Чучулигата

I

— Човек просто се измъчва, когато пътува с теб, Кямран. От два часа те питам може би сто неща и не можах да получа друг отговор освен „да“ и „не“. Ела на себе си, синко.

Свит в ъгъла на файтона, който се клатушкаше по развалените пътища, вдигнал яката на пардесюто си срещу вечерния вятър, Кямран наблюдаваше разсеяно Мраморно море. Той откъсна с мъка погледа си от морето и се усмихна.

— Струва ми се, че не е малко да отговориш на двеста въпроса за два часа, макар и само с „да“ и „не“.

— Добре, сине, но ти отговаряш, без да мислиш, механически.

— Хубав метод на лечение, хубав курорт, свако. Май си решил да ме умориш, като ме караш да мисля за най-различни маловажни работи.

— Я го гледай какъв неблагодарник! На теб не може да се угоди… Вярно е, че искам да те разсея, но не с цел да те уморя, а за да попреча да мислиш за онова, другото. Впрочем аз вече загубих надежда. Не е възможно да те ободря. Преди три дни те заведох на сватба в село. Там имаше най-различен свят, свириха зурни и тъпани, играха кючек, бориха се пехливани. Аз се забавлявах много, но ти скуча. Не отричай, имам очи и виждам, разбирам.

— Не е възможно да ти се обясни, свако. Казах, че съм си такъв по рождение.

— Не, синко, ти просто си се изоставил. Виж, учи се от мен. Аз карам вече шестдесетте, но младея от ден на ден.

— Гледай само да не те чуе леля Айше.

— Да ме чуе, не ме е грижа. Когато дойдох тук, не изглеждах ли по-стар?

Кямран се засмя:

— За последен път идвах в Текирдаг преди десет години. Още помня, беше един августовски ден…

Азиз бей плесна ръце:

— Не думай, за бога! Брей, че бързо минават годините! Прав си. Сега ти вече имаш близо четиригодишен син, а преди това четири-пет години бяхте сгодени с Фериде. Ей, Кямран, още не ми побира главата как можа да погубиш това момиче. Като си спомня хубавия като на славей глас на Чучулигата и нейното румено лице, сърцето ме боли. Още не ми дава сърце да погледна към задната градина, макар че оттогава са минали цели десет години. Това няма да ти простя и след смъртта си, Кямран.

— Моля те, свако, така ли трябва да се говори на един болен, поканен на почивка при теб?

— Е, да, но твоята болест няма нищо общо с тази работа. Ти се ожени за жената, която обичаше, но щастието ти не трая дори година. Мюневвер се разболя и цели три години от живота си ти прекара в грижи около нея. Направи всичко възможно да я излекуваш, води я на Принцовите острови, в Швейцария и къде ли ле. Но можеш ли да се бориш със съдбата? Миналата зима жена ти почина, а ти започна да линееш и досега не можеш да се оправиш. Още си като болен. Какво общо има всичко това с Фериде? Ти обичаше друга жена.

Кямран отговори с тъжна усмивка:

— Свако, никой не ми вярва. Ти също няма да ми повярваш, ще ти се стори странно. Имам известни приключения в живота си, някои от които са доста вълнуващи. Но те уверявам, че на този свят не съм обичал никоя жена така, както Фериде.

— Голяма обич, голяма любов! — процеди Азиз бей през зъби.

— Не ми вярваш. Никой не ми вярва. Мюжгян ми се сърди вече години наред, не дава дори да споменавам името на Фериде. „Не, Кямран, нямаш право да говориш за нея!“ — казва тя и се мръщи. Мама — също. Леля — също. Всички, всички… Единствената, с която мога да говоря за Фериде тук, е Нермин. Тя е вече на седемнадесет години, а когато Фериде идва тук, беше само на седем. Едва-едва я помни. „Какичката с червената рокля, дето ме люлееше“ — казва тя за Фериде. Има дни, когато употребявам цялото си красноречие, за да накарам Нермин да ми говори за какичката с червената рокля.

— Странен човек си ти, Кямран. Добре, а другата?

— Тя беше болна, можех да стана причина за нейната смърт. След като Фериде уби последните ми надежди, реших да проявя съжаление, милосърдие към нея и нищо повече.

— Не е толкова лесно за разбиране. Ти имаш много объркана душа, Кямран.

— Прав си, свако. Самият аз често не разбирам какво искам и какво правя. Има само едно нещо, в което съм напълно сигурен: моята любов към Фериде. Тази девойка остави в мен такива спомени, че не е възможно да я забравя. Струва ми се, че ако си спомня за нея в предсмъртния си час, ще умра със сълзи на очи. Нека ти кажа още един факт, свако. Когато ми казаха, че съм имал нужда от промяна на въздуха, първото място, за което се сетих, беше Текирдаг. Да не мислиш, че съм дошъл тук по твое настояване, че стоя вече цял месец тук, за да се забавлявам със селски сватби? Не ми се сърди, но аз дойдох по тези места, за да търся отломки от разбитите мечти на моята първа младост.

— Добре де, постъпил си глупаво. Нямаше ли възможност да поправиш постъпката си?

— Беше лоша постъпка, свако, много лоша. Фериде се раздели от нас толкова огорчена и възмутена, че нямах смелост веднага да се срещна с нея. Беше наранено не само сърцето й, но и самолюбието й. Кой знае колко оскърбена е била, за да реши да тръгне сама по непознати краища! Преди да е минало малко време, поне половин година, тя щеше може би да се заинати, да се разяри още повече и да направи някоя по-голяма глупост. Едва дочаках пролетта. Започнах да се готвя за път. Исках да спипам Чучулигата в селското училище, в което се намираше. Но тъкмо тогава ме повали онази проклета болест. Три месеца бях на легло. А когато отидох да я търся в гр. Б., беше вече късно. Казаха ми, че Фериде обичала един болен композитор, че прекарвала времето си край водопада, положила глава на коленете на любимия, гледала го в очите и го карала да й свири на тамбура.

Кямран млъкна. Той се сгуши още повече в яката на пардесюто си, сякаш се пазеше от хладния вечерен вятър, духащ откъм Мраморно море, и се загледа в рибарските огньове, лумнали тук-там в далечината.

Азиз бей също загуби настроение.

— Кямран, синко, страх ме е, че тогава ти си направил втора глупост. Ако Чучулигата беше от тези момичета, които могат да постъпват така и да се утешават лесно, щеше да бъде поне щастлива. Но не ми се вярва да е така.

Кямран поклати глава с горчива усмивка:

— В това отношение можеш да бъдеш спокоен, свако. От две години Фериде била много щастлива. Казаха ми го хора, които са го видели с очите си. Мъжът й бил стар, но богат лекар. Жената на мой приятел, административен инспектор, която е стара приятелка на Фериде, я срещнала един ден миналата година в Кушадасъ. Чучулигата непрестанно се смеела, говорела и се шегувала както преди. Тя казала, че се занимава с двадесетина деца в един чифлик на три-четири часа от града, че била много щастлива. Не можела да стои разделена от мъжа си дори половин час. Приятелката й се опитала да заговори за Истанбул и за роднините. Фериде веднага я отрязала: „Аз вече забравих този град и тези хора.“ Моята вина пред Фериде е голяма, знам. Но кажи ми честно, свако, тя трябваше ли да ме забрави толкова бързо? Впрочем това са излишни приказки, няма смисъл да говорим повече на тази тема. Ти продължавай, аз ще сляза от файтона и ще се прибера пеша в къщи. Тези развалени пътища ме изнервиха.

Азиз бей въздъхна:

— Управниците наистина са нещастни хора. Тези пътища преди години ги правих сам. Ходех по цял ден на слънце, почернях като надзирател. Във всеки случай ти не си прав, Кямран, пътят съвсем не друса, не обвинявай напразно. Хубаво са направили, че са ме освободили преди седем години от поста мутасаррифин. Добре, синко, но не закъснявай. Знаеш, тази старост разсипа и мен, и леля ти. Ако закъснееш, ще се разболеем и двамата — тя от тревога, аз от глад.

Кямран слезе от файтона на обичайното място при моста. Преди десет години пак в една такава августовска вечер той дойде тук, седна на нашитите дъски на моста и заклати крака.

Вече двадесет и пет дни, откакто беше дошъл в Текирдаг, той по навик идваше всяка вечер тук, а сетне, като припадне мрак и обгърне пътищата, се връщаше умислен в къщи.

От деня, в който мъжът на Мюжгян беше командирован временно в Анадола, тя живееше с децата си в Текирдаг. Една вечер тя каза на Кямран:

— Виждам, че си много уморен, изглежда, си ходил надалеч.

Кямран отговори с тъжна усмивка:

— Правилно отгатна, Мюжгян, скитах доста надалеч, върнах се към ония дни от преди десет години.

Той искаше да каже още много неща, но Мюжгян сви устни, сякаш нищо не разбра от последните му думи, и само попита:

— Така ли?

После му обърна гръб. Вече години наред тайно в душата си Мюжгян се сърдеше на Кямран с упоритост, на която са способни само жените. В негово присъствие тя не споменаваше нито дума за Фериде.

