Червеното пони

III. ОБЕЩАНИЕТО

През един летен следобед малкото момче Джоди вървеше войнствено към родното си ранчо по пътя, заграден и от двете страни с храсталаци. Тласкаше с коляно златистата тенекиена кутия от мас, в която носеше обяда си в училище, и по този начин сполучливо я превръщаше в тъпан; а езикът му, подскачащ отсечено между зъбите, заместваше барабанчетата и понякога дори фанфарите. Малко по-рано другите членове на отряда, който така стегнато бе тръгнал от училище, бяха свили по различните малки каньони11 и поели меките пътища към собствените си домове. Сега Джоди маршируваше привидно сам, вдигаше високо колена и удряше крак; зад него обаче вървеше цяла призрачна армия с големи знамена и саби, мълчалива, но смъртоносна.

Следобедът беше обагрен със зеленина и златото на пролетта. Под разперените дъбови клони растяха бледи високи растения, а тревата по хълмовете беше гладка и гъста. Храсталаците блестяха в нови сребристи листа, дъбовете бяха наметнали златистозелени мантии. Над хълмовете се носеше такъв аромат на зелено, че конете из равните пасища се втурваха в луд галоп и след това спираха в почуда; агнета и дори стари овци подскачаха ненадейно във въздуха, падаха на четирите си крака и продължаваха да пасат; младите, несръчни телета блъскаха главите си една о друга, отдръпваха се и пак се блъскаха.

Когато водената от Джоди мълчалива сива армия преминаваше край тях, животните преставаха да пасат и играят и се заглеждаха в нея.

Внезапно Джоди спря. Сивата армия се закова на място — озадачена и неспокойна. Джоди клекна. За миг дългите разтревожени редици на армията се застояха, а след това с лека тъжна въздишка се понесоха като неуловима сива мъгла и изчезнаха. Джоди бе видял под мърдащата пръст на пътя трънливата корона на един бодлив гущер. Безпощадната му ръка се протегна, хвана бодливия ореол и здраво го задържа въпреки усилията на упоритото животинче. После обърна гущера с бледозлатистото коремче нагоре. Започна да гали нежно с пръст гушката и гърдите му, докато гущерчето се отпусна, затвори очи, изтегна се уморено и заспа.

Джоди отвори кутията за закуска и пусна в нея първия си улов. Продължи нататък с леко прегъващи се колена и свити рамена; босите му крака пристъпваха внимателно и безщумно. В лявата си ръка държеше дълга сива пушка. Храсталаците край пътя се раздвижиха от нахлуването на ново, неочаквано население — сиви! тигри и сиви мечки. Ловът беше много добър, защото докато стигна на кръстопътя при закованата на кол пощенска кутия, той беше Г уловил още два бодливи гущера, четири тревни гущерчета, едно синьо змийче, шестнадесет жълтокрили скакалеца, а изпод един камък — кафяв, влажен трион. Цялата сбирка се блъскаше по тенекето на кутията за закуска.

На кръстопътя пушката се изпари, а тигрите и мечките по склоновете на хълма се стопиха. Дори измъчените мокри същества в кутията за закуска престанаха да съществуват, защото малкото червено знаменце от метал на пощенската кутия стърчеше нагоре, което значеше, че вътре има някаква пощенска пратка. Джоди остави своята кутия на земята и отвори пощенската. Имаше един каталог от „Монгомери уард“12 и един брой „Салинас уикли джърнъл“13. Той затръшна вратичката, взе кутията за закуска, превали с подтичване билото на хълма и се спусна в долинката на ранчото. Изтича край обора, край разтурената копа сено, край бараката и кипариса. Втурна се през предната мрежеста врата в къщи и извика:

— Мамо, мамо, дошъл е каталог.

Мисис Тифлин беше в кухнята и сипваше с лъжица пресечено мляко в една памучна цедилка. Тя заряза работата и изплакна ръце на чешмата.

— Ела в кухнята, Джоди. Тука съм.

Той се втурна в кухнята и шумно хвърли кутията си на умивалника.

— Ето го. Може ли да го отворя, мамо?

Мисис Тифлин взе отново лъжицата и пак се захвана с изварата.

— Да не го загубиш, Джоди. Баща ти ще иска да го види. — Тя обра докрай млякото с лъжицата и го изсипа в цедилката. — О, Джоди, баща ти искаше да те види, преди да почнеш работа. — Тя отпъди една муха, която летеше над цедилката за извара.

Джоди затвори разтревожено каталога.

— Какво, мамо?

— Защо никога не си отваряш ушите? Казах, че баща ти иска да те види.

Момчето постави внимателно каталога на полицата до умивалника.

— Ти дали… да не съм направил нещо?

— Все си гузен. Какво си направил? — засмя се мисис Тифлин.

— Нищо, мамо — каза неуверено Джоди. Но не можеше добре да си спомни, пък и никой не знаеше предварително какво може да се сметне за престъпление.

