Четвъртият протокол

9.

Когато Престън кацна на летище „Ян Смътс“ на 13 сутринта, там вече го очакваше шефът на британската база Денис Грей. От терасата го наблюдаваха двама души от НРС, но не се приближиха.

Митническата и паспортната проверка бяха формални и тридесет минути след кацането двамата англичани пътуваха с кола на север, към Претория. Престън наблюдаваше полето с любопитство — никак не приличаше на представите му за Африка. Движеха се по модерна магистрала с шест ленти, от двете страни на която имаше заводи и ферми от европейски тип.

— Запазих ти стая в Бъргърспарк — каза Грей, — в центъра на града. Разбрах, че предпочиташ да не спиш в резиденцията.

— Да — каза Престън. — Благодаря ти.

— Първо ще се настаниш. Имаме среща със „Звяра“ в единадесет.

Немного любезният прякор първоначално принадлежеше на генерал Ван дер Берг — полицейски генерал и шеф на бившето Бюро за държавна сигурност. След така наречения скандал „Мълдъргейт“ през 1979 година нещастният брак между разузнаването и службите за вътрешна сигурност бил разтрогнат за голямо облекчение на професионалните разузнавачи и службата за чужбина, които били непрекъснато поставяни в неудобно положение от боксьорската тактика на бюрото.

Разузнаването било реорганизирано под наименованието „Национална разузнавателна служба“ и оглавено от генерал Хенри Пиенаар, дотогава шеф на военното разузнаване. Макар и да не бил разузнавач през целия си живот като сър Найджъл Ървинг, той бил военен, а не полицай и службата му във военното разузнаване го научила, че има и други начини да убиеш котка, освен да я удариш с тъп предмет. Генерал Ван дер Берг се пенсионирал и останал винаги готов да обясни на тези, които искат да го слушат, че „Божията ръка го води“. Не съвсем любезно англичаните прехвърлили прякора върху генерал Пиенаар.

Престън се регистрира в хотела, взе душ, избръсна се и в десет и половина се срещна с Грей във фоайето. Оттам с колата отидоха до Юниън Билдинг.

Юниън Билдинг е сградата, в която се помещава по-голямата част от управлението на страната. Тя е огромна, дълга, жълтеникавокафява, облицована с варовик. От дългата 400 метра фасада излизат четири издатъка, подпрени на колони. Разположена е в центъра на Претория върху един хълм и е обърната на юг към долината, по продължение на която минава улица „Керк“. От подножието на сградата се вижда цялата долина и пустошта отвъд, увенчана с ниската каменна маса на паметника „Воотрекър“.

Денис Грей се легитимира на входа и каза за срещата. След малко дойде млад служител и ги заведе в кабинета на генерал Пиенаар. Той се намираше на последния етаж в западното крило на сградата. Служителят ги поведе по безкрайни коридори с дървени ламперии и стени, покрити с, изглежда, стандартния за южноафриканските държавни учреждения кафявокремав мотив. Кабинетът на генерала се намираше в края на последния коридор на третия етаж. Отляво имаше стая, в която работеха две секретарки, а отдясно беше кабинетът на двама офицери от службата.

Служителят почука на последната врата и след троснатата команда да влязат ги въведе в един семпъл, строго обзаведен кабинет с изглед към долината и паметника. Срещу вратата имаше голямо и очевидно разчистено бюро, а до прозорците — малка маса с четири кресла. По стените висяха няколко оперативни карти, срамежливо покрити със зелени завеси.

Генерал Пиенаар беше едър, тежък човек. Когато влязоха, той се надигна и отиде при тях, за да се ръкуват. Грей ги представи един на друг и генералът посочи креслата до прозореца. Донесоха кафе, но разговорът се въртеше около дреболии. Грей схвана намека, сбогува се и си тръгна. Генералът се втренчи в Престън.

— Така, мистър Престън — каза той почти без акцент, — да се върнем на въпроса за нашия дипломат Ян Марайс. Както казах на сър Найджъл, той не работи за мен, нито за нашето правителство. Поне не като „контрола“ на агенти в Англия. Вие сте тук, за да се опитате да откриете за кого работи той?

— Да. Ако успея.

Генералът кимна няколко пъти.

— Обещах на сър Найджъл да ви окажа пълно съдействие тук и ще удържа обещанието си.

— Благодаря ви.

— Ще придам към вас един от личните си помощници. Той ще ви помага във всичко, от което се нуждаете — ще ви предоставя документи, ще превежда… Разбирате ли африкаанс?

— Не, нито дума.

— Тогава ще ви е необходим преводач.

Той натисна един звънец на масата и след секунда вратата се отвори и влезе човек с ръст като на генерала, но много по-млад. Престън му даде тридесет и няколко. Имаше пясъчни вежди и рижа коса.

— Да ви представя капитан Андрис Вилоен. Анди, това е мистър Джон Престън от Лондон. С него ще работиш.

Престън стана и се ръкува. Долови едва прикрита враждебност, може би огледало на по-добре контролираните чувства на шефа му.

— Отделил съм стая за вас по-надолу по коридора — каза генерал Пиенаар. — Е, нека не губим повече време, господа. Започвайте.

Когато останаха сами в стаята, отделена за тях, Вилоен попита:

— С какво ще започнете, мистър Престън?

Той сподави една въздишка. С разговорите на „ти“ в Гордън се чувстваше много по-добре.

— Личното досие на Ян Марайс, ако обичате.

Капитанът явно тържествуваше, когато го извади от едно чекмедже.

— Разбира се — каза той, — ние вече го прегледахме. Взех го лично от архива на външното министерство преди няколко дни. — Постави папката пред Престън — дебела папка с кожени корици. — Нека ви кажа с две думи какво научихме от нея, това ще ви помогне. Марайс е започнал работа за външното министерство в Кейптаун през 1946 година. Досега има етаж малко повече от четиридесет години, трябва да се пенсионира през декември. Произхожда от безукорно африканерско семейство и никога не е давал повод и за най-малкото подозрение. Ето защо поведението му в Лондон е такава загадка.

Престън кимна. Нямаше нужда да му се каже по-ясно. Тук бяха убедени, че в Лондон грешат. Той отвори папката. Най-отгоре имаше лист, изписан на английски език.

— Това — каза капитанът — е саморъчната му автобиография, необходима за постъпване в министерството. Тогава, когато на власт е била Обединената партия на Ян Смътс, английският език се е използвал значително повече отсега. Днес подобен документ би бил на африкаанс. Разбира се, кандидатите трябва да знаят перфектно и двата езика.

— Тогава да започваме — каза Престън. — Докато чета, бихте ли подготвили едно кратко описание на кариерата му, особено постовете в чужбина: къде, колко време и така нататък.

— Добре. Ако наистина се е вмирисал, това трябва да е станало някъде в чужбина.

Начинът, по който Вилоен произнесе „ако“, ясно показваше съмнението му — думата „чужбина“ подсказваше за лошото влияние, което чужденците оказват на добрите африканери.

Престън започна да чете.

Престън вдигна глава:

— Предполагам, че това не би навредило на кандидатурата му?

— По никакъв начин. Тази партия е била на власт тогава. Националната партия пое властта през 1948 година.

Престън продължи.

— Какво значи „червен петлик“? — попита Престън.

Вилоен вдигна глава:

— През онези дни само доброволци е можело да бъдат изпращани да се бият извън страната. Никой не е бил задължен. Тези доброволци са носели червени петлици.

— Искате ли да отидем да обядваме? — попита Вилоен. — Имаме стол в сградата.

— Не може ли да вземем по един сандвич с кафе тук?

— Разбира се. Ще позвъня да донесат.

Престън продължи да чете.

Престън дъвчеше сандвича си замислен. Забеляза, че остават само няколко страници.

Престън затвори папката и Вилоен го погледна.

— Е — каза южноафриканецът, — оттогава кариерата му се развива нормално и безупречно, макар и немного бляскаво. Достигнал е ранг първи секретар. Бил е на служба в осем страни, до една прозападни. Не са малко, но той е ерген и това улеснява преместванията му. Само от посланиците малко или много се очаква да имат съпруга. Все още ли смятате, че се е „вмирисал“?

Престън повдигна рамене.

Вилоен се наведе напред и потупа папката:

— Нали виждате какво са му направили руските копелета? Ето защо мисля, че грешите, мистър Престън. Той обича сладолед и е набрал номера погрешно. Съвпадение.

— Може би — каза Престън. — Все пак има нещо странно в биографията му.

Капитан Вилоен поклати глава:

— Проучваме тази папка още откакто сър Найджъл Ървинг се свърза с генерала. Прегледахме я многократно. Данните са абсолютно точни. Всички имена, дати, места, военни лагери, военни части, всички подробности съвпадат. Дори това, което са отглеждали в долината Моцеки преди войната. Местните хора го потвърдиха. Сега там отглеждат домати и авокадо, но тогава са гледали тютюн и картофи. Никой не би могъл да съчини такава история. Така че, ако е бил завербуван, в което се съмнявам, това трябва да е станало в чужбина.

Престън беше мрачен. Навън се спускаше здрачът.

— Добре — каза Вилоен, — аз съм тук, за да ви съдействам. Къде искате да отидем след това?

— Искам да започнем от началото. Дювелсклууф. Далече ли е?

— На около четири часа с кола. Искате да отидем там?

— Да, моля. Можем ли да тръгнем рано? Да кажем в шест?

— Ще взема кола от гаража и ще бъда пред хотела ви в шест.

Шосето на север към Зимбабве е дълго, но модерно и с колата без отличителни знаци взеха пътя през Нилструм и Потгитерсус до Питсбърг за три часа. Престън се впечатли от безкрайните африкански хоризонти, твърде необичайни за европееца, свикнал с по-малки мащаби.

При Питсбърг тръгнаха на изток и изминаха петдесет километра през равна степ, отново безкрайните хоризонти и синьото африканско небе, докато достигнаха до възвишението Бъфалоу Хил, откъдето надолу почваше долината Моцеки. Когато се заспускаха по серпантината надолу, Престън бе зашеметен от красотата на гледката.

Далеч долу се простираше долината, богата и сочна, осеяна с хиляди подобни на кошери африкански колиби, селца, кошари и отрупани с плод градини. На отсрещния склон също имаше колиби, но повечето бяха в подножието. От покривите им струеше дим и дори от толкова далече ясно можеха да се различат негърчетата, които се грижеха за добитъка, и жените, приведени над градините.

Най-накрая, мислеше Престън, африканска Африка. Сигурно малко се е променила от времето, когато импите на Мзиликази, основателя на нацията матабеле, са се отправили на север, за да избягнат гнева на Шака Зулу, да пресекат Лимпопо и създадат кралството на дългите щитове. Шосето се извиваше надолу към долината. В центъра и се намираше клисурата, Дяволската клисура — Дювелсклууф.

След десет минути навлязоха в нея, покрай началното училище и по авеню „Бота“ — главната улица на малкото градче.

— Къде ще отидем? — попита Вилоен.

— Когато е умрял старият Марайс, трябва да е оставил завещание — разсъждаваше Престън. — Това означава изпълнител, тоест адвокат. Искам да разберем дали в градчето има адвокат и дали ще го намерим в събота сутринта.

Вилоен вкара колата в двора на сервиза „Кирстенс“ и посочи едно кафене на другата страна на улицата:

— Влезте там и поръчайте кафе и за двама ни. Аз ще заредя и ще разпитам.

След пет минути той отиде при Престън.

— Има един адвокат. Англичанин. Казва се Бенсън и живее през две къщи оттук. По всяка вероятност си е у дома. Да вървим.

Адвокатът наистина си беше вкъщи. Вилоен показа картата си, поставена в пластмасов калъф, на секретарката, което подейства веднага. Тя каза нещо на африкаанс по интеркома и незабавно ги въведе в кабинета на адвоката, добродушен човек с червендалесто лице и сивобежов костюм. Поздрави ги на африкаанс. Вилоен отговори на английски със силния си акцент:

— Това е мистър Престън, от Лондон, Англия. Той би желал да ви зададе няколко въпроса.

Мистър Бенсън ги покани да седнат и зае мястото си зад бюрото.

— Разбира се — каза той, — на вашите услуги.

— Може ли да ми кажете на колко години сте, мистър Бенсън? — попита Престън.

Адвокатът се втренчи в него изумен:

— Идвате от Лондон, за да попитате това? На петдесет и три съм.

— Така че през 1946 сте били на дванадесет?

— Да.

— Можете ли да ми кажете кой е бил адвокат тук тогава?

— Разбира се. Баща ми. Седрик Бенсън.

— Жив ли е?

— Да. Той е на повече от осемдесет. Поех работата преди петнадесет години. Но е доста жизнен.

— Дали ще е възможно да поговоря с него?

Вместо отговор мистър Бенсън набра един телефонен номер. Изглежда, отговори баща му, защото той обясни, че има посетители от Англия, които искат да разговарят с него. После постави слушалката.

— Живее на шест мили оттук, но още кара кола, за ужас на останалите хора по пътищата. Каза, че ще дойде веднага.

— Междувременно дали е възможно да вземем папките от 1946 година, за да проверим дали баща ви е бил изпълнител на завещанието на един местен фермер, Лорънс Марайс, починал през януари същата година?

— Ще се опитам. Възможно е да е имал адвокат от Питсбърг, макар че през онези години малко ползваха външни услуги. Тези папки трябва да са някъде тук. Извинете ме.

Той излезе, а секретарката им поднесе кафе. След десетина минути в предната стая се чуха гласове и двамата Бенсън влязоха заедно. Младият държеше прашна картонена кутия. Старецът имаше пухкава бяла коса и изглеждаше нащрек като ястреб. След като го представиха, Престън обясни проблема си.

Без да каже дума, старецът седна зад бюрото, така че синът му трябваше да вземе друг стол. Сложи си очилата и изгледа посетителите си над тях.

— Спомням си Лорънс Марайс — каза той — и наистина ние изпълнявахме завещанието му. Аз лично се занимавах с това.

Синът подаде един прашен документ, завързан със синя лента. Бащата издуха прахта, развърза лентата и разтвори листа. После зачете наум.

— Да. Сега си спомням. Беше вдовец и живееше сам. Имаше един син, Ян. Трагедия. Момчето се беше върнало току-що от войната. Лорънс тъкмо беше тръгнал към Кейптаун, за да се видят, когато умря. Трагедия.

— Кажете ми за условията на завещанието.

— Остави всичко на сина си. Фермата, къщата, инвентара… Е, също и обикновените дребни суми за работниците и така нататък…

— Някакви неща, завещани лично на някого?

— Хм. Ето нещо тук… „На стария ми добър приятел Юуп ван Ренсберг, комплекта за шах от слонова кост, за спомен от многото хубави вечери, когато играехме заедно във фермата.“ Това е всичко.

— Когато бащата почина, синът му беше ли се прибрал в Южна Африка?

— Трябва да е бил. Старият Лорънс беше тръгнал да го види. В онези дни това беше дълго пътуване. Нямаше самолети. Пътуваше се с влак.

— Вие ли се занимавахте с продажбата на фермата и другата собственост, мистър Бенсън?

— Продаде се на търг. Всичко отиде у Ван Зил. Сега земята е собственост на Бърти ван Зил. Но аз присъствах на търга като главен изпълнител на завещанието.

— Дали останаха някои лични вещи непродадени?

Старецът сбърчи вежди.

— Не остана много. Всичко се продаде. А, спомням си, че имаше някакъв албум със снимки. Нямаше търговска стойност. Мисля, че го дадох на Ван Ренсберг.

— Какъв беше той?

— Главният учител — намеси се младият Бенсън, — преподаваше ми, докато отидох в Меренски. Той поддържаше и старото училище, преди да построят сегашното. След това се пенсионира. Тук, в Дювелсклууф.

— Жив ли е още?

— Не. Почина преди десет години. Бях на погребението — каза старият Бенсън.

— Но той има дъщеря — каза синът. — Сиси. Ходехме заедно на училище. На моята възраст.

— Знаете ли какво стана с нея?

— Естествено. Омъжи се преди години за един мелничар. Нагоре по пътя за Цанийн.

— Един последен въпрос. — Престън се обърна към стария: — Защо продадохте фермата? Синът не я ли искаше?

— Очевидно не. Той беше във военната болница „Уинбърг“ и ми изпрати телеграма. Поисках адреса му от военните власти и те гарантираха самоличността му. Изпрати телеграма да продам всичко и да му изпратя парите.

— Не дойде ли на погребението?

— Нямаше време. Януари тук е лято. В онези дни нямаше много обзаведени морги и погребенията се извършваха веднага. Мисля, че той никога не се върна тук. Разбираемо е. Когато почина баща му, той нямаше за какво да се връща.

— Къде е погребан Лорънс Марайс?

— В гробището. Горе на възвишението. Това ли е всичко? Тогава ще вървя да обядвам.

Климатът на изток и на запад от планините при Дювелсклууф се различава драстично. На запад валежите са около 50 сантиметра годишно. На изток дъждовните облаци от Индийския океан преминават над Мозамбик и парка „Кругер“ и се спират в склоновете, които се напояват от около 160 сантиметра валежи. От тази страна населението се препитава от горите и каучуковото дърво. На шест мили нагоре по шосето към Цанийн, Вилоен и Престън откриха мелницата на мистър Дю Плесис. Отвори жена му, дъщерята на учителя — кръглолика, закръглена жена на около петдесет, с ръце и престилка, изцапани с брашно. Изглежда, щеше да пече хляб.

Тя ги изслуша внимателно и поклати глава.

— Спомням си като дете как ходеше във фермата и играеше шах със стария Марайс. Помня шаха от слонова кост, но не помня албум. Сигурно е било 1944 — 1945 година.

— Когато почина баща ви, вещите му не останаха ли при вас? — попита Престън.

— Не. Майка ми почина през 1955 и татко овдовя. Аз се грижех за него, докато се омъжих през 1958, когато бях на двадесет и три. След това той не можеше да се справя. Къщата му винаги беше в ужасно състояние. Опитвах се да ходя да чистя и готвя, но след като се родиха децата, вече нямаше как. През 1960 овдовя и леля ми, сестра му. Тя живееше в Питсбърг и беше разумно да дойде при баща ми, както и направи. Преди той да умре, аз го помолих да завещае всичко на нея — къщата, мебелите и всичко останало.

— Какво стана с леля ви?

— О, тя още живее там. Една малка къща зад кафенето в центъра.

Тя се съгласи да отиде с тях. Леля й, мисис Уинтър, си беше вкъщи — жива, подобна на врабче старица с оцветена в синьо коса. След като чу за какво става дума, тя отиде до един бюфет и извади оттам една плоска кутия.

— Бедният Юуп обичаше да играе с това — каза тя. Държеше шаха от слонова кост. — Това ли искате да видите?

— Не съвсем. По-важен е албумът — каза Престън.

Тя беше озадачена.

— Горе на тавана има една кутия със стари боклуци. Качвах се там, след като той умря. Документи и неща от учителстването му.

Андрийс Вилоен се качи и след малко я донесе. На дъното, под пожълтелите хартии, беше семейният албум на семейство Марайс. Престън го разгледа бавно. Всичко беше на мястото си — и хубавата младоженка през 1920 година, и срамежливо усмихнатата майка през 1930, намръщеното момче, яхнало първото си пони, а до него бащата, стиснал лула между зъбите и едва прикриващ гордостта от сина си, а пред тях на тревата един ред зайци. Накрая имаше снимка на момче в екип за крикет, хубаво момче на седемнадесет, готово да вкара топката във вратичката. Имаше надпис: „Яни, капитан на отбора по крикет. Меренски, 1943 г.“ Последната снимка.

— Може ли да задържа това? — попита Престън.

— Разбира се — каза мисис Уинтър.

— Покойният ви брат говорил ли ви е за Марайс?

— Понякога. Дълги години те бяха добри приятели.

— Казвал ли ви е от какво е починал?

Тя се намръщи:

— Не ви ли казаха адвокатите? Старият Седрик трябва да си е загубил акъла. Блъснало го е нещо и виновният е избягал. Юуп ми каза. Бил спрял да смени спукана гума и го блъснал камион сигурно. Навремето се смяташе, че е бил някой пиян „брикет“. Ооо, вече не трябва да казвам такива думи… — Ръката й се издигна към устата и тя погледна Вилоен смутено. — Е, никога не откриха кой го е направил.

По пътя назад те минаха покрай гробището. Престън помоли Вилоен да спре. Мястото беше спокойно и тихо, високо над града, осеяно с борчета и кипариси и оградено от жив плет. В средата растеше голямо дърво с разцепен ствол. На единия край намериха покрития с мъх надгробен камък. Престън изчисти мъха и прочете надписа: „Лорънс Марайс, 1879 — 1946. Обичан съпруг на Мери и баща на Ян. Вовеки с Бог.“

Престън отиде до цъфналия плет, откъсна едно цвете и го постави пред плочата. Вилоен го гледаше учудено.

— Претория, мисля — каза Престън.

Докато се изкачваха нагоре, Престън се обърна назад. Тъмни сиви облаци се бяха събрали над дефилето и вече скриваха градчето и неговата зловеща тайна, известна само на един англичанин на средна възраст, седнал в отдалечаваща се кола. Облегна се и заспа.

Тази вечер Харолд Филби беше придружен до всекидневната на Генералния секретар, където той го очакваше. Постави пред него няколко документа.

Съветският лидер ги прегледа и ги остави на масата.

— Не участват много хора — каза той.

— Позволете да отбележа две неща, другарю Генерален секретар. Първо, поради абсолютната поверителност на плана „Аврора“ реших, че е разумно да сведем броя на участниците до възможния минимум. Тъй като всеки ще знае само колкото е необходимо, истинските ни намерения ще са известни на още по-тесен кръг. Второ, поради крайно ограниченото време ще трябва да съкратим някои неща. Седмиците, дори месеци, нужни за подготовка за такава важна операция, ще трябва да се сведат до дни.

Генералният секретар кимна бавно:

— Обясни защо са тези хора.

— Ключът на цялата операция е „Изпълнителя“. Това е човекът, който ще влезе в Англия, ще прекара там няколко седмици като англичанин и накрая ще приведе в изпълнение плана „Аврора“.

Необходимите му неща ще прекарат дванадесет куриери. Те ще трябва да ги пренесат през границата — през пропускателен пункт или в отделни случаи — не. Никой няма да знае какво пренася и защо. Всеки ще запомни място и време на среща и на още една резервна — в случай на неуспех първия път. Всеки ще предаде пратката лично на „Изпълнителя“ и незабавно ще се върне на наша територия, където ще бъде поставен незабавно под карантина. Ще има и още един човек освен „Изпълнителя“, който няма да се завърне. Никой от двамата няма да знае това.

Куриерите ще ръководи „Изпращача“, който ще отговаря за доставката на вещите в страната и ще осигури получаването им от „Изпълнителя“. На него пък ще помага „Снабдителя“, който ще осигури материалите. Той ще има четирима подчинени, всеки с тясна специалност.

Единият ще осигури документи и превоз за куриерите, вторият ще се сдобие с технологиите, третият ще осигури произведените детайли и четвъртият ще отговаря за комуникациите. От основно значение е да имаме връзка с „Изпълнителя“, който трябва да ни информира за работата си, проблемите и преди всичко за момента, в който ще бъде оперативно готов. Ние от своя страна трябва да сме в състояние да му съобщим за евентуални промени в плана и, естествено, да дадем заповед за изпълнението му.

Във връзка с комуникациите трябва да отбележа и следното. Тъй като времето ни е силно ограничено, няма да можем да използваме нормални канали — писма или лични срещи. Връзката може да се осъществи чрез закодирани морзови сигнали, изпращани на честотите на Радио „Москва“, но по метода на „уплътняване във времето“. Ако обаче на него му се наложи да се свърже с нас спешно, ще трябва да използва предавател там. Това е старомодно и рисковано, удобно главно по време на война. Но няма как. Ще видите, там съм го споменал.

Генералният секретар прегледа документите още веднъж, като определяше бъдещите участници. Накрая вдигна поглед и каза:

— Ще имаш тези хора. Ще ги открия един по един. Най-добрите, които имаме. Ще бъдат прехвърлени на специален режим.

— Още едно нещо, другарю Генерален секретар. Не ми се иска никой, свързан с плана „Аврора“, да влиза в какъвто и да било контакт с резидентурата на КГБ в посолството. Не знаем кой може да се окаже под наблюдение или… — Той не доизказа опасението си. — Това е всичко.

10.

По молба на Престън на следващия ден Вилоен дойде в кабинета на третия етаж на Юниън Билдинг. Тъй като беше неделя, те, бяха почти сами в цялата сграда.

— Е, сега какво? — попита капитанът.

— Снощи не спах и доста мислих — каза Престън — и има нещо, което не ми харесва.

— Да, но спа през целия път на връщане вчера. Аз трябваше да карам колата.

— Но си в много по-добра форма от мен.

Това видимо му достави удоволствие — той се гордееше с физиката си и тренираше редовно. Сякаш поомекна малко.

— Искам да открия другия войник.

— Кой друг войник?

— Този, с когото Марайс е избягал. Изобщо не споменава името му. Само „другият войник“, „другарят ми“… Защо не дава името му?

Вилоен вдигна рамене:

— Не е решил, че е необходимо. Вероятно е съобщил на властите в болницата „Уинбърг“, за да уведомят близките му.

— Може би. Но само го е казал. Офицерите, които са го чули, скоро е трябвало да се пръснат в цивилния живот. Останало е единствено написаното, а в него няма име. Искам да намеря другия войник.

— Но той е мъртъв — възпротиви се Вилоен. — От четиридесет и две години се намира в някакъв гроб в Полша.

— Тогава искам да разбера кой е бил той.

— Откъде, по дяволите, ще започнем?

— Марайс пише, че са преживявали предимно от помощите на Червения кръст. Също казва, че са избягали малко преди Коледа. Това би разтревожило германците. Било е обичайно в такива случаи да се наказват целите бараки — загуба на привилегии, отнемане на помощите и подобни. Всички от неговата барака вероятно ще си спомнят тази Коледа до смъртта си. Можем ли да намерим някой, който е бил там?

В Южна Африка няма асоциация на военнопленниците, но има организация на военните ветерани, включваща само тези, които са участвали в сражения. Нарича се „Възпоменателен орден на каските“. Клубовете им се наричат „бомбени ями“, а ръководителите на местните организации са наречени „Стария Бил“. Вилоен и Престън започнаха да въртят телефоните на всички „бомбени ями“ в Южна Африка с надежда да открият някой, който е бил в „Сталаг 344“.

Задачата не беше лека. От единадесетте хиляди пленници в лагера повечето са били от Англия, Щатите, Канада и Нова Зеландия. Южноафриканците са били незначителен брой.

Голяма част от тях вече не са между живите. Повечето от членовете на ВОК бяха или на игрищата за голф, или у дома си. Чуха много съжаления и любезни съвети, които се оказаха безполезни. При залез-слънце се разделиха и продължиха отново в понеделник сутринта. Вилоен проби някъде към обяд. Ставаше дума за един пенсиониран работник в кланица от Кейптаун. Той прекъсна разговора, който водеше на африкаанс и сложи ръка на слушалката:

— Този тук казва, че е бил в „Сталаг 344“.

Престън взе слушалката:

— Мистър Андерсън? Да, казвам се Престън. Правя едно изследване на „Сталаг 344“… Благодаря ви, много мило от ваша страна… Да, разбрах, че сте били там. Помните ли Коледа на 1944? Двама млади южноафриканци избягали от работната група, с която били изпратени… Да. Да, разбира се, че си спомняте… Сигурен съм, че е бил истински ад… Дали помните имената им? Ааа, не са били от вашата барака… Не, разбира се. А спомняте ли си най-старшия южноафриканец? Добре, подофицер Робъртс. А малкото име? Моля, помъчете се да си спомните. Моля? Уоли? Сигурен ли сте? Наистина много съм ви задължен.

Престън затвори телефона:

— Подофицер Уоли Робъртс. Вероятно Уолтър. Можем ли да отидем до военния архив?

Южноафриканският военен архив се намира, неизвестно защо, под Министерството на образованието, в мазето на улица Визаджи № 20 в Претория. Имаше повече от сто души с име Робъртс и инициал У. Седем бяха записани като „Уолтър“. Нито един не съвпадаше. Провериха и останалите „У. Робъртс“. Нищо. Тогава Престън започна от „А. Робъртс“ и имаше късмет един час по-късно. Джеймс Уолтър Робъртс — подофицер — е бил пленен при Тобрук, след това е бил преместван в лагери в Северна Африка, Италия и накрая в Източна Германия. След войната останал в армията и достигнал чин полковник, с който се и пенсионирал през 1972 година.

— Моли се да е още жив! — каза Вилоен.

— Ако е, сигурно получава пенсия. В пенсионното трябва да имат сегашния му адрес.

Имаха го. Полковник (о.з.) Уоли Робъртс прекарваше есента на живота си в Оринджвил — малко градче сред езера и гори на стотина мили на юг от Йоханесбург. Излязоха от военния архив по тъмно и решиха да тръгнат на следващата сутрин.

Отвори им госпожа Робъртс и с тревога разгледа картата на Вилоен.

— Той е долу до езерото. Храни птиците — каза тя и посочи една пътека. Намериха ветерана да храни с късчета хляб водните птици. Той се изправи, когато приближиха, и погледна легитимацията на Вилоен. После кимна в очакване.

