Четвъртият протокол

17.

Брайън Харкорт-Смит слушаше внимателно, облегнат назад и ръцете му си играеха с един златен автоматичен молив.

— Това ли е всичко? — попита той, когато Престън завърши устния си доклад.

— Да.

— Този доктор Уин-Еванс, дали би могъл да представи умозаключенията си в писмен вид?

— Едва ли са само умозаключения. Става дума за научен анализ на метала и само двете му възможни приложения. Да, съгласен е да напише доклад. Ще го приложа към моя.

— Към твоите умозаключения. Или да кажа „научен анализ“?

Престън игнорира иронията.

— За мен е без съмнение, че Семьонов е дошъл в Глазгоу, за да предаде диска на някого или да го остави, за да го приберат. Както и да е, това означава, че тук има „нелегален“. Мисля, че трябва да се опитаме да го открием.

— Очарователна идея. Бедата е, че не знаем откъде да започнем. Слушай, Джон, ще ти го кажа направо. Поставяш ме, както обикновено, в много трудно положение. Просто не виждам как бих могъл да отнеса въпроса по-горе, ако не ми представиш някакви по-съществени доказателства от един диск от рядък метал, взет от един за жалост умрял руски моряк.

— Този диск представлява половината от инициатор за ядрено устройство. Това не е просто парче метал.

— Чудесно. Една част от вероятен взривател на вероятно ядрено устройство. Което вероятно е било предназначено за вероятен съветски „нелегален“, който вероятно действа в Англия. Джон, повярвай ми, когато ми представиш пълния си доклад, аз ще го разгледам с нужната сериозност.

— И после ще напишете „БП“?

Усмивката на Харкорт-Смит не трепваше и беше опасна.

— Не непременно. Всеки твой доклад се оценява според достойнствата му. Както и на всеки друг. Предлагам ти да намериш някакво доказателство, което да потвърждава несъмненото ти пристрастие към хипотезата за конспирация. Нека това се превърне в приоритет за теб.

— Добре — каза Престън, — ще се заема с това.

Когато той си отиде, Харкорт-Смит взе вътрешния указател и намери номера на шефа на отдел „Кадри“.

На следващия ден, сряда, 15, самолетът на „Бритиш еъруейз“ от Париж кацна на летище Бирмингам около обяд. Сред пътниците имаше млад мъж с датски паспорт.

Името в паспорта също беше датско и ако някой бе проявил любопитството да се обърне към него на датски, той щеше да отговори перфектно. Всъщност майката на мъжа беше датчанка и след няколко езикови курса и посещения в страната той беше усвоил езика до съвършенство.

Баща му обаче беше германец и младият мъж, роден доста след войната, беше отраснал в Ерфурт. Това означава източен германец. Той също така беше офицер от разузнавателните служби.

Нямаше и представа за значението на мисията си в Англия, а и не се интересуваше от това. Инструкциите му бяха прости и той ги спазваше прецизно. След като мина без проблеми през паспортната и митническата проверка, той взе такси и отиде до хотел „Мидланд“ на Ню стрийт. По време на пътуването и докато се регистрираше за полета, той пазеше лявата си ръка, която беше в гипс. Въпреки че не беше необходимо, бяха го предупредили да не се опитва да вдигне куфара си със „счупената“ ръка.

След като заключи стаята си отвътре, той започна да разрязва гипсовата превръзка със специални ножици, намиращи се в тоалетната му чантичка. Режеше от вътрешната страна, по линията, очертана от леки вдлъбнатини.

След като сряза превръзката, той я отвори няколко сантиметра и освободи ръката си. Превръзката постави в пластмасов плик.

Цял следобед стоя в стаята си и излезе навън късно вечерта, когато персоналът на рецепцията беше сменен.

Будката за вестници при гарата беше там, където му бяха казали, че ще я намери, и в уговорения час към него се приближи фигура в кожени мотоциклетистки дрехи. Тихото разменяне на паролата отне секунди, пластмасовият плик смени притежателя си и фигурата се отдалечи. Никой от двамата не беше привлякъл никакви погледи.

Рано призори, когато нощният персонал още не беше сменен, датчанинът напусна хотела, взе ранния влак за Манчестър и се качи на самолет там, където никой не беше го виждал с гипсирана ръка. На залез-слънце през Хамбург той пристигна в Берлин, където премина през Чекпойнт Чарли като датчанин. Неговите хора го посрещнаха от другата страна, чуха доклада му и го изпратиха да си върви. Куриер № 3 беше доставил пратката си.

Джон Престън беше ядосан и не в най-доброто си настроение. Седмицата, която трябваше да прекара със сина си, щеше да се провали. Вторникът му беше зает отчасти с устния доклад при Харкорт-Смит и Томи трябваше да седи вкъщи и да гледа телевизия.

В срядата отидоха до восъчния музей на мадам Тюсо, но следобеда прекара в кабинета си в подготовка на писмения доклад. Беше намерил писмото на бюрото си. Прочете го, без да вярва на очите си.

Както обикновено, беше написано в най-приятелски тон. Прегледът на документацията показал, че му дължат един месец отпуск. Известни са му правилата, за предпочитане е отпуските да се взимат навреме, а не да се натрупват, причините са ясни, дрън, дрън, дрън… С една дума, ще трябва да си вземе отпуската веднага, тоест от следващата сутрин.

— Тъпи идиоти — извика той, — някои и до клозета не могат да отидат без правилник.

Обади се в „Кадри“ и настоя да говори лично с шефа, Криктън.

— Тим, аз съм, Джон Престън. Виж какво, ще ми обясниш ли какво прави това писмо на бюрото ми? Сега не мога да изляза в отпуск, в момента работя по един случай, точно на средата съм… знам, че е важно да са в ред документите, но това, по което работя, е по-важно, много по-важно…

Той изслуша обяснението на чиновника за вредата от натрупване на невзети отпуски и го прекъсна:

— Слушай, Тим. Хайде да не приказваме много. Вдигни телефона на Харкорт-Смит и той ще ти обясни, че съм зает. Ще почивам през лятото.

— Джон — каза Тим Криктън внимателно, — написах това писмо по изричната заповед на Харкорт-Смит.

Престън се втренчи в слушалката за миг.

— Разбирам — каза накрая и затвори.

— Къде си тръгнал — попита Брайт, когато го видя да се запътва към вратата.

— Да изпия нещо силно.

В късния следобед барчето беше почти празно. Вечерните посетители още не бяха сменили следобедните. В един ъгъл разговаряха двама от „Чарлс“ и Престън седна на самия бар. Искаше да е сам.

— Уиски — каза той, — голямо.

— За мен същото — чу глас зад рамото си. — Аз черпя.

Обърна се и видя Бари Банкс от „К.7“.

— Здрасти, Джон, видях, че си се забързал насам. Исках да ти кажа, че имам нещо за теб. Главният ти е много благодарен.

— А, да. Но няма защо.

— Ще ти го донеса утре в кабинета.

— Не си прави труда — каза Престън ядосано, — тук съм, за да полея едномесечната си отпуска. — От утре. Принудително. Наздраве.

— Не се жалвай толкова. Повечето хора нямат търпение да се махнат оттук за малко.

Беше забелязал, че Престън е ядосан, и искаше да разсее яда му. Но не можеше да му каже, че сър Найджъл Ървин го е накарал да „култивира“ черната овца на Харкорт-Смит и да му съобщи каквото е научил.

Един час и три уискита по-късно, Престън все още беше мрачен.

— Мисля да напусна — каза той внезапно.

Банкс беше добър слушател и говореше само когато трябва да измъкне информация. Изглеждаше загрижен.

— Доста крайна идея. Толкова ли са зле нещата?

— Виж, Бари нямам нищо против да скачам с парашут, дори и да стрелят по мен. Но изобщо не мога да търпя, когато стрелят по моите хора. Това крайно ли е?

— Изглежда, си прав. А кой стреля?

— Детето-чудо. Току-що му занесох още един доклад, който не му харесва.

— Пак „БП“?

Престън вдигна рамене:

— Най-вероятно.

Вратата се отвори, за да пропусне група служители. В центъра и беше Брайън Харкорт-Смит, около него бяха някои от хората му.

Престън пресуши чашата си.

— Е, ще тръгвам. Ще водя сина си на кино довечера.

След това Бари Банкс допи питието си, отклони поканата да се присъедини към групата на бара и се качи в кабинета си. Оттам проведе дълъг разговор с „С“ в кабинета му в Сентинел Хаус.

Майор Валерий Петровски се върна на улица Черихейз в ранните часове в четвъртък. Кожените дрехи и шлемът бяха в гаража в Тетфърд, при мотора. Когато паркира малкия форд пред къщата, беше облечен със семпъл костюм и тънък шлифер. Никой не го видя и никой не забеляза пластмасовия плик в ръката му.

След като заключи вратата, той се качи горе и отвори най-долното чекмедже на скрина. До транзистора марка „Сони“ той постави срязаната гипсова превръзка.

Дори не докосна двата предмета. Не знаеше какво съдържат и не го интересуваше. С тях щеше да се занимава „Конструктора“, който щеше да се появи едва след като всички компоненти са на разположение.

Преди да легне да спи, си направи чаша чай. Всичко имаше девет куриери. Това значи девет основни и девет резервни срещи в случай на неуспех. Помнеше всичките плюс още шест — трима допълнителни куриери, които бяха предвидени при нужда. Един от тях щеше да бъде използван, тъй като вторият куриер не се яви. Петровски не знаеше защо. Далеч, в Москва, майор Волков знаеше. Консулът в Глазгоу беше изпратил пълен доклад по случая и ги беше уверил, че вещите на мъртвия Семьонов ще останат заключени в полицейския участък до второ нареждане.

Петровски прехвърли датите в главата си. Куриер № 4 щеше да пристигне след четири дни и срещата беше в лондонския Уест Енд. Заспа призори, на 16. Докато се унасяше, чу тракането на количката на млекаря, който започваше работния си ден.

Този път Банкс беше по-открит. Чакаше Престън във входа на блока, когато той пристигна с Томи в петък следобед.

Бяха ходили във военновъздушния музей „Хендън“ и синът му, омагьосан от старите самолети, беше обявил, че ще стане летец. Баща му знаеше, че до края на годината това решение ще се е изпарило, както поне още шест подобни в миналото. Бяха прекарали добре.

Банкс се изненада, като видя Томи, очевидно не беше очаквал да го види. Той кимна и се усмихна, а Престън го представи като „колега от службата“.

— Този път какво? — попита Престън.

— Един мой колега пак иска да поговорите.

— Понеделник става ли? — В неделя синът му щеше да си отиде, щеше да го закара в Мейфеър при Джулия.

— Всъщност чака те сега.

— Пак в колата?

— Не. В едно апартаментче, което държим в Челси.

Престън въздъхна:

— Дай адреса. Ще отида, а ти заведи Томи да яде сладолед.

— Ще трябва да попитам.

Отиде до близката телефонна кабина и се обади. Престън и момчето го чакаха на тротоара. Банкс се върна и кимна:

— Всичко е наред. — Подаде на Престън лист хартия. Той тръгна, а Томи поведе Банкс към любимата си сладкарница.

Апартаментът беше малък и дискретен, в модерна постройка на Манър стрийт в Челси. Отвори лично сър Найджъл. Както винаги, беше самата учтивост.

— Драги Джон, колко мило, че дойде.

Ако докараха пред него някого, подпрян на четирима биячи и вързан с въжета, той пак би казал „колко мило, че дойде“.

Когато седнаха в малката всекидневна, главният извади доклада на Престън.

— Искрени благодарности. Безкрайно интересно.

— Но очевидно не е за вярване.

Сър Найджъл погледна по-младия от него мъж остро, но подбираше думите си внимателно:

— Не бих се съгласил с такова твърдение. — След това се усмихна бързо и смени темата: — Така. Не се сърди на Бари, аз го накарах да те държи под око. Изглежда, напоследък имаш неприятности в службата?

— В момента не ходя там. В принудителна отпуска съм.

— Разбрах това. Нещо се е случило в Глазгоу, нали?

— Още не сте получили доклада за случката в Глазгоу миналата седмица!? Става дума за руски моряк, който според мен е куриер. Това със сигурност засяга вашето управление!

— Не се съмнявам, че ще го получа скоро — каза сър Найджъл внимателно. — Ще бъдеш ли любезен да ми разкажеш какво стана?

Престън разказа всичко, което знаеше. Сър Найджъл слушаше замислен, попиваше всяка дума.

Не биха се опитали, мислеше той, нима е възможно? Не биха нарушили Четвъртия протокол! Или… Отчаяните хора предприемат отчаяни стъпки и той знаеше, че в няколко области Съветите са на ръба на отчаянието — производството на храни, икономиката и Афганистан. Забеляза, че Престън е спрял да говори.

— Извини ме — каза той. — Какви са твоите заключения?

— Смятам, че Семьонов не е никакъв моряк, а куриер. Това ми се струва безспорно. Не би стигнал дотам, за да запази това, което носи, и не би се самоубил, ако не се боеше от разпит и ако не са му казали, че мисията му е от огромна важност.

— Логично. И така?

— И така, смятам, че този плутониев диск си има получател — трябвало е или да се срещнат, или да го остави на уговорено място. Значи тук има агент. Мисля, че трябва да се опитаме да го намерим.

Сър Найджъл присви устни.

— Ако е „нелегален“, все едно игла в купа сено — промърмори той.

— Да, знам това.

— Ако не те бяха изпратили в отпуск, какво би направил?

— Сър Найджъл, мисля, че един само плутониев диск не върши никаква работа. Каквото и да е решил да прави „нелегалният“, би трябвало да има и други компоненти. Ясно е, че който е изпратил Семьонов, не е искал да използва съветската дипломатическа поща. Не знам защо. Много по-лесно би било този дребен предмет да се изпрати в посолството и тамошните хора да го предадат на когото трябва. Питам се, защо не са постъпили така? И отговорът е: не знам.

— Точно така — съгласи се сър Найджъл. — Тогава?

— Тогава, ако има една пратка, ненужна сама по себе си, би трябвало да има и други. Някои може и да са пристигнали вече. Би могло да се очакват и още. Очевидно доставят ги куриери, маскирани като моряци и Бог знае какво още.

— Какво би искал да направиш?

Престън пое дълбоко въздух:

— Бих — Престън наблегна на това „бих“ — искал да проверя всички руснаци, пресекли границата през последните четиридесет, петдесет, дори сто дни. Не можем да разчитаме на друго хулиганско нападение, но може би има някакъв друг инцидент. Ако ли не, бих засилил контрола над пристигащите руснаци, дори над всички от съветския блок, за да се опитаме да хванем друга пратка. Като началник на „С.5 (С)“ бих направил това.

— И мислиш, че сега няма да имаш тази възможност?

Престън поклати глава:

— Дори и да ме върнат на работа утре, сигурен съм, че няма аз да се занимавам със случая. Очевидно съм паникьор и само мътя водата.

Сър Найджъл кимна замислено.

— Да се намесвам в работата на друга служба не е най-добрата политика. Когато поисках да отидеш до Южна Африка по моята работа, взех разрешение от сър Бърнард. Разбрах, че по-късно това е предизвикало… как да се изразя… вражда между някои хора в „Чарлс“. Сега не искам да се скарвам открито с колегите. От друга страна, аз съм на мнение, както и ти, че това е само върхът на айсберга. С две думи, ти имаш три седмици отпуск. Би ли работил през това време по случая?

— За кого?

— За мен — каза сър Найджъл. — Но не може да идваш в службата. Ще те видят и ще се разчуе.

— Тогава къде ще работя?

— Тук. Апартаментът е малък, но удобен. Аз имам право да изисквам същата информация, която и ти, ако си беше на работното място. Всякакъв инцидент с гражданин на страна от съветския блок би бил регистриран — в писмени доклади или в компютрите. Тъй като ти няма да можеш да отидеш при тях, ще наредя да ти носят папките и компютърните разпечатки тук. Какво ще кажеш?

— Ако в „Чарлс“ разберат, това ще е краят на работата ми там. — Престън мислеше за заплатата си, за пенсията, за възможностите на тази възраст да намери друга работа, за Томи.

— Колко време мислиш, че сегашното ръководство ще те остави там?

Престън се засмя:

— Не много. Добре, сър, ще се заема. Искам да довърша този случай. Тук има нещо много дълбоко.

Сър Найджъл кимна одобрително:

— Ти си упорит човек, Престън. Обичам упоритостта. Обикновено дава резултати. Ела тук в понеделник в девет. Двама от моите ще те чакат. Искай от тях каквото ти трябва и те ще го донесат.

В понеделник, когато Престън започна работа в апартамента в Челси, на летище Хийтроу пристигна известен чешки пианист. Идваше от Прага и щеше да изнесе концерт в зала „Уигмоур“ на следващата вечер.

Администрацията на летището беше предупредена и за известния музикант митническите и паспортни формалности бяха сведени до минимум. Гостът беше посрещнат от организаторите на концерта и заедно с придружаващите го беше откаран в хотел Къмбърланд.

Придружаващите го бяха трима — гардеробиерката, която се грижеше за костюмите и личните му вещи с всеотдайност, секретарката, която отговаряше за кореспонденцията му, и личният му импресарио, висок меланхоличен човек на име Личка, който се грижеше за финансите и водеше преговорите за концертите и който имаше вид на човек, живеещ на диета от таблетки антиацид.

Този понеделник той трябваше да изпие много от тях. Не искаше да прави каквото искаха от него, но хората от чехословашката държавна сигурност бяха много настоятелни. Никой нормален човек не смееше да се противопостави на тайната полиция и разузнавателна организация и още по-малко желаеше да получи покана за допълнителни разговори в управлението им, ужасяващия „Манастир“. Бяха му казали, че така ще е много по-лесно да се уреди влизането на внучката му в университета, учтиво предупреждение, че ако не се подчини, тя изобщо няма да стане студентка.

Върнаха му обувките без никаква следа и съгласно инструкцията по време на полета и митническите формалности бяха на краката му.

Тази вечер един човек се приближи до рецепцията и учтиво попита за номера на стаята на господин Личка. Също толкова учтиво му го казаха. След пет минути, точно в очаквания час, на вратата леко се почука. Под нея премина листче хартия. Провери кода, открехна вратата колкото трябваше, и подаде найлонов плик, в който бяха обувките му. След като листчето с кода изчезна в струята вода в тоалетната чиния, той въздъхна облекчено. Беше по-лесно, отколкото беше очаквал. Сега, помисли той, можем пак да се занимаваме с музика.

Малко преди полунощ един чифт обувки влезе в най-долното чекмедже на един скрин, където вече имаше гипсова превръзка и радио марка „Сони“.

Четвъртият куриер достави пратката.

Сър Найджъл Ървинг посети Джон Престън на новото му работно място в петък следобед. Намери го уморен, а навсякъде наоколо имаше разхвърляни папки и компютърни разпечатки.

След пет дни нямаше никакви резултати. Започна със съветските граждани, влизали в страната през последните четиридесет дни. Бяха стотици. Делегации, търговци, журналисти, профсъюзни чучела, хора от Грузия, казашка танцова трупа, десет спортисти и антуражът им, група лекари, отиващи на конгрес в Манчестър. И това бяха само руснаците.

От Съветския съюз още се връщаха и английските туристи, наслаждавали се на Ермитажа в Ленинград, групата ученици, пяла пред някаква „мирна“ делегация в Киев, която от своя страна е наливала масло в съветската пропагандна машина, като е злепоставяла собствената си страна на някакви пресконференции.

Тук не се брояха екипажите на „Аерофлот“, които редовно влизаха и излизаха от страната в рамките на нормалния въздушен трафик. Нямаше и помен от Романов.

Естествено, нямаше и помен от датчанин, който е дошъл в Бирмингам от Париж и си е отишъл през Манчестър.

В сряда пред Престън имаше две възможности — да продължи само с идващите от СССР, но да се върне шестдесет дни назад или да разшири проучването върху всички идващи от комунистическите страни. Това вече означаваше хиляди пътници. Спря се на втория вариант в рамките на четиридесет дни. Хартията вече стигаше до кръста му.

От митницата му съдействаха. Бяха конфискували някои вещи, но само при нарушение на режима за внос. Сред тях нямаше нищо особено. Нямаше никакви фалшиви паспорти, но това можеше да се очаква. Чудатите и чудесни имитации, показвани понякога от хора от третия свят, никога не се срещаха при хора от комунистическия свят. Дори и паспорти с изтекъл срок на валидност нямаше — една доста често срещана причина за отказ от страна на граничните власти. В комунистическите страни толкова внимателно проверяват паспортите на всички заминаващи техни граждани, че просто няма вероятност някой да е нередовен.

— И при това — каза Престън — тук не са включени тези, които изобщо не можем да проверим — моряците, пристигащи без никакъв контрол на повече от двадесет търговски пристанища, екипажите на риболовните кораби, които сега са в Шотландия, екипажите на товарните полети, които никой не проверява, дипломатическите служители.

— Както си и мислех — каза сър Найджъл, — няма да е лесно. Имаш ли представа все пак какво очакваш да намериш?

— Да, сър. Изпратих един от вашите хора в „Алдермастън“, при специалистите по ядрени оръжия. Стоя там целия понеделник. Според тях този диск може да се използва при устройство, което е малко, несложно, грубо и немного мощно — ако това може да се каже за атомна бомба.

Той подаде на сър Найджъл един списък:

— Предполага се, че нещо такова трябва да търсим.

„С“ погледна списъка.

— Само това ли е необходимо? — попита той след малко.

— В комплект, очевидно да. Нямах представа, че толкова малко е нужно. Освен делящата се сърцевина и стоманения цилиндър всичко може да се скрие където и да било, без да предизвика съмнения.

— Добре, Джон. Какво ще правиш сега?

— Търся някаква закономерност, сър Найджъл. Само на това мога да се надявам. Някаква закономерност при влизането и излизането на едни и същи номера паспорти. Ако се използват един или двама куриери, те ще трябва да минават по няколко пъти през различни гранични пунктове, вероятно и ще тръгват от различни места в чужбина. Ако уловим някаква закономерност, ще можем да обявим издирване на няколко души. Не е много, но нищо повече не можем да направим.

Сър Найджъл се изправи.

— Продължавай, Джон. Ще ти осигуря достъп до всичко, от което имаш нужда. Моли се само този, с когото си имаме работа, да се подхлъзне, само веднъж, само веднъж да изпрати един и същи човек два пъти.

Но майор Волков беше опитен. Не се подхлъзваше лесно. Той нямаше представа какви бяха тези компоненти, нито пък за какво бяха предназначени. Неговата задача беше да осигури доставянето им в Англия преди определените дни и часове, които куриерите трябваше да научат наизуст. Също така нищо не трябваше да минава през резидентурата на КГБ в посолството в Лондон.

Трябваше да изпрати девет предмета и разполагаше с дванадесет куриери. Някои от тях не бяха професионалисти, но пък от конспиративна гледна точка бяха безупречни — имаха изрядни документи и пътуванията им бяха планирани преди седмици и месеци, какъвто беше случаят с Личка.

За да не предизвика недоволството на генерал Борисов, като му отнеме още дванадесет „нелегални“, той бе поискал съдействие от братските служби на Полша, Чехословакия и най-вече на послушната и незадаваща въпроси Hauptverwaltung Aufklarung (HVA) от Източна Германия.

Източногерманците бяха особено добри. Те имаха едно голямо преимущество, въпреки че в Западна Германия, Франция и Англия има полски и чешки емигрантски общности. Поради еднаквата си етническа принадлежност със западногерманците и поради факта, че много хора от Източна Германия бяха избягали да живеят в Западна Германия, най-много агенти на Запад се изпращат от базата на HVA в Източен Берлин, повече, отколкото от която и да е друга комунистическа разузнавателна централа.

Волков реши да използва само двама руснаци и те трябваше да са първите. Той нямаше как да предвиди, че единият от тях ще бъде нападнат на улицата, и не можеше да знае, че „пратката“ му вече не е в полицейския участък в Глазгоу. Той просто се подсигуряваше двойно и тройно, защото така беше обучен.

Останалите седем компонента щяха да бъдат пренесени от един поляк, двама чехи (включително Личка) и четирима източногерманци. Десетият куриер, на мястото на мъртвия Семьонов, също щеше да е поляк. Промените, които трябваше да бъдат направени на две превозни средства, щяха да се осъществят в един сервиз, собственост на HVA в Западна Германия.

Само двамата руснаци и чехът Личка тръгваха от източноевропейска страна, а сега и десетият, който щеше да пътува с полските авиолинии.

Волков просто нямаше да допусне никаква закономерност от типа, който търсеше Престън в морето от хартия в Челси.

Сър Найджъл Ървинг, както много други, които работят в центъра на града, се опитваше през почивните дни да се измъкне в провинцията за глътка чист въздух. Той и лейди Ървинг прекарваха седмицата в Лондон, но имаха малка селска къща в Югоизточен Дорсет, до едно селце на име Лангтън Матрейвърс.

Тази неделя сър Найджъл, облечен с палто от туид, с шапка и с дебел бастун в ръцете, се разхождаше по пътеките в скалите над морето. Времето беше слънчево, но духаше студен вятър. Той развяваше кичурите бяла коса, подаващи се от шапката над ушите като крилца. Вървеше замислен, като от време на време спираше и се вглеждаше в белите гребени на вълните в английския канал.

Мислеше за доклада на Престън и удивителното съвпадение на мнението му с това на професор Суийтинг от Оксфорд. Съвпадение? Или просто бълнуванията на служител с богата фантазия и на учен с въображение?

И ако те са прави, може ли да има някаква връзка между малкия плутониев диск, пристигнал неканен от Ленинград, и твърденията им?

Ако дискът наистина е това, което казва Уин-Еванс, тогава какво означава всичко? Може ли да означава, че някой, далеч зад вълните пред него, наистина се опитва да наруши Четвъртия протокол?

Ако е вярно, кой е той? Чебриков и Крючков от КГБ? Те не биха посмели, ако нямат заповед от Генералния. Ако той е замесен, защо?

И защо не използват дипломатическата поща? Толкова по-лесно, по-просто, по-безопасно? За последното можеше да даде някакво обяснение. Дипломатическата поща означаваше замесване на хората на КГБ в посолството. Той знаеше дори по-добре от Чебриков, Крючков и Генералния секретар, че в резидентурата има агент — Андреев.

Това можеше да се обясни. Генералният секретар е вероятно ужасен от вълната избягали на Запад хора на КГБ. По всичко личи, че разочарованието в Съветския съюз обхваща дори върха на елита. Освен бягствата на Запад, започнали през седемдесетте и станали масови през осемдесетте години, имаше и вълна от експулсирани съветски дипломати, най-често поради отчаяните им опити да вербуват агенти, но също така това беше оголило много агентурни мрежи, които се намираха в безпорядък. Дори страни от третия свят, доскоро танцуващи изцяло по съветска свирка, сега експулсираха дипломати заради не особено дипломатично поведение.

Наистина, една голяма операция извън КГБ имаше смисъл. Той беше чувал от надежден източник, че Генералният секретар е докаран почти до параноя от нивото на проникване на западни агенти в КГБ. Защото, както казваха в средите на разузнаването, ако един предател избяга от другата страна, сигурно е, че има поне още един, който е на мястото си.

Така че там някъде имаше някой, който изпраща в Англия хора с опасен товар. Товар, който щеше да предизвика анархия и хаос, той вече не се съмняваше, макар и да не знаеше точно как ще стане това. И този някой работи за друг човек — много високо, — човек, който никак не обича този малък остров.

