Робърт Силвърбърг Човекът в лабиринта

Първа глава

1.

Мълър вече добре познаваше лабиринта. Имаше представа за коварствата му, вълчите ями и смъртоносните му капани. Бе живял в него девет години. Достатъчно време, за да свикне с лабиринта, макар и да не можеше да се примири със случката, която го бе принудила да потърси убежище тук.

Все още се придвижваше предпазливо. Вече на три или четири пъти се бе убеждавал, че познанията му за лабиринта, макар и точни и полезни, не бяха пълни. Поне веднъж със сигурност бе стигал до самия ръб на гибелта, измъквайки се единствено благодарение на някакъв невероятен късмет, преди неочакваният изблик на енергия да пресече с огнен лъч пътя му. Мълър бе нанесъл на картата си това изригване и още петдесетина други; ала докато се движеше из лабиринта с размерите на голям град, той знаеше, че няма никаква гаранция дали няма да срещне незасечен източник.

Небето над него потъмняваше; наситеният, яркозелен цвят на късния следобед отстъпваше мястото си на мрака на нощта. Мълър прекъсна за малко лова си, за да погледне разположението на звездите. Дори и то вече му бе познато до болка. Сам бе избрал своите съзвездия на този пустинен свят, претърсвайки небесата за ярки фигури, които да отговарят на особено изострения му и мрачен вкус. И ето — сега те се бяха появили: Камата, Гърбът, Копието, Маймуната, Жабата. На челото на Маймуната блещукаше малка, мъждива звезда, която той смяташе, че е слънцето на Земята. Не бе сигурен, защото бе унищожил банката с карти след трудното си приземяване тук, ала усещаше, че онази огнена топка трябва да е Слънцето. Същата мъждива звезда бе и окото на Жабата. Понякога Мълър си мислеше, че Слънцето не би трябвало да се вижда в небето на този свят, отдалечен на деветдесет светлинни години от Земята, но не бе напълно убеден. Отвъд Жабата се намираше съзвездието, което Мълър бе кръстил Либра — Везни. Естествено тъкмо тези везни не изглеждаха никак уравновесени.

В небето блещукаха три малки луни. Въздухът бе разреден, но можеше да се диша; Мълър отдавна бе престанал да забелязва, че в него има прекалено много азот, а кислородът е малко. Имаше недостиг и на въглероден двуокис и една от последиците бе, че почти не се прозяваше. Но това не го безпокоеше. Стиснал здраво ръкохватката на оръжието, той крачеше бавно из чуждия град в търсене на вечерята си. Това също бе част от установения режим. В радиационния шкаф на половин километър разстояние имаше хранителни запаси за шест месеца, но въпреки това всяка нощ излизаше на лов, за да може да замени онова, което изваждаше от склада си. Това бе начин да убива времето. А и щеше да се нуждае от запасите си, ако някой ден лабиринтът го осакати или парализира. Острият му поглед пробяга по кръстовищата напред. Край него се издигаха стените, екраните, капаните и уловките на лабиринта, в който живееше. Дишаше дълбоко. Стъпваше здраво с единия крак, преди да вдигне другия. Оглеждаше се във всички посоки. Тройната лунна светлина нарязваше на сектори сянката му, превръщаше я в размножени образи, които танцуваха удължени пред очите му.

Маса-детекторът, нагласен над лявото му ухо, издаде звук с висока модулация. За Мълър това означаваше, че е засякъл термоизлъчването на животно с тегло между 50 и 100 килограма. Бе програмирал детектора да сканира в три обхвата, от които този бе средният — за животни, които стават за храна. Детекторът щеше да го информира и за близостта на създания с тегло от 10 до 20 килограма, с опасни зъби, както и за излъчванията на животни над 500 килограма в обхвата за големите зверове. Малките имаха обичая мигновено да се нахвърлят към гърлото ти, докато големите бяха нехайни ленивци; Мълър ловуваше средните и избягваше другите.

