Човекът — амфибия

НОВОПОЯВИЛИЯТ СЕ БАЩА

След несполучливото пътешествие с подводницата Балтазар изпадна в крайно мрачно настроение. Не откриха Ихтиандър, а Зурита изчезна някъде заедно с Гутиере.

— Проклети бели хора! — мърмореше старецът, седнал самотен в магазинчето си. — Прогониха ни от нашата земя и ни превърнаха в свои роби. Осакатяват децата ни и отвличат дъщерите ни. Искат да ни изтребят до един!

— Здравей, братко! — чу Балтазар гласа на Кристо. — Нося ти новина! Голяма новина! Ихтиандър си дойде.

— Какво?! — скочи веднага Балтазар. — Разправяй по-скоро!

— Ще ти разправя, само не ме прекъсвай, защото ще забравя какво исках да кажа. Ихтиандър си дойде. Тогава съм бил прав — той наистина бил на потъналия кораб. Когато сме се отдалечили, Ихтиандър изплувал и се отправил към къщи.

— Но къде е той? У Салватор ли?

— Да, у Салватор.

— Ще отида при него, при Салватор, и ще поискам да ми върне сина…

— Няма да ти го даде! — възрази Кристо. — Салватор забранява на Ихтиандър да плува в океана. Понякога аз скришом му позволявам…

— Ще ми го даде! Ако не ми го даде, ще убия Салватор. Да вървим веднага.

Кристо изплашено замаха с ръце.

— Почакай поне до утре. Едва измолих от Салватор разрешение да навестя „внучката“ си. Салватор е много подозрителен. Гледа те в очите, сякаш с нож те реже. Моля ти се, почакай до утре.

— Добре. Ще дойда утре при Салватор. А сега ще отида нататък, към залива. Може би поне отдалеч ще видя в морето сина си.

Балтазар прекара цялата нощ на една скала край залива, втренчил поглед във вълните. Морето беше бурно. Яростните пориви на студения южен вятър свличаха пяната от гребените на вълните и я разхвърляха по крайбрежните скали. На брега гърмеше прибоят. Луната плуваше всред бързо летящите по небето облаци и ту осветяваше вълните, ту пак се скриваше. Колкото и да се мъчеше, Балтазар не можеше да види нищо в разпенения океан. Вече се разсъмна, а той все още седеше неподвижно на крайбрежната скала. От тъмен, океанът посивя, но си остана все така пустинен и безлюден.

И изведнаж Балтазар трепна. Неговите зорки очи забелязаха някакъв предмет, който се люлееше на вълните. Човек? Може би удавник! Не, той лежи спокойно по гръб, сложил ръце на тила си. Нима е той?

Балтазар не се излъга. Това беше Ихтиандър.

Старецът стана, притисна ръце към гърдите си и извика:

— Ихтиандър! Сине мой! — После вдигна ръце и се хвърли в морето.

Скочил от скалата, той се гмурна дълбоко. А когато изплува на повърхността, нямаше вече никого. Борейки се отчаяно с вълните, Балтазар се гмурна още веднъж, но една огромна вълна го грабна, преобърна го, изхвърли го на брега и се отдръпна с глух ропот.

Целият мокър, Балтазар се изправи, огледа вълните и тежко въздъхна. „Да не би така да ми се е сторило?“

Когато вятърът и слънцето изсушиха дрехите на стареца, той тръгна към стената, която пазеше владенията на Салватор, и почука на желязната врата.

— Кой е там? — попита негърът, като надникна през полуотворената

шпионка.

— При доктора, по важна работа.

— Докторът не приема никого — отговори негърът и прозорчето се затвори.

Балтазар продължи да чука, да вика, но никой не му отвори вратата. Отвътре долиташе само застрашителният лай на кучетата.

— Ще те науча аз тебе, проклети испанецо!… — закани се Балтазар и се отправи към града.

Недалеч от зданието на съда се намираше пулкерията „Палма“ — ниско, старинно бяло здание с дебели каменни стени. Пред входа му имаше малка тераса, покрита с раирана тента, където бяха наредени масички и кактуси в сини емайлирани вази. Терасата се оживяваше само вечер. През деня посетителите предпочитаха да седят в прохладните нисички стаи. Пулкерията беше нещо като отделение на съда. През време на съдебните заседания тук идваха ищци, ответници, свидетели и обвиняеми, незадържани още под стража.

Тук, сръбвайки си от време на време вино или пулке, те предпочитаха да прекарат отегчителните часове, докато не дойдеше техният ред. Едно пъргаво хлапе, което постоянно сновеше между сградата на съда и „Палма“, съобщаваше какво става в съда. Това беше удобно. Тук се тълпяха и подозрителни прошенописци по делата, и лъжесвидетели, които открито предлагаха услугите си.

Балтазар беше идвал много пъти в „Палма“ във връзка с работата си в магазинчето. Той знаеше, че тук може да срещне човека, който му е необходим в момента, че може да напише заявление. Ето защо Балтазар тръгна към „Палма“.

Той бързо премина през терасата, влезе в хладния хол, вдъхна с удоволствие прохладата, изтри потта от челото си и попита завъртялото се край него хлапе:

— Лара тук ли е?

— Дон Флорес де Лара е тук и седи на своето място — живо отговори момчето.

Този, когото нарекоха с гръмкото име дон Флорес де Лара, беше някога дребен съдебен чиновник — изгонен за подкуп. Сега той имаше много клиенти: всички, които водеха съмнителни дела, охотно се обръщаха към този велик магистрат. Обръщал се беше към него и Балтазар.

Лара седеше пред една масичка край готически прозорец с широка подпрозоречна дъска. На масичката пред прошенописеца имаше канче с вино и дебела, протрита от дълга употреба адвокатска чанта. Винаги готовата му за работа автоматична писалка бе закачена на джобчето на изтъркания му масленозелен костюм.

Лара беше дебел, плешив, със зачервени бузи и нос, голобрад и горд. Повяващият от прозореца ветрец повдигаше силно оределите му посивели коси. Дори председателят на съда не можеше да приема клиентите си с по-голямо величие.

Щом видя Балтазар, Лара небрежно му кимна с глава, посочи със замах плетеното кресло срещу себе си и рече:

— Моля, седнете. Какво ви води при мене? Не искате ли вино? Пулке?

Обикновено поръчваше той, а плащаше клиентът. Балтазар сякаш не го чу.

— Голямо нещо, важно нещо, Лара.

— Дон Флорес де Лара — поправи го прошенописецът, като отпи от канчето.

Но Балтазар не обърна внимание на поправката.

— В какво се състои вашата работа?

— Ти знаеш, Лара…

— Дон Флорес де…

— Остави тези фокуси за новаците! — сърдито подвикна Балтазар. — Работата е сериозна.

— Тогава казвай по-скоро — вече с друг тон отговори Лара.

— Ти знаеш ли „морския дявол“?

— Не съм имал честта да се запозная лично, но много съм слушал за него — отново по навик отговори важно Лара.

— Тогава чуй! Този, когото наричат „морския дявол“, е моят син Ихтиандър.

— Не може да бъде… — извика Лара. — Ти, Балтазар, здравата си пийнал!

Индианецът удари с юмрук по масата.

— От вчера не съм сложил капка в устата си освен няколко глътки морска вода.

— Значи положението е още по-лошо…

— Да съм полудял ли? Не, с ума съм си! Мълчи и слушай.

И Балтазар разказа на Лара цялата история. Лара слушаше индианеца, без да пророни дума. Посивелите му вежди се издигаха все по-нагоре. Най-после той не издържа, забрави цялото си олимпийско величие, удари с тлъстата си длан по масата и извика:

— Хиляди дяволи!

Дотича момче в бяла престилка и с мръсна салфетка.

— Какво ще заповядате?

— Две бутилки сотерне11 с лед! — И като се обърна към Балтазар, Лара каза:

— Великолепно! Прекрасна работица! Нима ти сам си я измислил? Макар че, откровено казано, най-слабото място тук е твоето бащинство.

— Ти съмняваш ли се? — Балтазар дори пламна от гняв.

— Хайде, хайде, не се сърди, старче! Ами че аз говоря само като юрист, преценявайки тежестта на съдебните доказателства; те са слабички. Но и това може да се поправи. Да. И да се спечелят много пари.

— Аз искам сина си, а не пари! — възрази Балтазар.

— Парите трябват на всички и особено на тези, чието семейство се увеличава, като при тебе — поучително каза Лара и присвивайки лукаво очи, продължи: — Най-ценното и най-надеждното в цялата работа около Салватор е това, че ние сме успели да узнаем с какви опити и операции се занимава той. Можем така да го притиснем, че от този златен чувал — Салватор — пезетите ще се посипят като презрели портокали в силна буря.

Балтазар допря леко устни до чашата с вино, наляно от Лара, и каза:

— Аз искам да ми върне сина. Ти трябва да ми напишеш заявление, за да дадем под съд Салватор.

— Нищо подобно! В никакъв случай! — почти изплашено възрази Лара. — Да почнем с това, значи да развалим цялата работа. С това трябва само да завършим.

— А какво ще ме посъветваш?

— Първо — Лара подви дебелия си пръст, — ние ще изпратим на Салватор едно писмо, написано с най-изискани фрази. Ще му съобщим, че ни са известни всички негови незаконни операции и опити. И ако той иска да не се придава гласност на тази работа, трябва да ни плати една кръгличка сума. Сто хиляди. Да, сто хиляди — това е най-малкото. — Лара въпросително погледна Балтазар.

Балтазар намръщено мълчеше.

— Второ — продължи Лара. — Когато получим посочената сума, а ние ще я получим, изпращаме на професор Салватор второ писмо, с още по-изискан стил. Ще му съобщим, че се е намерил истинският баща на Ихтиандър и че притежаваме безспорни доказателства за това. Ще му пишем, че бащата иска да си получи сина и няма да се спре пред съдебен иск, при който ще се разкрие как Салватор е осакатил Ихтиандър. Ако Салватор желае да предотврати съдебното дело и да остави при себе си детето, той е длъжен да заплати на посочените от нас лица в определено място и време един милион долара.