Докато Кямран се връщаше бавно по пътя между градините, почти мръкна, но в отсрещните планини слънцето все още не беше угаснало. Нощта се спускаше като теменуга с избледнели краища.

Младият човек спря край една от пътеките, които извиват покрай градините, и дълго се взира в зелената тъмнина, осеяна с малките звездички на светулките. В онази паметна вечер той беше видял Фериде да идва тъкмо по тази пътечка. Кямран и сега виждаше как Чучулигата крачи пред него с къса моряшка рокличка и шапчица, изпод която се подават буклите на отрязаната й коса, как рита камъчета с детските си обувки без токове.

Времето беше доста напреднало. Той знаеше, че в къщи ще се безпокоят за него, но въпреки това не му се искаше да се прибира, бавеше се по пътя, сякаш търсеше следи от своите някогашни мечти.

Кямран забеляза отдалеч бял силует на жена пред пътната врата. Беше Мюжгян. Вечер тя обикновено излизаше на пътя с малкото си дете и го учеше да ходи, като го държеше под мишниците.

Щом видя Кямран, тя замаха с ръка още отдалеч:

— Колко бавно вървиш, Кямран! Къде беше досега?

— Разхождах се, Мюжгян. Времето е толкова приятно.

Но тази вечер Мюжгян не беше с детето. Тя се държеше странно — винаги спокойното й лице сега издаваше вълнение.

— Мюжгян, какво става с теб?

Младата жена искаше да каже нещо, но не намираше думи. Тя отстъпи крачка назад и рече, като сочеше ъгъла между вратата и вътрешната стена:

— Кямран, виж кой пристигна днес!

Кямран обърна с изненада глава и в синкавата светлина, която се прецеждаше от фенера при вътрешната врата, той видя съвсем отблизо зелените очи на Фериде. Тези очи, в зениците на които блестеше по една синя звездичка, се смееха, смееше се хубавото лице, което беше малко отслабнало и бледо, смееше се Фериде, съвсем близо, в сърцето му. Тя беше такава, каквато я помнеше от шест години насам при всяко затваряне на бленуващите си очи. Кямран се олюля слабо, за миг затвори очи от страх да не прекъсне този хубав сън и потърси опора. Те не намираха думи, които да си кажат, гледаха се разтреперани, устните им се мъчеха да се усмихват, а очите им се замъгляваха от сълзи. Мюжгян, почувствала цялата трудност на тази минута, хвана Фериде за ръката, доведе я при Кямран и рече с многозначителен тон:

— Вие сте деца на две сестри и, кажи-речи, сте брат и сестра. Фериде няма брат и ти за нея в действителност си по-голям брат, Кямран. Кажи: „Добре дошла!“ на сестра си.

Кямран все още мълчеше. Той се наведе леко, докосна с устни косата на Фериде и рече съвсем тихо, сякаш шепнеше на ухото й:

— Не мога да намеря думи, с които да изкажа щастието си, че ви виждам отново, Фериде ханъм.

Тези думи ободриха Фериде. Тя рече със своя чист мелодичен глас, в който сега трептяха едва забележими тъжни нотки, подобно на звъна на леко пукнат кристал:

— Благодаря, Кямран бей! И аз съм много доволна.

— Кога пристигнахте?

— Днес към обед. Преди десет дни бях в Истанбул. Там научих, че в къщи няма никой. А така много исках да видя лелите си и всички ви. Може би някои от тях също искат да ме видят, си казах аз. Пък и колко път е до Текирдаг за хора, които са свикнали да странстват, не е ли така, Кямран бей?

Мюжгян отново се намеси:

— Добре, но няма нужда от такива обръщения като „ханъм“, „бей“ и подобни официалности. Кокто казах преди малко, вие сте почти брат и сестра. Дори струва ми се, Фериде, че по-правилно ще е да наричаш Кямран „брат“.

И двамата сведоха очи към земята. Фериде попита тихо:

— Вярно, Кямран, разрешаваш ли да те наричам „брат“?

В очакване на отговора тя не гледаше Кямран, а рееше поглед в тъмнината, в която прехвръкваха светулки. Кямран отговори с обида в гласа:

— Нека бъде така, както ти диктува сърцето, Фериде.

Сега вече разговорът потече спокойно. Фериде разказа с няколко думи за своето пътуване:

— В Истанбул имах малко работа. После, както ви казах, много ми се искаше да ви видя. Зет ви, докторът, ми разреши да отсъствам два месеца. Много съм доволна, че намерих и лелите си, и вас в добро здраве. Само че теб те сполетяло нещастие. Научих това още в Истанбул. Просто съм покрусена, Кямран. Да загубиш съпругата си за толкова късо време! Какво нещастие! Но ти имаш син. Дано аллах даде дълъг живот на Неждет. Колко е хубав, Кямран! Толкова го обикнах, че още с пристигането си се сприятелих с него. Досега той беше в скута ми. Аз и без това умея бързо да се сприятелявам с малките.

Колкото повече говореше Фериде, толкова повече се увличаше. Движенията й отново започнаха да придобиват лекотата, присъща на някогашното палаво момиче.

За младия човек беше такова щастие да слуша нейния глас, да гледа нейните мълвящи устни и светещи в тъмнината зелени очи, че не мислеше за нищо. Дори и през ум не му минаваше, че тя е жена на друг, че това щастие ще се превърне отново в сън след месец — месец и половина. Той се страхуваше само от едно: да не забележат в къщи, че си е дошъл. Както всичко, от което се страхуваше, така и това най-после се случи. Нериман беше първата, която ги забеляза край вратата. Младото момиче съобщи със звънкия си глас, че Кямран е пристигнал, след това изтича при тях, прегърна отново Фериде и каза:

— Бате Кямран е свидетел, че не съм те забравила, како Фериде, с него си говорехме най-често за какичката с червената рокля. Не е ли така, бате Кямран?

II

Вечерята се превърна в угощение. Азиз бей, който се глезеше по време на хранене като децата, казваше:

— Ах, Чучулиго, просто се бях разболял по теб. Плачеше ми се, като си спомнях твоя глас. Не съм предполагал, че те обичам толкова много.

Чучулигата, която се върна в своето гнездо след толкова години — един прекрасен ден, когато бяха престанали да се надяват, че ще я видят вече, — донесе със себе си не само радост, но и част от миналите дни, пълни с нежност я любов. Всички лица се смееха, радостта във всички сърца трептеше като нощните пеперуди и мушички, които бяха влезли през прозореца и се въртяха около лампата. Само към края на вечерята Бесиме ханъм се разплака ненадейно, като казваше нещо съвсем незначително. Но тя веднага изтри сълзите си.

— Нищо, нищо, спомних си за Гюзиде — каза тя.

Фериде, която даваше грозде на сина на Кямран, седнал на коленете й, наведе глава, скри лицето си за миг в русите къдрици на детето и толкова. После отново се възвърна предишното й настроение.

По едно време Бесиме ханъм започна да говори за Неджмие, която живеела заедно с мъжа си в Трабзон.

— И тя, горката, е с наранено сърце. Миналата година почина дъщеричката й от дифтерит.

Фериде въздъхна дълбоко:

— Знам колко е тежко това, лельо. И моята малка умря от същата болест.

Всички, които бяха на масата, се спогледаха.

— Ти си имала дете? Не знаехме — забеляза леля Айше.

Фериде тъжно поклати глава:

— Едно момиченце като бисер. Да бяхте видели колко хубава беше. Не можахме да я спасим.

— На колко години умря дъщеричката ти, Фериде? — запита леля Айше.

Фериде изкриви жално устни и отговори със същото простодушие:

— Беше навършила тринадесет. Тъкмо бях започнала да й шия първото наметало. Наближаваше да стана тъща.

На масата избухна смях.

— Ех, Чучулиго — каза Азиз бей, — и на сто години да станеш, пак няма да се откажеш от лудориите и от шегите си.

Всички се смееха на твърдението на Фериде, че имала момиче на тринадесет години. Но нейните клепки бяха влажни от сълзи. Тя притисна Неждет по-силно към гърдите си и започна да им разказва с все по-растяща и по-растяща тъга историята на Мунисе.

Останаха до късно през нощта.

— Фериде, дете — казваше от време на време Азиз бей, — ти си уморена от пътя, иди да си легнеш.

Фериде, която все още държеше в ръцете си отдавна заспалия Неждет, се усмихваше:

— Нищо, свако, аз си почивам по-добре, когато съм с вас. Самотата ме изморява повече.

Тя говори с часове и през цялото време усмивката не угасна в нейните светещи зелени очи, не слезе от нейната късичка горна устна. Някогашната Чучулига се беше събудила отново. Виждайки, че я слушат с удоволствие, тя изкълчваше думите, не преставаше да говори, като мило и кокетно свиваше устни, хапеше език и всмукваше бузите си навътре с маниери на дете, което знае, че го обичат и харесват. Така че свако, който беше пиян от радост, не можа да устои на изкушението да повтори една своя стара шега. Когато Фериде беше малка, той хващаше с два пръста и целуваше насила върха на горната й устна, като казваше: „Немирна Чучулиго, пак си ми откраднала черешата, върни ми я!“

Сред бурния смях на околните той хвана насила брадата на протестиращата Фериде и повтори тази шега. После каза, като я гледаше в лицето:

— Вината е твоя, Чучулиго. Вече си голяма, омъжена жена, но по характер си все още дете. Дори и лицето ти е детско. Кой може да твърди, че си вече млада дама?

