Чудовища - част 1

20

Беше още едно стъпало - този път ляво, на мъж. А тези туфи косми, поникнали по палците? Беше очевидно: мъжът е бил свиня. Имаше ужасни мазоли - две огромни подутини на палеца, - толкова втвърдени пети, че можеха да се използват за шкурка, и изгнил нокът. Изглежда, човекът е бил стар, те всички бяха стари. Кожата беше на петна, суха като пергамент, с изпъкнали сини вени. Трошливите нокти бяха толкова дълги, че бяха като изкривени жълтеникави нокти на хищна птица. Питър не можеше да си представи как бе ходил дядката.

- Трябва да убиеш пазачите - просъска Саймън.

- Знам - каза Питър през бам-бам-бамкането. Проклетите камбани бяха започнали преди осем дни, точно след като гръмна мината на Рул, и просто не спряха. Гол като сойка, той седеше с кръстосани крака върху вледенения цимент в ъгъла на клетката си и се опитваше с всички сили да не се оглежда за Саймън. Нямаше смисъл. Малкият мръсник...

... халюцинация...

... беше бърз. А Питър безспорно не искаше да оглежда дълго другите, които се взираха в него от останалите девет клетки - Променени с искряши очи и с лица, притиснати в решетките като маймуни в зоологическа градина.

Единственото, което не правеха, беше да реват. Питър смяташе, че имаше поне шестдесет деца. Познавайки Фин, вероятно още много Променени бяха натъпкани в други клетки из лагера.

Това, което тормозеше Питър - освен Саймън, онова бам-бам-бам на камбаните и това, че е гол и се въргаля в собствените си лайна, - беше, че някои от тези Променени имаха имена. Познаваше тези деца и това го подлудяваше. Например в клетката точно отсреща това едро момче с неандерталско чело беше Лий Травърс - Горския път, третата къща отдясно. Подобната му на катерица баба по цял ден биеше лехите с онази злобно заострена мотика, независимо дали градината имаше нужда от прекопаване, или не.

Ами тази много красива брюнетка с очи на кошута в клетката отляво? Това момиче, което го правеше гладен по начин, който не можеше да скрие без дрехи? Беше съвсем сигурен, че това е Кейт Ландри - на шестнайсет, обичаше котки и - боже мой - тези устни, тези гьрди! Питър имаше проблясъци как двамата голи се мятат в снега...

„Престани! - дишането на Питър се беше учестило, устата му бе пресъхнала от желание. - Контролирай се! Мисли! Защо Фин е докарал точно тези хлапета? Техните приятели?“

- Знаеш ли, вместо да мислиш за секс - каза Саймън, - трябва да търсиш начин да избягаш.

- Разбирам това, Саймън - промърмори Питър, отвръщайки очи от много сочната Кейт - тези устни, тези гърди! На моменти друга идея се носеше в ума му, нещо направо от „Възходът на планетата на маймуните“: убий пазачите, отвори клетките и ги остави да излязат и да завладеят света! Или от „Вълшебникът от Оз“: „Летете, мои красавци! Летете, летете!“. Но първо секс. Много и много секс в снега, на цимента, навсякъде. Да хване Кейт, да я наведе назад и да я има, да я има, да я има...

- Не си и мечтай! - каза Саймън. - Ще имаш късмет, ако не ти го отхапе за закуска.

- Исусе, Саймън, млъкни, по дяволите! - Боже, не можеше да има и една добра фантазия на спокойствие!

- Принуди ме! Имаш много по-важни неща, за които да се тревожиш. Например за мен и за Пени (да не споменавам Фин и това, че събира Променени), за децата от Рул и за мината, а ти можеш да мислиш единствено за това да се чукаш с някакво момиче? Нуждаем се от теб.

- Да, знам. Спри, Саймън, моля те! - Стенейки, той се изтъркаля по корем далеч от очите на Кейт, от нейния глад, от своите мисли. Саймън беше като шип в дясното ухо на Питър, като онези игли, които използваха върху жабите по... Боже!... по биология в прогимназията.

„Виж кой сега е жабата!“

Шокиращо, но истина.

Мината в Рул беше взривена преди осем дни и когато Питър не пищеше и не вилнееше като побъркан заради камбаните, тези проклети камбани в главата му, тези бам-бам-БАМ... когато не правеше това, Питър или беше буден и сънуваше ужасни кошмари, които прилепваха като дъвка по подметка - вода и тъмно ветрило от морски водорасли, и лодката, и очите в камъка; или беше буден и не сънуваше, а мислеше здраво; мислите кипяха в тенджерата под налягане на черепа му: „Махай се оттук, Питър, махай се, махай се, трябва да се махнеш!“. Ако не намереше начин да се махне, умът му щеше да направи БУМ.

Нищо нямаше да остане освен един капещ червен чорап.

Защото там имаше нещо.

Да. Наистина. В черепа му. Тази червена... капандура зад очните му ябълки, лазеща по мекото розово сирене на мозъка му. Той мислеше, че може да е пропълзяла през някое ухо. Или през носа му. Не беше сигурен. Но я усещаше. Проклетията растеше.

Опита се да се отърве от нея. Веднъж използва ризата си. Спомняше си само откъси: задушаваше се бавно от собственото си тегло; грубата болка; онзи див, безумен момент, когато зрението му се замъгли, щом въздухът му свърши и дробовете му се спукаха; възелът - толкова опънат, че клупът се беше врязал в кожата му като тънка струна за пиано. Още десет, петнайсет секунди и щеше да пререже сънните артерии.

Затова му взеха дрехите. Сега се въргаляше гол като бебе в собствената си мръсотия, защото му взеха и кофата за изпражнения. Вината беше негова, но опитът си струваше. Суровото, първично задоволство да накисне Ланг - този предател - с воняща пикня и течни лайна... О, Господи, това беше добро!

Но тези камбани го убиваха. Бяха толкова ужасно силни. Когато можеше да мисли за това, Питър подозираше, че е водата. Добра проводникова система. Когато прозвучаха първите заглушени удари, той се опита да разпредели дажбите. Само глътка тук и там, докато езикът му не се удебелеше толкова, че залепваше за небцето, а дишането му не станеше твърде трудно. Накрая Питър пиеше, защото трябваше, и тогава камбаните просто гърмяха. Крещенето по Фин: ИСУСЕ, БОЖЕ, БИ ЛИ СПРЯЛ ТЕЗИ ПРОКЛЕТИ НЕЩА? - само му докара едно загадъчно дърдорене.

- Не е ли очарователно, момченце, че хората, които най-много викат бог, най-малко вярват в него?

В пo-тихите, по-разумни моменти Питър разбираше колко изкушаващо беше да вижда Фин като луд съсипан стар ветеран от Виетнам, превърнал се във водач на милиция: зловещо интелигентен и садистичен кучи син, който гледаше на Рул като на трън в задника; човек, който беше организирал засада преди седем седмици, за да изкара объркването си първо върху Питър. Ако това беше единствената истина, тогава заключенията на Фин, методите и експериментите му щяха да са много по-лесни за пренебрегване.

Но Питър беше учил в колеж. Не беше завършил поради... причини, които имаха нещо общо с очи в камъка и оранжева вода. С Пени. И със Саймън. И с онази проклета лодка. Той не говореше за тези неща, нито за колежа, нито за нещастния случай. Дори Крис не знаеше. Нямаше смисъл. Но Питър беше изучавал консервационна биология, еволюция и застрашени видове. Някога бе имал големи идеи и велики мечти. Щеше да спаси света. Така че понякога Питър наистина разбираше Фин. Имаше някаква безмилостна логика в лудостта му, която един истински дарвинист можеше да намери за трогателна.

После отново: бам-бам-БАМ.

Питър не беше точно нормален.

- Е, кога? - тормозеше го Саймън. - Ти просто си седиш на задника.

Това си беше чистата истина.

- Малко по-сложно е от това - каза Питър, все още опитвайки да се сдържа, да запази тона си тих. - Дай ми малко почивка, Саймън! Става ли?

- На кого говори, по дяволите? - това беше новият пазач: старче с отпуснати бузи, с лице като на хрътка и с дръжки от стомна вместо уши, облечено в стандартна маслиненобозава униформа. Нож на десния хълбок, кобур на левия, разтегателна палка на кръста. Стомната и другият пазач на смяна бяха зад едно обикновено дървено бюро, поставено пред дълбока камина, в която пращеше огън, чак в другия край на затворническата къща.

Един глас, който разпозна:

- Убий ме, ако знам!

Вторият пазач, Ланг - „Предател, изсъска Саймън, разкъсай гръкляна му, избоди очите му и ги изяж като грозде!“, - се прозя широко и се протегна.

- Винаги говори така.

Тези пазачи трябваше да са на петнайсет-двайсет метра, но все пак Питър чу всичко това високо и чисто въпреки камбаните. Беше станал като прилеп, прихващаше звуци: „сссс” когато остатъчна вода по някой пресен дънер изсъскаше и се изпареше, КРЪЦ-кръц от кожения колан на Ланг, когато той ходеше; дори скърцането на ботуши по снега извън затворническата къща. Понякога мислеше, че чува други много тънички гласове в главата си. Нищо отчетливо, по-скоро врява като от претъпкана гара с много висок таван.

- Господи, така, както си говори - каза Стомната, - е малко призрачно.

„Призрачно. ХАХАХАХА!“ Не. знаеха какво е призрачно. Тези бам-бам-БАМ бяха призрачни. Да не спиш изобщо, беше призрачно. И старият кошмар, който виждаш, когато си буден - оранжева кръв в тъмна вода и лодката, и очите, които бяха дупки в камък, - това беше призрачно. Нещото, на което растяха електрически червени крила в мозъка ти, беше призрачно.

Изгледа как ръката на Ланг пропълзя в мазния сив шлем от изтъняла коса и се зарови там за едно хубаво драс-драс.

- Шефът казва, че са халюцинации - каза Ланг, докато пърхотът посоляваше раменете му. - Трябва да преминат. Ако стане много шумен, иди и го цапардосай няколко пъти! Това ще го накара да млъкне.

- Аз не съм халюцинация - прошепна Саймън. Гласът му винаги идваше от сляпата точка отдясно на Питър. Надявайки се да го хване, Питър понякога рязко се извърташе, но Саймън се изплъзваше като проблясване на живак.

- Знам го - каза Питър, въпреки че една малка все още нормална част от ума му също прошепна: „О, да беее!“.

- Къде е шефът все пак? - попита Стомната. - Няма го от седмица.

- Знам, че съм истински - каза Саймън.

- Ш-ш-шт! - прошепна Питър. - Саймън, моля те, бъди тих! Искам...

- Последно чух, че шефът е взел група Чъкита. Иска да види как се справят - каза Ланг. - Каза, че се учат по-бързо, когато излизат в екипи, особено когато имат достатъчно в тях.

- О-хо - каза Саймън.

Това привлече вниманието на Питър. Достатъчно в тях? Какво? Ланг и Стомната не говореха само за съкилийниците му. Тогава за кои? Фин имаше различни Променени? Колко различни? Помисли си за камбаните. Помисли за това колко добре чуваше всичко и за постоянната завеса на стария сън. Помисли за мръсника в черепа си. „И Саймън. Чувам някой, който знам, че не може да е тук. Ами ако...“

- Исусе! Те и ние заедно - от това ме полазват тръпки. А какво става с онова нещо? С очите им? Като това, което става с него? - Стомната изкриви палец към килията на Питър. - Изкарва ми ангелите. Като нещо от филм.

„Чакай! Какво става с мен? - Пръстите му проследиха очертанията на очните му гнезда и хьлмчетата на затворените му клепачи. Очите му бяха толкова ожулени, че можеше да плаче кръв. - Очи, очи в мрака, дупки в камъка. Но аз имам истински очи. Освен ако и аз не се променям в нещо друго. Освен ако Фин е...“

- Да, но ще се радваш, когато дойде времето. Още много от тях. По-добре едно Чъки да изяде куршума вместо мен - каза Ланг.

- Може би - Стомната прозвуча колебливо. - Но ти казвам, ще отнеса шибаната глава на първия, който ме погледне накриво. Ами тези Чъкита тук и на другите места? Имаш ли представа какво иска шефът от тях?

- Някои от тях той взема - каза Ланг. - Тези, които смята, че са по-умни, предполагам. Но какво ще правим с всички останали? Да пукна, ако знам!

„Фин има повече Променени, не само тези тук. Разделил ги е на групи: тези, които оставя на мира, и тези, които... дрогира?“ Питър можеше да си представи. Колко беше глупаво да повярва на Фин, когато дъртото копеле каза, че могат да се справят само с десет Променени наведнъж? Трябва да бяха минали повече от пет месеца, откакто нещата отидоха по дяволите. Милицията на Фин е била тук много преди това. Фин е бил подготвен светът да се разпадне. „Значи работи с Променените и върху тях по някакъв начин, не само опитомява неколцина като любимци. Подбира най-умните, най-бързите, най-добрите.“

Какво можеше да иска фин от останалите обаче - от тези, които бяха тук с него, Питър не можеше да си представи. Те не бяха храна - е, поне не за Променените, които убиваха, но не се хранеха един с друг. Какво можеше да е замислил фин за тези деца, много от които бяха от Рул?

Още една мисъл: „Той има мен. Той знае всичко за мен“. А дали Фин знаеше за Саймън? За Пени? Ами ако търсеше и тях?

„Успокой се, няма да ги намери! Никой не знае къде е Пени...“

- Не знам - каза Саймън. - Фин има теб. Какво те кара да мислиш, че не може да разбере? Трябва да направиш нещо, Питър.

- Направих, каквото можах. Запазих те жив. - Питър имаше чувството, че някой е пъхнал претоварения му мозък в блендер. - Загубих всичко заради теб.

- Не - каза Саймън. И проклет да беше, ако не прозвуча като Фин. - Ти беше изгубен, когато реши, че Зоната е добра идея. Беше изгубен, когато излъга в полицията, не каза истината за нещастния случай, за лодката и за Пени.

- Мислиш ли, че не знам? - Един крясък кипна в гърдите му. „Недей, недей, недей, не може да крещиш!“ Той захапа меката плът на бузата си до кръв. Болката беше ярка, но не съвсем достатъчна, не. „Крещенето не помага. Ако крещиш, те нараняват. Ланг ще те рита, ще те бие. Но няма да те убие. Така че това няма да свърши, докато ти...“

- Тогава направи нещо, Питър! - каза Саймън. - Спри Фин! Направи ход! Направи нещо!

- Млъкни! - Ръмжейки, Питър хвърли онова ляво стъпало през клетката си. - Млъкни, Саймън, просто млъкни!

- Хей, хей! - каза Ланг.

- Моля те, боже! - Стенейки, Питър се помъчи да се изправи, обви пръстите си около железните решетки, прилепи се до стената и се хвана здраво с юмруци за метала срещу поредната вълна от болка. „Не, не, не, Питър, не крещи, Питър, не крещи!“

Не за първи път се почуди колко дълго и силно трябва да удря главата си, за да се пукне черепът му и мозъкът му да се смачка като жълтък на яйце. Можеше да се приближи до решетките, където чакаха Променените. Да провре ръце и да придърпа Кейт по-близо, да я остави да забие зъби в гърлото му, да и даде да опита първа. Щеше да е свършило, преди пазачите да отблъснат нея и съкилийниците и назад. Но той беше страхливец, не можеше да се остави да умре. Не беше готов, а и трябваше да мисли за Пени и за Саймън. Имаше го и Крис.

Да брои, можеше да брои. Броенето беше добро нешо. ,Десет клетки, има десет... - Трескавият му поглед ги докосваше една след друга. - Пет от едната страна, една, две, три, четири, пет...“

- Това малко прасенце отишло на пазар, това малко прасенце останало у дома, това малко прасенце имало печено говеждо... помогни ми, помогни ми, помощ,... бам- бам-бам...

- Добре, това е доста откачено - каза Стомната.

- Не, не, не, нененене - припяваше Питър, удряйки слепоочията си и клатейки глава напред-назад. - Осем... осем, осем, осем, осем дни от камбаните, но десет клетки, десет, десет, десет, десет малки прасенца, квик, квик, квик... - той чу гласа си да се издига в дрезгав фал- цет. - Квик, квик, квик, квикквикквик... не, спри! Спри, спри! - Питър не осъзнаваше, че подсилва думата с удари по челюстта си, докато кокалчетата му не се ожулиха болезнено.

- Да направим ли нещо? - попита Стомната.

- Ако започне да рови из очите си или нещо такова - каза Ланг.

- Правил ли го е някога?

- Само веднъж.

- Спри! - изпъшка Питър, но вече не бе сигурен на кого говори. Трябваше да спре с това, да започне да се контролира. Удряше челюстта си отново и отново: по-силно, по-силно. Този път меката вътрешна плът на бузата се раздра от зъбите му. Устата му се напълни с вкус на метал и блатна вода - лодкama дълбоко в тъмното, - вкус, който той познаваше много добре. „Но това съм аз, това е добре, отрезви се той. Това е моята кръв, не е някой, когото е трябвало да изям...“ - Не! - Той се изправи рязко, сякаш някаква скрита пружина внезапно се беше разбила 6 кръста му. - Няма да мисля и за това. Ще мисля за нещо друго. Ще мисля, мисля, мисля. - Започна да обикаля килията си пред очите на Променените, но далеч от сграбчващите им ръце и... „Кейт, Кейт, Кейт, обикаляй, обикаляй, обикаляй. Брой, прави нещо, прави каквото и да е, но се стегни!“ - Стегни се, стегни се, стегни се, аз съм Питър, аз съм в килия, аз съм в лагер...

- Ти си Питър, ти си в килия, ти си в лагер. - Саймън беше ехо, призрак от гробището на спомените на Питър. - Ти си в килия, това е ад, а аз съм Саймън и десет малки прасенца започнали да квичат. Квик-квик- квик...

- Не те слушам.

- Говориш с мен.

- Не те чувам - изкрещя Питър през онова бам-бам-БАМ. - Исусе, моля те, остави ме! - Горната част на главата го болеше толкова много, сякаш някой бе пробил черепа му с тухла. - Моля те, боже, моля те! Защо не ме оставиш да умра?

- Защото не ти е дошло времето - каза Саймън.

- Но аз не мога да понеса повече. - Питър прокара език по горната си устна, обирайки един ред вече много позната ивица изсъхнал бакър и стара сол. - Моля те, Саймън...

- Саймън? - попита Стомната.

- Внук на Преподобния - отвърна Ланг отегчен. - Беше много близък с това хлапе.

- Внук? Мислех, че Крис Прентис е внук на Йегър.

- Той също, което е странно, защото старецът имаше само едно дете.

- И как е станало това? - попита Стомната.

- Да пукна, ако знам - отвърна Ланг.

- Не ти е позволено още да умреш, Питър - рече Саймън. - Пени и аз имаме нужда от теб.

- Не мислиш ли, че знам? - Вбесен, той се завъртя, опиша се да го сграбчи, но не хвана нищо, защото Саймън се изплъзна извън обхват. - Ти имаш нужда от мен, Пени има нужда от мен. Но не мога да ви помогна точно сега. Не разбираш ли? Дори не мога да помогна на себе си.

- Коя е Пени? - попита Стомната.

- Сестра му. Хората от Рул казаха, че била истинска красавица. Просто - Ланг сви ръце пред гърдите си - супер.

- Млъкни! - Питър извърна глава толкова бързо, че хвръкна кървава слюнка. Но в сърцето си се зарадва, защото така можеше да мрази някой друг освен себе си. - Не произнасяй името на сестра ми! Дори не си го помисляй!

- Беше заминала, когато аз дойдох. Чух, че може би е подивяла - пазачът продължаваше да говори, сякаш Питър не беше там. И това беше истина в известен смисъл. Ланг плъзна бледорозовата змиорка на езика си по зъбите, нацапани с черни петна от загниване и никотин. - Срамота! Истински хубаво е да покажеш на всички тези момичета какво може един мъж...

- Млъкни! - Стискайки решетките с две ръце, Питър сгъна лакти като шимпанзе. - Млъкни, Ланг! Ще те убия, ако не млъкнеш, млъкни, млъкни!

- Така ли? Така ли? - Остъргвайки стола си назад, Ланг се пресегна към калъфа. С един замах на китката му шейсет сантиметра черна хромирана стомана прещрака на мястото си. Пазачът премина половината разстояние до килията на Питър, пляскайки желязото с остро метално дрънчене дан-дан-дан, което някак беше в синхрон с онова бам-бам-бам. В другите клетки Променените се свиха назад. - Ставаш корав ли, момче? Ще ме убиеш ли? Искам да видя как ще опиташ.

„Да! Давай, пръсни ми черепа, смачкай мозъка ми, убий ме, убий ме, убий ме!“

- Давай! Давай!. - изви Питър. - Хайде, тъпако, хайде! Там си достатъчно смел, можеш да говориш как ще покажеш на момичетата що за мъж си, така че, давай!

Бузите на Ланг почервеняха.

- Не мисли, че аз няма...

- Ланг! - Стомната беше на крака. - Не мисля, че е добра...

- Млъкни! - Напредвайки, Ланг удари желязото с едно свирепо БАМ. - Ти, малък пикльо...

- Питър - беше Саймън, но и не беше. Спокоен и тих, този глас беше въпреки това мощен; ритник в стомаха, който му изкара въздуха. - Питър, недей!

И просто така Питър почувства как желанието му за бой се изпарява, оставя го без кости, слаб. Погледна надясно, където Саймън винаги се носеше извън погледа му, но ахна, щом въздухът внезапно се раздвои и Крис - блещукащ и сияен - се появи.

- Питър. - Лицето на Крис беше яркобяло. - Спри! Не можеш да ги победиш така.

- Крис? - Питър вдиша. Коленете му опитаха да се сгънат. Гледката го хвърли назад толкова силно, че ако не стискаше решетките, щеше да рухне на мръсния цимент. Крис не можеше да е тук, той го знаеше, фактът, че Крис беше... „Ами ако е мъртъв? Не, моля те, боже!“ Гърлото на Питър се стегна от мъка. Зрението му се замъгли и той стисна здраво очите си. - Крие, не може да си тук. Не може да те виждам. Не те виждам.

- Така ли? - излая Ланг. Когато отново удари решетките, звукът беше много по-слаб и не нарани ушите на Питър толкова. Защо беше така? - Гледай в мен, когато говоря!

- Отвори очи, Питър! - каза Крис. - Погледни ме! Нека ти помогна!

- Не. - Питър трепереше, беше му студено, толкова студено. - Ако го направя... ако те виждам, значи си мъртъв или Променен и...

- Виж ме! - каза Крис. - Чуй ме!

Не можа да се спре. Клепачите му се отвориха и той извика. Лицето на Крис беше тебеширенобяло, очите му не бяха черни, а шокиращо блестящовиолетови. Не трябваше да поглежда. Трябваше да закрие очите си. Ако продължаваше така, щеше да ослепее. Но се боеше, че ако погледнеше другаде, ако потърсеше Саймън или Кейт с очите като кошута, или Ланг, или дори Фин, гледката щеше да го унищожи напълно. Мракът имаше своя собствена ужасна светлина.

