прибегне до паметта, но неговата памет, трябва да се признае, не бе много богата в това отношение; клетият момък имаше малък житейски опит, затова, когато той стана и излезе от гостната, всички забелязаха неговата непохватност. В цялото му държане личеше ясно неговото нещастие. От три четвърти час той играеше ролята на досаден хрантутник, от когото не си дават труд да скрият какво мислят за него.

Ала критическите наблюдения, които преди малко беше направил над съперниците си, му попречиха все пак да вземе нещастието си премного трагично; споменът за онова, което беше станало презденес, поддържаше гордостта му. „Каквито и да са предимствата им над мене — мислеше той, като влизаше сам в градината, — за никого от тях Матилд не е била онова, което благоволи да бъде два пъти за мене.“

Прозорливостта му не отиде по-далеч. Той съвсем не разбираше характера на тази своеобразна жена, която случаят беше направил пълновластна господарка на щастието му.

Целия следващ ден той се мъчи само как да доведе до пълно изнемощение себе си и своя кон. Вечерта той не се опита вече да се приближи до синьото канапе, на което Матилд остана вярна. Той забеляза, че граф Норбер, когато го срещаше в къщи, не го удостояваше с поглед. „Сигурно това му струва страшно много усилия — помисли той, — обикновено той е тъй учтив!“

За Жулиен сънят сега би бил истинско щастие. Но въпреки телесната умора съблазнителни спомени обсаждаха въображението му. Не му идеше на ум, че неговите дълги разходки на кон из горите в околностите на Париж действуват само върху него, но ни най-малко върху сърцето, нито ума на Матилд и по такъв начин той оставя на случая да се разпорежда със съдбата му.

Струваше му се, че само едно би могло да донесе безкрайно облекчение на страданието му: да говори на Матилд. Ала какво би се осмелил да й каже?

Тъкмо за това размишляваше той дълбоко една сутрин в седем часа, когато изведнъж я видя да влиза в библиотеката.

— Знам, господине, вие желаете да ми говорите.

— Велики боже! Кой ви е казал това?

— Знам. Не ви ли е все едно откъде? Ако нямате чест, вие можете да ме погубите или поне да се опитате да направите това; но тази опасност, в която аз не вярвам, няма да ми попречи, разбира се, да бъда искрена с вас. Аз не ви обичам вече, господине, моето лудо въображение ме измами…

При този страшен удар, обезумял от любов и мъка, Жулиен се опита да се оправдае. Нищо по-безсмислено от това. Може ли да се оправдае човек, задето са го разлюбили? Но разумът нямаше вече никаква власт над постъпките му. Един сляп инстинкт го тласкаше да забави присъдата си. Струваше му се, че додето говори, не всичко е свършено. Матилд не слушаше думите му звукът им я дразнеше, тя не можеше дори да допусне, че той ще има дързост да я прекъсне.

От нравствени угризения и от угризения на гордостта тя се чувствуваше тази сутрин не по-малко нещастна от него. Смазваше я ужасното съзнание, че е дала на някакво попче, син на селянин, права над себе си. „Това е, кажи-речи — мислеше тя в минутите, когато преувеличаваше нещастието си, — както ако се укорявах за увлечението си към някой от лакеите.“

У смелите и горди характери има само една крачка от яда срещу себе си до бесния гняв срещу другите: да си излееш яростта, е в такъв случай истинско удоволствие.

В един миг госпожица дьо Ла Мол стигна дотам, че почна да обсипва Жулиен с най-презрителни нападки. Тя беше безкрайно умна и нейният ум стигаше до съвършенство в изкуството да измъчва чуждото честолюбие и да му нанася най-жестоки рани.

За пръв път в живота си Жулиен попадаше под действието на един изключителен ум, въодушевен срещу него от бясна омраза. Той не само не помисли да се защищава в тази минута, но и взе накрай да се презира сам. Като слушаше тези безпощадни презрителни думи, така тънко пресметнати, че да разрушат издъно доброто му мнение за себе си, струваше му се, че Матилд има право и че дори е снизходителна към него.

А тя в своята гордост изпитваше рядка наслада, като наказва така себе си и него за обожанието си към него преди няколко дни.

Не беше нужно тя да изнамира и да обмисля за първи път жестоките подигравки, които му отправяше с такова удовлетворение. Тя просто повтаряше онова, което в продължение на една седмица нашепваше на сърцето й гласът, нагърбил се със защитата на всичко, което се бунтуваше у нея срещу любовта.

Всяка нейна дума усилваше стократно ужасните мъки на Жулиен. Той поиска да избяга, госпожица дьо Ла Мол го задържа властно за ръката.

— Благоволете да забележите — каза й той, — че говорите твърде високо, ще ни чуят в съседната стая.

— Все едно! — подзе гордо госпожица дьо Ла Мол. — Кой ще се осмели да ми каже, че ме чува? Аз искам да излекувам завинаги вашето дребно самолюбие от всички претенции, които то може да си въобрази за моя сметка.

Когато Жулиен излезе най-сетне от библиотеката, той беше толкова изумен, че не усещаше тъй силно своето нещастие… „И тъй тя не ме обича вече — повтаряше си той на глас, като че искаше сам да си уясни своето положение. — Излиза, че тя ме е обичала осемдесет дни, а аз ще я обичам цял живот.

Възможно ли е това, та само преди няколко дни тя не значеше нищо, нищо за моето сърце!“

Сърцето на Матилд ликуваше, изпълнено от гордост; тя беше намерила сили да скъса всичко навеки! Чувствуваше се безкрайно щастлива, задето е удържала пълна победа над такова могъщо влечение. „Така този господинчо ще разбере един път завинаги, че няма и няма да има никога никаква власт над мене.“ Тя беше тъй щастлива, че в тази минута действително вече не чувствуваше никаква любов.

След такава жестока, такава унизителна сцена за всяко друго същество, не тъй страстно като Жулиен, любовта би била вече немислима. Без да изгуби нито минута самообладанието си, госпожица дьо Ла Мол беше му наговорила такива неприятни, така добре обмислени неща, че не можеха да се сторят верни дори и когато човек си спомня за тях хладнокръвно.

Изводът, който Жулиен извлече на първо време от тази изумителна сцена, беше, че Матилд е безкрайно горда. Той твърдо вярваше, че между тях всичко е свършено завинаги и все пак на другия ден, на обеда, той бе непохватен и плах пред нея. Досега не можеше да му се вмени този недостатък. В малкото, както и в голямото той знаеше ясно какво трябва и желае да върши и го извършваше.

Този следобед госпожа дьо Ла Мол го помоли да й подаде някаква бунтарска, но при все това рядка брошура, която заранта беше й донесъл тайно нейният духовник, и Жулиен, като я вземаше от конзолата, събори една старинна ваза син порцелан, необикновено грозна.

Госпожа дьо Ла Мол стана с отчаян вик и се спусна да разгледа отблизо останките на своята любима ваза.

— Това беше стар японски порцелан — каза тя, — получила я бях в наследство от моята стара леля, Шелската игуменка; холандците я донесли подарък на регента Орлеанския дук, който пък я дал на дъщеря си…

Матилд се беше приближила заедно с майка си, извънредно доволна, че са разбили тази ваза, която й се струваше отвратително грозна.

Жулиен стоеше мълчалив и съвсем не беше смутен; той видя госпожица дьо Ла Мол до себе си.

— Тази ваза — каза й той — е разбита завинаги, тъй както и чувството, което някога владееше сърцето ми; моля ви да приемете извиненията ми за всички безумства, които то ме е карало да правя.

И той излезе.

— Човек наистина може да помисли — каза госпожа дьо Ла Мол, когато той си отиде, — че господин Сорел е горд и доволен от това, което ей сега направи.

Тези думи жегнаха Матилд право в сърцето. „Така е — каза си тя, — майка ми е разбрала вярно, такова чувство го въодушевява.“ И чак тогава пресекна нейната радост, която досега я вълнуваше след вчерашната сцена. „И тъй, всичко е свършено — каза си тя с привидно спокойствие. — Това ще ми служи за добър урок; моята грешка беше ужасна, унизителна! След нея аз ще имам достатъчно благоразумие за цял живот.“

„Ах, да бе истина това, което казах! — мислеше Жулиен. — Защо любовта, която събуди у мен тази луда жена, ме измъчва още?“

Тази любов вместо да угасне, както той се надяваше, се разгаряше. „Тя е луда наистина — каза си той, — но става ли по-малко обаятелна от това? Мигар има по-красиво същество от нея? Всичко изтънчено и изискано, което буди жива наслада, не е ли в изобилие съчетано у госпожица дьо Ла Мол?“ И спомените за миналото щастие връхлетяха Жулиен и разрушиха отведнъж всичко, изградено от разума.

Напразно разумът се бори с подобен род спомени; настойчивите му опити само засилват техния чар.

Двадесет и четири часа след като бе разбил старата японска ваза, Жулиен беше без преувеличение един от най-злочестите хора на света.

ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВАТАЙНОТО ПОСЛАНИЕ

Маркизът го повика при себе си; господин дьо Ла Мол бе сякаш подмладял, очите му блестяха.

— Да поприказваме за вашата памет — каза той на Жулиен. — Разправят, че била цяло чудо! Ще можете ли да наизустите четири страници, а после да отидете в Лондон и там да ги повторите? Но без да промените нито дума!…

Маркизът сърдито мачкаше последния брой на „Котидиен“ и се мъчеше напразно да скрие голямата си угриженост, каквато Жулиен не беше виждал у него никога, дори когато работата се отнасяше до делото с Фрилер.

Жулиен имаше доста опит и разбираше колко необходимо е да се престори, че напълно е повярвал в шеговития тон, с който му говореха.

— Едва ли този брой от „Котидиен“ е много занимателен; но ако господин маркизът позволи, утре заранта аз ще имам честта да му го повторя наизуст от единия край до другия.

— Как! Дори и обявленията?

— Съвсем точно, без да изпусна нито дума.

— Давате ли ми честна дума? — подзе маркизът с неочаквана сериозност.

— Да, господине, само страхът да не устоя на думата си би могъл да затъмни паметта ми.

— Забравих вчера да ви запитам за това: не искам да ми се кълнете, че никога пред никого няма да повторите онова, което ще чуете; премного ви познавам, за да ви нанеса това оскърбление. Аз поръчителствувах за вас, ще ви заведа в една къща, дето ще се съберат дванадесет души; вие ще си държите бележки за изказването на всеки.

Не се безпокойте, това съвсем няма да бъде някакъв безразборен разговор, всички ще се изкажат поред, но не искам да кажа, че ще се спазва строг ред — додаде маркизът, като премина отново на шеговития тон, който му беше тъй присъщ. — Докато ние говорим, вие ще изпишете двадесетина страници; после ще се върнете тук с мен и двадесетте страници ние ще сведем до четири. И ето тези четири страници вие ще ми кажете наизуст утре сутринта, вместо целия брой от „Котидиен“. Веднага след това ще тръгнете; ще заминете с пощенската кола като млад човек, който пътешествува за свое собствено удоволствие. Вашата цел ще бъде да не ви забележи никой. Ще отидете при една високопоставена личност. Там ще ви е необходимо по-голямо умение. Работата е в това, че вие ще трябва да измамите всички, които го заобикалят; защото между неговите секретари, между неговите слуги има хора, подкупени от нашите врагове, да дебнат пратениците ни и да ги залавят из пътя.

Вие ще получите препоръчително писмо без някакво особено значение.

Когато негово превъзходителство ви погледне, вие ще извадите моя часовник, ето го, аз ви го давам за вашето пътуване. Вземете го с вас, нека той бъде у вас още сега, а дайте ми вашия.

Дукът сам ще благоволи да запише под ваша диктовка четирите страници, които вие ще научите наизуст.

Когато това бъде сторено, но не по-рано, забележете хубаво, вие ще можете, ако ви запита негово превъзходителство, да му разкажете за заседанието, на което ще присъствувате.

Из пътя не ще ви се случа да се отегчавате, защото между Париж и резиденцията на министъра има хора, които ще искат само да теглят един куршум на господин абат Сорел. Тогава неговата мисия ще е свършена и аз мисля, че нашето дело ще се забави много; защото, драги ми, как ще научим ние за вашата смърт? Колкото и голямо да е вашето усърдие, вие не ще можете да ни съобщите за нея.

Тичайте веднага да си купите костюм — подзе маркизът сериозно. — Облечете се, както изискваше модата преди две години. Тази вечер вие ще трябва да имате небрежна външност. През пътуването, наопаки, ще бъдете такъв, какъвто сте си винаги. Това ви учудва, с вашата подозрителност вече отгатвате, нали? Да, приятелю мой, едно от достопочтените лица, чието мнение ще чуете, е напълно способно да изпрати за вас сведения, въз основа на които биха могли прекрасно да ви дадат, ако не друго, поне упойка вечерта в някоя добра гостилница, дето ще отседнете да вечеряте.

— По-добре е тогава — каза Жулиен, — да извървя лишни тридесет левги, вместо да поемам прекия път. Става дума за Рим, предполагам…

Маркизът доби такъв надменен и недоволен вид, какъвто Жулиен не беше виждал у него от времето на Брей-льо-О.

— За това, господине, ще узнаете, когато сметна за уместно да ви кажа. Не обичам въпросите.

— Но това не беше въпрос — възрази горещо Жулиен, — кълна ви-се, господине, аз само мислех на глас, търсех в ума си най-сигурния път.

— Да, изглежда, че умът ви е бил много далеч. Не забравяйте никога, че един пратеник, при вашата възраст отгоре на това, не бива да прави впечатление, че иска да посегне върху нечие доверие.

Жулиен се почувствува много потиснат, той беше сбъркал. Самолюбието му търсеше оправдание и не го намираше.

— Разберете, прочее — додаде господин дьо Ла Мол, — когато направи някоя глупост, човек винаги се позовава на сърцето си.

Един час по-късно Жулиен стоеше в преддверието на маркиза с принизен вид във вехти дрехи, с вратовръзка от съмнителна чистота и нещо лакейско в цялата си външност.

Като го видя, маркизът прихна да се смее и едва тогава Жулиен разбра, че са му простили напълно.

„Ако и този млад човек ме предаде — казваше си господин дьо Ла Мол, — кому да се доверя? А когато действуваш, необходимо е все някому да се довериш. Моят син и неговите блестящи приятели, от същата закалка като него, имат храброст, преданост, колкото сто хиляди души заедно; ако дотрябва да се бият, те биха загинали на стъпалата пред трона, те знаят всичко… само не това, което е необходимо в минутата. Да не съм човек, ако между тях виждам поне един способен да научи наизуст четири страници и да извърви стотина левги, без да го подушат. Норбер ще смогне да отиде на смърт, както прадедите си, но на това е годен и всеки новобранец.“

Маркизът се замисли дълбоко: „А да отиде на смърт — каза си той с въздишка, — навярно и този Сорел ще може не по-зле от него…“

— Да се качим в колата — каза маркизът, сякаш искаше да пропъди някаква натрапчива мисъл.

— Господине — каза Жулиен, — докато ми притъкмяваха тази дреха, научих наизуст първата страница от днешния „Котидиен“.

Маркизът взе вестника. Жулиен му повтори всичко, без да сбърка нито една дума. „Хубаво — каза си маркизът, който тази вечер бе истински дипломат. — През това време младежът не забелязва улиците, по които минаваме.“

Те влязоха в голям, доста неугледен салон, отчасти покрит с ламперия, отчасти облечен със зелено кадифе. Насред салона един начумерен лакей нагласяваше една голяма маса за ядене, която по-късно превърна в писалищна с помощта на грамадна зелена покривка, накапана цялата с мастило, домъкната от някое министерство.

Стопанинът на къщата беше огромен човек; името му не бе произнесено нито веднъж; Жулиен намери, че по физиономия и красноречие той напомня човек, погълнат от храносмилането си.

По знак на маркиза Жулиен остана на долния край на масата. За да се покаже спокоен, той се залови да си подостря перата. С крайчеца на окото си преброи седем събеседника, но виждаше само гърбовете им. Двама от тях, както му се стори, заприказваха с господин дьо Ла Мол като равни, другите се държаха с него повече или по-малко почтително.

Някакво ново лице влезе, без да оповестят за него. „Странно — помисли Жулиен, — в тази гостна не обаждат кой дохожда. Дали тази предпазна мярка не е взета в моя чест?“ Всички настанаха от местата си, за да посрещнат новодошлия. Той носеше същия извънредно рядък орден, както и други трима от тези, които бяха вече в гостната. Говореха съвсем тихо. Жулиен бе принуден да съди за новодошлия само по неговите черти и неговата фигура. Той беше къс и набит, червендалест, с блестящи очи, в които не можеше да се прочете нищо друго освен яростта на глиган.

Появилата се почти веднага след него особа от друг вид отвлече изведнъж вниманието на Жулиен. Това беше висок човек, извънредно слаб, навлечен с три-четири жилетки. Погледът му беше гальовен, обноските — учтиви.

„По лице досущ като стария безансонски епископ“ — помисли Жулиен. Този човек беше очевидно духовник, можеше да му се дадат най-много петдесет — петдесет и пет години и видът му беше до немай-къде отчески.

Влезе младият Агдски епископ и на лицето му се изписа силна почуда, когато, огледал присъствуващите, спря очи на Жулиен. Той не беше говорил с него от времето на церемонията в Брей-льо-О. Неговият изумен поглед смути и разсърди Жулиен. „Що е това! — каза си той. — Познанството ми с един човек вечно ли ще се превръща за мене в спънка? Всички тези важни велможи, които никога не съм виждал, не ме плашат никак, а погледът на този млад епископ ме вледенява! Трябва да призная, аз съм много странно и много злочесто същество.“

Един дребен човечец, с необикновено черна коса, влезе безшумно и заприказва още от вратата; лицето му беше жълто и той изглеждаше малко налудничав. Щом се появи този неуморим бъбривец, гостите се събраха на групички, види се, за да се избавят от досадата да го слушат.

Отдалечавайки се от камината, всички се поприближиха до долния край на масата, дето седеше Жулиен. Положението му все повече и повече се объркване, защото, каквито и усилия да правеше, той не можеше да не слуша и колкото и малък да бе неговият опит, разбираше цялата важност на нещата, за които говореха без заобикалки, а колко високопоставените особи, които се намираха пред очите му, държеха сигурно тия неща да останат в тайна!

Макар и да остреше колкото се можеше по-бавно, Жулиен беше подострил вече дванадесетина пера; скоро нямаше да може да прави и това. Напразно диреше някаква заповед в очите на господин дьо Ла Мол; маркизът беше забравил за него.

„Смешно е това, което правя — мислеше Жулиен, като подостряше перата, — но хора с такава посредствена физиономия, които защищават по свой почин или натоварени от други такива важни интереси, навярно са много бдителни. В моя нещастен поглед има нещо въпросително и непочтително, което сигурно ще ги раздразни. Ако наведа ниско очи, ще изглежда, че записвам всяка тяхна дума.“

Смущението му достигна до краен предел, той чуваше странни неща.

ДВАДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВАРАЗИСКВАНИЯТА

Лакеят, втурнал се вътре, възвести:

— Господин дук дьо ???.

— Млъкнете, вие сте истински глупак — каза дукът, като влизаше. Той изговори тези думи така хубаво и с такова величие, че неволно Жулиен си помисли: умението да се смъмри един лакей е навярно всичко, което знае тази знатна особа. Жулиен вдигна очи и начаса ги наведе. Той тъй вярно беше отгатнал какво представлява новодошлият, че се уплаши неговият поглед да не издаде догадката му.

Дукът беше човек на около петдесет години, облечен беше като денди и вървеше така, като че бе навит. Имаше тясна глава, с голям нос и пристегнато и издадено напред лице: трудно би било да си представим по-благородна и в същото време по-незначителна физиономия. С неговото пристигане заседанието веднага се откри.

Гласът на господин дьо Ла Мол прекъсна ненадейно физиономичните наблюдения на Жулиен.

— Представям ви господин абата Сорел — каза маркизът, — той е надарен с изумителна памет; само преди един час му съобщих за мисията, с която може да бъде удостоен, и той, за да ми покаже своята памет, научи наизуст първата страница от „Котидиен“.

— Ах, да, чуждестранните новини за оня клетник Н… — каза стопанинът на къщата. Той грабна вестника и изгледал Жулиен със смешно изражение на лицето, като се стараеше да се покаже важен, рече му:

— Почнете, господине.

Настъпи дълбоко мълчание, всички очи се впериха в Жулиен; той казваше наизуст вестника тъй добре, че след двадесет реда дукът каза:

— Достатъчно.

Дребният човечец с глиганския поглед седна. Той беше председател, защото, едва седнал на мястото си, посочи на Жулиен една игрална масичка и със знак му заповяда да я тури до него. Жулиен се настани зад нея с всичко, необходимо за писане. Той наброи двадесет души, насядали около зелената маса.

— Господин Сорел — каза дукът, — идете в съседната стая, ние ще ви извикаме.

Стопанинът на къщата доби изведнъж угрижен вид.

— Капаците не са затворени — каза той полугласно на своя съсед. — Няма защо да гледате през прозореца — викна той глупаво на Жулиен.

„Ето ме въвлечен най-малко в някой заговор — помисли той. — За добра чест той не е от онези заговори, които водят на Гревския площад. Но дори да има такава опасност, аз съм длъжен да се реша на това и дори на нещо още по-страшно заради маркиза. Щастлив ще съм, ако ми се удаде да загладя огорчението, което моите безразсъдства могат да му причинят един ден!“

Замислен за своите безразсъдства и своето нещастие, той оглеждаше местата тъй, че да не ги забрави никога. И чак тогава си спомни, че маркизът не каза на лакея името на улицата, а заповяда да се наеме файтон — което никога не беше му се случвало.

Жулиен бе предоставен дълго време на своите размишления. Той се намираше в един салон, обвит в червено кадифе с широки златни ширити. Върху конзолата имаше голямо разпятие от слонова кост, а на камината — книгата „Папата“ от господин дьо Местр, с позлатени ръбове и великолепна подвързия. Жулиен я разтвори, за да не изглежда, че подслушва. Сегиз-тогиз гласовете в съседната стая се издигаха доста високо. Най-сетне вратата се отвори, повикаха го.

— Помнете, господа — каза председателят, — че от тази минута ние говорим пред дук дьо ???. Господинът — каза той, като посочи Жулиен — е млад свещенослужител, предан на нашето свето дело, и той с помощта на своята чудесна памет ще предаде до най-малките подробности нашите речи.

Има думата господинът — каза той, като се обърна към лицето с отческия вид, което носеше три-четири жилетки. Жулиен намери, че би било по-естествено да го нарекат господина с жилетките. Той взе листовете и писа много.

(Тук авторът би желал да остави една страница с многоточие.

— Това ще прави неприятно впечатление — казва издателят, — а за такова леко произведение да бъде неприятно е равносилно на проваляне.

— Политиката — възразява авторът — е камък, вързан за шията на литературата. И преди да минат шест месеца, той ще удави произведението. Политиката сред приумиците на въображението прилича на револверен изстрел сред концерт. Оглушителен трясък, но не и изразителен. Той не хармонира със звука на нито един инструмент. Тази политика ще оскърби до смърт едната половина от читателите, а ще отегчи другата, на която се е сторила къде по-занимателна и силна в сутрешния вестник.

— Ако вашите герои не говорят за политика — подзема издателят, — значи, не са французи от 1830 година и вашата книга съвсем не е огледало, както заявихте…)

Протоколът на Жулиен съдържаше двадесет и шест страници; ето тук едно извлечение от него, извънредно бледо, защото потрябва, както става винаги, да се изпуснат различните куриози, чието изобилие би предизвикало отвращение или би се сторило неправдоподобно (вж. „Газет де трибуно“).

Човекът с жилетките и отческия вид (навярно той бе епископ) често се усмихваше и тогава очите му, засенени от трепкащи клепки, запламтяваха с необикновен блясък и техният израз не изглеждаше тъй нерешителен, както обикновено. Тази особа, на която бе възложено да говори първа пред дука („Но какъв е този дук?“ — питаше се Жулиен), очевидно за да изложи мненията и да изпълни ролята на всеобщ защитник, прояви, както се стори на Жулиен, някаква неувереност и отсъствие на определени изводи, в които често укоряват адвокатското съсловие. После през време на разискването дукът не пропусна да го укори за това.

След няколко фрази, изпълнени с назидания и снизходителна философия, човекът с жилетките каза:

— Благородната Англия, ръководена от един велик човек, безсмъртния Пит, е изразходвала четиридесет милиарда франка, за да възпре революцията. Ако събранието ми позволи да развия искрено една печална мисъл, ще кажа, че Англия недостатъчно разбра, че с такъв човек като Бонапарт особено когато са могли да му се противопоставят малък сбор от благи намерения, решително е било възможно да се действува само със средства от личен характер…

— А! Пак прослава на убийството! — със спокоен глас каза стопанинът на къщата.

— Избавете ни от вашите сантиментални поучения — провикна се сърдито председателят и неговото глиганско око светна със свиреп блясък. — Продължавайте — каза той на човека с жилетките. Страните и челото на председателя почервеняха.

— Благородната Англия — подзе докладчикът — днес е съсипана, защото всеки англичанин, преди да плати хляба си, е длъжен да изплати лихвата на четиридесетте милиарда франка, похарчени за борбата срещу якобинците. Тя няма вече Пит…

— Тя има дук Уелингтън — каза военният, добил извънредно важен вид.

— Моля, тишина, господа — извика председателят. — Ако почнем пак да спорим, нямаше защо да викаме господин Сорел.

— Известно е, господине, че вие изобилствувате е идеи — каза дукът жегнат, като изгледа бившия Наполеонов генерал, който беше прекъснал докладчика, Жулиен разбра, че тази дума съдържа личен намек, много оскърбителен. Всички се усмихнаха; отстъпникът-генерал явно кипеше от гняв.

— Няма вече Пит, господа — подзе докладчикът с обезсърчения тон на човек, който се е отчаял да вразуми своите слушатели. — Пък и да се намереше един нов Пит в Англия, не се лъже два пъти един народ по един и същ начин.

— Ето защо един победоносен генерал, един втори Бонапарт е занапред немислим във Франция — отново го пресече военният.

Този път нито председателят, нито дукът се решиха да се разсърдят, макар Жулиен да видя по очите им, че едва се сдържат. Те наведоха очи, а дукът се задоволи да въздъхне така, че да го чуят всички. Но докладчикът се ядоса.

— Вие горите от нетърпение да свърша — каза той разпалено, като отхвърли онази усмихната вежливост и оня сдържан език, които Жулиен смяташе, че са отражение на характера му, — вие горите от нетърпение да свърша; никой не взема под внимание усилията, които правя, за да не оскърбя ничии уши, колкото и дълги да са те. Добре тогава, господа, аз ще бъда кратък.

И ще ви кажа съвсем простичко: Англия няма нито едно су, за да помогне за доброто дело. Да се върне самият Пит, и той с всичкия си гений не би могъл да измами дребните английски собственици, защото те знаят, че само кратката война при Ватерлоо им е коствала един милиард франка. Тъй като от мен искате да бъда ясен — додаде докладчикът, все повече и повече въодушевен, — ще ви кажа: помогнете си сами, защото Англия няма нито една гвинея за вас, а когато Англия не плаща, Австрия, Русия и Прусия, които имат храброст, но не и пари, не могат да издържат срещу Франция повече от един или два похода.

Можем да се надяваме, че младите войници, които якобинците ще наберат, ще бъдат бити в първия поход, може би във втория; но не в третия — нека мина, ако трябва, за революционер във вашите предубедени очи, — в третия вие ще видите войниците от 1794 година, които не бяха вече повиканите във войската селяни от 1 792.

Тук го прекъснаха едновременно от три-четири места.

— Господине — каза председателят на Жулиен, — идете да препишете на чисто в съседната стая началото от протокола, който сте водили.

Жулиен излезе с голямо съжаление. Докладчикът току-що бе засегнал някои възможности, които бяха предмет на постоянните Жулиенови размишления.

„Страхуват се да не им-се смея“ — помисли той. Когато го повикаха пак, господин дьо Ла Мол говореше с една сериозност, която на Жулиен се стори много смешна, защото той го познаваше добре.

— …Да, господа, тъкмо за този злочест народ може да се каже:

— „Ще бъде бог!“ — провикна се баснописецът. — От вас, господа, би трябвало да чуем тези благородни, дълбоки думи. Почнете да действувате сами и велика Франция ще се възроди, кажи-речи, такава, каквато я създадоха нашите прадеди и ние я видяхме още веднъж с очите си преди смъртта на Людовик XVI.

Англия, поне нейните благородни лордове мразят като нас гнусното якобинство: без английското злато Австрия, Русия и Прусия не могат да дадат повече от две-три сражения. Достатъчно ли е това, за да ни доведе до една щастлива окупация като онази, която господин дьо Ришельо провали така глупаво в 1817 година? Аз не вярвам на това.

Тук някой се опита да го прекъсне, но бе заглушен от шътканията на всички. Опитал се бе да го прекъсне пак бившият императорски генерал, който мечтаеше за синята лента и искаше да заеме видно място между редакторите на тайното послание.

— Аз не вярвам на това — подзе господин дьо Ла Мол, щом стихна глъчката. Той натърти на „аз“ с дързост, която очарова Жулиен. „Ето добър ход! — помисли си той и перото му хвърчеше почти тъй бързо, както словото на маркиза. — С една на място казана дума господин дьо Ла Мол унищожи двадесетте похода на този отстъпник.“

— Не само на чужденците — продължи маркизът с по-умерен тон — ние трябва да разчитаме за една нова военна окупация. Цялата тази младеж, която пише подпалвачески статии в „Глоб“, ще ви даде три-четири хиляди млади командири, между които може да се намери някой Клевер, Ош, Журдан или Пишегрю, ала далеч не толкова благонамерен.

— Ние не се погрижихме да му създадем слава — каза председателят. — Трябваше да го обезсмъртим.

— Необходимо е най-сетне във Франция да има две партии — продължи господин дьо Ла Мол, — но две партии не само по име, но и две съвсем отделни, рязко разграничени партии. Да знаем кого ще трябва да смажем. От една страна, журналистите, избирателите, с една дума, общественото мнение; младежта и всичко, което се възхищава от нея. Докато те се опиват от шума на собственото си празнословие, ние ще се възползуваме от едно сигурно преимущество — ще изразходваме бюджета.

Тук пак го прекъснаха.

— Вие, господине — обърна се господин дьо Ла Мол към оня, който го прекъсна, и то с удивително високомерие и спокойствие, — вие не изразходвате, ако тази дума ви дразни, вие лапате четиридесетте хиляди франка от държавния бюджет заедно с осемдесетте хиляди, които получавате по цивилната листа.

Добре тогава, господине, щом ме принуждавате на това, аз, без да се стеснявам, ви вземам за пример. Както вашите благородни прадеди, които са потеглили с Людовик Свети в кръстоносния поход, вие за тези сто и двадесет хиляди франка би трябвало да ни доставите поне един полк, една рота, какво говоря, половин рота, хайде, нека са петдесетина души, готови да се сражават и предани на доброто дело на смърт и на живот. А вие имате само лакеи, от които при един бунт ще се уплашите сами.

Престолът, олтарът и аристокрацията могат да загинат още утре, господа, ако вие не се погрижите да създадете във всеки окръг по един отряд от петстотин предани души; но предани, казвам, не само с цялото френско юначество, но и с цялата испанска непоклатимост.

Половината от този отряд ще трябва да съставят нашите синове, нашите племенници, с една реч, истинските благородници. Всеки един от тях ще има до рамото си не жалък бъбривец-буржоа, готов да си закачи трицветната кокарда, ако 1815 година се повтори, а добър селянин, прост и чистосърдечен като Кателино; нашият благородник ще го просвети, ще стане, ако може, негов млечен брат. Нека всеки от нас пожертвува една пета от своите доходи, за да стегне във всеки окръг по един такъв малък отряд от петстотин души. Тогава ще можете да разчитате на чуждестранна окупация. Никога чуждият войник няма да стигне и до Дижон, ако не е сигурен, че ще намери в кой да е окръг петстотин приятелски войници.

Чуждестранните крале няма да ви слушат дотогава, докато не им обявите, че имате двадесет хиляди благородници, готови да грабнат оръжието, за да им отворят вратите на Франция. Тази повинност, ще кажете вие, е тежка; господа, само на тази цена ние можем да спасим главите си. Между свободата на печата и нашето съществуване като благородници се води война на живот и смърт. Станете фабриканти, селяни или хванете пушките. Бъдете плахи, ако щете, но не бъдете глупави; отворете си очите.

„Стегнете своите дружини!“ — ще ви кажа аз с думите на якобинската песничка; и тогава ще се намери някой великодушен Густав Адолф, който, умилостивен от неизбежната опасност, заплашваща монархически основи, ще се устреми на триста левги далеч от страната си и ще стори за вас онова, което е сторил Густав за протестантските князе. Искате ли да продължавате да говорите и да стоите със скръстени ръце? След петдесет години в Европа ще има само президенти на републиката и нито един крал. И с тези четири букви К, Р, А, Л ще изчезнат от земята и свещениците, и благородниците. Аз виждам само кандидати, които се подмилкват на омърсени мнозинства.

Можете колкото ви се ще да приказвате, че във Франция сега няма популярен генерал, познат и обичан от всички, че войската е била създадена само за целите на престола и на олтара, че й са отнели всички стари войскари, докато всеки руски и австрийски полк наброява петдесет подофицери, минали през огъня на боя.

Двеста хиляди младежи от дребната буржоазия бълнуват само за война…

— Стига неприятни истини — каза високомерно една важна особа, види се, високо издигната в духовната йерархия, защото господин дьо Ла Мол, вместо да се разсърди, приветливо му се усмихна, а това за Жулиен бе твърде знаменателно.

— Стига неприятни истини, да направим изводите, господа: грешка ще е за един човек, комуто трябва да се отреже гангренясалият крак, да каже на своя хирург: „Този болен крак е съвсем здрав.“ Извинете ме за израза, господа, благородният дук дьо ??? е нашият хирург.

„Ето най-сетне разгадката — помисли Жулиен, — тази нощ ще препусна към…“.

ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВАДУХОВЕНСТВОТО, ГОРИТЕ, СВОБОДАТА

Важната особа продължаваше; виждаше се, че е осведомен човек; той излагаше с меко, сдържано красноречие, което допадна извънредно много на Жулиен, следните велики истини:

1. Англия няма нито една гвинея за нас; там на мода са икономиката и Юм. Дори техните „светци“ няма да ни дадат пари, а господин Бругхем ще ни вземе на подбив.

2. Невъзможно е да се издействуват от европейските крале повече от два похода без английското злато; а два похода са малко, за да се смаже дребната буржоазия.

