Четири точки

Четиринадесета глава

Стигнах до бурлеска клуба няколко минути по-късно, като паркирах няколко пресечки по-далеч, в случай че Дорнан ме видеше да карам колата на Джейс и поискаше обяснение. Пробягах няколкото пресечки до клуба, искайки да стигна там преди Джейс да пристигне с харлито си и да ме спре.

Входните врати бяха отворени, а мястото беше безлюдно в десет и петнадесет вторник сутринта. Заскитах се бавно. Притъмнената сцена предизвика стари спомени на повърхността, където дълбаеха нови рани.

Смазваща тежест.

Кожа.

Чифт черни очи, които светеха към нас откъм предната част на сцената. Емилио. Беше наблюдавал всичко, без дори да премигне, докато внуците му се редуваха да ме пречупят на две. Първо Чад, после Макси, а след това и останалите. Докато един ме изнасилваше, други двама държаха ръцете ми, а останалите обуздаваха Джейс, който викаше и се бореше срещу тях.

И тогава… една дума, изречена от бащата на Дорнан:

— Достатъчно!

Емилио нареди на всички да напуснат с изключение на Дорнан. Джейс беше в безсъзнание, след като се беше измъкнал за момент и беше ритнал Чейс в коляното достатъчно силно, за да го измести.

Което оставяше само мен, седяща гола с китки и глезени завързани за един стол. Счупеният ми нос издаваше странни хриптящи звуци, докато дишах през раздробени хрущяли и кръв. Беше студено и аз треперех неистово, докато голата ми плът настръхваше, срещайки хладния въздух.

Дорнан свали пистолета и ножа си от кобурите и ги постави показателно върху масичката до стола, на който седях. Камерата все още записваше, или поне така предположих, тъй като червената лампичка примигваше на всеки няколко секунди. На този етап, тъй като бях там вече в продължение на няколко часа, отдавна бях забравила за скромността си. Краката ми се бяха схванали, докато седях в локва от собствената си кръв, и вече не можех да усещам ръцете си.

Бързо бях преминала през фазите на скръбта, докато братята Рос ми бяха отнели онова, което не им принадлежеше. Първо шок и отричане, което беше отминало, когато Чад беше навлязъл в мен болезнено, премахвайки всяка възможност, че ужасите, които ми обещаваха, бяха само заплаха. Последва гняв, който изпитвах все още, кървяща и разгневена, докато Дорнан стоеше пред мен с безизразно лице.

— Кажи ми, Джули — каза той и аз потръпнах, когато го чух да използва името, с което само майка ми ме наричаше, — къде са парите?

Поклатих глава.

— Вече ти казах, не знам!

Дишането ми се учести, ужасена, докато го наблюдавах как си разкопчава колана. Исках да стисна очи, но не смеех да извърна поглед, за да не пропусна собствената си смърт.

— Какво правиш? — попитах паникьосана. Не и още. Не можех да понеса още. Не отново. Не и той.

Дорнан се придвижи като пантера, дебнеща плячката си, всяко движение бе премерено и тихо, докато измуши колана от гайките и го стисна пред себе си. Беше черен, кожен, с катарама във формата на череп.

— Знаеш ли — каза Дорнан, като сгъна колана на две и го хвана с две ръце, — аз бях първият, който те държа, когато се роди, Джули. Пищяща и покрита с кръв. — Усмихна се мрачно и застана пред мен.

Преди да успея да потръпна, стовари колана върху левия ми крак, а кожата прогори голата ми плът.

Извиках.

— Нещо като сега — продължи той, играейки си с колана в ръцете му. — Татенцето ти не беше там навреме, за да присъства на раждането ти, а сега ще пропусне и смъртта ти.

Повдигна ръка и този път се подготвих.

Не че това помогна.

Стовари колана върху другия ми крак и аз извиках отново. Извиках толкова силно, че имах чувството, че гърлото ми ще се разкъса на две.

— Къде са парите, Джули?

Тогава започнах да плача. Провесих глава и заридах. Защото не знаех отговора, а той нямаше да спре, докато не му кажех нещо.

— Баща ми ще те убие за това — проплаках и се хвърлих към него въпреки въжетата.

Дорнан килна глава настрани, на лицето му се появи странно изражение. Засмя се мрачно, а звукът беше глух и горчив.

— Не и ако аз го убия първо, малката — захапа устна и пусна колана на земята.

Емилио прочисти гърло, напомняйки и на двама ни, че все още стоеше в стола си в тъмнината под сцената, а черните му очи светеха като кълба.

По изражението на Дорнан премина раздразнение, когато премести вниманието си към баща си.

— Коланът не върши работа — изхриптя Емилио със силен, но разбираем италиански акцент. — Може би имаш нужда от нещо по-убедително?