- Виждам те. - Беше халюцинация, видение, призовано от трескавия му ум, защото нямаше нищо друго, никаква надежда. „Никога няма да се събудя от това, защото никога не спя.“ - Крис... Боже... помогни ми!

- Аз ще ти помогна. - Ланг отново удари решетките.

- Ще ти помогна. - Винаги спокоен, гласът на Крис бе хладна кърпа върху горещо чело, вода в пустиня. - Но трябва да слушаш. Трябва да ми се довериш и да правиш каквото кажа.

Крис не беше там. И той като Саймън не беше истински. Те бяха халюцинации. Бяха симптоми от миналото и неговият избор, и очи като дупки в камък, и черна вода, дълбока и спокойна като гроб. Това беше едно съзнание, раздвоено само срещу себе си. И все пак Крис беше гласът на разума, частица от ума на Питър, не по- голяма от стотинка, която се опитваше да се изрази и да му помогне да оцелее... „Слушай този глас, слушай го внимателно!“

- Какво? - каза Питър. - Какво искаш да направя?

- Отдръпни се от решетките, Питър! - рече Крис. Не им позволявай да те нараняват повече! Още не си достатъчно силен.

- Вече не съм каквото и да било. - Бавна гореща капка се процеди по бузите му. - Не съм силен. Саймън е прав. Аз съм нищо.

- Сега вече се учиш - каза Ланг.

- Можеш отново да бъдеш силен - продължи Крис. - Ще бъдеш. Но трябва да си достатъчно смел, за да се откажеш от този бой засега.

- Но аз ще падна - възрази той.

- Само на пода. Довери ми се, Питър!

- Оооох! - изстена той. Направи четири препъващи се стъпки назад, преди ставите му напълно да омекнат и да се свлече на коленете си.

- Видя ли? - Ланг прибра палката. - Не можеш да оставиш малкото лайно да ти се качва на главата.

„Вече са се качили на моята.“ Свеждайки глава, Питър разтърка очи с юмруци като уморено дете и започна да се дави от насъбраната мъка и вина в един ужасен звук, който все пак някак, изглежда, караше тези проклети дрънчащи камбани да затихнат поне за малко. Или може би Ланг беше прав и каквото и да беше направил Фин, щеше да прерасне в нещо много по-лошо, ако изобщо беше възможно. Допускаше, че беше, и това го плашеше. Може би беше добре, че не можеше да спи, защото може би в съня си щеше да се промени. И какво щеше да бъде тогава? „Съжалявам, Крис, толкова съжалявам, толкова...“

- Няма нищо - каза Крис, сякаш успокояваше малко дете, което си е ожулило коляното. - Ш-ш-шт, всичко е наред. Ти направи, каквото можеше. Не трябва да се предаваш.

- Но какво направих! - Питър покри лице е ръцете си. „Боже, никога няма да ми простиш.“

- Първо трябва да простиш на себе си - продължи Крис и халюцинация или не, Питър имаше нужда да чуе точно това. Много по-късно той щеше да се зачуди точно кой беше отговорил.

- Помогни ми! - прошепна.

- Помогни си сам! - беше гласът на Крис и не беше.

Беше малко от Саймън и не беше. Беше тих, спокойствие в центъра на буря, окото на урагана, мястото, където въздухът е неподвижен като стъкло, мехур извън времето. - Контролирай се! Намери място, където да се скриеш!

- Място, където да се скрия?

- Да, специално място, за което само ти да знаеш. Прати Питър там и ще те намеря отново! Чакай точния момент! - Пауза. - Сега яж, Питър! Прости на себе си и живей!

- Добре - думата беше солена, а гласът му далечен. Изтривайки сълзите си, той се повлече на ръце и колене през изсъхналата урина и спаружените изпражнения по пода към стъпалото, което лежеше настрана като забравена обувка.

- Давай! - каза тихият глас. - Прави каквото трябва!

- Добре - каза отново Питър. Пънчето над глезена завършваше със съсирек, оскъдни парцали суров мускул и мишешкисиво сухожилие. Стискайки с предните си зъби парче увиснала кожа, Питър дръпна внимателно, експериментално. Първоначално имаше лека съпротива. Помогна си с ръце, оголвайки месото от стъпалото като препечени ребърца. Кожата издаде мек звук, който му напомни как майка му късаше стари памучни гащи на парцали за прах и Питър започна да дъвче.

Вкусът беше невероятно гаден - като загнил черен дроб, оставен да позеленее. Вкусът беше животът му.

- Сега това - каза Стомната - е толкова шибано гадно, че нямам думи.

21

- Имам да ти казвам нещо, скъпа. За онова обаждане. - Баща и бавно се оттегля назад, макарата прави трак-трак-трак, докато той дърпа рязко въдицата нагоре и надолу, нагоре и надолу. Рибките обичат кукичката да подскача. - За онова снощи.

- Ъ-хъ? - Ели не слуша наистина. Лек бриз, все още хладен за ранния юни, шепне през ръцете и. Водата е толкова стъклена, че сякаш има друго небе, уловено под повърхността и. Трябва да се фокусира върху своята плувка, но вниманиято и се е отклонило към един мъжки гмурец, който се носи покрай далечния бряг. Когато накланя глава, тя вижда червения блясък на очите му. Повдигайки врат, гмурецът изкряква малко призрачно - това е звукът на езерото Гранични води в Минесота и на риболова с баща и - и както винаги праща тръпки по гръбнака на Ели.

- Студено ли ти е? - Баща и плъзва ръка по рамената и. - Искаш ли моя пуловер?

- Не - гушва се тя в него. Той мирише на сапун „Дав“ и на обгорен пясък, защото Ирак никога не се отмива. След първата си мисия баща и влезе под душа на дядо Джак с всичките си дрехи и екипировка, докато тя се бе курдисала на ваната, а дядо и се беше облегнал на касата на вратата, без да се усмихва.

- Измих и изпрах всичко, преди да тръгна - каза баща и, пускайки душа с пълна сила, - но вижте това!

Водата рукна чиста и се оттече калносива, което я изненада. Дядо Джак беше писал статия във вестника за войниците, а баща и бе пратил видеофилм с пясьчна буря. На него цветът на Ирак изглеждаше ярко неоновооранжев, а не мъртво пепелявосив.

- Две минути след като вземеш душ, отново си мръсен - каза баща и през течащата вода. - Пясъкът никога не се отмива.

Дядо Джак беше бесен с дни след това:

- Всичкият този проклет пясък задръства каналите ми - но тя го хвана внимателно да събира пясъка в малък буркан като за сувенир.

- Просто гледам гмурците - добавя тя. Иска и се баща и да не беше говорил. Тя най-много харесва момента, преди рибата да клъвне. Веднъж отнесена, стръвта вече е като нещо счупено, защото това, което става после, е въпрос на живот и смърт. Животът на рибата свършва просто така - само защото Ели е подмятала кукичка със сочен червей точно тази сутрин, когато тя е минала наблизо и е решила: „Хей, това изглежда доста интересно“.

- О! - баща и замълчава. - Както и да е, онова обаждане...

- Да? - От шубрака на брега внезапно излиза мама гмурец с две кафяво-черни пухени топки. Ели усеща вълнение. Сутринта е толкова спокойна, въздишката на вятъра е толкова лека, че тя може да чуе писукането на патенцата и мекото бухане на майката. - Виж! - прошепва тя. - Бебета!

- А-ха. - Той стиска ръката и. - Скъпа, трябва да ти кажа нещо важно.

- Добре. - Очите и са залепнали за писукащите пиленца. Бащата се носи плавно, докато майката се плъзва във водата, а бебетата я следват: пльос-пльос. - Какво?

- Трябва да замина отново - казва той.

За секунда думите просто не стигат до нея. В другия край на езерото семейството гмурци се потапя под лилиите. Тя чува как някъде наблизо цопва риба, която е разбила повърхността, за да хване буболечка. Но вътре в нея всичко е станало мъртво и сиво като иракския пясък.

- Какво?! - пита тя, изправяйки се бързо, сякаш тя е червеят на кукичката. Възрастните гмурци също извръщат глави, сякаш и те са стреснати от новината. - Ти едва се върна!

- Преди шест месеца - казва той, очите му гледат водата и той подмята кукичката, сякаш животът му зависи от това. Баща и носи косата си войнишки къса и по бялата като коремче на риба кожа зад ушите и в основата на врата му е плъзнала червенина. - Трябваше да е година, но имат нужда от мен. Един от другите водачи и кучето му са били... те са извадени от употреба - начинът, по който го казва, означава, че са мъртви, но темата е табу, нещо, което баща и нарича лошо джуджу. Изразът „убит по време на акция“ носи нещастие. Ако кажеш „мъртъв“, все едно стъпваш на мина. Мъжете и кучетата не умират, те са „извадени от употреба“. - Мина е с друг водач, но аз я познавам, така че...

„Не тя е важна, а аз - това иска да каже Ели. - Тъпо куче!“ Сякаш баща и и дядо Джак са решили, че тя е като тази Мина, сигурно е време да пратят Ели при друг водач.

- Кога? - и това не е каквото иска да каже, но споровете няма да помогнат. Погледът и отскача от него към двойника му във водата. - Все едно. Няма значение.

- Две седмици. - Във водата двойникът на баща и отвръща на погледа. - Трябва да подредя някои неща, но можем да... - гласът му заглъхва. Тя дори не може да си представи какво е мислел, че може да каже, за да оправи нещата.

Тя не казва „добре“. Или „мразя те“. Или „всеки път, щом заминеш, все едно умираш, а аз съм толкова уплашена, сякаш и аз умирам“. Освен това първото е дребна лъжа. Тя загубва интерес към гмурците. Вместо това се взира в малкото водно момиче точно до нейния воден баща, който казва:

- Колко още?

- А? - Ели примигна назад от спомена за онази юнска утрин към тук и сега, през март. Изпълнено с високи облаци, следобедното небе беше с цвета на варен белтък. Когато вдигна поглед от синьо-черното око на дупката в леда за риболов, трябваше да заслони очите си с ръка. - Какво каза?

- Казах, колко още? - Дългите мигли на Илай бяха заскрежени. Точици лед бяха полепнали по шала му и висяха от оръфаната му шапка като коледни украшения. Бузите му бяха червени като боровинки. Гушнал пушката си, той тропна крака с преувеличено потръпване. - Замръзвам. Как можеш да правиш това? - Той посочи с брадичка въдицата в голата и дясна ръка. - Пръстите ми щяха да окапят.

- Защото не се движиш наоколо - каза тя и върна вниманието си към въдицата, като я подръпваше нежно нагоре-надолу, нагоре-надолу и подмяташе кукичката. Честно казано, ръката и се вледеняваше, а ноктите и посиняваха от студ. Няколкото пъти, когато с дядо Джак бяха ловили риба в леда, той винаги палеше огън на брега, за да може тя да се стопли с горещо какао, овъглени наденички и почернели сандвичи. Устата и се напълни със слюнка при спомена. Можеше да убие за сандвич. С горчица и сос. И със запечен лук.

- Добре ли си? - Веждите на Илай, деликатни и с цвят на мед, се сключиха.

- Да. - Тя се помъчи да спре въздишката. Нещо, което дядо и беше казвал, изплува: „Ако желанията бяха риби...“. Не беше добра идея да мечтаеш за каквото и да било напоследък. Само свършваш депресиран или разплакан, или и двете, а проклета да е, ако се разревеше пред Илай. Той беше сладък и въпреки факта, че беше на дванайсет, двамата се мотаеха заедно. (Джейдън ги наричаше „убийците“, което Ели просто не разбираше.) Но Илай можеше да е и малко глупав. Понякога тя мислеше, че трябва да пази него. Ели кривна глава към двете близки дупки, където беше заложила нанизите. - Можеш ли да извадиш тези? Трябва да разчупя заложените въдици, а след като имам около петнайсет от тези...

- Аз? - Илай не си падаше по рибешката слуз, а Ели беше имала добър следобед: четиринайсет черни риби, всичките по двайсет и пет сантиметра.

- Е - каза Ели, извръщайки поглед към брега и към търпеливите им коне, които чакаха под клюмналите клони на висока канадска ела. Наблизо няколко гарвана подскачаха по снега и вероятно се надяваха на пареща купчина рибешки черва, докато една строго изглеждаща чайка беше кацнала на върха на ледена скала. - Предполагам, мога да почакам. Ще ти трябва помощ със свредела.

„Да, значи аз нося цялата риба и такъмите.“ От друга страна, тя знаеше, че това, което Илай наистина искаше да избегне, беше прибирането на такъмите. По-точно, да избегне мястото, което беше близо до склада за такъмите. Дори конете мразеха онази част от гората. И тя не беше луда по нея, но не беше такова момиче.

- Е - каза тя, изтегляйки въдицата и посягайки със заучена небрежност към един вътрешен джоб на парката. Извади оттам пластмасов контейнер и отвори капачето. В легло от дървени стърготини, затоплени от телесната и топлина, лежаха тлъсти бели личинки, всяка с дължината на върха на кутрето и. Тя нежно измъкна едно дебело момче от гърчещата се маса. - До-бреее - каза, промушвайки личинката с кукичката. Беше истинско прахосничество - тя вече беше набучила една. Но Илай имаше нужда да усети огън под задника си. - Ако искаш да изчааакаш и да ми помогнеш с такъъъмите...

- Боже! - Устните на Илай, ярки като череши и твърде деликатни за момче, се изкривиха. - Мразя, когато правиш това.

- Ам-ам - отскубвайки още една гъсеница, Ели млясна с устни. - Вкуусноо...

- Гадост! - Илай се престори, че повръща, но се хилеше. „Веселяк“, би казал дядо Джак. - Добре, печелиш. Само спри! - каза Илай, навивайки стоманената верига с наниза и осем изпъстрени с черни петна риби, закачени през хрилата, от дупка в леда. - Гадост - каза отново, като държеше пляскащите риби на една ръка разстояние. Сивият помияр Рок долетя като куршум, следван неотлъчно от Мина. - Ръкавиците ми миришат на риба - оплака се Илай, докато развълнуваните кучета подскачаха в кръг около него. - Рок винаги мирише на риба. Седлото ми мирише на сардини.

Ели преглътна изръмжаване за убийствени пръдни, въпреки че дори и тя беше уморена от пушена риба. Виж, един хотдог...

- Поне всички ядат.

- И ти винаги миришеш на риба. - Илай издърпа втория наниз. - Колко още ще се бавиш, за да знам кога да се притесня, че си била изядена?

- О! Ха-ха! Може би още час, час и половина - каза го просто така. Откакто загуби Алекс и светещия Мики Маус, Ели нямаше и най-смътна представа кое време е. - Не много дълго. Все още има достатъчно светлина.

- Сигурна ли си, че ще се оправиш с такъмите?

- Разбира се. Винаги се оправям - промърмори тя под нос, но повика Мина и накъдри една весела вълна.

Гарваните се напериха, когато Илай приближи брега, но щом подмина към коня си, без да спре, се вдигнаха като черен облак да го гълчат по пътя му.

Само на две въдици имаше нещо - рибките нямаха и двайсет сантиметра и тя ги пусна. С Мина, която припкаше до нея, тя окачи дръжката на стара пластмасова кофа за боя, която използваше за такъми, и се отправи по леда към дупки, дето беше издълбала тази сутрин чаак ей там.

Езерото беше много дълбоко и се подхранваше от поток някъде в западната част. Това значеше, че водата близо до потока беше много по-топла и езерото никога не замръзваше изцяло. Вместо това леденият чаршаф постепенно се превръщаше в парцалив кишав ръб, от който тя винаги стоеше на здравословно разстояние. Когато приближи далечната въдица, тя видя изправено оранжево флагче и почувства прилив на въодушевление.

-Добре - каза тя на кучето. - Там има нещо. След като взе останалата част от пътя на бегом, тя се отпусна на колене и започна да откача кордата. Когато я подръпна и усети колко е лека, въодушевлението и се изпари. - Ех, да му се не види! - Нещо бе грабнало стръвта и изчезнало. Тогава видя как единичната корда се беше накьдрила и разбра, че няма никаква тежест в края. Влакното беше скъсано надве. Нарочно беше използвала единично влакно. Беше много по-еластично и смекчаваше пораженията от кукичката, така че устата на рибата не се разкъсваше.

- О, това е била една силна риба! - И голяма. Жълтият костур обичаше дълбоки води. Както и щуката. Имаше много месо в тези риби. - Може би трябва да използвам сплетено влакно - каза тя на Мина, която само облиза водата от пръстите и. - И да издълбая малко по-широки дупки, ако искаме да хванем тези големи момчета. Откопчавайки ножа си, марка „Лийк“, от неръждаема стомана, от джоба на панталона, тя освободи острието с отработено перване на палеца. В едно много мъничко тъмно килерче на ума си си пожела да можеше да покаже на Том и Алекс какво може да прави сега. Тя винаги си пожелаваше това.

„Трябва да престанеш!“ Тя използва острия връх на ножа, за да махне възела на скъсаното влакно, после хвърли въдицата в пластмасовата кофа. През последната седмица след случилото се с Крис тя беше мислила твърде често за Том и Алекс, много повече, отколкото беше добре за нея.

„Това е твоят дом сега, така че се справяй!“ Щеше и се да мисли за неща, върху които би могла да въздейства. Например как да хване повече и по-големи риби, които сънуваха бавните си зимни сънища в дълбоките води под по-тънкия и по-слаб лед на плитчината. Но повече дупки означаваха повече време, за да ги поддържа чисти с брадвата си. Хрущейки по снега към брега, тя обмисли проблема. Дядо Джак използваше гумените постелки от стария пикап, за да покрива риболовните дупки. Но да намери кола, можеше да е трудно. Исак, Хана и доста от другите деца някога бяха амиши и все още силно вярваха в бог. Всички места, на които живееха, бяха на амиши, а те не използваха коли. Но може би обикновен килим или парцалена черга?

- Трябва да попитам Джейдън - каза тя на Мина. - Той е като Том. Нали знаеш? Поправя всичко. Помниш ли например онзи стар камион, който Том и аз...

„Спри!“ Потискайки спомена, тя избърса една бърза парлива сълза. Трябваше да престане с това тъпо връщане към Том и Алекс или към баща и и дядо Джак. Ръката и се промъкна към врата и намери кожената връв, на която висеше малък дървен медальон. Хана беше казала, че амулетът - някаква странна амишка или германска магическа джунджурия - ще я предпазва от зло и от тъжни мисли. „Ха!“ Беше просто обърнат знак на мира. Тъпо. Сякаш можеше да бърши работа при всички спомени, които все се измъкваха от онзи тъмен килер. Тези за Том винаги я подсещаха за Алекс и обратното. Всеки водеше до една и съща картина: Том, чието лиие беше изкривено в агония, докато снегът разцъфваше буйно в червено под крака му, а Алекс с ръце, оцапани с кръвта му, крещеше: „Копелета! Копелета!.“.

Амулети за добър късмет? „Ха!“ Пръстите и пуснаха кожената връв. Тя беше истински джуджу за лош късмет. Нейна беше вината, че простреляха Том. „Той каза, че се грижи за хората си, Алекс ме спаси от планината, а виж сега! Заради мен вероятно и двамата са...“

- Неее! - тя спря стона със свита ръка. Още една бърза сълза се търкулна по бузата и. Сега и се искаше да беше задържала свирката на Алекс. Тъпо беше да я дава. Една свирка беше нещо, което можеш да използваш, не тъпо парче дърво с германска дрункулка на него. Свирката беше като част от Алекс. „Точно като писмото от майка и.“ Полагайки длан на сърцето си, Ели усети как пликът прошумолява в найлоновата си обвивка, сгънат в един вътрешен джоб. Не можа да спре Харлан да открадне родителите на Алекс. „Но взех писмото на майка ти, Алекс. Спасих го за теб.“

Както може би Алекс и Том щяха да спасят нея? Не че Хана или Джейдън, или Илай бяха толкова ужасни, но Ели просто не можеше да се отърве от усещането, че нещата нямаше да бъдат нормални отново, докато не се съберат всички заедно. Което водеше до свирката. Да даде на Тоб свирката на Алекс, беше отчасти импулс, отчасти умишлено. Той беше толкова болен и уплашен да не го изоставят. Тя се надяваше, че свирката - все едно самата Алекс - ще го развесели и ще го направи силен по същия начин, по който караше нея да се чувства по-добре и в същото време наистина тъжна. „Ще ми я върнеш, когато оздравееш“ - казала му беше тя.

Но в една скрита част на ума и - място, което тя не посещаваше често, защото беше твърде болезнено - се таеше друга идея. В нощта, преди да се появят Харлан, Марджъри и Брет, Том и Алекс бяха говорили за Рул. Ели помнеше шумоленето на карти и гласа на Том. Тя се беше опитала да отиде в Рул след Харлан, само че се беше загубила. Беше извадила късмет, че Джейдън я откри. Но след като момчето от Рул дойде и взе Тоб, Ели се надяваше, че докато го лекуват, някой ще намери свирката и ще я покаже на Алекс. (Защо някой би го направил, тя не знаеше. Беше глупаво. Но беше нещо като писмо в бутилка.) Тогава тя щеше да разбере къде да я намери и щеше да каже на Том, защото, разбира се, Алекс щеше да го е спасила, и те щяха да дойдат за нея... просто така.

Ако Том беше добре. Ако все още беше жив. Ако не беше като горкия Крис - момчето от Рул, което само се беше опитало да помогне.

Докато Хана не беше отишла и не беше сторила онова, което бе сторила, и вече нямаше как да го върнат обратно.

От небето дойдоха още силни печални викове, когато трио гарвани отлетяха от запад на изток, следвани от още шест. Още по-високо тя забеляза издайническото реене на няколко чайки. Намръщена, Ели обърна поглед назад към брега. Чайката все още беше там, но гарваните бяха изчезнали. Дълбоко сред дърветата проблясна нещо в светлозелено и един кедър, залюлян внезапно, разпръсна фина завеса от сняг.

- Това е странно - каза Ели. Гарваните обичаха рибешки черва точно толкова, колкото и всичко умряло или умиращо. (Е, може би без човекоядците.) Това беше още нещо, което Джейдън беше казал: „Ако искаш да знаеш къде е отишъл еленът, който си ударил, не следвай кръвта! Търси гарваните!“.

„Но сега тях ги няма.“ Тя прокара очи по ниските клони и по заснежените вечнозелени храсти. Все още виждаше издуващия се облак от фин сняг. Там, където преди имаше много птици, сега беше останала само чайката. Което беше малко странно.

Със свредела на лявото рамо и с пушката 22-ри калибър на дясното тя грабна отново пластмасовата кофа и се затътри отново бавно към брега. Пушката беше марка „Савидж“, но Джейдън я наричаше „пукало“, което значеше, че не прави нищо, а само добавя тежест, но я караше да се чувства по-добре. Свределът и не беше петнайсет килограма като онзи на дядо Джак, но беше дълъг и неудобен за носене. По същество беше по-скоро копие, на чийто връх имаше две невероятно добре наточени остриета от неръждаема стомана.

