Четвъртият протокол

1.

Човекът в сиво реши да пипне колекцията от диаманти „Глен“ в полунощ. При положение че още са в сейфа и обитателите на апартамента ги няма. Дали е така, той трябваше да научи. Така че наблюдаваше и чакаше. В седем и половина търпението му бе възнаградено.

Голямата широка лимузина излезе от подземния паркинг, мощна и изящна, както подсказваше името й. Спря за момент на изхода на подземието, докато шофьорът оглеждаше улицата за минаващи коли, след това зави и се насочи към Хайд парк Корнър.

Седнал в наетото волво комби, облечен в наета шофьорска униформа, точно срещу луксозния жилищен блок, Джим Ролингс въздъхна с облекчение. Без да го забележат, беше видял от другата страна на Белгрейвиа стрийт това, което се беше надявал да види — на волана беше съпругът, а до него жена му. Моторът и отоплението на колата му вече работеха, за да прогонват студа. Той включи лоста на автоматичните скорости и леко се измъкна от редицата паркирани коли. Тръгна след ягуара.

Беше свежа и светла сутрин. Над Грийн парк на изток се виждаше бледо сияние и уличните лампи още светеха. Ролингс беше заел позицията си още от пет часа и въпреки че доста хора минаха по улицата, никой не го забеляза. В Белгрейвиа, най-богатия район от лондонския Уест Енд, един униформен шофьор в голяма кола не привлича вниманието на хората, особено когато отзад има четири куфара и голяма кошница и е тридесет и първи декември сутринта. Много от богатите обикновено се готвят да напуснат столицата, за да прекарат празниците в именията си в провинцията.

При Хайд парк Корнър караше на около петдесет метра зад ягуара и остави един камион да се вмъкне между тях. Нагоре по Парк Лейн го обзе моментна тревога — там имаше клон на банка „Каутс“ и той се обезпокои да не би двойката от ягуара да реши да спре и депозира диамантите в сейф.

При Мраморната арка отново въздъхна облекчено. Лимузината не зави покрай нея в обратна посока по Парк Лейн, към банката. Продължи направо по Грейт Къмбърлънд Плейс, после по Глостър Плейс на север. Така че обитателите на луксозния апартамент на осмия етаж на жилищна собственост Фонтеной Хаус нямаше да оставят нещата в „Каутс“ — те или ги бяха взели с тях в колата, или ги бяха оставили в жилището си.

Ролингс беше уверен, че са направили второто. Той кара след ягуара до Хендън, проследи го с поглед, докато измине последната миля до магистралата М–1, и обърна назад, към Централен Лондон. Очевидно, както се беше и надявал, те отиваха при брата на жената, дука на Шефийлд, в именията му в Северен Йоркшир — на шест часа път с кола. Това означаваше, че има на разположение минимум двадесет и четири часа — повече, отколкото му беше необходимо. Не се съмняваше, че ще може да „превземе“ апартамента във Фонтеной Хаус — в края на краищата той беше един от най-добрите професионалисти в Лондон.

До средата на сутринта той върна волвото на компанията, униформата — на магазинчето за костюми под наем и празните куфари — в шкафа. След това се прибра в апартамента си на последния етаж на един преустроен склад за чай в родния му Уондсуърт — удобно и скъпо мебелирано леговище. Независимо от просперитета си по рождение и по дух той си оставаше човек от Южен Лондон и въпреки че Уондсуърт не беше така шик, както Белгрейвиа или Мейфеър, там си оставаше неговата „крепост“. Както всички от бранша, той също не обичаше да напуска сигурните стени на своята крепост. Вътре се чувстваше в безопасност, въпреки че и на полицията, и на подземния свят беше известен като „муцуна“ — жаргонна дума за престъпник или злодей.

Като всички преуспяващи бандити там, където живееше, той поддържаше скромна репутация — караше небиеща на очи кола и единственият лукс, който си позволяваше, беше елегантността на апартамента му. Сред по-ниските кръгове от йерархията на подземния свят той умишлено култивираше неяснота по въпроса с какво точно се занимава и „досието“ му, макар и полицията да подозираше каква е специалността му, беше чисто, ако оставим настрана краткото окошарване като тийнейджър. Очевидният му успех и потайността около начина за постигането му предизвикваха възхищението на по-младите претенденти в играта и те с удоволствие му правех дребни услуги. Дори тежките банди, които ограбват касите на фирмите посред бял ден, въоръжени с ловни пушки и дръжки от брадви, го бяха оставили на мира.

Налагаше се да има и „фасада“ — дейност, която да обяснява парите му. Всички преуспяващи „муцуни“ имаха някакъв законен бизнес. Карането на такси, магазинчетата за зеленчуци, търговията на дребно или търговията със старо желязо винаги са били предпочитани. Те предлагат много скрити преимущества — плащане в брой, свободно време, потайни места, възможността да се наемат „горили“. Това са мъже с малко мозък, но значителна физическа сила, които също се нуждаят от някаква законна работа, с която да прикриват факта, че обикновено ги наемат заради мускулите им.

Ролингс притежаваше автомобилно гробище и търгуваше със старо желязо. Така той имаше достъп до добре оборудвана шлосерска работилница, всякакви метали, електрически инсталации, киселина за акумулатори и двама биячи, които използваше както в предприятието, така и за подкрепа, ако влезе в конфликт с някой, който реши да му създава неприятности.

След като взе душ и се избръсна, Ролингс разбърка малко кафява захар във второто си за тази сутрин кафе и започна отново да изучава скиците, които му беше оставил Били Райс.

Били Райс беше негов чирак — умен двадесет и три годишен младеж, който един ден щеше да стане добър, дори много добър. Засега той беше начинаещ в подземния свят и с готовност помагаше на човека с авторитет, който му даваше безценни съвети в процеса на работата. Двадесет и четири часа преди това Били беше почукал на вратата на осмия етаж във Фонтеной Хаус, облечен с ливрея от един скъп магазин за цветя, с огромен букет в ръце. Реквизитът му бе помогнал да премине безпрепятствено покрай униформения портиер на входа, където забеляза точното разположение на входното фоайе, на портиерската стаичка и пътя до стълбището.

Вратата отвори самата лейди и лицето й засия от изненада и удоволствие при вида на цветята. Привидно те бяха от комитета на Фондацията за подпомагане на ветераните в нужда, на която лейди Фиона беше един от спонсорите и чийто гала-бал щеше да се състои същата вечер — 30 декември 1986 година. Ролингс беше преценил, че дори тя да спомене за букета пред някого от комитета, той ще сметне, че друг от членовете го е изпратил от името на всички.

Тя погледна прикачената картичка и възкликна с кристалния си аристократичен акцент: „О, колко мило!“ — и взе букета. След това Били протегна напред тефтера с разписките и една химикалка. Неспособна да държи и трите неща едновременно, лейди Фиона влезе вътре, за да остави букета, и Били остана сам в малкото антре за няколко секунди.

С момчешкия си вид, пухкава руса коса, сини очи и срамежлива усмивка, Били беше дар Божи. Той не мислеше, че една столична домакиня на средна възраст може да бъде пречка за него. Но бебешки сините му очи пропускаха много малко неща.

Още преди да натисне звънеца, той беше оглеждал цяла минута вратата, рамката и стената около нея. Търсеше малък, не по-голям от орех звънец или малък бутон, някакъв контакт, с който подобен звънец да се изключва. Позвъни едва когато се увери, че няма такива неща.

Останал сам в антрето, провери за звънец или бутон и вътрешната страна на вратата. Отново не откри нищо. Когато дамата се върна, за да подпише разписката му, той вече знаеше, че вратата е осигурена с допълнителна ключалка марка „Чъб“, както той с удоволствие констатира, а не „Брама“, за които се говореше, че са непреодолими.

Лейди Фиона взе тефтера и химикалката и се опита да се подпише за цветята. Никакъв шанс. Остатъкът от химикал в пълнителя вече беше издраскан върху лист хартия. Били я засипа с извинения. С широка усмивка тя му каза, че това е без значение и че е сигурна, че има друга химикалка в чантата си, след което отново изчезна зад вратата на всекидневната. Били вече беше забелязал това, което търсеше. Вратата наистина беше свързана с алармена система.

Високо откъм пантите на отворената врата се показваше щифт. Срещу него, монтиран в касата, се намираше малък цокъл, в който, той знаеше това, се намираше микропрекъсвач. Когато вратата е затворена, щифтът влиза в цокъла и прави контакт.

Ако системата е включена и активирана, микропрекъсвачът щеше да включи звуковия сигнал, щом контактът се прекъсне, тоест ако някой отвори вратата. Само три секунди му трябваха, за да извади тубата с лепило, да изстиска малко в отвора и да го натъпче навътре с топче от пластилин, смесен с лепило. След още четири секунди лепилото щеше да е твърдо като камък и да обезвреди микропрекъсвача.

Когато лейди Фиона се върна с подписаната квитанция, завари симпатичния млад човек облегнат на касата на вратата, от която се отдръпна с извинителна усмивка, докато скришом изтриваше изтеклото върху палеца си лепило. По-късно Били даде на Ролингс пълно описание на входа, на стаичката на портиера, местоположението на стълбите, асансьорите, коридора до вратата на апартамента, малкото антре и частта от всекидневната, която беше успял да види.

Отпивайки от кафето си, Ролингс беше уверен, че преди четири часа собственикът на апартамента е изнесъл куфарите си на стълбището и се е върнал да включи алармената система, която, както обикновено, не е издала никакъв звук. След като е затворил вратата, той е завъртял ключа в ключалката докрай, спокоен, че всичко е наред. При нормално положение щифтът би трябвало да притисне микропрекъсвача. Завъртането на ключа пък затваря веригата, което активира цялата система. Когато обаче действието на щифта е неутрализирано, тя не може да задейства. Ролингс беше сигурен, че ще се справи с вратата за не повече от тридесет минути. Вътре очакваше други препятствия, но с тях щеше да се бори, когато ги срещне.

След като изпи кафето си, Ролингс взе папката с изрезки от вестниците. Като всички крадци на бижута и той следеше отблизо светските хроники. В тази папка имаше само материали, посветени на обществените прояви на лейди Фиона и на диамантите, които е носила на бала предишната вечер. Както Ролингс смяташе — за последен път.

Хиляда мили на изток старият човек, застанал до прозореца на всекидневната в апартамента на третия етаж на Проспект мира 111, също мислеше за полунощ. Тогава започваше 1 януари 1987 година — седемдесет и петият му рожден ден.

Денят беше навлязъл във втората си част, но той беше още по халат — тези дни нямаше защо да става рано и да се стяга за работа. Нямаше служба, където да ходи. Жена му Ерита, с тридесет години по-млада от него рускиня, беше завела двете им деца да карат кънки по наводнените и замръзнали алеи на парка „Горки“, така че той беше сам.

Зърна образа си в стенното огледало и това не му донесе повече радост от размислите за живота му или това, което беше останало от него. По лицето, по което винаги беше имало бръчки, сега имаше дълбоки бразди. Косата, някога гъста и тъмна, сега беше снежнобяла, оредяла и безжизнена. Кожата, след живот, прекаран в титанично пиене и палене на цигара от цигара, беше нашарена с петна. Очите го гледаха окаяно. Върна се до прозореца и погледна затрупаната от сняг улица. Няколко увити с дрехи „бабушки“ ринеха снега, който до довечера щеше да навали отново.

Толкова много време мина, мислеше той, цели двадесет и пет години, почти до ден, откакто беше напуснал псевдоработата си и безсмисленото заточение в Бейрут, за да дойде тук. Нямаше смисъл да остава там повече. Ник Елиът и „фирмата“ бяха разнищили всичко дотогава, най-накрая трябваше да признае. Така че замина и остави жена си и децата да дойдат при него по-късно, ако искат.

Отначало си мислеше, че се прибира у дома — в духовния си, в моралния си дом. Беше се хвърлил в новия живот, искрено беше повярвал в идеологията, в крайната й победа. Защо не? Двадесет и седем години й беше служил. Тогава, в средата на шестдесетте, той беше щастлив и удовлетворен. Разбира се, имаше и безкрайни разпити, за да го проверят, но като цяло в Комитета за държавна сигурност го боготворяха. В края на краищата той беше една от петте „звезди“, най-голямата от тях всички — Бърджис, Маклийн, Блънт и Блейк — тези, които се бяха окопали в самото сърце на британската държавна система и я бяха предали изцяло.

Бърджис, умрял преждевременно от пиене и разпуснат живот, беше болен още преди да пристигне. Маклийн първи загуби илюзиите си, но той пристигна в Москва още в 1951 година. Беше станал раздразнителен и огорчен, изкарваше си го на Мелинда, която накрая не издържа и дойде да живее в същия този апартамент. Той продължи някак си така — напълно разочарован, — докато не го повали ракът. По това време вече мразеше домакините си и те мразеха него. Блънт беше разкрит и опозорен в Англия. „Оставаме аз и Блейк“, мислеше старият човек. До известна степен му завиждаше — напълно приспособил се, изцяло доволен. Беше ги поканил с Ерита за новогодишната вечер. Разбира се, Блейк беше от космополитно семейство — баща холандец и майка еврейка.

Той лично не би могъл да се приспособи — на петата година разбра това. Дотогава беше научил руски много добре, писмено и говоримо, но запази силен английски акцент. Освен това започна да мрази обществото. Напълно, необратимо и завинаги чуждо общество.

Това не беше най-лошото — за седем години след пристигането си той загуби и последните си политически илюзии. Всичко е една лъжа и той бе достатъчно умен, за да разбере това. Прекарал младежките си години и целия си живот в служба на една лъжа, беше лъгал заради тази лъжа, беше станал предател заради нея, беше изоставил тази „зелена и хубава земя“ — заради една лъжа.

С години, когато по право му осигуряваха всички английски списания и вестници, той следеше резултатите от срещите по крикет, даваше мислено съвети на играчите, гледаше снимки на познати места и по същото време подготвяше дезинформация, която трябваше да разруши всичко това, седеше тайно на бара в хотел „Национал“, за да слуша смеха и шегите на британците на собствения си език, и съветваше върхушката на КГБ, дори самия председател, как най-добре да унищожат малкия остров. През цялото време през тези петнадесет години дълбоко у него съществуваше една бездна на отчаяние, която нито алкохолът, нито многото жени бяха успели да заличат. Беше твърде късно, каза си, никога не би могъл да се върне там. И все пак. И все пак…

Звънна се. Това го озадачи. Намираше се в блок, собственост изцяло на КГБ, на една тиха уличка в центъра на Москва. Там живееха много старши служители на комитета, както и някои хора от външното министерство. Портиер проверяваше посетителите. Не би могло да е Ерита — тя имаше ключ.

Когато отвори, пред него стоеше мъж. Сам. Изглеждаше млад и здрав, напъхан в добре скроено палто и с кожен калпак без отличителни знаци. Лицето му излъчваше студено безразличие, но не заради ледения вятър навън, защото обувките му показваха, че е излязъл от автомобил, че не е ходил през снега. Безизразните сини очи не гледаха стареца нито враждебно, нито приятелски.

— Другарят полковник Филби? — попита той.

Филби беше изненадан. Близките му приятели — семейство Блейк и няколко други — го наричаха Ким. За останалите от много години той беше един псевдоним. Само за няколко души на самия връх беше Филби — полковник от списъка за персоналните пенсионери на КГБ.

— Да?

— Аз съм майор Павлов от Девето управление, зачислен съм към личния персонал на Генералния секретар на КПСС.

Филби познаваше Девето управление. То осигуряваше охраната на партийната върхушка, както и на сградите, в които те живеят и работят. Униформите на този отдел, характерни със сините ленти на шапките, можеха да се видят само в партийните учреждения или на официални церемонии. Наричаха ги още кремълски гвардейци. Като лична охрана те носеха чудесно скроени цивилни костюми, бяха силни, добре обучени, хладнокръвно предани и въоръжени.

— Така ли? — каза Филби.

— Това е за вас, другарю полковник.

Майорът му подаде дълъг плик, изработен от качествена хартия. Филби го взе.

— Също и това — майор Павлов подаде картонче с изписан телефонен номер.

— Благодаря — каза Филби.

Без да каже дума, майорът кимна с глава, завъртя се на пети и тръгна обратно по коридора. След няколко секунди през прозореца Филби видя как елегантната черна чайка с номер на Централния комитет, започващ с МОС, излиза от прохода.

Джим Ролингс изучаваше снимката от списанието с увеличително стъкло. Макар и направена преди година, на нея се виждаше жената, която тази сутрин се отправи на север с мъжа си. Беше в някаква представителна група и дамата до нея се ръкуваше с принцеса Александра. Беше с диамантите. Ролингс, който проучваше с месеци, преди да направи удар, знаеше историята им по-добре от рождената си дата.

През 1905 година младият граф на Маргейт се върнал от Южна Африка с четири великолепни, но необработени камъка. За сватбата си през 1912 година той поръчал на „Картие“ в Лондон да ги шлифоват и монтират в бижута като сватбен подарък за младата му жена. Те поръчали обработката на „Аасчер“ от Амстердам, които тогава били смятани за най-добрите, след великолепната им работа върху масивния „Кълинан“. От четирите камъка станали два подхождащи си чифта с крушовидна форма и с по петдесет и осем повърхности. Диамантите от единия чифт тежали по десет карата, а от другия по двадесет карата всеки.

„Картие“, вече в Лондон, монтирали камъните заедно с четиридесет по-малки в комплект от бяло злато, състоящ се от диадема, в средата на която поставили единия от големите, огърлица, на която бил другият, и обеци с двата по-малки. Преди бижутата да станат, бащата на графа, седмият дук на Шефийлд, починал и синът му наследил титлата. Диамантите станали известни като „Глен“ — фамилното име на благородниците от Шефийлд.

Осмият дук при смъртта си през 1936 година ги завещал на своя син, който от своя страна имал две деца — дъщеря, родена през 1944, и син, роден през 1949 година. Именно ликът на тази дъщеря, сега на четиридесет и две, се намираше под увеличителното стъкло на Джим Ролингс.

— Няма да ги носиш вече, мила — промърмори той. После започна да проверява екипировката си за вечерта.

Харолд Филби разряза плика с кухненски нож, извади писмото и го разтвори върху масичката в хола. Беше впечатлен — пишеше му лично Генералният секретар на КПСС с равния си, чиновнически почерк и, разбира се, на руски.

Хартията беше от същото добро качество, както пликът, и липсваше адрес. Трябва да го е писал в апартамента си на Кутузовски проспект 26, огромната сграда, в чиито внушителни помещения се намират, още от времето на Сталин, московските домове на партийната върхушка.

Горе вдясно пишеше:

Следваше текстът:

Писмото завършваше с подпис.

Филби бавно изпусна дъха си. Значи, в края на краищата, вечерята, дадена от Крючков на двадесет и шести за старшите офицери от КГБ, е била подслушвана. Почти беше сигурен. Като първи заместник-председател и началник на Първо главно управление, Владимир Александрович Крючков беше творение на Генералния секретар. Въпреки че имаше чин генерал-полковник, той не беше военен, дори не и професионален разузнавач. Беше партиен функционер до мозъка на костите си — един от тези, които сегашният съветски ръководител издигна, когато самият той беше председател на КГБ.

Филби прочете писмото отново и го бутна настрана. Стилът на стареца не се е променил, помисли той. Кратък до грубост, ясен и лаконичен, без излишни учтивости, неподлежащ на възражения. Дори споменаването на рождения му ден беше пределно кратко, само за да му покаже, че го търси за информация и нищо друго.

И все пак Филби беше впечатлен. Да получиш лично писмо от този хладен, недостижим човек, беше нещо необикновено и много хора биха се разтреперали от такава чест. Преди години нещата бяха различни. Когато сегашният съветски ръководител пое поста председател на КГБ, Филби вече беше нещо като знаменитост. Четеше лекции за западните разузнавателни служби и най-вече за британската SIS — Сикрет Интелиджънс Сървис.

Както и всички партийни вождове, изпратени да управляват професионалисти от непознати за тях сфери, новият председател се стремеше да назначи на ключовите постове свои хора. Филби, макар и гледан с респект и възхищение като един от петимата супершпиони, разбираше, че в това общество, едно от най-конспиративните, покровителството от най-високо място е нещо полезно. Председателят, високоинтелигентен и културен човек, беше проявил любопитство към Англия — не чак възхищение, но не и обикновен интерес.

Много пъти през годините той беше искал от Филби да интерпретира или анализира събития, да го информира за личности и вероятните им реакции и той го вършеше с радост. Сякаш председателят на КГБ искаше да съпостави информацията, която достигаше до него от собствените му експерти от отдел „Англия“ и от старата му служба — Външния отдел на ЦК на КПСС, ръководен от Борис Пономорьов, — с информация от друг източник. Няколко пъти беше приел предложените му непретенциозно от Филби съвети.

От доста време не беше виждал новия всерусийски „цар“ очи в очи. Последния път беше на приема по повод напускането му на КГБ, за да се върне в Централния комитет, официално като секретар, а в действителност, за да се подготви за наближаващата смърт на предшественика си и да работи за собственото си издигане. Сега отново имаше нужда от анализите на Филби.

Размислите му бяха прекъснати от връщането на Ерита и децата, зачервени от студа и шумни както винаги. В 1975-а, много след като Мелинда Маклийн си беше отишла, когато върховете на КГБ решиха, че безразборните му приключения с курви и пиенето му вече не са интересни (поне за апарата), наредиха на Ерита да се премести при него. Тя беше човек на КГБ тогава и, нещо необичайно — еврейка, на тридесет и четири, тъмнокоса и хубава. Ожениха се същата година.

След сватбата забележителният му личен чар се прояви. Тя се влюби истински и категорично отказа да докладва за него в КГБ. Отговорният офицер беше свил рамене и докладва по-горе, където му казаха да ги остави. Момчетата се родиха на втората и третата година.

— Нещо важно, Ким? — попита тя, докато той пъхаше писмото в джоба си. Поклати отрицателно глава. Тя продължи да съблича дебелите, подплатени якета на момчетата.

— Нищо, мила.

Виждаше, че е замислен за нещо. Знаеше, че не бива да настоява, приближи се до него и го целуна:

— Моля те, не пий прекалено довечера у Блейк.

Всъщност той смяташе да си позволи един последен гуляй. Пияница, откакто се помни, който обикновено започне ли да пие, не спира, докато не падне, той многократно беше пренебрегвал съветите на лекарите. Бяха го накарали да остави цигарите и това беше достатъчно лошо. Но не и алкохола — знаеше, че ще може да престане, когато пожелае, и знаеше, че ще трябва — за известно време след празненството тази вечер.

Спомни си забележката, направена на вечерята при Крючков, и мислите, които я бяха предизвикали. Той знаеше какво става и какви са намеренията дълбоко в ядрото на Британската лейбъристка партия. Други бяха получили сведенията, които той беше проучвал през годините и които сега му предоставяха като един вид услуга. Но само той можеше да съедини късчетата в едно цяло, да го съобрази с психиката на англичаните и да получи истинската картина. Ако искаше да бъде справедлив към идеята, оформяща се в ума му, той трябваше да опише с думи тази картина, да подготви за съветския лидер един от най-добрите си доклади. В края на седмицата би могъл да изпрати Ерита и децата на дачата. Сам в апартамента, можеше тогава да започне. Преди това — един последен гуляй.

Единия час между девет и десет Джим Ролингс прекара в друга, по-малка наета кола пред Фонтеной Хаус. Беше с чудесно ушит вечерен костюм и не биеше на очи. Наблюдаваше светлините в прозорците по високите етажи. Апартаментът, който го интересуваше, беше тъмен, разбира се, но с радост забеляза, че тези над него и под него светят. И в двата, ако се съдеше по появяващите се на прозорците гости, новогодишното празненство беше започнало.

В десет, след като паркира дискретно колата в една странична уличка, той влезе във входа на Фонтеной Хаус. Толкова много хора влизаха и излизаха тази вечер, че вратата изобщо не беше заключена. Във фоайето, точно както беше казал Били Райс, вляво се намираше стаята на портиера. Вътре нощната смяна гледаше портативния си японски телевизор. Той стана и се приближи до гишето и сякаш искаше да го заговори.

Ролингс носеше бутилка шампанско, украсена с голяма панделка. Той махна с ръка в пиянски поздрав:

— Добър вечер. А… и честита Нова година!

Ако възрастният портиер беше тръгнал да го пита кой е или къде отива, сега явно размисли. Поне в шест апартамента имаше гости. Поне половината от тях нямаха списък на поканените, как би могъл той да проверява?

— Аа, благодаря ви, сър. Честита Нова година, сър — извика той, но гърбът на вечерния костюм вече беше отминал по коридора. Върна се към филма си.

Ролингс се качи по стълбите до първия етаж и след това взе асансьора до осмия. В десет и пет беше пред вратата, която му трябваше. Както беше казал Били, отвън нямаше звънец и бравата беше „Чъб“. Имаше още една, спомагателна брава „Йейл“, на двадесетина сантиметра над другата, за ежедневна употреба.

Бравите „Чъб“ имат всичко 17 000 комбинации. Това са брави с пет щифта, но не представляват непреодолимо препятствие за опитен човек, тъй като само първите два и половина от тях трябва да бъдат установени точно, другите два са същите, но в обратен ред, за да може ключът да отключва и от другата страна на вратата.