3. Необходимо е да се създаде във Франция въоръжена партия, без нея монархическите елементи в Европа няма да се решат дори и на тези два похода.

Четвъртата точка, която се осмелявам да ви предложа като нещо очевидно, се състои ето в какво:

Невъзможно е да се създаде въоръжена партия във Франция без духовенството. Казвам ви това смело, защото ей сега ще ви го докажа, господа. Трябва всичко да се предостави на духовенството.

1. Защото, занимавайки се със своето дело ден и нощ, ръководено от високо даровити хора, настанени надалеч от всички бури на триста левги от вашите граници…

— Аха, Рим, Рим! — възкликна стопанинът на къщата.

— Да, господине, Рим! — повтори кардиналът гордо. — Каквито и да са шегите, които, малко или многоостроумни, са били на мода във вашата младост, аз в 1830 година високо ще заявя, че духовенството, ръководено от Рим, единствено със словото си достига до сърцето на простия народ.

Петдесет хиляди свещеници повтарят едни и същи думи в деня, посочен от владиците, и народът, който в края на краищата дава войниците, ще слуша с по-голям; трепет гласа на своите свещеници, отколкото всички стихчета на миряните… (Тази лична нападка предизвика ропот.)

Духовенството притежава сила, по-голяма от вашата — подзе кардиналът, като повиши глас, — всички крачки, които сте правили, за да постигнете тази основна цел — създаване на въоръжена партия във Франция, са направени от нас.

Тук последваха факти… Кой изпрати осемдесет хиляди пушки във Вандея?… и т.н., и т.н.…

— Докато духовенството няма своите гори, то не може да направи нищо. Щом захване войната, министърът на финансите ще предпише на своите подведомствени да изплащат само на енорийските свещеници. Франция всъщност е невярваща страна и обича войната. Който й я даде, той ще стане двойно популярен, защото да воюваш, нека се изразим на просташки език, значи да накараш йезуитите да изпукат от глад; да воюваш, значи да освободиш тези чудовищни горделивци, французите, от заплахата на чуждестранното нашествие.

Всички слушаха кардинала благосклонно.

— Би трябвало — каза той — господин дьо Нервал а напусне министерския кабинет, неговото име и без това дразни.

При тези думи всички наскачаха и заприказваха едновременно. „Ей сега пак ще ме отпратят вън!“ — помисли Жулиен; но дори и благоразумният председател бе забравил за присъствието и съществуването на Жулиен.

Всички погледи потърсиха човека, когото Жулиен веднага позна. Това беше господин дьо Нервал, първият министър, когото той беше виждал на бала у господин дук дьо Рец.

„Безредието достигна своя апогей“, както се изразяват вестниците, когато пишат за камарата. Мина цял четвърт час, додето се възстанови донейде тишина.

Тогава господин дьо Нервал стана и заговори като апостол.

— Аз нямам намерение да твърдя пред вас — каза той с необикновен тон, — че не държа на министерския кабинет.

Доказа ми се, господа, че моето име удвоява силите на якобинците, като настройва против нас мнозина умерени. Аз на драго сърце бих се оттеглил; но господните пътища са открити за очите на малцина; а на мене — додаде той, като изгледа вторачено кардинала — ми е дадено предназначение; небето ми възвести: ти ще сложиш главата си на ешафода или ще възстановиш монархията във Франция и ще туриш камарата на това място, което е заемал парламентът при Людовик XV, и това, господа, аз ще сторя.

Той млъкна и седна; настъпи мъртва тишина.

„Ето добър актьор“ — помисли си Жулиен. Той се лъжеше както винаги, защото предполагаше премного ум у хората. Въодушевен от споровете през днешната оживена вечер, а още повече от искреността на изказванията, господин дьо Нервал в тази минута вярваше в своето предназначение. Този човек обладаваше голяма смелост. Но не се отличаваше със здрав смисъл.

В тишината, последвала гръмкото изявление: „Аз ще сторя това“, удари полунощ. На Жулиен се счу в звъна на часовника нещо величествено и зловещо. Той беше развълнуван.

Разискванията скоро се възобновиха с удвоена сила, главно с невероятна откровеност. „Тия хора накрая ще заповядат да ме отровят — мислеше в някои минути Жулиен. — Как се казват такива неща пред един плебей?“

Удари два часът, а те още говореха. Стопанинът на къщата спеше отдавна; господин дьо Ла Мол се видя принуден да позвъни, за да подменят свещите. Господин дьо Нервал, министърът, беше си отишъл в два часа без четвърт, но преди това не пропусна да разгледа няколко пъти лицето на Жулиен в огледалото, което се намираше от страната му. След неговото заминаване всички се чувствуваха по-свободни.

— Бог знай какво ще говори на краля този човек! — каза шепнешком на своя съсед човекът с жилетките, докато поставяха нови свещи. — Той може да ни припише сума нелепици и да ни провали бъдещето. Право да си кажем, рядка самонадеяност и дори безсрамие от негова страна е, че се показва тук. Той дохожда и по-рано тук, преди да стане министър; министерският портфейл променя всичко, поглъща всички интереси на човека, той би трябвало да разбира това.

Едва излезе министърът и бонапартисткият генерал притвори очи. Начаса заговори за здравето и раните си, погледна своя часовник и си отиде.

— Обзалагам се — каза човекът в жилетките, — че генералът догонва министъра, той ще почне да се оправдава, че е попаднал тук й дори ще каже, че ни държи в ръцете си.

Когато полузадрямалите слуги смениха най-сетне свещите, председателят каза:

— Нека стигнем най-сетне до едно решение, господа, стига сме се мъчили да се убеждаваме един друг. Да помислим за съдържанието на посланието, което след четиридесет и осем часа ще бъде пред очите на нашите чуждестранни приятели. Тук говориха за министрите. Сега, когато господин дьо Нервал ни напусна, ние можем да кажем: какво ни е еня за министрите. Ние ще ги накараме да се съгласят.

Кардиналът изрази одобрението си с тънка усмивка.

— Нищо не е тъй лесно, струва ми се, както да изложим накратко нашето становище — каза младият Агдски епископ с потаения и сдържан жар на най-върл фанатизъм. До тази минута той пазеше мълчание; погледът му, който Жулиен беше наблюдавал, отначало благ и спокоен, запламтя след първия час от разискванията. Сега душата му се изливаше като лавата на Везувий.

— От 1806 до 1814 година — каза той — Англия извърши само една грешка — че не действуваше непосредствено и лично срещу Наполеон. Щом този човек почна да назначава дукове и шамбелани, щом възстанови престола, мисията, възложена му от бога, бе завършена; оставаше само да бъде съкрушен. Светото писание ни учи не на едно място как трябва да се разправяме с тираните. (Тук последваха многобройни латински цитати.)

Днес, господа, трябва да съкрушим не един човек, а Париж. Цяла Франция взема пример от Париж. Какъв смисъл има да се въоръжават вашите петстотин души във всеки окръг? Опасен опит, който няма да свърши добре. За какво да месим Франция в това дело, което се отнася само до Париж? Едничък Париж с вестниците и салоните си е виновен за това зло, затова нека загине този Вавилон.

Борбата се води между Париж и олтара, време е да й сложим край. Тази разруха е от полза дори за светските интереси на престола. Защо Париж не смееше да гъкне при Бонапарт? Попитайте за това топа при църквата „Свети Рок“…

………………………………………………………………….

Беше вече три часът заранта, когато Жулиен излезе заедно с господин дьо Ла Мол.

Маркизът беше уморен и се срамуваше. Когато заговори на Жулиен за първи път, в гласа му прозвуча молба. Той молеше Жулиен да му даде честна дума, че никога няма да продума дума за прекомерното усърдие — така се изрази той, — на което случаят го е направил преди малко свидетел.

— Не говорете за това на нашия чуждестранен приятел, освен ако настои упорито и поиска да узнае какви са нашите млади безумци. Какво ги е грижа тях, че ще се сгромолясва държавата? Те ще станат кардинали и ще избягат в Рим. Нас в нашите замъци, нас ще изколят селяните.

Тайното послание, което маркизът състави по дългия, от двадесет и шест страници, протокол на Жулиен, бе готово едва в пет часа без четвърт.

— Капнал съм от умора — каза маркизът — и това личи по посланието, дето в края липсва яснота; недоволен съм от него, както никога в живота си не съм бил от никое свое дело. Ето какво, приятелю мой — додаде той, — идете да си починете няколко часа, а аз, понеже ме е страх да не ви задигнат, ще ви заключа във вашата стая.

На другия ден маркизът отведе Жулиен в един усамотен замък, доста далеч от Париж. Там завариха някакви странни домакини, които Жулиен взе за свещеници. Връчиха му паспорт с измислено име, дето обаче бе посочена най-сетне истинската цел на пътуването, която той досега се преструваше, че не знае. Той се качи сам-самичък в една каляска.

Маркизът не се безпокоеше ни най-малко за неговата памет, Жулиен му беше повторил няколко пъти тайното послание, но той се страхуваше много да не го заловят из пътя.

— Най-важното — дръжте се като франт, който пътешествува, за да убива времето си — каза му той приятелски, когато излизаше от салона. — Не е чудно в нашето събрание снощи да се е промъкнал не един мним събрат.

Пътуването беше бързо и тъжно. Щом се скри от очите на маркиза, Жулиен забрави и тайното послание, и мисията си и почна да мисли само за отблъсналата го Матилд.

В едно село на няколко левги оттатък Мец пощенският началник му заяви, че нямали коне. Беше шест часът вечерта; Жулиен, силно разядосан, поиска да вечеря. Той излезе да се поразходи пред вратата и неусетно, без да го види някой, се вмъкна в двора, дето бяха конюшните. Там не видя коне.

„А този човек все пак имаше странен вид — помисли си Жулиен, — той твърде нахално ме разглеждаше.“

Както виждаме, той започваше да не вярва вече на всичко, което му казваха. Решил да се измъкне след вечерята, той, за да разузнае за всеки случай нещичко за тоя край, излезе от стаята си и отиде в кухнята, за да се погрее на огнището. Каква бе неговата радост, когато намери там синьор Джеронимо, знаменития певец!

Изтегнат в едно кресло, което беше наредил да довлекат близо до огъня, неаполитанецът гръмко пъшкаше и бъбреше сам на себе си повече, отколкото всички двадесет немски селяни, които го бяха наобиколили със зяпнали уста.

— Тези хора ще ме опропастят — извика той на Жулиен, — обещах да пея утре в Майнц. Седем владетелни князе са дошли да ме чуят. Но хайде да излезем да се поразходим — додаде той многозначително.

Те извървяха стотина крачки по пътя, нямаше вече никаква опасност да ги чуе някой…

— Знаете ли каква е работата? — каза той на Жулиен. — Този пощенски началник е мошеник. Както се разхождах, попаднах на един хлапак, комуто дадох двадесет су, и той ми каза всичко. Имало двадесетина коня в една конюшня на другия край на селото. Искали да забавят някакъв си куриер.

— Наистина ли? — запита Жулиен най-невинно. Ала да се открие измамата, не беше всичко, трябваше

да се замине оттук: това Джеронимо и приятелят му не сполучиха да направят.

— Да почакаме до утре — каза най-сетне певецът, — в нас нямат доверие. Може би подозират вас или мене. Утре заранта ще поръчаме хубава закуска; и докато я приготвят, ще идем да се разходим, ще се изплъзнем, ще наемем коне и ще стигнем до следната пощенска станция.

— Ами нещата ви? — запита Жулиен, комуто дойде на ум, че самият Джеронимо може да е изпратен да го залови.

Време беше да вечерят и да си легнат. Жулиен спеше още първия си сън, когато изведнъж го събудиха гласовете на двама души, които, без много-много да се стесняват, разговаряха помежду си в стаята му.

Той позна пощенския началник, който държеше в ръката си потаен фенер. Светлината беше насочена върху сандъка му, който Жулиен беше заповядал да качат от каляската в стаята. Един човек до пощенския началник спокойно ровеше в отворения сандък. Жулиен виждаше само ръкавите на дрехата му — черни и извънредно стегнати.

„Та това е расо“ — каза си той и полекичка хвана малките си пистолети, които бе пъхнал под възглавницата си.

— Не се страхувайте, ваше преподобие, той няма да се събуди — казваше пощенският началник. — Ние ги нагостихме с онова вино, което вие сам бяхте приготвили.

— Не намирам нито помен от книжа — отговори кюрето. — Много бельо, парфюми, помади, разни дреболии; това ще да е някой вятърничав младеж, който мисли само за удоволствия. Пратеникът е по-скоро другият, който нарочно говори с италиански акцент.

Двамата се приближиха до Жулиен да потършуват из джобовете на пътническата му дреха. На Жулиен му се поиска силно да ги застреля като крадци. Това не влечеше за него никакви опасни последици. Той с мъка се въздържа. „Ще изляза глупак — каза си той, — ще проваля цялата си мисия.“

Претърсиха дрехата му.

— Този не е дипломат — каза свещеникът; той се отдалечи, и добре стори.

„Ако той се допре до мене в леглото ми, горко му! — мислеше си Жулиен. — Той може преспокойно да ме мушне с кинжала си, но това аз няма да позволя.“

Кюрето изви глава към него, Жулиен поотвори очи; какво беше учудването му: пред него стоеше абат Кастанед! И наистина, макар тези двама нехранимайковци да се мъчеха да говорят тихичко, още от началото един от гласовете му се стори познат. Жулиен почувствува неудържимо желание да очисти земята от една измежду най-мръсните й твари…

„Ами моята мисия!“ — каза си той.

Кюрето и неговият съучастник излязоха. След четвърт час Жулиен се престори, че се събужда. Той се развика и събуди цялата къща.

— Отровиха ме — викаше той, — страдам ужасно! Трябваше му предлог, за да помогне на Джеронимо.

Той го намери полузадушен от лауданума, сипан във виното.

Жулиен, като се страхуваше от някаква подобна шега, беше вечерял с шоколада, който си беше донесъл от Париж. Колкото и да се мъчи, той не смогна да събуди Джеронимо и да го склони да заминат.

— Да ми дадат и цялото неаполитанско кралство — мънкаше певецът, — няма да се откажа сега от блаженството да се наспя.

— Ами седемте владетелни князе!

— Нека чакат.

Жулиен замина сам и пристигна без всякакви премеждия при високата особа. Цяла сутрин той напразно се домогваше да получи аудиенция. За щастие към четири часа дукът излезе да се поразходи. Щом го видя да тръгва пеша, Жулиен не се подвоуми да се приближи до него и да му поиска милостиня. Дошъл на две крачки от високата особа, той извади часовника на маркиз дьо Ла Мол и го показа с явна преднамереност.

— Следвайте ме отдалеч — отвърнаха му, без да го погледнат.

На четвърт левга от това място дукът влезе ненадейно в едно малко кафене-къща. И ето в една стая на тази забутана странноприемница Жулиен има честта да каже на дука своите четири наизустени страници.

— Повторете всичко отначало — казаха му — и говорете по-бавно.

Принцът си взе някои бележки.

— Идете пеша до съседната пощенска станция. Нещата и каляската си оставете тук. Доберете се до Страсбург, както можете, а на двадесет и второ число от месеца (това беше десето) бъдете в дванадесет и половина в същото кафене. Излезте оттук след половин час. Мълчание!

Само тия думи чу Жулиен. Те бяха достатъчни, за да се проникне той от истинско възхищение. „Ето как се вършат сериозните работи — мислеше той, — какво би казал този велик държавник, ако чуеше преди три дни нашите подивели бъбривци?“

Жулиен изгуби два дни, дорде стигне в Страсбург, дето, както му се струваше, нямаше какво да прави. Той беше направил една голяма заобиколка. „Ако този дяволски абат Кастанед ме е познал, той току-така лесно няма да изгуби дирите ми… А как би се зарадвал, ако можеше да ми се надсмее и да провали мисията ми!“

Абат Кастанед, възглавяващ полицията на конгрегацията по цялата северна граница, за добра чест не беше го познал. А страсбургските йезуити, макар и много усърдни, не помислиха дори да следят Жулиен, който със своя орден и своя син сюртук имаше вид на млад офицер, зает изключително със своята особа.

ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВАСТРАСБУРГ

Принуден да прекара една седмица в Страсбург, Жулиен, дирейки как да се разсее, се отдаваше на мечти за военна слава и всеотдайност към родината. Беше ли той наистина влюбен? Той не знаеше, чувствуваше само, че в изтерзаната му душа Матилд е пълновластна владичица на неговото щастие и неговото въображение. Потребно бе да напряга всичките си душевни сили, за да не се поддаде на отчаяние. Да мисли за каквото и да е било, което няма връзка с госпожица дьо Ла Мол, беше не по силите му. Честолюбието, обикновените успехи на пустославието го отвличаха някога от чувствата, които изпитваше към госпожа дьо Ренал. Матилд беше погълнала всичко; той я намираше във всичките си мечти за бъдещето.

Бъдещето, отдето и да го погледнеше, се виждаше на Жулиен безутешно. Това същество, което ние виждахме във Вериер тъй самонадеяно, тъй надменно, сега беше изпаднало в прекомерна, смешна скромност.

Три дни по-рано той с наслада би застрелял абат Кастанед, но ако сега в Страсбург някое дете се спречкаше с него, той би дал право на детето. Спомнеше ли си за съперниците, за враговете, с които беше се сблъскал в живота, дохождаше винаги до заключение, че той, Жулиен, е бил виновен.

Защото сега негов неумолим враг беше същото това могъщо въображение, което някога непрекъснато му рисуваше бъдещето, пълно с бляскави успехи.

Голямата самота, на която е обречен чужденецът, увеличаваше още повече властта на това мрачно въображение. Какво съкровище би бил за него един приятел! „Но — питаше се Жулиен — има ли поне едно сърце, което да бие за мене? И ако дори имах приятел, дългът на честта не ми ли повелява да пазя вечно мълчание?“

Тъжен се разхождаше той на кон из околностите на Кел, едно градче на брега на Рейн, обезсмъртена от Дезе и Гувион Сен-Сир. Един немски селянин му показваше поточетата, пътищата, островчетата на Рейн, които тези велики пълководци бяха прославили с мъжеството си. Жулиен, повел своя кон с лявата си ръка, държеше в дясната разгъната великолепната карта, която украсява „Спомените“ на маршал Сен-Сир. Един весел възглас го накара да вдигне глава.

Беше княз Коразов, неговият лондонски приятел, който преди няколко месеца му беше разкрил основните правила на висшето светско държане. Верен на това велико изкуство, Коразов, пристигнал предния ден в Страсбург и само от един час в Кел, макар и в живота си да не беше прочел нито един ред за обсадата от 1796 година, се залови да обяснява всичко на Жулиен. Немският селянин го гледаше слисан; защото все пак разбираше доста френски и виждаше огромните несъобразности, в които изпадаше князът. Но Жулиен беше много далеч от всичко, което мислеше селянинът, той гледаше с почуда хубавия млад човек, възхищаваше се от стройността му и умението, с което яздеше.

„Ето щастлив характер! — казваше си той. — Колко добре му приляга бричът; как красиво са подрязани косите му! Уви, ако аз бях такъв, може би тя нямаше да ме възненавиди, след като ме беше обичала три дни!“

Когато князът завърши с обсадата на Кел, той каза на Жулиен:

— Вие имате вид на трапист35, престарали сте се, следвайки онова правило на сериозност, което ви предадох в Лондон. Тъжният вид не съответствува на добрия тон; вие трябва да имате отегчен вид. Тъжен ли сте, значи, липсва ви нещо, значи, в нещо не сте сполучили.

Това значи да се показвате в неизгодна светлина. Напротив, отегчен ли сте, в неизгодна светлина се намира оня, който се е опитал напразно да ви се хареса. Разберете, драги ми, колко дълбока е заблудата ви.

Жулиен хвърли едно екю на селянина, който ги слушаше със зинала уста.

— Хубаво — каза князът, — у вас има грация, благородно презрение! Много хубаво!

И той пуска коня си в галоп. Жулиен препусна след него, изпълнен с глупаво възхищение.

„Ах, ако бях такъв, тя нямаше да предпочете пред мене Кроазноа!“ И колкото повече се възмущаваше разумът му от смешните чудачества на княза, толкова по-силно той се презираше, задето не може да се възхищава от тях, и скърбеше, че не ги притежава. Отвращението от себе си не може да отиде по-далече от това.

Князът се убеди, че Жулиен е действително потиснат от нещо.

— Какво е това, драги — каза му той, когато се върнаха в Страсбург, — да не сте загубили всичките си пари или сте се влюбили в някоя малка актриса?

Русите копират френските нрави, само че винаги с петдесет години закъснение. Те сега са във века на Людовик XV.

От тези шеги върху любовта сълзи избликнаха в очите на Жулиен. „Защо да не се посъветвам с този толкова мил човек?“ — мина му през ума изведнъж.

— Ех, да, драги мой — рече той на княза, — вие ме заварвате в Страсбург влюбен до уши и дори изоставен. Една очарователна жена, която живее в един съседен град, ме захвърли, след като ме беше обичала страстно три дни поред. И ето този прелом ме смазва.

И той описа на княза постъпките и характера на Матилд, като скри всичко под измислени имена.

— Спрете дотук — каза Коразов, — за да ви вдъхна доверие във вашия лекар, аз сам ще довърша изповедта ви. Съпругът на тази млада жена разполага с огромно богатство или пък по-скоро тя сама е от висшата аристокрация в този край. Сигурно има с какво да се гордее.

Жулиен му кимна, той не смееше вече да говори.

— Прекрасно — каза князът. — Ето ви три хапчета, доста горчиви; вие ще ги вземете, без да отлагате:

1. Ще се виждате всеки ден с госпожа… как я наричате?

— Госпожа дьо Дюбоа.

— Какво име! — възкликна князът, като се разсмя гръмовито. — Но прощавайте, то е свято за вас. И така вие всеки ден трябва да се виждате с госпожа дьо Дюбоа; ала не бива в никой случай да й показвате, че сте студен и обиден; не забравяйте великото правило на нашия век: бъдете пълна противоположност на това, което очакват от вас. Покажете се точно такъв, какъвто сте били една седмица, преди да се удостоите с благосклонностите й.

— Ах, тогава бях спокоен — провикна се в отчаяние Жулиен. — Мене ми се струваше, че изпитвам жалост към нея.

— Пеперудата изгаря в пламъка на свещта — продължи князът; — сравнение старо като света.

1. Вие ще се виждате с нея всеки ден;

2. Вие ще почнете да ухажвате някоя жена от нейната среда, но без да проявявате никакви признаци на страст, разбирате, нали? Не крия от вас, вашата роля е трудна; вие играете комедия и ако отгатнат това, загубен сте.

— Тя е толкова умна, аз съм такъв глупак! Загубен съм — тъжно каза Жулиен.

— Не, вие сте много повече влюбен, отколкото предполагате. Госпожа дьо Дюбоа е извънредно погълната от собствената си особа, както всички жени, които са надарени от небето или с много знатен род, или с несметно богатство. Тя гледа себе си, вместо да гледа вас, следователно не ви познава. През време на двата или трите порива на любов, която е разпалила сама у себе си с големи усилия на въображението, тя е виждала във вас мечтания герой, а не това, което сте в действителност…

Но по дяволите, това е азбуката, драги ми Сорел, мигар вие наистина сте ученик? …

Поврага! Я да влезем в този магазин; ето ви една чудесна черна вратовръзка, ще речеш, че е работа на Джон Андерсън от Берлингтън стрийт; направете ми удоволствието да я вземете и да захвърлите това безобразна черно въже, което сте намотали около шията си.

Та ето — продължи князът, когато излязоха от дюкяна на първия пасмантерист в Страсбург — в какво общество се движи госпожа дьо Дюбоа? Господи боже, какво име! Не се сърдете, драги ми Сорел, не мога да се сдържам… Та коя ще ухажвате вие?

— Едно пълно въплъщение на добродетелта, дъщеря на търговец на чорапи, страшен богаташ. Тя има най-хубавите очи на света, които ми харесват безкрайно; тя е безспорно първата особа в тоя край; но въпреки всички тези предимства, изчервява се и се смущава, ако някой й заговори за търговия и за дюкяни. А за зла чест баща й е бил един от най-известните търговци в Страсбург.

— И така, ако заговорят за измамничество36 — каза князът, като се засмя, — вие можете да бъдете уверен, че вашата хубавица ще отнесе това за себе си, а не за вас. Това чудачество е прекрасно и много полезно, то няма да ви позволи нито за миг да загубите ума си от нейните хубави очи. Успехът ви е осигурен.

Жулиен имаше на ум госпожа маршалката дьо Фервак, която беше честа гостенка в дома на дьо Ла Мол. Тя беше красива чужденка, омъжена за маршала една година преди смъртта му. Целият й живот бе сякаш посветен на една-единствена цел — да накара хората да забравят, че е била дъщеря на промишленик и за да бъде нещо в Париж, беше застанала начело на жените, борещи се за добродетелта.

Жулиен се възхищаваше искрено от княза; какво не би дал, за да има неговите чудачества! Разговорът между двамата приятели нямаше край; Коразов беше във възторг: никога нито един французин не беше го слушал толкова дълго. „Ето, най-сетне постигнах своето — разсъждаваше очарованият княз, — накарах учителите си да слушат моите уроци!“

— Значи, разбрахме се — повтаряше той на Жулиен за десети път, — нито сянка от страст, когато говорите с младата хубавица, дъщеря на страсбургския търговец на чорапи, в присъствието на госпожа дьо Дюбоа. Напротив, огнена страст, когато й пишете. Да чете прекрасно написано любовно писмо, е върховна наслада за една престорена благонравна жена; за нея то е минута на отдих. Тя вече не играе комедия, одързостява се да слуша гласа на сърцето си; и тъй, две писма на ден.

— Никога, никога! — провикна се изплашен Жулиен. — Предпочитам да ме скълцат в хаван, отколкото да съчиня три фрази; аз съм труп, драги мой, не очаквайте вече нищо от мен. Оставете ме да умра тук край пътя.

— Че кой ви казва да съчинявате фрази? В моята пътническа чанта имам шест тома ръкописни любовни писма. Има за всякакви женски характери, ще се намерят и за висшата добродетел. Та Калински не ухажваше ли в Ричмънд-Терас — знаете, на три левги от Лондон — най-красивата квакерка в цяла Англия.

Когато в два часа сутринта се раздели с приятеля си, Жулиен не се чувствуваше вече тъй нещастен.

На другия ден князът повика при себе си един преписвач, а след два дни Жулиен получи петдесет и три любовни писма, старателно номерирани, предназначени за най-възвишената и най-тъжната добродетел.

— Няма петдесет и четвърто — каза князът, — защото изпъдили най-учтиво Калиски. Но не е ли за вас все едно дали дъщерята на търговеца на чорапи ще ви даде пътя, щом искате да въздействувате само върху сърцето на госпожа дьо Дюбоа?

Всеки ден двамата яздеха на кон: князът беше се привързал до полуда към Жулиен. Като не знаеше как да му засвидетелствува своята ненадейна дружба, той накрай му предложи ръката на една от своите братовчедки, богата московска наследница.

— А ожените ли се веднъж — добави той, — с моето влияние и вашия орден вие за две години ще станете полковник.

— Но този орден не е даден от Наполеон, това не е едно и също.

— Какво от това — отвърна князът, — нали Наполеон го е учредил? Той се смята все още за най-големият орден в Европа.

Жулиен бе склонен да се съгласи. Но дългът му го зовеше да се яви при високата особа; когато се разделяше с Коразов, обеща да му пише. Той получи отговора на тайното послание, което беше донесъл, и полетя към Париж; но останал два дни поред самичък, мисълта да напусне Франция и Матилд му се стори по-страшна от смъртта. „Аз няма да се оженя за милионите, конто ми предлага Коразов — каза си той, — но ще последвам съветите му.

В края на краищата изкуството да се съблазнява е негов занаят; той само за това мисли повече от петнадесет години, тъй като сега е на тридесет. Не може да се каже, че му липсва ум; той е ловък и хитър, пламенността и поезията са несъвместими с този характер: той има душата на прокурор; ето едно основание още, че не се лъже.

Така трябва да направя: ще ухажвам госпожа дьо Фервак.

Може би ще бъде досадничко с нея, но аз ще гледам нейните прекрасни очи, те толкова много приличат на очите, които са ме обичали най-много на света.

Тя е чужденка; с нея аз ще мога да изучавам един нов характер.

Аз полудявам, погубвам се, трябва да следвам приятелските съвети и да не слушам себе си.“

ДВАДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВАНА СЛУЖБА ПРИ ДОБРОДЕТЕЛТА

Едва завърнал се в Париж, щом излезе от кабинета на маркиз дьо Ла Мол, който, изглежда, бе съвсем разочарован от донесените му писма, нашият герой отърча при граф Алтамира. Покрай предимството да е осъден на смърт този хубав чужденец се отличаваше и с голямо дълбокомислие и имаше щастието да бъде набожен; тези две достойнства и най-вече високият произход на графа напълно допадаха на госпожа дьо Фервак и тя се виждаше често с него.

Жулиен сериозно му изповяда, че е влюбен силно в нея.

— Тя е образец на най-чиста и висока добродетел — отговори Алтамира, — само че у нея има малко йезуитство и предвзетост. Случват се дни, когато разбирам всяка дума, която казва, но не разбирам цялото изречение. Тя нерядко ме кара да мисля, че съвсем не зная така добре френски, както разправят. Запознанството ви с нея ще накара хората да заприказват за вас, ще ви даде тежест в обществото. Но хайде да отидем при Бустос — каза граф Алтамира, който обичаше да постъпва последователно, — той някога е ухажвал госпожа маршалката.

Дон Диего Бустос ги застави надълго и широко да му обяснят в какво се състои работата, без сам да пророци нито дума, като адвокат в своя кабинет. Той имаше дебело монашеско лице с черни мустаци и се държеше необикновено важно; впрочем той бе добър карбонар37.

— Разбрах — каза той най-сетне на Жулиен. — Вие питате: маршалката дьо Фервак имала ли е любовници, или не е имала? И следователно има ли някаква надежда да успеете? Ще ви кажа, че що се отнася до мене, аз пропаднах. Сега, когато това вече не ме засяга, аз стигам, до това разсъждение: често я спохожда лошо настроение и както ей сега ще ви разкажа, тя е доста отмъстителна.

Аз не намирам у нея оня злъчен темперамент, който е присъщ на надарените хора и хвърля върху всичките им постъпки някакъв отблясък на страстност. Наопаки, на своята холандска флегматичност и невъзмутимост тя дължи рядката си хубост и чудно свежата си руменина.

Жулиен едва понасяше мудността и непоклатимото спокойствие на испанеца; сегиз-тогиз той неволно изтърваваше по някое едносрично възклицание.

— Искате ли да ме слушате? — запита го важно дон Диего Бустос.

— Простете ми моята furia francese38; аз съм целият слух — отвърна Жулиен.

— Маршалката дьо Фервак е твърде склонна да се отдава на омраза; тя преследва безмилостно хора, които никога не е видяла, разни адвокати, сиромаси-писатели, които са съчинявали песнички, като Коле. Знаете ли я?

И Жулиен трябваше да изслуша цялата песничка. На испанеца се харесваше много да пее на френски.

Тази божествена песничка никога не са слушали с по-голямо нетърпение.

— Маршалката — каза дон Диего Бустос, след като изпя всичко до край — накара да уволнят от служба автора на песничката:

Жулиен се уплаши да не изпее и тази песничка. Бустос се задоволи да й направи обстоен разбор. Действително тя беше нечестива и непристойна.

— Когато маршалката почна да се възмущава от тази песничка — каза дон Диего, — аз й обърнах внимание, че жена с нейното обществено положение съвсем не бива да чете всички излизащи в печата глупости. Колкото и успешно да се насаждат благочестието и строгостта на нравите, във Франция винаги ще съществува кабаретна литература. Когато госпожа дьо Фервак издействува да лишат автора, един сиромах, комуто плащаха наполовина от мястото му с хиляда и осемстотин франка заплата, аз й казах: „Пазете се, вие нападнахте този стихоплетец с вашето оръжие, той може да ви отговори със стиховете си: ще напише песничка за добродетелта. Позлатените гостни ще бъдат на ваша страна; но хората, които обичат да се смеят, ще повтарят неговите епиграми.“ Знаете ли господине, какво ми отговори маршалката? „За господнето дело пред очите на цял Париж съм готова да ида на мъченичество; това ще бъде невиждано зрелище за Франция. Народът би се научил да тачи високата добродетел. Този ден ще бъде най-хубавият ден в живота ми.“ Никога очите й не са били тъй хубави.

— Тя има чудни очи — провикна се Жулиен.

— Виждам, че сте влюбен… И тъй — почна пак важно дон Диего Бустос, — тя няма злъчния темперамент, който разполага към отмъстителност. И нейната склонност да пакости иде от това, че е нещастна, аз подозирам у нея тайна мъка. Дали не й е омръзнало да играе ролята на светица?

Испанецът го гледа мълком цяла минута.

— Ето къде е цялата работа — важно додаде той — и оттук вие можете да извлечете някаква надежда. Аз съм размишлявал много върху това през двете години, когато бях неин покорен слуга. Цялото ви бъдеще, влюбени господине, зависи, от тази голяма загадка: не е ли лицемерна светица, уморена от своята роля, и зла, защото е нещастна?

— Или пък — каза Алтамира, като наруши най-сетне своето дълбоко мълчание — ще е това, което съм ти казвал двадесет пъти — чисто и просто френска суетност: споменът за баща й, прочут търговец на сукна, прави нещастен нейния характер, по природа мрачен и сух. Единствено щастие за нея би било да се посели в Толедо и там да я измъчва някой изповедник, който всеки ден ще й сочи зиналия ад.

Когато Жулиен вече излизаше, дон Диего, станал още по-важен, му каза:

— Алтамира ми съобщи, че сте от нашите. Един ден вие ще ни помогнете да си извоюваме свободата, затова и аз искам да ви помогна във вашето мъничко развлечение. Не ще е зле да се запознаете със стила на маршалката: ето четири писма, написани от нейната ръка.

— Аз ще ги препиша — възкликна Жулиен — и ще ви ги донеса.

— И никога никому няма да кажете нито дума от това, което сме приказвали?

— Никога, кълна се в честта си! — извика Жулиен.

— Тогава нека бог ви е на помощ! — додаде испанецът; и изпроводи мълчаливо до стълбите Алтамира и Жулиен.

Тази сцена поразвесели нашия герой; той почти се усмихна. „Ето, благочестивецът Алтамира ми помага в това прелюбодейство“ — каза си той.