Напред тя видя Мина да подскача след чайката. С тревожен грак птицата се вдигна от мястото си, направи кръг и пусна една дълга струя. Мина спря в последната секунда, но не достатъчно бързо. Струята в зелено и бяло се размаза по муцуната и и чайката размаха крила нависоко с един гръмогласен писък: „А-ха-ха-ха!“.

- Да ти е за урок! - каза Ели, докато Мина просто изсумтя и се отъркаля в снега. Когато навлязоха сред дърветата, тя видя чайката обратно на скалата и можеше да се закълне, че птицата още се смееше.

Точно този имот беше огромен, вероятно някога е бил съставен от две и дори може би три ферми с много декари земя и много допълнителни постройки. Илай беше тръгнал наляво по гориста пътека, която щеше да го отведе обратно към къщата. Ели се отправи надясно с коня си - дребна калнокафява кобила на име Бела - по криволичещата пътека през гората от дъбове и високи лиственици. Напред в едно сърповидно оформено сечище пътеката се разклоняваше надясно и наляво. Един поглед към това разклонение и Бела се подплаши, изправи се на задните си крака и разтресе глава с дрънкане на метал и кожа.

- Добре, добре, голямо бебе! - Ели слезе от коня и завърза юздите около един як дъб. Никой от конете не обичаше тази част от гората. Дясната пътека не водеше до нищо хубаво. - Куца работа! - измърмори тя мрачно. Подтичвайки до нея, Мина я погледна и Ели каза на кучето: - Обзалагам се, че ако ставаше въпрос за теб и за мен, те нямаше да се откажат толкова бързо.

Да, но когато Джейдън и Хана намериха нея и Мина, те не бяха ранени толкова тежко, колкото беше Крис. „Смъртно ранен“, беше казала Хана за Крис, което бе начин да каже „ранен толкова лошо, че не мога да го оправя“. Но може би имаше шанс. Крис можеше да е много силен или пък Хана можеше да е сбъркала. Това, че не опитаха, не беше честно. Том и Алекс винаги опитваха. Те щяха да се борят...

- Знаеш ли, Ели, никак не е добре да мислиш за това. Само ще започнеш да се самосъжаляваш. - Тя изпусна мъчителна въздишка. Защо си спомняше Том и Алекс, баща си и дядо Джак толкова много днес? Не можеше да е заради риболова. Тя ловеше риба през цялото време. - Да, но ми липсват непрекъснато - каза тя, ядосана, че носът отново започваше да я сърби. Скоро щеше да се разврещи като малко дете. „Концентрирай се върху положителното, както казваше дядо Джак винаги.“ А Хана, Джейдън и Исак бяха мили. - Но не са Алекс. - Тя свърна по лявата пътека. - Те не са Т...

До нея Мина внезапно сигнализира с тихо, но отчетливо пухтене. „Опа!“ Хваната насред крачка, с единия крак над снега, Ели остана напълно неподвижна. В гърдите сърцето и се преобърна от тревога. Мина не гледаше лявото, а дясното разклонение. Не ръмжеше (добър признак), но ушите и бяха изправени, тялото и - вцепенено. Това не беше добре. Беше злe. Ръмженето беше нещо лошо, защото означаваше, че там има или непознати възрастни, от които тя нямаше полза, или човекоядци, от които имаше още по-малка полза. „А и това не беше тяхното време на деня все пак.“ Но нещо беше подплашило кучето. Какво?

От небето долетя още един рязък писък и тогава тя най-после чу това, което Мина беше доловила. По дяволите! Доколкото можеше да се досети, конят и вероятно се беше подплашил по-рано, защото беше доловил това, което тя не беше. Но сега Ели го чу. Звучеше като... гласове? И то много. Като претъпкан училищен двор в междучасие. И идваше някъде от дясната пътека. Наблюдаваше как Мина слуша. Кучето все още беше нащрек, но не ръмжеше. Значи... не е опасно? Вероятно не възрастни все пак, не хора. Не живи във всеки случай.

После я озари.

- О, боже! - каза и едва не се плесна по челото като Хоумър Симпсън²¹. Птиците. Гарваните. Затова имаше толкова много. Гарваните бяха мършояди, привлечени от смъртта. Беше както Джейдън каза: Ако искаш да разбереш къде е горкият ранен елен, гледай за гарвани! Беше напълно логично.

„Да, но искам ли да отида там?“ Защото сега имаше избор, нали? Някой трябваше да провери това. Щеше да и отнеме един час да стовари екипировката си, да се довлече обратно до коня си, а после да трамбова до къщата. Тя беше тук сега. Някой трябваше да избави горкия елен от мъките му, а тя трябваше вече да порасне.

Том щеше да го стори. Алекс също.

Като постави внимателно свредела напряко на ведpoто, тя свали пушката от рамо и освободи затвора. При този звук Мина завъртя опашка одобрително.

- Да, по-добре да играем на сигурно, отколкото да съжаляваме. Така че, хайде! - Ели погали кучето си. - Да го направим бързо!

Вървенето не беше ужасно, въпреки че за Ели това не бяха нито любимата пътека, нито любимото място във Вселената. За десет минути шумът се усили и вече се различаваха грачене и крякане. Глъчката беше огромна като в планината в Уакамау, когато дядо Джак умря, а главата и щеше да експлодира. Този път обаче, вместо да затъмнят небето, лъскавите гарвани се бяха стълпили по дърветата.

„Еха!“ Нещо привлече вниманието и. Един студен пръст пропълзя по прешлените на гръбнака и. Нещо и подсказваше, че птиците едва ли са се събрали тук само за да чакат нещо да умре. Но каква ли беше причината? Тя сведе очи към снега. Последния път, когато тя, Джейдън, Хана и Илай минаха по този път, беше преди седмица. Междувременно беше валял сняг и тя видя, че следите им са запълнени.

Но видя и нови. Човешки следи.

„О, боже! - Едните бяха малки. Не много по-големи от нейните всъщност. - Дете? - Ръцете и се стегнаха около пушката. - Дете, ранено дете?“

Или можеше да е типът дете, което тя наистина не искаше да среща. „Не, не може да е човекоядец. Мина щеше да знае, тя винаги знае.“ Провери кучето, което все още беше нащрек, но поддържаше крачка. Отново не разтревожена, но определено и казваше, че нещо не беше съвсем наред. Вниманието на кучето беше приковано от нещо право напред. Ели също погледна в тази посока и се чу как изпуска тежко ахване.

Сечището беше малко и в средата му се издигаше сива варовикова сграда с покрив от плочи. Имаше два прозореца от двете страни на дървена плъзгаща се врата. Пред нея бе разположена рампа, която приличаше на широк изплезен език.

Магьосническите знаци, нарисувани върху камъка, бяха малко странни. Точно под стряхата имаше бели като кост звезди с по пет лъча, които минаваха около цялата сграда, а това бяха символи, които според Хана трябваше да изобразяват небесата. Над плъзгащата се врата имаше единична висока арка, очертана с черна боя и запълнена с пурпурна. Вътре в арката имаше три еднакви сини триъгълника. Предполагаше се, че арката е фалшива врата - врата на дявола, беше казала Хана, - направена, за да измами Сатаната да си удари главата.

Имаше и други магии. Нарисувани полуарки, направени в същия стил над и под всеки прозорец, тъй че, ако някоя вещица се опиташе да се покатери, щеше да се препъне в това, което Исак наричаше „крак на вещица“.

С тези магьоснически знаци на пръв поглед човек би помислил, че това е хамбар. Но това не беше логично, защото цялата сграда беше от камък, издигаше се съвсем самотна в гората и наистина беше доста отдалечена от всякакви полета и пасища. Нито Джейдън, нито Хана имаха представа какво е било първоначалното предназначение на тази постройка. Когато за първи път попаднаха на нея, тя беше съвсем празна.

На Ели обаче тези прозорци винаги бяха приличали на празни очни гнезда със странни пурпурни и сини клепачи. Ако оставеше очите си да се разфокусират малко, можеше да види и черепа.

Което беше съвсем уместно, като се имаше предвид какво се намираше вътре в момента.

Изглежда, нещо се беше пресегнало и привлякло тези гарвани, защото имаше стотици. Птиците се бяха наредили по плочите на покрива, крепяха се по дъските, стискаха стряхата. Още гарвани се рояха по снега или пристъпваха наперено по рампата като войници. Разстилаха се по сградата като вълнуваща се маса от ярки очи, блестящи пера и черни човки.

Гарваните знаеха къде живее смъртта.

Защото тази сива прилична на череп сграда беше мястото, където бяха телата.

22

Осем дни след като взриви мината, в самото начало на март, като големи буреносни облаци пристигнаха гарваните. Том знаеше какво значат те. Постой около военна зона и ще научиш. Искаш да разбереш къде са телата? Огледай се!

Факт. Колкото е по-студено, толкова по-бавно се разлага плътта. Но също така е вярно, че най-дълбоките нива на мината са много топли, дори толкова горещи, че е невъзможно да се работи в тях без вентилатори и проветрение. Очевидно старата мина на Рул беше просто достатъчно топла, за да започнат труповете на хората да гният и пълни с газ да изскачат на повърхността на новото езеро като безброй балони от човешка кожа.

Въпросът беше кога да тръгне. Синди идваше всяка сутрин, така че това време отпадаше. Следобедите бяха по-безопасни, но трябваше да се предвидят стражите. Не искаше никой - особено Синди или Люк - да разбере какво прави. Щяха да се опитат да го спрат, да настояват да дойдат с него, а той искаше да е сам. Така че оставаха късните следобеди. Ако изчислеше времето правилно, със ските можеше да стигне доста бързо, да заобиколи пътя, който би го вкарал в полезрението на стражите, и пак да му остане достатъчно дневна светлина, въпреки че щеше да се върне след мръкнало.

„Кога?“ Всъщност въпросът не беше ли по-скоро дали ще се върне? Някога? Или никога? Защото в известен смисъл Том беше заминал, беше довършен, напълно изчерпан. Той не се беше чувствал така никога. Нито след Афганистан, нито след Джим. Нито дори когато бе прострелян и Харлан взе Ели. Не и след Джед и Грейс, когато си мислеше: „Да, убий всички врагове! Не е трудно“. Въпреки това, което каза на Люк, възможността да избере живот без никаква надежда да види Алекс отново, беше като да се остави на течението. Слагаш единия крак пред другия, докато повече не можеш да вървиш.

Независимо от това едно нещо бе кристално ясно. Очевидно тя беше там, в това езеро, заедно с всички останали мъртви.

И нямаше абсолютно никакъв начин Том да я остави на гарваните.

Беше участвал в Дългата разходка и преди. В Афганистан противобомбеният костюм винаги беше крайна мярка, когато роботите не вършеха работа или - както в неговия случай - трябваше да се направи избор между губещи ситуации. Така че бе вървял сам към смъртта много пъти. И все пак в този случай беше още по-лошо. Това щеше да бъде най-дългата и най-самотната разходка в живота му.

Езерото беше сюрреалистично. Задръстване от частично разложени тела, затънали в леда и почернели от гарвани. Изглеждаше, че Променените са вярвали в запасяването с продукти за черни дни. Или може би просто бе имало много гладни малки Чъкита на тази опашка за храна и е било по-лесно да се отскочи до обора за добитък, когато е трябвало да се намери нещо за кльопане. Имаше и много умрели Чъкита, които лесно се различаваха от другите мъртви, не само защото всички те бяха млади, но и понеже нищо - дори гарваните - не ги докосваше.

Том огледа през бинокъла езерото, прокарвайки внимателно поглед от лице на лице. Без да му обръщат внимание, птиците кълвяха празни очни ябълки, удряха с клюновете си по костите, скачаха от едно противно раздуто тяло към друго, сякаш играеха сложна игра на дама. Един гарван се подхлъзна при кацането върху заледения подпухнал корем на един възрастен мъж, преди да се оттегли на по-безопасно място върху носа му. Птицата намушка с клюн и отцепи парче от буза. Замръзналата зеленикава плът се откъсна със звук, който напомни на Том за накъдрен целофан.

Той гледаше как гарванът пъха месото в човката си и после в гърлото. Ако това беше Алекс, щеше да се спусне долу толкова бързо с бравото на Джед, че гарванът щеше да стане на облак от пера и червена мъгла и да иде в ада, преди да разбере, че е мъртъв. „Или може би е по-добре само да раня това нещо. После да го хвана и да го разкъсам.“ Можеше да види и това. Толкова подробно като прожектиран наобратно кадър, филмът се въртеше в ума му. Том виждаше как птицата се бори, а той стиска все по-силно и по-силно, докато не усети лекото тупкане на сърцето и в дланите си и хрущенето на костите...

Само че някак в ума му филмът се беше променил. Вместо гарван сега държеше момче за врата и то се опъваше и бореше, но Том го беше яхнал, душеше го и гледаше как лицето му става мораво. Той убиваше Крис Прентис за това, което беше направил. Това видение беше толкова реално, че Том можеше да почувства обезумялото драскане на ноктите на Крис върху ръцете си.

„Не можеш да се измъкнеш, Крис. Няма да ти позволя. Аз съм силен и ще те убия, ще те смачкам, ще те накарам да платиш за това, което си и направил...“

Един дълбок стон си проправи път през гърдите на Том. Боже, да убие Крис, щеше да е хубаво, щеше да е толкова хубаво и, Исусе, той го желаеше. Тази нужда да убие нещо беше нокътят на нещо ново, драскащо ребрата на Том, беснеещо да бъде родено.

„Но не мога да те пусна. - Измъкването на ума му от видението изпоти горната му устна. - Трябва да се държа.“ Притиснал трепереща рька към гърдите си, Том почувства двете плочки, които висяха на верижка около врата му. Едната беше на Джед от Виетнам, другата бе принадлежала на сина му Майкъл, който беше умрял в Ирак. Том стисна плочките по начина, по който баба му стискаше молитвената броеница. „Трябва да спра. Не мога да си позволя да се изгубя в това.“

Езикът го болеше там, където зъбите бяха пробили плътта. Той изплю събралата се в устата му кръв и видя как тя стопи снега сред приличащите на неправилни звезди следи, оставени от птичите крака. Много животни имаше насам всъщност. Погледът му се прехвърли на няколко издължени петпръсти следи, които трябваше да са от еноти, а после към една единична дълбоко през снега. От вълци вероятно. Те бяха достатъчно тежки и повечето глутници вървяха в индианска нишка. „Гарвани, вълци и еноти се тълпят за храна.“ В устата му отново се бе събрала кръв, която имаше вкус на ръжда, и Том се изплю. Много животни. Погледът му се плъзна по по-малка група отпечатъци, които изглеждаха почти като на куче. „Лисиците също са били заети.“ Нищо чудно. С всичките тези тела езерото на практика беше...

- Шведска маса - прошепна той и при това мислите му се препънаха и спряха, защото внезапно разбра какъв тип следи нямаше.

„Чакай малко!“ Взривяването на мината беше като да ритнеш мравуняк. Много от Чъкитата бяха умрели, но останалите се бяха пръснали - вероятно се бяха отправили на север към Рул. Оттогава не беше имало активност при мината. Но той беше виждал военна зона. Оцелелите винаги се връщаха, за да спасят каквото могат. И въпреки това единствените човешки отпечатъци около езерото бяха неговите, в което нямаше смисъл. Цялата тази безплатна храна и нищо, което да спре Чъкитата да дойдат или по-старите да се върнат. Само че никой не беше го направил.

„Тогава къде са, по дяволите?“

Надигайки се върху плоския камък, той огледа брега надясно и наляво. Доколкото виждаше, изобщо нямаше човешки отпечатъци. Той обърна поглед право на запад. Слънцето вече беше на средата на пътя към хоризонта, слабата му светлина започваше да добива цвета на пресен съсирек кръв. Очите му докоснаха първо пълната с отломки плоскост, преди да се прехвърлят на повалените дървета. Нощта, в която взриви мината, Чъкитата бяха дошли от тази посока. В ума си той повтори това, което беше видял, докато мината се срутваше под краката им - тези момчета, черни като мравки, които се превиваха през преспите. Петима бяха дошли пеша, но двама бяха на ски. Накрая Чъкитата бяха открили огън и бяха прогонили него, Люк и Уелър от възвишението. Но това, за което Том не се беше замислял много, беше защо тези момчета изобщо се бяха отправили в тази посока. Защо тичаха към бедствието? И още по-интересно беше какво имаше тук, което липсваше другаде?

- Алекс? - това беше точно, той можеше да усети туптенето, тръпката, която си проправяше път през вените му. - Господи! Не ви интересувахме ние. Бяхте дошли за Алекс, това трябваше да е. Стотици вкусни ястия, сред които да избират, но те бяха дошли за Алекс и само за нея. Но откъде знаеха? Свирката беше първата му мисъл, но той я беше чул, след като забеляза Чъкитата, така че можеше да бъде само...

- Миризма? - думата излезе в облаче пара. - Подушили сте я? Боже мой! - Оглеждайки равнината, погледът му помете през снега от ляво надясно, следвайки естествената линия на земята и на потопа от чакъл. - Вие бяхте на ски. Качихте се на възвишението. Дойдохте право за нея, не се отклонихте, не се поколебахте, защото знаехте къде е тя... - Той трепереше, мислите му подскачаха като номерираните топки на тотото. - Слизате долу, взимате я, а после духвате бързо. Само насочвате ските си, заставате на линията на срива и се спускате надолу...

Думите се изпариха на езика му, когато погледът му беше привлечен от нещо източено, което стърчеше от малка планина отломки. Клон? Не. Твърде право. Какво беше това?

- О, боже! О, боже! Моля те, моля те! - припяваше той, докато бавно настройваше фокуса. - Моля те, моля те, мо... - нещо нечленоразделно, бездиханно, не съвсем вик, изскочи от устата му. Сърцето му подскочи толкова силно, че го усети в зъбите си. - Боже! - ахна той. - О, боже!

Защото там - заковани в обсега на бинокъла - бяха черната дръжка и каишката за китка на щека.

23

През зимата, когато някой умреше, имаше три възможности. Можеше да погребеш тялото, да го изгориш или да го складираш. Погребението беше за предпочитане, беше нещо религиозно за Хана и Исак. За Ели беше нещо като „добре, все едно“. Но без багери нямаше начин да разкопаят достатъчно дълбоко за приличен гроб до пролетта. Плиткият гроб беше като покана за мършоядите и - никой не го казваше, но всички го мислеха - може би дори за човекоядците, ако изпаднеха в отчаяние. Или ако бяха като гарваните и можеха да ядат всичко.

Кремирането отпадаше. Исак просто не позволяваше. Отново онова религиозно нещо или може би бяха неговите и на Хана магически работи... Ели не знаеше. Единствените тела, които изобщо изгаряха, бяха на човекоядците. Но не бяха го правили отпреди Коледа, защото просто беше твърде студено и Джейдън мислеше, че всички човекоядци са заминали на юг, където остатъците бяха по-добри.

И оставаше складът - място, където в дълбокия мраз на Горния полуостров телата не можеха, нямаше да изгният. Без разлагане, без миризма, без мършояди.

И все пак сега над къщата на смъртта имаше гарвани.

* * *

- Не разбирам. - Зашеметена, Ели направи предпазливо кръг, местейки поглед от редиците гарвани по покрива на къщата на смъртта към върховете на гората. Повечето дървета нямаха листа, а голите им клони бяха преплетени като пръсти на скелет. Някои от тях сега бяха натежали от птиците и се огъваха под тежестта им. „Откъде дойдоха всички те? Защо?“ Звукът, който издаваха гарваните, беше почти механичен, сякаш хиляди ножици се отваряха и затваряха рязко. Но птиците не изглеждаха опасни. Мина щеше да изръмжи или да излае, или нещо такова. А тя не беше разтревожена. Беше просто... любопитна.

- Е, аз не съм - каза Ели на кучето. Това беше много плашещо. - Трябва да се върнем. Трябва да кажем на Джейдън... - Какво? Боже, всички онези гарвани бяха при къщата на смъртта, а тя беше уплашена до напикаване, за да погледне?

„Алекс нямаше да се подплаши. - Тя стегна захвата върху пушката. - Том щеше да отиде.“

- Добре, хайде, Мина! Можем да го направим. - С туптящо сърце тя тръгна по пътеката, а кучето вървеше редом до нея. Отпред птиците се въртяха, отдръпваха и прииждаха към сградата като вълни на безспирно черно море. На ръба, където свършваше снегът и започваха гарваните, тя спря, после плъзна ботуш напред около петнайсет сантиметра. Птиците се завихриха настрани. Тя направи още една бавна плъзгаща стъпка, после още една, докато ятото първо се раздели, а после затвори редици, след като тя и Мина преминаха. Ефектът беше зловещ, сякаш се носеха през басейн от черен живак.

Спря при плъзгащите се врати. Не бяха заключени. Исак и Хана винаги казваха, че магическите знаци са достатъчна защита. Но за да влезе, Ели трябваше да използва и двете си ръце, а не гореше от желание да пуска пушката.

- Не позволявай нещо лошо да се случи, момиче! - каза на Мина. Окачвайки ремъка на пушката на дясното си рамо, Ели обви ръце около дръжката от ковано желязо и дръпна. Вратата издаде неохотен писък, железните колела изстъргаха в метал, къщата на смъртта изпусна леден въздух, който миришеше на платно и борова смола. Сбърчила нос от силната миризма, Ели се извърна да провери птиците. В отговор гарваните килнаха глави, обръщайки черните перли на очите си към Ели, сякаш за да я видят по-добре. Внезапно уплашена да ги гледа твърде дълго, тя бързо отмести поглед и пристъпи от рампата в сградата, преди да си спомни - твърде късно, - че птиците могат просто да я последват. Но не го направиха. Тракайки с човки и грачейки, гарваните се струпаха точно на прага. И все пак нито една птица не протегна крило, нито скочи да я последва. А тя затвори вратата само за да бъде от сигурната страна.

Изчака малко, докато очите и се пригодят към внезапния мрак. Къщата отвътре беше огромна, почти като пещера с тези каменни стени, които се извисяваха до тавана от оголени греди, направени от същото тъмно дърво като плъзгащата се врата. Право напред, в центъра, имаше дървени палети, от тези, които фермерите обикновено използват за сено, наредени по три на дължина и три на височина.

Само че сега на тях имаше тела.

* * *

Ели знаеше реда. Телата първо се измиваха, след това в тях се втриваха ароматни масла и накрая се обвиваха в бял чаршаф. Хана винаги слагаше подсилена със заклинания малка торбичка върху гърдите на мъртвите, после зашиваше конопеното платно и слагаше върху него пурпурна петолъчна звезда. Тогава тялото се слагаше така, че главата, подкрепена от малка възглавница, да гледа на изток. Посоката беше важна - някакви дрън-дрън за рая и възкресението, - но Ели беше изключила. Баща и беше умрял далеееч на изток от тук и се беше върнал у дома в еквивалента на много малка кутия за обувки. Със сигурност нямаше да го види скоро да се върне към живота и да мине през вратата. Добре, това беше язвително. Но все пак...