Кямран, който се беше свил в един ъгъл, почувства как пребледнява. В този миг той за пръв път разбра, че Чучулигата принадлежи на друг.

III

През следващите два дни Кямран почти не успя да види Фериде. Преди десет години Чучулигата се беше сприятелила с много свои връстнички от Текирдаг. Сега вече всички бяха омъжени жени. Те не я оставяха на спокойствие, идваха при нея, прекарваха по цели часове заедно и сякаш не стигаше това, ами на отиване я завличаха със себе си, разкарваха я от къща в къща, от градина в градина.

Като гледаше как Кямран се измъчва тайно, Мюжгян тържествуваше и му се оплакваше с усмихнати очи:

— Лошо. Няма да оставят Фериде при нас. Впрочем важното е тя да се развлича, да се разсейва.

През тези два дни Кямран успя да види Фериде само два пъти — веднъж на обед и веднъж на улицата — закрита с наметало.

На третата сутрин той се събуди необичайно рано. Едва се съмваше. Цялата къща спеше. Кямран бутна външния капак на прозореца и видя Фериде в градината. Тя също забеляза, че прозорецът се отваря, вдигна глава, заслони лицето си с ръка срещу изгряващото слънце и каза:

— Събуди ли се, Кямран бей? Колко си променил навиците си! По-рано, за да те събудя, лете трябваше да хвърля цели шепи морски камъчета по капаците на прозореца, а зиме — снежни топки. И ти си станал малко анадолец. Когато там се събуждах по това време, хората ми правеха забележка: „Мързеливка! Как може да ставаш след изгрев слънце?“

Когато казваше тези думи, които напомняха предишната шеговита, присмехулна Чучулига, гласът й беше мелодичен като ромон на бистър поток, който освежава и разхлажда сърцето ти.

— Да дойда ли, Фериде? — попита малко плахо Кямран.

По стар навик тя отговори с ирония, като все още продължаваше да си пази сянка с ръцете:

— Да, разбира се, при условие, че не се страхуваш, че влагата може да повлияе зле на нежното ти тяло. Ще те нагостя по анадолски.

Тя заведе Кямран под един грамаден орех и го покани да седне на стола, забравен там от вечерта.

— Сега ще ме почакаш малко, Кямран бей.

— Нали щяхме да оставим тия официалности?

— Малко търпение. Това ще дойде от само себе си. Не смея да проявя изведнъж такова нахалство.

Кямран се усмихна.

— Това е по-голямо нахалство, Фериде. Забранявам да се обръщаш към мен официално и да ме наричаш „Кямран бей“. Звучи като подигравка.

Фериде също се усмихна:

— Имаш право, имаш право, ще се постарая. Сега моля за разрешение да отида да ти приготвя млякото.

— Фериде, моля те.

— Напразно ме молиш. Не настоявай. Най-добрият комплимент за една анадолка е да й се разреши да шета, да угажда на някого. — Тя продължи с малко ирония и с малко тъга в гласа: — И без това нямам с какво да се харесам, освен като добра домакиня…

Тя тичаше напред-назад из двора с менче или наръч съчки, разговаряше с току-що събудилия се градинар.

Най-после се яви с чаша мляко в ръка, което изпускаше пара.

— Млякото не ми харесва, Кямран, но след три дни… Какъв ден сме днес? Понеделник, значи, в четвъртък сутринта отново те каня на закуска. Ще пиеш същото овче мляко, но ще видиш, че ще бъде съвсем друго, ще има аромат на плодове. Това е моя тайна. Не ти ли е любопитно как го правя? Боже, какво равнодушие! Но аз ще ти кажа още сега: ще храня овцата три дни с круши. Ти май ще настинеш тук, времето е хладничко. Да не искаш леля Бесиме да ми се скара и да рече: „Лудетино, ти си причина синът ми да се разболее.“ Аз съм свикнала с хладния и влажен въздух, чакай да ти дам моя шал.

Тя свали червения вълнен шал, който беше закрепила около шията си с безопасна игла, и покри с него раменете и гърдите на Кямран, който леко потреперваше от сутрешната влага.

Пред очите на Кямран възкръсна споменът за една вечер преди десет години. Той се пренесе пред външната врата на вилата в Козятаъ, където една малка ученичка с къса пола и черна престилка наметна на раменете му своя тъмносин ученически балтон, видя нейните изцапани с виолетово мастило малки пръсти и чу нейния глас да казва с тон на възрастен човек: „Отсега нататък аз съм длъжна да те пазя.“

— Кямран, не се заплесвай, ще изпуснеш млякото, ще се изгориш, какво си се замислил така?

— Просто си спомних нещо…

Фериде побърза да го изпревари, да не би той да каже това, което си е спомнил.

— Като те видях с този шал на раменете и аз си спомних, че веднъж те бях нарекла Кямран ханъм.

След като си свърши работата, Фериде седна срещу Кямран на ниско кухненско столче. Тя бе облечена с широка дреха от плътна матова коприна от Бурса, ушита провинциално, която покриваше шията и тялото й с леки гънки. Подпря лакти на коленете си, обхвана лицето си с длани и започна да говори.

Кямран за първи път виждаше лицето й в такава чиста светлина и толкова отблизо. То беше малко отслабнало и удължено. От това очите изглеждаха по-големи, а около тях имаше сенки от едва забележима умора. Блестящите зелени очи на Чучулигата, които преди пет години бяха изпълнени със златиста светлина, сега приличаха на увехнали цветя, забравени край огъня. Те пак се смееха както преди, пак гледаха с невинна дързост, без да се смущават. Но на Кямран му се стори, че вече не беше възможно да се види цялата им дълбочина, да се проникне до дъното им.

Косите, които тя бе сресала като провинциалните момичета на път в средата, завършваха с две дебели плитки отстрани. Плитките бяха така стегнати, че опъваха кожата на челото и на слепоочията, повдигаха леко нагоре краищата на веждите там, където се разпиляваха, а под кожата на лицето, която изглеждаше по-прозрачна и нежна, се очертаваха тънички сини вени.

Кямран, който наблюдаваше това хубаво лице и слушаше повече гласа, отколкото думите, забеляза, че тенът на Фериде няма нормалния цвят щастлива жена. В този тен имаше скрит огън, който бе избил навън като руменина при треска, и болезнена прозрачност, характерна за розите, вехнещи в корена си, и за старите моми, осъдени да живеят без любов.

На утринното слънце чертите на това лице изглеждаха толкова фини и изразителни, че все повече и повече пленяваха младия човек, който бе трогнат до сълзи. През ума на Кямран никога не беше минавало, че страданието може да разхубави толкова лицето на една жена.

Фериде разказваше своите детски спомени с усмивка, която не слизаше от устните й, но в нейния мелодичен глас сега се чувстваше тъпото и унило трептене на кристал с някаква невидима пукнатина.

Кямран се престраши и я попита за някои по-нови спомени.

Фериде поклати глава със сериозен вид:

— Не си спомням, Кямран. До петнадесетгодишната си възраст, до онази година, през която дойдох тук за първи път, помня всичко, а останалото е забулено в мъгла.

Когато казваше, че спомените й са забулени в мъгла, очите на Фериде също се замъглиха. Тя обърна глава и се загледа в далечината.

От най-ранните си детски спомени тя изведнъж се прехвърли към последните петнадесет години от живота си. Когато разказваше какво е правил Хаджи Калфа, какво е казал кметът на Зейнилер, какъв интересен човек е бил директорът Реджеб ефенди, в усмихнатите й очи и в живите й движения от време на време се забелязвате странна умора. Тогава едва забележимото трептене на пукнат кристал в гласа се засилваше, трепкаше като ранено сърце.

Когато тя разказваше нещо, което се е случило край някаква река, Кямран затвори очи и си помисли: „Дали не е край онзи водопад, където е поставяла главата си на коленете на любимия и го карала да свири на тамбура, като го гледала в очите?“

Чучулигата разказа някои незначителни, безинтересни моменти от своя живот, а после сякаш се сети изведнъж и добави:

— Кямран, аз още не съм ти показала снимката на съпруга си.

Тя протегна към него един златен медальон, който висеше на тънка златна верижка около шията й.

Младият човек пое снимката, като се мъчете да прикрие своята бледност и да не трепери. Фериде протегна глава, за да погледне снимката заедно с него, и доближи лицето си до лицето му.

— Погледни това лице, Кямран. Какво благородство, каква красота, нали?

Младият човек наблюдаваше скрито Фериде. Тя гледаше снимката с такава дълбока любов, че не забеляза това.

Тази минута беше минута на най-тежко страдание и недоволство в живота на Кямран. Значи, фината, нежна и невинна красота на Фериде бе станала плячка на този беловлас, недодялан и едър старец?

Пред очите му оживя една влудяваща го картина. Той видя Фериде да се измъчва в обятията на този старец, в полузатворените зелени очи да текат сълзи и да се търкалят по изгарящите от срам бузи, устните да тръпнат умолително за пощада.

