Човекът — амфибия

НА ПЪТ

Ихтиандър бързо се приготви за път. Той извади скритите на брега дрехи и обувки и ги завърза на гърба си с ремъка, на който висеше ножът му. Сложи очилата и плавниците си и тръгна.

В залива Рио де ла Плата имаше много океански параходи и кораби, шхуни и баркаси. Помежду им сновяха малки крайбрежни катери. Техните дъна, гледани изпод водата, приличаха на водни бръмбари, които се движеха по повърхността на всички страни. Котвените вериги и въжета се издигаха от дъното като тънки стебла на подводна гора. Дъното на залива беше осеяно с различни отпадъци, железни парчета, купища изсипани каменни въглища и изхвърлена сгурия, парчета стари маркучи и платна, бидони, тухли, счупени бутилки, консервни кутии, а по-близо до брега — и с трупове на кучета и котки.

Тънък пласт нефт покриваше повърхността на водата. Слънцето още не бе залязло, но тук владееше сивозеленикав здрач. Река Парана носеше тиня и пясък, които размътваха водата на залива.

Ихтиандър можеше да се заблуди сред този лабиринт от морски съдове, но за компас му служеше лекото течение, образувано от вливащата се в залива река. „Колко само са мръсни хората“ — мислеше той, като разглеждаше с погнуса дъното, което напомняше бунище. Младежът плуваше по средата на залива, по-надълбоко от киловата част на корабите. В замърсените води на залива той дишаше трудно, както човек в задимена стая. На няколко места по дъното Ихтиандър видя трупове на хора и скелети на животни. Черепът на един труп беше разсечен, а на шията му се виждаше въже с привързан на него камък. Тук беше погребано нечие престъпление.

Ихтиандър бързаше да изплува по-скоро от тези мръсни места. Колкото по-нагоре се издигаше обаче, толкова по-силно чувствуваше насрещното течение. Беше му трудно да плува. В океана има течения, но там те му помагаха — младежът ги познаваше добре. Той ги използуваше, както моряк — попътния вятър. Тук имаше само насрещно течение. Ихтиандър беше опитен плувец, но се дразнеше, че се придвижва напред толкова бавно. Изведнъж нещо прелетя съвсем близо до него и за малко не го засегна. Някакъв кораб беше хвърлил котва. „Май че тук не е безопасно да се плува“ — помисли Ихтиандър и се озърна. Видя, че го настига един голям параход.

Ихтиандър се спусна по-надълбоко и когато дъното на кораба минаваше над него, той се хвана за кила. Полипи бяха облепили желязото и той можеше да се улови за тази грапава повърхност. Не беше много удобно да се лежи под водата в такова положение, но в замяна на това сега се намираше под прикритие и плуваше бързо, влачен от парахода.

Делтата се свърши и параходът навлезе в река Парана. Водите на реката носеха със себе си огромно количество тиня. Ихтиандър дишаше трудно в тази сладка вода. Ръцете му изтръпнаха, но той не искаше да се раздели с парахода. „Жалко, че не можах да тръгна на това пътешествие с Лидинг!“ — спомни си младежът за делфина. Но в реката биха могли да убият делфина. Лидинг нямаше да може да плува под водата през целия път, а Ихтиандър не би посмял да се покаже на повърхността на реката, където имаше твърде голямо движение.

Ръцете на Ихтиандър отмаляваха все повече и повече. Освен това той изгладня много, тъй като през целия ден не беше хапвал нищо. Трябваше да спре. Той се отдели от кила на парахода и се спусна на дъното. Мракът се сгъстяваше. Ихтиандър огледа тинестото дъно. Там не намери нито плоски писии, нито стриди. Край него сновяха сладководни риби, но той не познаваше навиците им и те му се струваха по-хитри от морските риби. Трудно беше да се хванат. Чак когато настъпи нощта и рибите заспаха, Ихтиандър успя да хване една голяма щука. Месото й беше твърдо и имаше дъх на тиня, но изгладнелият младеж я ядеше с апетит, като налапваше цели парчета заедно с костите.

Трябваше да си почине. В тази река той можеше поне спокойно да се наспи, без да се страхува от акули или октоподи. Трябваше само да се погрижи течението да не го отнесе надолу по време на съня му. Ихтиандър намери на дъното няколко камъка, нареди ги в редица и легна, като обгърна с ръка един от тях.

Но младежът спа много малко. Скоро усети, че се приближава някакъв параход. Ихтиандър отвори очи и видя сигналните светлини. Параходът идваше отдолу. Младежът скочи бързо и се приготви да се улови за него. Но това беше моторна лодка със съвсем гладко дъно. Ихтиандър направи няколко опита да се залови за дъното и едва не попадна под витлото.

Няколко парахода още минаха надолу по течението, докато най-после Ихтиандър успя да се хване за един пътнически параход, който отиваше нагоре по реката. Така Ихтиандър стигна до град Парана. Първата част от пътешествието му завърши. Оставаше обаче най-трудната — сухоземната.

Рано сутринта Ихтиандър се отдалечи от шумното пристанище на града, спря в една безлюдна местност, огледа се внимателно и излезе на брега. Свали очилата и плавниците си, закопа ги в пясъка край брега, изсуши на слънцето костюма си и се облече. В измачканите дрехи той приличаше на скитник. Но младежът малко мислеше за това.

Ихтиандър тръгна по десния бряг, както му беше обяснил Олсен, и почна да разпитва срещнатите рибари знаят ли къде се намира хасиендата „Долорес“ на Педро Зурита. Рибарите го оглеждаха подозрително и поклащаха глава отрицателно.

Часове минаваха един след друг, горещината се засилваше все повече, а търсенията му не довеждаха до нищо. На сушата Ихтиандър не умееше да се ориентира в непознати места. Горещината го изморяваше, виеше му се свят и той не можеше да разсъждава добре.

За да се освежи, Ихтиандър на няколко пъти се съблича и се потопява във водата.

Беше около четири часа след обяд, когато най-после щастието му се усмихна — той срещна един стар селянин, който приличаше на ратай. Старецът изслуша Ихтиандър, кимна и рече:

— Върви все натам, все по този път, покрай нивите. Ще стигнеш до едно голямо езеро, ще минеш моста, ще се изкачиш на малко възвишение и там ще намериш мустакатата дона Долорес.

— Защо да е мустаката? Та нали „Долорес“ е хасиенда?

— Да, хасиенда е. Но старата стопанка се казва също Долорес и е майка на Педро Зурита. Дебела мустаката старица. Хич и не мисли да се наемаш на работа при нея. Жив ще те одере. Истинска вещица. Казват, че Зурита си е довел млада жена. Бял ден няма да види тя от свекърва си — нареждаше словоохотливият селянин.

„Това е за Гутиере“ — помисли Ихтиандър.

— А далече ли е? — попита той.

— Привечер ще стигнеш — отговори старецът, като погледна слънцето.

Ихтиандър поблагодари на стареца и закрачи бързо по пътя край пшеничните и царевични ниви. От бързия ход той почна да се изморява. Пътят се точеше като безкрайна бяла лента. Пшеничните ниви се сменяха с пасища от висока гъста трева, където пасяха стада овце.

Ихтиандър изнемогваше, острите болки в гърдите му се засилваха. Измъчваше го жажда. Наоколо — ни капка вода. „Дано стигна по-бързо до езерото!“ — мислеше си младежът. Страните и очите му хлътнаха, дишаше тежко. Усещаше глад. Но с какво можеше да обядва тук? Далеч на ливадата пасеше стадо овни под охраната на овчар с кучета. През една каменна ограда бяха надвиснали клоните на праскови и портокали, а по тях имаше зрели плодове. Тук не е като в океана — всичко е чуждо, всичко е поделено, всичко е оградено и се охранява. Само волните птици единствено не принадлежат на никого, летят и кряскат край пътя. Но тях е трудно да хванеш. Пък и позволено ли е да се ловят тези птици? Може би и те принадлежат на някого. Тук лесно можеш да умреш от глад и жажда всред езера, градини и стада.

Срещу Ихтиандър вървеше, сложил ръце зад гърба си, един дебел човек в бял кител с лъскави копчета, бяла фуражка и кобур на пояса.

— Кажете ми, далеч ли е оттук хасиендата „Долорес“? — попита Ихтиандър.

Дебелият човек подозрително огледа Ихтиандър.

— А защо питаш? Откъде идваш?

— От Буенос Айрес…

Човекът в китела изведнаж застана нащрек.

— Подай си ръцете — каза дебелият човек. Това учуди Ихтиандър, но понеже не допускаше нищо лошо, протегна ръце. Дебелият извади от джоба си „гривни“ (белезници) и бързо ги щракна на ръцете на Ихтиандър.

— Ето че те пипнахме! — измърмори човекът с лъскавите копчета и като блъсна Ихтиандър в гърдите, извика: — Върви! Аз ще те придружа до „Долорес“.