След като напусна училище на шестнадесет, Ролингс прекара десет години в железарския магазин на чичо си Албърт. За стареца това беше прилична фасада, той самият беше добър касоразбивач навремето си. Това даде на жадния за знания Ролингс достъп до всички известни на пазара брави и повечето от по-малките сейфове. След десет години непрекъсната практика и под умелото ръководство на чичо Албърт нито една от произвежданите ключалки не можеше да му се опре. От джоба на панталона си извади връзка с дванадесет шперца, всички изработени в неговата работилница. Избра и изпробва три от тях, спря се на шестия от връзката. Вкара го в ключалката и започна да напипва точките на напрежение. След това извади от джоба си калъф с плоски стоманени пили и започна да стърже мекия метал на шперца. След десет минути беше готов с профила на първите два и половина щифта. След още петнадесет изработи същия профил в обратен ред. Вкара готовия ключ в ключалката и го завъртя бавно и внимателно.

Ключът стигна до края. Ролингс изчака шестдесет секунди, в случай че лепилото на Били не е хванало. Не се чу нищо.

Въздъхна и се залови с другата ключалка, този път с тънко, стоманено острие. Отне му около минута и вратата тихо се отвори. Беше тъмно, но светлината от стълбището му позволяваше да види очертанията на антрето. Беше около осем стъпки, квадратно и на пода имаше мокет.

Подозираше, че под него някъде има бутон, немного близо до вратата, за да няма опасност да го настъпи самият собственик. Той пристъпи вътре, близо до стената, затвори вратата и запали лампата. Отляво имаше врата, леко открехната, зад която се виждаше тоалетната. Отдясно имаше друга врата, вероятно гардероб, в който се намира и управлението на алармената система, но там нямаше да пипа. Извади от вътрешния си джоб клещи, наведе се и измъкна мокета от кантовете, които го държаха. После го повдигна и видя бутона, само един, в самия център на квадрата. Пусна мокета, заобиколи бутона и отвори голямата врата пред него. Както беше казал Били, тя водеше към всекидневната.

Преди да успее да открие ключа за лампата и да светне, той се задържа на прага няколко минути. Беше рисковано, но се намираше на осем етажа над улицата, собствениците бяха в Йоркшир, а той нямаше време да работи с химикалка-фенерче в стая, пълна с капани за наивници.

Тя беше продълговата, около двадесет и пет на осемнадесет фута, на пода имаше мокет и беше богато обзаведена. Пред него бяха големите прозорци с двойни стъкла, гледащи на юг, към улицата. В стената отдясно имаше каменна газова камина и в ъгъла врата, която вероятно водеше към спалнята на собствениците. Отляво имаше две други врати — едната отворена, към другите стаи, а втората затворена, вероятно към столовата и кухнята.

Прекара още десет минути неподвижен, като внимателно проучваше стените и тавана. Би могло да има друга система, реагираща на телесна температура или на движение, която Били не би могъл да забележи. Ако зазвъняха звънци, можеше да изчезне за три секунди. Не се чу нищо. Алармената система се състоеше от контакта на вратата, вероятно нещо такова и на прозорците, които не смяташе да пипа, и от бутоните по пода.

Беше сигурен, че сейфът е или в тази стая, или в спалнята, и при това на външна стена, защото вътрешните не бяха достатъчно дебели. Забеляза го малко преди единадесет часа. Точно срещу него, на стената между двата прозореца, имаше огледало с позлатена рамка, което не беше наклонено напред като картините, които хвърляха тясна сянка отстрани, а беше плътно прилепнало, сякаш окачено на панти.

С клещите си той измъкна ръба на мокета и се промъкна до целта покрай стената, като откриваше жиците, водещи до алармените бутони, някъде към средата на стаята.

Пред огледалото също имаше бутон. Замисли се дали да го премести, но вместо това взе една масивна ниска масичка и я сложи над него, така че краката й бяха надалеч. Сега беше сигурен, че ако стои близо до стените или ако стъпва по мебелите, ще бъде в безопасност (нищо тежко не може да стои върху бутоните).

Огледалото се придържаше към стената от магнитна закопчалка, също опасна. Тя не беше проблем. Той мушна между магнита върху рамката и този на стената магнитна пластинка. После, като притискаше пластинката към стената, леко отдели огледалото. Стенният магнит беше в контакт отново с магнит, така че нищо не се случи.

Ролингс се усмихна. Сейфът беше чудесен малък „Хамбър“, модел „Д“. Той знаеше, че вратата му е от половининчова, еластична, закалена стомана, пантата беше една вертикална пръчка от закалена стомана, стърчаща от самата врата и влизаща в рамката отгоре и отдолу на дълбочина около инч и половина. Зад лицевата стомана на вратата имаше кутия, дълбока два инча, в която се намираха заключващите метални лостове, вертикалният лост, който ги движеше, и ключалката с трицифрена комбинация, чиито кръгове бяха пред очите му.

Ролингс нямаше намерение да се занимава с тези неща. Имаше по-прост начин — да среже вратата от горе до долу близо до цифровите кръгове откъм страната на пантите. Така от вратата щяха да останат около две трети — ключалката и трите лоста, забити в рамката на сейфа. Останалата една трета щеше да се отвори достатъчно, за да може да бръкне вътре и да извади съдържанието навън.

Промъкна се отново до антрето, където беше оставил бутилката шампанско, и се върна с нея. Клекна на масата пред сейфа, отвинти дъното на бутилката и изпразни съдържанието. Освен електрически детонатор, увит в памук и поставен в кутия, той носеше още няколко малки магнита, ролка обикновен домакински кабел и парче ЗЛС.

Ролингс знаеше, че най-добрият начин да срежеш половининчова стоманена плоча е да приложиш теорията на Мънро за насочените заряди. В ръцете си държеше известния в търговията заряд за линейно срязване, или ЗЛС — V-образен, твърд, но еластичен метал, обвит в пластичен експлозив. В Англия го произвеждаха само три компании — една държавна и две частни. Този експлозив можеше да се достави само срещу специално разрешение, но професионалният касоразбивач Ролингс имаше своя връзка, подкупен служител в една от частните компании.

Бързо и сръчно Ролингс приготви нужната дължина и я прикрепи към външната страна на вратата на сейфа, от долу до горе, точно до кръговете. В единия край пъхна детонатора, от който стърчаха краищата на два медни проводника. Той ги размота и отдели широко един от друг, за да избегне късо съединение по-късно. Към двете жички прикачи краищата на електрическия шнур, който завършваше с щепсел. Той се промъкна до коридора, водещ към другите стаи, като внимателно размотаваше шнура. Коридорът щеше да го предпази от взривната вълна. След това отиде до кухнята и напълни с вода една найлонова торба, която с обикновени кабарчета окачи над сейфа, върху експлозива. Пухените възглавници, казваше чичо му Албърт, са за балъците или за телевизията. Водата най-добре поема удара на взрива.

Беше дванадесет без двадесет. Купонът над него ставаше все по-шумен и по-шумен. Дори в този луксозен блок, където на шумоизолацията беше обърнато особено внимание, той чуваше как хората викат и танцуват. Последното нещо, което направи, преди да се прикрие в коридора, беше да пусне телевизора. Вече в коридора, той намери контакт, увери се, че прекъсвачът е изключен, и включи щепсела. После зачака.

Една минута преди полунощ шумът горе беше невъобразим. После, когато някой изкрещя за тишина, всичко утихна.

Тогава Ролингс можеше да чуе телевизора от всекидневната. Традиционната шотландска програма с баладите и танците беше сменена от статичния образ на часовника, погрешно наричан Биг Бен, на върха на кулата на Парламента. Зад циферблата на часовника се намираше гигантската камбана, истинският Биг Бен. Говорителят отброяваше секундите до полунощ, докато хората в цялата страна пълнеха чашите си. Тогава се чу звуковият сигнал. След това имаше пауза. После заговори Биг Бен: Баммм — първият удар на дванадесет прокънтя в двадесет милиона Дома в цялата страна. Прокънтя и в апартамента на деветия етаж във Фонтеной Хаус и беше заглушен от силен рев и песни. При първия удар на осмия етаж Джим Ролингс постави електрическия прекъсвач в положение „включено“.

Тъпият звук остана незабелязан освен за него. Изчака малко, после изключи щепсела и тръгна към сейфа, като по пътя навиваше кабела си. Димът се разсейваше. От найлоновата торба и водата бяха останали само няколко мокри петна. Вратата на сейфа сякаш бе разсечена с тъпа брадва от някой великан. Ролингс духна останалите кълба дим и с ръка в ръкавица дръпна назад по-малката част на вратата. Вътрешната кутия беше разкъсана от взрива, но заключващите лостове от другата страна си бяха на местата. Отворът беше достатъчно голям, за да погледне вътре. Имаше кутия за пари и кадифена чанта. Той измъкна чантата, отвори я и изсипа съдържанието върху масичката.

Те заблестяха на светлината, сякаш горяха със свой собствен огън. Диамантите „Глен“. Ролингс прибра нещата си във фалшивата бутилка от шампанско — шнура, празната кутийка от детонатора, кабарчетата и остатъка от взрива — и разбра, че има непредвиден проблем. Огърлицата и обеците се побираха в джоба му, но диадемата беше по-широка и по-голяма, отколкото бе очаквал. Потърси нещо, в което да я сложи, без да привлича вниманието. То лежеше на бюрото, на няколко крачки от него.

Изпразни съдържанието на дипломатическото куфарче в едно кресло — няколко портфейла, кредитни карти, химикалки, тефтерчета и две папки.

Всичко беше наред. Куфарчето побра скъпоценностите и бутилката, която би било странно да носи, когато си тръгва от гости. Ролингс се огледа за последен път, загаси осветлението, излезе в антрето и затвори след себе си. Вече в коридора, той заключи входната врата, след малко премина покрай портиера и излезе навън. Човекът дори не го погледна.

Беше почти полунощ на първия ден от януари, когато Харолд Филби седна пред масата в хола на московския си апартамент. Предната нощ се беше напил у Блейк, но дори не изпита удоволствие. Мислите му бяха твърде заети с това, което щеше да пише. През деня се беше отърсвал от неизбежния махмурлук и сега, когато Ерита и децата бяха в леглата си, той най-после имаше възможност да обмисли всичко на спокойствие.

От другия край на стаята се чу „гуу“. Филби стана и отиде до големия кафез. Загледа през решетката гълъба с един превързан крак. Винаги беше обичал да гледа животни вкъщи — от лисицата в Бейрут до многото канарчета и папагали в същия този апартамент. Гълъбът закуцука към другия край на кафеза, шините му пречеха.

— Окей, приятелче — каза Филби през решетката, — скоро ще ги махнем и ще можеш пак да летиш.

Върна се до масата. Трябва да го направя добре, каза си за стотен път. Да измамиш Генералния беше трудно, а да му се противопоставиш — лошо. Някои хора от командването на Военновъздушните сили, които забъркаха такава каша с прихващането и свалянето на южнокорейския самолет през 1983, по негова лична заповед бяха завършили дните си в студени гробове под вечните ледове на Камчатка. Макар и болен или прикован за инвалиден стол през част от времето, той си оставаше безспорният господар на СССР, думите му бяха закон, умът му все още беше като бръснач и безцветният му поглед не пропускаше нищо.

Филби взе хартия и молив и започна да пише първата чернова на своя отговор.

Четири часа по-късно, но по същото време преди полунощ в Лондон собственикът на апартамента във Фонтеной Хаус се върна в столицата сам. Висок, представителен мъж със сивееща коса, на около петдесет и пет, той отвори вратата на, подземния гараж с магнитната си карта и качи сам куфара си с асансьора на осмия етаж. Беше в отвратително настроение.

Прибираше се от великолепния дом на брата на жена си след бурна кавга с нея и шестчасово кормуване. Тя, длъгнеста и кокалеста, обичаше провинцията, колкото той я ненавиждаше. Доволна, че може посред зима да се разхожда из унилите поля на Йоркшир, тя отвратително го беше изоставила затворен вътре с брат й, десетия дук. И толкова по-зле, защото собственикът на апартамента, който се гордееше със способността си да оценява мъжките достойнства, беше убеден, че нещастникът е педи.

Новогодишната вечер беше ужасна — приятелчетата на жена му, заобиколили го отвсякъде, не спряха да говорят за лов, стрелба и риболов и всичко това беше прекъсвано от дрезгавия смях на дука и красивите му компаньони. На сутринта направи някаква забележка и жена му експлодира. В. резултат се споразумяха той да си тръгне сам следобед, а тя да остане колкото си иска, това можеше да означава и месец.

Влезе в антрето и спря. Алармената система трябваше да записука силно в продължение на тридесет секунди, преди да се включи напълно, време достатъчно, за да достигне до контролното табло и да я изключи. Проклета работа, помисли той, сигурно е развалена. Отвори гардероба и с ключа си я изключи напълно. След това влезе във всекидневната и запали лампата.

Стоеше с куфара до краката си и гледаше сцената с ням ужас. Мокрите петна бяха изсъхнали и телевизорът не беше включен. Това, което веднага улови с поглед, беше опушената стена и зеещата врата на сейфа право пред него. Прекоси стаята с няколко крачки и погледна вътре. Нямаше съмнение — диамантите бяха изчезнали. Огледа се още веднъж и видя нещата си изсипани в креслото, както и измъкнатия покрай стената мокет. Побелял като чаршаф, той се отпусна в другото кресло до камината.

— Боже мой! — пое въздух. Изглеждаше вцепенен от същността на станалото, остана още десет минути на стола, дишаше тежко и гледаше безпорядъка.

Накрая стана и отиде до телефона. Набра номера с треперещ пръст. От другата страна звънеше и звънеше, но никой не отговаряше.

На следващата сутрин, малко преди единадесет, Джон Престън тръгна по Кързън стрийт към управлението на отдела, за който работеше, зад ъгъла след ресторант „Мирабел“, където малко от колегите му можеха да си позволят да обядват.

За повечето държавни служители този петък беше свободен ден, четвъртък беше Нова година и те щяха да почиват до понеделник. Но Брайън Харкорт-Смит му беше казал да дойде специално. Подозираше за какво искаше да говори с него заместник главният директор на MI5 (Ем Ай Файв).

През последните три години, повече от половината от времето, откакто започна работа като късно постъпил в MI5 през 1981 година, Джон Престън беше в отдел „F“, занимаващ се с екстремистки политически организации, леви и десни, с изучаването им и с внедряването на агенти в тях. Две от тези години той беше във „F1“, началник на секция (D), занимаваща се с проникването на крайно леви екстремистки елементи в Британската лейбъристка партия. Резултатите от тази работа, неговият доклад, бяха предадени преди две седмици, точно преди Коледа. Беше изненадан, че са го прочели и асимилирали толкова бързо.

Той се представи на пропуска, показа служебната си карта, провериха я, обадиха се в кабинета на заместника, за да се уверят, че го очакват, и го пуснаха да се качи на последния етаж.

Съжаляваше, че няма да разговаря лично със самия главен. Той харесваше сър Бърнард Хемингс, но в „Петицата“ беше обществена тайна, че старецът е болен и прекарва все по-малко и по-малко време в кабинета си. Докато отсъстваше, работата преминаваше все повече в ръцете на амбициозния му заместник, факт, който не се нравеше на някои от ветераните на службата.

Сър Бърнард беше в „Петицата“ отдавна, беше преминал стажа си на редови агент и можеше да влезе в положението на тези, които излизаха на улицата, които наблюдаваха заподозрените, следяха и проникваха в подривни организации. Харкорт-Смит беше университетски възпитаник, с великолепно образование и през повечето време беше стоял на началническа длъжност, преминавайки без сътресения от отдел в отдел и нагоре по стълбата на кариерата.

Безупречно облечен, както винаги, той посрещна Престън в кабинета си сърдечно. Престън беше нащрек от тази сърдечност. И други са били посрещани сърдечно, така се говореше, и се бяха оказвали на улицата още следващата седмица. Покани го да седне срещу бюрото му и сам седна зад него. Докладът беше отпред.

— А сега, Джон, този твой доклад. Ти си даваш сметка, разбира се, че заедно с цялата ти останала работа аз го приемам крайно сериозно.

— Благодаря, сър — каза Престън.

— До такава степен — продължи Харкорт-Смит, — че по-голямата част от празниците прекарах тук, в кабинета, за да го препрочета и обмисля.

Престън реши, че е по-мъдро да мълчи.

— Той е… как да се изразя… доста радикален, всички потайности са проучени, а? Въпросът е, и този въпрос трябва да си задам, преди отделът ни да предложи каквато и да било политика, основана на него, дали всичко това е абсолютна истина. Дали всичко това може да се докаже? Този въпрос ще зададат и на мен.

— Слушай, Брайън, това проучване правя от две години. Хората ми достигнаха дълбоко, много дълбоко. Фактите, където са посочени като такива, са верни.

— Джон, никога не бих оспорил факти, установени от теб. Но заключенията, направени въз основа на тях…

— Базират се на логиката, според мен.

— Голяма наука. Изучавал съм я — продължи Харкорт-Смит, — но когато не е подкрепена с неоспорими доказателства… Например това нещо тук… — Той откри един пасаж и прокара пръста си по реда. — Този МБР. Доста крайно, нали?

— Да, Брайън, крайно е. Тези хора са крайни.

— Без съмнение. Но нямаше ли да е по-добре да приложиш и копие към доклада си?

— Доколкото успях да проуча, нищо още не е написано на хартия. Това са намерения, много сериозни намерения в главите на някои хора.

Харкорт-Смит присви устни със съжаление.

— Намерения — каза той, сякаш думата го интригуваше, — да, намерения. Но виж, Джон, в главите на много хора има намерения по отношение на тази страна, при това съвсем не приятелски. Ние не можем да даваме предложения за действия, мерки или контрамерки въз основа на тези намерения…

Престън щеше да отговори, но Харкорт-Смит стана на крака, за да покаже, че разговорът е свършил.

— Слушай, Джон, остави това при мен още малко. Ще трябва да го обмисля, може би да проверя някои неща и да видя какъв ход да му дам. Между другото, как ти харесва във „F1 (D)“?

— Добре ми е — каза Престън и също стана.

— Може би имам нещо за теб, което ще ти хареса дори повече.

Когато Престън си отиде, Харкорт-Смит остана загледан във вратата няколко минути. Изглеждаше замислен.

Да унищожи папката, която той смяташе за злепоставяща и някой ден дори щеше да е опасна, не беше възможно. Формално погледнато, това беше доклад на началник-отдел. Имаше входящ номер. Мисли дълго и усилено. След това взе червената си химикалка и написа нещо внимателно на корицата. Позвъни на секретарката си.

— Мейбъл — каза той, когато тя влезе, — занеси това лично в регистратурата, моля те. Още сега.

Момичето погледна корицата. Напреки беше написано „Б. П.“ и инициалите на шефа. В службата под „Б. П.“ се разбираше „без последствия“. Докладът трябваше да бъде погребан.

2.

Едва на 4 януари собственикът на апартамента във Фонтеной Хаус получи отговор от телефона, който въртеше от три дни всеки час. Разговорът беше кратък, но доведе до среща с един човек малко преди обяд в едно прикрито ъгълче на фоайето на много дискретен хотел в Уест Енд.

Човекът беше на около шестдесет, със стоманеносива коса, семпло облечен и по нещо напомняше държавен служител, какъвто донякъде беше. Пристигна втори, седна и веднага се извини.

— Ужасно съжалявам, че ме нямаше тези три дни — каза той, — нали съм сам, едни приятели ме поканиха да прекарам празниците с тях извън града. А какъв е проблемът?

Собственикът му разказа с кратки, ясни изречения. Беше имал време да премисли размерите на това, което се беше случило, и да прецени точно с какви думи да го предаде. Другият слушаше все по-навъсено.

— Съвсем прав си, разбира се. Може да е много сериозно. Когато се върна в четвъртък, обади ли се на полицията? Или след това?

— Не. Реших, че е по-добре първо да говоря с теб.

— Жалко донякъде. Все едно, вече е късно. Експертите ще установят, че взривът е станал преди няколко дни. Трудно ще го обясниш. Освен ако…

— Да?

— Освен ако не кажеш, че огледалото си е било на мястото и всичко е било така добре подредено, че не би могъл да забележиш три-четири дни?

— Едва ли. Мокетът беше изваден изцяло покрай стената. Копелето е минавало оттам, за да избегне алармената система.

— Аха — замисли се другият, — едва ли биха повярвали, че крадецът е бил толкова подреден, та освен огледалото е поставил на място и мокета. Това няма да мине. Нито пък би могъл да кажеш, че през тези дни си бил някъде другаде.

— Няма къде. Щяха да са ме видели. Клуб? Хотел? Би трябвало да съм се регистрирал.

— Точно така. Не, не става. За добро или за лошо, заровете са хвърлени. За полицията е твърде късно.

— Тогава какво, по дяволите, да правя? Те просто трябва да бъдат намерени.

— Жена ти колко време ще е извън Лондон?

— Кой знае? В Йоркшир й харесва. Надявам се, няколко седмици.

— Тогава ще сменим сейфа с нов, съвсем същия. И ще направим копия на бижутата. За това ще трябва време.

— Но какво ще правим с откраднатите неща? — попита отчаяно собственикът. — Не може просто да се оставят ей така. Трябва да ги намеря!

— Така е — кимна другият. — Слушай, имам някои контакти в света на диамантите. Ще накарам да поразпитат. Не може да не попаднат в някой от главните центрове, за да им променят формата. В такъв вид не могат да се продадат. Ще ги познаят веднага. Ще се помъча да стигнем до крадеца и да върнем нещата.

Мъжът стана и се приготви да тръгва. Приятелят му остана седнал, очевидно много разтревожен. Семпло облеченият беше не по-малко притеснен, но го прикриваше по-добре.

— Не прави и не казвай нищо ненужно — посъветва го той. — Задръж жена си в провинцията колкото се може повече. Дръж се нормално. Ще ти се обаждам.

На следващата сутрин Джон Престън беше един от тълпата, която се вливаше в Централен Лондон след петдневната почивка. Тъй като живееше в Южен Кенсингтън, му беше удобно да ходи на работа с метрото. Той слезе на Гудж стрийт и измина останалите петстотин метра пеша — небиещ на очи човек, среден на ръст и с нормално телосложение, на четиридесет и шест, със сив шлифер и без шапка въпреки студа.

В горния край на Гордън стрийт той влезе във входа на една също толкова незабележителна сграда, като всяко друго учреждение, солидна, но не модерна, напомняща седалище на застрахователна агенция. Разликата личеше едва във фоайето.

Там стояха трима души — един до вратата, един на приемното гише и един до асансьорите. Ръста и мускулите им човек не би свързал с подписването на застрахователни полици. Всеки заблуден гражданин, отбил се да търси услуги от тази „компания“, който не приеме препоръката да отиде другаде, би научил по по-неприятния начин, че там могат да влизат само хора със специални карти, удовлетворяващи изискванията на компютърния терминал, намиращ се под бюрото на пропуска.

Британската служба за сигурност, по-известна като MI5, не е в една сграда. Дискретно, но не много удобно тя е разпределена в четири. Главната квартира е на Чарлс стрийт, а не на старото място — Лекънфийлд Хаус, — толкова често споменавано по вестниците.

Другата голяма сграда е на Гордън стрийт и я наричат просто „Гордън“, както и главната квартира се нарича само „Чарлс“. Другите две са на Корк стрийт (известна като „Корк“) и една малка пристройка на Марлбъроу стрийт, отново наричана с името на улицата.

MI5 е разделена на пет отдела, пръснати из сградите. Също така дискретно, но объркващо, някои отдели имат секции на различни места. За да се избегне прекомерното търкане на обувки, всички са свързани с напълно сигурна телефонна линия, с безупречна система за идентификация на обаждащия се.

В отдел „А“ има секции „Политика“, „Техническо осигуряване“, „Имоти“, „Обработка на данни“, там са и кабинетът на юридическия съветник, и службата на „Наблюдателите“. Последната приютява една особена група от мъже и (някои) жени, които са на „ти“ с улицата и много изобретателни. Принадлежат към всички възрасти и типове и могат да съставят най-добрите в света екипи за следене на хора. Дори „лошите“ признават, че на територията си хората на MI5 са ненадминати.

За разлика от SIS (MI6), която се занимава с разузнаване в чужбина и е приела много американизми във вътрешния си жаргон, Секюрити Сървис (MI5), занимаваща се с вътрешен контрашпионаж, използва преди всичко остарели полицейски термини. Там избягват фрази като „оперативен разузнавач“ и все още наричат екипите за следене „наблюдатели“.

В отдел „В“ има секции „Вербуване“, „Кадри“, „Удостоверяване на факти“, „Служебен статус“ и „Пенсии и финанси“ (тоест заплати и оперативни разходи).

Отдел „С“ се занимава със сигурността на самите служби — персонала и помещенията, — сигурността на контрагентите (главно тези граждански фирми, които работят за отбраната и комуникациите), военното контраразузнаване (в тясна връзка с контраразузнаването на самата армия) и със саботажите (извършени или бъдещи). По-рано съществуваше и отдел „D“, но поради някаква тайнствена логика, известна само на тези, които я практикуват в средите на разузнаването, той беше преименуван на „К“. Той е един от най-големите и най-обхватната секция в него се нарича просто „Съветска“. Тя се разделя от своя страна на „Операции“, „Разследвания“ и „Заповед за военни действия“. Следващите секции са „Съветски сателити“, също разделени на горните три подразделения, и накрая „Събиране на информация“ и „Агенти“.

