Четири точки

Дванадесета глава

Забрава.

Място, обитавано от грешни души. Пленени. Копнеещи, докато бродят из празните коридори, вечно протегнати към светлината, но никога не успяващи да я достигнат.

Тихо спокойствие. Трепетно очакване. Убежище от бурята, която заплашваше да всее опустошение и разруха върху всичко, изпречило се на пътя ѝ.

Забравата ни беше временна и ние ѝ се отдадохме напълно. Какво друго можехме да направим? Яснотата на бъдещето ни лежеше тежко и невидимо помежду ни като душите на съсипаните деца, които бяхме оставили зад себе си в онзи съдбовен ден. Нашите невинни подобия — погубени, но не и забравени — все още крещяха за милост дълбоко в недрата на съзнанията ни.

През първите няколко вечери от краткото ни време заедно посрещахме нощите сами, но сънищата не спираха да ме преследват. Не спираха да ми припомнят за Дорнан, за вкуса му, докато свършваше в устата ми, или за капките кръв, които се разпространяваха като огън, докато попиваха в чаршафите под нас.

Но всичко беше наред, защото Джейс винаги беше до мен, и след няколко нощи решихме да престанем да се преструваме и просто да спим в едно легло всяка вечер.

А когато спахме заедно? Тогава не се събуждах обляна в сълзи и пот, обладана от зомбирали версии на мъжете, които бях убила, и този, който ми предстоеше да убия. Спях дълбоко и се събуждах плавно, приветствайки промяната от годините ужасяващи нощи, прекарани в борба срещу безкрайните кошмари.

За няколко божествени дни животът беше прекрасен.

Но тук беше и уловката. Спомняте ли си, когато казах, че нищо хубаво не е вечно?

Е, беше истина.

Едно обаждане осем дни след експлозията разруши крехкото ни спокойствие.

Защото Дорнан се бе събудил.