Чучулигата сякаш почувства това инстинктивно, без да го погледне, разкърши леко рамене, върна бавно медальона на гърдите си и рече:

— А сега ще ми разрешиш да те оставя, Кямран. Струва ми се, че днес ще имаме гости.

IV

Бяха изминали десет дни, откакто Чучулигата се върна в гнездото си.

Азиз бей повтаряше всяка вечер:

— Забелязахте ли, деца? Нашият дом се преобрази. Чучулигата този път прилича на лястовичка. На своите криле тя сякаш донесе пролетта. Жалко, че свърши още един ден.

Фериде се смееше.

— Няма страшно, свако. След няколко години пак ще ми разрешат да ви дойда на гости. Не се тревожете. При това остават още толкова много дни. Защо да си разваляме настроението отсега?

Предишната Чучулига се бе върнала. Тя разцъфтяваше от ден на ден като напъпил цвят, който се радва на слънцето след прекарана буря.

Фериде отново оглави дружината от малките в къщи. Всички деца, като се започне от тригодишната дъщеря на Мюжгян и Неждет, който беше малко по-голям от нея, та се стигне до седемнадесетгодишната Нермин, се привързаха към нея. От сутрин до вечер тичаха подире й, огласяха цялата къща със смях и весела глъчка.

Децата понякога прекаляваха и възрастните се сърдеха, но в същото време се радваха. Въпреки всичко Фериде и Кямран бяха стари годеници. В първите дни всички се бяха уплашили, че раните, зараснали в продължение на пет години, могат да се отворят отново. Но като гледаха безгрижната веселост на Фериде и тихото и безметежно щастие на Кямран, който, изглежда, не искаше нищо друго, освен да я вижда отдалеч, започнаха да се успокояват.

Впрочем околните продължаваха да действат предпазливо, опитваха се да засилят отново някогашните чувства на „големия брат“. Както хората стъпват на пръсти в стаята на болен, унесен в сън, така и те се страхуваха да не събудят с някоя излишна дума спомените за това тъжно минало.

— Не е ли възможно да ни погостуваш малко повече? — питаше Азиз бей от време на време.

— Невъзможно, свако, така или иначе, Чучулигата е майка в друго гнездо. Там я чакат — отговаряше Фериде, като се натъжаваше винаги, когато ставаше дума за заминаването й.

Кямран най-силно се трогваше от голямото приятелство между Фериде и Неждет. Човек можеше да ги раздели едва тогава, когато малкият заспи в ръцете на Чучулигата.

Един ден Кямран чу Фериде да се препира с момченцето.

— Кажи още веднъж леля, леля, леля… — караше тя Неждет, като се смееше.

Но Неждет не я слушаше и повтаряше упорито, като клатеше русата си главичка:

— Мама, мама, мама…

— Остави го, Фериде, нека те нарича така. Бедничкият, изглежда, има нужда от това — каза Кямран с известен страх.

Фериде се наведе, без да отговори нищо, и дълго милва главата на детето.

V

Една сутрин Кямран се събуди от леки удари на камъчета по капаците на прозореца. Той знаеше, че така може да го буди само Фериде. Чучулигата го канеше пак на закуска под големия орех. Освен млякото, което вече имаше хубав аромат на круши, както беше обещала още първите дни, тя беше приготвила мънички провинциални питки и някакво розово сладко.

Фериде мажеше питките с това сладко и ги подаваше на Кямран.

— Всичко е приготвено от мен. Питките не знам как се казват, но сладкото е гюлбешекер.

Когато си привърши работата, тя отново придърпа ниския кухненски стол и седна срещу Кямран, съвсем близо до краката му.

— Кямран, я кажи, хареса ли ти гюлбешекер?

— Хареса ми — отговори младият човек с усмивка.

— Обичаш ли гюлбешекер?

— Обичам.

— Повтори още веднъж.

— Обичам.

— Не така, Кямран. Ще кажеш: „Обичам Гюлбешекер!“

Кямран, който не разбираше смисъла на това детинско желание, повтори, като се смееше:

— Обичам Гюлбешекер.

Фериде доближаваше лицето си към него с искрящи очи, пламтящи бузи и навеждаше глава като мъничко, молещо се дете.

— Още веднъж, Кямран. Повтори: „Много обичам Гюлбешекер“ — настоя тя, като се задъхваше от вълнение.

Младият човек гледаше с възхищение и учудване нейните устни, които се кривяха и трепереха като на дете, готово да заплаче, ако не му дадат това, което иска.

Той повтори с глас, който трепереше от някаква скрита и за самия него болка:

— Много обичам Гюлбешекер. Обичам Гюлбешекер толкова, колкото искаш ти.

Фериде плесна ръце, радостна като дете. Но въпреки усмивката на нейните устни от очите й течаха сълзи.

— Ах каква глупост, каква глупост! Да се радваш толкова, че са харесали нещо, което си направила! — каза Фериде, като пляскаше с ръце, сякаш засрамваше някой друг, който плаче за нещо незначително, подиграваше се на себе си и се мъчеше да избърше сълзите от очите си.

Но сълзите не спираха. Тя не можа да се сдържи, изхълца, закри лицето си с ръце и избяга вътре, като ридаеше.

Една привечер Кямран се връщаше със свако си от чаршията. Децата бяха свикнали, щом зърнеха двамата отдалеч, нареждаха се от вътрешната страна на вратата и чакаха да получат плодове, бонбони, шоколад.

Като им раздаваше лакомствата, Кямран забеляза, че около него и в краката му падат камъчета. Той раздаде последните лакомства и се огледа наоколо. Беше Чучулигата. Застанала наблизо под един кестен, тя му правеше знак с ръка.

— Разбирате какво искам да ви кажа, Кямран бей, нали? Не забравяйте и нас. — Когато се шегуваше или заяждаше, тя винаги му говореше на „вие“. — Често почнахте да ме оставяте настрана като пенсионерка — продължи тя с усмивка. — Къде са моите лакомства? Да не мислите, че съм забравила старите грехове? Или ми платете за мълчанието, или тази вечер на масата ще бъде разказана онази случка под черешата.

Тя стисна език между зъбите, както беше направила пред тази врата преди десет години, и започна да се смее, като показваше острия му червен връх.

Кямран измъкна от джоба на пардесюто си една кутия и каза с усмивка:

— Аллах се смили над мен. Каква щастлива случайност, Фериде! Днес купих кутия фондани. Имах намерение да ги изям сам, без да ги показвам на никого, но щом съм заплашен така сериозно, няма как…

Лицето на Фериде пламна с детска радост:

— Чудесно, чудесно!

— Но само при едно условие, Чучулиго. Ще ти ги подавам в устата.

— Но…

— Правил съм го преди много години, когато беше тринадесетгодишна.

Като казваше това, той протегна един от фонданите към Фериде. Чучулигата се поколеба няколко секунди, после протегна глава и разтвори леко треперещите си устни. Но въпреки упоритото настояване на Кямран, не пожела да изяде втори фондан.

— Дай ми кутията. След вечеря ще ги изядем заедно с Неждет — каза тя.

— Хайде да отидем до онази стена, Фериде. Виж колко е хубаво морето. Ще му се полюбуваме и ще си поговорим.

— Добре, но първо ще оставя кутията вътре. Една минутка.

Кямран за пръв път се осмели да я докосне. Той я хвана за ръката и рече тихо:

— Не ти вярвам, Фериде. „Почакай една минутка, сега ще се върна“ — казваш, но не се връщаш, а и да се върнеш, кой знае след колко години и как ще стане това. Вече не ти вярвам.

Фериде наведе глава, без да каже нещо, и тръгна редом с него.

Кямран тази вечер беше тъжен и разсеян. Той не можеше да се въздържа и непрестанно се оплакваше с резки, несвързани думи. По някое време посочи птиче ято, което летеше под тъмнеещото небе.

— Ще отлетиш като тях, нали Фериде?

Мълчание.

— Ще се радваш ли да се отделиш от лелите си, от техните деца, от своите стари приятелки и приятели, от местата, където е преминало детството ти?

Пак никакъв отговор.

— Няма ли да ти домъчнее за гнездото, което оставяш в разрушено и жалко състояние, докато си живееш щастливо в своето гнездо и даряваш щастие другиму?

Фериде не отговаряше, дори не слушаше. Тя драскаше някакви фигурки и пишеше нещо по дъното на бонбонената кутия с парченце молив, което държеше в ръката си.

— Не отговаряш, Фериде? — каза Кямран с горчив упрек.

Чучулигата го погледна разсеяно в лицето:

— Извини ме, Кямран, мислех за нещо друго, не чух какво говориш. Някога бях слушала една стара песен, която бях забравила. Сега изведнъж се сетих за нея. Записах си я, за да не я забравя. Ако искаш, прочети я. На мен започна да ми става студено, ще се прибера.

Кямран прочете следните четири стиха, които Фериде бе написала с нечетлив почерк на дъното на кутията:

VI

Изминаха четири дни от тази случка. Фериде почти бягаше от своя стар приятел. Тя проваляше всички негови опити да остане насаме с нея, избягваше да го гледа в лицето, да срещне погледа му, когато разговаряха в присъствието на други.