— Не, няма да ги намериш, Джон — шепнеше той. — Ти си добър, но те са по-добри. И държат козовете.

Сър Найджъл беше една от последните личности от стария тип, преходна порода, заменяна на всяко ниво в службите от нови хора, дори на самия връх, където последователността и приемствеността се смятаха за нещо като божества.

Той гледаше към морето, както толкова много негови сънародници преди него, и взе решението си. Не беше сигурен, че земята на дедите му е под заплаха. Беше сигурен, че е възможно да е под заплаха. Това беше достатъчно.

По-нататък по крайбрежието на хълмовете над малкото пристанище Нюхейвън, стоеше друг човек и също гледаше вълните на Английския канал.

Беше облечен с черни кожени дрехи, а шлемът му беше закачен на кормилото на мотоциклета, марка BMW. Минаха няколко семейства, излезли на разходка с децата си, но никой не му обърна внимание.

Гледаше как фериботът се приближава, все още далеч, почти на хоризонта. Щеше да пристигне след около тридесет минути. Някъде на борда трябва да е петият куриер.

Наистина, той беше на палубата и гледаше английския бряг. Той нямаше кола, но имаше билет за влака, който от ферибота щеше да замине направо за Лондон.

В паспорта му пишеше Антон Зелевски и това беше точно. Западногермански паспорт, забеляза служителят, но в това нямаше нищо странно. Стотици хиляди западногерманци имат имена, звучащи като полски. Пропуснаха го.

Митничарите прегледаха куфара му с няколкото покупки, направени на ферибота. Бутилката джин и неотваряната кутия с двадесет и пет пури не превишаваха разрешените за внос количества. Махнаха му да минава и се заеха с друг.

Зелевски наистина купи кутията с пури на борда. След това се заключи в тоалетната, отлепи етикетите от безмитния магазин от нея и ги залепи на друга кутия, също неотваряна и същата марка. Ненужната кутия полетя в морето зад борда.

Във влака за Лондон той намери първия след локомотива първокласен вагон, седна на нужното място до прозореца и зачака. След малко вратата се отвори и се появи мъж в черни кожени дрехи. С един поглед се увери, че германецът е сам.

— Този влак директно в Лондон ли отива? — попита той на безупречен английски.

— Мисля, че спира в Люис — отговори Зелевски.

Мъжът протегна ръката си. Германецът му подаде плоската кутия с пури. Мъжът я мушна в якето си, закопча ципа, кимна и излезе. Когато влакът тръгваше от Люис, Зелевски видя мъжа на перона да чака обратния влак за Нюхейвън.

Преди полунощ пурите бяха при радиото, гипсовата превръзка и обувките в Ипсуич. Куриер № 5 достави пратката.

18.

Сър Найджъл беше прав. До четвъртък, последния ден на април, топовете компютърни разпечатки не показаха никаква закономерност при влизанията в страната на граждани от съветския блок, независимо откъде са тръгнали. Никаква закономерност нямаше и при другите хора, идващи от комунистически страни през същия период.

Бяха открити няколко не съвсем редовни паспорта, но в това нямаше нищо необикновено. Бяха направени нужните проверки, хората бяха щателно претърсени и резултатът беше кръгла нула. Имаше и три паспорта на хора, недопускани в страната — двата бяха на експулсирани емигранти, които се опитваха да се върнат, а третият на американец, свързан с търговията с наркотици и хазарта. Те също бяха щателно претърсени, преди да бъдат качени на следващия полет обратно, но отново нищо не подсказваше, че може да са куриери на Москва.

Ако използват хора от западни държави или „нелегални“ с безупречни документи, никога няма да мога да ги открия, мислеше Престън.

Сър Найджъл отново се беше обърнал към сър Бърнард Хемингс, за да осигури съдействието на MI5.

— Имам причини да вярвам, че „Центърът“ ще се опита да внедри много важен „нелегален“ в страната през следващите няколко седмици — му каза той. — Бедата, Бърнард, е, че нямам никакво описание, идентификация или точка на влизане. И все пак всяка помощ от твоите хора по граничните пунктове ще бъде много полезна.

Сър Бърнард обяви това изискване за операция на MI5 и митницата, емиграционната служба, специалният отдел и пристанищната полиция се бяха съгласили да следят по-внимателно да не би някой да се опита да премине границата без необходимите проверки или да внесе странни предмети.

Обяснението изглеждаше правдоподобно и дори Харкорт-Смит не го свърза с доклада на Джон Престън, който още чакаше решението му.

Караваната пристигна на 1 май. Имаше западногерманска регистрация и пътуваше с ферибота от Кале до Дувър. Шофьор и собственик беше Хелмут Дорн, с безупречни документи, и пътуваше с жена си Лиза и двете си деца — Уве, петгодишно момче със сламеноруса коса, и Бригите, седемгодишната му дъщеря.

След паспортната проверка се отправиха към зелената зона за тези, които не декларират нищо, и никой от служителите не ги спря. Митничарят пожела да погледне вътре. Хер Дорн се подчини.

Двете деца играеха вътре и при появата на митничаря спряха. Той им кимна и им се усмихна, а те се закискаха. Той огледа наоколо, след което започна да отваря шкафовете. Ако Хелмут Дорн е бил изнервен, това изобщо не личеше.

В повечето от тях имаше нормалните дреболии, които едно семейство взема със себе си на къмпинг — дрехи, кухненски прибори и други подобни. Митничарят повдигна седалките на пейките, под които имаше още шкафове. В един от тях децата държаха играчките си — там имаше две кукли и едно мече и няколко гумени топки, оцветени в ярки цветове.

Момиченцето, преодоляло срамежливостта си, бръкна вътре и взе едната кукла, след което заговори на митничаря на немски. Той не разбра нищо, но кимна и се усмихна.

— Много е хубава, мъничко — каза той. След това се обърна към Хелмут Дорн и му каза: — Всичко е наред, сър. Приятно пътуване.

Излязоха от навесите и заедно с колоната тръгнаха по шосето за Дувър.

— Gott sei dank — прошепна той на жена си, — wir sind durch.2

Тя гледаше картата, но нямаше никакви проблеми. Главният път № 20 за Лондон беше толкова ясно обозначен, че никой не би го пропуснал. Дорн погледна часовника си няколко пъти. Беше малко закъснял, но според инструкциите не трябваше в никакъв случай да превишава скоростта.

Намериха селцето Чеъринг съвсем лесно и на северния му край спряха на паркинга на кафенето „Хепи Ийтър“. Лиза взе децата и ги заведе вътре да закусят. Дорн според заповедта отвори капака на мотора и се наведе над него. След няколко секунди усети нечие присъствие до себе си. Обърна се и видя млад англичанин с черни кожени дрехи.

— Имате проблеми? — попита той.

— Мисля, че е карбураторът.

— Не — каза мотоциклетистът мрачно, — мисля, че е от дистрибутора. Освен това мисля, че сте закъснели.

— Съжалявам. Заради ферибота. А и митницата. Пакетът е вътре.

Когато влязоха, мотоциклетистът извади от якето си брезентова чанта, а Дорн с пъхтене и напъни извади една от детските топки.

В диаметър тя беше около пет инча, но тежеше малко повече от двадесет килограма, или четиридесет и четири паунда. Чистият уран 235 е два пъти по-тежък от оловото.

Докато вървеше с чантата към мотора си, Валерий Петровски трябваше да се напрегне да я държи с една ръка, без да личи, че е тежка. Но и без това никой не му обърна внимание. Дорн затвори капака на мотора и влезе в кафенето при семейството си. Мотоциклетът с багаж, поставен в кутията отзад, изрева по шосето за Лондон, тунела Дартфорд и Съфолк. Шестият куриер достави пратката.

До 4 май Престън беше разбрал, че е в задънена улица. След близо три седмици той все още нямаше какво да покаже освен един полониев диск, попаднал в ръцете му по чиста случайност. Знаеше, че не можеше и дума да става за пълно претърсване на всички влизащи в страната. Можеше само да настоява за по-щателен контрол на влизащите граждани от комунистическите страни и да го уведомят незабавно, ако попаднат на подозрителен паспорт. Имаше и още един, последен шанс.

Според експертите от „Алдермастън“ три от компонентите и за най-малкото ядрено устройство биха тежали извънредно много. Единият трябваше да е къс чист уран 235, другият — отражател, цилиндричен или сферичен, от закалена еластична стомана, и третият — стоманена тръба, също закалена и еластична, дебела един инч и дълга осемнадесет, с тегло около петнадесет килограма.

Той прецени, че тези трите ще трябва да се пренесат с автомобил, и поиска по-внимателно на граничните пунктове да се следи за предмети с такава форма и тегло.

Знаеше, че потокът от мотоциклети, коли, автобуси, камиони и фургони не пресеква и в двете посоки през цялата година. Ако всеки камион се претърсваше основно, това би блокирало търговията на страната почти сигурно. Той търсеше пословичната игла в купата сено и дори не разполагаше с магнит.

Напрежението беше започнало да си казва думата при Джордж Беренсън. Жена му го беше напуснала и сега живееше при брат си в Йоркшир. Беше се срещал с хората от министерството дванадесет пъти и им беше идентифицирал всички документи, предадени на Ян Марайс. Знаеше, че е под наблюдение, и това също не действаше добре на нервите му.

Ежедневната работа в министерството и увереността, че постоянният подсекретар сър Перегрийн Джоунс знае за предателството му, също не му действаха добре. И най-накрая, трябваше да продължи от време на време да предава уж откраднати от службата документи, които Марайс трябваше да препредава на Москва. Беше избягвал срещите с него, откакто научи, че е съветски агент, но го караха да чете документите за всеки случай, ако го потърсят за доизясняване на някой факт.

Всеки път, когато четеше писмата, го впечатляваше ловкостта на фалшификаторите. Всеки документ се базираше на истински, но някои дребни детайли бяха така променени, че да не предизвикват никакво подозрение. Взети заедно, документите оставяха напълно погрешна представа за силата и подготовката на НАТО и Англия.

В сряда, 6 май, той получи и прочете седем документа, отнасящи се до взети напоследък решения, предложения, инструкции, проучвания, които уж бяха попаднали на бюрото му през последните две седмици. Всички имаха гриф „Строго секретно“ и единият от тях го накара да повдигне вежди. Същата вечер ги изпрати на Беноти и двадесет и четири часа по-късно получи кодираното телефонно потвърждение за получаването.

Тази неделя, 10 май, усамотен в жилището на улица Черихейз, Валерий Петровски, приведен над радиоапарата си, слушаше потока от морзови сигнали, предавани на определената за него честота на московското радио.

Той не разполагаше с предавател. В Москва никога не биха допуснали един „нелегален“ да се излага на опасност, като предава сам съобщенията си при съвременното ниво на английската и американската техника за засичане на радиосигнали. Радиото му беше „Браун“, каквото може да се купи във всеки добър магазин за радиотехника и което можеше да приема почти всички радиочестоти.

Петровски беше притеснен. Преди един месец беше предупредил Москва чрез предавателя „Поплар“, че един куриер не е пристигнал и че очаква негов заместник. През вечер и през сутрин, когато не се налагаше да излиза с мотоциклета, той слушаше радиото, за да получи отговор. Досега такъв нямаше.

В десет и десет същата вечер той чу позивната си. Бележникът и моливът му вече бяха готови. Той записа неразгадаемата смесица от цифри и букви. Подслушвателните станции на германци, англичани и американци щяха да записват същите цифри и букви. След като предаването свърши, той седна на масата, намери подходящата бланка и започна да дешифрира. След петнадесет минути беше готов. Съобщението гласеше: „Огнена птица 10 заменя 2 СРТ“.

Среща Т му беше известна. Това беше една от резервните в случай на неуспех, както в този случай. Трябваше да се осъществи в хотел на летището. Той предпочиташе крайпътните заведения или железопътните гари, но знаеше, че някои от куриерите нямат възможност да останат в Лондон повече от няколко часа и нямаше как да напуснат града.

Имаше и още един проблем. Куриер № 10 щеше да пристигне в опасна близост с куриер № 7.

С първия трябваше да се срещне сутринта в хотел Пост Хаус на летище Хийтроу, а с втория на един паркинг край Колчестър в единадесет часа. Това означаваше доста път, но щеше да се справи.

Късно вечерта във вторник, 12 май, светлините на Даунинг стрийт № 10, резиденция и седалище на министър-председателя, все още светеха. Госпожа Маргарет Тачър беше свикала на съвещание относно стратегията най-близките си съветници. Основната точка в дневния ред бяха изборите — да се определи времето и да се вземе решение за официалното им обявяване.

Както обикновено, тя изясни позицията си от самото начало. Тя смяташе, че ще бъде правилно да се проведат избори сега, въпреки че мандатът й изтичаше през юни 1988 година. Някои се съмняваха в разумността на преждевременните избори и не смятаха, че ще постигнат желаните резултати. Когато обаче британската министър-председателка е убедена в нещо, наистина са необходими много силни контрааргументи, за да промени мнението си. По този въпрос статистиката, изглежда, беше на нейна страна.

Данните от последните проучвания на общественото мнение бяха известни. Либерал-социалдемократическият съюз разполагаше с 20% поддръжка. Понеже в Англия не се предвижда втори тур при равни резултати в първия и няма пропорционално представителство, както в Ирландия, по метода „всичко за победителя“, този съюз би спечелил между петнадесет и двадесет места в парламента. От седемнадесетте места за Северна Ирландия дванадесет ще бъдат спечелени вероятно от юнионисти, които в парламента ще подкрепят консерваторите, и пет от националистически фракции, които ще бойкотират Лондон или ще подкрепят крайната левица. При това положение остават 613 места, за които по традиция ще се борят само консерватори и лейбъристи. За да имат болшинство, на консерваторите бяха необходими 325 от тях.

Изследванията показваха още, че лейбъристите са само с четири процента по-назад от консерваторите. След юни 1983 година, след приемането на новото лице на умереност, толерантност и сплотеност, партията им си беше върнала близо 10% от електората. Твърдата левица беше замлъкнала, безумците — нейни привърженици — порицани, програмата силно смекчена и през последната година публичните прояви и изказвания на членовете на кабинета в сянка бяха центристки. Лейбъристите почти напълно си бяха възвърнали доверието на обществеността като евентуална управляваща партия.

Беше обърнато внимание, че през последните шест месеца разликата между двете партии се е стопила с 2%, а през последните три — с 1%. Тенденцията беше ясно очертана. Същата тенденция се наблюдаваше и по места.

Икономическите показатели говореха, че въпреки доброто състояние в момента и сезонното намаление на безработицата през есента могат да се очакват стачки в държавния сектор и искания за увеличение на заплатите. Ако това станеше, популярността на консерваторите щеше да спадне силно през зимата и едва ли щеше да се покачи до пролетта.

Всички бяха съгласни, че изборите трябва да се проведат или през лятото на 1987 година, или най-рано през юни 1988 година. Не биваше да се провеждат през есента или в началото на лятото. Само по един въпрос се разгоря дискусия — продължителността на предизборната кампания.

Традиционно изборите в Англия се провеждат в четвъртък, след четириседмична кампания. Рядко се случва, но не е противозаконно кампанията да бъде сведена до три седмици. Инстинктът на министър-председателката говореше, че трябва да се направи триседмична кампания и неочаквани избори, за да се завари опозицията неподготвена.

Накрая съгласие беше постигнато — тя трябваше да се яви на аудиенция при кралицата в четвъртък, 28 май, и да поиска разпускане на парламента. По традиция веднага след това щеше да се върне на Даунинг стрийт и да направи публично изявление. От този момент избирателната кампания щеше да е в ход. Изборите трябваше да се проведат на 18 юни, четвъртък.

Призори, докато министрите още спяха в леглата си, мотоциклетът се приближаваше към Лондон от североизток. Петровски стигна до хотел Пост Хаус на летището, остави мотора на паркинга, заключи го и прибра шлема в багажника.

Той свали якето и кожените панталони с ципове отстрани. Под тях имаше обикновени панталони — омачкани, но приемливи. Прибра ботушите в другия багажник и оттам извади чифт обувки. Кожените дрехи прибра, а вместо тях облече непретенциозно сако и бежов шлифер. Във фоайето на хотела влезе като най-обикновен гражданин.

Карел Воснияк не спа добре. Защото предния ден беше изпитал най-големия ужас през живота си. Обикновено екипажите на полските авиолинии LOT в които той беше стюард, минават без проблеми през паспортната и митническата проверка. Този път обаче ги претърсиха, наистина ги претърсиха. Когато митничарят започна да рови в чантата му, пред очите му причерня. Когато той извади навън електрическата самобръсначка, която му бяха дали хората от SB във Варшава, мислеше, че ще припадне. За щастие, тя не работеше с батерии. Наблизо нямаше контакт, където да се включи. Митничарят я прибра и приключи търсенето, без да открие нищо. Воснияк предполагаше, че ако някой беше включил самобръсначката, тя нямаше да работи. В края на краищата в нея би трябвало да има нещо. Иначе защо да я пренася в Лондон?

Точно в осем той влезе в тоалетните на партера на хотела. Един човек с бежов шлифер миеше ръцете си. По дяволите, помисли полякът, когато моят човек дойде, този англичанин ще е тук и ще трябва да се чака, докато си отиде. Човекът го заговори на английски:

— Добро утро. Тази униформа на Югославските авиолинии ли е?

Воснияк въздъхна с облекчение.

— Не, аз съм от Полските авиолинии.

— Хубава страна е Полша — каза непознатият, докато бършеше ръцете си. Изглеждаше напълно спокоен. Воснияк вършеше такова нещо за първи и както се закле, за последен път. Стоеше на покрития с плочки под и държеше самобръсначката.

— Прекарал съм много щастливи времена в страната ви.

Това е то, каза си Воснияк, паролата беше „много щастливи времена“.

Подаде самобръсначката. Англичанинът се намръщи и посочи с глава една от вратите. Воснияк с ужас забеляза, че тя е затворена — вътре имаше някой. Непознатият посочи рафта над умивалниците и той я остави там. После му кимна по посока на писоарите. Полякът разкопча панталона си и застана пред един от тях.

— Благодаря ви — измрънка той. — Аз също мисля, че е хубава.

Англичанинът сложи самобръсначката в джоба си, показа пет пръста, за да остане вътре пет минути, и излезе.

След един час Петровски излизаше от североизточните предградия на Лондон. Пред него беше шосе А–12. Часът беше девет.

По това време фериботът „Тор Британия“ се долепяше до кея в Харуич, на осемдесет мили по крайбрежието на Есекс. Пътниците, които слязоха, бяха обикновените тълпи туристи, студенти и търговци. Сред последните беше и господин Стиг Лундквист с големия си „Сааб“.

По документи той беше шведски бизнесмен и това беше самата истина. Наистина беше швед. В документите му обаче се пропускаше фактът, че от години е комунистически агент и че работи за Маркус Волф, евреина началник на отдел „Външни операции“ на източногерманската HVA, разузнавателната служба.

Въпреки всичко помолиха го да излезе от колата и да постави куфара си на масата за проверка. Направи това с любезна усмивка.

Един друг митничар отвори капака на мотора и погледна вътре. Търсеше нещо като малка топка или цилиндър, закрепени вътре. Нямаше нищо такова. Погледна шасито на колата, после и в празния багажник. Въздъхна. Тези изисквания от Лондон бяха истински досадни. В багажника имаше обичайния комплект инструменти, крик, привързан от едната страна, и пожарогасител от другата. Шведът стоеше отстрани с куфар в ръка.

— Моля — каза той. — Всичко наред ли е?

— Да, благодаря ви, сър. Приятно пътуване.

След един час, малко преди единадесет, шведът паркира колата си на паркинга на хотел Кингс Форд парк в селцето Леър де ла хай, малко на юг от Колчестър. Господин Лундквист излезе и се протегна. На паркинга имаше няколко други коли, но никакви хора. Погледна часовника си — имаше още пет минути. Навреме, но той знаеше, че ако беше закъснял, щяха да го чакат един час и след това имаше резервна среща. Чудеше се дали и кога ще дойде човекът. Наоколо нямаше никой освен един млад мъж, който правеше нещо по двигателя на мотор BMW. Не знаеше как изглежда този, когото чакаше. Запали цигара, седна обратно в колата и зачака.

В единадесет на прозореца се почука. Беше мотоциклетистът. Лундквист натисна бутона и стъклото се свали автоматично.

— Да?

— Това „S“ на колата ви Швеция ли означава, или Швейцария?

Шведът се усмихна облекчено. По пътя беше спрял и беше извадил пожарогасителя от багажника. Сега той беше в една чанта на седалката до него.

— Швеция — отговори той. — Току-що пристигам от Гьотеборг.

— Никога не съм ходил там — каза мъжът и без да променя интонацията си, попита: — Имате ли нещо за мен?

— Да — каза шведът, — тук, в чантата.

— Много прозорци гледат насам. Заобиколете с колата паркинга и ми подайте чантата от вашия прозорец при мотоциклета. Нека колата бъде между мен и прозорците. След пет минути.

Той се върна бавно при машината си и продължи да пипа нещо по двигателя. След пет минути колата мина покрай него и чантата тупна меко на земята. Взе я и я сложи в багажника, преди саабът да открие прозорците. Никога повече не видя шведа, нито пък имаше желание да го види.

След час Петровски вече беше в гаража в Тетфърд. Пусна двата предмета в багажника на колата. Нямаше представа какво съдържаха те. Това не беше негова работа.

Рано следобед се върна у дома в Ипсуич и прибра нещата в чекмеджето при другите. Куриери № 10 и № 7 доставиха пратките си.

Джон Престън трябваше да се върне на работа в „Гордън“ на 13 май.

— Знам, че е тежко, но искам да продължиш — му каза сър Найджъл при едно от посещенията си. — Ще кажеш, че имаш грип. Ако ти трябва медицинско свидетелство, кажи ми. Познавам някои лекари, които ще помогнат.

До 16 май Престън вече беше убеден, че е в задънена улица. Без да се обявява национална тревога, митницата и паспортните служби не можеха да направят повече. Да се проверява обстойно всеки пътник, беше невъзможно поради огромния им брой. От инцидента в Глазгоу бяха минали пет седмици и той беше убеден, че е изпуснал останалите куриери, те можеше да са дошли и преди Семьонов, той да е бил последният. Може би…

С нарастващо отчаяние той осъзнаваше, че не може да определи дали има някакъв краен срок, да разбере кога е.

В четвъртък, 21 май, фериботът от Остенд пристигна във Фолкстоун и от него се изсипа обичайната тълпа туристи с коли и без, както и няколко ръмжащи камиона от „ТИР-овете“, които пренасят товарите на Европейската общност от единия край на Европа до другия.

Седем от камионите бяха с германска регистрация, тъй като британските фирми, които работят в Германия, предпочитат пристанището Остенд в Северна Германия. Големият „Ханомаг“ с контейнер отзад не се различаваше от останалите. Тестето документи, което представи шофьорът, беше в ред и след около час формалностите бяха уредени. Нищо не говореше, че шофьорът работи за още някой освен за транспортната компания, чието име беше написано отстрани на кабината. Също така нямаше причина да се смята, че в контейнера има нещо друго освен описаните в товарителницата немски кафемашини, предназначени за английските домове.

Зад кабината към небето стърчаха два големи ауспуха, отвеждащи отработените газове от дизеловия двигател нагоре и встрани от другите участници в движението. Вече беше вечер, дневната смяна скоро щеше да си отиде уморена вкъщи, така че махнаха на шофьора да продължава към Ашфорд и Лондон.

Никой не можеше да знае, че в един от ауспусите, изпускащи черен дим, докато камионът се изтегляше от навеса на митницата, има допълнителна тръба за отвеждане на газовете и никой по рева на моторите не можеше да се досети, че шумозаглушителите са махнати, за да се освободи място.

Много след като се стъмни, шофьорът спря на един паркинг при крайпътно кафене близо до Ленъм, в Кент, демонтира тръбата на ауспуха и от нея извади осемнадесетинчов пакет, обвит в топлоустойчива материя. Не отвори пакета. Подаде го на един мотоциклетист, облечен в черно, който след това изчезна в тъмнината. Куриер № 8 беше доставил пратката си.

— Безполезно е, сър Найджъл — каза Престън на шефа на MI6 в петък вечерта. — Не знам какво става. Боя се от най-лошото, но не мога да докажа нищо. Опитах се да намеря поне още един подобен куриер, но не успях. Май е по-добре да се върна на работа в понеделник.

— Знам как се чувстваш, Джон. И аз се чувствам така. Моля те, нека продължим поне още една седмица.

— Не виждам смисъл. Какво повече можем да направим?

— Да се молим на Бога, предполагам…

— Едно пропукване. Едно малко пропукване отнякъде. Друго не желая — каза Престън ядосано.

19.

Пропукването стана в следобеда на следващия понеделник.

Малко след четири часа един самолет на австрийските авиолинии кацна на летище Хийтроу от Виена. Един от пасажерите, които се явиха на паспортното гише за неангличани и неграждани на Европейската икономическа общност, беше някой си Франц Винклер, собственик на автентичен австрийски паспорт.

Паспортният служител прегледа познатия зелен Reisepass със златния орел на корицата с професионално безразличие. Беше издаден скоро и имаше много входни визи за други страни. Имаше и валидна английска виза.

Под масата ръката на служителя записа, на клавиатурата номера на паспорта, перфориран на всяка страница. Погледна екрана на дисплея, затвори паспорта и го подаде на собственика му с усмивка.

— Благодаря, сър. Следващия, моля.

Когато хер Винклер взе пътната си чанта и продължи нататък, служителят повдигна поглед към едно малко прозорче на около двадесетина крачки от него. В същото време с десния си крак настъпи един бутон. От прозореца един от специалния отдел проследи погледа му. Служителят погледна към гърба на хер Винклер и кимна. След секунда двама от специалния отдел тръгнаха предпазливо след австриеца. Един друг докара кола на изхода.

Винклер нямаше тежък багаж и избягна тълпата около багажната въртележка. Мина през „зеления“ изход на митницата. В чакалнята той се спря за малко на гишето на Мидланд Банк, за да обмени пътническите си чекове за английски лири, през което време от един от балконите успяха да го снимат.

Когато австриецът взе такси от колоната отпред, хората от специалния отдел се качиха в необозначената си кола и тръгнаха след него. Шофьорът се концентрира върху преследването, а офицерът до него по радиото информира Скотланд Ярд, откъдето информацията се предаде също и на Чарлс стрийт. Имаше временно заповед, в която се изтъкваше, че „Шестицата“ също се интересува от нередовни паспорти, така че за австриеца научиха и там.

Винклер освободи таксито на кръстовището на Еджуеър Роуд и Съсекс Гардънс. После той тръгна надолу по Съсекс Гардънс с пътната си чанта в ръка. От едната страна на улицата има много частни хотелчета, които са предпочитани от търговските пътници и къснопристигналите от близката гара Падингтън, с по-скромни средства.

На следящите го от колата отсреща се стори, че няма предварителна резервация, защото се спря едва пред врата, на която пишеше „Свободни места“. Сигурно си беше взел стая, защото повече не се появи.

Един час след като колата на Винклер тръгна от летището, телефонът в апартамента в Челси зазвъня. Обаждаше се свръзката от MI6, натоварен с тази длъжност от сър Найджъл.

