Човекът в лабиринта

1.

— Ето го — рече Роулинс. — Най-сетне!

Чрез „очите“ на дрона-сонда той се взираше в мъжа от лабиринта. Мълър се бе облегнал небрежно на една стена със скръстени ръце — едър, обветрен мъжага със сурова брада и масивен клиновиден нос. Не изглеждаше никак обезпокоен от присъствието на дрона.

Роулинс включи приемника за звука и чу Мълър да казва:

— Здравей, робот. Защо ми досаждаш?

Сондата естествено не отговори. Нито пък Роулинс, който би могъл да предаде съобщение чрез дрона. Стоеше до терминала — леко приведен, за да вижда по-добре. Уморените му очи примигваха. Нужни им бяха осем местни денонощия, за да измине една от сондите им целия път до центъра на лабиринта. Тези усилия им струваха над сто сонди; всяко напредване от двайсетина метра по безопасния маршрут изискваше пожертването на един робот. И все пак, не бе чак толкова зле, след като броят на погрешните решения в лабиринта бе близък до безкрайността. С малко късмет, с интензивното използване на корабния мозък и на силните сензорни устройства, бяха успели да избегнат всички очевидни капани и повечето от по-хитро замаскираните.

Роулинс се чувстваше изтощен. Цяла нощ не бе мигнал, наблюдаваше критичната фаза — навлизането в зона A. Хостийн си бе легнал. По-късно това стори и Бордман. Няколко души от екипажа все още бяха на вахта тук и на борда на кораба, но Роулинс бе единственият буден цивилен.

Запита се дали откриването на Мълър е било пресметнато да стане по време на неговата смяна. Навярно не. Бордман не би искал да рискува нещата да се провалят, като остави големия миг в ръцете на един новак. Е, толкова по-зле за него. Бяха оставили Роулинс дежурен, той бе придвижил сондата с няколко метра напред и ето, че сега гледаше Мълър.

Потърси у него признаци за вътрешно терзание.

Не се забелязваха. Мълър бе живял тук сам толкова много години, нима това не се е отразило никак на душата му? А и освен това номерът, който хидранците му бяха скроили, сигурно би трябвало да е оставил отпечатък върху лицето му. Доколкото Роулинс можеше да види, не бе така.

Е, очите му изглеждаха малко тъжни, а и устните му бяха прекалено стиснати и образуваха една черта. Ала Роулинс бе очаквал да види нещо по-драматично, нещо романтично, някакво отражение на агония върху лицето му. А вместо това видя само острите, безразлични, почти безчувствени черти на корав, издръжлив мъж, прехвърлящ вече средната възраст. Мълър бе побелял, облеклото му бе поокъсано; изглеждаше изтощен и износен. Но това разбира се трябваше да се очаква от човек, който бе живял в такова изгнание цели девет години. Роулинс искаше още нещо, нещо по-живописно: измършавяло, мрачно лице, тъмни очи, изпълнени с терзания.

— Какво искаш? — попита Мълър сондата. — Кой те праща? Защо не си вървиш?

Роулинс не посмя да отговори. Нямаше идея какъв гамбит бе замислил Бордман за този етап. Рязко натисна клавиша за застопоряване на сондата и се запъти бързо към купола, където нощуваше Бордман.

Той спеше под балдахин от животоподдържащи устройства. В крайна сметка бе на поне осемдесет години — макар изобщо да не изглеждаше на толкова, — и един от начините да не изглежда на толкова бе всяка нощ да се включва към един от поддържащите апарати. Роулинс бе малко притеснен да нарушава съня на старика, който бе така оплетен в личните си устройства. Към челото на Бордман бяха прикрепени чифт електроди, които гарантираха правилно и здравословно протичане на различните равнища на съня — така мозъкът се изчистваше от натрупаните през деня отрови. Ултразвуков филтър премахваше утайките и нечистотиите от артериите му. Хормоналният прилив се регулираше от гъста мрежа, която висеше над гърдите му. Цялата тази машинария бе свързана с корабния мозък. Под сложната животоподдържаща система Бордман изглеждаше нереален като восъчна фигура. Дишането му бе бавно и равномерно; меките му устни бяха отпуснати; бузите му изглеждаха подпухнали. Очните му ябълки се движеха бързо под клепачите — знак, че сънува. Дали не беше опасно да го събуди сега?

Роулинс не смееше да рискува. Не и директно, в никакъв случай. Излезе от стаята и включи терминала пред нея.

— Въведете на Чарлз Бордман сън — рече Роулинс. — Кажете му, че намерихме Мълър. Кажете му, че трябва да се събуди веднага. Кажете му: „Чарлз, Чарлз, събуди се, трябваш ни.“ Ясно ли е?

— Прието — отвърна корабният мозък.