Както може да се очаква, отдел „К“ обединява усилията си, за да държи под око огромния брой агенти на СССР и сателитите му, които действат или се опитват да действат под прикритието на посолства, консулства, легации, търговски представителства, информационни агенции и предприятия, пръснати поради мекостта на правителството из целия град, а и в провинцията.

Към отдел „К“ е и скромната канцелария на един служител, който осъществява връзката между MI5 и MI6. Той е човек на „Шестицата“, но работи на Чарлс стрийт. Секцията се нарича „К7“.

Отдел „Е“ (азбучният ред се възстановява от „Е“) се занимава с международния комунизъм и неговите привърженици, които пристигат в Англия с нечестни намерения, или с домашната порода, която тръгва за чужбина с подобни намерения. Има и секция „Далечен изток“, която поддържа връзки с Хонконг, Ню Делхи, Канбера, Уелингтън, и отдел „Всички региони“, в който се поддържат връзки с Вашингтон, Отава и други приятелски столици.

И най-накрая секция „F“, в която беше Джон Престън, поне до тази сутрин, занимаваща се с политическите партии (крайно леви и крайно десни), проучване и агентура.

Отдел „F“ е на Гордън стрийт, на четвъртия етаж, и точно там, в кабинета си, отиваше Джон Престън тази януарска сутрин. Той не беше мислил, че докладът му отпреди три седмици ще се превърне в тема на месеца за Харкорт-Смит, но все още вярваше, че ще попадне на бюрото на самия главен директор, сър Бърнард Хемингс.

Беше уверен, че Хемингс ще намери начин да предаде информацията му и наистина отчасти умозрителните му заключения на председателя на Общия комитет по разузнаването или на постоянния подсекретар на вътрешното министерство, под чието политическо ръководство е MI5. Един добър подсекретар би преценил, че е редно министърът да хвърли едно око на доклада, а той от своя страна би трябвало да привлече вниманието на министър-председателя.

Меморандумът, който намери на бюрото си, показваше, че това няма да се случи. След като го прочете, той се облегна на стола и се замисли. Беше готов да защити доклада си и знаеше, че ако той се придвижи по-нагоре, ще трябва да отговаря на въпроси. Можеше да отговаря, с готовност би отговарял, защото знаеше, че е прав. Тоест би могъл да отговаря, ако все още ръководи „F1 (D)“.

След преместването му въпроса за доклада трябва да повдигне новоназначеният на негово място и той беше убеден, че наследникът му почти сигурно ще е някой от най-лоялните протежета на Харкорт-Смит и няма да направи такова нещо.

Обади се в регистратурата. Да, докладът беше регистриран. Записа си входящия номер за всеки случай, ако изобщо има случай.

— Как така БП — попита той, невярващ на ушите си. — Добре, извинявай, Чарли, да, знам, че не е твоя работа. Просто попитах. Изненадан съм. Това е всичко.

Остави слушалката и се замисли дълбоко. Бяха мисли, каквито не бива да имаш по отношение на старшия си началник, па макар и да не ти е симпатичен. Но мислите не си отиваха. Възможно е, признаваше той, ако докладът му отиде по-високо, цялата му тежест да се стовари върху Нийт Кинък, водача на опозицията в парламента, който никак няма да се зарадва.

Също така беше възможно при следващите избори след седемнадесет месеца лейбъристите да спечелят и Брайън Харкорт-Смит да се надява, че едно от първите действия на новото правителство ще бъде да го утвърди като главен директор на MI5. Да се пазиш да не обидиш някой влиятелен политик на власт или някой, който може да дойде на власт, не е нищо необичайно. За слабите и болезнено амбициозните хора нежеланието да съобщават лошите новини е нещо нормално.

Всички си спомняха случая с предишния главен, сър Роджър Холис. Мистерията все още не беше разгадана, въпреки че и двете версии си имаха убедени привърженици.

През 1962 и 1963 година Роджър Холис знаеше почти от самото начало пълните подробности около аферата „Кристин Кийлър“, както по-късно тя стана известна. Седмици, ако не и месеци преди да се раздуха скандалът, на бюрото му бяха стояли доклади за оргиите при Кливдън, за Стивън Уорд, който осигурявал момичетата и при всеки случай докладвал за съветското аташе Иванов, който ползвал услугите на същото момиче, което обслужвало и британския военен министър. И все пак, докато купчината доказателства растяла, той не потърсил, както е бил длъжен, лична среща с министър-председателя Харолд Макмилън.

Без да е предупреден, Макмилън се втурнал в кашата с главата напред. Скандалът гноял през цялото лято на 1963 година и подронвал авторитета на Англия у дома и в чужбина, а за света нещата изглеждали сякаш нагласени от Москва.

След години все още се спореше дали Роджър Холис е бил безпомощно некомпетентен или нещо много, много по-лошо…

— Глупости — каза на глас Престън и прогони мислите си. Прочете меморандума още веднъж.

Беше от шефа на „В4“ („Служебен статус“) лично и го уведомяваше, че от този ден е назначен за началник на „С1 (А)“. Тонът беше учтиво приятелски, предназначен уж да омекоти удара.

„Бях уведомен от нашия главен директор, че би било много удачно, ако можем да започнем новата година със заети вакантни постове… бих бил много признателен, ако привършите и предадете службата на младия Максуел без много забавяне, може би за около два дни… най-топлите ми и искрени пожелания да бъдете удовлетворен с новата си длъжност…“ и т.н.

„Дрън, дрън“, помисли Престън. Знаеше, че „С1“ се занимава със сигурността на държавните служители и сградите, а секция „А“ означаваше в рамките на столицата. Щеше да се занимава със сигурността на министерствата на Нейно величество в Лондон.

— Това е гадна полицейска работа — изръмжа той и започна да звъни на бившите си подчинени, за да се сбогува.

На една миля също в Лондон Джим Ролингс влезе в един малък, но скъп магазин за бижута на тясна уличка, недалеч от непрестанния трафик на Бонд стрийт. Магазинът беше в полумрак и дискретната светлина идваше от витрини, зад които имаше прибори за хранене от времето на крал Джордж и бижута от други епохи. Очевидно магазинът предлагаше повече стари, отколкото нови предмети.

Беше с елегантен тъмен костюм, копринена риза и връзка в приглушен цвят, а в ръката му имаше лъскаво дипломатическо куфарче. Момичето зад щанда го погледна преценяващо. На тридесет и шест той изглеждаше строен и жизнен, излъчваше нещо средно между почтеност и безкомпромисна твърдост — винаги полезна комбинация.

Тя изопна бюста си и се усмихна ослепително:

— Мога ли да ви помогна?

— Бих искал да говоря с господин Заблонски. Лично.

Кокни диалектът му показваше, че едва ли е клиент.

Лицето й помръкна.

— Търговец ли сте?

— Кажете му, че мистър Джеймс иска да говори с него.

В този момент огледалната врата в дъното на магазина се отвори и влезе Луис Заблонски. Той беше нисък и съсухрен петдесет и шест годишен човек, но изглеждаше по-възрастен.

— Мистър Джеймс — усмихна се той, — колко се радвам да ви видя! Моля, заповядайте в офиса ми. Как сте? — Той поведе Ролингс зад щанда, във вътрешното помещение. — Всичко е наред, Сандра, мила.

Когато влязоха, Заблонски затвори огледалната врата, през която се виждаше магазинът. Той посочи на Ролингс стола пред старинното си бюро и сам седна зад него. Една-единствена лампа хвърляше кръгло петно светлина на плота отпред. Той погледна Ролингс изпитателно:

— Е, Джим, какво си намислил?

— Имам нещо за теб, Луис, нещо, което ще ти хареса. Не ми казвай само, че не струва. — Ролингс отвори куфарчето.

Заблонски разпери ръце:

— Джим, бих ли… — думите му секнаха, когато видя какво поставя Ролингс на бюрото. Когато всичко беше пред него, той още не вярваше на очите си.

— Диамантите „Глен“! Отмъкнал си диамантите „Глен“! И вестниците още мълчат!

— Може би още не са се прибрали в Лондон. Алармената система не заработи. Знаеш, че съм добър.

— Най-добрият, Джим, най-добрият. Но това са „Глен“. Защо не ме попита първо?

Ролингс знаеше, че би било по-лесно да уреди пласмента предварително. Но той работеше по свои правила, безкрайно внимателно. Не вярваше на никого, най-малкото на пласьор на крадени вещи, бил той и професионалист от класата на Луис Заблонски. Пласьорът, ако го хване полицията, винаги може да предложи информация за бъдещ обир срещу освобождаване, особено ако го очаква дълга присъда. Отделът за тежки престъпления знаеше кой е Луис Заблонски, независимо че той не беше виждал затвора отвътре. По тази причина Ролингс никога не обявяваше намеренията си предварително и се появяваше неочаквано. Затова и не отговори.

Заблонски и без това беше погълнат от бижутата, искрящи на бюрото му. Той също знаеше историята им и нямаше нужда да му се обяснява.

След като наследил диамантите през 1936 година, деветият дук имал две деца — момче и момиче. При смъртта си той завещал титлата на сина си, а диамантите на дъщеря си — лейди Фиона Глен.

През 1974, когато синът му бил на двадесет и пет, натъженият дух трябвало да осъзнае, че той е от тези, които вестникарските клюки наричат „ерген по природа“. Нямало да има хубави млади графини на Маргейт и контеси на Шефийлд, които да носят диамантите „Глен“. И те отишли при дъщерята.

Заблонски знаеше, че след смъртта на дука лейди Фиона е носила диамантите в отделни случаи, с неохотното разрешение на застрахователната компания, обикновено на благотворителни балове, които тя често посещаваше. През останалото време те стояха там, където бяха прекарали толкова много време — в тъмните сейфове на банка „Каутс“, на Парк Лейн. Той се усмихна.

— Благотворителният бал точно преди Нова година? — попита той. Ролингс повдигна рамене. — Непослушно момче си, Джим, но пък си толкова талантлив…

Въпреки че свободно говореше полски, иврит и идиш, след четиридесет години в Англия Заблонски не успя да усъвършенства английския си и говореше със силен полски акцент. Също така, понеже ги беше научил от книги, писани преди години, той използваше остарели фрази, които в днешни дни звучаха забавно. Ролингс знаеше, че Луис Заблонски не е хомосексуалист. Всъщност той знаеше, защото му беше казала Берил Заблонски, че полът му е неутрализиран в един от нацистките лагери, когато е бил момче.

Бижутерът все още съзерцаваше диамантите като истински познавач. Смътно си спомняше да е чел някъде, че през шестдесетте години лейди Фиона се е омъжила за бързо напредващ в кариерата държавен служител, който в средата на осемдесетте станал шеф в някакво министерство, и че двамата живееха някъде в Уест Енд, при много висок стандарт, поддържан от личното богатство на съпругата.

— Какво ще кажеш, Луис?

— Впечатлен, съм, Джим. Но и много объркан. Това не са обикновени камъни. Навсякъде ще ги познаят. Какво мога да направя с тях?

— Ти ми кажи.

Луис Заблонски разпери широко ръце:

— Няма да те лъжа, Джим. Ще ти кажа направо. Диамантите са застраховани вероятно за около 750 000 лири. Горе-долу за толкова и ще се продадат, ако минат през законния пазар. Но очевидно това не може да стане. Остават две възможности. Едната е да се намери много богат купувач, който да е готов да ги купи, след като много добре знае, че не може да ги показва на публично място, или да признае, че ги притежава — богат скъперник, доволен да им се радва и сам. Има такива хора — но много малко. Такъв би дал може би половината от цената, която ти казах.

— Кога би могъл да намериш такъв купувач?

— Тази година, догодина, някога, никога… кой знае? Не може просто да ги обявиш във вестника.

— Твърде дълго — каза Ролингс. — Другата възможност?

— Може да се извадят от накитите — това ще намали цената на около 600 000, — да се обработят отново и да се продадат като четири отделни камъка. Може да се вземат към 300 000, но обработката също ще струва пари. Ако аз лично се занимавах с нея, бих ти оставил 100 000, но едва след като се продадат.

— Добре, какво можеш да ми дадеш като предплата? Само с чист въздух не се живее, Луис.

— Така е. Слушай, за бялото злато могат да се вземат може би 2 000. За четиридесетте малки камъка през законния пазар, да кажем, 12 000. Това са 14 000, които мога да си възстановя бързо. Мога да ти дам половината в брой сега. Какво ще кажеш?

Разговаряха още тридесет минути и се споразумяха. Заблонски извади седем хиляди в брой от сейфа си. Ролингс отвори куфарчето и подреди вътре пачките употребявани банкноти.

— Хубав е. Купи ли си го?

Ролингс поклати глава.

— От обира е.

Заблонски цъкна с уста и размаха пръст пред носа му:

— Отърви се от него, Джим. Никога не дръж у себе си нищо заработено.

Ролингс го изслуша, кимна, сбогува се и си тръгна.

Джон Престън прекара цял ден, докато намери всички от бившия си екип. Приятно му беше да чува съжаленията им, че си отива. Имаше и много дела за оправяне. Боби Максуел също се беше отбил, колкото да каже „здрасти“.

Престън го познаваше слабо. Беше приятен млад човек, горящ от нетърпение да направи кариера в „Петицата“, и смяташе, че най-добрата политика за него е да закачи колата си за изгряващата звезда на Брайън Харкорт-Смит. Престън не можеше да му се сърди за това.

Той самият беше постъпил в MI5 късно, на четиридесет и една, през 1981 година, направо от армейския разузнавателен корпус. Знаеше, че никога няма да достигне до върха. За късно постъпилите беше невъзможно да станат повече от ръководители на секция.

От време на време се случваше, ако в службата няма подходящ кандидат, постът на главния директор да бъде зает от някой външен човек, за разочарование на служителите. Но заместникът на главния, началниците на отдели и секциите в тях бяха по правило хора, работили в службата цял живот.

Беше се разбрал с Максуел, че целия ден ще му трябва, за да приключи документацията си, а на следващия ще го запознае с текущите дела и разследвания. Разделиха се с добри пожелания до сутринта.

Погледна часовника си. Тази нощ нямаше да се прибере рано. От личния си служебен сейф трябваше да извади всички дела, да отдели тези, които могат да се върнат в регистратурата, и цяла нощ да преглежда останалите страница по страница, за да е готов да предаде работата на Максуел сутринта.

Първо се нуждаеше от прилична напитка. Взе асансьора и слезе на подземния етаж, където имаше добре заредено и уютно барче.

Целия вторник Луис Заблонски работи заключен в задната стая. Само два пъти му се наложи да се види с клиент лично.

Този ден нямаше много работа, за което, необичайно за него, беше благодарен.

Работеше със свалено сако и навити ръкави на ризата. Ръцете му, по които почти нямаше косми, внимателно изваждаха диамантите „Глен“ от гнездата им от бяло злато. Четирите големи камъка от обеците, диадемата и огърлицата излязоха лесно и не отнеха много време.

Когато ги извади, той можа да ги разгледа по-добре. Бяха наистина красиви, искрящи на светлината на лампата — бяло-сини, безупречни. След това ги прибра в малка кадифена торбичка и се залови с по-трудната задача, да извади четиридесетте малки камъчета. Докато работеше, от време на време лампата осветяваше едно петцифрено число на долната страна на лявата му ръка. За всеки сведущ той можеше да означава само едно — номер от Аушвиц.

Заблонски беше роден през 1930 година, трети син на полски евреин бижутер от Варшава. Когато германците окупирали страната, той бил деветгодишен. През 1940 във варшавското гето били затворени близо 400 000 евреи, при дажби, значително по-малки от минималните, нужни, за да се живее.

На 19 април 1943 година 90 000 оцелели евреи от гетото, предвождани от малкото здрави мъже, останали сред тях, се вдигнали на бунт. Луис Заблонски тогава бил на тринадесет, но бил толкова слаб и изтощен, че можел да мине за четири-пет години по-малък.

Когато накрая войските на СС под командването на генерал Юрген Струп завзели гетото на 16 май, Заблонски бил един от малкото останали след масовите разстрели. По-голямата част от жителите на гетото, около 60 000, били вече мъртви — от куршуми, гранати, срутващи се сгради или екзекутирани. Останалите 30 000 били преди всичко възрастни и жени с малки деца.

Сред тях бил и Заблонски. Повечето били откарани в Треблинка и там умрели.

Но поради един от капризите на съдбата, които от време на време избират между живота и смъртта, локомотивът на влака, в който бил Заблонски, се развалил, след време дошъл друг и закарал композицията от конски вагони в Аушвиц.

Въпреки че бил определен да умре, когато им казал, че е бижутер, те го изпратили да сортира и оценява евтините дрънкулки, които все още се намирали по хората от всеки нов ешелон. Един ден го извикали в болницата на лагера и той попаднал в ръцете на усмихнат рус човек, когото наричали „Ангела“ и който продължавал да извършва маниакалните си експерименти с гениталиите на еврейски деца в пубертетна възраст. Луис Заблонски бил кастриран без упойка на масата на Йозеф Менгеле…

Той освободи последните от четиридесетте по-малки диаманта и провери дали не е пропуснал някой. Преброи ги и започна да мери теглото им. Общо четиридесет, средно по половин карат, но повечето по-малки. Ставаха за годежен пръстен, но общо струваха някъде към 12 000. Щеше да ги пласира през „Хатър Гардън“ — плащане в брой — той познаваше хората си. След това започна да мачка златото в безформена маса.

Към края на 1944 година оцелелите от Аушвиц били закарани на запад и Заблонски бил освободен от английските войски в Берген-Белзен по-скоро мъртъв, отколкото жив. След интензивно лечение в болница Заблонски бил заведен в Англия, където, подпомогнат от един равин от Северен Лондон и след допълнителна рехабилитация, станал помощник на един бижутер. През 1960 година той напуснал работодателя си и отворил собствен магазин за бижута в Ист Енд, а десет години по-късно и настоящия, по-проспериращ, в Уест Енд.

За първи път по доковете в Ист Енд започнал да борави с донесени от моряците камъни — смарагди от Цейлон, диаманти от Африка, рубини от Индия и опали от Австралия. В средата на осемдесетте той вече бил забогатял от двете си занимания — законното и незаконното, — станал един от най-добрите пласьори в Лондон, специалист по диамантите, имал голяма къща в Голдърс Грийн и станал стълб на обществото там.

Когато златото се превърна в безформено кълбо, той го пусна в една торба с други подобни парчета. Той изпрати Сандра, затвори магазина, подреди стаята и взе четирите камъка със себе си у дома. По пътя за вкъщи от една телефонна кабина той се обади на един номер в Белгия, близо до Антверпен. Абонатът беше в малко селце на име Нижлен. От къщи той набра номера на Британските авиолинии и си запази билет за Брюксел за следващата сутрин.

На южния бряг на Темза, където някога бяха гниещите докове, от началото на осемдесетте се осъществяваше мащабна строителна програма. Между новите постройки бяха останали големи площи, покрити със строителни отпадъци, лунни пейзажи, в които тревата се бореше с парчета тухли и прахоляк.

Някой ден тук щеше да има нови жилищни блокове, магазини и многоетажни паркинги, но никой не знаеше кога.

При по-топло време пияниците си устройваха биваци на това място и ако някоя „муцуна“ от Южен Лондон искаше да се отърве от някое веществено доказателство, просто трябваше да го занесе в средата на тази пустош и да го подпали.

Късно вечерта във вторник, 6 януари, Джим Ролингс преминаваше през една площ от няколко акра и се спъваше в тъмнината в парчета зидария. Ако някой го наблюдаваше, щеше да забележи, че носи туба с бензин и чудесно изработено дипломатическо куфарче от телешка кожа.

Луис Заблонски премина през формалностите на летище „Хитроу“ в сряда сутринта без проблеми. С дебело палто и мека шапка, с ръчна чанта и голяма лула, стърчаща между зъбите му, той се присъедини към ежедневния поток бизнесмени от Лондон до Брюксел.

На борда една от стюардесите се наведе към него и прошепна:

— Боя се, че не можем да позволим да запалите лулата си в кабината, сър.

Заблонски се извини и мушна лулата в джоба си. Нямаше нищо против. Не пушеше, а и дори да я беше запалил, тя нямаше да гори много добре. Нямаше как, с четири крушовидни диаманта под стиската тютюн.

На летището в Брюксел той нае кола и се отправи на север към Нижлен.

Центърът на диамантената индустрия в Белгия е Антверпен и по-специално около Пеликаанстраат, където са магазините на големите фирми и работилниците. Но както при повечето индустрии, и диамантената разчита отчасти на голям брой дребни търговци и занаятчии, препитаващи се в ателиетата си, които поемат част от работата. В Антверпен също има такива дребни занаятчии, повечето евреи от континента.

На изток от града има една област, Кемпен, в която има множество селца, приютили десетки такива работилнички. В средата на Кемпен се намира Нижлен, непосредствено на главния път и железопътната линия от Лиер до Херенталс.

На Моленстраат живееше някой си Раул Леви, който се установил в Белгия след войната и който беше втори братовчед на Луис Заблонски от Лондон. Леви беше шлифовач на диаманти и живееше в една от малките спретнати тухлени къщички, подредени от западната страна на Моленстраат. Работилницата му беше на гърба на къщата. Заблонски пристигна там малко след обед.

Спориха около час и се договориха. Леви трябваше да шлифова отново диамантите, като загуби минимална част от теглото им, но така че все пак да се променят. Споразумяха се за хонорар от 50 000 лири, половината в предплата и остатъка след продажбата на четвъртия камък. Заблонски се върна в Лондон.

Докато Заблонски беше в Белгия, Джон Престън се настаняваше в новия си кабинет на втория етаж. Беше доволен, че остава в „Гордън“.

Предшественикът му се беше пенсионирал в края на годината и неговият заместник, който без съмнение се беше надявал да заеме началническия пост, беше поел управлението на „С1 (А)“ за няколко дни. Той прикри разочарованието си добре и обширно информира Престън за новата му работа, която му се стори еднообразна и скучна.

Останал сам същия следобед, Престън прегледа списъка на министерствата, охранявани от секция „А“. Не беше по-дълъг, отколкото можеше да се очаква, но повечето нямаха нужда от кой знае каква охрана. Информацията, която би могла да изтече оттам, щеше да е само политически неудобна. Например документи, свързани с евентуално намаляване на социалните разходи, можеха винаги да се окажат опасни, тъй като в профсъюзите беше пълно с хора, изповядващи крайно леви възгледи, но в повечето случаи с тези документи можеше да се занимава вътрешната охрана на министерствата.

За него важните ведомства бяха външното министерство, секретариатът на правителството и отбраната. И трите получаваха документи с невероятна стойност. И трите обаче си имаха доста добри охраняващи екипи. Престън въздъхна. Започна да върти телефоните, за да си уреди срещи за запознаване с началниците на охраната на главните ведомства.

Между два разговора той погледна купчината папки, които беше донесъл от стария си кабинет, два етажа по-горе. Докато чакаше да му се обади един от хората, зает в момента с нещо друго, той ги подреди една по една в новия си личен сейф. Последната беше докладът му от предишния месец, неговото лично копие. То беше единственото, освен онова с надпис „БП“, което беше в регистратурата. Повдигна рамене и го постави в дъното на сейфа. Може би никога повече нямаше да го преглежда, но не виждаше защо да не го запази като спомен от доброто старо време. В края на краищата струваше му доста усилия да го състави.

3.

Филби стана и отиде до прозореца. Той добре помнеше тази драматична есен и въздъхна със съжаление. Той беше най-близък съветник и информатор при осъществяването на контактите и получаването на инструкции от Москва. Беше жалко — от гражданската война през седемнадесети век страната не беше се приближавала толкова до възможността да се установи революционен режим. Никога оттогава не беше се приближавала толкова до извънпарламентарно управление. Върна се при машината.

4.

Мъжете, които дойдоха при Раул Леви, бяха четирима — едри, яки мъже, пътуващи с две коли. Първата спря пред къщата му, а втората на стотина метра по-нагоре по улицата.

От първата кола излязоха двама, които бързо, но тихо преминаха разстоянието до входната врата на къщата му. Двамата шофьори останаха да чакат в колите, с изгасени светлини и работещи мотори. Вечерта на този 15 януари беше студена, в седем часа вече беше тъмно като в рог и по улицата нямаше никой.

Мъжете, които почукаха на вратата, имаха делови вид, бързаха като хора, които нямат време за губене, имат работа и смятат, че колкото по-бързо свършат, толкова по-добре. Когато Леви отвори, те не се представиха. Просто влязоха и затвориха след себе си. Протестите на домакина едва бяха излезли от устата му, когато бяха прекъснати от четири пръста, забити в слънчевия му сплит.

По-едрият от мъжете омота палтото му около него, нахлупи шапката му, затвори входната врата и ловко го доведе до колата, чиято врата се отвори, докато приближаваха. Когато тръгнаха с него, притиснат между тях на задната седалка, бяха изминали двадесет секунди.

Откараха го в големия общински парк на северозапад от Нижлен, чиито петдесет акра дъбова гора и поляни бяха напълно безлюдни.