— Защо оковахте ръцете ми? — в недоумение попита Ихтиандър и с вдигнати ръце почна да разглежда „гривните“.

— Без приказки! — подвикна му строго дебелият. — Хайде, тръгвай!

Ихтиандър наведе глава и бавно тръгна по пътя. Добре поне, че не го накараха да се върне назад. Той не разбираше какво се беше случило с него. Не знаеше, че миналата нощ в съседната ферма бе извършено убийство и грабеж и полицията търсеше сега престъпниците. Не се досещаше и за това, че имаше подозрителен вид в своя измачкан костюм. Неговият неопределен отговор за целта на пътуването му окончателно реши съдбата му. Полицаят арестува Ихтиандър и сега го водеше в най-близкото селище, за да го изпрати в Парана, в затвора.

Ихтиандър разбра само едно: той е лишен от свобода и пътуването му за нещастие се забавя. Реши на всяка цена да си възвърне свободата още при първия удобен случай.

Дебелият полицай, доволен от сполуката си, запуши дълга пура. Той крачеше отзад и облъхваше Ихтиандър с кълба тютюнев дим. Младежът се задъхваше.

— Не може ли да не пускате дим, трудно дишам — каза той, обръщайки се към този, който го конвоираше.

— Какво-о? Моля, не пушете, а? Ха-ха-ха! — полицаят избухна в смях и цялото му лице се набръчка. — Я гледай ти колко сме нежни! — И като пусна право в лицето на младежа няколко гъсти кълба дим, извика: — Тръгвай!

Младежът се подчини.

Най-после Ихтиандър видя езерото с прехвърления през него тесен мост и неволно ускори крачки.

— Не бързай за твоята Долорес! — извика дебелият полицай.

Стъпиха на моста. Когато стигнаха до средата, Ихтиандър изведнаж се наведе през перилата и се хвърли във водата.

Полицаят съвсем не очакваше такава постъпка от човек с оковани ръце. Но и Ихтиандър пък не очакваше от дебелия онова, което той направи в следващия миг. Полицаят се хвърли във водата след Ихтиандър — страхуваше се, че престъпникът може да се удави. Искаше да го заведе жив: арестуваният може да му причини много неприятности, ако го намерят удавен, окован в белезници. Полицаят толкова бързо последва Ихтиандър, че успя да го хване за косата и не го пускаше. Тогава Ихтиандър с риск да се лиши от косата си, повлече полицая към дъното. Скоро младежът почувствува, че ръката на полицая се разтваря и отпуска косата му. Ихтиандър отплува няколко метра встрани и се подаде навън, за да види излязъл ли е отгоре и полицаят. Шишкото пляскаше с ръце и крака на повърхността и като видя главата на Ихтиандър, се развика:

— Ще се удавиш, негоднико! Плувай към мене!

„Това е една идея!“ — мина през главата на Ихтиандър и той внезапно почна да вика:

— Помощ! Потъвам… — и полетя към дъното.

Изпод водата той наблюдаваше как полицаят се гмурка и го търси. Най-после, изглежда, дебелият изгуби всякаква надежда и изплува на брега. „Сега ще си отиде“ — помисли Ихтиандър. Но полицаят не си отиваше. Той бе решил да остане при трупа, докато пристигнат следствените власти. Това, че удавеният лежеше на дъното на езерото, не променяше нещата.

В това време по моста минаваше един селянин, който яздеше на муле, натоварено с чували. Полицаят заповяда на селянина да разтовари чувалите и да занесе в най-близкия полицейски участък една бележка. Положението на Ихтиандър се влошаваше. Освен това в езерото имаше пиявици. Те се впиваха в Ихтиандър и той едва сварваше да ги отмахне от тялото си. Но трябваше да прави това предпазливо, за да не раздвижва застоялата вода и да не привлече по този начин вниманието на полицая.

Селянинът се върна след половин час, посочи с ръка към пътя, натовари чувалите си на мулето и бързо се отдалечи. След пет-шест минути към брега се приближиха трима полицаи.

Двама от тях носеха на глави една лека лодка, а третият — канджа и весло. Пуснаха лодката във водата и почнаха да търсят удавения. Ихтиандър не се страхуваше, че ще бъде намерен. За него това беше почти игра — той само преминаваше от едно място на друго. Цялото дъно на водоема край моста беше грижливо претърсено с канджата, но трупът не бе намерен.

Полицаят, който беше арестувал Ихтиандър, разтваряше в недоумение ръце. Това дори забавляваше Ихтиандър. Но скоро той се почувствува зле. Полицаите бяха повдигнали с канджата си от дъното на езерото цели облаци от тиня. Водата се размъти. Сега Ихтиандър не можеше да различи нищо по-далеч от една протегната ръка, а това беше вече опасно. Но най-главното — беше му трудно да диша с хриле в бедната на кислород вода. А отгоре на това — тези облаци от тиня.

Ихтиандър се задъхваше и чувствуваше в хрилете си все по-силно парене. Повече не можеше да търпи. От устата му се изтръгна неволен стон, няколко мехурчета отлетяха нагоре. Какво да прави? Да излезе от езерото — друг изход нямаше. Трябваше да излезе, каквото и да го заплашваше след това. Разбира се, веднага ще го хванат, може и да го пребият от бой и ще го пратят в затвора. Но все едно. Олюлявайки се, Ихтиандър тръгна бавно към плиткото и главата му се показа над водата.

— А-а-а-а! — като луд извика полицаят и скочи през борда на лодката, за да доплува по-бързо до брега.

— Исусе Христе! Олеле! — изкрещя и другият, като се просна на дъното на лодката.

Двамата полицаи, останали на брега, шепнеха молитви. Бледни, те трепереха от страх и се мъчеха да се скрият един зад друг.

Ихтиандър не очакваше това и не разбра най-напред причината на уплахата им. После се сети, че испанците са много религиозни и суеверни. Вероятно полицаите си бяха въобразили, че виждат пред себе си призрак. Ихтиандър реши да ги изплаши още повече: той се озъби, облещи очи, почна да вие със страшен глас, като се насочваше бавно към брега. После излезе на пътя, все така умишлено бавно, и се отдалечи с отмерени стъпки.

Нито един от полицаите не се помръдна и не задържа Ихтиандър. Суеверният ужас, страхът от привидения им попречиха да изпълнят своя служебен дълг.

ТОВА Е „МОРСКИЯТ ДЯВОЛ“!

Майката на Педро Зурита — Долорес — беше дебела, отпусната старица със закривен нос и издадена напред брадичка. Нейните гъсти мустаци й придаваха странен и непривлекателен вид. Това рядко за жените украшение й беше спечелило в околността прозвището мустакатата Долорес.

Когато синът й пристигна при нея с младата си жена, бабата безцеремонно огледа Гутиере. Долорес търсеше преди всичко у хората недостатъци. Красотата на Гутиере я порази, въпреки че старицата с нищо не издаде това. Но такава си беше мустакатата Долорес: след като се оттегли в кухнята и се размисли, тя реши, че красотата на Гутиере е недостатък. Когато остана насаме със сина си, старицата неодобрително поклати глава и рече:

— Хубава е! Дори прекалено хубава! — После въздъхна и добави: — Ще си имаш неприятности с такава красавица… Да. По-добре щеше да бъде, ако се беше оженил за испанка. — И като помисли малко, продължи: — Пък и горда е. А ръцете й — меки, нежни, работа от нея не чакай!

— Ще я пречупим — отговори Педро и се задълбочи в домакинските си сметки.

Долорес се прозя и за да не пречи на сина си, излезе в градината да подиша вечерната прохлада. Тя обичаше да си помечтава, когато има луна. Мимозите изпълваха градината с приятен аромат. Белите лилии блестяха на лунната светлина. Листата на лаврите и фикусите леко се полюляваха. Долорес седна на една скамейка сред миртите и се предаде на мечти: как ще откупи и съседния участък земя, ще развъди тънкорунни овце, ще построи нови хамбари.

— Ох, да ви вземат дяволите! — ядосано извика старата жена, като се плесна по бузата. — Тези москити не оставят човека на мира.

Незабелязано облаци покриха небето и цялата градина потъна в полумрак. На хоризонта се очерта по-рязко светлосиня ивица — отражение от светлините на град Парана. И изведнаж над ниската каменна ограда Долорес забеляза една човешка глава. Някой вдигна ръце, оковани в белезници, и прескочи предпазливо стената.

Бабата се изплаши. „В градината се е вмъкнал каторжник“ — реши тя. Искаше да извика, но не можа, опита се да стане и да избяга, но краката и се подкосиха. Седнала на скамейката, тя следеше неизвестния.

А човекът с белезниците предпазливо се промъкваше между храстите, приближаваше се към дома, надничаше през прозорците. И неочаквано — или така й се стори — каторжникът тихичко извика.

— Гутиере!