Импулсът отлетя от купола до кораба, бе преведен във формат „отговор“ и се завърна в купола. Съобщението на Роулинс се просмука в съзнанието на Бордман чрез електродите на челото му. Доволен от себе си, Роулинс отново влезе в спалнята на стареца и зачака.

Бордман се размърда. Пръстите му се свиха и драснаха по уредите, в чиито обятия лежеше.

— Мълър… — прошепна той.

Очите му се отвориха. В първия момент не виждаше нищо. Но процесът на събуждането бе започнал и поддържащата система засили метаболизма достатъчно, за да може организмът му отново да функционира нормално.

— Нед? — рече дрезгаво Бордман. — Какво търсиш тук? Сънувах, че…

— Не беше сън, Чарлз. Аз ти го програмирах. Влязохме в зона A. Намерихме Мълър.

Бордман изключи системата и веднага се изправи седнал, бодър и нащрек.

— Колко е часът?

— Тъкмо се зазорява.

— И преди колко време го намери?

— Преди може би петнайсет минути. Застопорих сондата и дойдох веднага при теб. Не исках обаче да те будя грубо, затова…

— Добре, добре.

Бордман слезе от леглото. Залитна леко, като се изправи на крака. Още не бе постигнал дневната си енергичност, досети се Роулинс; истинската му възраст си казваше своето. Намери си извинение да извърне поглед, вторачи се в животоподдържащата система, за да не се налага да гледа месестите „паласки“ по тялото на Бордман.

Когато стигна неговата възраст, помисли си Роулинс, непременно ще се подлагам на редовно преобразяване. Това всъщност не е въпрос на суета. А въпрос на вежливост спрямо останалите. Не бива да изглеждаме възрастни, ако наистина не го искаме. Защо да се дразним?

— Да вървим — рече Бордман. — Задействай отново онази сонда. Искам да го видя веднага.

Като използва терминала в коридора, Роулинс активира отново сондата. На екрана се виждаше зона A на лабиринта, далеч по-уютна на вид от външните зони. Мълър не бе в кадър.

— Включи аудиосигнала само на приемане — рече Бордман.

— Включен е.

— Къде ще е отишъл?

— Сигурно е излязъл извън обсега на обектива — рече Роулинс. Той нареди на сондата да извърши пълен кръг, да направи обзор на ниските кубични къщи, на високите арки и стени. Притича някакво малко, подобно на котка животно, но от Мълър нямаше и следа.

— Беше точно тук — настоя нещастен Роулинс. — Той…

— Добре. Не е длъжен да стои на едно място, докато ме будиш. Подкарай сондата да пообиколи.

Роулинс активира дрона и го насочи към бавно изследване на улицата. Бе инстинктивно предпазлив, очакваше всеки миг да открие още капани, макар да си бе повтарял няколко пъти, че строителите на лабиринта сигурно не са заредили с опасности собствените си вътрешни покои. Мълър неочаквано излезе от сграда без прозорци и застана пред сондата.

— Значи пак си ти — рече той. — Отново си активиран, така ли? И защо не отговаряш? Какъв е корабът ти? Кой те праща?

— Да отговорим ли? — попита Роулинс.

— Не.

Бордман почти бе залепил лице до монитора. Избута ръцете на Роулинс от командните клавиши и се зае с фината настройка, докато лицето на Мълър не се очерта рязко на фокус. Бордман накара сондата да продължи да се движи, плъзгаше я пред Мълър, сякаш се опитваше да задържи вниманието му и да му попречи отново да изчезне.

Бордман рече тихо:

— Това е плашещо. Изражението на лицето му…

— Стори ми се, че изглежда доста спокоен.

— Какво знаеш ти? Аз помня този човек. Нед, това лице е излязло направо от ада. Скулите му са двойно по-изострени, отколкото бяха. Очите му са ужасни. Виждаш ли как са виснали устните му — отляво? Сигурно е прекарал лек удар. Но, предполагам, го е издържал добре.

Объркан, Роулинс потърси признаци на някакво чувство у Мълър. Не ги видя преди, не ги видя и сега. Но, разбира се, той нямаше истинска представа как би трябвало да изглежда Мълър. А Бордман естествено би трябвало да е много по-опитен в разгадаването на характера му.

— Няма да е лесно да го измъкнем от там — рече Бордман. — Той ще иска да остане. Но ние се нуждаем от него, Нед. Нуждаем се.

Мълър вървеше в крак със сондата и рече с дълбок и груб тон:

— Разполагаш с трийсет секунди, за да обявиш целта си. След това най-добре е да се обърнеш и да си вървиш там, откъдето си дошъл.

— Няма ли да говориш с него? — попита Роулинс. — Той ще унищожи сондата!

