Човекът в лабиринта

1.

Вътре в лабиринта въздухът бе някак по-топъл и по-свеж. Стените сигурно спират вятъра, помисли си Роулинс. Напредваше внимателно, вслушваше се в гласа, който нашепваше в ухото му:

Завий наляво… три крачки… стъпи с десния си крак встрани от черната ивица на настилката… обърни се на място… наляво… четири крачки… деветдесет градуса завой надясно… веднага завой отново на деветдесет градуса надясно.

Беше като детска игра на дама — стъпваш на чертата и „изгаряш“. Тук обаче залозите бяха по-големи. Движеше се предпазливо, усещаше как смъртта го следва по петите. Що за хора са били онези, построили това чудо? На пътя пред него изригваше пламък. Компютърът отброи времето му. Едно, две, три, четири, пет, ДАВАЙ! Роулинс мина.

Невредим.

Спря се от другата страна и погледна назад. Бордман поддържаше темпото, възрастта не му пречеше. Помаха му и намигна. И той премина по същия начин. Едно, две, три, четири, пет, ДАВАЙ! Бордман прекоси изригващия пламък.

— Да поспрем ли за малко? — попита Роулинс.

— Не се грижи за стареца, Нед. Върви. Още не съм изморен.

— Предстои ни тежък участък.

— Да го преминем тогава.

Роулинс не можеше да не погледне към костите. Голи скелети на стотици години и трупове, които бяха тук сравнително отскоро. Същества от много раси бяха намерили тук смъртта си.

Ами ако той самият загине в следващите десет минути?

Започнаха да проблясват ярки светлини; многократно в секунда. Фигурата на Бордман на пет метра зад него стана феерична, извършваше сякаш накъсани движения. Роулинс вдигна ръка пред очите си, за да я види как трепти. Като че всяка частица от секундата някой просто изтриваше по нещо от възприятията му.

Компютърът му нареди: Извърви десет крачки и спри. Едно. Две. Три. Извърви десет крачки и спри. Едно. Две. Три. Извърви десет крачки и спри. Едно. Две. Три. Бързо премини до края на склона.

Роулинс не можеше да си спомни какво би му се случило, ако не успееше да поддържа точното темпо. Тук, в зона H, кошмарите бяха толкова начесто, че не можа да запомни всичките. Тук ли бе мястото, където отгоре неочаквано се стоварваше тежка цял тон скала? Или където се събираха стените? Или където мост като фина паяжина захвърляше жертвите си в огненото езеро?

В този момент очакваната продължителност на живота му бе двеста и пет години. И той искаше да изживее повечето от тях. Все още съм прекалено млад, за да загина, помисли си Нед Роулинс.

Затанцува по музиката на компютъра, мина покрай огненото езеро, покрай сблъскващите се стени.

2.

Някакво същество с дълги зъби бе кацнало над вратата пред тях. Чарлз Бордман внимателно извади оръжието от раницата си и включи автоматичния прицел. Нагласи го за маса до трийсет килограма и разстояние до петдесет метра.

— Взел съм го на мушка — каза той на Роулинс и стреля.

Мълнията срещна стената: ивици блещукащо зелено изригнаха и се смесиха с тъмночервеното. Звярът подскочи с изпънати в последна агония крайници и падна. Отнякъде изникнаха три малки лешоядни животни и започнаха да го ръфат.

Бордман се изсмя. Трябваше да си признае, че не се изискваха кой знае какви умения да се ловува с автоматичен прицел. Ала не бе ловувал много отдавна. Когато бе трийсетгодишен, бе прекарал една дълга седмица в резервата „Сахара“; бе най-младият от групата — осем бизнесмени и правителствени консултанти, тръгнали на лов. Бе предприел пътуването поради политическата полза, която можеше да извлече от него. Беше му съвсем противно: парещият въздух в ноздрите, палещото слънце, жълтокафеникавите животни, мъртви върху пясъка, хвалбите, необузданото клане. Когато човек е само на трийсет години, не е много толерантен към безсмислените спортове на по-възрастните. Ала въпреки това остана, защото бе преценил, че ще е полезно да се сприятели с тези мъже. Така се и оказа — полезно. Никога повече не излезе на лов. Ала това тук бе по-различно. Дори и с автоматичен прицел. Това тук не бе никакъв спорт.

3.