„Виж я ти, хубавицата! Гледай с какви хора се познавала! Току-виж, че тази красавица вземе да убие сина ми, да ограби хасиендата и да избяга с каторжника“ — мислеше си Долорес.

Чувство на дълбока омраза и горчиво злорадство обзе изведнъж старата жена. Това й придаде сили. Тя скочи и тичешком влезе в къщи.

— По-бързо — прошепна Долорес на сина си. — В градината се е вмъкнал каторжник. Викаше Гутиере.

Педро изскочи навън с такава бързина, сякаш в къщи беше избухнал пожар, грабна лопатата, която лежеше на пътечката, и се затича около къщата. До стената стоеше непознат младеж, облечен в мръсен, измачкан костюм, с оковани ръце, и надничаше през прозореца.

— Дявол да те вземе! — измърмори Зурита и стовари лопатата върху главата на младежа.

Той падна на земята, без да издаде звук.

— Готово!… — тихо каза Зурита.

— Готово! — потвърди последвалата го Долорес с такъв тон, сякаш нейният син беше смачкал отровен скорпион. Зурита въпросително погледна майка си.

— Къде да го денем?

— В езерото — посочи натам бабата. — То е дълбоко.

— Ще изплува.

— Ще му вържем камък. Аз ей сега…

Долорес изтича в къщи и припряно почна да търси чувал, в който можеше да се пъхне трупът на убития. Но същата сутрин тя беше напълнила всички чували с жито и ги беше изпратила на мелницата. Тогава взе една калъфка за възглавница и дълга връв.

— Няма чувал — каза тя на сина си. — Ето, сложи камъни в калъфката и я вържи с връвта за белезниците…

Зурита кимна, метна на гръб трупа и го помъкна към дъното на градината, където имаше малко езеро.

— Гледай да не се изцапаш с кръв — шепнешком каза Долорес, която креташе след сина си с калъфката и връвта.

— Ще я измиеш — отговори Педро, обаче провеси по-ниско главата на младежа, така че кръвта да се стича по земята.

Край езерото Зурита бързо напълни калъфката с камъни, върза я за ръцете на младежа и хвърли тялото във водата.

— Сега трябва да се преоблека. — Педро погледна към небето. — Готви се да вали. Дъждът ще измие до сутринта следите от кръв по земята.

— Ами… водата няма ли да порозовее от кръвта? — попита мустакатата Долорес.

— Няма, езерото се изтича… О, дявол да го вземе! — с дрезгав глас извика той, като се отправяше към къщи и се закани с юмрук към един от прозорците.

— Виж я ти нея, хубавицата! — мърмореше бабата, мъкнейки се след сина си.

На Гутиере бяха дали стая в партера. Тази нощ тя ме можа да заспи. Беше задушно, москитите я безпокояха. Тъжни мисли нахлуваха в главата й. Тя не можеше да забрави Ихтиандър, неговата смърт. Мъжа си не обичаше, свекървата предизвикваше у нея отвращение. И с тази мустаката баба Гутиере трябваше да живее занапред…

През нощта на девойката й се стори, че чува гласа на Ихтиандър. Той я зовеше по име. Някакъв шум и приглушени гласове долитаха от градината. Гутиере разбра, че вече няма да може да заспи тази нощ. И излезе в градината.

Слънцето още не беше изгряло. Градината тънеше в предутринен здрач. Облаците се бяха разпръснали. По тревата и дърветата блестеше изобилна роса. Облечена в лека домашна дреха, Гутиере вървеше боса по тревата. Изведнъж тя се спря и внимателно почна да се взира в земята. Пясъкът по пътечката срещу нейния прозорец беше накапан с кръв. Наблизо се търкаляше една окървавена лопата. През нощта тук е станало някакво престъпление. Иначе откъде могат да се появят тези кървави следи?

Гутиере неволно тръгна по следите и те я заведоха до езерото. „Дали последните следи на престъплението не са скрити тук?“ — помисли си тя, като се взираше страхливо в зеленикавата повърхност на езерото.

Изпод тази зеленикава вода я гледаше лицето на Ихтиандър. Кожата на едното му слепоочие беше разкъсана. Лицето му изразяваше страдание и същевременно радост.

Гутиере гледаше втренчено лицето на потъналия Ихтиандър. Нима се е побъркала?

Тя понечи да избяга. Но не можеше да се помръдне, не можеше да откъсне очи от него.

А лицето на Ихтиандър бавно се издигаше нагоре. То вече се показа над повърхността и леко раздвижи тихите води. Ихтиандър протегна окованите си ръце към Гутиере и с бледа усмивка продума, обръщайки се към нея за първи път на „ти“

— Гутиере! Скъпа моя! Гутиере, най-после аз… — но той не успя да се доизкаже.

Гутиере се хвана за главата и ужасена извика:

— Махни се! Изчезни, нещастен призрак! Та нали аз зная, че ти си мъртъв? Защо ми се явяваш?

— Не, не, Гутиере, аз не съм мъртъв — бързо отговори призракът, — аз не се удавих. Прости ми… аз скрих от тебе… Не зная защо направих това… Не си отивай, изслушай ме. Аз съм жив, ето, допри се до ръцете ми…

И той протягаше към нея окованите си ръце. Гутиере продължаваше да го гледа.

— Не се страхувай, ами че аз съм жив… Аз мога да живея под водата. Не съм като всички други хора. Единствен аз мога да живея под водата. Не се удавих, когато се хвърлих в морето. Направих го, защото ми беше много трудно да дишам на сушата.

Ихтиандър се олюля и продължи да говори все така забързано и несвързано:

— Аз те търсих, Гутиере. Тази нощ твоят мъж ме удари по главата, когато се бях приближил до прозореца ти, и после ме хвърли в езерото. Във водата се свестих. Успях да откача торбата с камъни, но това — Ихтиандър посочи белезниците на ръцете си — не можах да снема…

Гутиере почна да вярва, че пред нея се намира не призрак, а жив човек.

— Но защо са оковани ръцете ви? — попита тя.

— После ще ти разкажа всичко… Да бягаме, Гутиере. Ще се скрием при моя баща, там няма да ни намери никой… И ще живеем заедно… Хайде, вземи ръцете ми, Гутиере… Олсен каза, че мене ме наричали „морския дявол“, но аз съм човек. Защо тогава се страхуваш от мене?

Ихтиандър излезе от езерото, целият покрит с тиня. Той се отпусна изнемощял на тревата.

Гутиере се наведе над него и най-сетне го хвана за ръката.

— Горкото ми момче! — каза тя.

— Каква приятна среща! — прозвуча ненадейно подигравателен глас.

Те се обърнаха и видяха Зурита, застанал недалеч от тях. Зурита, също както и Гутиере, не можа да заспи тази нощ. Той излезе в градината при вика на Гутиере и беше чул целия разговор. Когато разбра, че пред него е „морският дявол“, когото беше преследвал толкова дълго и безрезултатно, Педро се зарадва много и веднага реши да закара Ихтиандър на борда на „Медуза“. Но като поразмисли повече, реши да постъпи другояче.

— Вие, Ихтиандър, няма да успеете да отведете Гутиере при доктор Салватор, защото тя е моя жена. Едва ли и самият вие ще се върнете при баща си. Полицията ви търси.

— Но аз не съм виновен за нищо!

— Без вина полицията не награждава хората с такива белезници. И щом сте попаднали вече в ръцете ми, мой дълг е да ви предам на полицията.

— Нима ще направите това? — с негодувание попита Гутиере мъжа си.

— Длъжен съм да го направя — отговори Педро, като вдигна рамене.

— Много ще му прилича — намеси се ненадейно в разговора появилата се Долорес, — ако вземе да пусне каторжника да върви, където си ще! И то за какво? За това ли, че този разбойник надзърта по чуждите прозорци и се готви да отвлича чуждите жени?

Гутиере се приближи до мъжа си, улови го за ръцете и ласкаво му каза:

— Пуснете го. Моля ви. Аз в нищо не съм се провинила пред вас…

Долорес се изплаши, че нейният син може да отстъпи на жена си, размаха ръце и се развика:

— Не я слушай, Педро!

— Пред молбата на една жена аз съм безсилен — галантно каза Зурита. — Съгласен съм.

— Ожени се и ето те вече под чехъла на жена си — мърмореше бабичката.

— Не бързай, майко. Ние ще изпилим вашите окови, млади човече, ще ви облечем в по-приличен костюм и ще ви заведем на „Медуза“. В Рио де ла Плата вие ще можете да скочите от борда и да си заплувате, накъдето намерите за добре. Но аз ще ви пусна само при едно условие: трябва да забравите Гутиере. А тебе, Гутиере, ще взема със себе си. Така ще бъде по-безопасно.

— Вие сте по-добър, отколкото ви мислех — искрено каза Гутиере.

Зурита самодоволно засука мустак и се поклони пред жена си. Долорес познаваше добре сина си — тя бързо се досети, че той замисля някаква хитрост. Но за да поддържа играта му, престори се на ядосана и измърмори:

— Омагьосала го е! Стой сега под чехъла й!

