Чисти

Партридж Пакт

МАЙКА МУ НЕ Е МЪРТВА. И Седж не е мъртъв. В съзнанието на Партридж това изглежда невъзможно. Сигурно има някаква грешка, която ще може да оправи по-късно. В академията понякога също ставаха грешки - най-вече субективни грешки, човешки грешки. Баща му е виновен. Той е човешко същество. И това е човешка грешка.

Или може би е някакъв тест. Баща му е закачил чертежите на стената и после е дал снимката на Партридж с надеждата или дори с ясното убеждение, че той ще използва тази информация. Може би от самото начало, от мига, в който ослепителната светкавица на фотоапарата е блеснала, всичко това е било част от плана му да подложи на изпитание умствените и физически способности на Партридж. А накрая всички ще изскочат от местата, където са се крили от него, също като участници в някаква грандиозно замислена шега или парти изненада. Такова едно обяснение му позволява да си мисли, че майка му и брат му са живи. В упорството си да отхвърли това предположение със съмнителна логика, Партридж си дава сметка, че греши. Една друга част на мозъка не спира да му повтаря, че те са мъртви и вече ги няма.

Марлята, увита около лявата му ръка, скрива отрязаното кутре, но когато Преша започва да разказва за фермерската къща, Партридж изпитва внезапна болка, сякаш пръстът е още там и кръвта пулсира вътре в него. Изобщо не й вярва. И как би могъл? Фермерска къща тук, на това място? Автоматична система за изолиране на вратите и прозорците от прахоляка навън? Полилей в гостната? И всичко това заобиколено от ниви, сред които се разхождат полски работници, разпръскващи пестициди?

Всяка една стрида - отровна или не, би била истинско чудо на науката. Но въпреки това в Купола има лаборатории, в които се извършват опити за възстановяване на естественото производство на храна. Фермата вероятно е дело на Купола. Между двата свята съществуват такива връзки, за които никога не би се досетил. И колата, с която пътуват сега, е доказателство за това. Със сигурност е дошла от Купола. От къде иначе?

Когато Преша описва фермата, Лайда се обажда:

- Пред Купола забелязах следи от гуми. Там има товарен док. Камионите сигурно излизат и се връщат.

Дали не се опитват вече да изпробват напускане на Купола и завръщане у дома, в обетованата земя, която им се полага по право - в техния Нов рай? Благословени. В Купола бяха благословени. Тогава Партридж си спомня думите на майка си: „едно ново съсловие от роби“. В съзнанието му гласът на майка му шумоли лекичко като парче плат. Тогава в гърдите му се надига гняв. Тя е ранена, но нали Седж е там, а и Карузо ще се грижи за нея, също като преди, когато я смятаха за мъртва. Човешка грешка. Не, тя е мъртва. И двамата са мъртви, а и Карузо никога няма да напусне подземното си убежище. Освен него там няма никого. Един ден той също ще умре. И може би този ден ще настъпи съвсем скоро, тъй като бащата на Партридж знае местоположението на бункера.

Тогава се замисля за госпожа Феърлинг и за Тиндал. Така и не успя да предаде съобщението на майка си - да й каже, че са живи. „Благодаря.“ Толкова неща бяха останали несподелени - безкрайно много.

Щом Преша казва, че вече наближават, Лайда се обръща към Партридж и прошепва:

- Един човек ме помоли да ти предам едно съобщение.

- Кой?

- Едно момиче, което срещнах в центъра за рехабилитация - отвръща Лайда, смутена от факта, че трябва да признае за престоя си там, но това все пак е самата истина. Значи, там са обръснали главата й. Партридж иска да я попита какво е била принудена да изтърпи заради него. Да можеше само да върне времето назад. Но сега не й се говори за това. Личи си. В този момент има нещо по-важно, което трябва да му каже. - Помоли ме да ти предам, че там има много като нея, които искат да превземат Купола. Това е всичко, което каза. Знаеш ли какво означава това?

- Внедрените клетки - промърморва Партридж. Лайда също е въвлечена в това. Тя не е само една заложница. Тя е и пратеник. Дали си дава сметка, че вече се бори на страната на майка му? Ще му се да сподели с нея всички онези неща, които майка му беше казала за лидера в него, но това е невъзможно. Мислите му са прекалено объркани.