Беше над седемдесет години, изправен като върлина, със спортен вълнен костюм и добре лъснати кафяви обувки. На горната му устна имаше бели четинести мустаци. Изслуша ги мрачно.

— Спомням си, разбира се. Завлякоха ме пред коменданта, който беше озверял. Заради този епизод не ни дадоха колетите от Червения кръст. Проклети млади глупаци! На 22 януари ни евакуираха на запад, а ни освободиха към края на април.

— Помните ли имената им?

— Разбира се. Никога не забравям имената на хората. И двамата бяха млади. Мисля, че нямаха и двадесет години. Ефрейтори. Единият се наричаше Марайс, а другият Брант. Фрики Брант. Африканери. И двамата. Не си спомням само от кои части бяха. Бяхме така размесени, а и всеки обличаше каквото му попадне. Почти нямаше отличителни знаци.

Те му благодариха и се върнаха в Претория за нов сеанс на Визаджи № 20. За нещастие, Брант е много често срещано холандско име, което има и разновидност Бранд, която се произнася по същия начин. Такива имаше стотици.

До вечерта с помощта на служителите от архива те отделиха шест ефрейтори с име Фредерик Брант, всички починали. Двама бяха убити в бой в Северна Африка, двама в Италия и един при десант. Отвориха шестата папка.

Капитан Вилоен се втренчи в нея:

— Не мога да повярвам — каза той тихо. — Кой може да го е направил?

— Кой знае? — каза Престън. — Но е станало отдавна.

Папката беше напълно празна.

— Съжалявам за това — каза Вилоен, докато се прибираха с колата, — но ми се струва, че тук следата свършва.

Късно вечерта от хотела си Престън се обади отново на полковник Робъртс.

— Съжалявам, че ви безпокоя отново, полковник. Но спомняте ли си дали Брант е имал приятел в бараката? Обикновено в армията човек се сприятелява с някого.

— Точно така. Но не мога да си спомня веднага. Нека преспя. Ако се сетя, ще ви се обадя сутринта.

Полковникът се обади, докато Престън закусваше. Накъсаният му говор идваше по линията като доклад за бойните действия в щаба.

— Спомням си нещо. Тези бараки бяха за по сто души, но бяхме наблъскани като сардели. По повече от двеста в барака. Някои спяха на пода, някои по двама. Нищо хомо, просто нямаше друг начин.

— Разбирам — каза Престън, — а Брант?

— Беше с един друг ефрейтор, Левинсън, КДЛП.

— Моля?

— Кралска дърбанска лека пехота. Към нея беше Левинсън.

В архива този път се оправиха по-бързо. Левинсън не беше често срещано име, а този път имаха и полк. След войната беше напуснал армията, така че нямаше пенсия и нямаше адрес. Но те знаеха, че е на шестдесет и пет години.

Престън се захвана с телефонния указател на Дърбан, а Вилоен ангажира полицията в града. Той успя първи. На името имаш две глоби за неправилно паркиране и адрес. Той държеше малък хотел на морския бряг. Обадиха се и им отговори госпожа Левинсън. Тя потвърди, че е бил в „Сталаг 344“. В момента мъжът й беше излязъл на риболов.

Те кършиха пръсти до среднощ, когато той се върна и можаха да разговарят с него. Жизнерадостният хотелиер гърмеше с гласа си в телефонната слушалка.

— Фрики? Как да не го помня… Тъпо копеле! Избяга в гората. Никога нищо повече не се чу за него. Та защо ви е?

— Откъде беше той?

— Ийст Лъндън — каза Левинсън без колебание.

— От какъв произход беше?

— Не говореше много за това. Африканер, разбира се. Говореше африкаанс свободно, английски зле. Работническа класа. А, спомням си, разправяше, че баща му бил стрелочник там.

Престън се сбогува и се обърна към Вилоен:

— Ийст Лъндън. Можем ли да отидем дотам?

Капитанът въздъхна:

— Не бих го направил. Това е на стотици мили. Ние сме голяма страна, мистър Престън. Ако настоявате, утре ще отидем със самолет. Ще се обадя да ни чака полицейска кола и шофьор.

— Без отличителни белези, моля — каза Престън. — И шофьор в цивилни дрехи.

Въпреки че главната квартира на КГБ е в центъра, на площад Дзерджински № 2, и сградата не е малка, тя не побира дори и част от някое от главните управления, отдели и секции, които съставят тази огромна организация. Нейните части са пръснати навсякъде.

Първо главно управление се намира в Ясенево, на външното околовръстно шосе, почти в южния край на града. Почти цялото се помещава в модерна сграда от метал и стъкло под формата на трилъчева звезда като емблемата на „Мерцедес“.

Строена е от финландци по договор и първоначално е била предвидена за външния отдел на ЦК на КПСС. При завършването обаче хората от външния отдел не я харесали и пожелали да останат по-близо до центъра на Москва, така че била дадена на КГБ. За Първо главно управление тя беше много подходяща — далеч от града и любопитните погледи.

Служителите там работят под „прикритие“ дори в собствената си страна. Тъй като много от тях ще заминават в чужбина (или вече са били) като дипломати, последното нещо, от което имат нужда, е някой шумен турист да ги види как излизат от главната квартира и да ги снима с най-обикновен фотоапарат.

Но към Първо управление има още едно, при това толкова секретно, че дори не се намира в Ясенево. Ако Първо главно управление е „секретно“, то „С“, или управлението на „нелегалните“, е „строго секретно“. Работещите не само не се срещат с колегите си от Първо главно, те не се срещат и помежду си. Те се обучават и инструктират строго индивидуално — само инструкторът и обучаваният. И не се подписват сутрин в присъствената книга, както колегите си.

Причината е проста — руснаците имат патологична мания за секретност и това не е от комунистически времена, отива назад в миналото, още в дните на царството. „Нелегалните“ са мъже и понякога жени, които преминават строга подготовка за живот в чужбина под най-дълбоко прикритие.

И все пак доста от тях са били залавяни и са издавали всичко, което знаят, други са бягали на Запад с цялата им достъпна информация. Ето защо колкото по-малко знаят, толкова по-добре. Очевидно е, че не може да се издаде това, което не се знае.

Затова „нелегалните“ са настанени в малки апартаменти в Москва и единственото им занимание са инструктажите и тренировките. За да бъде по-близо до „момчетата“ си, шефът на отдела има канцелария в „Центъра“ на площад Дзерджински. Тя е на шестия етаж, три етажа над председателя Чебриков и два над първите му заместници, генералите Цинев и Крючков.

В тази непретенциозна „Светая Светих“ в сряда, 18 март, следобед, докато Престън разговаряше с Левинсън, влязоха двама мъже и представиха исканията си на шефа на „нелегалните“, намусен стар ветеран, прекарал целия си разумен живот дълбоко законспириран. Той не хареса това, което му показаха.

— Само един човек отговаря на условията — неохотно се съгласи той. — Той е великолепен.

Единият от хората на ЦК извади малко картонче.

— Тогава, другарю генерал, ще го освободите от настоящите му задължения и ще му наредите да се яви на този адрес.

Генералът кимна мрачно. Знаеше адреса. Той си припомни отново пълномощията на двамата. Наистина бяха от ЦК и макар да не беше изрично посочено, той не се съмняваше кой ги праща. Въздъхна безпомощно. Трудно е да загубиш най-добрия агент, когото някога си обучил, наистина изключителен, но не можеше да направи нищо срещу тази заповед. Той беше офицер. Не беше негова работа да обсъжда заповедите. Той натисна едно копче на интеркома.

— Предайте на майор Валерий Петровски да дойде при мен.

Първият за деня самолет за Ийст Лъндън пристигна навреме на Бен Шуман — малкото, подредено, синьо-бяло летище, което обслужва четвъртия по големина град и морско пристанище в Южна Африка. Шофьорът ги посрещна в чакалнята и ги поведе към един обикновен форд на паркинга.

— Накъде, капитане? — попита полицаят.

Вилоен кимна към Престън.

— Железопътното управление. Административната сграда.

Шофьорът кимна и потегли. Модерната жп гара на Ийст Лъндън е на Флийт стрийт, а точно срещу нея има един стар комплекс от занемарени едноетажни постройки в зелено и кремаво — това са канцелариите на администрацията.

Вълшебната карта на Вилоен ги заведе веднага при директора на финансовия отдел. Той изслуша въпросите на Престън.

— Да. Наистина плащаме пенсии на работилите при нас, които живеят в областта. Как беше името?

— Брант — каза Престън. — За жалост не знам първото име. Бил е стрелочник преди много години.

Директорът извика един свой подчинен и всички заедно тръгнаха през мрачните коридори към архива. Чиновникът порови известно време и извади един пенсионен картон.

— Ето го. Друг Брант нямаме. Пенсионирал се е преди три години. Куус Брант.

— На колко години е? — попита Престън.

— Шестдесет и три.

Престън поклати глава. Ако Фрики Брант е бил на годините на Ян Марайс, а баща, му тридесет години по-стар, сега би трябвало да е на деветдесет.

— Човекът, когото търся, би трябвало да е на около деветдесет.

Служителят поклати глава. Друг пенсиониран Брант те нямаха.

— Тогава можете ли да намерите тримата най-възрастни, които все още получават пенсия от вас?

— Но те не са вписани по възраст, а по азбучен ред! — запротестира служителят.

Вилоен дръпна директора настрана и му заговори на африкаанс. Думите му имаха ефект. Изглеждаше впечатлен.

— Направи го — каза той, — картон по картон! Всички, родени преди 1910 година. Ние сме в кабинета ми.

Отне един час. Служителят донесе три пенсионни картона.

— Има един на деветдесет, но е бил носач на гарата. Един на осемдесет — бивш чистач, а този е на осемдесет и една. Той е бил стрелочник на разпределителната гара.

Името на човека беше Фури и живееше някъде в квартал Куини.

След десет минути те бяха в стария повече от петдесет години квартал. Някои от къщите бяха ремонтирани, други бяха порутени и неугледни — тук живееха по-бедните бели работници. Зад Мур стрийт се чуваше тракането на железопътните работилници и на товарната гара, където се съставят композициите, превозващи товари от пристанището към вътрешността на страната. Намериха къщата една пресечка след Мур стрийт.

Отвори им една стара негърка с лице като орехова ядка и бяла коса, събрана в кок. Вилоен говори с нея на африкаанс. Старицата посочи към хоризонта, промърмори нещо и затвори вратата. Върнаха се при колата.

— Казва, че е в института. — Вилоен се обърна към полицая: — Какво е това?

— А, това е старият жп институт. Нагоре по Патерсън стрийт. Сега е клуб на железничарите.

Постройката се оказа голяма, на един етаж, непосредствено до игрището за боулинг. Отпред имаше ограден паркинг. Преминаха през зала за игри и гледане на телевизия и влязоха в един шумен бар.

— Папа Фури? — каза барманът. — Да, навън е, гледа боулинга.

Намериха стареца седнал пред чаша бира на топлото есенно слънце.

Той ги изгледа и след това кимна:

— Помня Джо Брант. Умря отдавна.

— Имал е син. Фредерик. Или Фрики.

— Точно така. Боже мили! Млади момко, връщаш ме много назад. Добро хлапе. Понякога след училище идваше на гарата. Джо го качваше на маневрения локомотив. Истинско удоволствие за момчета по онова време…

— Това ще да е било към края на тридесетте? — попита Престън.

Старецът кимна:

— Тогава. Малко след като дойде тук със семейството си.

— Около 1943 Фрики замина за фронта?

Папа Фури го погледна със сълзящите си очи, с които се мъчеше да се взре назад, през петдесет години еднообразен, монотонен живот.

— Точно така — каза той, — момчето не се върна. Казаха на Джо, че е умрял някъде в Германия. Това го съсипа. Обичаше сина си. Имаше големи планове за него. След като получи телеграмата, той се промени и никога вече не беше същият. Умря през 1950. Според мен сърцето му не издържа. Жена му скоро го последва — може би година-две по-късно.

— Току-що казахте — намеси се Вилоен, — „след като дойде тук със семейството си“. От коя част на Южна Африка дойдоха?

Папа Фури го изгледа учудено:

— Те не дойдоха от Южна Африка.

— Но са били африканери.

— Кой ти каза това?

— Военните.

Старецът се усмихна:

— Предполагам, че младият Фрики е можел да мине за африканер в армията. Не, те са германци. Емигранти. От средата на тридесетте години. Джо никога не научи езика както трябва. Естествено момчето го научи много добре. В училище.

Когато се върнаха при колата, Вилоен каза:

— Е?

— Къде се съхраняват документите на емигрантите в Южна Африка?

— В сутерена на Юниън Билдинг заедно с останалия държавен архив.

— Може ли, докато сме тук, да ни направят справка в архива?

— Разбира се. Нека да отидем в полицията. Оттам ще се свържем по-добре.

Полицейският участък също бе на Флийт стрийт. Триетажна жълта постройка с огледални стъкла. Те предадоха молбата си и седнаха да обядват в столовата, докато в Претория един служител пропусна своя обяд. За щастие архивът беше компютъризиран и данните се намериха бързо. Служителят написа резюме и им го изпрати по телекса.

Получиха справката, докато пиеха кафе. Вилоен я преведе дума по дума.

— Боже мили! — каза той, след като свърши. — Кой би го помислил!

Престън беше замислен. Той стана и отиде до шофьора си, който седеше на отделна маса.

— Има ли синагога в Ийст Лъндън?

— Да, сър. На Парк авеню. Две минути оттук.

В синагогата, бяла с червен покрив, върху който стоеше звездата на Давид, в четвъртък следобед нямаше никой освен цветнокожия прислужник, облечен в стар военен шинел и с вълнена шапка на главата. Той им даде адреса на равина Блум в предградието Салбърн. Малко след три часа те почукаха на вратата му.

Отвори сам той — здравеняк с брада, на около петдесет и пет, със стоманеносива коса. От пръв поглед беше ясно — твърде млад е.

Престън се представи.

— Бихте ли казали, ако обичате, кой беше равинът тук преди вас?

— Разбира се. Равин Шапиро.

— Имате ли представа къде мога да го намеря и дали е още жив?

— По-добре влезте — каза равин Блум.

Поведе ги по един коридор, в края на който имаше врата. В стаята седеше един много стар човек и отпиваше от чаша черен чай.

— Чичо Соломон, едни хора искат да говорят с теб.

Престън излезе от къщата един час по-късно и отиде при колата, където вече го чакаше Вилоен.

— Летището — каза той на шофьора и се обърна към Вилоен: — Може ли да се уреди среща с генерал Пиенаар утре сутринта?

Този следобед още двама души от въоръжените сили на Съветския съюз бяха изтеглени от нормалните си задължения.

На запад от Москва, на около сто километра по шосето за Минск, в една гора се намира комплексът от радио– и спътникови антени и съответните сгради. Това е един от постовете за улавяне на сигнали от въоръжените сили на Варшавския договор, но също и такива, изпратени далеч от границите му. Едно от крилата е отделено и се използва изцяло от КГБ.

Един от двамата беше офицер, радиооператор там.

— Той ми е най-добрият! — оплакваше се шефът полковник на своя заместник, след като двамата от ЦК си отидоха.

— Добър? Как да не е? С тази апаратура може да чуе как хлебарка си почесва задника в Калифорния!

Другият от двамата беше полковник от съветската армия и на униформата му, въпреки че рядко я обличаше, имаше артилерийски знаци. Всъщност той беше повече учен, отколкото военен и работеше към изследователския отдел по тежките въоръжения.

— Е — каза генерал Пиенаар, когато седнаха в креслата около масичката в кабинета му, — виновен ли е нашият дипломат Ян Марайс или не?

— Виновен. По-виновен няма накъде.

— Бих искал да чуя доказателствата ви, мистър Престън. Къде е стъпил накриво? Къде е вербуван?

— Не е — каза Престън, — досега не е направил нито една погрешна стъпка. Прочетохте ли саморъчната му автобиография?

— Да, и както сигурно капитан Вилоен ви е казал, сме проверили всичко за този човек от раждането му досега. Няма нито едно несъответствие.

— Такива няма. Историята на детството му е абсолютно точна. Предполагам, че и сега би могъл да разказва за детството си в продължение на пет часа, без да повтори нищо и без да сгреши нито един детайл.

— Значи е вярно. Всичко, което може да се провери, е вярно.

— Всичко, което може — да. Всичко е вярно до момента, в който двамата млади войници са избягали от камиона и хукнали в гората. След това всичко е лъжа. Нека започна от другия край — от Фрики Брант, другия беглец. Хитлер идва на власт в Германия през 1933 година. През 1935 един железничар на име Джоузеф Брант отива в южноафриканското посолство в Берлин и поисква емигрантска виза. Причина? Преследван е от нацистите, защото е евреин. Молбата му е уважена и му се издава емигрантска виза за Южна Африка — за него и за младото му семейство. Документите тук потвърждават казаното.

— Така е — каза генералът, — по времето на Хитлер много евреи са емигрирали в страната. Тук страната ни има по-добра репутация от някои други.

— През септември 1935 — продължи Престън — Джоузеф Брант, съпругата му Илзе и десетгодишният им син се качват на кораб в Бремерхавен и след шест седмици пристигат в Ийст Лъндън. Тогава там е имало много германци и немного евреи. Той решил да остане и си намерил работа в железниците. Любезен чиновник от имиграционната служба уведомил за пристигането им местния равин.

Равинът, енергичен млад човек на име Соломон Шапиро, посетил новодошлите и се опитал да ги окуражи да се присъединят към живота на еврейската колония. Те отказали и равинът решил, че желаят да живеят с християните. Бил разочарован, но все още нямал подозрения.

През 1938 момчето, вече натурализирано като Фредерик или Фрики, станало на тринадесет. Било време за ритуала бар-мицва — настъпването на пълнолетието за евреите. Той е важен ритуал за човек, който има само един син, и независимо от всичко равинът отишъл при семейството и ги попитал дали не желаят той да го проведе. Те го отпратили и подозренията му се превърнали в убеденост.

— Каква убеденост? — попита генералът озадачен.

— Че не са евреи. Снощи ми каза. При бар-мицва момчето се благославя от равина. Преди това обаче той трябва да се убеди, че то е евреин. Майката трябва да има документ, наречен „кетуба“, който удостоверява, че бракът й е сключен в синагога, според вярата. Илзе Брант нямала „кетуба“. И дума не можело да става за бар-мицва.

— Така че са дошли в страната под фалшив предлог? Толкова отдавна е било това…

— Не е само това — каза Престън. — Нямам доказателства, но мисля, че съм прав. Джоузеф Брант не е излъгал, когато е казал, че го преследват нацистите от гестапо. Преследвали са го, но не като евреин, а като войнстващ немски активен комунист. Знаел е, че ако каже това в посолството, никога няма да му дадат виза.

— Продължавайте — каза генералът мрачно.

— Когато станал на осемнадесет години, синът Фрики е бил напълно завладян от тайните идеали на баща си. Бил е предан комунист, готов да работи за Коминтерна.

През 1943 двама млади мъже влизат в южноафриканската армия и заминават за фронта. Ян Марайс — за да се бие за Южна Африка и Британската общност, а Фрики Брант — за идеологическата си родина, СССР.

В началния лагер, при транспортирането, в Италия и в Муусберг не са се срещали. Срещнали са се в „Сталаг 344“. Не знам дали Брант е имал предварителен план за бягството, но за съучастник е подбрал човек като него самия — млад, висок и рус. Предполагам, че не Марайс, а той самият е дал знак да избягат, когато камионът се е повредил.

— А болестта? — попита Вилоен.

— Няма никаква болест. Нито са попадали в ръцете на партизани католици. Най-вероятно е да са били заловени от комунисти, с които Брант би могъл да разговаря на немски. Те са ги завели при Червената армия, следователно попаднали са в ръцете на НКВД заедно с доверчивия Марайс.

Размяната е станала между март и април 1945 година. Приказките за леденостудени килии са пълна измама. Вероятно са го накарали да изпее всичко за детството си и ученическите години, а Брант го е научил. Така че въпреки лошия си правопис на английски да може да го опише със затворени очи.

Възможно е и да са го понаучили на английски. Леко са променили външния му вид, сложили са на врата му номера на Марайс и това е всичко. След като не им е трябвал повече, Ян Марайс е бил ликвидиран.

След това са позагрубили външния вид на Брант, дали са му някой химикал, за да изглежда правдоподобно болен, и са го предали при Потсдам. Известно време е бил в болница — първо в Билефелд, а после в Глазгоу. До зимата на 1945 всички южноафрикански войници са си били вече у дома, почти не е било вероятно да срещне някой от полка си. През декември е тръгнал за Кейптаун, пристигнал е през януари 1946.

Имал е един проблем — не е можел да отиде до Дювелсклууф. Но не е и мислел да ходи там. По това време някой от военното министерство е изпратил на стария Марайс телеграма, че синът му се е върнал, след като е бил обявен за „изчезнал, вероятно мъртъв“. За ужас на Брант, признавам, че това е предположение, но вероятно съм прав, пристигнала е телеграма, в която старият го вика да се прибере у дома си. Той се „разболява“ отново и постъпва във военната болница.

Старецът не е спрял дотук, а е изпратил нова телеграма, за да съобщи, че ще пристигне в Кейптаун. Отчаян, Брант се е примолил на приятелите си от Коминтерна и въпросът е бил уреден. Блъснали са стария, инсценирали са смяна на спукана гума и всички били убедени, че става дума за нещастен случай, а виновният е избягал. След това всичко е било лесно. Младежът не е можел да отиде за погребението и никой в градчето не бил учуден, а адвокатът Бенсън без ни най-малко подозрение продал имота и изпратил парите в Кейптаун.

В стаята настъпи тишина, смущавана само от една муха, блъскаща се в стъклото на прозореца. Генералът поклати глава.

— Звучи правдоподобно — съгласи се той накрая, — но няма доказателства. Не можем да докажем, че Брант не са били евреи, да не говорим дали са били комунисти или не. Има ли нещо, което да разсейва всякакви съмнения?

Престън бръкна в джоба си, извади снимката и я постави на бюрото пред генерала.

— Това е последната снимка на истинския Ян Марайс. Както се вижда, като ученик е играл крикет доста добре. Вижте как държи топката — както, когато се хвърля фалцово. Освен това е бил и левак.

В Лондон изучавах тамошния Ян Марайс цяла седмица. Отблизо, с бинокъл. Наблюдавах го да шофира, да се храни, да пуши, да пие — той не е левак. Генерале, много неща могат да се променят у човека. Може да се смени косата, говоренето, лицето, маниерите. Но един човек, който подава фалцова топка в крикета, не може да се превърне в нормален десняк.

Генерал Пиенаар, който беше играл крикет през половината си живот, се загледа в снимката.

— Какъв е този в Лондон, мистър Престън?

— Генерале, това е предан комунист, който е работил във външното министерство на Южна Африка повече от четиридесет години. За Съветския съюз.

Генерал Пиенаар вдигна поглед от бюрото и се загледа отвъд долината към монумента „Воортрекър“.

— Ще го смажа — прошепна той, — ще го накъсам на малки парченца и ще го разпилея на вятъра.

Престън се изкашля:

— Като имам предвид, че ние имаме проблеми със същия човек, може ли да ви помоля да не предприемате нищо, преди да разговаряте със сър Найджъл Ървинг?

— Добре, Престън. Първо ще говоря с Найджъл Ървинг. А какви са вашите планове?

— Тази вечер има полет за Лондон. Бих искал да се върна с него.

Генералът се изправи и протегна ръката си:

— Довиждане, мистър Престън. Капитан Вилоен ще ви изпрати на летището. Благодаря за помощта.

Докато събираше нещата си в хотела, той се обади на Денис Грей, който дойде от Йоханесбург, за да приеме за изпращане закодирано съобщение за Лондон. Два часа по-късно получи и отговора. На следващия ден, събота, сър Бърнард Хемингс щеше да се срещне с него в службата.

Когато обявиха за последен път полета на южноафриканските авиолинии до Лондон, Вилоен и Престън бяха в пътническото фоайе. Престън показа бордната си карта, а Вилоен служебното си удостоверение. Излязоха навън, в хладния мрак на асфалта.

— Ще ти кажа нещо, англичанино — ти си страшно добър jaghond!

— Благодаря — каза Престън.

— Знаеш ли какво е jaghond?

— Това е ловджийско куче. И май тукашната порода е бавна, тромава, но много упорита.

За първи път през тази седмица капитан Вилоен отметна глава назад и се разсмя. След това стана сериозен.

— Може ли един въпрос?

— Да.

— Защо сложи цвете на гроба на стария?

Престън се загледа напред към самолета, чиито илюминатори светеха в полумрака двадесетина метра напред. Последните пътници вече се качваха.

— Отнели са сина му. После са го убили, за да не разбере. Мисля, че така трябваше да направя.

Вилоен подаде ръката си и каза:

— Довиждане, Джон. Желая ти късмет.

— Довиждане, Андрийс.

Десет минути по-късно летящата газела върху опашката на самолета издигна муцуна към небето и се понесе на север към Европа.

11.

Сър Бърнард Хемингс и Харкорт-Смит изслушаха доклада на Престън, без да го прекъсват.

— Боже мили — каза Хемингс накрая, — значи все пак е била Москва! Ще трябва да си плащаме за това. Щетите сигурно са огромни! Брайън, двамата още ли са под наблюдение?

— Да, сър.

— Наблюдавайте ги през почивните дни. Не правете нищо, докато комитетът не чуе доклада на Престън. Джон, знам, че си уморен, но би ли могъл да напишеш доклада си до неделя вечерта?

— Да, сър.

— Тогава остави го на бюрото ми още сутринта в понеделник. Аз ще се обадя на останалите у дома им и ще свикам спешно събиране.

Майор Валерий Петровски беше много притеснен, когато го въведоха във всекидневната на елегантната дача в Усово. Той никога не беше срещал лично Генералния секретар на Комунистическата партия на Съветския съюз и никога не беше мислил, че ще го срещне.

Предните три дни за него бяха неясни, дори ужасни. Откакто собственият му шеф го отдели за специална задача, бяха го оставили в един апартамент в центъра на Москва и отвън през цялото време го охраняваха двама души от Девето управление, кремълската гвардия. Съвсем естествено, той се страхуваше от най-лошото, без да има каквато и да било представа в какво могат да го обвинят.

Тогава дойде внезапната заповед да се облече в най-хубавия си цивилен костюм и да последва пазачите си до чакащата долу чайка, след това мълчаливото пътуване до Усово.

Той разбра къде е едва когато майор Павлов му каза:

— Другарят Генерален секретар ще ви види сега.

Когато влизаше в стаята, гърлото му беше сухо. Опита се да се овладее, каза си, че на всички обвинения трябва да отговаря уважително и да казва само истината.

Вътре застана „мирно“. Старият човек върху инвалидния стол го проучи с поглед в продължение на няколко минути, после му махна да се приближи. Петровски направи четири стегнати крачки и пак се скова. Когато обаче съветският ръководител заговори, в гласа му нямаше нотки на обвинение. Говореше тихо и меко:

— Майор Петровски, вие не сте манекен от витрина. Излезте напред, в светлината, така че да мога да ви виждам. И седнете най-после.

Петровски беше вцепенен. Да седне в присъствието на Генералния секретар беше немислимо за един млад майор. Той изпълни каквото му се каза — седна на ръба на стола, гърбът му беше изопнат, коленете прибрани.

— Имате ли представа защо ви повиках тук?

— Не, другарю Генерален секретар.

— Не, разбира се. Никой не трябваше да знае. Ще ви кажа. Трябва да се изпълни една мисия, чиито резултати ще бъдат от неоценима важност за Съветския съюз и за революцията. Ако успеем, страната ни ще спечели невъобразимо много. Ако не успеем, ще понесем катастрофа. Аз лично избрах вас, Валерий Алексеевич, за изпълнението на тази мисия.

Умът на Петровски се завъртя във вихрушка. Първоначалният страх, че ще бъде опозорен и изпратен на заточение, се смени от неконтролируема радост. Още откакто като блестящ учен в Московския университет той беше откъснат от предначертаната дипломатическа кариера, за да стане един от умните млади хора на Първо главно управление, още откакто кандидатства и го приеха в елитния отдел „Нелегални“, той си беше мечтал за важна задача. Но и в най-смелите си мечти не му се беше привиждало нещо като това. Най-накрая си позволи да погледне Генералния секретар право в очите.

— Благодаря ви, другарю Генерален секретар.

— С подробностите ще ви запознаят други — продължи той. — Времето ще бъде много малко, но вие сте достатъчно добре обучен, а и ще разполагате с всичко необходимо.

Пожелах да се срещнем поради една причина. Има нещо, което трябва да ви се каже, и аз реших да го направя лично. Ако успеете, а аз не се съмнявам в това, когато се завърнете, ще получите повишение и почести, каквито не можете и да си представите. Лично ще се погрижа за това.

Но ако нещо се обърка, ако полицията или армията на страната, в която ви изпращаме, тръгнат по следите ви, вие ще трябва без никакво колебание да предприемете действия, гарантиращи, че няма да ви заловят жив. Разбирате ли това, Валерий Алексеевич?

— Да, разбирам, другарю Генерален секретар.

— Да ви заловят жив, да ви разпитват интензивно, да ви пречупят — о, да, днес всичко е възможно, няма човек, който да издържи на химикалите, — да ви изправят пред международна пресконференция и бездруго е ад. Но вредата от този спектакъл за Съветския съюз, за нашата страна, ще бъде непоправима и непредвидима.

