Човекът — амфибия

МОРСКИЯТ ДЯВОЛ

Настъпи една от душните януарски нощи на аржентинското лято. Черното небе беше обсипано със звезди. Спуснала котва, „Медуза“ спокойно се полюляваше. Нищо, нито плясък на вълни, нито скърцане на корабни въжета, не нарушаваше нощната тишина. Океанът сякаш беше заспал дълбоко. Върху палубата на шхуната бяха налягали полуголи ловците на бисери. Изтощени от работата и палещото слънце, те се въртяха, въздишаха и простенваха, унесени в тежка дрямка. Ръцете и краката им нервно потрепваха. Може би виждаха насън своите врагове — акулите. През тези горещи безветрени дни хората така се изморяваха, че след привършването на лова не можеха дори да изкачат на палубата лодките. Но това не беше и нужно: нищо не предвещаваше промяна на времето. И лодките оставаха през нощта върху водата, привързани за котвената верига. Рейте бяха неизравнени, такелажът — зле затегнат, и неприбраният кливер лекичко потреперваше от слабия полъх на ветреца. Цялото пространство на палубата между бака и юта беше изпълнено с купища бисерни миди, парчета от коралов варовик, въжета, с които ловците се спущат на дъното, платнени торби, където те слагат намерените миди, и празни бурета. До бизанмачтата имаше голяма бъчва с вода за пиене и железен черпак, завързан с верижка. На палубата край бъчвата се виждаше тъмно петно от разлята вода. От време на време ту един, ту друг ловец ставаше и олюлявайки се в полусън, се помъкваше към бъчвата, като настъпваше спящите по ръцете и краката. Без да отваря очи, той изпиваше черпак вода и се строполяваше, където свари, сякаш не бе пил вода, а чист спирт. Жаждата измъчваше ловците: сутрин преди работа е опасно да се яде — налягането, което човек изпитва във водата, е твърде силно, — затова работеха, по цял ден на гладен стомах, докато във водата не притъмнееше, и можеха да ядат чак преди да си легнат, а пък ги хранеха със сланина.

Тази нощ на вахта стоеше индианецът Балтазар. Той бе най-близкият помощник на капитан Педро Зурита, собственик на шхуната „Медуза“.

На младини Балтазар беше прочут ловец на бисери: той можеше да остане под водата деветдесет и дори сто секунди — два пъти повече от обикновеното.

— Защо? Защото по наше време умееха да ни учат и почваха да ни подготвят още от малки — разказваше Балтазар на младите ловци на бисери. — Бях още хлапе на десетина години, когато баща ми ме даде да се уча на тендера при Хозе. Той имаше дванадесет момчета ученици. Учеше ни така. Ще хвърли във водата бял камък или мидена черупка и ще заповяда: „Гмурни се и го извади!“ И всеки път хвърляше все по-надълбоко. Не успееш ли да извадиш хвърленото, ще те нашиба с лин1 или с камшик и ще те хвърли във водата като пале: „Гмурни се пак!“ Така ни научи да се гмуркаме. След това почна да ни приучва да стоим по-дълго под водата. Някой стар, опитен ловец ще се спусне на дъното и ще завърже за котвата кошничка или мрежа. А ние после се гмуркаме и я отвързваме под водата. Докато не я отвържеш — хич не се и показвай навън. Подадеш ли се — чака те камшикът или линът. Биеха ни безмилостно. Малцина издържаха. Но аз станах пръв ловец на миди в този край. Печелех добре.

Когато остаря, Балтазар остави опасния занаят на ловец на бисери. Левият му крак беше осакатен от зъбите на акула, а хълбокът — раздран от котвена верига. Той имаше в Буенос Айрес малко магазинче, дето продаваше бисери, корали, мидени черупки и някои морски рядкости. Но на брега му беше скучно, затова често отиваше на лов за бисери. Хората от професията го ценяха. Никой по-добре от Балтазар не познаваше залива Ла Плата, бреговете му и местата, където се въдят бисерните миди. Ловците го уважаваха. Той умееше да угоди на всички — и на ловците, и на корабопритежателите.

Балтазар учеше младите ловци на всички тънкости на занаята: как да задържат дишането си, как да отблъскват нападенията на акулите, а когато биваше в добро настроение — и как да скрият от господаря си някой по-рядък бисер.

Господарите, собственици на шхуни, познаваха Балтазар и го зачитаха, задето можеше само с един поглед да прецени безпогрешно бисерите и да подбере веднага за тях най-хубавите.

Ето защо собствениците на шхуни го взимаха на драго сърце като помощник и съветник.

Сега Балтазар седеше на едно буре и бавно пушеше дебела пура. Светлината от прикрепения към мачтата фенер падаше върху лицето му. То беше продълговато, без изпъкнали скули, с правилен нос и големи, хубави очи — лицето на арауканец2. Клепачите на Балтазар се отпущаха тежко и бавно се повдигаха. Той дремеше. Но ако очите му спяха, ушите му бяха нащрек. Те бодърствуваха и предупреждаваха за опасността дори по време на дълбок сън. Но сега Балтазар чуваше само въздишките и неясните промърморвания на спящите. Откъм брега долиташе миризма на гниещи бисерни миди — оставяха ги да загният, за да се вадят по-лесно бисерите: черупката на жива мида трудно се разтваря. На несвикнал човек тази миризма би се сторила отвратителна, но Балтазар я вдишваше дори с известно удоволствие. На него, скитника, ловеца на бисери, тази миризма напомняше радостите на волния живот и вълнуващите опасности на морето.

След изваждането на бисерите пренасяха най-едрите миди на „Медуза“. Зурита беше пресметлив човек: той продаваше черупките на една фабрика, където правеха от тях седефени копчета и копчета за ръкавели.

Балтазар вече спеше. Скоро отпуснатите му пръсти изтърваха пурата. Главата му клюмна на гърдите.

Но в този миг до съзнанието му достигна някакъв звук, който долиташе далеч от океана. Звукът се повтори по-близко. Балтазар отвори очи. Стори му се, че някой свири с рог, а после сякаш бодър, младежки глас извика: „А!“, и след малко повтори о една октава по-високо: „А-а!…“

Мелодичният тръбен звук не приличаше на рязкото изсвирване на параходна сирена, а веселият възглас съвсем не напомняше вик за помощ на давещ се човек. Това беше нещо ново, непознато. Балтазар стана; стори му се, че изведнаж се е захладило. Той се приближи до борда и внимателно огледа гладката океанска шир. Нямаше никого. Тишина. Балтазар бутна с крак легналия на палубата индианец и когато той се привдигна, тихо му рече:

— Вика. Навярно това е той!

— Не чувам — също така тихо отговори индианецът гурон3, като се вслушваше, застанал на колене. И изведнаж тишината отново бе нарушена от тръбния звук и вик: „А-а!…“

Щом чу този звук, гуронът се сви, сякаш го удариха с камшик.

— Да, това навярно е той! — промълви човекът и зъбите му загракаха от страх.

Събудиха се и другите ловци. Те допълзяха до осветеното от фенера място, като че ли търсеха защита от тъмнината в слабите лъчи на жълтеникавата светлина. Седяха, тясно притиснати един до друг, и напрегнато се ослушваха. Тръбният звук и викът се чуха още веднъж в далечината и след това всичко затихна.

— Това е той…

— „Морският дявол“ — шепнеха ловците.

— Не бива да стоим повече тук!

— Това е по-страшно от акула!

— Извикайте господаря!

Чу се шляпане на боси крака. Стопанинът на шхуната Педро Зурита излезе на палубата, като се прозяваше и почесваше косматите си гърди. Беше без риза, само по платнени панталони, на широкия му кожен пояс висеше кобур. Зурита се приближи до хората. Фенерът освети сънливото му, бронзово от слънцето лице, гъстите къдрави коси, които висяха на кичури по челото му, черните вежди, буйните, завити нагоре мустаци и малката му, прошарена вече брадичка.

— Какво има?

Грубоватият му и спокоен глас, уверените му движения успокоиха индианците. Те заприказваха един през друг. Балтазар вдигна ръка, за да млъкнат, и рече:

— Чухме гласа му. На „морския дявол“!

— Така ви се е сторило! — отвърна Педро сънливо и главата му клюмна надолу.

— Не, не ни се е сторило! Всички чухме неговото „а-а!…“ и тръбния звук! — извикаха ловците.

Балтазар ги накара да млъкнат със същото движение на ръката си и продължи:

— Не, аз чух. Така може да тръби само „дяволът“. Никой друг в морето не вика и не тръби така. Трябва да се махнем бързо оттук.

— Приказки! — все така вяло отговори Педро Зурита. Не му се искаше да прибира на шхуната още недоизгнилите зловонни миди от брега и да вдига котва.

Но не успя да убеди индианците. Те се вълнуваха, махаха с ръце, викаха и заплашваха, че ако Зурита не вдигне котва, още на другия ден ще слязат на брега и ще тръгнат пеш за Буенос Айрес.

— Дявол да го вземе този „морски дявол“, а и вас заедно с него! Добре! На разсъмване ще вдигнем котва! — и капитанът се отправи към каютата си, като продължаваше да мърмори.

Беше се разсънил вече. Запали лампата, запуши пура и започна да се разхожда напред-назад из тясната каюта. Мислеше за странното същество, което от известно време се беше появило в тези води и плашеше ловците на бисери и крайбрежните жители.

Никой не бе виждал това чудовище, но то вече няколко пъти бе напомняло за себе си. За него съчиняваха какви ли не измислици. Моряците ги разказваха шепнешком, като се озъртаха страхливо, сякаш се бояха да не ги подслушва чудовището.

На някои чудовището правеше пакости, на други пък — най-неочаквано помагаше.

„Това е морският бог“ — казваха старите. — „Нощем излиза от глъбините на океана веднъж на хиляда години, за да възстанови правдата на земята“.

Католическите свещеници уверяваха суеверните испанци, че това е „морски дявол“. Почнал е да се явява на хората, защото са забравили светата католическа църква.

Всички тези слухове, предавани от уста на уста, бяха стигнали до Буенос Айрес. Няколко седмици вече „морският дявол“ бе любимата тема на хроникьорите и фейлетонистите от булевардните вестници. Ако при неизвестни обстоятелства потъваха шхуни и риболовни кораби, повреждаха се рибарски мрежи или изчезваше уловената риба, обвиняваха за това „морския дявол“. Други обаче разказваха, че „дяволът“ подхвърлял понякога в рибарските лодки едра риба, а веднъж дори спасил едного от удавяне.

Един, който се бе давил, уверяваше поне, че когато вече потъвал във водата, някой го подхванал отдолу за гърба и придържайки го така, доплувал до брега, но изчезнал веднага в крайбрежните вълни, щом спасеният стъпил на пясъка.

Най-чудното обаче беше това, че никой не бе виждал самия „дявол“. Никой не можеше да опише как изглежда това тайнствено същество. Намериха се, разбира се, очевидци — те снабдяваха „дявола“ с рогата глава, козя брада, лъвски лапи и рибешка опашка или го представяха като огромна рогата жаба с човешки нозе.

Правителствените чиновници в Буенос Айрес отначало не обръщаха внимание на тези разкази и вестникарски дописки, смятайки ги за празни измислици. Но тревогата — най-вече сред рибарите — се усилваше все повече. Много от тях не се решаваха да излизат в морето. Риболовът намаля и населението взе да чувствува недостиг от риба. Тогава местните власти решиха да разследват тази история. Няколко катера и моторни лодки от полицейската брегова охрана бяха разпратени по крайбрежието със заповед „да завържат неизвестното лице, което сее смут и паника сред крайбрежното население“.

Две седмици полицията обикаляше из Лаплатския залив и в крайбрежните води, задържаха няколко индианци като злостни разпространители на лъжливи слухове, всяващи тревога, но „дяволът“ беше неуловим.

Полицейският началник публикува официално съобщение, че не съществува никакъв „дявол“, че всичко това са само измислици на невежи хора, които вече са задържани и ще понесат съответното наказание, и убеждаваше рибарите да не вярват на слухове, а да се заловят за риболова.

За известно време това помогна. Шегите на „дявола“ обаче не престанаха. Една нощ рибари, които се намираха доста далеч от брега, били разбудени от блеенето на козле, което по някакво чудо се било появило на техния баркас. Изтеглените мрежи на други рибари пък се оказали нарязани.

Зарадвани от новото появяване на „дявола“, журналистите сега очакваха обясненията на учените.

Учените не ги караха да чакат дълго.

Те смятаха, че в океана не може да съществува неизвестно на науката морско чудовище, което да извършва постъпки, на каквито е способен само човек. „Друго щеше да бъде — пишеха учените, — ако това същество се беше появило в малко изследваните глъбини на океана.“ Но учените все пак не можеха да допуснат, че такова същество може да постъпва така разумно. Както и полицейският началник, те смятаха, че това са само дяволии на някакъв пакостник.

Не всички учени обаче мислеха така.

Някои от тях се позоваваха на знаменития немски естественик Конрад Хеснер4, който бе описал морската девица, морския дявол, морския монах и морския епископ.

„В края на краищата много от това, за което са писали древните и средновековните учени, се оправдава, въпреки че новата наука не признава тези стари учения. Божието творчество е неизчерпаемо и на нас, учените, повече, отколкото на всички други, ни подобава да бъдем скромни и предпазливи в заключенията си“ — пишеха някои стари учени.

Впрочем трудно беше да се нарекат „учени“ тези скромни и предпазливи хора. Те вярваха в чудесата повече, отколкото в науката, и лекциите им приличаха на проповеди.

И най-после, за да бъде разрешен спорът, изпратиха научна експедиция. Членовете на експедицията нямаха щастието да срещнат „дявола“. В замяна на това пък те научиха много нови неща около подвизите на „неизвестното лице“ (старите учени настояваха думата „лице“ да бъде заменена с думата „същество“.

В публикувания във вестниците доклад членовете на експедицията пишеха:

Учените намериха и други, не по-малко естествени причини, за да обяснят произхода на оставените от „дявола“ следи. Те дойдоха до заключението, че нито едно морско чудовище не може да извърши толкова сложни действия.

И все пак тези обяснения не задоволиха всички. Дори измежду най-сериозните учени се намериха такива, на които тези обяснения изглеждаха съмнителни. Можеше ли дори и най-ловкият и упорит шегобиец да извърши всички тези неща и да не попадне толкова дълго пред очите на хората? Но главното, което учените премълчаха в доклада си, беше това, че „дяволът“, както беше установено, извършваше своите подвизи в течение на кратко време на различни места, разположени далеч едно от друго. Или „дяволът“ умееше да плува с нечувана скорост, или той имаше някакви особени приспособления за това, или най-после „дяволът“ не беше сам, а имаше няколко „дявола“. Но тогава всички тези шеги ставаха още по-страннни и заплашителни.

Педро Зурита си припомни цялата тази загадъчна история, докато крачеше из каютата.

Той не забеляза как се разсъмна и през илюминатора се промъкна розов лъч. Педро угаси лампата и почна да се мие. Той заливаше главата си с топла вода, когато чу тревожни викове, долитащи от палубата. Без да се доизмие, бързо се изкачи по трапа5.

Голите ловци с платнени превръзки през бедрата, бяха застанали край борда, размахваха ръце и един през друг крещяха. Педро погледна надолу и видя, че оставените през нощта във водата лодки са отвързани. Нощният бриз ги бе отнесъл доста навътре в открития океан. Сега утринният бриз ги носеше бавно към брега. Веслата на лодките, разхвърляни по водата, плаваха из залива.

Зурита заповяда на ловците да съберат лодките. Никой обаче не се решаваше да напусне палубата. Зурита повтори заповедта.

— Върви ти в лапите на „дявола“! — обади се някой.

Зурита сложи ръка върху кобура. Тълпата ловци се отдръпна и се струпа край мачтата. Те гледаха враждебно Зурита. Стълкновението изглеждаше неминуемо. Но в този момент се намеси Балтазар.

— Арауканецът не се страхува от никого — рече той, — акулата не ме дояде, ще преседнат и на дявола старите ми кости. — И като дигна ръце над главата си, той се хвърли от борда и заплува към най-близката лодка.

Сега ловците отново се приближиха до борда и наблюдаваха със страх Балтазар. Въпреки старостта и болния си крак той плуваше отлично. С няколко замаха индианецът доплува до лодката, улови плаващото весло и се качи в нея.

— Въжето е отрязано с нож — извика той — и добре е отрязано! Ножът е бил остър като бръснач!

Когато видяха, че на Балтазар не се случи нищо лошо, няколко ловци последваха примера му.

НА ГЪРБА НА ДЕЛФИНА

Слънцето току-що бе изгряло,но вече препичаше безмилостно. Сребристосиньото небе бе безоблачно, океанът — неподвижен. „Медуза“ вече се намираше на двадесет километра южно от Буенос Айрес. По съвета на Балтазар хвърлиха котва в малък залив край скалистия бряг, който се издигаше на две тераси.

Лодките се пръснаха из залива. На всяка лодка по правило имаше по двама ловци: единият се гмуркаше, другият го изтегляше После се разменяха.

Една от лодките се беше приближила твърде много до брега, Ловецът обхвана с крака голямото парче коралов варовик, завързано за края на едно въже, и бързо се спусна на дъното.

Водата беше много топла и прозрачна — всеки камък на дъното се виждаше ясно. Наблизо до брега от дъното се издигаха корали — неподвижно застиналите храсти на подводните градини. Дребни рибки със златисти и сребристи отблясъци сновяха между храстите.

Ловецът се спусна на дъното, наведе се и почна бързо да събира миди и да ги слага в торбичката, която висеше на хълбока му, привързана с ремъче около кръста. Неговият другар по работа, индианец гурон, държеше в ръце края на въжето и се взираше във водата, наведен през борда на лодката.

Изведнъж той видя, че ловецът скочи на крака толкова бързо, колкото му беше възможно, замахна с ръце, улови се за въжето и го дръпна така силно, че едва не събори гурона във водата. Лодката се разлюля. Индианецът гурон бързешком издърпа другаря си и му помогна да се качи в лодката. Ловецът дишаше тежко с широко отворена уста, очите му бяха разширени от ужас.

Тъмното му бронзово лице беше посивяло — толкова бе побледнял.

— Акула ли?

Но ловецът се строполи на дъното на лодката, без да може да отговори. Какво би могло да го изплаши толкова на дъното на морето? Гуронът се наведе и се взря във водата. Да, там ставаше нещо нередно. Малките рибки, като птици, забелязали ястреб, бързаха да се скрият в гъстите храсталаци на подводната гора.

И внезапно индианецът гурон видя, че иззад издадения напред край на една подводна скала се показа нещо, прилично на пурпурен дим. Димът постепенно се разнасяше на всички страни, като оцветяваше водата в розово. В този момент той видя нещо тъмно. Беше тялото на акула. То бавно се обърна и изчезна зад издатината на скалата. Пурпурният подводен дим можеше да бъде само кръв, пролята на дъното на океана. Какво ли се бе случило там?

Гуронът погледна другаря си, но той лежеше неподвижно на гръб, дишаше тежко с широко отворена уста и гледаше с безизразни очи към небето.

Индианецът грабна веслата и побърза да закара внезапно заболелия си другар на борда на „Медуза“.

Най-сетне ловецът дойде на себе си, но сякаш си беше глътнал езика — издаваше само някакви неясни звуци, клатеше глава и пухтеше с издадени напред устни.

Ловците, които се намираха на шхуната, го наобиколиха и с нетърпение чакаха обясненията му.

— Говори! — извика най-после един млад индианец, като разтърси ловеца. — Говори, ако не искаш страхливата ти душа да отлети от тялото!

Ловецът завъртя глава и глухо продума:

— Видях… „морския дявол“.

— Него ли?

— Хайде, говори де, говори! — нетърпеливо викаха ловците.

— Гледам — акула. Акулата плува право насреща ми. Свършено е с мене! Голяма, черна, зинала уста, сега ще ме захапе… Гледам — плува и…

— Друга акула ли?

— „Дяволът“!

— Но какъв е той? Има ли глава?

— Глава ли? Да, май че има. Очите му — колкото чаши…

— Щом има очи, трябва да има и глава — уверено заяви младият индианец. — Очите все са прикрепени за нещо. Ами лапи има ли?

— Лапите му са като на жаба. Пръстите му дълги, зелени, с нокти и плавателни ципи. Целият блести като риба с люспите си. Заплува към акулата, блесна с лапата си и хоп! Кръв от корема на акулата…

— А какви са краката му? — попита един от ловците.

— Краката му ли? — опитваше се да си спомни ловецът. — Крака въобще няма. Има голяма опашка. А на края на опашката — две змии.

— Ти от кого повече се уплаши — от акулата или от чудовището?

— От чудовището — без колебание отвърна той — От чудовището, макар че то ми спаси живота. Това беше той…

— Да, това е бил той.

— „Морският дявол“ — рече индианецът.

— „Морският бог“, който се притичва на помощ на сиромасите — поправи го един стар индианец.

Новината веднага се разнесе по лодките, които плаваха из залива. Ловците се насочиха бързо към шхуната и вдигнаха лодките на борда.

Всички наобиколиха спасения от „морския дявол“ ловец — той заповтаря разказа си, като добавяше все нови и нови подробности. Спомни си, че от ноздрите на чудовището излизал червен пламък, а зъбите му били остри и дълги, на големина колкото човешки пръст. Ушите му се мърдали, отстрани имал плавници, а отзад — опашка като лопата.

Педро Зурита, гол до пояс, по къси бели панталони, с чехли на бос крак и с висока широкопола сламена шапка на глава, се разхождаше по палубата, като тътреше чехлите си, и се вслушваше в разговорите. Колкото повече се увличаше разказвачът, толкова повече Педро се убеждаваше, че всичко това е измислица на ловеца, изплашен от приближаването на акулата.

„Възможно е всъщност и всичко да не е измислено. Някой е разпрал корема на акулата, щом водата в залива е порозовяла. Индианецът лъже, но във всичко това все има нещо истина. Странна история, дявол да го вземе!“

Тук размишленията на Зурита бяха прекъснати изведнъж от звука на рог, който се раздаде зад скалата.

Този звук порази екипажа на „Медуза“ като гръм от ясно небе. Разговорите изведнъж секнаха, лицата побледняха. Със суеверен ужас ловците впериха очи в скалата, откъдето се зачу тръбният звук.

Недалеч от скалата стадо делфини играеше по повърхността на океана. Един делфин се отдели от стадото, изсвири шумно сякаш в отговор на призивния тръбен сигнал, заплува бързо към брега и се скри зад скалите. Изтекоха още няколко мига на напрегнато очакване. Изведнъж ловците видяха, че делфинът се показва иззад скалата. На гърба му, яхнало го като кон, седеше странно същество — „дяволът“, за когото преди малко разказваше ловецът.

Чудовището имаше човешко тяло, а на лицето му се виждаха огромни, прилични на старинни джобни часовници очила, блеснали на слънчевата светлина като автомобилни фарове. По кожата му преливаха нежносини сребристи отблясъци, а ръцете му приличаха на жабешки — тъмнозелени, с дълги пръсти и плавателна ципа между тях. Краката му под коленете се намираха във водата. Завършваха ли те с опашки, или бяха обикновени човешки крака — не можа да се разбере. Странното същество държеше в ръка дълга спираловидна раковина.

То протръби още веднъж с тази раковина, изсмя се с весел човешки смях и извика на чист испански език: „По-бърже, Лидинг6, напред!“, потупа с жабешката си ръка лъскавия гръб на делфина и го пришпори с крака. И делфинът, като добър кон, увеличи скоростта си. Ловците неволно възкликнаха.

Необикновеният ездач се обърна. Щом видя хората, той се плъзна с бързината на гущер от гърба на делфина и се скри зад тялото му. Мярна се само зелена ръка, която тупна животното по гърба. Послушният делфин се потопи във водата заедно с чудовището.