Преваляше четвъртият ден. Всички жени и деца бяха излезли навън. Нямаше вероятност да се върнат преди залез слънце. Въпреки силния вятър, който вдигаше страшни облаци от прах, Кямран не можа да се задържи в къщи, излезе да поскита навън.

Вятърът свиреше по високите далечни хълмове, дърветата шумяха така, като че ли ги шибаше невидим дъжд. Над пътя, който се губеше в далечината, се гонеха вихрушки.

Прахът шибаше лицето и очите на Кямран. На всеки две-три крачки той биваше принуден да спира и да се обръща с гръб към вятъра. До един гол хълм забеляза някаква скала, в която имаше дупка. Хилаво дърво, израсло наблизо, безпомощно се превиваше и блъскаше слабите си клони. Кямран се отби от пътя и се прислони там, като седна зад една издатина на скалата, която го прикриваше от вятъра.

Въпреки воя на вятъра и бученето на дърветата околността му се струваше мъртва. Мъртва и равна като пустиня.

Той никога не беше виждал природата така безжизнена, нейните хубости така излишни, а животът така безсмислен като днес.

Някъде в далечината, там, където пътят се сливаше с морето, той забеляза някаква женска фигура в цветно наметало. Без да знае защо, Кямран слезе по хълма и тръгна към жената.

След малко разпозна бледорозовото наметало на Нермин. Изглежда, младото момиче също го беше видяло, защото започна да му маха отдалеч с чадъра си.

Но защо Нермин се бе отделила от другите и защо беше сама? Заинтересован, той закрачи още по-бързо към нея.

Девойката навеждаше глава срещу вятъра. С едната си ръка тя се мъчеше да прибере полите си, а с другата държеше пелерината, която се блъскаше и разперваше като криле на неспокойна птица.

Когато видя лицето й, сърцето на Кямран подскочи. Под бледорозовото наметало на Нермин изникна лицето на Фериде.

В момента, когато дойдоха лице срещу лице, вятърът грабна чадъра на Фериде. Чучулигата изписка и се спусна да го хване, но полите се разтвориха, пелерината хвръкна и главата й се откри. Кямран бе пристигнал точно навреме. Той хвана чадъра до един храст. После разпъна пардесюто си срещу вятъра и помогна на Фериде да си оправи наметалото.

— Колко навреме дойде, Кямран! Вятърът без малко щеше да ме отнесе като истинска чучулига — каза Фериде.

Тя искаше да добави още нещо, но вятърът я принуди да затвори очите и устата си. Тръгнаха. Кямран все още се мъчеше да я закрива с пардесюто си.

Фериде бе вече в състояние да говори, но я напушваше смях, който й пречеше да говори. Тя не можа да се сдържи и започна да се смее високо, сякаш бе грабната от нова буря. После разкри на пресекулки причината на този смях.

— Знаеш ли защо се смея, Кямран? Бяхме на гости. Сетих се, че имам да правя неотложни покупки. Обаче бях само по елече. Естествено не посмях да тръгна с него на пазар. Бедната Нермин поиска да ми услужи. Предложи ми своето наметало. Преди малко, тъкмо когато напусках пазара, подире ми тръгна един офицер. Точно когато минаваше покрай мен, той рече:

— Нермин ханъм, вие тук? Какво неочаквано щастие.

В желанието си да ми услужи, Нермин издаде своята тайна пред мен. Това така ме развесели, че не можах да сдържа смеха си. Чак тогава офицерчето разбра грешката си и избяга. Горкият. Вместо Нермин насреща му излезе една възрастна, улегнала жена…

Кямран слушаше с усмивка. Фериде продължи:

— Сега издадох пред теб тайната на момичето. Моята бъбривост няма край. Не можах да си сдържа езика. Умолявам те, не казвай на никого. Няма, нали? Тя… Може да иска… Ако можеш, помогни…

— Обещавам, Фериде, но Нермин е още дете…

— Може да е дете — възрази Фериде с лек укор в гласа, — но сърцата на тези деца съвсем не са такива, каквито ни се струват.

След тези думи млъкнаха и продължиха да вървят един до друг, без да си говорят.

Вятърът отслабваше, а те забавяха крачки. И двамата се страхуваха, че пътят ще свърши скоро. Кямран мислеше с тъга: „Преди малко природата ми се струваше мъртва, а себе си смятах за излишен. Но сега обстоятелството, че защитих от вятъра това малко, нежно и хубаво същество под бледорозовото детско наметало, ме направи невероятно щастлив. Така можеше да бъде цял живот. Стига да исках, аз можех да направя щастливо това малко създание и сам да бъда щастлив. Уви…“

Фериде вървеше, потънала в своите мисли, и все повече и повече забавяше крачките си. По някое време езикът й отново се развърза и тя започна да бъбри несвързани неща:

— Въпреки всичко тази малка промяна на въздуха и обстановката ми подействаха ободрително. Вероятно ще ми стигне за една-две години. После, когато ми се прииска да видя лелите си и всички други близки хора, пак ще прескоча… Така ще минат годините, косите ми ще започнат да побеляват, а естествено и твоите… Все пак ще бъдем доволни, че се виждаме и ще се разделяме може би с по-малко тъга… А и занапред може да си дойда и завинаги, нали? Всичко е възможно. Тогава ти ще бъдеш за мен истински брат. Когато старите започнат да напускат един по един този свят, тогава ще започнем взаимно да се ценим по-добре, няма да забелязваме незначителните, дребните грешки. Така последните години от живота си можем да прекараме там, където премина нашето детство…

Невидимата пукнатина в кристала на гласа й стана по-дълбока, в думите й зазвуча скръбта на човек, който прави завещание…

По пътя срещнаха просякиня с дете. Малкото тичаше босо около Фериде и милваше полите й със слабичките си мършави ръчички.

Кямран спря и им даде пари. Фериде, която беше свикнала да общува с малките клетници, не се погнуси да помилва главата на детето. Когато си тръгнаха, просякинята ги благослови:

— Аллах да не ви разделя един от друг, аллах да даде живот и здраве на хубавата ти жена.

Те се спряха неволно. Кямран попита с болка, събрана в погледа:

— Чу ли какво каза жената, Фериде?

В отговор на този въпрос тя пророни две едри сълзи. Продължиха пътя си, като не смееха да се доближат повече един до друг.

Пристигнаха по тъмно. Времето беше поутихнало. Вятърът не виеше както преди. След продължителна умора дърветата бяха заспали спокойно като сенки. Отсрещните скали припламваха и гаснеха с лека седефена светлина, която се излъчваше сякаш от самите тях.

— Още е рано, Фериде. Не са се върнали от града. Искаш ли да се разходим до онези скали?

Фериде наведе глава и изрече с отпаднал глас:

— Моля да ми разрешиш да се прибера, Кямран. Ще отида да се преоблека. Главата ми се замая от този вятър.

Бледорозовото наметало, което преди малко се виеше като живо същество около жизнерадостното гъвкаво тяло на Фериде, трептеше, изхвръкваше от нейните рамене и прегръщаше невъздържано, елегантно, буйно коленете й, сега висеше безпомощно на раменете й.

Сякаш останала без сили да продължи пътя си, тя се отпусна на един камък от вътрешната страна на вратата и започна да чертае с чадъра си по пясъка дълбоки като нейната безнадеждност и начупени като нейния живот черти.

Когато след малко усети, че Кямран, който също бе седнал до нея, опира рамото си в нейното рамо и взема ръката й, тя се разтрепери леко и започна да се оглежда безпомощно наоколо. Отначало помисли да избяга, но после се отказа.

Кямран чу как Фериде въздъхна дълбоко няколко пъти и видя, че блясъкът на дива ярост, който отначало блесна в очите й, се смени с покорна смиреност. Тя беше отпуснала ледено студената си ръка в ръката на своя бивш годеник. И двамата затвориха очи. „Тази ръка, която трепери в моята, е ръката на Фериде. Значи могат да се осъществят и онези мечти, които човек не смее дори да сънува“ — мислеше Кямран, пред взора на когото проблясваха искри. Той отвори очи. Фериде въздишаше от време на време като дете, което е заспало с хлипане, и скланяше на рамото му своята натежала глава. В нейното държане и в начина, по който отпускаше ръцете си, имаше печална смиреност. Кямран чувстваше как при всяко движение тя се притиска по-силно в него и по-силно стиска ръката му, Младият човек, без да знае защо, каза едва чуто:

— Обичам Гюлбешекер!

Вратата, която се отвори ненадейно, ги извади от това състояние. Фериде скочи от мястото си с лекота на птица, подплашена от пушечен изстрел. Най-отпред вървеше Нермин. Чучулигата се хвърли на врата й е буйна радост. Тя стискаше девойката в обятията си, обсипваше с целувки косите и очите й. Никой не разбираше причината на тази внезапна радост. От предишната умора на Фериде не беше останала дори следа. Тя хващаше малките за ръцете и ги подхвърляше във въздуха, без да обръща внимание на техните писъци. Когато тръгнаха към къщи, Чучулигата изостана малко назад, изчака Кямран и му прошепна в тъмнината на входа:

— Благодаря ти, Кямран!