Майка му закачи пълната цедилка на един гвоздей, откъдето тя можеше да се оцежда в умивалника.

— Каза само, че иска да те види, когато се върнеш в къщи. Някъде към обора е.

Джоди се обърна и излезе от задната врата. Когато чу майка си да отваря кутията и да се задъхва от гняв, той си спомни поразително ясно съдържанието й и затича към обора, като съзнателно не се вслушваше в гневния глас, който го викаше откъм къщата.

Карл Тифлин и Били Бък, ратаят, се бяха облегнали върху оградата на долното пасище. И двамата мъже бяха стъпили с единия крак на най-ниската греда и се облягаха с лакти на най-горната. Бавно и безцелно разговаряха. В пасището половин дузина коне пощипваха със задоволство сладката трева. Кобилата Нели бе опряла гръб на портата и чешеше задницата си в здравия кол.

Джоди неспокойно се примъкна по-наблизо. Влачеше крака, да създаде впечатление на невинност и безгрижие. Когато стигна до двамата мъже, и той сложи крак на най-долната греда от оградата, облегна лакти на втората и също като тях се загледа към пасището. Двамата мъже го погледнаха.

— Исках да те видя — каза Карл със строгия тон, определен само за деца и животни.

— Да, сър — каза виновно Джоди.

— Били ми каза, че си се грижил добре за понито, преди да умре.

Във въздуха не миришеше на наказание. Джоди стана по-смел.

— Да, сър, грижех се.

— Били ми каза, че се отнасяш добре и търпеливо с конете. Джоди изпита внезапно, топло чувство на приятелство към ратая.

— Много добре беше обучил понито — вмъкна Били. След това Карл Тифлин стигна постепенно до най-същественото.

— Би ли работил, за да получиш друг кон? Джоди потръпна.

— Да, сър.

— Добре, слушай тогава. Били казва, че за да станеш добър познавач на коне, най-добре ще е да отгледаш едно жребче.

— Няма друг начин — прекъсна го Били.

— Слушай сега, Джоди — продължи Карл. — Джес Тейлър от планинското ранчо има един красив жребец, но тая работа ще струва пет долара. Ще дам парите, само че ще трябва да ги отработиш през лятото. Ще го сториш ли?

Джоди почувствува, че сърцето му се свива.

— Да, сър — каза тихичко той.

— И няма да се оплакваш? Няма да забравяш, когато ти кажат да свършиш нещо?

— Няма, сър.

— Добре тогава. Утре сутрин закарваш Нели в планинското ранчо да я заплодиш. Ще трябва и да се грижиш за нея, докато роди жребчето.

— Ще се грижа, сър.

— А сега се залавяй с кокошките и дървата.

Джоди се измъкна. Когато минаваше зад Били Бък, едва не протегна ръка да докосне краката в дочените панталони. Рамената му се поклащаха леко от възмъжаване и важност.

Залови се за работа с безпримерна вглъбеност. Тази вечер не изсипа накуп храната на кокошките, та да се боричкат и качват една връз друга, докато стигнат до нея. Не, разпръсна зърната толкова надалеч, че кокошките дори не успяха да намерят някои от тях. А в къщи, след като изслуша негодуванието на майка си по адрес на момчетата, които пълнят кутиите си с лепкави, почти задушили се влечуги и бръмбари, Джоди обеща никога вече да не прави така. И наистина той чувствуваше, че всички подобни глупости са вече минало. Беше твърде голям, за да слага бодливи гущери в кутията си. Донесе толкова много дърва и издигна такава купчина, че когато минаваше край нея, майка му се боеше да не предизвика лавина от дъбови цепеници. След като привърши и събра яйцата, останали неоткрити в течение на седмици, Джоди мина край кипариса, край бараката и пое към пасището. Една брадавична жаба, която го изгледа изпод коритото за водопой, не можа никак да го развълнува.

Карл Тифлин и Били Бък не се виждаха, но по металическия звън от другата страна на обора Джоди разбра, че Били Бък започва да дои някоя крава.

Другите коне пасяха към горния край на пасището, но Нели продължаваше нервно да се търка о стълба на портата. Джоди се приближи бавно, като й говореше:

— Е-ее, момиченце, еее, Нели.

Ушите на кобилата се дръпнаха капризно назад, а бърните оголиха жълтите й зъби. Тя завъртя глава; погледът й беше мътен, налудничав. Джоди се покачи на оградата, яхна я и бащински се загледа в кобилата.

Докато седеше там, нощта наближи. Наоколо прехвъркваха с резки завои прилепи и козодои. Били Бък отиваше към къщата с пълна кофа мляко; видя Джоди и се спря.

— Дълго ще чакаш — каза той кротко. — Страшно ще ти омръзне да чакаш.

— Няма, Били. Колко ще продължи?

— Близо година.

— Няма да ми омръзне.