Двете коли спряха навътре, достатъчно далеч от шосето. Шофьорът от втората кола, който щеше да задава въпросите, се вмъкна на предната седалка.

Обърна се назад към задната седалка и кимна на колегите си. Две ръце обхванаха дребния шлифовач на диаманти, за да стои неподвижен, а една трета, в ръкавица, запуши устата му. Другият извади големи клещи, взе ръката на Леви и умело строши три от ставите на пръстите му една след друга.

Това, че не му задаваха никакви въпроси, уплаши Леви дори повече от убийствената болка. Имаха вид на незаинтересовани хора. Когато четвъртата става изхрущя в клещите, Леви крещеше, че иска да му задават въпроси.

Разпитващият на предната седалка кимна небрежно и каза:

— Приказва ли ти се?

Зад ръкавицата Леви кимаше неудържимо. Махнаха я. Той нададе дълъг задавен писък. Когато свърши, разпитващият каза:

— Диамантите. От Лондон. Къде са?

Говореше фламандски със силен чужд акцент. Леви му каза, без да се бави. Никакви пари не можеха да компенсират загубата на ръцете, с които вади хляба си. Разпитващият премисли отговора му съсредоточено.

— Ключовете — каза той.

Бяха в джоба на панталоните му. Разпитващият ги взе и излезе от колата. След секунди втората кола изхрущя през изсъхналата трева и се отправи към шосето. Забави се петдесет минути.

През това време Леви скимтеше и държеше унищожената си ръка. Двамата отстрани сякаш не се интересуваха от него. Шофьорът гледаше напред, ръцете му в ръкавици бяха на кормилото. Когато разпитващият се върна, не спомена четирите диаманта, които сега бяха в джоба му. Той каза:

— Един последен въпрос. Кой ги донесе?

Леви поклати глава. Разпитващият въздъхна поради загубата на време и кимна на мъжа вдясно. Двамата си смениха ролите — десният пое клещите и дясната му ръка. След като счупиха две стави и на тази ръка, той им каза. Последваха един-два допълнителни въпроса и разпитващият изглеждаше удовлетворен. Той излезе от колата и се качи в своята. Една след друга колите се отправиха към Нижлен.

Когато минаваха покрай къщата му, Леви видя, че тя е тъмна и затворена. Надяваше се да го оставят там, но не го направиха. Минаха през центъра и после се отправиха на изток. Светлините на кафенетата, топли и уютни в зимния студ, минаваха покрай прозорците на колата, но никой не изтича отвътре. Леви дори успя да види неоновия надпис над полицейския участък срещу църквата и оттам не излезе никой.

На две мили от Нижлен, на изток, шосето пресича железопътната линия от Лиер за Херенталс в участък, прав като стрела, където големите дизелови локомотиви се движат със седемдесет мили в час. От двете страни на прелеза има селскостопански постройки. Двете коли спряха наблизо и загасиха светлините и моторите.

Без да каже дума, шофьорът бръкна в жабката, извади бугилка и я подаде на задната седалка. Единият от мъжете хвана носа на Леви, а другият започна да налива алкохола, местна марка, в давещото се гърло. Когато бяха излели три четвърти, го пуснаха. Раул Леви започна да плува в алкохолна мъгла. Дори болката попремина. Тримата в колата и този в предната просто чакаха.

В 23,15 разпитващият излезе от първата кола и процеди нещо през прозореца. По това време Леви беше в безсъзнание и помръдваше конвулсивно. Двамата го измъкнаха от колата и го завлякоха до релсите. В 23,20 единият го удари по главата със стоманена щанга и той умря. Сложиха го на линията. Премазаните му ръце бяха на едната релса, а наблизо беше главата му.

Ханс Гробелар изведе последния нощен експрес от Лиер точно в 23,09 — по разписание, както винаги. Беше последният за деня курс и той щеше да си бъде у дома, в топлото легло, в Херенталс около един часа. Влакът не спираше в Нижлен и той премина оттам навреме, в 23,19. След гарата той ускори по правия участък към прелеза с близо 70 мили в час. Големият прожектор осветяваше релсите стотина метра напред.

Малко преди да наближи прелеза, той видя превитата фигура върху релсите и натисна спирачките. Влакът започна да губи скорост, но недостатъчно. От колелата заизскачаха искри. С отворена уста той гледаше как светлината приближава. На двама от колегите му вече се беше случвало — самоубийци или пияници, така и не се разбра. Не и след това. С такъв локомотив, казваха, дори не усещаш удара. Той не го усети. Свистящата машина мина през мястото все още с 30 мили в час.

Когато накрая спря, дори не можеше да погледне. Изтича до една от фермите и вдигна тревогата. Когато полицията дойде и освети с електрически фенерчета, пихтията под колелата приличаше на ягодов конфитюр. Ханс Гробелар се прибра вкъщи призори.

Същата сутрин, но четири часа по-късно Джон Престън влезе във фоайето на Министерството на отбраната в Уайтхол, доближи се до бюрото на рецепцията и се легитимира с универсалния си пропуск. След неизбежната проверка в кабинета на този, при когото идваше, го заведоха с асансьора нагоре и после през няколко коридора до кабинета на началника на вътрешната охрана на министерството, високо, откъм гърба на постройката и с изглед към Темза.

Бригаден генерал Бърти Капстик се беше променил малко от последния път, когато го видя в Ълстър преди години. Едър, червендалест и добродушен, с бузи като ябълки, които му придаваха вид повече на фермер, отколкото на войник, той излезе напред и изрева:

— Джони, момчето ми, от плът и кръв! Влизай, влизай!

Въпреки че беше само с десет години по-възрастен от Престън, Капстик имаше навика да нарича почти всички по-млади от него „момчето ми“, като провинциален роднина, което подхождаше на външния му вид. Но преди време той беше добър войник — беше навлизал дълбоко в територията на терористите по времето на малайзийската кампания, беше командвал група експерти по инфилтриране в джунглата на Борнео по време на индонезийската криза, както сега се нарича.

Той му показа стол и извади бутилка малцово уиски от един шкаф.

— Глътчица, а?

— Май е рано — запротестира Престън. Единадесет едва минаваше.

— Глупости. За старото време. И без това кафето, което правят тук, е неописуемо. — Капстик седна и бутна чашата към Престън през бюрото. — Та какво направиха с теб, момчето ми?

Престън направи гримаса:

— Казах ти по телефона какво ми набутаха. Гадна полицейска работа. Не се обиждай, Бърти.

— Е, и при мен е същото. На тревичката, на паша. Аз съм офицер от запаса, разбира се, та не е толкова лошо. Пенсионирах се на петдесет и пет и успях да се наместя в това гнезденце. Не е много зле. Клатя се във влака всеки ден, проверявам мерките по охраната, следя всички да са добри момчета и се прибирам вкъщи при малката ми женичка. Можеше и да е по-зле. Както и да е, за старото време!

— Наздраве — каза Престън и двамата отпиха.

Старото време не беше толкова розово, помисли той. Когато го видя за последен път преди шест години, заблуждаващо откритият Бърти Капстик беше заместник-началник на военното разузнаване в Северна Ирландия, тогава полковник, и работеше в онзи комплекс постройки в Лисбърн, от чиито информационни банки може да се разбере кой от хората на ИРА си е почесвал гърба напоследък.

Престън тогава беше от момчетата, които работят в цивилни дрехи, под прикритие, подвизават се из гетата и разговарят с информаторите, взимат оставени за тях пакети на тайни места. Бърти Капстик беше застанал твърдо зад него пред служителите от Холируд Хаус, когато „изгоря“ и едва не го убиха по време на акция.

Това стана на 21 май 1981 година и на следващия ден вестниците бегло споменаха за случая. Престън беше в кола без отличителни знаци и трябваше да се срещне с един информатор в квартала Богсайд на Лондондери. Така и не стана ясно дали е изтекла информация на горните етажи, дали колата му е била използвана повече, отколкото трябва, или лицето му е било „възстановено“ от разузнавачите на „Временното крило“ на ИРА. При всички случаи кашата беше забъркана. Точно когато влезе в територията на републиканците, от една малка уличка излезе кола с четирима въоръжени „временни“ и тръгна след него.

Той ги видя в огледалото и отмени срещата веднага. Но онези не бяха доволни. Навътре в гетото те препречиха пътя му с колата си и се изтъркаляха навън — един с пистолет и двама с автомати.

Без да може да избира друго освен рая или ада, Престън пое инициативата. Напук на нападателите и срещу всички шансове, той също се изтъркаля от колата точно когато автоматичният огън я дупчеше. В ръката му беше деветмилиметров браунинг, поставен на автоматична стрелба. От паважа той им го демонстрира. Те бяха се надявали, че той ще умре кротко — бяха твърде близо един до друг.

С бърза стрелба остави двама на място, а от шията на третия откъсна голямо парче месо. Шофьорът им беше включил на скорост и изчезна в кълба дим от изгорели гуми. Добра се до една квартира на Специалната армия и остана там, докато Капстик дойде да го прибере.

Разбира се, на дявола трябваше да се плаща — последваха разпити, разследвания, тревожни въпроси отвисоко. И дума не можеше да става да продължи. Наистина беше „изгорял“, както е на професионален жаргон, тоест идентифициран. Вече нямаше полза от него. Оцелелият би познал лицето му навсякъде. Дори не позволиха да се върне в стария си полк. Кой знае колко терористи се навъртат натам?

Бяха му предложили Хонконг или вратата навън. Тогава Бърти Капстик поприказва с един приятел. Имаше и трети вариант. Да напусне армията като майор на четиридесет и една и да отиде като късно постъпил в MI5. Спря се на това.

— Нещо специално? — попита Капстик.

Престън поклати глава:

— Просто обиколка за запознаване.

— Не се тревожи, Джони. Вече знам, че ти си на мястото. Ако се случи нещо по-едро от обир на новогодишния фонд, ще ти се обадя. Как е Джулия между другото?

— Остави ме. Преди три години.

— Съжалявам за това — лицето на Бърти Капстик се смръщи. — Заради друг?

— Не. Не тогава. Сега има някой, предполагам. Заради работата, знаеш как е.

Капстик кимна мрачно:

— Моята Бети винаги е била много добра. Нямало ме е вкъщи половината от времето. Не отстъпи. Поддържа огъня в огнището. Общо взето, не е живот за жена. Случвало се е и друг път. Често. И все пак лош късмет. Виждаш ли момчето?

— Чат-пат.

Капстик едва ли можеше да улучи по-болно място. В малкия си и пуст апартамент в Кенсингтън Престън държеше две фотографии. На едната бяха той и Джулия в деня на сватбата им, той на двадесет и шест, стегнат в униформата на парашутния полк, а тя на двадесет, красива и бяла. На другата беше синът му Томи, който за него означаваше повече от самия му живот.

Бяха живели като обикновено семейство на военен в различни общежития за семейни и Томи се беше родил осем години по-късно. Идването му на бял свят му даде чувство на удовлетворение, но не и на нея. Скоро след това Джулия започна да се отегчава от тежестите на майчинството, прибавени към самотата при отсъствията му, започна да се оплаква, че не достигат парите. Започна да му натяква да напусне армията и да печели много пари в цивилния живот. Не искаше да разбере, че той обича работата си и че скуката зад бюрото в търговията или някоя индустрия би го докарала до лудост.

Прехвърли се в разузнавателния корпус, но това само влоши нещата. Изпратиха го в Ълстър, където съпругите нямаха право да ходят. След това се потопи под повърхността и контактите съвсем престанаха. След инцидента в Лондондери тя изрази чувствата си недвусмислено. Опитаха още веднъж. Живееха в едно предградие, той вече работеше в „Петицата“ и почти всяка вечер си беше вкъщи. Проблемът с раздялата беше разрешен, но бракът им беше станал горчив. Джулия искаше повече, отколкото позволяваше заплатата му на късно постъпил.

Когато по нейно настояване изпратиха Томи в училище, за което се плаща, близо до къщата им, тя започна работа като моделиер в една модна къща в Уест Енд. Това още повече утежни финансите им. След още една година тя го напусна изцяло, като взе детето със себе си. Той научи, че тя живее с шефа си, достатъчно стар, за да й бъде баща, но с възможности да поддържа стила й и да изпрати Томи в скъп частен пансион в Тонбридж. Сега почти не виждаше дванадесетгодишния си син.

Беше й предложил да се разведат, но тя не искаше. След три години неконсумиран брак той щеше да получи развод и без това, но тя заплаши, че тъй като той не може да осигури издръжка за нея и за детето, тя ще го вземе. Беше притиснат в ъгъла и го знаеше. Позволяваше му да взема детето за седмица всяка ваканция и една неделя през учебните срокове.

— Трябва да тръгвам, Бърти. Знаеш къде да ме намериш, ако нещо се случи.

— Разбира се, разбира се. — Капстик се затътри към вратата, за да го изпрати. — И се пази, Джони. От нас, готините, не останаха много.

Разделиха се с шегата и Престън се върна на Гордън стрийт.

Луис Заблонски познаваше мъжете, които дойдоха с товарния микробус и почукаха на вратата му късно в събота вечерта.

Както обикновено в събота, той беше сам вкъщи. Берил беше излязла и нямаше да се върне до малките часове. Предполагаше, че те знаят това.

Когато се почука, той гледаше филма по телевизията и не се обезпокои. Отвори и те нахълтаха в антрето, като затвориха вратата след себе си. Бяха трима. За разлика от четиримата, които посетиха Раул Леви (инцидент, за който Заблонски не знаеше нищо, тъй като не четеше белгийски вестници), тези бяха биячи, наети от лондонския Ист Енд.

Двамата бяха зверове, обикновени убийци с лица като пържоли, готови да направят каквото им се каже и да изпълняват заповедите на третия. Той беше слаб, сипаничав, зъл, със сплъстена руса коса. Заблонски не ги познаваше лично. Той просто ги „позна“ — беше виждал такива в лагерите, униформени. Това подсили желанието му да се противопостави. Знаеше, че е безполезно. Хора като тези винаги правеха каквото си пожелаят с такива като него. Нямаше смисъл да се бори или да се моли.

Изблъскаха го във всекидневната и го хвърлиха в собствения му фотьойл. Единият от мъжете отиде зад него и го затисна, за да не мърда. Другият застана отдясно, като с длан поглаждаше юмрука си. Русия придърпа един стол, седна на него и се втренчи в лицето на бижутера.

— Удари го — каза той.

Биячът отдясно стовари тежък удар право в устата му. На ръката му имаше бокс. Там, където беше устата на Заблонски, се размазаха зъби, устни, кръв и венци.

Русия се усмихна.

— Не там — каза той, — нали ще трябва да говори. По-надолу.

Биячът стовари два първокласни върху гръдния му кош. Няколко ребра се пукнаха. От устата му се чу виене. Русия се усмихна пак. Харесваше му, когато издават звуци.

Заблонски се помъчи да се изкопчи, но беше все едно. Силните ръце отзад го държаха здраво, както онези, на каменната маса в Полша преди толкова години, когато русият се беше усмихвал над него.

— Направил си кофти, Луис — изчурулика Русия, — разстроил си един приятел. Мисли, че си му гепил нещо, и сега си го иска.

Каза му какво е. Заблонски преглътна с мъка част от кръвта, която пълнеше устата му.

— Не са тук — задави се той.

Русия се замисли.

— Претърсете наоколо — каза им той, — той ще кротува. Разбишкайте всичко!

Двамата започнаха, а Русия и бижутерът останаха във всекидневната. Търсеха внимателно и това им отне час. Накрая всеки бюфет, шкаф, чекмедже, пролука, цепнатина бяха преровени. Русия се задоволяваше да ръга от време на време счупените ребра на Заблонски. Малко след дванадесет биячите се върнаха от тавана.

— Нищо — каза единият.

— Кой ги гепи, Луис? — попита Русия.

Опита се да не им каже, а те започнаха да го удрят отново, докато им каза. Когато този отзад го пусна, той се свлече напред върху килима и се преобърна на една страна. Около устата му посиняваше, очите му се движеха хаотично, дъхът му излизаше на кратки, мъчителни тласъци.

— Прави инфаркт — каза единият с любопитство, — ще пукне.

— Цапнал си го по-силно тогава, а? — каза Русия със сарказъм. — Хайде! Тръгваме. Знаем името.

— Мислиш, че не ни е избудалкал?

— Аха. Не ни избудалка преди час — каза Русия.

Тримата излязоха навън, качиха се в микробуса и потеглиха. На пътя, южно от Голдърс Грийн, единият от биячите попита Русия:

— К’во ще правим сега, а?

— Затваряй си човката! Мисля.

Малкият садист обичаше да се мисли за гангстерски бос. Всъщност интелигентността му беше ограничена и сега не знаеше какво да прави. От една страна, споразумението беше да посетят само един човек и да приберат откраднатата собственост. От друга, собствеността не беше възстановена. Близо до Риджънтс парк той видя телефонна будка.

— Спри тук — каза, — имам телефонен разговор.

Човекът, който го беше наел, му беше дал номера на уличен телефон и три определени часа, в които може да му се обажда там. Първият беше след няколко минути.

Берил Заблонски се върна от съботното си развлечение малко преди два сутринта. Тя паркира колата на отсрещната страна на улицата и влезе, изненадана, че лампите още светят.

Жената на Луис Заблонски беше хубава еврейка от работническо семейство и вече беше научила, че да очакваш от живота всичко най-хубаво е глупаво и егоистично. Преди десет години, тогава беше на двадесет и пет, Луис я беше измъкнал от хора на някакъв безнадежден мюзикъл и я беше помолил да се омъжи за него. Каза й за недъга си, но въпреки всичко тя се съгласи.

Странно, но бракът им беше добър. Той беше безкрайно мил и се отнасяше към нея като щедър баща. Тя разчиташе на него почти като дъщеря. Беше й дал всичко, каквото може — хубава къща, дрехи, бижута, джобни пари, сигурност, — и тя беше благодарна.

Разбира се, имаше нещо, което не можеше да й даде, но се отнасяше с разбиране и толерантност. Единствено желаеше да не знае кой и да не го карат да се запознава с някой от тях. На тридесет и пет Берил беше малко попрезряла, това се виждаше, беше земна и привлекателна, от този тип, който се харесва на по-младите мъже, чувство, на което тя с готовност отвръщаше. Поддържаше малко ателие в Уест Енд, в което без притеснение се отдаваше на съботните си удоволствия.

Две минути след като влезе вкъщи, Берил Заблонски даваше през сълзи адреса си на „Бърза помощ“. Линейката пристигна след шест минути, поставиха бижутера на носилка и се мъчиха да го върнат към живота през целия път до болницата. Берил се качи с него в линейката.

Докато пътуваха, той имаше момент на просветление и й махна да се приближи до кървавата му уста. Напрягайки слуха си, тя чу няколко думи и веждите й се сбърчиха в недоумение. Той не каза нищо повече. Когато пристигнаха в болницата, той беше още един от „починалите при постъпването“ случаи.

Берил Заблонски още изпитваше добри чувства към Джим Ролингс. Преди той да се ожени, седем години по-рано, те бяха имали връзка. Знаеше, че бракът му е разрушен и че живее сам в един тавански апартамент в Уондсуърт. Беше въртяла номера достатъчно често, за да го помни наизуст.

Когато той вдигна слушалката, тя още плачеше и в началото му беше трудно, пък не беше се и разсънил както трябва, да разбере кой се обажда. Разговорът беше от автомат в спешното отделение на болницата и докато пускаше нови монети, пиукането не спираше.

След като разбра кой е, Ролингс се заслуша в думите й с нарастващо объркване.

— Само това ли каза?… Само това? Добре, мила. Слушай, съжалявам. Наистина съжалявам. Ще дойда при теб, когато отмине бъркотията. Помисли какво мога да направя за теб. И… благодаря, че се обади.

Ролингс се замисли за миг, после набра два номера — един след друг. Рони от работилницата пристигна пръв, Сид — десет минути след него. И двамата, както им беше казано, носеха инструменти. Дойдоха точно навреме. След петнадесет минути посетителите затропаха с крака по стълбите.

На Русия не му се занимаваше с допълнителната работа, но сумата, която гласът по телефона обеща, не беше за пренебрегване. Той и приятелите му бяха от Ист Енд и не обичаха да ходят на юг от реката. Враждите между бандите от Ист Енд и шайките от Южен Лондон са легендарни в престъпния свят и за един „южняк“ да отиде „на изток“ и обратното, беше гаранция за много неприятности. Все пак Русия реши, че в 3,30 сутринта нещата ще са достатъчно спокойни, за да свършат работата навреме и да се приберат, преди да ги забележат.

Когато Джим Ролингс отвори, една тежка ръка го хвана и го изтика назад в коридора, който водеше към всекидневната. Двамата биячи влязоха първи, а Русия се появи след тях. Ролингс отскочи назад, за да влязат и тримата. Когато вратата се затръшна отзад, Рони излезе от кухнята и удари единия бияч с дръжка от брадва. Сид изскочи от гардероба с дрехите и удари черепа на втория с щанга. Двамата се свлякоха като волове.

Русия драскаше по вратата, за да напипа дръжката и избяга назад, когато Ролингс прекрачи падналите, хвана го за тила и заби лицето му в една остъклена икона, изобразяваща Мадоната — най-близкия му контакт с организираната религия. Стъклото се счупи и в бузите на Русия се забиха няколко парчета.

Докато Ролингс вкара Русия във всекидневната, Рони и Сид завързаха двамата здравеняци. След минути Рони го държеше за краката, а Сид през кръста и той се показваше през широкия прозорец на осмия етаж над улицата.

— Виждаш ли паркинга долу? — попита Ролингс.

Дори в тъмнината на нощта далеч под него се виждаха отблясъците на уличните лампи върху колите. Русия кимна.

— След двадесет минути долу ще настъпи хаос. Около пластмасово покривало. Сещаш ли се кой ще е отдолу — сплескан и гаден?

Русия, продължителността на живота на когото сега беше съизмерима с няколко секунди, извика:

— Добре де, ще се изкашлям.

Вкараха го вътре и го сложиха да седне.

Той се опита да им угоди:

— Слушай, знам резултата. Наеха ни само да свършим една работа. Нещо гепено. Да го върнем…

— Старецът в Голдърс Грийн?

— Да, каза, че е тука, та дойдохме.

— Беше мой приятел. Мъртъв е.

— Съжалявам, приятел, не знаех, че страда от сърце. Момчетата го чукнаха два-три пъти.

— Гаден помияр, устата му е била размазана по цялата енория, а ребрата му са били на сол. За какво дойде тук?

Русия му каза.

— Какво… — Ролингс не вярваше на ушите си.

— Не ме питай, платиха ми само за да го върна. Или да видя к’во е станало с него.

— Готов съм да те хвърля с все приятелите ти в Темза преди изгрев-слънце, с хубави циментови гащи. Само че не искам неприятности. Кажи на мангизлията, че беше празно. Абсолютно празно. И съм го изгорил. До въгленче. Да не мислиш че ще запазя нещо от удара? Не съм ахмак. Сега изчезвай.

На вратата Ролингс повика Рони:

— Върви с тях, докато пресекат реката. И дай на дребния плъх един подарък от мен. За стареца. Окей?

Рони кимна. След минути долу на паркинга по-лошо удареният от биячите беше хвърлен в задната част на микробуса, а този в полусъзнание поставен на волана с развързани ръце и му беше казано да кара. Русия беше хвърлен на седалката до шофьора, а счупените му ръце бяха върху бедрата му. Рони и Сид ги следваха до моста Ватерло, след което се прибраха.

Джим Ролингс беше объркан. Направи си чаша кафе и се замисли.

Наистина беше решил да изгори куфарчето. Но беше така добре изработено, матовата кожа блестеше на пламъците като метал. Той го огледа за някакъв знак или идентификация. Нямаше. Напук на здравия разум и предупреждението на Заблонски той реши да го запази.

Отиде до един висок шкаф и свали куфарчето долу. Този път го огледа като професионалист. Едва на десетата минута откри малкия издатък, който се премества встрани, ако го избуташ силно с палец. В куфарчето се чу звук. Когато отвори отново капака, едната страна на дъното се беше повдигнала с половин инч. С нож за отваряне на писма той повдигна двойното дъно и погледна вътре. Десетте листа, които бяха вътре, той извади с пинцети.

Ролингс не беше експерт по правителствени документи, но разбра, че бланките са на военното министерство, а думите „СТРОГО СЕКРЕТНО“ са ясни на всички езици. Той се отпусна назад и подсвирна.

Ролингс беше касоразбивач и крадец, но както и повечето от лондонския подземен свят не можеше да допусне никой да „цапа“ страната му. Факт е, че осъдените за предателство и педофилите в затвора трябва да се държат отделно от обикновените „муцуни“, защото, ако бъдат оставени насаме с такъв човек, има вероятност да разместят съставните му части.

Ролингс знаеше чий апартамент е обрал, но за кражбата още не беше съобщено и той подозираше, че по причини, които едва сега се изясняваха, никога няма да бъде. Така че нямаше нужда да привлича вниманието към това. От друга страна, след като Заблонски е мъртъв, вероятно никога нямаше да види диамантите и своя дял от тях. Започваше да мрази човека, който притежаваше този апартамент.

Вече беше пипал листата без ръкавици и знаеше, че отпечатъците от пръстите му са регистрирани. Не смееше да се самоиздаде, така че трябваше освен своите да изтрие и отпечатъците на предателя.