— Нека — рече Бордман. — Първият човек, който ще говори с него, ще бъде от плът и кръв и ще застане лице срещу лице с него. Това е единственият възможен начин. Той трябва да се ухажва, Нед. Не можем да го направим през говорителите на някаква си сонда.

— Десет секунди — рече Мълър.

Той бръкна в джоба си и извади лъскав, черен, метален глобус с размерите на ябълка и с малко квадратно прозорче. Роулинс никога не бе виждал подобно нещо. Може би някакъв вид извънземно оръжие, което Мълър бе открил в града, реши той, защото Мълър бързо вдигна глобуса и насочи прозорчето му към лицето на дрона.

Екранът изгасна.

— Май загубихме още една сонда — рече Роулинс.

Бордман кимна.

— Да. Последната, която губим. Сега вече ще започнем да жертваме хора.

2.

Дойде времето в лабиринта да се рискува животът на хора. Бе неизбежно и Бордман съжаляваше за това, тъй както съжаляваше, че плаща данъци или че остарява, или пък изхвърляше ненужното от организма си, или когато изпитваше натиска на силна гравитация. Данъците, стареенето, изхвърлянето и гравитацията бяха обаче все постоянни аспекти на човешкото състояние, независимо колко бяха облекчени от съвременния научен напредък. Такъв бе и рискът от смъртта. Използваха много добре дроните и навярно така бяха спестили поне дузина човешки живота; но оттук нататък почти сигурно щяха да загубят и хора. На Бордман му бе мъчно за това, но не задълго и не кой знае колко силно. От десетилетия насам бе карал хората да рискуват живота си и мнозина от тях загиваха. Той бе готов да рискува и собствения си живот, когато трябва и в името на подходяща кауза.

Лабиринтът вече бе изцяло картиран. Корабният мозък пазеше подробна картина на маршрутът за навлизане, всички известни капани бяха отбелязани на картата и Бордман бе уверен, че можеше да изпрати дрони, които с деветдесет и пет процента сигурност щяха да проникнат невредими в зона A. Оставаше да се види дали човек можеше да измине същия маршрут при същата степен на безопасност. Дори когато компютърът му нашепва указания при всяка крачка, човек, филтриращ информацията през грешащия си, склонен към умора мозък, би могъл да не види нещата по същия начин, по който ги виждаше машината, дронът, и навярно щеше да променя маршрута си, което можеше да се окаже фатално. И така, данните, които бяха събрали, трябваше да бъдат щателно проверени, преди той или Нед да рискуват да влязат вътре.

Имаше доброволци, които да свършат това.

Те знаеха, че е възможно да загинат. Никой не се и опита да ги заблуждава в противното, а и те не биха го приели. Беше им обяснено, че е важно за човечеството Ричард Мълър да бъде накаран доброволно да излезе от лабиринта и че това може да бъде постигнато, ако точно определени хора — Чарлз Бордман и Нед Роулинс — разговарят лично с Мълър; а тъй като Бордман и Роулинс не можеха да бъдат заменени, бе необходимо други да изследват пътя преди тях. Много добре. Изследователите бяха готови, знаеха, че могат да бъдат пожертвани. Знаеха също така, че дори може да бъде от полза първите неколцина от тях да загинат. Всяка смърт носеше нова информация; на този етап успешните преходи не носеха никакви нови данни.

Хвърлиха жребий.

Мъжът, избран да тръгне пръв, бе лейтенант на име Бърк, който изглеждаше съвсем млад, и навярно бе млад, тъй като военните рядко се подлагаха на преобразяване, преди да стигнат висшите ешелони. Бе нисък, як, тъмнокос мъж, който действаше така спокойно, сякаш ако нещо се случеше, на кораба лесно биха могли да възпроизведат негов двойник, макар че не бе така.

— Когато намеря Мълър — рече Бърк, не каза „ако“, — ще му кажа, че съм археолог. Нали така? И че ако няма нищо против, бих искал да доведа в лабиринта и някои свои приятели.

— Да — рече Бордман. — И помни: колкото по-малко му кажеш от професионална гледна точка, толкова по-малко подозрения ще събудиш.

Бърк нямаше да доживее достатъчно дълго, за да каже каквото и да е на Мълър, и всички го знаеха. Но той весело им махна за довиждане, донякъде театрално, и закрачи към лабиринта. Раницата му го свързваше с корабния мозък. Компютърът щеше да му предава команди и щеше да показва на наблюдателите в лагера какво точно става с него.