- Да, знам - отвръща накрая той.

Взимат последния остър завой. Ел Капитан спира колата зад редица обрасли овощни дръвчета, засадени толкова близо едно до друго, че клоните им се сплитат. И ето че пред тях се появява жълтата фермерска къща, точно както я беше описала Преша. В средата на една долчинка, набраздена с тучни зеленчукови лехи - също като остров, около който на всички страни се простират Мъртвите полета, досущ като море от пепел. Във фермата има и една плевня, обточена с бял корниз, а също и оранжерии. Изведнъж му хрумва абсурдната мисъл, че фермата е изтръгната от някое друго място и време, след което е била преместена тук. Сред нивите не се забелязват войници на ОСР, но се виждат две стълби, подпрени на лицевата стена на къщата, кофи, оставени на степенките, и захвърлени на земята два дълги пръта.

- Да не би да освежават къщата? - подхвърля Партридж.

- Онова нещо на прозореца, което прилича на малко знаме - казва Лайда. -

Това е символ. Виждала съм го и преди.

- Символ на резистентността - казва Брадуел. - Родителите ми имаха такова знаме, само че истинско, и го държаха сгънато в едно чекмедже. Доста старо е.

- Жената на Ингършип - обажда се Преша. - Мисля, че тя е в беда.

- Но как се е озовала тук тази къща? - прошепва Партридж.

- Прилича на къщите от списанията - отвръща Преша. - Само че гнила и проядена отвътре.

- Изобщо не прилича на шатрите, в които са живели едно време арабите -подхвърля Ел Капитан.

Тогава Преша се обръща към Партридж:

- Брадуел има нужда от якето ти.

Възбудата от битката се беше изпарила и Брадуел беше започнал да трепери. Партридж забелязва, че раменете му се тресат. Той сваля якето, което и бездруго беше на Брадуел, и му го подава над облегалката. Брадуел го облича.

- Благодаря - казва той, но гласът му звучи неискрено. Или може слухът на Партридж още да не се е оправил. Вече се съмнява във всичко - в онова, което чува и вижда, в появяващи се сякаш от нищото къщи, в кървавата мъгла и в очите на сестра си.

- Можем да дадем лекарствата на Ингършип, за да го убедим да махне бръмбарите от главата ти - предлага Партридж. Той е единственият, който знае истината - лекарството е примамка за печелене на време.

- Ами жената на Ингършип? - обажда се Преша. - Можем ли да й помогнем?

- Не те ли упои тъкмо тя? - пита Брадуел.

- Не съм сигурна - отвръща Преша.

Някакви угоени птици, подобни на кокошки, пресичат пътя с клатушкаща се походка. Изглеждат гротескно, олюлявайки се тромаво на двупръстите си крака. Нямат перушина. Вместо това са покрити с люспи, сякаш люспестата кожа на краката им се разпространила, обхващайки цялото тяло. Крилата им, които пляскат непохватно от двете страни на тялото, са само кожа и кости .

- Тези обаче ги няма в списанията - казва Брадуел.

Партридж се замисля за баща си, който е болен отвътре също като тази къща.

- Когато се приближим, придържай хапчетата близо до главата си - казва на Преша.

- Мисля, че това е прекалено - обажда се Брадуел, като протяга ръка над облегалката и я поставя на гърдите на Партридж.

- Какво? - сепва се Партридж.

Това е напълно в неговия стил. Нея може да я взриви, но не и хапчетата. Баща му е убиец. Той затваря очи за миг, сякаш да проясни зрението си.

Партридж е сигурен, че баща му не е натиснал бутона, преди да се увери, че шишенцето с хапчетата се намира на сигурно място в ръката му.

- Това е за нейна безопасност .

- Той има право - казва Преша на Брадуел.

Партридж си представя как баща му гледа отдалече, улавяйки всяка дума, всеки жест. Той сигурно държи връзка с Ингършип вътре в къщата, защото в този момент на верандата излизат двама млади войници в униформи на ОСР. Те са жалки, но добре въоръжени. Двамата спират до парапета и застават там като часовои.

Ел Капитан присвива очи през предното стъкло на колата.

- Знаете ли кое ме побърква най-много? Това са моите проклети наемници. Не знаят дори как се държи пушка. Което, предполагам, е в наша полза.