ПЪЛЕН НАПРЕД

— Утре Салватор пристига. Треската ми попречи, а ние трябва да поговорим с тебе за много неща — рече Кристо, обръщайки се към Балтазар. Те бяха седнали в магазинчето на Балтазар. — Слушай, братко, слушай внимателно и не ме прекъсвай, за да не забравя какво трябва да ти кажа.

Кристо помълча малко, съсредоточи мислите си и продължи:

— Ние направихме много нещо за Зурита. Той е по-богат от нас двамата, но иска по богатство да надмине и себе си. Иска да хване „морския дявол“.

Балтазар направи някакво движение.

— Мълчи, братко, мълчи, иначе ще забравя какво щях да кажа. Зурита иска „морският дявол“ да му стане роб. А ти знаеш ли какво нещо е „морският дявол“? Това е съкровище. Това е неизчерпаемо богатство. „Морският дявол“ може да събира бисерни миди на морското дъно — безброй прекрасни бисери. Но „морският дявол“ може да вади от морското дъно не само бисери. На дъното има много потънали кораби и несметни богатства. Той може да ги изважда за нас. Аз казвам за нас, а не за Зурита. Знаеш ли ти, братко, че Ихтиандър обича Гутиере?

Балтазар се опита да каже нещо, но Кристо не го остави да продума.

— Мълчи и слушай. Не мога да говоря, когато ме прекъсват. Да, Ихтиандър обича Гутиере. От мене нищо не може да се скрие. Когато разбрах това, аз си рекох: „Добре. Нека Ихтиандър обикне още по-силно Гутиере. Той ще бъде по-добър съпруг и зет, отколкото този Зурита.“ И Гутиере обича Ихтиандър. Аз ги следих, без да преча на Ихтиандър. Нека се срещат.

Балтазар въздъхна, но не прекъсна брат си.

— И това, братко, още не е всичко. Слушай по-нататък. Искам да ти напомня нещо, което се случи преди много години. Аз придружавах твоята жена — оттогава има вече двадесет години, — когато тя се връщаше от домашните си. Помниш ли, беше ходила в планината за погребението на майка си. По пътя жена ти умря при раждане. Умря и детето. Тогава аз не ти казах всичко, не исках да те наскърбявам. Сега ще ти кажа. Жена ти умря по пътя, но детето беше още живо, макар и много слабичко. Това се случи в едно индианско селище. Една стара жена ми каза, че недалеч от тях живее велик чудотворец, богът Салватор…

Балтазар удвои вниманието си.

— И тя ме посъветва да занеса детето на Салватор, за да го спаси от смъртта. Аз послушах добрия съвет и занесох детето. „Спасете го!“ — казах аз. Салватор пое момченцето, поклати глава и рече: „Трудно е да се спаси.“ И го отнесе. Чаках до вечерта. Вечерта излезе един негър и ми каза: „Детето умря.“ Тогава си отидох. И така — продължи Кристо, — Салватор каза чрез негъра си, че детето е умряло. Аз бях забелязал у новороденото дете — твоя син — един червен белег. Помня добре каква форма имаше този белег. — Кристо направи малка пауза и продължи: — Немного отдавна някой беше наранил по шията Ихтиандър. Когато го превързвах, разтворих малко яката на люспестата му дреха и видях червен белег със същата форма, какъвто имаше твоят син.

Балтазар погледна Кристо с широко отворени очи и развълнуван попита:

— Ти да не мислиш, че Ихтиандър е моят син?

— Мълчи, братко, мълчи и слушай. Да, така мисля. Мисля, че Салватор не ми е казал истината. Твоят син не е умрял и Салватор е направил от него „морски дявол“.

— о-о! — избухна Балтазар. — Как е посмял! Ще го убия със собствените си ръце.

— Мълчи! Салватор е по-силен от теб. И после възможно е да се лъжа. Изминали са двадесет години. Белег от рождение може да има на шията си и друг човек. Може Ихтиандър да е твой син, а може и да не е. Трябва да бъдем предпазливи. Ти ще отидеш при Салватор и ще кажеш, че Ихтиандър е твоят син. Аз ще ти бъда свидетел. Ще поискаш от него да ти върне сина. Ако не го даде, ще го заплашиш, че ще се обърнеш към съда, загдето осакатява децата. Ще го дострашее. Ако обаче и това не помогне, ще го дадеш под съд. Ако и в съда не успеем да докажем, че Ихтиандър е твой син, то той ще се ожени за Гутиере; Гутиере не ти е родна дъщеря, а осиновена. Тогава ти скърбеше за жена си и детето си и аз ти намерих това сираче Гутиере…

Балтазар скочи от стола си. Той крачеше сега от единия до другия край на магазинчето, като разбутваше раците и черупките.

— Сине мой! Сине мой! Ах, какво нещастие!

— Но защо да е нещастие? — учуди се Кристо.

— Аз не те прекъсвах и те слушах внимателно, сега и ти ме изслушай. Докато ти беше болен от треска, Гутиере се омъжи за Педро Зурита.

Тази новина порази Кристо.

— А Ихтиандър… моят нещастен син… — Балтазар наведе глава. — Ихтиандър е в ръцете на Зурита.

— Не може да бъде! — възрази Кристо.

— Да, да. Ихтиандър е на борда на „Медуза“. Тази сутрин Зурита идва при мене. Той ни се присмиваше, подиграваше ни и ни ругаеше. Казваше, че сме го измамили. Помисли си — той сам, без наша помощ, е заловил Ихтиандър! Сега Зурита няма да ни плати нищо. Но аз самият и без това няма да взема пари от него. Та може ли човек да продаде собствения си син?

Балтазар беше в отчаяние. Кристо с неодобрение гледаше брат си. Сега трябваше да се действува решително. Балтазар обаче можеше по-скоро да навреди, отколкото да помогне. Самият Кристо не вярваше чак толкова много в родството на Ихтиандър с Балтазар. Наистина Кристо беше видял у новороденото червеникавия белег. Но нима това е неопровержимо доказателство? Когато видя белега на врата на Ихтиандър, Кристо реши да се възползува от тази прилика, за да спечели нещо. Но можеше ли да предполага, че Балтазар ще се отнесе така към неговия разказ? Затова пък чутите от Балтазар новини изплашиха Кристо.

— Сега не е време за сълзи. Трябва да се действува. Салватор пристига утре сутринта. Бъди мъж! Чакай ме при изгрев слънце на вълнолома. Трябва да спасим Ихтиандър. Но внимавай, не казвай на Салватор, че ти си баща на Ихтиандър. Накъде се отправи Зурита?

— Не ми каза, но мисля, че на север. Зурита отдавна се готвеше да иде към бреговете на Панама.

Кристо кимна.

— Запомни добре: утре сутринта, преди изгрев слънце, ти трябва да бъдеш на брега. Стой там и не си отивай дори ако трябва да чакаш до вечерта.

Кристо бързо си тръгна. През цялата нощ той мисли за предстоящата си среща със Салватор. Трябваше да се оправдае пред доктора.

Салватор пристигна на разсъмване. Кристо поздрави доктора и като си придаде израз на отчаяние и преданост, каза:

— Случи се нещастие… Аз много пъти предупреждавах Ихтиандър да не плува в залива…

— Какво е станало с него? — нетърпеливо попита Салватор.

— Похитиха го и го отвлякоха с една шхуна… Аз…

Салватор стисна силно рамото на Кристо и втренчено го погледна в очите. Това трая само един миг, но Кристо неволно промени лице под изпитателния му поглед. Салватор се намръщи, измърмори нещо и като отпусна рамото на Кристо, бързо каза:

— После ще ми разкажеш всичко подробно.

Салватор извика негъра, каза му няколко думи на непонятен за Кристо език и като се обърна към индианеца, му заповяда:

— Тръгвай след мене!

Без да си почине, без да се преоблече след пътуването, Салватор излезе от къщи и бързо закрачи към градината. Кристо едва успяваше да върви след него. До третата стена ги настигнаха двамата негри.

— Аз пазих Ихтиандър като вярно куче — каза Кристо, задъхан от бързия ход. — Не се отделях от него…

Но Салватор не го слушаше. Докторът стоеше вече край басейна и нетърпеливо тупаше с крак, докато водата се източваше в отворите.

— След мене! — заповяда отново Салватор и почна да се спуска по подземната стълба.

Кристо и двамата негри вървяха след него в пълен мрак. Салватор прескачаше по няколко стъпала изведнъж, като човек, който познава добре подземния лабиринт.