В неделя следобед той пусна обикновен, кафяв плик, добре запечатан и с повече марки, отколкото е необходимо, в една пощенска кугия в „Елефант енд Касъл“. Писмата се събираха в понеделник, а пликът пристигна във вторник.

Този ден, 20 януари, Бърти Капстик се обади на Джон Престън в „Гордън“. Лъжливото добродушие в говора му го нямаше.

— Джони, помниш ли какво говорихме онзи ден? Ако нещо стане… Е, станало е. И не е новогодишният фонд. Голямо е, Джони. Някой ми е изпратил нещо по пощата. Не, не е бомба, но може да се окаже по-лошо. Изглежда, имаме изтичане на информация. От много високо. Това значи, че трябва да се занимава твоят отдел. Май е по-добре да дойдеш и да видиш сам.

Същата сутрин, отново в отсъствието на собственика, но повикани и влезли с осигурени предварително ключове, в апаратамента на осмия етаж на Фонтеной Хаус дойдоха двама работници. През деня те изкъртиха от стената повредения сейф и монтираха идентичен нов. До вечерта те боядисаха стената наоколо, както си беше. След това си отидоха.

5.

Едва в понеделник, 19 януари, когато децата бяха на училище, а Ерита по магазините, Харолд Филби успя да довърши втория си меморандум за Генералния секретар на КПСС. Получаването на първия не беше потвърдено, нито пък знаеше как е бил приет. От разкритията във втория меморандум щеше да зависи дали съветският лидер ще приеме мнението, на което държеше авторът.

Отговорът на Генералния секретар дойде изненадващо и приятно бързо. Малко повече от един ден, след като връчи втория меморандум на майор Павлов, загадъчният студеноок офицер от Девето управление се върна. Без да каже дума, той подаде на Филби един голям плик, обърна се и си тръгна.

Отново беше собственоръчно написано писмо от Генералния секретар — кратко и ясно, както винаги.

В него той благодареше на приятеля си Филби за положените усилия. Той самият успял да получи потвърждение на фактите, изложени в двата меморандума. В резултат на това той разглежда победата на Британската лейбъристка партия при следващите избори като въпрос от първостепенна важност за СССР. Възнамерява да създаде малък, ограничен консултативен съвет, отговарящ само пред него, с който да уточнява бъдещите действия. Той молеше и изискваше Харолд Филби да участва в този съвет.

6.

Престън беше в кабинета на много разтревожения Бърти Капстик и внимателно проучваше десетте ксерокопирни листа, разстлани на бюрото пред него.

— Колко души са пипали плика? — попита той.

— Очевидно пощальонът. Бог знае още колко при разпределението на пощата. Тук при нас — човекът на рецепцията, куриерът, който качва сутрешната поща, и аз. Не мисля, че пликът ще те зарадва особено.

— А самите документи?

— Само аз, Джони. Естествено не знаех какво е, преди да ги извадя.

Престън се замисли:

— Освен отпечатъците на човека, който ги е изпратил, по тях би могло да се намерят и отпечатъците на този, който ги е изнесъл. Ще трябва да помоля в Скотланд Ярд да ги проверят за отпечатъци. Нямам големи надежди. А сега за самите документи — май са от много високо място.

— Най-високото! — Капстик беше мрачен. — Най-строго секретни материали, всичките. Някои от тях са от особена важност — засягат съюзниците ни от НАТО. Планове на НАТО за париране на различни възможни нападения от Съветския съюз — такива неща.

— Добре — каза Престън, — да видим какви са възможностите. Следи мисълта ми. Може да са били изпратени от съвестен гражданин, който по една или друга причина не е искал да се знае името му. Случва се. Хората не искат да се замесват в такива неща. Къде би могъл такъв човек да попадне на тях? Забравени в такси, клуб, ресторант?

Капстик поклати глава:

— Незаконно, Джони. Тези документи по никакъв начин не могат да се изнасят от сградата, освен може би запечатани в плик, за да се занесат до външно министерство или до секретариата на правителството. Не сме получавали сигнал, че някой си е играл със секретната кореспонденция. Освен това документите не са маркирани като подлежащи на изнасяне от сградата, както би било редно. Хората, които имат достъп до такива материали, научават правилата още в самото начало. Никой, абсолютно никой не може да занесе такива документи у дома си, за да работи с тях. Това отговаря ли на въпроса ти?

— Повече от „донякъде“ — каза Престън. — Пристигнали са отвън. Значи преди това са били изнесени. Незаконно. Груба небрежност или умишлено изтичане на информация?

— Погледни датите. Тези десет документа са съставени в продължение на цял месец. Няма възможност да се окажат всички едновременно на едно и също бюро. Трябвало е известно време, за да се съберат накуп.

Престън мушна листата обратно в плика, като ги държеше с носната си кърпа.

— Ще трябва да ги занеса на Чарлс стрийт, Бърти. Може ли да използвам телефона?

Свърза се с „Чарлс“ и поиска да говори със сър Бърнард Хемингс. Главният директор беше на работното си място и след известно време и настояване от страна на Престън се обади лично. Поиска среща с него след минути и получи съгласие. Затвори телефона и се обърна към Капстик:

— Бърти, засега не предприемай нищо и не казвай на никого. Прави се, че нищо не се е случило. Ще те държа в течение.

И дума не можеше да става да излезе от сградата с тези документи без охрана. Капстик му даде един от своите хора, едър бивш бодигард.

Престън излезе от министерството с документите, взе такси до Кларджис и след като изчака колата да изчезне надолу по улицата, извървя последните двеста метра до Чарлс стрийт пеша. Там освободи придружителя си. Сър Бърнард го прие след десет минути.

Старият ловец на шпиони изглеждаше посивял, сякаш го измъчваше болка, което се случваше често. Болестта, която се развиваше в него, не беше видима за околните, но медицинските изследвания не оставяха съмнение. Една година, казваха лекарите, и не може да се оперира. Трябваше да се пенсионира на 1 септември, което заедно с отпуската му означаваше, че може да напусне в средата на юли, шест седмици преди шестдесетия си рожден ден.

Той би си тръгнал и по-рано, ако не бяха отговорностите, които беше поел. Беше се оженил втори път и имаше доведена дъщеря, която бездетният мъж обичаше силно. Момичето беше още ученичка. Едно ранно пенсиониране би намалило силно пенсията му и щеше да остави жена му, когато овдовее, и дъщеря му с много ограничени средства. Разумно или не, той искаше да се пенсионира в законния срок, за да вземе пълна пенсия. След цял живот, прекаран в службата, той буквално нямаше какво друго да им остави.

Престън разказа накратко какво се беше случило в Министерството на отбраната тази сутрин и предаде мнението на Капстик, че това не може да е друго освен умишлено изнасяне на информация.

— Боже мили, пак ли?! — промърмори сър Бърнард. След години споменът за Васал и Прайм още го мъчеше и не беше забравил киселата реакция на американците, когато ги уведоми. — Добре, Джон. Откъде искаш да започнеш?

— Казах на Бърти Капстик да мълчи засега. Ако в министерството има истински предател, възниква друга мистерия. Кой ни върна документите? Обикновен минувач, крадец, съпруга, искаща да си отмъсти? Не знаем. Но ако намерим този човек, бихме могли да разберем откъде ги е взел. Така ще спестим много работа. За плика нямам големи надежди — най-обикновен, можеш да го купиш навсякъде, нормални марки, адрес с печатни букви, флумастер и вече е пипан от не знам колко си неизвестни хора. Но самите документи могат и да имат отпечатъци. Искам Скотланд Ярд да ги провери всичките — естествено под наблюдение. След това може и да знаем какво да правим.

— Добра идея. Заеми се с това. Аз ще трябва да кажа на Тони Плъм и вероятно на Пери Джоунс. Ще се опитам да се срещна на обяд и с двамата. Зависи какво ще каже Пери Джоунс, но май ще трябва да уведомим СКР1. Джон, заеми се с твоята работа и ме дръж в течение. Ако открият нещо, искам да знам.

В Скотланд Ярд бяха много услужливи и отделиха един от най-способните си специалисти. Докато цивилният техник покриваше с прах листата, Престън не се отдели от него. Нямаше как той да не прочете надписа „СТРОГО СЕКРЕТНО“.

— Някой да не би да не е слушкал долу, в Уайтхол? — попита шеговито специалистът.

Престън поклати глава:

— Глупаци и мързеливци. Тези неща трябваше да са унищожени, а не да се търкалят в кошчето за боклук. Чиновникът, който го е направил, ще получи здрав удар през ръцете. Ако успеем да го идентифицираме, разбира се.

Човекът загуби интерес. Когато свърши, поклати глава:

— Нищо. Чисто като свирка. Но ще ти кажа нещо. Изтрити са. Има само едни чисти отпечатъци. Сигурно твоите.

Престън кимна. Нямаше нужда да му казва, че са на генерал Капстик.

— Това е съществено. На тази хартия отпечатъците остават непроменени със седмици, даже месеци. Би трябвало да има поне още едни, на чиновника, който ги е пипал преди теб например. Но няма нищо. Преди да попаднат в кошчето, са били внимателно избърсани с кърпа. Власинките личат. Но отпечатъци няма. Съжалявам.

Престън въобще не му даде плика. Който е избърсал документите, не би оставил следи на плика. Освен това пликът би издал, че лъже за кошчето. Той взе документите и си тръгна. Капстик е прав, помисли той, това е изтичане на информация, при това лошо. Беше три следобед. Той се върна на Чарлс стрийт и зачака сър Бърнард.

Сър Бърнард след известно настояване беше получил съгласие от сър Антъни Плъм, председател на СКР, и сър Перегрийн Джоунс, постоянен подсекретар на Министерството на отбраната, да се срещнат за обяд. Срещата се състоя в една уединена стая на клуба „Сейнт Джеймс“. И двамата висши държавни служители бяха обезпокоени и поръчаха обяда си, обзети от неприятни мисли. Когато сервитьорът излезе, сър Бърнард им каза за случилото се. То развали апетита и на двамата.

— Защо Капстик не ми е казал нищо? — каза сър Пери Джоунс с раздразнение. — Сега ми идва като студен душ.

— Мисля, че моят човек — Престън — му е казал да мълчи, защото изнеслият документите може да разбере, че знаем.

Сър Перегрийн изсумтя малко умилостивен.

— Как мислиш, Пери? — попита сър Антъни Плъм. — Има ли някакъв невинен начин тези фотокопия да се окажат извън министерството?

Служителят на министерството поклати глава.

— Изтичането не е непременно от високо място. Всички ръководни фигури си имат личен персонал. Често се правят копия. Понякога се налага трима, четирима души да видят даден документ. Но копията се описват и по-късно се унищожават. Лошото е, че един висш служител не винаги може да унищожи сам всичките си материали, и се налага да възложи това на някой от подчинените си. Естествено, подчинените са проверени хора, но нищо не може да бъде абсолютно сигурно. Работата е там, че тези документи, съставяни в продължение на цял месец, не може да са напуснали сградата на министерството случайно или поради небрежност. Изнасяни са умишлено. Дявол да го вземе… — Той остави ножа и вилицата си върху чинията с почти недокосната храна. — Съжалявам, Тони, но мисля, че това е голяма неприятност.

Сър Тони Плъм беше мрачен:

— Струва ми се, че ще трябва да съставим един ограничен подкомитет при СКР. На този етап — много ограничен. Само вътрешното министерство, външното министерство, отбраната, правителствения секретар, директорите на „Пет“ и „Шест“ и някой от ръководството на правителствените комуникации. Няма как по-малко хора.

Решиха да свикат подкомитета на следващата сутрин, когато Хемингс ще ги информира докъде е стигнал Престън в Скотланд Ярд. След това се разделиха.

СКР е доста голям комитет. Освен няколкото министерства и агенции, трите рода войски и двете разузнавателни служби в него влизат още представителите на Канада, Австралия, Нова Зеландия и, естествено, американското ЦРУ.

Пленарните съвещания са, общо взето, редки и доста формални. Вместо това по-често се образуват ограничени подкомитети, в които участват само страните, които даден проблем засяга, и така може да се свърши повече работа за по-малко време.

Кодовото название на подкомитета, организиран от сър Антъни Плъм в качеството му на председател на СКР и личен координатор по разузнаването на министър-председателя, беше „Парагон“ и първата среща се състоя в десет часа сутринта на 21 януари в конферентната зала на секретариата на правителството. Наричат я КОБРА и се намира на втория подземен етаж в сградата на секретариата на Уайтхол. Има климатична инсталация, звукоизолацията е пълна и всеки ден се „чисти“, за да няма подслушвателни устройства.

Формално домакин беше сър Мартин Фланъри, секретар на правителството, но той отстъпи председателското място на сър Антъни. Министерството на отбраната се представяше от сър Пери Джоунс, външното министерство от сър Патрик (Пади) Стриклънд, а вътрешното министерство, което ръководи политически MI5 — от сър Хюбърт Вилиърс.

ПКЦ, или Правителственият комуникационен център, базиран в Глостършир, една невероятно важна служба във времето на техниката, почти колкото и самото разузнаване, се представяше от заместник генералния си директор, тъй като генералният беше в отпуск.

От Чарлс стрийт дойде сър Бърнард Хемингс, като със себе си доведе Брайън Харкорт-Смит.

— Реших, че ще е по-добре, ако Брайън е напълно в играта. — Това каза Хемингс на сър Антъни. Всички бяха наясно, че го прави в случай, че по-нататък не може да участва сам.

Последният от присъстващите, седнал невъзмутимо на другия край на дългата маса срещу сър Антъни Плъм, беше сър Найджъл Ървинг — шеф на MI6.

Странно, но докато MI5 има главен директор, MI6 няма. Тя има шеф, който в разузнаването и в правителствените кръгове беше известен като „С“, независимо от името му. Още по-странно е, че „С“ не е първата буква на английската дума CHIEF (Шеф), а произлиза от името на първия шеф на MI6, Мансфийлд Къмингс (Cummings). Йън Флеминг, както винаги с ирония, в романите си за Джеймс Бонд говори за „М“, взето от малкото име, а не от фамилното.

Всичко присъстваха девет души, седем от които посветени в рицарско звание, които държаха в ръцете си повече власт, отколкото които и да е било други седем души в страната. Всички се познаваха добре и се обръщаха един към друг на малко име, без, разбира се, заместник-директорите, които използваха почтителното „сър“.

Сър Антъни Плъм откри заседанието с кратък разказ за разкритията от предния ден, който предизвика смайване, и даде думата на сър Бърнард Хемингс. Ръководителят на „Петицата“ добави още подробности, като спомена и неуспеха в Скотланд Ярд. Сър Пери Джоунс само добави, че не е възможно излизането на фотокопията от министерството да е резултат на случайност или небрежност. Очевидно ставаше дума за обмислено и конспиративно деяние.

След като свърши, около масата се възцари тишина. Две думи бяха надвиснали като призрак над всички. Оценка на вредата. Колко време е продължавало това? Колко документа са предадени? На кого? (Въпреки че почти няма съмнение.) Какви документи са предадени? Какви са вредите, нанесени на Англия и съюзниците от НАТО? И как, по дяволите, да им се съобщи за това?

— Кого си натоварил със случая? — попита Хемингс сър Мартин Фланъри.

— Името му е Джон Престън — каза Хемингс. — От „С1 (А)“. Шефът на охраната в министерството, Капстик го е повикал, когато по пощата е пристигнал пакетът.

— Бихме могли да натоварим някой, ъъъ, по-опитен — вметна Брайън Харкорт-Смит.

Сър Бърнард Хемингс се намръщи:

— Джон Престън е късно постъпил. При нас е от шест години. Имам му пълно доверие. Има и още нещо. Ние трябва да приемем това за умишлено деяние. — Сър Пери Джоунс кимна свъсено. — Можем да приемем също — продължи Хемингс, — че този, който го е извършил, ще го наричам „приятелче“, е разбрал за изчезването на документите. Можем да се надяваме, че приятелчето не знае, че са ни ги изпратили по пощата. Въпреки всичко той е разтревожен и се спотайва. Ако по следите му насъскам една глутница копои, той ще разбере, че е дошъл краят. Най-малко от всичко ни трябва спасително бягство и централна роля в някоя пресконференция в Москва. Предлагам да не вдигаме много шум и да се опитаме да го открием колкото се може по-рано. Като новоназначен, Престън може да обикаля министерствата и да проверява процедурите, без това да прави впечатление. По-добро прикритие от това няма да имаме. С малко късмет „приятелчето“ няма да усети нищо.

Сър Найджъл Ървинг кимна от далечния край на масата:

— Звучи разумно — каза той.

— Има ли шанс да се доберем до него чрез твоите източници, Найджъл? — попита сър Антъни Плъм.

— Ще пусна някои пипала — отговори той неангажиращо. Андреев, помисли си, ще трябва да уреди среща с Андреев. — А какво ще стане с галантните ни съюзници?

— Уведомяването им, или на част от тях, вероятно ще се падне на теб — припомни му сър Плъм, — ти какво мислиш?

Сър Найджъл заемаше поста си от седем години и тази беше последната му година, преди да се пенсионира. Той беше опитен, проницателен и хладнокръвен, за което съюзните разузнавателни служби го ценяха високо. И все пак да съобщиш тези новини, не беше шега. Нито пък добър финал преди излизането от играта.

Мислеше за Алън Фокс, сприхавия и от време на време саркастичен представител на ЦРУ в Лондон. От това той щеше да устрои банкет с поне шест блюда. Сър Найджъл повдигна рамене и се усмихна.

— Съгласен съм с Бърнард. „Приятелчето“ сигурно се тревожи. Можем да приемем, че няма да се втурне да краде нов пакет секретни материали през следващите няколко дни. Би било добре, ако можем да отидем при съюзниците с някои разкрития, с някакви сведения за вредите. Бих искал да изчакам и да видя какво ще направи този човек, Престън. Поне няколко дни.

— Най-важно е да оценим вредата — кимна сър Антъни. — И това, изглежда, е невъзможно, преди да хванем „приятелчето“ и да го убедим да отговори на няколко въпроса. Засега всичко зависи от напредъка на Престън.

— Звучи като заглавие на книга — каза някой от групата, когато се разотиваха. Постоянните подсекретари щяха да уведомят съответните министри при пълна конфиденциалност, а сър Мартин Фланъри щеше да има неприятен разговор с респектиращата госпожа Маргарет Тачър.

На следващия ден в Москва се състоя учредителната среща на един друг комитет.

Майор Павлов се беше обадил малко след обяд, за да каже, че ще дойде да вземе другаря полковник в шест часа. Другарят Генерален секретар на КПСС желаеше да се срещне с него. Филби предполагаше (с право), че петчасовото предупреждение му се дава, за да е трезвен и за да може да се облече както трябва.

По това време улиците, затрупани със сняг, са задръстени от едва движещ се трафик, но чайката с номера, на който пише „МОС“, премина съвсем бързо по централното платно, запазено за „властите“, елита, за охранените тузове на това, което е останало от мечтаното безкласово общество на Маркс — едно, строго структурирано общество, с ясно отграничени слоеве и толкова класи, колкото може да има само в една огромна бюрократична йерархия.

Когато минаха покрай хотел „Украйна“, Филби мислеше, че ще отидат до дачата в Усово, но след половин километър те завиха към заградения вход на масивната осеметажна сграда на Кутузовски проспект № 26. Филби беше изумен — да посетиш жилището на някой от Политбюро, беше рядко оказвана чест.

На тротоара имаше цивилни служители от Девето управление, но при желязната порта те бяха униформени — дебели сиви шинели, кожени ушанки със спуснати наушници и сините отличителни знаци на кремълската гвардия. Майор Павлов се легитимира и портата се отвори. Чайката влезе в квадратния двор и спря.

Без да каже дума, майорът го поведе във входа. След още две проверки на самоличността, проверка с металотърсач и рентгенов скенер те влязоха в асансьора. На третия етаж слязоха — той целият принадлежеше на Генералния секретар. Майор Павлов почука, вратата се отвори и един прислужник, облечен в бяло, покани Филби с жест да влезе. Поеха палтото и шапката му и го въведоха в голяма всекидневна, много добре отоплена, тъй като възрастните хора са чувствителни към студа, но изненадващо просто мебелирана.

За разлика от Леонид Брежнев, който имаше слабост към украшенията, натруфеното и луксозното, сегашният Генерален секретар беше известен с аскетизма в личния си живот. Мебелите бяха от шведско или финландско бяло дърво, малко на брой, стилни и функционални. Освен двата без съмнение безценни килима от Бухара в стаята нямаше нищо антично. Около една ниска маса бяха наредени четири стола, като от едната страна беше оставено свободно място за пети стол. Трима мъже стояха все още прави — никой нямаше право да седне без разрешение. Филби ги познаваше и кимна за поздрав.

Единият беше професор Владимир Илич Крилов. Той преподаваше съвременна история в Московския университет. Най-много го ценяха, защото беше жива енциклопедия по въпросите на социалистическите и комунистическите партии в Западна Европа, специализирал в Англия. Също така той беше член на Върховния съвет — еднопартийния съветски парламент, изпълняващ функциите на печат за подпечатване на решения, взети другаде — и на Академията на науките. Съветите му често се търсеха от Международния отдел на Централния комитет, който някога беше оглавяван от Генералния секретар.

Човекът в цивилни дрехи, но с военна стойка беше генерал Пьотър Сергеевич Марченко, когото Филби познаваше само бегло, но знаеше, че е старши офицер в ГРУ — собствената разузнавателна служба на армията. Марченко беше експерт по въпросите на вътрешната сигурност и съответно — на дестабилизацията. Половината си живот той беше изучавал западните демокрации — силите им за вътрешна сигурност и полицейски апарат.

Третият беше Йосиф Викторович Рогов — също академик, физик, но славата му беше другаде — беше гросмайстор, шахматист. Той беше един от личните приятели на Генералния секретар, човек, чийто забележителен ум той беше използвал в миналото при планирането и осъществяването на различни операции.

Четиримата останаха сами в продължение на две минути. Тогава вратата се отвори и влезе безспорният владетел на Съветска Русия, доминионите и сателитите й.

Беше в инвалиден стол, бутан от висок прислужник с бяло сако. Столът беше закаран до празното място, предвидено за него.

— Моля, седнете — каза Генералният секретар.

Филби беше изненадан от промените у него. На седемдесет и пет, лицето и ръцете му бяха покрити със старчески петна. Сърдечната операция, прекарана през 1985 година, явно беше успешна и моторчето му работеше добре. И все пак изглеждаше нездрав.

Бялата коса, загладена и гъста на първомайските портрети, на които приличаше на любимия семеен доктор, беше почти изчезнала. Около двете му очи имаше кафяви кръгове. Една миля нагоре по Кутузовски проспект, близо до старото селце Кунцево, в центъра на огромна територия, заградена с двуметрова ограда, сред една брезова горичка, се намираше суперлуксозната болница на Централния комитет. Това беше разширената и модернизирана стара клиника на Кунцево.

На територията на болницата беше и старата дача на Сталин, една изненадващо скромна постройка, в която тиранинът е прекарвал голяма част от времето си и в която накрая е умрял. Тази дача беше превърната в най-модерното в страната интензивно болнично отделение заради един човек, който сега ги изучаваше един по един.

На постоянно разположение на дачата в Кунцево бяха шестима специалисти, при които всяка седмица отиваше Генералният секретар и които едва го поддържаха жив.

Но умът беше още на мястото си — зад студения поглед през златните очила. Той мигаше рядко и когато го правеше, то беше бавно, като хищна птица.

Не загуби нито секунда за въведение. Филби знаеше, че винаги прави така. Кимна на другите трима и каза:

— Другари, вие всички сте чели двата меморандума на другаря полковник Филби.

Това не беше въпрос, но всички кимнаха в знак на потвърждение.

— При това положение няма да се изненадате, ако ви кажа, че смятам победата на Лейбъристката партия, следователно на ултралявото крило, в предстоящите избори за първостепенен съветски интерес. Желая вие четиримата да формирате един много дискретен комитет, който да ме съветва за възможните начини, напълно секретни, разбира се, по които бихме могли да съдействаме за тази победа. За това няма да говорите на никого. Документите, ако има такива, ще се изготвят персонално. Всички записки ще се изгарят. Срещите ще се провеждат в частни жилища. Няма да се срещате на публични места. Няма да се консултирате с никой друг. Ще докладвате лично на мен, като се обадите по телефона тук, или чрез майор Павлов. След това аз ще организирам срещи, на които ще изслушвам предложенията ви.

За Филби беше ясно, че съветският лидер приема конфиденциалността крайно сериозно. Той би могъл да ги събере в сградата на ЦК, големия сив блок на „Новая площадъ“, където от Сталин насам работят съветските ръководители. Но там другите членове на Политбюро можеха да ги видят или да чуят за плана. Очевидно Генералният секретар искаше да създаде комитет, за който никой друг да не знае нищо.

Имаше и още едно странно нещо. Освен него, а той беше пенсионер, нямаше друг представител на КГБ, въпреки че в Първо управление имаше огромна информация за Англия и съответните експерти. Поради някакви лично негови съображения хитрият лидер беше решил да държи службата, на която някога беше председател, настрана.

— Имате ли някакви въпроси?

Филби вдигна ръка несигурно. Генералният секретар кимна.