През цялото време, додето траеше този разговор с дон Диего Бустос, Жулиен се вслушваше в биенето на часовника върху дома Алигр.

Наближаваше вече часът на вечерята, той скоро щеше да види пак Матилд! Той се прибра в къщи и се облече много грижливо.

„Ето първата глупост — каза си той, когато слизаше по стълбите. — Трябва да следвам дума по дума предписанието на княза.“

И той се качи пак в стаята си и навлече един най-обикновен пътнически костюм.

„Сега — помисли той — да не се издам с поглед.“ Беше пет и половина, а вечеряха в шест. Поиска му се да слезе в салона, там нямаше никой. Щом видя синьото канапе, едва не се разплака; тутакси бузите му запламтяха. „Трябва да притъпя у себе си тази глупава чувствителност — каза си той с яд, — тя ще ме издаде.“ Той взе за очи един вестник и се разходи три-четири пъти от салона до градината.

Треперейки, едва когато се укри хубаво зад един голям дъб, Жулиен се осмели да вдигне очи към прозореца на госпожица дьо Ла Мол. Прозорецът беше плътно затворен; Жулиен насмалко не падна и дълго стоя облегнат на дъба; после, олюлявайки се, отиде да види стълбата на градинаря.

Брънката, която някога беше извил — уви, как всичко бе различно тогава! — не беше поправена. Обхванат от луд порив, Жулиен я притисна до устните.

След като скита дълго от салона до градината, Жулиен се почувствува ужасно уморен; това беше първата сполука, която силно го зарадва.

„Ето, моят поглед ще помръкне и няма да ме издаде!“ Малко по малко сътрапезниците се събираха в гостната; всеки път, когато се отваряше вратата, смъртен смут нахлуваше в сърцето на Жулиен.

Насядаха около масата. Най-сетне се яви и госпожица дьо Ла Мол, вярна както винаги на своя навик да кара да я чакат. Зърнала Жулиен, тя се изчерви много: не бяха й казали за неговото пристигане. Следвайки съветите на княз Коразов, Жулиен погледна ръцете й; те трепереха. Обхванат от неописуемо вълнение при това откритие, той се зарадва много, че изглежда уморен.

Господин дьо Ла Мол произнесе цяла похвална реч за него. Една минута след това маркизата се обърна към него и му каза нещо любезно по повод неговия уморен вид. Жулиен всеки миг си повтаряше: „Не бива да гледам много госпожица дьо Ла Мол, но и моят поглед също не бива да я избягва. Аз трябва да изглеждам такъв, какъвто бях действително една седмица преди нещастието си…“ Той основателно бе доволен от успеха си и остана в гостната. Проявил за пръв път внимание към домакинята, той сякаш се стараеше да разприказва нейните гости и да поддържа жив разговора.

Неговата учтивост бе възнаградена: към осем часа доложиха за пристигането на госпожа маршалката дьо Фервак. Жулиен се измъкна и скоро се яви отново, облечен с най-голяма изисканост. Госпожа дьо Ла Мол му беше безкрайно благодарна за тая проява на внимание и поиска да му засвидетелствува своето задоволство, като заприказва с госпожа дьо Фервак за пътуването му. Жулиен седна до маршалката така, че Матилд да не вижда очите му. Наместил се по тоя начин, той според всички правила на изкуството гледаше госпожа дьо Фервак прехласнат, с възхищение. Тъкмо с дълго словоизлияние върху това чувство започваше първото от петдесет и трите писма, които му беше подарил княз Коразов.

Маршалката съобщи, че отива в опера „Буф“. Жулиен отърча там; намери кавалера дьо Бовоази, който го отведе в една ложа на камерюнкерите, точно до ложата на госпожа дьо Фервак. Жулиен я гледаше, без да снеме поглед от нея. „Трябва — каза си той, когато се прибра в къщи — да водя дневник на обсадата; инак ще забравя атаките си!“ Той си наложи да изпише две-три страници на тази досадна тема и успя по тоя начин — удивително нещо! — почти да не мисли за госпожица дьо Ла Мол.

Матилд беше го почти забравила, докато той пътуваше. „В края на краищата той е посредствен човек — мислеше тя, — името му ще ми напомня постоянно най-голямото падение в моя живот. Ще трябва добросъвестно да се върна пак към общоприетите възгледи за благоразумие и чест; забрави ли ги, жената може да изгуби всичко.“ Тя даде да се разбере, че е склонна да се сключи най-сетне нейният брачен договор с маркиз дьо Кроазноа, който се подготвяше от толкова отдавна. Младият маркиз обезумя от радост; той щеше да се учуди много, ако му кажеха, че в основата на това ново отношение на Матилд, с което той така се гордееше, има само примирение пред съдбата.

Но всички намерения на госпожица дьо Ла Мол се промениха от един път, когато видя Жулиен. „Ето кой е моят истински съпруг — каза си тя — и ако аз искам да се върна добросъвестно към възгледите на благоразумието, ясно е, че ще трябва да се омъжа за него.“

Тя очакваше, че Жулиен ще й додява с оплакванията си и своя нещастен вид, обмисляше какво да му отговори: защото несъмнено, щом станат от трапезата, той ще се опита да й каже няколко думи. Вместо това той си остана спокойно в гостната, дори не погледна към градината — един бог знае с какво усилие! „Най-добре веднага да се обясня с него“ — реши госпожица дьо Ла Мол и отиде сама в градината; Жулиен не дойде. Матилд почна да се разхожда пред стъклените врати на гостната; тя го видя как старателно описва на госпожа дьо Фервак съсипиите от старите замъци, които увенчават хълмистите брегове на Рейн и им придават такъв своеобразен изглед. Той започваше да овладява тази сантиментална и предвзета реч, която наричат остроумие в някои салони.

Княз Коразов щеше без друго да се гордее, ако беше в Париж: всичко тази вечер ставаше досущ така, както той го беше предрекъл.

Той щеше да одобри държането на Жулиен и през следните дни.

Интригата, която водеха членовете на тайното правителство, им достави на разположение няколко сини ленти; госпожа маршалката дьо Фервак настояваше един неин дядов брат да стане кавалер на ордена. Маркиз дьо Ла Мол искаше същото за своя тъст; те обединиха усилията си и маршалката идваше почти всеки ден в дома дьо Ла Мол. От нея тъкмо Жулиен научи, че маркизът скоро ще стане министър: той беше предложил на камарилата извънредно остроумен план за унищожаване на конституцията без сътресения в разстояние на три години.

Ако господин дьо Ла Мол получеше министерски пост, Жулиен можеше да се надява, че ще стане епископ; но сега за него всичките тези очаквания бяха сякаш застлани с пелена. Те се открояваха пред въображението му смътно и, така да се каже, далече. Злочестата му любов, която го беше превърнала в маниак, свързваше всичките му жизнени интереси с отношенията му към госпожица дьо Ла Мол. Той разчиташе, че след пет-шест години, изпълнени с такива усилия, ще сполучи най-сетне да спечели пак нейната обич.

Тази толкова трезва глава беше стигнала, както виждаме, до състояние на пълно безразсъдство. От всички качества, с които той се отличаваше някога, беше му останала само известна упоритост. Следвайки в поведението си дословно плана, предначертан от княз Коразов, той сядаше всяка вечер досам креслото на госпожа дьо Фервак, но не беше способен да й продума нито дума.

Усилието, което си налагаше, за да изглежда на Матилд излекуван, поглъщаше всичките му душевни сили, той седеше до маршалката, като да бе бездушен труп; очите му дори, както става при прекомерно телесно страдание, бяха изгубили целия си блясък.

Тъй като госпожа дьо Ла Мол в схващанията си винаги повтаряше мненията на мъжа си, който можеше да я направи дукеса, тя от няколко дена превъзнасяше до небесата достойнствата на Жулиен.

ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВАБЛАГОНРА ВНАТА ЛЮБОВ

„В съжденията на цялото това семейство има нещо налудничаво — мислеше маршалката; — ето те са се халосали сега в това свое абатче, което знае само да слуша, вторачило във вас своите наистина доста хубави очи.“

Жулиен от своя страна намираше в държането на маршалката, кажи-речи, съвършен образец на онова патрицианско спокойствие, което се проявява в безукорна учтивост, но още повече в пълна неспособност към никакви силни преживявания. Някакво неочаквано движение, загубването на самообладание можеха да възмутят госпожа дьо Фервак почти толкова, колкото липсата на величие в отношението й към нейните подчинени. Най-малката проява на чувствителност бе за нея морална нетрезвеност, от която човек трябва да се черви и която уронва достойнството на едно лице от висшето общество. За нея беше голямо щастие да поприказва за последния лов на краля, нейната любима книга беше „Спомените“ на дук Сен-Симон, особено в родословната й част.

Жулиен знаеше мястото, което с разположението на светлината открояваше най-изгодно особената красота на госпожа дьо Фервак. Той идеше там отнапред, но се погрижваше да обърне стола си така, че да не вижда Матилд. Учудена от това упорство, с което той се криеше от нея, един ден тя остави синьото канапе и седна с ръкоделието си на една малка масичка до креслото на маршалката. Жулиен я виждаше съвсем близо изпод шапката на госпожа дьо Фервак. Тези очи, които се разпореждаха със съдбата му, отначало го уплашиха, после неговата апатия изведнъж изчезна; той заговори и говори много добре.

Той се обръщаше само към маршалката, но единствената му цел беше да въздействува върху душата на Матилд. Той се въодушеви до такава степен, че госпожа дьо Фервак престана да разбира какво й говори.

Това беше първият успех. Ако Жулиен се досетеше да го допълни с няколко изречения, пропити с германска мистика, дълбока религиозност и йезуитство, маршалката веднага щеше да го причисли към изключителните хора, призовани да възродят този век.

„Ако той е тъй непридирчив — каза си госпожица дьо Ла Мол, — че може да говори толкова дълго и с такава жар на госпожа дьо. Фервак, аз няма вече да го слушам.“ И до края на вечерята тя сдържа думата си, макар и с мъка.

В полунощ, когато тя отиде да изпроводи майка си с нейния свещник в ръка до стаята й, госпожа дьо Ла Мол, спряла на стълбата; почна да хвали Жулиен. Това ядоса още повече Матилд; и тя не можа да заспи цялата нощ. Една мисъл я успокои: „Оня, когото презирам, може все още да изглежда необикновен човек в очите на маршалката.“

Що се отнася до Жулиен, той беше излязъл от своето бездействие и не се чувствуваше вече тъй нещастен; случайно погледът му падна върху чантата от руска кожа с петдесет и трите любовни писма, които му беше подарил княз Коразов. В края на първото писмо Жулиен видя една забележка: „№ 1 се изпраща една седмица след първата среща.“

„Закъснял съм! — извика Жулиен. — От колко време вече виждам госпожа до Фервак!“ И той се залови начаса да преписва това първо любовно писмо; то беше истинска проповед, препълнена с високопарни фрази за добродетелта — да умре човек от досада; Жулиен има щастието да заспи на втората страница.

След няколко часа яркото слънце го събуди, както се беше облегнал върху масата. Една от най-мъчителните минути в живота му беше минутата, когато сутрин, пробудил се, осъзнаваше своето нещастие. Този ден той, свършил преписа на писмото, почти се смееше. „Мигар може — питаше се той — да се намери такъв младеж, който да пише така!“ Той наброи няколко изречения от по девет реда. В края на оригинала зърна бележка с молив:

„Тези писма се отнасят лично: на кон, с черна вратовръзка, в син сюртук. Писмото се предава на портиера със съкрушен вид; с най-дълбока тъга в погледа. Ако се покаже някоя камериерка, избърсват се крадешком очите. Казват се няколко думи на камериерката.“

Всичко това бе изпълнено строго.

„Аз постъпвам доста дръзко — помисли Жулиен, когато излизаше от дома Фервак, — но толкоз по-зле за Коразов. Да се осмелиш да пишеш на дама, толкова прочута със своята добродетел! Тя ще ме посрещне с убийствено презрение, но нищо няма да ме забавлява, колкото това. Па и най-сетне само тази комедия може да ме съживи. Да, да изложа на присмех това омразно същество, което се нарича «аз» — това може да ме позабавлява. Ако бях уверен в себе си, бих извършил някакво престъпление, за да се разсея.“

От цял месец насам най-голямо щастие в живота на Жулиен беше мигът, когато той отвеждаше коня си в конюшнята. Коразов му беше изрично забранил да гледа под какъвто и да е предлог изоставилата го любовница. Но познатият тропот от копитата на коня, начинът, по който Жулиен почукваше с камшика си по вратата на конюшнята, за да повика коняря, привличаха понякога Матилд зад завесата на прозореца. Муселинът беше толкова лек, че Жулиен виждаше през него. Като гледаше изпод края на шапката си, той съзираше снагата на Матилд, без да вижда очите й. „Следователно — казваше си той — и тя не може да вижда моите, а това не значи, че я гледам.“

Вечерта госпожа дьо Фервак се държа към него досущ като да не беше получила философската, мистична и религиозна дисертация, която той беше връчил заранта с такъв меланхоличен вид на нейния портиер. Предната вечер по една случайност Жулиен беше открил как може да стане красноречив; той и този път се намести така, че да вижда очите на Матилд. А и тя, щом пристигна маршалката, остави синьото канапе: това бе бягство от нейната обикновена среда. Господин дьо Кроазноа изглеждаше сломен от тази нова прищявка; неговото явно огорчение понамали донейде жестоката мъка на Жулиен.

Този неочакван обрат в неговия живот го дари с ангелско красноречие и тъй като самолюбието се прокрадва дори в сърцата, които служат за храм на най-святата добродетел, маршалката, когато се качваше в каретата, си каза: „Госпожа дьо Ла Мол има право — този млад свещеник е забележителен човек. Изглежда, през първите дни моето присъствие го е стеснявало. Всъщност, когото и да погледнеш, всички в тази къща са лекомислени: аз виждам там само добродетели, поддържани от старостта, нуждаещи се от леда на напредналата възраст. И този млад човек ще да е съумял да види разликата; той пише хубаво; но в молбата му, с която се обръща в писмото си, да го просветя със съветите си, боя се силно, да не се крие някакво чувство, което той още не съзнава сам.

И все пак колко случаи на нравствен прелом са започвали така. Това, което ми вдъхва благи надежди за неговото прераждане, е разликата между неговия стил и стила на другите млади хора, чиито писма ми се е случило да виждам. Не може човек да не забележи умилението, дълбоката сериозност и твърдото убеждение в прозата на този млад свещенослужител; с време той ще достигне кротката добродетел на Масийон.“

ДВАДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВАНАЙ-ДОБРИТЕ ЧЕРКОВНИ ДЛЪЖНОСТИ

И ето мисълта за епископски сан за пръв път се свърза с мисълта за Жулиен в главата на тази жена, която рано или късно щеше да раздава най-добрите постове на френската черква. Този успех нямаше ни най-малко да трогне Жулиен; сега неговата мисъл не се стремеше към нищо, погълната от нещастието му: всичко го усилваше; така например видът на собствената му стая беше му станал непоносим. Вечер, когато се прибираше със свещ в ръка, всеки къщен предмет, всяка мъничка джунджурийка вдигаше глас, за да възвести недружелюбно някоя нова подробност от неговата злочестина.

„Днес отбивам принудителна повинност — каза си той, като се прибра с такова оживление, каквото не беше изпитвал от дълго време вече. — Да се надяваме, че второто писмо ще е също тъй отегчително, както и първото.“

То излезе още по-отегчително. Онова, което преписваше, му се струваше тъй безсмислено, че най-сетне почна да преписва ред по ред, без да вниква в смисъла.

„То е по-надуто — мислеше си той — и от официалните документи на Мюнстерския трактат, които моят учител по дипломация ми даваше да преписвам в Лондон.“

Едва тогава той си спомни за писмата на госпожа дьо Фервак, оригиналите на които беше забравил да върне на важния испанец дон Диего Бустос. Той ги намери; те наистина се оказаха почти такива безсмислици, както и писмата на младия руски дворянин. Пълна мъглявина. В тях искаха да кажат всичко и да не кажат нищо. „Това е Еоловата арфа на стила — помисли си Жулиен. — Зад тези възвишени размисли за небитието, за смъртта, за безкрая и т.н. аз не виждам нищо действително, освен отвратителен страх да не изглеждаш смешен.“

Монологът, който тук ние съкращаваме, се повтаряше две седмици подред. Да заспива, додето преписва нещо като тълкувание на Апокалипсиса, на другия ден да отнася с меланхоличен вид писмото, да отвежда коня в конюшнята с надежда, че ще зърне роклята на Матилд, да работи, вечер да ходи в Операта, ако госпожа дьо Фервак не дойдеше в дома дьо Ла Мол — с такива еднообразни събития бе изпълнен животът на Жулиен. Този живот ставаше по-интересен, когато госпожа дьо Фервак идваше у маркизата; тогава изпод някой край на шапката на маршалката Жулиен можеше да съзре очите на Матилд и изведнъж придобиваше дар слово. Неговата образна, прочувствена реч ставаше по-смела и същевременно по-изящна.

Той прекрасно съзнаваше, че онова, което казваше, изглежда безсмислица за Матилд, но искаше да я смае с изискаността на говора си. „Колкото по-голяма преструвка има в това, което казвам, толкова повече ще й се харесам“ — разсъждаваше Жулиен; и тогава с някаква отвратителна дързост той се впущаше в преувеличени описания на природата. Той много скоро забеляза, че за да не изглежда пошъл в очите на маршалката, трябва преди всичко да избягва простите и разумни мисли. Той продължаваше в този дух или скъсяваше многословието си според това — долавяше ли одобрение или безразличие в очите на двете великосветски дами, на които се стараеше да се поправи.

Изобщо животът му не беше тъй ужасен, както по-рано, когато дните му минаваха в бездействие.

„Но — каза си той една вечер — ето, че преписвам вече петнадесетата от тези отвратителни дисертации; предишните четиринадесет аз редовно връчвах на вратаря на маршалката. Паднала ми се е честта да натъпча всички чекмеджета на писалището й. И при все това тя се държи с мене така, като че не съм й писал никога! И до какъв край може да доведе всичко това? Няма ли моето постоянство да й дотегне, както е дотегнало и на мене? Трябва да си призная, че оня русин, приятел на Коразов, който е бил влюбен в хубавата квакерка от Ричмънд, е бил на времето си страшен човек; можеш ли да бъдеш по-досаден!“

Както всеки посредствен човек, когото случаят сблъсква с маневрите на някой голям пълководец. Жулиен не разбираше нищо от настъплението на младия русин срещу сърцето на хубавата англичанка. Четиридесетте първи писма имаха за цел само да измолят прошка за дързостта да й пише. Трябвало да се накара тази мила душа, която може би се е отегчавала безкрайно, да добие навика да получава писма, може би по-малко блудкави от всекидневното й съществуване.

Една сутрин на Жулиен подадоха писмо; той позна герба на госпожа дьо Фервак и разчупи печата с нетърпение, което би му се сторило съвсем немислимо преди няколко дни: беше проста покана за обед.

Той прибягна до напътствията на княз Коразов. За съжаление младият русин искаше да блесне с лекия слог на Дора там, където би трябвало да бъде по-прост и разбираем; Жулиен не можа да отгатне каква нравствена позиция трябва да заеме на обеда у маршалката.

Гостната на маршалката блестеше с рядко великолепие, позлатена като галерията Диана в Тюйлери, с маслени картини в разкошни рамки. По картините личаха пресни петна. По-късно Жулиен научи, че сюжетите са се сторили не съвсем прилични на домакинята и тя е заповядала да поправят картините. „Какъв нравствен век!“ — помисли той.

В гостната той забеляза три от лицата, които бяха присъствували при стъкмяването на тайното послание. Единият от тях, негово високопреосвещенство епископ ???, чичо на маршалката, се разпореждаше с назначенията по духовното ведомство и, както се говореше, нищо не отказвал на племенницата си. „Каква огромна крачка направих — каза си Жулиен с тъжна усмивка. — И колко ми е безразлично това! Ето на, вечерям със знаменития епископ ???.“

Вечерята беше посредствена, а разговорът — непоносим. „Прилича на «съдържанието» на някоя лоша книга — мислеше Жулиен. — С какво високомерие се залавят тук с всички най-велики въпроси на човешката мисъл. Послушаш ли ги три минути, не знаеш от какво да се възмущаваш повече — от надутостта на говорещия ли, или от неговото безподобно невежество.“

Читателят навярно е забравил нищожния съчинител по име Танбо, племенника на академията и бъдещия професор, който със своите долни клевети сякаш беше се заел да отрови въздуха в гостната на дома дьо Ла Мол.

А тъкмо това нищожно човече наведе Жулиен за пръв път на мисълта, че госпожа дьо Фервак, макар да не отговаря на писмата му, може би се отнася благосклонно към чувството, което ги диктува. Черната душа на Танбо се разкъсваше от мъка, когато мислеше за успехите на Жулиен; но тъй като, от друга страна, и най-надареният човек, както и всеки глупак, не може едновременно да се намира на две места, „ако Жулиен стане любовник на божествената маршалка — размишляваше бъдещият професор, — тя ще го настани в черквата на някое изгодно място и аз ще се избавя от него в дома на дьо Ла Мол“.

Господин абат Пирар прочете на Жулиен цял ред проповеди по повод успехите му в дома дьо Фервак. Съществуваше сектантско съперничество между строгия янсенист и йезуитския салон на добродетелната маршалка, която се стремеше да възроди нравите и укрепи монархията.

ДВАДЕСЕТ И ОСМА ГЛАВАМАНОН ЛЕСКО

В руските наставления се предписваше изрично в никой случай да не противоречиш устно на особата, на която пишеш. А също да не се отклоняваш под никакъв предлог от постоянното благоговейно възхищение; всички писма изхождаха от тази предпоставка.

Една вечер в Операта, в ложата на госпожа дьо Фервак, Жулиен превъзнасяше до небето балета „Манон Леско“. Единственото основание за похвалите му бе това, че го намираше посредствен.

Маршалката каза, че този балет стои много по-ниско от романа на абат Прево.

„Я гледай! — помисли Жулиен учуден и заинтересуван. — Такава висока добродетелна особа и хвали един роман!“ Госпожа дьо Фервак смяташе за свое задължение два-три пъти седмично да се нахвърли с пълно презрение върху писателите, които със своите пошли съчинения искат да покварят младежта, винаги много склонна, уви, към заблудите на плътта.

— Сред тези безнравствени и опасни съчинения — продължи маршалката — „Манон Леско“ заема, както казват, едно от първите места. Слабостите и заслужените тревоги на греховното сърце са там, разправят, обрисувани с голяма правдивост и дълбочина; но това не е попречило на вашия Бонапарт да каже в Света Елена, че този роман е написан за лакеи.

Тези думи извадиха Жулиен от неговото душевно вцепенение. „Мене са искали да ме погубят пред маршалката; разправили й са и за моето преклонение пред Наполеон. Това я е ядосало тъй, че тя не е могла да устои пред изкушението да ми даде да го почувствувам.“ Това откритие го забавляваше през цялата вечер и го накара да бъде сам забавен. Когато си вземаше сбогом от маршалката в преддверието на Операта, тя му каза:

— Помнете, господине-, че не бива да обичат Бонапарт, ако ме обичат; най-много могат да го приемат като необходимост, пратена от провидението. Пък и този човек е нямал душевна гъвкавост, за да разбира великите творения на изкуството.

„Ако ме обичат! — повтаряше Жулиен. — Това или нищо не значи, или значи всичко. Ето тайните на езика, непознати на нашите клети провинциалисти.“ И той дълго мисли за госпожа дьо Ренал, додето преписваше безкрайното писмо, предназначено за маршалката.

— Как е могло да се случи така — каза му тя на другия ден с равнодушен глас, който му се стори явно престорен, — че вие ми говорите за Лондон и за Ричмънд в писмото, което сте ми писали вчера вечер, след като сте се върнали, струва ми се, от Операта?

Жулиен се обърка съвсем; той беше преписвал ред по ред, без да мисли за това, което пише, и очевидно беше пропуснал да замени думите Лондон и Ричмънд, които се срещаха в оригинала, с Париж и Сен-Клу. Той започна едно, после друго изречение, но не можа да ги довърши; напуши го луд смях. Най-сетне, търсейки думите си, той стигна до това обяснение:

— Увлечена от размишления върху възвишените, непостижими идеали на човешката душа, моята душа, когато ви пишех, леко е могла да изпадне в състояние на разсеяност.

„Аз правя впечатление — каза си той, — значи, тая вечер мога да си спестя досадата.“ И той излезе тичешката от дома дьо Фервак. Вечерта, като прегледа оригинала на писмото, което беше преписал предната вечер, той скоро намери съдбоносното място, дето младият русин споменава за Лондон и Ричмънд. Жулиен страшно се учуди, когато откри, че това писмо е любовно.

Ето тъкмо този контраст между привидната непринуденост на неговия разговор и възвишената, комай апокалиптична дълбочина на писмата беше привлякъл вниманието върху него. Дългите изречения особено се харесваха на маршалката: „Не с това скокливият стил, въведен на мода от Волтер, този безнравствен човек!“ Макар нашият герой да полагаше старание да изгони от разговорите си всички признаци на здравия смисъл, все пак в тях се чувствуваше дъх на антимонархизъм и безбожие и това не избягваше от очите на госпожа дьо Фервак. Оградена от люде във висша степен нравствени, които често пъти обаче не бяха способни да кажат ни една мисъл през цялата вечер, тази дама дълбоко се впечатляваше от всичко, което изглеждаше ново; но в същото време тя смяташе за свой дълг да се обиди от това. Тя наричаше този порок отпечатък на лекомисления век…

Но такива салони можете да посетите само ако искате да изпросите нещо. Цялата досада на този безинтересен живот, който водеше Жулиен, е, разбира се, понятна на читателя. Това са степите на нашето житейско пътешествие.

През цялото време, което епизодът с госпожа дьо Фервак крадеше от живота на Жулиен, госпожица дьо Ла Мол трябваше да прави усилия на волята, за да не мисли за него. В душата й се водеше ожесточена борба: понякога тя се ласкаеше, че презира този тъжен млад човек; но неговият разговор неволно я пленяваше. Най-много я учудваше неговата съвършена престореност; от това, което казваше на маршалката, нямаше нито една дума, което да не е лъжа или най-малко отвратително изопачаване на мислите му, които Матилд познаваше прекрасно почти по всеки въпрос. Този макиавелизъм я порази. „Каква дълбочина! — казваше си тя. — Каква разлика в сравнение с тези надути хапльовци и посредствени мошеници от рода на господин Танбо, които приказват със същия език!“

При все това Жулиен преживяваше ужасни дни. Той изпълняваше сякаш някаква мъчителна тегоба, като се явяваше всеки ден в гостната на маршалката. Усилията, които си налагаше, за да играе своята роля, изчерпваха всички сили на душата му. Често нощем, когато прекосяваше грамадния двор на дома дьо Фервак, той едва смогваше със силата на волята и разсъдъка си да противостои на отчаянието.

„Аз надвих отчаянието в семинарията — казваше си той, — а какво ужасно бъдеще имах тогава пред себе си! Сполучех ли, или се провалях, и в единия, и в другия случай аз знаех, че трябва да прекарам целия си живот в близко общуване с най-презрените и отвратителни хора под небето. И ето, на следната пролет, само след някакви си единадесет месеца, аз бях най-щастливият може би измежду моите връстници.“

Но много често всички тези прекрасни разсъждения се оказваха безсилни пред лицето на непоносимата действителност. Всеки ден на обед и на вечеря той виждаше Матилд. От многобройните писма, които му диктуваше господин дьо Ла Мол, той знаеше, че тя се готви да стане жена на господин дьо Кроазноа. Този приятен млад човек се явяваше вече по два пъти на ден в дома дьо Ла Мол: ревнивото око на изоставения любовник не изпускаше нито една негова стъпка.

Когато му се струваше, че госпожица дьо Ла Мол се отнася благосклонно към своя годеник, Жулиен, влязъл в стаята си, не можеше да се въздържи и да не погледне с любов пистолетите си.

„Ах, колко по-разумно би било от моя страна — казваше си той — да махна инициалите от бельото си и да ида в някоя пуста гора на двадесет левги от Париж, да свърша с този мръсен живот! Непознат в този край, смъртта ми не ще узнае никой две седмици, а кой ще си спомни за мене след две седмици!“

Разсъждението беше много умно. Но на другия ден достатъчно беше да зърне ръката на Матилд между ръкава на роклята и нейната ръкавица, за да потъне нашият философ в най-жестоки спомени, които обаче го привързваха към живота. „Хубаво! — казваше си той тогава. — Аз ще следвам докрай руската тактика. Но как ще свърши всичко това?

Що се отнася до маршалката, аз, след като препиша тези петдесет и три писма, разбира се, няма да пиша други.

Що се отнася до Матилд — тази мъчителна шестседмична комедия или няма да смекчи гнева й, или ще ми донесе един миг на помирение. Велики боже, аз ще умра от щастие!“ И той не можеше да довърши мисълта си.

Когато след дълъг унес успяваше най-сетне да подхване разсъжденията си, той си казваше: „И тъй, аз ще постигна един ден щастие, а после ще почнат, уви, пак подигравките, защото аз не умея да й се харесвам, и тогава вече няма да има на какво да се уповавам, аз ще бъда сломен, изгубен завинаги…

Каква гаранция може да ми даде тя със своя характер? Уви, аз не мога да се похваля с никакви достойнства. В обноските ми няма изящество, моят разговор е тежък и еднообразен. Велики боже! Защо аз съм аз?“

ДВАДЕСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВАДОСАДА

Отначало госпожа дьо Фервак четеше без удоволствие дългите писма на Жулиен, но постепенно те почнаха все повече да я занимават; ала едно нещо я опечаляваше: „Колко жално, че господин Сорел не е действително свещеник! Тогава би могъл човек да допусне с него известна близост, но с този орден и този почти граждански костюм, излагаш се на жестоки въпроси и какво ще отговориш на тях?“ Тя не довършваше мисълта си: „Ето, някоя злобна приятелка може да си помисли и дори да разправи на всички, че това е мой по-нискостоящ братовчед, роднина по баща, някакъв търговец, награден с орден от националната гвардия.“

Преди да се срещне с Жулиен, най-голямо удоволствие за госпожа дьо Фервак беше да напише думата „маршалка“ до своето име. По-късно пустословието на току-що издигнала се жена, болезнено и обиждащо се от всичко, влезе в борба със зародилото се чувство.

„За мене би било толкова лесно — казваше си маршалката — да го направя пръв викарий в някоя съседна на Париж епархия! Но «господин Сорел» без нищо друго и отгоре на това обикновен секретар на господин дьо Ла Мол — това е ужасно!“

За първи път тази душа, която се опасяваше от всичко, беше досегната от някакъв интерес, който нямаше нищо общо с домогванията й за знатност и високо положение в обществото. Нейният стар портиер забеляза, че когато й донасяше писмо от младия хубавец, който имаше толкова тъжен вид, от лицето на маршалката изчезваше разсеяният и недоволен израз, който тя се постараваше винаги да вземе при приближаването на слугите си.

Това досадно съществуване, проникнато от честолюбивия стремеж да прави впечатление в обществото, без сърцето да изпитва действителна радост от подобен род успехи, беше станало за нея тъй непоносимо, откакто мислеше за Жулиен, че достатъчно беше вечерта да е прекарала един час с този необикновен момък, за да не хока нито веднъж камериерките си през целия следващ ден. Породилото се у нея доверие към него устоя срещу анонимните писма, съчинени с голямо умение. Напразно, малкият Танбо достави на господа дьо Люз, дьо Кроазноа, дьо Кайлюс две-три твърде ловко стъкмени клевети, които тези господа се заловиха с голяма радост да разпространят, без много-много да се питат верни ли са, или не обвиненията. Маршалката, която по своя ум не бе способна да противостои на такива долни похвати, поверяваше своите съмнения на Матилд и Матилд винаги я успокояваше.

Едип ден, след като беше питала три пъти дали няма за нея писма, госпожа дьо Фервак реши внезапно да отговори на Жулиен. Тази победа се дължеше на досадата. На второто писмо маршалката се поколеба — стори й се непристойно да напише собственоръчно един такъв просташки адрес: До господин Сорел, в дома на господин маркиз дьо Ла Мол.

— Вие трябва да ми донесете пликове с вашия адрес — каза тя вечерта на Жулиен извънредно сухо.

„Ето че станах любовник-лакей“ — помисли Жулиен и се поклони, като злорадо подражаваше Арсен, стария лакей на маркиза.

Същата вечер той донесе пликовете и на другия ден, още съвсем рано, получи трето писмо: той прочете пет-шест реда в началото и два-три към края. Писмото съдържаше четири страници, изписани гъсто със ситен почерк.

Малко по малко маршалката доби сладката привичка да пише почти всеки ден. Жулиен й отговаряше, като преписваше точно руските писма и — такова е предимството на надутия стил — госпожа дьо Фервак не се учудваше от това, че отговорите съответствуваха толкова малко на нейните писма.

Колко силно щеше да бъде засегната нейната гордост, ако този нищожен Танбо, който доброволно беше станал шпионин и следеше всяка стъпка на Жулиен, й кажеше, че всички нейни писма лежат неразпечатани и нехайно захвърлени в чекмеджето на Жулиен.

Една заран портиерът му донесе писмо от маршалката в библиотеката; Матилд срещна този човек, видя писмото и адреса с почерка на Жулиен. Тя влезе в библиотеката тъкмо когато портиерът излизаше оттам; писмото лежеше още на края на масата; Жулиен, зает с писане, не беше го турил в чекмеджето си.

— Ето това не мога да понеса — извика Матилд, като грабна писмото. — Вие ме забравяте съвсем, а аз съм ваша съпруга. Вашето поведение е чудовищно, господине!

Но едвам издумала тези думи, гордостта й, сепната от тази страшно непристойна постъпка, я задуши; тя се обля в сълзи и на Жулиен се стори, че тя ей сега ще припадне.

Стреснат, объркан, Жулиен не съвсем ясно виждаше какво възхитително блаженство му носи тази сцена. Той помогна на Матилд да седне; тя почти се отпусна в прегръдките му.

В първия миг, когато откри този порив, той обезумя от радост. В следващия миг си спомни за Коразов: „Само ако кажа една дума, мога да загубя всичко.“

Ръцете му се вкочаниха, толкова мъчително беше усилието, на което го принуждаваше неговата стратегия. „Аз не бива дори да си позволя да притисна до сърцето си тази гъвкава и прекрасна снага. Тя ще ме презре и ще ме натири. Какъв ужасен характер!“

И като проклинаше характера на Матилд, той я обичаше заради него стократно повече; струваше му се, че държи в прегръдките си кралица.