Но Балтазар не слушаше. Той грабна една бутилка и понечи да я хвърли върху главата на прошенописеца. Лара никога още не бе виждал Балтазар толкова разгневен.

— Не се сърди. Чакай, аз се пошегувах. Остави бутилката, ти казвам! — извика Лара, като криеше с ръка лъскавия си череп.

— Ти!… Ти!… — крещеше вбесеният Балтазар. — Ти ми предлагаш да продам родния си син, да се откажа от Ихтиандър! Ти нямаш ли сърце? Ти не си човек, а скорпион, тарантул, ти не познаваш бащинските чувства!

— Пет! Пет! Пет! — развика се Лара, ядосан на свой ред. — Пет бащински чувства! Петима сина имам! Пет дяволчета от всички големини! Пет уста! Зная, разбирам, чувствувам! Няма да ти избяга и твоят. Въоръжи се само с търпение и ме изслушай докрай.

Балтазар се успокои. Той остави бутилката на масата, наведе глава и погледна Лара.

— Добре, говори!

— А така! Салватор ще ни плати един милион. Това ще бъде зестра за твоя Ихтиандър. Е, и на мене все нещичко ще ми се падне. За труда и авторското право за идеята — някакви си стотина хиляди. Ще се разберем с тебе. Салватор ще плати един милион. Главата си залагам! А щом плати…

— Ще го дадем под съд.

— Още мъничко търпение. Ще направим предложение на издателите и редакторите на най-големия вестникарски концерн да ни се плати, е, да речем, около двадесет-тридесет хиляди — ще ни послужат за дребни разходи — срещу нашето съобщение за едно извънредно сензационно престъпление. Може би ще получим нещо и от безотчетните суми на тайната полиция. Ами че от такава работа полицейските агенти могат да направят кариера. Когато измъкнем всичко, което може да се получи от случая със Салватор, тогава върви, ако искаш, в съда, позовавай се на родителските си чувства и дано ти помогне Темида да докажеш своите права и да получиш в бащинските си обятия своя мил син.

Лара изпи на един дъх виното, тропна силно с чашата по масата и победоносно изгледа Балтазар.

— Какво ще кажеш, а?

— Аз не ям, не спя по цели нощи. А ти предлагаш да протакаме безкрайно работата — почна Балтазар.

— Но в името на какво правя това?… — прекъсна го разпалено Лара. — В името на какво? В името на милиони! Милиони! Нима не можеш да разбереш? Нали си живял досега двадесет години без Ихтиандър?

— Живял съм. А сега… С една дума, пиши заявление до съда.

— Той действително е пощурял! — извика Лара. — Опомни се, ела на себе си, вразуми се, Балтазар! Разбери! Милиони! Пари! Злато! Можеш да купиш всичко на света. Най-хубавия тютюн, автомобил, двадесет шхуни, ей тази пулкерия например…

— Пиши заявление до съда или ще се обърна към другиго — решително заяви Балтазар.

Лара разбра, че е безполезно повече да възразява. Той поклати глава, въздъхна, извади от протритата си адвокатска чанта хартия и измъкна от страничния си джоб автоматичната писалка.

След няколко минути съдебната тъжба против Салватор, присвоил незаконно и осакатил сина на Балтазар, беше написана.

— За последен път ти казвам: опомни се! — рече Лара.

— Дай — каза индианецът и протегна ръка за тъжбата.

— Подай я на главния прокурор. Знаеш, нали? — посъветва клиента си Лара и измърмори под носа си: „Да се спънеш на стълбата дано и да си счупиш крака!“

На излизане от прокурора Балтазар се сблъска по голямата бяла стълба със Зурита.

— Ти какво правиш тук? — попита Зурита и подозрително погледна индианеца. — Да не си се оплаквал от мене?

— От всички ви трябва да се оплачем — отговори Балтазар, като имаше предвид испанците, — но няма на кого. Къде криеш дъщеря ми?

— Как смееш да се обръщаш към мене на „ти“! — избухна Зурита. — Ако не беше баща на жена ми, бих те пребил с бастуна си.

Зурита грубо отстрани Балтазар от пътя си, изкачи се по стълбата и изчезна в една голяма дъбова врата.

ЮРИДИЧЕСКИ КАЗУС

Прокурорът на Буенос Айрес бе посетен от рядък гост — настоятеля на местната катедрала епископ Хуан де Гарсиласех. Прокурорът — дебел, нисък, пъргав човек с плувнали в тлъстина очички, с ниско остригана коса и боядисани мустаци — стана от креслото си, за да поздрави епископа. Домакинът грижливо настани скъпия гост в тежкото кожено кресло до своето бюро.

Епископът и прокурорът никак не си приличаха. Лицето на прокурора беше месесто и червено, с дебели устни и широк, крушовиден нос. Пръстите на ръцете му напомняха къси дебели пънчета, а копчетата върху кръглия му корем всяка минута заплашваха да се откъснат, безсилни да удържат люлеещата се маса от тлъстаци. Лицето на епископа поразяваше със своята слабост и бледност. Сухият, гърбав нос, острата брадичка и тънките, почти сини устни му придаваха типичния облик на йезуит. Епископът никога не гледаше събеседника си в очите, но въпреки това го наблюдаваше зорко. Влиянието му беше огромно и той с удоволствие се откъсваше от духовните си занимания, за да ръководи някоя сложна политическа игра. Като се ръкува с домакина, епископът не закъсня да премине към целта на своето посещение.

— Бих искал да зная докъде е стигнало следствието около професор Салватор? — тихо попита епископът.

— А, и вие ли, ваше преосвещенство, се интересувате от това дело! — любезно възкликна прокурорът. — Да, това е изключителен процес! — После взе една дебела папка, запрелиства я и продължи: — По донесение на Педро Зурита ние направихме обиск в дома на професор Салватор. Думите на Зурита, че Салватор е извършвал необикновени операции върху животни се потвърдиха напълно. В градините на Салватор намерихме истинска фабрика за животни-изроди. Това е нещо изумително? Салватор например…

— За резултатите от обиска аз зная от вестниците — меко го прекъсна епископът. — Какви мерки взехте по отношение на самия Салватор? Той арестуван ли е?

— Да, арестуван е. Освен това ние доведохме в града, в качеството на веществено доказателство и на свидетел на обвинението, един младеж на име Ихтиандър — тъй наречен „морски дявол“. Кой би помислил, че знаменитият „морски дявол“, който ни занимаваше толкова дълго, ще се окаже един от изродите на Салваторовата менажерия? Сега експерти, професори от университета, се занимават с проучването на всички тези изроди. Ние не можехме, разбира се, да пренесем в града цялата менажерия, всички тези веществени доказателства. Но доведохме Ихтиандър и го сложихме в сутерена на съда. Той ни причинява немалко грижи. Представете си, наложили се да му построим един голям резервоар, тъй като той не може да живее без вода. И действително Ихтиандър се чувствуваше много зле. Очевидно Салватор е извършил някакви необикновени изменения в неговия организъм, които са превърнали младежа в човек-амфибия. Нашите учени изясняват този въпрос.

— Аз се интересувам повече от съдбата на Салватор — все така тихо проговори епископът. — По кой член от закона ще бъде привлечен към отговорност? И какво е вашето мнение: ще бъде ли осъден?

— Случаят Салватор е рядък юридически казус — отговори прокурорът. — Да си призная, аз още не съм решил как да квалифицирам това престъпление. Най-лесното, разбира се, би било да се обвини Салватор в извършването на незаконни вивисекции и в осакатяване на този младеж…

Епископът се намръщи:

— Вие смятате, че във всички тези действия на Салватор няма елементи на престъпление?

— Престъпление има или ще има, но какво? — продължи прокурорът. — До мене е подадено още едно заявление — от някакъв индианец Балтазар. Той твърди, че Ихтиандър е негов син. Доказателствата са доста слаби, но ние може би ще съумеем да използуваме този индианец като свидетел на обвинението, ако експертите установят, че Ихтиандър е действително негов син.

— Значи в най-добрия случай Салватор ще бъде обвинен само в нарушение на професионалните си задължения и ще го съдят единствено за това, че е направил операция на детето без разрешението на неговия родител?

— И може би за нанасяне на телесна повреда. Това е вече по-сериозно. Но в това дело има още едно усложняващо обстоятелство. Експертите — наистина това още не е окончателното им заключение — намират, че един нормален човек не би могъл дори и да помисли да осакатява така животните и да извърши такава необикновена операция. Салватор може да бъде признат от вещите лица за невменяем, като душевно болен.

Епископът седеше мълчаливо, стиснал тънките си устни и вперил поглед в ъгъла на масата. После той проговори съвсем тихо:

— Не очаквах това от вас.

— Кое, ваше преосвещенство? — попита озадачен прокурорът.

— Дори вие, блюстителят на правосъдието, сякаш оправдавате действията на Салватор и намирате, че операциите му не са лишени от целесъобразност.

— Но какво лошо има в това?

— И сте затруднен да определите какво престъпление е извършено. Съдът на църквата — небесният съд — гледа на деянията на Салватор другояче. Позволете ми да ви се притека на помощ и да ви дам съвет.

— Моля — смутено каза прокурорът.

Епископът заговори тихо, като постепенно повишаваше глас, сякаш беше проповедник или обвинител:

— Вие казвате, че постъпките на Салватор не са лишени от целесъобразност? Смятате, че животните и човекът, осакатени от него, са придобили дори някои преимущества, които не са имали дотогава? Какво значи това? Нима творецът е създал хората несъвършени? Нима е необходима някаква намеса на професор Салватор, за да се придаде завършен вид на човешкото тяло?

Прокурорът седеше неподвижен, с наведени очи. Пред лицето на църквата той се оказа в положението на обвиняем. Това беше съвсем неочаквано за него.

— Нима сте забравили какво е казано в свещеното писание, в книгите на Битието, глава първа, стих двадесет и шести: „И рече бог: ще сътворим човека по наш образ и подобие“ — и по-нататък — стих двадесет и седми: „И сътвори бог човека по свой образ и подобие“. И Салватор дръзва да изопачи този образ и подобие, а вие — дори вие! — намирате това за целесъобразно!