— Другарю Генерален секретар, преди аз шофирах сам. След удара ми миналата година лекарите ми забраниха да карам кола и това правеше съпругата ми. В този случай поради поверителността…

— Ще ви дам шофьор от КГБ, докато трае всичко — каза Генералният секретар меко. Той знаеше, че останалите трима имаха шофьори, тъй като им се полагаше.

Други въпроси нямаше. След кимване прислужникът изтегли инвалидния стол и седящия в него през вратата. Четиримата съветници станаха и се приготвиха да тръгват.

Два дни по-късно в дачата на единия от академиците комитетът „Албион“ се събра на първото си интензивно съвещание.

Независимо от всичко Престън наистина напредваше. Дори по време на първото съвещание на комитета „Парагон“ той се беше заровил в регистратурата, дълбоко под Министерството на отбраната.

— Бърти — каза той на Капстик преди това, — ако някой от хората пита, аз съм само един новобранец, който се прави на интересен пред началниците. Рутинна проверка на процедурите за сигурност, нищо особено. Поредният досадник.

Капстик беше разтръбил навсякъде, че новият началник на „С1 (А)“ се завира във всички министерства, за да покаже колко усърден натегач е. Чиновниците от регистратурата въртяха очи към тавана и му помагаха със зле прикрита досада. Но това му осигури достъп до сведенията за взетите и върнати документи и най-вече за датите, на които това е ставало.

Имаше един пробив. Всички документи освен един би трябвало да са на разположение във външното министерство и в секретариата на правителството, тъй като касаеха съюзниците от НАТО и евентуалните реакции на Съюза при различни възможни съветски инициативи. Един документ обаче не би трябвало да излиза от сградата на министерството. Постоянният подсекретар, сър Перегрийн Джоунс, наскоро се беше върнал от Вашингтон, където бе водил разговори с Пентагона. Ставаше дума за съвместното патрулиране на английски и американски атомни подводници в Средиземно море, Атлантическия и Индийския океан. Той беше подготвил доклад за тези разговори и го беше предоставил на различни високопоставени служители от министерството. Фактът, че този документ също се беше оказал навън, показваше, че информацията изтича само оттам.

Престън започна да анализира разпределението на строго секретните материали от месеци. Изпратените им обратно документи покриваха, от първия до последния, период от четири седмици. Също така беше ясно, че служителят, който има достъп до всички тях, е имал достъп и до други. Така че ставаше дума за подбор.

Всичко на всичко съществуваха двадесет и четирима души, които имат достъп и до десетте документа — това Престън установи на края на втория ден. След това провери отсъствията от работа, командировките в чужбина, заболяванията, като отдели тези, които не биха могли да имат достъп през периода на кражбата.

Затрудняваха го две неща — трябваше да преглежда и цял куп други изтегляни документи, за да не насочва вниманието към десетте, които го интересуват. Чиновниците от регистратурата също могат да клюкарстват, а не беше изключено информацията да е изтекла на ниско ниво, от машинописка или секретарка, която да дочуе клюката през обедната почивка. Второ, той не можеше просто да се качи на горните етажи и да провери колко копия са направени от оригиналите. Знаеше, че е обикновена практика да се зачисли даден документ на служител, който, ако иска да се консултира с колега, трябва да направи друго номерирано копие, което после се унищожава или както в този случай — не. Оригиналът след това се връща в регистратурата. Но няколко чифта очи при всички случаи ще видят копията.

Втория проблем разреши, като прекара с Капстик две нощи по горните етажи, където нямаше никой освен безразличните чистачки. Още хора бяха елиминирани в случаите, когато от получавани оригинали не са правени никакви копия. На 27 януари той докладва в „Чарлс“ за напредъка си.

Прие го Брайън Харкорт-Смит. Сър Бърнард отсъстваше отново.

— Радвам се, че имаш какво да докладваш, Джон — каза Харкорт-Смит. — Сър Антъни Плъм се обажда два пъти. Изглежда, стават нетърпеливи. Казвай.

— Първо — каза Престън, — документите. Били са внимателно подбрани, сякаш е изпълнявана нечия поръчка. Това изисква познания. Това изключва най-дребните служители. Те биха действали по метода на свраката — грабвай каквото ти падне. Това не е абсолютно сигурно, но все пак намалява бройката. Смятам, че е някой, който има опит и разбира значението на съдържанието на документите. Това изключва чиновниците и куриерите. Във всеки случай не са изтекли от регистратурата. Не е имало счупени печати, незаконно вземане на материали или неразрешено копиране.

Харкорт-Смит кимна:

— Значи смяташ, че е от горните етажи.

— Да, Брайън. Смятам. Ето още една причина за това. В продължение на две нощи проверих всички направени копия. Няма несъответствия. Остава да не са унищожавани. Някой е трябвало да унищожи три копия, а е унищожил само две и е изнесъл третото. А сега за старшите служители, които е било възможно да го свършат. До всичките десет документа са имали достъп двадесет и четири души. Мисля, че можем да елиминираме дванадесет, които са получавали само по едно копие, за да дадат консултации. Правилата са ясни. Който получи документ по този начин, трябва да го върне на този, който му го е дал. Ако това не стане, веднага ще се събудят подозрения. Да се задържат цели десет документа е невъзможно. Така че остават дванадесетте, взели оригиналите от регистратурата. От тях трима са отсъствали по различни причини в датите на получаването на нашите документи. Тези хора са получавали въпросните материали на други дати и също трябва да се елиминират. Остават девет. От тези девет четирима изобщо не са получавали копия, а да направят такива, без това да се впише в дневника, е невъзможно.

— Остават пет — промърмори Харкорт-Смит.

— Точно така. Това е само предположение, но засега не разполагам с нищо по-добро. Трима от тези пет през този период са имали на бюрата си документи, до голяма степен подобни на откраднатите, а и много по-интересни, но не са сред десетте. Така че остават двама. Нищо сигурно. Просто силни подозрения.

Той бутна към Харкорт-Смит две папки и той ги погледна с любопитство.

— Сър Ричард Питърс и Джордж Беренсън — прочете той. — Първият е помощник-подсекретар, отговорен за международната и икономическата политика, а вторият е заместник-началник на Военното снабдяване. И двамата имат екипи от сътрудници, разбира се.

— Да.

— Но ти не подозираш тях. Мога ли да попитам защо?

— Те са заподозрени — каза Престън. — Те двамата биха натоварили помощниците си да правят копията и после да ги унищожават. Това разширява възможностите до една дузина хора. Ако елиминираме двамата шефове, би било детска игра да хванем подчинените им с тяхна помощ. Искам да започна с двамата шефове.

— Какво искаш от нас?

— Напълно тайно наблюдение и на двамата за определен период. Проверка на кореспонденцията и подслушване на телефоните.

— Ще поставя въпроса в комитета. Но имай предвид, че става дума за старши служители. По-добре е да не грешиш.

Втората среща на комитета „Парагон“ се състоя в КОБРА късно същия следобед. Харкорт-Смит заместваше сър Бърнард Хемингс. Той предостави на всички копие от доклада на Престън. Прочетоха го в тишина. Когато свършиха, сър Антъни Плъм каза:

— Е?

— Изглежда логично — каза сър Хюбърт Вилиърс.

— Мисля, че Престън се е справил добре за времето, с което разполагаше — каза сър Найджъл Ървинг.

Харкорт-Смит се усмихна леко:

— Разбира се, може да не е никой от двамата. Една чиновничка, натоварена да ги унищожи, би могла лесно да изнесе копията навън.

Брайън Харкорт-Смит беше продукт на частното образование в много ограничен кръг. Готовността му да се заяжда беше значителна и съвсем ненужна. Зад лъскавата му фасада се криеше голяма способност да изпитва неприязън. През целия си живот той беше ненавиждал на пръв поглед безпроблемната лекота, с която живеят хората около него. Ненавиждаше безкрайната и преплетена мрежа от приятелства, изтъкана преди години в училища, университети, в армията, на която всички разчитаха при нужда. Наричаха я „мрежата на старите момчета“ или „магическия кръг“. Най-много ненавиждаше факта, че не е част от нея.

Един ден, често си мислеше той, когато стане главен директор и рицар на Британската империя, ще седи сред тези хора като сред равни и те наистина ще го слушат.

Сър Найджъл Ървинг, човек с изострени възприятия, долови нещо в погледа на Харкорт-Смит, което го обезпокои. В този човек има злоба, мислеше той. Сър Найджъл беше връстник с Бърнард Хемингс и двамата бяха преживели много неща. Чудеше се кой ли ще заеме мястото му през есента. Учудваха го злобата и прикритите амбиции на Харкорт-Смит и не знаеше докъде може да доведе или вече е довело това.

— Е, чухме какво иска Престън — каза сър Антъни Плъм. — Пълно наблюдение. Ще го осигурим ли?

Ръцете се вдигнаха.

Всеки петък в MI5 се провежда така нареченото „наддаване“. То се председателства от директора на „К“, общия отдел. На него директорите на другите отдели правят заявките си за нужните им финансови средства, техника и хора за следене на обекти. Обикновено най-големият натиск е върху шефа на „А“, който контролира „наблюдателите“. Този петък, поне що се отнася до тях, въпросът беше решен предварително. Тези, които имаха нужда от тях, останаха с празни ръце, защото два дни преди това Харкорт-Смит беше дал на Престън необходимите му хора.

При групи от шест души (четирима, оформящи така наречената „кутия“, и двама в паркирани коли наоколо), при четири групи, за да покрият двадесет и четири часа, и при два обекта за наблюдение общо четиридесет и осем души бяха свалени от други задачи. Имаше възмущения, но никой не можеше да направи нищо.

— Има два обекта — обясниха на инструктажа в Корк, — единият е женен, но жената е в провинцията. Живее в апартамент в Уест Енд и обикновено ходи до министерството пеша, около миля и половина. Другият е ерген и живее близо до Идънбридж, в Кент. Всеки ден пътува с влак. Започваме утре.

Техническата служба пое подслушването на телефоните и проверката на кореспонденцията и сър Ричард Питърс заедно с Джордж Беренсън се оказаха под лупите на микроскопа.

Започнаха твърде късно и не забелязаха, че във Фонтеной Хаус на ръка бе донесен един пакет. Получателят го взе от портиера, когато се върна от работа. В него имаше копие на комплекта „Глен“, направено от циркониеви камъни, и на следващия ден беше депозирано в банка „Каутс“.

7.

Петък, 13, се смята за лош ден, но за Джон Престън той беше точно обратното. Донесе му първите резултати от следенето на двамата старши служители.

Наблюдението беше безрезултатно в продължение на шестнадесет дни. И двамата си имаха навиците и не подозираха, че ги следят, което правеше задачата на екипите лесна. Но скучна.

Лондончанинът напускаше дома си всеки ден по едно и също време, отиваше до Хайд парк, завиваше надолу по Конститюшън Хил и след това пресичаше Сейнт Джеймс парк. После преминаваше Хорс Гардс Пърейд, по Уайтхол и право в министерството. Понякога обядваше навън, понякога в министерството. Повечето вечери си стоеше вкъщи или отиваше до клуба.

Живеещият в провинцията в живописна къща край Идънбридж, вземаше всеки ден един и същ влак за Лондон, слизаше на Черинг крос и оттам потъваше в министерството. „Наблюдателите“ го „приспиваха“ всяка вечер и оставаха вън на студа до зори, когато следващата смяна поемаше дежурството. Никой от двамата не направи нищо подозрително. В пощата и телефонните им разговори също нямаше нищо — обикновените сметки, лични писма, банални обаждания и, общо взето, скромен и почтен живот. До тринадесети февруари.

Престън, като ръководител на операцията, беше в стаята за свръзки в мазето на Корк стрийт, когато дойде повикване от екип „В“, следящ сър Ричард Питърс.

— „Джо“ взема такси. Следваме го с колите. — В жаргона на „наблюдателите“ обектът винаги се нарича „Джо“, „приятелче“ или „нашия“.

Когато екип „В“ се освободи от дежурство, Престън проведе разговор с неговия ръководител, Хари Бъркиншоу. Той беше дребен, закръглен човек на средна възраст, ветеран в професията за цял живот, който можеше да прекара часове размесен с тълпата на някоя лондонска улица и да реагира светкавично, ако се опитат да му се изплъзнат.

Беше облечен с пепитено яке, на главата му имаше платнена шапка, а на шията му висеше фотоапарат като на обикновен американски турист. Както и на всички негови колеги, дрехите му имаха двойно лице и позволяваха шест комбинации. „Наблюдателите“ ценят инвентара си и ролите, в които могат да влязат за секунди.

— Какво стана, Хари? — попита Престън.

— Излезе от службата в обикновеното време. Прехванахме го в средата на „кутията“. Само че той не тръгна както обикновено, а отиде до Трафалгар и взе такси. Беше на края на смяната, така че предупредихме следващите и тръгнахме след него. Освободи колата при деликатесния магазин на Панцер, на Бейзуотър Роуд, и тръгна по Кланрикард Гардънс. По едно време се вмъкна в някакъв двор и слезе по стълбите към жилището в сутерена. Един от моите се приближи достатъчно, колкото да види, че там има само една врата. Влезе вътре. След това нашият трябваше да се разкара, защото „Джо“ излезе и се качи по стълбите. Върна се на Бейзуотър Роуд, взе друго такси и се отправи към Уест Енд. След това си влезе в нормалните релси. Следващата смяна го пое на края на Парк Лейн.

— Колко време престоя в сутерена?

— Тридесет, четиридесет секунди — каза Бъркиншоу. — Или са го пуснали да влезе адски бързо, или е имал ключ. Вътре не светеше. Сякаш отиде да вземе нещо или да види дали нещо е пристигнало.

— Що за къща беше?

— Изглеждаше разнебитена. Също и сутеренът. Утре всичко ще е описано в дневника. Сега може ли да си вървя? Краката ме болят.

Престън мисли върху случката цяла вечер. Защо, по дяволите, му е притрябвало на сър Ричард Питърс да ходи в една съборетина в Бейзуотър? Само за четиридесет секунди? Не би могъл и дума да размени с някого вътре. Да вземе нещо? Или да остави нещо? Разпореди се да наблюдават къщата и след час пред нея имаше човек с фотоапарат, седнал в паркирана кола.

Почивните дни са си почивни дни. Престън би могъл да накара гражданските власти да проучат къщата още в събота и неделя, но това би предизвикало вълнения. Тук ставаше дума за свръхсекретно наблюдение. Реши да изчака до понеделник.

Комитетът „Албион“ избра за свой говорител и председател професор Крилов и той уведоми майор Павлов, че са готови да споделят съображенията си с Генералния секретар. Това стана в събота сутринта.

След няколко часа членовете бяха уведомени да отидат в дачата на ръководителя в Усово.

Останалите трима отидоха с колите си, а майор Павлов лично закара Филби, така че той освободи шофьора Георгиев от гаража на КГБ, който го возеше вече малко повече от две седмици.

На запад от Москва, след като се премине мостът при Успенское, близо до брега на Москва-река се намира един комплекс от селища, около които са изградени дачите на големите и могъщите в съветското общество. Дори тук йерархията строго се спазва. В Переделкино са разположени видни артисти, академици и военни. В Жуковка са членовете на ЦК и другите извън Политбюро. Последните, хората на самия връх, са се групирали в Усово — най-недостъпното от тези места.

Оригиналната руска дача представлява обикновена селска къща, но тези са масивни луксозни постройки, разположени сред хиляди декари борови и брезови гори, охранявани денонощно от кохортите на Девето управление, осигуряващи спокойствието и сигурността на властите.

Филби знаеше, че всеки новоприет член на Политбюро има право на четири резиденции. Най-напред семейното жилище на Кутузовски проспект, което, ако йерархът не изпадне в немилост, остава във вечна собственост на семейството. После идва официалната вила на Ленинските хълмове, винаги обслужвана от персонал, комфортна и неизбежно подслушвана и почти неизползвана освен при посрещане на важни гости от чужбина. Трето, дачата в горите на запад от Москва, която новопроизведеният тузар може да построи и обзаведе по свой вкус, и накрая лятната резиденция, най-често в Крим, на Черно море. Генералният секретар обаче беше построил лятната си резиденция в Кисловодск, балнеолечебен курорт в Кавказ, специализиран в церенето на стомашно-чревни заболявания.

Филби никога не беше виждал дачата му в Усово. Когато чайката се приближи тази мразовита вечер, Филби забеляза, че тя е ниска и продълговата, от дялан камък и с дървен покрив и подобно на мебелировката на Кутузовски проспект, беше в скандинавски стил. Вътре беше много топло и Генералният секретар ги посрещна в просторна стая, в която гореше голям огън. След оскъдните формалности Първият подкани с жест Крилов да започва.

— Вие ще разберете, другарю Генерален секретар, че нашият стремеж е да намерим начин да убедим не по-малко от десет процента от английския електорат в две неща: Първо, да загубят доверието си в сегашното консервативно правителство и, второ, че в едно бъдещо лейбъристко правителство е техният шанс да бъдат защитени интересите им и сигурността им.

За да улесним работата си, ние си зададохме въпроса, дали не е възможно да се намери мотив, който да доминира, или да се направи така, че да доминира целия изборен процес. След задълбочен анализ стигнахме до извода, че икономическите мотиви — увеличаване на безработицата, затваряне на предприятията, увеличаване на автоматизацията, дори намаляването на социалните разходи — не биха дали желания резултат. Все пак убедени сме, че такъв мотив съществува — това е най-големият и най-емоционално въздействащ неикономически, политически мотив на днешно време в Англия и в цяла Западна Европа. Това е въпросът за ядреното разоръжаване. На Запад това е голям въпрос, обвързан със съдбите на милиони обикновени хора. По същество става дума за масов страх и именно тук, смятаме ние, трябва да се вложат усилията ни — това е мотивът, който тайно трябва да използваме.

— И конкретните ви предложения? — попита Генералният секретар с мек глас.

— Вие знаете за нашите усилия в тази област досега. Не милиони, а милиарди рубли са похарчени за насърчаването на различни антиядрени групировки в усилията им да убедят западноевропейците, че едностранното ядрено разоръжаване е най-добрият начин да се постигне мир. Резултатите от тези тайни усилия са забележителни, но са нищо в сравнение с това, което сега трябва да се търси и постигне. От четирите партии, участващи в следващите избори, само Лейбъристката е привърженик на едностранното ядрено разоръжаване. Според нас сега всички пречки трябва да се премахнат — трябва да се вкарат в действие финансови средства, дезинформация, пропаганда, за да се убедят десетте процента колебаещи се избиратели, че гласът за лейбъристите е глас за мира.

Тишината, която се възцари, докато чакаха реакцията на Генералния секретар, беше почти осезаема. Накрая той заговори:

— Усилията, които полагаме през последните осем години и които споменахте, свършиха ли някаква работа?

Професор Крилов изглеждаше, сякаш е уцелен с ракета въздух-въздух. Филби долови настроението на съветския лидер и поклати глава. Генералният секретар забеляза жеста и продължи:

— В продължение на осем години ние полагаме огромни усилия, за да разклатим доверието в официалната линия. Днес наистина повечето организации, привърженици на едностранното разоръжаване, принадлежат към лявото крило и по един или друг начин се контролират от нашите приятели, тези, които работят за нашите цели. Кампанията ни донесе богата жътва от симпатизанти и влияние. Но…

Генералният секретар неочаквано удари с длани по перилата на инвалидния стол. Този жест на иначе леденостудения човек стресна слушателите му.

— Нищо не се е променило! — изкрещя Генералният секретар. После отново заговори с равен глас: — Преди пет години и преди четири години всички експерти на ЦК, от университетите, групите за анализи на КГБ, всички ни казваха, че движенията за едностранно разоръжаване са толкова силни, че могат да спрат разполагането на ракетите „Круз“ и „Пършинг“. Повярвахме им. Бяхме заблудени. В Женева стискахме със зъби и нокти, убедени от собствената си пропаганда, че ако удържим достатъчно дълго, правителствата на Западна Европа ще поддадат при натиска на „мирните“ демонстрации, които тайно поддържаме, и ще откажат да приемат ракетите. Но те ги разположиха и ние трябваше да напуснем преговорите.

Филби кимна с подобаваща скромност. През 1983 той беше надигнал глава с една статия, в която казваше, че „мирните“ движения на Запад, независимо от шумните и масови демонстрации, не са в състояние да променят съществено никакъв изборен резултат. Думите му се бяха оказали верни. Нещата се развиваха според предвижданията му.

— Раната още смъди, другари. Още смъди — каза Генералният секретар. — Сега ми предлагате нещо подобно. Другарю полковник Филби, какви са последните проучвания на общественото мнение по въпроса в Англия?

— Боя се, че не са добри — каза Филби. — Последните допитвания показват, че 20% от англичаните подкрепят идеята за едностранно разоръжаване. Но тези данни са объркващи. Сред традиционните привърженици на Лейбъристката партия този процент е по-нисък. Неприятен факт е, другарю Генерален секретар, че британската работническа класа е сред най-консервативните в света. Проучванията показват, че тя е и най-патриотичната, в традиционния смисъл. По време на Фолклендската криза трейдюнионистите захвърлиха всички правила и работиха денонощно, за да подготвят корабите за дългото пътуване. Боя се, че ако искаме да гледаме грубата реалност в очите, ще трябва да признаем, че английският работник упорито отказва да прозре, че интересите му са същите като нашите или че отслабването на отбранителната способност на страната е в негов интерес. И няма причина да смятаме, че това мнение може да се промени сега.

— Аз исках този комитет да гледа грубата реалност в очите — каза Генералният секретар. Последва пауза от няколко минути. — Вървете, другари. Вървете и продължете да мислите. Донесете ми план, действен план, който да се базира на масовия страх, за който говорите, който да експлоатира този страх както никога досега. Нещо, което ще убеди и най-проницателните мъже и жени да гласуват за премахването на ядреното оръжие от английска земя, да гласуват за лейбъристите.

Когато си отидоха, старият руснак се изправи и с помощта на бастун отиде до прозореца. Той се загледа в натежалата от снега брезова гора. Когато пое властта, още преди погребението на предшественика си, той беше твърдо решен да изпълни пет задачи до края на дните си.

Искаше да го запомнят като човека, който е увеличил производството на храни и е подобрил ефективното им разпределение, който е увеличил производството на потребителски стоки и излекувал хронично неефективната икономика, който е затегнал партийната дисциплина на всички нива, който е прогонил червея на корупцията от жизненоважните органи на държавата и който е осигурил окончателно превъзходството и в хора, и във въоръжения над стегнатите редици на враговете. Четири години по-късно той знаеше, че се е провалил и в петте.

Беше стар и болен, знаеше, че времето му свършва. Винаги се беше гордял с прагматизма, с реализма си в рамките на истинския марксизъм. Но дори реалистите имат мечти, а възрастните хора са и суетни. Неговата мечта беше проста — един огромен успех, един монумент, който щеше да бъде негов, и само негов. Колко силно е това желание през тази студена зимна вечер, знаеше той и само той единствен.

В неделя Престън мина покрай къщата на Кланрикард Гардънс, улица, която води на север от Бейзуотър Роуд. Бъркиншоу беше прав — това беше една от някога богатите пететажни викториански постройки, които сега силно се нуждаят от ремонт и се дават евтино под наем. Малкото дворче отпред беше буренясало. Пет стъпала водеха към една олющена врата над нивото на улицата. Встрани от нея имаше стълби надолу, към сутерена, чиято входна врата едва се показваше над повърхността. Още веднъж се изненада, че един висш държавен служител, при това „Рицар на империята“, може да посещава такова мизерно място.

Някъде наоколо би трябвало да е „наблюдателят“, вероятно в паркирана кола и с дългофокусен обектив подръка. Не се опита да открие човека, но беше сигурен, че той го е забелязал. (В понеделник появяването му бе описано в дневника така: „В 11,21 часа премина незабележителен човек, който прояви известен интерес към сградата.“ Престън си каза: „Благодаря.“)

В понеделник отиде в общината и прегледа списъка на наемодателите. На адреса беше записан само един — Майкъл З.Мифсуд. Беше благодарен за „З“-то — едва ли можеше да има много хора с такова име наоколо. Извикан по радиото, „наблюдателят“ се измъкна от колата и провери звънците. Името беше записано на партерния. Собственикът живее там, помисли Престън, и дава под наем останалите апартаменти обзаведени. Наемателите на необзаведени жилища би трябвало също да плащат общинска такса и да са регистрирани.

По-късно същата сутрин той провери името Майкъл З.Мифсуд в компютъра на имиграционната служба в Кройдън. Беше от Малта, както подсказваше името, и беше дошъл в страната преди тридесет години. На петнадесетата година от пристигането му беше отбелязан въпросителен знак — без никакви обяснения. Компютърът на „Криминалната регистрация“ в Скотланд Ярд обясни всичко — едва не е бил депортиран, но вместо това е излежал две години за неморални доходи. Следобед Престън отиде във финансовата служба на Чарлс стрийт, за да се види с Армстронг.

— Мога ли да стана данъчен инспектор за утре? — попита той.

Армстронг въздъхна:

— Ще се опитам да уредя. Обади се преди края на работното време.

След това отиде при юридическия съветник.

— Ще уредите ли да получа от специалния отдел заповед за обиск на този адрес? Трябва ми за утре. Също и униформен служител.