Безстрастната студенина на Жулиен усили мъките на гордостта, които раздираха душата на госпожица дьо Ла Мол. Тя далеч не притежаваше необходимото хладнокръвие, за да подири и прочете в очите му какво чувствува той към нея в тази минута; тя не се решаваше дори да го погледне: страх я беше да не срещне презрение на лицето му.

Седнала върху дивана в библиотеката, неподвижна, извърнала от Жулиен глава на срещуположната страна, тя беше жертва на най-острите мъки, на които гордостта и любовта могат да подложат човешката душа. Как бе изпаднала тя до такава чудовищна постъпка!

„Писано ми е било на мене, нещастницата, да видя, изгубила срам, как отблъскват готовността ми да пристана! И кой я отблъсква? — подсказваше й обезумялата от болка гордост. — Отблъсква я слугата на моя баща.“

— Това няма да понеса — високо каза тя.

И скочила бясно, тя дръпна чекмеджето от масата на Жулиен, намираща се на две крачки от нея. Тя замря, вледенена сякаш от ужас, когато видя там осем или десет неразпечатани писма, досущ прилични на онова, което портиерът току-що бе донесъл. Във всички адреси тя позна повече или по-малко подправения почерк на Жулиен.

— Така, значи — извика тя извън себе си, — не само поддържате добри отношения с нея, но и я презирате още! Вие, някакво нищожество, да презирате госпожа маршалката дьо Фервак! Ах, прости ми, друже мой — сепна се тя, като се хвърли в краката му, — презирай ме, ако искаш, само ме обичай, аз не мога да живея без твоята любов.

И тя падна на пода примряла.

„Ето я горделивката в краката ми!“ — каза си Жулиен.

ТРИДЕСЕТА ГЛАВАЛОЖА В ОПЕРА „БУФ“

Пред всички тези бурни вълнения Жулиен изпитваше по-скоро почуда, отколкото радост. Нападките на Матилд го убедиха в мъдростта на руската стратегия. „По-малко приказвай, по-малко действувай — ето единствения спасителен изход за мене.“

Той повдигна Матилд и без да промълви дума, я сложи на дивана. Малко по малко сълзите я овладяха.

За да се покаже спокойна, взе в ръцете си писмата на госпожа дьо Фервак и почна да ги разпечатва бавно. Тя цялата трепна, познала почерка на маршалката. Без да чете, обръщаше листовете на писмата; повечето от тях имаха по шест страници.

— Отговорете ми поне — промълви най-сетне Матилд с умолителен глас, но все още не смееше да погледне Жулиен. — Вие добре знаете моята гордост; виновно за това е, признавам, моето обществено положение и дори моят характер; госпожа дьо Фервак, значи, ми е откраднала вашето сърце… Сторила ли е тя за вас всички жертви, към които ме тласна моята съдбоносна любов?

Жулиен отговори с мрачно мълчание. „С какво право — мислеше си той — иска тя от мене нескромност, недостойна за един честен човек?“

Матилд се опита да прочете писмата; но очите й бяха налени със сълзи и тя не можеше да различи нищо.

От цял месец тя страдаше, но тази горда душа не мислеше и да се съзнае в своите чувства. Едничък случаят беше я довел до това избухване. Ревността и любовта бяха сломили у нея в един миг гордостта. Тя лежеше върху дивана, досами Жулиен. Той виждаше нейните коси и нейната алабастрова шия; и в миг забрави всичко, в което се беше врекъл; обгърна с ръка снагата й и я притисна до гърдите си.

Тя обърна бавно към него глава: учуди го безмерната мъка в очите й — не можеше да познае техния обикновен израз.

Жулиен почувствува, че силите му го изоставят, тъй нетърпимо мъчително беше усилието, което си налагаше.

„Скоро в тези очи ще остане само студено презрение — каза си Жулиен, — ако се поддам на щастието да й покажа, че я обичам.“ А в това време тя със задавен глас, като едва смогваше да изговори думите, го уверяваше колко много съжалява за всички постъпки, към които я е тласкала нейната безмерна гордост.

— Но и аз имам гордост — прошепна Жулиен с едва доловим глас и на лицето му се изписа безкрайно телесно изтощение.

Матилд се възви стремглаво към него. Да чуе гласа му — беше такова щастие, за което беше вече почти загубила надежда. Как проклинаше тя сега своето високомерие, как й се искаше да извърши нещо необикновено, невероятно, за да му покаже до каква степен го боготвори и ненавижда себе си.

— Навярно заради тази гордост — продължаваше Жулиен — вие ме удостоихте за миг с вашето внимание; несъмнено заради тази непоклатима твърдост, присъща на един мъж, вие и ме уважавате в тази минута. Аз може би обичам маршалката…

Матилд потрепера; очите й добиха странен израз. Ей сега тя ще чуе своята присъда. Това нейно движение не се изплъзна от Жулиен; той почувствува, че мъжеството му се стопява.

„Ах! — мислеше той, заслушан в празните думи, които мълвеше устата му, като че те бяха някакъв чужд шум. — Ако можех да покрия с целувки тези бледи бузи, но ти да не почувствуваш това!“

— Аз може би обичам маршалката — продължи той… и гласът му все повече и повече отслабваше, — но, разбира се, аз нямам никакви определени доказателства, че тя се интересува от мен…

Матилд го изгледа; той издържа този поглед, понесе надяваше, че лицето му не го е издало. Чувствуваше как любовта му прониква до най-потайните гънки на сърцето му. Никога той не беше я боготворил така; в този миг беше почти толкова обезумял, колкото и Матилд. Ако тя намереше у себе си малко хладнокръвие и твърдост, за да обмисля своето държание, той би паднал в краката й и би проклел цялата тази празна комедия. Но събрал последните си сили, той продължи да говори. „Ах, Коразов — мислено се провикна, — защо не сте тук! Колко нужно ми е да чуя една дума, за да зная как да постъпвам!“ А през това време гласът му казваше:

— Но и да нямам друго чувство, признателността стига, за да ме привърже към маршалката; тя бе снизходителна към мене, утеши ме, когато ме презираха… Аз имам основание да не вярвам безгранично на някои прояви на чувство, които несъмнено ме ласкаят много, но вероятно са и твърде малотрайни.

— Ах, велики боже! — възкликна Матилд.

— Добре тогава, каква гаранция ще ми дадете вие? — подзе Жулиен настойчиво и твърдо, отхвърлил сякаш за миг цялата си дипломатическа предпазливост. — Каква гаранция може да има, кой бог може да ми поръчителствува, че разположението ви, което сега сте готова да ми върнете, ще продължи повече от два дни?

— Моята безпределна любов и моята безпределна мъка, ако вие не ме обичате вече — каза му тя, като хвана ръцете му и се възви към него.

От това стремително движение наметката й се посвлече: Жулиен видя нейните чаровни рамене. Нейните излеко разчорлени коси възкресиха у него един сладостен спомен…

Той бе готов да отстъпи. „Една непредпазлива дума — каза си той — и за мене пак ще започне този дълъг низ от дни, изпълнени с отчаяние. Госпожа дьо Ренал намираше основание да постъпва така, както диктуваше сърцето й: тази великолепна девойка дава воля на сърцето си само след като си докаже с разумни доводи, че трябва да му даде воля.“

Тази истина го озари в един миг и в същия миг се възвърна мъжеството му.

Той освободи ръцете си, които Матилд стискаше в своите, и с подчертана почтителност се поотмести. За това му бе потребна цялата твърдост, на която е способен човек. След това той се залови да събира всички писма на госпожа дьо Фервак, пръснати върху дивана, и с преувеличена учтивост, толкова жестока в тази минута, додаде:

— Госпожица дьо Ла Мол, надявам се, ще ми позволи да помисля върху всичко това.

Той се отдалечи бързо и излезе от библиотеката: тя чуваше как той затваря една след друга всички врати след себе си.

„Чудовището не се разчувствува дори — помисли тя. — Но какво казвам — чудовище! Той е мъдър, предпазлив, добър; а аз съм виновна повече, отколкото човек може да си представи.“

Това настроение не я остави цял ден. Матилд се чувствуваше почти щастлива, защото беше цялата погълната от любовта; можеше да се помисли, че никога тази душа не е познавала страданията на гордостта, и то каква гордост!

Когато вечерта в гостната лакеят доложи за идването на госпожа дьо Фервак, тя потрепера от ужас; гласът му й се стори зловещ. Тя нема сили да се види с маршалката и бързо се скри. Жулиен, не твърде горд от мъчно удалата му се победа, се боеше от своите погледи и не вечеря в дома дьо Ла Мол.

Неговата любов и неговото щастие бързо нарастваха, колкото повече се отдалечаваше минутата на двубоя; той беше готов вече да се укори. „Как можах да устоя? — казваше си той. — Ами ако тя ме разлюби! Тази горда душа може да се промени в един миг, а аз, да си призная, се държах с нея ужасно.“

Вечерта той си спомни, че трябва непременно да се покаже в ложата на госпожа дьо Фервак в опера „Буф“. Тя беше го поканила нарочно: Матилд не можеше да не узнае бил ли е той там, или си е позволял такава неучтивост да не отиде. Но колкото и очевидно да беше разсъждението му, той не намираше сили у себе си в началото на вечерта да се гмурне в обществото. Заговореше ли, той щеше да изгуби половината от своето щастие.

Удари десет часът: налагаше се без друго да се яви.

За негово щастие той свари ложата на маршалката препълнена с дами и изтикан, остана до вратата, затулен напълно от шапките. Това обстоятелство го спаси от неловко положение: божествените звуци, с които изливаше отчаянието си Каролина в Matrimonio segreto41, изтръгнаха от очите му изобилни сълзи; госпожа дьо Фервак забеляза тези сълзи; те така не подхождаха на обикновената мъжествена твърдост, която имаше на лицето му, че дори душата на тази великосветска дама, отдавна преситена от всякакви парливи усещания на една новоиздигнала се болезнено самолюбива жена, бе покъртена. Слабата топлинка, останала още у нея от женствената й сърдечност, я накара да заговори с него. Поиска й се да се наслади от звука на гласа му в тази минута.

— Видяхте ли дамите дьо Ла Мол? — каза му тя. — Те са на третия балкон.

Жулиен мигом се наведе над залата, като се облегна доста неучтиво върху предната преграда на ложата; той видя Матилд; очите й блестяха от сълзи.

„А днес съвсем не е техният ден в операта — помисли Жулиен. — Колко е припряна!“

Матилд беше придумала майка си да отидат в опера „Буф“, макар че ложата, която беше побързала да им предложи една угодлива гостенка на дома, не отговаряше на положението им. Тя искаше да види ще прекара ли тази вечер Жулиен с маршалката, или не.

ТРИДЕСЕТ Я ПЪРВА ГЛАВАДА Я ДЪРЖИ В СТРАХ

Жулиен отърча в ложата на госпожа дьо Ла Мол. Очите му срещнаха най-напред разплаканите очи на Матилд; тя плачеше и дори не се мъчеше да се сдържа, тъй като в ложата имаше малозначителни лица, приятелката, която беше им дала ложата, и няколко познайници. Матилд сложи ръка върху ръката на Жулиен; тя беше сякаш забравила всякакъв страх от майка си. Задавена почти от сълзи, тя му пришепна само една дума: „Гаранцията!“

„Само да не говоря с нея — казваше си Жулиен, сам страшно развълнуван, като се стараеше да потули очите си стръка, уж за да заслони очи от канделабъра, който озаряваше ослепително третия балкон. — Ако заговоря, тя ще разбере веднага колко много съм развълнуван, гласът ми ще ме издаде, всичко може да се провали отново.“

Борбата му със самия себе си беше още по-мъчителна, отколкото сутринта, душата му през това време бе успяла да се разчувствува. Той се страхуваше да не би пустославието отново да обземе Матилд. Обезумял от любов и страст, той се зарече да не говори с нея.

Според мен това е една от най-чудните черти на неговия характер; човек, способен на такова усилие над себе си, може да отиде далече, si fata sinant42.

Госпожица дьо Ла Мол настоя Жулиен да се върне заедно с тях у дома. За щастие валеше проливен дъжд. Но маркизата го постави да седне срещу себе си, през цялото време приказваше с него и не му даде да каже нито дума на дъщеря й. Можеше да се помисли, че маркизата се грижи за щастието на Жулиен; и той без страх вече, че ще загуби всичко, като издаде чувствата си, отдаваше им се до полуда.

Ще дръзна ли аз да кажа, че щом влезе в стаята си, Жулиен падна на колене и покри с целувки любовните писма, които беше му дал княз Коразов?

„О, велики човече! Колко много ти дължа!“ — извика тон в безумието си.

Малко по малко възвърна му се хладнокръвието. Той се сравни с пълководец, който току-що е спечелил наполовина едно голямо сражение. „Победата е несъмнена, огромна — каза си той, — но какво ще стане утре? Един миг и всичко може да рухне.“

Той разтвори трескаво „Спомените, диктувани на Света Елена“ от Наполеон и цели два часа се силеше да ги чете; четяха само очите му, но, все едно, той се насилваше. А през време на това странно четене главата и сърцето му, въззети на шеметна височина, дето витае всичко велико, работеха сами, без той да съзнава. „Това сърце съвсем не е сърцето на госпожа дьо Ренал“ — размишляваше той, но не отиваше по-нататък.

„Да я държа в страх! — изведнъж се провикна той, като запокити далеч книгата. — Врагът ще ми се подчинява дотогава, докато му вдъхвам страх, ето тогава той няма да смее да ме презира.“

Той се разхождаше из малката си стая, обезумял от радост. Откровено казано, неговото щастие произтичаше повече от гордост, отколкото от обич.

„Да я държа в страх! — повтаряше си той гордо и имаше право да се гордее. — Дори и в най-щастливите си минути госпожа дьо Ренал се измъчваше винаги от съмнение обичам ли я аз толкова, колкото тя мене. А това тук е истински демон, който сега съм покорил, а, значи, трябва и занапред да покорявам.“

Той знаеше прекрасно, че на другия ден, още в осем часа заранта, Матилд ще бъде в библиотеката, и се яви там едва в девет часа, изгаряйки от любов, но подчинил сърцето си на разума. Нито минута не преставаше да си повтаря: „Трябва да поддържам винаги у нея дълбоко съмнение: обича ли ме той? Нейното блестящо положение, ласкателствата, с които я ограждат отвсякъде, я карат твърде скоро да се успокоява.“

Той я завари бледа, спокойна, седнала върху дивана, но явно неспособна да помръдне. Тя му протегна ръка:

— Друже, аз те обидих, вярно е; но можеш ли да ми се сърдит?…

Жулиен не очакваше такъв прост тон. Той насмалко не се издаде.

— Вие искате от мене гаранции, приятелю мой — добави тя, като помълча, с надежда, че той ще наруши мълчанието, — вие сте прав. Отвлечете ме, да заминем за Лондон… Това ще ме погуби завинаги, ще ме опозори… — Тя се осмели да си дръпне ръката от ръцете на Жулиен, за да закрие очите си. Всички чувства на свян и женско целомъдрие отново завладяха тази душа… — Ето, опозорете ме — каза тя най-сетне с въздишка, — това е гаранция.

„Вчера аз бях щастлив, защото имах мъжеството да бъда суров със себе си“ — помисли Жулиен. След като помълча малко, той овладя сърцето си дотолкова, че можа да каже с леден глас:

— Веднъж потеглили за Лондон, веднъж опозорена, да си послужа с вашите изрази, кой ще ми гарантира, че вие ще ме обичате, че моето присъствие в пощенската кола няма да ви стане омразно? Аз не съм чудовище; ако ви погубя в общественото мнение, за мене това ще бъде само едно ново нещастие. Пречка не е вашето положение в обществото, а вашият характер. Може ли да гарантирате сами пред себе си, че ще ме обичате една седмица?

(„Ах, ако тя ме обича една седмица, една седмица само — шепнеше си Жулиен, — аз ще умра от щастие. Какво ме е грижа за бъдещето, какво ме е грижа за живота! И това божествено щастие може да почне още тази минута, стига да поискам, това зависи само от мен!“)

Матилд видя, че той се замисли.

— Значи, аз съм съвсем недостойна за вас — каза тя, като го хвана за ръката.

Жулиен я прегърна, но в същия миг желязната ръка на дълга сграбчи сърцето му. „Ако тя види колко я обичам, ще я загубя.“ И преди да се откопчи от прегръдките й, той се постара да си придаде достойнството, подобаващо на един мъж.

Този ден и следващите той умело криеше безмерната си радост; имаше минути, когато дори си отказваше блаженството да я стисне в своите прегръдки.

Но имате и минути, когато, полудял от щастие, забравяше всички доводи на благоразумието.

По-рано той обичаше да се вмъква в гъсталака от орлови нокти, зад който криеха стълбата в градината, и оттам гледаше решетчестия капак от прозореца на Матилд и оплакваше нейното непостоянство. Наблизо се извисяваше един грамаден дъб и дънерът му скриваше Жулиен от любопитни погледи.

Веднъж, минавайки с Матилд край това място, той си спомни тъй живо тогавашните си страдания, че не можа да понесе контраста между някогашното отчаяние и сегашното блаженство; сълзи задръстиха очите му и като поднесе до устните ръката на възлюблената си, той й каза:

— Тук аз живях в мисли за вас; оттук гледах този прозоречен капак, с часове чаках онази честита минута, когато ще видя как тази ръка го разтваря…

И тук той изгуби всяка власт над себе си. С истински багри, които не се измислят, той описа колко голямо е било тогава отчаянието му. Неговите задавени възклици свидетелствуваха за сегашното му щастие, което беше турило край на жестокото мъчение…

„Какво правя, велики боже! — каза си Жулиен, опомнил се отведнъж. — Аз се погубвам.“

Изведнъж го овладя тревога, стори му се, че вижда в очите на госпожица дьо Ла Мол по-малко обич от преди. Това бе самоизмама; но лицето на Жулиен се промени внезапно, покри се с мъртвешка бледност. Очите му в миг помръкнаха и надменният, нелишен от злоба израз смени израза на пламенна и всеотдална любов.

— Какво ви е, друже мой? — каза му Матилд гальовно и неспокойно.

— Аз лъжа — отвърна Жулиен ядовито — и лъжа вас. Натяквам си за това и вижда Бог, аз ви уважавам достатъчно, за да ме ви лъжа. Вие ме обичате, вие ми сте предана и не е нужно да измислям разни фрази, за да ви се понравя.

— Велики боже, мигар фрази е било всичко, което ми говорите с такова очарование от две минути насам?

— И аз страшно се осъждам за това, скъпа ми приятелко. Аз ги съчиних някога за една жена, която ме обичаше и ме отегчаваше… Това е недостатък на моя характер, аз сам се виня пред вас, простете ми.

Горчиви сълзи течаха по бузите на Матилд.

— Засегне ли ме някоя подробност, аз неволно се унасям в блянове — продължаваше Жулиен — и моята отвратителна памет, която сега проклинам, ме увлича нанякъде и аз й се поддавам.

— Да не съм сторила, без да ща, нещо, което не ви харесва? — запита Матилд с трогателно простодушие.

— Един ден, спомням си, разхождайки се край тези орлови нокти, вие откъснахте едно цвете, господин дьо Люз го взе от вас и вие му го оставихте. Аз бях на две крачки от вас.

— Господин дьо Люз? Не може да бъде — възрази Матилд с присъщото й високомерие, — аз не постъпвам така.

— Уверявам ви — настойчиво отвърна Жулиен.

— Тогава е вярно, мили мой — каза Матилд, навела тъжно очи.

Тя положително знаеше, че от много месеци не беше позволявала на господин дьо Люз подобно нещо.

Жулиен я погледна с неизразима нежност. „Не — каза си той, — тя ме обича не по-малко от преди.“

Вечерта тя го укори на смях за увлечението му към госпожа дьо Фервак:

— Еснаф да се влюби в една новоизлюпена аристократка! Това са единственият вид сърца, които моят Жулиен не може да подлуди. Тя направи от вас истински денди — говореше тя, като си играеше с кичурите от косите му.

През времето, в което мислеше, че Матилд го презира, Жулиен беше станал един от най-изисканите парижки франтове. Но той имаше пред хората от този род едно предимство: веднъж докарал се, не мислеше вече за тоалета си.

Едно нещо дразнеше Матилд: Жулиен продължаваше да преписва руските писма и да ги изпраща на маршалката.

ТРИДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВАТИГЪР

Един английски пътешественик разправя за дружбата си с един тигър; той го възпитавал и го милвал, но държал винаги на масата си един зареден пистолет.

Жулиен се отдаваше на безмерното си щастие само в минутите, когато Матилд не можеше да прочете това щастие в очите му. Той се придържаше строго към правилото, което си бе предписал, да й казва сегиз-тогиз по някоя сурова дума.

Когато красотата на Матилд, която той наблюдаваше с почуда, и нейната безкрайна преданост го довеждаха дотам, че насмалко не изгубваше власт над себе си, той намираше мъжество у себе си да я остави веднага.

За първи път Матилд обичаше.

Животът, който винаги беше се влачил за нея като костенурка, сега хвърчеше.

Но тъй като гордостта й трябваше все пак да намери някакъв изход, тя искаше да се излага дръзко на всички опасности, на които можеше да я подхвърли нейната любов. Сега благоразумие проявяваше Жулиен; и тя не отстъпваше на волята му само тогава, когато станеше дума за опасност; ала покорна и почти смирена с него, тя стана още по-надменна с всички, които от къщи се приближеха до нея, роднини или слуги.

Вечер в гостната, сред шестдесет души гости, тя викаше Жулиен при себе си и разговаряше дълго с него насаме.

Когато веднъж нищожният Танбо се намести до тях, тя го помоли да й намери в библиотеката оня том на Смолет, дето се говори за революцията от 1688 година; н тъй като той се колебаеше, тя добави: „И няма защо да бързате“ с такава оскърбителна надменност, че думите и паднаха като балсам на Жулиеновата душа.

— Забелязахте ли погледа на този малък урод? — запита я той.

— Чичо му слугува десет-дванадесет години в тази гостна, инак бих го изпъдила начаса.

Спрямо господа дьо Кроазноа, дьо Люз и останалите тя се държеше външно напълно вежливо, а всъщност не по-малко предизвикателно. Матилд се разкайваше силно за всичките тия изповеди, които беше направила някога на Жулиен, още повече, че нямаше сега смелост да му признае, че е преувеличавала почти съвсем невинните прояви на внимание, на които са били предмет тези господа.

Въпреки най-добрите намерения нейната женска гордост не й позволяваше да каже на Жулиен: „Само защото говорех с вас, правеше ми удоволствие да разказвам как веднъж не съм се осмелила веднага да отдръпна ръката си, когато господин дьо Кроазноа, сложил своята върху мраморната маса до моята, излеко я бе докоснал.“

Сега, щом някой от тези господа поговореше с нея няколко мига, тя тутакси намираше да попита за нещо Жулиен и това бе предлог да го задържи при себе си.

Тя се почувствува бременна и с радост съобщи това на Жулиен.

— Сега съмнявате ли се в мен? Не е ли това гаранция? Аз съм ваша жена навеки.

Това известие потресе дълбоко Жулиен. Той бе готов да забрави ръководното начало на поведението си. „Как да бъда преднамерено студен и оскърбителен спрямо това клето момиче, което се погубва заради мен?“ Видеше ли, че тя има малко болнав вид, дори в дните, когато благоразумието издигаше своя страшен глас, той не намираше вече твърдост в себе си да й каже някаква жестока дума, която бе необходима, той знаеше това от опит, за да бъде трайна тяхната любов.

— Мисля да пиша на баща си — каза му един ден Матилд. — За мене той е повече от баща — един приятел — и понеже е такъв, аз смятам недостойно за вас и за мене да го мамим повече ни минута.

— Велики боже! Какво искате да правите? — запита Жулиен ужасен.

— Да изпълня своя дълг — отговори тя със светнали от радост очи.

Тя се оказа по-великодушна от своя възлюбен.

— Но той ще ме изпъди позорно!

— Това е негово право, трябва да се преклоним! Аз ще ви хвана под ръка и ние ще излезем заедно през главната врата посред бял ден.

Смаян, Жулиен я помоли да почака една седмица.

— Не мога — отвърна тя, — честта го изисква, аз разбрах, че това е мой дълг, трябва да го изпълня, и то час по-скоро.

— Тогава аз ви заповядвам да почакате — каза най-сетне Жулиен. — Вашата чест е защитена, аз съм ваш съпруг. Тази решителна стъпка ще промени положението и на двама ни. И аз също имам право. Днес сме вторник; идния вторник е приемният ден на дук дьо Рец; вечерта, когато се върне господин дьо Ла Мол, портиерът ще му предаде съдбоносното писмо… Той, сигурен съм, само за това мисли — как да ви направи дукеса: съдете каква ще бъде неговата мъка!

— Искате да кажете: какво ще бъде неговото отмъщение?

— Аз мога да съжалявам моя благодетел, да скърбя, задето съм му напакостил; но не се боя и няма да се боя никога от никого.

Матилд се подчини. Откакто беше съобщила на Жулиен за своето ново положение, за пръв път той й говореше с такъв повелителен тон; никога не беше я обичал толкова много. Всичко нежно в душата му с радост вземаше като предлог сегашното състояние на Матилд, за да се откаже да говори с нея сурово. Признанието, което тя искаше да направи на господин дьо Ла Мол, го развълнува дълбоко. Ще трябва ли да се раздели с Матилд? И колкото и да скърбеше, когато го видеше да замине, щеше ли да си спомня тя за него месец след заминаването му?

Не по-малко го плашеха и справедливите укори, които маркизът можеше да му отправи.

Вечерта той призна на Матилд тази втора причина за своето огорчение, а после, увлечен от своята любов, изповяда и първата.

Тя побледня.

— Наистина ли — каза му тя — шестмесечната раздяла ще бъде за вас нещастие?

— Огромно, единственото на света, за което не мога да помисля без ужас.

Матилд беше безкрайно щастлива. Жулиен извънредно старателно беше следвал своята роля и беше успял да й внуши, че от двамата тя обича по-силно.

Настъпи съдбоносният вторник. В полунощ, когато се върна в къщи, маркизът намери писмо, на което бе надписано, че трябва да го отвори само той, и то когато е сам.

Матилд знаеше, че маркизът е избухлив човек, на когото гневът минава бързо, и затова беше изписала осем страници.

„Какво да правя? — питаше се Жулиен през това време, докато господин дьо Ла Мол четеше писмото. — Къде е, първо, моят дълг, второ, моята изгода? Онова, което му дължа, е неизмеримо: без него аз щях да бъда някакъв жалък мошеник и недостатъчно мошеник, за да не си навлека омразата и гоненията на другите. Той ме направи светски човек. Моите неизбежни мошеничества ще бъдат занапред, първо, по-редки, второ, не тъй гнусни. А това е повече, отколкото ако ми беше дал милион. Аз му дължа и този орден, и моите мними дипломатически заслуги, които ме издигат над мене подобните.

Ако той държи перо в ръка и възнамерява да ми предпише как да се държа, какво би написал?…“

Жулиен бе прекъснат ненадейно от стария камердинер на господин дьо Ла Мол:

— Маркизът ви вика веднага, все едно облечен или необлечен.

И като съпровождаше Жулиен, слугата добави шепнешком.

— Той не е на себе си, пазете се.

ТРИДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВААДЪТ НА БЕЗСИЛИЕТО

Жулиен свари маркиза побеснял: за първи път в живота си може би този велможа се държеше непристойно; той обсипа Жулиен с всички ругатни, които му дойдоха на езика. Нашият герой се смая, докачи се, но признателността му остана непокътната. „Колко хубави планове, отдавна лелеяни в душата, вижда клетият човек да рухват в един миг! Но аз трябва да му отговоря нещо, мълчанието ми само ще засили гнева му.“ Отговорът му хрумна от ролята на Тартюф:

— Аз не съм ангел… Аз ви служих вярно, вие щедро ме възнаграждавахте… Бях признателен, но аз съм на двадесет и две години… В този дом мислите ми разбирахте само вие и това мило същество…

— Изверг! — изкрещя маркизът. — Мило, мило! В деня, когато намерихте, че е мила, трябваше да бягате.

— Аз се опитах; тогава ви молих да замина за Лангедок.

Маркизът сновеше с ярост из стаята и най-сетне, уморен, смазан от скръбта, се тръшна на едно кресло; Жулиен чу как пошепна на себе си:

— А той съвсем не е зъл човек.

— Не; не съм мислил зло за вас — провикна се Жулиен и падна на колене пред него. Но тозчас го досрамя страшно много от тази постъпка и мигом се изправи.

Маркизът беше действително като замаян. Като видя Жулиен на колене, той отново почна да го обсипва с безжалостни ругатни, достойни за файтонджия. Негли новотата на псувните го развличаше.

— Как! Дъщеря ми да се нарича госпожа Сорел! Как! Дъщеря ми няма да бъде дукеса!

Всеки път, когато възникваха ясно в съзнанието му тези две мисли, господин дьо Ла Мол се сгърчваше от болка и преставаше да се владее. Жулиен се уплаши да не го бият.

В минутите на просветление маркизът като че започваше да свиква с постигналото го нещастие и отправяше на Жулиен доста разумни укори.

— Трябваше да избягате, господине — казваше му той. — Ваш дълг е било да бягате… Вие сте най-последният негодник…

Жулиен се приближи до масата и написа:

„Отдавна животът ми е станал непоносим, аз му турям край. Моля господин маркиза да приеме заедно с моята безгранична признателност извиненията ми за безпокойството, което моята смърт в неговия дом може да му причини.“

— Нека господин маркизът благоволи да хвърли поглед върху това листче… Убийте ме — каза Жулиен — или заповядайте на вашия камердинер да ме убие. Сега е един часът през нощта, аз ще ида да се разхождам в градината до стената в дъното.

— Идете по дяволите — извика маркизът подире му.

„Разбирам — помисли Жулиен. — Той не би имал нищо против, ако спестя на камердинера му труда да свърши с мене… Нека ме убие, чудесно, това е удовлетворение, което му предлагам… Но аз, дявол да го вземе, обичам живота… Аз трябва да живея за моя син.“

Тази мисъл, която за пръв път предстана пред въображението му, го погълна изцяло, след като се поразходи няколко минути, обзет от чувството за опасността.

Тази толкова нова за него грижа го направи предпазлив. „Трябва да се посъветвам с някого как да се държа с този необуздан човек… Той е изгубил всякакъв разум, способен е на всичко. Фуке е твърде далеч, пък и не би разбрал какво става в сърцето на такъв човек като маркиза.

Граф Алтамира… Сигурен ли съм, че ще мълчи до гроб? Не бива моят опит да се посъветвам с някого да доведе до последици и да усложни положението ми. Уви, не ми остава никой освен мрачния абат Пирар… с неговия ум, скован от янсенистките възгледи… Някакъв си нехранимайко йезуит познава по-добре света и би ми бил полезен… Господин Пирар е способен да ме набие, щом му обадя само за моето престъпление.“

Духът на Тартюф дойде на помощ на Жулиен: „Хубаво, ще ида да му се изповядам.“ На това решение той се спря най-сетне, след като се разхожда цели два часа в градината. Той вече не мислеше, че ще го настигне куршум изневиделица; сънят го обори.

На другия ден още заранта Жулиен чукаше на вратата на суровия янсенист, няколко левги далеч от Париж. За свое голямо учудване той откри, че абатът съвсем не е изненадан от неговата изповед.

„Аз трябва може би да обвиня себе си“ — казваше си абатът не толкова ядосан, колкото угрижен.

— Аз почти се досещах за тази любов. Но дружеските ми чувства към вас, нещастни момко, не ми дадоха да предупредя бащата…

— Какво ще направи той? — запита го живо Жулиен.

(Той обичаше в тази минута абата и една свада с него щеше да му бъде извънредно мъчителна.)

— Аз виждам три възможности — продължи Жулиен. — Първо, господин дьо Ла Мол може да заповяда да ме очистят — и той разказа за писмото, оставено на маркиза, в което споменаваше за самоубийство; — второ, може да предостави тази работа на граф Норбер, който ще ме повика на дуел.

— И вие ще приемете? — попита побеснял абатът, като скочи.

— Вие не ме оставяте да довърша. Разбира се, аз никога не бих стрелял срещу сина на моя благодетел.

Трето, той може да ме отдалечи. Ако ми каже: „Идете в Единбург, в Ню Йорк“, аз ще се подчиня. Тогава могат да скрият положението на госпожица дьо Ла Мол; но аз няма да допусна да затрият сина ми.

— Това ще г, не се съмнявайте, първото нещо, което ще си помисли този покварен човек…

В Париж Матилд лудееше от отчаяние. Тя беше се видяла с баща си към седем часа. Той беше й показал писмото на Жулиен и тя трепереше от страх да не би Жулиен да реши, че е благородно за него да тури край на живота си. „И без мое позволение?“ — казваше си тя с болка от гняв.

— Ако той е умрял, ще умра и аз — каза тя на баща си. — Вие ще бъдете виновен за смъртта му… Вие може би ще се радвате на това… Но кълна се в паметта му, аз най-напред ще облека жалейка и ще обявя пред цял свят, че съм вдовицата Сорел, и ще разпратя покани от мое име за погребението, да знаете това… Аз няма да проявя, ще видите, нито малодушие, нито страх.

Нейната любов стигаше до лудост. Сега вече сам господин дьо Ла Мол се обърка.

Той започна да гледа на събитията малко по-трезво. На обеда Матилд не се яви никак. Грамадна тежест падна от сърцето на маркиза, особено бе поласкан той, когато разбра, че тя не е казала нищо на майка си.

Жулиен едва скочи от коня. Матилд прати да го повикат и се хвърли в прегръдките му, кажи-речи, пред очите на своята камериерка. Жулиен не й бе много благодарен за този порив; от дългото си съвещание с абат Пирар той се настрои дипломатично и пресметливо. Пресмятането на възможностите беше охладило въображението му. Матилд със сълзи на очи му съобщи, че е прочела писмото, дето той говори за самоубийство.

— Баща ми може да промени решението си: моля ви, заминете веднага за Вилкие. Възседнете отново коня си, излезте от дома, докато нашите не са станали от трапезата.

И тъй като Жулиен не преставаше да я гледа зачуден и студен, тя избухна в плач.

— Остави ме да водя нашите работи — извика тя в самозабрава, като го стисна в прегръдките си. — Ти знаеш прекрасно, че аз не по своя воля се разделям с тебе. Пиши ми на името на моята камериерка, само адресът да е надписан с чужда ръка, а аз ще ти пиша цели томове. Сбогом! Бягай!