- Кое ме побърква - процежда Хелмут с дрезгав шепот.

- Добре, готови ли сте? - казва Брадуел.

Но Партридж иска да каже още нещо. Преди да влязат вътре, искат да сключат пакт, тук, в колата. Но не е сигурен в какво да ги накара да се закълнат.

- Ей, за малко да забравя - казва Ел Капитан, след което изважда нещо от джоба си и го поднася към тях. - Това да е на някого от вас?

В ръката му лежи музикалната кутия на майка му, почерняла от пушека.

- Вземи я - казва му Преша.

- Не - отвръща Партридж. - Задръж я ти.

- Никой друг освен вас двамата не знае мелодията, която свири - казва Преша. - Така че е твоя.

Партридж я взима и я потрива с палец. Примесените с пясък сажди се размазват.

- Благодаря.

Има чувството, че държи нещо есенциално в ръцете си - частица от майка си, която може да запази завинаги.

- Готови ли сме? - пита Преша.

Всички кимат.

Ел Капитан запалва колата и я насочва към къщата. Наемниците не стрелят. Вместо това те хукват обратно и започват да блъскат по вратата. Ел Капитан набива спирачките с леко закъснение и се врязва в стълбите на верандата, които при удара с бронята се изкривяват и разцепват.

Всички излизат от колата. Ел Капитан взима пушката си. Партридж и Лайда са въоръжени с ножове и месарски куки. Брадуел държи нож. А Преша е обвила с длан шишенцето с лекарствата и го притиска към слепоочието си.

- Къде е Ингършип? - надава вик Ел Капитан.

Наемниците се споглеждат неспокойно, но не обелват нито дума. Те са слаби и въпреки загрубялата кожа, изглежда, наскоро са били бити. Откритите части от ръцете и лицето им са покрити с охлузвания и синини.

В този момент се отваря един прозорец на втория етаж, само че от противоположната страна на къщата, а не от тази, от която се развява кърпата с червената ивица. От там се подава Ингършип с вдървени ръце и високо вдигната брадичка. Металните пластини на лицето блестят. Той се усмихва и казва:

- Значи, дойдохте! - гласът му звучи весело, но изглежда така, сякаш се е бил. По откритата кожа на лявата му буза личат следи от нокти. - Лесно ли ни открихте?

Ел Капитан вдига пушката и стреля. Гърмежът предизвиква вълна на ужас, преминала през тялото на Партридж. В съзнанието си вижда отново картината на експлозията - брат си, майка си и кръвта им, пръснала на фини капчици във въздуха наоколо.

- Божичко! - надава вик Ингършип и се свива зад прозореца. - Много нецивилизовано!

Ел Капитан стреля отново, отнасяйки един прозорец на долния етаж.

- Престани! - казва Партридж.

- Нямаше да го уцеля - отвръща Ел Капитан.

- Да го уцеля - повтаря Хелмут.

- Всичко е наред - извисява глас Партридж. - Няма да стреляме.

- Баща ти можеше да обгради това място - провиква се в отговор Ингършип. - Досега можеше да си застрелян. Наясно ли си с това, момче? Държи се толкова мило с теб!

Партридж се съмнява в това. Все пак Специалните сили са новосформиран корпус от елитни бойци. Бяха шестима, ала сега всички са мъртви. Знае също коя е следващата група новобранци - момчетата от академията, които са част от стадото. Но те едва ли са готови да влязат в бой като представители на Специалните сили. Не са имали достатъчно време за такъв вид трансформация и подготовка.

- Той иска нещо, което се намира у нас - казва Партридж. - Нещата са съвсем прости.

След кратка пауза Ингършип пита:

- Лекарството от бункера у вас ли е?

- Ами дистанционното, което може да взриви главата на Преша? - отвръща с въпрос Брадуел.

- Ще сключим сделка - казва Партридж.

Ингършип изчезва в къщата. Откъм горния прозорец долита някакъв шум. Двамата наемници на верандата държат пушките си насочени към тях.

Тогава от къщата отеква басово жужене - освобождаването на автоматичните гумени уплътнения, които държат пепелта навън.

Предната врата изщраква и се отваря широко. А на горния прозорец с развяващата се окървавена кърпа за ръце Партридж зърва едно бяло лице - вероятно жената на Ингършип, а после една бледа ръка се притиска към стъклото.