Приклекна и приготви оръжието си. Животните, които бродеха из лабиринта тук, на Лемнос, можеха да се ловуват без всякакви хитрости; те се пазеха едно от друго, но дори и след всичките тези години на Мълъровото присъствие сред тях, не се научиха, че и той е хищник. Представител на интелигентна раса очевидно не бе ловувал на тази планета поне от няколко милиона години и Мълър ги трепеше нощем, без да ги научи на нищо за човешката природа. Единствената му грижа в лова бе да удари от сигурно, добре проверено място, та докато се прицелва в жертвата си, да не стане сам жертва на някое по-опасно създание. С шпората на лявата си обувка пробва стената зад себе си, за да се убеди, че няма да се отвори и да го погълне. Бе твърда. Добре. Мълър заотстъпва, докато гърбът му не докосна студения, гладък камък. Лявото му коляно се отпусна върху леко поддаващата настилка. Прицели се. Бе в безопасност. Можеше да изчака. Минаха може би три минути. Маса-детекторът продължаваше да пищи — знак, че животното оставаше в рамките на стометровия обсег; от време на време, когато термалното излъчване нарастваше, пищенето му се усилваше. Мълър не бързаше. Намираше се в единия край на обширен площад, обрамчен с дъговидни стъклени прегради, и всичко, което би се появило иззад лъщящите полумесеци, щеше да бъде лесна плячка. Мълър тази вечер ловуваше в зона E на лабиринта — петия сектор, ако се брои от центъра му, един от най-опасните. Рядко преминаваше отвъд относително безопасната зона D, но някакъв дяволски подтик го накара тази вечер да влезе в зона E. След като успя да си проправи път в лабиринта, той никога повече не рискува да стъпи отново в зони G или H, а до зона F бе ходил само два пъти. В E идваше най-много пет пъти годишно.

Вдясно от него се появиха сливащите се очертания на някаква сянка, отразени от извитата стъклена стена. Воят на маса-детекторът достигна най-високия тон в спектъра си за животно от този размер. Най-малката луна — Атропос, която се носеше шеметно в небето, промени очертанията на сянката; те вече не се сливаха, сега едно черно петно се наложи върху други две. Сянката на зурла — Мълър бе сигурен в това. Миг по-късно видя жертвата си. Животното бе голямо колкото едро куче, със сива муцуна и жълтокафяво тяло, изгърбено и очевидно месоядно. През първите си няколко години тук Мълър избягваше да ловува месоядни — смяташе, че месото им няма да е вкусно. Предпочиташе местните еквиваленти на крави и овце — кротки копитни, които безгрижно скитаха из лабиринта и пасяха тревата из градинките. Чак когато му втръсна от тяхното приятно месо, се зае със зъбатите и остроноктести хищници, които се хранеха с тревопасните, и за негова изненада месото им се оказа отлично. Видя как животното излезе на площада. Дългата му муцуна потрепна. Мълър долови сумтенето, докато животното душеше. Ала миризмата на човека не означаваше за звяра нищо.

Уверено и достолепно, животното прекоси площада, ноктите му дращеха по гладката настилка. Мълър нагласи лъча си до размерите на игла и започна да се прицелва внимателно — ту в гърбицата му, ту в задницата. Оръжието бе с приблизителен прицел и щеше да улучи автоматично, но Мълър винаги се прицелваше ръчно. Той и оръжието имаха различни цели — оръжието трябваше да убива, а Мълър — да се нахрани; винаги бе по-лесно сам да се прицели, отколкото да убеди оръжието, че мълнията в крехката, сочна гърбица ще го лиши от най-вкусното парче месо. В търсене на най-сигурната цел оръжието щеше да прониже гърбицата до гръбнака и да свали животното, докато Мълър предпочиташе по-прецизно изпълнение.

Прицели се на шест инча пред гърбицата: там, където гръбнакът навлиза в черепа. Един изстрел бе достатъчен. Животното се строполи тежко. Мълър отиде до него толкова бързо, колкото можеше да си позволи, като внимаваше при всяка своя стъпка. Сръчно отдели ненужното — крайници, глава, корем — и изряза със спрей голям резен месо от гърбицата. Сетне отряза и солидна пържола от задницата, върза двете парчета и ги метна на гръб. После се обърна и потърси зигзагообразния път — единствено безопасен към сърцевината на лабиринта. След по-малко от час можеше да се завърне в бърлогата си в сърцето на зона A.

Бе прекосил наполовина площада, когато чу непознат звук.

Спря и се обърна. Три малки клепоухи създания се бяха насочили към трупа, който бе оставил. Ала не дращенето на лешоядите го бе сепнало. Нима лабиринтът му бе подготвил някоя нова дяволия? Звукът бе нисък, ръмжащ, върху него се наслои дрезгаво пулсиране в средните честоти, твърде дълго, за да бъде ревът на някое голямо животно. Това бе звук, който Мълър бе чувал и преди.