Странната двойка направи полукръг във водата и изчезна зад подводната скала…

Цялата тази необикновена езда зае не повече от минута, но зрителите дълго не можаха да се опомнят от изумление.

Ловците се развикаха, разбягаха се по палубата, като се хващаха за главата. Индианците паднаха на колене и заклинаха бога на морето да ги пощади. Един млад мексиканец от страх се покатери на гротмачтата и се разкрещя оттам. Негрите се спуснаха в трюма и се свряха в един ъгъл.

За лов вече не можеше и да се мисли. Педро и Балтазар с голяма мъка въдвориха ред. „Медуза“ вдигна котва и се насочи на север.

НЕСПОЛУКАТА НА ЗУРИТА

Капитанът на „Медуза“ се спусна в каютата си, за да обмисли станалото.

— Просто да полудее човек! — каза си Зурита, като изля на главата си кана с топла вода. — Морското чудовище говори на най-чисто кастилско наречие! Какво е това? Дяволска работа ли? Безумие ли? Но как може цялата команда едновременно да обезумее? Дори един и същи сън не може да се присъни на двама души едновременно. А ние всички видяхме „морския дявол“. За това спор няма. Значи, той все пак съществува, колкото и невероятно да е. — Зурита отново обля главата си и надникна през илюминатора, за да се освежи.

— Както и да е — продължаваше той малко поуспокоен, — но това чудовищно същество е надарено с човешки разум и може да извършва разумни постъпки. То, изглежда, се чувствува еднакво добре и във водата, и на повърхността. И може да говори испански. Значи възможно е да се влезе в разговор с него. Ами какво би било, ако… Какво би било, ако човек рече да хване чудовището, да го опитоми и да го застави да лови бисери! Тази способна да живее във водата жаба сама може да замени цяла дружина ловци. И колко изгодно би било това! Тъй или иначе, полага се на всеки ловец да се дава четвъртината от неговия лов. А тази жаба няма да струва нищо. Ами че така за съвсем кратко време могат да се спечелят стотици хиляди, милиони пезети!

Зурита потъна в мечти. Досега той се надяваше да забогатее, като търси бисерни миди там, дето никой не ловува. Персийският залив, западният бряг на Цейлон, Червеното море, австралийските води — всички тези богати с бисерни миди места се намират далеч и хората отдавна търсят там бисери. Да иде в Мексиканския или Калифорнийския залив, към островите Тома и Маргарита? Да отплува към бреговете на Венецуела, където се добиват най-хубавите американски бисери, Зурита не можеше. Неговата шхуна беше прекалено стара за това, пък и ловците му бяха недостатъчно — с една дума, работата трябваше да се разгърне на широка нога. А Зурита нямаше достатъчно пари. Затова си и стоеше край бреговете на Аржентина. Но сега! Сега той би могъл да забогатее за една година, само да успее да залови „морския дявол“.

Ще стане най-богатият човек в Аржентина, дори може би и в Америка. Парите ще му отворят път към властта. Името Педро Зурита ще бъде в устата на всички. Но трябва да бъде много предпазлив. И преди всичко — да запази това в тайна.

Зурита се изкачи на палубата, събра целия екипаж, включително и готвача, и рече:

— Знаете ли какво стана с онези, които разпространяваха слуховете за „морския дявол“!? Полицията ги арестува и те седят в затвора. Длъжен съм да ви предупредя, че същото ще се случи и с всеки от вас, който се изпусне да каже, дори и дума за това, че е видял „морския дявол“. Ще ви тикнат в затвора и там ще си изгниете. Ясно ли ви е? Затова ако ви е мил животът, никому ни дума за „дявола“!

„Всъщност никой няма и да им повярва: всичко това твърде много прилича на приказка“ — помисли си Зурита и като извика в каютата си Балтазар, посвети единствено него в своя план.

Балтазар изслуша внимателно господаря си, помълча малко и каза:

— Да, така е, „Морският дявол“ струва колкото стотици ловци. Добре е да имаш на служба „дявола“. Но как да се улови?

— С мрежа — отговори Зурита.

— Той ще разреже мрежата, както разпра корема на акулата

— Можем да поръчаме метална мрежа.

— А кой ще иде да го лови? Само да споменеш думата „дявол“ пред нашите ловци, и коленете им се разтреперват от страх. И за торба злато няма да се съгласят.

— А ти, Балтазар?

Индианецът сви рамене:

— Аз още никога не съм ходил на лов за „морски дяволи“. Да го издебне човек навярно няма да е лесно, а да го убие, в случай че е от плът и кръв, не е трудно. Но на вас ви трябва жив „дявол“.

— Ти не се ли страхуваш от него, Балтазар? Какво мислиш за „морския дявол“?

— Какво мога да мисля за ягуара, който лети над морето, или за акулата, която се катери по дърветата? Непознатият звяр е винаги по-страшен. Но аз обичам да ходя на лов за страшни зверове.

— Ще те възнаградя богато! — Зурита стисна ръката на Балтазар и доразви пред него своя план. — Колкото по-малко хора участвуват в тази работа, толкова по-добре. Ти поговори с всички арауканци. Те са храбри и съобразителни. Избери пет-шест души, не повече. Ако нашите не се съгласят, намери другаде. „Дяволът“ се придържа към бреговете. Преди всичко трябва да се проследи къде е леговището му. Тогава лесно ще го хванем с мрежата.

Зурита и Балтазар бързо се заловиха за работа. По поръчка на Зурита беше изработена телена мрежа, която напомняше голяма бъчва с отворено дъно. Отвътре Зурита обтегна тънки конопени мрежи, за да се заплете в тях „дяволът“ като в паяжина. Уредиха си сметките с ловците и ги освободиха. От екипажа на „Медуза“ Балтазар успя да придума само двама индианци от племето араукан да участвуват в улавянето на „дявола“. Други трима успя да привлече в Буенос Айрес.

Решиха да започнат проследяването на „дявола“ в същия залив, където екипажът на „Медуза“ го беше видял за първи път. За да не събудят подозрение у „дявола“, шхуната хвърли котва на няколко километра от малкия залив. От време на време Зурита и спътниците му се занимаваха с риболов, като че ли именно това беше целта на плаването им. В същото време трима от тях поред зорко следяха какво става във водите на залива, скрити зад камъните на брега.

Втора седмица вече изтичаше, а „дяволът“ не се мяркаше никакъв.

Балтазар бе завързал познанство с крайбрежните жители, фермери индианци, продаваше им евтино риба и като разговаряше с тях за различни неща, незабелязано отваряше дума за „морския дявол“. От тези разговори старият индианец разбра, че правилно са избрали мястото на лова. Мнозина от индианците, които живееха близо до залива, бяха чували звука от рог и бяха виждали стъпки по пясъка. Те уверяваха, че петата на „дявола“ е човешка, но пръстите му са доста удължени. Понякога индианците бяха забелязвали на пясъка отпечатък от гръб — той бе лежал на брега.

„Дяволът“ не причиняваше зло на крайбрежните жители и те бяха престанали да обръщат внимание на следите, които той оставяше от време на време, за да напомни за себе си. Но самия „дявол“ никой не беше виждал.

„Медуза“ престоя в залива две седмици, като привидно се занимаваше с риболов. Две недели Зурита, Балтазар и наетите индианци не сваляха очи от повърхността на океана, но „морският дявол“ не се появяваше. Зурита почна да се безспокои. Той беше нетърпелив и освен това — скъперник. Всеки ден му струваше пари, а този „дявол“ ги принуждаваше да чакат. Педро почна вече да се съмнява. Ако „дяволът“ е свръхестествено същество, няма да могат да го хванат с никакви мрежи. Пък е и опасно да си имаш работа с такъв дявол — Зурита беше суеверен. Дали да не покани за всеки случай на „Медуза“ свещеник с кръст и светите дарове? Нови разходи! А може би „морският дявол“ съвсем не е дявол, а някакъв шегобиец, добър плувец, който се е нагласил като дявол, за да плаши хората? А делфинът? Но той, като всяко друго животно, може да се опитоми и дресира. Дали да не зареже цялата тая работа?

Зурита обеща награда на този, който пръв забележи „дявола“, и реши да почака още няколко дни.

За голяма негова радост в началото на третата седмица „дяволът“ най-сетне започна да се появява.

След дневния лов Балтазар бе оставил край брега пълната си с риба лодка. Рано на следващата сутрин трябваше да дойдат купувачи за рибата. Балтазар отиде до една ферма да навести познат индианец, а когато се върна на брега, намери лодката си празна. Балтазар веднага реши, че това е работа на „дявола“.

„Възможно ли е да е изял толкова риба?“ — учуди се Балтазар.

През същата тази нощ един от дежурните индианци беше чул звук от тръба южно от залива. След още два дни рано сутринта младият арауканец съобщи, че най-после е успял да проследи „дявола“. Той доплувал с делфина. Но този път „дяволът“ не го бил яхнал, а плувал редом с делфина, като се държал с ръка за „юздата“ му — широк кожен нашийник. В залива „дяволът“ снел нашийника от делфина, потупал животното и се скрил в дъното на залива, в подножието на една отвесна скала. Делфинът изплувал на повърхността и изчезнал.

Зурита изслуша арауканеца, поблагодари му, обеща да го награди и рече:

— Днес през деня „дяволът“ едва ли ще изплува от убежището си. Тогава ще трябва да огледаме дъното на залива. Кой ще се заеме с това?

Никой обаче не искаше да слиза на дъното на океана и да рискува да се срещне лице с лице с тайнственото чудовище.

Балтазар пристъпи напред.

— Аз! — каза кратко той. Балтазар беше верен на думата си.

„Медуза“ все още стоеше на котва. Всички освен дежурните слязоха на брега и се отправиха към отвесната скала над залива. Балтазар се завърза с едно въже, за да могат да го изтеглят, ако бъде ранен, взе нож, стисна между краката си камък и се спусна на дъното.

Арауканците очакваха с нетърпение връщането му, взирайки се в петното, което се мяркаше в синкавата мъгла на засенчения от скалите залив.

Изминаха четиридесет, петдесет секунди, минута… Балтазар не се връщаше. Най-после той дръпна въжето и го изтеглиха на повърхността. След като си поотдъхна. Балтазар каза:

— Тесен проход води в една подземна пещера. Там е тъмно като в корема на акула. „Морският дявол“ може да се крие само в тази пещера. Стената наоколо е гладка.

— Отлично! — извика Зурита. — Щом е тъмно — толкова по-добре! Ние ще хвърлим мрежите си и рибката ще се улови.

Малко след залез слънце с помощта на здрави въжета индианците спуснаха телената мрежа във водата пред входа на пещерата. Краищата на въжетата закрепиха на брега. Балтазар бе завързал за въжетата звънчета, които трябваше да звъннат и при най-лекото докосване до мрежата.

Зурита, Балтазар и петимата арауканци се настаниха на брега и зачакаха мълчаливо. На шхуната не беше останал никой.

Стъмваше се бързо. Луната изгря и нейните лъчи се отразяваха върху повърхността на океана. Беше тихо. Необикновено вълнение обхвана всички. Може би ей сега щяха да видят тайнственото същество, което всяваше ужас сред рибарите и ловците на бисери.

Нощните часове се нижеха бавно. Хората задрямаха.

Изведнъж звънчетата звъннаха. Всички скочиха, спуснаха се към въжетата и почнаха да изтеглят мрежата. Тя беше тежка. Въжетата потрепваха. Някой се мяташе в мрежата.

Най-после мрежата се показа на повърхността на океана, а в нея, под бледата светлина на луната, се гърчеше тялото на получовек-полуживотно. Огромни очи и сребристи люспи блестяха на лунната светлина. „Дяволът“ правеше невероятни усилия да освободи ръката си, омотана в мрежата. И успя. Той извади ножа, който висеше на тънко ремъче на бедрото му и почна да реже мрежата.

— Да имаш да вземаш, не можеш я разряза! — тихо прошепна Балтазар, увлечен от зрелището.

За негова изненада обаче ножът се справи с телената преграда. С ловки движения „дяволът“ разширяваше все повече отвора, докато ловците бързаха колкото се може по-скоро да измъкнат мрежата на брега.

— По-силно! Хо-оп! — викаше вече Балтазар.

Но точно в този момент, когато изглеждаше, че плячката е вече в ръцете им, „дяволът“ се измъкна през пробитата от него дупка, падна във водата и като вдигна цял фонтан от блестящи пръски, изчезна в глъбините.

Ловците отчаяно отпуснаха мрежата.

— Хубаво ножче! Телта реже! — с възхищение каза Балтазар. — Подводните ковачи са по-добри от нашите!

Навел глава, Зурита гледаше във водата с такова изражение, сякаш там бе потънало цялото му богатство.

После вдигна глава, дръпна буйния си мустак и тропна с крак.

— Не, въпреки всичко не! — извика той — По-добре да пукнеш в подводната си пещера, отколкото аз да се откажа от тебе. Няма да пожаля пари, ще изпиша водолази, ще покрия целия залив с мрежи и капани, но ти няма да ми избягаш от ръцете!

Той беше смел, настойчив и упорит. Ненапразно в жилите на Педро Зурита течеше кръвта на испанските завоеватели. Пък и имаше за какво да се бори!

Оказа се, че „морският дявол“ не е свръхестествено, всемогъщо същество. Той явно бе направен от плът и кръв, както казваше Балтазар. Значи, човек можеше да го улови, да го върже на верижка и да го застави да вади от дъното на океана богатства за Зурита. Балтазар ще го намери; ако ще би самият бог на морето Нептун със своя тризъбец да застане в защита на „морския дявол“!

ДОКТОР САЛВАТОР

Зурита започна да привежда в изпълнение заплахата си. Той издигна по дъното на залива много телени заграждения, опъна във всички посоки мрежи, постави капани. Но негови жертви засега бяха само рибите — „морският дявол“ сякаш бе потънал в земята. Той не се показа повече и с нищо не напомняше за себе си. Напразно опитоменият делфин се появяваше всеки ден в залива, гмуркаше се и подсвиркваше, сякаш канеше своя тайнствен приятел да се разходят. Приятелят му не се показваше и делфинът изведнаж подсвирна сърдито за последен път и отплува в открито море. Времето се развали. Източният вятър разлюля гладката шир на океана. Водите на залива се размътиха от пясъка, който се вдигаше от дъното. Разпенените гребени на вълните скриваха дъното. Никой не можеше да види какво става под водата.

Часове наред Зурита можеше да стои на брега и да гледа веригите от огромни вълни. Те прииждаха една след друга, сгромолясваха се като шумни водопади, а долните слоеве вода със съскане заливаха мокрия пясък, търкаляха камъчета и черупки и допълзяваха до краката на Зурита.

— Не, така не може — казваше Зурита. — Трябва да се измисли нещо друго. „Дяволът“ живее на дъното на морето и не желае да напусне убежището си. Значи, за да го хванем, трябва ние да отидем при него — да се спуснем на дъното. Това е ясно!

И като се обърна към Балтазар, който майстореше нов, сложен капан, Зурита рече:

— Тръгвай веднага за Буенос Айрес и донеси оттам два водолазни костюма с кислородни резервоари. Обикновеният водолазен костюм с маркуч за сгъстения въздух няма да върши работа. „Дяволът“ може да пререже маркуча. Освен това ще ни се наложи може би да направим едно малко подводно пътешествие. Не забравяй да вземеш и електрически фенери.

— Искате да отидете на гости у „дявола“ ли? — попита Балтазар.

— Разбира се, но с тебе, старче!

Балтазар кимна с глава и се отправи на път. Той донесе не само водолазни костюми и фенери, но и два дълги, особено изкривени бронзови ножа.

— Сега вече не могат да правят такива — рече той. — Това са старинни араукански ножове, с които моите прадеди някога разпаряли коремите на белите — на вашите прадеди, с извинение!

Тази историческа справка не се хареса на Зурита, но ножовете той одобри.

— Ти си много предвидлив, Балтазар!

На следния ден призори, въпреки силното вълнение, Зурита и Балтазар навлякоха водолазните костюми и се спуснаха на морското дъно. Те оправиха трудно опънатите пред входа на подводната пещера мрежи и се промъкнаха в тесния проход. Заобикаляше ги пълен мрак. Водолазите стъпиха на крака, извадиха ножовете си и запалиха фенерите. Изплашените от светлината дребни рибки се пръснаха, а после доплуваха до фенера и се завъртяха в синкавия му лъч като рой насекоми.

Зурита ги пропъди с ръка: блясъкът на люспите им го заслепяваше. Пещерата беше доста голяма: висока не по-малко от четири метра и широка пет-шест метра. Водолазите огледаха ъглите. Пещерата беше празна и необитаема. Само ята от дребни рибки, изглежда, търсеха тук закрила от морското вълнение и хищниците.

Зурита и Балтазар се придвижиха напред, като стъпваха предпазливо. Пещерата постепенно се стесняваше. Изведнаж Зурита се спря изумен. Лъчът на фенерчето освети дебела желязна решетка, която преграждаше пътя им. Зурита не вярваше на очите си. Той хвана с ръка железните пръчки и почна да ги дърпа, опитвайки се да отвори желязната преграда. Но решетката не се поддаваше. Зурита я освети с фенерчето и се убеди, че тя е здраво зазидана в гладките стени на пещерата и има панти и вътрешна ключалка. Това беше нова загадка.

„Морският дявол“ трябва да бе не само разумно, но и изключително надарено същество. Той е съумял да опитоми делфина, позната му е обработката на металите. Най-после можал е да направи на дъното на морето здрава желязна преграда, която охранява жилището му. Но това е невероятно! Та той не е могъл да кове желязото под водата! Значи той не живее във водата или най-малко излиза за продължително време на сушата.

Слепите очи на Зурита тупаха силно, сякаш във водолазния му шлем нямаше достатъчно кислород, макар че бе прекарал във водата само няколко минути. Зурита даде знак на Балтазар и те излязоха от подводната пещера — нямаше какво повече да правят тук — и се издигнаха на повърхността. Арауканците, които ги очакваха с нетърпение, се зарадваха много, когато видяха водолазите здрави и читави.

Зурита свали шлема си, отдъхна малко и попита:

— Какво ще кажеш, Балтазар?

Арауканецът разпери широко ръце.

— Ще кажа, че дълго трябва да висим тук. „Дяволът“ вероятно се храни с риба, а риба там има достатъчно. С глад няма да го принудим да излезе от пещерата. Ще се наложи да взривим решетката — това е единственият изход.

— А не мислиш ли, Балтазар, че пещерата може да има два изхода: единият откъм залива, а другият — откъм сушата?

— Балтазар не е помислял за това.

— Тогава трябва да помислиш. Как не се сетихме досега да огледаме околността? — рече Зурита.

И те се заеха да проучат брега.

Близо до брега Зурита попадна на висока стена от бял камък, която ограждаше огромен участък земя — не по-малко от десет хектара. Зурита обиколи стената. По цялото й протежение намери само една порта, направена от дебели железни плочи. В тази порта имаше малка желязна вратичка със закрита отвътре шпионка.

„Истински затвор или крепост“ — помисли Зурита. — „Странно! Фермерите не строят такива дебели и високи стени. По стената няма ни отвор, ни пролука, през които човек би могъл да надникне вътре.“

Местността наоколо беше дива и безлюдна: голи сиви скали, обрасли тук-таме с бодливи храсти и кактуси. Долу — заливът.

Няколко дни Зурита броди покрай стената, като наблюдаваше продължително желязната врата. Но вратата не се отваряше, никой не влизаше и не излизаше през нея, никакъв звук не долиташе отвътре.

Една вечер Зурита се върна на палубата на „Медуза“, извика Балтазар и го попита:

— Ти знаеш ли кой живее в крепостта над залива?

— Зная, питах вече за това индианците, които работят на фермите. Там живее Салватор.

— А какъв е той, този Салватор?

— Бог — отговори Балтазар.

Зурита повдигна изненадано гъстите си черни вежди.

— Ти се шегуваш, Балтазар, нали?

Индианецът едва забележимо се усмихна.

— Казвам това, което съм чул. Много индианци наричат Салватор божество, спасител.

— Че от какво ги спасява?

— От смъртта. Казват, че той е всесилен. Салватор може да прави чудеса. Той държи в ръцете си живота и смъртта. На сакатите прави нови крака, живи крака, на слепите дава зорки като на орел очи и дори възкресява мъртвите.

— Проклятие! — измърмори Зурита, като подръпваше отдолу нагоре буйните си мустаци. — В залива — „морски дявол“, над залива — „бог“. Не мислиш ли, Балтазар, че „дяволът“ и „богът“ могат да си помагат взаимно?

— Мисля, че би трябвало да се махнем оттук колкото е възможно по-скоро, докато още не сме се побъркали от всичките тези чудеса.

— Ти самият виждал ли си някого от излекуваните от Салватор?

— Да, виждал съм. Показаха ми един човек със счупен крак. След като прекарал известно време при Салватор, човекът взел да тича като мустанг. Видях и един възкресен от Салватор индианец. Цялото село разправя, че когато го носели при Салватор, индианецът бил студен труп — с разцепен череп и открит мозък. А излязъл от дома на Салватор жив и весел. Оженил се след смъртта си. Взел добра девойка. Виждал съм и деца на индианци…

— Значи Салватор приема външни хора?

— Само индианци. И те идват при него откъде ли не: от Огнена Земя и Амазонка, от пустинята Атакама и Асунсьон.

Като получи тези сведения от Балтазар, Зурита реши да замине за Буенос Айрес. Там той узна, че Салватор лекува индианците и се ползува сред тях със славата на чудотворец. Зурита се обърна към лекари и научи, че Салватор е талантлив и дори гениален хирург, но е много странен, като мнозина знаменити хора. Името на Салватор било широко известно в научните кръгове на Стария и Новия свят. В Америка той се прославил със своите смели хирургически операции. Когато положението на болните се смятало за безнадеждно и лекарите се отказвали да правят операция, викали Салватор. Той никога не отказвал. Неговата смелост и находчивост били безгранични. През време на империалистическата война той бил на френския фронт, където се занимавал предимно с черепни операции. Хиляди хора дължели на него спасението си. След сключването на мира заминал за родината си — Аржентина. Лекарската практика и сполучливите спекулации със земя донесли на Салватор огромно състояние. Той купил голям участък земя недалеч от Буенос Айрес, оградил го с огромна стена — една от неговите странности — и след като се заселил там, прекратил всякаква практика. Занимавал се само с научна работа в своята лаборатория. Сега лекувал и приемал само индианци, които го наричали „слязъл на земята бог“.

Зурита успя да научи още една подробност от живота на Салватор. Там, където сега се намират обширните владения на Салватор, преди войната се издигала малка къща с градина, също така обградена с каменна стена. През цялото време, докато Салватор се намирал на фронта, един негър и няколко огромни кучета охранявали този дом. Жива душа не пропускали в двора тези неподкупни пазачи.

В последно време Салватор се обкръжил с още по-голяма тайнственост. Не приемал у дома си дори своите бивши другари от университета.

Когато научи всичко това, Зурита реши:

— Щом Салватор е лекар, той няма право да откаже да прегледа болен. Защо да не се разболея? Ще проникна в дома на Салватор като болен, а после ще видим!

Зурита се отправи към желязната порта, която охраняваше владенията на Салватор, и почна да чука. Той чука дълго и упорито, но никой не му отваряше. Вбесен, Зурита грабна един голям камък и взе да удря с него по вратата, като вдигна шум, който би могъл да събуди и мъртвите.

Далеч зад стената залаяха кучета и шпионката на вратичката най-после се пооткрехна.

— Какво има? — попита някой на развален испански език.