Хората на MI5 нямат право да извършват арести освен в нетърпящи отлагане случаи. Когато някой трябва да бъде арестуван, те използват униформени полицаи от специалния отдел.

— Нали няма да влизате с взлом? — попита подозрително адвокатът.

— Разбира се, че не. Ще изчакам, докато се върне собственикът. От обиска ще зависи дали да го арестуваме. Затова ми трябва униформен.

— Добре — въздъхна чиновникът, — ще се отбия при „добродушния“ съдия. Утре всичко ще е наред.

Малко преди пет часа Престън взе от финансовия отдел удостоверението си като данъчен инспектор. Армстронг му подаде още едно картонче с телефонен номер:

— Ако започне да пита, кажи му да се обади на този номер. Това е централната служба. Нека потърси господин Чарнли. Той ще гарантира за теб. Между другото, казваш се Брент.

— Виждам — каза Престън.

На следващата сутрин Майкъл З.Мифсуд се оказа неприятен човек. Небръснат, с мрежест потник, намусен и необщителен, той все пак пусна Престън да влезе в мърлявата всекидневна.

— Какви ги казваш? — запротестира Мифсуд. — Какви приходи? Каквото направя — декларирам.

— Господин Мифсуд, уверявам ви, че това е рутинна проверка на случайно подбран адрес. Обичайна практика. Нали декларирате всичко, нямате какво да криете?

— Нищо не крия. Затова се оправете със счетоводителя ми — каза Мифсуд предизвикателно.

— Ако настоявате, мога и това. Но вярвайте ми, можем да направим така, че да платите на този счетоводител доста пари. Ще ви кажа направо — ако всичко е наред, просто си отивам и толкова. Но ако, пази Боже, някой от апартаментите се дава под наем с неморални цели, това вече ще е друго. Аз се занимавам с данъци. Но съм длъжен да съобщавам за нередностите в полицията. Знаете ли какво значи да живееш от неморални доходи?

— Какви говориш? Няма неморални доходи тука. Всички добри наематели. Те плащат данък, аз плаща данък. Всичко.

Но беше пребледнял малко повече, когато неохотно извади книгите за наемите. Престън се направи, че го интересуват всичките. Забеляза, че сутеренът е нает от някой си мистър Дики за четиридесет лири на седмица. За да научи всички подробности, му трябваше един час. Мифсуд никога не беше виждал този наемател. Плащаше в брой и редовно като часовников механизъм. Първоначално беше ангажирал жилището с писмо, подписано „Дики“. Престън взе това писмо на тръгване независимо от протестите на Мифсуд. До обяд той предаде това писмо заедно с подписа и други писани от сър Ричард Питърс неща на графолозите от Скотланд Ярд. След време му се обадиха — същият почерк, но преправен.

Значи, помисли Престън, Питърс сам държи сутерена. За удобни срещи с „контрола“ си? Най-вероятно. Престън нареди, ако го видят пак да се запътва натам, да го уведомят незабавно, където и да се намира. Сутеренът оставаше под наблюдение, в случай че се появи някой друг.

Сряда мина бавно, бавно започна и четвъртък. Тогава, след като излезе от министерството, Престън взе такси и се отправи към Бейзуотър. „Наблюдателите“ се свързаха с него в барчето на Гордън стрийт, той веднага се обади в специалния отдел и униформеният служител изхвърча от столовата. Даде му телефонния номер и адреса:

— Чакай ме на тротоара отсреща, но без шум — каза той.

Срещнаха се в студения мрак на тротоара. Престън беше освободил таксито малко по-нагоре. Полицаят беше дошъл с необозначена служебна кола, с шофьор, който чакаше зад ъгъла с угасени светлини. Сержант Ландър се оказа млад и неопитен — за първи път участваше в акция на MI5 и изглеждаше впечатлен. Хари Бъркиншоу изникна от тъмнината.

— Откога е тук, Хари?

— Петдесет и пет минути.

— Посетители?

— Не.

Престън извади заповедта за обиск и я показа на Ландър.

— Окей, да влизаме — каза той.

— Възможно ли е да се съпротивлява, сър? — попита Ландър.

— Надявам се, че не. Той е чиновник на средна възраст. Би могло да го заболи.

Прекосиха улицата и тихо влязоха в дворчето. Зад пердето на сутерена гореше слаба светлина. Те тихо се спуснаха по стълбите и Престън позвъни. Чу се чаткане на токчета и вратата се отвори. В светлината се очерта силуетът на жена.

Когато ги видя, усмивката изчезна от дебело начервените устни. Опита се да затръшне вратата, но Ландър я избута и се втурна вътре.

Не беше в първа младост, но се беше постарала максимално. Вълниста черна коса до раменете очертаваше силно напудрено лице. Очите бяха покрити с дебел пласт сенки и грим, по бузите имаше много руж, червилото беше ярко. Преди да успее да се загърне в пеньоара, Престън забеляза черни чорапи, жартиери и стегнат корсет, прихванат с червен ширит.

Той я хвана за лакътя и я заведе през антрето във всекидневната, където я сложи да седне. Беше се втренчила в килима. Не разговаряха, докато Ландър претърсваше апартамента. Той знаеше, че понякога бегълците се крият под леглата и в гардеробите. Добре се постара. След десетина минути се появи, леко зачервен.

— Никаква следа от него. Трябва да се е измъкнал отзад през дворовете към задната улица.

Тогава на вратата се позвъни.

— Ваши хора ли са, сър — попита Ландър.

— Не. Не биха позвънили само веднъж. — Престън поклати глава.

Ландър отиде да отвори. Престън чу ругатня и бягащи крака. По-късно се изясни, че един мъж е натиснал звънеца и когато е видял полицаят да отваря, се е опитал да избяга.

Хората на Бъркиншоу го бяха хванали на върха на стълбите и го бяха задържали, докато Ландър му сложи белезниците. След това мъжът се успокоил и се оставил да го заведат до колата и до полицейския участък.

Престън седеше при жената и чу как шумът вън утихва:

— Това не е арест — каза той тихо, — но мисля, че е по-добре да отидем в главното управление.

Жената кимна отчаяно.

— По-добре да се преоблека първо…

— Добра идея, сър Ричард — каза Престън.

Час по-късно от полицейския участък на Падингтън Грийн беше освободен един едър и много развеселен мъж, на когото сериозно беше обяснена опасността от сляпото доверяване на адресите в списанията за намиране на партньори.

Джон Престън придружи сър Ричард Питърс до провинцията, изслуша каквото имаше да каже до полунощ, после се прибра с кола в Лондон и до сутринта написа доклада си. Този доклад се намираше пред всеки от участващите в комитета „Парагон“, когато се събраха на съвещание в 11 часа сутринта в петък. Лицата на всички изразяваха обърканост и отвращение.

Боже мили, мислеше сър Мартин Фланъри, секретарят на правителството, първо Хеймън, после Трестрейл, после Дънит и сега това. Не могат ли тези отрепки да държат панталоните си закопчани?

Последният, който четеше доклада, вдигна глава.

— Доста ужасяващо — каза сър Хюбърт Вилиърс от вътрешното министерство.

— Не мисля, че можем да го оставим в министерството — каза сър Пери Джоунс от Министерството на отбраната.

— Къде е сега? — попита сър Антъни Плъм директора на MI5, който седеше до Брайън Харкорт-Смит.

— В една от квартирите ни в провинцията — отговори сър Бърнард Хемингс. — Вече се е обадил в службата си, че се е подхлъзнал на улицата вчера и е пукнал кост в стъпалото си. Казал е, че е превързан в шини и ще отсъства две седмици. Нареждане на лекаря. Това ще задържи нещата за известно време.

— Не пропускаме ли един важен въпрос? — измърмори сър Найджъл Ървинг от MI6. — Независимо от необикновените си вкусове той ли е нашият човек? Той ли е пуснал информацията?

Брайън Харкорт-Смит прочисти гърлото си:

— Разпитът, господа, е в начален стадий. Но много вероятно е да е той. Много лесно би бил заставен да го направи чрез шантаж.

— Времето се превръща в основен фактор за нас — намеси се сър Патрик Стриклънд от външното министерство, — въпросът за вредите все още не е решен, а мен ме интересува какво и кога да кажа на съюзниците.

— Бихме могли да… ускорим разпита — предложи Харкорт-Смит. — Смятам, че ще получим отговор за двадесет и четири часа.

Настъпи неловко мълчание. Мисълта, че един техен колега, каквото и да е направил, може да бъде обработван от „грубия“ екип, не беше приятна на никого. Стомахът на сър Мартин Фланъри се преобърна. Той изпитваше дълбоко отвращение към насилието.

— Това няма да се наложи на този етап, надявам се? — попита той.

Сър Найджъл Ървинг повдигна глава от доклада:

— Бърнард, този Престън, следователят, изглежда, е доста добър.

— Така е — потвърди сър Бърнард Хемингс.

— Чудя се — продължи Ървинг с престорена нерешителност… — Той, изглежда, е прекарал няколко часа с Питърс непосредствено след събитията в Бейзуотър. Чудя се дали няма да е полезно за всички нас да го изслушаме лично?

— Аз лично говорих с него тази сутрин — бързо се намеси Харкорт-Смит. — Сигурен съм, че мога да отговоря на всички въпроси.

Шефът на „Шестицата“ се зае с извинения.

— Драги Брайън, не се съмнявам изобщо в това — Каза той. — Просто… ъъъ, понякога човек получава при разпит впечатления, които трудно се предават в писмен вид. Не зная какво мисли комитетът, но ще трябва да решим какво да правим нататък. Мисля, че ще е от полза да разговаряме с единствения, който е разпитвал Питърс.

Около масата последва поредица кимания. Хемингс изпрати очевидно раздразнения Харкорт-Смит до телефона, за да повика Престън. Докато чакаха, беше сервирано кафе. Той се яви след половин час. Гледаха го с известно любопитство. Дадоха му стол срещу собствения му директор и заместник-директор. Сър Антъни Плъм обясни дилемата на комитета.

— Просто кажете какво се случи между вас двамата.

Престън се замисли за момент:

— В колата, когато излизахме от града, той рухна. Дотогава беше запазил някакво самообладание, макар и с усилие. Аз карах колата и бяхме само двамата. Той се разплака и взе да говори.

— Да — намеси се сър Антъни, — и какво каза?

— Призна, че е травестит, но беше видимо втрещен при обвинението в предателство. Отричаше разгорещено, докато го оставих на пазачите.

— Естествено ще отрича — каза Харкорт-Смит, — това не означава нищо.

— Да, наистина е така — съгласи се Престън.

— А вашето лично впечатление? Вътрешното ви чувство? — промърмори сър Найджъл Ървинг.

Престън пое дълбоко въздух:

— Господа, не мисля, че е той.

— Може ли да попитаме защо? — каза сър Антъни.

— Както каза сър Найджъл, това е само усещане — каза Престън. — Виждал съм само двама души, чийто свят рухва около тях и които бяха наясно, че няма повече за какво да живеят. Когато човек в подобно настроение проговори, той казва всичко. Много малко са хората с голямо самообладание, като Филби и Блънт, които могат да издържат докрай. Но те бяха идеологически изменници — убедени марксисти. Ако сър Ричард Питърс е бил въвлечен чрез шантаж, щеше да признае всичко, когато къщичката от карти се събори, или поне нямаше да бъде изненадан, когато чу обвинението. А той демонстрира пълно изумление — може и да е играл, но според мен вече не беше в състояние да играе. Ако ли не, трябва да получи „Оскар“.

Речта на този дребен служител пред комитета беше доста дълга и за известно време се възцари тишина. Харкорт-Смит хвърляше искри към Престън, а сър Найджъл го гледаше с интерес. Поради поста си той знаеше за инцидента в Лондондери, който бе прекратил кариерата му в армията. Той също така забеляза и погледа на Харкорт-Смит и се чудеше защо заместникът на „Петицата“, изглежда, не го харесваше. Неговото собствено мнение беше добро.

— Ти какво мислиш, Найджъл? — попита сър Антъни Плъм.

Ървинг кимна:

— Аз също съм виждал как изглежда чувството за пълен крах, което обзема заловения предател. Васал, Прайм — и двамата бяха слаби, неадекватни мъже, и двамата казаха всичко, когато постройката им се срути. Ако не е Питърс, остава Джордж Беренсън.

— Вече мина месец — оплака се сър Патрик Стриклънд, — наистина трябва да хванем виновния, все едно как.

— Независимо от всичко напълно е възможно и да е някой от персонала на тези двамата — отбеляза сър Пери Джоунс. — Така ли е, мистър Престън?

— Така е, сър.

— Тогава ще трябва да елиминираме съмнението към Джордж Беренсън или да докажем, че е той — каза сър Патрик Стриклънд с известна тревога. — Дори ако се убедим, че е невинен, остава Питърс. Ако той не пропее, връщаме се в начална позиция.

— Може ли да предложа нещо? — каза Престън тихо.

Погледнаха го с изненада. Не беше повикан да прави предложения. Но сър Антъни Плъм беше учтив човек.

— Да, моля — каза той.

— В десетте документа, изпратени анонимно, има една закономерност — каза Престън. Хората около масата кимнаха. — Седем от тях съдържат материали, засягащи разположението на военноморските сили на Англия и НАТО в Атлантика — на север и на юг. Тази част от плановете на НАТО, изглежда, представлява голям интерес за нашата „пробойна“ и „контролите“ му. Ще бъде ли възможно да оставим на бюрото на мистър Беренсън някакъв документ с много привлекателен вкус, така че, ако той е виновният, да се изкуши непреодолимо и да го изнесе?

Около масата поклатиха глави замислено.

— Искаш да кажеш, да го изкараме с дим? — каза сър Бърнард Хемингс. — Ти как мислиш, Найджъл?

— Мисля, че ми харесва. Може и да стане. Можем ли да го направим, Пери?

Сър Пери Джоунс присви устни:

— Дори по-реалистично, отколкото си мислиш. Когато бях в Щатите, стана дума, разбира се, като начална идея и аз не съм говорил никъде за това, че един ден може би ще се наложи да увеличим запасите от храна и гориво на остров Асеншън, така че да зареждаме там и атомните подводници. Американците се заинтересуваха и казаха, че могат да поемат част от разноските, ако могат и те да зареждат там. Нашите подводници няма да има нужда да се връщат чак до Фаслейн, ще престанат и безкрайните демонстрации там, а американците няма да ходят чак до Норфолк, Вирджиния. Мисля, че мога да изготвя една докладна по въпроса, в смисъл че вече сме се договорили, и да я пусна на бюрото на Беренсън и на още трима-четирима други.

— При нормални обстоятелства той би ли видял такъв документ? — попита сър Пади Стриклънд.

— Разбира се — каза Джоунс, — като заместник-шеф на военното снабдяване ядрените подводници също влизат в ресора му. Ще трябва да получи документа заедно с няколко други. Ще бъдат направени някои копия, предназначени само за очи на близки колеги. След това трябва да бъдат върнати и унищожени. Оригиналите се връщат лично на мен.

Съгласиха се. Документът щеше да се окаже на бюрото на Джордж Беренсън във вторник.

Когато излизаха, сър Найджъл Ървинг покани за обяд сър Бърнард Хемингс.

— Добър е този Престън — каза Ървинг, — харесва ми физиономията му. Лоялен ли е към теб?

— Нямам причини да се съмнявам — отговори Хемингс учуден.

Аха, това може би обяснява нещата, мислеше „С“ тайнствено.

Тази неделя, 22, британската министър-председателка прекара в официалната си резиденция в провинцията Чекърс, в графство Бъкингамшир. При пълна секретност тя покани трима от най-близките си съветници в кабинета и председателя на партията да я посетят. Това, което им каза, ги накара да се замислят дълбоко. През юни са навършваха четири години от втория й мандат. Беше решена да спечели трета изборна победа. Икономическите индикатори сочеха спад през есента, придружен от вълна от искания за по-високи заплати. Възможни са и стачки. Тя не желаеше „зимата на недоволството“ от 1978 година, когато вълната от стачки подрони доверието в лейбъристкото правителство и доведе до падането му през лятото на 1979 година, да се повтори.

И нещо повече — сега, когато Съюзът на социалдемократите и либералите не помръдваше от 20% в изследванията на общественото мнение, новата линия на обединение и умереност беше донесла на лейбъристите 37% — шест пункта под консерваторите. И разликата намаляваше. С две думи, тя искаше да насрочи едни неочаквани избори през юни, но без вредните спекулации от 1983 година, които бяха предшествали и ускорили решението й. Внезапна декларация и триседмична избирателна кампания — това искаше тя, и не през 1988 или дори есента на 1987 година, а още това лято.

Тя накара колегите си да мълчат и им каза, че предпочитана дата за нея е предпоследният четвъртък на юни, 18.

В понеделник сър Найджъл Ървинг се срещна с Андреев. Срещата беше дълбоко законспирирана, в ливадите на Хампстед. Наоколо бяха пръснати неговите собствени хора, за да се уверят, че той е сам и не го наблюдават горилите от КР (контраразузнаването) на съветското посолство. Беше чист. Британските служби не следяха движението на съветския дипломат.

Андреев беше „директорски случай“ за сър Найджъл Ървинг. Това се случва рядко, тъй като човек, издигнал се толкова много в кариерата, не се занимава лично с агенти. Изключенията са, когато агентът е много важен или когато е вербуван от директора лично, преди той да стане директор на службата си, а агентът отказва да контактува с когото и да било друг. Така беше и в този случай.

През февруари 1972 година Найджъл Ървинг, тогава просто господин Ървинг, беше началник на базата в Токио. По това време в отдела за борба с терористи бяха решили да разгромят главната квартира на фанатичната, ултралява организация „Фракция Червена армия“, която се намираше в една вила, разположена в снежните склонове на планината Отакине, в местността Асамасо. Всъщност работата свърши националната полицейска агенция, но под командването на страховития шеф на отдела господин Саса, който беше приятел на Ървинг.

Опитът на Ървинг в специалните въздушни сили на Англия се оказа полезен в операцията и някои от съветите му спасиха живота на доста японци. Поради строгата неутралност на страната му господин Саса нямаше как да се отблагодари на Ървинг открито. Но на един дипломатически прием след месец той улови погледа му и кимна по посока на един руски дипломат в другия край на стаята. След това се усмихна и се отдалечи. Ървинг се зае с руснака и откри, че е нов в Токио и че се казва Андреев.

Постави му „опашка“ и разбра, че руснакът съвсем глупаво има тайна любовна връзка с японско момиче, което само по себе си е достатъчно, да изпадне в немилост пред собствените си хора. Естествено японците знаеха всичко това, защото следяха движението на всеки съветски дипломат извън посолството.

Ървин му заложи „сладострастен“ капан, сдоби се с необходимите снимки и звукозаписи и накрая нахълта при него. Руснакът едва не припадна, защото отначало реши, че е разкрит от своите хора. Докато си обуваше панталоните, се съгласи да разговаря с Ървинг. Оказа се солидна плячка. Беше от отдел „Нелегални“ на КГБ, човек на „Направление N“.

Първо главно управление на КГБ, занимаващо се с всички операции в чужбина, се дели на управления, специални отдели и обикновени отдели. Обикновените съветски агенти, работещи под дипломатическо прикритие, са към един от „териториалните“ отдели — с Япония например се занимава Седми отдел. Когато са на работа в чужбина, тези агенти се наричат „Направление PR“ и вършат ежедневната работа — събират информация, установяват полезни контакти, четат технически публикации и т.н.

Но в самото най-тайно сърце на Първо главно управление са „нелегалните“ или „Управление С“, за което няма териториални ограничения. Служителите там обучават и контролират „нелегални“ агенти — тези, които нямат дипломатически имунитет, които работят „под земята“, под дълбоко прикритие, които изпълняват секретни мисии с фалшиви документи. Те оперират извън посолствата.

Независимо от това в резидентурата на КГБ във всяко посолство обикновено има човек от „Управление С“. Тези хора в чужбина са известни като „Направление N“. Те се занимават само със специални задачи, често контролират агенти от местен произход и подпомагат технически новодошлите дълбоко законспирирани агенти от съветския блок.

Андреев беше от „Управление С“. Което е странно, той не беше специалист по Япония, както би трябвало да бъдат всичките му колеги от Седми отдел в посолството. Той беше англоезичен експерт и причината да бъде в Токио беше един сержант от американските военновъздушни сили, който поради уменията си беше прехвърлен от Сан Диего в американо-японската военновъздушна база в Ташикава.

Без да има как да обясни поведението си на началниците в Москва, Андреев се съгласи да работи за Ървинг. Тази идилия беше прекратена, когато сержантът, притиснат повече, отколкото може да издържи, си тегли куршума, доста грозно, в столовата със служебния си пистолет. Андреев се върна светкавично в Москва. Ървин първоначално реши да го „изгори“ още в същия миг, но после размисли.

Тогава Андреев се появи в Лондон. Шест месеца преди това през бюрото на сър Найджъл Ървинг бяха минали няколко нови снимки. Руснакът беше преместен от „Управление С“ в „Направление PR“ — сега беше акредитиран като втори секретар на посолството. Сър Найджъл отново го закачи на „куката“. Андреев нямаше как да не се отзове, но не желаеше да се довери на никой друг, така че остана „директорски случай“.

За изтичането на информация от Министерството на отбраната той не знаеше нищо. Ако наистина имаше агент, по всяка вероятност той е директно под контрола на Москва, чрез нелегален резидент в Англия или чрез един от тримата от „Направление N“ в посолството, но те не биха говорили за такива неща в столовата на чаша кафе. Той лично не беше чул нищо, но каза, че ще държи очите и ушите си отворени. След това двамата се разделиха.

Документът за новите снабдителни бази на атлантическия остров беше раздаден във вторник от сър Перегрийн Джоунс, който го беше подготвил предния ден. На четирима души. Бърти Капстик щеше да влиза в министерството всяка вечер, за да проверява законно направените копия. Престън беше казал на „наблюдателите“, че ако Джордж Беренсън си почеше гърба, трябва да му докладват незабавно. Същото каза на хората в пощата и постави екипа за подслушване на телефона в пълна готовност. След това зачакаха.

8.

Първия ден не се случи нищо. През нощта Капстик и Престън влязоха в министерството, за да проверят фотокопията. Бяха направени седем — три от Джордж Беренсън, по две от двамата други. Четвъртият не беше правил никакви копия.

Вечерта на втория ден Беренсън направи нещо странно. Екипът докладва, че по средата на вечерта е излязъл от дома си и е отишъл до една близка телефонна кабина. Не успели да забележат какъв номер набира, но казал само няколко думи и затворил. Защо, чудеше се Престън, ще трябва да излиза от къщи, за да говори по телефона, след като домашният му апарат работи перфектно? За последното можеше да се закълне, защото го подслушваше.

В четвъртък, на третия ден, Беренсън излезе от работа в обичайното време, спря такси и се отправи към енорията Сейнт Джон. Там, на главната улица с провинциалната й атмосфера, имаше млечен бар. Държавният служител влезе вътре и си поръча сладолед „Сънди“ — един от специалитетите.

Джон Престън седеше в стаята за свръзка в мазето на Корк стрийт и слушаше съобщенията на шефа на екипа за следене. Беше Лен Стюарт от екип „А“.

— Двама от моите са вътре — каза той, — още двама са вън на улицата. Отделно колите.

— Какво прави той? — попита Престън.

— Не виждам — каза Стюарт по личната си радиостанция. — Ще трябва да изчакаме, докато тези отвътре успеят да ми кажат.

В това време Беренсън ядеше сладоледа си в едно сепаре и попълваше кръстословицата в „Дейли телеграф“, който извади от чантата си. Не обърна никакво внимание на двамата обути в джинси студенти, които се сваляха в ъгъла.

След половин час Беренсън поиска сметката си, отиде до касата, плати и си тръгна.

— Сега е навън — съобщи Лен Стюарт, — моите хора останаха вътре. Тръгва нагоре по улицата. Предполагам, че търси такси. Сега виждам моите вътре. Плащат.

— Може ли да ги попиташ какво е правил вътре? — попита Престън. Имаше нещо странно в целия епизод. Сладоледът тук може и да е много добър, но подобен има на много места по пътя на Беренсън от службата до дома му. Защо отиде толкова далеч само за един сладолед?

Отново се чу гласът на Стюарт:

— Идва такси. Той го спира. Чакай, моите излизат отвътре.

Последва пауза. После:

— Изял си е сладоледа и е попълнил кръстословицата. Платил и си тръгнал.

— Къде е вестникът?

— Оставил го е, след като е свършил… чакай… дошъл собственикът и го взел, като разчиствал масата. Сега е някъде в служебните помещения. Ние да го следим ли? Той се движи с таксито.

Престън се замисли трескаво. Хари Бъркиншоу и екип „В“ бяха освободени да почиват няколко дни. Седмици бяха стояли на студа, мъглата и дъжда. Сега разполагаше само с един екип. Ако го раздели на две, изпусне Беренсън и той осъществи контакта си някъде незабелязано, Харкорт-Смит със сигурност ще опъне кожата му да се суши на слънце. Взе решение.

— Лен, остави едната кола да следи таксито. Знам, че не е достатъчно, ако тръгне пеша нанякъде. Все едно, нека останалите ти хора стоят при млечния бар.

— Става — каза Лен Стюарт и изключи връзката.