Триъгълното желязо край къщата рязко зазвъня. Джоди слезе от оградата и тръгна с Били Бък на вечеря. Дори протегна ръка и хвана кофата с мляко, за да помогне при носенето.

На следващата сутрин след закуска Карл Тифлин загъна една петдоларова банкнота в парче вестник и забоде с игла пакетчето в джоба на нагръдника на Джоди. Били Бък сложи оглавник на кобилата Нели и я изведе от пасището.

— Внимавай — предупреди той. — Дръж повода изкъсо да не те ухапе. Съвсем е подлудяла.

Джоди взе ремъка и тръгна нагоре по хълма към планинското ранчо, а зад него Нели се въртеше и дърпаше. По пасищата край пътя класовете на дивия овес едва се подаваха от обвивките си.

Топлото утринно слънце така приятно приличаше гърба на Джоди, че го принуждаваше въпреки възмъжаването да подскача от време на време с изпънати крака. Лъскавите черни дроздове с червени еполети тракаха по оградите своите резки сигнали. Песните на чучулигите напомняха шуртяща вода, а дивите гълъби, скрити сред новопокаралите листа на дъбовите дървета, изплакваха някаква потисната скръб. Из ливадите се приличаха зайци и само ушите им се подаваха над тревата.

След едночасово стръмно изкачване Джоди свърна в един тесен път, който водеше по още по-стръмен хълм до планинското ранчо. Момчето виждаше вече червения покрив на обора да се подава над дъбовете и чуваше някакво куче да лае равнодушно край къщата.

Ненадейно Нели се дръпна назад и едва не се отскубна. Джоди чу остро, силно изцвилване откъм обора, шум от строшено дърво, а след това човешки викове. Нели се вдигна на задните си крака и изцвили. Джоди я задържа с повода, но тя се втурна към него с оголени зъби. Момчето я пусна и се махна от пътя й в храстите. Острото изцвилване отново се разнесе иззад дъбовете и Нели му отговори. Появи се жребецът; копитата му биеха по земята, той се втурна надолу по хълма, като влачеше зад себе си скъсания повод. Очите му горяха трескаво. Напрегнатите му ноздри бяха червени като пламък. Черната гладка козина лъщеше на слънчевата светлина. Жребецът се бе втурнал с такава сила, че не можа да спре, когато стигна до кобилата. Нели присви уши; когато мина край нея, тя се извърна и ритна към него. Жребецът зави и се изправи на задните си крака. Ритна кобилата с предното си копито, тя залитна от удара и неговите зъби захапаха шията й, от която прокапа кръв.

Настроението на Нели веднага се промени. Тя изведнъж стана кокетно женствена. Щипна с устни изпънатата му шия. Завъртя се и се отърка о него. Джоди стоеше полускрит в храсталака и наблюдаваше. Чу зад себе си стъпките на кон, но преди да успее да се обърне, една ръка го хвана за презрамките и го повдигна от земята. Джес Тейлър сложи момчето до себе си на коня.

— Можеше да те убие — каза той. — Понякога Съндог става злобен дявол. Скъса въжето и разби портата.

Джоди застана кротко, но след миг извика:

— Ще я нарани, ще я убие. Разкарай го! Джес се захили.

— Нищо няма да й стане. А пък ти най-добре слез и върви за малко в къщи. Може да случиш някое парче баница.

Но Джоди поклати глава.

— Тя е моя, и жребчето ще бъде мое. Аз ще си го отгледам. Джес кимна утвърдително.

— Да, не е лошо. Карл върши умни работи понякога.

След малко опасността премина. Джес свали Джоди от седлото а после хвана жребеца за скъсания повод. Препусна напред, а Джоди го последва, като водеше Нели.

Джоди си тръгна за къщи, едва след като откопча забодените с карфица пет долара и след като изяде две парчета баница. Нели го следваше кротко. Беше толкова кротка, че Джоди се качи на един пън и я язди през по-голямата част от пътя към дома.

Петте долара, с които баща му го бе подпомогнал, закрепостиха Джоди в края на пролетта и през цялото лято. Когато окосиха сеното, той води сеносъбирачката, а когато пристигна машината за балиране, пак той подкарваше въртящия се в кръг кон, който пресоваше балите. В допълнение Карл Тифлин го научи да дои и му повери една крава, така че денонощно му се възлагаха все нови задачи.

Дорестата кобила Нели скоро доби самодоволен вид. Когато се разхождаше сред пожълтяващите хълмове или вършеше някаква лека работа, бърните й бяха дръпнати във вечна, безсмислена усмивка. Движеше се бавно, спокойно и важно като царица. Когато я впрягаха с друг кон, Нели теглеше равномерно и невъзмутимо Джоди ходеше да я гледа всеки ден. Изучаваше я с критичен поглед, но не виждаше никакви промени.

Един следобед Били Бък облегна до стената на обора многозъбата вила за тор. Отпусна колана си, напъха ризата в панталона отново пристегна колана. Взе една от малките сламки, затъкнат в корделата на шапката му, и я сложи в ъгъла на устата си. Когато ратаят излезе от обора, Джоди, който помагаше на голямото сериозно куче Дъбълтри Мът да изрови един лалугер, се изправи.