Изображенията играеха върху златистия екран, окачен върху стена, близо до вътрешната граница на зона H. Роулинс видя как се очертава лицето на баща му, как се сраства с обграждащите го шарки от линии и кръстчета, как избухва в пламъци. Екранът се захранваше външно: онова, което показваше, се намираше в окото на гледащия го. Дроните, които бяха преминали оттук, бяха видели празен екран. Роулинс видя как върху екрана се появява изображението на момиче. Марибет Чеймбърс, шестнайсетгодишна, второкурсничка в гимназията „Милостивата дева“ в Рокфорд, Илинойс. Марибет Чеймбърс се усмихна свенливо и започна да се съблича. Косата й бе коприненомека, златен облак; очите й — сини, устните — пълни и влажни. Разкопча сутиена си и разкри две твърди, щръкнали напред бели кълбета, по които играеха отблясъци. Бяха високи и близки едно до друго, сякаш неподвластни на никаква гравитация, а долчинката помежду им бе шест инча дълбока и една шестнайста от инча широка. Марибет Чеймбърс се изчерви и разголи и долната част на тялото си. Малки гранатови украшения висяха над пълничкото й розово задниче. Разпятие от слонова кост се люлееше на златна верижка около бедрата й. Роулинс се опита да не гледа към екрана. Компютърът го насочваше и той покорно затътри крака.

— Аз съм Възкресението и Живота — изрече Марибет дрезгаво и страстно.

Помами го със събраните връхчета на трите си пръста. Намигна му похотливо. Напяваше му тихичко сладки мръсотийки.

Ела насам, голямо момче! Дай да ти покажа нещо хубаво…

Тя се изкикоти. Изви тялото си. Надигна рамене и гърдите й зазвънтяха като камбанки.

Кожата й стана тъмнозелена. Очите й се присвиха. Долната й устна се протегна напред, досущ като лопата. Бедрата й започнаха да се топят. Върху екрана заиграха пламъци. Роулинс чу дълбоките, пулсиращи, тромави акорди на някакъв невидим орган. Вслуша се в нашепването на мозъка, който го направляваше, и мина невредим покрай екрана.

4.

На екрана се виждаха абстрактни шарки: геометрични силови фигури, строги движещи се линии и застинали образи. Чарлз Бордман спря за миг да се наслади на картината. Сетне продължи.

5.

Гора от въртящи се ножове до вътрешната граница на зона H.

6.

Странно защо горещината се засили неимоверно. Можеше да се върви само на пръсти по настилката. Това бе обезпокоително, защото никой, който бе минал по този път досега, не го бе изпитвал. Нима маршрутът се променяше? Можеше ли градът да въвежда вариации? Колко още по-горещо ще стане? Къде ще е краят на тази топлинна зона? Дали отвъд нея няма да започне зоната на студа? Дали ще оцелеят до зона E? Дали Ричард Мълър не го правеше, за да им попречи да влязат по-навътре?

7.

Може би той е познал Бордман и се опитва да го убие. Това е възможно. Мълър има всички основания да ненавижда Бордман, а не е имал шанса да завърши курс за социална адаптация. Може би ще трябва да вървя по-бързо и да увелича разстоянието между себе си и Бордман. Изглежда става все по-горещо. От друга страна, той би могъл да ме обвини, че съм страхлив. И нелоялен.

Марибет Чеймбърс никога не би вършила подобни неща.

Дали монахините още бръснат главите си?

8.

За Бордман изкривяващият екран дълбоко в зона G бе най-тежкото изпитание. Не се страхуваше от опасностите; Маршъл бе единственият човек, който не успя да премине читав покрай това място. Боеше се да навлезе в зона, където показанията на сетивата му нямаше да отговарят на действителността. Бордман зависеше от сетивата си. Бе сменил вече три чифта ретини. Човек не би могъл да оцени правилно окръжаващата го вселена, без да е сигурен, че я вижда ясно.

А сега той се намираше в обсега на изкривяващия екран.

Тук успоредните линии се сливаха. Триъгълните фигури, украсяващи влажните потрепващи стени, бяха до една тъпоъгълни. Напреко през долината течеше река. Звездите бяха твърде близо, луните се въртяха в орбити една около друга.

Това, което сега трябва да направим, е да затворим очи, за да не бъдем измамени.

Ляв крак. Десен крак. Ляв крак. Десен крак. Мръдни леко наляво — плъзни крака си. Още. Още. Още мъничко. Върни се пак надясно. Това е. Тръгвай отново.