Не, това бе звук, който не бе чувал тук преди. Бе записан някъде в паметта му. Замисли трескаво. Звукът бе познат. Това двойно бумтене, бавно стихващо в далечината — какво бе то?

Прецени местоположението си. Звукът бе дошъл високо откъм дясното му рамо. Мълър погледна натам, но видя само триструйния водопад на вторичната стена на лабиринта, която се издигаше и издигаше, ред подир ред от кехлибар. А над стената? Видя осветеното от звездите небе: Маймуната, Жабата, Везните…

Мълър се сети за произхода на звука.

Кораб. Междузвезден кораб, който излиза от изкривеното пространство-време и преминава на йонен режим за приземяване. Бумтенето на изключвателите, вибрациите от намаляването на скоростта, които разтърсваха града — това бе шум, който не бе чувал девет години, откакто бе започнало доброволното му изгнание на Лемнос. Значи ще си има посетители. Дали бяха случайни натрапници или го бяха проследили? Какво искаха? Облада го гняв. Бе му писнало от тях и от техния свят. Защо ли идваха да го безпокоят тук? Мълър стоеше стегнат, с разтворени крака. Част от съзнанието му винаги търсеше опасностите, дори докато гледаше яростно към евентуалната точка на приземяване на кораба. Не искаше да има никакво вземане-даване със Земята и с хората. Погледна сърдито бледата точка в окото на Жабата, върху челото на Маймуната. Реши, че няма да се остави да стигнат до него.

Ще умрат в лабиринта, костите им ще се прибавят към струпваните с милиони години кости във външните коридори.

А ако успеят да влязат, така както бе успял той…

Е, тогава ще трябва да се преборят с него. И това няма да им се види никак приятно. Мълър се усмихна мрачно, намести месото на гърба си и вниманието му се насочи изцяло към проникването в лабиринта. Скоро се озова в зона C, където бе в безопасност. Достигна леговището си. Складира месото. Приготви вечерята си. Болката туптеше в черепа му. След девет години време вече не бе сам на този свят. Бяха нарушили уединението му. И Мълър отново се почувства предаден. Вече не искаше нищо друго от Земята, освен уединение; а оттам не бяха готови да му дадат дори и това. Но те ще страдат, ако се опитат да го наближат в лабиринта. Ако.

2.

Корабът излезе от изкривяването малко късно, почти в най-горните слоеве от атмосферата на Лемнос. На Чарлз Бордман това не му се понрави. Той изискваше от себе си максимално съвършенство и очакваше всички около него да са на същата висота. Особено пилотите.

Като прикри раздразнението си, Бордман включи екрана и стената на кабината му разцъфна с яркия образ на планетата под тях. Тук-там някое облаче се носеше над повърхността й; през атмосферата й се виждаше много ясно. В средата на широка равнина се издигаха няколко плавни възвишения, които се открояваха отчетливо дори и от неколкостотин километра височина. Бордман се обърна към младия мъж до себе си и рече:

— Ето, Нед. Лабиринтът на Лемнос. И Дик Мълър е в самата му сърцевина.

Нед Роулинс сви устни.

— Толкова голям? Сигурно е широк стотици километри!

— Това, което виждаш, са външните насипи. Самият лабиринт е заобиколен от концентрични кръгове землени насипи с височина пет метра и с външен диаметър почти хиляда километра. Но…

— Да, знам — прекъсна го Роулинс. И почти веднага се изчерви силно, с онази негова привлекателна невинност, която Бордман намираше за очарователна и възнамеряваше скоро да използва. — Извинявай, Чарлз, не исках да те прекъсна.

— Няма нищо. Какво искаше да попиташ?

— Онова тъмно петно зад външните стени — това ли е самият град?

Бордман кимна.

— Това е вътрешният лабиринт. Двайсет, трийсет километра в диаметър и един Бог знае само на колко е години. Там ще открием Мълър.

— Ако успеем да влезем.

Когато успеем да влезем.

— Да. Да. Разбира се. Когато влезем — поправи се Роулинс и се изчерви отново. На лицето му цъфна бърза, искрена усмивка. — Няма как да не намерим входа, нали?

— Мълър го е намерил — рече тихо Бордман. — Той е там.