— Болен, отворете по-скоро — отговори Зурита.

— Болните не чукат така — спокойно възрази същият глас и в шпионката надникна нечие око. — Докторът не приема.

— Той няма право да откаже своята помощ на болен човек — горещеше се Зурита.

Шпионката се затвори, чуха се отдалечаващи се крачки. Само кучетата продължаваха отчаяно да лаят.

След като изразходва целия си запас от ругатни, Зурита се върна на шхуната.

Да се оплаче от Салватор в Буенос Айрес? Но това няма да даде никакъв резултат. Зурита трепереше от гняв. Буйните му черни мустаци бяха застрашени от сериозна опасност, тъй като той постоянно ги дърпаше от вълнение и те се отпускаха надолу като стрелката на барометър, сочещ ниско налягане.

Малко по малко той се успокои и почна да обмисля какво да предприеме по-нататък.

Докато размишляваше, загорелите му от слънцето пръсти все по-често дърпаха нагоре разрешените му мустаци. Барометърът се покачваше.

В края на краищата Зурита се изкачи на палубата и неочаквано за всички даде заповед да вдигат котва.

„Медуза“ се отправи към Буенос Айрес.

— Добре — рече Балтазар. — Колко време изгубихме напразно! Да върви по дяволите този „дявол“ заедно с „бога“!

БОЛНАТА ВНУЧКА

Слънцето печеше безмилостно. По прашния път, покрай тучните житни, царевични и овесени ниви вървеше стар, изтощен индианец. Дрехите му бяха скъсани. Той носеше на ръце болно дете, покрито от лъчите на слънцето с вехто одеялце. Очите на детето бяха полузатворени. На шията му се виждаше огромен оток. От време на време, когато старецът се спъваше, детето дрезгаво простенваше и подвиваше клепачи. Старецът се спираше и духаше загрижено в лицето на детето, за да го освежи.

— Дано само го занеса живо! — прошепна той и забърза. Когато се приближи до желязната порта, индианецът премести детето върху лявата си ръка и с дясната удари четири пъти по портата.

Шпионката на малката вратичка се пооткрехна, в отверстието се мярна нечие око, резетата заскриптяха и вратичката се отвори.

Индианецът плахо прекрачи прага. Пред него стоеше стар негър със съвсем побелели, къдрави коси, облечен в бяла престилка.

— При доктора, детето е болно — рече индианецът.

Негърът мълком кимна с глава, заключи вратата и със знак покани стареца да го последва.

Индианецът се огледа. Намираше се в малък двор, застлан с широки каменни плочи. От едната страна дворът беше заграден с висока външна стена, а от другата — с една по-ниска стена, която преграждаше двора от вътрешната част на имението. Нямаше нито една тревичка, нито едно зелено храстче — истински тъмничен двор. В ъгъла, до вратата на втората стена, се издигаше бяла къща с големи широки прозорци. На земята край къщата се бяха разположили индианци — мъже и жени. Мнозина бяха с деца. Почти всички деца изглеждаха съвсем здрави. Едни от тях играеха с мидички на „чифт-тек“, други мълчаливо се боричкаха — негърът с побелелите коси строго следеше децата да не вдигат шум.

Старият индианец покорно се отпусна на земята в сянката на къщата и почна да духа в неподвижното, посиняло лице на детето. Близо до индианеца седеше стара индианка с подут крак. Тя погледна детето, легнало върху коленете на индианеца, и попита:

— Щерка ли ти е?

— Внучка — отговори старецът.

Жената поклати глава и рече:

— Блатният дух се е вселил във внучката ти. Той е по-силен от злите духове. Той ще прогони блатния дух и внучката ти ще оздравее.

Индианецът утвърдително кимна.

Негърът с бялата престилка обиколи болните, погледна детето на стария индианец и посочи вратата на къщата.

Индианецът влезе в голяма стая, постлана с каменни плочи. Сред стаята беше поставена тясна дълга маса, покрита с бяла покривка. Отвори се втора врата с матови стъкла и в стаята влезе доктор Салватор в бяла престилка — висок, широкоплещест, мургав. Освен черните му вежди и ресници на главата на Салватор нямаше нито един косъм. По всяка вероятност той я бръснеше постоянно, тъй като кожата на главата му беше загоряла от слънцето също така силно, както и на лицето му. Доста големият гърбав нос, малко издадената напред остра брадичка и плътно стиснатите му устни придаваха на лицето му жестоко и дори хищно изражение. Кафявите му очи гледаха студено. Под този поглед индианецът се почувствува смутен. Старецът се поклони ниско и поднесе към доктора детето. С бързо, уверено и в същото време предпазливо движение Салватор пое болното момиченце от ръцете на индианеца, разгъна дрипите, с които беше увито, и ги захвърли в ъгъла на стаята, като улучи точно поставеното там сандъче. Индианецът закрета към сандъчето, за да си вземе дрипите, но Салватор строго го спря:

— Остави, не пипай!

След това сложи момиченцето на масата и се наведе над него. Беше застанал с профил към индианеца. И изведнаж на стареца се стори, че това не е доктор, а кондор, надвесен над малка птичка. Салватор почна да опипва с пръсти отока по шията на детето. Пръстите му също поразиха индианеца. Това бяха дълги, необикновено гъвкави пръсти. Те можеха сякаш да се превиват в ставите не само надолу, но и встрани, и дори нагоре. Далеч не страхливият индианец се мъчеше да не се поддаде на страха, който му вдъхваше този тайнствен човек.

— Прекрасно! Великолепно! — мълвеше Салватор, като че ли се любуваше на отока, опипвайки го с пръсти.

Когато завърши прегледа, Салватор обърна лице към индианеца и каза:

— Сега е новолуние. Ела след един месец, в следващото новолуние, и ще получиш момиченцето си оздравяло.

Той отнесе момиченцето зад стъклената врата, където се намираха банята, операционната и болничните стаи.

А негърът вече въвеждаше в приемната нова пациентка — старицата с болния крак.

Индианецът се поклони ниско пред стъклената врата, която се затвори след Салватор, и излезе.

Точно след двадесет и осем дни същата стъклена врата се отвори. На прага стоеше момиченцето в нова рокличка, здраво и румено. То плахо погледна дядо си. Индианецът се спусна към него, грабна го на ръце, разцелува го и огледа шията му. От отока не беше останало и следа. Само малък, едва забележим червеникав белег напомняше за операцията.

Момиченцето отблъскваше дядо си с ръце и дори извика, когато той го целуна и убоде с отдавна небръснатата си брада. Трябваше да го остави на пода. След момиченцето влезе Салватор. Сега докторът дори се усмихна, поразроши косите на момиченцето и каза:

— Е, прибери си момиченцето. Донесе го точно навреме. Още няколко часа — и дори и аз нямаше да бъда в състояние да му върна живота.

Лицето на стария индианец се сбръчка, устните му се разтрепераха, от очите му рукнаха сълзи. Той отново вдигна на ръце момиченцето, притисна го към гърдите си, падна на колене пред Салватор и с пресекващ от сълзи глас рече:

— Вие спасихте живота на внучката ми. Какво друго може да ви предложи за награда един беден индианец освен живота си?

— За какво ми е твоят живот? — учуди се Салватор.

— Аз съм стар, но съм още силен — продължи индианецът, без да става от пода. — Ще занеса внучката си на майка й — моята дъщеря — и ще се върна при вас. Искам да ви подаря целия остатък от живота си за доброто, което ми направихте. Ще ви служа вярно като куче. Моля ви, не ми отказвайте тази милост!

Салватор се замисли.

Той приемаше трудно и много предпазливо нови прислужници, въпреки че работата за тях би се намерила. И дори немалко работа — Джим не се справяше с градината. Този индианец изглеждаше подходящ човек, макар че докторът би предпочел негър.

— Ти ми подаряваш живота си и молиш да приема подаръка ти. Добре. Нека бъде така, както ти искаш. Кога можеш да дойдеш?

— Няма да се е изпълнила още първата четвърт от луната, когато аз ще бъда вече тук — каза индианецът и целуна края на Салваторовата престилка.

— Как се казваш?

— Аз ли?… Кристо — Христофор.

— Върви, Кристо. Ще те чакам.

— Хайде, внучке! — обърна се Кристо към момиченцето и отново го взе на ръце.

Девойчето заплака. Кристо побърза да излезе.

ЧУДНАТА ГРАДИНА

Когато след една седмица Кристо се появи, доктор Салватор го погледна изпитателно в очите и рече:

— Слушай внимателно, Кристо. Вземам те на служба. Ще получаваш квартира, храна и добра заплата…

Кристо замаха с ръце.

— На мене не ми трябва нищо, само да работя при вас.

— Мълчи и слушай — продължи Салватор. — Ще имаш всичко. Но ще изисквам от тебе едно: трябва да мълчиш за онова, което ще видиш тук.

— По-скоро ще си отрежа езика и ще го хвърля на кучетата, отколкото да кажа макар и една дума.

— Внимавай да не ти се случи такова нещастие — предупреди го Салватор. И като извика негъра с бялата престилка, докторът му заповяда: — Заведи го в градината и го предай на Джим.

Негърът се поклони мълчаливо, изведе индианеца от бялата къща, преведе го през познатия вече на Кристо двор и почука на желязната вратичка на втората стена. Отвътре се чу кучешки лай, вратичката изскърца и бавно се отвори. Негърът бутна Кристо да влезе в градината, извика с гърлен глас нещо на един друг негър, който стоеше зад вратичката, и си отиде.

Кристо изплашено се притисна до стената. С лай, подобен на рев, срещу него тичаха непознати, жълточервеникави животни с тъмни петна. Ако Кристо се срещнеше с тях в пампасите, веднага би ги взел за ягуари. Но животните, които се спуснаха срещу него, лаеха като кучета. На Кристо му беше безразлично сега какви животни са го нападнали. Той се хвърли към близкото дърво и почна да се катери по клоните му с изненадваща бързина. Негърът изсъска на кучетата като разярена кобра. Това изведнъж ги успокои. Те престанаха да лаят, легнаха на земята и сложиха глави върху протегнатите си напред лапи, поглеждайки изкриво негъра.

Негърът отново изсъска, но този път обърнат към седналия на дървото Кристо, и взе да му маха с ръце — подканваше го да слезе.

— Какво съскаш като змия? — рече Кристо, без да напуска убежището си. — Да не си си глътнал езика?

Негърът само измуча сърдито. „Сигурно е ням — помисли Кристо и си спомни предупреждението на Салватор. Нима Салватор реже езиците на слугите, които издават неговите тайни? Може би и езикът на този негър е отрязан…“ И внезапно такъв страх обзе Кристо, че той едва не падна от дървото. Дощя му се на всяка цена да избяга оттук, и то колкото е възможно по-скоро. Той пресметна наум колко далеч от стената е дървото, на което се беше качил. Не, няма да успее да прескочи… Но негърът се приближи до дървото, хвана индианеца за крака и нетърпеливо го затегли надолу. Трябваше да се подчини. Кристо скочи от дървото, усмихна се, колкото можа по-любезно, протегна ръка и приятелски попита:

— Джим?

Негърът кимна.

Кристо стисна здраво ръката му. „Щом си се озовал в ада, трябва да си добре с дяволите“ — помисли той и продължи на глас:

— Ти ням ли си?

Негърът не отговори.

— Нямаш ли език?

„Как ли да погледна в устата му?“ — помисли Кристо. Но Джим явно нямаше намерение да встъпва дори в мимически разговор. Той хвана Кристо за ръката, заведе го при жълто-червеникавите животни и им изсъска нещо. Животните станаха, приближиха се до Кристо, подушиха го отвсякъде и спокойно се отдалечиха. На Кристо му олекна малко на сърцето. Джим махна с ръка и поведе Кристо из градината.

След нерадостния двор, застлан с каменни плочи, градината поразяваше с изобилието си от зеленина и цветя. Тя се простираше на изток, като се снишаваше постепенно по посока на морския бряг. Посипани с натрошени червеникави черупки пътеки я кръстосваха в разни страни. Край пътечките растяха кактуси с най-странни форми, синкавозелени сочни агави7, метлички с множество жълтозелени цветчета. Цели горички от прасковени и маслинени дръвчета защищаваха със сянката си гъстата трева, изпъстрена с ярки цветя. Всред зеленината на тревата блестяха басейни, облицовани по краищата с бял камък. Високи фонтани освежаваха въздуха.

Градината ехтеше от разногласни крясъци, пеене и чуруликане на птици, от рев, писък и вой на животни. Никога още Кристо не бе виждал толкова чудновати животни. В тази градина живееха необикновени зверове.

Ето, пътечката пресече шестокрак гущер с блестяща медно-зелена люспеста броня. От едно дърво висеше змия с две глави. Кристо ужасен отскочи настрана от влечугото, което насочваше към него двете си глави със съскащи червени уста. Негърът отговори на змията с още по-силно съскане. Тя разлюля във въздуха главите си, после се смъкна от дървото и се скри в тръстиковите гъсталаци. Още една дълга змия се отдалечи пълзешком от пътечката, като се опираше на двете си лапи. Зад една телена мрежа грухтеше прасенце. То бе вперило в Кристо единственото си голямо око, разположено в средата на челото му.

Два бели плъха, сраснали един за друг, тичаха по розовата пътечка като някакво двуглаво и осмокрако чудовище. От време на време това единодвойно същество почваше да се бори само със себе си: десният плъх теглеше надясно, левият — наляво, като и двата пищяха сърдито. Побеждаваше обаче винаги десният. Край пътечката пасяха сраснали „сиамски близнаци“ — две тънкорунни овце. Те не се караха като плъховете. Помежду им, изглежда, отдавна вече се бе установило пълно единство на волите и желанията. Едно уродливо животно порази особено Кристо: голямо, съвсем голо розово куче. А на гърба му, сякаш израснала от тялото на кучето, се виждаше малка маймунка — нейните гърди, ръце, глава. Кучето се приближи до Кристо и махна с опашка. Маймунката въртеше глава, размахваше ръце, потупваше с длани гърба на кучето, с което образуваше едно цяло, и крещеше, загледана в Кристо. Индианецът пъхна ръка в джоба си, извади бучка захар и я подаде на маймунката. Но някой бързо отклони ръката му. Зад гърба на Кристо се чу съскане. Индианецът се обърна — беше Джим. Старият негър обясни на Кристо, с жестове и мимика, че маймунката не бива да се храни. И в същия момент едно врабче с глава на малък папагал подхвръкна, измъкна бучката захар от пръстите на Кристо и изчезна в храстите. По-нататък, на ливадата, измуча кон с кравешка глава.

Две лами префучаха през поляната, размахвайки конските си опашки. От тревата, от гъстите храсталаци, от клоните на дърветата гледаха към Кристо необикновени влечуги, животни и птици: кучета с котешки глави, гъски с глави на петли, рогати глигани, щрауси канду с орлови клюнове, овни с тяло на пума…

На Кристо му се струваше, че сънува. Той търкаше очи, мокреше главата си със студена вода от фонтаните, но нищо не помагаше. В басейните видя змии с рибешки глави и хриле, риби с жабешки крака, огромни жаби с дълго като на гущер тяло.

И отново изпита желание да избяга оттук.

Но ето че Джим изведе Кристо на една широка площадка, посипана с пясък. В средата на площадката, заобиколена с палми, се издигаше вила от бял мрамор, построена в мавритански стил. През стълбата на палмите се мяркаха арки и колони. Медни фонтани с форма на делфини изхвърляха струи вода в прозрачни басейни, в които плуваха игриви златни рибки. Най-големият фонтан пред главния вход изобразяваше юноша, възседнал един делфин, подобен на митичния Тритон8, захапал спираловиден рог.

Зад вилата се намираха няколко жилищни и служебни постройки, а по-нататък следваха гъсталаци от бодливи кактуси, които стигнаха до една бяла стена.

„Пак стена!“ — помисли си Кристо.

Джим въведе индианеца в малка прохладна стая. Той му обясни с жестове, че тя ще бъде негова, и се отдалечи като остави Кристо сам.

ТРЕТАТА СТЕНА

Постепенно Кристо свикна с този необикновен свят, който го заобикаляше. Всички животни, птици и влечуги, които пълнеха градината, бяха добре опитомени. С някои от тях Кристо завърза дори дружба. Кучетата с кожа на ягуар, които така го бяха изплашили първия ден, вървяха по петите му, ближеха ръцете му и се галеха. Ламите ядяха хляб от ръцете му. Папагалите кацаха на рамото му.

За градината и животните се грижеха дванадесет негри, също така мълчаливи или неми като Джим. Кристо никога не бе ги чул да говорят дори помежду си. Всеки от тях вършеше работата си мълчаливо. Джим беше нещо като техен началник. Той надзираваше негрите и разпределяше задълженията им. А Кристо, за негова собствена изненада, беше назначен за помощник на Джим. Работата на Кристо не беше чак толкова много, хранеха го добре. Той не можеше да се оплаче от живота си. Само едно нещо го безпокоеше — това зловещо мълчание на негрите. Той бе уверен, че Салватор е отрязал езиците на всички. И когато от време на време Салватор видеше при себе си Кристо, индианецът всеки път си мислеше: „Ще ми отреже езика“.

Но скоро той престана да се страхува толкова за езика си.

Веднъж Кристо видя Джим, заспал под сянката на маслинените дървета. Негърът лежеше по гръб, с разтворена уста. Кристо се възползува от това, надникна предпазливо в устата на спящия и се убеди, че езикът на стария негър е на мястото си. Тогава индианецът се поуспокои.

Салватор разпределяше строго своя ден. От седем до девет часа сутринта докторът приемаше болни индианци, от девет до единадесет оперираше, а после се прибираше във вилата си и се занимаваше там в лабораторията. Той оперираше животни и след това дълго ги изучаваше. След като привършваше наблюденията си, Салватор изпращаше тези животни в градината. Когато понякога чистеше в къщи, Кристо проникваше и в лабораторията. Всичко, което бе видял там, го поразяваше. В стъклени буркани, пълни с някакви разтвори, пулсираха различни органи. Отрязани ръце и крака продължаваха да живеят. И когато тези живи, отделени от тялото части почваха да боледуват, Салватор ги лекуваше и възстановяваше угасващия им живот. Всичко това ужасяваше Кристо. Той предпочиташе да се намира сред живите уроди в градината.

Въпреки доверието, което Салватор оказваше на индианеца, Кристо не смееше да проникне зад третата стена. А това извънредно много го интересуваше. Веднъж по пладне, когато всички почиваха, Кристо притича до високата стена. Зад нея той чу детски гласове — различни индиански думи. Понякога обаче към детските гласове се присъединяваха други, още по-тънки и пискливи гласове, които сякаш се препираха с децата и говореха на някакво непознато наречие.

Един ден, когато срещна Кристо в градината, Салватор се приближи до него и като го гледаше, както обикновено, право в очите, каза:

— Вече цял месец работиш при мен, Кристо, и аз съм доволен от теб. В долната градина се разболя един от прислужниците ми. Ти ще го заместиш. Там ще видиш много нови неща. Но не забравяй нашата уговорка: дръж здраво езика си зад зъбите, ако не искаш да го изгубиш.

— Аз вече почти се отучих да говоря всред вашите неми слуги, докторе — отвърна Кристо.

— Толкова по-добре. Мълчанието е злато. Ако мълчиш, ще получиш много златни пезети. Надявам се, че след две седмици ще вдигна на крака болния си слуга. Между другото, ти познаваш ли добре Андите?

— Аз съм се родил в планините.

— Чудесно! Трябва да попълня менажерията си с нови животни и птици. Ще те взема със себе си. А сега си върви. Джим ще те заведе в долната градина.

С много неща вече бе свикнал Кристо. Но онова, което видя в долната градина, надмина всичките му очаквания.

На обширна, сгряна от слънцето ливада играеха голи деца и маймуни. Това бяха деца от различни племена. Между тях имаше и съвсем малки — на не повече от три години, а най-големите бяха около дванадесет годинки. Децата бяха пациенти на Салватор. Много от тях бяха прекарали тежки операции и дължаха живота си на Салватор. Оздравяващите деца играеха, тичаха из градината, а после, когато възстановяваха силите си, родителите си ги прибираха в къщи.

Освен деца тук имаше и маймуни, двуопашати маймуни, Маймуни без снопче козина по тялото си. Най-поразителното беше това, че всички маймуни — коя по-добре, коя по-зле — умееха да говорят. Те се препираха с децата, караха се, пищяха пронизително. Но все пак маймуните се спогаждаха с децата и се караха с тях не повече, отколкото и децата помежду си.

Понякога Кристо не можеше да разбере това маймуни ли са, или са хора. Когато се запозна с градината, Кристо забеляза, че тя беше по-малка от горната градина и се спуща към залива още по-стръмно, опирайки до една отвесна като стена скала. Морето по всяка вероятност се намираше недалеч от тази стена. Отвъд стената долиташе шумът от разбиващите се в брега морски вълни.

След няколко дни Кристо огледа тази скала и се убеди, че тя е изкуствена. В гъстите глициниеви храсталаци той откри сива желязна врата, боядисана в цвета на скалата и напълно сливаща се с нея.

Кристо се ослуша. Иззад скалата не се чуваше никакъв звук освен плясъка на вълните. За къде водеше тази тясна врата? Към брега на морето ли?

Изведнъж долетя тревожен детски вик. Децата гледаха към небето. Кристо повдигна глава и видя малък червен детски балон, който се носеше бавно над градината. Вятърът го отнасяше към морето.

Този обикновен детски балон, прелетял над градината, развълнува силно Кристо. Той стана неспокоен. И щом се върна оздравелият вече слуга, Кристо отиде при Салватор и му каза:

— Докторе! Скоро ще заминем за Андите може би за дълго. Позволете ми да отида да се видя с дъщеря си и с внучката си.

Салватор не обичаше слугите му да напущат имението и предпочиташе те да нямат семейство. Кристо мълчаливо чакаше, вперил поглед в Салватор.

Салватор изгледа студено индианеца и му напомни:

— Не забравяй споразумението ни. Дръж си езика! Върни се най-късно след три дни. Почакай!

Салватор влезе в другата стая и изнесе оттам кожена кесия, в която подрънкваха златни пезети.

— Това е за внучката ти. И за твоето мълчание.

НАПАДЕНИЕТО

— Ако той не дойде и днес, ще се откажа от твоята помощ, Балтазар, и ще намеря по-ловки и по-надеждни хора — каза Зурита, като подръпваше нервно буйните си мустаци.

Сега Зурита беше облечен в бял градски костюм и носеше панамена шапка. Той се беше срещнал с Балтазар в околностите на Буенос Айрес, там, където свършват обработените ниви и започват пампасите.

Облечен в бяла блуза и сини раирани панталони, Балтазар седеше мълчаливо край пътя и от време на време смутено поскубваше изгорената от слънцето трева. Той почваше да се разкайва, загдето бе изпратил своя брат Кристо да шпионира Салватор.

Кристо беше десет години по-стар от Балтазар. Въпреки възрастта си той беше още силен и пъргав човек. Бе хитър като котка от пампасите. И все пак не беше надежден човек. Опитвал бе да се занимава със селското стопанство — видя му се скучно. След това отвори малка кръчма на пристанището, но се пристрасти към виното и скоро се разори. През последните години Кристо се занимаваше с най-тъмни сделки, като пущаше в ход своята необикновена хитрост, а понякога и вероломство. Такъв човек беше подходящ за шпионин, но не можеше да му се вярва. Ако имаше полза, той можеше да предаде и родния си брат. Балтазар знаеше това и се безпокоеше не по-малко от Зурита.

— Уверен ли си, че Кристо е видял балона, който ти пусна?

Балтазар сви рамене неопределено. Искаше му се час по-скоро да захвърли всичко това, да се прибере в къщи, да намокри гърлото си със студена вода и вино и да си легне рано-рано.