Майор Петровски пое дълбоко дъх:

— Аз няма да се проваля. Но ако се стигне дотам, никога няма да ме заловят жив.

Генералният секретар натисна един бутон под масата и на вратата се появи майор Павлов.

— Тогава вървете, млади човече. Тук, в тази къща, ще ви кажат в какво се състои задачата ви. Ще ви го каже човек, когото може би сте виждали преди. Същинският инструктаж ще се проведе на друго място. Няма да се срещаме повече. До завръщането ви.

Когато вратата се затвори зад двамата майори от КГБ, Генералният секретар се загледа в трептящите пламъци в камината. Такъв хубав млад човек, мислеше той, колко жалко.

Докато Петровски следваше майор Павлов през двата дълги коридора към крилата за гости, чувстваше, че сякаш гръдният му кош няма да издържи нетърпението и гордостта, които го изпълваха.

Майор Валерий Алексеевич Петровски беше роден войник. Владеещ перфектно английски език, той беше чувал фразата „да умреш за Бог, Крал и Отечество“ и разбираше значението й. Той нямаше Бог, но лично ръководителят на страната му беше оказал доверие и той беше изпълнен с решимост, още там, в коридора в Усово, когато дойде времето, да не се уплаши и да изпълни дълга си.

Майор Павлов спря пред една врата, почука и я отвори. Дръпна се настрана, докато влезе Петровски. След това затвори и се отдалечи. Един човек с бяла коса стана от мястото си до една маса, покрита с бележки и карти, и излезе напред.

— Значи вие сте майор Петровски — той се усмихна и подаде ръка.

Майорът се изненада от заекването. Познаваше лицето, въпреки че не се бяха срещали лично. В легендите на КГБ, както разказваха на по-младите колеги, този човек бе известен като един от „петте звезди“, човек, достоен за уважение, човек, олицетворяващ един от големите триумфи на съветската идеология над капитализма.

— Да, другарю полковник — каза той.

Филби се беше запознал детайлно с досието му. Петровски беше едва на тридесет и шест и повече от десет години беше обучаван да се представя за англичанин. Беше ходил два пъти в страната, за да я опознае, и двата пъти дълбоко законспириран, без дори да припарва до посолството, без да предприема нищо.

Тези пътувания се правеха само за да се запознаят бъдещите „нелегални“ с нещата, които един ден щяха да видят пак, най-обикновените неща — откриването на сметка в банката, изучаването на метрото в Лондон, да се научат какво да правят, когато някой шофьор одраска колата им, и най-вече за да поддържат езика си на ниво.

Филби знаеше, че човекът пред него не само говори без никакъв акцент, но още умее да имитира четири местни диалекта и безпогрешно владее уелски и ирландски. Той самият заговори на английски:

— Седнете. Аз само ще ви опиша задачата в най-общи линии. Подробностите ще ви разкрият други. Времето ще бъде малко. Отчайващо малко. Ще трябва да възприемате по-бързо от когато и да било досега.

Докато разговаряха, Филби осъзна, че той самият, след тридесет години отсъствие от страната си, въпреки че четеше всички английски вестници и списания, има нужда от практикуване на езика, че говори старомодно и сковано. Младият руснак говореше като съвременен англичанин.

На Филби му трябваха два часа, докато опише плана „Аврора“ и нещата, които той включва. Петровски попиваше подробностите. Дързостта на начинанието го изумяваше и вълнуваше.

— Следващите няколко дни ще прекарате с един екип от четирима души. Те ще ви съобщят много имена, дати, места, часове за свръзка и срещи, резервни варианти и така нататък. Ще запаметите всичко. Единственото нещо, което можете да вземете, е кочан бланки за еднократно закодиране. Е, това е.

Петровски кимна:

— Казах на другаря Генерален секретар, че няма да се проваля. Ще стане според изискванията и навреме. Ако пристигнат компонентите, ще стане.

Филби се изправи:

— Добре тогава. Сега ще ви закарат до мястото в Москва, където ще бъдете до заминаването.

Докато Филби прекосяваше стаята, Петровски се стресна от едно силно „гууу“, което дойде откъм ъгъла. Той погледна и видя един голям кафез, в който имаше красив гълъб с шиниран крак и ги гледаше. Филби се обърна с извиняваща се усмивка.

— Наричам го Скок-подскок — каза той, докато набираше номера на майор Павлов. — Миналата зима го намерих на улицата със счупено крило и крак. Крилото се оправи, но кракът още не.

Петровски отиде до кафеза и прекара нокът през металните пръчки. Гълъбът отиде в далечния край. Влезе майор Павлов. Както обикновено, той не каза нищо, просто прикани с жест Петровски да го последва.

— До нови срещи. Желая ви щастие — каза Филби.

Членовете на комитета „Парагон“ прочетоха доклада на Престън.

— Така — каза сър Антъни Плъм, за да открие дискусията. — Вече знаем какво, къде, кога и кой. Все още не знаем защо?

— Нито колко — намеси се сър Патрик Стриклънд. — Дори не сме започнали да преценяваме вредите, а ще трябва да уведомим съюзниците, независимо че от януари досега нищо съществено не е изнесено с изключение на фиктивния документ.

— Съгласен — каза сър Антъни. — Господа, ще трябва всички да признаем, че повече време за разследване няма. Какво ще правим с този човек? Някакви идеи? Брайън?

Брайън Харкорт-Смит представляваше MI5 сам. Подбираше думите си внимателно.

— Ние сме на мнение, че с Беренсън, Марайс и свръзката Беноти кръгът се затваря. На нашата служба й се струва, че в този кръг не може да участват повече лица. Смятаме, че поради важността на Беренсън самият кръг е изграден само заради него.

Около масата кимнаха в знак на съгласие.

— Някакви препоръки? — попита сър Антъни.

— Да ги арестуваме и да приключим дейността им — каза Харкорт-Смит.

— Тук е намесен чужд дипломат — противопостави се сър Хюбърт Вилиърс от вътрешно министерство.

— Мисля, че Претория ще вдигне имунитета в този случай. Досега генерал Пиенаар сигурно е докладвал на господин Бота. Те несъмнено ще искат да си поприказват с Марайс, след като ние свършим.

— Това, изглежда, решава въпроса — каза сър Антъни. — Ти какво ще кажеш, Найджъл?

Сър Найджъл Ървинг гледаше тавана, потънал в мисли. Въпросът сякаш го сепна.

— Чудя се — каза той. — Ще ги арестуваме, а после какво?

— Разпит — каза Харкорт-Смит. — Можем да оценим щетите и да информираме съюзниците за унищожаването на канала, това ще подслади малко хапката.

— Да — каза сър Найджъл, — добре. А след това?

Той се обърна към секретарите на трите министерства и на кабинета:

— Според мен имаме четири възможности. Можем да арестуваме Беренсън и да го обвиним официално в нарушаване на закона за държавната тайна, което и ще трябва да направим, ако използваме този вариант. Но всъщност дали имаме обвинение, което ще издържи в съда? Ние знаем, че сме прави, но можем ли да защитим правотата си пред една първокласна правна защита? Освен всичко останало един арест и обвинение ще предизвикат скандал, който няма как да не се отрази на правителството.

Сър Мартин Фланъри, секретарят на кабинета, разбра за какво става дума. За разлика от останалите присъстващи той знаеше за намерението на министър-председателката за провеждането на скорошни избори. Като дългогодишен държавен служител от старата школа сър Мартин беше абсолютно лоялен на сегашното правителство, както навремето е бил и на предните три, две от тях лейбъристки. Той би бил лоялен на всяко демократично избрано правителство. Сега присви устни.

— След това — продължи сър Найджъл — бихме могли да оставим Беренсън и Марайс на местата им и да им пробутваме обработени документи. Но това не би продължило дълго. Беренсън има достатъчно опит и знания, за да се заблуди толкова лесно.

Сър Перегрийн Джоунс кимна. Знаеше, че тук сър Найджъл е прав.

— Или можем да хванем Беренсън и да го накараме да сътрудничи при оценката на щетите, като му гарантираме съдебен имунитет. Аз лично мразя този тип сделки с предатели. Човек никога не знае дали са казали цялата истина или само част от нея, както Блънт. И винаги в края на краищата избухва дори по-лош скандал.

Сър Хюбърт Вилиърс, към чието министерство са съдиите на Нейно величество, се смръщи в знак на съгласие. Той също мразеше гарантирането на имунитет, а както и всички останали, знаеше, че министър-председателката е на същото мнение.

— Изглежда, че остава възможността да бъде задържан без съд и подложен на интензивен разпит — продължи шефът на MI6. — С една дума — трета степен. Може би съм старомоден, но никога не съм имал доверие в такива неща. Той може да признае за петдесет документа, но и до смъртта му можем да не разберем дали не е имало още петдесет.

За малко настъпи тишина.

— Всички тези възможности са доста неприятни — съгласи се сър Антъни Плъм. — Струва ми се, ще трябва да приемем предложението на Брайън, ако няма други.

— Може би има още една възможност — каза сър Найджъл меко. — Беренсън да е бил вербуван под „фалшив флаг“.

Повечето присъстващи знаеха какво означава фразата, но сър Хюбърт Вилиърс от вътрешното министерство и сър Мартин Фланъри присвиха вежди в недоумение.

Сър Найджъл обясни:

— Става дума за вербуване, при което на разработвания се обяснява, че ще работи за една държава, а всъщност сведенията му ще се използват от друга. Израелците са особено добри в този подход. Сред тях има хора, които могат да минат за принадлежащи към всякакви националности. Досега са осъществили доста забележителни „ужилвания“.

Например някой лоялен западен германец, който работи в Близкия изток, се прибира в отпуск и за него се лепват двама, също германци, които по безспорен начин му доказват, че работят за германското разузнаване. Разказват му например история, според която французите, работещи на същия обект в Ирак, предават технологични линии, изрично засекретени от НАТО, с цел да получат по-големи търговски поръчки в бъдеще. Ако нашият човек иска да помогне на страната си, ще трябва да съобщава какво става там. Като патриот той се съгласява и продължава с години да работи за Ерусалим. Случвало се е много пъти.

— Ние всички сме чели досието на Беренсън, докато ни призлее, но от него е ясно, че подобен подход е възможно да му е приложен.

При споменаването на досието няколко души кимнаха в знак на съгласие. Беше започнал кариерата си във външното министерство веднага след университета. Беше получавал три поста в чужбина и кариерата му в дипломатическия корпус беше протекла нормално, макар и не бляскаво.

В средата на шестдесетте се беше оженил за лейди Фиона Глен и скоро след това беше получил назначение в Претория, където съпругата му го последвала. Вероятно там, обкръжен от традиционното и безгранично гостоприемство на страната, у него се е развило чувството за привързаност и възхищение от Южна Африка. Тези неприкрити чувства едва ли са били приети добре тогава — в Англия е имало лейбъристко правителство, а в Родезия е бушувало въстание.

Когато през 1969 година се е завърнал в Англия, вероятно е дочул, че се канят да го изпращат в някоя, по-небудеща противоречия страна, например Боливия. Мъжете около масата можеха само да предполагат, но имаха основание за това, че лейди Фиона, вече свикнала със страната, е тропнала здраво с крак при мисълта, че може да изостави любимите си коне и нови приятели, за да прекара три години някъде из Андите. Независимо от причината Джордж Беренсън беше поискал да бъде прехвърлен в отбраната, което се счита за понижение. При състоянието на жена му обаче му е било все едно. След като от него са били премахнати ограниченията на Форин офис, той е станал член на няколко проюжноафрикански общества, в които обикновено членуват хора от десницата.

Сър Перегрийн Джоунс поне знаеше, че известните и твърде явни симпатии на Беренсън към десницата го бяха накарали да се въздържи да го предложи за удостояване с рицарско звание. Сега осъзнаваше, че това може би е дало храна на недоволството му.

В началото всички бяха приели, че симпатиите на Беренсън към Южна Африка са само прикритие за истинската му дейност в служба на Съветския съюз. Сега предположението на сър Найджъл Ървинг поставяше нещата в нова светлина.

— Фалшив флаг… — разсъждаваше сър Пади Стриклънд. — Мислиш, той е смятал, че работи за Южна Африка?

— Аз съм озадачен — каза „С“. — Ако е бил таен съветски агент или комунист, защо „Центърът“ не го е ръководил чрез съветска „контрола“? В посолството им има поне пет души, които биха се справили чудесно.

— Е, признавам, че не знам — каза сър Антъни Плъм. Той погледна към другия край на масата и улови погледа на сър Найджъл Ървинг, който бързо спусна клепача на едното си око надолу и пак го повдигна. Сър Антъни насочи погледа си обратно към папката с досието на Беренсън.

Лукаво копеле си, Найджъл, мислеше той, ти не си предполагал. Ти си бил сигурен.

Всъщност Андреев му беше съобщил нещо преди два дни. Не много, просто дрънканици от столовата на посолството. Той пиел с човека от „Направление N“ и си приказвали за занаята въобще. Той споменал за ползата от „фалшиво“ вербуване, а представителят на управление „Нелегални“ се усмихнал, смигнал и почукал с пръст върха на носа си. Според Андреев жестът означавал, че всъщност в момента в Лондон има операция с „фалшиво“ вербуван агент, за която събеседникът му е информиран. Сър Найджъл се беше съгласил.

Още една мисъл мина през главата на сър Антъни: „Ако си знаел наистина ти, стара лисицо, сигурно имаш «източник» в тяхната резидентура.“ И после още една, този път неприятна: „Защо не ни каза веднага?“ Присъстващите са напълно надеждни, нали? У него се събуди червейчето на притеснението. Той вдигна очи.

— Смятам, че трябва сериозно да разгледаме предположението на Найджъл. Струва ми се логично. Как мислиш да действаш, Найджъл?

— Той е предател. В това няма съмнение — каза „С“. — Ако му връчим документите, които получихме по пощата, без съмнение ще се смути доста. Ако след това му дадем доклада на Престън от Южна Африка и ако той е смятал, че работи за тази страна, не би бил в състояние да прикрие чувствата си. Ако е комунист, той щеше да знае за възгледите на Марайс и не би се изненадал. Според мен един опитен наблюдател би могъл да познае реакцията му.

— Ами ако наистина е бил „фалшиво“ вербуван?

— Тогава той ще ни съдейства безусловно и напълно при установяването на вредите. И нещо повече — мисля, че ще се съгласи да съдейства в една обемна операция за дезинформиране на Москва. Ето това вече ще бъде голям плюс за пред съюзниците.

Сър Пади Стриклънд беше спечелен. Постигнаха съгласие да следват тактиката на сър Найджъл.

— Един последен въпрос. Кой ще говори с него? — попита сър Антъни.

Сър Найджъл Ървинг се прокашля.

— Всъщност това е работа на „Петицата“, а, от друга страна, операцията за дезинформиране е работа на „Шестицата“. Освен това аз случайно го познавам отпреди. Бяхме в едно училище.

— Но той е доста по-млад от теб, нали? — учуди се Плъм.

— С пет години. Тогава ми чистеше обувките.

— Добре. Съгласни ли сте всички? Против? Добре, Найджъл, твой е. Дръж ни в течение.

В четвъртък, 27, на лондонското летище Хийтроу кацна един южноафрикански турист, който премина през митницата без никакви проблеми.

Когато се появи на изхода с багажа си в ръка, към него се приближи млад човек и прошепна нещо в ухото му. Едрият южноафриканец кимна утвърдително. Младият пое багажа му и го поведе навън към чакащата кола.

Вместо да кара към града, шофьорът пое по околовръстното шосе М–25, а след това по М–3 към Хемпшир. След около час спряха пред една хубава къща в покрайнините на Бейсингсток. Южноафриканецът, след като се освободи от палтото си, беше въведен в библиотеката. От стола до камината се изправи англичанин с костюм от туид и на същата възраст като неговата. Той го поздрави:

— Хенри Пиенаар, колко се радвам, че те виждам пак! Толкова време мина! Добре дошъл в Англия!

— Найджъл, как я караш?

Шефовете на двете разузнавателни служби имаха на разположение цял час преди обяд, така че след обикновената размяна на любезности те седнаха, за да обсъдят проблема, заради който генералът беше дошъл в тази извънградска къща, поддържана от MI6 за високопоставени гости, пътуващи инкогнито.

До вечерта сър Найджъл Ървинг беше получил съгласието, което търсеше. Южноафриканците щяха да оставят Ян Марайс на мира, за да може сър Найджъл да проведе операцията си чрез Джордж Беренсън, при положение че той поеме топката.

Англичаните щяха да поставят Марайс под пълно наблюдение — те поемаха отговорността да не допуснат агентът да се спаси с бягство в Москва, тъй като в Южна Африка също имаха да оценяват щети — с четиридесетгодишна давност.

Споразумяха се още, че след приключването на операцията Ървинг ще информира Пиенаар. Марайс ще бъде повикан у дома, англичаните ще го „настанят“ в южноафриканския самолет, а хората на Пиенаар ще го арестуват, след като той излети, тоест на тяхна суверенна територия.

След вечеря сър Найджъл се извини — колата му го очакваше. Генералът щеше да прекара нощта, да направи някои покупки в Уест Енд на следващия ден и да вземе вечерния полет обратно.

— Само не го изпускай — каза Пиенаар, когато изпращаше сър Найджъл на вратата. — Искам това копеле при мен до края на годината.

— Ще го имаш. Само не го подплашвай междувременно.

Докато шефът на НРС обикаляше Бонд стрийт, за да купи нещо за жена си, Джон Престън беше в кабинета на Брайън Харкорт-Смит в „Чарлс“. Заместник-директорът беше преизпълнен със стремеж да му достави удоволствие.

— Е, Джон, смятам, че поздравленията бяха заслужени. Комитетът беше силно впечатлен от разкритията ти в Южна Африка.

— Благодаря, Брайън.

— Наистина. Отсега нататък комитетът ще поеме нещата. Не знам какво точно ще бъде направено, но Тони Плъм ме помоли да ти предам личните му поздравления. Сега… — той разтвори широко ръце и се подпря на плота на бюрото — към бъдещето.

— Бъдещето ли?

— Виждаш ли, аз имам малка дилема… Ти се занимаваш с този случай вече осем седмици, част от времето прекара на улицата с „наблюдателите“, част — в мазето на „Корк“, а сега и в Южна Африка. През това време с отдела ти се занимаваше твоят заместник, младият Марч, и трябва да отбележа, че се справяше много добре. Та сега се питам — какво да правя с него? Не мисля, че ще е много честно да го върна отново на втора позиция — в края на краищата той обиколи всички министерства, направи някои много ценни препоръки и една-две положителни промени.

Естествено, мислеше Престън. Марч беше млад натегач, едно от протежетата на Харкорт-Смит.

— Както и да е. Ти си в този отдел от десет седмици и това е много малко време, но сега, след като се покри със слава от операцията, мисля, че е време да те придвижа по-нататък. Разговарях с „Кадри“ и, за щастие, Кранли от „С.5 (С)“ ще се пенсионира преждевременно в края на седмицата. Знаеш, жена му е болна от известно време и той иска да я заведе в провинцията. Така че той си отива. Смятам, че мястото ще те удовлетвори?

Престън се замисли. „С.5 (С)“?

— Пристанища и летища? — попита той.

Пак допълващи функции. Емиграционната служба, митницата, специалният отдел, отделът за тежки престъпления, отделът за борба с наркотиците — те всички патрулираха по пристанищата и летищата и се стремяха да предотвратят проникването на нежелани особи или на незаконни товари в страната. Престън подозираше, че „С.5 (С)“ се занимава с тези, които не попадат в обсега на горните служби.

Харкорт-Смит вдигна поучителен пръст:

— Службата е отговорна, Джон. Главната задача е да се следи за проникване на агенти и куриери от съветския блок и така нататък. Ще бъдеш непрекъснато в движение, ти обичаш това, нали?

И настрана от главната квартира, докато продължава борбата за директорския пост, помисли Престън. Знаеше, че е човек, подобен на Бърнард Хемингс, и че Харкорт-Смит осъзнава това. Помисли си да протестира, да поиска среща със сър Бърнард, да защити оставането си там, където е.

— Както и да е, искам да опиташ. Управлението е в „Гордън“, няма да се местиш далеч.

Престън разбра, че са го надиграли. Харкорт-Смит повече от половината си живот беше отработвал системата на управлението. Поне отново ще се занимавам с истинска работа, пък била тя и „полицейска“, мислеше той.

— Ще започнеш в понеделник сутринта — каза Харкорт-Смит.

В петък майор Валерий Петровски влезе тихомълком в Англия. От Москва той взе самолет за Цюрих, с шведски паспорт, там го изпрати в запечатан плик на адреса на една квартира на КГБ, прие швейцарско поданство, осигурено му в един плик, оставен в пощата на летището. От Цюрих излетя за Дъблин.

В същия самолет се намираше придружителят му, който нито знаеше, нито се интересуваше от задачата му. Двамата се срещнаха в една стая на хотела при летището. Петровски се съблече и предаде европейските дрехи на придружителя, а облече английските, които той беше донесъл в куфара си, до най-дребните подробности, като взе и пътната чанта, в която се намираше обикновената бъркотия — пижама, гъба за баня, полупрочетен роман и дрехи за смяна.

Придружителят вече беше прибрал от таблото за съобщения на летището един плик, окачен там четири часа преди това от човека в посолството. Вътре имаше билет за театър от предната вечер, квитанция за нощта от хотел Ню Джърси, издадена на съответното име, и остатъка от билет за отиване и връщане „Лондон — Дъблин — Лондон“ на компанията „Еър Лингус“.

Накрая Петровски получи и новия си паспорт. Когато се върна на летището и се регистрира за полета, никой не му обърна никакво внимание. Той беше англичанин, връщащ се от еднодневна командировка в Дъблин. При полетите между Дъблин и Лондон няма паспортна проверка. При пристигането си пътниците е достатъчно да покажат бордовата си карта или кочана от билета. Те също така преминават покрай двама души от специалния отдел, които имат празни погледи и се правят, че нищо не забелязват, но всъщност не пропускат нищо. Никой не беше виждал лицето на Петровски, защото досега той не беше влизал в страната през летище Хийтроу. Но дори и да поискаха, той щеше да покаже перфектен британски паспорт на името на Джеймс Дънкан Рос. Дори паспортният отдел не би открил нередности по него по простата причина, че той беше издаден там, от него.

Без да преминава през митническа проверка, руснакът взе такси до гара Кингс Крос. Там отиде до един багажен сейф. Ключът вече беше у него. Този сейф беше един от многото, които се държат постоянно от хората на „Направление N“, акредитирани към съветското посолство, и отдавна беше направен втори ключ. От сейфа Петровски извади запечатан пакет, точно както беше пристигнал по дипломатическия куриер в посолството преди два дни. Там никой не беше видял съдържанието, нито пък проявяваше желание да го види. Агентът не се интересуваше защо трябва да го остави в сейфа на главната лондонска гара. Това не беше негова работа.

Петровски пусна пакета в чантата си, без да го отваря. Щеше да направи това на спокойствие по-късно. Вече знаеше какво има вътре. След това той взе друго такси до гара Ливърпул стрийт и се качи на вечерния влак за Ипсуич в графство Съфолк. Регистрира се в хотел „Големият бял кон“ точно навреме за вечеря.

Ако някой полицай бе проявил любопитство и беше настоял да провери пакета в чантата на Петровски, щеше да се изуми. Част от съдържанието беше един финландски автоматичен пистолет „Сако“ с пълен пълнител и „X“, изрязан върху всеки куршум. „Х“-ът беше пълен със смес от желатин и калиев цианид. Тези куршуми не само се разцепват при удара в човешкото тяло, но и оцеляването от отровата е немислимо.

Другата част от съдържанието беше остатъкът от „легендата“ Джеймс Дънкан Рос.

В професионалния жаргон „легенда“ се нарича фиктивната биография на несъществуващ човек, подкрепена от всички възможни нефалшиви документи. Обикновено „легендите“ се базират на биографиите на реално съществували хора, умрели без следа и непредизвикали раздвижване на духовете. Тогава на самоличността им се придава плът — под формата на различни документи от миналото и настоящето, — така както със скелета на мъртвеца не може да се постъпи.

Истинският Джеймс Дънкан Рос гниеше от години в пустошта на Замбези. Той беше роден през 1950 година в Килбрайд, Шотландия, син на Ангъс и Кърсти Рос. Уморени от беднотията в следвоенна Англия, през 1950 година заедно с малкото си бебе заминали за Южна Родезия, както тогава се наричала. Бащата бил по образование инженер и успял да си намери работа в областта на селскостопанската техника. През 1960 година успял да основе собствена фирма.

Той забогатял и успял да изпрати малкия Джеймс в добро начално училище и после в Майкъл Хаус. През 1971 година, след като отбил военната си служба, младежът се присъединил към фирмата на баща си. Но това вече била Родезия на Ян Смит и войната срещу партизаните от групировките на Джошуа Нкомо и Робърт Мугабе ставала все по-жестока.

Всеки здрав мъж се числял към запаса и времето, прекарвано от всеки в армията, непрекъснато растяло. През 1976 година Джеймс, който служел в леката пехота, попаднал на засада във вътрешността на страната, на южния бряг на река Замбези. Партизаните съблекли трупа и изчезнали в базите си в Замбия.

Джеймс не е трябвало да носи със себе си никакви документи, но точно преди групата им да тръгне, той получил писмо от приятелката си, което сложил в джоба си. Това писмо достигнало до Замбия и попаднало в ръцете на КГБ.

По онова време съветски посланик в Лусака бил старшият офицер от КГБ Василий Солодовников, който поддържал много шпионски мрежи из цялата южна част на континента. В една от тези мрежи попаднало и писмото, изпратено на домашния адрес на Джеймс Рос, първите проверки донесли резултат — той и баща му никога не били изоставяли британските си паспорти. Така КГБ съживил Джеймс Дънкан Рос за втори живот.

Когато Родезия получила независимостта си и станала Зимбабве и семейство Рос заминало за Южна Африка, очевидно синът им решил да се прибере в Англия. Невидими ръце се сдобили с копие от акта му за раждане от Съмърсет Хаус в Лондон. Други ръце попълнили и изпратили по пощата заявление за нов паспорт. След необходимите проверки паспортът бил издаден.

При подготовката на една добра „легенда“ вземат участие десетки хора и са необходими месеци, дори години. На КГБ никога не са липсвали хора или търпение. Откриват се и се закриват банкови сметки, внимателно се удължава срокът на шофьорски книжки, купуват се и се продават автомобили, така че името да се регистрира в централния компютър на Центъра за регистрация на транспортни средства, намират се служби и се издействат повишения, подготвят се препоръчителни писма и се набират пенсионни фондове. Една от задачите на младшия състав на КГБ е да поддържа в ред тази огромна документация.

Други екипи се заравят в миналото: какъв е бил прякорът на детето? Къде е ходило на училище? Как са викали на учителя по физика зад гърба му? Как се е казвало кучето у дома?

Когато „легендата“ е готова (понякога след години) и когато е научена наизуст, може да са необходими разследвания със седмици, за да се разобличи, ако това изобщо стане. Точно това имаше Петровски в паметта си и в чантата. Той беше Джеймс Рос и можеше да го докаже. Джеймс Рос, който отива от Западна в Източна Англия, за да поеме представителството на швейцарска фирма, търгуваща с програмни продукти. В „Барклиз Банк“, Дорчестър, той имаше солидна сметка, която щеше да прехвърли в Колчестър. Сложния подпис на Рос той бе усвоил до съвършенство.

Англия е страна с много силен индивидуализъм. Почти няма държави в света, в които не е нужно да носиш със себе си някакъв документ за самоличност. В Англия е достатъчно да покажеш писмо, адресирано до теб самия, като че ли това доказва нещо. Шофьорската книжка, макар че в страната те са без снимка, също се приема за доказателство. Предполага се, че човекът е този, за когото се представя.

Тази вечер, докато вечеряше в Ипсуич, Валерий Алексеевич Петровски беше напълно уверен, и с право, че никой няма да се усъмни, че той е Джеймс Дънкан Рос. След вечеря той разтвори „Жълтите страници“, фирмения справочник и намери раздела с агентите на недвижима собственост.

12.

Докато майор Петровски се хранеше в Ипсуич, на вратата на един апартамент на осмия етаж във Фонтеной Хаус се позвъни. Отвори собственикът, мистър Джордж Беренсън. Няколко секунди той гледа с изненада фигурата в коридора.

— Боже мили, сър Найджъл!

Те се познаваха бегло, не поради прекарани заедно години в училище, а понеже се бяха срещали от време на време в Уайтхол.

Шефът на MI6 кимна вежливо, но хладно:

— Добър вечер, Беренсън, може ли да вляза?

— Естествено! Разбира се…

Джордж Беренсън беше объркан, въпреки че не знаеше на какво дължи посещението. Начинът, по който сър Найджъл произнесе името му, подсказваше, че визитата ще е учтива, но не и приятелска. Нямаше да си говорят на малки имена.

— Лейди Фиона тук ли е?

— Не, тя е на една от срещите на комитета си. Сами сме.

Сър Найджъл знаеше това. Преди да позвъни, той беше изчакал съпругата да излезе.

Той съблече палтото си и с куфарчето си в ръка седна в посочения му стол на няколко крачки от сменения сейф. Беренсън се настани срещу него.

— Е, какво мога да направя за вас?

Сър Найджъл отвори чантата си и внимателно постави на стъклената масичка десет фотокопия:

— Мисля, че би трябвало първо да погледнеш тези неща.

