ОТНАЧАЛО ПРЕША СИ КАЗВА, че дядо й не е мъртъв. Сигурно са извадили вентилатора, оперирали са гърлото му и са го зашили. Тя продължава да седи на колене. Няма сили да се изправи. Вдига очи към лицето на момичето. Тя също е Чиста. Партридж я познава. Нарича я Лайда.
- Той не е мъртъв - казва Преша.
- Наредиха ми да ти предам, че това е всичко, което е останало - изрича внимателно Лайда.
Малките перки на вентилатора изглеждат излъскани, сякаш някой доста се е постарал. Дядо й е мъртъв. Това е смисълът на съобщението. А какво означава свелината, процеждаща се през заровения в земята прозорец - че майка й е жива? Така ли е устроен светът - отнема ти едно, но ти дава друго? Това е жестоко.
Все още на колене, Преша загребва шепа пръст.
В главата й има бомба. Куполът вижда и чува, каквото вижда и чува тя. Чули са всичко, което двамата с Брадуел бяха споделили помежду си през последната нощ - признанието за неговата лъжа, желанието да види баща си с двигател, вдълбан в гръдния кош, белега й. Чувства се напълно оголена. Тя поглежда към Брадуел. Красивото му лице е изкривено от болка. Преша затваря очи. За да им попречи да виждат. Тя затиска уши с главата на куклата и с ръката си, почерняла от пръстта. Ще им отмъсти - на враговете си, на хората, които убиха дядо й и които могат да убият и нея, взривявайки главата й с помощта на някакво дистанционно. Но така само влошава нещата. Опитвайки се да накаже тях, тя наказва самата себе си. „Убийте ме - иска й се да прошепне. - Просто го направете.“ Като че ли ги предизвиква да изпълнят заканата си. Само че това не са празни закани.
Тя поглежда отново към Брадуел. Той се взира в нея, сякаш отчаяно иска да й помогне. Изрича името й, но тя поклаща глава. Какво би могъл да стори той? Бяха убили Одуолд Белз, а после бяха накарали някой да излъска вентилатора, изваден от гърлото му, да го увие в бледосиня амбалажна хартия и да намери най-подходящата кутия. Хората, извършили всичко това, в момента се намират в главата й. Такива са неопровержимите факти.
Преша се изправя, като продължава да стиска пръстта в ръката си. Заплаква тихичко. Сълзите потичат по лицето й.
Партридж изглежда разтърсен. Изражението му представлява странна смесица от страх и може би нервно очакване. Погледът му е прикован в момичето, Лайда, и във войника до нея. Значи, зверовете, които бяха забелязали с Ел Капитан преди няколко дни, са войници. Някога те са били човешки същества, момчета. Тогава забелязва цикадата. Насекомото е кацнало с прибрани криле на едно покрито с козина листо. Светлната му е избледняла.
Войникът, който бе пристигнал пръв, се приближава към Партридж. Преша напряга слух, за да чуе какво ще каже. Ушите й звънтят.
- Предай ни майка си. После напусни квартирата й. Остави всичко на нас. В замяна ще получиш момичето. В противен случай ще убием момичето и ще отведем майка ти.
- Добре - съгласява се бързо Партридж. - Ще го направим.
- Няма да мога да се провра през този прозорец - казва Брадуел.
- Нито пък аз - обажда се Ел Капитан. - Заради него. - Той посочва към Хелмут.
Единият от войниците се приближава към прозореца, поставен под лек ъгъл, съобразен с наклона на хълма. Той забива коляно в стъклото, пробивайки дупка в него. Останалото натрошава с голи ръце, но кръв не потича.
- Само момчето на Уилъкс и Преша - казва войникът.
- Тя може да не е вътре - обажда се Преша. - Може да е умряла.
Отначало войникът не отвръща нищо, сякаш очаква потвърждение на заповеди.
- Тогава донесете тялото - отсича накрая той.