Последните лъчи на залязващото слънце осветиха кълбетата прах, които се вдигаха зад могилата. В същото време се чу остро, проточено изсвирване.

Балтазар трепна.

— Това е той!

— Ех, най-после!

Кристо идваше към тях с бодра походка. Той не приличаше вече на изтощен стар индианец. Като свирна закачливо още веднъж, Кристо се приближи и се ръкува с Балтазар и Зурита.

— Е, какво, запозна ли се с „морския дявол“? — попита го Зурита.

— Още не, но той е там. Салватор крие „дявола“ зад четири стени. Най-важното е направено: аз служа на Салватор и той ми вярва. Номерът с болната внучка мина много добре. — Кристо се засмя, като присви лукавите си очи. — Когато оздравя, тя за малко не развали цялата работа. Аз я прегръщам и целувам, както се полага на любещ дядо, а тя, глупачката, се дърпа и едва не заплака. — Кристо отново се засмя.

— Откъде намери тази своя внучка?

— Пари не се намират, но момиченца — колкото щеш — отвърна Кристо. — Майката на детето е доволна. Аз получих от нея пет книжни пезети, а тя — оздравяла щерка.

За това, че беше получил от Салватор доста тежка кесия със златни пезети, Кристо не спомена. Разбира се, той не помисляше да даде парите на майката на момиченцето.

— Чудеса стават при Салватор. Истинска менажерия. — И Кристо почна да разказва за онова, което беше видял.

— Това е много интересно — рече Зурита, като палеше пура, — но ти не си видял най-главното — „дявола“. Какво мислиш да правиш по-нататък, Кристо?

— По-нататък ли? Ще предприема малка разходка из Андите — И Кристо разказа, че Салватор се готви да отиде на лов за животни.

— Отлично! — извика Зурита. — Имението на Салватор се намира далеч от населени места. В негово отсъствие ще нападнем владенията му и ще отвлечем „морския дявол“.

Кристо поклати отрицателно глава.

— Ягуарите ще ви разкъсат главите и вие няма да можете да намерите „дявола“. Пък и с глава няма да го намерите, щом аз не го намерих!

— Тогава ето какво — рече Зурита, като помисли малко, — ще устроим засада, когато Салватор тръгне на лов; ще го хванем в плен и ще поискаме откуп — „морския дявол“.

Кристо с умело движение дръпна от страничния джоб на Зурита стърчащата там пура.

— Благодаря. Засада — това е по-добре. Но Салватор ще ви измами: ще обещае откуп но няма да го даде. Тези испанци… — Кристо се закашля.

— А какво предлагаш ти тогава? — вече с раздразнение попита Зурита.

— Търпение, Зурита. Салватор има доверие в мен, но само до четвъртата стена. Трябва докторът да ми се доверява както на самия себе си, и тогава ще ми покаже „дявола“.

— Е, и какво?

— Е, и това. Салватор ще бъде нападнат от бандити — и Кристо тикна пръст в гърдите на Зурита, — а аз — удари се той по гърдите, — честният арауканец, ще му спася живота. Тогава за Кристо няма да има тайна в дома на Салватор. („И кесията ми ще се напълни със златни пезети“ — завърши той мислено.)

— Виж ти, това не е лошо!

И те се наговориха по кой път Кристо да поведе Салватор.

— В навечерието на деня, в който ще тръгнем, ще хвърля през оградата един червен камък. Бъдете готови.

Независимо от това, че планът на нападението беше обмислен твърде старателно, едно непредвидено обстоятелство за малко не развали работата.

Зурита, Балтазар и още десет главорези, събрани от пристанището, облечени в дрехи на гаучо и добре въоръжени, чакаха на коне своята жертва далеч от имението.

Беше тъмна нощ. Ездачите се ослушваха в очакване да доловят тропота на конски копита.

Но Кристо не знаеше, че Салватор тръгва на лов не така, както се е тръгвало преди години. Бандитите неочаквано чуха бързо приближаващ се шум на мотор. Зад височината блеснаха ослепително светлините на фарове. Огромен червен автомобил прелетя край ездачите, преди те да съобразят какво става.

Зурита ругаеше отчаяно. Това развесели Балтазар.

— Не се тревожете, Бедро — рече индианецът. — През деня е горещо, те пътуват нощем. Салватор има две слънца на колата си. А през деня ще почиват. Можем да го настигнем там, където спрат да почиват. — И като пришпори коня си, Балтазар препусна след автомобила. След него тръгнаха и останалите.

Два часа по-късно конниците неочаквано забелязаха далече напред огън.

— Това са те. Нещо им се е случило. Стойте тук, аз ще се промъкна до тях пълзешком и ще разбера какво става. Вие ме почакайте.

И Балтазар скочи от коня си и запълзя като смок.

След един час той се върна.

— Колата им не върви. Развалила се е. Поправят я. Кристо стои на пост. Трябва да побързаме.

Останалото се свърши много бързо. Бандитите налетяха. Салватор не успя и да се опомни, когато им завързаха ръцете и краката — на него, на Кристо и на тримата негри.

Един от наемните бандити, главатар на шайката — Зурита предпочиташе да стои в сянка, — поиска от Салватор доста голяма сума като откуп.

— Ще платя, освободете ме — отговори Салватор.

— Това е само за теб. Но също толкова ще трябва да платиш и за спътниците си — съобрази бандитът.

— Такава сума не мога да дам веднага — отговори Салватор, като помисли малко.

— Тогава смърт за него! — извикаха бандитите.

— Ако не приемеш нашите условия, на разсъмване ще те убием — каза бандитът.

Салватор вдигна рамене и отвърна:

— Такава сума нямам на ръка.

Спокойствието на Салватор порази дори бандита. Като захвърлиха зад автомобила вързаните, бандитите почнаха да тършуват и намериха запасите от спирт за колекциите. Те изпиха спирта и се натъркаляха пияни по земята.

Малко преди разсъмване някой предпазливо допълзя до Салватор.

— Аз съм — тихо прошепна Кристо. — Успях да си развържа ремъците. Издебнах бандита с пушката и го убих. Останалите са пияни. Шофьорът е поправил колата. Трябва да побързаме.

Всички насядаха бързо в автомобила, негърът шофьор запали мотора, колата трепна и се понесе по пътя. Отзад се чуха викове и безредна стрелба. Салватор стисна здраво ръката на Кристо. Чак след заминаването на Салватор Зурита научи от бандитите, че Салватор се е съгласил да даде откуп. „Нямаше ли да бъде по-просто — мислеше си Зурита — да получа откупа, вместо да се опитвам да отвлека «морския дявол», за когото още не се знае какво представлява?“ Но случаят беше пропуснат, оставаше им да чакат вести от Кристо.

Кристо се надяваше, че Салватор ще дойде при него и ще каже: „Кристо, ти ми спаси живота. Сега за теб няма тайни в моите владения. Ела, ще ти покажа «морския дявол».“

Но Салватор нямаше такова намерение. Той награди щедро Кристо, задето го беше спасил, и потъна в своите научни занимания.

Без да губи време, Кристо се зае да изследва четвъртата стена и нейната врата. Тя дълго не се предаваше, но в края на краищата Кристо успя да открие нейния секрет. Когато опипваше веднъж вратата, той натисна случайно една малка издатина. Изведнъж вратата се отмести и се отвори. Тя се оказа тежка и дебела като врата на огнеупорна каса. Кристо бързо се вмъкна през отвора на вратата, която веднага се затръшна след него. Това малко го обезпокои. Той почна да оглежда вратата, да натиска издатините, но вратата не се отваряше.

— Сам се хванах в капана — измърмори Кристо.

Но нямаше какво да се прави. Оставаше му да разгледа това последно, непознато владение на Салватор.

Кристо навлезе в гъсто залесената градина. Тя цялата представляваше една малка котловина, заобиколена от всички страни с висока стена от изкуствени скали. Тук се чуваше не само плясъка на крайбрежните вълни, но и шумоленето на камъчетата по пясъчните плитчини.

В градината имаше дървета и храсти, които растат обикновено във влажна почва. Сред големите сенчести дървета, които предпазваха добре от лъчите на слънцето, шуртяха многобройни поточета. Десетки фонтани разпръсваха ситни водни капки и овлажняваха въздуха. Беше влажно, както по ниските брегове на Мисисипи. В средата на градината се издигаше малка каменна къща с плосък покрив. Целите й стени бяха покрити с бръшлян. Зелените щори на прозорците бяха спуснати. Къщата изглеждаше необитаема.

Кристо стигна до края на градината. До стената, която отделяше имението от залива, се намираше огромен, гъсто заобиколен с дървета квадратен басейн, с площ не по-малка от петстотин квадратни метра и дълбочина около пет метра.

При приближаването на Кристо от гъсталака изскочи някакво изплашено същество и се хвърли в басейна, като вдигна облаци водни пръски. Кристо се спря развълнуван. Той е! „Морският дявол“! Най-после Кристо ще го види.

Индианецът се приближи към басейна и впери очи в прозрачната вода. На дъното на басейна върху белите каменни плочи беше клекнала голяма маймуна. Тя гледаше изпод водата към Кристо със страх и любопитство. Кристо не можеше да се опомни от изумление: маймуната дишаше под водата. Гърдите й ту се издигаха, ту се снишаваха.

Когато дойде на себе си от изненадата, Кристо неволно се засмя; „морският дявол“, който всяваше ужас сред рибарите, се оказа една земноводна маймуна. „Какво ли няма по този свят“ — помисли си старият индианец.

Кристо беше доволен: най-после успя да разбере всичко. Но сега пък се чувствуваше разочарован. Маймуната съвсем не напомняше онова чудовище, за което разправяха очевидците. Какво ли не правят страхът и въображението?

Трябваше обаче да помисли за връщането. Кристо тръгна обратно към вратичката, покачи се на едно високо дърво край оградата и с риск да си счупи краката, скочи от високата стена.

Едва бе успял да се изправи на крака, когато чу гласа на Салватор:

— Кристо, къде си?

Кристо грабна оставеното на пътечката гребло и почна да събира сухите листа.

— Тук съм.

— Ела насам, Кристо — каза Салватор, като се приближи до замаскираната в скалата желязна врата. — Гледай, тази врата се отваря ей така. — И Салватор натисна известната вече на Кристо издатина върху грапавата повърхност на вратата.

„Докторът закъсня, аз видях вече «дявола»“ — помисли си Кристо.

Салватор и Кристо влязоха в градината. Салватор отмина обвитата в бръшлян къщичка и се отправи към басейна. Маймуната още седеше във водата и от дишането й нагоре летяха мехурчета.

Кристо учудено извика, сякаш я виждаше за пръв път. Но скоро след това той трябваше да се изненада истински.

Салватор не обърна никакво внимание на маймуната. Той само махна с ръка срещу нея, сякаш тя му пречеше. Маймуната веднага изплува на повърхността, изскочи от басейна, изтръска се и се покатери на едно дърво. Салватор се наведе, опипа тревата и натисна силно една малка зелена плочка. Чу се глух шум. На дъното по краищата на басейна зейнаха отвори. След няколко минути басейнът беше празен. Отворите се затвориха шумно. Някъде отстрани се отдели желязна стълбичка, която водеше към дъното на басейна.

— Да вървим, Кристо!

Те слязоха в басейна. Салватор стъпи върху една плоча и изведнаж се появи нов отвор — в средата на басейна, широк един квадратен метър. Железни стъпала водеха някъде под земята.

Кристо последва Салватор в подземието. Вървяха доста дълго. Отгоре през отвора проникваше бледа светлина. Но тя скоро изчезна. Обкръжи ги пълен мрак. Крачките им отекваха глухо в подземния коридор.

— Внимавай къде стъпваш, Кристо, вече стигаме!

Салватор спря и почна да опипва с ръка стената. Щракна електрически ключ и ярка светлина заля всичко наоколо. Намираха се в сталактитова пещера, пред една бронзова врата с лъвски глави, които държеха халки между зъбите си. Салватор дръпна една от халките. Тежката врата се отвори плавно и те влязоха в тъмна зала. Отново щракна електрически ключ. Актово кълбо освети огромна пещера, едната страна на която беше стъклена. Доктора превключи светлината, пещерата потъна в мрак, а силни прожектори осветиха пространството отвъд стъклената стена. Това беше огромен аквариум — по-скоро стъклен дом на дъното на морето. Отдолу се издигаха водорасли и коралови храсти, а всред тях плуваха игриви рибки. И изведнаж Кристо видя, че от гъсталаците излиза човекоподобно същество с големи изпъкнали очи и жабешки лапи. Тялото на неизвестното същество беше покрито с блестящи сребристосинкави люспи. С бързи и умели движения това същество доплува до стъклената камера и шумно затвори след себе си вратата. Водата от камерата бързо се изтичаше. Неизвестното същество отвори вратата и влезе в пещерата.

— Свали очилата и плавниците си — каза Салватор.

Неизвестното същество послушно свали очилата и плавниците си и Кристо видя пред себе си строен и красив младеж.

— Запознайте се: Ихтиандър — човекът-риба или по-право амфибия, тъй нареченият „морски дявол“ — представи Салватор младежа.

Младежът се усмихна приветливо, подаде ръка на индианеца и каза на испански:

— Здравейте!

Кристо мълком стисна подадената му ръка. Той беше така поразен, че не можеше да отрони нито дума.

— Негърът, слугата на Ихтиандър, се разболя — продължи Салватор. — Ще оставя тебе при Ихтиандър за няколко дни. Ако се справиш с новите си задължения, ще те направя негов постоянен прислужник.

Кристо безмълвно кимна.

ДЕНЯТ НА ИХТИАНДЪР

Още е нощ, но скоро ще се разсъмне.

Въздухът е топъл и влажен, напоен със сладкия мирис на магнолии, туберози и резеда. Нито един лист не трепва. Тишина. Ихтиандър върви по посипаната с пясък пътечка на градината. На пояса му ритмично се полюляват ножът, очилата, плавниците „жабешките лапи“. Само под краката му изхрущява черупчестият пясък. Пътечката едва се вижда. Затулили са я тъмните, безформени петна на храстите и дърветата. От басейни те се издигат изпарения. Понякога Ихтиандър докосва някое, клонче. Росата обсипва косите и пламналата му буза.

Пътечката рязко извива надясно и води надолу. Въздухът става все по-свеж и по-влажен. Ихтиандър чувствува под краката си каменните плочи, забавя крачки и спира. Снема големите си очила с дебели стъкла, плавниците. Издишва въздуха от дробовете си и скача в басейна. Водата го обгръща с приятна свежест, пронизва с хлад хрилете му. Цепнатините на хрилете почват ритмично да се движат — човекът се е превърнал в риба.

Няколко силни замахвания с ръце — и Ихтиандър е на дъното на басейна. Младежът плува уверено в непрогледния мрак. Протяга ръка, напипва желязната скоба в каменната стена. До нея е втора, трета скоба… Така той стига до тунела, пълен догоре с вода. Тръгва по дъното, като преодолява студеното насрещно течение. Отблъсква се с крак по дъното, изплува нагоре — и сякаш се потопява във вана с топла вода. Нагрятата от слънцето вода от басейните в градината тече над тунела към открито море. Сега Ихтиандър може да плува по течението. Той кръстосва ръце на гърдите си, ляга по гръб и плува с главата напред.

Краят на тунела е близо. Там долу, до самия изход към океана, от пролуките на скалата под силно налягане се издига нагоре горещ извор. В струите му шумят камъчета и черупки от дъното.

Ихтиандър ляга по гърди и се взира пред себе си. Тъмно е. Той протяга ръка напред. Водата става малко но-хладна. Дланите му докосват желязна решетка, чиито пръчки са покрити с мека и плъзгава морска растителност и с грапави черупчици на миди и охлюви. Младежът се улавя за решетката, намира сложната ключалка и я отваря. Тежката кръгла решетчеста врата, която загражда изхода на тунела, бавно се открехва. Ихтиандър се промъкна в образувалата се пролука. Вратата на решетката шумно се затваря. Човекът-амфибия се отправя към океана, като загребва вода с ръцете и краката си. Във водата е все още тъмно. Само тук-таме в черната бездна се мяркат синкавите искри на ноктилуката9 и мътночервени медузи. Скоро обаче ще съмне и светещите-животни едно след друго гасят своите фенерчета.

Ихтиандър усеща в хрилете си хиляди леки убождания — почва да диша по-трудно. Това показва, че е отминал скалистия полуостров. Отвъд полуострова морската вода винаги е замърсена с алуминиев окис, пясък и отпадъци от различни вещества. Водата е обезсолена — наблизо в океана се влива река.

„Чудно как речните риби могат да живеят в мътната сладка вода“ — мисли си Ихтиандър. — „Сигурно техните хриле не са така чувствителни към песъчинките и тинестите частици.“

Ихтиандър се издига малко по-нагоре, обръщайки се рязко надясно, на юг, после се спуща в глъбините. Тук водата е по-чиста. Озовал се е в студеното подводно течение, което следва бреговата линия от юг на север, до устието на река Парана, която отклонява студеното течение на изток. Това течение минава на голяма дълбочина, но горната му граница се намира на петнадесет-двадесет метра от повърхността. Сега Ихтиандър може да се остави пак на течението — то ще го отнесе навътре в открития океан.

Може и да се подремне. Опасност няма: още е тъмно и морските хищници спят. Толкова приятно е да си дремнеш преди изгрев слънце! Кожата усеща промяната на температурата на водата, подводните течения.

Ето, ухото долавя глух грохот, след него втори, трети. Трополят котвени вериги: в залива, на няколко километра от Ихтиандър, вдигат котва рибарски шхуни. Скоро ще съмне. А ето и някакъв далечен-далечен ритмичен тътнеж. Това са витлото и моторите на „Харъкс“ — големия английски презокеански параход, който извършва рейса между Буенос Айрес и Ливърпул. „Харъкс“ е още на около четиридесет километра. А как се чува! Звукът преминава през морската вода със скорост хиляда и петстотин метра в секунда. Колко е красив „Харъкс“ нощем — истински плуващ град, залят от светлини! Но за да го видиш през нощта, трябва още от вечерта да отплуваш далеч в открито море. В Буенос Айрес „Харъкс“ пристига при изгрев слънце, вече със загасени светлини. Не не бива повече да дреме: витлата, кормилото и моторите на „Харъкс“, трептенията на неговия корпус, светлините на илюминаторите и прожекторите му ще разбудят обитателите на океана. Делфините навярно първи са чули приближаването на „Харъкс“ и с гмуркането си са предизвикали преди няколко минути лекото вълнение, което накара Ихтиандър да застане нащрек. И сигурно вече са се понесли срещу парахода.

От различни страни се носи тракането на корабни мотори — пристанището и заливът се събуждат. Ихтиандър отваря очи, разтърсва глава, сякаш за да прогони съвсем дрямката, замахва с ръце, ритва с крака и излиза на повърхността.

Той предпазливо подава глава от водата и се оглежда. Наблизо няма нито лодки, нито шхуни. Ихтиандър се показва до пояс и се задържа така, като движи бавно крака. Ниско над водата летят корморани и чайки, докосват понякога с гърди или с края на крилото си огледалната й повърхност и оставят по нея бавно изчезващи кръгове. Крясъците на белите чайки приличат на детски плач. Свистейки с огромните си криле, които предизвикват вятър, над главата на Ихтиандър прелетява грамаден, снежно бял албатрос-буревестник. Крилата му са черни, клюнът — червен, с жълто накрая, а краката му — оранжеви. Той се отправя към залива. Ихтиандър го изпраща с много завистлив поглед. Разперени, траурните крила на птицата са не по-малко от четири метра. Ех, да имаше и той такива криле!

На запад нощта потъва зад далечните планини. Изтокът вече аленее. Гладката повърхност на океана едва забележимо се накъдря, появяват се малки, златисти струйки. Издигайки се нагоре, белите чайки порозовяват. По бледата водна шир залъкатушват пъстри, сребристи и сини пътечки: това са първите пориви на вятъра. Сините пътечки стават все повече. Вятърът се засилва. На пясъчния бряг се появяват перестите, жълтобели езичета на прибоя. Водата край брега става зелена.

Приближава се цяла флотилия рибарски лодки и шхуни. Баща му беше заповядал да не се появява пред очите на хората. Ихтиандър се гмурка дълбоко във водата и намира студеното течение. То го отнася още по-далеч от брега, на изток, всред открития океан. Обкръжава го синьовиолетовият мрак на морските глъбини. Плуват риби, те изглеждат светлозелени, с тъмни петна и резки. Червени, оранжеви, лимоненожълти и кафяви риби непрекъснато сноват като рояци пъстри пеперуди.

Отгоре се чува бучене, водата тъмнее. Ниско над нея прелита военен водосамолет. Веднъж такъв един водосамолет бе кацнал върху водата. Ихтиандър незабелязано се улови за желязната подпора на лодките му и… за малко не заплати с живота си. Водосамолетът неочаквано се издигна над водата. Ихтиандър скочи от десет метра височина.

Младежът повдига глава. Светлината на слънцето почти се вижда над него. Наближава пладне. Водната повърхност вече не прилича на огледало, в което се отразяват крайбрежните камъни, едрите риби, самият Ихтиандър. Сега огледалото се е изкривило, огънало и се движи непрекъснато.

Ихтиандър изплува на повърхността. Вълните го люлеят. Той поглежда навън. Издига се на гребена на една вълна, спуска се, отново се издига. Охо, какво става около него! Крайбрежните вълни вече шумят, реват и търкалят камъни. Близо до брега водата е станала жълтозелена. Духа остър югозападен вятър. Вълните нарастват. По гребените им се мяркат бели зайчета. Водни пръски обливат непрекъснато Ихтиандър. Това му е приятно.

„Защо ли — мислеше си той, — когато плуваш срещу вълните, те изглеждат тъмносини, а когато се обърнеш назад — струват ти се бледи?“

От върховете на вълните отскачат ята риби — хвърчащи дългоперки. Те ту се издигат, ту се спущат, избягвайки гребените и ладийките между тях, прелитат стотина метра, падат във водата и след минута-две отново изскачат от нея. Бели чайки се мятат насам-натам и плачат. Порят въздуха с широките си криле най-бързите птици — фрегатите. Огромен, закривен клюн, остри нокти, тъмнокафяви пера със зеленикав металически блясък, оранжева гуша. Това е самецът. А недалеч от него лети друг фрегат — по-светъл, с бели гърди; това е самката. Тя пада като камък във водата и след секунда в кривия и клюн пърха сребристосиня рибка. Летят буревестници-албатроси. Ще има буря. Срещу буреносния облак вероятно вече се носи прекрасната смела птица паламедея. Тя винаги посреща бурята с песен. Тогава рибарските шхуни и кокетните яхти се отправят бързо към брега, за да се скрият от бурята. Настъпва зеленикав здрач, но през водните пластове още може да се различи къде се намира слънцето — голямо светло петно. Това е достатъчно, за да определи посоката. Трябва да достигне брега, преди облакът да покрие слънцето, иначе — сбогом закуска! А отдавна вече е гладен. В тъмнината не би могъл да намери ни брега, ни подводните скали. Ихтиандър усилено работи с ръце и крака — плува така, както плуват жабите.

От време на време той ляга по гръб и проверява курса си по едва забележимата светлинка в гъстия синьозелен полумрак. Понякога се взира внимателно напред — не се ли вижда брегът. По хрилете и кожата си усеща как се променя водата: близо до брега тя не е така плътна, а е по-солена и в нея има повече кислород — приятна и лека вода. Той опитва водата на вкус с език. Така старият, опитен моряк, преди още да е видял земята, разбира, че тя приближава по признаци, известни само на него.