Престън имаше късмет. Таксито остави Беренсън пред клуба му в Уест Енд и той влезе вътре. Но, мислеше Престън, контактът може да стане и вътре.

Лен Стюарт влезе в млечния бар и стоя вътре с кафе и вестник, докато затвориха. Нищо не се случи. Помолиха го да си тръгне и той го направи. От двете страни нагоре и надолу по улицата четиримата от екипа видяха как персоналът си отива, как собственикът заключва, светлините угасват.

На Корк стрийт Престън се мъчеше да организира подслушване на телефона в млечния бар и да проучи собственика. Оказа се, че е някой си сеньор Беноти, законен емигрант от Неапол, който е прекарал в страната двадесет безупречни години. До полунощ телефоните на заведението и на сеньор Беноти вече се подслушваха. Без резултат.

Престън прекара една безсънна нощ на Корк стрийт. Нощната смяна наблюдава през цялата нощ къщата на италианеца и заведението му. В девет часа на следващия ден сеньор Беноти отиде на работа и в десет отвори. По това време дежурството поеха Лен Стюарт и дневната смяна. Той се обади в единадесет:

— Пред входа спря малко камионче. Ще товарят контейнери със сладолед. Изглежда, имат и външни доставки.

Престън разбърка двадесетата си чаша ужасно кафе. Умът му беше замъглен от безсъние.

— Знам. По телефона го споменаха. Отдели една кола с двама души да проследят камиона. Да отбележат всички адреси, на които доставят.

— Ще изтънея много тук. Оставаме само трима и колата.

— В „Чарлс“ има „наддаване“. Ще се опитам да получа още един екип.

Камиончето със сладолед спря на дванадесет места, всичките в околността. Някои от доставките бяха в жилищни блокове и беше невъзможно да се провери кой точно получава сладоледа, но адресите бяха записани. След това камиончето се върна. Следобед не ходи никъде.

— Донеси списъка в „Корк“, преди да се прибереш — помоли Престън.

Телефонистите го уведомиха, че тази вечер Беренсън е провел четири телефонни разговора от дома си, включително и един, при който се оказа, че обаждащият се е сгрешил номера. Самият той не е телефонирал на никого. Всичко бяха записали, дали иска да прослуша записите? Няма дори и намек за нещо подозрително. Той реши все пак да ги чуе.

В събота сутринта Престън разигра най-безнадеждния ход в живота си. Взе от техническата служба магнетофон и под различни предлози се обади на получилите сладолед. Ако женски глас вдигнеше телефона, той учтиво молеше да говори със съпруга й. В събота всички освен един си бяха вкъщи.

Единият от гласовете му се стори смътно познат. Какво беше това? Следа от акцент? И къде може да го е чувал преди? Провери името на собственика. Не му говореше нищо.

Обядва обезнадежден в едно кафене на Корк стрийт. Докато пиеше кафето си, направи връзката. Върна се веднага и пусна отново записите. Беше възможно. Не съвсем сигурно, но възможно.

В Скотланд Ярд освен другото техническо оборудване, има и лаборатория за анализ на гласове. Тя се използва, когато престъпник, чийто телефон е подслушван, се опита да отрече, че записаният глас е негов. MI5, където нямаше криминологични лаборатории, за подобни неща прибягваше до услугите на Скотланд Ярд, обикновено чрез специалния отдел.

Престън се обади на Ландър и той уреди спешна среща в звуковата лаборатория още същия следобед. На разположение имаше само един техник, който не желаеше да изпусне мача по телевизията, но го направи. Беше слаб, млад човек с очила. Той пусна записите няколко пъти, докато следеше кривата на осцилоскопа, отразяваща и най-малките различия в тембъра и височината на звука.

— Същият глас — каза той накрая, — без съмнение.

В понеделник Престън идентифицира собственика на гласа в списъка на дипломатическите служители. После се обади на стар приятел от Факултета по точни науки в Лондонския университет, развали му деня, като го накара да му направи една голяма услуга, и накрая се обади на сър Бърнард Хемингс в къщата му в Съри.

— Мисля, че има нещо важно, което трябва да се съобщи на комитета, сър. Още утре сутринта.

Комитетът „Парагон“ се събра в единадесет и сър Антъни Плъм покани Престън да започва. Всички замълчаха в очакване, макар че сър Бърнард Хемингс беше мрачен.

Престън описа събитията от предните два дни колкото се може по-кратко. Когато спомена за обаждането от телефонната будка, всички се раздвижиха заинтригувани.

— Записахте ли този разговор? — попита сър Перигрийн Джоунс.

— Не, сър, не успяхме.

— Как го обяснявате тогава?

— Предполагам, че е предупредил „контролата“ си за предстоящата доставка, вероятно чрез код е съобщил мястото и времето.

— Имате ли доказателства за това? — попита сър Хюбърт Вилиърс.

— Не, сър.

По-нататък Престън описа посещението в млечния бар, вестника, както и факта, че собственикът го е прибрал лично.

— Успяхте ли да се доберете до вестника? — попита сър Пади Стриклънд.

— Не, сър. Ако бяхме влезли тогава в бара, може би щяхме да арестуваме Беноти, може би и Беренсън. Но италианецът можеше да отрече, че знае какво има във вестника, а Беренсън да се извини, че е допуснал ужасна небрежност.

— Но вие вярвате, че доставката е станала в бара? — попита сър Антъни Плъм.

— Сигурен съм в това. — По-нататък той разказа за разнасянето на сладоледа на следващата сутрин, как е успял да се сдобие със запис на гласовете на единадесет от тях, и за грешката по телефона на Беренсън.

— Гласът, който се извини, че е сгрешил номера, е идентичен с гласа на един от получилите сладолед у дома си.

Около масата настана тишина.

— Не би ли могло да е съвпадение? — попита сър Хюбърт Вилиърс с недоверие. — Стават ужасно много съвсем случайни грешки в този град. На мен самия ми се обаждат непрекъснато.

— Вчера разговарях с един познат, който работи с компютър — каза Престън с равен глас. — Вероятността при ситуацията — в град от дванадесет милиона един човек да отиде в млечен бар, за да яде „Сънди“, на следващата сутрин млечният бар да достави сладолед на няколко души, един от тези няколко да се обади на посетителя във вид на грешка посред нощ, е по-малко от едно на милион. Обаждането в петък вечерта е било потвърждение за получаване на пратката.

— Нека видим дали съм разбрал правилно — каза сър Пери Джоунс. — Беренсън прибира обратно трите копия, раздадени на колеги, и вместо да унищожи всичките, задържа едно. Поставя го във вестника и го оставя в млечния бар. Собственикът прибира копието, опакова го и го поставя в контейнер със сладолед, който на следващата сутрин доставя в дома на „контролата“. След това „контролата“ уведомява Беренсън по телефона, че всичко е наред.

— Вярвам, че така стоят нещата — каза Престън.

— Шанс едно на милион… — разсъждаваше сър Антъни Плъм. — Найджъл, ти какво ще кажеш?

Шефът на SIS поклати глава:

— Не вярвам в такива случайности. Не и в нашата работа, нали, Бърнард? Това си е чиста „доставка“. Чрез посредник — сеньор Беноти. Джон Престън е прав. Моите поздравления! Беренсън е нашият човек.

— Какво направихте, след като установихте тази връзка? — попита сър Антъни.

— Прехвърлих наблюдението от Беренсън на „контролата“ — каза Престън. — Идентифицирах го. Всъщност тази сутрин бях с екипа и го проследихме от апартамента в Мерилбоун до службата му. Той е чужд дипломат, името му е. Ян Марайс.

— Ян? Прилича на чешко име — каза сър Пери Джоунс.

— Не съвсем — каза Престън мрачно, — акредитиран е към посолството на Южноафриканската република.

Всички замълчаха изумени. Сър Пади Стриклънд, забравяйки дипломатичния тон, каза:

— По дяволите.

Погледите се обърнаха към сър Найджъл Ървинг.

Той седеше на края на масата явно потресен. Ако това е вярно, мислеше си, ще му използвам топките вместо маслинки в коктейл.

Имаше предвид генерал Хенри Пиенаар, шеф на Националната разузнавателна служба на Южна Африка, наследила старото Бюро за държавна сигурност. Защото да наемат няколко лондонски мошеници, които да претършуват архива на Африканския национален конгрес, е едно, да внедрят агент директно в Министерството на отбраната означава война между организациите.

— Господа, мисля, че трябва да ви помоля за няколко дни, докато проуча въпроса по-добре — каза сър Найджъл.

Два дни по-късно, на 4 март, един от министрите в кабинета, на които госпожа Тачър беше доверила желанието си да насрочи избори, закусваше със съпругата си в голямата си градска къща в Холанд парк, Лондон. Тя прелистваше една купчина рекламни брошури за курорти.

— Корфу е добре — каза тя — или Крит.

Не последва отговор и тя продължи:

— Мили, това лято трябва да избягаме от всичко за две седмици. Две години минаха в края на краищата! Какво ще кажеш през юни? Преди големите тълпи и при най-хубавото време.

— Не през юни — каза министърът, без да вдига поглед.

— Но през юни е чудесно — запротестира тя.

— Не юни. Когато и да е, само не юни.

Очите й се разшириха:

— Какво толкова важно има през юни?

— Без значение.

— Ти, стара, хитра лисицо! — каза тя на един дъх. — Маргарет, нали? Знам ги тези разговорчета в Чекърс през почивните дни. Ще прави избори, нали? Проклета да съм, ако не!

— Шшт! — изшътка той, но след двадесет и пет години тя знаеше кога е права и кога не.

Жената вдигна глава към Ема, дъщеря им, която стоеше на прага.

— Излизаш ли, скъпа?

— Аха. Чао.

Ема Локуд беше деветнадесетгодишна, студентка в колеж по изкуствата и с целия си младежки ентусиазъм подкрепяше радикалните политически идеи. Тя ненавиждаше политическите възгледи на баща си и им се противопоставяше чрез начина си на живот. За ужас на толерантните си родители тя никога не пропускаше антиядрена демонстрация. Израз на личен протест беше и това, че спи със Саймън Девайн, преподавател в политехнически колеж, с когото се бе запознала на една демонстрация.

Той не беше кой знае какъв любовник, но я впечатляваше с пламенния си троцкизъм и патологична омраза към „буржоазията“, към която, изглежда, се причисляваше всеки, който не е съгласен с него. Тези от „буржоазията“, които му се противопоставяха по-ефективно, получаваха етикета „фашисти“. В квартирата му тази вечер тя сподели каквото беше чула на прага на трапезарията на родителите си.

Девайн членуваше в няколко групи за изучаване на революцията и пишеше статии за различни (много страстни, но с малък тираж) издания на твърдата левица. Два дни по-късно той съобщи безценната новина на един от редакторите на малко вестниче, за което беше написал статия, призоваваща всички обичащи свободата работници от автомобилните заводи в Каули да унищожат производствената линия заради един техен колега, уволнен за кражба.

Редакторът каза на Девайн, че от този слух не може да се получи публикация, но че ще го обсъди с колегите си. Посъветва го да си мълчи. Редакторът наистина каза каквото беше чул на един от колегите си, негова свръзка, който от своя страна пусна новината на резидентурата в съветското посолство. На 10 март в Москва вече знаеха. Девайн би се ужасил. Като пламенен привърженик на идеята на Троцки за глобална революция той мразеше Москва.

Сър Найджъл Ървинг беше потресен от разкритието, че един агент от голям калибър се контролира от южноафрикански дипломат. Предприе единствено възможното — свърза се направо с Националната разузнавателна служба (НРС) на Южна Африка, за да поиска обяснение.

Отношенията между английската и южноафриканската служба биха били описани от политиците като „несъществуващи“. По-точно обаче би било да се използва изразът „на ръка разстояние“. Те съществуват, но по политически причини не са от безпроблемните.

Различните английски правителства, главно поради масовата омраза към апартейда, не гледаха с добро око на такива връзки. Разбира се, лейбъристите бяха по-категорични от консерваторите. През лейбъристкия период, от 1964 до 1979 година, те не бяха прекъснати въпреки всичко главно поради кашата в Родезия. Министър-председателят Харолд Уилсън смяташе, че му е необходима цялата възможна информация за страната на Ян Смит, за да може да наложи санкциите си, а южноафриканците разполагаха с голяма част от нея. След май 1979 година консерваторите се върнаха на власт и тези отношения продължиха, но вече с оглед на Намибия и Ангола, където те също имаха добри агентурни мрежи.

Тези връзки не бяха едностранни. Британците, след като получиха сведения от Западна Германия за връзките на съпругата на Дитер Герхард, ескадрен капитан, с Източна Германия, информираха южноафриканските служби и той беше арестуван като шпионин на съветския блок. Също така бяха ги предупредили за двама съветски „нелегални“, влизащи в Южна Африка, сведения, взети от обширната информация за подобни господа, която се съдържа в папките на MI6.

През 1967 година се случи неприятен инцидент. Един агент на Бюрото за държавна сигурност, някой си Норман Блекбърн, който работел като барман в клуб „Замбези“, очаровал едно от „градинските“ момичета — секретарките на Даунинг стрийт № 10, наречени така, защото стаята, в която работят, гледа към градината.

Увлечената Норма (малкото име е достатъчно, защото жената отдавна е омъжена и живее със семейството си) му предала няколко секретни материала, преди цялата работа да бъде разкрита. Вдигнал се шум и оттогава нататък Харолд Уилсън бил убеден, че каквото и да не е както трябва, виновни са южноафриканците — от вкиснато вино до провалена реколта.

След това нещата се пооправили и отношенията навлезли в по-цивилизована фаза. Британците поддържат, разбира се, със знанието на НРС „шеф на клон“, чието седалище е в Йоханесбург. На южноафриканска територия не се провеждат „активни“ мероприятия. От своя страна НРС има няколко служители в посолството в Лондон, за които в MI6 знаят, и още няколко извън посолството, които са под наблюдение от MI5. Целта на тези агенти е да следят дейността на някои организации от южната част на континента, като АНК, СУАПО и подобни. Доколкото се занимават само с това, никой не им пречи.

Британският представител в Йоханесбург се свърза с генерал Хенри Пиенаар, шеф на НРС, и съобщи в Лондон каквото беше чул от него. Сър Найджъл свика среща на „Парагон“ на 10 март.

— Големият и добър генерал Пиенаар се кълне във всичко, което смята за свято, че не знае нищо за Ян Марайс. Твърди, че не работи за него и никога не е работил.

— Дали казва истината? — попита сър Пади Стриклънд.

— В тази игра човек никога не трябва да разчита на това. Но може и да е прав. Защото, ако беше негов човек, щеше още преди три дни да знае, че е разкрит и че ще си отмъстим лошо. Досега не е извадил от играта никой от хората си, а щеше да го направи, ако наистина беше виновен.

— Тогава що за птица е той? — попита сър Пери Джоунс.

Пиенаар казва, че би искал да знае не по-малко от нас — отговори „С“. — Той се съгласи да приеме някой наш човек и да проведем съвместно разследване. Искам да изпратя някой.

— Как е положението с Беренсън и Марайс сега? — сър Антъни Плъм попита Харкорт-Смит, който представяше „Петицата“.

— Наблюдаваме ги тайно. Но нищо повече. Проверяваме кореспонденцията им, подслушваме телефоните. Непрекъснато.

— Колко време ти трябва, Найджъл? — попита Плъм.

— Десет дни.

— Добре, но това е максималното. После трябва да се заловим с Беренсън и да оценим вредите с неговото, доброволно или не, участие.

На следващия ден сър Найджъл Ървинг телефонира на сър Бърнард Хемингс у дома му, където старецът лежеше болен:

— Бърнард, твоят човек Престън. Знам, че не е нормално, бих могъл да изпратя някой от моите, но ми харесва стилът му. Може ли да го взема за пътуването до Южна Африка?

Сър Бърнард се съгласи. Престън замина за Йоханесбург с нощния полет на 12 март. Харкорт-Смит научи за това, когато самолетът беше във въздуха. Беше бесен, че са минали през главата му.

Комитетът „Албион“ докладва на Генералния секретар и беше приет в апартамента му на Кутузовски проспект на 12 март.

— И какво, позволете, имате за мен? — попита съветският лидер тихо.

Професор Крилов като председател посочи с жест гросмайстор Рогов, който отвори една папка и започна да чете.

Както винаги в присъствието на Генералния секретар, Филби беше впечатлен и изпитваше страхопочитание от неограничената му власт. По време на работата им само споменаването на името му беше достатъчно, за да получат каквото и да било на територията на СССР, без да им се задават никакви въпроси. Като човек, който изучава властта и нейното прилагане, Филби се възхищаваше от безмилостния и коварен начин, по който Генералният секретар се беше добрал до абсолютната власт над всеки кръвоносен съд от живота в Съветския съюз.

Преди години той беше назначен за председател на КГБ не от Брежнев, а от неафиширания кукловод в Политбюро Михаил Суслов. С тази относителна независимост от Брежнев и с помощта на личната си мафия той не допусна КГБ да се превърне във вярно куче на Първия.

Когато през май 1982 година Суслов беше мъртъв, а Брежнев беше на път, след като напусна КГБ и се върна в ЦК, той не допусна тяхната грешка.

На своето място той остави генерал Федорчук, предан нему човек. Вече в партията, той утвърди позицията си в ЦК и след това изчака краткото управление на Андропов и Черненко, преди сам да поеме върховния пост. Няколко месеца след това той си беше осигурил стожерите на властта — партията, армията, КГБ и Министерството на вътрешните работи, МВД. Когато държеше в ръцете си най-силните карти, никой вече не смееше да му се противопостави или да заговорничи срещу него.

— Съставихме план, другарю Генерален секретар — каза д-р Рогов. Използва официалното обръщение, защото имаше и други хора. — Той е конкретен — един действен план за дестабилизиране на страната, който би накарал Сараево и берлинския Райхстаг да бледнеят. Нарекохме го „Аврора“.

Отне му около час, докато прочете всичко. От време на време вдигаше поглед, за да види реакцията, но Генералният секретар беше гросмайстор в много по-сложна шахматна партия и лицето му остана безизразно. Накрая д-р Рогов свърши. Чакаха, без да говорят.

— Съществуват рискове — каза Генералният секретар тихо, — какви са гаранциите, че операцията в крайна сметка няма да се обърне срещу нас, както някои други?

Той не уточни, но всички знаеха какво има предвид. През последната му година в КГБ той преживя удара от тежкия провал на аферата „Войтила“. Цели три години след това бяха нужни, за да утихне бурята на обвиненията, а Съветският съюз беше получил реклама, от която съвсем определено не се нуждаеше.

В ранната пролет на 1981 година българските тайни служби докладваха, че сред турската общност във ФРГ хората им са хванали странна риба. Поради етнически, културни и исторически причини българите — най-преданите и верни сателити на СССР — бяха пуснали дълбоки пипала в Турция и сред турците. Човекът, за когото става дума, беше заклет терорист — убиец, обучаван от леви екстремисти в Ливан, извършил убийство по поръчение на ултрадясната организация „Сиви вълци“ в Турция, после избягал от затвора в Западна Германия. Особеното при него беше, че изпитваше болезнено желание да убие папата. Трябваше ли да оставят Мехмед Али Агджа да потъне в океана, или да му дадат пари и фалшиви документи и да го пуснат да действа?

При нормални обстоятелства подходът на КГБ би бил предпазлив — да бъде убит. Но обстоятелствата не бяха нормални. Карол Войтила, първият папа поляк, се бе превърнал в заплаха. Полша бе обзета от безредици — комунистическата власт можеше скоро да бъде съборена от дисидентското движение „Солидарност“.

Самият папа беше посетил страната си и резултатите от съветска гледна точка бяха катастрофални. Налагаше се да го спрат или дискредитират. КГБ отговори на българите — действайте, но ние не искаме да знаем. През май 1981 година с пари, фалшиви документи и пистолет Агджа бе съпроводен до Рим и оставен да действа на своя глава. В резултат много хора загубиха собствените си.

— Според мен — каза Рогов, който като основен автор на плана „Аврора“ беше готов да го защитава — двете операции не могат да се сравняват. Аферата с папата не успя поради три причини: обектът не умря, атентаторът беше заловен жив и най-лошото — нямаше подготвена система за дезинформиране, насочваща следите към италианските или американските крайно десни например. Трябваше да има порой от достоверни сведения, които да докажат пред света, че зад Агджа стои десницата.

Генералният секретар кимна бавно, като стар гущер.

— Сега ситуацията е друга — продължи Рогов, — на всеки етап е възможно даване на заден ход или резервен вариант. Изпълнителят ще бъде съвършен професионалист, който ще се самоубие, преди да бъде заловен. Помощните средства са наглед безопасни и не могат да бъдат свързани със СССР. Изпълнителят не може да оцелее след операцията. Имаме и разработки за твърдото и убедително прехвърляне на вината върху американците.

Генералният секретар се обърна към генерал Марченко.

— Ще стане ли? — попита той.

Тримата се чувстваха неловко. Много по-лесно би било да схванат мнението му и да се съгласят с него. Но той беше непроницаем.

Марченко пое въздух и кимна:

— Изпълним е. Според мен подготовката ще отнеме от десет до шестнадесет месеца.

— Другарю полковник?

Заекването на Филби се усили, докато говореше. Винаги ставаше така, когато беше напрегнат:

— Що се отнася до рисковете, аз не съм най-компетентният, който може да ги прецени. Нито пък въпроса за техническата изпълнимост. Що се отнася до резултата — той без съмнение ще накара повече от десет процента да гласуват за лейбъристите.

— Другарю професор Крилов?

— Аз съм против, другарю Генерален секретар. Според мен той е крайно опасен — като изпълнение и възможни последствия. Освен това представлява пълно нарушение на условията на „Четвъртия протокол“. Ако това се разбере, може да пострадаме всички.

Генералният секретар изглеждаше потънал в мисли и никой не смяташе да го безпокои. Полузатворените клепачи не помръднаха зад блестящите очила около пет минути. Накрая той изправи глава.

— Има ли записки, магнетофонни записи или нещо друго от този план извън тази стая?

— Не — всички бяха единодушни.

— Съберете папките и листата и ми ги дайте! — Когато прибра всичко, той продължи с обичайния си монотонен глас: — Този план е извън всякакви граници безразсъден, безумен, авантюристичен и опасен. Комитетът се разпуска. Върнете се на работните си места и никога повече не споменавайте комитета „Албион“ или плана „Аврора“!

Той още беше на мястото си, когато четиримата потиснати и унижени мъже тръгнаха към вратата. Облякоха палтата си, без да говорят и без да срещат погледите си. Придружиха ги долу до автомобилите.

Всеки се качи в своята кола. В персоналната си волга Филби чакаше шофьора Георгиев да запали мотора, но той не помръдваше. Другите три лимузини се измъкнаха от вътрешния двор, през арката, на булеварда. На стъклото до Филби се почука. Той го свали и видя лицето на майор Павлов.

— Моля, последвайте ме, другарю полковник.

Сърцето на Филби помръкна. Той разбираше, че знае твърде много, че беше единственият чужденец в групата — Генералният секретар се славеше с това, че приключва с нещата веднъж завинаги. Последва майор Павлов в сградата. След още две минути беше въведен повторно в стаята. Старият човек все още беше там, в инвалидния си стол. Покани Филби да седне с жест. Разтреперан, английският предател се подчини.

— Какво наистина мислиш за плана? — попита меко Генералният.

— Ловък, дързък, опасен, но ефективен в случай на успех.

— Той е брилянтен — промърмори Генералният секретар, — влиза в действие. Но под моето ръководство. Тази операция ще бъде единствено моя. И ти ще бъдеш включен в нея.

— Може ли да попитам едно нещо? — осмели се Филби. — Защо аз? Аз съм чужденец. Независимо че съм служил на Съветския съюз през целия си живот и живея тук една трета от него, аз все пак съм чужденец.

— Точно затова. Тук ти нямаш никакво покровителство освен моето. Не би могъл да заговорничиш срещу мен. Ще се сбогуваш с жена си и децата, ще освободиш шофьора. Ще живееш в апартамента за гости във вилата ми в Усово. Там ще сформираш екипа, който ще осъществи „Аврора“. Ще разполагаш с всичко, от което имаш нужда. Нарежданията ще идват от кабинета ми в Централния комитет. Ти лично няма да се явяваш никъде. — Той натисна един звънец под масата: — През цялото време ще работиш под наблюдението на този човек. Вече се познавате.

Вратата се беше отворила. В рамката й стоеше хладното и безразлично лице на майор Павлов.

— Той е високоинтелигентен и много подозрителен — каза с одобрение Генералният, — освен това ми е напълно предан. По една случайност ми е и племенник.

Когато Филби се изправи, за да тръгне с майора, Генералният му подаде късче хартия. Беше съобщение от Първо главно управление, адресирано на вниманието на Генералния секретар на КПСС. Филби го гледаше невярващ.

— Да — каза Първият, — получих го вчера. Няма да имаш на разположение десет до шестнадесет месеца, според прогнозите на генерал Марченко. Изглежда, госпожа Тачър ще направи хода си през юни. Ние трябва да направим нашия една седмица преди това.

Филби изпусна дъха си бавно. През 1917 година бяха достатъчни десет дни, за да се осъществи руската революция. На най-големия предател му даваха деветдесет, за да гарантира английската.