Беренсън внимателно разгледа най-горния лист, повдигна го, за да погледне втория, след това третия. След това ги остави. Беше силно пребледнял, но се контролираше. Очите му бяха впити в документите.

— Не мисля, че има какво да кажа.

— Няма много наистина — каза сър Найджъл спокойно. — Върнаха ни ги преди известно време. Знаем как си ги загубил — доста лош късмет те е сполетял. След това те наблюдавахме няколко седмици, видяхме как взе документа за островите, как ги пусна на Беноти и как попаднаха у Марайс. Всичко е доказано непоклатимо.

Малко от това, което изреди, наистина можеше да се докаже, но нямаше желание Беренсън да осъзнае колко слаби биха били в съдебната зала. Беренсън се изправи и повдигна поглед. Сега е ред на непокорството, помисли сър Найджъл, на опита да се самооправдае. Чудно как всички се държат еднакво. Беренсън срещна погледа му. Непокорството беше налице.

— Е, след като знаете, какво ще направите?

— Ще ти зададем няколко въпроса, например откога продължава това и защо започна?

Въпреки усилията си да се контролира и да се държи хладнокръвно, Беренсън беше достатъчно объркан, за да не си зададе един прост въпрос: тези разговори не са задължение на шефа на MI6. Чуждите агенти са в ресора на контраразузнаването. Но желанието му да се защити беше надвило способността му да разсъждава.

— По първия въпрос — от около две години.

Можеше и да е по-зле, помисли си сър Найджъл. Той знаеше, че Марайс е в Англия от почти три години. Би могло преди него да е имало друг. Според думите на Беренсън не е имало.

— А що се отнася до втория, струва ми се, би трябвало да е ясно.

— Да приемем, че не схващам бързо — каза сър Найджъл. — Така че просвети ме. Защо?

Беренсън пое дълбоко дъх. Може би, както толкова много хора преди него, той е повтарял защитата си пред съда на собствената си съвест или това, което минаваше за съвест достатъчно често.

— Смятам — каза той, — че единствената борба на тази планета, която си струва да водиш, е борбата срещу комунизма и съветските имперски амбиции. В тази борба един от бастионите е Южна Африка. Най-важният, ако не и единствен на юг от Сахара. От години смятам, че е безплодно и пораженско от страна на западните държави да се отнасят поради съмнителни морални основания към тази страна като към прокажен, да отричат правото й да участва в общите ни планове за отпор на съветската заплаха в глобален мащаб. От години съм убеден, че Южна Африка е неправилно третирана страна, че е грешно, дори глупаво тя да се държи настрана от плановете на НАТО.

Сър Найджъл кимна, сякаш никога не беше му идвала тази мисъл.

— И ти реши, че е правилно и справедливо да възстановиш равновесието?

— Да. Точно така. И не ме интересува законът за държавната тайна. Все още мисля така!

Суетата, мислеше сър Найджъл, вечната суета… Монументалното самомнение на неадекватните хора… Нън Мей, Понтекорво, Фукс, Прайм, тази нишка преминаваше през всички тях — присвоеното право да си играеш на Бог, убеждението, че единствено предателят е прав, а колегите му са глупци, и всичко това прибавено към опияняващата любов към властта, произтичаща от чувството, че манипулират политиката с издаването на тайни, с целта, в която вярват, и с проблемите, които създават на опонентите си в лицето на собственото си правителство, изобщо — на тези, които са им помогнали да се издигнат и да бъдат уважавани.

— Ммм, кажи ми, твоя ли беше инициативата или на Марайс?

Беренсън се замисли за момент.

— Марайс е дипломат, не можете да го достигнете, така че е все едно, ако кажа. Той го предложи. В Претория не сме се срещали с него. Срещнахме се тук, когато той пристигна за първи път. Открихме, че между нас има много общи неща. Той ме убеди, че при един конфликт със СССР Южна Африка ще бъде сама в южното полукълбо до жизненоважните морски пътища от Индийския до Атлантическия океан и обкръжена от евентуалните съветски бази, пръснати из черна Африка. Бяхме убедени, че ако там нямат информация за действията на НАТО в такова време, страната ще бъде унищожена, па била тя и най-надеждният ни съюзник от този регион.

— Силен аргумент — каза сър Найджъл със съжаление. — Знаеш ли, когато разбрахме, че Марайс те „контролира“, поех риска и съобщих името му направо на генерал Пиенаар. Той отрече да е работил при него.

— Това е естествено.

— Да, естествено. Но ние изпратихме там човек да провери. Може би трябва да погледнеш доклада му…

Той извади от чантата си доклада на Престън от Претория и снимката на момчето, закачена отпред с кламер. Беренсън повдигна рамене и започна да чете седемте страници. След малко той пое изумено дъх и мушна юмрук между зъбите си. След като свърши, закри с ръце лицето си и се заклати бавно назад-напред.

— Боже, Боже, какво съм направил!?

— Нанесъл си невероятни щети — каза сър Найджъл. Той го остави да осъзнае напълно положението си. Облегна се назад и загледа сломения висш чиновник без капка жал. За него това беше един оцапан дребен предател, способен да произнесе клетва пред Кралицата и страната си и после заради самомнението си да предаде и двете. Същият, макар и в по-малък мащаб, като Доналд Маклийн.

Беренсън вече не беше блед, беше пепелявосив. Когато махна ръцете от лицето си, изглеждаше много състарен.

— Има ли нещо, каквото и да е, което да направя?

Сър Найджъл вдигна рамене, сякаш за да му покаже, че вече никой не може да направи каквото и да било. Той реши да бръкне в раната още по-дълбоко.

— Разбира се, някои хора са на мнение, че се налага незабавен арест. И на двама ви с Марайс. Той вече няма имунитет от Претория. Съдебните ви заседатели ще са от средната класа, на средна възраст, Съветът на короната ще се погрижи за това. Ще са честни хора, безхитростни. Вероятно въобще няма да повярват на версията за „фалшиво“ вербуване. Ще става дума за доживот, а на твоята възраст това значи живот, прекаран в Паркхърст или Дартмур.

Той го остави да асимилира за няколко секунди.

— Случи се така, че успях за малко да успокоя духовете. Има и друг начин…

— Сър Найджъл, ще направя всичко… наистина всичко!

Колко си прав, мислеше шефът, само ако знаеше колко си прав.

— Ще направиш три неща — каза той гласно. — Първо, продължаваш да ходиш в министерството, сякаш нищо не се е случило, ще поддържаш нормалната фасада, ще правиш каквото правиш винаги и няма да позволиш и най-малката вълничка да разклати повърхността на водата.

Второ, тук, в този апартамент, ще ни помогнеш да оценим вредата, която си нанесъл, това ще става вечер и ако се наложи — през нощта. Единственият начин да смекчим положението е да знаем всичко, абсолютно всичко, попаднало в ръцете на Москва. Ако спестиш една точка, една запетая… ще киснеш в затвора, докато пукнеш.

— Да. Да, разбира се, помня всички документи, които съм предал. Всички… Аа, какво е третото?

— Да — каза сър Найджъл, като разглеждаше ноктите на ръката си, — третото е по-особено. Ще поддържаш връзката си с Марайс.

— Какво?!

— Няма нужда да го виждаш. Предпочитам да не го виждаш. Не мисля, че си достатъчно добър актьор, за да не се издадеш в негово присъствие. Ще поддържаш обикновените контакти по телефона, когато имаш да предаваш нещо.

Беренсън беше искрено стъписан:

— Да предам какво?

— Материали, приготвени от моите хора в сътрудничество с други. Дезинформация, ако повече ти харесва. Освен че ще съдействаш на хората от министерството по установяването на щетите, искам да работиш и за мен. Да навредиш наистина на Съветите.

Беренсън се хвана като удавник за сламка.

След още пет минути сър Найджъл стана. Специалният екип щеше да дойде след почивните дни. Той излезе. Когато се приближаваше към вратата на асансьора, почувствува удовлетворение. Спомни си пречупения и изпълнен с ужас човек вътре. Отсега, копеле, мислеше той, ще работиш за мен.

Младото момиче в приемната на „Оксбъроу“ вдигна очи, когато влезе непознатият. Тя веднага прецени външния му вид. Среден ръст, стегнат и силен, готов да се усмихне, с кестенява коса и лешникови очи. Харесаха й очите.

— Мога ли да ви помогна?

— Надявам се. Аз съм нов тук и ми казаха, че давате мебелирани жилища под наем.

— Да. Ще трябва да говорите с мистър Найтс. Той отговаря за имотите под наем. За кого да му предам?

Той се усмихна отново:

— Рос. Джеймс Рос.

Тя натисна един бутон и заговори по интеркома:

— При мен е мистър Рос. Интересува се от мебелирано жилище. Можете ли да го приемете?

След две минути Джеймс Рос беше седнал в кабинета на мистър Найтс.

— Току-що пристигам от Дорсет, за да представям компанията си в района. Бих желал в най-скоро време жена ми и децата да дойдат при мен.

— Може би търсите къща за закупуване?

— Все още не. Първо, искам да намеря подходяща. За подробностите е необходимо малко време. И, второ, може би ще съм тук само за малко. Зависи от управлението. Разбирате, нали?

— Да, да. — Мистър Найтс разбираше напълно. — Ще наемете краткосрочно къща, което ще ви помогне да се устроите, докато разберете дали ще останете по-дълго?

— Точно така. Това е.

— Мебелирана или не?

— Мебелирана, ако разполагате с такава.

— Съвсем правилно. Почти невъзможно е да намерите немебелирани жилища сега. — Мистър Найтс посегна към един набор папки. — Не може да накарате хората да изхвърлят всичко, когато напускат наетото жилище. Имаме четири в момента.

Той подаде брошурите на мистър Рос. Двете бяха твърде големи, за да са подходящи за търговски представител, и изискваха голямо поддържане. Другите две бяха подходящи. Мистър Найтс имаше един час на разположение и го закара с колата си да ги види. Едната беше перфектна — малка, спретната тухлена къща на малка спретната уличка, в малък спретнат квартал от частни тухлени къщички близо до Белстед Роуд.

— Доколкото си спомням — каза мистър Найтс, докато слизаха на улицата, — собственик е някой си Джонсън, инженер, има едногодишен договор в Саудитска Арабия. Но шест месеца вече са минали.

— Това ме устройва напълно — каза мистър Рос.

Намираше се на улица Черихейз № 12. Всички улици наоколо завършваха на „хейз“, така че целият комплекс беше известен като „Хейз“. Имаше улици като „Бракънхейз“ „Горсхейз“, „Алмъндхейз“ и „Хийтърхейз“ из цялата околност. Къщата на Черихейз № 12 беше отделена от уличното платно с двуметрова тревна площ и нямаше ограда. Отстрани беше прилепен единичен гараж. Петровски знаеше, че ще му трябва гараж. Задният двор беше малък и ограден. Там се излизаше през една малка вратичка откъм кухнята. На първия етаж се влизаше през остъклена врата и през малко коридорче. На една линия с вратата беше стълбището за горния етаж. Под стълбата имаше малко шкафче за метли.

На долния етаж имаше една всекидневна отпред и кухничка отзад, на горния етаж имаше две спални, също предна и задна, и баня с тоалетна. Къщата с нищо не се отличаваше от останалите еднакви тухлени кутийки по улицата, в които живееха предимно млади двойки, мъжът обикновено в търговията или промишлеността, жената най-често домакиня, грижеща се за едно-две бебета. Това беше място, което би избрал човек, очакващ жена си и децата си да дойдат от Дорсет, без да бие много на очи.

— Ще я взема.

— Ако може, да се върнем до офиса, за да уредим формалностите.

Тъй като жилището беше мебелирано, фомалностите не бяха сложни. Договор за наем в две страници, подписан пред свидетели, едномесечен депозит в аванс и отделно наем за един месец. Мистър Рос показа препоръка от работодателите си в Женева и помоли мистър Найтс в понеделник да се обади в банката му в Дорчестър и да осребри чека, който му подписа веднага. Мистър Найтс беше сигурен, че ще може да уреди всички документи до понеделник вечерта, след като чекът и препоръката са наред.

Рос се усмихна. Знаеше, че са наред.

Алън Фокс също беше в кабинета си тази съботна сутрин. Отиде там по молба на приятеля си сър Найджъл Ървинг, който се беше обадил да му каже, че иска да се срещнат. Англичанинът беше въведен в американското посолство малко след десет часа.

Алън Фокс беше шеф на местната база на ЦРУ и имаше голям стаж. Познаваше сър Найджъл от двадесет години.

— Боя се, че се натъкнахме на един проблем — каза той, когато се настани. — Един от служителите в нашето министерство на отбраната се оказа запъртък.

— Боже мой, пак ли! — възкликна американецът.

Сър Найджъл отправи извиняващ се поглед.

— Боя се, че това е истината. Нещо много подобно на вашата история с Харпър.

Алън Фокс се стъписа. Ударът беше попаднал в целта. През 1983 година американците бяха силно засегнати от един инженер, работещ в силиконовата долина, Калифорния, който беше пуснал на поляците (оттам и на руснаците) голям обем секретна информация за ракетните системи „Минитмън“.

Заедно с по-раншната шпионска афера „Байс“ случаят с Харпър донякъде изравняваше резултата. Британците от много време търпяха насмешливите подмятания на американците за Филби, Бърджис и Маклийн, да не говорим за Блейк, Васал, Блънт и Прайм. Дори и след толкова години петното още не беше заличено. Двата отвъдокеански провала ги караха да се чувстват малко по-добре, в края на краищата и другите имаха предатели.

— Ооо, ето това ти харесвам, Найджъл. Не можеш да видиш куче и да не го настъпиш по опашката.

Фокс беше известен със злобния си хумор. Той се беше прославил на една от, ранните срещи на Съвместния комитет по разузнаването, когато сър Антъни Плъм беше изразил съжаление, че неговата служба за разлика от всички останали няма подходяща абревиатура. Той беше само председател на СКР или координатор на разузнаването. Колко по-добре би било, ако и той имаше инициали, които да съставят дума?

— Какво ще кажеш за — изръмжал Фокс от неговия край на масата — Директор Управление. Противникови Експерименти?

Сър Антъни предпочел да не се прославя като ДУПЕ на Уайтхол и изоставил въпроса.

— Окей, лоша ли е работата?

— Не толкова, колкото би могла да бъде — отговори сър Найджъл и разказа всичко от начало до край.

Американецът се наклони напред с видим интерес:

— Искаш да кажеш, че се е обърнал на сто и осемдесет градуса? Ще препрати каквото му кажем?

— Или ще го направи, или до края на живота си ще яде каша в затвора. Ще го наблюдаваме през цялото време. Разбира се, би могъл да има таен код, който да пусне на Марайс по телефона. Но мисля, че няма да го направи. Той наистина е от крайната десница и наистина е бил „фалшиво“ вербуван.

Фокс се замисли за малко.

— Найджъл, как според теб оценяват Беренсън в „Центъра“?

— Започваме да изясняваме щетите в понеделник, но като се има предвид постът му, мисля, че за тях е важен. Може би дори някой от шефовете отговаря за него.

— Дали ще е възможно да пуснем и наша дезинформация по този канал? — попита Фокс. В ума му вече се въртяха трикове, които от „Ленгли“ с удоволствие биха приложили на Москва.

— Не искам да пренатоварвам инсталацията — каза сър Найджъл. — Трябва да спазваме ритъма отпреди, също и типа материали. Но мисля, че ще може да се уреди нещо.

— И искаш да убедя нашите да не се сърдят на Лондон?

Сър Найджъл вдигна рамене.

— Станалото е станало. Много добре се чувства човек, като направи скандал. Но не е продуктивно. Ще ми се да компенсираме загубите, да си го върнем.

— Окей, Найджъл, така да бъде. Ще им кажа да си траят. Искам всички сведения за щетите още с получаването им, а ние ще подготвим едно-две неща за атомните подводници в Атлантика и Индийския океан, които ще накарат „Центъра“ да души в невярна посока. Ще ти се обаждам.

В понеделник Петровски нае малка кола от една агенция в Колчестър. Обясни, че е от Дорчестър и си търси жилище в Есекс и Съфолк. Каза, че неговата кола е у жена му и затова не желае да купува нова за толкова кратко време. Шофьорската му книжка беше напълно в ред, с адрес в Дорчестър. Застраховката, разбира се, влизаше в наема. Той поиска дългосрочно ползване, възможно до три месеца, попита дали няма някакво намаление.

Плати за една седмица в брой и остави чек за още един месец. Следващият проблем щеше да е по-сложен и щеше да има нужда от застрахователен агент. Той откри такъв и отиде при него, в същия град. Обясни положението си.

Работил е в чужбина няколко години и досега е карал служебна кола. Поради това няма постоянна застрахователна компания в Англия, сега се е прибрал у дома и иска да си открие собствена полица. Ще се наложи да си купи превозно средство, а за това е нужна застраховка. Дали би могло да се уреди?

С най-голямо удоволствие. Агентът се увери, че новият клиент има безупречна международна шофьорска книжка, солиден, почтен външен вид и банкова сметка, която тази сутрин е била прехвърлена от Дорчестър в Колчестър.

Какво превозно средство възнамерява да купи? Мотоциклет? Да, наистина, колко по-удобно в задръстените улици. Естествено, в ръцете на хлапетиите те са опасни и човек трудно би ги застраховал. Но когато става дума за зрял човек с професия — без проблеми. Цялостна би била малко проблематична, може би… а, клиентът ще се съгласи и на частична? Ами адресът? Не е установен. Напълно разбираемо. Но в хотел „Големият бял кон“ в Ипсуич? Напълно приемливо. Тогава, ако мистър Рос му съобщи регистрационния номер на мотоциклета, когато го купи, и новия си адрес, той е сигурен, че ще осигури застраховката до два-три дни.

Петровски се върна с наетата кола в Ипсуич. Денят му беше натоварен, но той беше удовлетворен, защото не събуди никакви подозрения и не остави ясна следа след себе си. В агенцията за коли под наем и в хотела той даде несъществуващ адрес в Дорчестър, в агенцията за недвижими имоти знаеха, че живее в хотела и че е наел къщата на улица Черихейз № 12, а застрахователят знаеше само за хотела. Банката също беше уведомена, че докато „търси жилище“, ще пребивава в хотела.

Той щеше да задържи стаята, докато получи застрахователната полица, и след това щеше да напусне. Възможността тези служби да се свържат помежду си беше нищожна. Който и да се опиташе да го открие, щеше да опре или до хотела, или до несъществуващия адрес в Дорчестър. Само агенцията за недвижими имоти би могла да стигне до него, но докато си плаща редовно наема, докато вноските за колата са редовни и след като е платил на застрахователя едногодишна вноска, никой не би се и сетил за него. Беше поискал извлечения от банковата си сметка веднъж на три месеца, но до края на юни него просто нямаше да го има.

Върна се в агенцията, за да подпише договора и приключи с формалностите.

Този понеделник вечерта у Джордж Беренсън дойдоха основните хора от екипа за установяване на щетите.

Това беше малка група експерти от MI5 и Министерството на отбраната. Първата им задача беше да идентифицират всички документи, предадени на Москва. Носеха копия от дневниците на регистратурата — входящи и изходящи документи по дати, — в случай че паметта му откаже.

По-късно една друга група от експерти въз основа на предадените документи щеше да се опита точно да прецени и смекчи последствията, като предложи евентуални промени в плановете и в тактическото и стратегическото разположение на силите. Работиха през нощта и после докладваха, че Беренсън бил самата услужливост. Личното им мнение за него не влизаше в доклада, тъй като такива неща не са за пред хора.

Един друг екип, дълбоко засекретен в министерството, започна да подготвя следващата партида секретни документи, които щяха да попаднат у Марайс и оттам, чрез „контролата“ му, някъде в Първо главно управление в Ясенево.

Джон Престън зае новия си кабинет като шеф на „С.5 (С)“ — в сряда. Личната си документация взе със себе си. За щастие трябваше да се качи само един етаж нагоре, на третия, в „Гордън“. Когато седна на бюрото си, видя календара на стената — беше 1 април.

Колко подходяща дата, помисли той с горчивина.

Единственият светъл лъч беше мисълта, че след малко повече от седмица синът му Томи ще се прибере у дома за великденската ваканция. Щяха да прекарат една седмица заедно, преди Джулия да се върне от ски с приятеля си и да го поиска за остатъка от ваканцията.

Цяла седмица малкият му апартамент в Кенсингтън щеше да кънти от дванадесетгодишен ентусиазъм, от разкази за успехи на терена за ръгби, за шеги, погодени на учителя по френски, и за нуждата от допълнителни количества от мармалад и сладки, предназначени за нелегална употреба след загасването на лампите в спалното помещение. Той се усмихна и реши да си вземе най-малко четири дни отпуск. Беше планирал няколко експедиции като за баща и син и се надяваше, че малкият ще ги одобри. Прекъсна го Джеф Брайт, новият му заместник.

Той знаеше, че неговата служба би получил Брайт, ако не беше толкова млад, той беше друго протеже на Харкорт-Смит, щастлив и поласкан от възможността да изпива редовно по чашка с него и да му докладва за всичко, което става в отдела. Той щеше да стигне далеч след предстоящата смяна на ръководството.

— Реших, че може би искаш да видиш списъка на летищата и пристанищата, които наблюдаваме, Джон — каза Брайт.

Престън прегледа листата пред него. Наистина ли има толкова много летища, на които кацат самолети от чужбина? Пристанищата, годни да приемат чуждестранни товари, заемаха няколко страници. Той въздъхна и започна да чете.

На следващия ден Петровски намери това, което търсеше. Тъй като тактиката му беше да не прави много покупки на едно и също място, той отиде до „Стоумаркет“. Мотоциклетът беше BMW-K 100 с карданна предавка, не нов, но в добро състояние, голяма, мощна машина на 22 000 км и произведена преди три години. В същия магазин имаше и принадлежности — черни кожени панталони и якета, ботуши с ципове отстрани и шлемове с тъмни, спускащи се надолу наочници. Той купи пълен комплект. За да запази мотоциклета, но без право да го вземе, трябваше да плати 20% от цената. Той поиска да му сложат странични багажници и една допълнителна кутия с ключалка над задния калник. Казаха му, че може да вземе мотора след два дни.

От една телефонна кабина се обади на застрахователния агент и му даде номера на мотоциклета. Той беше уверен, че ще може да му издаде временната, тримесечна застрахователна полица на следващия ден. Щеше да я изпрати по пощата в хотела в Ипсуич.

От „Стоумаркет“ Петровски се отправи на север към Тетфърд, до границата на графство Норфолк. Нищо особено нямаше в това градче — просто се намираше приблизително там, където му трябваше. Малко след обяд откри каквото търсеше — на Магдалийн стрийт, между № 13А и залата на „Армията на спасението“, имаше правоъгълен парцел с тридесет и два гаража. На един от тях имаше табела „Дава се под наем“.

Намери собственика, местен жител, нае гаража за три месеца, плати в брой и взе ключа. Не беше голям и въздухът вътре беше застоял, но щеше да му свърши идеална работа. Собственикът, доволен, че получава необлагаеми пари в брой, не поиска никакви документи. Петровски му даде фиктивно име и адрес.

Окачи вътре кожените дрехи, шлема и ботушите и следобеда купи два пластмасови бидона, които напълни с бензин от две различни бензиностанции, след което заключи и тях в гаража. При залез-слънце той се прибра в хотела и каза на рецепцията, че ще напусне на следващата сутрин.

Престън беше отегчен до полуда. Откакто бе поел новия пост, два дни той непрекъснато четеше бумаги.

Докато обядваше в столовата, сериозно се замисли дали да не се пенсионира предварително. От това биха възникнали два проблема. За човек над четиридесет години никак не е лесно да намери добра работа, още повече че големите компании не биха изпитали непреодолим интерес към квалификацията му на конспиратор.

Вторият проблем беше чувството му за дълг към сър Бърнард Хемингс. Старецът винаги се беше отнасял добре с него, макар че бе само от шест месеца в службата. Харесваше сър Бърнард и знаеше, че за болния главен директор вече се точат ножовете.

Крайното решение за това, кой да поеме ръководството на MI5 и MI6, се вземаше от един комитет на така наречените „Мъдреци“. При избора на М15 в него участваха обикновено постоянните подсекретари на Министерството на отбраната и вътрешното министерство, секретарят на правителството и председателят на Съвместния комитет по разузнаването.

Те „препоръчваха“ предпочитания кандидат на министър-председателя и на министъра на вътрешните работи, двамата политици, които участват в избора. Политиците рядко отклоняват избора на „Мъдреците“.

Преди да се спрат на кандидат обаче, те правеха свои собствени проучвания. Това ставаше чрез дискретни обеди в клубовете, на чашка в някое кафене или на чаша чай. При избора на директор на MI5 обикновено се иска мнението и на шефа на МI6 но в този случай мнението на сър Найджъл нямаше да има голяма стойност. В края на краищата той също беше пред пенсия и едва ли щеше да работи с новия директор.

Мнението, което най-много тежи при избора на „Мъдреците“, е това на стария директор. Престън знаеше, че почтен човек като сър Бърнард ще се чувства задължен да се допита до шефовете на отдели в MI5. Тяхното мнение той ще вземе под внимание независимо от собствените си предпочитания. Не случайно Брайън Харкорт-Смит използваше нарастващото си влияние в службата, за да поставя един след друг свои хора начело на отделите.

Престън не се съмняваше, че Харкорт-Смит желае да се освободи от него преди есента, след други двама или трима, които бяха отишли в цивилния живот през последните дванадесет месеца.

— Майната му — каза той гласно, без да се обръща определено към някого в полупразната столова. — Ще остана.

Когато Престън обядваше, Петровски напусна хотела. Багажът му се беше увеличил с един голям куфар, пълен с дрехи, купени от местните магазини. Той каза на рецепцията, че отива в района на Норфолк, и помоли да задържат писмата за него, докато дойде да ги вземе.

Обади се на застрахователния агент в Колчестър и разбра, че временната полица е готова. Помоли го да не я изпраща. Ще отиде да я вземе.

Той направи това веднага и късно същия следобед се премести на Черихейз 12. През част от нощта той работи с бланките за кодиране, за да подготви шифровано съобщение, което никакъв компютър не би могъл да разчете. Разчитането на шифри, той знаеше това добре, се базира на закономерности и повторения, независимо колко съвършен компютър се използва. Закономерности и повторения няма, когато всяка дума се кодира отделно с помощта на бланките.

В събота сутринта той отиде до Тетфърд, остави колата в гаража и взе такси до „Сноумаркет“. Там плати разликата в цената на мотора с гарантиран от банката чек, помоли да ползва тоалетната за преобличане, после напъха обикновените си дрехи в една чанта, а нея — в багажника на мотора. След това потегли.

Пътят беше дълъг и му отне много часове. В Тетфърд пристигна късно вечерта, преоблече се, остави мотора и с колата спокойно се добра до Ипсуич, Черихейз 12, някъде около полунощ. Никой не го забеляза, но дори и да не беше така, нямаше да видят нещо повече от приятния млад мистър Рос, който се нанесе на № 12 в петък.

В събота вечерта старши сержант Авърил Кук от армията на САЩ би предпочел да бъде с приятелката си в близкия Бедфорд. Дори да играе билярд с приятели в клуба. Вместо това той беше на смяна в англо-американската подслушвателна станция при Чиксандс.

Главното управление на британския комплекс за електронно подслушване и разшифроване се намира в Правителствения комуникационен център в Челтнъм, Глостършир, в Южна Англия. Но управлението разполага с множество подслушвателни съоръжения, пръснати из цялата страна. Една от тях, Чиксандс в Бедфордшир, се ръководи съвместно от ПКЦ и Националната американска агенция за сигурност.

Дните, в които приведени мъже са се опитвали да уловят в слушалките и запишат ръчно предаваните от някой германски шпионин в страната морзови сигнали, са безвъзвратно отминали. Компютрите сега извършват главната работа по улавянето, анализирането, отделянето на безобидното от не дотам безобидното, записването и дешифрирането на сигнали.

Старши сержант Кук беше убеден, и с право, че ако гората от антени горе долови дори само електронен шепот, той ще бъде предаден на апаратурната долу. Радиообхватите се сканираха автоматично, автоматично се записваше и всеки звук, който не би трябвало да се чува.

Ако такъв шепот се появи, вечно будният компютър ще натисне сам бутона си „включено“, някъде вътре в пъстрите си вътрешности, ще запише предаването, ще засече източника, ще предупреди другите свои събратя в страната, за да засекат и те, накрая ще разтревожи и самия дежурен оператор.

В 23,43 часа нещо накара главния компютър да натисне бутона „включено“. Нещо или някой беше излъчил неочакван сигнал и сред невероятния хаос от електронни звуци, които обливат планетата по двадесет и четири часа на денонощие, той беше успял да го забележи и да установи откъде идва. Старши сержант Кук видя сигнала за тревога и взе телефонната слушалка.

Машината беше уловила едно „църкане“, звук, траещ няколко секунди и неозначаващ нищо за обикновено човешко ухо.

Това „църкане“ е крайният продукт на една доста продължителна и сложна операция при предаването на тайни съобщения. Най-напред съобщението се написва „чисто“ и максимално кратко. След това се шифрова, но отново представлява поредица от букви и цифри. Буквите и цифрите се предават с морзов ключ, но не в ефира, а на записващо устройство. След това записът се възпроизвежда при максимално голяма скорост на лентата, така че точките и тиретата се сливат в един непрекъснат звук с продължителност няколко секунди. Когато е готов самият предавател, операторът излъчва този звук в ефира, след това прибира устройството и бързо отива другаде.