След врявата отвън къщата на смъртта беше толкова тиха, че Ели чу как преглъща слюнката си. Доколкото знаеше, тук всичко беше наред. Е, ако не броеше телата. От умрелите деца там две бяха ранени от човекоядци. И оставаха пет, на които беше дадена отрова, защото бяха започнали да се променят. Предпоследното тяло беше на стареца с Крис - този, чийто врат беше счупен от люлеещия се боздуган.

- Е, сега какво? - прошепна тя, защото не изглеждаше редно да говори по-силно. При звука на гласа и Мина неспокойно премести тежестта си и после направи няколко колебливи крачки към палетите. Ноктите и цъкаха по камъка. Ели мислеше, че може би трябва да повика кучето обратно, но после се сети: „Чакай! Виж какво прави кучето!“.

Очакваше Мина да подуши всяка торба. Но тя не го направи. Вместо това отиде право при краката на последния палет и тялото там - толкова тъжно, - преди да обърне поглед към Ели.

„Е? - изглежда, питаха кехлибарените очи на кучето. - Няма ли да дойдеш?“

Ели не беше осъзнала, че се движи, и дори не беше помислила за това, докато не усети ледената милувка на камъка под коляното си, докато коленичеше до Мина. Кучето не толкова се взираше в тялото, колкото... е, наблюдаваше го много, много внимателно. „Но какво търсиш?“ Ели остави очите си да пропълзят по издутината на главата, после се спуснаха надолу до издатината на стъпалата и пръстите. Нищо за виждане. Погледът и се върна на тънката палатка на пурпурната звезда върху гърдите на тялото. Нямаше представа какво означаваше този магичен знак или с каква цел Хана слагаше торбичките на врата на умрелите...

В следващата секунда мислите и избледняха, когато най-после видя нещо, което не трябваше да се случва, не можеше да бъде.

Когато звездата върху гърдите... помръдна.

24

Том нямаше истински спомен да е мърдал. Но сигурно го беше направил, и то много бързо, прехвърляйки се от ски на снегоходки и тътрейки се надолу с дълги помитащи крачки, за да се изтъркаля през снега, покрай скали и около повалени дървета. Имаше скок във времето - една странна запъваща стъпка, нещо като зацепване на повредено дивиди, и той вече беше на колене до щеката. Раницата му и бравото на Джед бяха сега на снега, а той трошеше ледени отломки с ножа си „Кабар“. Дъхът му излизаше на резки задъхани хрипове, докато мушкаше с острието, за да разкрие сребристото копие от фибростъкло, нашарено с весели бели снежинки. Когато освободи достатъчно, прибра ножа в калъфа на крака си, после обви с две ръце пластмасовата дръжка и дръпна бързо. Щеката се измъкна. Кръглият накрайник го нямаше, но твърдият метален край беше непокътнат. По дължината той реши, че може би е била използвана от момче или високо момиче.

„Трябва да е била от техните.“ Пот изби по бузите му и се процеди във врата му. Поглеждайки през рамо, видя подутина на земята зад себе си. Беше на линията на пропадане, както и щеката. Това значеше едно от три неща. В най-лошия случай щеката е била пометена дотук, докато собственикът и е бил още на възвишението. В най-добрия собственикът е бил със ски и е надбягал лавината, но е загубил щеката някъде по пътя.

„А има и нещо по средата.“ Той прокара очи по земята, търсейки издайническа издатина от счупена ска, може би дори от друга щека. „Той лети надолу на ските си, сърфира по снега, но тогава лавината го преобръща...“

Тази мисъл се закова на място, когато умът му регистрира нещо, подаващо се от снега може би на около два метра вдясно - малка кафява гърбица, която лесно можеше да се пропусне, защото приличаше много на камъче.

Само че не беше. Слънцето вече бе достатъчно ниско и светлината по искрящия сняг беше яркочервена като прясна кръв. Той знаеше точно каква беше тази кафява гърбица.

„Ботуш. - Дъхът на Том замря в гърдите му. - Това е върхът на ботуш, това е ботуш, това е...“

- Не, не! Алекс, Aлeкc! - Разкъсвайки ръкавиците си, той напъха пръсти в тънкия слой хрущящ лед, въпреки че умът му крещеше, че не може да е тя, че това е лудост. Но тук беше щеката, а сега имаше и ботуш и те бяха дошли за нея, така че това можеше да е тя, може би, той трябваше да я измъкне, да я измъкне, да я измъкне, да я измъкне! Обезумял, Том загреба снега. След няколко минути се показаха връзките, после тънкият ръб на син вълнен чорап. Петата беше здраво вклинена в дълбоката цепнатина между два камъка и той можеше да познае, че тя е спряла под ъгъл, главата по-ниско от ботушите.

Освен ако не беше Алекс. Не беше ли този ботуш твърде голям? И глезенът... ,Дебел, твърде голям, но може би това е от чорапа и ъгъла, и...“

- Не, ти си, ти си, трябва да си ти, знам го. О, боже, Алекс! Алекс! - каза той, пъхайки ръце в снега чак до лактите. Пръстите му се склкзчиха около нещо твърдо, вдървено. Крак и това беше нейният десен, позна по ботуша. Имаше тяло тук и то беше на Алекс, тя беше тук долу, знаеше го.

Освен ако... Огромна черна буца ужас кипна в гърдите му. Освен ако този крак не беше всичко, което щеше да намери. Нещо, достатъчно мощно, за да образува кратер във възвишение и да повлече чудовищен поток от сняг, скали и дървета, нямаше да се затрудни да разкъса човек на парчета, чупейки кости толкова лесно, сякаш са вейки, пръсвайки крак тук, ръка там.

Разкрачен над мястото, където мислеше, че трябва да е тялото и, той започна да блъска с юмруци снега, сякаш бяха пневматични чукове. Не смееше да използва ножа. Ами ако я наранеше, ако я порежеше? Снегът се разделяше на буци, сбити не само от налягането от инерцията на лавината, но и от собствената му тежест. Имаше и камъни, които, внезапно освободени, отскачаха встрани. Не можеше да спре, не би спрял, но, боже, искаше да спре. Знаеше, че трябва.

„Трябва да знам, не искам да знам... Това не може да е тя, защото ако е тя, за мен няма да остане нищо след това.“

Но трябваше да види, трябваше да знае. Той копаеше и изхвърляше тежки блокчета сняг, изравяйки този гроб, изсечен от лед и скали. Появи се извивката на бедрата и - първоначално просто като лек намек, след това се оформиха очертанията на торса, обвит в леден балон - мъхестозелена парка, издута от сняг, надиплена отстрани. Погледна бегло и продължи. По-късно, да, по-късно щеше да я освободи напълно, но сега трябваше да я види, да намери лицето и, лицето и, лицето и... Той заора през снега, като удряше, разбиваше и издраскваше пътя си към раменете й, после към врата, крещейки като побъркан: „Алекс, Алекс, Алекс, Алекс, Алекс?“.

Най-накрая - стори му се, че е минала цяла вечност, но всъщност стана за минута - всичко, което ги разделяше, беше тънък воал от сняг и лед. И точно тогава той спря.

„Не искам да видя това.“ Дълбока и силна тръпка на ужас премина през костите му. Малки червени следи от одраните му ръце бяха опръскали снега като захарни пръчици. Беше виждал такива хора - обвити плътно в метри превръзки, превърнати в груби анонимни мумии. Опитът да се намерят лицата им беше винаги най-лошото. Понякога мястото на кръвта помагаше - огромни ръждиви петна, просмукали се през марлята, за да бележат, че тук нещо липсва. Но най-лошите моменти идваха, когато това, в което се взираше, беше празно: без извисението на носа, без разширението на челото и дупки там, където трябваше да са очите. Най-лошото беше, когато нямаше нищо.

И сега беше така - сякаш Том бе закрепен над подплатен със сатен ковчег и гледаше надолу към тяло, толкова осакатено, толкова напълно унищожено, че погребалният агент е трябвало да увие тънък лен около лицето като последна добрина, като знак на милост.

„Моля те, боже, не може да е тя! Имам нужда да я открия, но няма да мога да понеса, ако това е тя.“

- О, Алекс - каза той и използва мекото на дланта си, за да помете възможно най-нежно последните части от ледения покров от лицето и.

Пет шокиращи секунди по-късно той започна да крещи.

25

- А-а-а-а! - крещейки, Ели замаха с ръце като Уили Койота, току-що открил, че пада от скала. Пушката и издрънча на камъка. Кучето изскимтя, когато Ели се катурна от коленете на задника си. Обезумяла, тя пропълзя обратно. Можеше да усети как устата и виси отворена, очите и се опитват да изскочат от местата си, а следващият писък си проправя път от стомаха и.

Това беше. Тя се махаше оттук. Гарваните, тази зловеща стая, пълна с мъртви хора, чувал, който мръдна... Вероятно там имаше мишка или плъх, или нещо друго, което ядеше очите на трупа или езика, или...

„Но няма миши изпражнения - каза един тънък глас от някоя по-разумна част от ума и. - Няма дупки в платното.“

- Значи е м-м-малка д-дупка - каза тя.

„Студено е - каза търпеливо гласът. - Телата са замръзнали, забрави ли? Не могат да изгният. И не миришат.“

- Да, но тогава защо гарваните са тук? - това беше глупаво. Тя спореше със себе си. Но се почувства по-добре да чуе собствения си глас. Сякаш се сдоби с повече контрол. - Все едно, че не са замръзнали, нали?

„Може би това е причината. Освен ако гарваните също не значат нещо друго“ - предположи гласът.

- Какво? - Ели се намръщи. Как можеше гарваните да са нещо повече от това, което бяха? Тя беше на път да попита гласа какво, по дяволите, иска да каже, когато си помисли: „Глупачке, говориш със себе си. Какво мислиш ти, че имаш предвид?“. Нямаше никаква представа, а гласът със сигурност не казваше. От своето място до палета Мина я гледаше с озадачено изражение, сякаш се чудеше за какво беше цялото това нервничене.

„Звездата помръдна, нали? - Можеше ли да греши? Ели стисна очи толкова здраво, че видя светулки да изпълват мрака. - Може би беше облак или нещо друго.“ Фактът, че нямаше синьо небе, нито каквато и да било възможност да има облак, беше...е, това нямаше значение.

„О, я стига, голямо бебе! - отваряйки отново очи, Ели разклати ядосано глава. - Ти мина през гарваните. Отвори тъпата врата. Защо ти беше всичко това, ако ще се държиш като малко момиченце?“

Тя взе отново пушката, ръцете и трепереха много силно. Стисна ги здраво, за да изгони страха. Краката и бяха омекнали като преварени макарони, затова се издърпа към палета на ръце и колене, като си повтаряше наум отново и отновно като молитва: „Том може да го направи. Алекс щеше да го направи. Том може да го направи. Алекс щеше...“ Но държа очите си приковани към пода през целия път и не посмя да погледне към тялото в тази торба, все още не. Вместо това тя остави главата си леко да се опре в рамото на Мина по начина, по който тя понякога пъхаше муцуна в дланта и, когато искаше да бъде погалена. Кучето изсумтя във врата и, после прокара топъл успокоителен език по бузата и, сякаш за да каже: „Хей, няма нищо, Ели. Всички имаме право да полудяваме от време на време“.

- Да. - Заравяйки лице в рамото на кучето, Ели обви с ръце врата му. После издиша и обърна очи към палета. Пурпурната звезда беше неподвижна. Както и конопеният чувал. Нямаше голям лош таласъм. Само мъртъв човек. Замразен.

Малкият глас внезапно се върна: „Да, ами птиците и Мина...“.

- О, я мълчи! - Ели реши, че е било сянка. Въображението и. За секунда почувства абсурдно разочарование, сякаш паниката беше само начална емоция, нешо, което трябва да разкараш от пътя, преди да стигнеш до истинските чувства. „Както когато дядо Джак те заведе вкъщи и не ти каза за тате, за когото ти мислеше, че е в Ирак и няма да се върне още два месеца. Но тогава отвори вратата и там беше тате, а дядо крещеше: „Изненада!“, но ти беше толкова зашеметена, че се протегна да докоснеш бузата на тате...“ - За да си сигурна, че не сънуваш. Да си сигурна, че е истински - гласът и беше пресипнал. Тя заплака отново. Колко тъпо беше това! „Защо никога не може да стане нещо добро?“ Все още плачеща, без да разбира защо, тя положи ръка върху звездата, а леката издатина на торбичката на Хана остана точно отдолу. Тялото беше неподвижно, но...

„Не! - Тя примигна, сълзите и внезапно пресъхнаха. Ели отдръпна ръката си и я обърна, за да провери дланта като гадателка, която изучава линията на живота. - Не, това не може да е вярно.“

„Е - каза малкото гласче на ума, - можеш да провериш един от другите. После да сравниш, нали?“

- Това е тъпо - но дясното и коляно изпращя в тишината, докато тя се изправяше и отстъпваше странично към друго тяло в горната редица. Травис, мъртъв - е, „отърван от нещастието“, както Хана обичаше да казва - само отпреди месец. Ели прокара длан по платното върху торбичката на Хана. Пурпурната боя на звездата беше надупчена от тънки цепнатини като пресъхнало корито на река. Травис беше неподвижен. Но Травис беше и много, много студен. Студен като камъка, като снега. Като лед. Както и Руди едно тяло по-нататък и госпожа Реймайер два реда по-нагоре.

„Всички са студени. - Връщайки се при последното и най-прясно тяло, тя положи ръка върху звездата. - Всички са ледени кубчета. Но това тук е...“

- Топло. - Пиката на страха промуши гърдите и. - Ти си топъл.

Не беше пламтящо горещ или трескаво, нито дори нормално топъл като нея. Но разликата между неговото тяло и другите... „Това е истинско.“ Тя проследи с поглед как пръстите и изследват хълмовете и браздите на ребрата, сякаш слепец четеше гръдния му кош. По-надолу, точно под последното ребро, тя проследи парчето чвор от ясен, подготвено по някакъв шантав амишки магичен начин, което Хана беше поставила върху мястото, където онзи убийствен шип беше пробил гръдния му кош. „Наистина усещам това.“

Ръката и се върна върху звездата. Сега, когато си позволяваше да спре за повече време, тя откри много леко, но много отчетливо пърхане като пляскане на златна рибка в твърде голяма купа. Хана казваше, че когато мериш пулс, трябва много да внимаваш да не объркаш собственото си сърцебиене с това на другия човек. Затова Ели притисна ръка още малко по-плътно към гърдите на тялото. Рибешкото приплясване отново побутна дланта й, но този път по-силно, сякаш торбичката на Хана беше сърце, което се мъчеше да се изпълни с кръв.

- О! - Ахвайки, Ели се дръпна отново и видя, че тя... че звездата се... - Движи - прошепна. - Ти наистина се движиш - думите звучаха твърде обикновено, но нямаше грешка.

Магическият знак се повдигна и спадна, но не нагоре-надолу - „навътре доброто, навън лошото“ - тип дъх, а бавно поклащане на вълна, сякаш нещо пълзеше там отдолу. „Животно.“ Можеше да усети как умът и сграбчва идеята. Мишка или дори змия, но не, не я притесниха дребни подробности като това, че змиите не излизат, когато е вледеняващо студено. Сигурно имаше животно вътре. Това беше единственото разумно обяснение.

„Но тялото е топло, Ели - каза малкият глас. - Не е замръзнало или леденостудено, то е...“

Ели загуби представа какво каза след това гласът. Защото от конопения саван дойде силен стон.

26

Не беше Алекс.

Том беше разчистил лицето на някакво момче. То сякаш се взираше през него и отвъд - в червеното зарево на това умиращо небе. Ако погледът имаше звук, то този на хлапето щеше да бъде тишина. Празните му очи с равния си и мрачен цвят приличаха на камъни в дълбока вода и бяха също толкова неподвижни. Почти избеляло на цвят, лицето на момчето беше замръзнало в смъртна маска: един безкръвен зяпнал писък. Може би просто се бе задушил до смърт, след като топка лед е заседнала в устата му като ябълка в печено прасе, а снегът е запълнил и двете му ноздри.

- Неее! - изстена Том. Странна тръпка проникна дълбоко в костите му. В един по-нормален момент той може би щеше да се радва, че това не е Алекс. Всяка секунда, в която не я намираше, погребана в леда, разкъсана под снега или натрошена на парчета сред скалите, щеше да бъде още един миг надежда, че тя може да е жива. Онези Чъкита явно са имали време. Те бяха стигнали до нея, бяха я откраднали от него, бяха я отвлекли. Той отново потъна в усещането за земя, която сякаш се раздуваше, повдигаше и пропадаше с трясък. След миг Том дишаше тежко, трепереше и се взираше надолу през сълзящите си очи към мъртвото момче, а яркият пламък в гърдите му се взриви в крясък: - Боже, защо? Какво правиш, какво правиш, какво правиш?

Пред очите му почервеня. Не си спомняше да е вдигал камъка, който, както видя по-късно, беше нащърбен и дълъг като глава на брадва, напълно подходящ за работата. Но времето изпищя, запъна се и спря...

А когато се върна, се чу звук - груб, хрущящ и стъклен. Замръзналата плът на момчето се трошеше, лицето и черепът му се разбиваха на парчета. Или може би това беше умът на Том, който най-после се пръскаше, може би черното нещо отвътре го разпукваше широко, широко, за да бъде родено с вик на агония и скръб.

- Не, боже, не, не, не! - Изправен на колене, ръцете му блъскаха, камъкът брадва цепеше въздуха със свистене, докато той смазваше и удряше, удряше и унищожаваше. - Мамка ти, мамка ти, мaмкa ти!

Защо спря? По дяволите, ако знаеше. Но този приток на маниакална енергия внезапно пресъхна, мускулите му станаха слаби и треперливи и той повече не можеше да издържи. Камъкът се катурна от пръстите му, а Том падна назад, потта се стичаше на вадички по лицето, врата и гърдите му. Боже, той гореше. Опипвайки парката си, той най-после успя да смъкне ципа и да се освободи от тази заплетена прегръдка.

Разбира се, че не беше Алекс. „Ти знаеше, че беше ботуш на момче, погледни глезена, погледни размера, идиот такъв! Как можа да пропуснеш това?“

- Защото... - Той се задави, вдишвайки ледения въздух, който разряза дробовете му. - Ти искаш да е тя, Том. Молиш се да не е тя, но го искаш, имаш нужда от това, имаш нужда от нея и, боже, о, боже...

Полуделите му очи се плъзнаха по тялото - вече видя, че бедрата бяха твърде тесни. „А ръцете? Погледни ръцете, ръцете!“ Беше погледнал право през кокалчетата. Прилепнал до дясното бедро, точно под мястото, където парката се беше дръпнала, имаше кобур с истинско оръжие, което той би познал навсякъде: „Пустинен орел 50 АЕ“ - огромно оръжие за Чъки с големи ръце.

- Губя ума си. - Стенейки, той се претърколи по корем и загреба снега, бялото ставаше розово, докато се отдалечаваше от пихтията, в която беше превърнал главата на това момче. Когато просто не можеше да продължи, той спря и се остави да потъне. Главата му пулсираше, напрежението разпъваше черепа му до крайност. Той долепи охлузените си и окървавени пръсти към слепоочията си и притисна. Под корема си можеше да усети как земята се отваря гостоприемна като гроб; снегът се топеше, превръщаше се във вода и крадеше топлината му. Капризният вятър се спусна от езерото, облиза потта от врата и от плешките му и изсуши влагата от косата му, така че той потрепери. Дъхът му излизаше на хрипове, а вкусът на снега по езика му беше горчив като бронз.

„Просто остани да лежиш тук и забрави! Остани достатъчно, за да заспиш, да загубиш съзнание и да замръзнеш до смърт! Или поеми проклетия изстрел, страхливецо! Един изстрел и ще можеш просто да се измъкнеш от всичко това.“ Не с бравото обаче. Нямаше да е редно да използва оръжието на Джед за това. Мъртвото Чъки обаче имаше игъл - истинско чудовище. Да, но пистолетът е бил под снега. „Механизмът сигурно е замръзнал. С моя късмет ще ми гръмне в ръката.“

Значи не и с игъла. И не тук. Някой от лагера накрая щеше да почне да се чуди и да дойде да търси, при това скоро. Най-вероятно Синди, която щеше да доведе Люк. Дори на гарваните и лешоядите щеше да им трябва доста време, за да го оглозгат до кокал. Не можеше да причини това на никое дете. Нямаше да е редно. Стенейки, той започна да се изправя в снега, докато вятърът въздишаше покрай дясната му буза. Беше се преобърнал и сега гледаше на северозапад. Мъртвото Чъки беше на два часа, поразената гора на девет. Ярки като лазер стрели от светлина напълниха очите му с горещи сълзи и той потрепна инстинктивно, вдигайки ръка. „Дори не знам какво е да живея като всеки...“

Той примигна.

Може би беше заради ъгъла и заради това, че беше се снижил в снега и гледаше в друга посока. Или може би беше толкова съсредоточен върху онази щека, а после и върху ботуша, че виждаше само това, което искаше, вместо това, което беше под носа му през цялото време.

Още един пистолет.

„Не! - Не можеше да повярва. - Не е възможно. Това е трик. Привиждат ми се разни неща.“ Той избърса насълзените си очи. Тази част от снежното поле беше невероятно надъвкана, изпръскана с камъни и дупки. Когато се замисли, снегът също беше натрупан много странно на няколко места, сякаш някой беше копал в него. Сякаш някой бе търсил нещо.

Но формата оставаше ясно очертана и непогрешима. Това, върху което се беше спрял погледът му, беше пистолет, заровен с цевта надолу в снега.

Беше достатъчна изненада. Но той се отърси от шока, след което се заклатушка нататък. Ботушите му се закачаха в скрити камъни и отломки, които се опитваха да го препънат. Достатъчна част от оръжието беше видима за него, за да разбере марката, много преди да падне на колене и да избърше думите „Австрия“ и „19“, отпечатани върху цевта.

Беше глок.

27

Ели не спря да помисли. Когато по-късно си припомняше станалото, не можеше да се сети как ножът се беше озовал в ръката и. Но в следващата секунда имаше проблясване на стомана и клъцване, когато острието проби плата, а после тя грабна платното и започна да пори с върха на ножа здравата тъкан колкото можеше по-бързо. „Внимателно, внимателно!“ Тя проби дупка, достатъчно голяма за ръцете й, после остави настрана ножа, хвана с пръсти от двете страни и дръпна. Чу се едно дълго „храаасс“, когато платното се разпра на две.

Ароматният въздух се изсипа навън. Подсилената със заклинания червена торбичка върху гърдите му, която не бе по-голяма от юмрука й, потрепваше като сърце, което се опитва да си спомни как да бие. Тялото беше напълно пашкулирано в този бял чаршаф, само че... материята не беше съвсем бяла вече. Тънки рубинени паячета бяха прострели краката си през плата, обвиващ бедрата и гърдите от лявата страна.

„Прясна кръв. Кървене... - Тя зяпна омагьосана, ужасът и отстъпи на нещо като благоговение. - Как може да има кървене?“

И тогава гръдният кош... се надигна.