— Хайде да отидем да хвърлим едно око на Нели — предложи Били.

Джоди веднага тръгна с него. Дъбълтри Мът се обърна и ги изгледа през рамо; след това започна ожесточено да рови, като ръмжеше, и леко, остро излайваше, за да покаже, че лалугерът всъщност е вече уловен. Когато отново обърна глава, погледна през рамо и видя, че нито Джоди, нито Били се интересуваха какво става, той изскочи неохотно от дупката и ги сподири нагоре по хълма.

Дивият овес зрееше. Класовете се навеждаха от тежестта на зърното, а тревата беше толкова суха, че шумолеше, когато Джоди и Били минаваха през нея. Насред пътя нагоре по хълма видяха Нели! и стоманеносивия кон Пит да пощипват класовете на дивия овес. Когато се приближиха, Нели ги погледна, присви уши и непокорно заклати глава. Били отиде до нея, сложи ръка под гривата й и започна да я гали по шията, докато ушите й щръкнаха отново и тя нежно го щипна по ризата.

— Мислиш ли, че наистина ще си има конче? — попита Джоди.

Били запретна с пръсти клепките на кобилата. Опипа долната й бърна и черните, вкоравели пъпки на вимето.

— Няма да се изненадам — каза той.

— Ама никак не се е променила. Вече три месеца стават. Били търкаше с юмрук плоското чело на кобилата, а тя пръхтеше от удоволствие.

— Казах ти, че ще ти омръзне да чакаш. Трябва да минат пет месеца, преди да се забележат първите признаци, а най-малко осем месеца ще минат, преди да роди кончето — горе-долу през януари.

Джоди дълбоко въздъхна.

— Доста дълго е, нали?

— А след това трябва да минат още около две години, преди да можеш да го яздиш.

— Дотогава ще бъда вече голям — извика отчаяно Джоди.

— Аха, ще бъдеш старец — каза Били.

— Какъв цвят, мислиш, че ще има кончето?

— Никога не може да се каже. Жребецът е черен, а майката — дореста. Кончето може да бъде черно, доресто, сиво или пък на петна. Не може да се каже. Понякога черна майка може да роди бяло конче.

— Надявам се, че ще бъде черно, и при това жребче.

— Ако е жребец, ще трябва да го кастрираме. Баща ти няма да позволи да имаш жребец.

— Може и да ми позволи. Бих могъл да го науча да не бъде зъл — каза Джоди.

Били облиза устни и сламката, която беше в ъгъла на устата му, сега се премести към средата.

— Никога не можеш да имаш доверие на жребец — каза той критично. — Повечето време се бият и създават неприятности. Понякога, когато са развеселени, не искат дори да работят. Карат кобилите да се чувствуват неудобно и съсипват с ритници другите коне. Баща ти няма да те остави да държиш жребец.

Нели се отдалечи бавно, като пощипваше съхнещата трева. Джоди орони зрънцата от едно тревно стъбло, хвърли ги във въздуха и всяко заострено с осил семенце полетя като малка стрела.

— Кажи ми как ще стане, Били? Същото ли е, както когато се отелва крава?

— Почти същото. Кобилите са малко по-чувствителни. Понякога човек трябва да бъде там, за да помогне на кобилата. А понякога, ако нещо не е в ред, трябва да… — той не се доизказа.

— Какво трябва, Били?

— Трябва кончето да се разкъса на парчета, за да се извади, иначе кобилата ще умре.

— Но този път няма да бъде така, нали, Били? — О, не. Нели е родила доста кончета.

— Може ли и аз да присъствувам. Били? Нали няма да забравиш да ме повикаш? Кончето е мое.

— Дадено, ще те повикам. Разбира се, че ще те повикам.

— Разправи ми как ще стане.

— Ти си виждал как раждат кравите. Почти същото е. Кобилата започва да пъшка и да се протяга; тогава, ако раждането е нормално, излизат главата и предните крака, а предните копита пробиват дупка, също както е с телетата. И кончето започва да диша. Добре е да има човек, защото, ако краката не са на място, може би няма да може да се пробие булото и тогава малкото може да се задуши.

Джоди плесна крака си със снопче трева.

— В такъв случай ще трябва да бъдем там, нали?

— О, ще бъдем, не се безпокой.

Свърнаха и заслизаха по хълма към обора. Джоди се измъчваше от нещо, което трябваше да каже въпреки нежеланието си.

— Били — започна той уплашено, — Били, нали няма да позволиш да стане нещо лошо с кончето?

А Били знаеше, че Джоди мисли за червеното пони Гебилън и за това, как то умря от задушаване. Били знаеше, че преди този случай той беше непогрешим, а сега можеше и да сгреши. Това го накара да се почувствува по-несигурен в себе си, отколкото бе досега.