След десет минути пеленгаторите определиха съвсем точно мястото, от което е излъчен сигналът, той беше засечен от още два центъра. Когато местната полиция достигна дотам, оказа се, че това е една отбивка за паркиране на пусто шосе в хълмистата част на графство Дербишър. Там нямаше никой.

След време сигналът достигна Челтнъм, където беше забавен така, че да се различават точките и тиретата. Но дори и двадесет и четири часа по-късно, след непрекъснатата обработка от декодиращите машини, резултатът беше една голяма нула.

— Вероятно е някъде в Средна Англия и сега се е „активирал“. — Това докладва главният експерт на генералния директор на ПКЦ. — Но нашият човек, изглежда, кодира всяка дума поотделно. Ако нямаме повече такъв материал, няма да можем да разгадаем кода.

Беше решено да се прослушва честотата, на която беше излъчен сигналът, макар че беше повече от сигурно, че ако предава пак, ще използва друга.

Кратко съобщение за инцидента беше разпратено и освен другите получиха го сър Бърнард Хемингс и сър Найджъл Ървинг.

Съобщението беше получено и на друго място — в Москва. Декодирано чрез набор от бланки за шифроване, идентичен с тези, използвани близо до Ипсуич, то гласеше, че човекът на терена е изпълнил всички свои предварителни задачи в срок и е готов да приеме първия куриер.

13.

Пролетното затопляне щеше да дойде скоро, но засега клоните на брезите и елите далеч надолу бяха отрупани със сняг. През двойно остъкления прозорец на седмия и последен етаж на Първо главно управление в Ясенево мъжът, загледан в пейзажа, можеше да различи през морето от побелели дървета западния край на езерото, където през лятото идваха да се забавляват западните дипломати.

Тази неделна сутрин генерал-лейтенант Евгений Сергеевич Карпов би предпочел да прекара с жена си и децата във вилата в Переделкино, но дори и когато човек се издигне до неговото служебно положение, има неща, за които се налага да се грижи лично. Пристигането на куриера от Копенхаген беше точно такова нещо.

Той погледна часовника си. Беше почти обяд и човекът закъсняваше. Той се дръпна от прозореца и се отпусна във въртящия се стол до бюрото.

На петдесет и седем, генерал Карпов беше достигнал възможно най-високия служебен връх, до който можеше да достигне един професионален разузнавач в КГБ или поне в Първо главно. Федорчук беше достигнал и по-високо, беше станал председател, след което отиде във вътрешното министерство, но това постигна с помощта на Генералния секретар. И нещо повече, Федорчук не беше човек на Първо главно, почти не беше излизал от страната. Беше направил кариерата си в унищожаването на дисидентски и националистически движения.

Но за човек, който с години беше служил на родината си в чужбина, един минус, когато става дума за най-високите постове в Съюза, той беше постигнал много. Беше строен, здрав човек с идеално ушит костюм — една от привилегиите на Първо главно, — той беше генерал-лейтенант и първи заместник-началник на управлението. Като такъв той беше най-високопоставеният професионалист в разузнаването зад граница, длъжност, еквивалентна на оперативните заместник-директори на ЦРУ и на тази на сър Найджъл Ървинг в британската MI6.

Преди години, когато пое властта, Генералният секретар изтегли Федорчук от председателството на КГБ и го изпрати да оглави Министерството на вътрешните работи. Мястото му зае генерал Чебриков, чийто пост остана свободен. Дотогава той беше един от двамата първи заместник-председатели.

Длъжността беше предложена на генерал-полковник Крючков, който прие с ентусиазъм. Проблемът беше, че по това време Крючков беше началник на Първо главно управление и не искаше да изостави тази силна позиция. Но и самият той разбираше (Карпов го смяташе за тъп като пън), че не може да бъде едновременно на две места — и в „Центъра“ на площад „Дзерджински“, и в Ясенево.

В резултат значението на поста първи заместник-началник на Първо главно управление нарасна значително. И преди това тази длъжност можеше да заеме само човек със значителен опит в провеждането на операции в чужбина, наистина това беше най-високата длъжност, до която офицер от кариерата можеше да се добере. Но сега, когато Крючков вече не работеше в „селото“ — така наричаха Ясенево в КГБ, — постът стана дори още по-важен.

Когато следващият претендент — генерал Б.С.Иванов — се пенсионира, останаха двама възможни кандидати — Карпов, тогава сравнително млад, но шеф на важния Трети отдел (стая 6013 — отдела, занимаващ се с Англия, Австралия, Нова Зеландия и скандинавските страни), и Вадим Сергеевич Кирпиченко — значително по-стар, с по-висок чин и шеф на отдел „Нелегални“ или „S“. Назначиха Кирпиченко.

Като един вид утеха направиха Карпов началник на могъщия отдел „Нелегални“, пост, на който прекара две изумителни години.

Тогава, рано през пролетта на 1985 година, Кирпиченко направи това, което трябваше — когато карал с повече от сто километра в час по „Садовая Спаская“, попаднал на локва изтекло от камион масло и изгубил изцяло контрол над колата. След една седмица се състояла малка церемония в Новодевичите гробища, а след още една седмица Карпов получи службата, като стана и генерал-лейтенант.

Той с радост предаде управлението на „нелегалните“ на стария Борисов, който беше заместник от толкова много време, че никой не можеше да си спомни точно откога, и който заслужаваше поста и без това.

Телефонът на бюрото му иззвъня и той грабна слушалката.

— Другарят генерал-лейтенант Борисов иска да говори с вас.

Говориш за вълка, а той… — помисли Карпов. Намръщи се. Имаше личен телефон, който не минаваше през централата, а старият му колега не го беше използвал. Сигурно се обажда извън службата. Каза на секретарката да въведе човека от Копенхаген веднага щом дойде, натисна бутона и се свърза с Борисов.

— Павел Петрович, как сте в този хубав ден?

— Звъних у дома ви, после във вилата, но Людмила каза, че сте на работа.

— Така е. За някои това е нормално.

Карпов се шегуваше със стария. Борисов беше вдовец, живееше сам и работеше през почивните дни повече от всеки друг.

— Евгений Сергеевич, трябва да ви видя.

— Разбира се. Иска ли питане? Можете ли да дойдете утре тук, или аз да сляза в града?

— Не би ли могло днес!

Много странно, помисли Карпов, нещо става със стареца. Говореше, сякаш е пил.

— Да не сте пили, Павел Петрович?

— Може и да съм — каза троснатият глас в слушалката. — Човек има нужда от чашка от време на време. Особено когато има проблеми.

Карпов разбра, че става дума за нещо сериозно. Той остави шеговития тон.

— Добре, старче — каза той успокоително, — къде си?

— Знаеш ли къде е къщурката ми?

— Разбира се. Да дойда там?

— Ще съм много благодарен — каза Борисов. — Кога да чакам?

— Да кажем, в шест.

— Ще приготвя бутилка водка. Перцовка.

— Не. За мен не — измърмори Карпов. За разлика от повечето руснаци той почти не пиеше, а когато го правеше, предпочиташе приличен арменски коняк или малцово уиски, което куриерът от Лондон му донасяше лично. Водката той смяташе за отвратителна, а перцовката дори повече.

Неделният следобед на вилата отива на кино, помисли той и се обади на Людмила, че няма да успее. Не спомена Борисов, само й каза, че няма да успее да се освободи и че ще се прибере в московския апартамент около полунощ.

Все пак необичайната рязкост на Борисов го смути. Познаваха се от много време, твърде дълго, за да се обиди, и все пак беше странно за човек, който обикновено е добродушен и спокоен.

Този неделен следобед редовният самолет на „Аерофлот“ от Москва за Лондон пристигна на летище Хийтроу малко след пет часа.

Както във всички екипажи на „Аерофлот“, и в този имаше човек, който служи на двама господари — съветските държавни авиолинии и КГБ. Старши летец Романов не беше щатен служител на КГБ, а само агент, тоест трябваше да донася за колегите си и от време на време да предава съобщения или дребни пратки.

Екипажът затвори машината и я предаде на наземните служби за през нощта. Щяха да се върнат в Москва на следващия ден. Както обикновено, те преминаха през изхода за екипажи и митничарите бегло провериха ръчния им багаж. Няколко от тях носеха радиоприемници и никой не обърна внимание на „Сони“-то на Романов, висящо на рамото му. Западните луксозни вещи са една от привилегиите на пътуващите в чужбина съветски граждани, всеки знаеше това, а касетофони, транзистори и парфюми за жената се купуват най-много, независимо от строгите валутни ограничения.

След като преминаха паспортна и митническа проверка, членовете на екипажа се качиха на микробуса и той ги откара в хотел Грийн парк, където съветските екипажи отсядат често. Този, който беше дал транзистора на Романов три часа преди полета, трябва да е бил добре осведомен, че никой не следи с какво се занимават руските екипажи на летище Хийтроу. Британските контраразузнавателни служби, изглежда, смятат, че макар и да представляват риск, той е приемлив в сравнение с евентуална мащабна операция за наблюдение.

Когато влезе в стаята си, Романов не можеше да не погледне приемника с любопитство. След това вдигна рамене, заключи го в куфарчето си и слезе долу в барчето на чашка с колегите си. Той знаеше точно какво трябва да направи с него след закуска на следващия ден. Щеше да го направи и да забрави за него. Тогава все още не знаеше, че веднага след завръщането си в, Москва ще бъде поставен под „карантина“.

Колата на Карпов си пробиваше път през засипания със сняг път и той ругаеше упорството на Борисов да вземе вила на това пусто място. Всеки в службата знаеше, че Борисов е самотник. В едно общество, в което индивидуализмът и отклоненията от общоприетото, да не говорим за ексцентричността, се смятат за крайно подозрителни, Борисов беше пробил, защото беше необикновено добър в работата си. В конспиративното разузнаване той беше от юноша и някои от операциите му срещу Запада се разказваха като легенди в школите за подготовка на кадри и в столовете, където се хранеха младшите служители.

След още половин километър Карпов видя светлините на дървената къща, в която Борисов обичаше да прекарва почивните си дни. Другите бяха доволни, дори държаха да получат вили в одобрените зони според положението им в йерархията, на запад от Москва, след като се премине мостът при Успенское, там, където реката прави завой. Не и Борисов. Той обичаше да прекарва почивните си дни или тези, в които можеше да се отдели от бюрото си, на изток от града, където се чувстваше като обикновен селяк в традиционната дървена къща, построена далеч навътре в гората. Чайката спря пред вратата.

— Чакай тук! — каза Карпов на шофьора си.

— По-добре да обърна и да сложа малко дървета под колелата, иначе ще затънем съвсем — промърмори Миша.

Карпов кимна и излезе. Не беше взел галоши, защото не предвиждаше, че ще се наложи да гази в сняг до колене. Пред вратата се спъна и почука. Тя се отвори. В правоъгълника жълта светлина, вероятно хвърляна от парафинови лампи, застана генерал-майор Павел Петрович Борисов, облечен в сибирска рубашка, рипсени панталони и кожени ботуши.

— Приличаш на герой от романите на Толстой — отбеляза Карпов, докато влизаше във всекидневната, в която гореше зидана печка. Беше топло като в утроба.

— По-добре, отколкото на някой от Бонд стрийт — изръмжа Борисов, докато закачаше палтото му на една дървена кука на стената. Той отвори бутилка водка, толкова силна, че течеше като сироп, и напълни две чаши. Седнаха един срещу друг на масата.

— До дъно. — Карпов вдигна чашата си по руски — между палеца и показалеца, с кутре, опънато встрани.

— До дъно — отговори Борисов и двамата пресушиха водката си.

Една стара селянка с тяло като самовар, безизразно лице и сива коса, прибрана отзад, като въплъщение на майка Русия, влезе и тропна на масата черен хляб, лук, кисели краставички, сирене, после излезе, без да каже дума.

— Та какъв е проблемът, старче? — попита Карпов.

Борисов беше с пет години по-възрастен от него и не за първи път го поразяваше необикновената му прилика с Дуайт Айзенхауер. Карпов знаеше, че за разлика от много други в службата колегите му го уважават, а по-младите агенти направо го обожават. Отдавна бяха започнали да му викат гальовно „старец“ — някога тази дума означавала селски старейшина.

Борисов го погледна замислено през масата.

— Евгений Сергеевич, от колко време се познаваме?

— Не помня откога.

— И през цялото това време лъгал ли съм те?

— Не си спомням такова нещо.

— Ти сега смяташ ли да ме излъжеш?

— Не, ако има как — каза Карпов внимателно. Какво, по дяволите, го прихваща?

— Тогава кажи ми, какво, дявол да го вземе, правиш с моя отдел?

Карпов претегли въпроса внимателно.

— А защо първо не ми кажеш какво става с твоя отдел?

— Оголват го. Ето това — озъби се Борисов. — Ти стоиш зад тази работа. Или поне знаеш защо го правят. Как мога да ръководя „S“, когато ми вземат най-добрите хора, най-добрите документи, най-доброто оборудване. Това са години египетски труд… и всичко изчезва за няколко дни!

Напрежението, събрано от няколко дни, беше освободено. Карпов седеше облегнат и замислен, докато Борисов напълни чашите отново. Той се беше издигнал през лабиринтите на КГБ до сегашния си пост не без да развие у себе си едно шесто чувство за надвиснала опасност. Борисов не беше паникьор, сигурно нещо се криеше зад нещата, които каза, но той наистина не знаеше какво. Наведе се напред.

— Пал Петрович — каза той, — както казваш, заедно сме от много години. Повярвай ми, не знам за какво говориш. Моля те, спри да крещиш и ми кажи спокойно.

Борисов омекна, макар и озадачен от уверението на Карпов, че не знае нищо.

— Добре — каза той, сякаш обясняваше на дете нещо очевидно. — Първо две горили пристигат от ЦК и изискват от мен най-добрия ми подмолен агент — човека, когото с години лично съм обучавал и на когото възлагах най-големи надежди. Казват, трябвало да бъде освободен за „специални задачи“, каквото и да означава това. Добре, давам им го. Не искам, но го правя. След два дни идват пак. Искат ми най-добрата „легенда“ — тази, над която работя повече от десет години! От гадната иранска афера с мен не са се отнасяли така! Помниш ли я тази история? Още не съм се съвзел от нея!

Карпов кимна. Тогава той не беше в отдел „Нелегални“, но Борисов му беше разказал всичко, когато бяха заедно в отдела в продължение на две години. В последните дни на иранския шах Международният отдел на КПСС решил да изведе от страната цялото политбюро на партията Тудех (комунистическата), разбира се, тайно.

Те нахлули в събирания откъде ли не архив на Борисов и конфискували двадесет и две перфектни ирански „легенди“, които той бил събирал, за да праща хора във страната, не навън от нея.

— Одирате ми кожата — беше изкрещял тогава, — само и само да отървете тези въшливи помияри!

По-късно се беше оплакал на Карпов:

— Пак нищо не направиха. На власт е аятолахът, партията им пак е забранена и сега не можем и операция да организираме там.

Карпов знаеше, че още не им е простил за иранската история, но сега имаше нещо още по-странно. Преди всичко такова искане трябваше да мине през него.

— Кого им даде? — попита той.

— Петровски. Нямаше как. Попитаха за най-добрия, а той е далеч над останалите. Помниш ли го?

Карпов кимна. Беше директор на отдела само две години, но помнеше имената на най-добрите и продължаващите с години операции. При сегашния си пост той също имаше достъп до тази информация.

— От чие име действаха?

— Формално от името на ЦК, но като съдя по грифа… — Борисов посочи с изправен пръст тавана.

— Господ? — попита Карпов.

— Почти. Нашият любим Генсек. Поне така предполагам.

— Аха.

— След като ми отмъкнаха легендата, двамата палячовци се връщат пак и този път отмъкват приемния кристал на един от предавателите, които ти „пося“ в Англия преди четири години. Затова реших, че имаш нещо общо.

Карпов присви очи. По времето, когато беше директор на „нелегалните“, страните от НАТО разполагаха ракетите „Пършинг 2“ и „Круз“. Вашингтон беше хукнал да изиграе на живо всички каубойски филми с Джон Уейн и политбюро се беше разтревожило сериозно. Той беше получил заповед да заздрави подмолната шпионска мрежа и да осъвремени плановете за саботажи и дестабилизация отвъд линията в случай на истински военни действия със Западна Европа.

За тази цел той беше „засадил“ там няколко предавателя, включително три в Англия. Хората, които ги съхраняваха, бяха до един „спящи“ и трябваше да се спотайват, докато ги „активират“ със специален код. Предавателите бяха ултрамодерни, по време на самото предаване сигналите се изкривяваха до неузнаваемост и за да се върнат в нормално и годно за разшифроване състояние, в приемника трябваше да има специален програмиран кристал. Тези кристали се пазеха в един сейф в отдела.

— Кой предавател? — попита той.

— Този, който ти наричаше „Поплар“.

Карпов кимна. Той знаеше, че всички операции, агенти и оборудване си имат официални кодови имена, но самият той беше специалист в Англия толкова дълго, че даваше свои собствени имена на операциите, които контролираше сам. Трите предавателя, които бе организирал да се поставят в Англия, за него бяха „Хакни“, „Шордич“ и „Поплар“, на името на съответните райони в Лондон.

— Друго, Пал Петрович?

— Разбира се. На тях никога не можеш да угодиш. Накрая взеха и Игор Волков.

Майор Волков беше работил към изпълнителския отдел, докато политбюро не реши, че преките удари са много компрометиращи и че източните германци и българите трябва да вършат мръсната работа. След това отделът „У“ беше формално пренасочен към подмолни саботажи.

— Каква му е специалността?

— Пренасяне на тайни пратки през границите. Преди всичко за Западна Европа.

— Контрабанда.

— Добре, контрабанда. Но е добър. Той знае повече за границите по света, за митническите изисквания, законите за емиграция и как да се заобиколят, отколкото който и да било друг. Взеха и него. Трябваше да кажа, беше добър.

Карпов стана и постави ръцете си върху раменете на Борисов.

— Слушай, старче! Давам ти думата си, че това не е моя операция. Дори не знаех за нея. Но и двамата знаем, че е много голяма и затова ще е опасно да ровим. Запази спокойствие, стисни зъби, приеми загубите. Аз ще се опитам тихичко да разбера какво става и кога ще можеш да си върнеш нещата. Ти си затвори устата, все едно че няма нищо, стегни я като грузинско портмоне, става ли?

Борисов разпери длани с израз на невинност:

— Познаваш ме, Евгений Сергеевич. Ще умра по-стар от цяла Русия.

Карпов се засмя. Облече си палтото и тръгна към вратата. Борисов го изпрати.

— И аз мисля така — каза му Карпов.

Излезе и почука на прозореца на шофьора.

— Следвай ме, докато реша да се кача — каза той.

Тръгна надолу по пътя, без да обръща внимание на снега, който мокреше панталоните му и пълнеше градските му обувки. Чистият въздух освежаваше лицето му и отнасяше алкохолните пари, а за да разсъждава, му трябваше бистра глава. Това, което научи, го беше ядосало не на шега. Някой, и той не се съмняваше кой, започваше собствена операция в Англия. Не само че го пренебрегваха като заместник-началник на Първо главно управление, но той беше прекарал толкова години в Англия и толкова време беше поддържал агенти там, че бе започнал да смята страната като свой запазен периметър.

Докато генерал Карпов вървеше надолу по пътя, потънал в мисли, в един малък апартамент в Хайгейт, Лондон, на около петстотин метра от гроба на Карл Маркс, иззвъня телефонът.

— Тук ли си, Бари? — чу се женски глас от кухнята.

От всекидневната се обади мъжки глас:

— Да, ще вдигна.

Мъжът отиде до антрето и вдигна слушалката, докато жена му продължаваше да приготвя неделната вечеря.

— Бари?

— На телефона.

— А, извинявай, че те безпокоя по това време. Обажда се „С“.

Бари Банкс беше изненадан. Не беше нечувано, но все пак много рядко главният се обажда на хората си в дома им.

— Бари, в колко часа нормално отиваш на Чарлс стрийт сутрин?

— Около десет, сър.

— Би ли могъл утре да тръгнеш един час по-рано и да се отбиеш в „Сентинел“ да поговорим?

— Да, разбира се.

— Добре. Ще те чакам към девет.

Бари Банкс беше „К7“ на Чарлс стрийт, главната квартира на MI5, но всъщност той беше човек на MI6 и осигуряваше връзката на сър Найджъл Ървинг със службите за сигурност. Докато вечеряше с жена си, лениво се питаше какво ли би могъл да иска от него сър Найджъл и защо трябваше да му се обади по никое време.

Евгений Карпов не се съмняваше изобщо, че се провежда тайна операция и че тя засяга Англия. Знаеше, че Петровски е способен да мине за англичанин дори и в самата страна, че „легендата“, взета от документацията на Борисов, му приляга напълно, че предавателят „Поплар“ е законспириран в Централна Англия. След като Волков е бил ангажиран за нелегалното пренасяне на пратки през граница, би трябвало да са заети и други, но от различни управления извън неговата сфера.

Всичко това говореше, че Петровски ще бъде изпратен или вече е заминал за Англия под най-дълбоко прикритие. В това нямаше нищо странно — той беше обучаван именно за това. Странното беше, че Първо главно управление в негово лице беше отстранено от операцията. Струваше му се безсмислено, при целия му опит и познаване на страната.

Мислите му се върнаха двадесет години назад, в онзи септември на 1967 година, когато в Западен Берлин се влачеше по баровете, посещавани от английски военнослужещи. Това беше задачата му тогава като проницателен и бързо издигащ се „нелегален“.

Погледа му беше привлякъл един навъсен, вкиснат млад човек в другия край на бара, чийто цивилен костюм и прическа крещяха: „Британски въоръжени сили“. Той се присламчи към самотния пияч и разбра, че е двадесет и девет годишен радиооператор в подслушвателно подразделение и че освен това е напълно неудовлетворен от живота си.

Между този септември и януари 1968 година той го беше обработвал, като отначало се представяше за германец, каквото беше прикритието му, а накрая призна, че е руснак. Привлече го много лесно — толкова лесно, че чак подозрително. Но всичко беше наред — англичанинът се чувстваше поласкан, че е обект на внимание от страна на КГБ, към службата и страната си питаеше омразата на неадекватния човек, така че се съгласи да работи за Москва. През лятото на 1968 година Карпов се зае лично с обучението му в Източен Берлин, опозна го по-добре и го презираше. Но стана ясно, че през есента службата му в Берлин ще приключи и той подлежи на демобилизация. Предложиха му да кандидатства за работа в Правителствения комуникационен център в Челтнъм. Съгласи се и през септември 1968 година го направи. Казваше се Джефри Прайм.

За да може да продължи да го контролира, Карпов беше преместен в съветското посолство в Лондон, където остана до 1971 година. След това предаде Прайм на друг. Този успех беше помогнал много на кариерата му — направиха го майор и го върнаха в трети отдел, откъдето до средата на седемдесетте той обработваше информацията, получена от Прайм. Известно е, че когато една операция носи отлични резултати, тя ще бъде оценена високо и давана за пример, а офицерът, който я ръководи, ще бъде неразделна част от оценката.

Прайм напусна ПКЦ през 1977 година. Британците бяха усетили, че изтича информация, и бяха пуснали копоите да душат. През 1978 година Карпов отново замина за Лондон, този път като началник на цялата резидентура и с чин полковник. Въпреки че вече не работеше, Прайм все още беше агент и Карпов искаше да го предупреди да стои „ниско“. Каза му, че няма никакви доказателства за дейността му преди 1977 година и че само той може да се „натопи“.

Сега щеше да е свободен човек, ако само можеше да си държи ръцете настрана от малките момиченца, мислеше Карпов с гняв. Той знаеше за тази слабост на агента си и наистина една такава мръсотия беше довела полицията до него, а по-късно до самопризнанията му. Получи тридесет и пет години за седем обвинения в шпиониране.

Но в Лондон се случиха и две хубави неща, компенсиращи провала на Прайм. На един прием през 1980 година го представиха на служител от Министерството на отбраната. Отначало мъжът не чу правилно името на Карпов и разговаря няколко минути съвсем любезно с него, преди да разбере, че е руснак. След това отношението му се промени. Зад студенината Карпов долови ненавист към него — като комунист или като руснак.

Не се притесни — просто беше заинтригуван. Името на този човек беше Джордж Беренсън, а след още няколко седмици успя да научи, че е отявлен антикомунист и почитател на Южна Африка. Набеляза го като възможност за „фалшиво“ вербуване.

През май 1981 година той се върна в Москва, за да оглави трети отдел, и разпита наоколо за неактивен агент южноафриканец. В отдел „Нелегални“ му казаха, че има двама — единият офицер на име Герхард, на служба във военноморските сили, а другият — дипломат на име Марайс, но той се бил върнал в Претория след три години, прекарани в Бон.

През 1983 година Карпов стана генерал-майор и началник на „нелегалните“, отдела който контролираше Марайс. Той поиска от южноафриканеца да настоява за служба в Лондон като достоен финал на дългата му кариера и нещата се уредиха през 1984 година. Карпов лично замина нелегално за Париж и инструктира Марайс — трябваше да се „култивира“ Беренсън и да се вербува за Южна Африка.

През февруари 1985 година, след смъртта на Кирпиченко, Карпов зае сегашния си пост и след още един месец, през март, получи доклада на Марайс, че Беренсън е „закачен“. През този месец се получи и първият материал от него — това беше чисто, двадесет и четири каратово злато! Оттогава той лично ръководеше операцията „Беренсън/Марайс“. С последния се срещаше два пъти годишно в Париж, където му изразяваше благодарностите си и го разпитваше за подробности. Куриерът в същия този ден беше донесъл последните материали от Марайс, изпратени на адрес на КГБ в Копенхаген.

Времето в Лондон между 1978 и 1981 година беше донесло и друга полза. Според обичая си той даде собствени кодови имена на Прайм и Беренсън — Прайм беше Найтсбридж, а Беренсън — Хампстед. Но имаше още и Челси…

Той уважаваше Челси, колкото презираше Прайм и Беренсън. За разлика от тях Челси не беше агент, а контакт, човек високо в йерархията на страната си и както и Карпов, прагматик, здраво свързан с реалната си работа, страната си и заобикалящия го свят. Карпов не преставаше да се учудва от намеците в западната преса, че разузнавачите живеят в измислен свят — за него в измислен свят живееха политиците — подмамени и объркани от собствената си пропаганда.

Разузнавачите, той вярваше в това, трябваше да се движат по потайни улици, да се прикриват и да заблуждават, за да изпълнят задачата си, а ако попаднеха в царството на измислиците, както често се беше случвало на хората от ЦРУ, то причината трябваше да се търси в неуспехите им.

Челси на два пъти му беше изпращал намеци, че ако СССР продължава с някои свои действия, всички те в най-скоро време ще трябва да разчистват невъобразима помия. И двата пъти се оказа прав, а Карпов след отправените предупреждения беше издигнал авторитета си още повече.

Той се съсредоточи върху настоящите проблеми. Борисов беше прав — Генералният секретар беше започнал някаква своя операция под носа на властите в Англия, но от нея беше отстранена КГБ. Предчувстваше някаква опасност. Старият не беше професионалист независимо от годините, прекарани начело на КГБ. Дори собствената му кариера да бъде изложена на риск, той трябваше да разбере какво се върши. Но внимателно. Много внимателно.

Погледна часовника си. Единадесет и половина. Той изчака колата, качи се и се прибра в Москва.

Този понеделник Бари Банкс пристигна в главната квартира на MI6 в девет без десет. Сентинел Хаус е голяма, квадратна и учудващо безвкусна сграда на южния бряг на Темза, дадена под наем на едно министерство от лондонския градски съвет. Асансьорите се движат, както си поискат, а на долните етажи има стенни мозайки, от които вечно се ронят камъчета като някакъв керамичен пърхот.

Банкс се легитимира на входа и незабавно се качи горе. Главният го прие веднага, както винаги засмян и сърдечен към по-младшите сътрудници.

— Познаваш ли случайно един на име Джон Престън в „Петицата“? — попита „С“.

— Да, сър. Не добре, но сме се виждали няколко пъти. Обикновено в барчето, в „Гордън“, когато съм отивал там.

— Той оглавява „С.1 (А)“, нали, Бари?

— Вече не. Преместиха го в „С.5 (С)“. Миналата седмица.

— О, така ли? Доста внезапно… Чух, че се е справял добре в „С.1 (А)“.

Сър Найджъл нямаше нужда да обяснява, че се е запознал с Престън на специални съвещания, или пък че го е използвал за собствен „копой“ в Южна Африка, Банкс не знаеше нищо за аферата „Беренсън“, нито пък трябваше да знае. От своя страна той се чудеше какво ли има наум главният. Доколкото му беше известно, Престън нямаше нищо общо с „Шестицата“.

— Много неочаквано наистина. Всъщност той изкара там само няколко седмици. До Нова година беше началник на „F.1 (D)“. След това трябва да е направил нещо, да е ядосал сър Бърнард или по-вероятно Харкорт-Смит, та го изритаха в „С.1 (А)“. А сега на първи април — пак.