VII

На другия ден Фериде пак беше слязла сама в града. Надвечер, когато се върна в къщи, изглеждаше много уморена. Въпреки това тя събра децата около себе си и направи люлка в задната градина.

Когато Кямран успя най-после да се отърве от един бъбрив гост на Азиз бей, завари на люлката Фериде и Неждет. Фериде се засилваше все повече и повече, а Неждет крещеше колкото му глас държи и се държеше като котенце за врата й.

Кямран чу гласа на леля Айше, която се провикна като преди десет години:

— Фериде, дете, остави лудориите, ще изпуснеш детето!

Чучулигата, която не й обръщаше внимание и продължаваше да се забавлява с цялата си душа, отговори:

— Ех, лельо, не се тревожи. Не виждаш ли, че дори баща му не протестира, нали, Кямран?

Фериде смъкваше от люлката едно дете и качваше друго. Тя искаше да задоволи всички до едно.

След като накара да попищи и Нермин, която беше най-голяма, но най-страхлива между децата, най-после Фериде скочи от люлката. Косите й бяха залепнали по челото и бузите почервенели. Тя търкаше една в друга изтръпналите си ожулени от въжето ръце.

— Струва ми се, че вече не остана никой.

— Забрави мен, Фериде — забеляза Кямран с колебание.

По устните на Чучулигата премина неопределена усмивка. Сърце не й даваше да каже „не“, а нямаше смелост да изрече и „хайде“. Тя оглеждаше въжето и клоните на дървото и чакаше някой да я подкани отстрани.

— Ще бъде доста трудно. Струва ми се, че въжето не ще може да удържи двама ни, нали, Мюжгян?

Мюжгян пипна въжето и погледна в очите Кямран със своите спокойни очи:

— Въпросът не е във въжето, но Фериде е много уморена. Погледни в какво състояние е. Мисля, че е грях да измъчваш повече толкова уморена жена.

— Няма значение — казваше отначало Фериде, но отпосле разбра смисъла на думите и погледите на Мюжгян. Тя склони глава засрамена, уплашена като виновно дете и отговори тихо: — Да, доста съм изморена, има опасност да се разболея.

Изведнъж доби вид на изморена, болна жена. Радостта в очите й угасна.

Мюжгян, която продължаваше да се взира в Кямран, рече тихо:

— Бил си по-безсърдечен, отколкото си мислех, Кямран!

— Защо? — попита също така тихо Кямран, за да не го чуят.

Мюжгян тръгна с него към другия край на градината.

— Не виждаш ли в какво състояние е? Не стига ли, дето разби живота и сърцето й?

— Мюжгян…

— Толкова години никой от нас не я потърси. Тя не е могла да понесе горчилката на раздялата и се върна при нас, като преглътна и обидата, и възмущението си. Когато пристигна тук, беше почти добре, но ти отвори нейната зараснала рана. — Мюжгян продължи със сълзи на очи: — Като си помисля само как ще страда горката, когато си тръгне оттук… Да, Кямран, Фериде си отива. Утре. Тя е напълно готова за път. И аз не знаех. Този път тя не ми откри нищичко нито от сърдечните си тайни, нито от живота си. Научих преди малко и я попитах за причината на това внезапно решение. Тя спомена за някакво писмо от мъжа си. Уверена съм, че не това е истината. Фериде бяга от теб. Не може да издържа повече. Разказвам ти всичко това нарочно, Кямран. Страхувам се, че тази принудителна раздяла ще бъде доста мъчителна. Фериде е много търпелива. Но все пак е жена. Ти имаш едно дълг към тази нещастница, живота на която разби: да проявиш сила и спокойствие в дните на раздялата, да й внушиш колкото може повече самообладание и хладнокръвие.

Когато слушаше тези думи, Кямран пожълтя до зеленото на очите си:

— Ти говориш само за разбития живот на Фериде! А за моя?

— Ти сам си го направи.

— Мюжгян, не бъди толкова жестока!

— Мислиш ли, че щях да стоя със скръстени ръце, ако имаше надежда? Безсилни сме да направим каквото и да е. Фериде сега е жена на друг. Тя е зависима. Виждам, че и ти си много нещастен. Вече не ти се сърдя, но с нищо не мога да ти помогна.

Всички бяха научили, че Фериде си заминава на другия ден, но никой не говореше за това. Вечерята мина в дълбоко мълчание. Азиз бей, който тази вечер изглеждаше по-състарен и отслабнал, бе настанил Фериде до себе си. Той често я милваше по раменете, хващаше я за брадата, обръщаше главата й, гледаше я в очите.

— Ах, Чучулиго, ти нарани сърцето ми на стари години.

Тази вечер всички се прибраха много рано в стаите си.

VIII

Минаваше полунощ. Цялата къща отдавна беше заспала. Мюжгян излезе от стаята си с наметнат тънък шал на раменете и малък свещник в ръка. Тя отиде при вратата на Кямран, като стъпваше на пръсти и се поспираше от време на време. В стаята нямаше, ни светлина, ни звук. Младата жена почука лекичко и извика почти шепнешком:

— Кямран, спиш ли?

Вратата се отвори веднага. Кямран беше облечен. В слабата светлина на свещта лицето му изглеждаше по-бледо и изморено. Той примигваше така, като че ли смътната светлина го заслепяваше.

— Още ли не си заспал, Кямран?

— Както виждаш.

— Ами защо си изгасил лампата?

— Светлината тази вечер ми пречи.

— Какво правиш в тъмното?

— Нищо. Мъча се да превъзмогна отчаянието и мъката си. Ами ти защо си дошла по това време, какво искаш?

— Не се тревожи, мили Кямран — отговори Мюжгян, която едва сдържаше вълнението си. — Нося ти хубава, много хубава новина, но не бива да се вълнуваш.

Младата жена се мъчеше да го успокоява, но самата тя се вълнуваше, очите й се наливаха със сълзи, гласът й трепереше от вълнение.

— Кямран, преди малко в стаята ми дойде Фериде. Имаше много странен вид. „Мюжгян, каза тя, до днес съм разкривала сърцето си само на теб. Ти си ми най-близка. Искам да ти поверя тайна, която трябва да пазиш до утре, до моето заминаване. След това можеш да я откриеш. Останахте учудени, когато един ден пристигнах ненадейно при вас. Казах, че не съм могла да понеса повече раздялата. Това беше вярно. Но истинската причина не беше тази. Дойдох тук, за да изпълня обещанието, което дадох пред смъртния одър на човека, когото обичах най-много на този свят. Мюжгян, бях принудена да ви излъжа. Аз съм вдовица. Мъжът ми почина преди три месеца от рак.“

Когато ми разказваше това, Фериде склони глава на рамото ми и се разрида. Тя продължи своя разказ със сълзи на очи: „В деня на своята смърт моят доктор ме извика при себе си и каза: «Фериде, вече съм спокоен, че няма да мизерстваш, защото това, което ти оставям, е напълно достатъчно да осигури на скромна и спокойна жена като теб охолен живот до последния й час. Но има нещо друго, Фериде. Не е лесно за самотна жена да живее на този свят, макар и да е богата. После, едно са парите, друго е любовта. Фериде, ако искаш да умра спокоен, ти трябва да ми се закълнеш още сега, че след смъртта ми ще се върнеш в Истанбул при семейството си. Ако не искаш да останеш постоянно при тях, гостувай им три месеца, два месеца. Светът е голям. Един ден може да почувстваш нужда от семейна обич. Мила Фериде, ако получа уверение от теб, че ще се помириш със семейството си, ще умра по-спокойно, няма да си отида с отворени очи от този свят.»

Обещах му със сълзи на очи, че ще изпълня последното му желание. Но милият ми доктор не се задоволи само с това. Той настоя да се помиря и с бившия си годеник. Каза, че един ден той можел да влезе в ролята на мой по-голям брат. Даде ми запечатан плик и поръча да му го предам лично.

— В този плик има стар любовен роман, който някога много ме трогна. Искам на всяка цена да го прочете и твоят бивш годеник. Закълни ми се, че ще му го предадеш така, както е — каза той.