— Но той е първият, който е успял да проникне. Всички останали, които са се опитали, са се проваляли. Тъй че защо ние да сме…

— Онези, които са опитвали, не са много — рече Бордман. — А и не са били достатъчно добре екипирани. Ние ще успеем, Нед. Ще успеем. Успокой се сега, наслади се на приземяването.

Корабът зави към планетата — твърде бързо се снижава, помисли си Бордман, потиснат от напрежението при забавеното ускорение. Мразеше пътуванията, но най-силно ненавиждаше приземяванията. Не би могъл обаче да избегне това пътуване. Отпусна се назад върху пенопластовата люлка и изгаси екрана. Нед Роулинс бе все още прав, очите му светеха от вълнение. Колко е хубаво да си млад, помисли си Бордман, но не бе много сигурен дали му завижда или не. Момчето определено бе здраво и силно — и по-умно, отколкото понякога изглеждаше. Симпатичен момък, както биха рекли преди няколко века. Бордман не можеше да си спомни самият той някога да е бил такъв младеж. Имаше чувството, че винаги е бил около средната възраст — проницателен, пресметлив, добре организиран. Сега вече бе на осемдесет години, почти половината от живота бе зад гърба му, ала и в най-откровените си самовъзхвалявания не можеше да повярва, че личността му се е променила съществено, откак бе навършил двайсет години. Бе изучавал техниките, занаята да управлява хора; сега бе по-мъдър; но не бе по-различен в качествено отношение. Младият Нед Роулинс обаче щеше да е коренно различен човек след шейсетина години, малко от онова неопитно момче в съседната люлка ще е оцеляло. Бордман предполагаше, с известна тъга, че тази мисия ще е изпитанието, което ще избие невинността от Нед.

Когато корабът започна последните си маневри за приземяването, Бордман затвори очи. Усети как гравитацията впива нокти в остаряващата му плът. Надолу. Надолу. Надолу. Колко приземявания на различни планети бе извършил, отвратен от всички до едно? Животът на диплома̀та е неспокоен. Коледа на Марс, Рождество Христово на някой от световете в Центурион, летните празници на някоя воняща планета от системата на Ригел, а сега пък — това пътуване, най-сложното от всички. Човек не е създаден да се стрелка по такъв начин от звезда към звезда, помисли си Бордман. Изгубил съм чувството си за Вселена. Казват, че това е най-богатият период от съществуванието на човечеството; мисля обаче, че човек може да стане по-богат, ако опознае всеки атом от един-единствен златен остров в лазурното море, отколкото да прекара дните си, носейки се между различните светове.

Знаеше, че лицето му се е изкривило от гравитацията на Лемнос при наближаването на кораба към планетата. Около шията си имаше месести гънки, тук-там по тялото си бе натрупал излишни килограми, които му придаваха пухкав, изнежен вид. С малко усилия Бордман би могъл да придобие модния загладен вид на съвременен мъж; в неговата епоха човек на сто двайсет и пет години можеше да изглежда като юноша, стига да поиска. Това би могло да се нарече и инвестиция: като излъжеш с външния си вид, подобряваш статуса си. Неговият бизнес бе да продава съвети на правителствата, а правителствата не обичаха да купуват съвети от хора с момчешки външен вид. През последните четирийсет години Бордман изглеждаше петдесет и петгодишен и очакваше да запази външността си на силен и енергичен мъж на средна възраст поне още половин век. По-нататък ще остави времето да си каже своето и ще навлезе в последния стадий на кариерата си. Ще има бяла коса и хлътнали бузи, характерни за мъж на осемдесет години, повече ще прилича на Нестор, отколкото на Одисей. В момента от професионална гледна точка бе по-добре да изглежда малко извън форма — досущ както изглеждаше сега.

Беше нисък, но тъй набит, че спокойно доминираше на заседателните маси. Могъщите му рамене, широките гърди и дългите ръце повече биха отивали на някой великан. Когато се изправеше, Бордман изглеждаше по-нисък от среден ръст, ала седнал внушаваше уважение. Той намери и това си качество за полезно и изобщо не възнамеряваше да го променя. Един много висок мъж е склонен да командва, вместо да убеждава, а Бордман никога не бе изпитвал желанието да командва. Той предпочиташе по-изтънчените ходове на властта. Един нисък мъж, който изглежда едър край заседателната маса, може да управлява империи. Бизнесът на империите се върти в седнало положение.