— Простете ми, свети отче… — можа само да продума прокурорът.

— Не е ли намерил бог своето творение за прекрасно — вдъхновено продължаваше епископът, — завършено? Вие помните добре всички параграфи на човешките закони, но забравяте параграфите на божиите закони. Спомнете си тогава тридесет и първи стих от същата първа глава на Битието: „И видя бог всичко, което беше създал, и всичко беше хубаво.“ А вашият Салватор смята, че трябва нещо да поправя, да преправя, да осакатява, че хората трябва да бъдат земноводни същества — и вие също намирате всичко това за остроумно и целесъобразно? Нима това не е богохулство? Не е светотатство? Не е кощунство? Или гражданските закони вече не наказват у нас религиозните престъпления? Какво ще стане, ако всички почнат да повтарят след вас: „Да, човек е зле сътворен от бога. Трябва да дадем човека на доктор Салватор, за да го преработи!“ Нима това не е чудовищно посегателство срещу религията?… Бог е намирал за хубаво всичко, което е създал — всички свои творения. А Салватор започва да мести главите на животните, да променя кожата им, да създава наистина нечестиви чудовища, сякаш за да се подиграе над създателя. И вие се затруднявате да намерите в деянията на Салватор елемент на престъпление?

Епископът спря. Той остана доволен от впечатлението, което неговата реч направи на прокурора, замълча за малко и отново заговори тихо, повишавайки постепенно глас:

— Аз казах, че мене повече ме интересува съдбата на Салватор. Но нима мога да се отнеса равнодушно към съдбата на Ихтиандър? Ами че това същество няма дори християнско име, защото Ихтиандър на гръцки не значи нищо друго освен човек-риба. Макар Ихтиандър сам да не е виновен, макар че той е само жертва, то все пак е богу противно, кощунствено създание. Със самото си съществуване той може да смущава мислите, да предизвиква грешни размишления, да изкушава бедните духом, да разколебава слабоверните. Ихтиандър не трябва да съществува! Най-добре ще бъде, ако бог го прибере при себе си, ако този нещастен младеж умре от несъвършенството на своята осакатена природа. — Епископът многозначително погледна прокурора. — Във всеки случай той трябва да бъде обвинен, задържан, лишен от свобода. Та нали и той беше извършил някакви престъпления: ограбваше рибата на рибарите, повреждаше им мрежите и в края на краищата така ги беше изплашил, че нали си спомняте, рибарите захвърлиха риболова и градът остана без риба. Безбожникът Салватор и отвратителното творение на неговите ръце — Ихтиандър — са дръзко предизвикателство към църквата, бога, небето! И църквата няма да прекрати борбата, докато те не бъдат унищожени.

Епископът продължаваше своята обвинителна реч. Прокурорът седеше пред него съкрушен, с наведена глава, без да се опитва да прекъсне този поток от заплашителни думи. Когато най-сетне епископът млъкна, прокурорът стана, приближи се до него и рече с глух глас:

— Като християнин аз ще изповядам своя грях пред вас, за да ми го опростите. А като длъжностно лице ви изказвам благодарност за помощта, която ми оказахте. Сега ми стана ясно престъплението на Салватор. Той ще бъде обвинен и ще понесе наказанието си. Ихтиандър също няма да избегне меча на правосъдието.

ГЕНИАЛНИЯТ БЕЗУМЕЦ

Съдебният процес не сломи доктор Салватор. В затвора той си оставаше спокоен, държеше се самоуверено, със следователите и вещите лица говореше с високомерна снизходителност — като възрастен с деца.

Неговата натура не понасяше бездействието. Той пишеше много и направи няколко блестящи операции в затворническата болница. В числото на пациентите му от затвора беше и жената на тъмничния надзирател. Злокачествен тумор заплашваше живота й. Салватор я спаси в същия момент, когато извиканите на консулт лекари отказаха да й помогнат, заявявайки, че медицината е безсилна в този случай.

Настъпи денят, в който трябваше да се разгледа делото.

Огромната съдебна зала не можеше да побере всички, които искаха да присъствуват на заседанието. Публиката се тълпеше в коридорите, изпълваше площада пред зданието на съда, надничаше през отворените прозорци. Мнозина любопитни се бяха покатерили по дърветата, които растяха пред зданието.

Салватор спокойно зае мястото си на подсъдимата скамейка. Той се държеше с такова достойнство, че хората, които не го познаваха, можеха да го помислят за съдия, а не за обвиняем. Салватор се отказа от защитник. Стотици жадни очи бяха вперени в него. Но малцина можеха да издържат втренчения поглед на Салватор.

Ихтиандър възбуждаше не по-малък интерес, но той не беше в залата.

Напоследък Ихтиандър се чувствуваше зле и почти цялото си време прекарваше във водния резервоар, криейки се от досадните погледи на любопитните. В процеса срещу Салватор Ихтиандър беше само свидетел на обвинението, по-скоро едно от веществените доказателства, както се изразяваше прокурорът.

Делото по обвинението в престъпна дейност на самия Ихтиандър трябваше да се разгледа отделно, след процеса на Салватор. Прокурорът бе принуден да постъпи така, защото епископът бързаше с делото на Салватор, а събирането на улики против Ихтиандър изискваше време.

Агенти на прокурора енергично, но внимателно вербуваха в пулкерията „Палма“ свидетели за бъдещия процес, в който Ихтиандър трябваше да бъде обвиняем. Епископът обаче не преставаше да намеква на прокурора, че най-добрият изход би бил бог да прибере нещастния Ихтиандър. Такава смърт щеше да бъде най-доброто доказателство, че ръката на човека е способна само да повреди създаденото от бога.

Тримата учени-експерти, професори от университета, бяха приготвили своя доклад. Съдебната аудитория се превърна в слух.

— По искане на съда — започна речта си немладият вече професор Шейн, главен съдебен експерт — ние прегледахме животните и младежа Ихтиандър, върху които професор Салватор е извършил операции в своите лаборатории. Обследвахме малките му, но прекрасно обзаведени лаборатории и операционни. Професор Салватор е използувал при своите операции не само последните усъвършенствувания на хирургическата техника, като електрически ножове, обеззаразяващи ултравиолетови лъчи и други подобни, но и такива инструменти, които са още неизвестни на хирурзите. По всяка вероятност те са били изработени по негови указания. Аз няма да говоря надълго за опитите на професор Салватор върху животните. Тези опити се свеждат до извънредно дръзки по замисъл и блестящи по изпълнение операции: присаждане на тъкани и цели органи, срастване на две животни, превръщане на двойнодишащи в еднодишащи и, обратно, превръщане на мъжки животни в женски, нови методи на подмладяване. В градините на Салватор намерихме деца и юноши на възраст от няколко месеца до четиринадесет години принадлежащи към различни индиански племена.

— В какво състояние намерихте децата? — попита прокурорът.

— Всички деца са здрави и жизнерадостни. Те лудуват из градината и играят на разни игри. На много от тях Салватор е спасил живота. Индианците са му вярвали и са му довеждали деца от най-отдалечени места — от Аляска до Огнена земя: ескимоси, ягани, ацахн, таулипанги, санапани, ботокуди, пано, арауканци.

В залата някой шумно въздъхна.

— Всички племена са носили децата си на Салватор.

Прокурорът започна да се безпокои. След разговора си с епископа, когато неговите мисли получиха нова насока, той не можеше да слуша спокойно тези похвали по адрес на Салватор и затова попита експерта:

— Нима мислите, че операциите на Салватор са били полезни и целесъобразни?

Председателят на съда обаче, белокос старец със сурово лице, се изплаши, че експертът може да отговори утвърдително, и побърза да се намеси:

— Съдът не се интересува от личното мнение на експерта по научни въпроси. Моля, продължавайте. Какво показа прегледът на младежа Ихтиандър от племето араукана?

— Неговото тяло беше покрито с изкуствена люспеста кожа — продължи експертът — от някакво неизвестно, еластично, но извънредно здраво вещество. Анализът на това вещество още не е завършен. Във водата Ихтиандър се е ползувал понякога от очила с особени стъкла от тежък флинтглас, чийто показател на пречупване на светлината е равен почти на две. Това му е давало възможност да вижда добре под водата. Когато снехме люспестата кожа на Ихтиандър, открихме под двете му плешки кръгли отверстия с диаметър десет сантиметра, закрити с по пет тънки пластинки, подобни на хрилете на акула.

В залата се чу сподавен вик на изненада.

— Да — продължи ученият, — това изглежда невероятно, но Ихтиандър притежава бели дробове на човек и едновременно с това хриле на акула. Ето защо той може да живее и на земята, и под водата.

— Човек-амфибия значи? — иронично попита прокурорът.

— Да, нещо като човек-амфибия, тоест двойнодишащо земноводно.

— Но откъде у Ихтиандър са се взели хриле на акула? — попита председателят.

Експертът разтвори широко ръце и отговори:

— Това е загадка, която може би ще пожелае да ни разясни самият професор Салватор. Нашето мнение беше такова: според биологичния закон на Хекел всяко живо същество при развитието си повтаря всички онези стадии, през които е минал даденият вид живо същество в течение на вековния му живот на земята. Може с увереност да се каже, че човекът е произлязъл от прадеди, които някога са дишали с хриле.

Прокурорът се надигна от стола си, но председателят го спря с жест.