— На Хийтроу се е появил „Джо“ — каза човекът. — Може и да е нищо, но номерът на паспорта му нещо не се хареса на компютъра. Казва се Франц Винклер. Австриец. Слезе от полета от Виена.

— Не са го арестували, надявам се — каза Престън. Той мислеше. Австрия е много близо до Унгария и Чехословакия. Тъй като е неутрална, също би била удобна стартова точка за „нелегални“ от съветския блок.

— Не. Съгласно временната заповед са го проследили… чакай малко… току-що са го „настанили“ в малко хотелче близо до Падингтън.

— Може ли да говоря със сър Найджъл?

Сър Найджъл беше на някакво съвещание, но излезе, за да разговаря с Престън.

— Здравей, Джон.

Престън му каза какво е станало в общи линии. Още не му бяха докладвали.

— Мислиш ли, че това е човекът, когото търсиш?

— Може и да е куриер. Нищо по-добро не сме намирали в последно време.

— Какво ти трябва, Джон?

— Искам от „Шестицата“ да изискате „наблюдателите“ да поемат следенето. Всички съобщения, достигащи до центъра им в „Корк“, да бъдат следени от един от вашите хора, да бъдат препредавани в „Сентинел“ и след това на мен. Ако се срещне с някого, искам и двамата да се следят.

— Добре — каза сър Найджъл. — Ще поискам „наблюдателите“ да го поемат и Бари Банкс ще стои в „Корк“, за да ни предава новините.

Шефът лично се обади на началника на „К“ и постави искането си. Той от своя страна се обади на колегата си от „А“ и дежурен екип „наблюдатели“ веднага се отправи към Падингтън. Водеше ги Хари Бъркиншоу.

Престън ходеше нервно из малкия апартамент. Искаше да бъде навън, на улицата, в центъра на операцията, а не скрит в тази дупка като конспиратор в собствената си страна, като пионка, чиито ходове се управляват ат много по-високо място.

В седем вечерта екипът на Хари Бъркиншоу вече беше заел позиция и хората от специалния отдел с радост се оттеглиха. Вечерта беше топла и приятна, четиримата, които оформят „кутията“, заеха местата си по-нагоре и по-надолу на улицата, на отсрещната страна и зад хотела. Двете коли спряха сред десетките други и бяха готови да потеглят, в случай че се наложи. И шестимата имаха на разположение лична радиовръзка с Бъркиншоу и Центъра, в сутерена на „Корк“.

Бари Банкс също беше там, тъй като операцията беше на MI6 и всички очакваха Винклер да осъществи контакт.

Бедата беше, че не го направи. Не направи нищо. Просто стоеше в хотелската си стая зад дантелените пердета и се спотайваше. В 20,30 часа той излезе, отиде до един ресторант наблизо, вечеря и се върна обратно. Никъде не остави нищо, не взе нищо, не разговаря с никого.

Но той направи две интересни неща. Когато отиваше към ресторанта, внезапно спря, загледа се в една витрина за няколко секунди и тръгна обратно по пътя, откъдето беше дошъл. Това е един от най-старите трикове, за да разбереш дали имаш „опашка“, и не най-добрият при това.

Когато излезе от ресторанта, той се спря на бордюра, изчака пролука в трафика и изтича на отсрещния тротоар. Там спря и се огледа дали някой не е направил същото. Нямаше никой. Просто там го пое четвъртият човек, който стоеше на тази страна на улицата. Докато Винклер се взираше да види дали още някой не рискува живота си или някой крайник, пресичайки натоварената улица, „наблюдателят“ беше на няколко крачки встрани и се правеше, че иска да спре такси.

— Не е чист, това е ясно — докладва Хари Бъркиншоу в „Корк“. — Пази се от преследване, но не е добър.

Престън научи това мнение и кимна облекчено. Нещата започваха да изглеждат по-добре.

След фокусите на улицата Винклер се върна в хотела и прекара нощта там. Междувременно в сутерена на Сентинел Хаус ставаше още нещо. Снимката на Винклер, направена на летището, както и другите, направени по-късно, бяха проявени и предоставени на вниманието на легендарната мис Блодуин.

Важна част от работата на всяка разузнавателна централа е идентификацията на чужди агенти или чужди граждани, които е вероятно да са агенти. За да се подпомогне тази работа, всяка година се правят стотици хиляди снимки. Чужди дипломати, членове на научни, културни, търговски делегации — всички се фотографират като най-нормална практика, особено, но не непременно, ако са от комунистическа страна.

Архивите непрекъснато нарастват. Понякога за един и същи човек има по няколко снимки, направени от различен ъгъл, на различно място. Снимките не се изхвърлят. Те служат за изобличаване.

Ако например един руснак на име Иванов се появи като член на съветска търговска делегация в Канада, фотографията му почти сигурно ще попадне във Вашингтон, Лондон и другите съюзници на НАТО. Може да се случи така, че същото лице, но под името, да кажем, Козлов, преди години е било снимано като член на журналистическа делегация някъде из Африка. Ако все още има някакви съмнения за истинската професия на Иванов, докато се наслаждава на красотите на Отава, след това всичко става ясно. Иванов е човек на КГБ.

Размяната на снимки между съюзниците, а това включва и израелската „Мосад“, никога не спира и потокът е пълноводен. Много малко посетители от съветския блок на Запад и дори в третия свят остават без „портрет“, намиращ се в поне двадесет различни демократични столици. Никой влизащ в Съветския съюз от своя страна не минава, без да влезе във фотографската „галерия“ на „Центъра“ в Москва.

Звучи парадоксално, но е истина, че докато американските „братовчеди“ от ЦРУ използват компютри със заложени в тях милиони и милиони лицеви черти, с които се сравняват новопостъпилите снимки, в Англия използват Блодуин.

Тя е възрастна дама, със способностите на която нерядко се злоупотребява и която непрекъснато бива тормозена от по-младите колеги в управлението. Тя е началник на огромния архив на MI6 и е работила там четиридесет години. Така нареченият „фотоалбум“ не е всъщност никакъв албум, а огромно подземие, по чиито стени са подредени хиляди папки със снимки, които единствено мис Блодуин познава почти напълно.

Главата й е нещо като компютърната банка на ЦРУ и нерядко се оказва по-съвършена. В нея няма детайли от историята на Тридесетгодишната война или цените на акциите на борсата, а човешки лица. Различни носове, форми на бради, разположение на очи, извивка на устни, торбички на бузи, начин на държане на цигарата или чашата, проблясък на златна коронка, заснета в Австралия и по-късно появила се в английски супермаркет — всички тези неща подхранват машината на удивителната й памет.

Тази нощ, докато градът спеше и хората на Бъркиншоу се спотайваха в сенките, тя се взираше в лицето на Франц Винклер. Двама мълчаливи служители от MI6 чакаха. След около час тя каза само:

— Далечният изток — след което стана, отиде до съответния рафт. Идентифицира лицето в ранните часове на 26 май.

Снимката не беше добра и беше правена преди пет години. Тогава косата е била по-тъмна, талията по-слаба. Намираше се на прием в индийското посолство и стоеше почтително усмихнат до своя посланик.

Един от двамата служители гледаше снимките с недоверие.

— Сигурна ли си, Блодуин?

Ако от поглед можеше да се осакатее, той вече би имал нужда от инвалиден стол. Обърна се и забърза към телефона.

— Готово — каза той, — чех е. Преди пет години е бил дребна риба в чешкото посолство в Токио. Казва се Иржи Хаек.

Телефонът събуди Престън в три часа сутринта. Той изслуша новината, благодари и затвори. Усмихна се щастливо.

— Пипнах те — каза той.

В десет сутринта Винклер още беше в хотела. Операцията беше поета от Саймън Марджъри от „К.2 (В)“ — отдела, занимаващ се с Чехословакия. В края на краищата с един чех би трябвало да се занимават те. Бари Банкс, който спа в кабинета, също беше там, готов да предаде всички новини в „Сентинел“.

По същото време Престън се обади лично на правния съветник в американското посолство. По правило той винаги е представител на ФБР в Лондон. Престън отправи молбата си и му отговориха, че ще му се обадят веднага, след като получат отговор от Америка, след пет или шест часа, като се има предвид разликата във времето.

В единадесет Винклер излезе. На улицата спря такси и се отправи към Парк Лейн. При Хайд парк Корнър таксито, следвано от две коли на „наблюдателите“, тръгна надолу към Пикадили. Там той освободи колата и отново направи опит да се освободи от евентуална „опашка“, която дори не беше забелязал все още.

— Хайде пак — измърмори Лен Стюарт в ревера си. Той беше чел дневника от предния ден и очакваше нещо такова. Винклер се мушна в един безистен, излезе от другата страна и на няколко крачки спря, за да види кой излиза от изхода. Никой не излезе. Не се налагаше. На южния край на безистена вече имаше човек.

„Наблюдателите“ познават Лондон по-добре от всеки полицай или шофьор на такси. Те знаят колко изхода имат повечето от сградите, къде са входовете на безистените и подлезите, къде има проходи, къде водят те. Където и следеният да се опита да се шмугне, там вече го чака някой, отделно зад него и от двете му страни има други. „Кутията“ никога не се „чупи“ и „Джо“ трябва да е много умен, за да я забележи.

Уверен, че не го следят, Винклер влезе в железопътното бюро на Лоуър Риджънт стрийт. Там се осведоми за влаковете за Шефийлд. Шотландецът, футболен запалянко със знаме на раменете, който се чудеше как да се добере до дома си, беше от екипа. Винклер плати в брой билет за отиване и връщане до Шефийлд, втора класа, записа си, че последният нощен влак тръгва от гара Сейнт Панкрас в 21,25, благодари на чиновника и излезе.

Обядва в едно кафене наблизо, върна се в хотела и стоя там целия следобед.

Престън научи за билета за влак малко след един часа. Свърза се с Найджъл Ървин тъкмо когато той се канеше да ходи на обяд в клуба си.

— Може да е за заблуда, но май се кани да излезе от Лондон. Може би отива на срещата. Може да стане във влака, може и в Шефийлд. Може би се забави толкова, защото е пристигнал по-рано, отколкото трябва. Работата е, че ако наистина излезе от града, ще ни трябва оперативен ръководител на място. Искам да съм аз.

— Разбирам. Не е лесно, но ще видя какво може да се направи.

Сър Найджъл въздъхна. Обядът отива на кино, помисли си той. Повика личния си секретар.

— Обади се, че няма да отида на обяд. Приготви колата и запиши телеграма. В този порядък.

Докато секретарят се занимаваше с първите две задачи, „С“ се обади на сър Бърнард Хемингс у дома му в Съри.

— Извинявай, че те безпокоя, Бърнард, но изникна нещо и искам да се посъветвам с теб… Не, по-добре лично. Имаш ли нещо против да намина? Денят е хубав в края на краищата. Да, около три.

— Телеграмата? — обади се секретарят.

— Да.

— До кого?

— До мен.

— Разбира се. От кого?

— Резидента във Виена.

— Да го предупредя ли, сър?

— Няма нужда да го притесняваш. Просто кажи на шифровчиците, че ми трябва телеграмата след три минути.

— Разбира се. Текста!

Сър Найджъл го продиктува. Да си изпратиш сам съобщение, което да оправдава това, което искаш да направиш, беше стар трик, който навремето научи от сър Морис Олдфийлд, някогашния си наставник, сега вече починал. Когато взе телеграмата, оформена, сякаш наистина е получена от Виена, той слезе долу и се качи в колата.

Откри сър Бърнард в градината му да се наслаждава на топлото майско слънце с одеяло около краката.

— Мислех да намина днес — каза той с добре изиграна веселост, — утре ще съм на работа при всички случаи.

— Разбира се, разбира се. Та, какво мога да направя за теб?

— Малко сложно е. Един човек току-що пристигна от Виена. Бизнесмен, но е фалшив. Снощи го разкрихме. Чешки агент. Дребна риба, смятаме, че е куриер.

Сър Бърнард кимна:

— Да, следя нещата дори оттук. Моите хора са по петите му, нали?

— Точно така. Работата е, че май довечера се кани да напусне града. На север. „Петицата“ ще трябва да изпрати оперативен ръководител, който да е с „наблюдателите“.

— Естествено. Брайън ще се погрижи за това.

— Да. В крайна сметка това е ваша операция. Но… помниш ли историята с Беренсън? Ние не научихме две неща: дали Марайс контактува с резидентурата тук, в Лондон, или се среща с куриери, изпратени отвън. И дали Беренсън е единственият, от когото Марайс черпи информация?

— Помня. Тези въпроси щяхме да зададем, когато започнем да разпитваме Марайс.

— Точно така. Но днес получих тази телеграма от Виена.

Той подаде телеграмата. Сър Бърнард я прочете и повдигна вежди.

— Свързани? Възможно ли е?

— Да, Винклер, псевдоним на Хаек, изглежда, е някакъв куриер. Виена потвърждава, че е от чешката служба, но всъщност работи за КГБ. Знаем, че Марайс е ходил два пъти във Виена, след като е вербувал Беренсън. И двата пъти с културна мисия, но…

— Липсващата брънка?

Сър Найджъл повдигна рамене. Никога не се изхвърляй.

— А защо отива в Шефийлд?

— Кой знае, Бърнард. Може би има още един пръстен някъде там. Може би е свръзка на този пръстен.

— Добре, какво искаш от нас? Още хора за следене?

— Не. Джон Престън. Той хвана Беренсън, след това Марайс. Хареса ми как работи. Беше в отпуск известно време, след това ми казаха, че се бил разболял. От утре трябва да е на работа. От толкова време не е на работа, че сигурно няма нещо специално да върши. Формално той е в „Летища и пристанища“, „С.5 (С)“, но ти знаеш колко много работа имат момчетата от „К“. Ако можеш само временно да го придадеш към „К.2 (В)“, ще може да поеме тази операция…

— Не знам, Найджъл. Това всъщност е работа на Брайън…

— Ще ти бъда страшно благодарен, Бърнард. Дай да помислим, Престън се занимава с Беренсън от самото начало. Ако Винклер има нещо общо, той дори би могъл да види някое познато от преди лице…

— Добре. Добре. Ще издам заповед оттук.

— Мога да я занеса аз. Ще ти спестя ходенето. Ще изпратя шофьора до „Чарлс“…

Тръгна си със заповедта, с която сър Бърнард Хемингс временно придава Джон Престън към отдел „К“ като оперативен ръководител на операцията „Винклер“, след като той напусне Лондон.

Сър Найджъл направи две копия — едно за него и едно за Джон Престън. Оригиналът отиде в „Чарлс“. Брайън Харкорт-Смит не беше в кабинета си, така че заповедта беше оставена на бюрото му.

В седем вечерта Джон Престън излезе от апартамента в Челси за последен път. Отново беше на открито и това му харесваше.

На Съсекс Гардънс той се промъкна до Хари Бъркиншоу.

— Здрасти, Хари.

— Боже, Престън, какво правиш тук?

— Да взема глътка въздух.

— Добре, не се показвай. Следим един, ей там, отсреща.

— Знам. Ще заминава за Шефийлд в 21,25.

— Откъде знаеш?

Престън му подаде заповедта на сър Бърнард Хемингс.

Бъркиншоу я прочете.

— Охо, от самия началник! Идвай тогава. Само се крий.

— Имаш ли резервна станция?

Бъркиншоу кимна към улицата.

— Ей там зад ъгъла. В жабката на колата. Кафява картина.

— Ще чакам в колата.

Бъркиншоу беше озадачен. Никой не му беше казал, че ще дойде Престън. Дори не знаеше, че той работи за чешката секция. Въпреки това подписът на главния тежеше. Той щеше да си гледа неговата работа. Повдигна рамене, лапна нов ментов бонбон и продължи да гледа.

Винклер излезе от хотела в осем и половина. Носеше пътната си чанта. Спря такси и се качи в него.

Когато излезе навън, Бъркиншоу повика екипа и двете коли. Качи се в първата и тръгнаха на стотина метра отзад. Престън беше във втората кола. След десет минути стана ясно, че се насочват на север към гарата. Бъркиншоу докладва. От „Корк“ се чу гласът на Саймън Марджъри:

— Добре, Хари. Оперативният тръгна.

— Имам оперативен. Тук е.

Това явно беше новина за Саймън. Попита за името. Когато го чу, реши, че е станала грешка.

— Но той дори не е в нашия отдел!

— Сега е — каза Бъркиншоу, когато преодоля изненадата. — Видях заповед, подписана от главния.

Марджъри се обади в „Чарлс“. Последва кратка суматоха и заповедта беше открита и потвърдена. Марджъри вдигна отчаяно ръце.

— Защо тия кретени не могат едно решение да вземат както трябва!

Той освободи колегата, който трябваше да поеме операцията на гарата. След това се опита да се свърже с Брайън Харкорт-Смит, за да се оплаче.

Винклер освободи таксито пред гарата, влезе в сводестата чакалня на викторианската сграда и погледна таблото с разписанието. Престън и четиримата от екипа се смесиха с тълпата наоколо.

Влакът беше на втори перон и спираше в Лестър, Дарби, Честърфийлд и Шефийлд. Винклер намери влака и тръгна към локомотива покрай трите вагона първа класа, бюфета и трите второкласни вагона в началото. Качи се в средния вагон, постави чантата си на скарата отгоре и зачака спокойно потеглянето.

Вагонът беше без купета и скоро един млад негър със слушалки на ушите седна през три реда от него. След това започна да клати глава в такт с регето, което очевидно гърмеше в ушите му, затвори очи и се отдаде на музиката. Той беше от хората на Бъркиншоу. В слушалките не се чуваше музика, а гласът на Хари, усилен почти докрай.

Един от екипа седна в предния вагон, Хари и Престън в задния, а в последния първокласен вагон седна последният наблюдател, в случай че Винклер реши да побегне, за да се отърве от евентуална „опашка“.

В 21,25 на секундата, влакът се изтегли от гарата и се отправи на север. В 21,30 Брайън Харкорт-Смит беше открит в клуба си, докато вечеряше. Обади се Саймън Марджъри. Това, което чу, накара заместник-директора на „Петицата“ да изтича навън, да вземе такси и незабавно да отиде в „Чарлс“.

На бюрото си намери заповедта, подписана от сър Бърнард Хемингс. Пребледня от гняв.

Той беше човек с висока самодисциплина и след като обмисли положението в продължение на няколко минути, взе телефона и се свърза с юрисконсулта у дома му.

Юрисконсултът обикновено осъществява връзката между службата и специалния отдел. Докато той ставаше от стола си пред телевизора, за да се обади, Харкорт-Смит провери разписанието на влака за Шефийлд.

— Трябват ми хора от специалния отдел, за да арестувам един човек. Имам причини да смятам, че един незаконно влязъл в страната и заподозрян като съветски шпионин може да се изплъзне от наблюдение. Казва се Франц Винклер, предполага се, че е австрийски гражданин. Причина за ареста — притежава фалшив паспорт. В 23,59 ще пристигне от Лондон в Шефийлд. Знам, че се обаждам късно, затова е и спешно. Да, свържи се с командващия на специалния отдел в Скотланд Ярд и му кажи да се обади на хората си в Шефийлд да го арестуват, когато пристигне.

Затвори телефона навъсен. Джон Престън може и да го е заобиколил, като е отишъл като оперативен, но арестът е въпрос на тактика, а това беше негова задача.

Влакът беше почти празен. Два вагона вместо шест щяха да са напълно достатъчни, за да поберат пътниците. Барни, човекът от предния вагон, беше заедно с още десет нищо неподозиращи пътници. Седеше с гръб към локомотива, за да може да види главата на Винклер през стъклата на вратата на вагона.

Освен Джинджър, негъра със слушалките, във вагона на Винклер имаше още пет души. В третия заедно с Престън и Бъркиншоу имаше още десетина души при общо шестдесет места. Около час и четвърт Винклер не направи нищо, не носеше нищо за четене и само гледаше през тъмния прозорец навън.

В девет и четиридесет и пет, когато влакът забави скоростта, за да влезе в Лестър, той се размърда. Взе чантата си отгоре, излезе при тоалетната и отвори прозореца към перона. Джинджър предупреди останалите, които се приготвиха да действат по спешност, ако се наложи.

Когато влакът спря, един друг пътник се промуши покрай Винклер.

— Извинете, моля, това ли е Шефийлд? — попита той.

— Не, това е Лестър — отговори човекът и слезе от влака.

— А, така ли. Благодаря! — Винклер остави чантата си, но остана до отворения прозорец и се озърташе наляво и надясно по перона, докато влакът стоеше на гарата. Когато потегли, той се върна на мястото си и отново качи чантата си горе.

В 23,12 той направи същото на гарата в Дарби. Този път попита един носач, който пропя:

— Дарби, Шефийлд е по-следващата.

Отново Винклер стоя до прозореца, докато тръгна влакът, след което се върна на мястото си и пак качи чантата. Престън го наблюдаваше през вратата между вагоните.

В 23,43 спряха в Честърфийлд — стара викторианска гара, но добре поддържана, прясно боядисана и с висящи саксии с Цветя. Този път Винклер не взе чантата, но пак отиде до прозореца и пак се наведе навън, докато няколко души слязоха и се запътиха към изхода. Преди да тръгне влакът, на перона нямаше никого. Когато тръгна, Винклер отвори неочаквано вратата, скочи на движещия се перон и затръшна вратата с ръка.

Бъркиншоу много рядко биваше изигран от някой „Джо“, но този път трябваше да признае, че са го хванали по бели гащи. Четиримата лесно биха могли да скочат на перона след него, но там нямаше въобще как да се прикрият и щяха да бият на очи, колкото свиня в синагога. Винклер вероятно ги беше видял и беше отменил срещата си, където и да е трябвало да се състои. Престън и Бъркиншоу изтичаха до платформата, където прозорецът още беше отворен. Престън се показа навън и погледна назад. Винклер, удовлетворен, че никой не го следи, крачеше бързо към изхода с гръб към влака.

— Хари, върнете се всички дотук с кола. Когато дойдете, ме потърсете по радиото. Затворете вратата след мен.

Той отвори вратата, стъпи на стъпенката, присви се и скочи.

Парашутистите се удрят в земята при скорост около единадесет мили в час. Страничната скорост зависи от вятъра. Когато Престън скочи, влакът се движеше с тридесет. Той се изтъркаля до линията и се надяваше да не се удари в стълб или камък. Имаше късмет. Гъстата майска трева пое част от удара, докато се търкаляше свит на топка. По-късно Хари му каза, че не е можел да гледа. Джинджър каза, че е подскачал като топка покрай релсите и към колелата. Когато най-накрая спря, той лежеше между тревата и траверсите. Изправи се и се затича назад, към светлините на гарата.

Когато се появи на изхода, служителят вече заключваше за през нощта. Той изгледа изумено охлузения призрак със скъсано палто.

— Последният, който мина оттук, накъде тръгна? Нисък, набит, със сив шлифер.

Мъжът кимна към предния паркинг и Престън се втурна натам. Твърде късно се сети, че не е поискал билета му. Отпред Престън видя задните фарове на едно такси, което излизаше от паркинга и се насочваше към града. Това беше последното такси. Би могъл да накара местната полиция да намери шофьора и да го попита къде е закарал този клиент, но Престън не се съмняваше, че той ще освободи колата, преди да достигне до целта си. На няколко крачки един железничар започна да пали мотопеда си с ритане.

— Трябва ми моторчето ти — каза му Престън.

— Чупи се! — отговори му той.

Нямаше време за представяне или за спорове. Светлините на таксито се виждаха под надлеза на околовръстното шосе и вече щяха да се загубят. Престън го удари само веднъж в челюстта. Човекът се свлече. Престън освободи мотопеда от крака му, възседна го и потегли.

Имаше късмет със светофарите. Таксито беше доста напред и той никога нямаше да го догони, ако пред библиотеката не светеше червено. Когато колата излезе на правия участък на Солтъргейт, той беше на стотина метра отзад, но скоро изостана, защото моторчето му нямаше мощност. Ако Винклер беше продължил по шосето извън града, Престън нямаше никога да го догони.

За щастие стоповете на таксито светнаха, когато в далечината го виждаше като точка. Винклер слезе там, където Солтъргейт става Ашгейт Роуд. С приближаването си Престън видя Винклер да стои зад колата и да се оглежда. Нямаше никакво движение. Престън продължи покрай спрялата кола като прибиращ се към къщи моторист, зави в една пряка и спря. Австриецът пресече улицата пеша и Престън го последва. Човекът повече не се обърна назад. Той премина покрай оградата на стадиона и тръгна по Комтън стрийт. Тук той се приближи до една къща и почука на вратата. Престън беше достигнал на ъгъла на улицата и се прикри в храстите на двора на ъгловата къща.

Той видя как светлината се запали, вратата се отвори и Винклер влезе след кратък разговор на прага. Престън въздъхна и се приготви за целонощно дежурство зад храста. Не виждаше номера на къщата, в която влезе чужденецът, и нямаше как да наблюдава къщата и отзад. Все пак зад гърба й се виждаше съвсем близо оградата на стадиона, така че може би нямаше заден изход.

Към два часа чу слаб звук в радиостанцията, докато Бъркиншоу се приближаваше. Той се обади и съобщи местоположението си. В два и половина чу стъпки и изсъска, за да покаже къде е. Бъркиншоу влезе в храсталака.

— Добре ли си, Джон?

— Да. Влезе ей там, във втората зад дървото, осветения прозорец.

— Разбрах. Джон, в Шефийлд имаше устроено посрещане. Трима от специалния отдел и трима обикновени. Команда от Лондон. Ти ли си поискал арест?

— Разбира се, че не. Този е само куриер. Искам голямата риба. Тя може да е и в тази къща. И какво стана в Шефийлд?

Бъркиншоу се засмя:

— Благодари на Бога за британската полиция. Шефийлд е към Йоркшир, това тук е към Дарбишър. Началниците ще трябва да се разберат помежду си чак сутринта. Това ти дава време.

— Да. Къде са останалите?

— По-надолу. Джон, дойдохме с такси и го освободихме. Нямаме колела. Освен това, когато разсъмне, тук няма да има къде да се скрием.

— Остави двама тук и двама на другия край. Аз ще отида да намеря полицията и да поискам помощ. Ако „Джо“ си тръгне, проследи го с двама души, но нека останат двама да наглеждат къщата.

Той отиде към центъра на Честърфийлд и намери полицейския участък на улица Бийтуел. Докато вървеше, в главата му започна да звучи една фраза. Имаше нещо в поведението на Винклер, което не можеше да си обясни.

20.

Началникът Робин Кинг никак не беше очарован, че го будят в три часа сутринта, но когато чу, че офицер от MI5 иска помощ от него, дойде небръснат и с несресана коса след двадесет минути.

Слушаше внимателно, докато чу за какво става дума. Чужденец, заподозрян като съветски агент и проследен чак от Лондон, скочил от влака тук и се скрил в една къща на Комтън стрийт, все още неизвестен номер.

— Не знам кой живее в тази къща и защо нашият човек отиде там. Смятам да разбера това, но засега не искам арест. Искам да наблюдавам къщата. По-късно днес ще уредим пълномощията си с началника на полицията в Дарбишър, но сега имаме по-належащ проблем. На улицата имаме четирима души, но когато се съмне, ще стърчат като палци през скъсан чорап. Така че трябва ми помощ незабавно.

— Какво точно мога да направя, мистър Престън?

— Имате ли микробус, товарен, без отличителни знаци?

— Не. Имаме няколко необозначени коли и два микробуса, но отстрани пише, че са полицейски.