Видът му внушаваше властност: яки челюсти, масивен, макар и чип нос, твърди, но същевременно чувствени устни, плътни, рунтави вежди. Черни кичури коса се спускаха по огромното му чело, което би предизвикало възхита у неандерталците. Носеше косата си дълга и неподстригана. По пръстите му лъщяха три пръстена, единият — жироскоп от платина и рубини с тъмни инкрустации от Уран-238. Стилът му на обличане бе строг и консервативен, свеждаше се до тежки тъкани и едва ли не средновековни кройки. В други времена би изглеждал като склонен към светски изяви кардинал или амбициозен министър-председател; би заемал важно място в който и да е двор. И сега бе важна клечка. Цената на важността му обаче включваше и неприятностите от пътуванията. Скоро щеше да се приземи на чужда планета, където въздухът щеше да мирише другояче, гравитацията щеше да е малко по-силна, а слънцето — по-различно. Бордман се намръщи. Колко ли още щеше да продължи приземяването?

Погледна Нед Роулинс. Около двайсет и две, двайсет и тригодишен: олицетворение на наивната младост на човечеството. Но Бордман знаеше, че Нед бе достатъчно възрастен, за да е научил повече, отколкото подсказваше външността му. Висок, хубавец без намесата на козметичната хирургия; руса коса, сини очи, пълни, енергични устни, безупречни зъби. Бе син на теоретик в областта на комуникациите, вече покойник, един от най-близките приятели на Ричард Мълър. Бордман разчиташе тази връзка да ги отведе доста далеч в предстоящата схватка.

Роулинс попита:

— Не се ли чувстваш добре, Чарлз?

— Ще го преживея. Скоро ще кацнем.

— Кацането изглежда твърде бавно, нали?

— Остава още минута — отвърна Бордман.

Лицето на момчето изглеждаше почти незасегнато от силите, които му въздействаха. Лявата му буза бе леко отпусната надолу и това бе всичко. Странно бе подигравателното изражение върху гладкото му лице.

— Ето, вече кацаме — рече тихо Бордман и отново затвори очи.

Корабът преодоля последните метри до повърхността на планетата. Спирачните двигатели изключиха; дюзите на забавящите ускорението мотори изръмжаха за последно. Последва финалният труден миг на раздрусването и най-сетне — „краката“ на кораба се заковаха стабилно, ревът на двигателите окончателно стихна. Стигнахме, помисли си Бордман. А сега — лабиринтът. А сега — господин Ричард Мълър. А сега — да видим дали е станал по-малко ужасен след изминалите девет години. Може би вече е като всички останали. Ако е така, Господ да ни е на помощ на всички, рече си Бордман.

3.

Нед Роулинс не бе пътувал много. Бе посещавал само пет други светове, като три от тях бяха в пределите на системата-майка. Когато беше десетгодишен, баща му го бе отвел на лятна екскурзия до Марс. Две години по-късно видя Венера и Меркурий. Като награда за завършването на училище, на шестнайсет години излезе извън Слънчевата система до Алфа Кентавър IV, а три години след това направи онова тъжно пътуване до системата на Ригел, за да прибере трупа на своя починал след нещастен случай баща.

Роулинс съзнаваше, че това не е кой знае какво постижение сега, когато чрез използването на изкривяването на пространството и времето пътуването от едно съзвездие до друго не бе по-трудно, отколкото да идеш от Европа до Австралия. Но той щеше да скита по-късно, когато започнат да му възлагат дипломатически мисии. Ако можеше да се вярва на Чарлз Бордман, радостта от пътуванията бързо се изпарявала и препускането из Вселената се превръщало просто в поредната неприятна задача. Роулинс отдаваше това мнение донякъде на умората на този мъж, почти четири пъти по-възрастен от самия него, но в същото време подозираше, че Бордман казва истината.