Когато слязоха на долната площадка, Салватор не щракна ключа както първия път, а затърси с ръка в мрака, отвори една врата в дясната стена и тръгна по тъмния коридор. Тук нямаше стъпала и Салватор вървеше още по-бързо. „Ами ако хлътна изведнъж в някой капан или потъна в кладенец?“ — мярна се в главата на Кристо, докато се мъчеше да не изостава от Салватор. Те вървяха дълго и най-после Кристо почувствува, че подът стръмно се спуска надолу. От време на време му се струваше, че чува слаб плясък на вода. Най-после пътешествието им завърши. Салватор, който беше избързал напред, се спря и щракна ключа. Кристо видя, че се намира в голяма и дълга, заляна от вода пещера с овален свод. В далечината този свод постепенно се снижаваше към водата. На повърхността й, до самия край на каменния под, на който те бяха застанали, Кристо видя една малка подводница. Салватор, Кристо и двамата негри влязоха вътре. Салватор запали лампата в каютата, един от негрите затръшна горния люк, а другият вече работеше край мотора. Кристо усети, че подводницата трепна, обърна се бавно, потопи се във водата и също така бавно тръгна напред. Изминаха не повече от две минути и тя изплува на повърхността. Салватор и Кристо излязоха на мостика. Кристо никога не бе се качвал на подводница. Но подводницата, която се плъзгаше сега по повърхността на океана, можеше да смае дори и един корабостроител. Тя имаше необичайна конструкция и моторът й безспорно притежаваше огромна мощност. Още преди да бъде пусната в пълен ход, тя вече се носеше бързо напред.

— В каква посока тръгнаха похитителите на Ихтиандър?

— Покрай брега, на север — отговори Кристо. — Бих се осмелил да ви предложа да вземем с нас и моя брат. Аз го предупредих и той ни чака на брега.

— Защо?

— Ихтиандър е отвлечен от ловеца на бисери Зурита.

— Ти откъде знаеш това? — подозрително попита Салватор.

— Аз описах на брат си шхуната, която отвлече Ихтиандър в залива, и брат ми позна в нея „Медуза“ на Педро Зурита. Зурита навярно е откраднал Ихтиандър, за да му лови бисери. А моят брат Балтазар познава добре местата за тоя лов. Той ще ни бъде полезен.

Салватор помисли малко.

— Добре. Ще вземем и брат ти!

Балтазар чакаше Кристо на вълнолома. Подводницата се насочи към брега. Балтазар гледаше намръщено отдалеч Салватор, който беше осакатил сина му. Обаче вежливо му се поклони и с плуване стигна до подводницата.

— Пълен напред! — заповяда Салватор. Той се беше изправил на капитанския мостик и зорко оглеждаше гладката океанска шир.

НЕОБИКНОВЕНИЯТ ПЛЕННИК

Зурита изпили белезниците, които сковаваха ръцете на Ихтиандър, даде му нов костюм и му разреши да си прибере скритите в пясъка плавници и очила. Но още щом младежът стъпи на палубата на „Медуза“, индианците по заповед на Зурита го хванаха и го хвърлиха в трюма. В Буенос Айрес Зурита направи кратък престой, за да се снабди с провизии. Там той се срещна с Балтазар, похвали му се със своя успех и отплува по протежение на брега, по посока на Рио де Жанейро. Той имаше намерение да заобиколи източния бряг на Южна Америка и да започне лов на бисери в Карибско море.

Испанецът настани Гутиере в капитанската каюта. Зурита я уверяваше, че е пуснал на свобода Ихтиандър още в залива Рио де ла Плата. Но лъжата му скоро беше разкрита. Вечерта Гутиере чу викове и степания, които долитаха откъм трюма. Тя позна гласа на Ихтиандър. В това време Зурита беше на горната палуба. Гутиере се опита да излезе от каютата, но вратата се оказа заключена. Тя почна да вика и да удря по нея с юмруци, но никой не й обърна внимание.

Щом чу виковете на Ихтиандър, Зурита ядно изруга, слезе от капитанския мостик и се спусна в трюма заедно с един моряк индианец. В трюма беше тъмно и извънредно душно.

— Какво си се разкрещял така? — грубо попита Зурита.

— Аз… аз се задушавам — чу той гласа на Ихтиандър. — Не мога да живея без вода. Тук е толкова задушно. Пуснете ме в морето. Иначе няма да преживея нощта…

Зурита затръшна вратичката на трюма и излезе на палубата. „Да не би пък наистина да се задуши“ — загрижено помисли Зурита. Смъртта на Ихтиандър съвсем не беше изгодна за него. По заповед на Зурита в трюма внесоха бъчва и моряците я напълниха с вода.

— Ето ти вана — рече Зурита, като се обърна към Ихтиандър. — Плувай! А утре сутринта ще те пусна в морето.

Ихтиандър бързо се потопи в бъчвата. Застаналите на входа моряци индианци с недоумение гледаха това къпане. Те още не знаеха, че затворникът на „Медуза“ е „морският дявол“.

— Вървете на палубата! — кресна им Зурита. В бъчвата беше невъзможно да се плува, нито пък можеше да се изправи човек. Ихтиандър трябваше да се свие, за да се потопи цял. В тази бъчва бяха държали някога солено говеждо месо. Водата бързо се напои с неговата миризма и Ихтиандър се чувствуваше в нея само малко по-добре, отколкото в задухата на трюма.

Над морето духна хладен югоизточен вятър, който отнасяше шхуната все по-далеч на север. Зурита стоя дълго на капитанското мостче и се върна в каютата чак на разсъмване. Той предполагаше, че жена му отдавна е заспала. Но тя седеше на стола до тясната масичка, подпряла глава на ръцете си. Когато той влезе, Гутиере стана и при слабата светлина на догарящата лампа, закачена на тавана, Зурита видя нейното побледняло и мрачно лице.

— Вие ме излъгахте — глухо каза тя.

Зурита се смути от гневния поглед на жена си и за да прикрие това, прие непринуден вид, засука мустаците си и шеговито отвърна:

— Ихтиандър предпочете да остане на „Медуза“, за да бъде по-близо до вас.

— Лъжете! Вие сте подъл, отвратителен човек! Аз ви ненавиждам! — Гутиере ненадейно грабна големия нож, който висеше на стената, и замахна с него към Зурита.

— Охо!… — продума Зурита. Той хвана бързо ръката на Гутиере и я стисна толкова силно, че Гутиере изпусна ножа. Зурита изрита с крак ножа от каютата, пусна ръката на жена си и рече:

— Ето, така е по-добре! Вие сте много развълнувана. Пийнете си малко вода.

И той излезе от каютата, завъртя ключа и се изкачи на горната палуба.

На изток небето вече порозовяваше, а леките облаци, озарени от скритото зад хоризонта слънце, приличаха на огнени езици. Утринният вятър, солен и свеж, надуваше платната. Над морето летяха чайки и дебнеха рибите, които играеха на повърхността.

След малко слънцето изгря. Зурита все още се разхождаше по палубата, сложил ръце зад гърба си.

— Нищо, все ще се справя някак — каза той, като мислеше за Гутиере. После испанецът се обърна към моряците и високо даде команда да свият платната. „Медуза“ пусна котва и леко се залюля над вълните.

— Донесете ми веригата и доведете човека от трюма — заповяда Зурита. Той искаше да изпита Ихтиандър като ловец, на бисери, колкото се може по-скоро.

„При това момчето ще се освежи в морето“ — помисли си той. Появи се Ихтиандър, охраняван от двама индианци. Той изглеждаше много измъчен. Ихтиандър се огледа. Беше близо до бизанмачтата. Само няколко крачки го отделяха от борда. Изведнъж той се хвърли напред, дотича до борда и се наведе, за да скочи. Но в този момент тежкият юмрук на Зурита се стовари върху главата му. Младежът се просна на палубата в безсъзнание.

— Не бива да се прибързва — поучително каза Зурита. Чу се дрънкане на желязо, един моряк подаде на Зурита дълга тънка верига, завършваща с железен обръч.

Зурита опаса с този обръч изпадналия в безсъзнание младеж, заключи пояса с катинар, после се обърна към моряците и рече:

— Заливайте го сега с вода!

Младежът скоро дойде на себе си и с недоумение погледна веригата, към която беше прикован.

— По този начин няма да ми избягаш — поясни Зурита. — Аз ще те пусна в морето. Ти ще ми търсиш бисерни миди. Колкото повече бисери намираш, толкова по-дълго ще те оставям в морето. Ако откажеш да ми събираш бисерни миди, ще те затворя в трюма и ще седиш в бъчвата. Разбра ли? Съгласен ли си?

Ихтиандър кимна.

Той беше готов да извади на Зурита всички съкровища на света, само да може по-скоро да се потопи в бистрата морска вода.

Зурита, вързаният с веригата Ихтиандър и моряците се приближиха до борда на шхуната. Каютата на Гутиере се намираше от другата страна на кораба: Зурита не искаше тя да види Ихтиандър с верига.

Спуснаха вързания Ихтиандър в морето. Ех, ако можеше да скъса тази верига! Но тя беше много здрава. Ихтиандър се покори на своята участ. Той почна да събира бисерни миди и да ги слага в закопчаната на пояса му голяма торба. Железният обръч го притискаше и затрудняваше дишането му. И все пак Ихтиандър се чувствуваше почти щастлив след задушния трюм и вонещата бъчва.