— Можем ли да намерим необозначен товарен микробус и да го паркираме на самата улица с моите хора вътре? Като временно решение.

Началникът се обади на дежурния сержант. Зададе същия въпрос и изслуша отговора.

— Събуди го веднага и му кажи да ми се обади тук. — Обърна се към Престън: — Един от нашите има такова нещо. Доста разнебитен е, непрекъснато го подиграват за това.

Половин час по-късно съненият полицай се срещна с Бъркиншоу при главния вход на стадиона, „наблюдателите“ се качиха вътре и паркираха срещу заподозряната къща. Както му беше казано, полицаят излезе от кабината, протегна се и се затътри надолу по улицата като човек, който се прибира от нощна смяна. През задното стъкло Бъркиншоу погледна къщата и се обади на Престън:

— Така е по-добре. Виждаме цялата къща. Между другото номерът е 59.

— Потърпете така за малко. Ще уредя нещо по-добро. Ако Винклер излезе, прати след него двама и остави двама при къщата. Ако тръгне с кола, следвайте го с микробуса.

— Може да се наложи да наблюдаваме тази къща повече време — каза Престън на началника. — Това означава да заемем някоя стая на отсрещната страна, с прозорци към улицата. Има ли някой на тази улица, който би се съгласил на такова нещо?

Полицаят се замисли:

— Познавам един, който живее там. И двамата сме от една и съща масонска ложа. Оттам го зная. Пенсиониран офицер от флота. Той е на № 68 обаче. Това не знам къде се пада на самата улица.

Бъркиншоу потвърди, че № 68 е на отсрещната страна, две къщи встрани. Предният прозорец на горния етаж би бил идеален, това най-вероятно да е спалнята. Кинг веднага се обади на приятеля си.

Той каза на сънения домакин мистър Сам Ройстън, по предложение на Престън, че става дума за полицейска акция и че искат да наблюдават заподозрян, който се е скрил срещу тях, на същата улица. Когато окончателно се разсъни, мистър Ройстън разбра за какво става дума. Като почтен гражданин той без колебание би дал предната стая да се ползва от полицията.

Микробусът тихо се изтегли и зави в първата пряка. Там хората слязоха и през оградите на задните дворове се промъкнаха в къщата на № 68 през задния вход. Малко преди слънцето да изгрее, екипът се беше разположил зад пердетата на все още неоправената спалня и наблюдаваше № 59 отсреща.

Мистър Ройстън, изпънат като струна в халата си от камилска вълна и изпълнен със самочувствието на патриот, от когото офицерите на Нейно величество са поискали помощ, също се взираше към къщата.

— Банка ли са обрали? С наркотици ли търгуват?

— Нещо такова — съгласи се Бъркиншоу.

— Чужденци — ръмжеше Ройстън, — никога не съм ги обичал. Не трябва въобще да ги пускат в страната.

Джинджър, чиито родители бяха от Ямайка, гледаше мълчаливо през прозореца. Мънго, шотландец, донесе два стола от долния етаж. Домакинята, мисис Ройстън, изпълзя отнякъде като мишка, след като беше свалила ролките и фибите от главата си.

— Някой иска ли — попита тя — чаша чай?

Барни, който беше млад и хубав, изпробва най-чаровната си усмивка:

— Би било чудесно, мадам!

В това се състоеше денят й. Тя започна да приготвя първата от безкрайната поредица чаши чай, напитка, с която тя, изглежда, живееше, без да прибягва до храна.

В полицията вече бяха установили самоличността на живеещите на № 59.

— Двама кипърски гърци, сър — съобщи Кинг. — Братя. И двамата са ергени. Андреас и Спиридон Стефанидис. Живеят там от около четири години според кварталния полицай. Имат гръцка таверна тук в града.

Престън говори с Лондон половин час. Първо събуди дежурния офицер в „Сентинел“, който го свърза с Бари Банкс.

— Бари, искам да намериш „С“, където и да е, и да го помолиш да ми се обади тук.

Сър Найджъл се обади след пет минути, спокоен и разбиращ, сякаш не беше току-що събуден. Престън му разказа за събитията през нощта.

— Сър! На Шефийлд е имало посрещачи. Трима от „Специалния“ и трима обикновени, със заповед за арест.

— Това не беше предвидено, Джон.

— И аз мисля така.

— Добре, Джон. Аз ще се занимая с това нещо. Смяташ ли да влизаш в къщата, знаеш коя е?

— Знам, че има къща. Не знам дали е тази, която ми трябва. Няма да се намесвам, защото не мисля, че дирята свършва дотук. И още нещо, сър. Ако Винклер реши да си отиде у дома, искам да му се позволи да си отиде спокойно. Ако е куриер или ако само проверява нещо, неговите хора ще го очакват във Виена. Ако не се появи, ще минат на резервни варианти от началото до края.

— Да — каза сър Найджъл внимателно, — ще поговоря с Бърнард за това. Ти там ли искаш да стоиш, или предпочиташ да се върнеш в Лондон?

— Бих искал да остана тук, ако е възможно.

— Добре, ще поискам от името на „Шестицата“ да ти се осигурява всичко, което ти е необходимо. А сега подсигури си гърба и изпрати доклад за операцията в „Чарлс“.

След като затвори телефона, сър Найджъл се обади на сър Бърнард Хемингс у дома му. Директорът на MI5 се съгласи да се срещнат за закуска в клуба.

— Така че виждаш, Бърнард, може би „Центърът“ разработва наистина голяма операция в страната — каза сър Найджъл, докато мажеше втора препечена филийка с масло.

Сър Бърнард Хемингс беше силно разтревожен. Храната пред него стоеше недокосната.

— Брайън трябваше да ми каже за инцидента в Глазгоу. Защо, по дяволите, още държи този доклад на бюрото си?

— Всички правим грешки от време на време. Errare humanum est3. В края на краищата хората ми от Виена мислеха, че Винклер е куриер на голям шпионски пръстен, и аз сметнах, че Марайс може да е един от тях. Сега вече изглежда, че става дума за две отделни операции.

Той предпочете да не му казва, че сам е написал „телеграмата“ от Виена, за да го накара да направи, както той иска, да включи Престън в операцията „Винклер“. За него имаше времена за искреност и времена за дискретно мълчание.

— А втората операция? Тази, свързаната със засечката в Глазгоу?

Сър Найджъл вдигна рамене.

— Не знам, Бърнард. Движим се опипом в тъмното. Брайън очевидно не вярва, че има такова нещо. Може и да е прав. В този случай да ме замерват с яйца заслужавам аз. И все пак… Историята в Глазгоу, мистериозният предавател в Централна Англия, пристигането на Винклер… За нас той е шанс, може би последният, който ще имаме.

— Тогава какви са заключенията ти, Найджъл?

Той се усмихна със съжаление. Това беше въпросът, който очакваше.

— Няма заключения, Бърнард. Само някои внимателни предположения. Ако Винклер е куриер, очаквам да осъществи контакта си, да предаде или получи това, за което е дошъл, на някое публично място. Паркинг, крайбрежна улица, парк, пейка край езеро… Ако става дума за голяма операция, това означава, че тук действа „нелегален“ от висока класа. Този, който дърпа конците. Ако ти беше на негово място, би ли искал куриерите да идват до прага на вратата ти? Разбира се, не. Ще имаш резервни възможности, една, може би две. Пийни малко кафе.

— Добре, съгласен. — Сър Бърнард изчака, докато колегата му напълни чашата.

— Ето защо, Бърнард, струва ми се, че Винклер не може да е едрата риба. Той е дребен — куриер или нещо друго. Същото важи и за двамата кипърци в Честърфийлд. Те не са активни в момента, не смяташ ли?

— Да — съгласи се сър Бърнард, — при това са от много малък калибър.

— Затова ми се струва, че къщата в Честърфийлд може би служи за депозиране на пратки, за пощенска кутия, тайна квартира или може би там е укрит предавателят. В края на краищата и двата сигнала бяха засечени в района, съвсем кратък път с кола.

— А Винклер?

— Какво може да се мисли, Бърнард? Техник, дошъл да поправи предавателя, ако има проблеми, някой изпратен да провери как вървят нещата? Каквото и да е, мисля, че трябва да го оставим да докладва, че проблеми няма.

— Мислиш ли, че едрата риба ще се появи лично?

Сър Найджъл повдигна рамене отново. Той лично се страхуваше, че Харкорт-Смит, ядосан от неуспешния арест, ще се опита да щурмува къщата в Честърфийлд. За него това изцяло беше преждевременно.

— Мисля, че трябва да очакваме контакт. Или някой ще дойде при кипърците, или те ще отидат някъде.

— Знаеш ли, Найджъл, мисля, че тази къща трябва да се наблюдава известно време. Поне за малко.

Шефът на MI6 изглеждаше мрачен.

— Бърнард. Аз съм съгласен с това. Но твоят Харкорт-Смит изглежда достатъчно безразсъден, за да се намеси и да ги арестува. Наистина, арестът звучи добре до известно време, но после…

— Найджъл, остави Брайън на мен — сър Бърнард гледаше навъсено. — Може и да съм взел-дал, но кучето все още може да лае. Знаеш ли, ще се заема с тази операция лично.

Сър Найджъл се наведе и сложи ръка върху лакътя на сър Бърнард.

— Наистина ми се ще, Бърнард.

Винклер излезе от къщата на Комтън стрийт в девет и половина, пеша. Мънго и Барни излязоха от задния вход, минаха през дворовете и поеха чеха на ъгъла на Ашгейт Роуд. Той се върна на гарата, взе влака за Лондон и на гарата там го пое друг екип. Мънго и Барни се върнаха в Дарбишър.

Винклер не се върна повече в къщата. Ако беше донесъл нещо със себе си, той го остави, както и чантата във влака, в която имаше пижама и риза, след това отиде направо на летището. Взе следобедния самолет за Виена. Резидентът на MI6 във Виена по-късно съобщи, че е бил посрещнат от двама души, работещи в съветското посолство.

Престън прекара остатъка от деня затворен в полицейския участък, където имаше много административни неща за оправяне, както обикновено, когато се провежда операция в провинцията.

Бюрократичната машина се задвижи. „Чарлс“ информира вътрешното министерство, оттам се обадиха на началника на полицията в графство Дарбишър, който от своя страна се обади на началника на полицията в Честърфийлд Кинг и му нареди да оказват всяческо съдействие на Джон Престън. Мистър Кинг би го правил и без това, но документите трябваше да са в ред.

Лен Стюарт пристигна заедно с още един екип и ги настаниха в едно полицейско общежитие. На двамата кипърци бяха направени снимки с дългофокусен обектив, когато тръгваха към таверната си преди обяд, и веднага бяха изпратени с мотоциклет в Лондон. Други специалисти дойдоха от Манчестър и започнаха да подслушват и двата им телефона — в таверната и у дома им. В колата им беше поставен радиомаяк, за да може да се установява местонахождението им.

До края на работното време в Лондон бяха установили кои са кипърците. Не бяха истински кипърци, но бяха братя. Ветерани гръцки комунисти, някога активисти на движението ЕЛАС, те бяха отишли в Кипър преди двадесет години. От Атина любезно съобщиха, че истинското им име е Костадопулос, а от Кипър — че са напуснали острова преди осем години.

Емигрантската служба ги информира, че братята Стефанидис са влезли в страната като законни кипърски емигранти преди пет години и им е било позволено да останат.

Документите в града показваха, че са се установили там преди три и половина години, дошли са от Лондон, взели са на дългосрочен наем заведението и са наели къщата на Комтън стрийт. След това са живели като порядъчни граждани. Таверната отваряха шест дни от седмицата за обяд, когато нямаше много клиенти, и работеха до късно, като доставяха храна и в квартала.

Никой в полицията освен Кинг не знаеше истинската причина за наблюдението им, а всичко на всичко знаеха шест души. На останалите беше обяснено, че това е операция срещу наркотиците в национални мащаби. Хората от Лондон са дошли, защото познават лицата.

След залез-слънце Престън излезе от полицията и отиде при екипа на Бъркиншоу.

Преди да напусне участъка, той благодари дълбоко на Кинг за оказаната помощ.

— Тук ли ще стоиш през цялото време? — попита го полицаят.

— Да, тук. Защо?

Кинг се усмихна тъжно:

— Снощи тук имаше един много посърнал железничар. Изглежда, някой го съборил от моторетката му и се е изпарил с нея. Намерихме мотора, съвсем здрав. Даде много добро описание на нападателя. Нали няма да излизаш много-много?

— Мисля, че няма.

— Това е умно — каза полицаят.

Помолиха мистър Ройстън да спазва дневните си привички, сутрин да ходи на пазар, а следобед да играе боулинг. Допълнително храна се носеше вечер, за да не се чудят съседите на неочаквано нарасналия апетит на семейството. Донесоха малък телевизор за „момчетата горе“, както ги наричаше госпожата, и те седяха, чакаха и гледаха.

Семейство Ройстън се премести в задната спалня, откъдето взеха едно единично легло и го вкараха в предната. Там спяха на смени. Също така донесоха мощен бинокъл на триножник и фотоапарат с дългофокусен обектив за дневни и инфрачервени нощни снимки. Две коли, заредени с гориво, бяха паркирани наблизо, а хората на Лен Стюарт се занимаваха със стаята за свръзки в полицейския участък, чрез която ръчните радиостанции на екипа в къщата се свързваха с Лондон.

Когато Престън пристигна, четиримата „наблюдатели“ се чувстваха почти като у дома си. Барни и Мънго, върнали се от Лондон, дремеха, единият в леглото, другият на пода, Джинджър в едно кресло отпиваше прясно приготвен чай, а Хари Бъркиншоу, седнал като Буда, наблюдаваше през дантеленото перде празната къща отсреща.

Той беше прекарал половината си живот навън, на дъжда, и сега беше съвсем доволен. Беше топло, сухо, имаше неограничени запаси от ментови бонбони и можеше да стои без обувки. Можеше и да е много по-лошо, както добре знаеше. Дори и къщата се опираше на висока бетонена стена, поради което не се налагаше никой да прекарва нощта клекнал в храсталака. Престън седна на свободния стол и взе чаша чай от Джинджър.

— Ще повикаш ли хора за таен обиск? — попита Хари. Той имаше предвид екипа от умели взломаджии, които техническата служба поддържаше за всеки случай, когато се налага някъде да се влезе тайно.

— Не — каза Престън. — Защото ние дори не знаем дали вътре няма още някой. Освен това може да има устройства, които да предупреждават, ако някой е влизал, и ние да не успеем да видим всичките. Освен това аз очаквам някой да дойде. Когато това стане, ще се качим на колите и ще го проследим. Лен ще остане тук.

Седяха, без да говорят. Барни се събуди:

— Има ли нещо по телевизията?

— Нищо. Вечерните новини. Нормалните боклуци.

Двадесет и четири часа по-късно, в четвъртък вечерта, новините по телевизията бяха по-интересни. На малкия екран видяха министър-председателката, застанала на стъпалата пред Даунинг стрийт 10 в елегантен син костюм пред тълпа журналисти и телевизионни екипи.

Тя обяви, че се връща от Бъкингамския дворец, където е поискала разпускането на парламента. Това означаваше общи избори, които щяха да се проведат на 18 юни.

Останалата част от вечерта беше посветена на сензацията, като водачите на партии и поддръжниците им обявяваха убедеността си в изборната си победа.

— Гръм от ясно небе — отбеляза Бъркиншоу.

Престън не отговори. Гледаше екрана, потънал в мисли. Накрая каза:

— Мисля, че ми дойде.

— Добре де, но не в нашия кенеф — каза Мънро.

— За какво говориш, Джон? — попита Хари, когато смехът утихна.

— За крайния срок.

Но отказа да каже повече.

През 1987 година много малко европейски коли бяха запазили старомодните кръгли фарове. Един от тези модели е вечно модерният Остин-мини. Една от многото коли, пристигнали на 2 юни с ферибота на Саутхемптън, беше именно такава.

Колата беше купена в Австрия преди месец, беше закарана в нелегалния гараж в Германия и после върната в Залцбург. Имаше перфектни австрийски документи, както и туристът, който я караше, макар че всъщност той беше чех, вторият и последен принос на чешките колеги към плана на майор Волков, чрез който той доставяше нужните на Валерий Петровски компоненти.

Колата беше проверена на митницата и нищо нередно не беше открито. Шофьорът тръгна по посока Лондон, но когато стигна края на града, зави в един паркинг и спря. Мястото беше голямо и в тъмнината никой от пътя не можеше да го види на самия край. Слезе и с отвертка започна да развинтва фаровете.

Най-напред махна външния никелиран пръстен. С по-голяма отвертка отви самия рефлектор. Когато свърши, той внимателно го извади навън и откачи съединителните кабели, влизащи в цокъла на крушката. Постави целия фар, който беше много тежък, в една чанта отстрани.

Почти час му отне да извади и двата фара. Когато свърши, малката кола стоеше като сляпа с празните дупки вместо фарове. Агентът знаеше, че сутринта ще се върне с чисто нови фарове от Саутхемптън и ще замине.

Засега той повдигна тежката чанта, отиде на шосето и се върна около триста метра назад към пристанището. Автобусната спирка беше там, където му бяха казали, че ще я намери. Погледна часовника си. До срещата оставаха десет минути.

Точно след десет минути на спирката дойде човек в черни кожени дрехи. Нямаше никой друг. Новодошлият погледна празното шосе и каза:

— Последният автобус винаги се чака много.

Чехът въздъхна облекчено.

— Да — отговори той, — но, слава Богу, трябва да се прибера едва в полунощ.

Изчакаха автобуса, без да разговарят. Чехът остави чантата на земята и се качи. Когато задните светлини на автобуса се отдалечиха, мотоциклетистът взе чантата и се върна нагоре по шосето в жилищния квартал, където беше оставил мотора си.

До сутринта се беше прибрал вкъщи, в Ипсуич, след като смени превозното си средство и дрехите си в Тетфърд. Носеше последните необходими компоненти, които беше очаквал толкова много време.

Куриер № 9 беше доставил пратката си.

Два дни по-късно наблюдението на къщата в Честърфийлд беше вече на една седмица, а нямаше нищо ново.

Двамата гърци живееха безупречно монотонен живот. Ставаха около девет, свършваха някоя и друга работа около къщата, изглежда, сами си чистеха и миеха, а малко преди обяд отиваха с колата си в таверната. Там прекарваха почти до полунощ и след това се прибираха да спят. Никой не ги посещаваше и почти нямаше телефонни обаждания. Колкото имаше, се отнасяха за поръчки на месо, зеленчуци и други провизии, напълно безопасни.

От самата таверна Лен Стюарт докладваше почти същото. Тук телефонът звънеше по-често, но отново това бяха поръчки за храна, за запазване на маса или доставки на вино. Нямаше как някой от „наблюдателите“ да вечеря там всяка вечер — гърците явно бяха професионалисти, прекарали в конспирация целия си живот и биха забелязали клиент, който идва прекалено често или се заседява по-дълго. Все пак Стюарт и екипът му правеха всичко възможно.

За другите, в къщата на Ройстън, главният проблем беше скуката. Дори мистър и мисис Ройстън вече бяха уморени от присъствието им след първоначалния ентусиазъм. Той се беше съгласил да агитира за Консервативната партия — решително не би подпомагал който и да било друг — и на прозорците беше поставил плакати с лика на местния кандидат на партията.

Това даваше възможност в къщата да влизат и излизат повече хора със значката на партията на ревера си, без да привличат вниманието на съседите. Сега Бъркиншоу и екипът можеха да си позволят да излизат от време на време, докато гърците бяха в ресторанта. Това донякъде нарушаваше монотонността. Единственият, на когото, изглежда, скуката не влияеше, беше самият Хари Бъркиншоу.

За останалите главното забавление беше телевизорът, пуснат тихо, особено когато домакините ги нямаше, а главната телевизионна тема бяха предстоящите избори. След една седмица предизборна кампания ставаха ясни три неща.

Съюзът на либералите и социалдемократите не успяваше да подобри рейтинга си и все повече се очертаваха двата главни претендента — консерваторите и либералите. Второ, проучванията на общественото мнение показваха, че двете партии са много по-близо, отколкото би могло да се предвиди през 1983 година, когато консерваторите спечелиха пълна победа. Ставаше ясно, че резултатите в осемдесетте района, в които силите бяха най-изравнени, ще определят цвета на бъдещото правителство. Всички изследвания показваха, че балансът се определя от „плуващите“ гласове, вариращи между 10 и 20 процента.

Трето, въпреки всички икономически и идеологически въпроси и усилията на партиите да се възползват максимално от тях, кампанията започваше да се доминира от много по-емоционалния проблем за едностранно разоръжаване. Във все повече и повече изследвания се открояваше фактът, че ядрената надпревара се превръща в основна загриженост.

Пацифистките движения, повечето леви и за първи път обединени, провеждаха своя собствена кампания. Почти ежедневно се организираха големи демонстрации, за които в пресата и телевизията имаше изобилен информационен поток. Тези движения, въпреки че нямаха явна организация за набиране на средства, бяха в състояние да наемат стотици автобуси по пазарни цени, с които да превозват демонстранти из цялата страна.

Твърдолинейните фаворити на Лейбъристката партия, до един агностици и атеисти, не пропускаха случай да се появят по телевизията или другаде рамо до рамо с представителите на по-популярните крила на Англиканската църква, като събеседниците и от двете страни мрачно кимаха в знак на съгласие с мнението на другия.

Независимо че Съюзът на либералите и социалдемократите също не беше за едностранно разоръжаване, главна мишена на пацифистите беше Консервативната партия, а техен естествен съюзник — лейбъристите. Лидерът им, подпомогнат от изпълнителния комитет, публично подкрепяше всички техни искания.

Друга важна част от кампанията на левицата беше антиамериканизмът. Постепенно ставаше все по-невъзможно за интервюиращите или водещите програми да измъкнат макар и един упрек към Съветския съюз — повтарящата се тема беше омразата към САЩ, най-често характеризирани като подпалвач на войни, империалист и заплаха за мира.

В четвъртък, 4 юни, кампанията беше активизирана от неочакваното съветско предложение цяла Западна Европа — членките на НАТО и неутралните страни — да бъдат „гарантирани“ за вечни времена като зона, свободна от ядрено оръжие, ако инициативата се приеме и от САЩ.

Опитите на британския министър на отбраната да обясни, че съкращаването на западноевропейските и американски отбранителни средства подлежи на контрол, докато за СССР това е невъзможно, и че конвенционалните оръжия на Варшавския договор са четири пъти повече, отколкото на НАТО, бяха освиркани два пъти само за една сутрин и се наложи министърът да бъде отведен от трибуната от телохранители.

— Като че ли — мърмореше Хари Бъркиншоу — това не са избори, а национален референдум за ядреното разоръжаване.

— Точно така е — каза Престън.

Петъчният ден завари майор Петровски да пазарува в центъра на Ипсуич. Той купи една количка на две колела и с къси дръжки, като тези, с които се пренасят куфари или тежки чували. От магазин за строителни материали купи две дъски по три метра всяка.

След това взе метален шкаф, 70 сантиметра висок, 40 широк и 30 дълбок, с предна врата, която можеше да се заключва здраво.

Освен това взе различни летви, трупчета, комплект инструменти, сред които и високоскоростна бормашина с набор бургии за стомана и дърво, болтове, гайки, пирони и чифт дебели работни ръкавици.

От един склад за опаковъчни материали купи пореста гума за изолация и приключи в магазин за електроматериали, откъдето взе четири правоъгълни деветволтови батерии и многоцветни едножични проводници. Всичко това той докара с колата на два пъти и го складира в гаража. След като се стъмни, повечето неща пренесе в къщата.

Тази нощ по радиото му съобщиха подробностите около пристигането на „Конструктора“, нещо, което не бяха го накарали да запомни. Това беше „среща X“, а денят — понеделник, осми. Скоро, мислеше той, дяволски скоро, но ще бъда там навреме.

Докато Петровски дешифрираше посланието от Москва, гърците сервираха кебап и мусака на хората, излезли от околните барове малко преди да затворят. Престън беше в полицията и разговаряше по телефона със сър Бърнард Хемингс.

— Джон, въпросът е колко време ще стоим в Честърфийлд, без да имаме никакви резултати.

— Тук сме само от една седмица, сър. Такива операции са продължавали значително повече.

— Знам това, Джон. Но обикновено имаме повече основания да го правим. Тук все повече гласове се чуват, че трябва да извършим обиск и да видим какво толкова крият, ако изобщо крият нещо. Защо не си съгласен да влезем вътре тайно, докато са на работа?

— Защото според мен са професионалисти и ще разберат, че сме влизали. Ако това се случи, сигурен съм, че имат безопасен начин да предупредят техния човек и той никога повече няма да се появи.

— Предполагам, че си прав. Много е хубаво да стоиш там, вързан като коза в Индия, и да чакаш да дойде тигърът, но я си представи, че той не се появи?

— Ще се появи. Рано или късно, сър Бърнард. Дайте ми още време!

— Добре — съгласи се той след кратка пауза, за да се консултира с някого, — една седмица, Джон. Следващия петък ще трябва да взема момчетата от „Специалния“ и да изтърбушим това място. Този, когото търсиш, може и да е бил вътре през цялото време.

— Не ми се вярва. Винклер никога не би посетил леговището на звяра. Той е някъде тук и вярвам, че скоро ще се появи.

— Добре. Една седмица. Значи — следващия петък.

Сър Бърнард затвори телефона. Престън се загледа в слушалката. Изборите щяха да са след тринадесет дни. Започваше да се чувства обезнадежден, да му се струва, че е сгрешил от самото начало. Никой освен може би сър Найджъл не вярваше на предчувствието му. Един полониев диск и куриер чех не беше кой знае какво в края на краищата. Дори можеше и да нямат нищо общо помежду си.

— Добре, сър Бърнард — каза той в писукащата слушалка, — една седмица. След това зарязвам и бездруго.

Самолетът на „Финеър“ от Хелзинки кацна на летище Хийтроу, както обикновено навреме, в понеделник следобед и пътниците преминаха през формалностите без излишни проблеми. Един от тях беше висок, брадат човек на средна възраст, в чийто финландски паспорт се твърдеше, че името му е Урхо Нуутила и чието перфектно владеене на езика се обясняваше отчасти с произхода на родителите му, които бяха от Карелия. Всъщност той бе руснак на име Василиев и по професия ядрен инженер, на служба в съветската армейска артилерия, в научноизследователския институт. Както и повечето финландци, говореше английски приемливо.

След като премина през митническата проверка, той се качи на автобуса и слезе при хотел Пента, към летищния комплекс. Влезе вътре, премина покрай рецепцията и излезе през задния вход, водещ към паркинга. Там изчака, без никой да му обърне внимание, докато една малка кола комби спря до него. Прозорецът на шофьора беше отворен.

— Тук ли автобусът от летището оставя пътниците? — попита шофьорът.

— Не — отговори мъжът, — мисля, че отпред.

— Откъде сте?

— От Финландия.

— Сигурно е много студено там?

— Не. По това време е много топло. Комарите са най-големият проблем.

Шофьорът кимна, а Василиев заобиколи и се качи в колата.

— Името ви? — попита Петровски.

— Василиев.

— Това стига. Нищо повече. Аз съм Рос.

— Далече ли отиваме?

— На около два часа.

През останалия път мълчаха. Петровски направи три отделни маневри, за да избегне евентуални преследвачи. Такива нямаше. При залез-слънце те пристигнаха в къщата на улица Черихейз. Съседът му мистър Армитидж косеше тревата пред къщата си.