Ето това е истината, Мюжгян. Сега ти знаеш всичко. Моят мил доктор беше наивен и чист. Той вярваше, че ако ме помири с моето семейство, ще ме избави от самотата на живота. Милият, едва ли е предполагал колко мъка ще ми причини с това. След като погребах и него при Мунисе, заминах за Истанбул. От всичко, което научих там, разбрах, че изпълнението на неговото завещание ще ми бъде много трудно. Съобщиха ми, че съпругата на Кямран е починала, че за мен се чули някои лоши неща. Ако съпругата на Кямран беше жива, може би щеше да се приеме за съвсем естествено да гостува продължително в семейното си огнище вдовица като мен, мъжът на която е починал наскоро. А сега всички, дори Кямран, дори ти, Мюжгян, която ме познаваш най-добре от всички, щяхте да помислите най-лоши неща за мен. Тя ходи, скита години наред, кой знае какви груби сметки са я накарали да се продаде на един старец! А сега, след като е научила, че по-раншният й годеник е отново свободен, ръководена пак от груби сметки, е дошла сред нас, при този годеник, в това семейно огнище, които преди пет години напусна, като ги удави в поток от неоправдани клевети и обиди. Дори да се намери някой милостив и отзивчив измежду вас, които да не мисли така, самата аз ще се чувствам неудобно пред него.“

Мюжгян продължаваше да разказва с нарастващо вълнение и огорчение:

— Ах, Кямран, да беше чул как Фериде ми разказа тези неща, как страда и колко сълзи на отчаяние проля в моите обятия! Особено последните й думи няма да забравя никога в живота си. Фериде каза: „Не ми е възможно да разкажа с какви объркани чувства напуснах семейното огнище, с какви страдания е изпълнен моят живот, какви тежки обстоятелства са ме принудили да се омъжа. Ако жена, стигнала двадесет и петте, прекарала част от последните пет години в приключения, а друга част в семейство, при съпруг, твърди, че е девица, че до нейното лице и нейните очи не са се докосвали мъжки устни, всички ще й се смеят в лицето. Всички ще кажат за нея, че е обикновена лъжкиня, нали, Мюжгян? Аз не съм в състояние да докажа противното. Нямам какво друго да кажа. Не знам какъв е този пакет, който докторът остави за Кямран, но той може да съдържа нещо, което не заслужава внимание. Изпълних последното желание на доктора с цената на толкова страдания и мъки, че не ми останаха сили да предам лично този пакет. Предай го утре на Кямран, след като се кача на парахода, след като всичко бъде свършено.“

Мюжгян млъкна. Тази млада жена, която проявява такова спокойствие и търпение дори в най-трагичните моменти, че просто изглежда безчувствена, сега плачеше като дете. Тя каза, като протегна своите треперещи ръце:

— Не бива повече да я оставяме, Кямран. Ако трябва, ще я задържим насила. Независимо от всичко, което се случи в миналото, отсега нататък вие не бива да се разделяте. Аз виждам, че и двамата не ще издържите повече така.

Кямран се беше вцепенил. Тази надежда беше прекалено голяма за мечтател, който е хранил болната си и объркана душа месеци наред с най-незначителни мечти и избледнели спомени. Той се оглеждаше в тъмнината и току премигваше с нищо неразбиращи, празни очи на болен, свестил се след продължително безсъзнание.

Мюжгян извади изпод шала си голям плик, подпечатан с червен восък, и каза:

— Поверявам ти го още сега въпреки обещанието, което дадох на Фериде.

Тя започна да оправя шала си с намерение да напусне стаята. Кямран я спря с едно движение на ръката:

— Мюжгян, имам молба към теб. Ти бе най-близка и се интересуваше от нашата история. Нека отворим този плик заедно и видим какво има вътре.

Докато Мюжгян палеше газената лампа на масата, Кямран отвори плика. Вътре имаше едно писмо и втори голям плик. Писмото, написано с едри букви, бе адресирано до Кямран:

IX

Когато Кямран и Мюжгян дочетоха ученическата тетрадка със сините корици на Чучулигата, навън светлееше и птиците чуруликаха по клоните на дърветата под прозореца.

Кямран положи натежалата си от умора и тъжни мисли глава върху пожълтелите страници на тетрадката. Той целуна няколко пъти това любовно излияние, което на много места бе замазано от сълзи. Тъкмо когато затваряха тетрадката, Мюжгян се наведе леко, доближи синята й корица към лампата, погледна и рече:

— Дневникът не е свършил, Кямран. Има нещо записано и на корицата, но мастилото е синьо и трудно се различава върху синята хартия.

Увеличиха пламъка на лампата, доближиха глави и с голяма трудност прочетоха следните редове:

Фериде можа да заспи едва на разсъмване. Събуди се по-разнебитена и уморена, отколкото вечерта. Слънцето се беше издигнало доста високо, часът минаваше единадесет. Тя скочи от леглото с лек вик на тревога като децата, които са закъснели за училище.

Мюжгян се занимаваше с нещо в коридора.

— Браво, Мюжгян. Защо ме оставихте да спя толкова до късно в деня на заминаването ми? — каза Фериде със сърдит глас.

— Влизах няколко пъти в стаята ти, но ти спеше толкова дълбоко, че не ми даде сърце да те събудя. Освен това казаха, че било малко съмнително дали щяло да има параход. В Мраморно море бушува буря — отговори Мюжгян спокойно както винаги.

— Каквото ще да става, аз трябва да си вървя.

— Казах на татко. Той отиде на пристанището да уреди твоето заминаване. „Тя да бъде готова. Ако дойде параход, ще изпратя кола или ще дойда да я взема“ — каза той.

Фериде не си представяше деня на своето заминаване така. Като гледаше, че Мюжгян се занимаваше с детето си, че лелите си говорят и се смеят както всеки друг ден, тя се чувстваше оскърбена, сърцето й се пълнеше с обида, че й се отделя толкова малко внимание. Кямран също не се виждаше.

— Фериде — каза поверително между другото Мюжгян. — Направих ти услуга. Успях да отдалеча Кямран от къщи. Той се съгласи на тази жертва, за да не те измъчва повече.

— Кямран изобщо ли няма да се върне?

— Май ще дойде на пристанището да се сбогува с теб. Ти, вярвам, си доволна от това.

Фериде се замисли с тъжни очи и разтреперани устни. Тя отговори, като натискаше с пръст слепоочието си на онова място, където я болеше:

— Разбира се, добре си направила, благодаря ти.

Като благодареше на Мюжгян с куп безсмислени думи, в които се прокрадваше обида, Фериде чувстваше, че и любимата й приятелка от детството умира завинаги в сърцето й, че никога вече не ще може да се помири с нея.

Когато наближи обяд, пристигна покана да гостуват в едно съседно лозе. Кметът на града, който се канел вече да слиза в зимната си къща, искал да даде последен прощален обяд на своите съседи по лозе и на Фериде.

— Как така? Нали ще дойдат да ме вземат за парахода? — възрази Фериде.

— Не е прилично, Фериде. Пътят дотам е само пет минути. И без това няма какво да се готвиш толкова много. Вземи си наметалото още отсега и толкоз — казаха лелите.

Тя наведе глава, за да не погледне в лицето тези лели, които бяха почти майки за нея, но днес й обръщаха по-малко внимание, отколкото на болна котка, и отговори:

— Добре, така да бъде.

Часът беше три. Фериде, която наблюдаваше пътя, застанала до една асма с пожълтели листа, каза на Мюжгян:

— Идва една кола, Мюжгян, струва ми се, че е за мене.

Но тъкмо в този момент иззад дърветата край брега на морето се зададе параход.

— Идва! — извика Фериде.

Сърцето й започна да бие лудо, сякаш щеше да хвръкне от гърдите й.

В лозето настана суматоха. Прислужничките се разтичаха да поднесат йелдирметата на гостенките.

— Аз тръгвам напред, вие ще ме настигнете — каза Фериде на лелите си.

Двете с Мюжгян затичаха напряко през лозята, прескачаха плетове, пресичаха градини.

Пред пътната врата срещнаха готвачката.

— Малки госпожици, тъкмо бях тръгнала за вас. Бейовете пристигнаха с кола и заповядаха да ви повикам.

Азиз бей и Кямран ги посрещнаха в коридора на втория етаж.

— Дойдоха двама ненавременни гости, не вдигайте шум! — каза Азиз бей, като сочеше една от стаите с ръка. После изгледа Фериде от горе до долу и попита: — На какво си заприличала, малка госпожице, цялата си потънала в пот?

— Параходът пристига.

Азиз бей се приближи към нея с усмивка, хвана я за брадата, погледна я в очите и рече:

— Параходът пристига, но ти не можеш да заминеш с него. Съпругът ти не позволява.

Фериде тутакси се отдръпна назад и попита слисана:

— Свако, какви са тези приказки?

— Ето го съпругът ти, дете, аз не ви се меся — отговори той, като сочеше Кямран.

Фериде изпусна лек стон и закри лицето си с ръце. Тя политна да падне, но една ръка я хвана за китките. Отвори очи: Кямран.

— Е, влезе ли най-после в клетката, Чучулиго? Блъскай се да те видя сега кой ще ти помогне — каза Азиз бей с висок тържествуващ смях.

Фериде се мъчеше да закрие лицето си, но не можеше да се измъкне от ръцете на Кямран. Тя се извиваше, за да си скрие някак главата, обаче не намираше друго място освен гърдите и раменете му.

— Устроихме ти капан, Чучулиго — продължи Азиз бей със същия тържествуващ смях. — Тази изменница Мюжгян издаде твоята тайна. Покойният, бог да го прости, изпратил дневника ти на Кямран. Щом го грабнах, изтичах направо при кадията64. Показах му някои редове, излезли изпод твоето перо. Кадията се оказа човек с широки възгледи и веднага подписа вашия акт за встъпване в брак. Разбираш ли, Чучулиго? Отсега нататък този човек е твой мъж и изглежда, че не възнамерява да те пуска.

Фериде се беше изчервила толкова много, че руменината изби дори в зелените й очи, а в зениците й затрептяха червени звездички.