— На двадесетия ден от развитието на човешкия зародиш се забелязват четири лежащи една зад друга хрилни гънчици. По-късно обаче хрилният апарат се видоизменя: първата хрилна дъга се превръща в слухов канал — със слухови костици и евстахиева тръба; долната част на хрилната дъга се развива в долна челюст; втората дъга става израстъци и тяло на подезичната кост; третата дъга — щитовиден хрущял на гръкляна. Ние не смятаме, че професор Салватор е успял да задържи развитието на Ихтиандър в неговия зародишен стадий. Науката наистина познава случаи, когато дори у съвсем възрастен човек остава незараснало хрилно отверстие на шията, под челюстта. Това са така наречените шийни фистули. Но с такива остатъци от хриле, разбира се, не е възможно да се живее под водата. При ненормално развитие на зародиша трябва да се получи едно от двете: или дихателни, или хриле ако са продължили да се развиват хрилете, но за сметка на развитието на слуховите органи и други анатомически изменения, което би превърнало Ихтиандър в чудовище с недоразвита глава на полуриба-получовек, или пък би победило нормалното развитие на човека, но за сметка на унищожаването на хрилете. Ихтиандър обаче е нормално развит младеж с добър слух, с напълно развита долна челюст и с нормални бели дробове, като освен това има и напълно сформирани хриле. Как именно функционират хрилете и белите дробове, в какво взаимоотношение се намират те, преминава ли водата през устата и дробовете в хрилете, или пък прониква в хрилете през малкото отверстие, което открихме върху тялото на Ихтиандър малко по-горе от кръглото хрилно отверстие — ние не знаем. Бихме могли да отговорим на тези въпроси, ако направим аутопсия. Това, повтарям, е загадка, чийто отговор трябва да ни даде самият професор Салватор. Професорът трябва да ни разясни и как са се появили кучетата, прилични на ягуари, странните необикновени животни и земноводните маймуни — тези двойници на Ихтиандър.

— Какво е вашето общо заключение? — попита председателят.

Професор Шейн, който сам се ползуваше с голяма известност като учен и хирург, отговори откровено:

— Признавам, че нищо не разбирам от всичко това. Мога да кажа със сигурност обаче, че онова, което е правил професор Салватор, е по силите само на един гений. Салватор вероятно е решил, че в изкуството си на хирург е достигнал такова съвършенство, което му позволява да разглобява, сглобява и приспособява тялото на животното и човека по свое желание. И макар че той в действителност е осъществявал блестящо всичко това, все пак неговата смелост и широта на замислите граничат с… безумие.

Салватор се усмихна презрително.

Той не знаеше, че експертите бяха решили да облекчат участта му и да поставят въпроса за неговата невменяемост, за да имат възможност да заменят затворническия му режим с болничен.

— Аз не твърдя, че той е безумен — продължи експертът, като забеляза усмивката на Салватор, — но във всеки случай според нас обвиняемият трябва да бъде настанен в санаториум за душевно болни и да бъде подложен на продължително наблюдение от страна на лекари и психиатри.

— Въпросът за невменяемостта на подсъдимия не е повдиган в съда. Съдът ще обсъди това ново обстоятелство — каза председателят. — Професор Салватор, желаете ли да дадете разяснение по някои въпроси на експертите и прокурора?

— Да — отговори Салватор. — Ще дам обяснения. Но нека това бъде счетено едновременно и като моя последна дума.

ДУМАТА НА ПОДСЪДИМИЯ

Салватор стана спокойно и огледа залата на съда, сякаш търсеше някого. Между зрителите той забеляза Балтазар, Кристо и Зурита. На първия ред седеше епископът. Салватор задържа малко погледа си върху него. На лицето му се мярна едва забележима усмивка. След това отново почна да търси някого с очи, като оглеждаше внимателно цялата зала.

— Аз не намирам в залата потърпевшия — каза най-после Салватор.

— Потърпевшият съм аз — извика ненадейно Балтазар, като скочи от мястото си.

Кристо дръпна брат си за ръкава и го накара да седне.

— За какъв потърпевш говорите? — попита председателят на съда. — Ако имате предвид осакатените от вас животни, то съдът не счете за нужно да ги показва тук. Но Ихтиандър, човекът-амфибия, се намира в зданието на съда.

— Аз имам предвид господа-бога — спокойно и сериозно отвърна Салватор.

Като чу отговора му, председателят в недоумение се отпусна върху облегалото на креслото си: „Наистина ли Салватор е луд? Или е решил да се прави на луд, за да избегне затвора?“

— Какво искате да кажете? — попита председателят.

— Мисля, че това трябва да е ясно на съда — отговори Салватор. — Кой е главният и единствен потърпевш в това дело? Разбира се, само господ-бог. По мнението на съда аз подронвам с дейността си авторитета му, като се намесвам в неговата област. Той бил доволен от творенията си, но изведнаж идва някакъв си доктор и казва: „Това е направено лошо. Това трябва да се поправи!“ И започва да прекроява божието творение, както си ще.

— Това е богохулство! Настоявам думите на обвиняемия да се впишат в протокола — извика прокурорът с вид на човек, оскърбен в най-светите си чувства.

Салватор повдигна рамене.

— Предавам само същността на обвинителния акт. Нима цялото обвинение не се свежда до това? Четох материалите по делото. Отначало ме обвиняваха само в това, че уж съм правил вивисекции и съм причинявал телесна повреда. Сега ме обвиняват в още едно престъпление — в светотатство. Откъде подухна този вятър? Дали не откъм катедралата?

И професор Салватор погледна епископа.

— Вие сами сте завели процес, в който невидимо присъствуват от страна на обвинението — господ-бог в качеството му на потърпевш, а на подсъдимата скамейка — аз и Чарлз Дарвин в качеството на обвиняеми. Може би ще огорча още веднъж с думите си някои присъствуващи в залата, но аз продължавам да твърдя, че организмът на животните и дори на човека не е съвършен и изисква подобряване. Надявам се, че настоятелят на катедралната църква, епископ Хуан де Гарсиласо, който се намира в залата, ще потвърди това.

Тези думи предизвикаха учудване у всички присъствуващи.

— В хиляда деветстотин и петнадесета година, малко преди заминаването ми за фронта — продължи Салватор, — аз трябваше да внеса една малка поправка в организма на уважаемия епископ — да отрежа апендикса му, този излишен и вреден израстък на сляпото черво. Помня, че когато лежеше върху операционната маса, моят духовен пациент нямаше никакви възражения против промяната, която направих върху образа и подобието божие, отрязвайки със своя нож частица от епископското му тяло. Нима не беше така? — попита Салватор и втренчи очи в епископа.

Хуан де Гарсиласо седеше неподвижен. Само бледните му страни едва-едва порозовяха, а тънките му пръсти леко затрепериха.

— А нима нямаше и друг случай по онова време, когато аз още се занимавах с частна практика и правех операции за подмладяване? Не се ли беше обърнал към мене с молба да го подмладя почтеният прокурор сеньор Аугусто де…

При тези думи прокурорът се опита да протестира, но смехът на публиката заглуши гласа му.

— Моля ви да не се отклонявате — строго каза председателят.

— Щеше да бъде по-уместно, ако тази молба се отправеше към самия съд — отговори Салватор. — Не аз, а съдът постави така въпроса. Нима тук никой не се изплаши от мисълта, че всички присъствуващи в залата са вчерашни маймуни или дори риби, получили възможност да говорят и чуват, тъй като техните хрилни дъги са се превърнали в органи на слуха и говора? Е, ако не маймуни и риби, то техни потомци. — И обръщайки се към прокурора, който проявяваше признаци на нетърпение, Салватор каза: — Успокойте се! Нямам намерение да споря тук с никого, нито пък да чета лекции по теория на еволюцията. — После направи малка пауза и продължи: — Нещастието не идва от това, че човек е произлязъл от животното, а от това, че той не е престанал да бъде животно… Грубо, зло, неразумно. Моят учен колега напразно ви изплаши. Той би могъл да не говори за развитието на зародиша. Аз не съм прибягвал нито към въздействие върху зародиша, нито към кръстосване на животните. Аз съм хирург. Моето единствено оръдие е бил ножът. И като хирург, случвало ми се е да помагам на хората, да ги лекувам. Оперирайки болните, аз трябваше често да присаждам тъкани, органи, жлези. За да усъвършенствувам този метод, аз се заех да правя опити с присаждане на тъкани у животни. Наблюдавах оперираните животни в лабораторията си продължително и се мъчех да изясня, да проуча какво става с органите, пренесени на ново, понякога дори съвсем необичайно място. Когато завършвах наблюденията си, премествах животното в градината. Така се създаде моята градина-музей. Бях особено увлечен в проблема за размяната и присаждането на тъкани между съвсем различни животни: например между риба и млекопитаещи и обратно. И тук успях да постигна онова, което учените смятат въобще за невъзможно. Какво необикновено има тук? Онова, което аз съм направил днес, утре ще правят всички хирурзи. Професор Шейн навярно знае за последните операции на немския хирург Зауербрух. Той е успял да замени едно болно бедро с пищял.

— А Ихтиандър? — попита експертът.

— Да, Ихтиандър е моята гордост. При операцията на Ихтиандър трудността се състоеше не само в техниката. Трябваше да изменя цялата вътрешна дейност на човешкия организъм. Шест маймуни загинаха при предварителните опити, преди да успея да постигна своята цел и да мога да оперирам детето, без да се боя за живота му.

— Но в какво се състоеше тази операция? — попита председателят.

— Присадих на детето хриле от млада акула и детето получи възможност да живее и на земята, и под водата.

Всред публиката се зачуха викове на изненада. Кореспондентите на вестници, които присъствуваха в залата, се втурнаха към телефоните и побързаха да съобщят на редакциите си тази новина.

— По-късно можах да постигна още по-голям успех. Моето последно дело — земноводната маймуна, която видяхте — може да живее без вреда за здравето си неопределено дълго както на суша, така и във вода. А Ихтиандър може да прекара без вода не повече от три-четири денонощия. Дългото му оставане на суша, без наличието на вода, е опасно за него: белите му дробове се преуморяват, а хрилете му засъхват и Ихтиандър почва да чувствува остри болки в гърдите. За съжаление по време на моето отсъствие Ихтиандър е нарушил определения му от мен режим. Той е оставал на въздух твърде дълго, преуморил е белите си дробове и се е разболял сериозно. Нарушено е равновесието в организма му и той трябва да прекарва по-голямата част от времето си във водата. От човек-амфибия той се превръща в човек-риба.