— Нищо не мога да кажа — грубо подметна той. — Всичко може да се случи и вината няма да бъде моя. Не съм всемогъщ. Стана му неприятно заради загубения престиж и затова каза злобно: — Ще направя всичко, каквото зная, но нищо не обещавам. Нели е добра кобила. Добри кончета е раждала по-рано. И тоя път би трябвало да бъде така.

Той се отдалечи от Джоди и влезе в стаичката до обора, където стояха седлата; чувствата му бяха наранени.

Джоди често пътешествуваше до окрайнината на храсталаците зад къщата. От една ръждясала желязна тръба изтичаше тънка струйка изворна вода в старо зеленясало корито. Там, където вода та преливаше и се попиваше от почвата, имаше ивица вечно зелена трева. Дори когато през лятото хълмовете изсъхваха и ставаха кафяви, малката ивица оставаше зелена. Водата тихичко бълбукаше в коритото през цялата година. Това място бе започнало да привлича неотразимо Джоди. Когато биваше наказан, хладната зелена трева и бълбукането на водата го успокояваха. Когато бе извършил нещо лошо, стипчивият вкус на лошотия го напускаше в покрайнината на храсталаците. Когато седеше в тревата и слушаше бълбукането на поточето, в съзнанието му се разрушаваха пречките издигнати от напрегнатия ден.

От друга страна, кипарисът край спалната барака му беше толкова противен, колкото му беше скъпо коритото с вода, защото всички прасета отиваха рано или късно при това дърво, за да бъдат заклани. Клането на прасетата го привличаше с писъците и кръвта, но в същото време караше сърцето му да бие толкова бързо, че чак го заболяваше. След като прасетата биваха изпарвани в големия железен котел, закрепен на тринога, и кожата им биваше ощавена и се бялваше, Джоди трябваше да отиде при коритото за вода и да поседи в тревата, докато сърцето му се успокои. Коритото за вода и кипарисът бяха съвсем противоположни неща и бяха неприятели.

Когато Били го напусна и си отиде ядосан, Джоди свърна към къщи. Докато вървеше, той мислеше за Нели и за малкото конче. След това изведнъж забеляза, че е под кипариса, точно под стръката, на която закачаха прасетата. Отмахна от челото косата си с цвят на слама и с бързи крачки продължи. Стори му се, че е лошо предзнаменование да мисли за кончето си точно на мястото за колене, особено след всичко, което Били му бе разправил. За да предотврати лошите последствия, той бързо мина край къщата, през двора с кокошките, през зеленчуковата градина и стигна до окрайнината на храсталаците.

Джоди седна в зелената трева. В ушите му звънтеше бълбукането на водата. Загледа се над стопанските постройки в насрещните заоблени хълмове, пожълтели и щедро надарени със зърно. Видя Нели да пасе по склона. Както винаги, мястото, където течеше водата, заличи времето и разстоянието. Джоди си представи едно черно дългокрако конче да се тика в хълбоците на Нели, да търси мляко. А след това видя себе си — ето го — обучава едно по-голямо конче на повод. Само за няколко мига кончето пораства, става прекрасно животно с широки гърди, висока, извита като на морско конче шия и опашка, която подскача и се дипли на вълни като черен пламък. Този кон е страшилище за всички, но не и за Джоди. В двора на училището момчетата молят Джоди да го пояздят и той с усмивка се съгласява. Но едва са се качили и Черния демон ги хвърля. Та това е името му — Черния демон! За миг бълбукането на водата, тревата и слънчевата светлина се върнаха, а после…

Ето понякога през нощта обитателите на ранчото, сгушени в своите легла, чуват навън тропот от копита.

— Това е Джоди, яхнал Демона. Пак е тръгнал да помага на шерифа — казват те.

А после… Златист прах изпълва въздуха над арената за родео14 в Салинас. Говорителят съобщава имената на състезателите по улавяне с ласо. Когато Джоди тръгва, яхнал черния си кон към старта, другите състезатели се прощават с първото място, защото е добре известно, че Джоди и Демон могат да хванат с ласо, да свалят на земята и да овържат някое младо говедо много по-бързо, отколкото биха могли да го сторят двама души. Джоди не е вече момче, а Демон не е кон. Двамата съставляват някакво величествено единство. А след това…

Президентът им пише и ги моли да помогнат да бъде заловен един бандит във Вашингтон.

Джоди се настани удобно в тревата. Малката струйка вода бълбукаше в зеленясалото корито.

Годината минаваше бавно. На няколко пъти Джоди с отчаяние смяташе кончето си за загубено. У Нели нямаше никаква промяна. Карл Тифлин все още я впрягаше в една лека количка, а тя дърпаше и сеносъбирачката, когато прибираха сеното в обора.