„Аха — помисли сър Найджъл. — Ядосал Харкорт-Смит, така ли? Подозирах нещо подобно. Интересно защо?“ На глас каза:

— Някаква представа какво може да е направил, че да ядоса Харкорт-Смит?

— Дочух нещо, сър. От Престън. Не ми го каза на мен, но аз бях достатъчно близо. В барчето в „Гордън“ преди около две седмици. Самият той изглеждаше разстроен. Изглежда, е подготвял някакъв доклад от години и го предал миналата Коледа. Според него си струвало да му се обърне внимание, но Харкорт-Смит му сложил БП-то.

— Мммм, „F.1 (D)“… това се занимаваше с крайно левите елементи, нали? Виж, Бари. Искам да направиш нещо за мен. Но тихо. Без песни и танци. Намери входящия номер на този доклад и го изтегли от регистратурата. Дай го на куриера и отбележи, че е лично за мен.

Банкс беше на път за „Чарлс“ малко преди десет часа.

Екипажът на „Аерофлот“ закуси спокойно, а в 9,29 старши летецът Романов погледна часовника си и отиде в мъжката тоалетна. Преди това беше влизал вътре и вече знаеше в коя клетка да влезе. Втората от края. Вратата на първата беше вече затворена и заключена. Той влезе и се заключи. В 9,30 мушна под преградата едно картонче, на което бяха написани уговорените цифри. Една ръка взе картончето, написа нещо на него и го върна под преградата. Романов го взе. На гърба бяха нанесени цифрите, които бе очаквал.

След размяната на паролите Романов постави транзистора на пода и същата ръка леко го изтегли. Навън някой ползваше писоара. Романов пусна водата, отключи вратата, ми ръцете си, докато човекът до писоара си отиде, и сам го последва. Пред вратата ги чакаше микробусът за Хийтроу. Никой не забеляза, че транзисторът „Сони“ липсва, предполагаха, че е в чантата му. Куриер № 1 беше доставил пратката.

Бари Банкс се обади на сър Найджъл малко преди обяд. Говореше по вътрешен, много сигурен телефон.

— Доста странно, сър Найджъл — каза той. — Научих номера на доклада и отидох в регистратурата. Познавам служителя там много добре. Той потвърди, че е в секция „БП“, но някой го е взел.

— Взел?

— Да. Изтеглен е.

— Кой?

— Човек на име Суонтън. Знам го. Странното е, че е във финансовия отдел. Попитах го дали мога да го взема, а той каза, че още не бил свършил с него. И това е другото странно нещо. Според регистратурата е бил при него три седмици. Преди това е бил у някой друг.

— Чистача на тоалетните?

— Почти. Някой от администрацията.

Сър Найджъл се замисли за момент. Най-добрият начин да извадиш един доклад от обращение е да го изтеглиш при себе си или при твоите хора. Не се съмняваше, че Суонтън и другият са младоците на Харкорт-Смит.

— Бари, искам да намериш домашния адрес на Престън. След това ела при мен в пет часа.

Генерал Карпов седеше зад бюрото си и разтриваше схванатия си врат. През нощта не си беше починал. Повечето време лежа буден до жена си Людмила. До сутринта взе решение и по-нататъшните му мисли през деня в моментите, свободни от работа, не го промениха.

Явно Генералният секретар стоеше зад тайнствената операция в Англия, но въпреки претенциите, че знае писмено и говоримо английски, той не познаваше страната. Следователно би трябвало да потърси някой, който я познава. Имаше много такива — във външното министерство, във външния отдел на ЦК, в ГРУ и в КГБ. Обаче, след като избягва КГБ, няма причина да се обърне към другите.

Значи, взел е личен съветник. И колкото повече мислеше, толкова името на този таен съветник изплуваше в съзнанието му. Преди години, като млад човек, пробиващ си път в службата, той се беше възхищавал от Филби. Всички се възхищаваха. Но с времето той се бе издигал, а Филби бе падал. Също така беше видял как английският ренегат се превръща в спиртосана развалина. Факт беше, че Филби не се е докосвал до британски секретен документ (освен тези, показани му от КГБ) от 1951 година. През 1955 година беше заминал за Бейрут и от бягството си през 1963 година дори не беше стъпвал в западна държава. Двадесет и четири години. Карпов смяташе, че вече познава страната по-добре от Филби.

Имаше и още нещо. Знаеше, че когато е бил в КГБ, Генералният секретар е бил впечатлен от Филби, европейското му поведение и вкусове, имитацията на английски джентълмен, ненавистта му към съвременния свят с попмузиката, мотоциклетите и джинсите му — вкусове, до голяма степен съвпадащи с неговите. Карпов знаеше със сигурност, че Генералният на няколко пъти се е допитвал до Филби, един вид потвърждение на съветите, дадени му от КГБ. Защо не и сега?

И накрая, Карпов беше дочул нещо безкрайно интересно. Веднъж, само веднъж, Филби се е изпуснал да каже, че би искал да се прибере у дома. Дори и само за това му нямаше доверие. Никакво. Спомни си усмихнатото лице на масата срещу него на вечерята у Крючков преди Нова година. Какво каза той за Англия тогава? Нещо за политическата й стабилност и че се надценява от отдела му?

Имаше парчета и те започваха да застават по местата си. Реши да провери мистър Харолд Адриан Ръсел Филби. Но знаеше, че дори и той ще бъде забелязан — ако получава документи от архива, ако официално изиска информация, телефонните му разговори, записките. Всичко трябваше да стане неофициално и най-вече да го направи лично, без да оставя нищо написано. Да се противопоставиш на Генералния беше опасно.

Джон Престън чу, че го викат, когато беше на стотина метра от входа си. Обърна се и видя Бари Банкс, който пресичаше улицата към него.

— Здрасти, Бари, светът е малък, нали? Ти какво правиш насам?

Знаеше, че човекът от „К.7“ живее на север около Хайгейт. Може би идва на концерт в Албърт Хол?

— Теб чакам — каза той и се ухили. — Слушай, един мой колега иска да се види с теб. Имаш ли нещо против?

Престън бе заинтригуван, но не изпитваше подозрение. Познаваше Банкс от службата, но нямаше представа кой може да иска да говори с него. Отиде с него на стотина метра надолу и пресякоха улицата. Спряха пред един паркиран форд „Гранада“, Бари отвори задната врата и подкани Престън да погледне вътре. Той надзърна.

— Добър вечер, Джон. Имаш ли нещо против да разменим две думи?

Изненадан, Престън седна до човека, облечен с палто. Банкс затвори вратата и се отдалечи.

— Виж какво, знам, че това е странен начин да се срещнем. Но както и да е. Не трябва да разклащаме лодката, нали? Смятам, че досега не съм имал прилична възможност да ти благодаря за работата в Южна Африка. Първокласна работа. Хенри Пиенаар беше много впечатлен. Също и аз.

— Благодаря, сър Найджъл!

„Какво ли иска старата лукава лисица? Със сигурност не това, за което говори.“ Но „С“ изглеждаше замислен.

— Има още нещо — каза той след малко, сякаш разсъждаваше на глас. — Младият Бари ми каза, че е забелязал, че преди Коледа си предал един много интересен доклад за левите екстремисти в страната. Може и да греша, но вероятно част от финансирането идва от чужбина, разбираш за какво става дума, надявам се. Работата е, че докладът ти не ни беше предоставен във „фирмата“. Жалко.

— Сложиха ми „БП“.

— Да, да, Бари ми каза. Наистина жалко. Бих искал да го погледна. Няма ли как да си намеря копие?

— В регистратурата е — каза Престън озадачен. — Може да е оставен без последствие, но е регистриран. Бари трябва само да го получи оттам и да го изпрати по куриера.

— За жалост не може. Вече е изтеглен. От Суонтън. Той не е свършил още с него и не иска да го даде.

— Но той е от финансите!

— Да — каза със съжаление сър Найджъл, — и преди това е бил у някого в администрацията. Човек може да си помисли, че нарочно го крият.

Престън беше изумен. Виждаше отпред Банкс, който пристъпваше от крак на крак.

— Има още едно копие. Моето лично. В сейфа ми е.

Банкс ги закара. През вечерния трафик едва пълзяха. Един час по-късно Престън подаде през прозореца на форда личното си копие от доклада.

14.

Генерал Евгений Карпов изкачи и последните стълби до третия етаж в блока на „Проспект мира“ и натисна звънеца. След няколко минути вратата се отвори. Беше жената на Филби. Вътре се чуваха гласовете на децата. Дойде в шест вечерта, защото те щяха да са се върнали от училище дотогава.

— Здравей, Ерита.

Тя дръпна глава назад предизвикателно. Дамата защитаваше съпруга си. Изглежда, знаеше, че Карпов не го обича особено.

— Другарю генерал?

— Ким у дома ли е?

— Не, няма го.

Не „излезе“, а „няма го“, помисли Карпов. Той се престори на изненадан:

— О, надявах се да го намеря. Знаеш ли кога ще се върне?

— Не. Ще се върне, когато се върне.

— Знаеш ли къде мога да го намеря?

— Не.

Карпов се смръщи. Филби беше казал нещо на тази вечеря у Крючков… че не му дават да кара кола след инсулта. Вече беше проверил паркинга в сутерена. Волгата на Филби беше там.

— Мислех, че ти го возиш с колата тези дни, Ерита.

Устните й се дръпнаха в полуусмивка. Лицето й не беше на жена, изоставена от мъжа си. По-скоро — на жена, чийто мъж е бил повишен.

— Вече не. Има шофьор.

— Охо! Е, съжалявам, че го изпуснах. Ще го намеря, когато се върне.

Слезе по стълбите замислен. Пенсионираните полковници не получаваха служебни коли. Когато се прибра у тях (живееше на две преки от хотел „Украйна“), набра номера на гаража на КГБ и настоя да говори с дежурния диспечер. Когато се представи, реакцията беше уместно почтителна. Гласът му беше сърдечен и весел:

— Нямам навик да давам букети с карамфили, но когато се свърши работата добре, не виждам защо не.

— Благодаря ви, другарю генерал.

— Става дума за този шофьор, който вози моя приятел, полковник Филби, той много го похвали. Казва, че бил много добър. Ако моят някога се разболее, искам да ми изпращате него.

— Благодаря ви още веднъж, другарю генерал. Самият аз ще предам на другаря Георгиев.

Карпов затвори. Георгиев. Не беше чувал името му. Но един спокоен разговор с него би бил полезен.

На следващата сутрин, 8 април, „Академик Комаров“ бавно се отправи нагоре по реката към пристанището на Глазгоу. При Грийнък корабът спря за малко, за да качи лоцмана и двама митничари.

Те изпиха според обичая по чашка при капитана и разбраха, че корабът идва от Ленинград, че не е натоварен и че ще товари принадлежности за индустриални помпи от „Уеър ъв Каткарт Лимитед“. Митничарите провериха списъка на екипажа, но не запомниха никое име. По-късно щеше да се окаже, че в него е записан морякът Константин Семьонов.

Когато „нелегални“ агенти на КГБ влизат в дадена страна с кораб, обикновено името им не се вписва в списъка на екипажа. Те пристигат скрити в специални тайници в конструкцията на кораба, така че и най-прецизните митничари не могат да ги открият. Така, ако агентът остане на брега, при тръгване няма да има неприятности. Но при сегашния случай трябваше да се бърза. Нямаше време да се подготвя скривалище.

Допълнителният член беше дошъл заедно с хората от Москва само часове преди „Академик Комаров“ да потегли на отдавна планирания си рейс от Ленинград за Глазгоу. Капитанът и политическият офицер нямаше как да откажат и включиха Семьонов в списъка на екипажа. Увериха ги, че моряшкият му паспорт е в ред и че ще се върне с тях.

Въпреки това човекът беше заел една каюта за себе си и цялото пътуване прекара в нея, докато двамата истински моряци, чиято беше каютата, трябваше да спят в спални чували в каюткомпанията. Тези чували бяха прибрани, когато шотландският лоцман се качи на борда. Долу в каютата по обясними причини куриер № 2 чакаше да стане полунощ.

Докато лоцманът стоеше на мостика и полетата на Стратклайд се плъзгаха назад и докато дъвчеше сандвича си, в Москва вече беше обяд. Карпов се обади отново в гаража. Сега друг диспечер беше дежурен, както би трябвало да се очаква.

— Изглежда, шофьорът ми е хванал грип — каза той, — днес ще довършим деня, но за утре ще го освободя.

— Ще ви изпратя заместник, другарю генерал.

— Предпочитам да е Георгиев. Свободен ли е? Много ми го хвалят.

Чу се шумолене на хартия:

— Да, наистина, той заместваше, но сега е в гаража.

— Добре. Нека дойде пред къщи утре в осем часа. Аз ще взема ключовете, а чайката ще е на паркинга.

Все по-странно и по-странно, мислеше той. Георгиев е возил Филби за известно време. Защо? Защото е трябвало да ходи на много места и Ерита не е успяла да смогне? Или защото не е трябвало да знае къде ходи мъжът й? И сега шофьорът е върнат в гаража… Какво би могло да означава това? Вероятно Филби е някъде и не му трябва шофьор, поне докато свърши операцията, в която е замесен.

Тази вечер Карпов съобщи на благодарния си шофьор, че може да почива на следващия ден и да остане при семейството си.

Същата вечер сър Найджъл Ървинг вечеря с един приятел в Оксфорд.

Едно от очарователните неща във връзка с колежа „Сейнт Олбъни“ е, че, подобно на много други влиятелни британски институции, за широката публика той не съществува.

Всъщност той съществува, но е толкова малък, че ако някой, докато разглежда околностите, мигне, може и да не го види. Неговата зала е малка, елегантна и закътана. В него не предлагат аспирантури, не обучават студенти, затова няма и дипломанти и не присъждат научни степени. Има няколко професори и асистенти, които понякога обядват заедно в столовата, но живеят пръснати из целия град, и други, които не живеят в града, но го посещават. Понякога се канят външни лектори — голяма част, — а понякога професорите и асистентите предават доклади на висшите ешелони на държавата, където на тях гледат много сериозно. Финансирането на колежа е също така незабележимо, както и самият той.

В действителност това е „мозъчен тръст“, в който подбрани умове, често и със значителен неакадемичен опит, изучават един-единствен предмет — текущите събития.

Тази вечер сър Найджъл вечеря в столовата със своя домакин, професор Джереми Суийтинг, и след чудесната храна отидоха у дома на професора, една приятна къща в покрайнините на Оксфорд, за да изпият по чаша порто и кафе.

— Е, Найджъл — каза професорът, след като отпиха от виното и се разположиха удобно пред камината в кабинета, — какво мога да направя за теб?

— Чувал ли си случайно, Джереми, за съкращението МБР?

Професорът застина с чаша във въздуха. Дълго време стоя загледан в нея.

— Да ти кажа, Найджъл, ти наистина знаеш как да развалиш вечерта на човек. Къде чу това съкращение?

Вместо отговор сър Найджъл му подаде доклада на Престън. Професор Суийтинг го чете внимателно в продължение на един час. Ървинг знаеше, че професорът за разлика от Престън е теоретик. Той не излизаше навън, на „терена“, но за сметка на това притежаваше енциклопедични познания в областта на марксистката теория и практика, на диалектическия материализъм и учението на Ленин за приложението на теорията при практическото завземане на властта. Той четеше, изучаваше, съпоставяше и анализираше.

— Забележително — каза професорът и върна доклада, — разбира се, това е различен подход, различно отношение и очевидно съвсем различна методология. Но достигаме до еднакви заключения.

— Ще ми кажеш ли твоите заключения?

— Това е само теория, разбира се — извини се Суийтинг, — хиляда сламки, духани от вятъра. Може да стане купа сено, може и да не стане. Както и да е, занимавам се с тези неща от юни 1983…

Продължи да говори още два часа и сър Найджъл, когато се качи в колата, за да го закарат до Лондон, беше дълбоко замислен.

„Академик Комаров“ пристана на кея Финистън, в сърцето на Глазгоу, така че тежките кранове да могат да го натоварят на сутринта. Тук няма паспортни или митнически проверки. Чуждестранните моряци просто могат да слязат от корабите си и да тръгнат по улиците на града.

В полунощ, когато професор Суийтинг все още говореше, морякът Семьонов слезе по трапа, извървя стотина метра по кея, заобиколи „Бети Бар“, пред чиято врата няколко моряци все още отстояваха правото си на едно последно питие, и тръгна нагоре по улица Финистън.

Беше незабележителен, с протрити обувки, кадифени панталони, поло и анорак. Под мишница стискаше брезентов чувал, завързан с шнур. Мина под линията на метрото, стигна до Аргайл стрийт и после зави наляво до Партик крос. Без да поглежда карта на града, продължи до Хиндлънд Роуд и вървя по него още около миля до кръстовището с още една голяма пътна артерия — Грейт Уестърн Роуд. Маршрута си бе запомнил отдавна.

На това място погледна отново часовника си. Имаше на разположение още половин час, а срещата беше на около десет минути път. Зави наляво и стигна до хотел „Понд“, до езерото с гребни лодки и на стотина метра от бензиностанцията на „Бритиш Петролиум“, чиито светлини ясно се виждаха в тъмнината. Видя ги близо до автобусната спирка на ъгъла на Грейт Уестърн и Хюендън. Бяха петима, часът беше един и половина сутринта, въртяха се под навеса на спирката.

В някои части на Англия ги наричат „скинхедз“ (бръснати глави) или „пънкари“, но в Глазгоу ги наричат „нед“. Той реши да пресече улицата, но твърде късно. Един от тях му извика нещо и всички се изсипаха от навеса. Той знаеше малко английски, но размазаният от алкохол глазгоуски диалект беше непосилен за него. Те преградиха тротоара и той излезе на платното. Единият го хвана за ръката и изкрещя нещо. Всъщност хулиганът каза нещо като:

— К’о иаш ф торбичката я’а вийм?

Но Семьонов не разбра нищо и се опита да подмине. Те се нахвърлиха върху него и той падна на земята под порой от удари. Когато лежеше подпрян до бордюра, започнаха да го ритат. В полусъзание чувстваше как дърпат торбата му, така че я стисна с две ръце до корема си и се сви на кълбо. Ударите попадаха в главата и бъбреците му.

Към кръстовището гледат няколко заможни четириетажни жилищни сгради. Мисис Силвестър беше стара, овдовяла, сама, страдаща от артрит и не можеше да спи. Тя живееше на последния етаж на една от тези сгради. Тя чу виковете отдолу и докуцука до прозореца. Гледката я накара да отиде до телефона и да набере 999, полицията. Тя каза на кое кръстовище да изпратят кола, но затвори, когато попитаха за името и адреса й. Почтените хора, а тези там са много почтени, не обичат да се замесват.

Когато ги повикаха, полицаите Алистър Крейг и Хю Макбейн бяха на около миля надолу по булеварда и при липсата на движение достигнаха до мястото на произшествието за деветдесет секунди. Когато чуха сирената и видяха светлините, побойниците престанаха да дърпат чувала и избягаха през тревната площ, така че полицейската кола да не може да ги гони. Когато Крейг отвори вратата и излезе от колата, те бяха далече и преследването — излишно. При всички случаи жертвата беше по-важна.

Крейг се наведе над падналия. Той беше свит като ембрион и в безсъзнание.

— Линейка, Хю — извика той на колегата си в колата и Макбейн взе микрофона на радиостанцията. Линейката дойде от болницата „Уестърн Инфърмъри“ след шест минути. Двамата полицаи въобще не пипаха падналия, а само го завиха с едно одеяло.

Санитарите поставиха тялото върху носилката и я вкараха в колата. Крейг вдигна чувала и го хвърли вътре.

— Отиди с него, аз идвам! — извика Макбейн и Крейг също се качи в линейката. След по-малко от пет минути бяха в приемното отделение на травматологията. Двамата санитари прекараха носилката през люлеещата се врата и надолу по коридора към отделението. Тъй като това беше приемната на бързата помощ, не се налагаше да се чака в общата чакалня, където бяха обикновените нощни пияници с белези и рани, получени при разнообразни контакти с неподатливи предмети.

Крейг изчака Макбейн да паркира колата отпред, на паркинга.

— Хю, ти се оправи с приемните формуляри, аз ще отида да видя дали ще имаме име и адрес.

Макбейн въздъхна. Вечните формуляри. Крейг вдигна торбата и тръгна по коридора, по който беше минала носилката. Травматологията на „Уестърн Инфърмъри“ представлява един коридор с люлеещи се врати на двата края и дванадесет стаи със завеси вместо врати, по шест от всяка страна. Единадесет от стаите служат за прегледи, а дванадесетата е за сестрите. Тя е най-близката до задната врата, през която минават носилките. Вратата от другия край е остъклена с полупрозрачни огледала и води към чакалнята, където по-леките случаи чакат реда си.

След като остави Макбейн на пропуска, за да попълни формулярите, Крейг мина през огледалната врата и видя носилката с пребития в другия край. Дежурната сестра го погледна бързо — при всички случаи беше жив — и нареди на санитарите да го сложат на кревата в една от стаите, за да може носилката да се върне в линейката. Сложиха го в стаята срещу тази на сестрите.

Дежурният лекар, индиец на име доктор Мехта, дойде, накара санитарите да съблекат мъжа до кръста и го прегледа внимателно, след което поиска рентгенова снимка и отиде да се погрижи за пострадал от автомобилна катастрофа.

Сестрата се обади в рентгеновото отделение, но в момента там имаше пациенти. Казаха й, че ще я уведомят, когато са свободни. Тя сложи чайника, за да направи чай. Крейг, след като се убеди, че пострадалият още е в безсъзнание, взе анорака и торбата му и ги сложи на масата на сестрата.

— Имаш ли излишна чашка от тази отвара? — Тонът му беше шеговит като на хората, които през нощта са длъжни да разчистват мръсотията на големия град.

— Може и да имам. Но не зная защо да я хабя за такива като тебе.

Крейг се ухили. Той претърси джобовете на анорака и извади моряшки паспорт. Снимката беше на човека в носилката и надписите бяха на руски и на френски. Не разбираше нито единия, нито другия. Не можеше да чете кирилицата, но поне името, написано с латиница, можеше.

— Кой е „Джими“? — попита дежурната сестра, докато приготвяше две чаши чай.

— Прилича на моряк. При това руснак. — Крейг беше притеснен. Местен жител, пребит от местна банда, е едно нещо. Чужденец, още повече руснак, означава проблеми. За да се опита да разбере от кой кораб е, Крейг изпразни съдържанието на торбата.

В нея имаше навита на руло памучна фланелка, а в нея беше увита цилиндрична кутия за тютюн със завинтващ се капак. В кутията нямаше тютюн, а памук и в памука имаше два алуминиеви диска, като между тях беше поставен трети, от мътносив метал, два инча в диаметър: Крейг разгледа дисковете без особен интерес, постави ги обратно в кутията и затвори капака. Остави я до паспорта на масата. Той не знаеше, че жертвата вече е в съзнание и го наблюдава през завесата. Знаеше само, че е време да се обади в управлението, че става дума за пребит руснак.

— Да използвам телефона, муци? — Той взе слушалката.

— Не ме муцкосвай — извика сестрата, която беше малко по-възрастна от двадесет и четири годишния Крейг. — Боже мили, от ден на ден все по-млади!

Той започна да набира. Никога не ще се узнае какво е минало през ума на Константин Семьонов. Замаян и объркан, може би със сътресение на мозъка от ритниците по главата, той безпогрешно разпозна униформата на полицая с гръб към него в стаята отсреща. Видя собствения си паспорт и пратката, която трябваше да предаде на агента, поставени на масата до ръката на полицая. Беше видял, че полицаят разглежда съдържанието на кутията — лично той не се беше осмелил да види какво има вътре, — а сега държи телефона. Може би му се е присънила безкрайна присъда при строг режим в някоя задушна килия…

Крейг усети грубо блъсване встрани и това го завари неподготвен. Една гола ръка се протегна покрай него, сграбчи кутията. Той реагира бързо, хвърли слушалката и хвана ръката.

— Какво правиш, по дяволите?! — изкрещя той. Тогава реши, че завалията халюцинира, и го хвана, за да го удържи. Кутията падна на пода. За миг Семьонов се втренчи в шотландския полицай, после се паникьоса и побягна. Крейг се развика и хукна да го гони по коридора.

Шорти Патерсън беше пияница. Животът му, отдаден на продукцията на спиртоварните, го беше направил безработен и невъзможен за наемане на работа. Той не беше обикновен пияница — беше довел напиването си до вид изкуство. Предния ден той получил социалната си помощ, отправил се директно в най-близката кръчма и до полунощ се парализирал. В малките часове се ядосал от пренебрежителното отношение на един уличен стълб, който отказал да му отпусне пари за едно питие, и ударил горкото творение.

Бяха направили рентгенова снимка на счупената му ръка и той се влачеше по коридора към стаята си, когато един човек, гол до кръста, с насинен гръден кош и разкървавено лице, изскочи иззад една от завесите и се втурна към него, подгонен от полицай. Шорти знаеше дълга си към един колега страдалец. Не обичаше полицаите, които, изглежда, си нямаха друга работа, освен да го изваждат от удобните канавки и да го водят на места, където го карат да се къпе. Той остави бягащия да мине и протегна крак.

— Ах, тъпо, гадно копеле! — изрева Крейг, когато се срути на земята. Докато се изправи, руснакът беше спечелил десетина метра.

Семьонов мина през огледалната врата, излезе в чакалнята, но не видя тесния изход навън отляво, а се втурна през широката двойна врата отдясно. Намери се в коридора, през който бяха минали с носилката преди известно време. Той отново зави надясно и се оказа срещу приближаваща носилка, край която имаше лекар и сестра, държащи бутилки с плазма. Носилката запушваше целия проход. Зад гърба си чуваше тропане на ботуши.

Вляво имаше малко фоайе с две врати. Зад едната беше асансьорът. Промуши се вътре. Асансьорът тръгна нагоре и той чу как полицаят блъска по вратата. Облегна се и затвори очи изтерзан.

Крейг се затича нагоре по стълбите. На всеки етаж проверяваше светлините над асансьора. Все още се качваше. На последния, десети етаж той стигна изпотен, ядосан и запъхтян.

Руснакът беше излязъл на десетия. Погледна за едната от двете врати, но там имаше само спящи пациенти. Имаше и още една — отворена, а зад нея стълби. Той изтича нагоре и се намери в друг коридор, но там имаше душове и складови помещения. Накрая видя още една врата, също отворена, и през нея се чувстваше топлата, влажна нощ. Тя водеше на покрива.

Крейг беше побеснял от яд, но в края на краищата излезе навън. Когато очите му привикнаха с тъмнината, успя да различи човешка фигура близо до северния парапет. Ядът му се изпари. Аз също бих се паникьосал, ако се събудя в московска болница, помисли той. Тръгна към мъжа с разперени ръце, за да му покаже, че са празни.

— Хайде, Джими, или Иван, или както ти е името. Всичко ти е наред. Чукнаха те по главата, това е всичко. Хайде да те водя долу.

Сега очите му бяха напълно свикнали. Лицето на руснака се виждаше ясно при отблясъците от града долу. Изчака го, докато се приближи на двадесетина метра. След това погледна надолу, пое въздух дълбоко, затвори очи и скочи.

Няколко секунди Крейг не можеше да повярва. Дори и след като чу мекото тупване на тялото на служебния паркинг на тридесет-четиридесет метра надолу.

— О, Боже! — изпъшка той. — Ще си имам неприятности.

С разтреперани пръсти той намери личната си радиостанция и повика управлението.

На стотина метра от бензиностанцията на „Бритиш Петролиум“, на половин миля от автобусната спирка, скътано до хотел „Понд“ се намира езерото с лодките. Няколко каменни стъпала водят от тротоара до самото езеро и до долния им край има две дървени пейки.

Смълчаният човек, облечен в кожени дрехи, погледна часовника си. Три часът. Срещата беше определена за два. Само един час закъснение се допускаше. Имаше и резервна среща, на различно място, след двадесет и четири часа. Ще отиде там. Ако куриерът не се яви, ще трябва да използва радиото отново. Стана и си тръгна.

Хю Макбейн не беше близо до пропуска, когато руснакът и Крейг профучаха оттам. Беше отишъл до колата, за да свери времето на побоя и времето, в което ги бяха уведомили. Когато „съседът“ му (това е местен жаргон за „партньор“) се появи, изглеждаше блед и потресен.

— Алистър, разбра ли му името най-накрая?

— Той е… беше… руснак, моряк… — каза Крейг.

— Мама му стара. Само това липсваше. Как му се пише името?

— Хю… той… току-що се хвърли от покрива…

Макбейн остави писалката и загледа с невярващи очи „съседа“ си. След това обучението си каза думата. Всеки полицай знае, че ако нещо се обърка, трябва да си прикриеш гърба, да следваш предписаните процедури до запетайката и никакви каубойски номера, нито пък „мъдри“ инициативи.

— Обади ли се в управлението?

— Да. Ще изпратят някой.

— Ела да извикаме лекаря.

Намериха доктор Мехта вече изтощен от работа. Той ги последва до паркинга, огледа ужасния размазан труп, обяви смъртта и се върна към задълженията си. Санитарите донесоха едно одеяло, за да го покрият и след още половин час линейката го закара в моргата на „Джоселин Скуеър“, близо до „Солт Маркет“. Там други хора щяха да махнат остатъка от дрехите — панталони, обувки, чорапи, долни гащи, часовник, — всичко щеше да бъде етикетирано и поставено в пликове, за да може да се прибере.