— Позволете ми да задам на подсъдимия един въпрос — каза прокурорът, като се обърна към председателя. — Как е достигнал Салватор до мисълта да създаде човек-амфибия и какви цели е преследвал с това?

— Мисълта е все една и съща — човекът е несъвършен. Получил в процеса на еволюционното си развитие големи преимущества в сравнение със своите животински прадеди, човекът същевременно е изгубил много от онова, което е притежавал в по-ниските стадии на развитието си. Така например животът във водата би дал на човека огромни преимущества. Защо да не му се върне тази възможност? От историята за развитието на животните знаем, че всички сухоземни животни и птици са произлезли от водните — излезли са от океана. Знаем, че някои сухоземни животни отново са се върнали във водата. Делфинът е бил риба, излязъл на сушата, станал млекопитаещо животно, но после отново се върнал във водата, въпреки че си останал, както и китът, млекопитаещо. И китът, и делфинът дишат с бели дробове. Можеше да се помогне на делфина да стане двойно-дишаща амфибия. Ихтиандър ме молеше да направя това: тогава неговият приятел, делфинът Лидинг, би могъл да остава дълго време с него под водата. Аз се готвех да направя такава операция на делфин — първата риба всред хората и първият човек всред рибите, Ихтиандър, не можеше да не се чувствува самотен. Но ако и други хора след него проникнеха в океана. животът там би станал съвършено друг. Тогава хората лесно биха победили мощната стихия — водата. Знаете ли вие каква стихия е това, каква мощ? Знаете ли, че океанската площ се равнява на триста шестдесет и един милиона и петдесет хиляди квадратни километра? Пространството на водната пустиня представлява повече от седем десети от земната повърхнина. Но тази пустиня с нейните неизчерпаеми запаси от храна и индустриални суровини би могла да побере милиони, милиарди хора. Над триста шестдесет и един милиона квадратни километра — това е само площта, повърхността. А хората биха могли да се разположат на няколко подводни етажа. В океана биха се поместили милиарди хора, без да се притесняват и блъскат!

Ами неговата мощност? Знаете ли, че водите на океана поглъщат топлинна слънчева енергия, равна на седемдесет и девет милиарда конски сили? Ако не беше охлаждането му от въздуха и другите загуби на топлина, океанът отдавна да е кипнал. Практически това е един неизчерпаем запас от енергия. И как се използува той от живеещото на сушата човечество? Почти никак. А мощта на морските течения? Само Гълфстрийм заедно с Флоридското течение движат деветстотин и един милиарда тона вода в час. Около три хиляди пъти повече, отколкото носи една голяма река. И това е само едно от морските течения! Как се използуват те от живеещото на сушата човечество? Почти никак.

А силата на вълните и приливите? Знаете ли, че ударите, които нанасят вълните, се равняват по сила на тридесет и осем хиляди килограма — тридесет и осем тона на квадратен метър повърхнина; че височината на вълните достига четиридесет и три метра, а при това вълната може да повдигне до милион килограма — например късове скали, — а приливите достигат височина повече от шестнадесет метра, тоест височината на четириетажно здание. Как човечеството използува тези сили? Почти никак. На сушата живите същества не могат да се издигнат високо над повърхността на земята и не проникват дълбоко във вътрешността й. В океана има живот навсякъде — от екватора до полюсите, от повърхността — почти до десет километра дълбочина.

А как използуваме неизчерпаемите богатства на океаните? Ловим риба — бих казал, прибираме улов само от най-горния слой на океана, като оставяме съвсем неизползувани неговите глъбини. Събираме сюнгери, корали, бисери, водорасли — и нищо повече. Ние извършваме под водата някои и други работи: поставяме опори за мостове и язовирни стени, издигаме потънали кораби — но само толкова! Пък и това правим с много труд, с голям риск и нерядко — с човешки жертви. Нещастният сухоземен жител, който още във втората минута вече загива под водата! Какво може да върши той тук? Друго би било, ако човек можеше да живее и да работи под водата и без скафандър, без кислородни апарати. Колко съкровища би открил! Ето например Ихтиандър. Той ми е казвал… Но аз се страхувам да дразня демона на човешката алчност. Ихтиандър ми е донасял от дъното образци от редки метали и минерали. О, не се вълнувайте, той ми е носил съвсем малки образци; но техните залежи в океана могат да бъдат огромни!

А потъналите съкровища?

Спомнете си например океанския параход „Лузитания“. През пролетта на 1916 година той беше потопен от немците край бреговете на Ирландия. Освен скъпоценностите на хиляда и петстотин загинали пасажери на „Лузитания“ се намираха златни монети на стойност сто и петдесет милиона долара, както и златни слитъци на стойност петдесет милиона долара. (В залата се чуха възклицания.) Освен това на „Лузитания“ се съхраняваха две ковчежета с брилянти, които трябваше да бъдат отнесени в Амстердам. Между брилянтите беше и един от най-красивите в света — „Халиф“, — който струваше много милиони. Разбира се, дори човек като Ихтиандър не би могъл да се спусне на голяма дълбочина — за тази цел би трябвало да се създаде човек (негодуващо възклицание от страна на прокурора), който да може да издържа на високо налягане, както дълбоководните риби. Впрочем аз и в това не намирам нищо невъзможно. Но не може всичко наведнаж.

— Изглежда, че вие си приписвате качества на всемогъщо божество? — забеляза прокурорът.

Салватор не обърна внимание на тази забележка и продължи:

— Ако човек би могъл да живее и във водата, овладяването на океана, овладяването на неговите дълбочини би тръгнало с гигантски крачки напред. Морето би престанало да бъде за нас страшна стихия, изискваща човешки жертви. Нямаше да ни се случва тогава да оплакваме удавници.

Всички присъствуващи в залата сякаш виждаха завоювания от човечеството подводен свят. Какви изгоди обещаваше покоряването на океана! Дори председателят на съда не можа да се сдържи и попита:

— Но защо тогава не публикувахте резултатите от своите опити?

— Не бързах да попадна на подсъдимата скамейка — отговори с усмивка Салватор — и освен това се страхувах, че моето откритие ще донесе повече вреда, отколкото полза, в условията на нашия обществен строй. Около Ихтиандър вече бе започнала борба. Кой ме оклевети, за да ми отмъсти? Ето този Зурита, който ми беше откраднал Ихтиандър. А току-виж, генерали и адмирали биха взели от него Ихтиандър, за да накарат човека-амфибия да потопява военни кораби. Не, аз не можех да направя общо достояние нито Ихтиандър, нито „ихтиандрите“ в една страна, където съперничеството и алчността превръщат най-големите открития в зло и увеличават размера на човешките страдания. Аз мислех за…

Салватор замълча, след това продължи с рязко променен тон:

— Впрочем няма да говоря за това. Иначе ще ме сметнат за луд — и Салватор усмихнато погледна експерта. — Не, аз се отказвам от честта да бъда луд, макар и гениален. Не съм луд, нито съм маниак. Нима не осъществих това, което исках? Вие видяхте всички мои дела със собствените си очи. Ако намирате действията ми за престъпни, съдете ме с всичката строгост на закона. Аз не моля за снизхождение.

В ЗАТВОРА

Вещите лица, които освидетелствуваха Ихтиандър, трябваше да обърнат внимание не само върху физическите качества на на младежа, но и върху състоянието на умствените му способности.

— Коя година сме сега? Кой месец? Коя дата? Кой ден на на седмицата? — питаха те.

Ихтиандър обаче отговаряше:

— Не зная.

Беше му трудно да отговори на най-обикновените въпроси. Не можеше обаче да се нарече ненормален. Той не знаеше много неща поради особените условия, в които живееше и се възпитаваше. Оставаше си едно голямо дете. И експертите дойдоха до заключението: „Ихтиандър е недееспособен“. Това го освобождаваше от съдебна отговорност. Съдът прекрати делото по обвинението на Ихтиандър и го постави под запрещение. Двама души изразиха желание да бъдат настойници на Ихтиандър: Зурита и Балтазар.

Салватор имаше право, когато твърдеше, че Зурита го беше оклеветил, за да си отмъсти. Но Зурита си отмъщаваше на Салватор не само защото беше загубил Ихтиандър. Той преследваше и друга цел: искаше отново да завладее Ихтиандър и се стремеше да стане негов настойник. Зурита не пожали десетки ценни бисери и подкупи членовете на съда и опекунския съвет. Сега той беше близо до своята цел. Позовавайки се на своето бащинство, Балтазар настояваше да възложат на него правата на настойник. Обаче не му вървеше. Въпреки всички старания на Лара експертите заявиха, че не могат да установят дали Ихтиандър е роденият преди двадесет години син на Балтазар само въз основа на показанията на един-единствен свидетел — Кристо. При това Кристо беше брат на Балтазар и по тази причина не вдъхваше пълно доверие на експертите.

Лара не знаеше, че в това дело бяха замесени прокурорът и епископът. Като потърпевш и като баща, на когото бяха откраднали и осакатили сина, Балтазар беше нужен на съда по време на процеса. Но съдът и църквата нямаха сметка да признаят бащинството на Балтазар и да му дадат Ихтиандър: те искаха да се избавят окончателно от Ихтиандър.

Кристо, които се беше преселил при брат си, почна да се безпокои за него. Балтазар седеше по цели часове ту дълбоко замислен, без да се сети за ядене и сън, ту изведнаж изпадаше в страшна възбуда, тичаше из магазина и викаше: „Сине мой, сине мой!“ В такива минути той почваше да ругае испанците с най-оскърбителните думи, които му идваха наум от всички езици, които знаеше.

Веднъж, след един такъв припадък, Балтазар неочаквано заяви на Кристо:

— Ето какво, братко, отивам в затвора. Ще дам най-хубавите си бисери на пазачите, за да ми позволят да видя Ихтиандър. Ще поговоря с него. Той сам ще ме признае за свой баща. Синът не може да не познае баща си. В него трябва да заговори моята кръв.

Как ли не се опитва Кристо да разубеди брат си — нищо не помогна. Балтазар беше непоколебим.