Тази последна дума докачи Жулиен, при все това той се подчини. „Неизбежно тъй се случва — размишляваше той, — че дори и в най-добрите минути тия хора съумяват да ме обидят с нещо.“

Матилд отхвърли твърдо всички благоразумни планове на баща си. Тя не поиска никога да встъпи в споразумение освен на следните условия: тя ще бъде госпожа Сорел и ще живее скромно с мъжа си в Швейцария или при баща си в Париж. Тя не искаше и да чуе за тайно раждане.

— Тъкмо тогава ще започнат да ме клеветят и позорят. Два месеца след женитбата си аз и мъжът ми ще заминем на пътешествие и тогава ще ни бъде лесно да представим, че моят син се е родил в подходящото време.

Посрещнато отначало с припадъци на гняв, това упорство накрай накара маркиза да се поколебае. Веднъж той се разнежи.

— Вземи! — каза той на дъщеря си. — Ето ти едно дарение от десет хиляди франка рента, изпрати го на твоя Жулиен и нека той бързо вземе мерки да не мога да си го прибера назад.

Само за да послуша Матилд, чиято страст да командува познаваше, Жулиен измина излишни четиридесет левги: той беше във Вилкие, дето уреждаше сметките на чифликчиите-наематели; благодеянието на маркиза му даде повод да се върне. Той поиска убежище от абат Пирар, който през време на неговото отсъствие беше станал Най-полезният съюзник на Матилд. Колчем маркизът се посъветваше с него, той му доказваше, че друг изход освен законен брак би бил грях пред бога.

— И за добра чест — добавяше абатът — мирската мъдрост е тук съгласна с религията. Можем ли да разчитаме, че госпожица дьо Ла Мол със своя необуздан характер ще пази и една минута в тайна онова, което сама не иска да крие? Ако не се съгласите сватбата да стане открито, обществото ще се занимава много по-дълго с този странен неравен брак. Трябва да се обяви всичко отведнъж, за да няма действително, нито да остане сянка от тайна.

— Вярно е — каза замислен маркизът. — При нашия живот разговорите за тази женитба след три дни ще се превърнат в празен брътвеж на хора, които нямат какво друго да мислят. Трябва да се възползуваме от някоя голяма мярка на правителството срещу якобинците, за да минем незабелязано.

Двама-трима приятели на господин дьо Ла Мол мислеха също като абат Пирар. Според тях голяма пречка беше, решителният характер на Матилд. Но след всички тези прекрасни разсъждения маркизът в душата си не можеше да свикне никак с мисълта, че трябва да се прости с надеждата да получи столче при двора за дъщеря си.

Неговата памет и неговото въображение бяха изпълнени с всевъзможни лукавства и подправки, възможни още в младините му. Да отстъпи пред необходимостта, да се бои от закона, му се струваше нелепо и унизително за човек с неговото положение. Той се разплащаше сега скъпо за всички омайни блянове за бъдещето на любимата си дъщеря, които хранеше от десет години.

„Кой е могъл да предвиди? — казваше си той. — Девойка с толкова надменен характер, с такъв издигнат ум, по-горда от мене с името, което носи, чиято ръка са ми искали отнапред всички именити хора във Франция.

Трябва да се откажа от всяко благоразумие. Този век обърка всичко! Ние вървим към хаос.“

ТРИДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВАЧОВЕК С УМ

Никакъв довод не е в състояние да разруши властта на десет години сладостни блянове. Маркизът не намираше за разумно да се сърди, не можеше да се реши и да прости. „Ех, да можеше този Жулиен да загине случайно“ — казваше си той понякога… Така неговото съкрушено въображение се опитваше да се утеши с най-безсмислени мечти. Те сковаваха влиянието на мъдрите Пирарови доводи. Мина месец, без преговорите да се придвижат нито крачка напред.

В това семейно дело, също както и в политическите дела, на маркиза дохождаха блестящи хрумвания, от които се въодушевяваше за три дни. И тогава всеки друг план за действие му се струваше лош, защото изхождаше от здрави разсъждения; а разсъжденията добиваха сила за него само доколкото подкрепяха любимия му план. В продължение на три дни той работеше с пламенността и въодушевлението на поет, докато доведе нещата до някое положение; на следния ден не мислеше вече за това.

Отначало Жулиен се отчая от мудността на маркиза; но след няколко седмици започна да разбира, че господин дьо Ла Мол нямаше в това дело никакъв определен план.

Госпожа дьо Ла Мол и всички в къщи мислеха, че Жулиен пътува из провинцията във връзка с управлението на земите; той беше се укрил в дома на абат Пирар и виждаше Матилд почти всеки ден; тя всяка сутрин прекарваше по един час с баща си, но понякога те по цели седмици не проронваха дума за делото, от което бяха погълнати всичките им мисли.

— Не искам да знам къде е този човек — каза й един ден маркизът. — Изпратете му това писмо.

Матилд прочете:

„Земите на Лангедок донасят двадесет хиляди и шестстотин франка приход. Давам десет хиляди и шестстотин франка на дъщеря си и десет хиляди франка на господин Сорел. Давам, разбира се, също и земите. Кажете на нотариуса да състави два отделни акта за дарение и да ми ги донесе утре; след това всички отношения се прекъсват помежду ни. Ах, господине, трябваше ли да очаквам от вас всичко това?

Маркиз дьо Ла Мол“

— Благодаря ви от сърце — весело каза Матилд. — Ние ще се настаним в замъка д’Егион, между Ажан и Марманд. Разправят, че този край бил хубав като Италия.

Това дарение учуди извънредно много Жулиен. Той не беше вече оня суров, студен човек, който ние познаваме. Съдбата на сина му поглъщаше отнапред всичките му мисли. Това неочаквано и доста значително за такъв беден човек състояние го направи честолюбец. Сега той и жена му имаха тридесет и шест хиляди франка рента. Що се отнася до Матилд, всичките й чувства бяха погълнати от нейното обожание към мъжа й, както тя сега наричаше от гордост винаги Жулиен. Нейното дълбоко, единствено въжделение беше да получи признание за своя брак. Тя непрекъснато превъзнасяше високото благоразумие, което беше проявила, като беше свързала съдбата си със съдбата на такъв бележит мъж. Личното достойнство беше сега любимият й довод.

Почти постоянната раздяла, многобройните дела, малкото време, което имаха да си поприказват за своята любов, спомагаха до немай-къде за плодотворното въздействие на мъдрата политика, изнамерена едно време от Жулиен.

Накрай Матилд се възмути, че вижда тъй рядко човека, когото истински беше обикнала.

В минута на такова възмущение тя писа на баща си и започна писмото си, както Отело:

„Че предпочетох Жулиен пред удоволствията, които обществото предлагаше на дъщерята на господин маркиз дьо Ла Мол, моят избор доказа предостатъчно. Всички тези радости на самолюбие и дребнаво пустославие не съществуват за мене. Ето скоро шест седмици, откак живея разделена от моя мъж. Това е достатъчно, за да ви засвидетелствувам моето уважение. Идната седмица преди четвъртък аз ще напусна бащиния си дом. Вашите благодеяния ни обогатиха. Моята тайна не знае никой освен почтения абат Пирар. Аз ще ида при него; той ще ни венчае, а един час след сватбата ние ще се отправим на път за Лангедок и няма да се явим в Париж преди вашето разрешение. Но за едно нещо ме боли сърцето — че всичко това ще даде повод за парливи клюки по мой и по ваш адрес. Остротите на разни глупци няма ли да накарат нашия доблестен Норбер да потърси свада с Жулиен? А при такива обстоятелства — аз добре го познавам — ще бъда безсилна да му повлияя. Ние ще имаме пред себе си душата на разбунтуван плебей. Умолявам ви на колене, о татко мой, елате на моята венчавка в черквата на господин Пирар идния четвъртък. Това ще притъпи жилото на злословието, а животът на вашия единствен син, животът на моя мъж ще бъде вън от опасност“ и т.н., и т.н.

Това писмо хвърли душата на маркиза в необикновена тревога. И тъй, значи, потребно беше в края на краищата да вземе някакво решение.

Всичките му малки навици, всичките му обичайни приятелски връзки бяха изгубили своето влияние над него.

В тези изключителни обстоятелства у него отново властно заговориха всички дълбоки черти на характера му, отпечатани от преживелиците му на младини. Несгодите на емиграцията бяха направили от него човек с въображение. След като беше в продължение на две години собственик на огромно състояние и беше се радвал на всички отличия при двора, 1790 година го запокити в чудовищната сиромашия на емиграцията. Това сурово училище преобрази душата на двадесет и две годишния момък. Всъщност той по-скоро живееше като на лагер сред всичките си сегашни богатства, отколкото да е техен роб. Но същото това въображение, което беше опазило душата му от гангрената на златото, беше го направило плячка на лудата страст да получи за дъщеря си гръмка титла.

През изтеклите шест седмици маркизът, тласкан понякога от някаква прищявка, искаше да обогати Жулиен; бедността му се струваше отвратителна, позорна за него, господин дьо Ла Мол, немислима за съпруга на дъщеря му; и той пилееше парите. На другия ден въображението му поемаше друга посока и тогава му се струваше, че Жулиен ще разбере немия език на тази щедрост, ще промени името си, ще се укрие в Америка, отдето ще пише на Матилд, че е мъртъв за нея. Господин дьо Ла Мол си представяше това писмо вече написано и следеше какво въздействие има то върху дъщеря му…

В деня, когато действителното писмо на Матилд го изтръгна от неговите младежки блянове, той, след като беше мислил дълго как да убие Жулиен или да го принуди да изчезне, изведнъж замечта да му създаде блестящо състояние. Той ще му даде името на едно от своите имения; а защо да не му прехвърли и своята титла? Неговият тъст Шопският дук на няколко пъти, след като единственият му син бе убит в Испания, беше му заговорвал за желанието си да предаде своята титла на Норбер…

„Не могат да се отрекат на Жулиен изключителни делови способности, смелост, може би дори блясък — размишляваше маркизът. — Но в дъното на този характер аз виждам нещо ужасно. Такова впечатление той прави на всички, значи, действително тук има нещо (и колкото по-мъчно бе да се долови това нещо, толкова повече плашеше то горещото въображение на стария маркиз).

Моята дъщеря много умело ми каза това оня ден (в едно писмо, което ние не привеждаме): «Жулиен не се е свързал с никакъв салон, с никаква клика. Той не си е осигурил никаква подкрепа срещу мене, ни най-малка издръжка, ако го оставя… Но това показва ли непознаване днешното състояние на обществото? … Два или три пъти му казах: „Човек може да се издигне действително само с помощта на салоните…“

Не, той няма ловкия и лукав ум на някой мазник, който няма да изгуби ни една благоприятна минута, ни един сгоден случай… Този характер съвсем не прилича на Людовик XI. От друга страна, виждам, че той се води съвсем не от великодушни правила… Аз не проумявам нищо… Дали не си е внушил тези правила, за да тури преграда срещу страстите си?

Едно е ясно: той не понася презрението и с това аз го държа.

У него няма преклонение пред знатността, право да си кажа, той няма вродено уважение към нас… Това е недостатък; но в края на краищата душицата на един семинарист би трябвало да недоволствува само от липсата на блага и на пари, а той, обратното, за нищо на света не понася да го презират.»“

Притиснат до стената от писмото на дъщеря си, господин дьо Ла Мол разбра, че трябва да се реши на нещо: „И така, ето кое трябва да се уясни: дали не се е одързостил Жулиен да ухажва дъщеря ми само защото знае, че я обичам повече от всичко и че имам сто хиляди екюта годишен доход?

Матилд ме уверява в противното… Не, господин Жулиен, ето въпрос, по който не искам да се заблуждавам ни най-малко.

Имало ли е истинска, непреднамерена любов, или пък низък помисъл да се издигне до едно блестящо положение? Матилд е прозорлива, тя е почувствувала веднага, че това подозрение може да го погуби в очите ми и оттук нейното признание: тя, видите ли, първа го обикнала…

Девойка с такъв горд характер да се забрави дотам, че да му пристане!… Да му стисне ръката в градината една вечер — какъв ужас! Като че не е имала стотици други, по-малко непристойни начини да му покаже своето внимание.

Който се оправдава, се обвинява: аз не вярвам на Матилд…“ Този ден разсъжденията на маркиза бяха по-убедителни от друг път. При все това навикът взе връх, той реши да спечели време и да пише на дъщеря си. Защото те си пишеха от единия край на дома в другия. Господин дьо Ла Мол не се решаваше да се препира с Матилд и да й се противопоставя. Страхуваше се да не би да свърши всичко с някаква внезапна отстъпка от негова страна.

Любовта и радостта на Матилд нямаха граници; тя поиска да се възползува от победата и отговори начаса:

Отговорът бе неочакван.

Този твърд отговор зачуди Матилд. „Аз не познавам Жулиен“; тези думи я унесоха в мечти и я доведоха скоро до най-съблазнителни догадки; но тя ги вземаше за истина. „Умът на моя Жулиен никога не се е приспособявал към жалкия салонен образец и моят баща не вярва в неговата изключителност тъкмо заради това, което я потвърждава…

Ала ако аз не се подчиня на неговата прищявка, работата може да стигне до публична свада; а един скандал ще се отрази върху положението ми в обществото и може да охлади любовта на Жулиен към мене. След скандала… сиромашия десетина години; а безумието да си избереш съпруг заради личните му достойнства може да те спаси от посмешище само тогава, когато разполагаш с грамадно богатство. Ако аз живея далеч от баща си, той в тая възраст може и да ме забрави… Норбер ще се ожени за някоя прелестна хитра жена: та нали Бургундската дукеса е съблазнила стария Людовик XIV…“

Тя се реши да се подчини, но не показа бащиното си писмо на Жулиен; неговият див характер можеше да го тласне към някоя безумна постъпка.

Когато тя вечерта съобщи на Жулиен, че е хусарски поручик, неговата радост беше безгранична. Можем да си я представим, като знаем честолюбивите блянове през целия му живот и неговата нова страст към сина му. Промяната на името съвсем го зашемети.

„И така — мислеше си той, — моят роман свърши и всичко това дължа само на себе си. Аз съумях да накарам да ме обикне това чудовище от гордост — додаде той, като гледаше Матилд. — Нейният баща не може да живее без нея, тя — без мене.“

ТРИДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВАБУРЯ

Душата му се беше унесла в мисли; той едва отговаряше на буйната нежност, с която го гледаше Матилд. Стоеше мълчалив и мрачен. Никога той не беше се струвал на Матилд тъй велик, никога тя не беше го боготворила така. Тя се страхуваше да не би неговата прекомерно чувствителна гордост да развали цялата работа.

Почти всяка заран тя виждаше абат Пирар да дохожда у тях. Не е ли разбрал Жулиен чрез него нещо от намеренията на баща й? Не му ли е писал сам маркизът, отстъпил на някоя своя минутна прищявка? Как да се обясни суровостта на Жулиен след това такова голямо щастие? Тя не се осмеляваше да го пита.

Тя не се осмеляваше — тя, Матилд! И от този миг в нейното чувство към Жулиен се прокрадна нещо смътно, неопределимо, прилично на ужас. Тази суха душа позна в своята любов всичко, което е достъпно на едно същество, възпитано сред излишествата на цивилизацията, от които се възхищава Париж.

На другия ден още призори Жулиен отиде в дома на абат Пирар. В двора едновременно с него пристигнаха пощенските коне с една разнебитена кола, наета в съседната пощенска станция.

— Такъв екипаж сега вече не е за вас — каза му начумерено суровият абат. — Ето ви двадесет хиляди франка подарък от господин дьо Ла Мол; той ви препоръчва да ги изхарчите в една година, но да се постараете, колкото е възможно, да не давате повод за насмешки. (Да хвърлиш такава голяма сума на един млад човек — това за свещеника означаваше да го тласнеш към прегрешения.)

Маркизът добавя към това: господин Жулиен дьо Ла Верней трябва да знае, че е получил тези пари от своя баща, който не е нужно да се назовава. Господин дьо Ла Верней може би ще сметне за уместно да надари господин Сорел, дърводелеца от Вериер, който се е грижил през детинството му за него… Аз ще мога да се нагърбя с тази част от поръчката — додаде абатът, — най-сетне склоних господин дьо Ла Мол да се помири с този голям йезуит абат дьо Фрилер. Неговото влияние решително надвиваше нашето. Безусловното признание на вашия висок произход от този човек, който управлява Безансон, ще е една от мълчаливите предпоставки на спогодбата.

Жулиен не можеше вече да сдържа чувствата си, той прегърна абата, струваше му се, че са го признали.

— Пфу! — каза господин Пирар, като го отблъсна. — Какво означава това светско пустославие? … А що се отнася до Сорел и синовете му, аз ще им предложа от мое име годишна издръжка от петстотин франка, която ще им се изплаща, додето съм доволен от тях.

Жулиен стана отново студен и високомерен. Той поблагодари, но с извънредно неясни изрази, които не го задължаваха с нищо. „Много е възможно — казваше си той — да съм извънбрачен син на някой голям велможа, заточен в нашите планини от страшния Наполеон.“ Тази мисъл от минута на минута му се струваше по-вероятна. „Моята омраза към баща ми би била доказателство… Аз няма да бъда вече чудовище.“

Няколко дни след този монолог петнадесетият хусарски полк, един от най-блестящите във войската, стоеше в бойна готовност на плаца в Страсбург. Господин кавалерът дьо Ла Верней яздеше превъзходен елзаски кон, за който беше платил шест хиляди франка. Той бе зачислен поручик, без никога да е бил подпоручик освен върху списъците на един полк, за който не беше и чувал.

Безстрастният му вид, суровият му и почти зъл поглед, неговата бледност и неизменно хладнокръвие му създадоха име още от първия ден. Скоро след това безукорната му и сдържана вежливост, ловкостта в стрелбата с пистолет и във фехтовката, проявени без много самохвалство, убиха всяка охота у другарите му да се шегуват гласно над него. След пет-шест дни колебание общественото мнение на полка се изказа в негова полза. „У този млад човек има всичко — приказваха старите офицери-присмехулници, — само не младост.“

От Страсбург Жулиен писа на господин Шелан, някогашния вериерски свещеник, който наближаваше сега преклонна старост:

„Вие сте научили, не се съмняваме, с радост за събитията, които накараха близките ми да ме обогатят. Изпращам ви петстотин франка и ви моля да ги раздадете негласно, без да споменавате името ми, на нещастниците, които сега са бедни, както бях аз някога, и на които сигурно помагате, както помагахте и на мене някога.“

Жулиен беше замаян от честолюбието, но не от суетност; при все това отделяше голямо внимание на своята външност. Конете му, мундирът му, ливреите на слугите му се поддържаха с усърдие и точност, които биха правили чест на някой голям английски велможа. Поручик едва от вчера по протекция, той вече пресмяташе, че за да командува полк най-късно на тридесет години, както всички велики пълководци, ще трябва на двадесет и три години да бъде повече от поручик. Той мислеше само за славата и за своя син.

И ето в тоя изблик на необуздано честолюбие го свари младият лакей от дома дьо Ла Мол, който идеше с бързо известие до него.

„Всичко е изгубено — пишеше му Матилд, — елате, колкото се може по-скоро, пожертвувайте всичко, избягайте, ако трябва. Щом пристигнете, чакайте ме във файтон до градинската вратичка на номер… улица… Аз ще дойда да поприказвам с вас; може би ще мога да ви въведа в градинката. Всичко е изгубено и, боя се, безвъзвратно; осланяйте се па мене, ще ме намерите предана и твърда в бедата. Аз ви обичам.“

След няколко минути Жулиен, получил разрешение от полковника, препусна в галоп от Страсбург, но ужасното безпокойство, което го разкъсваше, не му позволи да продължи на кон пътуването си отвъд Мец. Той се метна в една пощенска кола; и с почти невероятна бързина пристигна на посоченото място пред градинската вратичка на дома дьо Ла Мол. Вратичката се отвори и в същия миг Матилд, забравила всякакъв човешки срам, се хвърли в прегръдките му. За добра чест едва беше пет часът сутринта и на улицата нямаше жива душа.

— Всичко е изгубено; баща ми, страхувайки се от сълзите ми, замина в четвъртък през нощта. Закъде — никой не знае. Ето писмото му; четете.

И тя се качи във файтона при Жулиен.

„Аз мога всичко да простя, но не и намерението да ви съблазнят, защото сте богата. Ето, нещастнице, ужасната истина. Давам ви честната си дума, че никога няма да се съглася на вашия брак с този човек. Аз му осигурявам десет хиляди франка рента, ако се махне нейде по-далеч, извън границите на Франция, а още по-добре в Америка. Прочетете писмото, което получих в отговор на поисканите от мен сведения. Безсрамникът сам ме насочи да пиша на госпожа дьо Ренал. Никога няма да прочета нито ред от вас относно този човек. Опротивяхте ми и Париж, и вие. Настоявам пред вас да пазите в най-голяма тайна това, което ще се случи. Откажете се откровено от този подъл човек и вие ще намерите отново баща си.“

— Къде е писмото на госпожа дьо Ренал? — студено запита Жулиен.

— Ето го. Аз не исках да ти го показвам, преди да съм те подготвила.

Писмо

„Моят дълг към свещения завет на религията и на нравствеността ме принуждава, господине, да изпълня тази мъчителна обязаност спрямо вас; един ненарушим закон ми повелява в тази минута да навредя на моя ближен, но само за да предотвратя още по-голяма съблазън. Скръбта, която изпитвам, трябва да бъде преодоляна от чувството за дълг. Няма съмнение, господине, че поведението на лицето, относно което вие искате да узнаете от мен цялата истина, може да изглежда необяснимо, дори честно. От вас са сметнали за необходимо да скрият или да изопачат част от действителността, това се е налагало от изискванията на предпазливостта, а също и на религията. Но поведението, което вие желаете да разберете, заслужава действително най-голямо осъждане и повече, отколкото бих могла да изразя това. Беден и алчен, с помощта на съвършено лицемерие, съблазнявайки една слаба и нещастна жена, този човек се е стремял да си създаде известно положение и да стане нещо. Моят тягостен дълг ме кара при това да добавя, че съм принудена да вярвам, че господин Ж. не признава никакви закони на религията. По съвест съм принудена да мисля, че един от начините да постигне успех в един дом е съблазняването на жената, която има там най-голямо влияние. Като се представя за най-безкористен и се прикрива зад фрази, взети от романите, той си поставя за главна и единствена цел да вземе в ръцете си домакина на дома и неговото състояние. След себе си той оставя само нещастие и вечни съжаления“ и т.н., и т.н.

Това писмо, извънредно дълго и полузаличено от сълзите, беше наистина от ръката на госпожа дьо Ренал; то беше дори написано по-грижливо, отколкото обикновено.

— Аз не мога да осъждам господин дьо Ла Мол — каза Жулиен, когато го прочете докрай, — той е справедлив и разумен. Кой баща би се съгласил да даде любимата си дъщеря па такъв човек? Сбогом!

Жулиен скочи от файтона и изтича към пощенската кола, спряла в края на улицата. Матилд, която той беше сякаш забравил, пристъпи няколко крачки подире му; но погледите на търговците, които се подадоха на вратите на магазините си и които я познаваха добре, я накараха да се мушне бързо назад в градината.

Жулиен замина за Вериер. През това главоломно пътуване той не можа да пише на Матилд, както възнамеряваше, ръката му дращеше по листа само някакви нечетливи знаци.

Той пристигна във Вериер в неделя заранта. Влезе у градския оръжеен майстор, който почна да му честитява наскоро постигналото го щастие. Тази новина занимаваше сега града.

Жулиен с голяма мъка му даде да разбере, че иска да купи чифт пистолети. По негова молба оръжейният майстор напълни пистолетите.

Камбаната удари три пъти; във френските села този добре познат звън след различното утринно биене на камбаните възвестява, че веднага след него начева богослужението.

Жулиен влезе в новата вериерска черква. Всички високи прозорци на храма бяха затулени с тъмночервени завеси. Жулиен се озова на няколко крачки зад стола на госпожа дьо Ренал. Стори му се, че тя ревностно се моли. Когато Жулиен видя тази жена, която толкова беше го обичала, ръката му потрепера така, че той не можа да изпълни намерението си. „Не мога — каза той сам на себе си, — физически не мога.“

В тази минута младият свещеник, който отслужваше литургия, прозвъни със звънчето си за пренос. Госпожа дьо Ренал се наведе, главата й за миг се скри почти съвсем зад гънките на нейния шал. Жулиен не я различаваше вече така ясно; той стреля върху нея веднъж и не я улучил стреля втори път, тя падна.

ТРИДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВАНЕРАДОСТНИ ПОДРОБНОСТИ

Жулиен стоеше неподвижен, не виждаше нищо. Когато дойде малко на себе си, той забеляза, че всички богомолци бягат от черквата; свещеникът беше напуснал олтара. Жулиен тръгна с бавни крачки подир няколко жени, които тичаха и викаха. Една жена, която искаше да изпревари другите, го блъсна силно, той падна. Краката му бяха се заплели в един катурнат от тълпата стол; когато се изправи, почувствува, че го стисват за врата: хванал го беше един стражар в пълна униформа. Жулиен неволно посегна към своите пистолети, но друг стражар го преграбчи през ръцете.

Поведоха го към затвора. Влязоха в една стая, сложиха му белезници на ръцете, оставиха го сам; затвориха вратата, като завъртяха ключа два пъти; всичко това стана извънредно бързо и той не чувствуваше нищо.

— Бога ми, всичко е свършено — каза си той гласно, когато се опомни… — Да, след две седмици очаква ме гилотината… или трябва да се убия дотогава.

Разсъжденията му не отиваха по-далеч; главата го, болеше, като че я стискаха с всичка сила. Той се огледа, за да види дали не го държи някой. След няколко минути заспа дълбоко.

Госпожа дьо Ренал не беше ранена смъртоносно Първият куршум прониза шапката; когато тя се обърна, екна вторият изстрел. Куршумът я улучи в рамото и странно нещо, отскочи от раменната кост, която все пак счупи, и се удари в един готически стълб, отдето откърти грамадно парче.

Когато след дългата и мъчителна превръзка хирургът, един сериозен човек, каза на госпожа дьо Ренал: „Отговарям за живота ви, както за своя“, тя дълбоко се огорчи.

Отдавна тя желаеше искрено да умре. Писмото до господин дьо Ла Мол, което я беше заставил да напише нейният сегашен изповедник, беше нанесло последния удар върху това съсипано от постоянна скръб създание. Тази скръб беше разлъката с Жулиен; тя я наричаше угризения на съвестта. Но нейният духовен наставник, добродетелен и усърден млад свещенослужител, наскоро дошъл от Дижон, не се лъжеше.

„Да умра така, не от своята ръка, съвсем не е грях — мислеше госпожа дьо Ренал. — Бог може би ще ми прости, задето се радвам на смъртта си.“ Тя не смееше да добави: „А да умра от ръката на Жулиен — какво по-голямо блаженство!“

Щом се избави от хирурга и всички вкупом стекли се около нея приятелки, тя повика Елиза, камериерката си.

— Тъмничарят — каза й тя, като се изчерви силно — е жесток човек. Сигурно той ще го измъчва, смятайки, че с това ми угажда… Тази мисъл не мога да понеса. Не бихте ли могли вие да идете при тъмничаря уж от себе си и да му предадете този плик, в който има няколко луидора. Вие ще му кажете, че религията не позволява да се отнася той с него жестоко. Трябва главно да не казва никому, че са му давали пари.

Тъкмо на това обстоятелство, за което споменахме, Жулиен дължеше човечното отношение на вериерския тъмничар; той беше все същият господин Ноару, сляп пазител на реда, у когото, както някога видяхме, появяването на господин Апер беше всяло такъв голям страх.

В затвора дойде един съдия.

— Аз извърших предумишлено убийство — каза му Жулиен, — купих и заръчах да ми зареди пистолетите еди-кой си оръжеен майстор. Член 1342 от Наказателния кодекс е ясен, аз заслужавам смърт и я очаквам.

Съдията, смаян от такъв отговор, го отрупа с въпроси, за да накара обвиняемия да се оплете в отговорите си.

— Ами не виждате ли — каза му Жулиен усмихнат, — аз сам се изкарвам толкова виновен, че повече вие не можете и да искате? Хайде, господине, вие няма да изпуснете плячката си. Вие ще имате удоволствието да ме осъдите. Избавете ме от вашето присъствие.

„Остава ми да изпълня един достоен дълг — помисли Жулиен, — трябва да пиша на госпожица дьо Ла Мол.“

След като изпрати това писмо, Жулиен, посъвзел се, за първи път почувствува колко е нещастен. Честолюбивите му надежди трябваше да бъдат една след друга изтръгнати от сърцето му от тези велики думи: „Аз ще умра.“ Смъртта сама по себе си не му се струваше ужасна. Целият му живот бе всъщност дълга подготовка към нещастията и той никога не забравяше онова, което минава за най-голямо от всичките.

„Че какво пък? — казваше си той. — Ако след два месеца трябваше да се бия на дуел с човек, който владее отлично шпагата, щях ли да проявя малодушие да мисля за това непрекъснато и с ужас в душата?“

Той повече от час се мъчи да се опознае в това отношение.

Когато можа да вижда ясно душата си и истината се откри пред очите му тъй ясно, както един от стълбовете на тъмницата, той помисли за разкаяние.

„Защо ще трябва да се разкайвам? Мене ме оскърбиха жестоко; аз убих, заслужавам смърт, ето всичко. Умирам, след като съм си разчистил сметките с човечеството. Не оставям неизпълнено нито едно задължение, не дължа никому нищо; в моята смърт няма нищо срамно, ако не се смята оръдието: то само наистина е предостатъчно да ме опозори в очите на вериерските еснафи; но от познавателно гледище какво е по-нищожно от това? Аз имам впрочем едно средство да остана достоен пред тях: да хвърлям на народа жълтици, когато отивам на лобното място. Споменът за мене, свързан с мисълта за златото, за тях ще остане лъчезарен.“

След това разсъждение, което подир една минута му се стори очевидно, Жулиен си каза: „Няма какво друго да правя на земята“ и заспа дълбок сън.

Към девет часа вечерта тъмничарят, донесъл му вечеря, го събуди.

— Какво говорят във Вериер?

— Господин Жулиен, аз съм се клел пред разпятието в кралския съд в тоя ден, когато ми дадоха тази служба, и съм длъжен да пазя мълчание.

Той мълчеше, но не си отиваше. Гледката на това просташко лицемерие поразвлече Жулиен. „Трябва да го накарам — помисли си той — да почака по-дълго тези пет франка, срещу които желае да ми продаде съвестта си.“

Когато видя, че свършва вечерята, а него дори не се опитват да го подкупят, тъмничарят каза с престорено кротък глас:

— Приятелството ми към вас, господин Жулиен, ме кара да ви кажа, макар и да разправят, че това е в ущърб на правосъдието, защото може да се възползувате от това за своята защита… Вие, господин Жулиен, сте добро момче и ще бъдете много доволен, ако ви кажа, че госпожа дьо Ренал оздравява.

— Как, не е ли умряла? — извика Жулиен вън от себе си.

— Че вие не знаете ли нищо! — каза тъмничарят с глупаво учудване, което скоро се превърна в блаженствуваща алчност. — Заслужава, господине, да дадете нещо на хирурга, тъй като по закон и справедливост той би трябвало да мълчи. Но за да ви угодя, господине, аз отидох при него и той ми разказа всичко…

— И така, раната не е смъртоносна? — излязъл от търпение, го запита Жулиен. — Отговаряш ли за това с живота си?

Тъмничарят, исполин, висок шест стъпки, се уплаши и се стъписа към вратата. Жулиен видя, че така няма да се добере до истината, седна пак и хвърли една жълтица на господин Ноару.

Колкото повече Жулиен се убеждаваше от разказа на този човек, че раната на госпожа дьо Ренал не е смъртоносна, толкова по-неудържимо чувствуваше, че ще заплаче.

— Излезте — каза той сопнато.

Тъмничарят се подчини.

— Велики боже, тя не е умряла! — провикна се Жулиен веднага щом вратата се затвори; и падна на колене, проливайки горещи сълзи.

В тази върховна минута той беше вярващ. Какво значение имат лицемерията на поповете? Могат ли те да отнемат нещо от истината и величието на мисълта за бога?

И ето чак тогава Жулиен започна да се разкайва за извършеното от него престъпление. По някакво съвпадение, което го спаси от отчаяние, едва в този миг той излезе от това състояние на физическо раздразнение и това полубезумие, в което беше изпаднал още когато тръгна от Париж за Вериер.

Това бяха чисти, благородни сълзи, той не се съмняваше нито за минута, че ще бъде осъден.

„Значи, тя ще живее! — казваше си той. — Тя ще живее, за да ми прости и да ме обича…“

На другата заран много късно го събуди тъмничарят.

— Трябва да имате знаменито хладнокръвие, господин Жулиен — каза му този човек. — На два пъти идвах, но не ми даде сърце да ви събудя. Ето ви две бутилки превъзходно вино, изпраща ви го господин Маслон, нашето кюре.

— Как? Този негодник още ли е тук? — запита Жулиен.

— Да, господине — отговори тъмничарят, снишил глас, — но не говорете толкова високо, това може да ви навреди.

Жулиен се разсмя от все сърце.

— В това положение, в което се намирам, вие едничък, приятелю мой, може да ми навредите, ако престанете да бъдете добър и човечен… Ще ви заплатя добре — като се стресна, каза Жулиен отново властно. И своята властност потвърди тутакси, като му подхвърли една монета.

Господин Ноару разказа отново, тоя път с най-големи подробности, всичко, което беше научил за госпожа дьо Ренал, но не спомена нито дума за посещението на госпожица Е лиза.

Този човек беше низък и до немай-къде раболепен. През ума на Жулиен мина една мисъл: „Този безобразен великан може да спечели тук триста-четиристотин франка, защото не попада много народ в затвора му; аз мога да му обещая десет хиляди франка, ако се съгласи да избяга с мене в Швейцария… Мъчно ще бъде само да го уверя, че няма да го излъжа.“ Но когато си представи, че ще трябва дълго да се обяснява с такава подла твар, Жулиен почувствува отвращение и се залови да мисли за друго нещо.

Вечерта нямаше вече време за това. Една пощенска кола дойде да го вземе в полунощ. Той остана много доволен от своите спътници — стражарите. На заранта пристигна в Безансонския затвор, дето любезно го настаниха в горния етаж на една готическа куличка. Архитектурата й той отнесе към началото на XIV век и се възхити от нейното изящество и дивна лекота. През една тясна пролука между две стени се откриваше, отвъд един дълбок двор, великолепна гледка.