- А! - изцвърка като мишле. Тялото беше започнало да се тресе и да трепери, сякаш се бореше с чаршафа като пеперуда, твърде слаба да пробие пашкула. „Трябва да му помогна, трябва да направя нещо.“

Но чакай, трябваше ли? То... той беше жив или се връщаше към живота, а това беше откачено. Никога не беше гледала някой от филмите от поредицата „Мумията“, но лошите неща не ставаха ли точно така? Глупав човек се препъва в гробница или в нещо такова, намира каменен ковчег и си мисли: „Хей, я просто да отворим този приятел и да видим какво има вътре!“.

- А после глупавият човек умира - прошепна тя. Мумията му изяжда езика, изтръгва му очите или нещо такова.

За части от секундата тя си помисли: „Бягай, бягай бързо, просто тръгвай!“. Можеше да си тръгне и да плъзне на място вратата, да пъхне пръсти в ушите си - „Тра-ла-ла-ла, не те чувам...“ - и да се престори, че не е видяла нищичко. Никой нямаше да узнае. Разбира се, когато се върнеха при пролетното топене, за да заровят телата, щяха да забележат, че платното е разкъсано. Щяха да видят кръвта. Но тя нямаше нужда да си признава. Защото ето какво - как тя можеше да знае, че точно това не се случваше с някои деца, когато се превръщаха в човекоядци? Не всички бяха завършили промяната, нито пък се бяха променили по един и същи начин. Така че, ами ако? Ами ако в секундата, в която тя отвореше този чаршаф, човекът там, който можеше вече да не е човек, я грабнеше и...

До нея Мина сложи лапа на рамото и и изскимтя неспокойно.

„Слушай, Мина! - каза малкото гласче от дълбините на ума и. - Тя щеше да знае, ако това е беда. Хайде, трябва да направиш нещо, Ели, и трябва да го направиш бързо, или той ще умре.“

- Но той вече е мъртъв - каза тя кротко, по начина, по който в час предлагаш отговор, в който не си съвсем сигурен. „Освен ако не е мъртъв. Може да е станала грешка. Хана не знае всичко.“ И това я успокои достатъчно, за да спре мислите си да препускаш извън контрол като ботуши по гладък лед. „Мина знае, че всичко е наред. Тя иска да помогна. Мина винаги знае.“

По дяволите! Ели преглътна в опит да върне сърцето си, което се беше качило в гърлото и, на мястото му, след което потупа с ръце купола над главата на мъжа. От всички места, на които можеше да среже, това беше най-безопасно - вероятността да го нарани беше много малка. Тя повдигна част от чаршафа, мушна с ножа и сряза хоризонтално. „Той е мъртъв или беше мъртъв...“ Сега вече можеше да го чуе - ниско заглушено стенание, което не спираше. През прореза, който направи, Ели можеше да види черната коса и широката плоскост на челото му. Тя пъхна пръстите си под памучния чаршаф, дръпна силно и изсумтя, когато платът се опъна, но след това дръпна отново, тъканта поддаде и се съдра. Кожата му беше много бледа - почти като на личинка. Синьо-сиви петна украсяваха хлътналите места под затворените му очи. Устните му бяха тъмносини като умрели червеи след тежък дъжд. Устата му беше отворена и той дишаше тежко, гърдите му се повдигаха под чаршафа, острите връзки опираха в гърлото му.

- Крис! Крис! - тя отново плачеше, разкъсваше чаршафа, плачеше и крещеше името му.

Той беше гол - нямаше никакви дрехи, - факт, който умът и регистрира бегло, като проблясване на нещо, което си подминал на пътя с много бърза кола. Гърдите му се напрягаха да засмучат въздух. Тя можеше да види как кожата му се изпъва между ребрата.

Но това, което я прикова на място и я накара да започне отново с тих писък, беше кръвта. Алени рози разцъфтяваха там, където Хана беше положила чвора, след като го беше благословила.

„Така не може да стане. - Тя видя, че раните вече не са груби или разкъсани, а накьдрени с новообразувана гранулационна тъкан³¹. - Това е просто амулет, просто дърво.“

Цялото тяло на Крис потръпваше, сякаш беше пъхнал пръста си в контакт. Тя отметна чаршафа от бедрата му, а после от треперешите крака. По него имаше много рани - дълбоки срязвания и по-малки разкъсвания, дупки на всяка длан и пробождания в бедрата. Убийственият удар - истински чудовищното разкъсване, което беше подпечатало смъртната му присъда - беше минал надолу и разкъсал първо диафрагмата, за която Хана каза, че помагала при дишането, а после и черния дроб. Последният не беше нищо повече от голям кървав сак, който лесно се късаше от счупено ребро. Или в случая на Крис, който беше унищожен от тежестта на вратата и от един железен шип. Нямаше начин да се спре кървенето, не и от лоша рана като тази. Крис беше останал жив толкова дълго само защото беше млад и силен.

„Но сега има кръв.“ Тази ужасна рана лъщеше като червеното око на гмурец в разгара на лятото и все пак там имаше и ръб от розова плът като кожа на новородено. „Това е просто вуду. Няма такова нещо като магия, няма такова нещо.“

- Крис! - Ели сграбчи лицето му и осъзна шокирана, че откакто беше започнал да диша, кожата му беше станала по-топла, а бузите му трескаво се оживяваха със свеж цвят. - Крис, чуваш ли ме? Ти...

И изведнъж очите му се отвориха. В същата секунда ръцете му се изстреляха, пръскайки тънки струйки нова кръв, и хванаха раменете и. Случи се толкова бързо, че писъкът и беше едва на половината път към устата и, когато той проговори:

- Помощ! - думата излезе със свирепо пъшкане. Очите на Крис, огромни и черни, задълбаха в нейните и на Ели се стори, че той вижда всичко и нищо едновременно. - Моля те - изпъшка той отново, - п-помогни ми!

28

Том може u да не беше съвсем с всичкия си точно в този момент, но знаеше, че това не е нейният пистолет. От една страна, нямаше предпазител на спусъка, а пък и този на Алекс беше „Глок 22“ - стандартен полицейски тираж с 15-патронен пълнител. Освен това Алекс беше затворник. Нямаше начин Чъкитата да и бяха оставили оръжието на баща и.

Този пистолет беше по-малък - „Глок 19“, но с разширен пълнител. Той прецени, че побира общо 19 патрона. Но все пак нямаше как да провери, нито дори да дръпне назад, за да свали патрона в гнездото. Тънък слой лед покриваше оръжието като вкаменена захарна глазура върху застояла поничка.

„Намокрил се е.“ Собствените му очукани ръце бяха вдървени от студ и той започваше да се тресе. Треперейки, пъхна дясната си ръка под лявата мишница, за да я стопли, докато се навеждаше обратно над мъртвото Чъки. Подпирайки задника си на скалите, той се сви в парката си, но разранените му ръце трепереха толкова силно, че не можеше да затвори ципа, и накрая се предаде. Трябваше първо да стопли ръцете си. Нахлузвайки непохватно ръкавиците си, той проучи възвишението от източната страна. Нямаше никакво съмнение - този глок е попаднал в линията на свличане и или е бил отнесен съвсем сам, или се е изплъзнал от собственика си, докато лавината е фучала надолу. Значи... този глок бе принадлежал на Чъки? Това беше очевидно. Беше видял как седем от тях си пробиваха път нагоре по възвишението, но едва бяха стигнали склона, когато Люк и Уелър го принудиха да тръгне. Значи - подготвени или не, - освен ако не бяха истински маймуни или тренирани рейнджъри като Уелър, който познаваше достатъчно добре въжетата и скалите, достигането до Алекс щеше да е отнело ценно време, с което Чъкитата може би не са разполагали. Така че не беше ли по-вероятно никой да не беше оцелял и други мъртъвци да чакаха, погребани под краката му? Разбира се. Беше намерил щеката. Това мъртво хлапе имаше игъл, а сега намери и глок. Вероятно под снега имаше пушки, ски и всякакви други неща. Само времето и пролетното топене щяха да покажат какви точно, освен ако не се върнеше с лопата и не разринеше цялото поле. Напразно усилие. Знаеше го. Това не значеше, че няма да го направи, но...

„Ледът. - Той плъзна палец по дръжката на глока, усети гладкото плъзване на ръкавицата. Проследи малка замръзнала сълза, която висеше от края на спусъка. - Ледът е сбъркан.“

Приклекнал над Чъкито, той усърдно се опита да измъкне игъла от кобура му. Не се изненада, че масивното оръжие бе заключено здраво и че не успя дори да помръдне предпазителя.

- Но по него няма лед - промърмори, претегляйки игъла, тежък мръсник, в лявата си ръка. Значи оръжието не е било накиснато. - Какво, по дяволите, значи това?

Преди лавината водата беше под земята в мината и се издигаше. Сега имаше много лед, не само ледена покривка върху новото езеро, а също и замръзнал по скалите покрай брега. Но единственият лед тук долу беше крехка повърхностна коричка, а това се очаква от сняг, изложен на слънце и вятър.

Оставяйки игъла върху стомаха на мъртвото момче, но все още стиснал глока, той се надигна. Липсата на лед по игъла значеше липса на вода, но това не обясняваше как се беше намокрил глокьт. „Освен ако Алекс не се е докопала до оръжие. - Мисълта беше като златен пламък, но също така беше и достатъчно откачена, просто поредната лудост в този дълъг следобед на умопомрачение, но Том не можеше да се спре. - Това би обяснило всичко, защото би значело, че...“

- О, Господи! - Той усети как един възел се разхлабва в гърдите му. Очите му запариха. „Стегни се! Не се опитвай да се прескочиш! Но може да е бил неин, нали? Алекс беше в онзи тунел и сигурно си е проправяла път към повърхността. Ако някой може да намери начин да вземе оръжие, това е Алекс и... Ами ако, ами ако...“ - Алекс! - Затворил очи, той кръстоса ръце, притискайки оръжието към гърдите си. - Алекс, о, боже, успя ли? Измъкна ли се? - „Или те отведоха? Така ли загуби пистолета?“ Той не искаше да мисли, че е най-вероятно тя да е тук, под снега, и да чака той да я открие.

Том не получи никакви отговори на въпросите, които го измъчваха. Само вятърът, носещ миризма на развала, въздишаше откъм езерото.

И тогава чу слабо проскърцване на камък зад гърба си. Просто цъкане отляво. Да кажем... на осем часа. Леко чукване, подобно на звука от ударени един в друг камъни, звук, който Том не беше предизвикал и който чу дори през оглушителното туптене на кръвта в ушите си, защото въпреки всичко той все още беше войник. Така че разбра.

Нещо бушуваше през снега и идваше бързо.

29

Трябваше да го измъкне оттук, и то бързо. Но как? Пъхнала голите си длани под мишниците, Ели потрепери от студ. След като първоначалният шок се беше оттекъл, тя започваше да усеща студа. Свали палтото си и го уви около гърдите му, след това свали платната, с които бяха покрити останалите тела, и ги натрупа върху Крис, за да го запази колкото можеше по-топъл. Той лежеше на палета съвсем тихо, очите му отново бяха затворени, дишаше тежко и дъхът му излизаше на колебливи сиви облаци.

Имаше само две неща, които тя можеше да направи - да остави Крис и да отиде за помощ или да го вземе със себе си. Първото беше най-лесно. Ще остави Мина да го пази, ще изтича обратно до Бела и ще галопира чак до къщата. Може би час, може би много по-малко, ако накараше туткавата стара Бела наистина да се затича.

Но имаше и проблем с времето, а и Ели не искаше да го изпуска от поглед. Тя хвърли неспокоен взор към прозорците. От посивялото небе можеше да познае, че онова, което доскоро беше ранен следобед, вече се стопяваше в късен. Можеше да имат късмет да дойдат до тук преди мрак, но трябваше да се връщат през нощта. Истина беше също така, че от седмици не бяха забелязвали човекоядци толкова далеч на север. Крис и онзи старец, с когото той пътуваше, онзи, смазаният от боздугана, бяха задействали капани, които не бяха привеждани в действие от цели два месеца.

„Значи трябва аз да го взема.“ Ели задъвка бузата си. Осъзна, че очите и са приковани върху гърдите му. Тя очакваше всяко трудно вдишване, като задържаше дъха си, докато купчината платна не се надигнеше отново. Знаеше, че очаква всеки дъх да е последният му като във филмите. Едно драматично изпъшкване и сбогом. „Трябва някак да го кача на коня.“ Но Крис беше твърде тежък, за да го вдигне. Очите и пробягаха по задълбочаващите се сенки, които хвърляха голите мертеци. Дори да намереше въже и да го завържеше около гърдите му или нещо такова, и да успееше да намери начин да прехвърли въжето през гредата, не беше достатъчно силна, за да го издигне и на пет сантиметра. Можеше ли да го влачи? Това изглеждаше възможно. Просто ще го изтърколи от палето, ще гледа главата му да не прави дрън-дрън по камъка, а после ще го извлече по начина, по който се дърпа малко дете върху шейна нагоре по хълм. Крис щеше да е много по-тежък, разбира се, но тя трябваше да се справи само със седем-осем метра. Сега тя беше много по-силна, отколкото през октомври, когато започнаха всички лоши неща. Яздеше кон, ходеше пеша с километри, влачеше свредели и такъми и се оправяше с пушката си без много проблеми. Значи можеше да го направи. Но качването му на коня беше сериозен проблем.

Ами птиците? „Ще го оставят ли да си тръгне?“ Извивайки глава, тя се заслуша, после долови металическото им бърборене. Още бяха там. Не бяха я притеснили, но може би това беше всичко. Птиците можеше да са - тя не знаеше - някакъв знак или нещо такова. Както Алекс беше казала веднъж, можеш да познаеш, че се задава буря, щом животните притихнат напълно.

- Не мога да направя нищо - каза тя на Мина, която се облегна на крака и. Замръзналите и пръсти се заровиха в козината зад ушите на кучето. - Трябва да го опазя топъл и да го измъкна.

Ами ако останеше? Другите щяха да дойдат да я търсят. Вероятно скоро. Щяха да знаят къде да отидат. Бела беше вързана на разклонението. Тя можеше да стои мирна и да поддържа Крис топъл. Но можеше да чака дълго време. Никой нямаше да се разтревожи за нея още час, може би час и половина. Можеше да чуе Илай: „О, знаете каква е Ели, когато се захване да лови риба - може да стои навън цяла вечност“.

Изпод платното Крис нададе още един дълъг стон. Тя пресече стаята на момента, падайки на колене, за да проучи лицето му. През полумесеците на клепачите му можеше да види как очите му блуждаят. Крис сънуваше, и то лош сън. Дълбоки мрачни линии на страх и болка прорязваха носа и челото му. Може би сънуваше някакъв кошмар или че е мъртъв, което вероятно беше също толкова лошо.

Тя застана и потупа палета.

- Мина, ела! - Кучето послушно скочи, като внимаваше да не настъпи Крис. Мина обърна очакващ поглед, но Ели поклати глава, сложи ръка на врата на кучето и го приближи до Крис колкото успя. - Само ти - каза тя, притискайки леко, за да подсили думите. - Долу, момиче! Легни! Искам да го пазиш топъл. - „И да го защитаваш, докато се върна.“ Мина не беше толкова голяма, колкото овчарка, но легнала по цялата си дължина, топлината на тялото и трябваше да помогне. - Остани! - каза Ели и вдигна ръка като регулировчик.

С леко скимтене Мина протегна врат и подуши пръстите и.

- И аз те обичам, момиче! - каза Ели и млясна голяма целувка между ушите и. Обърна се да тръгне, но се поколеба. Придърпа кожената каишка от врата си и прокара пръст по обърнатия знак на мира. „За защита“ - казала бе Хана. Коленичейки, Ели нежно плъзна каишката през главата на Крис. Той беше момче, почти мъж, и вратът му беше по-голям, затова каишката прилепна, а амулетът едва стигаше до пулсиращата вдлъбнатина на гърлото му.

И тогава - не питайте защо - тя го целуна. Просто докосна с устни челото му така, както правеше баща и: „Обичам те, хлапе!“.

- За късмет - каза тя.

30

Сляп късмет, това беше. С изтропването на камъка обучението на Том се върна. Реакциите му бяха инстинктивни като дишането. Бързо преместване на тежестта, замахване назад с лявата ръка, докато се завърта, глокът, посичаш нагоре и назад по стръмна траектория, защото се цели в брадичка, в буза.

Пропусна. По дяволите, дори не можа да види какво се опитваше да удари. Чъкито беше застанало точно на линията на залязващото слънце и идваше към него откъм сляпата му точка, за да го ритне. Единственото, което Том успя да види, беше сиво-бяла мъгла и две тъмни монети, когато Чъкито разгада движението му и се смъкна под дъгата на замаха му. Том премина в залитащо въртене, инерцията му го извади от равновесие, а глокът профуча в празния въздух. В следващата секунда Чъкито се метна ниско и силно, забивайки се в гърба на Том, обгръщайки го, избутвайки го в сляпо гмуркане.

- Ъх! - Том усети как въздухът изскача от гърлото му. Ръцете му се стрелнаха напред, за да омекотят падането, и той си помисли: „Извий се, подложи юмрук и се завърти настрани!“. Ако паднеше по лице, всичко щеше да свърши бързо. Можеше да види края си: Чъкито скача, възсяда го, натиска лицето му в снега и го държи там, докато не се задуши. Или може би беше планирало просто да го избута да падне. Един добър юмручен удар, който да го зашемети, и Том щеше да прекара последните си трийсет секунди живот с ръце върху бликащия разрез на гърлото си, докато кръвта му изтича пулсираща, топла и мокра, а Чъкито гледа и чака устните на Том да пресъхнат. „Завърти се, трябва да се завъртиш, за...“

Опита се, наистина. Но две неща се случиха в бърза последователност като два светкавични удара. Първото беше друсване на десния му ботуш върху скрит камък. Том се препъна, десният му крак се сгъна в коляното. Чъкито го държеше толкова ниско около кръста, че лекото запъване щеше да е достатъчно да нагласи краката си и да избута гърдите на Том по останалия път надолу. Но той се опитваше да се претърколи и докато Чъкито беше добро, даже доста добро и знаеше как да предвижда и да се бие, то Том все още стискаше глока в лявата си ръка.

Пистолетът, нейният пистолет, му спаси живота, не защото можеше да стреля или да го използва като сопа, а защото ръката му беше стегната в смъртна хватка, а стегнатият юмрук е по-силен от отворената празна ръка.

Лявата ръка на Том прониза снега. Юмрукът му удържа, лакътят му не се сгърчи и китката му не се счупи. Болеше адски, електрически искри болка разтърсиха костта. Сумтейки, той застави ръцете си да останат изпънати, твърди като тръби. За част от секундата удържаше себе си и Чъкито на тръпнещите си ръце, а гърдите му се повдигнаха на стъпка от снега.

После моментът се изплъзна и Том вече се стягаше и мислеше: „Имам само един удар“.

Свивайки лявото коляно към гърдите си, той се изви, а после изстреля крака си обратно толкова силно и бързо, колкото можа, влагайки цялата си сила в единичен ожесточен ритник. Усети, когато ботушът направи контакт, по разтърсването в хълбока си и разбра, че беше улучил лявото бедро на Чъкито високо над коляното.

Беше перфектен, невероятно щастлив удар. С рев Чъкито се сгърчи вляво. Том прехвърли тежестта си и се хвърли надясно, избутвайки се с по-силния си ляв крак, като се бореше срещу засмукването на дълбокия сняг, докато се извърташе.

И все още държеше глока. В друго време и на друго място можеше да го е запокитил. Оръжието беше безполезно, докато пръстите можеха да стискат, да дерат и да изваждат очи. Но ако пистолетът се измъкнеше от него, да кажем, ако Чъкито го хванеше, с достатъчно натиск на замръзналия спусък той можеше просто да гръмне. Том не можеше да рискува. От друга страна, ако го хвърлеше, Чъкито можеше да тръгне след него. Да го остави да опита, можеше да е умно, начин да отклони вниманието му, така че Том да има време да удари с кабара. Все пак един нож никога не свършва патроните.

Но не можеше да го направи, не можеше да се накара да пусне глока. Този пистолет току-що беше спасил живота му. Беше поличба, знак, сякаш Алекс се бореше до него. Можеше да я усети във вкуса на адреналин по езика си, в кръвта, която тътнеше из вените му. Затова той задържа оръжието - и нея, - докато дърпаше ножа от калъфа му.

,Добре, хайде!“ Погледът му обходи обсипаната с натрошен камък плоскост. За един объркващ момент си помисли, че Чъкито беше заминало. Беше възможно. Един удар, засегнал перонеалния нерв над коляното, би могъл да извади от строя враг за време от порядъка на между половин и пет минути. Може би знаеше, че няма шанс, или се беше уплашило лесно. Но, боже, ако беше отишло да доведе на помощ приятелите си или още по- лошо - ако приятелите на Чъкито бяха вече тук, най- добре беше да си среже сам гърлото и да им спести грижите. Може би можеше да свали двама или трима, но без прилично оръжие...

„Чакай, бравото!“ Но пушката беше зад него, до раницата му и до онази шека, и той не искаше да рискува да надзърне. Освен това просто не вярваше, че Чъкито е изчезнало толкова бързо. „Е, къде е?“ Обезумял от паниката, която започваше да се катери по гръбнака му, той хвърли поглед на запад към гората. Щеше да мине поне още час, преди да се стъмни напълно, и засега имаше достатъчно рубинена светлина, но дългите сенки вече караха снега да посивява. И все пак... той беше сигурен, че в края на тези очукани дървета нещо помръдна. „Някой друг ли има там?“

Шъткащ звук отдясно на него, а после тихо изскърцване - звукът на заледен сняг, смачкан от натиск. Докато се извърташе, той осъзна какъв късмет имаше, че още беше жив.

Чъкито беше там, на снега, съвземаше се. То се беше стягало тихо през цялото време. Сега се беше изправило на крака, но през страха и объркването на Том му изглеждаше сякаш самият сняг беше приел човешка форма. Белият камуфлаж на Чъкито беше най-добрият, който беше виждал. Дори ботушите бяха обшити с бяло. Някъде по пътя бялата скиорска маска беше паднала. И вместо само тъмните монети на очите, които изглеждаха странно, Том видя устните му, извити в озъбване, и кафявата змия на плитка.

Защото това беше тя - на приблизително същата възраст като Алекс, но много по-висока и по-мускулеста. Той все пак беше по-тежък от нея, но предимството от височината му го нямаше, а тя беше бърз и добър боец.

И да, той имаше нож.

А Чъкито имаше два.

31

Гарваните не дойдоха към Ели. Вместо това се отдръпнаха от пътя и, както бяха сторили преди. Веднъж излязла от къщата и слязла долу, тя нагази сред килима от гарвани, мина покрай рампата и стигна до мястото, където тя се събираше с плъзгащите се врати. Нищо не знаеше за геометрията, но точката, в която рампата беше свързана с входа, беше над главата и. На последния и преглед педиатърът беше казал, че е средна на ръст: „Метър и двайсет и два сантиметра. Има още много да растеш в обувките си“. Каквото и да значеше това. Но Ели смяташе, че това, което беше намислила, щеше нистина да се получи.