Той се отправи към затвора. Там почна да убеждава пазачите, да плаче, да се търкаля в краката им и да ги моли и след като посипа с бисери пътя от вратите до вътрешното помещение на затвора, стигна най-после до килията на Ихтиандър.

В тази малка килия, осветявана недостатъчно от тясното решетесто прозорче, беше задушно и миришеше неприятно; тъмничарите рядко сменяха водата в резервоара и не си правеха труда да прибират гниещата по пода риба, с която хранеха необикновения затворник. Железният резервоар беше поставен до стената срещу прозореца.

Балтазар се приближи до резервоара и погледна тъмната водна повърхност, която скриваше под себе си Ихтиандър.

— Ихтиандър! — тихо извика Балтазар. — Ихтиандър!… — още веднъж повтори той.

Повърхността на водата леко се раздвижи, но младежът не се подаваше навън.

Балтазар почака още малко, после протегна разтрепераната си ръка и я потопи в топлата вода. Ръката му напипа рамо. От резервоара изведнаж се показа мократа глава на Ихтиандър. Той се надигна до рамене във водата и попита:

— Кой сте вие? Какво искате от мен?

Балтазар коленичи, протегна ръце и бързо заприказва:

— Ихтиандър! При теб е дошъл баща ти. Твоят истински баща. Салватор не ти е баща, той е лош човек. Той те е осакатил… Ихтиандър! Ихтиандър! Хайде, погледни ме добре? Нима не можеш да познаеш баща си?

Водата бавно се стичаше от гъстите коси на младежа по бледното му лице и капеше от брадичката. Тъжен и малко изненадан, той се вгледа в стария индианец.

— Аз не ви познавам — отговори младежът.

— Ихтиандър! — извика Балтазар. — Погледни ме по-добре! — и старият индианец улови внезапно главата на младежа, привлече я към себе си и почна да я покрива с целувки, като проливаше горещи сълзи.

Защищавайки се от тази неочаквана ласка, Ихтиандър се замята в резервоара и водата по краищата му се разплиска по каменния под.

Нечия ръка улови здраво Балтазар за яката, вдигна го във въздуха и го захвърли в ъгъла. Балтазар се строполи на пода, като удари силно главата си в каменната стена.

Когато отвори очи, старецът видя, че над него се е надвесил Зурита. Стиснал в здрав юмрук дясната си ръка, Зурита държеше в лявата някаква хартийка и тържествуващо я размахваше.

— Виждаш ли? Заповед за назначаването ми за настойник на Ихтиандър. Ти ще трябва да си потърсиш богато синче другаде. А този младеж аз утре сутринта ще взема със себе си. Разбра ли?

Легнал на земята, Балтазар замърмори глухо и заплашително. В следващия миг обаче той скочи на крака и с див вик се хвърли срещу врага си, като го повали на пода. Индианецът грабна от ръката на Зурита хартийката, пъхна я в устата си и продължи да нанася удари на испанеца. Завърза се ожесточена борба.

Тъмничарят, който стоеше до вратата с ключове в ръка, се сметна задължен да запази строг неутралитет. Той беше получил добър подкуп и от двамата борещи се и не искаше да им пречи. Само когато Зурита започна да души стареца, надзирателят се разтревожи:

— Да не го удушите!

Освирепелият Зурита обаче не обърна внимание на предупреждението му и Балтазар щеше да си изпати, ако в килията не се бе появило ново лице.

— Прекрасно! Господин настойникът се тренира в упражняване на своите права! — чу се гласът на Салватор. — Но вие какво гледате? Или не знаете задълженията си? — подвикна Салватор на надзирателя така, сякаш беше началник на затвора.

Викът на Салватор подействува. Тъмничният надзирател се спусна да разтървава биещите се. Чули шума, дотичаха и другите пазачи и скоро Зурита и Балтазар бяха отмъкнати на различни страни. Зурита можеше да се смята за победител в борбата. Но победеният Салватор беше все пак по-силен от своите неприятели. Дори тук, в килията, в положението си на арестант, Салватор не преставаше да командува събитията и хората.

— Изведете от килията тези побойници — нареди Салватор на пазачите. — Трябва да остана насаме с Ихтиандър.

И пазачите се подчиниха. Въпреки протестите и ругатните им, Балтазар и Зурита бяха изведени. Вратата на килията шумно се затвори. Когато отдалечаващите се гласове замлъкнаха в коридора, Салватор се приближи до басейна и каза на Ихтиандър, който се беше показал над водата:

— Стани, Ихтиандър. Излез в средата на килията, трябва да те прегледам.

Младежът го послуша.

— Ето така — предложи Салватор, — по-близо до светлината. Дишай. По-дълбоко. Още. Не дишай. Така…

Салватор почукваше Ихтиандър по гърдите и се вслушваше в прекъслечното дишане на младежа.

— Задъхваш ли се?

— Да, татко — отговори Ихтиандър.

— Ти сам си виновен за това — каза Салватор, — не биваше да оставаш толкова дълго на въздух.

Ихтиандър наведе глава и се замисли. После изведнаж погледна Салватор право в очите и го попита:

— Татко, а защо да не бива? Защо на всички други е позволено, а на мене не?

На Салватор му беше много по-трудно да издържи този пълен със скрит упрек поглед, отколкото да отговаря в съда. Но той издържа.

— Защото ти притежаваш това, което не притежава нито един човек: способността да живееш под водата… Ако бяха те оставили да избираш, Ихтиандър: да бъдеш като всички и да живееш на сушата или да живееш само под водата, какво би избрал?

— Не зная — отговори младежът, след като помисли малко. На него му бяха еднакво мили и подводният свят, и сушата, и Гутиере. Но Гутиере вече бе изгубена за него…

— Сега бих предпочел океана — рече младежът.

— Ти предварително си направил своя избор, Ихтиандър, като със своето непослушание си нарушил равновесието в тялото си. Сега ще можеш да живееш само под водата.

— Но не в тази ужасна, мръсна вода, татко. Аз ще умра тук. Искам в простора на океана.

Салватор сподави въздишката си.

— Ще направя всичко, за да те освободя по-скоро от затвора, Ихтиандър. Бъди мъж! — Салватор потупа ободрително младежа по рамото и отиде в своята килия.

Там професорът седна на едно столче край тясната масичка и дълбоко се замисли. Както всеки хирург той също познаваше неуспеха. Немалко хора бяха загинали под ножа му по негова вина, преди да постигне сегашното си съвършенство. Салватор обаче никога не се замисляше над тези жертви. Загинали са десетки, спасени са хиляди. Тази аритметика го задоволяваше напълно.

За съдбата на Ихтиандър обаче той се смяташе отговорен. Ихтиандър беше неговата гордост. Той обичаше младежа като свой шедьовър! Освен това беше се привързал към Ихтиандър и го бе обикнал като син. И сега болестта на Ихтиандър и неговата по-нататъшна участ тревожеха, вълнуваха Салватор.

На вратата на килията се почука.

— Влезте — каза Салватор.

— Няма ли да ви обезпокоя, господин професоре? — тихо попита надзирателят.

— Съвсем не — отговори Салватор, като ставаше. — Как се чувствуват жена ви и детето ви?

— Благодаря, прекрасно. Изпратих ги при тъща си, далеч оттук — в Андите.

— Да, планинският климат ще бъде полезен за тях — каза Салватор.

Надзирателят не си отиваше. Поглеждайки плахо към вратата, той се приближи до Салватор и му каза тихо:

— Професоре! Цял живот ще ви бъда задължен, загдето спасихте жена ми. Обичам я като…

— Не ми благодарете, това е мой дълг.

— Трябва да ви се отплатя — отговори надзирателят. — Но не е само това. Аз съм необразован човек. Чета обаче вестници и зная какво представлява професор Салватор. Не бива да се допусне такъв човек да стои в затвора заедно със скитници и разбойници.

— Моите учени приятели — усмихнато каза Салватор, — струва ми се, успяха да издействуват да бъда настанен в санаториум като ненормален.

— Затворническият санаториум все пак си е затвор — възрази надзирателят, — дори нещо по-лошо: вместо разбойници там ще ви заобикалят луди. Салватор всред луди! Не, не, това не бива да стане!

Надзирателят понижи гласа си до шепот и продължи:

— Обмислил съм всичко. Аз не случайно изпратих семейството си в планината. Ще уредя бягството ви и сам ще избягам. Нуждата ме доведе дотук, но аз ненавиждам тази работа. Мене няма да ме намерят, а вие… вие ще напуснете тази проклета страна, където се разпореждат попове и търговци. И ето какво още исках да ви кажа — продължи той след известно колебание. — Издавам служебна тайна, държавна тайна…

— Можете да не я издадете — прекъсна го Салватор.

— Да, но… аз самият не мога… преди всичко не мога да изпълня получената ужасна заповед. Съвестта ще ме гризе цял живот. А ако издам тази тайна, съвестта няма да ме гризе. Вие направихте толкова много за мен, а те… Аз не съм задължен с нищо на началството си, което освен това ме тласка към престъпление.

— Нима? — кратко попита Салватор.

— Да, разбрах, че няма да дадат Ихтиандър нито на Балтазар, нито на настойника му Зурита, въпреки че Зурита вече има документ. Независимо от щедрите му подкупи Зурита няма да го получи, защото… са решили да убият Ихтиандър.

Салватор леко потрепна.

— Така ли? Продължавайте!

— Да, да убият Ихтиандър. Началството настояваше за това епископът, макар че той нито веднъж не произнесе думите „да се убие“. Дадоха ми отрова, струва ми се, цианкалий. Тази нощ трябва да разтворя отровата във водата на Ихтиандровия резервоар. Тъмничният лекар е подкупен. Той ще установи, че Ихтиандър е починал вследствие направената от вас операция, която го е превърнала в амфибия. Ако не изпълня заповедта, ще постъпят с мен много жестоко. А пък аз имам семейство… После ще убият и мен и никой няма да узнае за това. Аз съм напълно в техни ръце. В миналото извърших едно престъпление… съвсем малко, почти случайно. Тъй или иначе, решил съм да бягам и съм подготвил вече всичко за бягството си. Но не мога и не искам да убивам Ихтиандър. Да спася и двама ви в такъв кратък срок е трудно, почти невъзможно. Но да спася само вас, мога. Обмислил съм всичко. Мъчно ми е за Ихтиандър, но вашият живот е по-необходим. С изкуството си вие ще създадете друг Ихтиандър, но никой на света не може да създаде друг такъв Салватор.