На следния ден го повикаха на разпит, след който няколко дни не го закачаше никой. На душата му бе спокойно. Неговото дело му се струваше съвсем просто:

„Аз исках да убия, ще трябва да бъда убит.“

Мисълта му не се спря повече на това разсъждение. Съдът, неприятността да се яви публично, защитата му се струваха някакви неприятни дреболии, досадни церемонии, за които ще има време да мисли, когато ще настъпят. И мигът на смъртта също съвсем не спираше вниманието му: „Ще мисля за нея след съда.“ Животът му се струваше досаден, той гледаше на всичко сега с други очи. Той нямаше вече никакво честолюбие. Рядко си спомняше за госпожица дьо Ла Мол. Разкаянието го поглъщаше и пред него често възкръсваше образът на госпожа дьо Ренал особено в тишината на нощите, смущавана в тази висока кула само от клекота на морския орел.

Той благодареше на небето, че не я е ранил на смърт. „Страшно нещо! — казваше си той. — На мене ми се струваше, че с писмото си до господин дьо Ла Мол тя е разрушила завинаги моето току-що започнало щастие, а ето няма и две седмици от датата на това писмо и аз не си спомням вече за всичко онова, което ме занимаваше тогава… Две-три хиляди франка доход, за да живея спокойно в някое планинско кътче като Вержи… Аз бях щастлив тогава… Не съзнавах своето щастие!“

В други минути той скачаше сепнат от стола си. „Ако бях ранил смъртоносно госпожа дьо Ренал, щях да се самоубия… Нужна ми е тази увереност, за да не изпитвам отвращение от себе си.

Да се самоубия! Ето за какво трябва да помисля — казваше си той. — Тези формалисти-съдии, които с такова настървение преследват нещастния подсъдим и са готови да обесят и най-добрия гражданин, само и само да докачат някой орден… Аз бих се избавил от тяхната власт, от техните оскърбления на лош френски език, които областният вестник ще нарече красноречие…

Аз мога да живея горе-долу още пет-шест седмици… Да се самоубия! Бога ми, не — каза си той след няколко минути, — Наполеон е живял…

Пък и сладко ми е да живея; тук е спокойно, никой не ми досажда“ — додаде той през смях и се зае да съставя списъка на книгите, които искаше да изпише от Париж.

ТРИДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВАКУЛАТА

Той чу силен шум в коридора; по това време никой не се качваше в неговата килия; орелът отлетя с крясък, вратата се отвори и почтеният свещеник Шелан, целият разтреперан, с патерица в ръка, се хвърли в прегръдките му.

— Ах, боже Господи, възможно ли е това, чадо мое… чудовище, би трябвало да кажа.

И добрият старец не можа да промълви нито дума повече. Жулиен се уплаши да не падне. Той трябваше да го доведе до един стол. Ръката на времето беше се стоварила тежко върху този толкова енергичен някога човек. На Жулиен се струваше, че вижда само сянката му.

— Едва завчера — каза старецът, когато най-сетне си пое дъх, — получих вашето писмо от Страсбург с вашите петстотин франка за вериерските сиромаси; донесоха ми го в планината в Ливерю, където съм се прибрал при моя племенник Жан. И изведнъж вчера научавам за катастрофата… О, небе! Възможно ли е! — И старецът престана да плаче, сякаш беше се лишил от всяка мисъл, и додаде машинално: — На вас ще ви трябват вашите петстотин франка, аз ви ги нося.

— На мене ми трябва да ви видя, отче! — извика Жулиен в умиление. — Пък и аз имам пари.

Но той не можа да получи смислен отговор. Сегиз-тогиз от очите на Шелан се отронваше по някоя сълза, която плъзваше безмълвно по бузата му; после той гледаше Жулиен и сякаш не можеше да дойде на себе си, когато го виждаше, че му взема ръцете и ги поднася към устните си. Това лице, толкова живо някога, което гореше така силно от най-благородни чувства, сега беше застинало, безчувствено. Скоро някакъв селянин дойде да потърси стареца.

— Не бива да го изморяваме — каза той на Жулиен, който разбра, че това е племенникът.

Това посещение потопи Жулиен в жестока мъка, пресуши сълзите му. Всичко му стана тъжно и безутешно; сърцето му се беше сякаш вледенило в гърдите.

Този миг беше най-жестокият от всички, които беше изпитал след престъплението. Той видя смъртта в цялата й грозота. Всички блянове за душевно величие и благородство се пръснаха като облак пред буря.

Това ужасно състояние продължи няколко часа. Душевното отравяне лекуват с физически лекарства и шампанско. Жулиен би се сметнал за подлец, ако прибегнеше до тях. „Колко глупав съм! — провикна се той към края на този ужасен ден, през който непрекъснато се щураше напред-назад из своята тясна кула. — Ако ми предстоеше да умра като всички, тогава наистина видът на този нещастен старец би трябвало да ми навее такава ужасна тъга; но мигновената смърт, и то в разцвета на годините, ме избавя тъкмо от това жалко рушение.“

Но въпреки всичките си разсъждения Жулиен почувствува, че се е размекнал, обхванат от малодушие, и ето защо толкова го натъжи това посещение.

У него вече нямаше нищо сурово и величаво, никакви римски добродетели; смъртта му се яви на още по-голяма висота и не изглеждаше вече лесна работа.

„Ето това ще е моят термометър — каза си той. — Тази вечер аз съм на десет градуса под онова мъжество, с което мога да отида на гилотината. Тази сутрин аз имах това мъжество. Ала не е ли все едно, стига да ми се върне то в потребната минута.“ Мисълта за термометъра го поразвлече и в края на краищата го разсея.

На другата заран, когато се събуди, досрамя го за предишния ден. „Моето щастие, моето спокойствие са в опасност.“ Той почти реши да пише на главния прокурор да не допускат никого при него. „Ами Фуке? — спомни си той. — Ако той рече да дойде в Безансон, колко мъчно ще му стане.“

Може би вече два месеца той не беше помислял за Фуке. „Голям глупак бях аз в Страсбург, мисълта ми не се издигаше по-високо от яката на мундира ми.“ Споменът за Фуке го занимава дълго и той се разчувствува още повече. Той се щураше във вълнение. „Ето ме безусловно двадесет градуса под равнището на смъртта…

Ако тази слабост нараства, по-добре ще е да се самоубия. Колко ще ликуват всички тези абати Маслон и господа Вадено, ако умра като страхливец.“

Пристигна Фуке; този простичък и добър човек беше обезумял от мъка. Той мислеше, ако изобщо мислеше, само за едно: да продаде цялото си имущество, за да подкупи тъмничаря и да помогне на Жулиен да избяга. Той му говори дълго за бягството на господин дьо Лавалет.

— Ти ме наскърбяваш — каза му Жулиен, — господин дьо Лавалет е бил невинен, а аз съм виновен. Без да щеш, ме караш да мисля за разликата между нас… Но истина ли е? Как? Мигар ще продадеш цялото си имущество? — учуди се Жулиен и изведнъж придоби пак своята наблюдателност и недоверчивост.

Фуке, зарадван, че най-сетне приятелят му се отзова на обсебилата го мисъл, започна да му изброява надълго и нашироко, с една приблизителност от стотина франка, колко ще получи от всеки свой имот.

„Каква възвишена самоотверженост у един селски собственик! — помисли Жулиен. — Колко спестявания, колко отделяни от залъка грошове, които ме караха да се червя страшно, когато виждах у него това, жертвува той сега заради мене! Нито един от тези блестящи младежи, които срещах в дома дьо Ла Мол и които четат «Рене», няма тези смешни недостатъци; но като се изключат съвсем младите, забогатели при това от някое наследство, които не знаят цената на парите, кой от тези блестящи парижани би бил способен на такава жертва?“

Всички грешки във френския език, всички недодялани обноски на Фуке изчезнаха и Жулиен се хвърли в прегръдките му. Никога провинцията, сравнена с Париж, не е получавала по-хубаво свидетелство за почит. Фуке, зарадван от този изблик на възторг, който виждаше в очите на приятеля си, взе това за негово съгласие да бяга.

Тази проява на величие върна на Жулиен цялата твърдост, която дохождането на Шелан му бе отнело. Той беше още много млад, но според мене в него имаше много добри заложби. Вместо да върви от чувствителност към хитрост, както повечето хора, той с възрастта щеше да придобие отзивчива доброта и да се излекува от своята безумна подозрителност… Но защо са всички тези празни предсказания?

Разпитите зачестиха въпреки усилията на Жулиен, който със своите отговори се стремеше да скъси делото:

— Аз убих или поне исках да убия умишлено — повтаряше той всеки ден.

Но съдията беше преди всичко формалист. Показанията на Жулиен съвсем не скъсяваха разпитите; те засягаха честолюбието на съдията. Жулиен не знаеше, че искаха да го преместят в един ужасен зандан и че само благодарение на постъпките на Фуке той беше оставен в хубавата килия, намираща се на сто и осемдесет стъпки височина.

Господин абат дьо Фрилер принадлежеше към числото на влиятелните хора, на които Фуке доставяше дърва за огрев. Добрият търговец сполучи да проникне до всесилния викарий. Радостта му бе неописуема, когато господин дьо Фрилер му съобщи, че, трогнат от добрите качества на Жулиен и от някогашните му заслуги в семинарията, той смята да говори на съдиите в негова полза. У Фуке се появи надежда да спаси своя приятел и на излизане, като се кланяше доземи, той помоли господин главния викарий да раздаде за литургии една сума от десет луидора, за да се измоли оправданието на подсъдимия.

Фуке се заблуждаваше, кой знае защо! Господин дьо Фрилер съвсем не приличаше на Валено. Той отказа и дори се помъчи да внуши на добрия селянин, че е по-добре да запази парите си. Като видя, че не може да бъде ясен, без да изпадне в някаква непредпазливост, той посъветва Фуке да раздаде тази сума на бедните затворници, които действително бяха лишени от всичко. „Странно същество е този Жулиен, постъпката му е необяснима — мислеше си господин дьо Фрилер, — а нищо неясно не бива да има за мен… Може би ще може да се направи от него мъченик… Във всеки случай аз ще издиря тая работа и ще намеря може би случай да сплаша госпожа дьо Ренал, която няма никакво уважение към нас и дълбоко в душата си дори ме мрази… Може би във всичко това ще мога да намеря начин да се предобря бляскаво с господин дьо Ла Мол, който има слабост към този семинарист.“

Спогодбата по делото беше подписана преди няколко седмици и абат Пирар, заминавайки си от Безансон, не бе изпуснал случая да спомене за тайнствения произход на Жулиен тъкмо в същия ден, когато нещастникът стреля по госпожа дьо Ренал във Вериерската черква.

Жулиен се страхуваше само от една неприятност преди смъртта си — от посещението на баща си. Той се посъветва с Фуке дали да пише на главния прокурор да го избавят от всякакви посетители. Този ужас от срещата с баща му, и то в такава минута, възмути дълбоко честното и еснафско сърце на търговеца на дърва.

Стори му се дори, че сега разбира защо толкова хора мразят страстно неговия приятел. Но от уважение към нещастието му той скри своите чувства.

— Във всеки случай — отговори му той студено — тази заповед за недопускане на свиждания няма да бъде приложена към баща ти.

ТРИДЕСЕТ И ОСМА ГЛАВАЕДИН ВСЕСИЛЕН ЧОВЕК

На другия ден вратите на кулата се отвориха още рано сутринта. Жулиен бе събуден внезапно.

„Ах, боже милостиви! — помисли той. — Ето баща ми. Каква неприятна среща!“

В същия миг една жена, в облекло на селянка, се хвърли в прегръдките му. Той с мъка я позна: беше госпожица дьо Ла Мол.

— Зли човече, аз от твоето писмо само узнах къде си. Това, което наричаш твое престъпление, а всъщност е само благородно отмъщение, и показва какво възвишено сърце бие в тази гръд, аз научих едва във Вериер…

Въпреки предубеждението си против госпожица дьо Ла Мол, което впрочем сам не съзнаваше много ясно, Жулиен я намери извънредно красива. Как можеше да не вижда във всичките й постъпки и думи благородно, безкористно чувство, превъзхождащо всичко, на което би се одързостила една дребна, обикновена душичка? Стори му се отново, че обича кралица и след няколко минути й каза с рядко благородство в израза и мисълта:

— Бъдещето се рисуваше пред очите ми съвсем ясно. Аз ви венчавах след смъртта си с господин дьо Кроазноа, който е готов да се ожени за една вдовица. Благородната, макар и малко романтична душа на тази чаровна вдовица, потресена и вкарана в пътя на житейското благоразумие от едно необикновено събитие, трагично и велико за нея, благоволява да разбере безспорните достойнства на младия маркиз. Вие се примирявате да станете щастлива с онова, което всички смятат за щастие: уважението, богатството, високото положение… Но, мила Матилд, вашето пристигане в Безансон, ако го подозрат, ще-бъде смъртоносен удар за господин дьо Ла Мол, а това аз никога няма да си простя. Аз и без това вече съм му причинил толкова огорчения! Академикът ще каже, че е топлил змия в пазвата си.

— Признавам, съвсем не очаквах такава студена разсъдливост и такива грижи за бъдещето — каза полуразсърдена госпожица дьо Ла Мол. — Моята камериерка, почти тъй предпазлива, както вие, взе паспорт за себе си и под името на госпожа Мишле аз дойдох с пощенската кола.

— И госпожа Мишле е успяла да стигне тъй лесно до мен?

— Ах, ти си винаги оня изключителен човек, когото предпочетох пред всички! Аз най-напред предложих сто франка на секретаря на съда, който разправяше, че било невъзможно да вляза в тази кула. Но Получил парите, този честен човек ме накара да чакам, изтъкна ми разни пречки, аз помислих, че иска да ме окраде… — Тя се спря.

— И после? — запита Жулиен.

— Не се сърди, мили ми Жулиен — каза му тя, като го целуна. — Принудих се да кажа името си на този секретар, който ме взе за млада парижка работничка, влюбена в хубавеца Жулиен… Той действително така се изрази. Аз му се заклех, че съм твоя жена и сега ще получа позволение да те виждам всеки ден.

„Истинско безумие! — помисли Жулиен. — Аз не можах да й попреча. В края на краищата господин дьо Ла Мол е такъв важен сановник, че общественото мнение ще съумее да намери оправдание за младия полковник, който ще се ожени за тази прекрасна вдовица. Близката ми смърт ще покрие всичко.“ И той с упоение се отдаде на Матилдината любов; това беше безумие, душевно величие, всичко най-необикновено, което можем да си представим. Тя сериозно му предложи да се самоубие заедно с него.

След тези първи възторзи, когато тя се наслади до насита на щастието да вижда Жулиен, остро любопитство овладя отведнъж душата й. Тя се взираше в любимия си и намираше, че той стои неизмеримо високо над всичко, което си беше въобразила. Струваше й се, че Бонифас дьо Ла Мол е възкръснал, но още по-героичен.

Матилд се видя с най-добрите тукашни адвокати и ги оскърби, като направо, без заобикалки им предложи злато; но в края на краищата те приеха.

Тя много бързо разбра, че в съмнителните и много важни работи в Безансон всичко зависи от господин абата дьо Фрилер.

Под никому неизвестното име на госпожа Мишле тя отначало срещна непреодолими мъчнотии, за да проникне до могъщия йезуит. Но из града се пръсна мълвата за красотата на младата модистка, която, полудяла от любов, е дошла от Париж в Безансон да утеши младия абат Жулиен Сорел.

Матилд тичаше сама и пеша из улиците на Безансон; тя се надяваше, че никой няма да я познае. Във всеки случай тя не смяташе, че ще е безполезно за нейното дело, ако произведе силно впечатление върху народа. В своето безумие тя мечтаеше дори да го разбунтува, за да спаси Жулиен, когато отива на смърт. На госпожица дьо Ла Мол й се струваше, че е облечена просто, както подобава на постигната от скръб жена; а тя беше облечена така, че привличаше погледите на всички.

Тя беше станала в Безансон предмет на всеобщо внимание, когато най-подир, след цяла седмица ходатайства, издействува да бъде приета от господин дьо Фрилер.

Колкото и голяма да беше нейната смелост, мисълта за влиятелния йезуит се беше толкова тясно свързала в нейното съзнание с мисълта за дълбокото и предвидливо злодейство, че тя потрепера, когато позвъни на вратата на епископството. Тя едва се изкачваше по стълбите, които водеха към покоите на главния викарий. Пустотата на епископския дворец я смразяваше. „Ето аз ще седна на някое кресло и това кресло ще ми хване ръцете и аз ще изчезна. Кого ще може да попита моята камериерка за мене? Капитанът на жандармерията няма да иска да си мръдне пръста… Аз съм сам-сама в този голям град!“

Още с първия поглед върху жилището на главния викарий госпожица дьо Ла Мол се успокои. Най-напред й отвори един лакей в изящна ливрея. Приемната, дето я помолиха да почака, беше наредена с такъв тънък и изискан разкош, чужд на грубото показно великолепие, какъвто може да се види само в най-добрите парижки къщи. Щом зърна господин дьо Фрилер, който идеше към нея с бащински вид, всичките й мисли за чудовищно престъпление из един път изчезнаха. Тя не откри на хубавото му лице дори отпечатък от оная енергична и малко дива твърдост, която така ненавиждаше в парижкото общество. Полуусмивката, оживила чертите на свещенослужителя, който се разпореждаше с целия Безансон, издаваше човек от доброто общество, образован прелат, умел администратор. Матилд се почувствува в Париж.

На господин дьо Фрилер бяха потребни само няколко минути, за да накара Матилд да му признае, че е дъщеря на неговия могъщ противник маркиз дьо Ла Мол.

— Аз наистина съвсем не съм госпожа Мишле — каза тя, като си възвърна цялото високомерие на своето държание — и не се боя да ви призная това, защото идвам да се посъветвам с вас, господине, дали е възможно да устроим бягството на господин дьо Ла Верней. Първо, той е виновен само в необмислена постъпка; жената, срещу която е стрелял, е здрава. Второ, що се отнася до подкуп на служителите, аз мога да дам веднага петдесет хиляди франка и обещавам още двойно толкоз. Най-сетне аз и моето семейство няма да се спрем пред нищо, за да се отблагодарим на оня, който ще спаси господин дьо Ла Верней.

Господин дьо Фрилер очевидно се зачуди на това име. Матилд му показа няколко писма на военния министър, адресирани до господин Жулиен Сорел дьо Ла Верней.

— Вие виждате, господине, че баща ми се е заел с неговата участ. Аз се венчах с него тайно, тъй като баща ми желаеше той да стане висш офицер, преди да обяви този брак, който е донейде странен за една дьо Ла Мол.

Матилд забеляза, че додето Фрилер правеше тези важни открития, изразът на доброта и мека приветливост бързо чезнеше. Хитрост и дълбоко вероломство се изписаха на лицето му.

Абатът се съмняваше, той препрочиташе бавно официалните документи.

„Каква полза мога да извлека от тези странни признания? — питаше се той. — Ето че завързвам отведнъж тесни връзки с една приятелка на знаменитата маршалка дьо Фервак, всемогъщата племенница на негово високопреосвещенство епископа ???, който назначава епископите във Франция.

Онова, което виждах в далечното бъдеще, неочаквано израства пред мен. То може да ме доведе до целта на всичките ми въжделения.“

Отначало Матилд се уплаши от бързата промяна върху лицето на този толкова могъщ човек, с когото се намираше сама в един отдалечен апартамент. „Но какво пък — каза си тя начаса, — нямаше ли да бъде още по-лошо тъкмо ако не правех никакво впечатление на този студен, себелюбив поп, преситен от власт и наслада?“

Заслепен от тази бърза и неочаквано открила се възможност да получи епископски сан, учуден от ума на Матилд, господин дьо Фрилер забрави за миг всяка предпазливост. Госпожица дьо Ла Мол го виждаше как пълзи почти в краката й, честолюбив и треперещ от нервна възбуда.

„Всичко става ясно — реши тя. — Тук няма да има нищо невъзможно за приятелката на госпожа дьо Фервак.“ И сподавила чувството на ревност, което още я измъчваше много, тя намери сила да обясни, че Жулиен е близък приятел на маршалката и се е срещал едва ли не всеки ден у нея с негово високопреосвещенство епископа ???…

— Дори списъкът от тридесет и шестте съдебни заседатели да се съставя по жребий четири-пет пъти поред измежду първенците на нашия окръг — промълви главният викарий с пламнал от честолюбие поглед, като натъртваше думите си, — аз ще смятам, че съм имал много малък късмет, ако във всеки списък не наброя осем или десет приятели, при това най-умните от избраните. Почти винаги ще имам мнозинство и дори повече, отколкото трябва за произнасяне на присъдата; виждате ли, госпожице, колко лесно ще ми бъде да постигна оправданието. — Абатът се спря отведнъж, сякаш смаян от звука на собствените си думи; той признаваше неща, които никога не се казват на непосветените.

Но и той на свой ред порази Матилд, когато й съобщи, че в странното премеждие на Жулиен безансонското общество най-много се учудвало и интересувало от това, че той някога вдъхвал силна страст у госпожа дьо Ренал и дълго време сам изпитвал такава страст към нея. За господин дьо Фрилер не бе трудно да забележи, че неговият разказ предизвика прекомерно смущение.

„И аз не й останах длъжен! — помисли той. — Във всеки случай ето едно средство да водя за носа тази решителна особа; страхувах се, че няма да ми се удаде.“ Величественият и непокорен вид на Матилд усилваше още повече в очите му чара на тази рядка хубавица, която стоеше пред него едва ли не с молба. Той си възвърна пак цялото хладнокръвие и без да се поколебае, заби още веднъж кинжала в сърцето й.

— След всичко аз няма да се учудя — каза й той шеговито, — ако ние чуем, че господин Сорел от ревност е стрелял два пъти с пистолет в тази жена, която някога е обичал толкова много. Тя навярно съвсем не е лишена от привлекателност, а отскоро често се е виждала с някой си абат Маркино от Дижон, някакъв безнравствен янсенист, каквито са те всички.

Господин дьо Фрилер измъчи сладострастно и до насита сърцето на красивата девойка, чиято слаба страна беше доловил.

— Защо е дотрябвало на господин Сорел — питаше той, впил пламнал поглед в Матилд — да избере черквата, ако не затова, че тъкмо по него време съперникът му е служил там литургия? Всички приписват извънредно голям ум, а още по-голяма предпазливост на този щастливец, когото вие покровителствувате. Какво по-просто от това да се скрие в градините на господин дьо Ренал, които познава тъй добре? Там, почти сигурен, че няма да го видят, нито да го заловят, нито да го заподозрат, той е могъл да убие жената, която ревнувал.

Това разсъждение, наглед толкова основателно, съвсем разстрои Матилд. На тази горда душа, пропита обаче от цялото онова сухо благоразумие, което според висшето общество дава вярна картина на човешкото сърце, не беше леко да разбере каква радост е да се надсмееш над всяко благоразумие и колко силно е това чувство за една пламенна душа. Във висшите слоеве на парижкото общество, дето беше живяла Матилд, страстта не е способна да се освободи от благоразумието освен в редки изключения и там се хвърлят през прозореца само от петия етаж.

Най-сетне абат дьо Фрилер се увери, че държи в ръцете си Матилд. Той й даде да разбере (не ще и дума, той лъжеше), че може да води, както си иска, прокурора, натоварен да изнесе обвинението срещу Жулиен.

След като бъдат избрани с жребие тридесет и шестте заседатели на съдебната сесия, той ще поприказва лично поне с тридесетина от тях.

Ако Матилд не беше се сторила да господин дьо Фрилер толкова хубава, той щеше да й говори с такава откровеност едва на петото или шестото свиждане.

ТРИДЕСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВАКОЗНИТЕ

Когато излезе от епископството, Матилд, без да се двоуми, изпрати нарочен куриер до госпожа дьо Фервак; страхът да не се изложи не я спря нито за миг. Тя заклинаше съперницата си да изкопчи едно писмо за господин дьо Фрилер, написано изцяло от ръката на негово весокопреосвещенство епископ ???. Тя стигна дотам, че я молеше да дойде сама в Безансон. Тази постъпка беше героична от страна на една ревнива и горда душа.

По съвета на Фуке тя се пазеше да не говори пред Жулиен за ходатайствата си. Нейното присъствие го тревожеше не малко и без това. Станал при наближаването на смъртта по-нравствен, отколкото е бил през целия си живот, сега го бореше съвест не само за госпожа дьо Ла Мол, но и за Матилд.

„Какво пък — казваше си той, — аз виждам, че съм понякога невнимателен към нея и дори се отегчавам, когато тя е тук. Тя се погубва заради мен, а ето как й се отплащам аз. Не съм ли зъл човек?“ Този въпрос щеше да го занимава по-малко, когато бе честолюбец; тогава неуспехът беше единственият срам в очите му.

Тягостната неловкост, която чувствуваше в присъствието на Матилд, се изостряше и от това, че тя гореше сега от необикновена и луда страст към него. Тя говореше непрестанно за някакви странни жертви, които жадувала да направи, за да го спаси.

Въодушевена от това чувство, което я изпълваше с гордост и сподавяше цялото й високомерие, тя копнееше да изпълни всяка минута от живота си с някакъв необикновен подвиг. Нейните дълги разговори с Жулиен бяха посветени изцяло на най-невероятни и опасни за нея планове. Тъмничарите, на които тя плащаше щедро, я оставяха да се разпорежда в затвора. В мислите си Матилд не се ограничаваше само с това, че жертвуваше доброто си име; все едно й беше дали цялото общество ще узнае нейното положение. Да измоли милост за Жулиен, като се хвърли на колене пред препускащата каляска на краля, да привлече вниманието на владетеля с риск да бъде смазана — това бе една от най-малко безумните мечти, които се рояха в нейното разпалено и смело въображение. Тя решаваше, че с помощта на своите приятели, на служба при краля, ще проникне и в най-недостъпните части от парка Сен-Клу.

Жулиен се чувствуваше недостоен за такава голяма саможертва, казано откровено, беше се уморил от героизъм. Ако това беше проста, наивна и почти боязлива нежност, тя би намерила отзвук в сърцето му, ала на високомерната Матилдина душа, наопаки, беше необходима винаги публика, външни хора.

Сред всичките си безпокойства, всичките си страхове за живота на своя любим, когото не искаше да преживее, тя чувствуваше тайна потребност да зачуди света с безкрайната си любов и величието на подвизите си.

Жулиен се сърдеше на себе си, че съвсем не се трогва от този героизъм. Какво би било, ако узнаеше за всички безумства, с които Матилд додяваше на предания, но крайно разсъдлив и ограничен ум на добрия Фуке?

Фуке сам не разбираше ясно какво го дразни в саможертвата на Матилд, защото и той бе готов да пожертвува цялото си богатство и да изложи живота си на всякакви опасности, само да спаси Жулиен. Той бе слисан от количеството злато, което пилееше Матилд. На първо време тези прахосани суми внушаваха неволно уважение на Фуке, който благоговееше пред парите като всеки провинциалист.

Най-сетне той откри; че плановете на госпожица дьо Ла Мол се меняха всеки ден и за свое голямо облекчение намери една дума, за да порицае този тягостен за него характер: тя беше непостоянна. От този епитет до прозвището вироглава, най-голямата анатема в провинцията, има само една крачка.

„Странно е — казваше си Жулиен един ден, когато Матилд излезе от затвора, — че тази толкова силна страст, предмет на която съм аз, ме оставя до такава степен безчувствен! А само преди два месеца аз я боготворях! Чел съм неведнъж, че при наближаването на смъртта човек става равнодушен към всичко; но ужасно е да се чувствуваш неблагодарен и да не можеш да се промениш. Значи, аз съм себелюбец?“ И той се обсипваше с най-унизителни укори.

Честолюбието беше умряло в сърцето му, от неговата пепел бе изникнало друго чувство; той го наричаше разкаяние, че е искал да убие госпожа дьо Ренал.

В действителност той бе безумно влюбен в нея. За него бе необикновено щастие, когато, останал съвсем сам, без да се страхува, че ще го прекъснат, можеше да се отдава всецяло на спомена за честитите дни, които беше прекарал някога във Вериер и във Вержи. И най-малките случки от тези тъй бързо отлетели дни го облъхваха с непреодолима свежест и чаровност. Той никога не си спомняше своите успехи в Париж; досадно му беше да мисли за тях.

Тези настроения, които се засилваха с всеки ден, отчасти долови ревнивата Матилд. Тя забеляза много добре, че ще трябва да се бори срещу любовта и самотата. Понякога тя изговаряше с ужас името на госпожа дьо Ренал. Виждаше как трепва Жулиен. И за нейното чувство към него отсега нататък нямаше ни граници, ни мярка.

„Ако той умре, ще умра и аз след него — казваше си тя, напълно убедена. — Какво биха казали парижките салони, ако видеха една девойка с моето положение да боготвори до такава степен един възлюбен, обречен на смърт? Само в героичните времена човек може да намери подобни чувства; от такава любов са тръпнели сърцата във века на Шарл IX и Анри III.“

И в най-силните изблици на обич, когато притискаше до сърцето си главата на Жулиен, тя си казваше с ужас: „Как, мигар тази прекрасна глава е осъдена да падне! Щом е тъй — добавяше тя, възпламенена от своя героизъм, в който се примесваше и някаква радост, — няма да минат и двадесет й четири часа и моите устни, които се притискат до тези красиви къдри, ще се вледенят също.“

Спомените за тези минути на героизъм и страхотна страст още по-непреодолимо я свързваха с него. Мисълта за самоубийство, тъй примамлива сама по себе си, непозната дотогава на тази горда душа, проникна в нея и скоро зацари там пълновластно. „Не, кръвта на моите прадеди не се е изстудила в мене“ — с гордост си казваше Матилд.

— Имам голяма молба към вас — каза и един ден нейният любим: — дайте вашето дете на някоя дойка във Вериер, госпожа дьо Ренал ще наглежда дойката.

— Колко жестоко е това, което ми казвате… — и Матилд побледня.

— Вярно е, и аз те моля хиляди пъти да ми простиш — извика Жулиен, освестил се от своите блянове, като я притисна в прегръдките си.

След като изсуши сълзите й, той отново се върна на мисълта си, но този път по-умело. Той й заговори с отсянка на философска тъга. Приказваше за бъдещето, което скоро щеше да се затвори за него.

— Трябва да признаем, любима моя, че любовта е случайност в живота, но тази случайност е възможна само за изключителните души… Смъртта на сина ми би била всъщност щастие за вашето гордо семейство и това ще усетят вашите слуги. Пренебрежение очаква това дете на нещастието и срама… Надявам се, че някой ден, който аз не искам да определям, но който все пак моето мъжество предвижда, вие ще изпълните моята последна воля: ще се ожените за господин маркиз дьо Кроазноа.

— Как, опозорена!

— Позорът не може да полепне по едно такова име като вашето. Вие ще бъдете вдовица, и то вдовица на луд човек — ето всичко. Ще отида по-далеч: моето престъпление, което няма за двигател парите, не ще бъде позорно. Може би по това време някой философ-законодател ще издействува, въпреки предразсъдъците на съвременниците си, премахването на смъртното наказание. Тогава някой приятелски глас ще каже при случай: „Помните ли, първият съпруг на госпожица дьо Ла Мол беше луд, но не и зъл човек, не и злодеец. Безсмислица е било да му се отсича главата…“ Тогава споменът за мен съвсем не ще е позорен; поне след известно време… Вашето положение в света, вашето богатство и, позволете ми да кажа, вашият ум ще помогнат на господин дьо Кроазноа, станал ваш съпруг, да играе такава роля, до каквато сам не би могъл да достигне. Той не се отличава с нищо освен със знатен произход и храброст, а тези качества, с които само можеше човек да се издигне в 1792 година, сега, един век по-късно, са станали отживелица и пораждат само претенции. Потребни са още други неща, за да застанеш начело на френската младеж.

Със своя твърд и предприемчив характер вие ще дадете голяма подкрепа на политическата партия, в която ще накарате да влезе вашият съпруг. Вие можете да станете достойна наследница на Шеврьоз и Лонгвил от Фрондата… Но тогава, скъпа моя, небесният огън, който сега ви въодушевява, ще поизстине…

Позволете ми да ви кажа — добави той след редица други подготвителни фрази, — ще минат петнадесет години и тази любов, която храните сега към мене, ще ви се струва лудост, извинителна, но все пак лудост…

Той замълча отведнъж и се замисли. Пак изникна пред него онази мисъл, която възмути Матилд: „Ще минат петнадесет години и госпожа дьо Ренал ще обожава сина ми, а вие ще го забравите.“

ЧЕТИРИДЕСЕТА ГЛАВАСПОКОЙСТВИЕТО

Разговорът бе прекъснат от разпят и веднага след това от беседата с адвоката, натоварен със защитата. Тези минути бяха единствените неприятни в сегашния му живот, изпълнен с безгрижие и нежни спомени.

— Убийство и убийство с предумисъл — каза Жулиен както на съдията, тъй и на адвоката. — Съжалявам, господа — додаде той с въздишка, но това опростява много работата ви.

„В края на краищата — каза си Жулиен, когато сполучи да се отърве и от двамата, — аз, трябва да се предположи, съм храбър и очевидно по-храбър, отколкото тези приятели. За тях това е връх на злините, цар на страхотиите, този дуел със злополучен изход, с който аз ще се занимая сериозно само в деня, когато той се състои.

Работата е там, че аз зная и по-голямо нещастие — продължи да философствува Жулиен. — Аз страдах много по-силно през първото си отиване в Страсбург, когато бях уверен, че Матилд ме е изоставила… И като си помисля как страстно се стремях да постигна тази пълна близост, към която днес съм тъй безразличен! … Да си кажа истината, аз съм по-щастлив сам, отколкото когато тази хубавица споделя с мен самотата ми…“

Адвокатът, законник и формалист, го смяташе за луд и мислеше като всички, че е грабнал пистолета в припадък на ревност. Веднъж той дръзна да подметне на Жулиен, че това показание, вярно или лъжливо, би било превъзходен коз в ръцете на защитата. Но тук подсъдимият в един миг показва своя огнен и рязък нрав.

— Ако скъпите живота си, господине — извика Жулиен извън себе си, — помнете, че не бива друг път да повтаряте тази отвратителна лъжа.

Предпазливият адвокат за миг се уплаши да не го убият.

Гой готвеше защитата си, защото решителната минута бързо наближаваше. В Безансон и целия окръг се приказваше само за това прословуто дело. Жулиен не знаеше тази подробност, той беше замолил никой никога да не му говори за подобни неща.