От борда на кораба моряците наблюдаваха с изумление невижданото зрелище. Минутите минаваха една след друга, а човекът, спуснат на морското дъно, не мислеше да излиза. Откачало на повърхността се издигаха мехурчетата въздух, но скоро изчезнаха.

— Акула да ме глътне, ако в гърдите му е останал въздух! Изглежда, че той се чувствува като риба във вода — с учудване говореше един стар ловец, като се взираше във водата.

На морското дъно се виждаше ясно как младежът пълзи на колене.

— Това сигурно е „морският дявол“ — тихо продума морякът.

— Който и да е той, капитан Зурита се е сдобил с нещо много ценно — отговори щурманът. — Един такъв ловец може да замени десетина.

Слънцето наближаваше към своя зенит, когато Ихтиандър дръпна веригата, за да го изтеглят. Торбата му беше пълна с бисерни миди. Трябваше да я изпразни, за да продължи лова си. Моряците бързо изтеглиха на палубата необикновения ловец. Всички искаха по-скоро да разберат какъв беше уловът.

Обикновено оставяха бисерните миди да постоят няколко дни, за да изгният мекотелите — тогава бисерите се изваждат по-лесно, — но сега нетърпението на моряците и на самия Зурита беше голямо. И всички веднага се заловиха да разтварят мидите с ножовете си.

Когато привършиха работата си, моряците оживено заговориха един през друг. На палубата цареше необикновена възбуда. Може би Ихтиандър бе имал щастието да намери хубаво място. Но неговият пръв улов надмина всички очаквания. Между извадените бисери имаше около двадесетина много тежки, с прекрасна форма и с извънредно нежни цветове. Този улов бе донесъл вече на Зурита цяло състояние. За един едър бисер можеше да се купи нова, прекрасна шхуна. Зурита бе вече на път да забогатее. Мечтите му се сбъдваха.

Зурита видя как моряците алчно гледат бисерите. Това не му хареса. Той побърза да пресипе бисерите в сламената си шапка и рече:

— Време е за закуска. А ти, Ихтиандър, си добър ловец. Имам една свободна каюта. Ще те настаня там. В нея няма да ти бъде задушно. И ще поръчам за тебе голям цинков резервоар. Може би той няма и да ти потрябва, защото ще плуваш всеки ден в морето. Наистина — вързан, но какво да се прави? Иначе ще се гмурнеш при своите раци и няма да се върнеш.

Ихтиандър не желаеше да разговаря със Зурита. Но щом бе пленник на този алчен човек, трябваше да помисли за сносно жилище.

— Резервоарът е по-добър от вонещата бъчва — каза той на Зурита. — За да не се задъхвам обаче, ще трябва често да сменяте водата.

— Колко често? — попита Зурита.

— На всеки половин час — отговори Ихтиандър. — Още по-добре е да има през цялото време текуща вода.

— Е, но ти, както виждам, веднага се възгордя! Похвалиха те и почваш вече да искаш много и да капризничиш.

— Това не са капризи — обиди се младежът. — Аз имам. Разберете, ако сложите една голяма риба във ведро, тя скоро ще умре. Рибата диша с кислорода, който се намира във водата, а аз… ами че аз съм една много голяма риба — с усмивка добави Ихтиандър.

— Колкото до кислорода — не съм осведомен, но че рибите умират, щом не им се сменя водата, това зная добре. Май че си прав. Но ако ангажирам хора, които да напомпват през цялото време вода в резервоара ти, това ще ми излезе много скъпо — по-скъпо, отколкото струват твоите бисери. По този начин ти ще ме разориш!

Ихтиандър не знаеше цената на бисерите, не знаеше и това, че ловците и моряците работят на Зурита срещу нищожно възнаграждение. Младежът повярва на думите на Зурита и извика:

— Щом нямате сметка да ме държите, оставете ме да си отида в морето! — И Ихтиандър погледна към океана.

— Ех, че си и ти! — изсмя се високо Зурита.

— Моля ви! Аз доброволно ще ви нося бисери. Отдавна вече имам събрана ей такава купчина. — И Ихтиандър показа с ръка по палубата до коленете си. — Кръгли, гладки, един от друг по-хубави и всеки бисер едър колкото бобено зърно… Ще ви ги дам всичките, само ме пуснете.

Дъхът на Зурита секна.

— Приказки! — възрази той, като се мъчеше да говори спокойно.

— Аз никога още не съм лъгал — обиди се Ихтиандър.

— А къде се намира това твое съкровище? — попита Зурита, без да скрива вече вълнението си.

— В една подводна пещера. Никой освен мен и Лидинг не знае къде е тя.

— Лидинг ли? Кой е той?

— Моят делфин.

— Ах, така ли? — „Действително нещо фантастично“ — помисли си Зурита. — „Ако младежът казва истината, а предполагам, че не лъже, то това надминава всички мои мечти. Ще стана несметно богат. Ротшилдовци и Рокфелеровци ще бъдат сиромаси в сравнение с мен. А струва ми се, че на него може да се вярва. Дали да го освободя под честна дума?“

Но Зурита беше делови човек. Не беше привикнал да вярва на ничия дума. Той почна да обмисля как по-сигурно да се добере до съкровището на Ихтиандър. „Ако Гутиере се съгласи и помоли и Ихтиандър, той няма да й откаже и ще донесе съкровището.“

— Може и да те пусна — каза Зурита, — но за известно време ще трябва да останеш при мене. Да. Имам причини за това. Мисля, че и ти няма да съжаляваш, че ще останеш. Засега, макар и против волята си, ти си мой гост и аз искам да направя така, че да ти бъде удобно тук. Може би вместо в резервоар, който ще бъде много скъп, по-добре ще е да те настаним в една голяма желязна клетка. Тя ще те пази от акулите и с нея ще те спускаме във водата.

— Да, но за мене е необходимо да бъда и на въздух.

— Добре тогава, понякога ще те изваждаме. Това ще ни излезе по-евтино, отколкото да пълним с помпи резервоар. С една дума, ще уредим всичко и ти ще бъдеш доволен.

Зурита беше в прекрасно настроение. И — нещо нечувано — той заповяда да дадат на моряците по чаша ракия към закуската.

Заведоха отново Ихтиандър в трюма — резервоарът още не беше готов. Развълнуван, Зурита отвори вратата на капитанската каюта и спирайки се на прага, показа на Гутиере пълната си с бисери шапка.

— Аз помня обещанията си — започна той усмихнат, — жената обича бисерите, обича подаръците. За да намерим много бисери, трябва да имаме добър ловец. Ето защо плених Ихтиандър. Погледни — това е улов само от една сутрин.

Гутиере бегло погледна бисерите. Тя с мъка сподави едно неволно възклицание — толкова беше изненадана. Зурита обаче забеляза това и се засмя самодоволно.

— Ти ще бъдеш най-богатата жена в Аржентина, а може би и в цяла Америка. Ще имаш всичко. Ще ти построя дворец, на който и кралете ще завидят. А сега, като залог за бъдещето, приеми от мен половината от тези бисери.

— Не! Не ми трябва нито един от тези бисери, спечелени чрез престъпление — рязко отговори Гутиере. — И, моля ви, оставете ме на мира!

Зурита беше смутен и разядосан. Той не очакваше такъв прием.

— Само две думи още. Вие не искате ли — за повече важност той премина на „вие“, — да освободя Ихтиандър?

Гутиере недоверчиво погледна Зурита, сякаш се опитваше да разбере каква нова хитрост е измислил.

— И после какво? — студено попита тя.

— Съдбата на Ихтиандър е във ваши ръце. Достатъчно е да пожелаете той да донесе на „Медуза“ бисерите, които пази някъде под водата, и аз ще го пусна да върви, където си ще.

— Запомнете добре какво ще ви кажа. Не вярвам нито на една ваша дума. Вие ще получите бисерите и пак ще оковете във верига Ихтиандър. Това е също така вярно, както е вярно онова, че аз съм жена на най-лъжливия и вероломен човек. Запомнете го хубавичко и не се опитвайте никога да ме забърквате във вашите тъмни дела. И още веднъж ви казвам — оставете ме на мира!

Повече нямаше какво да се говори и Зурита излезе. В своята каюта той пресипа бисерите в малка торбичка, сложи я грижливо в един сандък, заключи го и излезе на палубата. Скарването с жена му не го огорчаваше много. Той се виждаше богат, заобиколен с почести.

Зурита беше застанал край борда, срещу фокмачтата. Мислите за бъдещото му богатство го вълнуваха приятно. Винаги бдителен, той не забеляза този път, че моряците тихичко се наговаряха нещо, събрани на групи. Да напуснат шхуната „Медуза“.