Салватор се приближи до надзирателя, стисна му ръката и каза:

— Благодаря ви, но не мога да приема от вас подобна жертва. Могат да ви хванат и да ви съдят.

— Не е никаква жертва. Обмислил съм всичко.

— Почакайте. Не мога да приема за себе си тази жертва. Но ако спасите Ихтиандър, вие ще направите за мен нещо повече, отколкото ако освободите мен. Аз съм здрав, силен, ще намеря навсякъде приятели, които ще ми помогнат да се измъкна на свобода. А Ихтиандър трябва да се освободи веднага.

— Приемам това като ваша заповед — каза надзирателят.

Когато той излезе, Салватор се усмихна и продума:

— Така е по-добре. Нека ябълката на раздора не се падне никому.

Докторът се разходи из килията, пошепна тихичко: „Горкото момче“, приближи се до масата, написа нещо, а после отиде до вратата и почука.

— Извикайте при мене надзирателя.

Когато той се яви, Салватор му каза:

— Имам още една молба. Ще можете ли да ми уредите среща с Ихтиандър — една последна среща!

— Нищо по-лесно от това. Няма никого от началниците и целият затвор е на наше разположение.

— Отлично. Да, и още една молба.

— Напълно съм на вашите услуги.

— Освобождавайки Ихтиандър, правите за мене извънредно много.

— Но вие, професоре, ми направихте такава добрина…

— Да допуснем, че сме квит — прекъсна го Салватор. — Но аз искам и мога да помогна на вашето семейство. Вземете тази бележка. На нея има само един адрес с буквата — „С“ — Салватор. Идете на този адрес. Той е най-верен човек. Ако се наложи да се скриете за известно време, ако се нуждаете от пари…

— Но…

— Никакво „но“! Заведете ме по-скоро при Ихтиандър.

Ихтиандър се изненада, когато в килията му влезе Салватор. Младежът никога досега не го беше виждал толкова тъжен!

— Ихтиандър, сине мой — каза Салватор. — Ще се наложи да се разделим с тебе по-бързо, отколкото мислех, и при това за дълго може би. Твоята съдба ме безпокоеше. Заобиколен си от хиляди опасности… Ако останеш тук, можеш да загинеш, а в най-добрия случай ще се окажеш в плен на Зурита или на друг такъв хищник.

— Ами ти, татко?

— Съдът, разбира се, ще ме осъди и ще ме прати в затвора, където ще трябва да остана вероятно една-две години, а може и повече. През това време, докато аз съм в затвора, ти трябва да бъдеш на безопасно място и колкото е възможно по-далеч оттук. Такова място има, но то е много далеч — от другата страна на Южна Америка, западно от нея, във Великия океан, на един от островите Туамоту или както още ги наричат Ниските острови. Няма да бъде лесно да стигнеш дотам, но опасностите по пътя не могат и да се сравняват с онези, които ще те дебнат тук, у нас, в залива Ла Плата. По-лесно ще ти бъде да стигнеш и да намериш тези острови, отколкото да избегнеш тук мрежите и клопките на коварния враг.

Какъв маршрут да ти начертая? Ти можеш да тръгнеш нататък, на запад, като заобиколиш Южна Америка от север или от юг. И двата пътя имат свои преимущества и свои недостатъци. Северният път е малко по-дълъг. Освен това, ако избереш този път, ще трябва да преминеш от Атлантическия в Тихия океан през Панамския канал, а това е опасно: могат да те хванат, особено на шлюзовете, или пък при най-малкото невнимание от твоя страна може да те смачка някой кораб. Каналът не е много широк и не е дълбок: най-голямата му ширина е деветдесет и един метра, а дълбочината му — дванадесет и половина метра. Най-новите дълбокогазещи океански параходи стигат почти до дъното му със своя кил. Затова пък през цялото време би плувал в топли води. Освен това на запад от Панамския канал водят три големи океански пътя: двата — към Нова Зеландия, а третият — към островите Фиджи и по-нататък. Ако избереш средния път и плуваш след параходите, а може би и прилепен за тях, ти ще стигнеш почти до нужното място. Във всеки случай и двата пътя за Нова Зеландия обхващат зоната на архипелага Туамоту. Ще трябва само да отидеш малко по на север. Пътят откъм юг е по-кратък, но в замяна на това ще плуваш в студените южни води, на границите на плаващите ледове, особено ако заобиколиш нос Хорн на Огнена земя — най-южната точка на Южна Америка.А Магелановият пролив е извънредно бурен. За тебе, разбира се, той не е така опасен, както за корабите и параходите, но все пак си е опасен. За ветроходните кораби той беше истинско гробище. На изток проливът е широк, на запад — тесен и осеян със скали и малки островчета. Яростни западни ветрове гонят водите му на изток — значи срещу тебе. В тези водовъртежи можеш да загинеш под водата дори и ти.

Ето защо най-добре е според мен да удължиш пътя си и да заобиколиш нос Хорн, вместо да плуваш през Магелановия пролив. Водата на океана изстива постепенно и аз се надявам, че малко по малко ти ще свикнеш с нея и няма да се простудиш. За храна няма какво да се грижиш — тя винаги ще ти е под ръка, както и водата. Ти си свикнал още от малък да пиеш морска вода без никаква вреда за здравето ти. Ще ти бъде малко по-трудно да намериш пътя от нос Хорн към островите Туамоту, отколкото от Панамския канал. На север от нос Хорн няма широки океански пътища с голямо параходно движение. Аз ще ти посоча точно географската дължина и ширина — ще ги определиш с помощта на специални инструменти, направени за теб по мои указания. Но тези инструменти ще ти тежат малко и ще ти пречат да се движиш свободно.

— Ще взема със себе си Лидинг. Той ще ми носи товара. Та нима мога да се разделя с Лидинг? Той сигурно и без това се е разтъжил за мене.

— Не се знае кой за кого се е разтъжил повече — усмихна се отново Салватор. — И така, Лидинг. Отлично. До островите Туамоту ти ще стигнеш. Остава да намериш един уединен коралов остров. А ще го познаеш ето по какво: на него се издига една мачта, на чийто връх във вид на ветропоказател има голяма риба. Не е мъчно да се запомни. Може би ще изгубиш месец, два или три, докато търсиш този остров, но това не е беда: водата там е топла, а стриди има достатъчно.

Салватор беше научил Ихтиандър да го изслушва търпеливо, без да го прекъсва, но когато професорът стигна до това място в своите обяснения, Ихтиандър не можа да се сдържи:

— И какво ще намеря на острова с ветропоказател риба?

— Приятели, верни приятели, тяхната грижа и нежност — отговори Салватор. — Там живее един мой стар приятел, учен — Арман Вилбуа, французин, прочут океанограф. Аз се запознах и сприятелих с него, когато бях в Европа преди много години. Арман Вилбуа е извънредно интересен човек, но сега нямам време да ти разкажа за него. Надявам се, че ти сам ще се запознаеш с него и с историята, която го е завела на този усамотен коралов остров в Тихия океан. Той обаче не е самотен. Заедно с него живеят съпругата му, мила и добра жена, синът му и дъщеря му — тя е родена вече на острова и вероятно сега е на около седемнадесет години, а синът му е приблизително двадесет и пет годишен. Те знаят за тебе от писмата ми и аз съм уверен, че ще те приемат в семейството си като свой човек… — Салватор се поспря малко. — Разбира се, че ти сега ще трябва да прекарваш повечето от времето си във водата. Но за приятелски срещи и разговори ще можеш да излизаш за по няколко часа дневно на брега. Възможно е здравето ти да се поправи и тогава ще останеш на въздух пак толкова продължително, колкото и във водата.

В лицето на Армаи Вилбуа ще намериш втори баща. А ти ще бъдеш негов незаменим помощник в научните му работи по океанография. Ти знаеш за океана и неговите обитатели толкова, колкото десетина професори — усмихна се Салватор. — Тези чудаци експертите те разпитваха по време на следствието по шаблон — кой ден сме днес, кой месец, кое число и ти не можа да им отговориш само за това, защото тези неща не представляват никакъв интерес за тебе. Ако бяха те попитали например за подводните течения, за температурите на водата, за солеността на морската вода в залива Ла Плата и неговите околности, от твоите отговори можеше да се състави цял научен том. А колко повече ще можеш да научиш — и после да съобщиш знанията си на хората, — ако твоите подводни екскурзии бъдат ръководени от такъв опитен и голям учен като Арман Вилбуа. Уверен съм, че вие двамата ще създадете такъв труд по океанография, който ще открие нова епоха в развитието на тази наука, ще прогърми по света. И твоето име ще стои редом с името на Арман Вилбуа — аз го познавам, той сам ще настои за това. Ти ще служиш на науката и следователно на цялото човечество.

Ако пък останеш тук, ще те накарат да служиш на низките интереси на неуки и користолюбиви хора. Уверен съм, че в чистите, прозрачни води на атола и в семейството на Арман Вилбуа ти ще намериш тихо пристанище и ще бъдеш щастлив. Още един съвет. Щом се озовеш в океана — а това може да стане дори още тази нощ, — плувай незабавно към къщи, през подводния тунел (у нас сега е само верният Джим), вземи навигационните инструменти, ножа и прочие, намери Лидинг и тръгвай на път още преди слънцето да се издигне над океана.

— Сбогом, Ихтиандър! Не, довиждане!

И за пръв път в живота си Салватор прегърна и целуна силно Ихтиандър. После се усмихна, потупа младежа по рамото и каза:

— Такъв юнак няма да пропадне! — И излезе бързо от килията.

БЯГСТВОТО

Олсен току-що се бе върнал от фабриката за копчета и бе седнал да обядва. Някой почука на вратата.