Той премина ловко и гладко ужасиите на зона H. Липсваше му комплектът от детекторни устройства, които бяха помогнали на сондите да открият въртящите се плочи и смъртоносните ями под тях, скритите изригващи пламъци, сблъскващите се зъбци на вратите, както и всички останали кошмари; но той разполагаше с нещо далеч по-полезно: натрупаното познание за тези кошмари, събрано чрез жертването на сума сонди, които не бяха успели да ги забележат. Бордман, който наблюдаваше екрана си, видя познатите му вече колони, спици и ескарпи, въздушните мостове, купчините кости, тук-там някой унищожен дрон. Той безгласно насърчаваше Бърк да продължава, знаеше, че не след дълго самият той щеше да поеме по същия маршрут. Бордман се питаше на колко ли оценяваше Бърк собствения си живот.

На Бърк му бяха нужни почти четирийсет минути, за да премине от зона H в зона G. Не показа никакви признаци, че е въодушевен, когато премина коридора; както всички знаеха, G бе почти толкова трудна, колкото и зона H. Но дотук насочващата система действаше добре. Бърк изпълняваше някакъв мрачен балет, танцуваше около препятствията, броеше стъпките си, ту подскачаше, ту се обръщаше настрани, понякога прескачаше някоя опасна ивица от настилката. Напредваше добре. Компютърът обаче не бе в състояние да го предупреди за малкото зъбато създание, което дебнеше на върха на позлатен ръб, четирийсет метра навътре в зона G. То не бе част от системата на лабиринта. Бе случайна заплаха. Бърк разполагаше само с информация от натрупания опит в тази част от лабиринта.

Животното не бе много по-голямо от едра котка, но зъбите му бяха дълги, а лапите — твърде бързи. Камерата върху раницата на Бърк го улови, докато скачаше — ала вече бе прекалено късно. Усетил опасността, Бърк се обърна и посегна към оръжието си, едва когато животното бе вече върху раменете му и се опитваше да го захапе за гърлото.

Зейнаха учудващо широки челюсти. Окото на компютъра предаде анатомична картина, без която Бордман можеше да мине преспокойно: зад първия ред остри като бръснач зъби се намираше втори ред, зад него — трети, навярно за по-добро сдъвкване на плячката или може би просто резервни, в случай, че външните зъби се строшат. Картината всъщност представляваше гора от стърчащи зъби. Миг по-късно челюстите се сключиха.

Бърк се свлече на земята, вкопчен в нападателя си. Бликна струя кръв. Човек и звяр се претърколиха, задействаха някакъв скрит механизъм и в следващия миг бяха погълнати от вихрушка мазен пушек. След като димът се разнесе, от двамата нямаше и следа.

Малко след това Бордман рече:

— Ето нещо, което трябва да се има наум. Животните няма да си правят труда да нападнат сонда. Ще трябва да носим маса-детектори и да вървим в екипи.

Точно така и постъпиха. Бяха платили висока цена за тази информация, но сега знаеха, че освен с хитростта на древните инженери, щяха да се сблъскат и с диви животни. Двама въоръжени мъже — Маршъл и Петрочели — навлязоха заедно в лабиринта, озъртайки се във всички посоки. Нито едно животно не можеше да ги наближи, без термалното му излъчване в инфрачервения спектър да бъде засечено от маса-детекторите, които носеха. Застреляха четири животни, едното от които — огромно; други неприятности нямаха.

Навлязоха дълбоко в зона G и стигнаха до мястото, където изопачаващият екран се бе подиграл на всички събиращи информация устройства.

Как действа екранът, питаше се Бордман? Знаеше, че произведените на Земята заблуждаващи устройства действаха пряко върху възприятията, вземаха напълно нормална сензорна информация и я разбъркваха в съзнанието, за да унищожат съответстващите корелации. Ала този екран бе различен. Той не можеше да атакува нервната система на дрона-сонда, защото дроните нямаха нервна система в истинския смисъл на думата, а очите им предаваха точна информация за онова, което виждат. В случая онова, което бяха видели — и което препредаваха на компютъра, — нямаше никаква връзка с истинската геометрия на лабиринта в тази точка. Други дрони, разположени извън обсега на екрана, предаваха съвсем различна и далеч по-достоверна картина на терена. Значи онова нещо действаше на някакъв пряк оптичен принцип, влияеше върху самата обстановка, пренареждаше я, размазваше перспективата, неуловимо преместваше или скриваше очертанията на нещата, обърквайки напълно нормалната конфигурация. Който и да е зрителен орган, попаднал в обсега на екранния ефект, получаваше напълно убедителна и съвършено погрешна представа за района, независимо дали е свързан с мозък или не. Доста интересно, помисли си Бордман. Може би по-късно механизмите, действащи на това място, ще бъдат изучени и усвоени. Но това — по-късно.