— Гости? — каза той, когато Василиев слизаше от колата и отиваше към входната врата.

Петровски извади отзад куфара на пристигналия и намигна на съседа си:

— От главното управление — прошепна той. — Може да ме повишат. Трябва да пазя поведение.

— Точно така — ухили се Армитидж. Той поклати окуражително глава и продължи да коси.

Вътре Петровски дръпна пердето, както винаги, преди да запали лампата. Василиев чакаше неподвижен в тъмнината.

— Добре — каза той, когато Петровски запали осветлението, — на работа. Тук ли са и деветте пратки?

— Да, и деветте.

— Да проверим тогава. Една детска топка, около двадесет килограма?

— Да.

— Чифт обувки, кутия пури, гипсова превръзка?

— Да.

— Един транзистор, електрическа самобръсначка, стоманена тръба, много тежка?

— Трябва да е това — Петровски показа продълговат предмет, обвит в термоизолиращ материал.

— Това е. И накрая, един ръчен пожарогасител, много тежък, и два фара от кола, също тежки.

— Да.

— Ако имаш и останалите дреболии от тукашните магазини, ще започна работа утре.

— Защо не сега?

— Слушай, млади момко. Първо, по това време рязането и бормашината няма да се харесат особено на съседите. Второ, уморен съм. С такива играчки човек не прави грешки. Утре ще започна отпочинал и ще завърша до вечерта.

Петровски кимна.

— Вземи задната спалня. В сряда ще те закарам до Хийтроу за сутрешния полет.

21.

Василиев реши да работи във всекидневната на спуснати пердета и запалена лампа. Първо поиска да му се дадат деветте предмета.

— Ще ни трябва кофа за боклук — каза той.

Петровски я донесе от кухнята.

— Подавай ми нещата, когато ги поискам. Първо, кутията с пури.

Той я разпечата и отвори капака. Вътре имаше два реда пури, тринадесет отгоре и дванадесет отдолу, всички в цилиндрични метални кутии.

— Трябва да е третата отляво, на долния ред.

Там беше. Той измъкна пурата от кутията и я разряза с бръснарско ножче. Отвътре извади стъклена тръбичка, подобна на ампула, от която стърчаха два проводника. Електрически детонатор. Остатъкът отиде в кофата.

— Гипсовата превръзка.

Тя беше двупластова, първият пласт беше оставен да се втвърди, преди да се направи вторият. Помежду им имаше пласт подобно на маджун вещество, увит в найлон, за да се избегне залепването му за гипса. Василиев отдели двете гипсови парчета, извади го, отдели найлона и го направи отново на топка. Двеста и петдесет грама пластичен експлозив.

Взе обувките на Личка и отряза токовете. От единия извади стоманен цилиндър два инча в диаметър и един инч дебел. На ръба му беше нарязана широка резба, а от идната страна имаше прорез като за широка отвертка. От другия ток извади плосък диск от сив метал, литий, който е неутрален, но в съприкосновение с полония може да предизвика ядрена реакция.

Полониевият диск, който трябваше да замени загубения в Глазгоу, беше в самобръсначката, която беше разтревожила Карел Воснияк. Оставаха пет компонента.

В топлоизолираната тръба от ауспуха на камиона имаше стоманена тръба, тежка около двадесет килограма. Вътрешният й диаметър беше два инча, а външният — четири. Беше от закалена стомана, дебела един инч. В единия край беше нарязана вътрешна резба, а другият беше запушен, като в средата имаше отвор, в който да влезе детонаторът.

От транзистора Василиев извади часовниковия механизъм — плоска запечатана стоманена кутия, колкото две цигарени кутии. От едната й страна имаше два бутона, червен и жълт, а от другата стърчаха два разноцветни проводника, положителен и отрицателен. На четирите ъгъла имаше четири пластинки с отвори, за които щеше да се завинти от външната страна на шкафа, в който щеше да бъде устройството.

От пожарогасителя, чието дъно развинти, излезе не огнегасяща пяна, а подплънки, сред които се намираше цилиндричен прът от подобен на олово метал, дълъг пет инча и два инча в диаметър. Въпреки че беше малък, той тежеше четири и половина килограма. Преди да го докосне, Василиев си сложи дебелите ръкавици.

— Това не е ли радиоактивно? — попита Петровски, който гледаше с възхищение.

— Радиоактивно е, но не е толкова опасно, Хората си мислят, че всички радиоактивни неща са еднакво опасни. И светещите часовници са радиоактивни, но хората ги носят. Уранът излъчва алфа-частици, при това слабо. Не и плутоният, той наистина е опасен. Също и това, когато се достигне критичната маса. Малко преди да избухне. Сега още не.

Фаровете от колата отнеха повече време. Василиев махна стъклата, крушките и рефлекторите. Останаха две стоманени полусфери, много тежки и дебели по един инч. По ръбовете на двете имаше периферия, в която бяха пробити шестнадесет отвора за завинтване. Съединени, те образуваха перфектна сфера.

В центъра на едната от полусферите имаше двуинчов отвор с вътрешна резба, в която се навиваше стоманеният цилиндър от тока на обувката на Личка. В центъра на другата, отвън, стърчеше къса метална тръба с външна резба, върху която се навиваше стоманената тръба, извадена от ауспуха.

Оставаше детската топка, пренесена с каравана. Василиев разряза шарената гумена обвивка и на светлината проблесна метална сфера.

— Това е оловно покритие — каза той, — вътре е делящият се материал, уран. Това е най-важната част. Ще я извадя по-късно, защото също е радиоактивна.

След това се зае със стоманения шкаф. Обърна го нагоре с вратата, отвори я и с помощта на летвите и трупчетата направи гнездо на дъното на шкафа, което покри с дебел пласт пореста гума.

— Ще сложа повече отстрани и отгоре, след като поставя бомбата — обясни той.

Взе четирите батерии, свърза ги с проводници и ги залепи с изолирбанд. Накрая той проби четири дупки на вратата на шкафа и завърза с проводник батериите отвътре. Беше обяд.

— Добре — каза той, — хайде сега да сглобим устройството. Между другото, виждал ли си някога атомна бомба?

— Не — каза Петровски с пресипнал глас. Той беше експерт по ръкопашен бой — не се боеше от юмруци, ножове, дори пистолети, но безгрижието, с което Василиев се отнасяше към разрушителната сила, която може да изравни със земята целия град, го тревожеше. Както и повечето хора, той смяташе ядрената физика за окултна наука.

— Някога бяха много сложни. Огромни, дори маломощните. Можеше да се сглобят само в много специални лабораторни условия. Сега такива са само най-мощните водородни бомби, а обикновената атомна бомба днес е толкова опростена, че може да се сглоби във всяка работилница. Ако имаш нужните части, разбира се. И малко предпазливост и познания.

— Чудесно — каза Петровски. Василиев режеше оловното покритие върху топката от уран 235. Оловният лист беше увит около нея студен и само шевовете бяха направени с горелка. Отдели се лесно. Топката беше пет инча в диаметър и през центъра и беше пробит кръгъл отвор с диаметър два инча.

— Знаеш ли как действа? — попита Василиев.

— Не.

— Това е уран. Тежи петнадесет и половина килограма, но тази маса е под критичната. Уранът става критичен, когато се достигне критичната маса.

— Какво значи „критичен“?

— Започва да шупти. Не буквално, разбира се, като лимонада. Така достига до прага на детонацията. Тази топка още не е достигнала това състояние. Виждаш ли този прът, ей там?

— Да.

Това беше цилиндричното парче от пожарогасителя.

— Той влиза точно в отвора на топката. Когато се вкара вътре, масата достига критичната. Стоманената тръба там ще бъде като цев на пушка, а урановият прът ще е като куршум. Когато се взриви пластичният експлозив, той ще „изстреля“ тръбата в топката.

— И ще гръмне?

— Не съвсем. Ще трябва инициаторът. Ако остане така, уранът ще се дели, докато угасне, ще отдели страшно много радиоактивност, но няма да има взрив. За да има, уранът трябва да се бомбардира с поток неутрони. Тези два диска от литий и полоний ще свършат работата. Поотделно те са безобидни — полоният отделя слабо алфа-частици, а литият е инертен. Когато се притиснат заедно, става нещо странно — започва реакция, при която се отделят нужните ни неутрони. Сега вече уранът се взривява и отделя страхотна енергия. Става за една милионна от секундата. Металната обвивка е, за да удържи заряда толкова време.

— А кой ще пусне инициатора? — Петровски пробваше черния си хумор.

Василиев се ухили:

— Никой. Двата диска ще бъдат вътре, но отделени един от друг. Единият ще е на дъното на отвора в урановата сфера, а другият ще се закрепи на върха на урановия прът. Когато той се „изстреля“ в сферата, двата диска ще се прилепят плътно. Това е.

Василиев залепи със специално лепило полониевия диск за резбования цилиндър от обувката на Личка, след това го завинти в дъното на едната полусфера. След това взе урановата топка и я спусна в нея. От вътрешните й стени стърчаха четири пъпки, които влизаха във вдлъбнатини в урана. Когато съвпаднат, топката остава неподвижна. Василиев взе една химикалка-фенерче и погледна в дупката.

— Ето го. На дъното е.

След това постави отгоре втората стоманена полусфера и започна да ги завинтва една за друга.

— Сега „пушката“ — каза той. Взе пластичния експлозив и внимателно го напъха в дъното на осемнадесетинчовата тръба с дръжката на една метла от кухнята. През малката дупчица на дъното на тръбата Петровски видя леко подалия се експлозив. Със същото лепило Василиев залепи литиевия диск за края на урановия прът, уви го със салфетки, за да не може да изпадне от вибрациите, и го натъпка в тръбата. След това я зави в отвора на сферата. Цялото представляваше седеминчово кълбо, от което стърчи осемнадесетинчова „дръжка“, нещо като уголемена ръчна граната.

— Почти е готово — каза Василиев. — Останалото е конвенционален взрив.

Той извади детонатора, раздели двата проводника и ги изолира. Не биваше да се докосват преждевременно. След това омота около тях едножилни петамперови проводници и съедини краищата. После го мушна в пластичния експлозив през отвора.

След това постави бомбата в гнездото в шкафа и я уплътни отвсякъде с още пореста гума. Навън останаха да се показват само проводниците. Единият от тях беше свързан с батериите.

От отрицателния им полюс излизаше още един проводник. Той изолира и двата останали.

— За всеки случай да не се докоснат. Това вече ще е лошо.

Оставаше часовниковият механизъм. Василиев проби пет дупки в стената на шкафа близо до горния му край. През централната промуши проводниците, а през останалите четири ги завинти с винтове и гайки от външната страна. След това съедини проводниците от батериите и детонатора с тези от часовниковия механизъм. Петровски притаи дъх.

— Не се тревожи. — Василиев го беше забелязал. — Това устройство е изпробвано многократно. Прекъсвачът вътре е наред.

Той изолира новите връзки внимателно, затвори капака, заключи го и хвърли ключа на Петровски.

— Това е, другарю Рос. С количката ще го закараш до колата и нищо няма да му стане. Можеш да го возиш колкото искаш, вибрациите не му влияят. И още нещо. Жълтият бутон тук ще включи часовника, но не и веригата. Тя ще се съедини след два часа. След като го натиснеш, имаш два часа да се изпариш. Червеният е за ръчна детонация.

Не знаеше, че не е прав. Наистина беше повярвал каквото му бяха казали. Само четирима души в Москва знаеха, че и двата бутона ще предизвикат моментален взрив.

Беше вечер.

— Приятелю Рос, искам да хапна, да пийна нещо, да се наспя и утре да си тръгваме. Ако нямаш нищо против.

— Не, разбира се. Ела да преместим шкафа ето тук, между бюфета и масичката. Налей си уиски. Аз ще приготвя нещо за ядене.

За летището тръгнаха в десет часа с колата на Петровски. На една отбивка от пътя, на място, където гората беше съвсем близо до асфалта, Петровски спря и слезе, за да се облекчи. След миг Василиев чу виковете му за помощ и слезе да види какво става. Животът му завърши зад няколко дървета, с майсторски счупен врат. Тялото, без никакви отличителни белези, беше завлечено в една хлътнатина и покрито с клони. Сигурно щяха да го намерят след ден, два, може би повече. Във вестника може би щеше да се появи снимка, която съседът му можеше да забележи, можеше и да не забележи. И без това щеше да е твърде късно. Петровски се върна в Ипсуич.

Нямаше никакви угризения. Заповедите по отношение на „Конструктора“ бяха недвусмислени. Не можеше да си представи как Василиев е можел да сметне, че ще го оставят да си замине. Във всеки случай имаше други проблеми. Всичко беше готово, но времето беше малко. Беше ходил до базата Бентуотърс и беше избрал мястото — в добре прикрит горски участък, на стотина метра от оградата. В четири сутринта, когато щеше да натисне жълтия бутон, там нямаше да има никой. Докато часовникът отброява минутите и той се отдалечава към Лондон, шкафът щеше да е покрит с клони.

Единственото, което не знаеше, беше кога. Сигналът трябваше да дойде от Радио Москва, в новините на английски език от десет часа вечерта преди акцията. Знакът щеше да е умишленото запъване на говорителя при една дума в първата новина. Но понеже Василиев вече не можеше да ги информира, той самият трябваше да съобщи в Москва, че всичко е наред. Последното му съобщение по радиото. След това от гърците нямаше да има нужда. В здрача на една топла юнска вечер той подкара колата си спокойно към Тетфърд. Вътре беше и мотоциклетът. В девет вече летеше с него към Централна Англия.

Обичайната вечерна скука на горния етаж в къщата на Ройстън беше нарушена малко след десет часа, когато Лен Стюарт се обади по радиото от полицейския участък.

— Джон, един от моите вечерял в таверната преди малко. Телефонът иззвънял два пъти, но никой не се обадил. После още два пъти и още два пъти. Подслушвачите потвърждават.

— Гърците опитаха ли се да вдигнат?

— Първия път не са успели да стигнат до телефона, преди да спре да звъни. Втория и третия не са се и опитвали. Продължили да сервират… чакай… Джон, чуваш ли ме?

— Да, разбира се.

— Току-що ми съобщиха, че единият си е тръгнал. През задния вход. Отива към колата си.

— Проследете го с две коли и четирима души.

Но не стана нищо. Андреас Стефанидис се върна на Комтън стрийт, паркира колата си и влезе в къщата. Запали лампите. Нищо повече не се случи. По-рано от обикновено, в 23,20 Спиридон затвори таверната и тръгна пеша към къщи, където пристигна в дванадесет без четвърт.

Тигърът на Престън се появи малко преди полунощ.

Улицата беше спокойна. Почти всички прозорци бяха тъмни. Четирите коли и хората бяха пръснати из околността и никой не го видя да идва. Най-напред се обади един от хората на Стюарт.

— На горния край на Комтън стрийт стои човек.

— Какво прави? — попита Престън.

— Нищо. Стои в сянката.

— Чакайте.

В предната стая на Ройстън беше тъмно като в рог. Пердетата бяха дръпнати, хората стояха встрани от прозорците. Мънго държеше фотоапарата, зареден с инфрачервен филм. Престън държеше радиостанцията близо до ухото си. Стюарт и всички останали бяха някъде наоколо и единствената им връзка беше по радиото. По-надолу по улицата някой отвори врата, за да пусне навън котка. След това затвори.

— Тръгна — се чу от радиото — бавно, към вас.

— Виждам го — просъска Джинджър, който беше на страничния прозорец. — Среден ръст и телосложение, тъмен дълъг шлифер.

— Мънго, можеш ли да го снимаш под лампата, точно преди входа на гърците? — попита Бъркиншоу.

— Фокусирам върху светлото петно.

— Остават му около десетина метра.

Безшумно фигурата навлезе в светлината на лампата. Фотоапаратът направи пет последователни снимки. Човекът излезе от светлината и се приближи до входа на Стефанидис. Спря и почука, вместо да позвъни. Отвориха веднага. Антрето не беше осветено. Черният шлифер се промъкна вътре и вратата се затвори.

В стаята отсреща напрежението спадна.

— Мънго, вземи този филм и веднага го прояви в лабораторията на полицията. Веднага го изпрати в Скотланд Ярд, „Чарлс“ и „Сентинел“. Аз ще се обадя да са готови да се опитат да го разпознаят.

Нещо тревожеше Престън. Нещо в начина, по който беше облечен. Нощта беше топла, защо шлифер? Да го пази от дъжд? Но слънцето пече цял ден. Да скрие нещо? Светли дрехи? Нещо биещо на очи?

— Мънго, как беше облечен, ти го видя през телеобектива?

Той беше почти излязъл.

— Шлифер. Тъмен. Дълъг.

— Отдолу?

Джинджър подсвирна:

— Ботуши. Високи, десетинчови ботуши — сега си ги спомням.

— По дяволите — каза Престън, — той е с мотор. — Заговори по радиото: — Всички по улиците. Пеша. Да се претърсят всички улици освен Комтън. Търсим мотоциклет с топъл двигател.

Проблемът е, мислеше Престън, че не знаем колко време ще стои вътре — пет минути, десет, шестдесет?

Обади се на Лен Стюарт:

— Лен, тук е Джон. Ако намерим мотора, искам някъде по него да се пъхне радиомаяк. Обади се на Кинг. Ще трябва да поеме той. Когато нашият излезе, ще тръгнем след него. Хората на Хари и аз. Ти и твойте момчета — при гърците. Като мине един час, нахълтайте вътре с полицаите.

Лен Стюарт започна да набира номера на Кинг у дома му. Мотоциклета намериха чак след двадесет минути. Обадиха се на Престън.

— Има едно голямо BMW на края на Куин стрийт. Машината е още топла. Зад седалката има заключен багажник, а отстрани още два отключени.

— Регистрационен номер?

Дадоха му го. Той го предаде на Лен в полицейския участък. Поиска незабавно идентифициране. Оказа се от Съфолк, на името на Джеймс Дънкан Рос от Дорчестър.

— Или е откраднат, или е фалшив номер, или фалшив адрес.

Няколко часа по-късно полицията установи, че е последното.

На този, който намери мотора, каза да постави маяк в багажника, да го включи и да се маха оттам. Това беше един от двамата шофьори на Бъркиншоу. Той се върна при колата, седна зад волана и потвърди, че маякът работи.

— Добре — каза Престън. — Ще направим смяна. Всички шофьори в колите. Тримата на Лен да дойдат през задната улица да ни сменят. Един по един, тихо и сега.

На тези около него каза:

— Хари, събирай багажа. Тръгваш пръв. Вземи първата кола, аз ще дойда при теб. Барни, Джинджър, във втората кола. Ако Мънго дойде навреме, ще тръгне с мен.

Един по един хората на Стюарт заеха места в стаята. Престън се молеше агентът да не излезе, докато извършват смяната. Той излезе последен, надникна в стаята на семейство Ройстън да им се извини за безпокойството и да ги увери, че до сутринта всичко ще приключи. Шепотът, който чу зад себе си, звучеше доста разтревожено.

Престън се измъкна през дворовете отзад и след пет минути седна в колата при Бъркиншоу и шофьора Джо. Джинджър и Барни се обадиха от втората кола.

— Естествено, ако не е мотоциклетът — каза Бъркиншоу мрачно, — тръгнали сме без гребла нагоре по река от лайна.

Престън седеше отзад. До шофьора отпред, Бъркиншоу гледаше екрана на арматурното табло. Като екран на радар, на него през равни интервали проблясваха светлинни импулси, даващи координатите на маяка и приблизителното разстояние — половин миля. Във втората кола имаше същото устройство, така че имаше възможност данните от двата уреда да се засичат.

— Трябва да е моторът — каза Престън отчаяно. — И без това не можем да го проследим из тези празни улици, той е твърде добър.

— Тръгва.

Внезапният лай от радиото прекъсна разговорите. От къщата се обадиха, че човекът е излязъл. Потвърдиха, че тръгва по посока към мотора. След това го загубили от поглед. Две минути по-късно един от шофьорите на Стюарт докладва, че го е видял на Сейнт Маргарет Драйв да следва същата посока. След това нищо. Минаха още пет минути. Престън се молеше.

— Движи се!

Бъркиншоу подскачаше възбудено на предната седалка, нещо необичайно за уравновесения му характер. Светещата точка в екрана бавно променяше местоположението си.

— Целта се движи — потвърдиха и от втората кола.

— Оставете му една миля и тръгвайте — каза Престън, — запалете моторите веднага.

Точката тръгна на юг, после на изток по улиците на Честърфийлд. Когато достигна края на града, те тръгнаха. Вече нямаше съмнение — сигналът идваше ясен и отчетлив от шосе А–617, по посока Мансфийлд и Нюарк. Разстояние — малко повече от миля. Той дори нямаше да види и фаровете им. Джо се ухили.

— Опитай се сега да се отървеш от нас, копеле!

Престън щеше да е по-доволен, ако преследваният беше с кола. Мотоциклет се преследва много по-трудно. Той е бърз и маневрен, може да се промъква през гъсти редици автомобили, може да влиза в преградени пешеходни зони, да се промъква през тесни алеи и пролуки. Извън града мотоциклетът може да се движи извън пътищата, където една кола трудно може да премине. Най-важното беше човекът пред тях да не разбере, че го следят.

Той беше добър. Не превишаваше позволената скорост, но и не падаше под нея, дори завоите вземаше, без да намалява. Той продължаваше по А–617, встрани от магистралата М–1, през заспалия Мансфийлд, към Нюарк. Не забави темпото и когато излезе от Дарбишър и навлезе в богатите фермерски земи на Нотингамшир.

Малко преди Нюарк той спря.

— Дистанцията бързо намалява — каза Джо.

— Загаси фаровете и спри — каза Престън.

Всъщност Петровски беше влязъл в едно отклонение, беше угасил мотора и чакаше с очи, вперени в посоката, от която беше дошъл. Един голям камион изтрещя покрай него и изчезна в тъмнината към Нюарк. Нищо повече. Една миля назад двете коли на „наблюдателите“ бяха спрели и изчакваха. Петровски изчака още пет минути и след това изрева с мотора на югоизток. Преследвачите му също тръгнаха, като спазваха дистанцията от една миля.

Минаха над река Трент и светлините на голямата захарна рафинерия отдясно, след това навлязоха в Нюарк. Беше малко преди три часа. Точката на екрана им започна да играе лудо, докато той криволичеше из улиците на града, след което, изглежда, се установи на А–46 към Ленкълн. Колите изминаха половин миля нагоре по това шосе, когато изведнъж Джо натисна спирачките.

— Той е встрани, отдясно, и дистанцията се увеличава.

— Обратно — каза Престън.

Намериха разклонението вътре в града. Моторът беше поел по А–17 отново на югоизток, към Слийфорд.

В Честърфийлд полицаите нахлуха в къщата на Стефанидис в два и петдесет и пет. Имаше десет униформени полицаи и двама цивилни от специалния отдел. Ако бяха дошли десет минути по-рано, щяха да хванат съветските агенти неподготвени. Просто лош късмет. Когато приближаваха до вратата, тя се отвори.

Очевидно гърците се подготвяха да излизат с колата си и предавателя, за да предадат последното съобщение, вече кодирано и записано. Андреас Стефанидис вече се запътваше към колата, когато видя полицаите. Зад него Спиридон носеше предавателя. Андреас извика, върна се обратно и затръшна вратата. Полицаите се втурнаха с рамене напред.

Когато разбиха вратата, зад нея беше Андреас, който започна да се бие като звяр в тясното коридорче. Двама полицаи бяха необходими, за да го проснат на земята.

Двамата от специалния отдел си пробиха път през неразборията и изтичаха нагоре по стълбите. В спалните нямаше никого. Намериха Спиридон в малкото таванче, под покрива. Предавателят беше на пода, от него излизаше шнур, включен в контакт на стената, а на предната му част светеше малка червена лампа. Гръкът слезе, без да се съпротивлява.

Подслушвателната станция на Мануит Хил улови еднократно пиукане и го регистрира в 2,58 сутринта на 11 юни, четвъртък. Засякоха координатите незабавно. Идваше от западната част на град Честърфийлд. Полицията там беше уведомена веднага и съобщението получи Робин Кинг в колата си. Той отговори:

— Знам. Хванахме ги.

В Москва радиооператорът махна слушалките си и кимна към телепринтера:

— Слабо, но ясно.

Принтерът започна да бълва хартия, изписана с безразборни букви и цифри. Когато спря, офицерът до него откъсна листа и го подаде в декодера, нагласен на съответната формула. Апаратът пое листа, компютърът обработи информацията и напечата съобщението. Офицерът го прочете и се усмихна. Той набра телефонен номер, идентифицира се, провери самоличността на човека отсреща и каза:

— „Аврора“ е готова.

След Нюарк теренът се изравни и вятърът се усили. Навлязоха в полетата на Линкълншър и правите като стрела шосета към Фен. Сигналът идваше ясен и постоянен.

На югоизток от Слийфорд Петровски спря отново и отново огледа тъмния хоризонт назад. Светлини нямаше. На миля зад него преследвачите му чакаха. Когато светлината на екрана помръдна отново, те тръгнаха.

В селцето Сатъртън се получи ново объркване. Навън от него водеха два пътя — А–16 на юг за Спаладинг и А–17 на югоизток за Лонг Сатъни, Кингс Лин до границата с Норфолк. Трябваха им две минути, за да се убедят, че се отправя по А–17 към Норфолк. Дистанцията беше нараснала на три мили.

— Приближи се — заповяда Престън и Джо ускори на 90 мили, докато разстоянието между тях отново стана една миля.

На юг от Кингс Лин прекосиха река Ауси. След секунда сигналът се насочи по шосето към Даунхам Маркет и Тетфърд.

— Къде, по дяволите, отиде? — изсумтя Джо.

— Базата му е тук някъде — каза Престън отзад. — Само не го изпускай.

Вляво източният хоризонт се оцвети в розово и силуетите на дърветата станаха по-ясни. Джон изключи фаровете и остана на габарити.

Далече на юг колоните от автобуси, пълзящи по задръстените шосета през пазарното градче Бери Сейнт Едмънтс, също бяха изключили дългите светлини. Повече от двеста се събираха от различни краища на страната, натоварени до покривите с демонстранти. Други идваха с коли, мотоциклети, пеша. Бавната кавалкада, окичена със знамена и плакати, бавно излезе от града нагоре по А–143 и спря при кръстопътя на Иксуърт. По тесните пътища по-нататък автобусите не можеха да продължат. Те спряха край главния път близо до кръстовището и се освободиха от прозяващия се товар в настъпващия над Съфолк ден. Отговорниците започнаха да убеждават тълпата да се подреди в нещо като колона, докато полицаи от близкия град седяха на моторите си и гледаха.

В Лондон лампите още светеха. Сър Бърнард Хемингс, предупреден, както бе пожелал, когато започне преследването, се намираше в мазето на Корк стрийт. До него беше Брайън Харкорт-Смит.

В другия край на града сър Найджъл Ървинг беше в кабинета си в Сентинел Хаус. Той също бе казал да го събудят. Под него в сутерена повече от няколко часа Блодуин гледаше лицето на човек, сниман под улична лампа в едно малко градче. Бяха я докарали от дома й в Камден Таун в малките часове и се беше съгласила да дойде само след личното настояване на сър Найджъл. Той я посрещна с цветя — за него, но за никой друг, тя би ходила боса по счупени стъкла.