Съкрати времето, което и беше необходимо, за да стигне до коня, от петнайсет на пет минути с тичане, но започна да усеща бодежи отстрани. Въпреки това и беше много студено и тя трепереше, докато потта между лопатките и и по лицето и моментално започна да попива.

- Д-добре - каза тя на кобилата. Пръстите и трепереха, докато отвързваше повода. Лицето и беше ледено, а устните вкочанени. - Х-хайде, момиче! - Но Бела не искаше и да чуе. Запъвайки се, конят изпръхтя шумно и заби копита. - Моля те!

Ели изпъшка. Хващайки юздата, тя се опита да отпусне тежестта си. Животното оголи устни над жълтите си зъби и се извъртя в опит да захапе, докато приготвяше задното си копито за един бърз и решителен ритник. Дишайки тежко, Ели дръпна ръка точно в този момент и зъбите на коня щракнаха във въздуха. Успя да избегне и копитото, което профуча покрай главата и и заора в пластмасовата кофа. Кофата излетя към дърветата и въдиците се разпиляха по пътя и. По-тежкият свредел профуча в пълен кръг като пумпал по игрална дъска.

- Спокойно, спокойно! - каза Ели. Събирайки цялата си смелост, тя се стрелна, хвана дръжката на свредела и успя да го издърпа обратно, преди Бела да си пореже някой крак. - Успокой се! Съжалявам, ясно?

Това беше лошо. Без кобилата щеше да се наложи или да чака, или да върви, а и двете не вършеха работа. „Забавих се твърде дълго, губим време.“ Беше ядосана, нетърпението бодеше кожата и толкова силно, че и се искаше да я обели, но се насили да почака, докато Бела тъпчеше и пухтеше. Трябваше да се справи с това. Зъбите и задъвкаха вътрешната страна на бузата. Как се успокоява кон? „Юздите са спирачки. Спираш беглец, като издърпваш главата.“ Но затова трябваше да е върху коня, а пък и кобилата не се опитваше да избяга. Проблемът беше, че глупавото добиче не искаше да тръгне. „Трябва да има начин да хвана главата и обаче.“ Замисли се за това, което знаеше за уплашените коне. Съвсем малко. Но имаше една книга... „Флика“? Не - „Черният красавец“. Пожарът. „Джеймс връзва шал около очите на Черния красавец.“

Ръката и се плъзна към врата. Беше оставила палтото на Крис, но беше запазила шалчето и вълнената наметка. Внимателно и бавно разви връзките, после надипли наметката и гънките на шала.

- Добре, момиче - каза тя, като се движеше много по-бавно, отколкото и се искаше. Кобилата трепереше и можеше да се види как кожата и потрепва. Когато отново хвана оглавника на животното, Ели устоя на порива да дръпне или да направи нещо друго, освен да погали врата му. - Спокойно! - каза тя. Кобилата ритна и пусна една дълга и шумна конска пръдня. Ели продължи да я гали и да нарежда: - Всичко е наред, няма проблем, всичко е наред. - Когато конят се поуспокои и вече не тъпчеше с копито, Ели измъкна бавно шала, като помисли за секунда: „Само гледай! Това става само в книгите“. После се пресегна и обви шала около очите на Бела.

За нейно учудване кобилата не започна да тупа с копито и дори не помръдна. Ели можеше да види как напрежението се накъдря, а след това се оттича от мощните плешки на коня. Все още говорейки глупости, тя завърза шала леко под челюстта на коня.

- Добре, да вървим! - каза тя, внимателно събирайки юздите и стягайки се за дръпването, което Бела със сигурност щеше да опита. Конят наистина дръпна, но само веднъж.

Това, реши Ели, беше добра поличба.

След пет минути механичното тракане от човките на гарваните се процеди през дърветата. Ушите на Бела щръкнаха, насочвайки се към звука като радарни чинии, които търсят извънземен сигнал.

„Не скачай, моля те, не се плаши!“ Ели задържа дъха си, но после си помисли, че ако тя не се уплаши, конят вероятно също ще остане спокоен. Гарваните се разделиха както преди - като вълни, отдръпващи се от брега. Ели поведе коня чак до мястото, където рампата се свързваше с вратата, и усети прилив на въодушевление. Седлото и беше наравно с рампата в най-високата и точка.

„Ще се получи.“ Прехвърляйки юздите през главата на коня, така че да увиснат на рога, тя изтича по рампата. Вратата се оплака и това накара Бела да извърне глава, но Ели вече влизаше вътре, където Мина, тупкаща с опашка, чакаше търпеливо. „Трябва.“

Вече обратно в къщата Ели отдели няколко секунди, за да долепи ухо до гърдите на Крие. Сърцето му подскачаше с глухо туп... пауза... туп... пауза... туп... Боже, това беше наистина бавно. Искаше и се да знае дали това е хубаво, или лошо, но реши, че дори редките удари са по- добре от никакви. Очите на Крис все още блуждаеха, но той вече дишаше по-леко, без да пъшка, а кожата му беше по-розова.

„Ще го влача.“ Беше решила. Грабвайки възглавниците от другите тела, тя измери с очи Крис и прецени мястото, на което той щеше да падне, после ги подреди в зоната за приземяване. Отърсвайки два от конопените чувала, тя ги постла върху възглавниците, след това се покатери обратно при момчето, подпря се на колене, пъхна ръце под мишниците му и го повдигна към себе си. Ръцете му бяха тежки, но отпуснати и висяха като краката на умрял паяк. Главата на Крис се обърна, после се отпусна и тя успя да види бавното, но стабилно туптене на вената на врата му. Петната под очите му сега бяха не толкова сиви, а по-скоро сини.

- Добре - каза тя и го задърпа към края на палета на пресекулки, премествайки го, както изглеждаше, сантиметър по сантиметър, опипвайки с крак за момента, в който ботушът щеше да премине края на палета. Крис беше много по-тежък, отколкото бе очаквала, и тя се изпоти. Дъхът и излизаше на грубо пъхтене. Размахваща опашка за насърчение, Мина гледаше как Ели се придвижва заднишком към края с още едно силно дръпване...

Десният и крак се стрелна в празния въздух. Задъхана, тя усети как се накланя, когато тежестта на Крис се прехвърли върху гърдите и. Лявото и коляно, все още сгънато, за да го подкрепя, пламна с внезапна разкъсваща болка, когато тя се катурна странично от палета. Ели падна тежко по гръб върху възглавниците, под странен ъгъл като балерина, която прави много лош шпагат. Ударът изкара въздуха от дробовете и, а болката се втурна към слабините и. Крис тежеше твърде много върху гърдите и и се беше свил надве, въпреки че вече беше предимно извън палета, а краката му бяха леко сгънати в колената. Извъртайки се изпод него, тя запъна ботуши и се опита да стане. Лявото и коляно пищеше от болка, но тя все още можеше да се подпира на него и това беше важното.

,Добре, бързо, бързо!“ Издърпвайки краката на Крис по останалия път, тя го настани на конопената шейна и подпъхна останалите чували и палтото си около тялото му. После отиде при главата му, сграбчи краищата на платното и дръпна, като напъна с пълна сила. Той не помръдна много, но платното издаде един шъткащ звук, сякаш буксуваше по камъка, и не щеш ли главата му беше на петнайсет сантиметра по-близо до плъзгащата се врата, отколкото беше само преди секунда. Пухтейки и сумтейки, с ботуши, тупащи по камъка, и с Мина до нея, Ели го изтегли чак до вратата, която този път беше оставила отворена. Гарваните се бяха събрали на края, но се отдръпнаха като черен въртоп, когато тя плъзна платното на снега. Тук влаченето стана дори по-лесно. Докато теглеше Крис наляво към Бела, тя огледа седлото. ,Добре, плъзни го колкото можеш по-близо, после го претърколи по корем и ще трябва само да бутнеш, за да преметнеш гърдите му през седлото...“

Сякаш някой някъде беше щракнал копче: гарваните станаха напълно неподвижни и тихи. Рязка тишина, сякаш някакъв саундтрак внезапно е спрял. „Какво?“ За секунда Ели дори си помисли, че нещо се беше случило с ушите и. Но тогава чу пъхтенето на Мина, собствените си дрезгави вдишвания и тежкото бумтене на сърцето си. „О-хо!“ Фините косъмчета по врата и настръхнаха. Все още беше клекнала, но пусна платното и се изправи. Под ботушите и снегът изпусна тънки тревожни изскьрцвания. В своя пашкул от платно Крис издаде нисък стон.

Като един гарваните се вдигнаха в огромна тиха буря и полетяха във вихрен облак далеч от снега и от къщата на смъртта. Това толкова и заприлича на деня, в който всичко умря, че Ели вдигна ръце към главата си и изкрещя:

- Не, не, не отново!

Не можа да се възпре. Но нямаше взрив от болка в главата и. „Значи не е това.“ С широко отворени очи тя отметна коса назад и проследи оттеглянето на гарваните. „Тогава какво? Какво би могло...“

До нея Мина започна да ръмжи дълбоко, един звук, който премина в озъбване.

„О... - Умът и не можа да изписка това „не“. С блъскащо в ребрата си сърце Ели прехвърли поглед от небето и от тези утихнали птици надолу към снега и към гората. - О, боже, много съм загазила!“

Защото там, в сечището, и в началото на пътеката, която щеше да отведе нея и Крис от къщата на смъртта към безопасността, стоеше едно момиче.

32

Тези ножове бяха истинска беля. Глокът в ръката му нямаше да стреля. Нито пък игълът. Бравото беше извън обхвата му. Том мислеше за сребърния проблясък в дърветата и се чудеше още колко Чъкита бяха там с готови ножове и какво чакаха. Освен ако това не беше просто начинът, по който те правеха нещата. Изпращат първо един нападател, после друг, за да уморят противника, а след това всички се струпват за убийството му като вълци.

За първи път се зачуди колко дълго беше чакало това момиче, колко време го беше гледало. Беше стоял на снега, изложен за... колко? За половин час? Поне за толкова. И през по-голямата част от това време той не присъстваше, беше твърде погълнат от видения, от спомени и от маниакалния трепет на нещо, толкова близко до лудостта, че би било много по-умно и лесно да го беше премахнала още тогава.

„Но тя иска да се бие.“ Беше отново на крака и, боже, беше се възстановила бързо. Страх заледи гърлото му. Тя не искаше просто да го убие. Имаше ножове, а се беше забила право в него. Трябваше вече да е мъртъв. Като си помислеше, тя вероятно можеше да се справи с пушка или с пистолет съвсем добре. Но момичето преследваше тръпката, забавлението от убийството. Кръвта.

„Има нещо нередно в нея, нещо различно.“ Тъй като тя беше Чъки, това беше омаловажаване. „Очите и. Има нещо в тях. Цветът... твърде тъмен е.“ Но тя беше толкова далеч, че той не беше сигурен, и това беше достатъчно, благодаря.

„Забрави лицето! Концентрирай се! Не губи от поглед ножовете!“ Том гледаше как тя започва да обикаля в кръг много бавно, движейки се внимателно от ляво надясно и, Исусе, не потъваше много. Той се обърна, влачейки крака, като не я изпускаше от поглед. Усети преместването на нестабилен камък под ботушите си и мрачно осъзна, че тя компенсира неговия по-дълъг обсег, като го кара да протяга ръката си по-далеч и извън целта. Том не знаеше какви точно са нейните ножове, но изглеждаха зли - от посребрена стомана, дълги и тънки, единично заострени, с много лек намек за извивка. Бяха истински бойни ножове, направени да режат и да секат. Те вече бяха в движение, косяха напред-назад, проблясвайки на залязващото слънце, а той се затрудняваше да следи движенията и на двете. Когато светлината станеше по-лоша, щеше да стане по-трудно. Стига да издържеше толкова дълго. Реши, че ще свърши доста бързо. Тя нямаше нужда от убийствена атака. Трябваше само да го среже няколко пъти, а после да отстъпи и да го чака да отслабне достатъчно или да му изтече кръвта.

Всеки войник знаеше бойните техники, как да се бори и как да убива, а част от основното обучение беше курсът с щик. Действителността беше много по-проста. Оцеляваше този, който успееше да удържи нападателя, докато приятелите му пристигнеха с пушки. За разлика от момчетата от Специалните сили и от Секретните операции, които бяха много добри в ръкопашния бой, Том знаеше само основните техники на боя с нож: „Покривай средата, защитавай лицето и врата, отклонявай с лявата ръка, мушкай силно и бързо, използвай тежестта си“. Ако можеше да се приближи до нея, щеше да успее да посече лицето и. Даже още по-добре - да пореже челото и и да остави кръвта да потече в очите и и да я заслепи. Но знаеше, че не е достатьчно добър за нещо такова. Ако се хвърлеше към нея, вероятно щеше да се набоде на ножовете и и да свърши нейната работа.

Едно беше сигурно обаче. Нямаше никаква причина да стиска глока. Ръцете му трябваха свободни. Но вместо да пусне оръжието на снега - умният ход, - Том направи нещо невероятно тъпо. Извивайки тялото си под ъгъл и задържайки ножа насочен към главата и, той пъхна лявата си ръка под разкопчаната парка, за да затъкне оръжието на кръста си...

И това леко движение беше всичко. Не беше съсредоточен и тя го знаеше. Видя я как се понесе напред ниско като бяла мъгла. Реакцията му беше непохватна, залитна тромаво, когато се опита да отстъпи назад. Дясната и ръка, която беше по-близо, замахна отвисоко. Той ахна, опита се да измъкне обратно лявата си ръка, за да парира удара, но твърде кьсно. Видя свиването на лакътя и, отчете маневрата.

Внезапно тя вече беше там, извивайки се под дясната му ръка, избягвайки ножа му. Острието и проблясна, сребърният му език срещу ребрата му - едно, две, три, зип-зип-зип. Не можеше да го проследи, изобщо не виждаше ножа, но на третото замахване почувства близва- нето на студа, когато дрехите му се разпраха, а после и едно злобно порване, което остави огнена линия през оголения му корем. Преглъщайки крясък, той се изви и се опита да се издърпа извън обсега и, но тя вече се изтегляше назад. Залязващото слънце окъпа кожата и в наситено червено като кръвта, бликаща от раната на корема му. Можеше да усети сълзенето и - топло и обилно.

„Тя можеше да ме убие.“ Студена пот се стече по лицето му, когато тя започна да обикаля в кръг отново с балетна стъпка, а ножовете и продължаваха хипнотичното си движение напред-назад. „Бях неин без съмнение.“ Лек тласък, извиване и тя можеше да гледа как кръвта му изтича. „Играе си. Иска да стане бавно.“ Пухтейки, той притисна лявата си ръка към талията. Бавен поток кръв беше започнал да си пробива път над хълбоците му и да капе на снега. Това нямаше да го убие, но ако го порежеше още твърде много пъти или ако решеше да натисне само малко повече, да го отвори и червата му да се изсипят, той никога нямаше да се задържи. „Трябва да направя нещо...“

Тя се размърда отново. Движеше се леко въпреки снега. Тръгна бързо напред, мушкайки с дясната си ръка. Действайки единствено по инстинкт, той се опита да я блокира със собствения си нож, което значеше, че трябва да се извие наляво. Докато тя изтегли забиването в перфектно изчислен финт, той осъзна твърде късно, че не само дясната му страна е изложена, но и че е изпуснал от око ножа в лявата и ръка. „Мамка му!“ Опита се да се поправи и да се обърне, но тя беше толкова дяволски бърза. Ножът и прокара срез от дясното му бедро чак до гърдите.

Този път от устата му изскочи вик на болка. Превит надве, той се опита да предпази торса си - глупаво, глупаво, глупаво! Това докара лицето му в зоната на замаха и, а тя беше вече там, ножът свистеше към главата му.

Това, което стана след това, беше просто рефлекс. Разгъвайки се, Том замахна с лявата ръка, за да се защити... и проклет да беше, ако глокът не беше още в ръката му.

Тя прецени траекторията му и се опита да се измъкне, но закъсня с част от секундата. Твърдата дръжка цапна носа и. Стана много бързо. Той не знаеше, че е улучил, докато главата и не отскочи назад. Яркочервен лигавник се запени по брадичката и гърдите и. Тя залитна, загубила равновесие, и изтръска глава като ранено куче, а кръвта и се разлетя на пръски.

„Хайде, хайде, мърдай, мърдай!“ Тя беше на по-малко от шест метра, когато той се хвърли напред. Беше решил, че, така или иначе, го превъзхождаше и щеше да го убие, ако я оставеше да диктува боя. Така че трябваше да се задвижи, трябваше да влезе отблизо, да се пребори със страха си и да овладее положението.

С рев той скъси разстоянието с три големи крачки. Тя изръмжа, а лицето и се сгърчи от ярост, заби крака в снега, за да отклони удара му с лявата си ръка и да го прободе с дясната, но обсегът му беше по-голям и поне този път Том направи правилното движение в точния момент.

Падайки на лявото си коляно, той вдигна лявата си ръка и изби ножа и настрани, а после заби кабара в корема и с всичка сила. Усети как острието проби дебела подплата и дрехи. За една ужасна секунда си помисли, че тя или има много пластове дрехи, или дори жилетка от кевлар. Но после усети как отскача, чу писъка и, почувства допира с плът и мускул.

Смъквайки десния си лакът, Том завъртя ножа, разкъса дрехите и нещо много по-пльтно и влажно. Все още пищяща, тя се изви назад в опит да се измъкне. Ножът отскочи в ръката му, когато назъбеният край закачи плат и много вероятно черва. Сега имаше две възможности и само две. Да продължи напред, да се възползва от предимството си и да я бутне по гръб в снега. Да я удуши до смърт и да удря черепа и с глока, а може би дори да вземе един от нейните ножове.

Или да пусне глока и да отиде за бравото.

Метна пистолета настрани. Не проследи движението му. После или щеше да го намери, или щеше да е мъртъв. Стискайки парката и, той я дръпна близо като любовница, напъна с всичка сила и заби ножа си в нея колкото можа по-бързо и по-набътре.

Тя отново изпищя. Ножовете и проблеснаха, той се наведе и сви главата и врата си. Единият нож. Вторият не. Първо парката, а след това и плътта на лявата му предмишница се разкъсаха за миг. Ревящ от болка и все още държащ я близо, той натисна с кабара още по- дълбоко, все едно Чъкито беше парче телешко, набучено на шиш за кебап. Кръвта от раните им се смесваше и той долавяше натрапчивата миризма на желязо. Стомахът му беше станал хлъзгав, гърдите и лявата му ръка бяха мокри. Преди тя да успее да замахне нагоре, той я избута силно. Тя отлетя поне на три метра и се срина като отпуснат вързоп. Ножовете излетяха от ръцете и и пробляснаха в снега, който първоначално изглеждаше розов, а после яркочервен, след като кръвта преля от корема и и се разля отстрани.

За всеки или всичко друго това щеше да бъде краят. Само във филмите лошият може да извади ножа от корема си и да те нападне с него. В истинския живот този малък номер никога не минаваше добре и не само защото болеше адски. Изваждането на ножа или на което и да било пробождащо оръжие беше чудесен начин да ускориш смъртта. Ножът може да среже артерия, но може да бъде и тапа. Издърпваш го и гледаш как кръвта го следва. А ако ножът беше назъбен като неговия кабар, ставаше още по-лошо. Зъбците се закачаха. Това беше целта. В допълнение към кървенето, което си беше само по себе си лошо, щом ставаше дума за коремни рани, беше напълно възможно да издърпаш и нанизани като наденици черва в същото време. Взводният медик веднъж му беше казал да си представи как някой обелва кожата на лицето му, а след това да го умножи поне по един милиард. Да си избодеш очите, би боляло по-малко, отколкото да си изтръгнеш сам вътрешностите. Такава болка би ти се искало да можеше да те убие.

Но това... нещо? Изглежда, не усещаше болка, не за дълго. Виж колко бързо се беше съвзело от онзи ритник! Сега Том зашеметен гледаше как тя обвива ръце около дръжката на кабара. Дори такова леко побутване на острието причиняваше болка - той можеше да го види в трепването на кървящите и ноздри, в стегнатата гримаса, в напрягането на врата, в извивката на гърба и.

„Боже мой!“ Какво беше това? Не можеше да е подивяло Чъки, освен ако нямаше разлика между новите Чъките, които се променяха сега, и тези, които се бяха променили веднага. Дивите не бяха организирани. Тя бяха луди. Не можеха да планират. Неговият приятел Джим не беше нищо повече от бясно животно. Значи това момиче беше нещо ново и различно. Почти имунизирано към болка и безстрашно до лудост. Умно. Машина за убиване. „Аз съм виждал това и преди, но къде?“

Тя дръпна...

И тогава, за ужас на Том... кабарът помръдна.

33

Ели се беше вцепенила. Вътрешностите и омекнаха, коленете и започнаха да треперят. Когато преглътна, чу остро пукане в гърлото си. „Пушката ми къде е?“ Не смееше да свали очи от момичето и да погледне, но не си спомняше да беше взела пушката, когато отиде за Бела. „Това значи, че е зад мен, все още в къщата на смъртта.“ Момичето само гледаше, което беше добре, зашото оставяше на Ели малко място да диша. „Освен ако няма други, които обикалят наоколо.“ Ръмженето на Мина беше преминало в широко озъбване и Ели рискува да плъзне очи надолу за бърз поглед. Вниманието на кучето беше заковано върху момичето. Значи или беше само тази човекоядка, или ако имаше други, те бяха достатъчно далеч, за да не може Мина да ги подуши. Ели видя също, че ноздрите на Бела се бяха разширили, кобилата рязко тръсна глава, когато подуши човекоядката. „Не, не, не, моля те, не бягай, глупав кон! Само чакай, чакай!“

Момичето чакаше нещо. Ели усещаше, че това е така, без да разбира защо. Погледът и пробяга по мръсната оплетена коса, която беше замръзнала там, където висеше под шапка, някога с цвят на сметана, но сега мръсно-сива. Не можеше да каже какъв цвят е била оцапаната и парка, но от врата на човекоядката висеше опашка от шал в цвят на лайм.

Този шал... Ели се замисли за момент за езерото, когато всички гарвани бяха излетели. „Този сняг, полюшването на кедъра и проблясъкът с цвят на лайм, който мислех, че е от бор...“ Момичето е било там. Беше гледала през цялото време, беше ги проследила, като се беше държала по посока на вятъра, за да не може Мина да я надуши? „Умно.“ Но защо да се показва сега? Защо не беше почакала още малко?

„Може би знае, че няма да има друга възможност.“ Тясното лице на момичето беше цялото в ъгли и сенки. Бузите му бяха хлътнали, а очите - потънали дълбоко в гнездата си. „Тя умира от глад, толкова е гладна, че не е могла да почака още една секунда.“

Но момичето не се държеше както трябва. Човекоядците се нахвърляха с огнестрелни оръжия, ножове, голи зъби, ръце. Нокти. Всички го правеха - устройваха засади, изскачаха от гората. Може би щяха да се покажат, след като я обградят, това се беше случило с Илай и сестра му, но това момиче беше самичко и само гледаше. На снега до краката и Крис изстена.