Невъзможно му бе да разбере каква форма бе приел лабиринтът за Маршъл и Петрочели, когато те се сблъскаха с екрана. За разлика от дроните, които предаваха точна картина за всичко, което се появяваше пред очите им, двамата мъже не бяха директно свързани с компютъра и не можеха да предават видените изображения на екраните. Най-доброто, което можеха да сторят, бе да опишат видяното. То не съвпадаше с образите, предавани от обективите на камерите, монтирани на раниците им, нито пък приличаше на истинската конфигурация, видима извън обсега на екранния ефект.

Правеха онова, което им нареди компютърът. Вървяха напред, макар очите им да ги предупреждаваха, че на пътя им е зейнала огромна пропаст. Приклекнаха, за да се проврат в тунел, чийто таван блестеше от висналите ножове на гилотини. Тунелът не съществуваше.

— Очаквам всеки миг някой от тези ножове да ме разполови — предаде Петрочели.

Нямаше никакви ножове. В края на тунела те послушно завиха наляво, към масивна бухалка, която бъхтеше земята със страховита сила. Нямаше и бухалка. С неохота се отказаха да стъпят върху постлания с дебел килим тротоар, който изглежда водеше извън обсега на екрана. Тротоарът бе въображаем; нямаше как двамата да видят ямата, пълна с киселина, която всъщност се намираше на мястото му.

— Щеше да е по-добре, ако просто затвореха очи — рече Бордман. — Така, както преминаха дроните, без визуална информация.

— Казват, че би било прекалено страшно, ако го направят — отвърна Хостийн.

— Кое е по-добро — да нямаш визуална информация или да имаш грешна информация? — попита Бордман. — Можеха да изпълняват нарежданията на компютъра и със затворени очи. И няма начин да…

Петрочели изкрещя. На разделения на две екран Бордман видя истинската конфигурация — плосък, безопасен участък от пътя; на другата половинка на екрана камерите от раниците предаваха нереалната действителност: внезапен гейзер от пламъци, изригващ в краката им.

— Стойте където сте! — изрева Хостийн. — Огънят не е истински.

Петрочели, вдигнал вече единия си крак, едва свари да го прибере обратно. Реакцията на Маршъл бе по-бавна. Той се бе извил, за да избегне изригването, и се обърна наляво, преди да успее да спре. Излезе на десетина сантиметра извън безопасния път. Блестяща метална спирала изскочи от каменния блок и обви глезените му. Без всякакво усилие сряза костите. Маршъл рухна и лъскав златист прът го прикова към стената.

Без да се оглежда назад, Петрочели мина невредим през огнения стълб, извървя десетина метра и спря, вече в безопасност, извън зоната на изкривяващия екран.

— Дейв? — изхриптя той. — Дейв, добре ли си?

— Той стъпи встрани от пътя — рече Бордман. — Смъртта му бе бърза.

— Какво искате да направя?

— Стой на място, Петрочели. Успокой се и не се опитвай да поемеш накъдето и да е. Изпращам подире ти Честърфийлд и Уокър. Изчакай ги там, където си.

Петрочели трепереше. Бордман помоли корабния мозък да му сложи успокоителна инжекция и раницата бързо изпълни заповедта. Все още вцепенен, без желание да се обърне към своя набит на пръта спътник, Петрочели не помръдваше в очакване на останалите.

На Честърфийлд и Уокър им бе потребен почти час, за да стигнат до екрана, и още петнайсет минути, за да си проправят път през няколкото квадратни метра, намиращи се в неговия обсег. Направиха го със затворени очи и това никак не им се понрави: ала фантомите на лабиринта не можеха да изплашат слепци и Честърфийлд и Уокър излязоха извън обсега им. Петрочели бе вече доста по-спокоен. Тримата предпазливо продължиха към сърцето на лабиринта.

Трябва да направим нещо за прибирането на трупа на Маршъл, помисли си Бордман. Някой друг път обаче.

3.

Най-дългите дни в живота на Нед Роулинс бяха дните на пътуването му до Ригел преди четири години — отиваше там, за да прибере трупа на баща си. Тези дни тук обаче бяха по-дълги. Да стоиш пред екрана и да гледаш как загиват храбреци, да чувстваш как всяка твоя фибра крещи за помощ час подир час, час подир час…

Ала те вече печелеха битката с лабиринта. До този момент в него бяха влезли четиринайсет души. Четирима бяха загинали. Уокър и Петрочели бяха изградили лагер в зона E; петима други — подкрепителна база в зона F; трима в момента минаваха покрай опасния екран, за да се присъединят към тях. За всички най-лошото бе минало. От действията на сондите бе станало ясно, че кривата на опасностите пада рязко след зона F и че в трите вътрешни зони капани на практика почти липсват. След като E и F бяха всъщност покорени, нямаше да е трудно да се проникне и в тези централни зони, където Мълър, безстрастен и потънал в мълчание, се криеше и чакаше.