Зурита беше застанал край борда, срещу фокмачтата. По даден от щурмана знак няколко моряци изведнаж се нахвърлиха върху Педро. Те не бяха въоръжени, но в замяна на това пък бяха много. Оказа се обаче, че не е така лесно да се справят с Педро. Двама моряци се вкопчиха отзад в гърба му. Зурита се измъкна от купчината, направи тичешком няколко крачки и с всичка сила се стовари назад, върху перилата на борда. Моряците със стон изпуснаха своята жертва и паднаха на палубата. Зурита се изправи и почна да отбива с юмруци нападението на новите си врагове. Той никога не се разделяше с револвера си, но атаката беше толкова неочаквана, че не успя да извади оръжието от кобура. Зурита бавно отстъпваше към фокмачтата и изведнаж ловко, като маймуна, се закатери по вантите. Един моряк го хвана за крака, но Зурита го ритна със свободния си крак в главата и зашеметеният моряк падна на палубата. Испанецът успя да се изкачи до марса и седна там, като ругаеше отвратително. Тук той се почувствува в относителна безопасност. Извади револвера си и извика:

— Ще пръсна главата на първия, който се осмели да се качи при мене!

Моряците шумяха долу и обсъждаха какво да предприемат по-нататък.

— В капитанската каюта има пушка! — крещеше щурманът, като се мъчеше да надвика другите. — Елате да разбием вратата!

Няколко моряци се отправиха към люка. „Изгубен съм“ — помисли Зурита, — „ще ме застрелят!“ Той погледна към морето, сякаш търсеше от него неочаквана помощ. И не вярвайки на очите си, Зурита видя, че една подводница пори гладката повърхност на океана и с необичайна бързина се приближава към „Медуза“.

„Само да не се потопи под водата!“ — помисли си Зурита. — „На мостика има хора. Възможно ли е да не ме забележат и да ни отминат?“

— Помощ! По-скоро! Ще ме убият! — извика Зурита с всичка сила.

Изглежда, че от подводницата го забелязаха. Без да забавя ход, тя продължаваше да се носи право към „Медуза“.

От люка на шхуната се подадоха първите въоръжени моряци. Те изтичаха на палубата и се спряха нерешително. Към „Медуза“ се приближаваше въоръжена подводница, по всяка вероятност — военна. Не биваше да убиват Зурита пред очите на тези неканени свидетели.

Зурита тържествуваше. Но тържеството му не бе за дълго. На мостика на подводницата стояха Балтазар и Кристо, а до тях — висок човек с голям гърбав нос и орлови очи. Той извика високо от палубата на подводницата:

— Педро Зурита! Предайте незабавно отвлечения от вас Ихтиандър! Давам ви пет минути или ще изпратя на дъното вашата шхуна!

„Предатели!“ — помисли Зурита, като хвърли пълен с ненавист поглед към Кристо и Балтазар. — „Но по-добре е да изгубя Ихтиандър, отколкото собствената си глава.“

— Ей сега ще го доведа — рече Зурита и заслиза по вантите. Моряците вече бяха разбрали, че трябва да бягат. Те бързо спущаха лодки, хвърляха се във водата и плуваха към брега. Всеки от тях се грижеше само за себе си.

Зурита изтича по трапа в каютата си, извади бързо торбичката с бисерите, мушна я в пазвата си, грабна няколко ремъка и една кърпа. В следващата минута той отвори вратата на каютата, където се намираше Гутиере, вдигна я на ръце и я изнесе на палубата.

— Ихтиандър не се чувствува добре. Ще го намерите в каютата — рече Зурита, без да изпуща Гутиере. После изтича към борда, сложи я в една лодка, спусна лодката в морето и скочи в нея. Сега подводницата не можеше да преследва лодката, беше твърде плитко. Но Гутиере бе видяла вече Балтазар върху палубата на подводницата.

— Татко, спаси Ихтиандър! Той се намира…

Но тя не можа да се доизкаже. Зурита й запуши устата с кърпата и сега бързаше да й завърже ръцете с ремъка.

— Пуснете жената! — викна Салватор, като видя постъпката му.

— Тази жена е моя съпруга и никой няма право да се бърка в работите ми! — извика в отговор Зурита, като действуваше усилено с греблата.

— Никой няма право да се отнася така с една жена — възмутено извика Салватор. — Спрете или ще стрелям.

Но Зурита продължаваше да гребе.

Салватор стреля с револвера си. Куршумът се удари в борда на лодката. Зурита вдигна Гутиере вред себе си, за да се защити с тялото й, и извика:

— Продължавайте!

Гутиере се мяташе в ръцете му.

— Страшен негодник! — промълви Салватор, като отпусна оръжието.

Балтазар се хвърли от мостика на подводницата и се опита да настигне с плуване лодката. Но Зурита вече беше до брега. Той загреба усилено и скоро една вълна изхвърли лодката на песъчливия бряг. Педро грабна Гутиере и изчезна зад крайбрежните скали.

Като видя, че не може да стигне Зурита, Балтазар заплува към шхуната и по котвената верига се покатери на палубата. Той слезе по трапа и почна да търси Ихтиандър. Обиколи целия кораб, включително и трюма. На шхуната не беше останал никой.

— Ихтиандър го няма на шхуната! — извика Балтазар на Салватор.

— Но той е жив и трябва да е някъде тук! Гутиере каза: „Ихтиандър се намира…“ Ако този разбойник не й беше запушил устата, ние щяхме да знаем къде да го търсим — каза Кристо.

Оглеждайки морската повърхност, Кристо забеляза, че от водата стърчат върховете на мачти. Навярно тук неотдавна е потънал кораб. Дали Ихтиандър не се намира на този потънал кораб?

— Може би Зурита е изпратил Ихтиандър да търси ценности в потъналия кораб? — каза Кристо.

Балтазар вдигна веригата с обръч на края, която лежеше на палубата.

— Изглежда, че Зурита е спущал Ихтиандър вързан с тази верига. Без верига той би избягал. Не, той не може да се намира на потъналия кораб.

— Да — замислено продума Салватор. — Ние победихме Зурита, но не намерихме Ихтиандър.

ПОТЪНАЛИЯТ КОРАБ

Преследвачите на Зурита не знаеха за станалите тази сутрин събития на „Медуза“.

Цяла нощ моряците се наговаряха, а на разсъмване взеха решение: при първия удобен случай да нападнат Зурита, да го убият и да завладеят Ихтиандър и шхуната.

Рано сутринта Зурита стоеше на капитанския мостик. Вятърът беше утихнал и „Медуза“ бавно се придвижваше напред с не повече от три възли в час. Зурита се взираше в някаква точка в океана. С бинокъла си той различи радиомачтите на потънал кораб.

След малко Зурита забеляза един спасителен пояс, който плаваше на повърхността. Той нареди да спуснат лодка и да уловят пояса. Когато извадиха пояса, Зурита прочете на него „Мафалду“.

„Мафалду“ потънал? — изненада се Зурита. Той знаеше този голям американски пощенско-пътнически параход. На такъв параход сигурно има немалко ценни неща. „Какво би било, ако Ихтиандър ги извади от потъналия параход? Едва ли… Ако пък спуснем Ихтиандър без вериги, той няма да се върне…“

Зурита се замисли. В душата му се бореха алчността и страхът да не загуби Ихтиандър.

„Медуза“ бавно се приближаваше към стърчащите над водата мачти. Моряците се струпаха в края на борда. Вятърът утихна съвсем. „Медуза“ спря.

— Едно време аз служех на „Мафалду“ — рече един от моряците. — Голям, хубав параход. Цял град. А пасажерите му — все богати американци.

„«Мафалду» е потънал, навярно без да успее да съобщи по радиото за своята гибел — разсъждаваше Зурита. — Може би радиостанцията му е била повредена. В противен случай от всички околни пристанища щяха да надойдат светкавично бързоходни катери, скутери, яхти, а на тях — представители на властта, кореспонденти, фотографи, кинооператори, журналисти, водолази! Не бива да се бавим. Ще трябва да пуснем Ихтиандър без верига. Друг изход няма. Но как да го заставим да се върне обратно? И ако рискуваме, не е ли по-добре да го изпратим за откупа — съкровището от бисери? Но дали това съкровище е наистина толкова скъпо? Не преувеличава ли Ихтиандър?“

Разбира се, най-добре би било Зурита да се сдобие и със съкровището, и с богатствата, погребани на „Мафалду“. Бисерното съкровище няма да му избяга, него никой няма да намери без Ихтиандър, стига самият Ихтиандър да остане в ръцете му. А след няколко дни или може би и след няколко часа богатствата на „Мафалду“ ще станат вече недостъпни.

„И така — най-напред «Мафалду»“ — реши Зурита. Той заповяда да хвърлят котва. После слезе в каютата си, написа някаква бележка и с това листче влезе в каютата на Ихтиандър.

— Можеш ли да четеш, Ихтиандър? Гутиере ти изпрати една бележка.