„Трябва да се махам оттук. Защо се мотая още? - Тя пъшкаше, част от ума и се вихреше в писък: - Бягай, бягай, бягай в къщата на смъртта! Затвори вратата, за да не може да влезе! - Тя можеше да го направи, да грабне Мина... - Ами Бела? Ами Бела? Ще бъде ли всичко наред с нея? - Да влезе вътре, да си вземе пушката и после да чака, да чака, да чака като заек в дупката си Илай и Джейдън да я намерят. Но Крис? Ами Крис? - Тя ще го убие, тя ще го изяде и...“

„Не можеш да позволиш това да се случи - беше малкото гласче от килера. - Мисли, Ели! Мисли, мисли, мисли! Тя наблюдава, не се движи.“

- Защото чака другите - гласът и беше треперлив, хрипкав и тих, сякаш беше яхнал влакчето към истерията. Ако се оставеше, нямаше да може да се спре и щеше да затъне в паника. От другата страна на сечището главата на момичето се вирна, кривна се малко при звука на гласа и така, както Мина правеше, когато беше озадачена. - Знае, че не може сама да мине покрай Мина.

„Не дишай толкова бързо! Чуй се какво каза! Ако това е истина, значи все още имаш време.“

- Ами ако не е?

„Мина ще те защити - гласът от килера беше много търпелив. Като дядо Джак, когато каза, че да, животът не беше честен, но не, нямаше полза от омразата. - Тя има зъби, знаеш.“

- Това шега ли е? - изписка тя, после помисли: „О, и ако това не е тъпо!“. Но гласът от килера имаше право. Трябваше ли да вземе пушката?

„Не оставяй Крис!“ - не беше сигурна кой беше това, гласът от килера или нейният собствен, но знаеше, че е прав. Само трябваше да запази хладнокръвие, да остане спокойна като Алекс и Том. Нужни и бяха всички късчета самоконтрол, за да обърне гръб, но не можеше едновременно да претърколи Крис по корем, да го издърпа върху седлото и да гледа момичето.

- Не и позволявай да ме пипне, Мина! - каза тя с писклив, уплашен глас.

Ели се наведе, пъхна ръце отстрани на Крис и повдигна - жалко бутане, защото силата и почти се стопи, както и гласът и. Крис беше голям, а тя беше такъв изтърсак. „Хайде, не бъди такова момиче!“ Но трябваше да опита два пъти, преди Крис да се преобърне по корем. Платното се плъзна, разкривайки бяло бедро и част от дупето му.

- До-бре-е-е - изпя тя, мислейки, че никога не е виждала толкова много от момче no moзu начин. Затъкна торбите обратно на място колкото можа. - О, Алекс, о, Алекс, о, Т-том...

Забила ботуши, Ели стисна платното и издърпа Крис чак до края на рампата, толкова близо, че ръцете му увиснаха. Скочи долу, приготви се да чуе хрущенето на снега, ако момичето нападнеше, и се метна на Бела. После закачи левия си крак в стремето и заби петата на десния в рампата. Недоволен, конят се опита да отстъпи встрани.

- Не, не, не, хайде! - Тя дръпна дясната юзда, за да обърне главата на кобилата. После се пресегна, хвана ръцете на Крис над лактите и затегли. - Тате, помагай! - каза тя, когато главата на Крис мина над седлото. - О, тате, тате, тате! - Продължи да дърпа, като използваше ботуша си, за да държи коня на място, докато издърпваше момчето върху седлото, прокарвайки ръце отстрани по тялото му, докато не го намести върху плешките на Бела. Раменете му висяха като твърде дълго одеяло.

Това сигурно беше достатъчно. За кратък момент се замисли за пушката, която все още беше вътре в къщата на смъртта, и се зачуди дали трябваше да затвори плъзгащата се врата. Хана щеше наистина да се ядоса, ако това момиче и неговите приятели влезеха вътре да похапнат. „По дяволите! Ще измъкна Крис оттук.“ Вдиша дълбоко и убеди Бела да се обърне. На седлото тялото на Крис се отмести, но не изпадна. Момичето беше точно там, където и преди - нито по-близо, нито по-далеч.

- Мина, приготви се, момиче! - пръстите на Ели трепереха. Тя развърза шала на Бела, но не го махна. Прехвърляйки юздите в лявата си ръка, Ели се наведе напред през Крис и постави лакти от дясната му страна, за да задържи тялото му на място. Тогава с бързо движение на китката свали шала. - Мина! - В същия момент тя срита рязко коня, който се опитваше да се изправи на задни крака. - Мина, марш! Свободно!

Озъбено, кучето скочи от рампата в мига, в който Бела се приземи на крака с разтърсващ гръбнака трясък и хукна. Дъхът на Ели заседна в гърлото и и тя се друсна тежко на седлото. Тялото на Крис се разтърси и започна да се плъзга. „Не, не, не!“ Тя заби лакти толкова здраво, че усети ребрата му. „Дръж се, дръж се, дръж се!“ Можеше да види лицето на момичето отпред, което внезапно се стегна, гладният поглед бързо се смени с учудване, а после със страх. Момичето отскочи встрани, сякаш тайфун от мръсна коса и шал с цвят на лайм, когато Бела профуча покрай него. След това вече се бяха отдалечили достатъчно. Кобилата разриваше снега, Мина бягаше отзад, а дърветата се скриваха във вихрушка от снежинки, докато те препускаха с грохот по пътеката.

Протегнала врат, Ели хвърли бърз поглед назад. Човекоядката не тичаше след тях, нито се беше хвърлила по пътеката с приятелчетата си. Вместо това просто стоеше там и за Ели не изглеждаше дори смътно опасна. Единственото, което видя, беше едно жалко, самотно и парцаливо подобно на плашило момиче със зелен шал и за момент дори се зачуди дали то не бе някак различно. Но после Бела кривна вдясно и момичето изчезна.

„В безопасност, ние сме в безопасност! - мисълта порази Ели като пълната сила на слънцето, което внезапно прорязва облаците. - Успяхме! Аз, Мина и Бела, ние наистина успяхме.“ И то съвсем сами, без Илай, без Джейдън, без никой друг освен нея, Мина и коня и. Искаше и се да разкаже на тате и на дядо Джак всичко. Искаше и се да разкаже на Алекс и на Том. Искаше и се толкова силно, че можеше да усети историята в устата си, всяка дума, всяка сричка.

„Липсвате ми.“ Очите и запариха и след секунда усети как една сълза се спуска по лицето и. Или може би беше заради ледения вятър. Все едно. Поне веднъж всичко беше наред. Беше добър плач.

„Да - каза гласът от килера, - стига да не паднеш.“

- О, замълчи! - Смехът и беше треперлив и малко слаб, когато тя прегърна Крис още по-плътно. „Дръж се, Крис! Всичко ще бъде наред, намерих те.“ И тогава Ели започна да припява, а сърцето и подскачаше с всяко надигане на копитата на Бела: - Намерих те, Крис. Намерих те, намерих те, намерих те.

34

„Тя ще ме пипне. - Ужасът на Том се втвърди в мрачна убеденост, когато момичето дръпна и ножът, зацапан с кръвта на Чъкито, започна да излиза сантиметър по сантиметър. - Тя ще го измъкне след пет секунди.“ Трябваше да стигне до бравото - последното му оръжие, единственото, което можеше да свърши работа. Ако тя отново се приближеше, той не мислеше, че ще може да я спре. Олюлявайки се на дясното си стъпало, Том се обърна и тръгна със странно клатушкане през сняг и отломки. Раницата му изглеждаше невъзможно далеч, а бравото още на километър отвъд нея и се отдалечаваше като при някакъв трик на камера. Той мислеше, че се движи бързо, но зрението му се замъгляваше с всяка стъпка, а главата му започна да се издува. Все още губеше твърде много кръв. Гърдите му бяха лепкави и мокри. Съсирена кръв охлаждаше хълбоците му. „Продължавай да се движиш, не припадай, не се проваляй!“

Отпред камъните, които маркираха гроба на момчето Чъки, приеха застрашителни размери и изпълниха зрението му. Залитайки към скалите, той едва не падна, но се подпря с дясната си ръка. Люшкаше се, но вече можеше да види раницата си, а зад нея и бравото. Когато се наклони покрай отворения окоп, ботушът му перна онзи камък топор, който беше използвал, за да размаже замръзналото Чъки на парчета, и Том се препъна. Вече напълно загубил равновесие, той се завъртя в полукръг и се помъчи да остане на крака. Но не можа и разбра, че пада.

Тя беше там. Идваше към него и порейки снега, му се нахвърли. Ударът беше като с чук върху гръдната му кост. Ужасен заряд, който Том почувства чак до гръбнака. Въздухът му изхвръкна със свистене. Наясно бе, че е повален, и падаше право назад, дробовете му горяха, а електрическият шок от удара си пробиваше път към мозъка му. През сивата мъгла, която минаваше за негово зрение, той видя как момичето се изправи, почувства капките от кръвта и по бузата си и твърдия натиск на коленете и, когато тя притисна раменете му. Пихтията, която беше оставил от онова мъртво Чъки, беше отляво и той видя как главата и трепва в тази посока, щом игълът проблесна на залязващото слънце.

За една откачена секунда той искаше да изкрещи: „Вдигни игъла, вдигни го, вдигни го, вдигни го, стреляй, стреляй!“. Беше самоубийствена мисъл, беше лудост, но тя беше върху него, а той беше отчаян, нямаше никаква друга възможност. Игълът нямаше да работи, щеше да се разпадне в ръцете и. Нямаше да я убие - това също ставаше само във филмите, - но ако тя опиташе и оръжието пръснеше шрапнели и куршуми, това можеше да му даде още малко време. Защото той нямаше нищо друго - нито въздух, нито оръжия. Бяха му останали много малко сили и нямаше никакви възможности.

За съжаление, пистолетът или не беше в неин стил, или не беше краят, който си беше наумила за него. Озъбена, тя притисна лявата си ръка под брадичката му. Мускулите на врата му инстинктивно се стегнаха, борейки се с безмилостния натиск. Той се опита да я отхвърли, но въпреки камъните дълбокият сняг не му даде предимство. Беше потънал толкова дълбоко, че бедрата и краката му бяха над него. Бореше се за живота си от еквивалента на вана. Вдигни някого за глезените и той няма да може да държи главата си над водата. Дръж го достатъчно дълго и ще се удави. Така че тя имаше избор: да го натисне дълбоко в снега и да чака да се задуши или да му изтръгне гръкляна. Той не можеше да се бори с нея вечно. Тя го беше яхнала, центърът на тежестта и беше точно върху гърдите му и ако той се предадеше...

„Ако се предам.“ Не точно мисъл. По-скоро нещо като последно ахване. Всичко стана наведнъж. Той спря да блъска и остави раменете си да хлътнат, а врата си да се протегне. Усети как коленете и се запънаха, когато тя започна да се плъзга, а центърът на тежестта и се промени. Загубила равновесие, тя се люшна напред.

- А-А-А!!! - изпищя той, без да осъзнава дори, че писъкът е в устата му, докато не излетя оттам, а след това той вече се надигаше. Дланта на дясната му ръка, която се беше закачила в парката и, внезапно се освободи. Той я дръпна долу толкова бързо и яростно, колкото можа. В същото време вдигна рязко главата си. Чу се едно силно nyк, когато твърдата кост на челото му се заби в деликатния хълм точно над лявото и око. Разбра, че ударът е добър, когато почувства как окото и хлътва и цялото и тяло се вкоравява от шока.

Чъкито не изстена, нито изкрещя. Нямаше време, нито въздух за това. Зашеметена, тя тупна вдясно и той заедно с нея, като използваше тежестта си за опорна точка. Дори тогава - окървавена, ранена в корема, сляпа с едното око и вероятно изпитваща неистови болки - тя усети какво искаше да направи той. Успя да вдигне ръце с пръсти, извити като животински нокти, и замаха диво в опит да докопа нещо: парката му, ръка, каквото и да е. За негово облекчение, тя нямаше нож и сега предимството беше негово.

Бяха слепени като лъжици - гърбът и срещу гърдите му. В някой роман той щеше с лекота да счупи врата и.

Бързо прищракване, хрущене и готово. Но това, което по телевизията или на кино изглеждаше така, сякаш не беше нищо особено, беше измислица. Вратът е много по-силен, отколкото човек си мисли.

Вместо това Том пъхна дясната си ръка под брадичката и, после запъна с лявата си длан главата и, а с дясната хвана лявата си ръка малко над китката в захват, наречен „Кърваво душене“.

И усети нещо, което не беше на мястото си.

В класическия захват на задно душене осем до десет секунди притискане на сънните артерии, тринайсет максимум, бяха достатъчни за силен противник. За това време дори плещест, двойно по-едър от нея мъж с врат на бивол би изпаднал в безсъзнание.

Освен ако не е бил достатъчно умен да предпази врата си по някакъв начин.

Което, очевидно, това Чъки беше направило, защото около врата му имаше кожен нашийник с метална халка. „Исусе, кучешки нашийник?“ Обезумял, Том се опита да промени захвата, да премести ръката си по-високо, за да стегне точно под ушите, но двамата вече се въргаляха в снега и той се уморяваше, а захватът му започваше да отслабва. Тогава ръката му се хлъзна.

Реакцията и беше мигновена. Запъвайки се, тя протегна лявата си ръка нагоре и назад. Пръстите и се целеха в очите му. Той дръпна рязко глава надясно. Рефлекс, за който твърде късно разбра, че беше грешка и тъкмо това, на което тя разчиташе. Вдигайки десния си лакът, тя отправи бърз удар в ребрата му. Зрението му се замъгли от болка и той се отдръпна. Смътно усети как тя се извърта и разбра, че вече няма предимство. „Стани, измъкни се изпод нея, вземи бравото!“ Да отиде за пушката, би било грешка, защото значеше да и обърне гръб, но Том просто не виждаше друга възможност. Тя беше силна, а той не можеше да удържа вечно. Това, че дори беше помислила да носи нещо, което да предпазва врата и, беше изцяло ново ниво на лудост, а той не можеше да чака и да се надява кръвта и да изтече, защото коремните рани отнемат време - повече, отколкото той имаше. Избутвайки я наляво, той се пусна, претърколи се надясно и се завъртя на ръце и колене.

Само това успя да направи. Тя го изрита високо в кръста. Червена приливна вълна на агония профуча по гръбнака му и той изпусна едно сподавено „ЪГХ!“. Когато се опомни, беше по корем, гърчеше се, кашляше в снега и се опитваше да пропълзи настрани. Всеки нерв пращеше, мускулите му горяха. От гръбначния шок се чувстваше като мекотело. Примигвайки от внезапните сълзи на болка, той тръгна към раницата си и към бравото, но те бяха толкова далеч. Тогава забеляза нещо друго много по-близо, на по-малко от трийсет сантиметра от носа му...

Чу се скриптене на сняг, потракване на камъни. Слънцето беше зад него и той видя сянката и - черна и мастилена, която се процеждаше над снега и се просмукваше в плътта му. Тя идваше за него.

С див крясък той протегна ръка и хвана щеката, която беше само на стъпка от него, превъртя се по гръб, щеката изсвистя във въздуха и Чъкито вече не беше черна сянка, а червено-бяла ракета, която се изстрелваше...

Точно навреме Том сви ръце. Тя видя какво прави той, опита се да се извърти във въздуха, но не беше котка, а просто едно откачено и много умно Чъки, и се провали.

Тя се тръшна с писък надолу, а металният връх на щеката продупчи костта точно под гърдите и. Ударът беше с такава сила, че ръцете на Том едва не се изметнаха. По някакво чудо щеката от фибростъкло не се счупи надве, а удържа. За миг ръцете и краката на Чъкито останаха разперени и образуваха странна звезда.

„Да!“ Без да изпуска щеката, Том избута момичето на една страна. Това беше оръжие, което той нямаше да загуби. Не знаеше как се е изправил на крака, но в един момент осъзна, че е клекнал със събрани колене, а тя все още висеше като набодена на шиш. Краката и бяха запънати, а ръцете и - обвити около щеката в опит да се напрегне, сякаш бяха решили да играят някакво странно подобие на дърпане на въже. Останаха така за секунда, която изглеждаше като век.

В този момент той най-после забеляза какво не беше наред. Очите и бяха ужасно странни. Не само че бяха изпълнени с убийствена ярост, но бяха трескави и нервни, а зениците им бяха толкова разширени, че ирисите се бяха превърнали в много тънки тъмни рамки.

И нямаше бяло. Изобщо. Бялото на очите и не беше кървясало, беше пурпурно, сякаш очните и ябълки са били изгребани с лъжичка за грейпфрут, за да оставят оцапани изпълнени с кръв гнезда.

„Боже мой! - Гледката го смрази до кости. - Откъде дойде ти? Какво си?“

Сякаш в отговор устните и се оголиха назад в оранжево ухилване.

- Исусе! - каза той. - Просто умри! - Повдигна я с цялата си сила и я метна на снега по начин, по който рибар би метнал нанизана на харпун риба на пясъка, а после отпусна цялата си тежест в едно убийствено мушване.

И тогава свърши.

Почти.

Той беше изчерпан. Адреналинът, който го беше поддържал достатъчно дълго, сега се отцеждаше заедно с кръвта му. Том можеше да усети как ставите му се опитват да се огънат. Целият треперещ, той се олюля назад, докато не усети изпъкналостта на камък под гърба си. Умората и загубата на кръв отнеха силите му и му стана студено. Подпирайки ръце на бедрата си, той се помъчи да остане прав, пое въздух и се опита да изчисти паяжините в главата си, докато чакаше умът му да се успокои.

„Трябва да се махна оттук, да се върна в лагера.“ Той нямаше медицински пакет, а щеше скоро да се стъмни. Кръвта му буквално парфюмираше въздуха, така че следващото Чъки можеше да се появи всеки момент. „Да съблека колкото мога от моите неща и да взема нейните. Този бял камуфлаж е напоен с нейната кръв. Може би няма да ме надушат. Но трябва да съм внимателен. Не мога да заведа Чъкита в лагера, трябва да защитя децата.“

Всичко това беше толкова странно. Купчина мъртви хора на езерото - изобилие от храна, но абсолютно никакви Чъкита, които да похапват от тях. Множество сочни деца в лагера - един изоставен чифлик на открито, множество паша и нито едно Чъки и там, сякаш лагерът съществуваше под купол, в невидимо силово поле. Той винаги се беше чудил на това.

Том се взря в мъртвото момиче. Беше виждал много трупове. Смъртта беше нещо, което разпознаваш само с поглед, защото тя краде - особено от очите. Нещо се изпарява. Очите на мъртвите са като прозорци на изоставена къща. Но я имаше и магията на бойното поле. Онези няколко момента, когато един раздразнителен паяк върви по врата ти, когато ужасът прояжда пътя си към гърлото ти и избльсква всичко друго. В такива моменти просто не можеш да повярваш, че мъртвите няма да се вдигнат.

Това Чъки беше такова. Дори в смъртта аленият му поглед, все още луд и маниашки, беше това, което остава с теб след кошмара.

„А аз съм виждал твоя тип и преди. Но къде? Какво си ти? - Една яростна тръпка го накара да ахне. Истински обезпокоен, той се обгърна с ръце здраво. – Откъде дойде ти?“

После, изскачайки напред в ума му като неволен тик: „Кой те създаде!“.

- Полудяваш, Том - гласът му звучеше странно, но усещането беше добро. Имаше нужда да се чуе. - Това е лудост. Кой би могъл да направи Чъкитата по-лоши, отколкото са? И защо някой би го направил? - Това го накара да се разсмее, звукът беше сух, рязък и дълбоко в гърлото му, приличаше на далечния грак на онези гарвани. - Исусе, чуй се само! Ти беше в армията. Кой не би искал една по-добра машина за убиване, войник, който дори не знае как да се откаже? И кой, почуди се той, не би го тренирал?

„Гората. Черната мъгла. Онзи блясък.“ Той грабна бинокъла от парката си, благодарен, че не го беше обесил през врата си. Добър начин да свърши удушен.

- Нямаш време за това - каза той, оглеждайки дърветата. - Имаш десет секунди, Том, а после наистина трябва да...

Но не му отне десет секунди, нито дори седем.

Нужни бяха само три.

35

Това беше много лошо. Синди беше разбрала, че Том е намислил нещо ужасно. Инстинктът и беше доловил, както би казала майка и, онова наистина колебливо чувство, че Том ще опита нещо наистина тъпо.

От втория ден след мината Синди ходеше да види Том рано сутрин, преди да отиде на наблюдателния си пост. (Който беше пълна скука, преди да стане ужасен. Не се виждаше нищо освен издълбани хълмове и онова голямо синьо-бяло око на езерото. Гледката оставаше неизменна много дълго време, докато не се появиха гарваните, и тогава... Е, тя беше на дванайсет, но не беше глупава) Понякога Люк я придружаваше, но той беше на четиринайсет, следващият по възраст след Том, и нямаше много време. Така че тя ходеше предимно сама и носеше храна, защото Том не ядеше достатъчно, за да задържи жив дори кърлеж. Очите му бяха хлътнали толкова дълбоко в черепа, че когато го погледнеше, и се струваше, че се взира в дълбоки мрачни пещери. Можеше да се загуби там. Никога не го притискаше и не говореха много, но тя не мислеше, че това е важно. „Просто бъди с него! - така щеше да каже майка и. - Напомняй му, че си още там, че го чакаш да се върне.“

На четвъртия ден, уморена от виждането си за цялата ужасна каша, което в общи линии се изразяваше с израза „Да дадем пространство на Том“, Мели внезапно попита: „Хей, имаш ли нещо против да дойда с теб?“. Какво можеше да каже Синди? „Не, чупката, дърта вещице!“ Боже, ако преди беше студено в тази кула, температурата падна мно-о-ого под нулата, когато очите на Том се спряха на Мели, която излизаше от отвора в пода. Всичко човешко у него изсъхна, докато остана само черупка, която по една случайност носеше лицето на Том.

Мели заслужаваше да и се признае, че опита. Беше мила, започна с „можеш да ми кажеш“, мина през твърдото „стегни се, войнико“ (но само Уелър беше добър в това), в отчаянието си дори пусна едно хленчещо „но ние имаме нужда от теб“.

На което Том отговори с няколко срички, всичките изсечени от лед: „Остави ме на мира!“.

Двайсет минути по-късно Мели затрополи надолу по пътя, откъдето беше дошла. Но когато Том обърна поглед към Синди, тя можеше да каже, че за първи път от дни воала го нямаше и той виждаше нея, познаваше коя е тя.

- Не беше моя идея - каза му. - Тя се самопокани.

- Знам. - Том направи пауза. - Няма нужда да си ходиш, Синди. Би ми харесало, ако останеш.

- Добре.