Роулинс си помисли, че вече познава напълно лабиринта. Чрез другите той бе навлизал в него повече от сто пъти; първо чрез сетивата на сондите, сетне — чрез предаденото от членовете на екипажа. В трескавите си сънища нощем той виждаше мрачното му устройство, виещите се стени, змиевидните кули. В съзнанието си той бе извървял целия лабиринт, бе целувал смъртта хиляди пъти. Той и Бордман щяха да се възползват от натрупания с много усилия опит, когато им дойдеше редът да влязат вътре.

А редът им наближаваше.

В една хладна сутрин той стоеше с Бордман под стоманеното небе току до лабиринта — пред издигащия се насип, който ограждаше външните граници на града. За малкото време, което бяха прекарали тук, годината се бе изтъркулила удивително бързо към зимата на тази планета. Светлата част на денонощието траеше вече само шест часа от общо двайсет; следваха два часа сумрак, а зазоряванията бяха продължителни и еднообразни. Въртящите се луни непрестанно танцуваха на небето и хвърляха причудливи сенки.

По това време Роулинс вече почти нямаше търпение да опита опасностите на лабиринта. Усещаше празнота в корема си, силно желание, примесено с притеснение. Бе чакал, без да откъсва очи от екраните, докато други мъже — някои от тях едва ли по-възрастни от него, — поставяха на карта живота си, за да влязат вътре. Струваше му се, че бе прекарал целия си живот в очакване на знака да застане в средата на сцената.

Гледаха на екрана как Мълър се придвижва в центъра на лабиринта. Висящите в небето сонди го държаха постоянно под око, отбелязваха странстванията му с линии върху главната карта. Мълър не бе напускал зона A, откакто се бе срещнал с дрона, но всекидневно променяше местоположението си в лабиринта, местеше се от къща в къща, сякаш се боеше да спи два пъти на едно и също място. Бордман се бе погрижил да не допусне контакт с него след сблъсъка му с дрона. На Роулинс често му се струваше, че Бордман дебне някакъв рядък и деликатен звяр.

Бордман чукна по екрана и рече:

— Тази вечер влизаме, Нед. Ще нощуваме в главния лагер. Утре ти ще продължиш напред и ще се присъединиш към Уокър и Петрочели в зона E. Вдругиден ти ще продължиш сам към центъра и ще намериш Мълър.

— Ти защо ще влизаш в лабиринта, Чарлз?

— За да ти помогна.

— Можеш да поддържаш връзка с мен и оттук — рече Роулинс. — Няма нужда да рискуваш.

— Това, което ще направя, е пресметнато като минимален риск.

— Как?

— Ако се сблъскаш с някакви проблеми, — рече Бордман, — ще трябва да дойда при теб, за да ти помогна. По-скоро бих чакал в зона F, ако потрябвам, отколкото да се наложи да премина бързешком опасната част на лабиринта. Разбираш ли ме? От зона F мога да стигна бързо до теб, без особен риск. Но не и оттук.

— Какви проблеми могат да възникнат?

— Мълър може да се заинати. Той няма причини да ни сътрудничи, а и не е човек, с когото лесно можеш да се справиш. Спомням си го в онези месеци, след като се завърна от Бета Хидри IV, Нямахме мира от него. И преди не беше съвсем уравновесен, но след онзи случай изригна направо като вулкан. Да ти напомня, Нед, не го съди за това. Той има правото да е бесен на Вселената. Но е досаден. Той е нещо като птица на злата поличба. Дори само приближаването до него носи лош късмет. А ти ще имаш предостатъчно възможности да се убедиш в това сам.

— Тогава защо не дойдеш с мен?

— Невъзможно — отвърна Бордман. — Ако той знае, че съм на тази планета, ще се провали всичко. Не забравяй, че аз съм човекът, който го прати при хидранците. Аз съм онзи, който го изолира на Лемнос. Мисля, че ако ме види отново, ще ме убие.

Роулинс потръпна при тази мисъл.

— Не. Не може да е станал чак такъв варварин.

— Ти не го познаваш. Не знаеш какъв беше. И в какво се превърна.

— Ако е тъй обладан от демони, както казваш, как изобщо ще успея да спечеля доверието му?

— Ще отидеш при него. Ще изглеждаш простодушен човек, който заслужава доверие. Няма нужда да репетираш, Нед. Ти притежаваш естествено невинно лице. Кажи му, че си тук с археологическа задача. Не му давай да разбере, че през цялото време сме знаели къде се намира. Кажи му, че за първи път си научил за присъствието му, когато нашата сонда се натъкна на него — че си го познал от времето, когато той и баща ти са били приятели.

— Значи трябва да спомена за баща си, така ли?

— Във всички случаи. Ще му кажеш кой си. Това е единственият начин. Кажи му, че баща ти е починал, че това е първата ти космическа експедиция. Заложи на съчувствието му, Нед. Събуди бащинското чувство у него.