— Той никога не е бил тук — каза тя още щом погледна снимката. — И все пак…

След час тя насочи вниманието си към секцията за Средния изток и в четири часа го разпозна. Снимката беше изпратена от израелската служба Мосад. Беше направена преди 6 години и беше леко размазана — друга снимка нямаше. Дори израелците не бяха сигурни — в придружаващия текст се говореше само за подозрения.

Един от техните хора я направил на улицата на Дамаск. Тогава мъжът бил Тимоти Донъли, търговски пътник. За всеки случай го заснели и проверили чрез техните хора в Дъблин. Тимоти Донъли наистина съществуваше, но по това време не беше в Дамаск. Докато това станало известно, мъжът от снимката изчезнал. След това не се появявал повече.

— Това е той — каза Блодуин. — По ушите му личи. Трябвало е да носи шапка.

Сър Найджъл се обади в „Корк“:

— Мисля, че го открихме, Бърнард. Ще направим копие и ще го изпратим.

Почти го изпуснаха на шест мили от Кингс Лин. Те се движеха на юг към Даунхам Маркет, когато сигналът започна да се отдалечава първоначално незабележимо, после съвсем определено на изток. Престън погледна пътната карта.

— Тук се е отклонил по А–134 — каза той — към Тетфърд. Завий наляво.

Уловиха го отново при Страдсет и след това продължиха направо през гъстата гора от букове, борове и дъбове към Тетфърд. Изкачиха се на Галоуз Хил и вече виждаха стария пазарен град, когато Джо отново спря.

— Не се движи. Дали пак не проверява за преследвачи, както досега?

— Къде е?

Джо погледна екрана и посочи напред.

— Насред града, Джон.

Престън пак погледна пътната карта. Освен пътя, на който се намираха, от града излизаха още пет, разположени околовръст като лъчи на звезда. Денят идваше. Беше пет часа. Престън се отпусна в прозявка.

— Ще му дадем десет минути.

Сигналът не помръдна през тези десет минути, нито през следващите пет. Престън изпрати другата кола по околовръстния път, от четири места засякоха местоположението на мотора, като свериха данните — намираше се в центъра на града. Престън взе микрофона:

— Мисля, че това е базата му. Тръгваме.

Двете коли се приближиха към центъра. В 2,25 откриха гаражите. Джо направи няколко маневри с колата, докато насочи фаровете към една от вратите. Напрежението започна да нараства.

— Вътре е — каза Джо.

Престън слезе от колата. Дойдоха Барни и Джинджър.

— Джинджър, можеш ли да разкараш тази брава?

Вместо отговор той взе един дълъг френски ключ от багажника на колата, хвана здраво дръжката и рязко завъртя. Вътре нещо изпращя. Той погледна Престън, който кимна. Джинджър рязко отвори вратата и отскочи встрани.

Всички се вторачиха в гаража. Мотоциклетът беше в средата, подпрян на стойката си. На една кука висяха кожени дрехи и шлем. Близо до стената имаше чифт ботуши. На прашния под имаше следи от гуми на малка кола.

— По дяволите — каза Хари Бъркиншоу.

Джо се показа от прозореца на колата.

— Обаждат се от „Корк“. Имат снимка в анфас. Къде да я изпратят?

— В полицията в Тетфърд — каза Престън и погледна синьото небе над тях. — Но е твърде късно.

22.

Малко след пет часа демонстрантите успяха да се подредят в колона по седем души, дълга повече от миля. Челото на колоната тръгна по тесния път към селцето Литъл Фейкънхам и оттам към военновъздушната база „Хонингтън“.

Беше хубава, слънчева сутрин и всички бяха в добро настроение независимо от ранния час, избран от организаторите, за да съвпадне с пристигането на първите американски транспортни самолети „Галъкси“, пренасящи ракети „Круз“. Скоро започна ритуалното скандиране: „Не на Круз!“, „Янки, вън!“

Преди години в базата „Хонингтън“ имаше само бомбардировачи „Торнадо“ и никой не й обръщаше внимание. Единствено жителите на трите селца наоколо трябваше да търпят рева на моторите над главите си. Решението в нея да се разположат американски ракети промени това положение.

Ревящите бомбардировачи бяха преместени в Шотландия, но провинциалният покой сега беше нарушен от тълпи демонстранти — предимно жени и хора със странни лични навици, които плъпнаха по нивите и построиха палаткови лагери в общинските земи. Това продължаваше вече две години.

И преди бяха ставали демонстрации, но тази щеше да е най-голямата. Беше пълно с радио– и телевизионни екипи, операторите тичаха заднишком, за да снимат величията в първата редица. Сред тях имаше трима души от кабинета в сянка, двама абати, един католически свещеник, представители на другите църковни общности, петима профсъюзни лидери и двама известни академици. След тях имаше пацифисти, свещеници, квакери, студенти, просъветски марксист-ленинци, антисъветисти-троцкисти, преподаватели и лейбъристки активисти заедно с обикновената смесица от безработни, пънкове, хомосексуалисти и брадати еколози. Имаше и стотици не по-малко загрижени домакини, работници, детски учители и ученици.

От двете страни на пътя бяха разпръснати местните демонстрантки, повечето с лозунги и плакати, облечени в анораци и с мъжки прически, държащи по-младите си приятелки за ръка или ръкопляскащи. Пред колоната имаше двама полицаи на мотоциклети.

В 5,15 Валерий Петровски беше извън Тетфърд и караше спокойно на юг по А–1088, за да достигне главния път за Ипсуич. Не беше спал цяла нощ и беше уморен. Знаеше, че съобщението му е било предадено в Москва в 3,30 и че не е излъгал надеждите им.

Влезе в Съфолк при Юстън и след малко видя край пътя полицай, възседнал мотоциклета си. Имаше нещо нередно — оттук беше минавал много пъти и никога не беше виждал полицай.

Една миля по-нататък сетивата му се наостриха. Там бяха паркирани две бели полицейски коли и около тях няколко офицери разговаряха с още двама моторизирани полицаи. Не го спряха.

Това стана при селцето Иксуърт Торп. Тъкмо излезе от него, когато отстрани излезе нов патрул, който вдигна палката си. Започна да намалява скоростта, а дясната му ръка се плъзна в страничния джоб на вратата, където под един навит пуловер се намираше пистолетът.

Ако това е капан, вероятно го държат и отзад. Но полицаят беше сам. Наоколо нямаше никой и той държеше микрофона пред устата си. Спря. Едрата фигура се надвеси над стъклото от неговата страна. Лицето беше червендалесто без никаква следа от коварство.

— Бихте ли спрели колата си ей там встрани, сър. Така ще останете невредим.

Това наистина е капан. Заплахата едва беше прикрита. Но защо е сам?

— Какъв е проблемът?

— Пътят е затворен малко по-надолу, сър. Затова спираме движението.

Истина или лъжа? Може би трактор се е обърнал по-надолу. Реши да не убива полицая. Не още. Кимна, включи на скорост и изтегли колата край пътя. Зачака. Видя в огледалото как полицаят маха на друга кола. Вероятно е това, помисли той. Контраразузнаването. Но мъжът в другата кола беше сам. Тя спря зад него и шофьорът излезе.

— Какво става? — извика той на полицая.

Петровски чуваше ясно през отворения си прозорец.

— Не знаете ли, сър? Демонстрация. Пишеше във всички вестници. И по телевизията казаха.

— По дяволите — каза другият, — не знаех, че по това шосе. И по това време.

— Няма да бъде дълго, сър. Не повече от час и ще минат.

Челото на колоната се показа зад завоя. Петровски гледаше и слушаше виковете с отвращение и презрение. Излезе от колата, за да гледа.

Площадката пред гаражите се изпълваше с хора. Веднага след като откриха гаража, Престън изпрати Барни до местната полиция, за да поиска помощ. По това време там бяха дежурният сержант и още един полицай, който пиеше чай.

По същото време Престън се свърза по радиото с Лондон и въпреки че в нормални обстоятелства би използвал кодови думи, защото всеки можеше да го чуе, сега изостави всякаква предпазливост и заговори на сър Бърнард съвсем открито:

— Трябва ми съдействие от полицията в Норфолк и Съфолк. И хеликоптер. Много бързо или всичко е загубено.

През двадесетте минути, докато чакаше, беше изучавал картата на района.

След пет минути дойде местен патрул с мотор, повикан от дежурния сержант. Той се приближи до Престън и свали каската си.

— Вие ли сте господата от Лондон? С какво мога да ви помогна?

— С нищо, освен ако сте магьосник — отговори Престън.

Барни се върна от участъка.

— Ето я снимката, Джон. Пристигна, докато бях там.

Престън проучи внимателно младото лице, заснето в Лондон.

— Ти, копеле — измърмори той, но никой не го чу, защото над тях изтрещяха два F–111, близо един до друг и много ниско.

Ревът им смути спокойствието на събуждащото се селце. Полицаят дори не ги и погледна, а Барни изръмжа:

— Ревящи копелета!

— А, винаги минават оттук — каза полицаят. — След време изобщо не им обръщаш внимание. Идват от Лейкънхийт.

— Лондонското летище също не е стока — каза Барни, който живееше наблизо, — но поне там не летят толкова ниско. Не бих издържал дълго.

— Не им обръщам внимание. Ако си седят във въздуха — каза полицаят и скъса опаковката на един шоколад. — Не ми се ще някой да се разбие наоколо. Носят атомни бомби. Малки, но…

Престън се обърна бавно:

— Какво каза?

В „Корк“ MI5 действаше бързо. Без да използва обичайните канали, сър Бърнард Хемингс се обади лично на шефовете на криминалната полиция в Норфолк и Съфолк. Офицерът от Норич още спеше, но този от Ипсуич вече беше в кабинета си заради демонстрацията, с която бяха ангажирани повече от половината полицаи в района.

Шефът от Норфолк нареди да се осигури пълно съдействие, документите могат да се уредят и по-късно.

Брайън Харкорт-Смит се мъчеше да осигури хеликоптер. Двете разузнавателни служби на Англия разполагат с така наречените „придадени“ хеликоптери, намиращи се в Нортхолт близо до Лондон. Възможно е да се осигури машина и спешно, но обикновено се правят предварителни заявки. Оттам отговориха, че хеликоптер може да излети след четиридесет минути и след още четиридесет може да пристигне в Тетфърд. Харкорт-Смит им каза да изчакат на телефона.

— Осемдесет минути — каза той на сър Бърнард Хемингс, който точно тогава говореше с шефа на полицията в Норфолк, в кабинета му в Ипсуич. — Имате ли полицейски хеликоптер на разположение? Сега?

Последва малка пауза, докато полицаят провери по вътрешната линия в пътния контрол.

— Имаме един в района на Бери Сейнт Едмъндс.

— Моля изпратете го в Тетфърд и качете там един от нашите хора. Става дума за националната сигурност. Уверявам ви.

— Ще наредя веднага.

Престън повика полицая при разпънатата карта върху двигателя на колата.

— Посочете ми американските въздушни бази наоколо — каза той.

— Доста разпръснати са, сър — той забучи месест пръст в хартията, — тук е Скулпторп, на север; тук Лейкънхийт и Милдънхол, на запад; Чиксандс в Бедфордшир, но смятам, че вече оттам не летят. И остава Бентуотърс, на крайбрежието, близо до Удбридж.

Беше шест часа. Демонстрантите се изсипаха около двете спрели коли и по-нататък, покрай старата селска църква в края на селцето, с тръстиков покрив и без електричество.

Петровски стоеше до колата си със скръстени ръце и ги наблюдаваше с безизразно лице. Мислите му бяха отровни. Над нивите зад него избръмча хеликоптер на пътния патрул и се отправи на север, но той не го чу заради виковете на демонстрантите.

Другият шофьор, който беше търговец на бисквити, дойде при него и кимна по посока на демонстрантите.

— Задници — каза той.

Руснакът се усмихна и кимна. След като не се получи разговор, другият се върна при колата си, влезе вътре и зачете някаква рекламна брошура.

Ако Валерий Петровски имаше по-развито чувство за хумор, той би се разсмял на положението си. Намираше се близо до църква, в страна, която искаше да унищожи, и пред него минаваха хора, които той искрено презираше. И въпреки всичко, ако мисията му успееше, исканията на тези хора щяха да се изпълнят.

Въздъхна, като си представи колко бързо биха се справили войските на МВД с подобна демонстрация в страната му, преди да предадат организаторите на момчетата от Пето главно управление, за да си поиграят на въпроси и отговори в Лефортово.

Престън гледаше картата, на която с кръгове беше оградил петте американски бази. Ако съм „нелегален“, мислеше той, щях да се прикрия в някой по-голям град.

В Норфолк бяха Кингс Лин, Норич и Ярмът. В Съфолк — Лоустофт, Бери Сейнт Едмъндс и Ипсуич. За да се върне обратно към Кинкс Лин, близо до базата Скулпторп, човекът би трябвало да мине покрай него. Никой не беше минавал покрай колите в обратна посока. Оставаха четири бази — три на запад и една на юг.

Той проследи посоката на пътя от Честърфийлд до Тетфърд — югоизток. Логично е да е избрал междинния си пункт така, че да е някъде по пътя му. Линията между базите Лейкънхийт, Милдънхол и Честърфийлд не минаваше през Тетфърд.

Той продължи линията между Честърфийлд и Тетфърд на югоизток. Сочеше към Ипсуич. На дванадесет мили от Ипсуич в една гъста гора близо до морския бряг се намираше базата Бентуотърс. Припомни си, че в нея има бомбардировачи F–5, въоръжени с тактически ядрени заряди, с които можеше да се спре масирана атака от 29 000 танка.

Зад него радиостанцията на полицая се обади. Той отиде и отговори на повикването.

— От юг насам идва хеликоптер — каза той.

— За мен е — отговори Престън.

— А къде искате да се приземи?

— Има ли подходящо място наоколо?

— Има. Казваме му „Ливадите“, долу до кръговото движение. Трябва да е достатъчно сухо.

— Кажи му да ме чака там. Аз тръгвам.

Той извика на хората си, някои от които дремеха наоколо:

— Колите. Отиваме към кръговото движение.

Докато те се качваха в колите, Престън показа картата на полицая.

— Кажи ми — попита го той, — ако си тук, а живееш в Ипсуич, по кой път би отишъл дотам?

Без колебание полицаят посочи точка на картата:

— Ще тръгна по А–1088 до Иксуърт и после ще се прехвърля на А–45 — главния път — ей тук при село Елмсуел.

Престън кимна:

— Аз също. Да се надяваме, че нашият мисли по същия начин. Искам да останеш тук и да разбереш дали някой от хората наоколо не е виждал колата на нашия. Трябва ми номерът.

Лекият хеликоптер „Бел“ чакаше близо до кръговото движение. Престън се качи и взе личната си радиостанция.

— Стой тук — каза той на Хари Бъркиншоу, — разстоянието е голямо. Сигурно е на мили оттук. Има близо петдесет минути преднина. Ще отида до Ипсуич, за да видя не мога ли да открия нещо. Ако не, всичко ще зависи от номера на колата. Някой може и да го е виждал. Ако разберете нещо, обадете ми се горе.

Той се приведе под въртящата се перка и се мушна в тясната кабина. Показа служебната си карта на пилота и кимна на полицая, свил се отзад.

— Бързо дойдохте — изкрещя той на пилота.

— Вече летяхме.

Хеликоптерът се издигна над града.

— Къде да отидем?

— Надолу по А–1088.

— Ще гледаме демонстрацията ли?

— Демонстрация?

Пилотът го погледна, като че ли каца от Марс. Машината се понесе с наклонен надолу нос. Шосето остана от страната на Престън, така че да може да го вижда.

— Демонстрацията пред базата Хонингтън. Прогърмяха пресата и телевизията с нея.

Разбира се, той беше видял съобщенията за планираната демонстрация. В Честърфийлд беше гледал телевизия в продължение на две седмици. Просто не си даваше сметка, че базата е на шосе А–1088, между Тетфърд и Иксуърт. След тридесет секунди видя и самата база.

Далеч вдясно сутрешното слънце осветяваше пистите, където един гигантски транспортен самолет „Галъкси“ рулираше, току-що приземил се. Отвън покрай оградата имаше кордон полицаи, облечени в черните си униформи, стотици, с гръб към оградата.

Челото на колоната достигаше до базата, а самата колона преминаваше през разклона от шосе А–1088, после по него и стигаше далеч назад, към Иксуърт.

Точно отдолу се виждаше селцето Литъл Фолкънхам, а по-нататък се появяваше и Хонингтън. Той можеше да различи сградата на общината и покривите на къщите. Тук тълпата завиваше по отклонението за базата. Пулсът му се ускори.

Малко по-нагоре по шосето видя колона спрели коли, дълга около половин миля. Това бяха хора, неразбрали, че шосето ще бъде затворено, или опитали се да си пробият път навреме. Имаше повече от сто автомобила.

По-нататък сред самата колона се виждаха отблясъците на още две-три коли, явно неуспели да достигнат до Иксуърт навреме. В самото село имаше още няколко, а извън него до малка църква имаше още две.

— А сега какво? — каза той.

Валерий Петровски видя полицая, който го беше спрял първоначално, да се приближава към него. Колоната беше леко изтъняла. Това беше краят й.

— Съжалявам, че чакате толкова дълго, сър. Но не бяхме предвидили, че ще има толкова много хора.

Петровски вдигна рамене безпомощно:

— Все едно, нищо не може да се направи. Сгреших, че тръгнах. Мислех, че ще стигна навреме.

— И доста други има като вас. Скоро ще свърши вече. След около десет минути ще минат фургоните на телевизията. След това ще пуснем движението.

Над нивите пред тях един полицейски хеликоптер направи широк кръг. През отворената странична врата Петровски видя човека от пътната полиция да говори по микрофона.

— Хари! Хари! Чуваш ли ме? Тук е Джон, Хари, обади се!

Джон седеше до отворената врата на хеликоптера и се мъчеше да се свърже с Хари Бъркиншоу. След малко гласът му се чу — метален и грапав:

— Тук Хари. Джон, слушам.

— Хари, тук има демонстрация срещу ракетите. Има шанс, само шанс, нашият човек да не е успял да си пробие път през нея. Чакай.

Той се обърна към пилота:

— Откога продължава това?

— Около час.

— Кога затвориха пътя?

— Пет и двадесет — каза го полицаят отзад.

Престън погледна часовника си. Шест и двадесет и пет.

— Хари, светкавично се спусни по А–134 до Бери Сейнт Едмъндс, тръгни по А–45 и ме чакай на разклона на А–1088 и А–45 при Елмсуел. Вземи полицая да те води с мотора и кажи на Джо да кара, както не е карал досега.

Той потупа пилота по рамото и му каза:

— Да отидем до Елмсуел и ще сляза някъде около разклона на А–1088.

По въздуха им отне пет минути. Престън видя автобусите, докарали демонстрантите, наредени един след друг на пътя, а след още малко видя и магистралата А–45 от Бери Сейнт Едмъндс към Ипсуич.

Пилотът изви, търсейки място за кацане. Близо до мястото, където тесният А–1088 влизаше в магистралата, забелязаха някакви поляни.

— Може да е мочурливо — каза пилотът, — ще сляза ниско, а ти ще скочиш.

Престън кимна. Обърна се назад към униформения полицай:

— Вземай си шапката. Идваш с мен.

— Но това не ми е работа — запротестира той, — аз съм пътен контрольор.

— За това ми трябваш. Хайде, да вървим.

Скочи от около петдесет сантиметра в гъстата трева. Като държеше шапката си, за да не я отнесе струята от мотора, го последва и полицаят. Хеликоптерът се издигна и отлетя към базата си в Ипсуич.

Престън и полицаят минаха през ливадата, прескочиха оградата и излязоха на А–1088. Горе на магистралата се виждаше безкрайният поток от коли към Ипсуич.

— Сега какво — попита полицаят.

— Ще застанеш тук и ще спираш колите, идващи по това шосе. Ще питаш шофьорите дали идват от Хонингтън или след това. Кажи ми, когато попаднеш на първия, минал през демонстрацията.

Той отиде до магистралата и погледна по посока на Бери Сейнт Едмъндс. Хайде, Хари, хайде!

Колите спираха пред полицая, но всички твърдяха, че са тръгнали на юг от демонстрацията. След двадесет минути Престън видя и чу полицейската сирена, която проправяше път на двете техни коли през натоварения трафик. Спряха при изхода на А–1088.

Полицаят вдигна защитната маска на шлема си.

— Надявам се, че знаете какво правите, сър. Това разстояние не е вземано по-бързо. Ще има въпроси.

Престън му благодари и накара двете коли да отидат няколко метра навътре по второстепенния път. Той посочи тревясалия насип.

— Удари я, Джо.

— Да направя какво?!

— Удари я. Не я чупи напълно. Просто й придай вид.

Двамата полицаи от Съфлок гледаха занемели как Джо сяда в колата и я засилва срещу насипа. Задницата й остана да стърчи почти до средата на шосето. Престън посочи другата кола на десетина метра по-нататък.

— Излизай! — изкомандва той шофьора. — Хайде, момчета, от тази страна.

На седмия тласък успяха да я обърнат на една страна, Престън взе един камък и счупи страничното стъкло на колата на Джо. Взе стъкла и ги разпръсна на пътя.

— Джинджър, лягаш тук, близо до колата на Джо. Барни, вземи едно одеяло и го завий. Целия, и главата. Останалите, скрийте се зад онази ограда.

Престън повика с жест двамата полицаи:

— Сержант, станала е отвратителна катастрофа. Искам да застанеш до тялото и да отклоняваш движението покрай него. А ти спри мотора малко по-горе и давай знак да намаляват скоростта.

И двамата полицаи имаха заповед от началниците си — да съдействат на тези от Лондон, дори и да полудеят.

Престън седна на насипа с носна кърпа на носа, сякаш да спре кръвотечението.

Труп край пътя винаги кара шофьорите да намаляват скоростта и да надничат през страничните стъкла. Престън беше сложил „трупа“ на Джинджър от страната на волана за колите, отиващи на юг по А–1088.

Майор Валерий Петровски беше в седемнадесетата кола. Както и останалите, малкото комби намали при знака на полицая и бавно премина покрай катастрофиралите коли. От насипа, с присвити очи и запечатан в паметта образ, Престън видя руснака на три-четири крачки от себе си, докато той се провираше между двете коли, почти запушили пътя. С крайчеца на окото си той видя как колата се изкачва по магистралата, изчаква пролука в трафика и тръгва към Ипсуич. След това стана и хукна. Останалите изскочиха иззад оградата при повикването му. Един ужасен шофьор, който тъкмо натискаше спирачките, видя как покритият труп скача и помага на останалите да обърнат на колелата й една ожулена кола.

Джо се качи зад кормилото на своята кола и я изтегли от насипа. Преди да се качи, Бърни изчисти от фаровете калта и тревата. Хари Бъркиншоу глътна три ментови бонбона. Престън изтича до полицая.

— По-добре се прибирай в Тетфърд. Благодаря за съдействието.

Двете коли на MI5 излязоха на магистралата и завиха към Ипсуич.

Изуменият шофьор допита полицая:

— Филм ли снимат, що ли?

— Изобщо не бива да се изненадвате, сър. Между другото, ще ме закарате ли до Ипсуич?

С приближаването до града трафикът се сгъстяваше. Това беше добро прикритие за техните коли, които често разменяха местата си, за да не изпускат комбито от очи.

Фордът тръгна през града.

— Насочва се отново навън — каза Джо, който караше през пет коли зад преследвания. Те навлизаха в Белстед Роуд — южния изход от града.

Съвсем неочаквано фордът зави вляво и навлезе в малък жилищен комплекс.

— Внимавай — каза Престън на Джо, — сега не бива да ни забележи.

На втората кола каза да остане на пресечката, ако случайно фордът направи обратен завой вътре и се опита да се измъкне. Джо влезе бавно в комплекса. Те минаха покрай улица Черихейз точно навреме, за да видят как фордът паркира пред една от къщите някъде към средата на улицата. Човекът излезе от колата. Престън каза на Джо да продължи още малко, докато колата им се скрие, и да спре.

— Хари, дай ми шапката си и провери дали в жабката не е останала някоя значка на консервативната партия.

Имаше. Беше останала от времето, прекарано в Честърфийлд. Престън я закачи на ревера на сакото си, махна шлифера, с който беше на шосето, когато за първи път видя Петровски, и нахлупи на главата си шапката на Хари.

Тръгна по улицата, на отсрещния тротоар. Точно срещу № 12 беше № 9. На прозореца имаше плакат на социалдемократическата партия. Той отиде до входната врата и почука.

Отвори му хубава млада жена. Отвътре се чу детски глас, после и мъжки. Беше осем часът и семейството вероятно закусваше.

Престън повдигна шапката си в поздрав:

— Добро утро, мадам.

Тя видя значката му и каза:

— О, наистина съжалявам, но мисля, че си губите времето тук. Ние гласуваме за социалдемократите.

— Разбирам отлично, мадам, но има някои материали, които бих искал да покажете на съпруга си, за което ще съм ви много благодарен.

Той й подаде пластмасовата карта, легитимираща го като офицер от MI5. Тя не я погледна, но въздъхна.

— Е, добре, но съм сигурна, че това няма да промени нищо.

Тя го остави да чака на вратата, влезе вътре и след малко Престън чу шепота им вътре. В антрето излезе един мъж, който държеше картата му в ръка. Имаше вид на млад бизнесмен, с тъмни панталони и бяла риза и вратовръзка. Без сако. Щеше да го сложи, когато тръгне на работа. Той протегна напред картата и се намръщи:

— Какво, за Бога, значи това?

— Това, което е — карта на офицер от MI5.

— Шегувате ли се?

— Не, тя е съвсем истинска.

— Аха. И какво искате?

— Бихте ли ме пуснали да вляза? И да затворя вратата?

Младият мъж се поколеба за миг, после кимна. Престън свали шапката си и прекрачи прага. След себе си затвори.

В къщата отсреща Валерий Петровски беше в дневната зад дантелените пердета. Беше уморен, мускулите го боляха от дългото пътуване и той си наля малко уиски.

Погледна навън и видя един от безкрайната върволица политически агитатори да говори с хората от № 9. При него бяха идвали трима през последните дни и когато се прибра, намери на прага си цяла пачка агитационни материали. Видя, че агитаторът влиза вътре. Още един продажник, помисли си той. Страшно ще им се подобри положението.

Престън въздъхна облекчено. Мъжът го гледаше с недоверие. Отзад жена му надничаше зад вратата към кухнята. Лицето на петгодишно момиченце се промуши между коляното на майка си и рамката на вратата и ги загледа.

— Наистина ли сте от MI5?

— Да. Ние нямаме две глави и зелени очи, нали така?

Младият мъж се усмихна.

— Не. Разбира се, че не. Просто съм изненадан. Но какво търсите при нас?

— Нищо. Дори не знам кои сте. — Престън се ухили. — С колегите си проследихме един човек, за когото сме уверени, че е чужд агент. Той влезе в къщата отсреща. Бих искал да използвам телефона ви и да ви помоля да позволите един-двама души да наблюдават къщата от вашия втори етаж.

— Номер 12? Джим Рос? Той не е чужденец.

— Може би е. Може ли да се обадя по телефона?

— Разбира се. — После се обърна към семейството си: — Хайде, всички обратно в кухнята.