Забраненият плод го изкушаваше. През целия си живот се бе стремил да вижда ясно. Изкушението на изкривеното пространство бе непреодолимо. Бордман се спря. Ако се надяваш да се измъкнеш оттук, рече си той, ще трябва да държиш очите си затворени. Ако ги отвориш, ще се подлъжеш и ще срещнеш смъртта. Нямаш право да загинеш тъй глупаво тук, след като толкова много мъже се бориха яко, за да те научат как да оцелееш.

Бордман не помръдваше. Тихият глас на компютъра, малко раздразнен, се опита да го подтикне да продължи.

— Почакай — рече тихо Бордман. — Мога да се поогледам, ако не мърдам. Това е най-важното, да не мърдам. Човек няма да загази, ако не мърда.

Корабният мозък му напомни за огнения гейзер, който бе убил Маршъл.

Бордман отвори очи.

Внимаваше да не помръдне. Съзря навсякъде около себе си невъзможната геометрия. Това бе калейдоскопната тръба, гледана отвътре навън. Отвращението се надигна у него като зелена колона.

Ти си на осемдесет години и знаеш как би трябвало да изглежда Вселената. Затвори сега очи, Ч. Б. Затвори очи и продължавай нататък. Поемаш ненужни рискове.

Първо потърси Нед Роулинс. Момчето бе на двайсетина метра пред него, тътреше се бавно покрай екрана. Със затворени очи ли? Разбира се. И двете. Нед бе послушно момче. Или изплашено. Той иска да надживее всичко това, едва ли би погледнал как изглежда света около изкривяващия екран. Бих искал да имам такъв син. Но сигурно вече бих го променил.

Бордман понечи да премести десния си крак, но се отказа и отново го отпусна върху настилката. Точно пред него изригна пулсираща златиста светлина, която приемаше формата ту на лебед, ту на дърво. Лявото рамо на Нед Роулинс се повдигна твърде високо. Бе прегърбен. С единия си крак направи крачка напред, с другия — крачка назад. Бордман видя в златистата мъгла Маршъл, прикован към стената. Очите му бяха широко отворени. Нима на Лемнос нямаше гнилостни бактерии? Като се вгледа в очите, Бордман съзря само своето изкривено отражение: само нос, без уста. Затвори очи.

Облекчен, компютърът му подсказа следващите ходове.

9.

Море от кръв. Чаша лимфа.

10.

Да умреш, преди да си обичал…

11.

Това е входът към зона F. Сега навлизам в друго царство на смъртта. Къде е паспортът ми? Ще ми трябва ли виза? Нямам нищо за деклариране. Нищо. Нищо. Нищо.

3.

Леден вятър духа от утрото.

7.

Момчетата, разположени на лагер в F, трябваше да дойдат да ни посрещнат и да ни преведат. Надявам се да не си направят този труд. Можем да се справим и без тях. Само да минем покрай екрана и сетне ще сме наред.

5.

Толкова често съм сънувал този маршрут. А сега го мразя, макар да е толкова красив. Човек трябва да си го признае: красив е. И може би изглежда най-красив преди да те убие.

3.

Бедрата на Марибет са леко отпуснати. Ще стане дебела, още преди да е навършила трийсет години.

10.

Човек върши какво ли не по време на кариерата си. Можех да престана много, много отдавна. Никога не съм чел Русо. Не ми остана време за Дън. Изобщо не познавам Кант. Ако оцелея, ще ги прочета. Кълна се сега, докато съм в пълно съзнание и със здраво тяло, аз, Нед Роулинс, ще прочета, аз Ричард Мълър ще прочета, аз, аз, аз ще прочета Чарлз Бордман…

14.

От другата страна на входа Роулинс спря рязко и запита компютъра дали е безопасно да клекне и да си почине. Мозъкът отговори утвърдително. Роулинс предпазливо се наведе, залюля се за миг на пети и докосна с коляно хладната настилка от дребни камъчета. Погледна назад. Зад него се издигаха колосални скални блокове; скрепени без хоросан, но съвършено прилепнали, те се издигаха до петдесет метра височина от двете страни на тесен проход, през който сега преминаваше солидната фигура на Чарлз Бордман. Той изглеждаше потен и объркан. На Роулинс това му се стори невероятно. Никога досега не бе забелязвал пропукване в самодоволния вид на старика. Но и никога досега не бяха преминавали през този лабиринт.