Прозорецът представлява тъмен полумесец, осветен неясно отвътре. Партридж се промушва с краката напред. Налага се да пъхне едната си ръката в рамката и едва тогава да скочи. Преша сяда на ръба на прозореца, около който са пръснати натрошени стъкла. Тя отпуска краката си вътре, разлюлявайки ги за миг. После усеща, че Партридж я хваща. Поглежда назад за последен път. Там са Ел Капитан и Хелмут, хвърлящи яростни погледи. Чистата с нейната избръсната глава, заобиколена от звероподобните войници, извисяващи се над нея. Там е и Брадуел с лице, покрито с мръсотия и кръв. Той я гледа настойчиво, сякаш се опитва да запомни лицето й, вероятно от страх, че може никога вече да не го види.
- Ще се върна - казва тя, въпреки че не е сигурна дали ще успее да спази обещанието си. Как можеш да обещаеш подобно нещо? Спомня си усмихнатото личице, което бе нарисувала на прашната врата на шкафа. Това е детинско. Глупаво. Истинска лъжа.
Тя се пуска от ръба и пропада надолу. Но въпреки помощта на Партридж, се приземява тежко на пода.
Намират се в малко помещение. Подът и стените са мръсни. От стаичката има само един изход, извеждащ в тесен коридор, покрит с мъх. Тя поглежда нагоре през полукръглия прозорец, но зърва само частица небе, затулено от сиви облаци и пресечено от няколко клона.
В дъното на коридора прозвучава мъжки глас:
- Насам!
След малко там се появява висока фигура с тесни рамене. Тъй като светлината е зад гърба на мъжа, чертите на лицето му остават в сянка и не могат да бъдат различени. За миг в съзнанието на Преша изниква думата „татко“. Но не остава там задълго. Просто не й се вярва. Вече не вярва на нищо.
Тя се обръща към Партридж и прошепва напрегнато:
- Трябва да знам за момичето.
- Лайда.
- Ще предадеш ли майка ни, за да спасиш нея?
- Исках да спечеля време. Лайда знае нещо. Тя знае за лебеда. Но кой очаква появата на лебеда? И какво означава всичко това?
- Ще предадеш ли майка ни, в случай че е още е жива? - настоява Преша.
- Не мисля, че накрая бих могъл да взема такова решение.
Преша го сграбчва за ризата.
- Кажи? Би ли го направил? За да спасиш Лайда. Аз вече го направих. Пожертвах дядо си. И сега той е мъртъв. Съществувала ли беше възможност да го спаси? Ако бе последвала заповедите...
Партридж се взира настойчиво в нея.
- Ами Брадуел?
Въпросът я хваща неподготвена.
- Откъде изобщо ти хрумна да ме питаш такова нещо?
- На какво си готова, за да го спасиш?
- На мен никой не ми е предлагал да предам майка си, за да спася него -отвръща Преша. Дали не я укорява заради чувствата й към него? - Така че няма никакво значение.
- Ами ако трябваше да избираш?
Преша не знае какво да отвърне.
- Бих предпочела да предам себе си.
- Но, ако няма такъв вариант?
- Партридж - прошепва тя. - Те чуват и виждат всичко това.
- И бездруго вече не ми пука - казва той. Очите му са насълзени, гласът му трепери. - Седж. Брат ми. Той не е мъртъв. А е един от тях.
- От кои?
- Специалните сили - отвръща Партридж. - Той е един от войниците там горе. Превърнали са го във... дори не знам дали това е още той. Нямам представа какво са сторили с душата му. Не можем да...
Мъжът пред тях се обажда отново:
- Насам - гласът му е дълбок и нетрепващ. - Ето къде сме.
Партридж посяга да хване ръката й, но вместо това улавя главата на куклата. Преша очаква той да се отдръпне, но това не се случва. Обхваща с длан главата на куклата, все едно е ръката й, и я поглежда.
- Готова ли си?