Постепенно става по-светло. Отдясно и отляво стърчат отдавна познатите му очертания на подводните скали. Между тях има малко плато, а зад тях — каменна стена. Ихтиандър нарича това място подводен залив. Тук е тихо дори по време на най-силна буря.

Колко много риби са се събрали в подводния залив! Гъмжат като в котле с вряща рибена чорба. Едни са дребни, тъмни, с жълта напречна ивица по средата на тялото и с жълта опашка, други — с полегати тъмни линии, червени, светлосини, тъмносини. Те ту изчезват изведнъж, ту също така неочаквано се появяват на същото място. Изплуваш горе, огледаш се наоколо — гъмжи от риби, а долу вече са изчезнали, сякаш са потънали вдън земята.

Ихтиандър дълго не можеше да разбере защо става така, докато веднъж не хвана с ръце една рибка. Нейното телце беше голямо колкото длан, но съвсем плоско. Затова отгоре рибите се забелязваха трудно.

Ето я и закуската. На равната площадка край отвесната скала има много стриди. Ихтиандър се приближава, ляга на площадката край самите миди и почва да яде. Изважда стридите от черупките им и ги слага в устата си. Той е свикнал да яде под водата: като сложи хапката в уста, умело изхвърля водата през полустиснатите си устни. Той поглъща всъщност малко морска вода заедно с храната си, но е свикнал с нея.

Около Ихтиандър се полюляват водорасли — изпъстрените с дупчици зелени листа на агава, перестите зелени листа на мексиканската каулерйа, нежнорозовите нитофили. Но сега всички те изглеждат тъмносини: светлината във водата е дрезгава — гръмотевиците и бурята продължават. От време на време се чува глух тътнеж. Ихтиандър поглежда нагоре.

Защо притъмня така внезапно? Над самата глава на Ихтиандър се появява тъмно петно. Какво ли е това? Закуската е привършена. Може да хвърли поглед на повърхността. Ихтиандър предпазливо се издига към тъмното петно над главата си, като се плъзга покрай отвесната скала. Оказа се, че върху водата е кацнал огромен албатрос. Оранжевите крака на птицата са съвсем близо до Ихтиандър. Той протяга ръце нагоре и хваща албатроса за краката. Изплашената птица разперва мощните си криле и се издига нагоре, като измъква от водата Ихтиандър. Но във въздуха тялото на Ихтиандър изведнъж натежава и албатросът пада тежко заедно с него върху вълната, като покрива младежа със своята пухкава, мека гръд. Ихтиандър не чака буревестникът да го клъвне с червената си човка по главата, гмурка се във водата и след няколко секунди изплува на друго място. Албатросът отлита на изток и се скрива зад водните грамади на бушуващия ураган.

Ихтиандър лежи по гръб. Бурята е вече отминала. Гръмотевиците се чуват далеч някъде на изток. Но вали като из ведро. Ихтиандър замижава от удоволствие. После отваря очи, надига се, наполовина потопен във водата, и се оглежда. Младежът е на гребена на една висока вълна. Всичко наоколо — небето, океанът, вятърът, облаците, дъждът, вълните — се е смесило в едно мокро, въртящо се кълбо, което бучи, шуми, реве, тътне. Бяла пяна кипи по гребените на вълните и яростно се вие по двете им страни. Водните грамади се издигат стремително нагоре и се сгромолясват като лавини, надигат се талази, плющи поройният дъжд, бясно вие вятърът.

Онова, което плаши сухоземния жител, радва Ихтиандър. Разбира се, той трябва да бъде предпазлив, иначе върху него ще се сгромоляса водната грамада. Но той умее да се справя с вълните не по-зле от риба. Трябва само да ги познаваш: една вълна те носи ту нагоре, ту надолу, а друга, току-виж, те преметне презглава. Той знаеше и онова, което става под вълните, знаеше как стихват те, когато спре вятърът. Отначало изчезват дребните вълни, после големите, но ритмичното мъртво вълнение остава още дълго. Той обичаше да се премята презглава в крайбрежните вълни, но разбираше, че това е опасно. Веднъж една вълна бе преобърнала неочаквано Ихтиандър, той удари силно главата си в дъното и загуби съзнание. Обикновен човек би се удавил, но Ихтиандър се окопити във водата.

Дъждът бе престанал. Той отмина с бурята някъде на изток. Вятърът промени посоката си. От тропическия север лъхна топлина. От облаците се показаха късчета синьо небе. Промъкнаха се слънчевите лъчи и се стрелнаха по вълните. На югоизток, на тъмното, още мрачно небе, се показа двойна дъга. Океанът стана неузнаваем. Сега той не е тъмнокуршумен, а син, с ярко-зелени петна в местата, където падат слънчевите лъчи.

Слънце! Само небето и океанът, брегът и далечните планини се промениха. Какъв прекрасен, лек и влажен е въздухът след гръмотевици и буря! Ихтиандър ту поема с дробовете си чистия, здрав, морски въздух, ту започва бързо да диша с хриле. Единствен той между хората знае колко леко се диша, след като вятърът, бурята, вълните и дъждът размесят небето с океана, въздуха с водата и наситят обилно водата с кислород. Тогава се оживяват всички риби, всички морски обитатели. След бурята и гръмотевиците от морските джунгли, от тесните процепи на скалите, от гъсталаците чудновати корали и морски гъби изплуват дребни рибки, след тях се появяват скритите в глъбините едри риби и, най-после, когато всичко утихне, излизат нежните, слаби медузи, прозрачните, почти безтегловни рачета, сифонофорите, гребенките, венерините пояси.

Един слънчев лъч падна върху вълната. Водата наоколо изведнъж стана зелена, заблестяха дребните водни мехурчета, засъска пяна… Недалеч от Ихтиандър играят приятелите му — делфините, и поглеждат към него с весели, лукави и любопитни очи. Лъскавите им тъмни гърбове се мяркат сред вълните. Делфините се плискат, подсвиркват, гонят се едни друг. Ихтиандър се смее, ловко плува и се гмурка заедно с тях. Струва му се, че и океанът, и делфините, и небето, и слънцето са създадени само за него.

Ихтиандър повдига глава и с присвити очи гледа към слънцето. То клони на запад. Скоро ще се стъмни. Днес не му се иска да се връща в къщи рано. Ще се люлее ей така, докато не потъмнее синьото небе и по него не се покажат звездите.

Скоро обаче бездействието му омръзва. Близо до него минават дребни морски животни. Той може да ги спаси. Ихтиандър се надига и оглежда далечния бряг. Там — на плиткото, до пясъчната ивица. Там най-вече е необходима неговата помощ. Там вилнеят крайбрежните морски вълни.

След всяка буря този бесен прибой изхвърля на брега купища водорасли и морски обитатели — медузи, криви морски раци, морски звезди, а от време на време и по някой непредпазлив делфин. Медузите загиват много бързо, някои от рибките успяват да стигнат до водата, но повечето от тях умират на пясъка. Раците почти винаги се връщат в океана. Понякога те сами излизат на брега, полакомени от изхвърлените на пясъка жертви на бурята.

Ихтиандър обичаше да спасява тези обречени на загиване морски животни. С часове бродеше той след бурята по брега и спасяваше тези, които още можеха да бъдат спасени. Радваше се, когато видеше как хвърлената от него във водата риба почва да плува, маха весело с опашката си.

Радваше се всеки път, когато полумъртвите риби, които плуваха във водата на една страна или по корем, най-после се съживяваха. Когато прибираше от брега някоя голяма риба и я носеше към водата, рибата трепереше в ръцете му, а Ихтиандър се смееше и я убеждаваше да не се мята, а да потърпи още малко. Разбира се, той би изял тази същата риба с удоволствие, ако я хванеше гладен в океана. Но то беше неизбежно зло. Затова пък тук на брега Ихтиандър беше покровител приятел, спасител на морските обитатели.

Обикновено Ихтиандър се връщаше на брега по същия начин по който отплуваше — като използуваше подводните морски течения. Но днес не му се искаше да остава за дълго под водата — толкова красиви бяха сега океанът и небето. Младежът се гмуркаше, плуваше известно време под водата и отново се появяваше на повърхността, подобно на морските птици, които ловят риба.

Последните лъчи на слънцето угаснаха. На запад все още догаря жълта ивица. Мрачни вълни като тъмносиви сенки се гонят една друга. След прохладния въздух във водата е така топло! Наоколо е тъмно, но не е страшно. Никой не напада никого в този час. Дневните хищници вече спят, а нощните още не са излезли на лов.

Ето и това, което му трябва: северното течение, което се намира съвсем близо до повърхността на океана. Неуспокоеното мъртво вълнение леко разлюлява тази подводна река нагоре-надолу, но тя продължава бавно да тече от горещия север към студения юг. А много по-надолу върви обратното, студеното течение — от юг на север. Ихтиандър често използува тези течения, когато плува продължително покрай брега.

Днес той беше се отдалечил доста на север. Сега това топло течение ще го заведе до тунела. Само дано не задреме и да не го отмине, както му се беше случило веднъж. Ихтиандър ту слага ръце на главата си, ту ги протяга встрани, разтваря бавно и отново свива краката си — прави гимнастика. Течението го носи на юг. Топлата вода и бавните движения на ръцете и краката му действуват успокоително.

Ихтиандър гледа нагоре — пред него свод, целият осеян с дребни като прашинки звезди. Това са ноктилуките, които са запалили своите фенерчета и се издигат на повърхността на океана. Тук-таме в мрака се мяркат синкави и възрозови светещи мъглявини — плътни струпвания на най-дребни светещи животинки. Бавно плуват кълба, излъчващи мека зеленикава светлина. Съвсем близо до Ихтиандър свети медуза — тя прилича на лампа, покрита с оригинален абажур от дантели и дълги ресни. При всяко движение на медузата ресните й леко се полюшват като от слаб ветрец. По плитчините вече са светнали морските звезди. В дълбочините бързо сноват огньовете на едрите нощни хищници. Те се гонят, въртят се, загасват и отново пламват.

Пак плитчина. Чудноватите стъбла и клончета на коралите са осветени отвътре със светлосин, розов, зелен и бял пламък. Някои корали горят с бледа, блещукаща светлина, а други — като нажежен до бяло метал.

От сушата нощем се виждат по небето само малки, далечни звезди, понякога — и луна. А тук има хиляди звезди, хиляди луни, хиляди разноцветни слънца, пламтящи с мека, нежна светлина. Нощта в океана е много по-красива от нощта на сушата.

И за да ги сравни, Ихтиандър се издига над водата.

Въздухът се е затоплил. Над главата му е тъмносиният свод на небето, осеян със звезди. Над хоризонта виси сребристият диск на луната. От нея по целия океан се е проточила сребърна пътечка. Откъм пристанището долита ниският, плътен и продължителен глас на параходна сирена. Гигантът „Харъкс“ се готви за обратен път. Но колко е късно! Скоро ще се съмне. Ихтиандър е отсъствувал почти цяло денонощие.

Баща му навярно ще се сърди.

Ихтиандър се насочва към тунела,пъха ръка между пръчките, отваря желязната решетка и плува в тунела всред пълен мрак. На връщане той трябва да плува долу — в студеното течение, което върви от морето към градинските басейни.

Лек тласък по рамото го събужда. Той е в басейна. Издига се бързо към повърхността. Започва да диша с белите си дробове, поемайки въздуха, напоен с познатия му мирис на цветя.

След няколко минути Ихтиандър вече спи дълбоко в леглото си, както му заповядваше неговият баща.

ДЕВОЙКАТА И МУРГАВИЯТ

Веднъж Ихтиандър плуваше в океана след силна буря. Когато излезе на повърхността, той забеляза върху вълните недалеч от себе си някакъв предмет, приличен на къс бяло корабно платно, което бурята е откъснала от някоя рибарска шхуна. Когато доплува по-близо, той с изненада видя, че това е човек — жена, млада девойка. Тя бе завързана за една дъска. Нима тази красива девойка е мъртва? Ихтиандър бе така развълнуван от находката си, че за първи път изпита враждебно чувство към океана.

Може би девойката е само в безсъзнание? Той оправи безпомощно клюмналата й глава, хвана се за дъската и заплува към брега.

Ихтиандър плуваше бързо, напрягайки всичките си сили, и само от време на време се спираше за малко, за да оправи главата на девойката, която се смъкваше от дъската. Той й шепнеше като на риба, озовала се в беда:

— Потърпи малко!

Искаше девойката да отвори очи, но се и страхуваше от това. Искаше да я види жива, но се боеше, че тя ще се изплаши от него. Дали да свали очилата и плавниците си? Но това ще му отнеме време, пък и без плавници ще плува по-трудно. И той отново напрягаше сили, като тласкаше дъската с девойката към брега.

Ето и ивицата, където се разбиват вълните. Тук трябва да бъде предпазлив. Вълните сами го понасят към брега. От време на време Ихтиандър спуска крак и опипва дъното. Най-после той стъпва на плиткото, изнася девойката на брега, отвързва я от дъската, пренася я в сянката на една дюна, обраснала с храсти, и почва да я свестява — да й прави изкуствено дишане.

Стори му се, че клепачите й трепнаха, миглите й се помръднаха. Ихтиандър сложи ухо на гърдите на девойката и чу слабите удари на сърцето и. Тя е жива… Искаше му се да крещи от радост.

Девойката полуотваря очи, поглежда Ихтиандър и по лицето й се изписва ужас. После отново затваря очи. Ихтиандър е огорчен и радостен едновременно. Все пак той спаси девойката. Сега трябва да си отиде, за да не я плаши. Но може ли да я остави сама, такава безпомощна? Докато размишляваше, Ихтиандър долови нечии тежки бързи стъпки. Нямаше време за колебания. Младежът се хвърли във вълните, гмурна се, заплува под водата към каменната верига, изплува на повърхността и като се криеше между крайбрежните скали, почна да наблюдава брега.

Иззад една дюна се появи мургав човек с мустаци и къса, остра брадичка, с широкопола шапка на глава. Той тихо възкликна на испански:

— Ето я, слава богу! — почти дотича до нея, после неочаквано рязко зави към океана и се потопи в разбиващите се вълни. Цял измокрен, той се затича към девойката, почна да й прави изкуствено дишане (защо му е то сега?) и се наведе над лицето й… Целуна я. Почна да говори нещо бързо и развълнувано. Ихтиандър долавяше само отделни думи:

— Аз ви предупреждавах… Беше безумие… Добре, че се сетих да ви привържа за дъската…

Девойката отваря очи, повдига глава. На лицето й се появява израз на страх, който се сменя с изненада, гняв, недоволство. Човекът с брадичката продължава да говори нещо разпалено и помага на девойката да стане. Но тя е още слаба и той отново я слага на пясъка. Едва след половин час можаха да тръгнат. Минаха недалеч от камъните, зад които се криеше Ихтиандър.

Девойката се обърна към човека със сомбрерото и намръщено каза:

— Значи вие ми спасихте живота, така ли? Благодаря ви. Бог да ви възнагради!

— Не бог, а само вие можете да ме възнаградите — отговори мургавият.

Девойката сякаш не чу думите му. Тя помълча малко и рече:

— Странно. А ми се стори, че до мен стоеше някакво чудовище.

— Разбира се, че ви се е привидяло — отговори спътникът й. — А може би е бил дяволът, който ви е помислил за мъртва и е искал да завладее душата ви. Прочетете си една молитва и се облегнете на мен. Никакъв дявол няма да посмее да ви докосне, когато сте с мен.

И те отминаха — прекрасната девойка и този лош, мургав човек, който уверяваше девойката, че той я е спасил. Но Ихтиандър не можеше да го изобличи в лъжа. Нека постъпват, както си искат — той направи това, което бе по силите му.

Девойката и спътникът й се скриха зад дюните, а Ихтиандър все още гледаше след тях. После обърна глава към океана. Какъв огромен и пустинен е той!…

Крайбрежните вълни бяха изхвърлили на пясъка една синя риба със сребърно коремче. Ихтиандър се огледа — нямаше никого. Той изтича от своето скривалище, грабна рибата и я хвърли в морето. Рибата заплува, но Ихтиандър, кой знае защо, се натъжи. Той вървеше по пустия бряг, събираше риби и морски звезди и ги носеше във водата. Работата постепенно го увлече. Неговото постоянно добро настроение се възвърна. Така той се занимава чак до смрачаване, като се потапяше във водата само когато крайбрежният вятър обгаряше и изсушаваше хрилете му.

СЛУГАТА НА ИХТИАНДЪР

Салватор беше решил да отиде в планините без Кристо, който се грижеше добре за Ихтиандър. Това много зарадва индианеца: в отсъствие на Салватор той можеше да се среща по-лесно с Балтазар.

Кристо беше успял вече да му съобщи, че е открил „морския дявол“. Оставаше само да обмислят как да стане отвличането на Ихтиандър.

Кристо живееше сега в малката бяла къща, обвита в бръшлян и се виждаше често с Ихтиандър. Те се сприятелиха бързо. Лишен от обществото на хора, Ихтиандър се привърза към стария индианец, който му разказваше за живота на сушата. Ихтиандър знаеше за живота в морето много повече, отколкото най-известните учени, и посвещаваше Кристо в тайните на подводния свят.

Ихтиандър доста добре познаваше географията, известни му бяха океаните, моретата, най-важните реки; имаше отделни познания по астрономия, мореплаване, физика, ботаника и зоология. Но за хората знаеше малко. Нещо за расите, населяващи земята, за историята на народите имаше смътна представа, а за политическите и икономическите отношения между хората знаеше не повече от петгодишно дете.

През деня, когато настъпваше горещината, Ихтиандър се спускаше в подземната пещера и отплуваше нанякъде. В бялата къщичка се явяваше, когато горещината намаляваше, и оставаше там до сутринта. Но ако валеше дъжд или в морето имаше буря, той прекарваше целия ден в къщичката. Във влажно време той се чувствуваше добре на сушата.

Къщичката беше малка, само с четири стаи. Едната от стаите, близо до кухнята, обитаваше Кристо. До нея се намираше трапезарията, по-нататък — голяма библиотека. Ихтиандър знаеше испански и английски. И най-сетне, последната, най-голямата стая, беше спалнята на Ихтиандър. Всред стаята имаше басейн. До едната стена беше поставен креват. От време на време Ихтиандър спеше на кревата, но предпочиташе басейна. Но когато заминаваше, Салватор заповяда на Кристо да следи Ихтиандър да спи на обикновено легло поне три пъти в седмицата. Вечер Кристо отиваше при Ихтиандър и мърмореше като стара бавачка, ако младежът не се съгласяваше да си легне в кревата.

— Но на мене ми е много по-приятно и по-удобно да спя във водата — протестираше Ихтиандър.

— Докторът заръча да спиш на кревата — трябва да слушаш баща си.

Ихтиандър наричаше Салватор свой баща, но Кристо се съмняваше в тяхното родство. Кожата на лицето и ръцете на Ихтиандър беше доста светла, но тя беше може би избледняла от продължителното му престояване под водата. Правилният овал на лицето на Ихтиандър, правият нос, тънките устни и големите му светли очи напомняха лицето на индианец от племето араукана, към което принадлежеше и самият Кристо.

Кристо изпитваше голямо желание да види какъв цвят има кожата на тялото на Ихтиандър, покрито плътно от люспестия му костюм, направен от някаква неизвестна материя.

— Няма ли да си съблечеш дрехата за през нощта? — обърна се той веднъж към младежа.

— Че защо? Люспестата ми дреха не ми пречи, тя е много удобна. Не задържа дишането на хрилете и кожата, а същевременно ми е сигурна защита: нито зъбите на акула, нито остър нож могат да пробият тази броня — отговори Ихтиандър, като си лягаше в кревата.

— А защо си слагаш очила и плавници? — попита Кристо, разглеждайки странните ръкавици, сложени до леглото.

Те бяха направени от зеленикава гума, пръстите — удължени чрез тънки, коленчати тръстикови стебла, пъхнати в каучука и снабдени с плавателни ципи. Пръстите на плавниците за краката бяха удължени още повече.

— Плавниците ми помагат да плувам бързо. А очилата предпазват очите ми, когато бурята повдига пясък от дъното. Аз не ги слагам винаги. Но с очилата виждам по-добре под водата. Без очила там всичко ми е като в мъгла. — И като се усмихна, Ихтиандър продължи: — Когато бях малък, баща ми разрешаваше да поиграя понякога с децата, които живееха в съседната градина. Много се зачудих, когато видях веднъж, че те плуват в басейна без плавници. „Нима може да се плува без плавници?“ попитах ги аз. А те не разбраха за какво говоря, понеже не бях плувал пред тях.

— Ти и сега ли излизаш в залива? — заинтересува се Кристо.

— Разбира се. Само че минавам през страничния подводен тунел. Някакви лоши хора за малко не ме уловиха с мрежа и сега съм много внимателен.

— Хм… Значи има и друг подводен тунел, който води към залива?

— Дори няколко. Колко е жалко, че не можеш да плуваш с мене под водата! Щях да ти покажа чудни неща. Защо хората не могат да живеят под водата? Щяхме да се повозим с тебе на моя морски кон.

— На морския ти кон ли? Това пък какво е?

— Един делфин. Аз съм го опитомил. Горкият! Веднъж бурята го беше изхвърлила на брега и той си бе наранил силно плавника. Аз го замъкнах до водата. Това беше трудна работа: на суша делфините са много по-тежки, отколкото във водата. Изобщо при вас тук всичко е по-тежко. Дори собственото ти тяло. Във водата се живее по-леко. И така, замъкнах аз делфина, но той не можеше да плува — значи не можеше и да се храни. Почнах да му давам риба — дълго, цял месец. През това време той не само свикна, но се и привърза към мен. Станахме приятели. Другите делфини също ме познават. Колко весело е да играеш в морето с делфините! Вълни, водни капки, слънце, вятър, шум! На дъното е също хубаво. Сякаш плуваш в гъст син въздух. Тишина. Не усещаш тялото си. То става свободно, леко, покорно, на всяко твое движение… Аз имам много приятели в морето. Храня малките рибки, както вие — птиците, и те навсякъде ме следват на цели ята.

— А врагове нямаш ли?

— Имам и врагове: акулите, октоподите. Но не се страхувам от тях. Имам нож.

— Ами ако те издебнат незабелязано?

Ихтиандър се учуди на този въпрос.

— Та нали аз ги чувам още отдалеч?

— Чуваш ги под водата ли? — учуди се на свой ред Кристо. — Дори и тогава, когато се приближават към тебе тихо?

— Ами да. Какво чудно има тук? Чувам ги и с ушите си, и с цялото си тяло. Че те раздвижват водата — и трептенията вървят преди тях. Щом почувствувам тези трептения, аз се оглеждам.

— Дори и когато спиш ли?

— Разбира се.

— Но рибите…

— Рибите загиват не от внезапното нападение, а защото не могат да се защищават от по-силния си неприятел. А аз — аз съм по-силен от всички тях. И морските хищници знаят това. Те не се осмеляват да се приближават до мене.

„Зурита е прав: заради такъв морски юнак си струва да се потрудиш — помисли си Кристо. — Но не е лесно да го уловиш във водата. Чувам с цялото си тяло! Май че само с капан може да се хване. Трябва да предупредя Зурита.“

— Колко е красив подводният свят! — не преставаше да се възхищава Ихтиандър. — Не, никога няма да сменя морето с вашата душна и прашна земя.

— Че защо нашата земя? Ти също си син на земята — рече Кристо. — Коя е била майка ти?

— Не зная — неуверено каза Ихтиандър. — Баща ми казва, че тя е умряла, когато съм се родил.

— Но тя е била, разбира се, жена, човек, а не риба.

— Може би — съгласи се Ихтиандър.

Кристо се разсмя.

— Я ми кажи сега, защо си правеше шеги и причиняваше неприятности на рибарите, режеше им мрежите, изхвърляше рибата от лодките им?