В болницата трябваше да се попълват още формуляри — тези за приемането бяха запазени като доказателства, макар че нямаше да се използват по предназначение. Полицаите прибраха вещите на мъртвия — един анорак, един пуловер с поло яка, една брезентова торба, една памучна фланелка (навита), една кръгла кутия за тютюн.

Преди да свършат, около петнадесет минути след като се обади Крейг, от управлението пристигна инспектор с един сержант, и двамата униформени, и помолиха за свободна стая. Предоставиха им една свободна канцелария и те се заеха с показанията на двамата полицаи. След десет минути инспекторът изпрати сержанта до колата, за да повика дежурния старши офицер. Беше четири часа сутринта, четвъртък, 9 април. В Москва беше осем часа.

Генерал Карпов изчака да излязат от града, преди да заговори шофьора Георгиев. Очевидно тридесетгодишният шофьор беше дочул, че генералът го е посочил лично, и се стремеше да му угоди.

— Харесва ли ти работата при нас? — попита Карпов.

— Много, другарю генерал.

— Доста се ходи насам-натам. Не е като в някоя задушна канцелария.

— Да, другарю генерал.

— Чувам, возил си моя приятел полковник Филби тези дни.

Кратка пауза. По дяволите, помисли Карпов, казали са му да мълчи.

— Ъъ, да.

— По-рано сам караше. До инсулта.

— Да, и той каза това, другарю генерал.

По-добре да цепи направо:

— Къде го вози?

По-дълга пауза. Карпов виждаше лицето на шофьора в огледалото. Беше объркан, явно затруднен.

— Из града, другарю генерал.

— На някое определено място ли, Георгиев?

— Не, другарю генерал, из града.

— Спри тук, Георгиев.

Чайката излезе от привилегированото централно платно и като премина през трафика, насочен на юг, спря на един крайпътен паркинг.

Карпов се наведе напред:

— Знаеш ли кой съм аз, другарю шофьор?

— Да, другарю генерал.

— И знаеш какъв съм в КГБ?

— Да, другарю генерал-лейтенант.

— Тогава не ме разигравай, млади момко. Къде точно ходихте?

Георгиев преглътна. Карпов забеляза, че се бори вътрешно. Въпросът е, кой му е наредил да мълчи за това, къде са ходили с Филби? Ако е самият полковник, Карпов беше по-старши от него. Ако обаче заповедта е от по-високо… Всъщност това бе инструкция на майор Павлов, който беше заплашил Георгиев сериозно. Макар и само майор, той е от „гвардията“, докато в Първо главно работят какви ли не хора. И все пак генералът си е генерал.

— Повечето по разни срещи. Някои в централните московски апартаменти, другарю генерал. Но не съм влизал вътре и не знам точно къде.

— Някои в центъра на Москва. А другите?

— Винаги в една вила, в Жуковка.

Територия на ЦК — помисли Карпов.

— Знаеш ли чия?

— Не, другарю генерал, честно! Той ми казваше откъде да карам. После го чаках в колата.

— Кой друг идваше на тези срещи?

— Веднъж пристигнахме две коли едновременно. Видях човека от другата кола да влиза…

— Позна ли го?

— Да, другарю генерал. Преди да дойда в КГБ, бях шофьор в армията. Бяхме в Кандахар, Афганистан, и возех един полковник от ГРУ. Веднъж возих и този човек заедно с полковника. Генерал Марченко.

Охо, старият приятел Пьотър Марченко, мислеше Карпов, специалист по дестабилизация.

— Някой друг?

— Видях само още един шофьор, другарю генерал. Говорихме си с него, докато чакахме. Но този не беше много разговорлив. Само спомена, че вози някой от Академията на науките. Честно, другарю генерал, нищо повече не знам.

— Карай, Георгиев.

Карпов се облегна и се загледа в горския пейзаж край пътя. Значи срещали са се четирима, домакинът от ЦК или Върховния съвет, Филби, Марченко и неизвестен академик. Подготвяли са нещо за Генералния секретар.

Следващият ден беше петък и управляващите щяха да свършат работа колкото се може по-рано, за да отидат на вилите си. Знаеше, че вилата на Марченко е в Переделкино, недалеч от неговата. Знаеше и слабостта му. Въздъхна. По-добре да вземе много коняк. Чакаше го тежко изпитание.

Старши офицерът Чарли Форбс изслуша полицаите Крейг и Макбейн внимателно и спокойно, като от време на време задаваше въпроси. Не се съмняваше, че казват истината, но беше работил в полицията достатъчно дълго, за да знае, че истината не винаги може да ти отърве кожата.

Работата беше лоша. Формално мъртвият руснак е бил под попечителството на полицията, пък макар и в болницата. На покрива не е имало никой освен Крейг. Няма ясен мотив за самоубийството. Той лично дори и не се интересуваше защо го е направил. Както и всички останали, приемаше, че е бил в състояние на шок и е изпаднал в паника поради временна неадекватност. Цялото му внимание беше насочено към последствията за участъка му.

Налагаше се да се открие корабът, да се уведоми капитанът, да се идентифицира тялото, да се съобщи на руския консул и, разбира се, на пресата, проклетата преса, част от която не би се поколебала да засвири на любимата си струна — полицейската бруталност. Цялата работа беше, че не знае отговорите на повечето въпроси, които биха му задали. Защо ли е скочил този глупак?

В четири и половина вече нямаше какво да правят в болницата. Машината щеше да се завърти призори. Нареди да се връщат в управлението.

В шест часа двамата полицаи бяха написали подробните си показания. Чарли Форбс в кабинета си се занимаваше с изискванията на процедурите. Дамата, набрала 999, се издирваше, може би напразно. Разполагаха и с показанията на двамата от линейката, повикана чрез полицейската радиостанция. Поне за побоя нямаше да има съмнения.

Показания бяха взети и от медицинската сестра, от доктор Мехта и от човека на пропуска, който свидетелства, че е видял Крейг да тича след човек, гол до кръста. След това никой не беше видял нищо.

Форбс научи, че в пристанището няма друг съветски кораб освен „Академик Комаров“, и изпрати полицейска кола да доведе капитана за идентификацията на тялото. Събуди съветския консул, който щеше да дойде в кабинета му в девет, без съмнение с готов протест. Уведоми и началника на участъка им, както и прокурора, който трябваше да проведе предварителното съдебно следствие.

Личните вещи на мъртвия бяха поставени в пликове и заключени в шкаф на разпореждане на прокурора, който беше разрешил аутопсия за десет часа. Чарли Форбс се изпъна назад и се обади в бюфета за кафе и кифли.

Докато Чарли Форбс се занимаваше с документацията, Крейг и Макбейн подписаха показанията си и слязоха в бюфета да закусят. И двамата бяха разтревожени и споделиха тревогите си с един зле облечен сержант от неуниформените. След това им бе разрешено да се приберат у дома си и да поспят.

Нещо, което бяха казали, накара цивилния сержант да отиде до един телефонен автомат и да се обади. Обезпокои инспектор Кармайкъл, чието лице беше покрито с пяна за бръснене. Той го изслуша внимателно и довърши бръсненето си замислен. Той беше от специалния отдел.

В седем и половина той помоли главния инспектор от униформения отдел да присъства в десет часа в моргата. Покани го.

В същата морга в осем часа капитанът на „Академик Комаров“, придружен от неизменния политически офицер, се вгледа във видеоекрана, на който скоро се появи насиненото лице на Семьонов. Той кимна бавно и измърмори нещо на руски.

— Това е той — каза политическият офицер. — Искаме да видим нашия консул.

— Той ще бъде в участъка в девет часа — каза униформеният сержант, който ги придружаваше. И двамата руснаци изглеждаха потресени и потиснати. Сигурно е тежко да загубиш човек от екипажа, мислеше сержантът.

В девет часа съветският консул беше въведен в кабинета на Форбс. Говореше английски перфектно. Форбс го покани да седне и заразказва събитията от предната вечер. Преди да довърши, консулът го подхвана:

— Това е безобразие! Трябва незабавно да се свържа с посолството в Лондон…

На вратата се почука и въведоха капитана заедно с политическия офицер. Освен униформения сержант с тях имаше още един човек. Той кимна на Форбс:

— Добро утро, сър. Може ли да остана?

— Разбира се, Кармайкъл. Мисля, че ще е напечено.

Но не беше. Политическият офицер още с влизането си дръпна консула настрана и зашепна нещо в ухото му. Консулът се извини и двамата излязоха в коридора. Върнаха се след три минути. Консулът се държеше хладно, но коректно. Разбира се, ще се наложи да се свърже с посолството. Сигурен е, че полицията ще направи всичко, за да задържи побойниците. Дали ще бъде възможно тялото и вещите на покойния да отпътуват за Ленинград с „Академик Комаров“, който трябва да отплава същия ден?

Форбс беше учтив, но твърд. Полицейското разследване ще продължи, тялото и вещите трябва да останат на разположение на полицията. Консулът кимна. Той влизаше в положението им. След това си тръгнаха.

В десет часа Кармайкъл влезе в залата за аутопсии, където професор Харланд вече миеше ръцете си. Както обикновено, разговорът се завъртя около времето, голфа, ежедневието. На няколко крачки от тях върху плочата над каналите беше тялото на Семьонов.

— Може ли да хвърля едно око — попита Кармайкъл.

Патоанатомът кимна.

Инспекторът проучи останките на руснака за около десет минути. Когато си тръгна, малко преди професорът да започне да реже, той отиде в кабинета си и се обади в Единбург, и по-специално в шотландското министерство на здравеопазването и вътрешните работи.

Свърза се с един пенсиониран полицай, който работеше там и беше свръзка с MI5 в Лондон.

По обяд звънна телефонът в „С.4 (С)“, Брайт вдигна и подаде слушалката на Престън.

— За теб е. Не искат да говорят с никой друг.

— Кой е?

— От Шотландия. Единбург.

Престън взе слушалката.

— Джон Престън слуша… да, добро утро и на вас…

Няколко минути мълча, веждите му се присвиваха. На лист хартия записа името Кармайкъл.

— Да. Мисля, че е по-добре да дойда. Предайте, моля, на инспектор Кармайкъл, че ще взема полета в три. Ще може ли да ме посрещне на летището? Благодаря.

— Глазгоу? — попита Брайт. — Те пък какво са забъркали?

— А, някакъв руски моряк, който паднал от един покрив и май нещо малко не е какъвто трябва. Връщам се утре. Вероятно няма нищо сериозно. Все пак — повод да се махна оттук за малко.

15.

Летището на Глазгоу е на осем мили югозападно от града и е свързано с него с магистрала М–8. Самолетът на Престън се приземи малко след четири и половина и той само с една лична чанта малко след това влезе в чакалнята. Отиде до гишето за информация и оттам повикаха по микрофона мистър Кармайкъл.

Инспекторът се появи и те се запознаха. След пет минути вече бяха в колата и пътуваха към здрачаващия се град.

— Хайде да говорим веднага — предложи Престън. — Започнете отначало и ми разкажете всичко.

Кармайкъл беше лаконичен и точен. Имаше много неща, които не знаеше, но беше имал време да прочете показанията на двамата полицаи, особено тези на Крейг, така че можеше да преразкаже по-голямата част от тях. Престън слушаше мълчаливо.

— Добре. Но какво ви накара да се обадите и да поискате човек от Лондон?

— Може би греша, но ми се струва, че е възможно този човек да не е моряк — каза Кармайкъл.

— Слушам ви?

— Крейг казал нещо в бюфета тази сутрин. Аз не съм бил там, но го е чул служител, който ми се обади. Макбейн се е съгласил с думите му. Обаче никой от двамата не споменава това в показанията си. Както е известно, в показанията се описват факти, а това са предположения. Все пак, стори ми се, че си струва да проверя.

— Продължавайте.

— Разказали, че руснакът бил превит като ембрион, в ръцете си стискал брезентова торба и я притискал към корема си. Крейг казал, че я пазел като „бебе“.

Престън разбра за какво става дума. Когато човек го ритат, той инстинктивно се свива на кълбо като Семьонов, но с ръце предпазва главата си. Защо да изложи главата си на ритниците само и само да запази една торба?

— След това — продължи Кармайкъл — странно е времето и мястото. Моряците обикновено не стигат по-далеч от „Бети Бар“ или „Стейбъл Бар“. Нашият е бил на четири мили от пристанището, на път заникъде — всичко отдавна е било затворено и наоколо няма никакви заведения. Какво е правил там по това време?

— Добър въпрос. После?

— В десет тази сутрин отидох на аутопсията. Тялото беше доста увредено от падането, но лицето беше, общо взето, запазено с изключение на няколко синини. Повече са го удряли в тила и по тялото. Виждал съм лица на моряци и преди това. Те са изгорели от слънцето, загрубели и набръчкани. Този имаше гладко, бяло лице, като на човек, живял на закрито.

И накрая — ръцете. Би трябвало също да са загорели и груби. Но не — бяха меки и бели като на чиновник. И накрая — зъбите. Един моряк от Ленинград би трябвало да има най-обикновени пломби от амалгама и обикновени коронки. Този имаше две златни коронки и бели пломби.

Престън кимна одобрително. Кармайкъл беше наблюдателен. Пристигнаха в хотела, в който Престън имаше резервирана стая.

— И още нещо. Дребно, но може би означава нещо — каза Кармайкъл, — преди аутопсията съветският консул се видя с шефа. Аз присъствах. Отначало сякаш беше готов да протестира, но после политическият офицер на кораба го дръпна настрана и нещо си приказваха. След това консулът се превърна в самата учтивост и разбиране. Като че ли политическият му каза нещо за умрелия. Стори ми се, че не искат да вдигат шум, преди да съгласуват с посолството.

— Казали ли сте на някого от униформените, че съм тук?

— Още не. Да им кажа ли?

Престън поклати глава.

— Да изчакаме сутринта. Ще решим тогава. Може и да няма нищо.

— Имате ли нужда от нещо друго?

— Копия от показанията, всичките, ако можете да ги вземете. И списък на вещите му. А те къде са, между другото?

— Заключени са в участъка. Ще направя копия и ще ги оставя тук по-късно.

Генерал Карпов се обади в ГРУ и заобяснява, че уж куриерът от Париж не му е донесъл оттам френски коняк. Той самият не пие, но дължи на генерал Марченко една услуга и ще мине да остави бутилките във вилата му през почивните дни, само иска да е сигурен, че там ще има някой. Дали могат да му кажат номера в Переделкино? Естествено, можеха. Човекът от ГРУ му го даде и забрави за това.

В повечето вили в Переделкино през зимата има домашен прислужник, който поддържа камините, така че собствениците да не започват почивните си дни при невероятен студ. Телефона вдигна прислужникът на Марченко. Да, генералът щеше да бъде там на следващия ден, петък. Обикновено пристига към шест вечерта. Карпов благодари и затвори телефона. Той реши да освободи шофьора и да изненада Марченко към седем часа.

Престън лежеше буден и размишляваше. Кармайкъл му беше донесъл всички показания. Като всички записани в полицията показания, и тези бяха формални и неестествени, съвсем различни от начина, по който хората разказват за това, което са чули и видели. Фактите, разбира се, бяха налице, но не и впечатленията.

Престън не знаеше, защото Крейг никъде не го беше споменал, а сестрата не беше видяла, че преди да побегне по коридора, Семьонов се е опитал да сграбчи кутията за тютюн. Крейг просто пишеше, че раненият го е „избутал и побягнал“.

Списъкът с личните вещи също не вършеше кой знае каква работа. Споменаваше се „кръгла кутия за тютюн и съдържание“, което би могло да бъде няколко унции лош тютюн.

Престън прехвърляше възможностите през ума си. Първо, Семьонов би могло да е „нелегален“, прехвърлен в страната. Заключение: едва ли. Бил е записан в списъка на екипажа и липсата му би била открита при отпътуването на кораба.

Добре. Значи, дошъл е в Глазгоу с кораба и е трябвало да замине с него на следващия ден. Тогава какво е правил в малките часове толкова далече по Уестърн Роуд? Щял е да остави пратка или да се срещне с някого. Добре. Дори би могло да е дошъл да вземе нещо за Ленинград. Още по-добре. Но след това възможностите се изчерпваха.

Ако е успял да предаде каквото е трябвало, защо е държал торбата до корема си, сякаш животът му зависи от нея? Тя би трябвало вече да е празна!

Ако е искал да вземе нещо, но не е успял, важеше същото. Ако е успял да го вземе, защо нищо интересно не е било намерено у него?

Ако това нещо е било прикрито някъде около тялото му, защо въобще е носел торбата? Ако нещото е било зашито някъде в дрехите му или е било скрито в тока на обувката му, защо не е дал торбата, която е интересувала нападателите най-много? Така би си спестил един побой и щеше да може да проведе срещата си или да се върне на кораба само с няколко синини.

Престън прехвърли още няколко възможности. Дошъл е като куриер, за да се срещне лично с „нелегален“ агент. Да предаде устно съобщение? Едва ли. Има толкова по-добри начини за предаване на закодирана информация. Да получи съобщение? Същото е. Да смени някого, да заеме мястото му? Не, снимката в паспорта определено е неговата. Ако трябваше да смени някого, в Москва щяха да му дадат втори паспорт с друга снимка, с който смененият да напусне страната. Този паспорт би трябвало да е у него. Освен ако не е бил зашит в някоя подплата. На какво?

На анорака? Тогава защо е пазил торбата? В дъното на самата торба? Доста по-вероятно. Всичко водеше към проклетата торба.

Малко преди полунощ той се обади на Кармайкъл у дома му:

— Можеш ли да ме вземеш в осем? Искам да разгледам вещите. Можеш ли да го уредиш?

В петък сутринта, докато закусваха, Евгений Карпов каза на жена си Людмила:

— Можеш ли да заведеш децата на вилата днес следобед?

— Разбира се. Ти ще дойдеш след работа?

Той кимна разсеяно.

— Ще закъснея. Трябва да се видя с един човек от ГРУ.

Людмила Карпова въздъхна сподавено. Знаеше, че той има закръглена като яребица малка секретарка, която живее някъде около Арбат. Тя знаеше, защото хората говореха, а и в общество като тяхното със строго определени слоеве повечето й приятелки бяха жени на офицери с неговия ранг. Тя също така знаеше, че той не знае, че тя знае.

Беше на петдесет и бяха женени от двадесет и осем години. Бракът им беше добър, като се има предвид работата му, и тя беше добра съпруга. Както много други, омъжени за служители на Първо управление, и тя отдавна беше изпуснала бройката на самотните вечери, докато той е бил потънал до шия в шифровъчната зала на някое посолство на чужда земя. Тя беше изтърпяла безкрайната скука на безбройни дипломатически приеми, без да знае чужд език, докато съпругът й вдига наздравици — елегантен, приветлив, свободно говорещ английски, френски и немски.

Тя не можеше да изброи дългите седмици, когато мъжът й още беше младши офицер и те живееха в малко претъпкано апартаментче, а тя без никаква помощ трябваше да се грижи за малките деца, докато той е на някакъв курс или изпълнява задача, или чака в сянката на Берлинската стена да се върне куриерът от запад.

Тя беше изпитвала страха да я разпитват с часове, когато някой от колегите му забегне на Запад, за всичко, което са казвали в нейно присъствие. Беше виждала как такива съпруги, някога нейни приятелки, но които след това не би докоснала и с върлина, биват отвеждани към самолета на „Аерофлот“. Такава е работата, утешаваше я той.

Това беше преди години. Сега нейният Женя беше генерал, апартаментът в Москва беше широк и просторен, беше обзавела вилата, както той искаше — удобно и традиционно. Двете момчета бяха тяхна гордост — и двамата бяха студенти — единият по медицина, другият по физика. Повече нямаше да има ужасни жилища в чужбина, а след три години той щеше да се пенсионира с почести и добра пенсия. Така че, ако толкова му се налагаше да се занимава с друга жена веднъж седмично, негова си работа, повечето съвременници правят така. Това е по-добре, отколкото ако беше брутален алкохолик като някои други или застарял майор, който ще бъде изпратен някъде из азиатските републики, за да приключи кариерата си. Все пак тя въздъхна.

Кварталният полицейски участък не беше от най-изящните постройки в Глазгоу, а вещите на ограбения самоубиец бяха минали през нормалните процедури. Дежурният на пропуска предаде за малко поста си на свой колега и заведе Престън и Кармайкъл в задната част, където ги въведе в стая с гол под, пълна с метални заключващи се шкафове. Той не се изненада от картата на Кармайкъл и обяснението му, че тъй като мъртвият е чужденец, ще трябва и те да изготвят свой доклад и за целта искат да погледнат вещите. Полицаят беше много сведущ по докладите — през целия си живот се беше занимавал с това. Но той не напусна стаята, докато те отвориха торбата и преглеждаха съдържанието й.

Престън започна с обувките — провери токовете, подметките, върховете. Чорапите и долните гащи почти не отнеха време. Махна задния капак на часовника, но това беше само часовник. Панталоните го забавиха повече. Опипа всички подгъви и шевове, търсеше удебелени места или новонаправени шевове. Нищо.

Пуловерът беше лесен — нямаше шевове или по-дебели, отколкото трябва, места. Аноракът също отне време, но и там нямаше резултати. Когато стигна до торбата, беше по-убеден от всякога, че ако другарят Семьонов е носел нещо, то трябва да е в нея.

Просто за да я елиминира, той започна с фланелката. Нямаше нищо. Самата торба му отне половин час, докато се убеди, че дъното е просто двоен брезент, че по шевовете няма нищо и че дупките, през които минаваше въжето за стягане, не са миниатюрни антени или нещо подобно.

Остана кутията за тютюн. Беше произведена в СССР, капакът се завинтваше на резба и все още намирисваше на тютюн. Памукът си беше памук и оставаха трите метални диска — двата леки и блестящи като алуминий, а третият матовосив като олово и тежък. Той седна и се загледа в тях. Кармайкъл гледаше него, а сержантът гледаше пода.

Не го озадачаваше това, което те бяха — озадачаваше го, че не са нищо. Алуминиевите дискове, по три инча в диаметър, бяха от двете страни на другия, който беше два инча в диаметър. Той се помъчи да си представи за какво биха могли да се използват — в радиокомуникациите, в кодирането или декодирането, във фотографията… Не можеше да си представи нищо. Просто бяха метални дискове. И все пак той беше убеден, че един човек е предпочел да умре, вместо да ги остави в ръцете на нападателите си, които и бездруго щяха да ги хвърлят в най-близкия канал, или вместо да приеме да бъде разпитван за тях.

Той стана и предложи да отидат да обядват. Сержантът, който смяташе, че си е загубил цялата сутрин, върна нещата в шкафа и ги заключи вътре. След това ги изпрати навън.

След обяда в хотел „Понд“ — защото Престън предложи да огледат мястото на побоя — той стана и каза, че ще отиде да се обади по телефона.

— Може и да се позабавя — каза той на Кармайкъл, — пий едно бренди.

Когато излезе от хотела, Престън купи някои дреболии от магазина за части към бензиностанцията на „Бритиш Петролиум“. След това се върна в хотела и се обади в Лондон. Даде на помощника си Брайт телефонния номер в участъка и му каза кога точно да се обади.

След половин час се върнаха в полицейския участък, където явно раздразненият сержант отново ги заведе в стаята с шкафовете. Престън седна на масата в центъра и погледна телефона на стената срещу него. Пред себе си натрупа купчина от дрехи, извадени от различните пликове. В три часа звънна телефонът — от централата бяха свързали повикването от Лондон със стаята. Обади се сержантът.

— За вас е, сър. От Лондон — каза той на Престън.

— Би ли се обадил — каза той на Кармайкъл, — виж дали е спешно.

Кармайкъл стана и прекоси стаята до телефона. Докато пое слушалката от сержанта, за миг и двамата бяха с лице към стената.

След още десет минути Престън свърши окончателно. Кармайкъл го закара до летището.

— Естествено ще напиша доклад — каза Престън, — но не виждам защо руснакът е бил толкова притеснен. Колко време вещите му ще стоят заключени в този шкаф?

— О, поне още няколко седмици. Казахме и на съветския консул. Побойниците се издирват, но това е умряла работа. Може и да хванем някой от тях и той да изпее, ако го притиснат за нещо друго. Но е малко вероятно.

Престън подаде билета си. Пътниците вече се качваха.

— Най-глупавото нещо е, че ако си беше стоял мирен, щяхме да го заведем до кораба и даже да му се извиним. С все играчките му.

Когато самолетът излетя, Престън отиде в тоалетната, за да остане сам. Извади трите диска, които бяха увити в носната му кърпа, и отново ги разгледа. Все още не му говореха нищо.

Трите автомобилни шайби, които беше купил от магазинчето при бензиностанцията, щяха да са достатъчни за известно време. Преди това той искаше един човек да погледне истинските. Той работеше извън Лондон и Брайт би трябвало вече да го е помолил да изчака, докато пристигне Престън.

Карпов пристигна във вилата на Марченко по тъмно, малко след седем. Вратата отвори прислужникът, войник, който го въведе във всекидневната. Генералът беше станал на крака и изглеждаше изненадан и зарадван, че вижда приятеля си от другата, по-голямата разузнавателна служба.

— Евгений Сергеевич — прогърмя гласът му. — Какво те води в моя скромен дом?

В ръката си Карпов носеше сак. Той го вдигна и бръкна вътре.

— Един от моите се върна от Турция, през Армения. Умно момче, знае да не се връща с празни ръце. Понеже из Анадола е голям хаос, той поспрял в Армения и взел ето тези…

Той извади една от четирите бутилки от най-хубавия арменски коняк.

Очите на Марченко светнаха:

— „Ахтамар“! Само най-доброто за Първо главно!

— Е — продължи Карпов, — отивам нагоре към моята вила и си викам: кой да ми помогне да стигна по-лесно? И ето ти го отговора — старият Пьотър Марченко. Та се отбих. Ще видим ли дали го бива?

Марченко се разтресе от смях.

— Саша, чаши! — извика той.

Престън пристигна преди пет, взе колата си от паркинга и се насочи към шосе № 4. Вместо да тръгне на изток към Лондон, той тръгна на запад към Беркшир. След тридесет минути пристигна, където беше тръгнал — едно учреждение край селцето Алдермастън.

Известен просто като „Алдермастън“, Институтът за изследване на ядрените въоръжения, толкова любима мишена на борците за мир, е всъщност мултидисциплинарен институт. Наистина, там се разработват ядрени устройства, но освен това там се занимават с химия, физика, конвенционални експлозиви, инженеринг, чиста и приложна математика, радиобиология, медицина, правила за безопасност, здравни стандарти и електроника. Освен другото там имаше и много добър отдел по металите.

Преди години един от учените в „Алдермастън“ беше чел лекции на офицерите от разузнаването в Ълстър за металите, използвани в бомбените устройства на ИРА. Престън беше един от присъстващите и помнеше името на учения от Уелс.

Доктор Давид Уин-Еванс го чакаше във фоайето. Престън се представи и напомни за лекцията преди години.

— Каква добра памет имате — каза ученият с уелския си акцент. — Добре, мистър Престън, с какво мога да ви бъда полезен?

Престън бръкна в джоба си, извади носната си кърпа и показа трите диска.

— Тези са намерени у един човек в Глазгоу. Предавам се. Искам да знам какво представляват и за какво могат да се използват.

Докторът го погледна внимателно.

— Предполагате, нещо престъпно?

— Може би.

— Трудно е да се каже без анализ — каза специалистът. — Вижте, тази вечер съм канен на вечеря, а утре е сватбата на дъщеря ми. Може ли да ги проверя в понеделник и да ви се обадя?

— Разбира се. Аз самият ще си взема малко отпуска. Ще си бъда вкъщи. Да ви дам ли домашния си телефон в Кенсингтън?

Доктор Уин-Еванс се сбогува, изтича нагоре по стълбите, заключи дисковете в сейфа си и забърза към вечерята си. Престън тръгна към Лондон.

Докато Престън се прибираше, подслушвателната станция при Менуид Хил в Йоркшир улови единичен сигнал от нелегален предавател. Хванаха го още и станциите в Броди, Уелс и Чиксандс в Бедфордшир и засякоха координатите. Беше някъде из хълмовете на север от Шефийлд.

Когато местната полиция стигна до мястото, то се оказа пусто шосе между Барнсли и Понтърфакт. Там нямаше никой.

Малко по-късно същата вечер един от дежурните в Правителствения комуникационен център в Челтнъм докладва в кабинета на директора.

— Същият бръмбар е — каза той, — намира се в кола и е добро устройство. Само пет секунди излъчване и, изглежда, не може да се дешифрира. Първо в Дербишир, сега в Йоркшир, изглежда, е в северната част на Централна Англия.

— Следете го — каза директорът. — Такъв предавател не сме имали от години. Интересно какво ли предава?

Всъщност майор Валерий Петровски чрез своя оператор предаде: „Куриер две не се яви. Информирайте. Изпратете заместител.“

Първата бутилка „Ахтамар“ беше празна, а втората доста олекнала. Марченко се беше зачервил, но той можеше да изпие и две бутилки на ден, ако имаше настроение, и да се контролира добре.

Карпов, който рядко пиеше за удоволствие и никога сам, имаше тренинг от различните дипломатически приеми през годината. Имаше добра глава, когато му потрябваше. Освен това беше се насилил да изяде пакетче масло, преди да дойде, и въпреки че едва не повърна, мазнината щеше да покрие стомаха му и да забави действието на алкохола.