Но до умората бе още далеч. Точно сега Нед Роулинс за шести път през живота си крачеше из чужд свят и това му харесваше. Корабът се бе приземил върху обширната равнина, обкръжаваща лабиринта на Мълър; външните укрепления на самия лабиринт се намираха на стотина километра на югоизток. В тази част на Лемнос бе полунощ. На планетата имаше трийсетчасово денонощие и двайсетмесечна година; в това полукълбо бе ранна есен и беше хладно. Роулинс се отдалечи от кораба. Екипажът разтоварваше материалите, от които щеше да построи лагера им. Чарлз Бордман стоеше настрани, увит в дебела кожена дреха, потънал в дълбок размисъл, който Роулинс не смееше да наруши. Отношението му към Бордман бе смесица от страхопочитание и ужас. Знаеше, че той е стар, циничен негодник, но въпреки това не можеше да изпитва към него нищо друго, освен възхита. Роулинс бе сигурен, че Бордман е истински велик човек. Не познаваше много като него. Може би баща му беше някога такъв. И Дик Мълър. Но Роулинс бе едва дванайсетгодишен, когато Мълър се забърка в отвратителната каша, която бе съсипала живота му. Е, рече си Роулинс, да познаваш трима такива мъже през живота си наистина бе чест. Искаше му се и неговата собствена кариера да бъде толкова впечатляваща, колкото тази на Бордман. Липсваше му разбира се лукавостта на Бордман, надяваше се никога да не я придобие. Но имаше други качества — своего рода душевно благородство, което липсваше на Бордман. И аз мога да бъда полезен по своему, мислеше си Роулинс, но се питаше дали това не бе наивна надежда.

Вдиша дълбоко чуждия въздух. Взря се в небето, обсипано с непознати звезди и потърси безуспешно някакви познати очертания. Леденият вятър метеше равнината. Тази планета изглеждаше изоставена, пуста, мъртва. Бе чел за Лемнос в училище: древна планета, напусната от непозната извънземна цивилизация, безжизнена от хиляди векове. Нищо не напомняше за населявалите я създания, освен вкаменени кости и археологични останки. И лабиринтът. Смъртоносният им лабиринт обгръщаше един град на мъртвите, който изглеждаше недокоснат от времето.

Археолози бяха изследвали лабиринта от въздуха със сонди, но за свое най-голямо разочарование не бяха сполучили да намерят безопасен път през него. Първите десетина експедиции до Лемнос бяха безуспешни; всички, които навлизаха в лабиринта, загиваха — ставаха жертви на скрити капани, коварно разположени във външните му зони. Последният опит да се влезе в него бе направен преди около петдесет години. Но ето че Ричард Мълър бе дошъл тук в търсене на място, където да се скрие от човечеството, и някакси бе налучкал пътя.

Роулинс се питаше дали ще успеят да влязат в контакт с Мълър. Питаше се също така колцина от мъжете, с които бе пътувал насам, ще загинат, преди да навлязат в лабиринта. Не поставяше под съмнение собственото си оцеляване. На неговата възраст смъртта бе нещо, което се случва единствено на другите хора. Но само след дни някои от хората, които сега се трудеха по изграждането на лагера, щяха да бъдат мъртви.

Докато си мислеше всичко това, иззад пясъчно хълмче недалеч от него се появи някакво животно. Роулинс огледа извънземния звяр с любопитство. Напомняше донякъде голяма котка, но ноктите му не се прибираха, а устата му бе пълна със зеленикави остри зъби. Ярки ивици по стройните хълбоци му придаваха крещящ вид. Роулинс не виждаше какъв смисъл може да има ярката окраска за един хищник, освен ако не служеше като примамка.

Животното приближи на около десетина метра от Роулинс, погледна го без признаци на истински интерес, сетне се обърна грациозно и затича в тръс към кораба. Странната хубост, сила и заплаха, които животното излъчваше, представляваха привлекателно съчетание.

Сега то се приближи към Бордман, който извади оръжие.

— Не! — спонтанно изкрещя Роулинс. — Не го убивай, Чарлз! То иска само да ни огледа и…

Бордман стреля.

Животното подскочи, потрепери във въздуха и падна по гръб с вирнати лапи. Смаян от изненада, Роулинс се втурна към него. Нямаше никаква необходимост от това убийство, помисли си той. Животното просто разузнаваше. Каква мръсотия само!

Не се стърпя и рече:

— Не можеше ли да почакаш малко, Чарлз? Може би то само̀ щеше да си тръгне! Защо…

Бордман се усмихна. Даде знак на човек от екипажа, който напръска падналото животно със спрей. То се размърда замаяно, когато онзи го помъкна към кораба.

Бордман рече тихо:

— Аз само го упоих, Нед. Ще компенсираме част от разходите по това пътуване за сметка на федералната зоологическа градина. Нима си помисли, че мога да убивам с такава лекота?