— Защото те ловяха повече риба, отколкото можеха да изядат.

— Но те ловяха риба за продан.

Ихтиандър не разбра.

— За да могат и другите хора да ядат — поясни индианецът.

— Та хората толкова ли са много? — изненада се Ихтиандър. — Не им ли стигат сухоземните птици и животни? Защо идват в океана?

— Така изведнаж не мога да ти обясня това — рече Кристо, като се прозяваше. — Време е за сън. Внимавай, не се пъхай във ваната си, защото баща ти ще бъде недоволен. — И Кристо се отдалечи.

Рано на другата сутрин Кристо не завари вече Ихтиандър. Каменният под беше мокър.

— Пак е спал във ваната — мърмореше индианецът. — А после сигурно е отплувал в морето.

На закуска Ихтиандър се яви с голямо закъснение.

Той беше разстроен от нещо. Почопли с вилицата бифтека си и рече:

— Пак пържено месо.

— Пак — строго отговори Кристо. — Така поръча докторът. А ти пак си се наял в морето със сурова риба, нали? Така съвсем ще отвикнеш от готвена храна. И си спал във ваната. Не искаш да спиш на кревата — хрилете ти ще отвикнат от въздуха и после ще се оплакваш, че те пробожда понякога в гърдите. И закъсня за закуска. Като си дойде докторът, ще му се оплача от тебе. Ти никак не ме слушаш.

— Не му казвай, Кристо. Не искам да го огорчавам. — Ихтиандър наведе глава и се замисли. После изведнъж погледна индианеца с големите си печални в момента очи и рече: — Кристо, аз видях една девойка. Никога не съм виждал нещо по-прекрасно — дори на дъното на океана…

— А защо тогава приказваше против нашата земя? — отвърна Кристо.

— Плувах на делфина покрай брега и недалеч от Буенос Айрес я видях на брега. Очите й са сини, а косите златисти. — И Ихтиандър добави: — Тя обаче ме видя, изплаши се и избяга. Защо сложих очилата и плавниците си? — После мълча известно време и заговори съвсем тихо: — Веднъж спасих някаква девойка, която се давеше в океана. Тогава не забелязах как изглежда. Ами ако е същата? Струва ми се, че и нейните коси бяха златисти. Да, да… Спомням си… — Младежът се замисли, приближи до огледалото и за първи път в живота си се огледа в него.

— И какво направи после?

— Чаках я, но тя не се върна. Кристо, нима тя никога вече не ще дойде на брега?

„Май че е добре това, дето му харесва тази девойка“ — мислеше Кристо. Колкото и да хвалеше града, досега той не можа да придума Ихтиандър да посети Буенос Айрес, където Зурита лесно би могъл да отвлече младежа.

— Девойката може и да не дойде на брега, но аз ще ти помогна да я намериш. Ще облечеш градски костюм и ще отидем заедно в града.

— И ще я видя ли? — възкликна Ихтиандър.

— Там има много девойки. Може би ще видиш и тази, която седяла на брега.

— Да вървим още сега!

— Сега е вече късно. Не е лесно да стигнем до града пешком.

— Аз ще преплувам с делфина, а ти ще тръгнеш по брега.

— Колко си бърз — отговори Кристо. — Ще тръгнем заедно утре на разсъмване. Ти ще изплуваш в залива, а аз ще те чакам с костюма на брега. Пък и костюм ще трябва да се намери. („През нощта ще успея да се срещна с брат си“ — помисли си Кристо.) И така, утре на разсъмване.

В ГРАДА

Ихтиандър изплува от залива и излезе на брега. Кристо го чакаше вече с бял костюм в ръце. Ихтиандър погледна костюма така, сякаш му бяха донесли змийска кожа, въздъхна и почна да се облича. Индианецът му помогна да си завърже връзката и като огледа Ихтиандър, остана доволен от вида му.

— Да вървим — весело каза Кристо.

Индианецът искаше да порази Ихтиандър и го поведе по главните улици на града — авеню д’Алвар, Вертис, показа му площад Виктория с катедралата и кметството в мавритански стил, площада Фуерто и площада Двадесет и пети май10 с обелиска на свободата, заобиколен с прекрасни дървета, както и двореца на президента.

Но Кристо се излъга. Шумът, движението на големия град, задухата, навалицата съвсем замаяха Ихтиандър. Той се опитваше да намери в тълпата от хора девойката, хващаше често Кристо за ръката и шепнеше:

— Тя е!… — но веднага виждаше, че се е излъгал. — Не, това е друга…

Настъпи пладне. Горещината стана непоносима. Кристо предложи да се отбият да хапнат в едни малък ресторант, който се помещаваше в приземен етаж. Тук беше прохладно, но шумно и задушно. Мръсни, зле облечени хора пушеха зловонни пури. Ихтиандър се задъхваше от дима, а освен това хората спореха високо, като размахваха смачкани вестници и крещяха непознати за него думи. Ихтиандър изпи голямо количество студена вода, но не се докосна до яденето и натъжено каза:

— По-лесно е да се намери позната рибка в океана, отколкото човек в този водовъртеж от хора. Вашите градове са отвратителни. Тук е задушно и мирише на лошо. Гърдите започнаха да ме болят. Искам да се върнем в къщи, Кристо.

— Добре — съгласи се Кристо. — Ще се отбием само при един мой приятел и после ще си тръгнем.

— Не искам да ходя при хора.

— На път ни е. Няма да се бавя.

Кристо плати сметката и излезе с Ихтиандър на улицата. Младежът дишаше тежко и вървеше с наведена глава след Кристо покрай белите здания, край градините с кактуси, с маслинени и прасковени дървета. Индианецът го водеше при своя брат Балтазар, който живееше на Новото пристанище. Край морето Ихтиандър жадно взе да вдишва влажния въздух. Искаше му се да смъкне дрехите си и да се хвърли в морето.

— Сега ще стигнем — рече Кристо, като поглеждаше плахо спътника си.

Преминаха железопътните линии.

— Пристигнахме. Тук е — каза Кристо и двамата се спуснаха в едно полутъмно магазинче.

Когато очите на Ихтиандър свикнаха с полумрака, той се озърна смаян около себе си. Магазинчето напомняше кътче от морското дъно. Лавиците и дори част от пода бяха отрупани с черупки от морски миди — дребни, едри, спираловидни, двуразделни. От тавана висяха нанизи от корали, морски звезди, препарирани морски риби, изсушени раци, чудновати морски обитатели. На тезгяха, под едно стъкло, бяха поставени кутии с бисери. В една кутия имаше розови бисери „ангелска кожа“, както ги наричаха ловците на бисери. Ихтиандър се успокои малко сред тези познати предмети.

— Почини си, тук е прохладно и тихо — каза Кристо, като предложи на младежа овехтял плетен стол.

— Балтазар! Гутиере! — извика индианецът.

— Ти ли си, Кристо? — отвърна глас от другата стая. — Ела тук!

Кристо се наведе, за да мине през ниската вратичка, която водеше към другата стая.

Това беше лабораторията на Балтазар. Тук той възстановяваше загубения от влагата цвят на бисерите с помощта на слаб разтвор от киселина. Кристо затвори плътно вратата след себе си. Слаба светлина падаше през малкото прозорче до тавана и осветяваше шишенцата и стъклените ванички върху изтритата, потъмняла маса.

— Здравей, братко! Къде е Гутиере?

— Отиде у съседката за ютия. Само за дантелки и корделки мисли. Ей сега ще се върне — отговори Балтазар.

— А Зурита?

— Изчезна някъде, проклетникът. Вчера малко се поскарахме с него.

— Все заради Гутиере ли?

— Зурита се чуди как да й угоди. А тя си знае своето: — Не искам и не искам! Какво да я правиш! Капризна и упорита. Много си въобразява. Не разбира, че всяка индианска девойка, дори и най-голямата хубавица да е, ще смята за щастие да се омъжи за такъв човек. Собствена шхуна си има, цяла дружина ловци на бисери — мърмореше Балтазар, като изплакваше бисерите в разтвора. — Сигурно Зурита от мъка пак се налива с вино.

— Ами сега какво да правим?

— А ти доведе ли го?

— Седи ей там.

Балтазар се приближи до вратата и любопитно погледна през ключалката.

— Не го виждам.

— Седнал е на стола до тезгяха.

— Не го виждам. Там е Гутиере.

Балтазар бързо отвори вратата и влезе заедно с Кристо в магазинчето. Ихтиандър беше изчезнал. В тъмния ъгъл стоеше девойка — осиновената дъщеря на Балтазар, Гутиере. Девойката беше прочута с красотата си далеч зад пределите на Новото пристанище. Но тя беше свенлива и своенравна. „Не!“ беше думата, която тя най-често изговаряше с напевен, но твърд глас. Педро Зурита харесваше Гутиере. Той искаше да се ожени за нея. И старият Балтазар нямаше нищо против да се сроди със собственика на шхуната и да влезе в съдружие с него. Но на всички предложения на Зурита девойката упорито отговаряше: „Не!“.

Когато баща й и Кристо влязоха в стаята, девойката стоеше с наведена глава.

— Здравей, Гутиере — каза Кристо.

— Къде е младежът? — попита Балтазар.

— Аз не крия младежи — отговори тя усмихната. — Когато влязох, той ме погледна така странно, сякаш се изплаши, скочи от мястото си, улови се изведнъж за гърдите и избяга. Докато се усетя, той беше вече на вратата.

„Значи тя е била“ — помисли си Кристо.

ОТНОВО В МОРЕТО

Ихтиандър тичаше задъхан по протежение на морския бряг. Щом се измъкна от този страшен град, той рязко сви от пътя и се отправи към морето. Там се скри между крайбрежните камъни, огледа се, съблече се бързо, скри дрехите в камъните, изтича към морето и се хвърли във водата.

Въпреки умората си той никога не бе плувал толкова бързо. Рибите бягаха изплашени от него. Чак когато се отдалечи на няколко мили от града, Ихтиандър изплува по-близо до повърхността и взе да се придържа към брега. Тук вече се чувствуваше като у дома си. Всеки подводен камък, всяка вдлъбнатина по морското дъно му бяха познати. Ето тук, проснати на пясъчното дъно, живеят домоседите писии, по-нататък растат червени коралови храсти, които крият между клонките си дребни рибки-червеноперки. В тази потънала рибарска лодка са се настанили две семейства октоподи; те неотдавна се сдобиха с малки. Под сивите камъни се въдят раци. Ихтиандър обичаше с часове да наблюдава живота им. Познаваше техните малки радости при сполучлив лов и техните скърби при загуба на щипка или нападение на октопод. А близо до крайбрежните скали имаше много стриди.

Най-после, като стигна близо до залива, Ихтиандър подаде глава над водата. Той видя само делфини, които си играеха всред вълните, и извика силно и проточено. Един голям делфин подсвирна весело в отговор и бързо заплува към своя приятел, като ту се гмуркаше, ту отново показваше над гребените на вълните своя лъскав черен гръб.

— По-бързо, Лидинг, по-бързо! — извика Ихтиандър и се отправи срещу него. Младежът се вкопча за делфина. — Да се отдалечим по-скоро оттук, напред!

И подчинявайки се на ръката на младежа, делфинът бързо заплува към открито море, срещу вятъра и вълните. Той пенеше вълните, разсичаше ги с гърди и летеше, но тази скорост се струваше на Ихтиандър все още недостатъчна.

— Хайде, Лидинг, по-бързо, по-бързо!

Ихтиандър съвсем изтощи делфина, но това препускане по вълните не го успокои. Той се плъзна изведнаж от лъскавия гръб и се отпусна в морето, като остави своя приятел в недоумение. Делфинът почака малко, подсвирна, гмурна се във водата, изплува отново, подсвирна недоволно още веднъж, обърна се с рязък удар на опашката си и заплува към брега, като от време на време се обръщаше назад. Неговият приятел не се показваше на повърхността и Лидинг се присъедини към стадото си, посрещнат радостно от младите делфини. Ихтиандър се спускаше все по-дълбоко и по-дълбоко в мрачните глъбини на океана. Искаше да остане сам, да се съвземе от новите впечатления, да обмисли всичко, което беше научил и видял. Той влезе навътре в океана, без да се замисля за опасностите. Искаше да разбере защо е такъв — чужд и на морето, и на сушата.

Ихтиандър се спускаше надолу все по-бавно. Водата ставаше по-плътна и вече го натискаше, той дишаше все по-трудно. Тук цареше гъст сивозелен мрак. Морските обитатели бяха по-малко и много от тях той не познаваше — никога още не беше слизал толкова на дълбоко. И за първи път Ихтиандър изпита страх пред този мълчалив, мрачен свят. Той бързо се издигна на повърхността и заплува към брега. Слънцето залязваше и пронизваше водата с червени лъчи. Тук тези лъчи се смесваха със синевата на вълните, преливаха в нежни розово-виолетови и зеленикавосини тонове. Ихтиандър беше без очила и затова отдолу виждаше морската повърхност така, както я виждат рибите: изпод водата повърхността не изглежда плоска, а във вид на конус, сякаш Ихтиандър се намираше на дъното на огромна фуния. Краищата на този конус бяха сякаш заобиколени с червена, жълта, зелена, синя и виолетова ивица. Вън от конуса се разстилаше блестящата водна повърхност, в която се отразяваха като в огледало подводните предмети: скалите, водораслите и рибите.

Ихтиандър се обърна по гърди, заплува към брега и седна между подводните скали, недалеч от крайбрежната плитчина. Рибарите бяха слезли от лодките си във водата и я теглеха към брега. Един беше спуснал краката си до коленете във водата. Ихтиандър виждаше над водата безкрак рибар, а във водата — само неговите крака, които отново се отразяваха в огледалната водна повърхност. Друг рибар се беше потопил във водата до раменете. И във водата се показа странно, безглаво, но четирикрако същество, сякаш на двама еднакви хора бяха отсекли главите и поставили раменете на единия човек върху раменете на другия. Когато хората наближиха брега, Ихтиандър ги видя така, както ги виждат рибите: сякаш отразени в сфера. Виждаше ги от главата до краката още преди те да се приближат до брега. Ето защо той винаги успяваше да изчезне, преди хората да могат да го забележат.

Тези странни туловища с четири ръце без глави и глави без туловища се сториха сега на Ихтиандър неприятни. Хора… Те вдигат толкова много шум, пушат ужасни пури, миришат на лошо! Не, с делфините му е по-добре — те са чисти и весели. Ихтиандър се усмихна и си спомни как веднъж пи делфиново мляко.

Далеч на юг има малък залив. Острите подводни скали и пясъчната ивица пречат на корабите от морето да имат достъп до него. Брегът им е скалист и стръмен. Този залив не се посещава нито от рибари, нито от ловци на бисери. Плиткото му дъно е покрито с гъст килим от водорасли. В топлата вода има много риба. Години наред в този залив идваше един женски делфин и раждаше тук, в топлата вода, делфинчетата си — две, четири, понякога и шест. Младите делфини забавляваха много Ихтиандър и той по цели часове ги наблюдаваше, спотаен неподвижно в гъстите водорасли. Делфинчетата ту се премятаха смешно на повърхността, ту сучеха мляко от майка си, блъскайки се едно друго с муцуни. Ихтиандър почна предпазливо да ги опитомява: ловеше рибки и гощаваше с тях делфинчетата. Малко по малко младите делфини и майка им свикнаха с Ихтиандър. Той вече играеше с малките, ловеше ги, подхвърляше ги, закачаше ги. Изглежда, че това им харесваше — те не се отделяха от младежа и се спущаха вкупом към него всеки път, когато той се покажеше в залива с подаръци за тях — вкусни рибки или още по-вкусни малки нежни октоподи.

Веднъж, когато познатият му женски делфин беше родил делфинчета и те бяха още сукалчета — не ядяха нищо, а се хранеха само с майчиното си мляко, — Ихтиандър си помисли: защо пък и той самият да не опита вкуса на делфиновото мляко. И незабелязано се промъкна под женския делфин, обгърна го с ръце и почна да суче мляко. Делфинът не очакваше такова нападение и в ужас се втурна навън от залива. Ихтиандър веднага пусна изплашеното животно. Млякото имаше силно подчертан вкус на риба. Изплашеният делфин, освободен от неочакваното сукалче, изчезна някъде във водната бездна, малките му се объркаха и взеха да се мятат като обезумели наоколо. Дълго време се мъчи Ихтиандър да събере глупавите малки делфинчета, докато най-сетне не се появи майка им и не ги отведе в съседното заливче. Чак след много дни Ихтиандър успя да си възвърне тяхното доверие и приятелство.

Кристо се разтревожи не на шега. Ихтиандър не се появи три денонощия. Най-после се върна изморен, побледнял, но доволен.

— Къде се губи? — попита строго индианецът, зарадван от появяването му.

— Бях на дъното — отвърна Ихтиандър.

— А защо си толкова бледен?

— Аз… аз едва не загинах — излъга Ихтиандър за първи път в живота си и разказа на Кристо една история, която се беше случила с него много по-рано.

В океанските дълбини се издига скалисто плато, а в средата му се намира овална вдлъбнатина — истинско подводно, планинско езеро. Ихтиандър плуваше над това подводно езеро. Порази го необикновеният светлосив цвят на дъното му. Той слезе по-надолу и когато се вгледа, остана поразен: под него се намираше истинско гробище на различни морски животни — от дребни рибки до акули и делфини. Имаше скорошни жертви. Но около тях не гъмжеха както обикновено дребни хищници — раци и риби. Всичко беше мъртво и неподвижно. Само тук-таме от дъното към повърхността се издигаха мехурчета от някакъв газ. Ихтиандър плуваше над края на вдлъбнатината. Той се спусна още по-ниско и внезапно почувствува остра болка в хрилете, задух и виене на свят. Почти в безсъзнание, той почна безпомощно да пада и най-после слезе до края на котловината. Слепите му очи тупаха силно, сърцето му биеше до пръсване и червена мъгла забулваше очите му. И нямаше от кого да очаква помощ. Внезапно той забеляза, че близо до него се спущаше акула, която се гърчеше в конвулсии. Навярно тя го бе преследвала, докато сама не се бе озовала в отровните мъртви води на подводното езеро. Коремът и слабините й се издигаха и спадаха, устата й беше отворена, белите й остри зъби — оголени. Акулата издъхваше. Ихтиандър изтръпна от ужас. Стиснал челюсти и мъчейки се да не пропуща вода през хрилете си, Ихтиандър изпълзя на четири крака на брега на езерото, после се изправи и тръгна. Зави му се свят и той отново падна. След това се отблъсна с крака от сивите камъни, замахна с ръце и се намери вече на десет метра от езерото.

След като завърши разказа си, Ихтиандър добави онова, което някога беше научил от Салватор.

— В тази котловина вероятно са се натрупали някакви вредни газове — може би сероводород или въглероден двуокис — каза Ихтиандър. — Разбираш ли, на повърхността на океана тези газове се окисляват и не ги усещаш, но в самата котловина където се образуват, те са силно концентрирани. Е, а сега дай да закуся, гладен съм.

Ихтиандър хапна набързо, сложи очилата и плавниците си и тръгна към вратата.

— Ти само за тях ли си дойде? — попита Кристо, като сочеше очилата. — Защо не ми кажеш какво ти е?

В характера на Ихтиандър се бе появила нова черта: той бе станал прикрит.

— Не питай, Кристо, аз и сам не зная какво ми е. — И младежът бързо излезе от стаята.

ЕДНО МАЛКО ОТМЪЩЕНИЕ

Когато видя неочаквано синеоката девойка в магазинчето на продавача на бисери Балтазар, Ихтиандър толкова се смути, че избяга навън и се втурна към морето. Сега отново му се искаше да се запознае с девойката, но не знаеше как да направи това. Най-лесното беше да потърси помощта на Кристо и да отиде заедно с него. Но младежът нямаше желание да се срещне с нея в присъствието на Кристо. Всеки ден Ихтиандър плуваше до онова място на брега на морето, където беше видял за първи път девойката. Скрит зад крайбрежните скали, той седеше там от сутрин до вечер с надеждата, че ще я види. Когато стигаше до брега, той сваляше очилата и плавниците си и се преобличаше в белия костюм, за да не изплаши девойката. Често прекарваше на брега по цяло денонощие, като нощем се връщаше в морето, хранеше се с риба и стриди и заспиваше тревожно, а рано на другата сутрин, още преди изгрев слънце, беше отново на своя наблюдателен пост.

Една вечер той се реши да отиде до магазинчето на продавача на бисери. Вратата беше отворена, но край тезгяха седеше старият индианец — девойката я нямаше. Ихтиандър се върна на брега. Девойката се беше изправила на скалистия бряг, облечена в лека бяла рокля, със сламена шапка на глава.

Ихтиандър се спря нерешително. Тя очакваше някого. Разхождаше се насам-натам, поглеждаше от време на време към пътя. Не забелязваше Ихтиандър, който се беше спрял зад издатината на една скала.

Но ето че девойката взе да маха с ръка на някого. Ихтиандър погледна натам и забеляза един млад, висок и широкоплещест човек, който идваше бързо по пътя. Ихтиандър не беше виждал още никога такива светли коси и очи, каквито имаше този непознат. Великанът се приближи до девойката, подаде й широката си ръка и ласкаво каза:

— Здравей, Гутиере!

— Здравей, Олсен! — отговори тя. Непознатият стисна силно малката ръка на Гутиере. Ихтиандър ги погледна недружелюбно. Стана му тъжно и той едва не заплака.

— Донесе ли я? — попита великанът, като гледаше бисерната огърлица на Гутиере. Тя кимна с глава.

— Баща ти няма ли да разбере?

— Не — отвърна девойката. — Това са мои собствени бисери и аз мога да разполагам с тях, както си искам.

Гутиере и Олсен разговаряха тихо и се приближиха до самия край на скалистия бряг. После Гутиере разкопча бисерната си огърлица, хвана краищата й с ръце, издигна я нагоре и почна да й се любува.

— Виж как красиво блестят бисерите под лъчите на залеза. Вземи я, Олсен…

Олсен вече беше протегнал ръка, когато изведнъж огърлицата се изплъзна от ръцете на Гутиере и падна в морето.

— Какво направих! — извика девойката.

Огорчени, Олсен и Гутиере продължаваха да стоят край морето.

— Дали не може да се извади? — рече Олсен.

— Тук е много дълбоко — отвърна Гутиере и добави: — Какво нещастие, Олсен!

Ихтиандър видя колко се наскърби девойката. Той веднага забрави, че тя искаше да подари бисерите на светлоокия великан. Не можа да остане равнодушен към скръбта на девойката: той излезе иззад скалата и решително се приближи към Гутиере.

Олсен смръщи вежди, а Гутиере с любопитство и изненада погледна Ихтиандър — тя позна в него младежа, който беше избягал така внезапно от магазинчето.

— Струва ми се, че вие изпуснахте в морето една бисерна огърлица? — попита Ихтиандър. — Ако искате, аз ще я извадя.

— Дори и баща ми, най-добрият ловец на бисери, не би могъл да я извади оттук — възрази девойката.

— Аз ще се опитам — скромно отговори Ихтиандър. И за голямо учудване на Гутиере и на нейния спътник младежът се хвърли от високия бряг в морето, без да се съблече дори, и изчезна във вълните.

Олсен не знаеше какво да мисли.

— Кой е той? Откъде попадна тук?

Измина минута, втора, а младежът не се появяваше.

— Загинал е — тревожно каза Гутиере, загледана във вълните.

Ихтиандър не искаше девойката да разбере, че може да стои дълго под водата. Увлечен от търсенето, той не пресметна времето и остана под водата малко повече, отколкото можеше да издържи един ловец на бисери. Когато изплува на повърхността, той каза усмихнато:

— Малко търпение! На дъното има много камъни и е трудно да се търси. Но аз ще я намеря! — И той отново се гмурна.