Мина и лятото, и топлата, светла есен. След това започнаха да се въртят над земята безумните утринни ветрове, застудя, а отровният бръшлян почервеня. В една септемврийска утрин, след като Джоди закуси, майка му го повика в кухнята. Тя наливаше вряла вода в кофа със сухи трици и ги бъркаше, докато най-сетне станаха на каша, от която се вдигаше пара.

— Какво, мамо? — попита Джоди.

— Гледай как го правя. От днес нататък ще трябва да го правиш през ден.

— Но какво е това?

— Топла ярма за Нели. Ще й бъде от полза. Джоди потърка челото си с юмрук.

— Тя добре ли е? — попита той плахо.

Мисис Тифлин остави чайника и разбърка ярмата с дървена бъркалка.

— Добре е, разбира се, само че отсега нататък ще трябва повече да се грижиш за нея. Ето, занеси й тая закуска.

Джоди взе кофата и се втурна надолу край бараката и обора, а тежката кофа го удряше по колената. Намери Нели да си играе с водата в коритото за водопой; правеше вълни и така отмяташе глава, че разплискваше вода по земята.

Джоди се прекатери през оградата и сложи кофата с димящата ярма до кобилата. След това се отдръпна, за да я огледа. И видя, че е променена. Коремът й беше надут. Когато се движеше, краката й едва допираха земята. Тя зарови нос в кофата и излапа горещата яРма. Щом свърши, тя си поигра, като буташе с нос кофата по земята, а после пристъпи кротко към Джоди и потърка глава о него.

Били Бък излезе от стаята, където държаха седлата, и се приближи.

— Бързо върви, щом тръгне веднъж, нали? — Изведнъж ли стана така?

— О, не, просто за известно време не си се вглеждал в нея. — Той обърна главата на кобилата към Джоди. — Много кротка ще бъде. Погледни колко са кротки очите й! Някои кобили стават зли, но когато са кротки, са много добри.

Нели пъхна глава под ръката на Били и потърка шията си между ръката и тялото му.

— Сега ще трябва да бъдеш много мил към нея — каза Били.

— Колко още ще трае? — попита Джоди със затаен дъх. Мъжът преброи пипнешком на пръсти.

— Около три месеца — каза той гласно. — Не може да се определи точно. Понякога е точно единадесет месеца, но може да стане и две седмици по-рано или месец по-късно, без някой да пострада.

Джоди гледаше втренчено в земята.

— Били — започна той нервно, — Били, ще ме повикаш, когато се ражда, нали? Ще ме пуснеш и аз да стоя там, нали.

Били захапа със зъби крайчеца на ухото на Нели.

— Карл разправя, че иска да почнеш от самото начало. Това е единственият начин да се научиш. Никой нищо не може да ти каже. Също както моят старец постъпи с одеялото под седлото. Беше държавен доставчик на продукти, когато бях колкото тебе, и аз му помагах по малко. Един ден оставих гънка на одеялото под седлото и кожата на коня се протърка. Моят старец никак не ми се кара. Но на следващата сутрин ме оседла с двадесет килограмово седло. Трябваше да водя коня и да нося седлото на гръб в най-големия пек през цялата проклета планина. Едва не ме уби, но никога вече не оставях гънки по одеялото. Не можех. Оттогава през целия си живот, винаги когато слагам одеяло, усещам седлото на гърба си.

Джоди протегна ръка и хвана гривата на Нели.

— Ще ми казваш всичко как се прави, нали? Сигурно знаеш всичко за конете, а?

Били се засмя.

— Та аз сам наполовина съм кон — каза той. — Майка ми умряла, когато съм се родил, и понеже баща ми бил държавен доставчик в планините и повечето време наоколо ни не е имало крави, той ми е давал най-вече конско мляко. — Били продължи сериозно: — И конете усещат тая работа. Нали и ти знаеш, Нели?

Кобилата обърна глава и за миг го погледна право в очите, а всъщност конете почти никога не вършат подобно нещо. Сега Били Бък беше горд и сигурен в себе си. Похвали се.

— Ще се погрижа да получиш добро конче. Ще гледам правилно да започнеш. И ако правиш каквото ти казвам, ще имаш най-добрия кон в окръга.

Това накара Джоди да се почувствува трогнат и горд; толкова горд, че като се връщаше в къщи, той подгъваше колена и поклащаше рамене, също както правеха ездачите. И прошепна:

— Ехей, ей ти, Черни демоне! По-спокойно, стъпвай по земята!

Зимата дойде изведнъж. Няколко кратки превалявания и след това силен непрекъснат дъжд. Хълмовете загубиха сламения си цвят и почерняха от водата, а зимните потоци шумно започнаха да се спускат из каньоните. Показаха се печурки и пърхутки, а срещу Коледа се подаде нова трева.

Но тази година Коледа не беше най-важният ден за Джоди. Един неизвестен още ден през януари бе станал оста, около която се въртяха месеците. Когато започнаха дъждовете, Джоди вкара Нели в една клетка на обора, хранеше я всяка сутрин с топла храна, четкаше я и я вчесваше.