Ихтиандър бързо пое бележката и прочете:

„Ихтиандър! Изпълни молбата ми. Близо до «Медуза» се намира един потънал параход. Спусни се в морето и донеси от кораба всичко ценно, което намериш там. Зурита ще те пусне без верига, но ти трябва да се върнеш на ту на «Медуза». Направи това заради мене, Ихтиандър, и скоро ще получиш свобода. Гутиере.“

Ихтиандър никога не беше получавал писма от Гутиере и не познаваше почерка й. Той се зарадва много, когато получи бележката, но веднага се замисли. Ами ако това е някаква хитрост на Зурита?

— Защо Гутиере не ме помоли сама? — попита Ихтиандър, като посочи бележката.

— Тя не се чувствува добре — отговори Зурита, — но ти ще я видиш, щом се върнеш.

— Защо й е на Гутиере всичко това? — все още недоверчиво попита Ихтиандър.

— Ако беше истински човек, ти нямаше да задаващ такива въпроси. Коя жена не иска да се облича красиво и да носи скъпи украшения? Но за това са нужни пари. А в потъналия кораб лежат много пари. Сега те не принадлежат на никого — защо да не ги вземеш за Гутиере? Най-важното е да се намерят златните монети. Там трябва да има пощенски кожени торби. Освен това пътниците сигурно имат златни вещи, пръстени…

— Вие да не мислите, че аз ще почна да претърсвам труповете? — с негодувание попита Ихтиандър. — И изобщо аз не ви вярвам. Гутиере не е алчна, тя не може да ме изпраща за такова нещо…

— По дяволите! — извика Зурита. Той разбираше, че неговият план ще пропадне, ако не успее веднага да убеди Ихтиандър.

Зурита успя да се овладее, разсмя се добродушно и каза:

— Виждам, че човек не може да те излъже. Налага се да бъда откровен с тебе. И така, слушай: Не Гутиере иска да има златото от „Мафалду“, а аз. Това ще повярваш ли?

Ихтиандър неволно се усмихна.

— Напълно.

— Отлично! Ето че започваш да ми вярваш — значи ще се споразумеем. Да, аз искам това злато. И ако на „Мафалду“ то е толкова, колкото струва твоето бисерно съкровище, ще те пусна в океана веднага щом ми го донесеш. Но ето къде е нещастието: нито ти вярваш напълно на мене, нито аз на тебе. Страхувам се, че ако те пусна във водата без верига, ти ще се гмурнеш и…

— Ако дам дума, че ще се върна, ще я сдържа.

— Не съм имал още случай да се убедя в това. Ти не ме обичаш и аз няма да се изненадам, ако не сдържиш думата си. Но ти обичаш Гутиере и ще изпълниш онова, което тя поиска от теб. Така ли е? Ето защо аз се уговорих с нея. Тя, разбира се, иска да те освободя. Затова написа бележката и ми я даде в желанието си да облекчи твоя път към свободата. Сега ясно ли ти е всичко?

Всичко, което казваше Зурита, изглеждаше на Ихтиандър убедително и правдоподобно. Но той не забеляза, че Зурита му обеща да го пусне на свобода само тогава, когато види, че златото на „Мафалду“ е толкова, колкото струва неговото бисерно съкровище…

„Защото, за да ги сравним — разсъждаваше Зурита наум, — Ихтиандър ще трябва да донесе бисерите си; аз ще поискам от него това. А тогава в мои ръце ще се окажат и златото на «Мафалду», и бисерното съкровище на самия Ихтиандър.“

Но Ихтиандър не можеше да знае мислите на Зурита. Откровеността на Зурита го убеди и Ихтиандър помисли малко и се съгласи. Зурита въздъхна с облекчение. „Няма да ме измами“ — помисли си той.

— Да вървим по-скоро!

Ихтиандър бързо се качи на палубата и се хвърли в морето. Моряците видяха, че Ихтиандър скача в морето без верига. Те веднага разбраха, че той отива за потъналите богатства на „Мафалду“. Нима Зурита ще завладее сам всичките богатства? Не биваше повече да чакат и затова те се нахвърлиха върху него.

В същото време, когато екипажът преследваше Зурита, Ихтиандър разглеждаше потъналия параход. През огромния люк на горната палуба младежът се спусна долу, над трапа, който напомняше стълба на богата къща, и попадна в един обширен коридор. Тук беше почти тъмно. Само през разтворените врати проникваше слаба светлина.

Ихтиандър мина през една от тези отворени врати и се озова в някакъв салон. Големи, кръгли илюминатори осветяваха бледо огромната зала, която можеше да събере неколкостотин души. Ихтиандър приседна на разкошния полилей и се огледа наоколо. Пред очите му се откри странно зрелище.

Дървени столове и малки масички бяха изплували нагоре и се поклащаха близо до тавана. На малка естрада се намираше роял с вдигнат капак. Меки килими застилаха пода. Лакираната облицовка на стените от червено дърво тук-там се беше изкорубила. Край една от стените бяха наредени палми.

Ихтиандър се отблъсна от полилея и заплува към палмите.

Изведнъж се спря смаян. Срещу него плуваше някакъв човек, който повтаряше собствените му движения. „Огледало“ — досети се Ихтиандър. Това огромно огледало заемаше цялата стена и отразяваше мътно във водата вътрешната уредба на салона.

Тук беше излишно да се търсят ценности. Ихтиандър изплува в коридора, спусна се една палуба по-ниско и влезе в също такова огромно като салона помещение — очевидно ресторант. По тезгяха и полиците на бюфета и на пода до тях се търкаляха бутилки с вино, буркани с консерви, кутии. От налягането на водата много запушалки бяха вкарани вътре в бутилките, а тенекиените кутии бяха смачкани. Масите си стояха сервирани, но част от съдовете и сребърните прибори се търкаляха по пода.

Ихтиандър почна да се промъква из каютите.

Той посети няколко от тях, обзаведени по последна дума на американския комфорт, но не видя нито един труп. Само в една от каютите на третата палуба съгледа подпухнал труп, който се полюляваше до тавана. „Сигурно повечето са се спасили с лодки“ — помисли Ихтиандър.

Като се спусна обаче още по-надолу, до палубата, където пътуваха пасажерите от трета класа, младежът видя ужасна картина: в тези каюти бяха останали мъже, жени и деца. Тук имаше трупове на бели, на китайци, негри и индианци.

Екипажът на парахода се беше стремил преди всичко да спаси богатите пътници от първа класа, а всички други бе изоставил на произвола на съдбата. В някои каюти Ихтиандър не можа да проникне; вратите бяха плътно задръстени с трупове. Обхванати от паника, хората са се блъскали един друг, струпвали са се пред изходите, като са си пречили взаимно, и по такъв начин са отрязали последния си път за спасение.

В дългия коридор бавно се полюляваха хора. Водата бе проникнала през отворените илюминатори и разклащаше подпухналите тела на удавниците. На Ихтиандър му стана страшно и той побърза да се отдалечи от това подводно гробище.

„Нима Гутиере не знае къде ме изпраща?“ — размишляваше Ихтиандър. Нима тя може да накара него, Ихтиандър, да обръща джобовете на удавниците и да отваря куфарите им? Не, тя не би могла да направи това! Ясно е, че той отново се е хванал на въдицата на Зурита. „Ще изплувам на повърхността — реши Ихтиандър — и ще настоя Гутиере да излезе сама на палубата и да потвърди молбата си.“

Младежът се носеше плавно като риба по безкрайните проходи от палуба към палуба и скоро се изкачи на повърхността. Той бързо се приближи до „Медуза“.

— Зурита! — извика той — Гутиере!

Но никой не му отговори. Безмълвната „Медуза“ леко се полюляваше над вълните.

„Къде ли са изчезнали? — помисли младежът. — Какво ли друго замисля Зурита?“ Ихтиандър предпазливо доплува до шхуната и се изкачи на палубата.

— Гутиере! — извика той още веднъж.

— Тука сме! — чу младежът гласа на Зурита, който едва долиташе от брега.

Ихтиандър се огледа и видя Зурита, който предпазливо надничаше от крайбрежните храсти.

— Гутиере се разболя! Ела тук, Ихтиандър! — викаше Зурита.

Гутиере е болна! Той ей сега ще я види. Ихтиандър скочи във водата и заплува бързо към брега. Младежът се беше вече показал на повърхността, когато чу приглушения глас на Гутиере:

— Зурита лъже! Бягай, Ихтиандър!

Младежът бързо се обърна и заплува под водата. Когато се отдалечи достатъчно от брега, той се показа на повърхността и погледна към брега. Видя, че там се мярна нещо бяло. Може би Гутиере приветствува неговото избавление? Дали ще я види някога?…

Ихтиандър бързо заплува към открито море. В далечината се виждаше някакъв малък плавателен съд. Заобиколен с пяна, той се насочваше на юг, порейки водата с острия си нос.

„По-далеч от хората“ — помисли Ихтиандър, гмурна се дълбоко и изчезна под водата.