— Какво правиш напоследък, Пьотър?

Очите на Марченко се свиха.

— Защо питаш?

— Хайде де, Пьотър, от толкова време сме заедно. Помниш ли, като ти спасих задника в Афганистан? Преди три години? Дължиш ми една услуга. Какво става около тебе?

Марченко си спомняше. Той кимна съсредоточено. През 1984 година ГРУ провеждаше голяма разузнавателна операция срещу ислямските бунтовници близо до прохода Кхибер. Тогава имаше един особено опасен партизански лидер, който атакуваше обекти в Афганистан от бази в Пакистан. Марченко безразсъдно беше изпратил отряд да го залови отвъд границата, но сметките излязоха криви. Просъветските афганистанци бяха разкрити и убити по най-жесток начин, а единственият руснак, който ги придружаваше, имал късмет, че оцелял, но муджахидините го предали на пакистанските власти с надежда да получат срещу него оръжие.

Марченко се оказа сам. Примоли се на Карпов, тогава шеф на „нелегалните“, и той изложи на опасност един от агентите си, офицер от пакистанската армия, за да помогне на руснака да избяга и да се прехвърли през границата. Този международен скандал тогава би могъл да унищожи Марченко и той би се превърнал в поредния съветски офицер, чиято кариера се срутва в тази ужасна страна.

— Да, така е. Знам, че съм ти задължен, Женя, но не ме питай какво съм правил през последните няколко седмици. Специална задача. Много секретна. Без имена, без шумотевица — той потупа носа си с дебел като кебапче пръст и кимна свъсено.

Карпов се протегна и напълни чашата на Марченко от третата бутилка.

— Естествено. Разбирам… Не трябваше да питам. Няма да споменавам това повече. Операцията.

Марченко размаха пръст назидателно. Очите му бяха кръвясали. Той напомняше ранен глиган в храсталаците, с ум, замъглен от алкохола вместо от загуба на кръв и болка, но все пак опасен.

— Не е операция. Няма операция. Тази гадост е спряна, но трябва да мълчим. Всичките. От много високо… по-високо, отколкото можеш да си представиш. Не говори повече за това, става ли?

— Става. Няма и да помисля даже — каза Карпов и пак напълни чашата на Марченко. Той пълнеше неговата повече от своята, защото не беше толкова пиян, но все пак фокусираше погледа си с усилие.

След още два часа от последната бутилка „Ахтамар“ бяха останали около две трети. Марченко беше разплут в стола, с брада, опряна в гърдите. Карпов вдигна чашата си за още една от безкрайните наздравици.

— За забравата!

— Забрава? — Марченко поклати глава учудено. — Аз съм наред. Винаги мога да пия повече от вас, от Първо, никога не забравям…

— Не — поправи го Карпов, — имах предвид плана. Да го забравим, нали?

— „Аврора“? Правилно! Забравяме. Адски хубава идея де, въпреки всичко.

Пиха и Карпов пак напълни чашите.

— Майната им на всички — каза той, — и на Филби, и на академика.

Марченко кимна в знак на съгласие. Брендито, което не беше успяло да влезе в устата, се стичаше по брадата му.

— Крилов? Тоя задник? Зарежи ги всичките!

Карпов се добра със залитане до колата си към полунощ. Той се подпря на едно дърво, бръкна с два пръста в устата си и повърна на снега, гълтайки жадно студения нощен въздух. Почувства се облекчен, но шофирането до вилата му беше убийствено. Пристигна с ожулен калник и разтреперан от страх. Людмила беше будна и го сложи да си легне ужасена, че е карал от Москва в това състояние.

В събота сутринта Джон Престън отиде с колата си до Тонбридж, за да вземе сина си Томи. Както обикновено, момчето изригваше водопад от думи — разкази за изминалия срок, проекти за следващия, планове за започващата ваканция, похвали за приятелите и презрение за тези, които не харесваше.

Куфарът и кутията със сладкиши бяха в багажника и пътуването до Лондон беше истинско удоволствие за Джон Престън. Той спомена няколкото неща, които беше планирал за следващата седмица, и се радваше, че момчето ги одобрява. Лицето му се помрачи единствено когато си припомни, че след седмица ще трябва да се върне в елегантния, но студен и невероятно скъп апартамент в Мейфеър, където Джулия живееше с компаньона си. Той можеше да му бъде дядо и Престън подозираше, че ако момчето например счупи нещо, атмосферата ще стане много тягостна.

— Татко — попита Тони. — Защо да не мога да стоя при теб през цялото време?

Престън въздъхна. Не е лесно да обясниш на дванадесетгодишния си син какво ти струва разпадането на брака, защо се е разпаднал.

— Защото — каза той внимателно — майка ти и Арчи всъщност не са женени. Ако настоя да се разведем официално, тя ще поиска от мен пари, наречени „издръжка“, които при моята заплата не мога да си позволя. Просто нямам достатъчно пари, за да издържам нея, себе си и да плащам за училището ти. И ако не мога да плащам тези пари, съдът може да реши, че ти имаш подобри шансове с нея. Няма да се виждаме дори колкото сега.

— Не знаех, че нещата опират до пари — каза момчето натъжено.

— В края на краищата повечето неща опират до пари. Тъжно, но факт. Преди години, ако имах достатъчно пари да ви издържам, може би нямаше да се разделим с майка ти. Бях офицер в армията и дори когато започнах работа във вътрешно министерство, заплатата не беше достатъчна.

— А какво точно работиш в министерството? — попита синът му. Той изостави темата за раздялата на родителите си, както обикновено правят децата, когато се опитват да забравят нещо, което ги наранява.

— Дребна чиновническа работа.

— Сигурно е адски скучно, а?

— Да — съгласи се Престън, — сигурно е така.

Евгений Карпов се събуди с ужасен махмурлук, който понамаля едва след няколко аспирина. Следобед се почувства по-добре и реши да се поразходи.

Някъде в главата му се въртеше, че не съвсем отдавна е чул името Крилов. В един справочник „за служебно ползване“, който държеше на вилата си, той намери подробностите за професор Крилов, Владимир Илич. Историк, професор в Московския университет, дългогодишен член на партията, член на Академията на науките, на Върховния съвет и така нататък, и така нататък. Всичко това беше известно. Но имаше още нещо.

Той вървеше през снега с наведена глава, дълбоко замислен. Момчетата бяха отишли да карат ски, за да използват последния хубав сняг преди пролетта. Людмила Карпова вървеше след него и понеже познаваше настроенията му, не го прекъсваше.

Предната вечер състоянието му я беше изненадало, но тя беше щастлива. Той рядко пиеше и никога толкова много, което изключваше да е ходил при любовницата си. Вероятно наистина е бил при колега от ГРУ, някой от така наречените „съседи“. Разбира се, той се тревожеше за нещо, но това не беше „яребицата“ от Арбат.

Малко след три часа това, над което си блъскаше главата, се изясни. Той спря на няколко крачки пред нея и каза:

— По дяволите! Разбира се! — и изведнъж се развесели. Той я хвана за ръката усмихнат и така се върнаха във вилата.

Генерал Карпов знаеше, че ще трябва да проведе едно тайно проучване в кабинета си в понеделник и че ще посети професор Крилов у дома му вечерта.

16.

Телефонът иззвъня точно когато Джон Престън се канеше да излезе със сина си в понеделник сутринта.

— Мистър Престън? Обажда се Давид Уин-Еванс.

Отначало беше объркан, но после си спомни молбата си от петък.

— Прегледах вашето метално парче. Много интересно. Можете ли да дойдете да си поговорим?

— Всъщност взел съм си няколко дни почивка. Какво ще кажете за края на седмицата?

От другата страна последва пауза.

— Мисля, че е по-добре по-рано, ако можете да отделите време.

— Е, добре. Не можете ли да ми кажете за какво става дума по телефона?

— По-добре не.

Престън се замисли за момент. Щеше да води Томи в сафари-парка „Уиндзор“ и да прекарат там деня. Но той също беше в Беркшир.

— Може ли да мина днес следобед, към пет?

— Добре, пет. Обадете се от пропуска, аз ще кажа да ви пуснат горе.

Професор Крилов живееше на последния етаж в един блок на Комсомолски проспект с изглед към Москва-река и близко до университета, на южната страна. Генерал Карпов натисна звънеца малко след шест и отвори самият професор. Той погледна посетителя, без да го познае.

— Другарят професор Крилов?

— Да?

— Казвам се генерал Карпов. Дали не можем да поговорим за малко?

Показа му личната си карта. Професорът я разгледа и отбеляза мислено званието му и че работи в Първо главно управление на КГБ. След това го покани да влезе. Той го въведе в добре обзаведена стая, пое палтото му и го покани да седне.

— На какво дължа честта? — попита той, след като седна срещу Карпов. Той самият знаеше стойността си и един генерал от КГБ не можеше да го изпълни със страхопочитание.

Карпов разбираше, че с Крилов нещата ще са по-различни. Той лесно можеше да накара Ерита Филби да му каже за шофьора, лесно можеше да впечатли Георгиев с висшия си чин. Марченко беше стар приятел и пияница. Крилов беше високо в партийната йерархия, във Върховния съвет, в Академията, в елита на страната. Реши да не губи време, а да изиграе картите си бързо и без милост. Нямаше друг начин.

— Професор Крилов, в интерес на държавата е да ми изясните нещо. Искам да ми кажете какво знаете за плана „Аврора“.

Професорът седеше, сякаш са го ударили през лицето. След това се зачерви от гняв.

— Генерал Карпов, вие превишавате правата си! Не зная за какво говорите.

— Вярвам, че знаете — каза Карпов с равен глас, — и мисля, че трябва да ми кажете какво включва този план.

В отговор професор Крилов протегна ръка:

— Пълномощията ви, моля?

— Пълномощията ми са моят чин и моята служба.

— Ако не сте лично упълномощен от другаря Генерален секретар, значи нямате никакви пълномощия — каза Крилов ледено. Той стана и отиде до телефона. — Всъщност смятам, че за въпросите ви трябва да се уведоми някой по-високо от вас. — Той взе слушалката й се приготви да набира.

— Тази идея не е много добра. Знаете ли, че един от вашите колеги консултанти е изчезнал? — Първото зърно на съмнението беше проникнало зад самоуверената фасада на Крилов. — Моля, седнете и ме изслушайте — каза Карпов.

Академикът седна. Някъде в апартамента се чу отваряне и затваряне на врата. Докато беше отворена, през нея проникна вълна от западна музика, която после стана приглушена.

— Та, казвам, изчезнал — продължи Карпов. — Изчезнал от апартамента си, шофьорът му е освободен, жена му няма представа къде може да е или кога ще се върне, а дали и изобщо ще се върне.

Той играеше хазарт, при това от голям мащаб. Все пак в очите на професора се появи тревога. След това той се окопити.

— И дума не може да става да обсъждам държавни въпроси с вас, другарю генерал. Мисля, че трябва да ви помоля да напуснете.

— Не е толкова лесно — каза Карпов. — Кажете ми, професоре, нали имате син Леонид?

Внезапната смяна на темата обърка учения.

— Да. И какво от това?

— Ще ви обясня — каза Карпов.

В другия край на континента Престън и синът му се прибираха от сафари-парка „Уиндзор“ с колата, а денят беше топъл и мек.

— Трябва да се отбия на едно място, преди да се приберем — каза бащата. — Не е далеч. Бил ли си в „Алдермастън“?

Очите на момчето се отвориха широко.

— Бомбената фабрика?

— Не е съвсем „бомбена фабрика“ — отговори Престън. — По-скоро е научен институт.

— Не съм бил. Ще ни пуснат ли вътре?

— Е, мен ще ме пуснат. Ти ще трябва да ме почакаш в колата на паркинга. Няма да се бавя.

Той зави на север към шосе М–4.

— Вашият син се върна преди девет седмици от Канада, където е бил преводач на една търговска делегация? — каза тихо Карпов.

— Е, и?

— Докато е бил там, моите хора от контраразузнаването са забелязали, че една привлекателна млада особа се опитва от доста време да влезе в контакт с членовете на делегацията и по-специално с по-младите членове — секретари, преводачи и така нататък. Въпросната особа била фотографирана и впоследствие идентифицирана като агент, който вербува чрез шантаж. От Щатите, не от Канада, и почти сигурно е на работа в ЦРУ. Тази особа била поставена под наблюдение и били засечени срещи с вашия син Леонид в хотелска стая. И най-неприятната част е, че са имали кратка, но бурна любовна връзка.

Лицето на професор Крилов се покри с петна от гняв. Той с мъка произнасяше думите:

— Как се осмелявате! Как се осмелявате да идвате при мен и да ме подлагате на такъв шантаж? Мен, члена на Академията и на Върховния съвет! Партията ще научи за това! Знаете правилата — само партията може да контролира партията! Може и да сте генерал от КГБ, но превишихте правата си, отидохте твърде далеч, генерал Карпов!

Евгений Карпов седеше, сякаш унизен, и слушаше.

— Та, значи, синът ми преспал с някаква чужденка, докато бил в Канада. Че тази чужденка е била американска шпионка, той естествено не е знаел. Може да е било непредпазливо, но нищо повече. Бил ли е вербуван от тази американка?

— Не — призна Карпов.

— Издал ли е някакви държавни тайни?

— Не.

— Тогава в какво го обвинявате? В младежка недискретност?! Ще му се скарат. Но упреците към вашите хора ще са по-големи, защото са били длъжни да го предупредят. А що се отнася до спането, ние в Съветския съюз не сме монаси. Младите мъже спят с жени, откакто свят светува…

Карпов отвори чантата си и извади голяма снимка, която постави на масата. Професор Крилов я погледна и думите му замряха. Червенината изчезна от лицето му, докато на лампата започна да изглежда сиво. Поклати глава няколко пъти.

— Съжалявам — каза Карпов много внимателно, — наистина съжалявам. Следяхме американеца, не сина ви. Нямахме представа, че ще се стигне до това.

— Не вярвам — изхриптя професорът.

— Аз също имам синове — каза Карпов, — струва ми се разбирам, поне се опитвам да разбера как се чувствате.

Академикът пое дъх, изправи се и промърмори:

— Извинете.

След това излезе от стаята. Карпов въздъхна и прибра снимката. За миг, докато вратата беше отворена, музиката се чу силно, после спря и я замениха два каращи се гласа. Единият беше басовият рев на бащата, а другият, по-висок — на млад мъж. Караницата завърши с шамар. След секунда професор Крилов се върна в стаята. Той седна с помътнял поглед, раменете му бяха отпуснати надолу.

— Какво смятате да направите? — прошепна той.

Карпов въздъхна.

— Задълженията ми са ясни. Както казахте, само партията може да контролира партията. Длъжен съм да предам тази снимка и доклада си в ЦК. Знаете закона. Знаете какво правят със „златните момчета“. Пет години без право на опрощаване при строг режим. Веднъж попаднал в лагерите, ще се разчуе, после… как да се изразя, младият човек става играчка за всеки. Момче, отраснало „на завет“, трудно ще преживее всичко това.

— Но… — подкани професорът.

— Но… мога да реша, че има шанс ЦРУ да реши да докара нещата докрай. Имам това право. Мога да реша, че има шанс американците да станат нетърпеливи и да изпратят агента си тук, за да поднови връзките с Леонид. Мога да реша, че вашият син ще помогне да уловим агент на ЦРУ. Докато чакаме, ще мога да държа материалите за сина ви в личния си сейф, а чакането може да продължи много дълго. Имам тези правомощия. Щом става дума за операция, да.

— А цената?

— Мисля, че е известна.

— Какво искате да знаете за плана „Аврора“?

— Просто започнете от началото.

Престън излезе през главния вход в „Алдермастън“ и остави колата на паркинга за посетители.

— Съжалявам, Томи, по-нататък не може. Изчакай ме тук. Сигурно няма да се бавя.

Той влезе в сградата и се представи на двамата мъже на пропуска. Те видяха служебната му карта и позвъниха на доктор Уин-Еванс, който разпореди да го пуснат до кабинета му, на третия етаж. Влезе и го поканиха да седне срещу бюрото.

Ученият го погледна над очилата си:

— Може ли да попитам откъде взехте този предмет? — Той посочи към тежкия, сякаш оловен диск, който сега беше поставен в запечатана стъкленица.

— Намерен е у един човек в четвъртък, в малките часове на нощта. А другите два диска?

— А, те са обикновен алуминий. Нищо особено. Просто, за да предпазват този. Но той е интересен.

— Знаете ли какво представлява?

Доктор Уин-Еванс, изглежда, се стресна от наивността на въпроса.

— Естествено, знам какво представлява. Това е работата ми. Да, знам. Това е диск от чист плутоний.

Престън се намръщи. Не беше чувал за такъв метал.

— Всичко започна от двете писма на Филби до Генералния секретар. В тях той твърди, че в британската Лейбъристка партия има фракция на твърдата левица, която е толкова силна, че може да поеме контрола над партийната машина, когато реши. Това съвпада и с моето мнение.

— И с моето — промърмори Карпов.

— Филби отива по-нататък. Той твърди, че в тази фракция има група, вътрешен кръг, от марксисти-ленинисти, която е решила да направи точно това, но не преди следващите избори, а след тях, след евентуална победа на лейбъристите. С други думи, те се готвят да изчакат изборната победа на Нийл Кинък и веднага след това да го свалят от партийното ръководство. Заместникът му трябва да бъде първият в историята на страната министър-председател марксист-ленинист, който ще провежда външна и вътрешна политика, която напълно да съответства на съветските интереси — външнополитически и военни, а най-вече в областта на едностранното ядрено разоръжаване и експулсирането на всички американски въоръжени сили от страната.

— Не звучи неизпълнимо — кимна Карпов. — И бяхте събрани четирима души, за да намерите начин тази изборна победа да се осъществи?

Професор Крилов го погледна изненадан.

— Да. Филби, генерал Марченко, аз и доктор Рогов.

— Гросмайсторът?

— Той е и физик. Съставихме плана „Аврора“, който щеше да представлява една мащабна акция за дестабилизация на обществото, която би накарала милиони да гласуват за лейбъристите.

— Казвате… „щеше“?

— Да. Планът беше главно идея на Рогов. Той го подкрепи силно. Марченко беше резервиран, а Филби… никой не може да каже какво точно мисли Филби. Усмихваше се и кимаше, чакаше да види накъде ще задуха вятърът.

— Типично за него — съгласи се Карпов. — И кога представихте този план?

— На дванадесети март. Аз бях против и Генералният секретар се съгласи с мен. Той го отрече направо, нареди всички бележки и записки да се унищожат. Заклехме се да мълчим и да не споменаваме за това при никакви обстоятелства.

— Кажете ми, защо бяхте против?

— Според мен беше безразсъден и опасен. Освен всичко останало той беше в пълно противоречие с Четвъртия протокол. Ако този протокол някога се наруши, само Бог знае къде ще свърши светът.

— Четвъртия протокол?

— Да. Към договора за неразпространение на ядрените оръжия. Разбира се, вие помните този договор.

— Човек трябва да помни такива неща. Припомнете ми го, моля.

— Не съм чувал за плутоний — каза Престън.

— Сигурно е така — каза доктор Уин-Еванс, — той не се среща под път и над път. Това е много рядък метал.

— И за какво се използва, докторе?

— Рядко, но наистина рядко се използва в медицината. Човекът от Глазгоу да не би да е отивал на конгрес по медицина или на медицинска изложба?

— Не — каза Престън, — нищо такова.

— Тогава отпада вероятността от около десет процента да е бил предназначен за медицински цели. Боя се, че остава деветдесетпроцентовата вероятност за другото приложение. Освен тези двете друго не е известно досега.

— Кое е второто?

— Един плутониев диск с този размер сам по себе си не представлява нищо. Но когато е в съприкосновение с друг диск от метал, наречен литий, получава се нещо като инициатор.

— Какво?

— Инициатор.

— И какво, по дяволите, е това?

— На 1 юли 1968 година — каза професор Крилов — този договор е бил подписан от ядрените държави (тогава) — САЩ, СССР и Англия. В договора страните се задължават да не предоставят материали и технологии, които да позволяват създаването на ядрено оръжие на други страни, които не разполагат с такива. Помните ли?

— Да — каза Карпов, — дотолкова си спомням.

— Самото подписване на договора във Вашингтон беше съпроводено от голям шум по информационните средства. Но при подписването на четирите тайни протокола към този договор нямаше никакъв шум. Всеки от тези протоколи предвиждаше предотвратяването на евентуална бъдеща опасност — неща, които тогава са били технически невъзможни, но които, както е било преценено, в бъдеще могат да станат напълно осъществими.

Първите три протокола вече не са актуални, защото предвижданията в тях или са се оказали напълно неизпълними, или срещу тях веднага са били изнамерени ефикасни контрамерки. Но Четвъртият протокол, най-секретният от всички, някъде в началото на осемдесетте се превърна в истински кошмар.

— Какво предвижда този Четвърти протокол?

Професор Крилов въздъхна:

— Тази информация ни даде доктор Рогов. Както знаете, той е ядрен физик. Четвъртият протокол предвижда създаването на миниатюрни и опростени ядрени взривни устройства. Очевидно точно това се е случвало. От една страна, бомбите са станали много по-мощни, но и много по-големи и сложни за производство. От друга обаче, една бомба като тази над Хирошима, за която е бил необходим тежък бомбардировач, сега може да се вмести в куфар и да се сглоби от готови елементи, като детски конструктор.

— И това ли забранява Четвъртият протокол?

— И още нещо — професор Крилов поклати глава: — Подписалите държави се задължават да не внасят нелегално на територията на никоя държава подобни устройства с цел, да кажем, да се взривят в нает апартамент в центъра на града или нещо такова.

— Без четириминутното предупреждение — разсъждаваше Карпов, — без възможност да се засече с радар идваща ракета, без възможност за ответен удар, без да се знае кой е нападателят. Просто взрив в някое мазе…

— Точно така — кимна професорът, — затова го наричам кошмар. Западните отворени общества са по-уязвими, но ние също не сме предпазени от такова нещо. Ако Четвъртият протокол се наруши, всички тези ракетни установки, електронни предупредителни устройства, всъщност целият военнопромишлен комплекс става безпредметен.

— И това е била целта на плана „Аврора“?

Крилов кимна. Изглежда, не искаше да говори повече.

— Но тъй като всичко това е забранено и прекратено — продължаваше Карпов, — целият план е станал, както казваме в службата, „архивен“?

Крилов се хвана за думата.

— Точно така. Сега това е „архивно“.

— Добре, кажете ми какво се предвиждаше да се случи?

— Според плана „Аврора“ в страната трябваше да се прехвърли един първокласен агент, който да наеме някъде къща и да осъществи замисъла. Чрез куриери трябваше да му се доставят десетината компоненти на малка атомна бомба, около килотон и половина.

— Толкова малко? В Хирошима беше десет килотона.

— Намерението не беше да се предизвикат големи разрушения. Това би довело до отлагане на изборите. Целта беше да се предизвика ядрен инцидент, който да накара десетте процента несигурни избиратели да гласуват за едностранното разоръжаване, тоест за лейбъристите, които единствени издигат този лозунг.

— Извинете, че ви прекъснах — каза Карпов. — Моля, продължете!

— Устройството трябваше да се взриви шест дни преди изборния ден. Мястото беше от особена важност. Беше избрана американската база край Бентуотърс в Съфолк. Там очевидно са базирани ударни бомбардировачи F–5, които пренасят малки тактически ядрени заряди, предназначени за отбиване на масираните ни танкови атаки, в случай че нападнем Западна Европа.

Карпов кимна. Той познаваше Бентуотърс и информацията беше точна.

— Нашият човек трябваше да закара сглобеното устройство до самата ограда на базата в ранните часове на деня. Базата се намира в гора. Взривът трябваше да се произведе призори.

Поради малката мощност пораженията щяха да се ограничат до самата база, която, разбира се, щеше да се изпари заедно с три селца, гората, едно по-голямо село, крайбрежната ивица и един резерват за птици. Тъй като базата е съвсем близо до брега, преобладаващите северни ветрове щяха да отнесат радиоактивния облак над Северно море и докато достигне до бреговете на Холандия, 95% от него щяха да са неутрализирани или паднали в морето. Целта не е да се предизвика екологична катастрофа, а страх и вълна от антиамериканизъм.

— Можеше и да не повярват — каза Карпов, — много неща би могло да се объркат. Например агентът можеше да бъде заловен жив.

Професор Крилов поклати глава.

— Рогов беше предвидил и това. Разработи операцията като партия шах. На агента щеше да се каже, че след като натисне копчето, ще има на разположение два часа, за да се отдалечи колкото се може повече с колата си. Но всъщност устройството щеше да се взриви моментално. Часовниковият механизъм щеше да бъде нагласен за моментален взрив и щеше да е запечатан.

Горкият Петровски, помисли Карпов.

— А щяха ли да повярват?

— Вечерта след експлозията в Прага трябваше да се състои пресконференция. Щеше да я даде един израелски ядрен физик, доктор Нахум Визер, той, изглежда, работи за нас.

Лицето на Карпов беше изопнато.

— Изумявате ме — каза той. Знаеше за доктор Визер. Синът му, когото той много обичал, бил навремето офицер от израелската армия в Бейрут през 1982 година. Когато фалангистите опустошили бежанските лагери „Сабра“ и „Шатила“, той се опитал да се намеси, но бил убит.

На бащата, вече отявлен противник на партията Ликуд, били представени внимателно подбрани доказателства, че синът му е бил убит от израелски куршум. В мъката и гнева си професорът отишъл малко по-наляво и се съгласил да работи за Москва.

— Както и да е. Професор Визер щеше да заяви, че от години сътрудничи с американците при създаването на ултрамалки ядрени бойни глави. Изглежда, това е вярно. Щеше да каже, че многократно ги е предупреждавал колко нестабилни са те и колко неподходящи са за практическа употреба, но че те са настоявали, защото са искали да увеличат обсега на самолетите си, като увеличат количеството гориво за сметка на другия товар.

Беше преценено, че тази пресконференция, още на следващия ден след експлозията, петия преди изборите, ще превърне вълната от антиамериканизъм в Англия в такава буря, че дори консерваторите няма да могат да укротят страстите.

Карпов кимна:

— Да, сигурно това би станало. Нещо друго от плодовития мозък на доктор Рогов?

— Доста повече — каза Крилов мрачно. — Предполага се, че американците ще отрекат официално и категорично, че имат нещо общо. На четвъртия ден преди изборите нашият Генерален секретар щеше да направи изявление в смисъл, че ако американците ги обхваща някакво безумие, то си е техен проблем, но в името на сигурността на страната ни той ще постави нашите войски в състояние на максимална бойна готовност.

Същата вечер някой от нашите приятели, много близък до Нийл Кинък, трябваше да го убеди да дойде в Москва и да настоява за запазване на мира. В случай на колебание посланикът ни лично щеше да го покани в посолството, за да обсъдят кризата. Когато обективите са насочени към него, едва ли би се противил.

Щяха да му издадат виза за минути и щеше да лети с „Аерофлот“ на следващата сутрин. Генералният секретар щеше да го посрещне лично пред камерите на световните информационни агенции и след няколко часа щяха да се разделят с мрачни изражения на лицата.

— Това няма да е без причина, предполагам — каза Карпов.

— Точно така. Но докато още е в самолета на път за Лондон, Генералният секретар щеше да направи изявление, че благодарение на молбата на британския лейбъристки лидер той, Генералният секретар, отменя заповедта за повишена бойна готовност на войските. Нийл Кинък щеше да се върне в Лондон като политик от световна величина.

В деня преди изборите той трябваше да произнесе вълнуваща реч на тема ликвидирането на ядрената лудост веднъж завинаги. Събитията от тези шест дни биха сломили традиционния съюз с Америка, щяха да я изолират от Европа и най-важното щяха да накарат жизненоважните десет процента да гласуват за лейбъристите. След това нещата щеше да поеме твърдата левица. Това беше планът „Аврора“.

Карпов стана:

— Бяхте много любезен, другарю професор. И постъпихте умно. Не говорете за това повече. Аз също ще мълча. Както казвате, всичко вече е в архивите. И досието на сина ви ще остане в сейфа ми много дълго време. Довиждане. Не мисля, че ще ви безпокоя пак.

Той се облегна удобно, докато чайката се плъзгаше по Комсомолски проспект. Наистина блестящо. Но дали има достатъчно време?

Както и Генералния секретар, той също знаеше за предстоящите избори в Англия, насрочени за юни, след шестдесет дни. В края на краищата Генералният беше получил информацията от тяхната резидентура в Лондон.

Прехвърляше плана в главата си и търсеше слаби места. Добър е, реши накрая, ако не се провали. Ако се провали, резултатите ще са катастрофални.

— Инициатор, любезни господине, е вид детонатор за бомба — каза доктор Уин-Еванс.

— Аха! — Престън се чувстваше неловко. И преди е имало бомби в Англия. Отвратителни, но изолирани случаи. В Ирландия беше видял доста взривове. Беше чувал за детонатори, взриватели, капсули, но никога за инициатори. Все пак, изглежда, руснакът Семьонов е пренасял някакъв компонент за терористи в Шотландия. Коя групировка? ИРА, анархисти, някоя друга? Руската връзка беше странна — пътуването му до Глазгоу си струваше.

— Този инициатор от плутоний и литий… може ли да се използва за антипехотна бомба например?

— Би могло да се каже и така — отговори уелсецът. — Инициаторът предизвиква ядрена експлозия.