— Кой е? — извика Олсен, недоволен, че го безпокоят. Вратата се отвори и в стаята влезе Гутиере.

— Гутиере! Ти? Откъде? — извика смаяният и зарадван Олсен и скочи от стола си.

— Здравей, Олсен — каза Гутиере. — Не прекъсвай обеда си!

Тя се подпря на вратата и внезапно заяви:

— Не мога да живея повече с мъжа си и с неговата майка. Зурита… той си позволи да ме удари. Избягах от него. Завинаги, Олсен.

Тази новина накара Олсен да прекъсне обяда си.

— Виж ти изненада! — извика той. — Сядай! Едва се държиш на краката си. Но как така? Нали казваше: „Онова, което бог е съединил, човек не може да раздели!“ Да не ти напомням за това ли? Толкова по-добре. Радвам се. При баща си ли се върна?

— Баща ми не знае нищо. Зурита би ме намерил при него и би ме върнал в дома си. Отидох при една приятелка.

— И… какво ще правиш по-нататък?

— Ще постъпя на работа в завода. Дойдох да те помоля, Олсен, да ми намериш работа в завода… все едно каква.

Олсен загрижено поклати глава:

— В момента е много трудно. Въпреки това, разбира се, ще се опитам. — После помисли малко и попита: — А как ще се отнесе към това твоят мъж?

— Не искам и да го зная.

— Но затова пък той ще поиска да узнае къде е жена му — с усмивка каза Олсен. — Не забравяй, че живееш в Аржентина. Зурита ще те намери и тогава… Ти сама знаеш, че той няма да те остави на мира. Законът и общественото мнение са на негова страна.

Гутиере се позамисли, после каза решително:

— Е, добре тогава. В такъв случай ще замина за Канада, за Аляска…

— За Гренландия, за Северния полюс! — и вече по-сериозно Олсен добави: — Ще обмислим заедно всичко това. За теб е опасно да оставаш тук. Самият аз отдавна се каня да се измъкна. И защо ли дойдох в Латинска Америка? Тук все още попският дух е твърде силен. Жалко, че не можахме на времето да избягаме. Но Зурита успя да те отвлече и нашите билети, и парите ни пропаднаха. Сега вероятно и ти като мене нямаш пари за параходен билет до Европа. Но няма и защо да ходим направо в Европа. Ако ние — аз казвам „ние“, защото няма да те оставя сама, докато не се озовеш на безопасно място, — ако ние стигнем поне до съседния Парагвай или още по-добре до Бразилия, Зурита там по-трудно ще те намери и ние ще имаме време да се подготвим за прехвърляне в Съединените щати или пък в Европа… Знаеш ли, че доктор Салватор е в затвора заедно с Ихтиандър?

— Ихтиандър ли! Намери ли се? Защо е в затвора? Мога ли да го видя? — обсипа Гутиере с въпроси приятеля си.

— Да, Ихтиандър е в затвора и може пак да стане роб на Зурита. Имаше един скалъпен процес, едно скалъпено обвинение срещу Салватор и Ихтиандър.

— Това е ужасно! И невъзможно ли е да бъде спасен?

— През цялото време се опитвах да направя това, но напразно. Неочакван наш съюзник се оказа обаче самият надзирател в затвора. Тази нощ трябва да освободим Ихтиандър. Току-що получих две кратки бележки: едната от Салватор, другата от надзирателя на затвора.

— Искам да видя Ихтиандър! — каза Гутиере. — Мога ли да дойда с тебе?

Олсен се замисли.

— Смятам, че не — отговори той. — И за теб е по-добре да не виждаш Ихтиандър.

— Но защо?

— Защото Ихтиандър е болен. Като човек — болен, но като риба — здрав.

— Не разбирам.

— Ихтиандър не може повече да диша въздух. Какво ще стане, ако те види отново? За него това ще бъде извънредно тежко, а може би — и за тебе. Ихтиандър ще иска да се среща с теб, а животът на сушата ще го погуби окончателно.

Гутиере наведе глава.

— Да, струва ми се, че си прав… — каза тя, като размисли.

— Между него и всички останали хора се изправи непреодолима преграда — океанът. Ихтиандър е обречен. От днес нататък водата става негова родна и единствена стихия.

— Но как ще живее той там? Сам в безбрежния океан — единствен човек сред рибите и морските чудовища?

— Той беше щастлив в своя подводен свят, докато…

Гутиере се изчерви.

— Сега, разбира се, той няма да бъде толкова щастлив колкото по-рано…

— Стига, Олсен! — натъжено каза Гутиере.

— Времето лекува всичко. Възможно е дори да си възвърне изгубеното душевно равновесие. Така ще си и живее — сред рибите и морските чудовища. И ако някоя акула не го изяде преждевременно, ще доживее до дълбока старост, до бели коси… А смъртта? Смъртта навсякъде е еднаква.

Вечерният здрач се сгъстяваше и в стаята бе съвсем притъмняло.

— Време е обаче да тръгвам вече — каза Олсен и стана. Изправи се и Гутиере.

— Но аз мога поне отдалеч да го видя, нали? — попита тя.

— Разбира се, ако не издадеш присъствието си.

— Добре, обещавам ти.

Беше вече съвсем тъмно, когато Олсен, облечен като водоносач, влезе с една кола в двора на затвора откъм Коронел Диас. Пазачът му подвикна:

— Къде отиваш?

— Карам вода за „морския дявол“ — отговори Олсен, както го беше научил тъмничният надзирател.

Всички пазачи знаеха, че в затвора се намира необикновен арестант — „морският дявол“, който седи в резервоар, пълен с морска вода, тъй като не понася сладката. От време на време докарваха с кола голяма бъчва с морска вода и сменяха съдържанието на резервоара.

Олсен се приближи към зданието на затвора, зави зад ъгъла, където се намираше кухнята и вратата на затвора, през която влизаха служителите. Надзирателят вече бе приготвил всичко. Пазачите, които обикновено стояха на входа и в коридора, бяха отстранени под различни претексти. Придружен от надзирателя, Ихтиандър свободно излезе от затвора.

— Хайде, скачай по-бързо в бъчвата! — каза надзирателят.

Ихтиандър не ги накара да чакат.

— Карай!

Олсен тръсна поводите, излезе от двора на затвора и спокойно подкара коня по авеню д’Алвар, покрай гарата Ритеро и сточната гара. На известно разстояние зад него се мяркаше сянката на една жена.

Беше вече тъмна нощ, когато Олсен излезе вън от града. Пътят минаваше покрай морето. Вятърът се усилваше. Към брега прииждаха вълни и се разбиваха с грохот от камъните.

Олсен се озърна. По пътя не се виждаше никой. Само в далечината светеха фаровете на автомобил, който приближаваше бързо към тях. „Нека отмине“. Клаксонът изсвири, обля ги ослепителна светлина и автомобилът изчезна по посока на града.

— Време е! — Олсен се обърна и направи знак на Гутиере да се скрие зад камъните. После почука по бъчвата и извика: — Пристигнахме! Излизай!

От бъчвата се показа глава. Ихтиандър се огледа на всички страни, излезе бързо от бъчвата и скочи на земята.

— Благодаря, Олсен! — каза младежът и стисна силно с мократа си ръка десницата на великана.

Ихтиандър дишаше често като в астматичен пристъп.

— Няма за какво. Сбогом! Бъди внимателен! Не се приближавай много до брега. Пази се от хора, за да не те хванат пак.

Дори Олсен не знаеше какви напътствия беше получил Ихтиандър от Салватор.

— Да, да — задъхано отговори Ихтиандър. — Ще отплувам далеч-далеч, към тихите коралови острови, където не идва нито един кораб. Благодаря, Олсен! — и младежът се затича към морето.

Когато стигна до самите вълни, той се обърна изведнаж и извика:

— Олсен, Олсен! Ако някога видите Гутиере, предайте й моя поздрав и й кажете, че аз никога няма да я забравя!

Младежът се хвърли в морето и извика:

— Сбогом, Гутиере! — и изчезна във водата.

— Сбогом, Ихтиандър!… — тихо отвърна Гутиере, застанала зад камъните.

Вятърът се усилваше все повече и човек трудно се задържаше на краката си. Морето бушуваше, пясъкът съскаше, камъните се търкаляха с грохот. Една ръка стисна ръката на Гутиере.

— Да вървим, Гутиере! — ласкаво, но настойчиво каза Олсен.

Той изведе Гутиере на пътя. Гутиере погледна още веднъж към морето и опряна на ръката на Олсен, тръгна към града.

Салватор излежа наказанието си, върна се в къщи и се залови отново с научната си работа. Той се готви за някакво далечно пътешествие.

Кристо продължава да работи при него.

Зурита си купи нова шхуна и лови бисери в Калифорнийския залив. И макар че не е най-богатият човек в Америка, той все пак не може да се оплаче от съдбата си. Краищата на мустаците му, като стрелката на барометър, показват високо налягане.

Гутиере се разведе с мъжа си и се омъжи за Олсен. Те се преселиха в Ню Йорк и работят в една консервна фабрика.

По крайбрежието около залива Ла Плата никой вече не си спомня за „морския дявол“. Само понякога, през душните летни нощи, когато чуят в тишината неизвестен звук, старите рибари казват на младежите:

— Ето така тръбеше „морският дявол“ — и почват да разказват легенди за него.

Един-единствен човек в Буенос Айрес не забравя Ихтиандър. Всички хлапета в града познават стария, полупобъркан, беден индианец:

— Ето го, идва бащата на „морския дявол“.

Но индианецът не обръща внимание на децата. Всеки път, когато срещне испанец, старецът извръща глава, плюе след него и измърморва някакво проклятие.

Полицията обаче не закача стария Балтазар. Неговата лудост е тиха, той не прави зло никому.

Само когато в морето излезе буря, старият индианец изведнъж се разтревожва. Той бърза тогава към брега на океана и с риск да бъде повлечен от вълните, се изправя на крайбрежните скали и вика, вика ден и нощ, докато не утихне бурята:

— Ихтиандър! Ихтиандър! Сине мой!

Но морето пази своята тайна.