Самият Роулинс съвсем не се чувстваше непоклатим. В „тръбопроводите“ и „каналите“ на тялото му вряха и кипяха метаболични отрови. Бе вир вода от пот дотолкова, че облеклото му работеше с максимална мощност, за да го отърве от нея — дестилираше течността и изпаряваше субстратите на химическите съединения. Бе рано да се радват. Брюстър загина в зона F, мислейки си, че неприятностите му са свършили, след като преодоля опасностите на G. Е, те наистина в крайна сметка свършиха.

— Почиваш ли? — попита Бордман. Гласът му прозвуча тънък и треперлив.

— Защо не? Поработих здравата, Чарлз — усмихна се неубедително Роулинс. — А и ти също. Компютърът казва, че е безопасно да постоим малко тук. Ще ти сторя място.

Бордман приближи и клекна. На Роулинс му се наложи да го подкрепи, за да не изгуби равновесие.

— Мълър е стигнал дотук сам и е успял — рече той.

— Мълър винаги е бил изключителен мъж.

— Как мислиш, че се е справил?

— Защо не го попиташ сам?

— Това и смятам да направя — рече Роулинс. — Може би по това време утре вече ще разговарям с него.

— Може би. А сега трябва да вървим.

— Щом казваш.

— Скоро ще ни посрещнат. Сигурно вече са ни засекли. Би трябвало да се покажем на маса-детекторите им. Ставай, Нед, ставай.

Изправиха се и отново Роулинс поведе.

В зона F нещата не бяха така объркани, но бяха и по-малко привлекателни. В архитектурата преобладаваха стегнатите форми, чистите линии, които създаваха напрежение между контрастиращите обекти. Макар да знаеше, че тук капаните са по-малко, Роулинс все още имаше усещането, че земята всеки миг ще се разтвори под краката му. Тук въздухът бе по-хладен. Имаше същия остър вкус като въздуха в открита равнина. На всяко улично кръстовище имаше огромни бетонни каци, с някакви растения с назъбени, перести листа.

— Какво ти бе най-неприятно до момента? — попита Роулинс.

— Изкривяващият екран — отвърна Бордман.

— Не беше чак толкова зле, стига човек да не се плаши да премине през толкова опасна зона със затворени очи. Знаеш ли, някое от онези тигърчета можеше да скочи върху нас и додето се усетим, щеше да е впило дълбоко зъбите си.

— Аз погледнах — рече Бордман.

— В зоната на изкривяването?

— Само за миг. Не можах да устоя, Нед. Няма и да се опитвам да ти опиша какво видях, но това бе едно от най-необичайните изживявания в целия ми живот.

Роулинс се усмихна. Искаше му се да поздрави Бордман, че е извършил нещо глупаво, опасно и човешко, но не посмя. Вместо това рече:

— И какво направи? Просто спря, надзърна и сетне продължи? Голям ли беше рискът?

— Имаше един момент, в който се забравих и понечих да пристъпя, но не го направих. Краката ми не помръднаха.

— Може и аз да опитам по обратния път — каза Роулинс. — Едно надникване няма да ми навреди.

— Откъде знаеш, че екранът ще действа и по обратния път?

Роулинс се намръщи.

— Не съм мислил за това. Още не сме опитвали да излезем от лабиринта. Ами ако е съвсем различно от влизането? Нямаме карти за обратния маршрут. Ами ако ни сгащят всички на излизане?

— Ще използваме отново сондите — рече Бордман. — Не се тревожи за това. Когато сме готови да излезем, ще докараме куп дрони в лагера в зона F и ще проверим изходния маршрут по същия начин, по който проверихме и входния.

След малко Роулинс рече:

— Защо изобщо ще съществуват капани по изходния маршрут? Това би означавало строителите на лабиринта да затворят и себе си така, както запечатват лабиринта за враговете си. Защо да го правят?

— Кой знае, Нед? Те са били извънземни.

— Да, извънземни.

15.

Бордман се сети, че разговорът им не бе завършил. Опита се да бъде дружелюбен.

— А кое беше най-лошото, което ти видя досега?

— Онзи другият екран, по-назад — рече Роулинс. — Онзи, който ти показва всички гадни неща, скрити в собственото ти съзнание.

— Кой точно беше този екран?