Престън се обади в „Чарлс“ и го свързаха веднага със сър Бърнард Хемингс, който още беше в „Корк“. Бъркиншоу вече бе говорил и ги бе предупредил с предпазливи изрази, че „клиентът“ си е вкъщи в Ипсуич и че двете „таксита“ го чакат в околността.

— Престън? — попита сър Бърнард по телефона. — Джон? Къде точно се намираш?

— Малък жилищен комплекс, уличка, наречена Черихейз, в Ипсуич. Хванахме „Джо“ в бърлогата. Този път няма съмнение.

— Мислиш ли, че е време да се намесим?

— Да, сър. Мисля. Боя се, че може да е въоръжен. Мисля, че се сещате за какво става дума. Не мисля, че е за местната полиция или за специалния отдел.

Каза на сър Бърнард какво иска, след това се обади на сър Найджъл в „Сентинел“.

— Да, Джо, съгласен съм — каза „С“, след като получи същата информация. — Ако наистина има това, което си мислиш, по-добре да направим, както казваш. Специалните военновъздушни сили.

23.

Да се свържеш със Специалните военновъздушни сили, британския елитен многофункционален полк от специалисти по тилово разузнаване, проследяване и от време на време градски нападения, не е толкова лесно, колкото изглежда от приключенските филми по телевизията.

Те никога не действат по своя инициатива. Според конституцията, както и останалите въоръжени сили, в Англия те можеха да оказват помощ само по настояване на полицията. Така, поне на външен вид, местната полиция държи положението в ръцете си, но в действителност, когато „Специалните“ са получили заповед за действие, полицаите получават мъдрия съвет да се дръпнат назад.

Според закона СВС могат да бъдат поискани от местния началник на полицията, в чийто район има произшествие, с което той не може да се справи без помощ отвън, чрез Министерството на вътрешните работи. Може да се случи и така, че полицейският началник да получи „съвет“ от много високо място, че е необходимо формално да изиска СВС, и да се иска много смелост да не се приеме този съвет.

Формалното изискване се препраща от вътрешното министерство във военното министерство, откъдето директорът на отдел „Военни операции“ се обажда в базата на СВС в Хиърфорд.

Тази процедура може да отнеме само минути, тъй като е отработвана многократно. Другата причина за това е, че мрежата от познанства, опасваща британската система, позволява всичко да се извърши на устно ниво, като неизбежната документация се оформя по-късно. Британската бюрокрация може да се струва на самите британци бавна и тромава, но тя е като добре смазана светкавица в сравнение с европейската и американската си посестрима.

Повечето от началниците на полицията са посещавали базата на „Полка“ и са се запознали с видовете помощ, които могат да очакват. Много малко от тях са оставали невпечатлени.

Тази сутрин от Лондон уведомиха началника на полицията в графство Съфолк, че в Ипсуич се е прикрил чужд агент, вероятно въоръжен с бомба. Той се обади на сър Хюбърт Вилиърс в Уайтхол, където вече очакваха обаждането му. Сър Хюбърт уведоми министъра и секретаря на правителството, който информира министър-председателя. След получаването на съгласие оттам, сър Хюбърт препрати сега вече политически съгласуваната заявка на сър Перегрийн Джоунс в Министерство на отбраната, който и без това знаеше за нея и вече беше говорил със сър Мартин Фланъри. Шестдесет минути след обаждането на началника на полицията в Съфолк директорът на „Военни операции“ вече говореше по засекретена линия с командира на СВС в Хиърфорд.

Бойната единица в СВС се състои от четирима души. Тя се нарича „патрул“. Четири патрула оформят взвод, а четири взвода — ексадрон. Те се редуват на различните места, където са ангажирани — Северна Ирландия, Близкия изток, тренировки в джунглата, специални задачи и освен това непрекъснатите задачи на НАТО. В страната има само един дежурен ескадрон.

На дадено място се престоява от шест до девет месеца. Този месец в Хиърфорд беше ескадрон „В“. Както обикновено, имаше един взвод, носещ половинчасово дежурство, и друг в готовност в продължение на два часа. Четирите взвода във всеки ескадрон са винаги „Въздушен“ (парашутисти), „Воден“ (водолази и десантчици), „Планински“ (алпинисти) и „Моторизиран“ (въоръжени пехотинци).

Когато от Лондон се обади генерал Джереми Крипс, задачата в Ипсуич се падна на седми взвод, парашутен, от ескадрон „В“.

— Какво обикновено правите по това време на деня — попита Престън домакина на къщата. Името му беше Адриан. Той току-що беше провел разговор с началника на полицията, така че и последните му съмнения относно самоличността на неочаквания му гост отпреди половин час сега бяха разсеяни. Престън му предложи сам да се обади и той получи уверенията им, че подкрепят действията на офицера от MI5.

Също така му казаха, че мъжът отсреща може да е въоръжен и опасен и че ще се наложи да го арестуват по-късно през деня.

— Отивам с колата на работа в девет без петнадесет, след десет минути. Около десет жена ми завежда детето да си играе в детската градина. След това отива на пазар и я прибира към обяд. Тя ходи пеша. Аз се връщам от работа към шест и половина. С колата, разбира се.

— Бих желал да не ходите днес на работа. Обадете се и кажете, че не сте добре. Ще излезете оттук в обикновеното време. На разклона от главния път ще ви чака полицейска кола.

— А жена ми и детето?

— Тя също ще излезе в обичайното време с чанта за пазар. Ще дойде при вас. Има ли къде да прекарате деня?

— Майка ми във Филикстоу — каза Мисис Адриан нервно.

— Може ли да прекарате деня там? Евентуално и нощта?

— Какво ще стане с къщата ни?

— Уверявам ви, мистър Адриан, че нищо няма да й се случи — каза Престън оптимистично. Би могъл да добави, че би могло да изчезне, ако нещата се объркат. — Налага се да ви помоля да ни позволите да я използваме като наблюдателен пункт днес през деня. Ще влизаме и излизаме отзад. Няма да ви причиним никакви щети.

— Какво ще кажеш, мила? — попита той жена си.

Тя кимна:

— Просто искам да се махна оттук със Саманта.

— След час, обещавам ви. Мистър Рос не е спал цяла нощ. Знам, защото го следихме. Сега най-вероятно е заспал, но и без това преди следобеда, дори рано довечера, няма да предприеме никакви действия.

— Добре — каза Адриан, — ще направим каквото казвате.

Той се обади в службата си, за да се извини, че няма да отиде, и потегли с колата в девет без петнадесет. От прозореца на спалнята Валерий Петровски го видя да тръгва. Руснакът се готвеше да поспи няколко часа. По улицата нямаше нищо необичайно. Адриан винаги отиваше на работа по това време.

Престън забеляза, че зад № 9 има пустееща земя. Обади се на Хари Бъркиншоу и Барни, които дойдоха през задната врата и кимнаха с извинение на обърканата мисис Адриан. Качиха се на горния етаж и се заеха с това, което им е професия — да наблюдават. Джинджър беше намерил едно възвишение на около четвърт миля, от което с бинокъл можеше да следи задния двор на къщата.

— Отзад граничи с двора на друга къща — обади се той, — няма движение нито в къщата, нито в двора. Всички прозорци са затворени. Странно е в това време.

— Продължавай да гледаш — му каза Престън, — аз ще съм тук. Ако се наложи да изляза, ще поеме Хари.

След един час мисис Адриан и Саманта излязоха спокойно от къщи.

В самия град се провеждаше друга операция. Началникът на полицията предаде подробностите на началника на криминалния отдел, Питър Лоу.

Лоу изпрати двама детективи в градската община и те откриха, че къщата е собственост на някой си Джонсън, но наемът се изплаща в компанията за недвижими имоти „Оксбъроу“. След телефонен разговор с тях се установи, че сегашен наемател е мистър Джеймс Дънкан Рос, а собственикът е в Саудитска Арабия на работа. Изпратиха им по телефакс снимката на Тимоти Донъли, направена в Дамаск, и те потвърдиха, че това е мистър Рос.

Чрез общината също така се свързаха с архитектите, проектирали жилищния комплекс, и се снабдиха с подробни планове на къщата на № 12. Те дори помогнаха повече — на други места в Ипсуич имаше построени къщи от същия тип и една такава се оказа празна. Това щеше да е от полза за хората на СВС — те щяха да се запознаят подробно с разположението на къщата.

Друго задължение на Питър Лоу беше да намери „резиденция“ за СВС. Това място трябваше да е усамотено, покрито, вътре да се влиза с транспортно средство и да има телефон. Откри един склад и собственикът му се съгласи да го заеме на полицията за един ден, за да проведе „учение“.

Имаше големи плъзгащи се врати, които можеха да се затворят след влизането на конвоя, за да предпазват от любопитни погледи, достатъчно място, за да се построи макет на къщата от летви и зебло, а също и малка стъклена стаичка, която можеше да се използва за команден пункт.

Малко преди обяд един армейски хеликоптер „Скаут“ кацна в най-отдалечения край на летището в Ипсуич и от него слязоха трима мъже. Единият беше командващият „Полка“ генерал Крипс, другият беше оперативен офицер, майор от щаба на СВС, а третият беше началникът на екипа, който щеше да проведе операцията, капитан Джулиън Линдхърст. И тримата бяха цивилни и носеха униформите си в ръчни чанти. Посрещнаха ги с необозначена кола и ги откараха направо в „резиденцията“, където полицаите вече подготвяха командния център.

Питър Лоу съобщи на тримата това, което знае, тоест това, което му бяха казали от Лондон. Беше говорил по телефона с Джон Престън, но още не беше го виждал.

— Има някакъв Джон Престън, доколкото разбрах — каза генерал Крипс, — който е ръководител на операцията от MI5?

— Мисля, че е още в наблюдателния пост — къщата, която е заел срещу целта. Мога да се свържа с него и да му кажа да дойде тук.

— Мисля, сър — каза капитан Линдхърст, — дали не е по-добре да отида дотам веднага. Ще огледам положението и ще се върна с този Престън.

— Нищо не пречи, кола и без това ще трябва да ходи дотам.

Петнадесет минути по-късно полицаят посочи задната врата на № 9. Все още в цивилните си дрехи, двадесет и девет годишният капитан прескочи оградата на двора и влезе в къщата. Вътре попадна на Барни, който правеше чай на кухненската печка.

— Линдхърст, от „Полка“ — каза капитанът, — тук ли е мистър Престън?

— Джон — просъска Барни, — един „кафяв“ те търси.

Линдхърст се изкачи в спалнята на втория етаж, където беше Престън, и се представи. Хари Бъркиншоу промърмори нещо за пиене на чай и излезе. Капитанът впи очи в № 12 отсреща.

— Има някои пропуски в информацията, която имаме. Кой според вас се крие там?

— Това е съветски агент — отговори Престън. — „Нелегален“, използва името Джеймс Дънкан Рос. Около тридесет и пет, среден ръст, нормално телосложение, вероятно много силен, суперпрофесионалист.

Той подаде снимката от Дамаск. Капитанът я разгледа с интерес.

— Има ли някой друг освен него?

— Възможно е. Не знаем със сигурност. Рос е вътре — това знаем. Не можем да разпитваме съседите — в такъв квартал след това всички ще увиснат по оградите да зяпат. Хората, които живеят тук, твърдят, че е сам. Но не можем да го докажем.

— Според нашите сведения той е въоръжен, може би опасен. Голяма хапка за местните момчета, дори ако и те са въоръжени?

— Да, имаме основание да смятаме, че разполага с взривно устройство. Трябва да го спрем, преди да го използва.

— Бомба, а? — каза Линдхърст с видима липса на интерес. Той беше служил на два пъти в Северна Ирландия. — Колко голяма? Колкото за къщата или за цялата улица?

— Малко по-голяма — каза Престън, — смятаме, че има малко ядрено устройство.

Офицерът премести поглед от къщата отсреща и се втренчи в Престън.

— Впечатлен съм.

— Това е плюс. Между другото, искаме го жив.

— Хайде да слезем в града и да поговорим с командващия.

Докато Линдхърст говореше с Престън на улица Черихейз, на летището кацнаха още два хеликоптера — „Пума“ и „Чинук“. В първия беше щурмовият отряд, а във втория — разнообразната им екипировка.

Отрядът беше под временното командване на ветерана сержант Стив Билбоу. Той беше нисък, мургав и жилест, загрубял като кожа на стар ботуш, с черни, жизнерадостни очи и винаги готова усмивка. Както повечето подофицери, той беше служил дълго време в „Полка“ — цели петнадесет години.

В СВС има още едно необичайно нещо — почти всички офицери са изпратени там временно от съответните им части и служат по две или три години, след което се връщат обратно. Само другите чинове се задържат по-дълго, при това само най-добрите от тях. Дори самият командващ, макар че най-често е служил в „Полка“ преди това, не се задържа дълго на тази длъжност. По-дълго остават, при това много малко на брой, офицерите от техническите и тиловите служби към щаба.

Стив Билбоу беше дошъл от парашутните войски, беше прослужил известно време и за заслуги беше оставен за допълнителен срок. След време се издигна до звание сержант. Беше участвал в сражения, беше живял в джунглата, беше мръзнал по безбройни нощни засади и беше обучавал млади войници.

Познаваше както еднообразната мелница на обучението, което довежда до абсолютния професионализъм, така и бойните операции — беше изпитал бунтовническия огън на партизаните в Оман, беше командвал тайна група срещу републиканските терористи в Източен Белфаст, зад гърба му имаше повече от петстотин скока, повечето от голяма височина и с късно отваряне на парашута.

За негово разочарование, когато през 1980 година колегите му щурмуваха иранското посолство в Лондон, той беше в резервния отряд, от който се оказа, че няма нужда.

В групата имаше още и един фотограф, трима разузнавачи, осем снайперисти и девет щурмоваци. Стив се надяваше и желаеше той да ръководи атаката. На летището ги посрещнаха няколко необозначени полицейски камионетки, които ги закараха в „резиденцията“. Когато Престън и Линдхърст се върнаха там, те бяха вече пристигнали и пред смаяните погледи на няколко местни полицаи подреждаха екипировката си на пода.

— Здрасти, Стив — каза капитан Линдхърст. — Всичко наред ли е?

— Здрасти, шефе. Наред. Подреждаме се.

— Видях обекта. Малка частна къща. Един, най-много двама души вътре. И бомба. Ще бъде малка операция. Няма място за голяма. Искам да влезеш първи.

— Опитай да ме спреш, шефе!

В СВС ударението пада върху самодисциплината, а не върху наложената отвън дисциплина. Всеки, който не може да си наложи такава самодисциплина, каквато е нужна, за да изпълни поставените задачи, и бездруго не се задържа дълго. Тези, които могат, нямат нужда от формалните отношения, характерни за обикновените военни подразделения.

Офицерите се обръщат към подчинените си на малко име, а те към тях с „шефе“, въпреки че към командващия всички се обръщат със „сър“. Войниците помежду си наричат офицерите „рупърт“.

Сержант Билбоу видя Престън и на лицето му светна усмивка.

— Майор Престън! Боже мили, колко време мина!

Престън подаде ръка и се усмихна в отговор.

За последен път беше видял Стив Билбоу в Северна Ирландия, когато след престрелката в Богсайд се беше укрил в квартира на СВС, от която действаха четирима души под негово ръководство. Освен това и двамата бяха парашутисти.

— Сега съм в „Петицата“ — каза Престън, — отговарям за тази операция. Поне от наша страна.

— Какво са ни приготвили?

— Руснак. КГБ. Професионалист от класа. Сигурно е минал през курс „Спецназ“, така че е опитен, бърз, вероятно въоръжен.

— „Спецназ“, а? Ще ги видим колко струват.

И тримата знаеха какво е „Спецназ“ — съветският еквивалент на СВС, елитни части за саботажни операции.

— Съжалявам, че ви развалям компанията, но трябва да започваме с инструктажа — каза Линдхърст.

Той и Престън отидоха в командната стая, където вече бяха генерал Крипс, майорът от щаба, Питър Лоу и разузнавачите от СВС. В продължение на един час Престън изложи всичко, което знаеше, и накрая всички станаха мрачни.

— Имаш ли някакво доказателство, че разполага с атомно устройство? — попита Питър Лоу.

— Не, сър. В Глазгоу заловихме компонент, предназначен за човек, който действа вътре в страната. Специалистите казват, че този компонент не може да се използва за нищо друго. Знаем, че този човек е съветски „нелегален“ — бил е заснет от Мосад по улиците на Дамаск. Връзката му с тайния предавател в Честърфийлд потвърждава това. Останалото са умозаключения. Ако компонентът от Глазгоу не е бил предназначен за такова устройство, тогава за какво им е въобще? Тук няма никакво друго разумно обяснение. Що се отнася до Рос, освен ако не съществува и друга мащабна операция, компонентът е бил предназначен за него.

— Да — каза генерал Крипс. — Ще трябва да приемем, че той разполага с бомбата. Ако не, ще трябва да проведем интензивни разговори с него.

На Питър Лоу му се привиждаха кошмари. Той трябваше да се съгласи, че единственият възможен вариант е да се щурмува къщата. Мъчеше се да си представи какво би станало, ако все пак устройството се взриви.

— Не можем ли да евакуираме хората — попита той без надежда.

— Ще забележи — каза Престън рязко. — Мисля, че ако разбере, че е разкрит, ще ни отнесе заедно със себе си.

Войниците кимнаха. При подобни обстоятелства те биха постъпили по същия начин.

Времето за обяд отмина, но никой не забеляза това. Храната щеше да е излишна. Следобедът беше посветен на проучвания и подготовка.

Стив Билбоу отиде на летището с фотографа и един полицай. Излетяха с хеликоптер и направиха кръг над града. Далеч от жилищния комплекс, но все пак така, че да го виждат. Фотографът направи снимки на мястото, а Стив засне всичко с видеокамера, за да може да покаже месторазположението на хората в „резиденцията“.

Всички, облечени в цивилни дрехи, бяха закарани да огледат празната къща, построена по същия проект. Когато се върнаха, вече можеха да разгледат и заснетия материал.

До вечерта се упражняваха с макета, който заедно с полицаите бяха направили в самия склад. Той беше само от греди и зебло, но размерите му бяха точни, при което се изясни много важният факт — пространството вътре е много ограничено. Тясна входна врата, тясно коридорче и малки стаи.

Капитан Линдхърст реши да използва само шестима щурмоваци. Освен тях щяха да участват и трима снайперисти — двама на втория етаж в къщата на Адриан и един на възвишението, от което се виждаше задният двор.

В задния двор щеше да има двама от шестте нападатели. Щяха да са с пълно снаряжение, но прикрито под цивилни шлифери. До улицата отзад щеше да ги закара кола. Оттам, без да искат разрешение от собствениците, щяха да се прехвърлят през двора на къщата непосредствено зад целта и щяха да заемат позиции в задния двор.

— Може би в двора ще има опъната жица или въдичарска корда, за сигнализация — предупреди капитан Линдхърст, — но тя сигурно ще е по-близо до къщата. Ще стоите до оградата. При сигнала искам да хвърлите две шокови гранати в спалнята и в кухнята. След това ще заемете позиции с автоматите. Не стреляйте в прозорците — Стив и момчетата ще са вътре.

„Задните“ кимнаха. Капитан Линдхърст нямаше да участва в самото нападение. Той беше за първи път в СВС и беше капитан само защото там няма по-ниски чинове. При завръщането си в своята част той отново щеше да бъде лейтенант, но се надяваше по-късно да се върне пак като командир на ескадрон.

Също така известна му беше традицията в СВС, която се отличаваше от тази в обикновените войски — офицерите никога не участваха в акции в градове — тези акции се провеждаха от войници и сержанти.

Беше решено главният удар да бъде през предната врата. Четирима души щяха да бъдат докарани тихо с товарен микробус — двама щяха да разбият входната врата — единият със специалната пушка, а другият, при нужда, с големия чук и ножиците за метал.

Когато разбият вратата, първи щяха да влязат сержант Билбоу и един ефрейтор. След тях щяха да дойдат другите двама, вече оставили инструментите за разбиване и с насочени автомати.

Стив Билбоу трябваше да влезе в дневната на първия етаж, а ефрейторът трябваше да изтича по стълбите и да заеме предната спалня. Единият от другите двама трябваше да се качи горе, в случай че „Джо“ е в банята, а другият да отиде след сержанта.

Сигналът за двамата отзад щеше да бъде гърмежът на пушката за вратата. При това положение, когато нападателите от предната врата вече са вътре, намиращите се в стаите щяха да бъдат зашеметени от хвърлените шокови гранати.

Престън, който реши да се върне в наблюдателния пост, слушаше подробностите.

Той знаеше, че само на СВС е позволено да подбират оръжието си без ограничения. За близък бой те използваха германските „Хеклер и Кох“ — късоцевни, деветмилиметрови скорострелни автомати със сгъваем приклад — малки, удобни и надеждни.

Те се носеха отпред, на гърдите, прикрепени с метална скоба, така че ръцете оставаха свободни за други действия — отваряне на врати, влизане през прозорци, хвърляне на гранати и подобни. Автоматът може да се освободи само с едно движение и да влезе в действие за по-малко от секунда.

При разбиването на врати, както беше показала практиката, е по-бързо да се разбият пантите, а не ключалката. За това се използваше специална ловна пушка „Ремингтън Уингмастър“, но със специални куршуми.

Освен тези играчки понякога се налагаше да се използва и тежък чук или резачки за метал — ако вратата е залостена с резе или има окачена верига. Те също така имаха на разположение и шокови гранати — те не убиваха, а само зашеметяваха с гърмежа си и силния блясък. Накрая, всеки имаше личен автоматичен пистолет „Браунинг“.

Линдхърст подчерта, че при нападението от най-голяма важност ще бъде времето. Той реши да започнат в 21,45 — тъмнината по това време е достатъчна, за да обърка, но нощта все още не се е спуснала напълно.

Самият той щеше да бъде в къщата на Адриан и да наблюдава оттам цялата операция. Там щеше да има връзка с хората си по радиото. Ако малко преди това по улицата се появеше пешеходец, той щеше да предупреди и нападението да се забави, докато улицата се освободи. В колата, която щеше да докара хората за задния двор, също щеше да има радиостанция, настроена на същата вълна, така че те щяха да слязат от колата точно деветдесет секунди преди разбиването на предната врата.

Измисли и още нещо — когато микробусът се приближава по улицата, той щеше да позвъни по телефона на Рос. Телефонът във всички тези къщи се намираше на малка масичка в антрето. Целта беше да се отдалечи агентът от бомбата, където и да се намира тя, и да се даде възможност на хората му да стрелят първи.

Както обикновено, те щяха да дават по два автоматични изстрела, в две бързи серии. Въпреки че автоматите им могат да изпразнят тридесетте патрона в пълнителя за две секунди, те можеха съвсем прецизно да изстрелват само по два патрона, което освен икономиите увеличаваше шансовете за оживяване на атакувания.

Веднага след атаката улицата щеше да бъде заета от полицията, за да се избегне събирането на обикновената в такива случаи тълпа. Полицията щеше да заеме и къщата, докато хората от СВС вече щяха да са се изтеглили с микробуса, очакващ ги на задната улица. Освен това един екип от шест души трябваше да пристигне късно следобед от „Алдермастън“.

В шест Престън се върна в наблюдателния пункт, където влезе през задната врата.

— Току-що запали лампата — каза му Бъркиншоу, когато влезе в предната спалня. Той видя светлината зад спуснатите пердета и отблясъците под входната врата.

— Стори ми се, че някой се движи зад пердетата на горния етаж, точно след като ти тръгна — каза му Барни. — Беше малко след обяд. Но не е излизал.

Престън се обади на Джинджър, но и от своя пост той не бе забелязал никакво движение.

— След час-два ще започне да се стъмва. След това видимостта ще се влоши — каза му той.

Валерий Петровски не спа добре. Малко преди един часа той се разсъни окончателно, изправи се в леглото и се втренчи в къщата точно срещу прозореца. След още малко стана, отиде до банята и взе душ.

Приготви си лек обяд и го изяде в кухнята към два часа. От време на време поглеждаше през прозореца към задния двор, където беше опънал тънък и незабележим найлонов рибарски конец от единия до другия край. През една макара той влизаше в задната врата и там беше завързан за няколко окачени консервени кутии. Когато го нямаше, той отпускаше конеца, а го опъваше, когато си беше вкъщи. Досега никой не беше разклащал консервените кутии.

Следобедът беше към края си. Той се чувстваше напрегнат, сетивата му бяха нащрек и съвсем естествено, като се има предвид какво имаше във всекидневната си. Опита се да чете, но не можеше да се съсредоточи. Москва трябваше да е получила съобщението му преди дванадесет часа. Послуша малко музика по радиото и в шест часа се установи във всекидневната. Фасадата на къщата му беше на изток и беше в сянка, макар че къщите отсреща бяха все още огрени от вечерното слънце. Отсега нататък мракът щеше да се сгъстява все повече. Той спусна пердетата, както винаги, преди да запали лампите, и понеже нямаше какво да прави, пусна телевизора. Както обикновено, преобладаваше предизборната кампания.

Напрежението в „резиденцията“ нарастваше. Извършваха се последните приготовления на микробуса, обикновен фолксваген със странична плъзгаща се врата. Двама цивилни щяха да бъдат на предната седалка, шофьорът и другият — на радиостанцията. Проверяваха многократно цялото оборудване.

Микробусът щеше да бъде отведен до изхода за комплекса от обикновена кола. След това щеше да влезе в радиообсега на наблюдателния пункт. Задната част на товарния микробус беше покрита с дунапренови плоскости, за да се избегне удрянето на метал в метал.

Войниците се обличаха и оборудваха. Всеки от тях облече най-напред гащеризон от огнеупорна материя. Най-накрая щяха да сложат и специални качулки от същата материя, които оставяха само носа и очите открити. След това се поставяше бронираната жилетка. Нейната задача беше да поеме енергията от удара на куршума и да я насочи встрани и навън от посоката на удара. Под нея се слагаха добавъчни подплънки, които допълнително ликвидираха всякаква опасност. Над всичко това се поставяха каишите, на които се окача нападателното оръжие и гранатите. На краката си носеха традиционните „пустинни“ ботуши — високи до глезените и с дебели гумени подметки. Цветът им можеше да бъде определен само като „мръсен“.

Капитан Линдхърст размени по една дума с всеки от хората, а най-много със заместника си, Стив Билбоу. Естествено, думата „късмет“ не се споменаваше — пожелаваше се всичко, но не това. После Линдхърст тръгна за наблюдателния пост.

Влезе в къщата на Адриан малко след осем часа. Престън чувстваше напрежението му. В осем и тридесет звънна телефонът. Обади се Барни, който беше в антрето. Днес през деня бяха звънили няколко души. На всеки от тях обясняваха, че семейство Адриан са при родителите си и че те са бояджии. Всички приемаха обясненията. Когато Барни вдигна телефона, от кухнята излизаше капитан Линдхърст с чаша чай в ръце.

— За теб е — каза той и се качи отново горе.

След девет часа напрежението постепенно нарасна. Повечето време Линдхърст прекара в разговори с „резиденцията“, откъдето в 21,15 часа потегли товарният микробус, воден от колата. В 21,33 те бяха на разклона към комплекса, на около двеста метра от целта. Наложи се да спрат и изчакат. В 21,41 мистър Армитидж излезе, за да остави празните бутилки с мляко пред вратата си. След това за ужас на всички се спря, за да огледа каменното корито с цветя в центъра на двора. Сетне поздрави съсед от отсрещната страна на улицата.