Роулинс поклати глава.

— Не ми се сърди, Чарлз, но трябва да ти кажа, че всичко това никак не ми харесва. Тези лъжи.

— Лъжи ли? — очите на Бордман блеснаха. — Лъжа ли е да кажеш, че си син на баща си? Че това е първата ти експедиция?

— И че съм археолог!

Бордман вдигна рамене.

— Да не би да предпочиташ да му кажеш, че си член на екип, чиято задача е да намери Ричард Мълър? Това ще ти помогне ли да спечелиш доверието му? Помисли си за целта ни, Нед.

— Да. За целите и средствата. Знам.

— Наистина ли?

— Ние сме тук, за да накараме Мълър да ни сътрудничи, защото смятаме, че само той може да ни спаси от една ужасна заплаха — рече Роулинс бездушно и безизразно, безчувствено. — Ето защо сме длъжни да използваме всеки подход, необходим за да постигнем това сътрудничество.

— Да. И бих искал да не се подсмихваш, като го казваш.

— Извинявай, Чарлз. Но ми е дяволски гадно да го мамя.

— Той ни е необходим.

— Да. Но един човек, който вече е страдал толкова много…

— Той ни е необходим.

— Добре, Чарлз.

— Ти също си ми необходим — рече Бордман. — Ако можех да свърша всичко това сам, щях да го направя. Но ако той ме види, ще ме довърши. В неговите очи аз съм чудовище. Същото важи и за всички, свързани с миналата му кариера. Но ти си по-различен. Може и да ти се довери. Млад си, изглеждаш невинен и си син на негов добър приятел. Можеш да се сближиш с него.

— И да го натъпча с лъжи, та да го подмамим.

Бордман затвори очи. Изглежда се сдържаше с усилие.

— Престани, Нед.

— Продължавай. Кажи ми какво да правя, след като се представя.

— Установи приятелски връзки с него. Не бързай. Накарай го да започне да очаква с нетърпение посещенията ти.

— Ами ако не мога да издържа близостта му?

— Скрий го. Знам, че това ще ти е най-трудно.

— Най-трудно ще ми е да лъжа, Чарлз.

— Щом така смяташ. Както и да е, покажи му, че можеш да понасяш компанията му. Направи това усилие. Бъбри си с него. Дай му да разбере, че крадеш време от научните си занимания, че негодниците, които ръководят експедицията ти, не биха искали да имаш нищо общо с него, но че към него те водят обич и жалост и че няма да им позволиш да ти се месят. Разкажи му всичко за себе си, за амбициите си, за любовния си живот, за хобитата си, за всичко, което пожелаеш. Устата ти да не спира. Така още повече ще изглеждаш като наивен хлапак.

— Да спомена ли за извънгалактическите? — попита Роулинс.

— Без да наблягаш на това. Направи го така, все едно го запознаваш с текущите събития. Но не му казвай прекалено много. Не му казвай и за заплахата, която представляват. Нито дума за това, че се нуждаем от него, сам разбираш. Ако се усъмни, че е използван, с нас е свършено.

— Как ще го накарам да напусне лабиринта, ако не му кажа, че се нуждаем от него?

— Остави това засега настрани — рече Бордман. — Ще те инструктирам за следващата фаза, след като успееш да спечелиш доверието му.

— С други думи — рече Роулинс, — това не означава ли, че си готов да сложиш в устата ми такива опашати лъжи, та дори не смееш да ми кажеш от страх, че ще вдигна ръце и ще се откажа?

— Нед…

— Извинявай. Но, виж сега, Чарлз, защо трябва да го подмамваме навън? Защо просто не му кажем, че човечеството се нуждае от него, и така да го принудим да излезе?

— Смяташ ли, че това е по-морално, отколкото да го подмамим навън?

— Някакси е по-чисто. Мразя всичкото това мръсно кроене на заговори и интриги. По-скоро бих го проснал в несвяст и бих го изкарал от лабиринта, отколкото да направя онова, което ти планираш. Бих помогнал да го сломим със сила — защото ние наистина се нуждаем от него. Разполагаме с достатъчно хора, за да го сторим.

— Не е така — рече Бордман. — Не можем да го изкараме насила. Там е цялата работа. Прекалено е рисковано. Може да намери начин да се самоубие в мига, в който се опитаме да го заловим.