— Онзи на входа за зона H. Златист екран, прикрепен с метални ленти към висока стена. Погледнах го и видях за няколко секунди баща си. Сетне видях едно момиче, което някога познавах; то стана монахиня. На екрана то се събличаше, предполагам това разкрива нещо от подсъзнанието ми, а? Нещо като змийско гнездо. Но кой го няма?

— Аз не видях подобни неща.

— Не би могъл да го пропуснеш. Беше… ами, на около петдесет метра от мястото, където застреля първото животно. Малко вляво, на половината височина на стената, квадратен екран — по-скоро трапецовиден всъщност, с яркобели метални очертания, преливаше от цветове, формите…

— Да. Значи, онзи — с геометричните форми.

— Видях как Марибет се разсъблича — рече Роулинс объркано. — А ти си видял геометрични фигури, така ли?

16.

Зона F също можеше да бъде смъртоносна. В земята се разтвори малък, бисерен на цвят отвор, от който заизвира поток от блестящи сачми, който се понесе към Роулинс. Движеха се със злостната непримиримост на поток гладни мравки-войници. Жилеха плътта. Той сгази няколко от тях, но в раздразнението и ожесточеността си едва не приближи твърде много до неочаквано проблеснала синя светлина. Ритна три сачми към нея и те се стопиха.

17.

На Бордман вече му бе дошло твърде много.

18.

От входа на лабиринта дотук бяха стигнали за час и четирийсет и осем минути, макар да им се струваше повече. Маршрутът през зона F ги отведе до стая с розови стени, където струи пара свистяха през невидими вентили. В дъното на стаята се виждаше ирисовиден отвор. Ако не преминеш през него в точно определен момент, ще бъдеш размазан. От отвора се излизаше в дълъг, с ниски сводове коридор, потискащо топъл и душен, чиито стени бяха оцветени в кървавочервено и пулсираха отвратително. Коридорът водеше до открит площад, от чийто ъгли се издигаха шест плочи от бял метал, досущ като мечове, които всеки миг ще се стоварят. Фонтан изригваше струя вода на сто метра височина. В дъното на площада имаше три кули с много прозорци, всичките с различни размери. По стъклата им играеха призматични отблясъци от прожектори. Нямаше счупени прозорци. На стъпалата на една от кулите лежеше разчлененият скелет на създание, дълго близо десет метра. Черепът му бе покрит от сферична каска — несъмнено космически шлем.

19.

Алтън, Антонели, Камерън, Грийнфийлд и Щайн бяха личният състав на лагера в зона F, базовият лагер за атакуващата група. Антонели и Щайн се върнаха на площада в средата на F и намериха там Роулинс и Бордман.

— Остава съвсем малко път — рече Щайн. — Искате ли да починете, мистър Бордман?

Бордман го изгледа свирепо и четиримата поеха към лагера.

Антонели докладва:

— Дейвис, Отавио и Рейнолдс преминаха в зона E тази сутрин, докато Алтън, Камерън и Грийнфийлд достигнаха при нас. Петрочели и Уокър разузнават вътрешната част на E и полека-лека проправят път към D. Казват, че там положението било много по-добро.

— Ще им одера кожата, ако влязат — рече Бордман.

Антонели се усмихна загрижен.

Базовият лагер се състоеше от два издигнати един до друг купола върху малко свободно пространство в края на една градина. Мястото бе добре проучено и не се очакваха никакви изненади. Роулинс влезе в единия купол и свали обувките си. Камерън му подаде почистващо устройство. Грийнфийлд му даде пакет храна. Роулинс се притесняваше в компанията на тези мъже. Те не разполагаха с възможностите, които животът му бе предложил. Нямаха необходимото образование. Нямаше да живеят толкова дълго, колкото него, дори и да избегнат всички опасности, на които се излагаха. Никой от тях нямаше руса коса или сини очи, а навярно и не биха могли да си позволят преобразяване, чрез което биха могли да се сдобият с такива черти. Ала въпреки това те изглеждаха щастливи. Може би се дължеше на факта, че никога не бяха се изправяли против морала си, за да подмамват Ричард Мълър да излезе от лабиринта.

Бордман влезе в купола. Роулинс се изненада като видя колко издръжлив и неуморим бе старецът. Бордман рече засмян:

— Кажете на капитан Хостийн, че изгуби баса. Успяхме.

— Какъв бас? — попита Антонели.

— Смятаме, че Мълър по някакъв начин ни следи — обясни Грийнфийлд. — Действията му са съвсем регулярни. Обитава задния квадрант на зона A, колкото е възможно по-далеч от входа — ако това е входът, който той използва, — върти се по една дъга, която балансира напредващата група.