Кобилата толкова много се поду, че Джоди се разтревожи.

— Ще се пръсне — каза той на Били.

Били сложи силната си квадратна ръка върху подутия корем на Нели.

— Пипни тука — каза той тихо. — Можеш да усетиш как мърда. Сигурно ще останеш изненадан, ако са кончета близнаци.

— Така ли мислиш? — извика Джоди. — Мислиш ли, че ще бъдат близнаци, а Били?

— Не, не мисля, но понякога и това става.

През първите две седмици на януари валеше непрекъснато. Когато не беше на училище, Джоди прекарваше по-голямата част от времето си в клетката с Нели. По двадесет пъти на ден слагаше ръка на корема й да усети как мърда кончето. Нели ставаше все по-нежна към момчето, все повече се сприятеляваше. Търкаше носа си в него. Когато Джоди влизаше в обора, тя тихичко изцвилваше.

Един ден и Карл Тифлин дойде в обора с Джоди. С възхищение огледа разчесаната дореста козина и попипа твърдата плът по ребрата и шията на кобилата.

— Добра работа си свършил — каза той на Джоди. Това беше най-голямата похвала, на която бе способен. Часове след това Джоди бе изпълнен с гордост.

Дойде петнадесети януари, а кончето не се роди. Дойде и двадесети; в стомаха на Джоди заседна бучка страх.

— Дали всичко е наред? — попита той Били.

— О, разбира се. И отново попита:

— Сигурен ли си, че всичко ще бъде наред? Били погали кобилата по шията. Тя неспокойно поклати глава. Казах ти, че не винаги се раждат за едно и също време, Джоди Трябва просто да почакаш.

Когато дойде краят на месеца и Нели още не бе родила, Джоди обезумя. Тя беше толкова наедряла, че дишаше тежко, а ушите й бяха събрани и щръкнали, като че я болеше глава. Джоди започна да спи неспокойно, а сънищата му станаха объркани.

През нощта на втори февруари момчето се събуди с плач. Майка му извика:

— Джоди, сънуваш нещо. Събуди се и пак заспи!

Но Джоди беше обзет от ужас и отчаяние. Полежа тихо някое време, като чакаше да заспи отново майка му, след това навлече дрехите си и се измъкна навън с боси крака.

Нощта беше тъмна и мъглива. Ръмеше ситен като мъгла дъжд. Кипарисът и бараката изскочиха от мъглата и отново потънаха в нея. Вратата на обора изскърца, когато Джоди я отвори — нещо, което никога не се случваше с нея през деня. Той отиде до полицата и намери фенера и тенекиената кутия кибрит. Запали фитила и мина по дългата, покрита със слама пътека до клетката на Нели. Тя се беше изправила. Цялото й тяло се поклащаше. Джоди я извика:

— Ей, Нели, о-о-о-о, Нели. — Но тя не престана да се поклаща и не се обърна да го погледне. Когато момчето пристъпи в клетката и докосна шията й, тя потръпна под ръката му. Тогава откъм сеновала над клетката се разнесе гласът на Били Бък.

— Джоди, какво правиш там?

Джоди се отдръпна и извърна жален поглед нагоре, към гнездото в сеното, където лежеше Били.

— Мислиш ли, че нищо й няма?

— Нищо й няма, разбира се.

— Нали няма да позволиш да стане нещо лошо, Били, съвсем сигурно, нали?

Били изръмжа надолу към него:

— Казах ти, че ще те извикам и ще те извикам. А сега се връщай в кревата и престани да безпокоиш кобилата. Достатъчно работа си има и без ти да й висиш над главата.

Джоди се сви от уплаха, защото никога не бе чувал Били да говори с такъв тон.

— Реших само да дойда да погледна — каза той. — Събуди се.

Гласът на Били поомекна.

— Добре, върви да лягаш. Не искам да я безпокоиш. Казах че ще се погрижа да имаш добро конче. Хайде, върви сега!

Джоди бавно излезе от обора. Загаси фенера и го постави на полицата. Нощната тъмнина и ледената мъгла се блъснаха в и го обгърнаха. Искаше му се да вярва на всичко, което казва Били, както му вярваше, преди да умре понито. Мина малко време преди заслепените му от слабата светлина на фенера очи да да различат нещо. Влажната земя смрази босите му крака. Накацалите по кипариса пуйки изгъргориха леко от уплаха, а двете кучета изпълниха дълга си, втурнаха се с лай навън, защото мислеха, че под дървото се промъкват койоти.

Когато минаваше през кухнята, Джоди се препъна в един стол. Карл извика от спалнята:

— Кой е? Какво става там?

А мисис Тифлин каза сънливо:

— Какво става, Карл?

В следващия миг Карл излезе от спалнята със свещ в ръка и откри Джоди, преди той да успее да си легне.

— Какво правиш навън? Джоди срамежливо се извърна.

В душата на Карл за миг гневът, че са го събудили, се пребори с одобрението.