Роулинс изведнъж се почувства глупав и дребнав.

— Ами, всъщност не. Това е…

— Забрави го. Не, не го забравяй. Не забравяй нищо. Вземи си поука от това: събирай всички факти, преди да изречеш някоя глупост.

— Но ако бях изчакал и ти наистина го бе убил…

— Тогава щеше да научиш нещо грозно за мен с цената на едно убито животно. Щеше да се сдобиеш с ценния факт, че съм склонен да убивам, когато ме провокира нещо непознато с остри зъби. А вместо всичко това ти само вдигна олелия. Викът ти щеше да е безполезен, ако имах намерението да убивам. Можеше най-много да попречи да се прицеля добре, след което щях да бъда оставен на благоволението на едно разярено ранено животно. Тъй че бъди търпелив, Нед. Понякога е по-добре да оставиш нещата да се развият докрай, вместо да реагираш прибързано. — Бордман му намигна. — Обиждам ли те, Нед? Да не би да те карам да се чувстваш като идиот с тази моя малка лекция?

— Разбира се, че не, Чарлз. Не бих се правил, че нямам какво още да науча.

— И си склонен да го научиш от мен, въпреки че съм непоносим стар мошеник?

— Чарлз, аз…

— Извинявай, Нед. Не биваше да те дразня. Ти беше прав, като се опита да ме спреш да не убивам животното. Не е твоя вината, че не си разбрал какви са намеренията ми. На твое място и аз бих реагирал по същия начин.

— Искаш да кажеш, че не биваше да изчакам и да преоценя всички факти, когато извади оръжието? — попита слисан Роулинс.

— Може би не.

— Противоречиш си, Чарлз.

— Мога да си позволя да бъда непоследователен — рече Бордман. — Това е капиталът ми в занаята. — Засмя се от сърце. — Наспи се хубаво тази нощ. Утре ще прелетим над лабиринта и ще го картираме, а сетне ще почнем да пращаме хора в него. Надявам се до седмица да можем да разговаряме с Мълър.

— Смяташ ли, че ще склони да ни сътрудничи?

По и без това мрачното лице на Бордман пробяга сянка.

— Отпърво — не. Дотолкова е изпълнен с огорчение, че ще лее само отрова. В крайна сметка ние го изпратихме в това изгнание. Тогава защо ще иска сега да помогне на Земята? Но той ще склони, Нед, защото в същината си е човек на честта, а това е нещо, което никога не се променя, независимо колко си болен, самотен и измъчен. Дори и омразата не е в състояние да разяде истинската чест. Знаеш го добре, Нед, защото сам си такъв тип човек. Дори и аз съм по своему такъв. Човек на честта. Ще работим върху Мълър. Ще го накараме да излезе от този проклет лабиринт и да ни помогне.

— Надявам се да си прав, Чарлз — рече колебливо Роулинс. — А как ще ни се отрази сблъсъкът с него? Имам предвид болестта му, начина, по който въздейства върху околните…

— Ще бъде лошо. Много лошо.

— Ти си се срещал с него, нали, след като се е променил?

— Да. Многократно.

Роулинс рече:

— Наистина не мога да си представя какво е да стоиш до някого и да усещаш как цялата му душа те залива. Точно това става, когато човек е в близост до Мълър, нали?

— Все едно влизаш във вана с киселина — отвърна мрачно Бордман. — Можеш да свикнеш, но никога няма да ти хареса. Усещаш кожата си като пламнала. Грозотата, ужасите, алчността, гаденето — те бликат от него като фонтан мръсотия.

— А в същото време Мълър е човек на честта… един почтен човек.

— Беше, да. — Бордман погледна към далечния лабиринт. — И слава Богу. Но това е една отрезвяваща мисъл, нали, Нед? Щом съзнанието на един първокласен мъж като Дик Мълър е пълно с всичкия този боклук, какво мислиш се съдържа в умовете на обикновените хора? Смазаните хорица със скапания им живот? Прати им такова проклятие като на Мълър и те ще се превърнат в излъчватели, чийто огън би могъл да изгори всяко съзнание на светлинни години разстояние.

— Но Мълър цели девет години се е пържил в своето нещастие — рече Роулинс. — Ами ако сега е невъзможно човек да приближи до него? Ами ако излъчването му е толкова силно, че да не можем да го понесем?

— Ще го понесем — отвърна Бордман.

Загрузка...