Дорнан погледна към земята, а после обратно към мен. Маската на лицето му изчезна за част от секундата и тогава видях моя шанс. Малката нотка на колебание грейна като факла на надеждата.

— Дорнан — замолих, — моля те. Не е нужно да правиш това.

Дорнан игнорира молбите ми, докато изваждаше препасаната си тениска и започна да разкопчава копчетата си. Стомахът ми се разбунтува, когато свали тениската си и я постави на масичката до ножа и пистолета.

— Кълна се, не знам нищо — казах отчаяно.

Определено бях преминала от гняв към преговори, когато започна да развързва глезените ми.

— От теб се очакваше да ме предпазваш! — извиках. — Ти си ми семейство!

Лицето му се изкриви от гняв, когато развърза последното въже и уви ръцете си около гърлото ми, за да ме повдигне на крака. Опитах се да понеса теглото си, докато се борех срещу хватката му, но се провалих. Не можех да усетя краката си, камо ли да стоя на тях без подкрепа.

— Ти трябваше да си ми семейство — изръмжа той, докато ме душеше болезнено. — Спомняш ли си? — Той отмести едната си ръка от врата ми и я плъзна по голата си кожа, рецитирайки думите, татуирани върху долната част на гръдния му кош. — „Il sangue è sacro. Famiglia è sacra!“

„Кръвта е свята. Семейството е свято.“

Безразличието му се превърна в ярост, щом ме хвърли на земята. Проплаках, когато се строполих върху твърдите дървени дъски, а черепът и лактите ми поеха тежестта на сблъсъка.

— Никога повече не ми говори за семейство — изплю Дорнан, докато се извисяваше над мен. — Искаше да ми откраднеш сина.

— Той те мрази — казах дрезгаво, а моят собствен гняв се надигна в мен.

Дорнан спря за секунда, погледна към Емилио, а после обратно към мен.

— И аз мразех баща си някога — каза, разкопчавайки дънките си, — но го преодолях.

Това, което последва, беше толкова брутално, толкова опустошително, че дори сега не можех да го опиша с думи.

„Кръвта е свята. Семейството е свято.“

Но, очевидно, вече не бяхме семейство.

Бях преминала към финалната фаза на мъката, приемането, докато съзнанието ми се замъгляваше и онези бели петна започнаха да избухват в блестящи звезди, обещавайки ми спокойствие, нашепвайки сладки думи в ухото ми, че болката скоро ще отмине.

Приех смъртта, оставих я да ме обземе, и когато прекрасната бяла светлина се фокусира над мен няколко часа по-късно, се усмихнах, вярвайки че най-накрая отивах там, където отиваха душите, след като преминат в отвъдното.

Нещо остро се заби в рамото ми и една облечена в ръкавица ръка се появи пред зрението ми, когато измести леко ярката светлина.

Мамка му. Не отивах към бялата светлина. Слухът ми се възвърна и започнах да чувам притеснени гласове, които викаха за кръвни преливания и кислородни маски и осъзнах, че не умирам.

Връщаха ме обратно към живота.

Бях спряла да дишам. Единственият звук в моята вселена беше прекъсващият грохот и затихването на сърцето ми, което биеше хаотично, докато прескачаше към неестествения си заглъхващ ритъм. Някой извика за лопатки и аз си помислих колко е невероятно, че все още мога да чуя гласовете, въпреки че дробовете ми не се пълнеха с въздух.

Имах избор да се разтопя обратно в онова приветстване на смъртта, да се отдам, и няма да лъжа, беше адски изкушаващо. Оставих се да потъна по-дълбоко, същото падане, което изпитваш, когато заспиваш, но знаех, че нямаше да се събудя от този сън.

Изкрещях наум, когато силният ток удари гърдите ми и се плъзна по тялото ми, принуждавайки сърцето ми да не се предава и да забие, но аз отказвах спасителния пояс, отказвах да изплувам от собствената си гибел. Ако ръцете ми можеха да се движат, щях да ги избутам настрани и да настоя да ме оставят да умра на спокойствие.

Бях се примирила. Бях готова. Бях готова да умра.

И тогава в съзнанието ми се появи образ.

Джейс. Моето мило момче.

Обичах го. Ако имаше и най-малкия шанс да е жив, трябваше да оцелея заради него.

Изведнъж трябваше да живея.

Още един токов удар, по-силен от първия, запали нещо първично в мен: надежда, която гореше като опустошителен огън и гняв, които кипеше като отрова във вените ми.

— Върнахме я — каза един глас, този път по-близо.

Отворих уста и поех въздух, вдишвайки ценния въздух в дробовете си, докато болката се разпространяваше по тялото ми.

Бях родена отново — от ръба на смъртта — гола, кървава и пищяща, докато студената истина за оцеляването ми ме връхлетя.

Докато се заклевах да накарам Дорнан и синовете му да платят за греховете си.