— Хостийн заложи три към едно — добави Бордман, — че няма да стигнем дотук. Чух го. — После се обърна към Камерън, специалиста по комуникациите: — Мислиш ли, че Мълър използва някакъв вид сканираща система?

— Напълно е възможно.

— Достатъчно добра, за да различава лица?

— Може би, понякога. Не можем да бъдем сигурни. Разполагал е с достатъчно време, за да се научи как да използва лабиринта, сър.

— Ако види лицето ми — рече Бордман, — можем преспокойно да се връщаме у дома. Изобщо не си помислих, че би могъл да ни наблюдава. У кого е термопластичният уред? Веднага ми е необходимо ново лице.

20.

Не си даде труда да обяснява. Ала когато завърши, имаше дълъг, остър нос, тънки, увесени устни и брадичка на вещица. Лицето не бе никак привлекателно. Но не бе и лицето на Чарлз Бордман.

21.

След една нощ неспокоен сън Роулинс започна да се готви за пътя до предния лагер в зона E. Бордман вече нямаше да го придружава, но щяха да поддържат непрекъснат пряк контакт. Бордман щеше да вижда онова, което Роулинс вижда, и да чува онова, което Роулинс чува. И щеше да може да му предава с тих глас инструкции.

Утринта бе суха и ветровита. Трябваше да проверят комуникационните вериги. Роулинс излезе от купола, извървя десет крачки и се спря, загледан навътре към лабиринта и в оранжевите отблясъци на утрото върху подобните на порцелан стени пред себе си. Стените изглеждаха наситено черни на фона на светлозеленото небе.

Бордман се обади:

— Нед, ако ме чуваш, вдигни дясната си ръка.

Роулинс я вдигна.

— А сега кажи нещо.

— Къде беше роден Ричард Мълър?

— На Земята. Много добре го знаеш.

— Къде на Земята?

— Някъде в Североамериканския директорат.

— И аз съм оттам — рече Роулинс.

— Да, знам. Мисля, че Мълър е от западната част на континента. Но не съм сигурен. Прекарал съм съвсем малко време на Земята, Нед, не помня географията й. Ако това е важно, бих могъл да накарам от кораба да проверят.

— Може би, но по-късно — рече Роулинс. — Да тръгвам ли вече?

— Чуй ме първо. Твърде заети бяхме със задачата да навлезем в това място и не искам да забравяш, че всичко, сторено досега, бе само предварителна подготовка за пристъпването към истинската ни цел. Ние сме тук заради Мълър, не го забравяй.

— Нима мога да го забравя?

— Бяхме погълнати от въпроса за личното си оцеляване. Това би могло да доведе до изкривяване на перспективата ти: дали самият ти, в личностен план, ще живееш или ще умреш. Онова, с което разполага Ричард Мълър, независимо дали е прокоба или дар Божи, е високата му потенциална стойност и твоята работа е да придобиеш власт над нея, Нед. Съдбата на цели галактики зависи от онова, което ще се случи през следващите няколко дни между теб и Мълър. Ще се променят цели столетия. Според случая животът на милиарди още неродени ще трябва да се промени за добро или за зло.

— Говориш много сериозно, Чарлз.

— Много сериозно. Понякога идва момент, когато всички високопарни, надути, глупави приказки означават все пак нещо, и това е точно такъв момент. Ти си на кръстопътя на галактическата история. И поради това, Нед, ти ще влезеш там, ще лъжеш, ще мамиш, ще си затваряш очите и аз очаквам съвестта ти да поболедува след това, да се ненавиждаш силно за стореното, но в крайна сметка ще осъзнаеш, че си извършил героична постъпка. Пробата на комуникационното ти оборудване завърши. А сега се върни тук, за да те подготвим за похода ти.

22.

Този път извървя сам съвсем кратко разстояние. Щайн и Алтън го съпроводиха до вратата към зона E. Не се случиха никакви инциденти. Насочиха се в правилната посока и минаха през подобен на въртящо се огнено колело дъжд от бляскави, синкави искри, след което навлязоха в суровия гробищен район отвъд него. Докато се изкачваше по рампата към входа, забеляза кухината в издигащата се каменна колона. В тъмното на тази кухина мярна нещо, което се движеше и блещукаше — би могло да е око.