— Прибирай се вътре, стар глупак — прошепна Линдхърст, който стоеше до прозореца и гледаше осветените пердета отсреща.

В 21,42 другата кола спря на задната улица. След още десет секунди мистър Армитидж каза лека нощ на съседа си и се прибра.

В 21,43 товарният микробус тръгна по улицата, водеща в комплекса. Престън от антрето до телефона чуваше разговора между Линдхърст и микробуса. Той се приближаваше бавно към Черихейз.

Нямаше никакви пешеходци. Капитанът нареди на двамата зад задния двор да излизат от колата и да тръгват.

— Влизане в Черихейз след петнадесет секунди — се чу от микробуса.

— Забави. Имате още тридесет секунди.

След двадесет секунди Линдхърст изкомандва:

— Влезте сега.

Микробусът излезе иззад ъгъла, съвсем бавно, на габарити.

— Осем секунди… — промърмори Линдхърст в микрофона, след това просъска към Престън: — Набирай сега!

Микробусът отмина входа на № 12 и спря малко по-нататък. Искаха да атакуват малко отстрани. Смазаната странична врата се отвори безшумно и навън излязоха четирима мъже в черно. Нямаше тичане, нямаше викове и тропащи крака. В уговорения ред те изминаха необходимото разстояние, заобиколиха колата на Рос и застанаха пред входната врата. Човекът с пушката знаеше от коя страна са пантите. Преди още да спре на място, пушката беше готова за стрелба. Той внимателно намери пантите и се прицели. Зад него един друг силует очакваше с вдигнат във въздуха чук. Зад тях бяха Стив и ефрейторът, с насочени автомати…

В стаята майор Валерий Петровски беше неспокоен. Не можеше да се съсредоточи и върху телевизора. Сетивата му долавяха твърде много — чу как дрънкат бутилки, мяукането на котка, рева на мотоциклет някъде в далечината, сирена на кораб.

В девет и половина имаше още едно предаване за текущите събития. Още интервюта с министри и обещаващи кандидати за министри. Изнервен, той превключи на Би Би Си–2, но там имаше документален филм за птиците. Въздъхна. Поне е по-добре от политиката.

След около десет минути чу как съседът му изнася бутилките си за мляко. Винаги толкова и винаги по това време, помисли си той. След това старият глупак се заприказва с някого. В това време нещо по телевизията привлече вниманието му и той загледа изумено. На екрана се беше появил издължен човек, чието хоби очевидно бяха гълъбите. В ръцете си пред камерата той държеше един — хубаво животно с характерно оцветяване на главата и човката.

Петровски седеше скован, насочил почти цялото си внимание към птицата. Думите възприемаше с останалата част. Беше сигурен, че е виждал този гълъб някъде.

— Тази прекрасна птица предназначена ли е за състезание или не? — Журналистката явно беше нова и искаше да направи по-хубаво интервю, отколкото си струваше.

— Боже, не — отговори мъжът, — това е Уесткът. Не е декоративен гълъб.

В паметта на Петровски проблесна стаята за гости във вилата на Генералния секретар в Усово. „Намерих го на улицата, миналата зима…“ Това бяха думите на състарения англичанин, птицата беше там, в един кафез и го гледаше с умните си очи.

— Тази порода не се среща из градовете — каза момичето, чудейки се как да продължи.

В този момент телефонът иззвъня…

При нормални обстоятелства Петровски би отишъл да отговори веднага, защото би могло да е някой съсед. Да се прави, че го няма, когато лампите светят, би било подозрително. Също, не би взел със себе си пистолета. Но той седеше втренчен в екрана. Телефонът звънеше настойчиво. Заедно с телевизора той заглуши меките стъпки на плочника отпред.

— Вероятно сте права — отговори интервюираният. — Уесткът не е „улична“ порода. Това може би е един от най-добрите пощенски гълъби. Те винаги се връщат при стряхата, където са се излюпили. Затова ги наричат „домошари“.

Петровски скочи от стола си, ръмжащ от гняв. Измъкна иззад възглавницата прецизния пистолет, с който не се разделяше, откакто влезе в Англия. Каза една кратка руска дума — предател.

В този момент нещо изрева, след това още веднъж, почти едновременно. Почти веднага последва звукът на разбито стъкло откъм предната врата. Чуха се два страхотни гърмежа от задната част на къщата и тичащи стъпки в коридора. Петровски се обърна рязко към вратата на стаята и стреля три пъти. Пълнителят на пистолета му „Сако“ побираше само пет патрона. Той остави двата — можеше да му потрябват за него самия. Но трите, които изстреля, пробиха тънката врата и потънаха оттатък в коридора…

Съседите щяха да разказват за тази нощ до края на живота си, но никой нямаше да може да я опише точно.

Ревът на пушката ги изстреля от меките столове. След като откъсна пантите на вратата, стрелецът отстъпи встрани, за да направи място за другия. Той разби ключалката с големия чук и също отстъпи. И двамата откачиха автоматите си и ги насочиха.

Стив и ефрейторът вече бяха нахълтали през зеещата дупка. Ефрейторът на три скока се втурна нагоре по стълбите, следван от човека, току-що захвърлил чука. Стив изтича покрай звънящия телефон, достигна до вратата на стаята и нещо го отхвърли назад. Четвъртият от групата приклекна и стреля през все още затворената врата. После я отвори с ритник и се изтъркаля в стаята на кълбо. Изправи се на крака някъде към средата на помещението.

Когато се чуха първите изстрели, капитан Линдхърст отвори вратата на къщата отсреща и започна да наблюдава. Зад него застана Престън.

Когато войникът във всекидневната се изправи и видя неподвижната фигура на пода, капитан Линдхърст се появи на прага. Той се ориентира в обстановката веднага, въпреки че димът още не се беше разнесъл.

— Помогни на Стив в антрето — каза той. Войникът се подчини. Човекът на пода се раздвижи. Капитанът извади своя „Браунинг“ изпод якето.

Войникът се бе справил добре — Петровски беше улучен в коляното, един куршум в долната част на корема и един в рамото. Пистолетът му беше хвърлен насред стаята. Въпреки преградата войникът беше уцелил с три от четирите куршума.

Петровски изпитваше нечовешка болка, но беше жив. Започна да пълзи. На два-три метра от него Линдхърст видя сивата стомана, плоската кутийка отстрани, двата бутона — червен и жълт. Капитан Линдхърст се прицели внимателно и стреля.

Джон Престън влетя в стаята толкова бързо, че бутна стоящия там офицер. Застана на колене до тялото на пода. Лежеше на една страна, половината от задната част на черепа му липсваше, а устните още се отваряха и затваряха, като риба на сухо. Престън наведе глава към умиращия. Линдхърст все още държеше пистолета си насочен, но между него и руснака застана човекът от MI5. Премести се встрани, за да се открие целта, после свали оръжието.

Престън се изправи. Нямаше нужда от втори изстрел.

— По-добре да повикаме мъдреците от „Алдермастън“, да хвърлят едно око на това — каза капитанът и посочи металния шкаф в ъгъла.

— Исках го жив — каза Престън.

— Съжалявам, старче. Нямаше как.

В този момент и двамата се стреснаха от един звук, идващ откъм бюфета. Погледнаха и видяха, че това е радиочасовник, който се беше включил автоматично. Говорителят каза:

— Добър вечер, тук е Радио Москва, програма на английски език. Новините в десет. В Тери… извинете в Техеран днес правителствен говорител заяви…

Капитан Линдхърст отиде до бюфета и го изключи. Мъжът на пода беше вперил безжизнен поглед в мокета и не можеше да чуе паролата, предназначена единствено за него.

24.

Поканата за обяд беше за петък, 19 юни в клуба „Брукс“. Джон Престън влезе през голямата врата, но още преди да успее да се представи на портиера, сър Найджъл се беше запътил по мраморния коридор, за да го посрещне.

— Драги Джон, колко мило от твоя страна, че дойде.

Седнаха на бара, за да изпият по нещо преди обяд, и говориха за дребни неща. Престън му каза, че току-що се връща от болницата, където е видял Стив Билбоу. Той наистина се беше отървал на косъм. Едва когато махнали от него бронираната жилетка, един от лекарите забелязал нарезите върху руските куршуми и взел проби. Отровата не била проникнала в кръвта му благодарение на допълнителните подложки. Иначе бил насинен, но в добра форма.

— Чудесно — каза сър — Найджъл, — жалко е да загубиш най-добрите си хора.

В останалата част на бара събраните хора обсъждаха изборните резултати и повечето от присъстващите не бяха спали през нощта, докато се появят и последните от провинцията.

В един и половина отидоха да обядват. Сър Найджъл беше запазил една ъглова маса, така че да могат да разговарят необезпокоявани от никого. Докато отиваха натам, те срещнаха сър Мартин Фланъри, секретаря на кабинета. Въпреки че се познаваха, сър Мартин видя, че сър Найджъл има разговор. И двамата си кимнаха едва забележимо — жест, напълно достатъчен за двама учени от Оксфорд. Тупането по раменете по-добре да остане за чужденците.

— Всъщност поканих те тук, Джон, за да ти благодаря и за да те поздравя. Това беше забележителна операция със забележителни резултати. Предлагам ти от агнешкото печено, тук наистина го правят добре.

— Боя се, че не мога да приема поздравленията, сър.

Сър Найджъл изучаваше менюто над полукръглите си очила.

— Така ли? Държиш се възхитително скромно или не толкова възхитително неучтиво?

— Просто реалистично, надявам се — каза Престън, когато сервитьорката си отиде. — Може ли да поговорим за човека, когото наричахме Франц Винклер?

— Когото ти така добре проследи до Честърфийлд.

— Нека бъда искрен, сър Найджъл. Той не би излекувал главобола си дори и да е пълен с аспирин. Беше некомпетентен и глупак.

— Мисля, че за малко не го изпуснахте на гарата.

— Случайност. Ако имахме хора, щяхме да поставим човек на всяка гара по пътя. Работата е, че маневрите му бяха тромави. Той ни подсказа, че е от бранша, че не е добър и не успя да се отърве от нас.

— Разбирам. И какво още за него? А, агнешкото е приготвено съвършено!

Изчакаха, докато ги обслужат, и сервитьорката се отдалечи. Престън побутна храната притеснено. Сър Найджъл започна да се храни с удоволствие.

— Винклер дойде в страната с австрийски паспорт, валиден, и с валидна английска виза.

— Точно така.

— Но ние и двамата знаем, а също и служителят на летището, че австрийците влизат в Англия без визи. Всеки служител в нашето консулство във Виена би му казал това. Заради тази виза този служител е проверил номера на паспорта в компютъра. И се оказал фалшив…

— Всички допускаме грешки.

— КГБ не прави такива грешки. Документацията им е перфектна.

— Не ги надценявай, Джон. Всички големи организации допускат гафове. Още моркови? Не?! Тогава, ако ми позволиш…

— Работата, сър, е, че в този паспорт има две грешки. Номерът е светнал червено, защото преди три години в Калифорния е бил арестуван друг човек със същия паспорт. Той сега е в затвора.

— Така ли? Никак не е интелигентно от страна на руснаците.

— Обадих се на представителя на ФБР тук, в Лондон, и го попитах в какво са го обвинили. Оказа се, че другият агент се е опитвал да шантажира служител от Интер Корпорейшън в Силиконовата долина, за да му продаде технологични тайни.

— Доста нагло.

— За ядрени технологии.

— Което те кара да смяташ, че…

— Че Франц Винклер е дошъл тук, светещ като неонова реклама — пътепоказател на два крака.

Лицето на сър Найджъл все още беше озарено от добро настроение, но някои от отблясъците в очите започнаха да изчезват.

— И какво значеше този знак, Джон?

— Не мога да ви кажа къде е „нелегалният“, но следвайте този човек, той ще ви заведе до предавателя. И го направи. Аз започнах да наблюдавам предавателя и агентът се появи. Така мисля аз.

— Какво точно се опитваш да кажеш? — Сър Найджъл постави ножа и вилицата си върху празната чиния и попи устните си със салфетката.

— Вярвам, сър, че операцията беше провалена. Струва ми се невъзможно да не мисля, че някой от другата страна умишлено я е провалил.

— Каква необикновена мисъл. Нека ти препоръчам от ягодовия пай. Опитах малко миналата седмица. Този е от друга партида, естествено. Да? Два, мила моя, и още малко сметана, ако обичаш.

— Може ли да задам един въпрос? — попита Престън, когато махнаха чиниите.

— Сигурен съм, че ще го направиш и без това.

— Защо руснакът трябваше да умре?

— Доколкото разбрах, той се е опитвал да достигне едно атомно устройство с явното намерение да го взриви.

— Бях там — каза Престън, когато им донесоха ягодовия пай. — Човекът беше ранен в бедрото, стомаха и рамото. Капитан Линдхърст можеше да го спре и с крак. Нямаше нужда да му отнася половината глава.

— Сигурен съм, че добрият капитан е искал да се увери напълно.

— Ако руснакът беше жив, сър Найджъл, ние щяхме да поставим Съветския съюз на мястото му. Заловихме ги на местопрестъплението. Без него не можем да ги обвиним в нищо, което да не може да се отрече съвсем убедително. С други думи, всичко това трябва да се погребе завинаги.

— Колко вярно — кимна шефът, докато дъвчеше замислено късче ягодов пай.

— Капитан Линдхърст по една случайност е син на лорд Фринтън.

— Така ли? Фринтън. Познавам ли го?

— Очевидно. Били сте на училище заедно.

— Така ли? Толкова много имаше. Не си спомням.

— И ми се струва, че Джулиън Линдхърст ви е кръщелник.

— Драги Джон, ти наистина проверяваш нещата, нали?

Сър Найджъл беше свършил с десерта. Той изправи нагоре ръцете си, подпря брада върху тях и го загледа от упор. Учтивостта беше налице, доброто настроение го нямаше.

— Нещо друго?

Престън кимна мрачно.

— Час преди да завземат къщата, капитанът говори по телефона в къщата отсреща. Попитах колегата, който първи вдигна телефона. Търсеха го от външен телефон.

— Сигурно някой от колегите му.

— Не, сър. Те използваха радиостанции. И никой външен човек не знаеше, че сме в тази къща. Никой освен няколко души в Лондон.

— Мога ли да попитам за какво намекваш?

— Още една подробност, сър Найджъл. Преди да умре, руснакът прошепна една дума. Сякаш беше твърдо решил, преди да умре, да каже тази дума. Аз доближих ухо и я чух. Каза: Филби.

— Филби!? Боже мили. Какво ли е искал да каже с това?

— Мисля, че знам. Мисля, че е смятал, че Харолд Филби го е предал, и мисля, че е прав.

— Разбирам. И мога ли да имам привилегията да чуя разсъжденията ти?

Престън пое дълбоко дъх.

— Смятам, че Филби, предателят, е участвал в тази операция може би от самото начало. В тази ситуация той просто не е имало как да изгуби. Чувал съм, както и много други, че му се иска да се върне тук да доживее последните си дни. Ако планът беше успял, след около година новото правителство, контролирано от твърдата левица, щеше да му издейства освобождаването от сегашните му господари и да му осигури виза за Лондон. Или е можел да съобщи на Лондон за плана в общи линии, след което да го предаде.

— И коя от тези забележителни възможности смяташ, че е избрал?

— Втората.

— И с каква цел, ако нямаш нищо против?

— За да си купи билет за дома. От нас. Една сделка.

— И мислиш, че бих участвал в такава сделка?

— Не знам какво да мисля, сър Найджъл. Не знам какво друго да мисля. Говори се… за стария му колеж, за „вълшебния кръг“, за солидарността на средите, в които някога се е движел… и други подобни неща. — Престън се загледа в чинията си с полуизяден ягодов пай.

Сър Найджъл гледа тавана известно време, след което въздъхна дълбоко.

— Ти си забележителен човек, Джон. Кажи ми, какво ще правиш утре?

— Нищо, струва ми се.

— Тогава чакай ме в осем сутринта пред службата ми. Вземи си паспорта. А сега нека да отложим кафето в библиотеката…

Човекът на прозореца в квартирата на една от крайните улички в Женева гледаше как посетителят му се отдалечава. Раменете и главата на човека се появиха под него, после той се отдалечи по алеята и през портата излезе на улицата, където го чакаше колата му. Шофьорът излезе, заобиколи и му отвори вратата, после се върна.

Преди да се качи отново в колата, Престън вдигна поглед към човека на прозореца. Вече седнал зад кормилото, попита:

— Това е той? Човекът от Москва? Наистина ли?

— Да. Това е той — отговори сър Найджъл от задната седалка. — А сега карай към летището, ако обичаш.

Потеглиха.

— Джон, обещах да ти обясня — каза той след малко. — Задай ми въпросите си.

Престън виждаше лицето на шефа в огледалото. Старецът гледаше пейзажа навън.

— Операцията?

— Ти беше съвсем прав. Тя е била започната лично от Генералния секретар. С помощта и съветите на Филби. Наричала се е „План Аврора“. Наистина беше провалена, но не от него.

— А от кого? Защо?

Сър Найджъл се замисли.

— Още от самото начало мислех, че е възможно да си прав. Както в заключенията си в така наречения доклад „Престън“ от декември миналата година, така и в заключенията ти след събитията в Глазгоу. Независимо че Харкорт-Смит не повярва нито на едното, нито на другото. Не бях убеден, че двете са свързани помежду си, но не можех и да отрека такава връзка. Колкото повече време минаваше, толкова повече се убеждавах, че планът не може да е истинска операция на КГБ. Липсваше стилът, прецизното изпипване на нещата. Струваше ми се, че става дума за нещо прибързано, при това започнато от човек, който няма доверие на КГБ. И все пак тогава почти нямаше надежда да успееш да откриеш агента.

— Това беше опипване в тъмнината, сър Найджъл. От граничните пунктове не можахме да достигнем до нищо. Ако не беше Винклер, никога нямаше да стигна до Ипсуич навреме.

Няколко минути не говориха. Престън чакаше сър Найджъл да продължи разказа си.

— Така че изпратих послание в Москва.

— От ваше име?

— Боже мили, не. Това никога не би свършило работа. Твърде очебийно е. Чрез друг източник, на който се надявах, че ще повярват. Боя се, че посланието ми не изглеждаше много правдоподобно. Но понякога човек трябва да казва неистини в нашата професия. Все пак изпратих го по канал, на който смятах, че ще се доверят.

— Довериха ли се?

— За щастие, да. Когато пристигна Винклер, бях сигурен, че посланието ми е получено, разбрано и най-вече прието за истина.

— Отговорът беше Винклер?

— Да. Нещастник. Той си мислел, че го изпращат на рутинна проверка — на гърците и на предавателя. Между другото намерили са го удавен в Прага преди две седмици. Знаел е твърде много, предполагам.

— А руснакът в Ипсуич?

— Току-що научих, че се е казвал Петровски. Първокласен професионалист и патриот.

— Но той също трябваше да умре?

— Джон, това беше ужасно решение. Но неизбежно. Пристигането на Винклер беше предложение за сделка. Без официално споразумение, разбира се. Просто мълчаливо съгласие. Петровски не можеше да бъде заловен жив и разпитан. Трябваше да приема условията на този, когото видя на прозореца преди малко.

— Ако го бяхме хванали жив, можехме да изправим Съветите до стената.

— Да, Джон, можехме. Можехме да ги изложим на невероятен международен скандал. И за какво? Те нямаше да го приемат със скръстени ръце. Щяха да отговорят. Някъде другаде по света. Би ли приел едно възобновяване на най-лошите аспекти на студената война?

— Струва ми се жалко да пропуснем тази възможност да ги притиснем, сър.

— Джон, те са силни, въоръжени и опасни. СССР ще бъде на мястото си и утре, и следващата седмица, и следващата година. Някак си трябва да живеем заедно на тази планета. По-добре е да ги управляват реалисти, а не буйни глави и фанатици.

— И това оправдава сделката с този на прозореца?

— Понякога и такива неща трябва да се правят. Аз съм професионалист, също и той. Някои писатели и журналисти пишат, че ние живеем в измислен свят. Реалността е друга. Политиците сънуват сънищата си, понякога тези сънища са опасни. Както този на Генералния секретар — да промени лицето на Европа, да си издигне сам паметник.

Един истински разузнавач трябва да е по-твърд и от най-непоклатимия бизнесмен. Трябва да се съобразяваме с реалностите, Джон. Когато сънищата вземат връх, резултатът е катастрофа. Първият пробив в кубинската криза с ракетите беше подсказан от резидента на КГБ в Ню Йорк. Хрушчов, а не професионалистите, премина всякакви граници.

— А какво ще стане отсега нататък, сър?

Старият човек въздъхна:

— Оставяме нещата в техни ръце. Ще има някои промени. Те ще ги осъществят по своя си начин. Този на прозореца ще ги пусне в движение. Той ще напредне в кариерата, други ще бъдат отстранени.

— А Филби?

— Какво Филби?

— Опитва ли се да се върне у дома?

Сър Найджъл вдигна рамене нетърпеливо:

— От години. И, да, обажда се от време на време, тайно, разбира се, на нашите хора в посолството ни там. Там отглеждат гълъби…

— Гълъби…?!

— Да, доста старомодно наистина. Но пък просто и изненадващо ефективно. Така се свързва с нас. Но не и за плана „Аврора“. А дори и да беше ни казал… що се отнася до мен…

— Що се отнася до вас?

— Да върви по дяволите.

Отново настъпи тишина.

— Ти какво ще правиш, Джон. Ще останеш ли в „Петицата“?

— Не мисля, сър. Поработих достатъчно. Сър Бърнард се пенсионира на първи септември, но ще се сбогува окончателно другия месец. Не виждам никакви шансове за себе си при наследника му.

— Не мога да те взема в „Шестицата“, знаеш това. Не приемаме хора, работили другаде. Мислил ли си да се завърнеш в цивилното поприще?

— Сега не е най-подходящият период за намиране на работа, като си на четиридесет и шест и нямаш определена квалификация.

— Имам някои приятели — разсъждаваше сър Найджъл, — защита на имущество. Сигурно ще имат нужда от специалист. Ще поговоря с тях.

— Имущество?

— Нефтени кладенци, мини, находища, състезателни коне. Неща, които хората искат да са в безопасност. Някои охраняват дори себе си. Плащат добре. Ще можеш изцяло да осигуриш сина си.

— Май не само аз проверявам нещата — усмихна се Престън.

Сър Найджъл гледаше през прозореца, сякаш към нещо много далеч и отдавна отминало.

— Аз също имах син. Някога. Един. Добро момче. Убиха го на Фолклендските острови. Знам как се чувстваш.

Изненадан, Престън погледна човека в огледалото. Никак не можеше да си представи, че този учтив и проницателен супершпионин някога е играл на конче с малкото момче на килима в дневната стая.

— Съжалявам. Може би ще приема предложението.

Пристигнаха на летището, върнаха наетата кола и отлетяха за Лондон. Анонимно, както бяха и дошли.

Човекът на прозореца в квартирата проследи с поглед колата на англичаните. Неговата щеше да дойде след час. Върна се при бюрото и отново отвори папката, която му бяха донесли. Беше доволен — срещата беше минала добре и документите щяха да осигурят бъдещето му.

Като професионалист генерал Евгений Карпов съжаляваше за плана „Аврора“. Той наистина беше добър — ловък, неразгадаем и ефективен. Но като професионалист той също така знаеше, че след като една операция се провали, по-добре е да се прекрати и да се ликвидира колкото се може по-бързо. Всяко забавяне би било фатално.

Той ясно си спомняше документите, изпратени му от Ян Марайс, доставени от агента от Хампстед. Шест от тях бяха както обикновено ценен материал, какъвто само човек от ранга на Джордж Беренсън може да достави. Седмият го беше накарал да отвори уста от учудване.

Това беше лична бележка от Беренсън, предназначена за предаване в Претория. В нея той обясняваше как старши служител в Министерството на отбраната със специална отговорност за атомните устройства е присъствал на секретно съвещание, организирано от директора на MI5, сър Бърнард Хемингс.

Той съобщил на присъстващите, че агенцията му е открила съществуването, а и повечето подробности около съветски таен план за внасяне на компоненти, сглобяване и взривяване на маломощно ядрено устройство в Англия. Най-лошото беше в края — MI5 е на път да залови „нелегалния“, който ръководи операцията в страната, при това заедно с всички нужни доказателства.

Генерал Карпов повярва на съобщението единствено заради източника му. Първоначално се изкуши от мисълта да остави англичаните да доведат нещата докрай. После размисли и се убеди, че това ще доведе до катастрофа. Ако англичаните се справят сами, без чужда помощ, те нямаше да имат никакви основания да прикрият невероятния скандал. За да ги задължи да го прикрият, той трябваше да ги предупреди, при това чрез човек, който би разбрал какво да направи, някой, с когото би могъл да се разбере въпреки пропастта, която ги дели.

После, съществуваше и въпросът за собственото му напредване… След една дълга разходка из горите на Переделкино той се реши да направи най-опасната стъпка в живота си. Реши да отиде тайно при Нубар Геворкович Вартанян.

Спря се на него след внимателно обмисляне. Смяташе се, че членът на Политбюро от Армения е начело на група, която намира, че вече е време генералният секретар да бъде сменен.

Вартанян го беше изслушал внимателно, без да се притеснява, че могат да подслушват кабинета му. Докато слушаше, той не каза дума, а само гледаше генерала от КГБ с очите си на гущер. Когато свърши, го попита:

— Сигурен ли сте, че информацията ви е вярна, другарю генерал?

— Имам признанията на професор Крилов. На касета. Магнетофонът беше в чантата ми.

— А информацията от Лондон?

— Източникът е безупречен. Аз лично се занимавам с този човек от три години.

Арменецът стоя много време, без да каже дума, докато обмисляше положението и най-вече каква полза може да се извлече от него.

— Ако каквото казвате е вярно, става дума за безразсъдство и авантюризъм, проявени на най-високо ниво в страната ни. Но това трябва да се докаже. Ако има такива доказателства, това ще означава смяна на върха. Приятен ден ви желая.

Карпов разбра. Когато човекът, от върха на съветската пирамида падне, след себе си повлича всички свои хора. Ако това стане, постът председател на КГБ щеше да се оваканти и Карпов би бил доволен да го заеме. Но за да обедини силите около себе си, Вартанян имаше нужда от доказателства — неоспорими, железни доказателства, че безразсъдната постъпка едва не е довела до катастрофа. Все още всички помнеха, че Суслов свали Хрушчов, като го обвини в авантюризъм заради кубинската криза през 1962 година.

Скоро след тази среща Карпов изпрати Винклер — най-лошия агент, който можа да намери в документацията. Сигналът му бе приет и разбран. Карпов получи доказателствата, от които се нуждаеше арменският му покровител. Прегледа папката отново.

Докладът за разпита и самопризнанията на майор Валерий Петровски беше съвсем автентичен. Е, налагаха се някои малки промени, но той имаше хора, които могат да свършат това. Най-важното — бланките, на които беше написан, са съвсем истински — това е същественото. Дори докладите на господин Престън за действията му (разбира се, Винклер не се споменаваше в тях) бяха фотокопия от оригинали.

Генералният секретар не би могъл да спаси предателя Филби, а по-късно не би имал възможност да спаси и себе си. Вартанян щеше да се погрижи за това и би бил благодарен.

Колата дойде, за да го откара до Цюрих и самолета за Москва. Стана. Това беше една добра среща. И както винаги, преговорите с „Челси“ бяха ползотворни.