Гутиере беше присъствувала неведнаж на лов на бисери. Тя се учуди, че след като бе стоял почти две минути под водата, младежът дишаше равномерно и не изглеждаше изморен.

След две минути главата на Ихтиандър отново се появи на повърхността. Лицето му сияеше от радост. Той вдигна ръка над водата и показа огърлицата.

— Беше се закачила за ръба на една скала — каза Ихтиандър със съвсем спокоен глас, без да се задъхва, сякаш беше излязъл от съседната стая. — Ако огърлицата бе попаднала в някоя пукнатина, щеше да се наложи да я търся по-дълго.

Той бързо се изкатери по скалите, приближи до Гутиере и й подаде огърлицата. От дрехите му се стичаха потоци вода, но той не обръщаше никакво внимание на това.

— Вземете!

— Благодаря ви — каза Гутиере, като гледаше младежа с още по-голямо любопитство.

Настъпи мълчание. И тримата не знаеха какво да правят по-нататък. Гутиере не се решаваше да предаде огърлицата на Олсен пред Ихтиандър.

— Струва ми се, вие искахте да дадете бисерите на него — каза Ихтиандър, като сочеше Олсен.

Олсен се изчерви, а смутената Гутиере каза

— Да, да — и подаде огърлицата на Олсен, който мълчаливо я пое и сложи в джоба си.

Ихтиандър беше доволен. Това бе едно малко отмъщение от негова страна. Великанът получи като подарък изгубените бисери от ръцете на Гутиере, но всъщност му ги даде той — Ихтиандър.

И след като се поклони на девойката, Ихтиандър бързо закрачи по пътя. Радостта от този му успех обаче не продължи дълго. Вълнуваха го нови мисли и въпроси. Той не познаваше добре хората. Кой е този русокос великан? Защо Гутиере му подарява своята огърлица? За какво говореха те до скалата?

Тази нощ Ихтиандър отново летеше с делфина по вълните и плашеше в мрака рибарите със своите викове.

Целия следващ ден Ихтиандър прекара под водата. С очила, но без плавници, той пълзеше по пясъчното дъно, за да търси бисерни миди. Вечерта се върна при Кристо, който го посрещна със сърдито мърморене. На сутринта, облечен вече, младежът отиде край скалата, където се бяха срещнали Гутиере и Олсен. Надвечер, при залез слънце, както и предишния път, първа дойде Гутиере.

Ихтиандър излезе от скривалището си и се приближи към девойката. Щом го видя, Гутиере му кимна с глава като на познат и усмихнато го попита:

— Вие следите ли ме?

— Да — отговори просто Ихтиандър, — откакто ви видях за първи път… — и продължи смутено: — Вие подарихте огърлицата си на този… Олсен. Но вие се любувахте на бисерите, преди да му ги дадете. Обичате ли бисерите?

— Да.

— Тогава вземете ей това… от мене. — И той й подаде един бисер.

Гутиере добре знаеше цената на бисерите. Бисерът, който лежеше върху дланта на Ихтиандър, надминаваше всичко, което тя беше видяла и знаеше за бисерите от разказите на баща си. Огромният чисто бял бисер с прекрасна форма тежеше не по-малко от двеста карата и струваше навярно около милион златни пезети. Смаяна, Гутиере гледаше ту необикновения бисер, ту красивия юноша, който беше застанал пред нея. Силен, гъвкав, здрав, но малко свенлив, облечен в измачкан бял костюм, той не приличаше на богатите младежи от Буенос Айрес. И предлагаше на нея — девойката, която почти не познаваше — такъв подарък.

— Но вземете го — вече по-настойчиво повтори Ихтиандър.

— Не — отговори Гутиере, като поклати глава. — Не мога да приема от вас такъв ценен подарък.

— Това съвсем не е ценен подарък — пламенно възрази Ихтиандър. — На дъното на океана има хиляди такива бисери.

Гутиере се усмихна. Ихтиандър се смути, изчерви се и след кратко мълчание добави:

— Хайде, моля ви.

— Не.

Ихтиандър посърна: беше се обидил.

— Ако не искате да го вземете за себе си — настояваше той, — вземете го тогава за този… Олсен. Той няма да откаже.

Гутиере се засегна.

— Той не ги взема за себе си — сурово отговори тя. — Вие не знаете нищо.

— Значи не искате?

— Не.

Тогава Ихтиандър захвърли бисера далеч в морето, кимна мълчаливо, обърна се и тръгна към пътя.

Тази постъпка смая Гутиере. Тя продължаваше да стои неподвижно. Да хвърли в морето милионно състояние като обикновено камъче! Стана й съвестно. Защо огорчи този странен младеж?

— Почакайте, къде отивате?

Но Ихтиандър продължаваше да върви с ниско наведена глава. Гутиере го настигна, хвана го за ръцете и го погледна в лицето. По страните на младежа течаха сълзи. Той не беше плакал никога и сега недоумяваше защо предметите стават замъглени и неясни, сякаш плуваше без очила под водата.

— Простете ми, аз ви огорчих — каза девойката, като му стисна ръцете.

НЕТЪРПЕНИЕТО НА ЗУРИТА

След това събитие Ихтиандър доплуваше всяка вечер до брега, недалеч от града, взимаше скрития сред камъните костюм, обличаше се и се появяваше до скалата, където идваше Гутиере. Те се разхождаха по брега и беседваха оживено. Кой беше новият приятел на девойката? Тя не можеше да отговори на това. Той беше разсъдлив, остроумен, знаеше много неща, неизвестни на Гутиере, а в същото време не разбираше такива прости неща, които знаеше всяко градско хлапе. Как можеше да се обясни това? Ихтиандър не обичаше да говори за себе си. Не му се искаше да разкрива истината. Девойката разбра само, че е син на лекар — човек, по всяка вероятност твърде състоятелен. Той бе възпитал сина си далеч от града и от хората и му бе дал много своеобразно и едностранно образование.

Понякога те се заседяваха дълго на брега. В краката им плискаха крайбрежните вълни… Блещукаха звезди. Разговорът секваше, Ихтиандър беше щастлив.

— Време е да си ходим — казваше девойката.

Ихтиандър ставаше неохотно, изпращаше я до предградието, после бързо се връщаше на брега, хвърляше дрехите си и поемаше с плуване към къщи. Сутрин, след закуска, той вземаше със себе си голям бял хляб и се отправяше към залива. Сядаше на пясъчното дъно и почваше да храни рибките. Те се приближаваха към него, заобикаляха го на рояци, плъзгаха се между ръцете му и лакомо грабеха размекнатия хляб направо от пръстите му. Понякога между тези рояци се вмъкваха едри риби и подгонваха дребните. Ихтиандър ставаше и прогонваше с ръце хищниците, докато малките рибки се криеха зад гърба му.

Младежът почна да събира бисери и да ги слага в една подводна пещера. Работеше с удоволствие и скоро събра цяла купчина отбрани бисери. Ихтиандър се превръщаше, без сам да съзнава това, в най-богатия човек в Аржентина, а може би и в цяла Южна Америка. Ако поиска, може да стане и най-богатият човек в света. Но той не мислеше за богатство.

Така спокойно си течаха дните. Ихтиандър съжаляваше, че Гутиере живее в прашния, душен и шумен град. Ако можеше и тя да живее под водата, далеч от шума и хората! Колко хубаво щеше да бъде тогава! Той би й показал нов, непознат свят, прекрасните цветя на подводните поляни. Но Гутиере не може да живее под водата. А той не може да живее на сушата. И без това той прекарва твърде много време на въздух. И то не остава безнаказано: все по-често и по-силно започват да го болят гърдите, когато седи с девойката на брега на морето. Но дори и когато болката става нетърпима, той не си отива, преди девойката сама да си тръгне. И още едно нещо безпокои Ихтиандър: за какво приказваше Гутиере със светлокосия великан? Ихтиандър все се канеше да я попита, но го беше страх да не я обиди.

Една вечер девойката каза на Ихтиандър, че на другия ден няма да дойде.

— Защо? — попита той недоволно.

— Заета съм.

— С какво?

— Човек не бива да бъде толкова любопитен — отговори девойката усмихнато. — Не ме изпращайте — добави тя и си отиде.

Ихтиандър влезе в морето. Той прекара цялата нощ, легнал на покритите с мъх камъни. Беше тъжен. На разсъмване заплува към къщи.

Недалеч от залива той видя, че рибари стрелят от лодките си по делфини. Един голям делфин, ранен от куршум, подскочи високо над водата и тежко се отпусна в нея.

— Лидинг! — ужасен прошепна Ихтиандър.

Един от рибарите вече беше скочил в морето и чакаше кога раненото животно ще изплува на повърхността. Но делфинът се показа почти на сто метра далеч от ловеца и като си пое тежко въздух, отново се гмурна под водата.

Рибарят заплува бързо към делфина. Ихтиандър се притече на помощ на приятеля си. Ето, делфинът изплува още веднъж и в същото време рибарят го хвана за перката и повлече беззащитното животно към лодката си.

Ихтиандър настигна под водата рибаря и го стисна със зъби за крака. Рибарят помисли, че го е захапала акула и почна отчаяно да рита. Защищавайки се, рибарят наслуки удари врага си с ножа, който държеше в другата си ръка. Ударът засегна Ихтиандър в шията, незащитена от люспи.

Ихтиандър отпусна крака на рибаря и той бързо заплува към лодката. Делфинът и Ихтиандър, и двамата ранени, се насочиха към залива. Младежът заповяда на Лидинг да го следва и се гмурна в една подводна пещера. Водата достигаше тук само до половината на пещерата. През процепите проникваше въздух. Тук делфинът можеше да си отдъхне в безопасност. Ихтиандър прегледа раната му. Тя не беше опасна. Куршумът беше влязъл под кожата и заседнала тлъстината. Ихтиандър успя да го извади с пръсти. Делфинът търпеливо понесе това.

— Ще зарасне — рече Ихтиандър и нежно потупа по гърба приятеля си.

Сега трябваше да помисли и за себе си. Ихтиандър бързо преплува подводния тунел, излезе в градината и влезе в бялата къщичка.

Кристо се изплаши, когато видя своя питомец ранен.

— Какво ти е?

— Раниха ме рибари, когато защищавах един делфин — рече Ихтиандър.

Кристо не му повярва.

— Да не си бил пак в града без мене? — попита той подозрително, като превързваше раната му. Ихтиандър мълчеше.

— Повдигни люспестата си кожа — рече Кристо и откри малко рамото на Ихтиандър.

На рамото му индианецът забеляза червеникав белег. Този белег стресна Кристо.

— С весло ли те удариха? — попита той, като опипваше рамото.

Но подутина нямаше. Изглежда, че това беше белег от рождение.

— Не — отговори Ихтиандър.

Младежът отиде да си почине в своята стая, а старият индианец подпря глава на ръцете си и се замисли. Той дълго седя така, после стана и излезе от стаята.

Кристо бързо се отправи към града, влезе задъхан в магазинчето на брат си, изгледа подозрително Гутиере, която седеше край тезгяха, и попита:

— Баща ти в къщи ли е?

— Там е — отговори девойката, като посочи с глава вратата на другата стая.

Кристо влезе в лабораторията и затвори след себе си вратата. Той завари брат си да промива бисери в колбите. Балтазар пак беше ядосан.

— Да полудее човек с вас! — почна да мърмори той. — Зурита се сърди защо не си довел досега „морския дявол“, Гутиере изчезва някъде по цели дни. Тя не иска и да чуе за Зурита. Повтаря все едно и също: не, та не. А Зурита казва: „Омръзна ми да чакам. Ще взема да я отведа насила. Ще поплаче, ще поплаче и ще й мине!“ От него всичко може да се очаква.

Кристо изслуша оплакванията на брат си и каза:

— Слушай, не можах да доведа „морския дявол“, защото и той като Гутиере излиза често сам от къщи за цял ден. А не иска да дойде в града с мене. Съвсем престана да ме слуша. Докторът има да ми се кара, че съм се грижил лошо за Ихтиандър…

— Значи трябва по-скоро да го хванем или отвлечем, а ти ще напуснеш Салватор, преди да се е върнал, и…

— Почакай, Балтазар. Не ме прекъсвай, братко. С Ихтиандър не бива да бързаме.

— Защо да не бързаме?

Кристо въздъхна, сякаш не се решаваше да изкаже съображенията си.

— Знаеш ли… — почна той.

В същия миг в магазинчето влезе някой и те чуха високия глас на Зурита.

— Ето го на! — измърмори Балтазар, като пусна бисера във ваната. — Пак той!

А Зурита отвори шумно вратата и влезе в лабораторията.

— И двете братчета са тук. Още ли ще ме заблуждавате вие мене? — попита той, като стрелкаше с поглед ту единия, ту другия.

Кристо стана, усмихна се любезно и рече:

— Правя всичко, каквото мога. Търпение! „Морският дявол“ не е проста рибка. Него не можеш извади изведнаж от вира! Един път успях да го доведа тук — вас ви нямаше. „Дяволът“ разгледа града, той не му хареса и сега вече не иска да идва.

— Като не иска, да не идва. На мене ми омръзна да чакам. Тази седмица съм решил да свърша две неща наведнаж. Салватор не се ли е върнал още?

— Очакват го тези дни.

— Значи трябва да се бърза. Чакайте гости. Аз подбрах надеждни хора. Ти, Кристо, ще ни отвориш вратата, а с останалото аз сам ще се оправя. Ще кажа на Балтазар, когато всичко бъде готово. — И като се обърна към Балтазар, добави: — А с тебе ще поговоря още утре. Но помни едно, че това ще бъде наистина последен разговор.

Братята мълком се поклониха. Когато Зурита се обърна с гръб към тях, любезните усмивки изчезнаха от лицата на индианците. Балтазар тихо изруга. Кристо сякаш обмисляше нещо.

В магазинчето Зурита говореше тихо на Гутиере.

— Не! — чуха братята отговора на Гутиере. Балтазар съкрушено поклати глава.

— Кристо — извика Зурита. — Върви след мен, днес ти ще ми бъдеш нужен.

НЕПРИЯТНА СРЕЩА

Ихтиандър се чувствуваше твърде зле. Раната на шията го болеше. Имаше температура… Трудно дишаше на сушата.

На сутринта, въпреки лошото си състояние, той отиде на брега при скалата, за да се срещне с Гутиере. Тя дойде по пладне.

Беше непоносима горещина. От нажежения въздух и от ситния бял прах Ихтиандър почна да се задъхва. Той искаше да останат на морския бряг, но Гутиере бързаше — трябваше да се върне в града.

— Татко излиза по работа и аз трябва да оставам в магазинчето.

— Тогава ще ви изпратя — рече младежът и те тръгнаха по стръмния прашен път, който водеше към града.

Насреща им, навел ниско глава, вървеше Олсен. Той беше загрижен за нещо и мина покрай тях, без да забележи Гутиере. Но девойката го извика.

— Трябва да му кажа само две думи — рече Гутиере, обръщайки се към Ихтиандър, и като се върна назад, приближи до Олсен. Те почнаха тихо и бързо да си говорят. Изглежда, че девойката го убеждаваше в нещо.

Ихтиандър вървеше на няколко крачки зад тях.

— Добре, тази вечер, след полунощ — чу той гласа на Олсен. Великанът стисна ръката на девойката, кимна с глава и бързо продължи пътя си.

Когато Гутиере се върна при Ихтиандър, цялото му лице беше пламнало. Искаше му се да поговори най-после с Гутиере за Олсен, но не намираше думи.

— Аз не мога — почна той задъхан, — трябва да разбера… Олсен… вие криете от мене някаква тайна. Трябва да се срещнете с него тази нощ. Обичате ли го?

Гутиере хвана Ихтиандър за ръката, погледна го нежно и усмихнато попита:

— Вярвате ли ми?

— Вярвам ви… Знаете, че ви обичам — сега Ихтиандър разбираше тази дума, — но аз… но на мене ми е така тежко!

Това беше истина. Ихтиандър страдаше от неизвестността, но в момента чувствуваше освен това и остра, пронизваща болка в гърдите. Дишаше тежко. Руменината изчезна от бузите му и сега лицето му беше бледо.

— Вие не сте добре — разтревожено каза девойката. — Успокойте се, моля ви се! Мило мое момче!… Аз не исках да ви казвам всичко, но за да ви успокоя, ще ви го разкажа. Слушайте!

Край тях прелетя някакъв конник, но щом видя Гутиере, рязко обърна коня си и се приближи до младите. Ихтиандър погледна мургавия, не млад вече мъж с завити нагоре буйни мустаци и малка, остра брадичка.

Някъде някога Ихтиандър беше виждал вече този човек. Дали не в града? Не.

…Да, там, на брега на морето.

Конникът потупа няколко пъти с камшик ботуша си, огледа подозрително и враждебно Ихтиандър и подаде ръка на Гутиере. Когато хвана ръката й, той неочаквано повдигна девойката към седлото, целуна й ръка и се разсмя.

— Хванах ли ви! — Той пусна ръката на намръщилата се Гутиере и продължи насмешливо и в същото време с раздразнение: — Къде се е чуло и видяло годеница да се разхожда с млади хора в навечерието на сватбата си?

Гутиере се ядоса, но той не й даде време да отговори:

— Баща ви отдавна ви чака. Аз ще дойда в магазинчето след един час.

Ихтиандър вече не чуваше последните му думи. Той изведнъж усети, че му притъмнява пред очите, някаква топка заседна в гърлото му, дишането му спря. Той не можеше да стои повече на въздух.

— Значи вие… все пак ме измамихте — продума той с посинели устни.

Искаше му се да говори — да изкаже цялата си мъка или да узнае всичко, но болката в гърдите му ставаше непоносима, той почти губеше съзнание.

Изведнаж Ихтиандър се обърна, затича се към стръмната скала на брега и се хвърли в морето.

Гутиере извика и се олюля. После се спусна към Педро Зурита.

— По-скоро!… Спасете го!

Но Зурита не се помръдна.

— Нямам обичай да преча на хората да се давят, щом те желаят това — рече той.

Гутиере изтича към брега, за да се хвърли във водата. Зурита пришпори коня си, настигна девойката, хвана я за раменете, сложи я на седлото пред себе си и препусна по пътя.

— Нямам обичай да преча на другите, ако другите не ми пречат. Ето, така е по-добре. Хайде, опомнете се, Гутиере!

Но Гутиере не отговаряше. Тя беше в безсъзнание. Чак пред магазинчето на баща си тя се свести.

— Кой беше този млад човек? — попита Педро.

Гутиере погледна Зурита с нескриван гняв и рече:

— Оставете ме!

Зурита се намръщи. „Глупости — помисли си той. — Героят на нейния роман се хвърли в морето. Толкова по-добре!“ И като се обърна към магазинчето, Зурита извика:

— Татко! Балтазар! Е-хей!…

Балтазар изтича навън.

— Прибери си дъщерята. И ми благодари. Аз я спасих — тя едва не се хвърли в морето след един младеж с приятна външност. Ето че за втори път вече спасявам живота й, а тя продължава да ме избягва. Е, скоро ще се сложи край на цялото това упорство. — Той високо се изсмя. — Ще се върна след един час. Не забравяйте уговореното!

С унизителни поклони Балтазар пое от ръцете на Педро дъщеря си. Зурита пришпори коня и замина.

Бащата и дъщерята влязоха в магазинчето. Гутиере безсилно се отпусна на един стол и закри с ръце лицето си. Балтазар притвори вратата и като ходеше напред-назад из магазинчето, почна развълнувано и убедително да й говори нещо. Но никой не го слушаше. Все едно, че говореше на изсушените раци и морските таралежи, които лежаха по полиците.

„Хвърли се в морето — мислеше си девойката, като си припомняше лицето на Ихтиандър. — Нещастникът! Най-напред Олсен, а после тази неприятна среща със Зурита. Как посмя той да ме нарече своя годеница! Сега всичко е загубено!…“

Гутиере плачеше. Беше й мъчно за Ихтиандър. Скромен, срамежлив, нима можеше да го сравни човек със суетните и надменни младежи от Буенос Айрес?

„Какво да правя сега? — мислеше тя. — Да се хвърля в морето като Ихтиандър ли? Да се самоубия?“ А Балтазар продължаваше да говори:

— Разбираш ли, Гутиере? Та това е пълно разорение. Всичко, което виждаш в магазинчето ни, принадлежи на Зурита. Моя стока няма дори и една десета част! Бисерите получаваме от Зурита за продажба на консигнация. Но ако ти му откажеш още веднъж, той ще си вземе всичката стока и повече няма да има работа с мене! Та това е разорение! Пълно разорение! Хайде, бъди умно момиче, съжали своя стар баща…

— Доизкажи се: „…и се омъжи за него“. Не! — рязко отговори Гутиере.

— По дяволите! — изкрещя вбесен Балтазар. — Щом е така, тогава… тогава… не аз, а самият Зурита ще се справи с тебе! — И старият индианец влезе в лабораторията си, като затръшна шумно вратата.

БОЙ С ОКТОПОДИ

Щом се хвърли в морето, Ихтиандър забрави за известно време всички свои тежки земни преживявания. След зноя и задухата на сушата прохладната вода го успокои и освежи. Бодежите в гърдите му изчезнаха. Задиша дълбоко и равномерно. Необходима му беше пълна почивка и той се стараеше да не мисли за онова, което се бе случило на земята.

Ихтиандър искаше да прави нещо, да се движи. С какво ли би могъл да се захване? Обичаше да скача в тъмните нощи от някоя висока скала във водата така, че веднага да достига дъното. Но сега беше обяд и по морето се мяркаха черните дъна на рибарските лодки.

„Ето какво ще направя. Ще трябва да подредя пещерата“ — помисли си Ихтиандър.

В отвесната скала на залива се намираше пещера с голяма сводеста арка, откъдето се откриваше прекрасна панорама към подводната равнина, която се спускаше полегато към морските глъбини. Ихтиандър отдавна бе харесал тази пещера. Но преди да се настани в нея, трябваше да изсели оттам предишните й обитатели — многочислените семейства на октоподите.

Ихтиандър си сложи очилата, въоръжи се с дългия си, малко изкривен остър нож и смело заплува към пещерата. Влизането в пещерата беше малко страшно и Ихтиандър реши да застави враговете си да излязат навън. Край една потънала лодка той беше забелязал отдавна дълга риболовна вила. Младежът я взе в ръка, застана пред входа на пещерата и започна да движи тризъбеца напред и назад. Недоволни от нападението на този непознат враг, октоподите се размърдаха. По краищата на арката се появиха дълги, змиевидни пипала. Те предпазливо се приближаваха към тризъбеца. Ихтиандър го отдръпваше още преди пипалата да успеят да го уловят. Тази игра продължи няколко минути. Ето вече десетки пипала, прилични на косите на медузата Горгона, шареха по краищата на арката. Най-после един стар огромен октопод изгуби търпение и реши да накаже дръзкия пришълец. Октоподът излезе от пещерата, като мърдаше заплашително пипалата си. После бавно заплува към неприятеля, като изменяше цвета си, за да уплаши Ихтиандър. Ихтиандър отплува настрани, хвърли тризъбеца и се приготви за бой. Той знаеше колко е трудно за човека с неговите две ръце да се бори с враг, който има осем дълги крака-пипала.

Преди да отрежеш единия крак на октопода, другите седем ще хванат ръката ти и ще я стегнат. И младежът се стремеше да насочи удара на ножа си право в тялото на октопода. Ихтиандър остави чудовището да се доближи до него толкова, че краищата на пипалата му да го достигат, а тогава неочаквано се хвърли напред, към средата на извиващите се пипала, към главата на октопода.