— Слушай — каза най-после той. — По тия места няма човек, който да разбира от кончета повече, отколкото Били. Остави на него тази работа.

От устата на Джоди се изтръгна:

— Но понито умря…

— Стига си го обвинявал за това — каза строго Карл. — Ако Били не може да спаси някой кон, значи, че конят изобщо не може да бъде спасен.

Мисис Тифлин извика:

— Накарай го да си обърше краката и да ляга, Карл. Утре цял ден ще му се спи.

На Джоди му се стори, че току-що бе затворил очи, когато го разтърсиха силно за рамото. До него стоеше Били Бък с фенер.

— Ставай! — каза той. — Побързай! — Били се обърна и излезе тичешком от стаята.

Мисис Тифлин извика:

— Какво става? Ти ли си, Били?

— Да, госпожа.

— Дойде ли й времето на Нели?

— Да, госпожа.

— Добре тогава, ще стана и ще стопля малко вода, в случай, че ти дотрябва.

Джоди толкова бързо навлече дрехите си, че излезе от задната врата, преди люлеещият се фенер на Били да бе изминал половината път до обора. По билото на планината се виждаше блясъкът на зората, но в долината на ранчото още не бе проникнала светлина. Джоди изтича като обезумял след фенера и догони Били точно когато той стигна до обора. Били закачи фенера на един гвоздей до клетката и свали синята си дочена дреха. Джоди видя, че под нея имаше само риза без ръкави.

Нели стоеше изправена, неподвижна, вдървена. Цялото й тяло се сви от болка. Спазмата премина. След няколко мига отново започна и пак премина. Били нервно измърмори:

— Нещо не е в ред. — Голата му ръка изчезна. — О, божичко — каза той. — Не е наред.

Спазмата отново се появи и този път Били се напъна; мускулите по ръката и рамото му изпъкнаха. Дърпаше силно, по челото му избиха капки пот. Нели изпищя от болка. Били мърмореше:

— Не е както трябва. Не мога да го обърна. Съвсем не е както трябва. Съвсем наопаки е.

Той вторачи сърдито очи в Джоди. Внимателно, съвсем внимателно пръстите му поставиха диагнозата. Бузите му се изпънаха и посивяха. Една минута, която продължи много, той гледа въпросително Джоди, който се бе отдръпнал от клетката. След това Били пристъпи към полицата под отвора за тор и с влажната си дясна ръка взе един чук за подковаване.

— Излез навън, Джоди! — каза той.

Момчето стоеше неподвижно и тъпо се вглеждаше в него.

— Излез вън, казвам ти! Ще стане късно! Джоди не помръдна.

Тогава Били бързо отиде до главата на Нели.

— Обърни се, дявол да те вземе, обърни се!

Този път Джоди се подчини. Обърна глава. Чу Били прегракнало да шепне в клетката. После чу кухия шум на смачкана кост. Нели остро изцвили. Джоди погледна назад и успя да види как чукът втори път се издига и се стоварва върху плоското чело. Нели тежко падна настрана и известно време трепереше.

Били скочи към издутия корем. Големият джобен нож бе в ръката му. Той издърпа кожата и вмъкна в нея ножа. С усилие разряза коравия корем. Въздухът се изпълни с миризма на топли, живи вътрешности. Другите коне се дърпаха от веригите, цвилеха и ритаха.

Били хвърли ножа. Двете му ръце потънаха в ужасната разкъсана дупка и измъкнаха голям бял вързоп, от който капеше. Зъбите му разкъсаха булото. През разкъсаното място се подаде черна главичка, и гладки, влажни ушички. С шумно бълбукане някой пое възДух, после още веднъж. Били свлече булото, намери ножа и отряза пъпната връв. За миг задържа черното конче в ръцете си и се загледа в него След това прекоси бавно и го положи на сламата в краката на Джоди.

От лицето, ръцете и гърдите на Били капеше нещо червено. Тялото му тръпнеше, а зъбите му тракаха. Гласът му се бе загубил; говореше с прегракнал шепот.

— Ето ти твоето конче. Бях ти обещал. Ето ти го. Трябваше Така да постъпя… трябваше. — Той спря и погледна през рамо в клетката. — Върви да донесеш топла вода и гъба — пошепна той. — Измий го и го подсуши, както би сторила майка му. Ще трябва да го храниш от ръка. Но твоето конче дойде, както ти го обещах. Джоди се вгледа глупаво във влажното, задъхващо се конче. То протегна брадичка и се опита да повдигне глава. Безизразните му очи бяха тъмносини.

— Дявол да те вземе — извика Били, — ще отидеш ли за вода? Ще отидеш ли?

Тогава Джоди се обърна и тичешком излезе от обора в утринната светлина. Болеше го всичко от гърлото до стомаха. Краката му бяха вдървени и натежали. Опита да се зарадва на конче то, но окървавеното лице и неспокойният уморен поглед на Били Бък се рееха във въздуха пред него.