— Приспиващ изстрел — рече Роулинс. — Дори и аз бих могъл да го направя. Само приближаваме достатъчно и го улучваме, сетне го изнасяме от лабиринта, а когато се събуди, му обясняваме…

Бордман енергично поклати глава:

— Той е разполагал с девет години, за да разучи лабиринта. Не знаем какви номера е усвоил или какви отбранителни капани е поставил. Докато той е там, не смея да предприема никакви нападателни действия срещу него. Той е прекалено ценен, за да го излагаме на риск. Доколкото знаем, той е програмирал цялото това място да хвръкне във въздуха, ако някой извади оръжие срещу него. Той трябва да излезе от лабиринта по собствена воля, Нед, а това означава да го подмамим с фалшиви обещания. Знам, че е гадно и вони. Цялата Вселена понякога вони. Не си ли го разбрал още?

— Не се налага да вони! — рече остро Роулинс с повишен тон. — Това ли е урокът, който си усвоил през всичките тези години? Вселената не вони. Човекът вони! И го прави доброволно, защото по-скоро би вонял, отколкото да мирише свежо! Не се налага да лъжем. Не се налага да мамим. Можем да заложим на честта, на порядъчността и… — Роулинс спря изведнъж. Със съвсем различен тон рече: — Виждам ти се дяволски млад и зелен, нали, Чарлз?

— Простено ти е да правиш грешки — отвърна Бордман. — Тъкмо защото си млад.

— Нима искрено вярваш, че в съществуването на Вселената е заложена космическа злост?

Бордман сбра върховете на дебелите си къси пръсти.

— Не бих го формулирал така. Не съществува някаква личностна сила на мрака, която да движи нещата, както няма и личностна сила на доброто. Вселената е голяма, безлична машина. Функционирайки, тя подлага някои свои незначителни части на напрежение, тези части се износват, а Вселената не дава и пет пари за това, защото може да ги подмени. Няма нищо неморално в подмяната на износени части, но трябва да се признае, че от гледна точка на тези части, това е гадна работа. Случи се така, че две малки части от Вселената се сблъскаха, когато спуснахме Дик Мълър на планетата на хидранците. Трябваше да го пратим там, защото в нашата природа е да откриваме нещата, а те направиха каквото направиха, защото Вселената подлага на напрежение своите части; в резултат Дик Мълър се завърна от Бета Хидри IV в лоша форма. Машината го бе захапала и го смля. Сега имаме втори сблъсък на нейни части, пак така неизбежен, и трябва да подадем Мълър на машината за втори път. Възможно е тя отново да го смели (което е гадно) — а за да го подтикнем да отиде там, където това може да стане, аз и ти трябва малко да поомърсим душите си (което също е подло); ала в същото време нямаме никакъв друг избор. Ако не компрометираме себе си и не подмамим Дик Мълър, можем да задействаме ново завъртане на машината, което ще унищожи цялото човечество, а това ще вони и ще е по-гадно от всичко друго. Аз искам да направиш нещо неприятно, но воден от благородни подбуди. Ти не искаш да го направиш и аз разбирам как се чувстваш, но се опитвам да те накарам да разбереш, че личният ти морален кодекс не винаги е най-висшият фактор. Особено по време на война, когато войникът убива, защото Вселената му е наложила тази ситуация. Войната може и да е несправедлива; в кораба, в който се е прицелил, може да се намира брат му, но войната е реалност и той трябва да изиграе ролята си.

— А къде е мястото на свободната воля в тази твоя механична Вселена, Чарлз?

— Няма място. Точно затова казах, че Вселената вони.

— И не разполагаме с никаква свобода, така ли?

— Притежаваме свободата малко да се погърчим на ченгела.

— Така ли си се чувствал през целия си живот?

— През повечето време — отвърна Бордман.

— Когато си бил на моята възраст?

— Дори и по-рано.

Роулинс се извърна:

— Мисля, че грешиш тотално, но няма да си губя времето да те убеждавам. Не разполагам и с достатъчно думи. Нито с доводи. А ти и без това не би слушал.

— Боя се, че е така, Нед. Но можем да обсъдим това някой друг път. Да речем след двайсетина години. Съгласен ли си?

Роулинс се опита да се усмихне и рече:

— Разбира се. Ако дотогава не съм се самоубил поради чувството си за вина.

— Няма да го направиш.

— Как смяташ, че ще мога да живея в мир със себе си, след като измъкна Дик Мълър от черупката му?

— Почакай и ще видиш. Ще откриеш, че си постъпил правилно в конкретната обстановка. Или поне си направил най-малкото зло. Повярвай ми, Нед. Точно сега може и да си сигурен, че душата ти ще бъде завинаги омърсена от тази задача, но няма да е точно така.

— Ще видим — рече тихо Роулинс.

Бордман се бе оказал по-хлъзгав от всякога, дори и когато бе в добродушното си настроение. Да умре в лабиринта, помисли си Роулинс, бе единственият начин да избегне капана на тези морални двусмислия; в мига, в който тази мисъл се породи, той я отхвърли с ужас. Взря се в екрана.

— Да влизаме — рече. — Чакането ми омръзна.