Тази изненадваща хватка винаги намираше октопода неподготвен. Минаха не по-малко от четири секунди, докато животното успее да прибере краищата на пипалата си и да обвие с тях врага си. Но това време бе достатъчно за Ихтиандър, за да разсече с бърз, безпогрешен удар тялото на октопода, да засегне сърцето му и да пререже двигателните му нерви. И огромните пипала, които вече го обхващаха, изведнаж се разхлабваха и безжизнено се отпущаха надолу.

— Единият е готов!

Ихтиандър отново грабна тризъбеца. Този път срещу него изплуваха два октопода едновременно. Единият идваше право срещу Ихтиандър, а другият се опитваше да заобиколи и да го нападне изотзад. Ставаше опасно. Ихтиандър смело се спусна срещу октопода, който беше срещу него, но преди да успее да го убие, вторият октопод обви отзад шията му. Младежът бързо прониза крака на октопода и го преряза до самата си шия. После се обърна с лице към октопода и отсече пипалата му. Осакатеният октопод се залюля бавно и се спусна на дъното. А Ихтиандър вече се разправяше с октопода, който беше пред него.

— Три — продължаваше да брои Ихтиандър. Наложи се обаче да прекрати за известно време сражението. От пещерата изплува цял отред октоподи, но пролятата кръв размъти водата. В тази червенокафява мъгла предимството можеше да бъде на страната на октоподите, които умееха да откриват врага си пипнешком. А Ихтиандър не ги виждаше. Той се отдалечи малко от мястото на сражението и там, където водата беше чиста, уби още един октопод, който беше изплувал от кървавия облак.

Битката продължи с прекъсвания няколко часа. Когато най-сетне последният октопод беше убит и водата се избистри, Ихтиандър видя, че на дъното лежат мъртвите тела на октоподите и отсечените им пипала, които помръдваха слабо. Ихтиандър влезе в пещерата. Там имаше още няколко октоподчета — на големина колкото юмрук и с пипала, не по-дебели от един пръст. Ихтиандър мислеше да ги убие, но му дожаля за тях. „Да се опитам да ги дресирам. Няма да е зле, ако имам такива пазачи!“

Като очисти пещерата от големите октоподи Ихтиандър реши да мебелира подводното си жилище. Той домъкна от къщи една маса с железни крачета и мраморен плот и две китайски вази. Масата намести в средата на пещерата, постави върху нея вазите, а в тях насипа пръст и посади морски цветя. Размивана от водата, пръстта известно време се виеше над вазите, като дим, но после водата се избистри. Само цветята, клатени от слабото вълнение, се полюляваха леко, сякаш ги духаше ветрец.

До едната стена на пещерата имаше издатина, прилична на естествена каменна скамейка. Новият стопанин на пещерата с удоволствие се изтегна на тази скамейка. Макар че тя беше каменна, тялото му почти не я усещаше във водата.

Тази подводна стая с китайски вази на масата беше фантастична. Множество любопитни риби дойдоха да видят необикновеното жилище. Те сновяха между крачетата на масата, приближаваха се към цветята във вазите, сякаш ги миришеха, мушкаха се под главата на Ихтиандър. Едно мраморно попче надникна в пещерата, махна уплашено с опашка и отплува. По белия пясък изпълзя огромен рак, вдигна щипката си и я отпусна, сякаш да поздрави стопанина, и се настани под масата.

Подводната стая забавляваше Ихтиандър. „С какво ли още да украся дома си? — помисли той. — Ще посадя пред входа най-красивите подводни растения, ще посипя пода с бисери, а край стените ще наредя мидени черупки. Какво ли би казала Гутиере, ако видеше подводната ми стая?… Но тя ме лъже. А може и да не ме лъже. Защото не успя да ми разкаже за Олсен.“ Ихтиандър се натъжи. Щом престана да работи, той отново се почувствува самотен, различен от другите хора. „Защо никой друг човек не може да живее под водата? Само аз мога. Дано по-скоро се върне баща ми. Ще го попитам.“

Изпитваше желание да покаже новото си подводно жилище поне на едно живо същество. „Лидинг“ — спомни си Ихтиандър за делфина. Младежът взе една спираловидна черупка, изплува на повърхността и затръби. Скоро се чу познатото подсвирване — делфинът никога не се отдалечаваше от залива.

Когато животното доплува, Ихтиандър ласкаво го прегърна и му каза:

— Ела с мене. Лидинг, ще ти покажа новата си стая… Ти никога не си виждал маса и китайски вази.

И Ихтиандър се гмурна във водата, като заповяда на делфина да го последва.

Лидинг обаче се оказа извънредно неспокоен гост. Едър и тромав, той предизвика такова вълнение в пещерата, че вазите по масата се разлюляха. Отгоре на това той успя да блъсне муцуната си в крачето на масата и да я преобърне. Вазите изпопадаха и ако това се беше случило на сушата, щяха да се счупят. Но тук всичко мина благополучно, ако не се смята уплахата на рака, който с неочаквана бързина и някак странишком побягна към скалата.

„Какъв си несръчен!“ — помисли Ихтиандър за приятеля си, като поставяше масата в дъното на пещерата и вдигаше вазите. После младежът прегърна делфина и продължи да разговаря с него:

— Остани тук с мен, Лидинг!

Но делфинът скоро започна да клати глава и да проявява безпокойство. Той не можеше да остава продължително под водата. Необходим му беше въздух. Затова замахна с плавниците си, измъкна се от пещерата и се издигна на повърхността.

„Дори Лидинг не може да живее с мене под водата“ — печално помисли Ихтиандър, когато остана сам. — „Само рибите могат. Но те пък са глупави и страхливи…“

И той се отпусна на каменното си легло. Слънцето залезе. В пещерата стана тъмно. Лекото движение на водата приспиваше Ихтиандър. Изморен от вълненията през деня и от работата, младежът се унесе в полусън.

НОВИЯТ ПРИЯТЕЛ

Олсен седеше на един голям баркас и гледаше през борда водата. Слънцето току-що се бе издигнало над хоризонта и с полегатите си лъчи осветяваше до самото дъно прозрачната вода на малкия залив. Няколко индианци пълзяха по бялото пясъчно дъно. От време на време те излизаха на повърхността, за да си поемат дъх, и отново се потопяваха във водата. Олсен зорко наблюдаваше ловците. Въпреки ранния час бе вече горещо. „Защо и аз да не се освежа и да не се гмурна веднъж-дваж?“ — помисли си той, съблече се бързо и се хвърли във водата. Никога досега Олсен не се беше гмуркал на дъното, не това му хареса и той се убеди, че може да остава под водата по-дълго от привикналите индианци. Олсен се присъедини към ловците и бързо се увлече от новото за него занимание.

Когато се гмурна за трети път, Олсен забеляза, че двамата индианци, които бяха коленичили на дъното, скочиха и изплуваха на повърхността с такава бързина, сякаш ги преследваше акула или риба трион. Олсен се обърна назад.

Към него бързо плуваше едно странно същество, получовек, полужаба, със сребриста, люспеста кожа, огромни изпъкнали очи и жабешки лапи. То отхвърляше лапите си по жабешки и се движеше напред със силни тласъци. Преди коленичилият Олсен да успее да се изправи, чудовището вече беше до него и хвана ръката му с жабешката си лапа. Изплашеният Олсен все пак успя да забележи, че това същество имаше красиво човешко лице, което загрозяваха само изпъкналите му блестящи очи. Странното същество беше забравило, че се намира под водата, и почна да говори нещо. Олсен не можеше да чуе думите му. Той виждаше само как то мърда устните си.

Неизвестното същество държеше здраво с двете си лапи ръката на Олсен. Със силно движение на краката Олсен се отблъсна от дъното и бързо заплува към повърхността, като действуваше със свободната си ръка. Чудовището се повлече след него, без да го изпуска. Когато излезе на повърхността, Олсен се хвана за борда на баркаса, преметна крак, качи се на баркаса и отблъсна от себе си този получовек с жабешки лапи така, че той шумно плесна във водата. Намиращите се на баркаса индианци скочиха във водата и с голяма бързина заплуваха към брега.

Но Ихтиандър отново се приближи до баркаса и се обърна към Олсен на испански език:

— Слушайте, Олсен, аз трябва да поговоря с вас за Гутиере.

Това обръщение смая Олсен не по-малко от срещата под водата. Олсен беше смел човек, със здрави нерви. Щом тайнственото същество знае името му и познава Гутиере, значи то е човек, а не чудовище.

— Слушам ви — отговори Олсен.

Ихтиандър се качи на баркаса и седна на носа с подвити под себе си крака и кръстосани на гърдите лапи. „Очила!“ — помисли Олсен, като разглеждаше внимателно блестящите изпъкнали очи на неизвестното същество.

— Моето име е Ихтиандър. Веднъж аз ви извадих една огърлица от дъното на морето.

— Но тогава вие имахте човешки очи и ръце.

Ихтиандър се усмихна и разтърси жабешките си лапи.

— Свалят се — кратко отговори той.

— Така си и мислех.

Индианците с любопитство наблюдаваха иззад скалите този странен разговор, въпреки че не можеха да чуят думите.

— Обичате ли Гутиере? — попита Ихтиандър след кратко мълчание.

— Да, аз обичам Гутиере — отговори просто Олсен. Ихтиандър въздъхна тежко.

— И тя ли ви обича?

— И тя ме обича.

— Ами че тя обича мене.

— Това е нейна работа — вдигна рамене Олсен.

— Как така нейна работа? Та нали е ваша годеница?

Лицето на Олсен изрази удивление, но той отговори с предишното си спокойствие:

— Не, тя не ми е годеница!

— Лъжете!-избухна Ихтиандър. — Аз лично чух как мургавият човек на коня каза, че тя е годеница.

— Моя ли?

Ихтиандър се смути. Не, мургавият човек не беше казал, че Гутиере е годеница на Олсен. Но възможно ли е младата девойка да бъде годеница на този мургав човек, толкова стар и неприятен? Нима се случват такива неща? Мургавият е навярно неин роднина… Ихтиандър реши да поведе разпита по друг път.

— А вие какво правехте тук? Търсехте бисери ли?

— Право да си кажа, не ми се харесват тези ваши разпитвания — намръщено отговори Олсен. — И ако не знаех някои неща за вас от Гутиере, щях да ви изхвърля от баркаса и с това бих сложил край на разговора ни. Не се хващайте за ножа си. Аз мога да ви разбия главата с веслото, преди да успеете да станете. Но не намирам за нужно да крия от вас, че наистина търсех тук бисери.

— Големия бисер, който аз хвърлих в морето ли? Гутиере ли ви каза това?

Олсен кимна с глава. Ихтиандър тържествуваше.

— Ето, виждате ли? Аз й казвах, че вие няма да се откажете от този бисер. Предлагах й да вземе бисера и да ви го даде. Тя не се съгласи, а сега вие сам го търсите.

— Да, защото сега той не принадлежи на вас, а на океана. И ако го намеря, аз няма да бъда задължен никому.

— Толкова ли обичате бисерите?

— Аз не съм жена, за да обичам играчки — възрази Олсен.

— Но бисерите могат… как се казва това? Да! Да се продадат — спомни си Ихтиандър не особено ясната за него дума — и да получите много пари.

Олсен отново кимна с глава утвърдително.

— Значи вие обичате парите?

— Всъщност какво искате вие от мене? — вече с раздразнение попита Олсен.

— Искам да разбера защо Гутиере ви подарява бисери. Защото вие сте искали да се ожените за нея, нали?

— Не, аз нямах намерение да се женя за Гутиере — каза Олсен. — Пък и да съм имал, сега е вече късно да се мисли за това. Гутиере стана жена на друг.

Ихтиандър побледня и хвана Олсен за ръката.

— Нима на онзи, мургавия?

— Да, тя се омъжи за Педро Зурита.

— Но нали тя… Струва ми се, че тя ме обичаше — тихо каза Ихтиандър.

Олсен го изгледа със съчувствие, запали спокойно късичката си лула и рече:

— Да, мисля, че ви обичаше. Но нали вие пред очите й сте се хвърлили в морето и сте се удавили — поне така вярваше тя.

Ихтиандър изненадано погледна Олсен. Младежът никога не беше казвал на Гутиере, че може да живее под водата. Не му беше минавало и през ум, че девойката е могла да приеме като самоубийство неговото скачане от скалата.

— Снощи аз видях Гутиере — продължи Олсен. — Вашата гибел я е наскърбила дълбоко. „Аз съм виновна за смъртта на Ихтиандър“ — ето какво ми каза тя.

— Но защо толкова скоро се е омъжила за друг? Та нали тя… та нали аз й спасих живота. Да, да! Отдавна имам впечатлението, че Гутиере прилича на девойката, която се давеше веднъж в океана. Аз я изнесох на брега и се скрих между камъните. А после дойде този мургавият — веднага го познах — и взе да я уверява, че той я бил спасил.

— Гутиере ми е разказвала за това — рече Олсен. — Тя и до днес не знае кой е нейният спасител — Зурита или странното същество, което се мярнало пред нея, когато тя почнала да се свестява. Защо не й казахте, че вие сте я спасили?

— Неудобно е човек да говори сам за себе си. При това аз не бях напълно уверен, че съм спасил именно Гутиере, докато не видях Зурита. Но как е могла тя да се съгласи? — разпитваше Ихтиандър.

— Как е станало това — бавно продума Олсен, — и аз самият не разбирам.

— Разкажете ми, каквото знаете — помоли го Ихтиандър.

— Аз работя във фабриката за копчета, приемам черупки от бисерни миди. Там именно се запознах с Гутиере. Тя донасяше черупки — баща й я изпращаше, когато биваше зает. Запознахме се и се сприятелихме. Срещахме се понякога на пристанището, разхождахме се край морския бряг. Тя ми разказваше за своята мъка: за нея искал да се ожени един богат испанец.

— Този същият ли? Зурита?

— Да, Зурита. Бащата на Гутиере, индианецът Балтазар, имал голямо желание да се осъществи този брак и всякак се мъчел да склони дъщеря си да не отказва на такъв завиден кандидат.

— Че с какво е толкова завиден? Стар, отвратителен, мирише на лошо — не се сдържа Ихтиандър.

— За Балтазар Зурита е прекрасен зет. Още повече, че Балтазар дължал на Зурита голяма сума. Зурита можел да разори Балтазар, ако Гутиере откажела да се омъжи за него. Представете си какъв живот водеше девойката. От една страна — досадното ухажване на този кандидат, а от друга — вечните упреци, караници и заплахи на бащата…

— А защо Гутиере не е изгонила Зурита? Защо вие, такъв едър и силен, не набихте Зурита?

Олсен учудено се усмихна: „Ихтиандър не е глупав, а задава такива въпроси. Къде е живял и къде е възпитаван той?“

— Това не е толкова просто, както ви се струва на вас — отвърна Олсен. — В защита на Зурита и на Балтазар щяха да застанат законът, полицията, съдът. — Ихтиандър все още не разбираше. — С една дума, това не биваше да се прави.

— Добре, но защо тогава тя не е избягала?

— Да се избяга, беше по-лесно. И тя реши да избяга от баща си, а аз обещах да й помогна. Самият аз отдавна се готвех да напусна Буенос Айрес и да замина за Северна Америка и предложих на Гутиере да дойде с мен.

— Искате да се жените за нея, нали? — попита Ихтиандър.

— Я гледай какъв бил той! — усмихна се отново Олсен. — Нали ви казах, че бяхме приятели с нея. Какво би могло да стане по-късно — не зная…

— А защо не заминахте?

— Защото нямахме пари за път.

— Нима пътуването с „Хоръкс“ струва толкова скъпо?

— С „Хоръкс“! С „Хоръкс“ засега могат да пътуват само милионери. Какво приказвате, Ихтиандър, да не сте паднали от луната?

Ихтиандър се смути, изчерви се и реши да не задава вече въпроси, защото те разкриваха на Олсен, че той не знае и най-простите неща.

— Ние нямахме достатъчно пари дори за товарнопътнически кораб. А пък и след пристигането там също щяха да ни трябват средства. Работа не се намира току-така на пътя.

Ихтиандър пак изпита желание да попита нещо Олсен, но се сдържа.

— И тогава Гутиере реши да продаде бисерната си огърлица.

— Ех, ако знаех! — възкликна Ихтиандър, като си спомни за своите подводни съкровища.

— За какво?

— Не, аз така… Продължавайте, Олсен!

— Всичко беше вече готово за бягството.

— Ами аз… Как е възможно? Извинете… Значи тя имаше намерение да остави и мене?

— Всичко това започна, когато вие още не бяхте познати. А после, доколкото ми е известно, тя искаше да ви предупреди. Може би щеше да ви предложи да пътувате заедно с нея. В края на краищата тя можеше да ви пише по пътя, ако не й се отдадеше случай да поговори с вас за бягството си.

— Но защо все с вас, а не с мене? С вас се е съветвала, с вас се е готвела да бяга!

— Ние с нея се познаваме повече от година, а вие…

— Говорете, говорете, не обръщайте внимание на думите ми.

— И така. Всичко беше готово — продължи Олсен. — Но ето че тогава Зурита срещнал случайно Гутиере заедно с вас, а вие сте се хвърлили във водата пред очите на Гутиере. Рано сутринта, преди да отида в завода, аз се отбих при Гутиере. Често правех това и преди. Балтазар се отнасяше като че ли благосклонно към мен. Може би се страхуваше малко от юмруците ми, а може би гледаше на мен като на втори кандидат за женитба, в случай че на Зурита омръзнеше упорството на Гутиере. Най-малкото не ни пречеше и само молеше да не се мяркаме заедно пред очите на Зурита. Разбира се, старият индианец не подозираше нашите планове. Тогава аз исках да съобщя на Гутиере, че съм купил билети за парахода и че тя трябва да бъде готова към десет часа вечерта. Посрещна ме Балтазар — беше развълнуван. — „Гутиере не е в къщи. И тя… въобще няма да се върне в къщи“ — ми каза той. — „Преди половин час пред нас спря Зурита в нов, великолепен автомобил. Какво ще кажете, а!“ — възкликна Балтазар. — „Автомобилът е рядкост на нашата улица, особено ако той спира точно пред къщата ти. Аз и Гутиере изтичахме навън. Зурита беше скочил вече на земята и стоеше пред отворената вратичка на автомобила. Испанецът предложи на Гутиере да я закара до пазара и да я върне. Той знаеше, че по това време тя ходи на пазар. Гутиере погледна прекрасната кола. Сам разбирате каква съблазън е това за една млада девойка. Но Гутиере е хитра и недоверчива. Тя вежливо му отказа. Виждали ли сте такава упорита девойка?“ — ядосано извика Балтазар, но веднага се разсмя. Зурита не загубил самообладание. „Виждам, че се стеснявате“ — казал той, — „затова позволете ми, аз ще ви помогна.“ Грабнал я, натикал я в колата, Гутиере успяла само да извика: „Татко!“ и двамата изчезнали безследно. „Мисля, че няма да се върнат вече. Зурита е закарал Гутиере в дома си“ — завърши своя разказ Балтазар и беше ясно, че той е извънредно доволен от станалото. „Пред вашите очи са отвлекли дъщеря ви и вие така спокойно и дори радостно разказвате за това!“ — възмутено казах аз на Балтазар. „Че за какво да се тревожа?“ — учуди се Балтазар. — „Да беше друг човек, тогава разбирам, но Зурита познавам отдавна. Щом той, скъперникът, не е пожалил пари за автомобил, значи Гутиере много му харесва. Отвлече я, но ще се ожени за нея. А това да й е за урок — да не се инати. Богатите хора не се намират току-така на пътя. Няма за какво да плаче. Зурита има хасиенда — «Долорес», недалеч от град Парана. Там живее майка му. Сигурно там е завел и моята Гутиере.“

— А вие не набихте ли Балтазар? — попита Ихтиандър.

— Ако ви слуша човек, аз не трябва да правя нищо друго, освен да се бия. Но да си призная, най-напред и аз самият исках да набия Балтазар. След това обаче реших, че само ще разваля работата. Предполагах, че не всичко още е загубено… Няма да ви разправям подробности. Както казах вече, аз успях да се срещна с Гутиере.

— В хасиендата „Долорес“ ли?

— Да.

— И не убихте този негодник Зурита и не освободихте Гутиере?

— Значи, не само да бия, ами и да убивам… Кой би могъл да помисли, че сте толкова кръвожаден?

— Аз не съм кръвожаден — със сълзи на очи извика Ихтиандър. — Но това е наистина възмутително!

Олсен съжали младежа.

— Имате право, Ихтиандър — рече той. — Зурита и Балтазар са недостойни хора, те заслужават гнева и презрението ни. Струва си да ги набие човек. Но животът е много по-сложен, отколкото вие, изглежда, си го представяте. Гутиере сама се отказа да избяга от Зурита.

— Сама? — не повярва Ихтиандър.

— Да, сама.

— Но защо?

— Първо, тя е убедена, че вие сте се самоубили — удавили сте се заради нея. Вашата смърт я измъчва. Тя горкичката, изглежда, ви е обичала много. „Сега моят живот е свършен, Олсен — каза ми тя. — Вече нищо не ми трябва. Безразлична съм към всичко. Аз не съзнавах какво правя, когато извиканият от Зурита свещеник ни венча. «Нищо не става против волята божия» — ми каза свещеникът, когато слагаше венчалния пръстен на ръката ми. А онова, което бог е съединил, човек не бива да разделя. Аз ще бъда нещастна със Зурита, но се страхувам да не предизвикам божия гняв и затова няма да го напусна!“

— Но нали всичко това са глупости! Какъв бог? Баща ми казва, че бог — това са приказки за малки деца! — развълнувано извика Ихтиандър. — Нима вие не успяхте да я убедите?

— За съжаление Гутиере вярва на тези приказки. Мисионерите са успели да направят от нея страстна католичка. Аз отдавна се опитвах да я разубедя, но неуспешно. Тя дори заплашваше да сложи край на нашето приятелство, ако продължавам да говоря с нея за църквата и бога. Трябваше да се изчака. А в хасиендата нямах време да я убеждавам дълго. Успях да разменя с нея само няколко думи. Да, ето какво още ми разказа. Когато се венчал с нея, Зурита със смях възкликнал: „Е, едната работа е свършена! Хванахме птичката и я сложихме в кафеза, сега остава да хванем рибката!“ Той обяснил на Гутиере, а тя — на мене, за каква рибка става дума. Зурита заминава за Буенос Айрес, за да залови „морския дявол“ и тогава Гутиере ще стане милионерка. Не става ли дума за вас? Вие можете да стоите във водата без никаква вреда за себе си, плашите ловците на бисери…

Предпазливостта задържаше Ихтиандър да открие своята тайна. Той и без това не би могъл да я обясни. И затова, без да отговаря на въпроса, младежът попита на свой ред:

— А за какво му е на Зурита „морският дявол“?

— Педро иска да накара „дявола“ да лови бисери. И ако вие сте морският „дявол“, пазете се…

— Благодаря за предупреждението — каза младежът.

Ихтиандър не подозираше, че неговите номера са широко известни по крайбрежието и че за него бе писано много по вестниците и списанията.

— Не мога повече — внезапно каза той, — аз трябва да я видя. Искам да се срещна с нея, макар и за последен път. Град Парана ли? Да, зная. Пътят за там е нагоре по течението на река Парана. Но как да стигна от града до хасиендата „Долорес“?

Олсен му обясни.

Ихтиандър стисна силно ръката му.

— Простете ми. Аз ви смятах за враг, но неочаквано намерих приятел. Тръгвам да търся Гутиере.

— Веднага ли? — попита усмихнато Олсен.

— Да, без да губя нито минута — отвърна Ихтиандър, скочи във водата и заплува към брега.

Олсен само поклати глава.