Този ден Фуке и Матилд се опитаха да му съобщят някои слухове, по тяхно мнение обнадеждващи, но Жулиен ги спря още при първите им думи:

— Не смущавайте моя идеален живот. Вашите жалки грижи, вашите подробности из действителния живот, повече или по-малко оскърбителни за мен, ще ме свлекат от небето на земята. Всеки умира, както може; аз искам да мисля за смъртта, както аз си знам. Какво ме е еня за другите? Моите отношения с другите скоро ще се пресекат отведнъж. За бога, не ми говорете вече за тия хора; доста е, че виждам съдията и адвоката.

„Изглежда наистина — казваше си той, — съдено ми е да умра, унесен в мечти. Защо, нека си призная, едно такова неизвестно същество като мене, уверено, че само в две седмици ще го забравят, ще се самоизлъгва и ще играе комедия…

Странно е все пак, че аз усвоих изкуството да се радвам на живота едва сега, когато виждам края му тъй близо до мен.“

Той прекарваше тези последни дни, като се разхождаше по тясната тераса на върха на кулата, пушейки прекрасните цигари, за които Матилд пращаше нарочен човек в Холандия, и съвсем не подозираше, че всички далекогледи в града чакат всеки ден появяването му. Мислите му бяха във Вержи. Той не говореше никога на Фуке за госпожа дьо Ренал, но на два-три пъти приятелят му съобщи, че тя бързо се поправя, и тези думи се отекваха силно в сърцето му.

През това време, додето душата на Жулиен витаеше едва ли не постоянно в страната на мечтите, Матилд, заета с действителни неща, както подобава на аристократична душа, съумя да придвижи толкова пряката и дружеска преписка между госпожа дьо Фервак и господин дьо Фрилер, че вече голямата дума епископ беше произнесена.

Достопочтеният прелат, който се разпореждаше с църковните длъжности, добави под едно писмо на своята племенница: „Този клетник Сорел е само един лудетина, надявам се, ле ще ни го върнат.“

Когато видя тези редове, господин дьо Фрилер сякаш полудя от радост. Той не се съмняваше, че ще спаси Жулиен.

— Ако не е този якобински закон, който повелява да се съставя безкраен списък от съдебни заседатели и в действителност цели, само да лиши знатните от всяко влияние — говореше той на Матилд един ден преди да се тегли жребият за тридесет и шестте заседатели на съдебната секция, — аз мога да гарантирам за присъдата. Та нали издействувах да се оправдае кюрето Н.

На другия ден господин дьо Фрилер с радост откри между имената, изтеглени от урната, пет члена на безансонската конгрегация, а между липата, избрани от другаде, имената на господа Валено, дьо Моаро, дьо Шолен.

— Още сега гарантирам за тези осем съдебни заседатели — каза той на Матилд. — Първите петима са мои покорни оръдия. Валено е мой агент, Моаро ми дължи, всичко, дьо Шолен е глупак, който се страхува от всичко.

Окръжният вестник разгласи имената на заседателите и госпожа дьо Ренал; за неописуем ужас на мъжа си, поиска да отиде в Безансон. Едничкото, което господин дьо Ренал успя да постигне от нея, бе обещанието да не напуска леглото, за да няма неприятността да бъде призована като свидетелка.

— Вие не разбирате положението ми — каза предишният кмет на Вериер. — Аз сега съм либерал от отстъпниците, както се изразяват; дума; да няма този нехранимайко Валено и господин дьо Фрилер лесно ще накарат главния прокурор и съдиите да направят всичко, което може да ми бъде неприятно.

Госпожа дьо Ренал послуша драговолно заповедите на мъжа си. „Ако се явя в съда — казваше си тя, — ще помислят, че искам отмъщение.“

Въпреки всички обещания, които даде и пред изповедника, и пред съпруга си да се държи благоразумно, тя, още щом пристигна в Безансон, писа собственоръчно на всеки един от тридесет и шестте съдебни заседатели:

„Аз няма да се явя в деня на съда, господине, защото моето присъствие може да повлияе неблагоприятно върху делото на господин Сорел. Единственото нещо, което желая горещо от все сърце, е да бъде спасен. Вярвайте, ужасната мисъл, че един невинен човек заради мене ще бъде отведен на смърт, ще отрови остатъка от моя живот и без друго ще го съкрати. Как можете вие да го осъдите на смърт, щом аз съм жива? Не, без съмнение обществото няма никакво право да отнема живота, особено пък на такова същество като Жулиен Сорел. Всички във Вериер знаят, че в някои минути го налита помрачение. Този клет момък има могъщи врагове; но дори и сред враговете му (а колко много има той!) кой може да се усъмни в изумителните му дарби и дълбоките му знания? Вие ще съдите не едно обикновено същество, господине. В продължение на почти година и половина ние го знаехме благочестив, разумен, прилежен младеж; но два-три пъти в годината го овладяваха пристъпи на тъга, които стигаха до умопомрачение. Целият град Вериер, всичките ни съседи във Вержи, дето прекарваме лятото, цялото ми семейство, сам господин помощник-префектът могат да засвидетелствуват за неговото безпримерно благочестие той знае наизуст цялото Свето писание. Един нечестивец би ли залягал години наред да изучава светата книга? Моите синове ще имат честта да ви предадат това писмо: те са деца. Благоволете да ги разпитате, господине, те ще ви разкажат за този нещастен момък всички подробности, които са необходими още, за да се убедите какво варварство бихте извършили, ако го осъдите. Вместо до отмъстите за мен, вие ще ме убиете.

Какво могат враговете му да противопоставят на този факт? Раната, нанесена в един такъв миг на безумие, каквито и децата ми дори са забелязвали у своя възпитател, е толкова дребна, че още не минали два месеца, аз мога да дойда с пощенската кола от Вериер в Безансон Ако узная, господине, че вие макар и мъничко се колебаете да избавите от варварството на законите едно: толкова малко виновно същество, аз ще стана от леглото си, дето ме задържа единствено само заповедта на моя съпруг, и ще дойда да се хвърля в краката ви.

Заявете, господине, че предумисълът не е бил доказан и вие няма да се обвинявате, че сте пролели кръвта на един невинен“ и т.н. и т.н.

ЧЕТИРИДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВАСЪДЪТ

Най-сетне настъпи оня ден, от който толкова много се плашеха госпожа дьо Ренал и Матилд.

Странният изглед на града усилваше техния страх и хвърляше дори мъжествената душа на Фуке във вълнение. Цялата провинция се беше стекла в Безансон, за да чуе това романтично дело.

От няколко дни нямаше вече места в странноприемниците. Господин председателят на съда бе обсаждан непрекъснато от молби за пропуски; всички дами от града, искаха да присъствуват на процеса; из улиците продаваха портрета на Жулиен и т.н. и т.н.

Матилд пазеше за тази решителна минута собственоръчно писмо на негово високопреосвещенство епископ ???. Този прелат, който ръководеше френската черква и ръкополагаше епископите, беше благоволил да иска оправданието на Жулиен. Един ден преди съда Матилд занесе писмото на всемогъщия главен викарий.

В края на свиждането, когато тя си тръгна, потопена в сълзи, господин дьо Фрилер, излязъл най-после от дипломатическата си сдържаност и едва ли не покъртен, й каза:

— Аз отговарям за присъдата на съдебните заседатели. Между дванадесетте души, на които е възложено да разследват доказано ли е престъплението на покровителствуваното от вас лице и главно имало ли е предмисъл, аз наброявам шест души, заинтересувани от моето повишение, и им дадох да разберат, че от тях зависи дали те получа епископски сан. Барон Валено, когото направих кмет на Вериер, разполага изцяло с гласовете на двама от своите подчинени — господа дьо Моаро и дьо Шолен. Да си кажем истината, жребият ни докара за това дело двама неблагонадеждни заседатели; но макар и да са върли либерали, те ми се подчиняват в сериозните случаи, а аз ги помолих да гласуват, както господин Валено. Научих, че друг, шести заседател, индустриалец, безмерно богат и бъбрив либерал, се домогва тайно до някаква доставка за Министерството на войната и, разбира се, не ще поиска да ме огорчи. Аз поръчах да му кажат, че господин Валено знае моята последна дума.

— А кой е този господин Валено? — запита неспокойна Матилд.

— Ако го познавахте, не бихте се съмнявали в успеха. Той е един бърборко, дързък, безсрамен, груб, роден да води глупците. 1814 година го измъкна от калта, а аз ще го направя префект, Той е способен да набие другите заседатели, ако не пожелаят да гласуват по волята му.

Матилд се поуспокои.

Вечерта я очакваше друг разговор. Жулиен беше решил да не взема думата, за да не удължава неприятната сцена, чийто изход беше според него очевиден.

— Достатъчно е, че моят адвокат ще говори — каза той на Матилд. — И без това дълго ще представям зрелище за всичките си врагове. Тези провинциалисти са ядосани от бързата ми кариера, която дължа на вас, и вярвайте ми, между тях няма нито един, който да не желае моето осъждане, макар че това няма да му попречи да плаче като глупак, когато ме поведат на смърт.

— Те искат да ви видят унизен, това е вярно — отговори Матилд, — но аз съвсем не мисля, че са жестоки. Моето дохождане в Безансон и видът на моите страдания заинтересуваха всички жени; вашето хубаво лице ще довърши останалото. Ако се обърнете с няколко думи към вашите съдии, цялата зала ще бъде за вас и т.н. и т.н.

На другия ден в девет часа, когато Жулиен излизаше от затвора, за да отиде в голямата зала на съдебната палата, стражарите с голяма мъка сполучиха да разгонят огромната тълпа, струпана в двора. Жулиен беше се наспал добре, чувствуваше се много спокоен и изпитваше само философско състрадание към тази тълпа от завистници, които без всякаква жестокост щяха да ръкопляскат на смъртната му присъда. Той много се зачуди, когато, задържан цял четвърт час сред тази навалица, се видя принуден да признае, че вдъхва на народа нежна жалост. Той не чу нито една недоброжелателна дума. „Тези провинциалисти съвсем не са толкова зли, колкото предполагах“ — каза си той.

Когато влезе в съдебната зала, порази го изяществото на архитектурата й. Това беше чиста готика с цяла гора от красиви малки колони, с голямо старание издялани от камък. Стори му се, че се намира в Англия.

Но скоро цялото му внимание беше погълнато от дванадесет-петнадесет красиви жени, които точно срещу подсъдимата скамейка бяха насядали в трите ложи над местата, определени за съдиите и съдебните заседатели. Извил лице към публиката, той видя, че кръглата галерия, която се издига над амфитеатъра, е пълна с жени: повечето бяха млади и му се сториха много хубави, очите им блестяха, изпълнени с любопитство. В останалата част от залата се тълпеше огромна навалица; блъскаха се на вратите и часовоите не можеха да въдворят тишина.

Когато всички очи, които диреха Жулиен, откриха присъствието му и го видяха да заема малко поиздигнатото място, отредено за подсъдимия, до ушите му стигна шепот на учудване и сърдечно съчувствие.

Този ден човек не можеше да му даде и двадесет години; облечен беше много просто, но с необикновено изящество; косите и челото му бяха очарователни; Матилд сама бе взела участие при неговия тоалет. Лицето на Жулиен беше извънредно бледо. Едва седнал на скамейката, той чу да шушукат отвсякъде: „Боже, колко е млад! … Но той е дете… Та той е по-хубав, отколкото на портрета.“

— Подсъдимий — каза му стражарят, който седеше вдясно от него, — виждате ли онези шест дами в ложата? — И стражарят му посочи една малка трибуна, издадена над амфитеатъра, дето седяха съдебните заседатели. — Тази е съпругата на господин префекта — продължи стражарят, — до нея е госпожа маркиза дьо М…, тя ви обича много; чух я, когато говореше на съдебния следовател. След нея пък е госпожа Дервил…

— Госпожа Дервил! — възкликна Жулиен и буйна червенина заля челото му.

„Когато излезе оттук — помисли той, — тя веднага ще пише на госпожа дьо Ренал.“ Той не знаеше, че госпожа дьо Ренал беше дошла в Безансон.

Изслушаха набързо свидетелите. Още при първите думи от обвинителната реч на главния прокурор две от тези дами, седнали в малката ложа точно срещу Жулиен, се обляха в сълзи. „Госпожа Дервил не се разчувствува така лесно“ — помисли Жулиен. Но той забеляза, че е много зачервена.

Главният прокурор говореше с голям патос на лош френски език за варварството на извършеното престъпление: Жулиен забеляза, че съседките на госпожа Дервил го слушаха с явно неодобрение. Неколцина от заседателите, види се, познайници на тези дами, приказваха с тях и, изглежда, ги успокояваха. „Ето това не е лошо предзнаменование“ — помисли Жулиен.

До тази минута той изпитваше Дълбоко презрение към всички хора, дошли да слушат процеса. Просташкото красноречие на прокурора засили още повече това чувство на отвращение. Но малко по малко душевната сухота на Жулиен изчезна пред явното съчувствие, което виждаше от всички страни.

Той със задоволство видя решителния израз върху лицето на своя защитник.

— Само без фрази — пришепна му той, когато адвокатът се приготвяше да вземе думата.

— Цялото това надуто, задигнато от Босюе красноречие, което разгънаха срещу вас, е във ваша полза — каза защитникът.

И наистина, не минаха и пет минути, откакто той почна своята реч, и почти всички жени извадиха кърпичките си. Насърчен, адвокатът се обърна към заседателите с извънредно силни думи. Жулиен потрепера. Почувствува, че ха-ха, че зарони сълзи. „Велики боже, какво ще кажат враговете ми?“

Той беше готов вече да се разчувствува, когато за свое щастие улови нахалния поглед на господин барон дьо Валено.

„Очите на този блюдолизец просто горят — каза си той. — Какво тържество за тази долна душа! Дори ако престъплението ми имаше само тази последица, аз би трябвало да го прокълна. Бог-знае какво ще наговори той на госпожа дьо Ренал за мене!“

Тази мисъл затъмни всички останали. Но скоро одобрителните възгласи изтръгнаха Жулиен от неговия унес. Адвокатът току-що беше завършил своята защита. Жулиен си спомни, че е редно да му стисне ръката. Времето бе изминало бързо.

На адвоката и подсъдимия донесоха разхладителни напитки. Чак тогава Жулиен с учудване откри едно обстоятелство: никоя жена не беше напуснала съдебната зала, за да отиде на вечеря.

— Бога ми, умирам от глад — каза адвокатът, — а вие?

— И аз — отвърна Жулиен.

— Ето, вижте, и на съпругата на префекта донесоха да вечеря — каза адвокатът, като му посочи малката ложа. — Кураж, всичко върви добре.

Заседанието се възобнови.

Когато председателят произнасяше своята заключителна реч, удари полунощ. Председателят бе принуден да прекъсне; в мълчанието, сред общото мъчително очакване, звънът от камбаната на часовника прокънтя в залата.

„Ето, започна последният ми ден“ — помисли Жулиен. Скоро той почувствува как неудържимо го овладява мисълта за дълг. Дотогава той превъзмогваше чувствата си и удържаше решението си да не говори; но когато председателят на съдебните заседатели го запита желае ли да добави нещо, той стана. Пред себе си видя очите на госпожа Дервил, които при светлината на канделабрите му се сториха особено блестящи. „Дали пък не плаче тя?“ — помисли той.

„Господа съдебни заседатели,

Ужасът от презрението, което мислех, че ще мога да надмогна в предсмъртния си час, ме кара да взема думата. Господа, аз съвсем нямам честта да принадлежа на вашето съсловие, вие виждате в мене селянин, който се е възбунтувал против низката си участ.

Аз не моля от вас никаква милост — продължи Жулиен с укрепнал глас. — Не храня никакви надежди, мене ме очаква смъртта; тя ще е заслужена. Аз се осмелих да посегна върху живота на жена, достойна за всяко уважение, за всяка почит. Госпожа дьо Ренал беше за мене като майка. Моето престъпление е ужасно и то беше предумишлено. И тъй, аз заслужавам смърт, господа съдебни заседатели. Но дори и да бях по-малко виновен, аз виждам тук хора, които, без да се спрат върху това, че моята младост заслужава известно състрадание, ще поискат в мое лице да накажат и обезсърчат веднъж завинаги този род млади хора, които, родени в по-низко съсловие и тъй или инак потиснати от бедността, имат щастието да получат добро възпитание и дръзват да се промъкнат в това, което гордостта на богатите хора нарича общество.

Ето моето престъпление, господа, и то ще бъде наказано с още по-голяма суровост за това, защото в действителност мене ме съдят съвсем не равни на мене хора. Аз не виждам на скамейката на заседателите нито един забогатял селянин, а единствено рамо възмутени буржоа…“

В продължение на двадесет минути Жулиен говори все в този тон; той каза всичко, което му тежеше на сърцето; прокурорът, който искаше да спечели благоволението на аристокрацията, подскачаше в креслото си; и все пак, въпреки малко отвлечения обрат, който Жулиен даде на речта си, всички жени плачеха. И госпожа Дервил също не сваляше кърпичката си от очите. Преди да свърши, Жулиен се върна отново върху предумисъла, върху разкаянието си, върху уважението и безграничната синовна преданост, които в своите най-честити дни той е хранел към госпожа дьо Ренал… Госпожа Дервил извика и припадна.

Удари един часът, когато съдебните заседатели се оттеглиха в своята стая. Нито една жена не напусна мястото си; в очите на много мъже блестяха сълзи. Отначало се водеха оживени разговори; но тъй като решението на съда се бавеше, полека-лека настъпи всеобща умора и в залата се въдвори тишина. Този момент беше тържествен; канделабрите не светеха тъй ярко; Жулиен, страшно уморен, чуваше как наоколо му се препираха дали е добър или лош предвестник това закъснение. Приятно му беше, че всички са за него. Заседателите все още не се връщаха, но при все това ни една жена не напущаше залата.

Удари два часът и в залата изведнъж се чу шумно движение. Мъничката врата от стаята на заседателите се разтвори. Господин барон дьо Валено тържествено и театрално шествуваше, последван от всички съдебни заседатели. Той се прокашля, после обяви, че съдебните заседатели по душа и по съвест са взели единодушно решение, според което Жулиен Сорел е виновен в убийство, и то в убийство с предумисъл: това решение влечеше смъртно наказание; то бе произнесено миг след това. Жулиен погледна своя часовник и си спомни за господин дьо Лавалет; беше два часът и четвърт.

„Днес е петък — рече си той. — Да, но този ден е щастлив за Валено, който ме осъжда… Мене твърде старателно ме вардят, за да може да ме спаси Матилд, както госпожа дьо Лавалет… И така, след три дни, в същия този час, аз ще знам вече какво трябва да мисля за великото МОЖЕ БИ.“

В този миг той чу вик и това го върна в тукашния свят. Жените около него ридаеха; той видя, че всички обърнаха лице към малката трибуна, съградена във венеца на един готически стълб. По-късно научи, че там се била скрила Матилд. Тъй като викът вече не се повтори, всички отново се вгледаха в Жулиен, комуто стражарите се мъчеха да проправят път през навалицата.

„Да се постараем да не даваме повод на този мошеник Валено да се смее — помисли Жулиен. — С каква опечалена и мазна физиономия обяви той решението, което влече смъртно наказание! Докато в очите дори на нещастния председател на съда, макар и толкова години съдия, се показаха сълзи, когато произнасяше присъдата. Каква радост за Валено, че може да си отмъсти за нашето някогашно съперничество заради госпожа дьо Ренал!… Така, значи, аз няма да я видя вече! Свършено е… Едно последно сбогом е невъзможно между нас, чувствувам това… Колко бих бил щастлив, ако можех да й кажа какъв ужас изпитвам от своето престъпление!

Само тези думи да й кажа: аз съм осъден справедливо.“

ЧЕТИРИДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

Когато върнаха Жулиен в затвора, въведоха го в една килия, предназначена за осъдените на смърт. Той, който обикновено виждаше и най-малките дреболии, сега не забеляза, че не го водят горе в кулата. Той мислеше какво би казал на госпожа дьо Ренал, ако преди неговия сетен час му се усмихне щастието да я види. Страхуваше се, че тя ще го прекъсне и му се искаше още с първата дума да може да й обрисува цялото си разкаяние… „След такава постъпка, как да я убедя, че единствено нея съм обичал? Защото все пак аз поисках да я убия от честолюбие или от любов към Матилд.“

Когато лягаше на леглото, той напипа завивките от грубо платно. Очите му се разтвориха. „Ах, аз съм в подземната килия — каза си той, — нали съм осъден на смърт. Правилно…

Граф Алтамира ми разказваше, че един ден преди смъртта си Дантон казал с дебелия си глас: «Странно, глаголът „гилотинирам“ не може да се спряга във всички времена; можеш да кажеш: аз ще бъда гилотиниран, ти ще бъдеш гилотиниран, но не се казва: бях гилотиниран.»“

— Защо пък не — подзе Жулиен, — ако има отвъден живот?… Да си кажа право, ако там намеря християнския Бог, загубен съм: той е деспот и като всеки деспот е изпълнен с мисли за отмъщение; в неговата библия се разказва само за жестоки наказания Аз не съм го обичал никога; дори никога не съм бил склонен да повярвам, че го обичат искрено. Той е безжалостен (и Жулиен си спомни някои места от Библията), той ще ме накаже по най-ужасен начин…

Но ако срещна там бога на Фенелон! Той може би ще ми каже: „Ще ти бъде простено много, защото много си обичал…“

А обичах ли много? Ах, аз обичах госпожа дьо Ренал, но постъпих чудовищно. И тук, както и всякъде, аз захвърлих простото нескромното заради това, което блестеше…

Но какви изгледи пък се откриваха пред мен! … Хусарски полковник, ако избухнеше война; легационен секретар в мирно време; после посланик… защото аз скоро щях да изуча работите… а и да бях същински

тъпак, може ли зетят на маркиз дьо Ла Мол да се страхува от някакво съперничество? Всички глупости щяха да ми бъдат простени или по-скоро приписани в заслуга. И ето аз съм заслужил човек и ще се радвам на най-охолен живот във Виена или в Лондон…

„Не тъкмо тъй, господине, след три дни ще ви отсекат главата.“

Жулиен от все сърце се смя на това неочаквано остроумие. „Наистина човек има в себе си две същества — помисли той. — Че откъде, дявол го взел, дойде това злобно възражение?

Така е, вярно, приятелю, след три дни ще ти отсекат главата — отговори той на оня, който беше го прекъснал. — Господин дьо Шолен ще наеме някой прозорец па половината с абата Маслон. И ето, когато ще платят за този прозорец, кой кого ще окраде от тези двама достойни мъже?“

Изведнъж му дойде на ум един пасаж от „Венцеслав“ на Ротру:

„Чудесен отговор!“ — помисли си той и заспа. На заранта някой го събуди, като го прегръщаше силно.

— Как, вече! — каза Жулиен и отвори очи в уплаха. Помисли, че е в ръцете на палача.

Беше Матилд. „За щастие тя не ме разбра.“ Тази мисъл му върна цялото хладнокръвие. Матилд му се стори съвсем променена, сякаш бе боледувала от шест месеца: просто не можеше човек да я познае.

— Този безчестник Фрилер ме излъга — каза му тя, като кършеше ръце; от ярост не можеше да плаче.

— Не бях ли хубав вчера, когато взех думата? — отвърна Жулиен. — Аз говорих, без да съм се приготвил, и то за първи път в живота си! Наистина, можем да се страхуваме, че е и за последен.

В тази минута Жулиен си играеше с характера на Матилд тъй хладнокръвно, както един сръчен пианист свири на пиано…

— На мене наистина ми липсва знатен произход — додаде той, — но великата душа на Матилд възвиси своя възлюбен до себе си. Мислите ли, че Бонифас дьо Ла Мол се е държал по-добре пред съдиите си?

Този ден Матилд беше нежна без всякаква преструвка, като някое бедно момиче, живеещо нейде на петия етаж; но тя не можа да изтръгне от него нито една обикновена сърдечна дума. Без да съзнава, той й се отплащаше за мъченията, на които го беше подлагала толкова често.

„Никой не знае изворите на Нил — казваше си Жулиен; — не е било дадено на човешкото око да види царя на реките като малко ручейче; също тъй ничие човешко око не ще види Жулиен слаб, преди всичко за това, че той не е такъв. Но моето сърце лесно се трогва; и най-обикновената дума, ако е искрена, може да накара гласа ми да трепне и дори да ме доведе до сълзи. Колко пъти сухите души са ме презирали за този недостатък! Те мислеха, че аз моля за милост: ето това не бива да се допуска.

Разправят, че Дантон се разчувствувал в подножието на ешафода, когато си спомнил за жена си; но Дантон вдъхна сила в този народ от шушумиговци и не даде на врага да влезе в Париж… А аз едничък знам какво бих могъл да направя… За другите аз съм най-много едно може би.

Ако тук в килията ми беше не Матилд, а госпожа дьо Ренал, бих ли могъл да отговарям за себе си? Моето безкрайно отчаяние, моето безгранично разкаяние биха се сторили на Валено и на всички тукашни патриции за подъл страх от смъртта; че те са тъй горди, тези слаби душички, защото доходните им служби ги поставят над всякакви изкушения! «Виждате ли какво значи да се родиш син на дърводелец! — биха казали господа дьо Маоро и дьо Шолен, които ей сега ме осъдиха на смърт. — Можеш да станеш учен, ловък, но мъжество! … На мъжество не се учи. Дори с тази нещастница Матилд, която плаче сега или по-вярно не може вече да плаче» — каза той, като погледна зачервените й очи… и я стисна в прегръдките си: видът на тази истинска скръб го отвлече от умозаключението му… Тя е плакала може би през цялата нощ — каза си той, — но един ден как ли ще се срамува от този спомен! Тогава ще й се стори, че в младостта й са я объркали низките схващания на един плебей… Кроазноа е доста слаб човек, той ще се ожени за нея и, бога ми, ще направи добре. Тя ще го накара да играе някаква роля

Ах, да, ето кое е забавно: откакто съм обречен да умра, всички стихове, които някога съм знаял в живота си, току ми се навират в ума. Това ще да е признак на упадък…“

Матилд му повтаряше с притихнал глас:

— Той е в съседната стая.

Най-сетне думите й стигнаха до съзнанието му. „Гласът й е отслабнал — помисли той, — но целият й властен характер личи в нейния тон. Тя говори тихо, за да не кипне.“

— Та кой е там? — запита я той гальовно.

— Адвокатът, дошъл е да подпишете жалбата.

— Аз няма да обжалвам.

— Как така! Няма да обжалвате — каза тя и очите й се разискриха от гняв, — а защо, моля ви се?

— Защото сега чувствувам достатъчно мъжество да умра, без да ставам посмешище на хората. А кой може да ми каже след два месеца ще бъда ли в такова състояние подир дългия престой в тази влажна килия? Мене ще ме навестяват попове, ще дойде баща ми… Нищо на света не може да бъде по-противно за мен от това. Нека умра.

Тази неочаквана съпротива събуди цялата надменност на Матилд. Тя не беше успяла да се види с абат дьо Фрилер, преди да отворят Безансонския затвор; нейният гняв се изля върху Жулиен. Тя го боготвореше и все пак в продължение на четвърт час, докато го проклинаше заради неговия характер и се окайваше, че го е обикнала, той виждаше пред себе си същата високомерна душа, която едно време беше го хулила и унижавала в библиотеката на дома дьо Ла Мол.

— За прослава на твоя род небето е трябвало да ти даде да се родиш мъж — каза й той.

„А що се отнася до мен — мислеше той, — аз ще бъда най-големият глупак, ако се съглася да живея още два месеца в тази отвратителна дупка и да се подлагам на всички безчестия и унижения, които може да измисли патрицианската клика, а единствената ми утеха да бъдат проклятията на тази побъркана жена… И така, в други ден заранта аз ще се бия на дуел с човек, известен със своето хладнокръвие и забележителна ловкост… твърде забележителна — додаде мефистофелският глас: — той никога не пропуща удар.

Ех, така да е, на добър час (красноречието на Матилд не секваше), не, дявол да го вземе — каза си той, — аз няма да обжалвам.“

Взел това решение, той потъна в мисли… „Раздавачът пътем ще донесе вестника както винаги в шест часа; в осем часа, след като го прочете господин дьо Ренал, Елиза на пръсти ще влезе и ще го сложи на леглото й. По-късно тя ще се пробуди; изведнъж, както го чете, ще извика; нейната прелестна ръка ще потрепери; тя ще стигне до тези думи: в десет часа и пет минути той престана да съществува.

Тя ще заплаче с горещи сълзи, познавам я; нищо, че съм искал да я убия, всичко ще бъде забравено. И жената, на която исках да отнема живота, единствена ще оплаче искрено моята смърт.“

„Ах, това е антитеза“ — помисли той и през всичките тези петнайсет минути, додето Матилд продължаваше да го напада, той мислеше само за госпожа дьо Ренал. И макар да отговаряше често на това, което му казваше Матилд, той нямаше сили да откъсне душата си от спомена за спалнята във Вериер. Той виждаше безансонския вестник върху покривката от оранжева тафта; виждаше как белоснежната ръка я мачка конвулсивно; виждаше как плаче госпожа дьо Ренал… Той следеше с поглед пътя на всяка сълза, която се плъзваше по чаровното й лице.

Като не можа да постигне нищо от Жулиен, госпожица дьо Ла Мол повика адвоката. За добра, чест той излезе бивш капитан от италианската армия през 1796 година, другар на Мануел.

За да спази реда само, той се опита да обори решението на осъдения. От уважение към него Жулиен му изложи всичките си доводи.

— Ей богу, човек може да се съгласи с вас — каза му най-сетне господин Феликс Вано; така се наричаше: адвокатът, — Но вие имате цели три дни за обжалване и мой дълг е да идвам при вас всеки ден. Ако за тия два месеца под затвора изригне вулкан, вие ще се спасите. Можете да умрете от болест — каза той, като гледаше Жулиен.

Жулиен му стисна ръката.

— Благодаря ви, вие сте добър човек. Върху това ще помисля.

И когато най-сетне Матилд излезе с адвоката, той изпитваше много по-приятелско чувство към адвоката, отколкото към нея.

ЧЕТИРИДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА

След един час, когато спеше дълбоко, той се събуди, усетил сълзи да капят по ръката му. „Ах, пак е Матилд — помисли той в просъница. — Тя дохожда, вярна на тактиката си, да ме отклони с нежни чувства от решението ми.“ Отегчен, предвиждайки нова сцена в патетичен стил, той не отваряше очи. Дойдоха му на ум стиховете за Белфегор, който бягал от жена си.

Изведнъж той чу някаква странна въздишка; отвори очи: беше госпожа дьо Ренал.

— Ах, аз те виждам пак, преди да умра, не е ли сън? — извика той, като се хвърли в краката й. — Но простете ми, госпожо, във вашите очи аз съм убиец — каза й той, опомнил се завчас.

— Господине… аз ида да ви помоля да обжалвате; знам, че вие не искате…

Ридания я задушаваха, тя не можеше да говори:

— Моля ви да ми простите.

— Ако искаш да ти простя — каза му тя, като стана и се хвърли в прегръдките му, — обжалвай веднага смъртната присъда.

Жулиен я обсипа с целувки.

— А ти ще дохождаш ли при мене всеки ден през тези два месеца?

— Заклевам ти се. Всеки ден, стига моят мъж да не ми забрани.

— Ще подпиша жалбата! — провикна се Жулиен. — Как! Ти ми прощаваш! Възможно ли е?

Той я притискаше в прегръдките си; беше като обезумял. Тя леко изохка.

— Рамото ти — извика Жулиен и се обля в сълзи. Той се поотдръпна и покри ръката й с огнени целувки. — Кой би могъл да ми каже това последния път, когато те видях в стаята ти във Вериер?

— Кой би могъл да ми каже тогава, че аз ще напиша на господин дьо Ла Мол това гнусно писмо?

— Знай, че съм те обичал винаги, че само тебе съм обичал.

— Възможно ли е това? — извика госпожа дьо Ренал, сега вече и тя упоена от радост. Тя се облегна на Жулиен, който беше паднал в коленете й, и те двамата дълго плакаха мълчаливо.

Никога в живота си Жулиен не беше преживявал подобен миг.

Мина много време, докато те придобият отново способност да говорят.

— Ами тази млада госпожа Мишле — каза госпожа дьо Ренал — или по-точно тази госпожица дьо Ла Мол; защото аз наистина започвам да вярвам в този необикновен роман.

— Той е истински само привидно — отвърна Жулиен. — Тя е моя жена, но не и моя любима…

И като се прекъсваха един друг по сто пъти, те успяха най-сетне с голяма Мъка да си разкажат онова, което не знаеха. Писмото до господин дьо Ла Мол съчинил младият свещеник, който изповядвал госпожа дьо Ренал; а после го преписала.

— Ето какво ужасно нещо ме накара да извърша религията! — каза му тя. — А при това аз смекчих най-страшните места от това писмо…

Възторжените изблици и радостта на Жулиен й показваха, че той й прощава всичко. Никога той не беше обичал така безумно.

— А аз се смятам за вярваща — каза му госпожа дьо Ренал, като продължи разказа си. — Аз вярвам чистосърдечно в бога; вярвам също и зная, защото това ми е доказано, че грехът, извършен от мен, е чудовищен, но видя ли те, дори след като ти стреля срещу мен

два пъти с пистолет…

И тук, макар тя да се бранеше, Жулиен я обсипа с целувки.

— Пуснете ме — продължи тя, — аз искам да разбера всичко заедно с тебе, защото ме е страх да не забравя… Видя ли те, всичките ми чувства за дълг изчезват, аз цялата съм само любов към тебе и дори думата любов е много бледа. Аз чувствувам към тебе онова, което би трябвало да чувствувам единствено към бога: една смесица от уважение, от любов, от послушание… Наистина аз не знам какво чувство ми вдъхваш ти. Ето, да ми кажеш да убия с нож тъмничаря, и аз ще извърша това престъпление, преди да съм помислила за него. Обясни ми това хубаво, додето още не съм си отишла, аз искам да виждам ясно какво става в сърцето ми; защото след два месеца ние ще се разделим… Кажи, ще се разделим ли? — каза му тя усмихнато.

— Аз оттеглям думата си — извика Жулиен, като стана; — аз няма да обжалвам смъртната присъда, ако ти с отрова, нож, пистолет, въглища или някакъв друг начин се опиташ да туриш край на живота си.

Лицето на госпожа дьо Ренал се промени изведнъж; трепетната нежност отстъпи място на дълбока замисленост.

— А ако умрем още сега? — прошепна тя най-сетне.

— Кой знае какво ни чака в оня живот! — отговори Жулиен. — Може би мъчения, а може би и нищо-нищичко. Не можем ли ние да прекараме два месеца заедно в блаженство? Два месеца не са малко дни. Никога аз не съм бил тъй щастлив.

— Никога ли не си бил тъй щастлив?