— Хайде, Чучулиго, стига си капризничила. Виждам, че премаляваш от щастие. Казвай сега: „Не си сгрешил, свако, аз исках тъкмо това.“

Азиз бей я застави почти насила да повтори тези думи, а после отвори вратата на стаята и обяви с тържествуваща усмивка:

— Получих право на пълномощник съгласно шериата. От името на Чучулигата, пардон, от името на Фериде ханъм заявявам, че тя е съгласна да встъпи в брак с ей този Кямран бей. Вие прочетете молитвата, а ние ще кажем амин. — После се обърна към Фериде: — Как е, Чучулиго? Нищо и никакво дете си, ама ни разиграва цели години. Видя ли пък сега аз какъв номер ти погодих?

Откъм градината се чуха детски гласове.

— Ако започнат сега поздравленията, целуването на ръце и прочие, ще стане дълга и широка. Всички те могат да останат за довечера. Аз лично ще се заема да приготвя нечувана сватбена трапеза. Хайде, синко, вие нямате никаква полза от нашите приказки, вероятно имате да си казвате много неща. Измъкни жена си през тясното стълбище на задния вход, заведи я, където ти очи видят, а после се върнете заедно.

Тъкмо когато Кямран полетя към вратата на стълбището, хванал Фериде за ръцете, след тях изтича Мюжгян. Двете приятелки се целуваха и плакаха дълго.

Азиз бей, който се секнеше шумно в кърпата си, за да скрие сълзите, които напираха в очите му, замаха ръце като някой оратор и рече:

— Хей ти, Чучулиго, дето си ми откраднала черешата? Струва ми се, че настъпи часът, в който друг ще я открадне от теб. Я ми я върни, че да си уредим сметките. — Той вдигна девойката, която все още не беше успяла да се освободи от ръцете на Кямран, целуна я и я хвърли обратно в обятията му. — Тази вечер те спасихме от морската буря, но тази жълта буря до тебе ми се струва по-опасна. Аллах да ти е на помощ, Чучулиго.

Когато слизаха по стъпалата, двамата сякаш хвърчаха. Кямран беше прегърнал Фериде през кръста така здраво, че тя не можеше да си поеме дъх. Той стискаше до болка пръстите й.

По едно време полата на Фериде се закачи за стълбището. Те се спряха за минутка, като дишаха тежко, задъхано. Докато девойката се мъчеше да си откачи полата, Кямран рече развълнувано:

— Фериде, ти си моя? Просто не мога да повярвам. Искам да те вдигна във въздуха, да опитам колко си тежка, за да се уверя, че наистина си моя.

Той я грабна и я понесе на ръце като малко дете. Тя дишаше сподавено, задъхваше се, цялата трепереше и правеше усилия да се измъкне от ръцете му. Заровил лице в нейните разпилени извън наметалото коси, той се понесе надолу по стъпалата с удвоени сили под тежестта на нейното тяло, с кипнала кръв от нейната топлина. Девойката се отпусна в ръцете му, претръпнала като падащ в пропаст човек. Тя се смееше и плачеше едновременно. На малката площадка пред вратата започна да се моли:

— Виж как изглеждам, Кямран. Как ще изляза на улицата в такъв вид? Разреши ми само за минутка да се кача в стаята си да се преоблека. Веднага ще се върна.

Кямран каза с усмивка, без да пуска нейните ръце:

— Няма начин, Фериде. Това се случи само веднъж. Няма да те оставя за нищо на света, след като съм те пипнал втори път.

Безсилна да се бори повече, девойката отпусна глава на гърдите му. Като криеше лицето си, тя призна свенливо:

— Мислиш ли, че аз не съжалявам, дето съм си отишла тогава?

Кямран не виждаше нейното лице, но усети, че върху пръстите му, които галеха брадата и устните й, капят горещи сълзи.

По пътя вървяха почти прегърнати. По едно време забелязаха двама рибари, които идваха насреща, и се разделиха. Почти не говореха. Бяха опиянени от щастие, че вървят един до друг.

Когато стигнаха онази пътека сред лозята, по която Кямран бе срещнал Фериде за първи път преди десет години, той я прегърна през раменете и каза:

— Може би не си спомняш това място, Фериде.

Девойката гледаше съсредоточено пътеката, която се губеше в далечината, и се усмихваше.

— Гледаш многозначително, значи, си спомняш?

Фериде въздъхна леко и погледна лицето на Кямран проникновено, със захлас, сякаш се усмихваше на стара мечта, после отговори:

— Как мога да го забравя? Знаеш ли колко щастлива бях в онази минута?

Младият човек я хвана за брадичката, за да не й даде възможност да извърне глава, и каза с приглушен глас:

— Фериде, нашето приключение започна тук. Чуй ме. Тези очи, струва ми се, са страдали и видели толкова много, че вече ще могат да ме разберат. Когато те обикнах, ти беше лекомислено, немирно момиче, което само се смееше и не мислеше за нищо друго освен за забавления. Ти беше една Чучулига, която не можеше да се хване също както светлината и звука. Но имах голяма слабост към теб. Всяка сутрин се събуждах с по-силна любов в сърцето си, срамувах се и се плашех от тази голяма любов. Понякога ти мяташе такива погледи, изричаше такива думи, че сърцето ми започваше да тупти с безкрайна надежда. Но ти бързо се променяше. Нежната и чувствителна моминска душа, която се пробуждаше в твоите смеещи се, забавляващи се детски очи, изчезваше още с появяването си. „Изключено е да ме разбере това дете. То ще разбие сърцето ми“ — казвах си аз. Не очаквах, че можеш да бъдеш така безпределно вярна и способна да ми отдадеш целия си живот, цялото си сърце. Може би ти бягаше нарочно, когато ме видеше, за да скриеш от мен промяната в цвета на лицето си и трепета на хубавите си устни. А аз си мислех, че това е плод на лекомислието на Чучулигата, измъчвах се и се топях. Кажи ми, Фериде, как можа да побереш в малките гърди на Чучулигата тази безгранична вярност, тази толкова нежна душа?

Кямран млъкна за миг. По белите му нежни слепоочия избиха капчици пот. Той наведе глава и продължи с по-тих глас:

— Моята мъка не свършваше само с това, Фериде. Аз те ревнувах дори от себе си, ревнувах различните мигове на живота си. На този свят няма чувство, което с течение на времето да не отслабва, да не губи първоначалната си сила. „Ами ако някой ден престана да обичам Фериде така силно, ами ако загубя това сладостно, вълшебно чувство!“ — си казвах аз. В такива мигове постъпвах като тези, които гасят светлините от страх да не се изтощи техният източник: мъчех се да отдалеча твоя образ от очите си.

В планините расте цвете, името на което не зная, Фериде. Ако човек го мирише постоянно, след време започва да усеща по-слабо дъха му. Единственият начин за възвръщане на чувствителността на обонянието към това цвете е да не го помирисваш известно време. Дори понякога, заслепен от страстта да почувства отново неговия мирис, човек може да опита друг мирис, да доближи до лицето си някое „жълто цвете“.

Това цвете често пъти страда поради своя хубав дъх.

Хората го разтриват и мачкат между пръстите си. С твоите очи, станали по-дълбоки от страданието, с твоето прекрасно лице, уморено от тъжни мисли, ти ми приличаш тъкмо на това вълшебно цвете, което мирише толкова повече, колкото повече го мачкат. Разбираш ме, нали? Сега вече очите ти не се смеят, ти не се подиграваш на моите думи, които по всяка вероятност са безсмислени.

Фериде, подобно на някое дете, което се готви да заспива, затваряше очи, в чиито ресници трептяха сълзи. Тя беше така уморена и отпаднала от вълненията, които преживя, че коленете й отмаляха и тя се отпусна тежко в ръцете на Кямран:

— Виждаш, че Чучулигата вече умря завинаги.

Младият човек доближи главата си до нейната и каза със същия тих глух глас:

— Нищо. Цялата любов, която хранех към Чучулигата, аз прехвърлих върху друга, върху Гюлбешекер.

Кямран почувства как отпадналото тяло на младото момиче, което се беше отпуснало безсилно в ръцете му, се оживи изведнъж, започна да трепери.

— Не ме наричай така, моля те.

Тя беше отметнала малко главата си, която все още беше притисната на гърдите на Кямран, и обърна лице към неговото Вените на шията й, която потрепваше от поривистото дишане на девойката, синееха, бузите пламтяха, в очите святкаха искри.

Кямран повтори упорито:

— Гюлбешекер, моя, само моя Гюлбешекер.

Треперейки с цялото си тяло, Фериде се надигна на пръсти, обви раменете на младия човек и протегна шия. Цялата й кръв беше нахлула в устните.

След миг двамата се откъснаха един от друг. Фериде се беше оживила като птичка, която се е напила с вода от бистър поток след продължителна жажда. Тя вдигаше шум, удряше крак в земята, въртеше глава на две страни, за да не покаже лицето си, и капризничеше:

— Какъв срам, господи, какъв срам! Ти си виновен, кълна ти се, ти си виновен.

На един от клоните на дървото край тях пееше чучулига.