Четири точки

Пролог

Бях изплашена.

Ето, казах го.

Ужасена, неспокойна, напрегната, в очакване на лъжите и миналото ми да се стоварят върху мен.

Кое ме ужасяваше най-много? Не беше фактът, че Дорнан ме притежаваше, или че Джейс ме мразеше. Не беше дори смъртта.

Не, не се страхувах от смъртта. Вече бях твърде близо до нея, за да я познавам добре. Самата смърт не беше това, което ме плашеше.

Ужасявах се, че никога повече нямаше да се почувствам жива.

Преди се бях молила, въпреки че не съм религиозна. Бях лежала до Елиът на тревата в задния двор в Небраска и се бях вглеждала в хилядите ярки звезди, които преди не бях виждала от мъглата в Ел Ей. Беше красиво и ужасяващо.

Бях си пожелавала на същите тези звезди някой ден да съм свободна. Да се почувствам отново жива. А най-ужасяващото бе, че изпитвах всичко това в ръцете на Дорнан, докато изживявах мъката му и попивах сълзите му с устни.

Беше толкова ужасяващо, че даже не можех да говоря за него. И все пак това бе страхът ми.

Че щом Дорнан най-накрая умреше, нямаше да се почувствам по-различно.

Че все още щях да бъда призрачното момиче, което бе мъртво отвътре.

Понякога страхът беше твърде голям, за да се преодолее.