— Никога — възторжено повтори Жулиен. — И аз говоря с тебе така, както бих говорил със себе си. Не преувеличавам, вижда Бог.

— Щом говориш така, твоята дума е повеля за мен — каза тя със свенлива и тъжна усмивка.

— Тогава ти се заклеваш в името на своята любов към мене да не посягаш на живота си ни пряко, ни косвено… Помни — додаде той, — че трябва да живееш за моя син, когото Матилд ще остави на лакеите, щом стане маркиза дьо Кроазноа.

— Заклевам се — подзе тя хладно, — но искам да отнеса оттук твоята жалба, написана и подписана от твоята ръка. Сама ще ида при господин главния прокурор.

— Пази се, ти се излагаш.

— След като дойдох при тебе в затвора, аз съм станала завинаги героиня на приказки и в Безансон, и в целия Франш-Конте — каза тя с дълбока горчивина. — Аз вече прекрачих границата на строгото приличие… Аз съм паднала жена; наистина, че заради тебе…

Тя говореше така тъжно, че Жулиен я прегърна с някакво ново за него сладостно чувство. Това не беше вече опиянението на любовта, а безпределна признателност. Той за първи път сега разбра колко голяма жертва е принесла тя за него.

Някоя милосърдна душа беше обадила вероятно на господин дьо Ренал за продължителните посещения на жена му в затвора при Жулиен, защото не минаха три дни и той й изпрати колата си с изрична заповед да се завърне веднага във Вериер.

Денят започнал с тази жестока раздяла, излезе нещастен за Жулиен. Два-три часа след това му съобщиха, че някакъв си шмекер свещеник, който при все това не могъл да си пробие път между безансонските йезуити, се насадил още от сутринта на улицата пред вратата на затвора. Валеше непрестанен дъжд и този човек, изглежда, беше си поставил за цел да се представи за мъченик. Жулиен беше в лошо настроение и това палячовство го възмути дълбоко.

Още сутринта той отказа да приеме свещеника, но свещеникът си беше турил в главата да изповяда Жулиен, та после, с помощта на разни изповеди, които уж е получил от него, да си създаде име между младите жени в Безансон.

Той гръмогласно заявяваше, че ще прекара деня и нощта пред вратата на затвора:

— Бог ме изпраща да досегна сърцето на този вероотстъпник…

И простият народ, винаги жаден за зрелища, почна да се трупа около него.

— Да, братя мои — разправяше им той, — аз ще прекарам тук деня и нощта, както и всички следващи дни, и всички следващи нощи. Светият дух говори с мене, аз имам повеление свише; на мене е възложено да спася душата на младия Сорел. Присъединете се към молитвите ми и т.н. и т.н.

Жулиен се отвращаваше от всякакъв скандал и от всичко, което можеше да привлече вниманието върху него. Той помисли дали не е дошъл сега часът да изчезне незабелязано от света; но у него все още оставаше някаква надежда да види още веднъж госпожа дьо Ревал и той беше влюбен до полуда.

Вратата на затвора се намираше на една от най-многолюдните улици. Мисълта за този окалян поп, който събира тълпата и прави скандал, измъчваше душата му. „И сигурно всеки миг повтаря името ми!“ Това за него бе по-мъчително от смъртта.

В разстояние на един час той на два-три пъти вика предания му ключар и го праща да види стои ли свещеникът още пред вратата на затвора.

— Господине, той е коленичил в калта — обаждаше му всеки път ключарят. — Моли се високо и реди молебствия за душата ви…

„Нахалник!“ — помисли Жулиен. В тази минута той наистина чу глухо мърморене — народът отвръщаше на молебствията. Раздразнението на Жулиен стигна до краен предел, когато видя как ключарят сам мърдаше устни, като повтаряше латинските думи.

— Започват вече да приказват — добави ключарят, — че имате сигурно много закоравяло сърце, щом се отказвате от помощта на този свят човек.

— „О, мое отечество, колко си още варварско!“ — извика Жулиен, побеснял от гняв. И продължи да разсъждава гласно, забравил съвсем за ключаря: — Този човек иска да пишат за него във вестника и без друго ще постигне това.

Ах, проклети провинциалисти! В Париж аз не бих бил подложен да търпя всички тези унижения. Там са по-изпечени в шарлатанството.

— Пуснете този свят свещеник — каза той най-сетне на ключаря и пот на браздулици течеше от челото му.

Ключарят се прекръсти и излезе, целият светнал от радост.

Светият пастир се оказа невъобразимо грозен, а още по-невъобразимо окалян. Валеше студен дъжд и от това в подземната килия беше станало по-тъмно и по-влажно. Свещеникът поиска да целуне Жулиен и додето му говореше, взе да се разчувствува. Съвсем явно беше долното му лицемерие; никога в живота си Жулиен не беше изпитвал такъв гняв.

Не мина четвърт час, откакто влезе свещеникът, и Жулиен се почувствува жалък страхливец. За първи път смъртта му се стори ужасна. Той си представяше как ще гние тялото му два дни след смъртното му наказание и т.н. и т.н.

Той чувствуваше, че ще се издаде с някаква слабост или ще се хвърли върху попа и ще го задуши с веригите си, но изведнъж му хрумна да помоли този светец да отслужи още този ден дълга литургия за четиридесет франка.

И тъй като наближаваше пладне, попът си обра парцалите.

ЧЕТИРИДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Щом той излезе, Жулиен плака дълго и плака за това, че трябва да умре. После малко по малко почна да мисли, че ако госпожа дьо Ренал беше в Безансон, той би й признал своето малодушие…

Тъкмо когато съжаляваше най-много, че при него не е любимата му жена, зачу стъпките на Матилд.

„Най-голямото мъчение в затвора — помисли той — е, че не можеш да затвориш вратата.“ Всичко, което му каза Матилд, само го ядоса.

Тя му разказа, че в деня на съда господин Валено, който имал вече назначението си за префект в джоба, се одързостил да се подиграе с господин дьо Фрилер и да си достави удоволствието да осъди Жулиен на смърт.

— „Какво е хрумнало на вашия приятел — ей сега ми каза господин дьо Фрилер — да събужда и дразни дребното пустославие на тази буржоазна аристокрация! Защо му е трябвало да говори за касти? По този начин той им е подсказал какво им диктува техният политически интерес: тези простаци не са и помислили за това и са били готови да плачат. Този кастов интерес е дошъл тъкмо да закрие от очите им ужаса на смъртното наказание. Трябва да се признае, че господин Сорел е съвсем новак в тези работи. Ако не сполучим да измолим неговото помилване, смъртта му ще бъде своето рода самоубийство…“

Матилд не можеше да каже на Жулиен онова, което сама не подозираше още: че абат дьо Фрилер, виждайки в Жулиен един изгубен човек, смяташе полезно за своето честолюбие да стане негов наследник.

Жулиен едва се владееше от раздразнение и безсилна ярост.

— Идете да чуете една литургия за мене — каза той на Матилд — и оставете ме минута на мира.

Матилд, която и без това се измъчваше от силна ревност заради посещенията на госпожа дьо Ренал и току-що бе научила за нейното заминаване, разбра коя е причината за лошото настроение на Жулиен и се разплака.

Мъката й беше искрена, Жулиен виждаше това и още повече се дразнеше. Той чувствуваше неудържима нужда да бъде сам, но как да направи това?

Матилд след напразни опити да го предума и разчувствува, най-сетне го остави сам, но почти в същия миг дойде Фуке.

— Потребно ми е да бъда сам — каза той на верния си приятел… И като го видя, че се колебае, додаде: — Съчинявам молба за помилване… ето какво… бъди така добър да не ми говориш никога за смъртта… Ако в оня ден ми потрябват някакви особени услуги, остави ме аз да ти кажа за тях.

Когато Жулиен най-сетне сполучи да остане сам, той се почувствува по-потиснат и по-страхлив, отколкото преди. Малкото сили, останали още в тази отслабнала душа, бяха изчерпани от усилието да скрие състоянието си от госпожица дьо Ла Мол и Фуке.

Утеши го привечер една мисъл:

„Ако тази заран в минутата, когато смъртта ми се видя толкова отвратителна, ме поведяха на смърт, очите на тълпата щяха да бъдат остен за славолюбието ми; може би в походката ми щеше да има нещо напрегнато, както у някой срамежлив франт, който влиза в гостна. Някои и други проницателни хора, ако такива има между провинциалистите, можеха да се досетят за моето малодушие… но никой нямаше да го види.“

И той почувствува, че от сърцето му падна една част от мъката му. „Сега аз съм страхливец — повтаряше си той, като си тананикаше, — но никой няма да узнае това.“

Но още по-неприятно преживяване го очакваше на другия ден. Баща му отдавна бе съобщил, че се готви да го посети; и ето този ден, когато Жулиен още спеше, старият беловлас дърводелец дойде в килията му,

Жулиен се почувствува слаб, той очакваше върху него да се посипят най-тежки укори. Свръх всички тези мъчителни усещания тази сутрин го измъчваше силно и съзнанието, че не обича баща си.

„Случаят ни е поставил един до друг на земята — казваше си той, докато ключарят разтребваше килията му — и ние си причинихме толкова зло, че едва ли може повече. И ето той иде сега в моя предсмъртен час да ми нанесе последния удар.“

Суровите укори на стареца заваляха върху него веднага щом останаха сами.

Жулиен не можа да се сдържи и заплака. „Какво срамно малодушие! — каза си той побеснял от ярост. — Сега той ще тръгне да разправя навсякъде колко ме е било страх; какво тържество за Валено и за всички жалки лицемери, които царуват във Вериер! Та те са важни големци във Франция, всички обществени блага са в ръцете им. Досега поне аз можех да кажа: «Те получават пари, това е вярно, всички почести се сипят върху тях, но аз пък имам благородството на сърцето.»

А ето сега един свидетел, на когото ще повярват всички и който ще раздрънка из целия Вериер, че съм се уплашил пред смъртта, и дори ще попритури нещо от себе си! И аз ще се окажа страхливец в това понятно за всички изпитание!“

Жулиен едва не беше в отчаяние. Той не знаеше как да се отърве от баща си. А да се преструва, така че да измами прозорливия старец, не бе по силите му в тази минута.

Той прекара бързо през ума си всички възможности.

— Аз имам спестени пари! — ненадейно извика той.

Тези гениални думи промениха мигом лицето на стареца и положението на Жулиен.

— Как да се разпоредя с тези пари? — продължи Жулиен вече по-спокойно: въздействието на думите му го освободи от всяко чувство за малоценност.

Старият дърводелец гореше от алчност да не изпусне тези пари, част от които Жулиен явно искаше да остави на братята си. Той говори дълго с жар, Жулиен можа от сърце да се посмее.

— Ето на, Господ ме научи как да направя завещанието. Ще дам по хиляда франка на братята си, а остатъка — на вас.

— Много добре — каза старецът, — този остатък ми се пада по право; но тъй като Бог се е смилил да смекчи сърцето ви, ако искате да умрете като добър християнин, ще трябва да си платите дълговете. Колко съм похарчил за вашата прехрана и вашето образование — вие не сте и помисляли…

„Ето я бащинската обич!“ — повтаряше си с горчивина Жулиен, когато най-сетне остана сам. Скоро влезе тъмничарят.

— Господине, след свиждане със старите родители, аз винаги донасям на квартирантите си бутилка хубаво шампанско. То е малко скъпичко, шест франка бутилка, затова пък развеселява сърцето.

— Донесете три чаши — нетърпелив като дете, каза му Жулиен — и повикайте двамата затворници, които, чувам, се разхождат в коридора.

Тъмничарят доведе при него двамата каторжници, които, заловени повторно, се готвеха да се върнат отново в каторгата. Това бяха злодеи, извънредно весели и наистина забележителни със своята хитрост, смелост и хладнокръвие.

— Ако ми дадете двадесет франка — каза единият от тях на Жулиен, — ще ви разкажа живота си от край до край. Това е екстра работа.

— Но няма ли да ме лъжете? — каза Жулиен.

— Съвсем не — отговори каторжникът, — ето тук е приятелят ми, той ми завижда за двадесетте франка и ще ме изобличи, ако лъжа.

Историята му беше отвратителна! Тя разкриваше едно безстрашно сърце, вълнувано само от една страст — парите.

Когато те си отидоха, Жулиен беше вече друг човек. Целият му гняв срещу себе си изчезна. Жестоката мъка, подлютена от малодушието, на което беше се поддал след заминаването на госпожа дьо Ренал, се превърна в тиха тъга.

„Ако не бях заслепен до такава степен от блестящата външност — каза си той, — бих видял, че парижките гостни са пълни с такива честни хора, както моя баща, или ловки нехранимайковци, както тези каторжници. Те са прави, никога светските хора не стават сутрин с тази мъчителна мисъл: как да обядвам днес? И те се хвалят отгоре на това със своята честност! И избрани за съдебни заседатели, с гордост осъждат човека, задето, чувствувайки, че премалява от глад, е откраднал някоя сребърна лъжица.

Но има ли кралски двор, стане ли дума да се загуби или да се спечели някой министерски портфейл, моите честни хора от светските гостни са готови на точно такива престъпления, каквито са престъпленията, на които гладът е тласнал тези двама каторжници…

Не съществува никакво естествено право; тези думи са остаряла глупост, напълно достойна за прокурора, който оня ден искаше моята смърт и чийто прадядо се е обогатил от някоя конфискация на Людовик XIV. Право има само тогава, когато има закон, който забранява да вършиш това или онова под страх на наказание. Преди закона естествена е била само силата на лъва или нуждата на живото същество, което е изпитвало глад, студ, с една реч — нужда… не, хората, постигнали почести, са само мошеници, които са имали късмет да не бъдат хванати на местопрестъплението. Обвинителят, когото обществото насъсква срещу мене, се е обогатил с безчестие… Аз извърших убийство и съм справедливо осъден, но ако не се смята това мое единствено деяние, Валено, който ме осъди, е сто пъти по-вреден за обществото.

Така е! — тъжно, но без гняв, додаде Жулиен. — Баща ми, въпреки скъперничеството си, е все пак по-добър от всички тези хора. Той никога не ме е обичал. Аз прелях чашата на търпението му, защото с моята позорна смърт хвърлих петно върху него. Този страх от липса на пари, това преувеличено схващане за хорските злини, наречено скъперничество, го кара по някакъв чудесен начин да се утешава и да дири сигурност в тези триста-четиристотин луидора, които мога да му оставя. Някоя неделя следобед той ще покаже своето злато на всичките си вериерски завистници. За такава цена — ще им каже неговият поглед — кой измежду вас не би се съгласил с радост синът му да бъде посечен на гилотината?“

Тази философия може би не беше далеч от истината, но тя беше от такова естество, че можеше да те накара да пожелаеш смъртта. Така минаха пет дълги дни. Той беше внимателен и ласкав с Матилд, защото виждаше, че я терзае люта ревност. Една вечер Жулиен помисли сериозно да се самоубие. Душата му беше сломена от дълбокото отчаяние, в което го беше хвърлило преди заминаването на госпожа дьо Ренол. Нищо не го блазнеше вече и в действителния живот, и във въображението. Отсъствието на телесни упражнения започваше да подкопава здравето му и в характера му се появи някаква екзалтираност и неустойчивост, както у млад немски студент. Той губеше оная мъжествена гордост, която с една здрава псувня отхвърля известни недостойни мисли, връхлитащи душата на нещастниците.

„Аз обичах истината. Къде е тя? Навсякъде лицемерие или най-малко шарлатанство, дори у най-добродетелните, дори у най-великите — и устните му се изкривиха от погнуса… Не, човек не може да се довери на човека.

Госпожа дьо ???, която събира милостиня за бедните сираци, ми казваше, че еди-кой си принц бил дал десет луидора; лъжа. Но какво говоря? Ами Наполеон в Света Елена! … Чисто шарлатанство е възванието в полза на римския крал.

Велики боже! Ако такъв човек, и то тогава, когато нещастието е трябвало да го призове строго към дълга, се унижава до шарлатанство, какво може да се очаква от останалия човешки род? …

Къде е истината? В религията ли? …

Да — добави той с горчива усмивка на безпределно презрение, — в устата на маслановци, на фрилеровци, на кастанедовци… Може би в истинското християнство, на чиито пастири не бива да плаща, както не са плащали на апостолите? … Но възнаграждение за свети Павел е била насладата да повелява, да проповядва, да кара хората да приказват за него…

Ах, ако съществуваше истинска религия… Глупец съм аз! Пред очите ми изниква готическа катедрала, дивни стъклописи; моето слабо сърце си представя свещенослужителя на тези стъклописи… Моята душа би го опознала, моята душа жадува за него… А вместо него аз виждам нагизден глупак с омаслени коси… някакъв кавалер дьо Бовоази, само че без неговите привлекателни черти…

Но ако съществува истински духовен пастир като Масион, като Фенелон… Масион миропомаза Дюбоа. «Спомените» на Сен-Симон ми развалиха мнението за Фенелон; но все пак, ако съществуваше един истински пастир… Тогава кротките души биха имали един стожер, около който да се обединят в света… Ние не бихме били самотни… Този добър пастир би ни говорил за бога. Но какъв бог? Не библейския Бог, дребнав, жесток деспот, изпълнен с жажда за мъст… а богът на Волтер, справедлив, благ, безконечен…“

Отведнъж го връхлетяха всички спомени от тази Библия, която той знаеше наизуст… „Но как, щом се съберем трима заедно, да повярваме в това голямо име БОГ, след като тъй чудовищно са злоупотребявали с него нашите свещеници?

Да живееш самотен! … Какво мъчение!…

Аз полудявам и ставам несправедлив — каза си Жулиен, като се удари по челото. — Аз съм самотен тук в тази килия; но аз не живях самотен на земята; могъщата идея за дълг ме крепеше. И този дълг, който сам, право или криво, си предписах… беше за мене като дънера на някое яко дърво, на което се облягах през време на буря; аз се люшках, мятах се насам-натам, нали в края на краищата съм човек… но не бях отнесен.

Влажният въздух на тази килия ми навява мислите за самота…

Но защо да лицемеря още, като проклинам лицемерието? Не смъртта, не килията, не влагата, а отсъствието на госпожа дьо Ренал ме смазва. Ако във Вериер, за да мога да я виждам, аз бях принуден да живея цели седмици, скрит в зимника на дома й, щях ли да се оплаквам?

Ето как се налага влиянието на моите съвременници — каза той високо и с горчив смях. — Говоря сам със себе си, на две крачки от смъртта, и все пак лицемеря… О, деветнадесети век!

…Един ловец гръмва в гората, жертвата му пада, той се спуща да я хване. Обувката му бутва един мравуняк, две стъпки висок, разрушава жилището на мравките, пръсва надалеч мравките, яйцата им… И най-мъдрите философи от мравешкия род никога няма да разберат какво е било това черно, огромно, страхотно тяло: ботушът на ловеца, който изведнъж е проникнал със светкавична бързина в тяхната обител, предшествуван от ужасен грохот, придружен от снопове червеникав огън.

…Така е й със смъртта, живота, вечността, неща съвсем прости за оня, който има достатъчно развити органи, за да ги схване…

Мушицата-еднодневка се ражда в девет часа сутринта през дългите летни дни, а умира в пет часа вечерта; как би могла да разбере тя думата «нощ»?

Дайте й още пет часа съществование и тя ще види и разбере какво е нощ.

Така и аз ще умра на двадесет и три години. Дайте ми още пет години живот, за да живея с госпожа дьо Ренал.“

И той се закиска като Мефистофел. „Какво безумие да се разсъждава върху тези велики загадки!

1. Лицемеря, като че тук има някой, който ме слуша.

2. Забравям да живея и да обичам, когато ми остават толкова малко дни да живея… Уви, госпожа дьо Ренал я няма; може би нейният мъж не ще я пусне вече в Безансон, за да продължава да се позори.

Ето откъде иде моята самота, а не от това, че в света няма справедлив, благ, всемогъщ, чужд на злобата и отмъщението Бог.

Ах, ако той съществуваше… Бих паднал в нозете му. «Заслужих смъртта — бих му казал; — но, велики боже, добри боже, милостиви боже, върни ми онази, която обичам!»“

Беше късно след полунощ. Подир един-два часа спокоен сън събуди го Фуке.

Жулиен се чувствуваше силен и твърд като човек, който ясно вижда в душата си.

ЧЕТИРИДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА

— Не ми се ще да изиграя на този нещастен абат Ша-Бернар тази лоша шега — да го повикам тук — каза Жулиен на Фуке, — той след това няма да яде три дни. Но ти се погрижи да ми намериш някой янсенист, приятел на господин Пирар, дето не се поддава на интриги.

Фуке с нетърпение очакваше да му заговорят за това. Жулиен, спазвайки приличието, направи всичко, което изисква общественото мнение в провинцията. Благодарение на абат дьо Фрилер, въпреки несполучливия избор на изповедник, Жулиен се намираше в затвора под покровителството на конгрегацията; да беше по-умен, той би могъл да избяга. Но лошият въздух на подземната килия оказваше своето въздействие, разумът му слабееше. Затова пък щастието му бе още по-голямо, когато при него се върна госпожа дьо Ренал.

— Моят най-голям дълг е дългът ми към тебе — каза му тя, като го прегръщаше, — аз избягах от Вериер…

Жулиен нямаше никакво дребно самолюбие спрямо нея, той й разказа за всичките си слабости. Тя бе добра и ласкава с него.

Вечерта, едва излязла от затвора, тя поръча да извикат при леля й същия оня свещеник, който беше се вкопчил за Жулиен, както в своя плячка; тъй като той се стремеше само да разположи към себе си младите жени от висшето общество в Безансон, госпожа дьо Ренал лесно го склони да отиде в манастира Брей-льо-О да отслужи деветини.

Никакви думи не биха могли да предадат упоението и любовното безумие на Жулиен.

Като раздаваше злато наляво и надясно, като използуваше, а понякога и злоупотребяваше с влиянието на леля си, известна и богата черковница, госпожа дьо Ренал издействува да го вижда два пъти на ден.

Когато Матилд научи това, ревността едва не помрачи ума й. Господин дьо Фрилер й беше признал, че при всичкото си влияние не се решава да пренебрегне приличието до такава степен, че да й измоли позволение да се вижда с приятеля си повече от един път дневно. Матилд нареди да следят госпожа дьо Ренал, за да узнае и най-малките й постъпки. Господин дьо Фрилер напрягаше всички способности на своя ловък ум, за да й докаже, че Жулиен е недостоен за нея.

Колкото повече се измъчваше тя, толкова повече го обикваше и почти не минаваше ден, без да му устрои някоя ужасна сцена.

Жулиен се стараеше с всички сили да остане докрай] честен спрямо тази злочеста девойка, която беше тъй нелепо изложил; но необузданата му любов към госпожа дьо Ренал го завличаше всеки път. Когато с несъстоятелните си доводи не смогваше да убеди Матилд, че посещенията на съперницата й са съвсем невинни, той си! казваше: „Сега вече краят не драмата трябва да е много близък, в това е моето оправдание, ако не умея да се преструвам по-добре.“

Госпожица дьо Ла Мол получи известие за смъртта на маркиз дьо Кроазноа. Господин дьо Талер, големият богаташ, си позволил да изкаже някои неприятни догадки относно изчезването на Матилд; господин дьо Кроазноа го помолил да ги опровергае: господин дьо Талер му показал получените от него анонимни писма, изобилствуващи с тъй изкусно съпоставени подробности, че клетият маркиз не могъл да не види истината.

Господин дьо Талер си позволил няколко доста грубички шеги. Побеснял от гняв и от мъка, господин дьо Кроазноа поискал толкова неприемливи извинения, че милионерът предпочел дуела. Глупостта възтържествувала; и един от най-достойните за обич хора в Париж намери смъртта си едва на двадесет и четири години.

Тази смърт направи странно и болезнено впечатление върху отслабналата душа на Жулиен.

— Клетият Кроазноа — каза той на Матилд — се държа към нас наистина много внимателно и честно; той би трябвало да ме мрази след вашите неблагоразумия постъпки в гостната на майка ви и да търси свада с мене; защото омразата, когато дохожда след презрението, е обикновено бясна…

Смъртта на господин дьо Кроазноа промени всички кроежи на Жулиен за бъдещето на Матилд; няколко дни той непрекъснато й доказваше, че трябва да приеме ръката на господин дьо Люз.

— Той е срамежлив човек, не е чак такъв йезуит — казваше й той — и без друго ще достигне високо положение. Надарен с по-мрачно и по-упорито честолюбие, отколкото нещастния Кроазноа, той, макар и да няма дукове в рода си, не ще се подвоуми да се ожени за вдовицата на Жулиен Сорел,

— За вдовица, която презира силните чувства — отвърна студено Матилд, — защото тя достатъчно живя, за да види как любимият й след шест месеца предпочита друга жена, виновница при това за всичките им нещастия,

— Вие сте несправедлива; посещенията на госпожа дьо Ренал ще дадат най-блестящите фрази на парижкия адвокат, който ходатайствува за моето помилване; той ще изобрази убиеца, заобиколен от грижите на своята жертва. Това може да произведе впечатление и може би един ден вие ще ме видите герой на някаква мелодрама и т.н., и т.н.

Дива ревност при пълна невъзможност да си отмъсти, непрестанна скръб без надежда занапред (защото дори да допуснеше, че Жулиен ще се спаси, как да спечели отново сърцето му?), срам и болка от съзнанието, че обича повече от всякога този неверен любовник — всичко това хвърляше госпожица дьо Ла Мол в мрачно мълчание, от което не можеха да я изтръгнат нито ревностните грижи на господин дьо Фрилер, нито грубата откровеност на Фуке.

Що се отнася до Жулиен, той, като не се смята времето, което му отнемаше Матилд, живееше само с любовта си и почти не мислеше за бъдещето. И такова е чудното действие на тази страст, когато тя надхвърля обикновеното и в нея няма никаква преструвка, че госпожа дьо Ренал почти споделяше неговото безгрижие и неговата тиха радост.

— Някога — казваше й Жулиен, — когато през време на нашите скитания около горите на Вержи аз можех да бъда така щастлив, бясно честолюбие увличаше душата ми в незнайни страни. Вместо да притисна до сърцето си тази прелестна ръка, която беше толкова близо до устните ми, аз оставях бъдещето да ме отнесе далече от тебе; аз бях погълнат от мисълта за многобройните битки, от които трябваше да изляза победител, за да съградя грамадното си състояние… Не, аз щях да умра, без да позная щастието, ако вие не бяхте Дошли при мене в тази тъмница.

Две събития нарушиха този спокоен живот. Изповедникът на Жулиен, макар и да бе янсенист, не можа да се опази от козните на йезуитите и без да съзнава, стана тяхно оръдие.

Един ден той дойде и му каза, че ако не иска да изпадне в страшния грях на самоубийството, трябва да направи всичко възможно, за да получи помилване. А тъй като духовенството има голямо влияние в Министерството на правосъдието в Париж, сега му се представя лесен начин: да се върне в лоното на черквата, като се даде на това голяма гласност.

— Голяма гласност! — повтори Жулиен. — Ах, значи, и вие, отче, разигравате комедия, както всеки мисионер…

— Вашата възраст — подзе важно янсенистът, — интересната външност, с която ви е надарило провидението, подбудата на престъплението ви, останала и досега необяснима, героичните постъпки на госпожица дьо Ла Мол във ваша полза, с една реч, всичко, дори странната дружба, която показва към вас вашата жертва, всичко ви прави герой на младите жени в Безансон, заради вас те са забравили всичко, дори политиката…

Вашето прераждане ще отекне в сърцата им и ще остави в тях дълбок отпечатък. Вие можете да принесете голяма полза на религията, та ще се колебая ли аз от някакво глупаво съображение, че и йезуитите щели в подобен случай да постъпят също така! Излиза, че дори в този особен случай, който се изплъзва от тяхната хищна алчност, те пак ще ни напакостят! Нека не бъде така… Сълзите, предизвикани от вашето прераждане, ще унищожат пагубното действие, което имат десет издания на нечестивите Волтерови съчинения.

— А какво ще ми остане на мене тогава — отвърна студено Жулиен, — ако сам почна да се презирам? Аз бях честолюбив, съвсем не искам да се разкайвам за това; тогава постъпвах, както изискваше нашето време. Сега живея из ден в ден. Но тук, до родния си край, бих се почувствувал безкрайно нещастен, ако се реша на някаква подлост…

Другото премеждие, което подействува още по-тежко на Жулиен, дойде от госпожа дьо Ренал. Не знам коя приятелка-клюкарка беше успяла да убеди тази чистосърдечна и свенлива душа, че неин дълг е да замине за Сен-Клу и да падне на колене пред крал Шарл X.

Тя беше принесла жертвата, като реши да се раздели с Жулиен, и след това нечовешко усилие неприятността да стане зрелище, която в друго време би била за нея по-лоша от смъртта, не беше сега нищо в очите й.

— Ще ида при краля, ще му заявя високо, че ти си ми любовник: животът на човек, и то на такъв човек като Жулиен, трябва да стои над всички съображения. Аз ще кажа, че ти от ревност си посегнал на живота ми. Малко ли са случаите, когато нещастни младежи при подобни обстоятелства са бивали спасявани с човеколюбивото застъпничество на съдебните заседатели или на краля…

— Аз ще престана да се виждам с теб, ще кажа да не те пущат в затвора — извика Жулиен — и, разбира се, на другия ден ще се самоубия от отчаяние, ако не ми се закълнеш, че няма да направиш никаква стъпка, която би изложила двама ни на показ пред света. Мисълта да отидеш в Париж не е твоя. Кажи ми коя интригантка ти я внуши…

Нека се насладим на щастието, докато ни остават още малко дни от нашия къс живот. Да скрием нашето съществование от всички; престъплението ми е съвсем очевидно. Госпожица дьо Ла Мол има големи връзки с Париж, бъди уверена, че тя прави всичко, което е по силите на човека. Тук в провинцията против мене са всички богати и уважавани люде. Твоята постъпка ще озлоби още повече тези богаташи и особено умерените хорица, за които животът е толкова лесен… Нека не даваме повод за смях на маслоновци, валеновци и хиляди други, които са по-добри от тях.

Жулиен не можеше вече да понася лошия въздух на подземната килия. За щастие в деня, когато му съобщиха, че ще трябва да умре, ярко слънце радваше природата и Жулиен се чувствуваше бодър и смел. Да повърви на чист въздух, беше за него такова сладостно усещане, каквото е разходката на суша за мореплавателя, който дълго е пътувал по море. „Хайде, всичко е наред — каза си той, — съвсем не ми липсва мъжество.“

Никога тази глава не е била настроена тъй поетично, както в минутата, когато трябваше да падне. Най-сладостните мигове, преживени някога в горите около Вержи, се тълпяха в ума му с непреодолима сила.

Всичко стана просто, благопристойно и без никаква престореност от страна на Жулиен.

Два дни преди това той каза на Фуке:

— За душевното си състояние аз не мога да отговарям: от тази влажна и отвратителна килия навремени ме тресе и аз се чувствувам не свой; но страх — не, няма да ме видят да побледнея.

Той отнапред се разпореди — в последния ден още заранта Фуке да отвлече Матилд и госпожа дьо Ренал.

— Отведи ги в една и съща карета — каза му той. — Нареди така, че пощенските коне да препускат непрекъснато в галоп. Те ще паднат в прегръдките една на друга или ще се изправят една срещу друга в смъртна омраза. И в двата случая клетите жени ще забравят за малко ужасната си скръб.

Жулиен поиска от госпожа дьо Ренал да му се закълне, че ще живее, за да се грижи за сина на Матилд.

— Кой знае? Може би ние и след смъртта си още усещаме — каза той веднъж на Фуке. — Аз бих желал много да почивам — тук „почивам“ е подходяща дума — в онази малка пещера на голямата планина, която се извисява над Вериер. Много пъти, разправял съм ти това, когато се изкачвах нощем в тази пещера и погледът ми се зарейваше в далечината над най-богатите области на Франция, сърцето ми пламваше от честолюбие: тогава това беше моята страст… Та тази пещера ми е скъпа и, не може да се отрече, тя е така разположена, че тегли към себе си душата на философа… И ето, нашите хубостници, безансонските йезуити, печелят пари от всичко; ако ти съумееш да ги подхванеш, те ще ти продадат тленните ми останки…

Фуке сполучи в това печално спазаряване. Нея нощ той седеше сам в стаята си до тялото на своя приятел, когато изведнъж-, за своя голяма почуда, видя да влиза Матилд. Няколко часа преди това той я беше оставил на десет левги от Безансон. Погледът и очите й блуждаеха.

— Искам да го видя — каза му тя.

Фуке нема смелост да й отговори, нито да стане. Той й посочи с пръст големия син плащ върху пода; в него беше загърнато онова, което беше останало от Жулиен.

Тя падна на колене. Споменът за Бонифас дьо Ла Моли Маргьорит дьо Навар й даде безспорно свръхчовешко мъжество. С треперещи ръце тя отви плаща. Фуке извърна очи.

Той чу как Матилд се движеше бързо-бързо из стаята. Тя запали една след друга няколко свещи. Когато Фуке най-сетне събра сили да я погледне, тя беше турила на малка мраморна масичка пред себе си главата на Жулиен и я целуваше по челото…

Матилд изпроводи своя възлюбен до гроба, който си беше избрал. Голям брой свещеници придружаваха ковчега и тайно от всички, сама в плътно завесената карета, тя носеше върху коленете си главата на човека, когото толкова много беше обичала.

Те стигнаха така до най-издигнатата точка на една от високите планини на Юра и тук посред нощта, в малката пещера, великолепно озарена от безброй свещи, двадесетте свещеници отслужиха упокойна молитва. Всички жители на малките планински селца, през където беше минало шествието, бяха тръгнали след него, привлечени от необикновения вид на това странно погребение.

Матилд се яви сред тях в дълго траурно облекло, а след службата по нейна заповед им хвърлиха много хиляди петфранкови монети.

Останала сама с Фуке, тя пожела да погребе със собствените си ръце главата на своя любим. Фуке насмалко щеше да полудее от мъка.

Благодарение грижите на Матилд дивата пещера бе украсена с мраморни изваяния, изсечени срещу много пари в Италия.

Госпожа дьо Ренал спази обещанието си. Тя не се опита с нищо да посегне на живота си; но три дни след Жулиен умря, прегръщайки децата си.

Неудобството, свързано с господството на общественото мнение, което инак ни опазва свободата, е там, че то се меси и в това, което не е негова работа; например в частния живот. Оттук иде тъгата, която царува в Америка и Англия. За да не закача частния живот, авторът е измислил едно градче Вериер, а когато му е потрябвал епископ, съдебни заседатели или съд, той е поставял всичко това в Безансон, където никога не е ходил.