— Мисля, че открих част от наблюдателната система на Мълър — докладва Роулинс. — Там на стената има нещо, което ме гледа.

— Пусни му един откос — предложи Бордман.

— Ще го възприеме като враждебно действие. Откъде накъде един археолог ще обезврежда подобно нещо?

— Да, имаш право. Продължавай.

Атмосферата в зона E бе далеч по-малко заплашителна. Тя се състоеше от тъмни, разположени близо една до друга ниски сгради, досущ като скупчили се заедно обезпокоени костенурки. Пред себе си Роулинс виждаше друга топография — високи стени и бляскава кула. Всяка зона бе тъй различна от другите, че той взе да си мисли, че са строени в различно време: първо, сърцевината от жилищни сектори, а отвъд тях постепенно разширяващи се, изпълнени с капани външни кръгове — построени, след като противниците са ставали все по-досадни. Това бе мисъл, която евентуално би хрумнала на един археолог; той си я отбеляза, за да я използва в бъдеще.

Повървя още малко и видя приличната на сянка фигура на Уокър да наближава към него. Уокър бе слаб, упорит, спокоен. Твърдеше, че се бил женил няколко пъти за една и съща жена. Бе четирийсетгодишен, професионален военен.

— Радвам се, че успя, Роулинс. Внимавай отляво. Онази стена е окачена на панти.

— Тук всичко наред ли е?

— Долу-горе. Преди час изгубихме Петрочели.

Роулинс се вдърви.

— Предполагаше се, че тази зона е безопасна!

— Не е. Тя е по-рискована от F и е гадна почти колкото G. Подценихме я, още когато използвахме сондите. Няма съществена причина, поради която зоните задължително да стават по-безопасни с приближаването към центъра, нали така? Тази е една от най-лошите.

— Да приспи вниманието ни, така ли? — предположи Роулинс. — Да придобием измамно спокойствие.

— Обзалагам се, че е така. Хайде, да вървим. Следвай ме и не си блъскай мозъка. Тук няма полза от много мислене. Или следваш пътя, или не стигаш доникъде.

Роулинс го последва. Не съзря никаква явна опасност, но скачаше там, където скачаше Уокър, заобикаляше там, където Уокър заобикаляше. Вътрешният лагер не бе далеч. Там завари Дейвис, Отавио и Рейнолдс, както и горната половина от тялото на Петрочели.

— Очакваме заповед за погребение — рече Отавио. От трупа под кръста не бе останало нищо. — Бас ловя, че Хостийн ще ни нареди да го изнесем.

— Поне го покрийте — каза му Роулинс.

— Днес ли ще влизаш в D? — попита Уокър.

— Може би.

— Ще ти кажем от какво да се пазиш. Това е нещо ново. Петрочели загина досами входа на D, може би на пет метра вътре в зоната. Сблъскваш се с някакво поле и то те прерязва наполовина. Дроните изобщо не се сблъскаха с него.

— Значи прерязва всичко, което минава наблизо, така ли? — попита Роулинс. — Всичко, освен дрони?

— Не е прерязало Мълър — рече Уокър. — Няма да пререже и теб, ако го заобиколиш. Ще ти покажем как.

— А отвъд него?

— Там вече всичко ще зависи от самия теб.

23.

Бордман рече:

— Ако си уморен, остани да нощуваш там.

— По-добре да вървя.

— Ще бъдеш сам, Нед. Защо да не си отпочинал?

— Поискай от корабния мозък данните ми. Виж какво е равнището на умора. Готов съм да продължа.

Бордман направи проверката. Роулинс бе подложен на пълен телеметричен контрол; знаеха пулса му, скоростта на дишане, хормоналното ниво и много още неща. Според компютъра нямаше причини Роулинс да не продължи, без да почива.

— Добре — рече Бордман. — Продължавай.

— Предстои ми да вляза в зона D, Чарлз. Ето тук е загинал Петрочели. Виждам линията на полето, много хитро, много добре прикрита. Ето, минавам покрай него. Да. Да-а-а. Това е зона D. Спирам и изчаквам компютърът да ми даде пеленгите. Зона D изглежда малко по-уютна от E. Прекосяването й не би трябвало да отнеме много време.

24.

Кафеникавите пламъци, които пазеха зона C, бяха фалшиви.

25.

Роулинс рече тихо:

— Предай на галактиките, че съдбата им е в добри ръце. Би трябвало да открия Мълър до петнайсет минути.