Буца заседна в гърлото и. Том не беше се усмихнал. Нямаше хор от ангели, нито нещо подобно. Съществуваше само Том с неговото чудовище - черния юмрук около сърцето му, за който тя се тревожеше, че някой път може да стисне толкова силно, че да го откъсне напълно. Признанието, че ще му хареса тя да остане, беше начало. Беше място, откъдето да започне.

А сега... това!

* * *

- И сте абсолютно сигурни, че никога не е споменавал за ходене в мината? - Мели изгледа гадно Синди, а после и Люк, седнал зад нея на грубо издяланата кухненска маса. Бяха направили лагера си в отдавна изоставен чифлик. Той имаше разнородна архитектура, която включваше стара двуетажна къща, кочина, краварник, силоз и шепа порутени допълнителни постройки, оградени от всички страни от просторни пасища и далечни могили, на които бяха разположили няколко наблюдателни поста. Само Уелър и Мели спяха в къщата, както и тези, които бяха болни или ранени. Към момента - „лоша новина, лоша, лоша, лоша“ - това беше Том, който бе напъхан в задната спалня на първия етаж на Уелър. - Не е дал никакво предупреждение?

- Не - послъга Синди, а десният и крак подскачаше, играеше и караше масата да се тресе: наистина лош навик, който подлудяваше майка и. „Синди, изнервяш кафето“, казваше тя. Като се има предвид, че майка и беше детски психиатър, това говореше нещо. - Той ще се оправи ли?

- Сигурна съм, че ще се оправи, и... моля те! - Мели положи ръка върху китката на Синди. Другата беше обвита около димяща чаша. - Не е лесно да попаднеш на кафе тези дни. Не искам да изгубя и капка.

- Съжалявам! - Синди стисна длани между бедрата си. - Имаше ужасно много кръв. Беше доста нарязан.

- Не всичката кръв беше на Том. Вероятно изглежда пo-зле, отколкото е.

- Е, надявам се. - Люк беше толкова блед, че очите му изглеждаха оцапани със синя боя. - Защото ако беше малко по-лошо, щеше да е мъртъв. Каза ли Том колко е видял? Тръгваме ли след тях? Или може би трябва, нали знаеш, да се преместим?

- Хайде да не избързваме, става ли? - Мели беше много добра в това да се хлъзга около въпросите. - Мисля, че най-важното, което можем да направим сега, за да помогнем на Том, е... - Тя се огледа при звука на тежките стъпки. - Е?

- Добре се справяме - каза Уелър, но тонът му беше груб и замислен. Той винаги беше малко кисел, а плътната четина от посивяла брада, набола по бузите и брадичката му, само го правеше да изглежда пo-зъл. Като стара мечка с болен зъб. Синди мислеше, че Уелър ше бъде много пo-мил, щом мината бъде взривена, но колкото повече Том киснеше в кулата, толкова пo-мрачен изглеждаше старецът. От друга страна, като се имаше предвид овехтелият бинт, поставен от дясната страна на врата на Уелър, и това рамо... Е, тя също щеше да е в лошо настроение, ако някое Чъки беше хруснало от нея.

- Добре като... - подсказа Мели.

- Като „ще видим“. - Отправяйки се към тезгяха, където съскаше един туристически котлон, Уелър разрови в една картонена кутия. - Вие, деца, се връщайте в койките си! Най-добре за Том сега е да го оставим да почива.

От изражението на лицето му Синди мислеше, че Люк ще спори, но той само кимна и бутна стола си назад, при което се чу изстъргване по пода.

- Само му кажи, че сме били тук, става ли? - каза той на Уелър.

- Може ли да дойдем утре сутрин? - попита Синди.

- Да видим какво ще ни донесе утрото! - каза Мели и потупа ръката на Синди по начин, по който човек потупва кутрето си, за да го окуражи да направи пиш. - Става ли?

- Това изглежда ли ти добре? - Синди хвърли поглед към Люк, чието изражение се губеше в мрака, а после върна вниманието си към жълтия конус светлина, която фенерчето им хвърляше по пътя, и се заслуша в скърцането на обувките им по снега. Луната нямаше да изгрее още няколко часа, което я устройваше прекрасно. Всеки път, щом я видеше, не можеше да спре да мисли за нея като за някакъв ококорен зеленоок циклоп, а за нощното небе - като за клепач, на който е нужен цял месец да се отвори и затвори бавно.

- Не - каза Люк. - Но не мога да разбера какво ме изнервя повече: че има Чъкита наблизо и още не са ни открили, или че Том едва не беше убит.

- А защо не правим нищо по въпроса?

- Освен да слагаме на пост още деца, които не могат да държат пушки ли? Да. Изглежда, сякаш...

Синди почака, после каза:

- Сякаш Мели изобщо не е разтревожена.

- А-ха. - Пауза. - Може би не иска да се паникьосваме. Баща ми беше такъв. Винаги се тревожеше, че няма да се справим, затова казваше, че нещата са наред, или измисляше нещо, което да отвлече вниманието на нас, тъпите малки деца.

- Това ли е единственото, което те тревожи?

- Не - каза Люк и въздъхна. - Те не го казват, но Том просто е извадил късмет. Трябваше наистина да е мъртъв.

Жегна я страх.

- Но не е. Успя да се върне.

- Повярвай ми, Синди, и аз се радвам колкото теб. Не мисля, че щях да понеса, ако... Но ако Том беше убит, тогава какво? Щяхме да сме само ти и аз, и Чад с трийсет други деца, всичките по-малки.

- Уелър щеше още да е тук. Както и Мели - тя също не беше очарована, но те бяха по-добре от нищо.

- Стига! Уелър дойде при нас заедно с Том. Преди да избухне мината, Мели все изчезваше.

- При другите деца. Никога не заминаваше за дълго.

- Но достатъчно дълго. - Той спря да върви и погледна надолу към нея. - Може да не си се чудила какво би станало, ако тя не се появеше отново, но аз съм. Тревожа се през цялото време. Например какво щяхме да ядем? Къде щяхме да идем? И това, което се случи с Рул? Лудост е да мислим, че ще отидем на поход където и да било. Само помисли! Аз и Том, Уелър и Мели и може би още двама-трима, които са достатъчно добри стрелци - това е всичко, с което разполагаме. Том никога не го е казвал направо, но според мен той мислеше, че да се тръгне срещу Рул, е лоша идея. Единствената причина да ни помогне изобщо, беше тя. Направи го заради Алекс.

- Няма нужда да ми го казваш. - Зъбите и хванаха долната и устна навреме, за да задушат хлипа. Избърса нетърпеливо парещите си очи с юмрук. Само бебетата плачеха. - Да не мислиш, че сега няма да ни помогне?

- Не. Ако реши да остане, ще ни помогне. Ще озапти хлапета като Джаспър. Нали видя какво направи Джаспър с кофата онзи ден? Имам предвид, да, имаме наръчници и онзи стар учебник по химия, който изкопахме. Аз го разбирам само донякъде, но наистина нямаше нищо в това, което прочетохме, в което да се казва, че термитната смес може да накара пластмасата да се запали.

- Термитна смес ли? - Джаспър беше умно, нервно десетгодишно хлапе и пълен пироман с идея фикс към тръбните бомби, водно-импулсните заряди и всичко, което правеше бум.

- Отнема време да се обясни. - Люк издуха бяло облаче. - Проблемът е, че Мели окуражава Джаспър да продължава. Има и други деца, които експериментират с напалм и коктейли „Молотов“⁴¹.

- Но не трябва ли да се научим как да го правим? Как да се защитаваме сами?

- А трябва ли? Не мислиш ли, че има нещо откачено във възможността да си отнесем главите? Тези неща, по които Мели толкова си пада... са опасни. Затова Том никога не ни позволява да гледаме как работи, затова не иска да ни учи какво да правим. На Мели, изглежда, не и пука.

- Но... - Синди поглади устните си. - Тя е възрастна.

- И? Помниш ли какво каза Том за чудовището вътре в нас и за това, че те кара да убиваш, защото се чувстваш добре? Видях как го направи Уелър. Той уби онова Чъки наистина бавно. Душеше го в снега и се усмихваше. Беше страшно. Не беше просто убийство при самозащита. Това, което Уелър направи, беше злонамерено. А сега Мели иска термитна смес, огнехвъргачки и двуостри мечове. Но как ще ни помогне това? Взривяваме неколцина, спасяваме децата, а после какво?

- Ами... - започна тя и спря. - Не знам. Никога не съм се замисляла.

- Да. Възрастните се грижат за мисленето. Ами ако ние искаме нещо различно?

- Какво се опитваш да кажеш?

- Чудя се - каза Люк - дали Чъкитата и Рул са единствените ни врагове.

36

- Е? - намръщи се Мели. - Толкова ли е зле, колкото изглежда?

- По-зле. - Пресягайки се за две емайлирани чаши, Уелър трепна от внезапното стягане в дясното си рамо. Проклетото нещо се схващаше, ако не се сетеше да движи ставата.

- Нали каза, че можеш да се справиш с раните?

- О, да. - Уелър не беше и наполовина лекар, но всеки войник, дори стара, разнебитена развалина като него, имаше представа от полева медицина. - Том е силен, той е млад. Трябва да оздравее. Дяволски късмет е, че нямаше ухапвания.

- Той има късмет, че е жив. - Мели не беше висока жена, нито дори особено набита, но беше солидна като тухла. Също така беше свадлива и особено привързана към големи оръжия като онзи хромиран „Магнум 44“, който висеше високо на левия и хълбок. - Какво, по дяво- лите, е мислил? Да не се е опитвал да се убие?

- Не мисля, че знае какво е преследвал, Мели. - Един поглед към Том в окървавения бял камуфлаж и към тези лоши прорезни рани и първият му импулс беше да набие малко разум в главата на момчето. - Просто трябва да му дадем време и малко пространство, за да преживее това.

- Пространство? Стоя в кулата повече от седмица.

- Остави момчето на мира, Мели! Става ли? - Уелър разтърси пакетчето, преди да го разкъса и да изсипе съдържанието в чашата. - Знам какво правя.

- Дали? - На слабата светлина на котлона сивите и очи бяха като камъни, а устните и бяха пурпурни. - Защото започвам да се чудя, Уелър. Никой не е крайно необходим, нито дори Том.

- Исусе Христе! Дано се чуваш! - Разгневен, той се обърна и подпря задник на кухненския плот. - Том е единственият по рода си в този лагер. Помисли какво са готови да направят Люк и Синди за него! Гарантирам ти, че никое хлапе няма да се жертва за теб или за мен.

- Том е полезен само докато е придобивка, Уелър, а не отговорност. Последното, което ни трябва сега, е той да реши, че онова момиче е живо и че мисията му е да го проследи.

Уелър трябваше да положи усилие, за да не допусне раздразнението да стигне до лицето му. Защото точно това беше нещото, което Том мислеше и желаеше. „Там беше щеката, Уелър. Там беше глокът. Кажи ми, как бих могъл да пренебрегна това! Ако тези Чъкита са я измъкнали, ако има и най-слаба възможност тя да е жива...“

- Защо не се фокусираш върху факта, че е излязъл от проклетата кула и че се върна? - Въпреки това Уелър си помисли, че този факт беше повече въпрос на късмет, отколкото на нещо друго. Ако онова Чъки не си беше показало лицето, Уелър не беше сигурен, че Том щеше да се върне. Можеше да си представи как момчето тръгва, търсейки знаци за това къде са отвели Алекс, което не беше чак толкова откачено, колкото звучеше. В това, което Том каза за цялото фиаско на възвишението в нощта, когато взривиха мината, и за начина, по който онези Чъкита продължаваха да идват, имаше много смисъл, по дяволите. - Точно сега той иска да говори, затова аз слушам.

- Да, и се обзалагам, че ти си много отзивчив. - Очите и внезапно станаха като цепки. - Обеща ли да му помогнеш да я търси?

Беше малко объркващо, че тя стигна до това заключение толкова лесно.

- Не точно.

- О, за бога... - изпухтя тя. - Какво си казал?

- Че когато свършим с Рул, ако има някакви знаци, някаква насока... ще му помогна.

Устата на Мели се откачи.

- Тя е мъртва, Уелър. Той базира надеждите си на една щека и на пистолет, които дори не са нейни.

- Виж, Мели, той не е толкова отнесен, че да не вижда, че това е лудост или поне твърде малко вероятно в най-добрия случай. Но ти не беше горе на това възвишение. Не носиш неговото тегло. Последното, от което има нужда, е да му натриваме носа или ти да се бъркаш, да четеш лекции...

- Ще правя, каквото мисля...

- Млъкни, по дяволите! - отсече той. - Мели, искам да ме чуеш хубаво. Том е войник. Той е умен и силен. Той е пo-смел и по-предан от почти всички, които някога съм познавал...

- И достатъчно луд да отиде горе сам...

- Защото все още има сърце за разбиване - изстърга Уелър. - За бога, Мели, помисли за една проклета секунда! Том не яде, едва спи. Той скърби. Намерил е пистолета и се е хванал за този малък мехур надежда, но това е нещо крехко, както и душата му, а аз няма да съм човекът, който ще я смаже. Знам, че накрая трябва да се откаже. Мисля, че той също го знае. Но хората го правят по собствен начин и когато са готови. Той още не е готов, но ще бъде. Този бой всъщност беше нещо добро.

- Как стигна до този извод?

- Няма нищо по-добро от малко преживяване, приближаващо те до смъртта, за да те накара да преоцениш достойнствата на живота - каза Уелър, но не се усмихна. - Момчето едва не си загуби главата днес и това го е изплашило адски. Сега той говори и това е добре. Но може да тръгне навсякъде. Ако го притиснеш твърде много, той ще се затвори обратно в себе си. Това прави Том: справя се с нещата по свой начин.

- Като отива на езерото сам?

- Да, да. - Тя го уморяваше. - Може ли да приключим с това вече? И трябва да го признаеш на хлапето, други момчета щяха да се свият в черупките си и никога да не излязат от нея след такъв бой.

- Боже мой! - Погледът и се изостри. - Ти му се възхищаваш. Какво е той? Момчето, което винаги си искал да бъдеш, но никога не си бил? Или има нещо повече? Не ми казвай, че те е грижа за него! За бога... той е инструмент, Уелър!

- Всеки ще ти каже, че трябва добре да се грижиш за инструментите си, ако искаш да ти вършат работа.

- Не ми пробутвай твоите простонародни каубойски глупости! - изсумтя тя без следа от хумор. - И кога стана внезапната промяна?

„На възвишението. Когато я чух да вика и него да отговаря, а той едва не се уби, за да стигне до нея. Тогава осъзнах точно какво съм направил и че нищо, дори отмъщението, не заслужава това.“ Ако някой някога е трябвало да забрави миналото... Но той се съмняваше, че беше мъдро да сподели това с Мели, която беше положила свои собствени клетви за вярност, нито една от които към него. Обръщайки и гръб, Уелър разкъса второ пакетче. Ароматът на силното разтворимо кафе го удари в носа, както винаги. Това беше нещо толкова хубаво, че го болеше, щом си помислеше, че може да дойде време, когато това просто удоволствие също ще изчезне. Никой нямаше да изнася кафе на зърна или да произвежда разтворимо кафе за години напред, може би дори десетилетия.

- Казвам само, че разбирам какво му е. Също така мисля, че е в наш интерес да се захванем с това, което го притеснява по отношение на Чъкито. Просто не съм сигурен, че ни е казал всичко.

- О! - Той на практика чу как веждите и се извиват. - Какво, мислиш, премълчава?

- Не мисля, че е съзнателно - каза той, потупвайки пакетчето кафе така, че гранулите да излязат в бавен поток. - Просто имам предчувствие. Мисля, че той знае нещо, но просто не може да го напипа. Разбираш ли какво казвам? Все едно да видиш някого в тълпата, за когото си готов да се закълнеш, че ти е познат, но не можеш да си спомниш името му, нито как сте се запознали. Все едно, мисля, че трябва да стоя с него известно време, да не го притискам, да го оставя да се успокои... И каквото и да го притеснява, ще намери начин да излезе наяве.

„С малко помощ, разбира се.“ Но Мели нямаше нужда да го знае.

- Най-добре за него сега е да почива, после ще го пратим навън с децата. Те ще го закотвят по-добре от всичко друго.

- А-ха. - Пауза. - Чудя се колко добре ще се разбирате с Том, когато стигнем до Рул.

Сърцето му пропусна удар. „Полека! Не и позволявай да те предизвиква!“ Той се опита да отпусне ядно щръкналата си челюст.

- Да, какво се чува за това все пак? Колко още ще седим тук?

- Не ти ли харесва да седиш тук?

Той разбърка, гледайки как течността се завихря и потъмнява.

- Просто питам.

Още една пауза.

- Трябва да чакаме.

Той обърна поглед.

- Какво?

Тя го удостои с мразовита усмивка.

- Ами, да видим! Ти си малко бинтован, Том е целият в рани и само няколко от децата могат да се бият. Съгласна съм, че след като Том се върна, е най-добре да оползотворим времето му правилно. Вместо да тича без цел и посока и да търси момиче, което е мъртво, по- добре да направи няколко бомби и няколко огнехвъргачки.

- Но не затова чакаме - каза той. - Той разполага с много огнева мощ, която може да сподели с нас. Оттам взехме експлозива С4. Така че защо е забавянето?

- Какво те интересува? Честно казано, мислех, че ще си облекчен. Всяка секунда забавяне е секунда повече, в която Том не знае точно колко си го излъгал.

Въпреки нежеланието си да се поддаде на емоциите, той почувства жегване от страх.

- Не си спомням ти самата да беше особено откровена.

- Вярно, но ти и Том сте като кръвни братя, а така внезапно... Замислял ли си се, че може да е по-добре, ако той никога не се оправи?

Той я погледна рязко.

- Дори не си го помисляй!

- Все някой трябва да помисли и за това. - Тя разпери длани, които бяха загрубели и закалени като всичко останало у нея. - След като Том открие истината, няма да се изненадам, ако не може да реши дали да те хвърли на Чъкитата, или да те убие бавно, много бавно.

- Защо не оставиш на мен задачата да се тревожа за това?

- Добре. Решението е твое... а може би не. Колкото до това кога тръгваме... - Тя сви рамо, после го остави да падне. - Правя каквото ми кажат. Той иска да чакаме.

Да чакаме какво? Това беше въпросът. Честно казано, идеята да се върне в Рул не беше привлекателна за него. Мели беше права. Уелър беше казал твърде много лъжи на твърде много хора. Той мислеше, че след като предаде Питър, който наистина беше виновен, и след като унищожи мината и убие всички скъпоценни малки Чъкита на Рул, това ще облекчи старата тъга, която просто не си отиваше. Или че ще накара лицето на сладката мъртва Манди най-после да избледнее. Но беше станало много no-зле. Не само че излъга, но и предаде Кинкейд, който беше приятел, за да може малкият пикльо Ейдън да върши дяволското си дело, докато Кинкейд пищеше и пищеше, жертвайки себе си, за да осигури малко време на Крис да избяга. И за какво? Ако студът не беше довършил Крис, Чъкитата щяха да го направят. Нейтън също и момичето - Лена.

„А сега Том се самоунищожава пред очите ми. И това също е на моята сметка.“

- Е? - тя го откъсна от мислите му и Уелър срещна твърдия и поглед. - Можеш ли да го контролираш?

- О, да - каза той. Не беше съвсем сигурен, а това изобщо не му харесваше. Пресегна се към кутията, за да потърси захар. - Последното, което ни трябва, е мъченик.

Тъй като беше обърнат с гръб към нея, той пропусна изражението и.

И щеше да съжалява.

37

- Освен ако нямаш по-добра идея, най-вероятно е достатъчно да го държим заключен. Имам предвид, той не е пизрак или зомби, нито пък Лазар. - Джейдън прокара ръка през светлокестенявата си рошава коса. - Кучетата го провериха, знаем, че не се променя. Трябва да си поемеш дъх, Хана. Това, че хлапето е живо, не е чудо, нито Ели е супергерой.

- Тя е влачила момче, два пъти по-тежко от самата нея. - Хана сръбна от анасоновия чай, превъртя горещата напитка около езика си, наслаждавайки се на аромата на сладко женско биле. Фактът, че напитката беше все още гореща, почти половин час след като беше сварена, бе почти толкова чудесен. Екипирана със собствена печка на дърва, тази спалня на втория етаж беше приятно топла и просторна, с обособено пространство за сядане. Беше също единствената стая, която можеше да се заключва отвън - нещо необичайно за амишки дом. Понякога Хана се чудеше дали предишните собственици са били принудени да държат побъркан роднина под ключ, както господин Рочестър беше крил лудата Берта⁵¹.

„Само ако можем да удържим Ели да не лагерува в коридора.“ Малкото момиче не желаеше да изпусне Крис от поглед и беше спорило да се премести в стаята за болни. Слава на бога, Илай беше казал: „Ели, той не е домашен любимец“.

- Познаваш къщата на смъртта - каза Хана. - Няма начин тя да е домъкнала Крие до рампата, още по-малко да го е вдигнала върху седлото. Няма нужната сила.

- Което не го прави чудо. В критични моменти повече адреналин означава увеличен кръвен поток към мускулите и оттам - повече сила. Познаваш научните аргументи толкова добре, колкото и аз.

- Така е, но науката не обяснява всичко. Ами гарваните? Гарвани и врани, и врабчета: това са психопомпи⁶². - Тя беше довлякла някои книги от колекцията си долу и сега почука с пръст върху текста от един семинар за втори курс в „Енциклопедия за митове, магия и мистицизъм“. - Водачи, които помагат на душата да премине в задгробния живот.

- И носят душа на новородените - сви рамене Джейдън. - Четох същия пасаж. Ангелите изпълняват същата функция. Казваш, че гарваните са върнали душата на това хлапе?

„Или са били привлечени да я отнемат.“ Тя се взря в чашата си.

- Не знам какво имам предвид. Просто има толкова много въпроси, на които нямам отговори.

- Което, повтарям, не превръща случая в чудо. - Джейдън я изгледа подозрително. - Знам, че ти и Исак правите амулетите и магиите, но нали не вярваш в това? Та ти си ходила в колеж.

О, тя можеше да му разкаже няколко истории. Амишките пау-уау⁷³ и народната магия бледнееха в сравнение със странните ритуали, изпълнявани от някои деца в училище, които бяха решили, че са уикани⁸⁴.

- Но всяка симпатична магия⁹¹ е основана на някои факти. Умът е склонен да търси загадъчното, така че...

- Това, че имаме вродено желание да вярваме, че нещо е истинско, не значи, че то наистина е такова.

Тя можеше лесно да посочи, че трябва да има някакво еволюционно предимство на вярата или на преживяванията извън тялото. Стабилната наука беше език, който Джейдън щеше да разбере. Той не се противеше на Исак и Хана за магическите знаци, за торбичките и амулетите, защото не виждаше как биха могли да навредят. Освен това тя беше ботаник, а също така беше и чирак на Исак с достатъчно познания по физиология и биология, за да разбира кои народни лекове може наистина да помагат.

- Добре тогава. Не е магия - каза тя. - Ти имаш ли теория?

- Имам идеи. Мисля, че случилото се с него - Джейдън посочи с глава към леглото и момчето под купчината завивки - е плод на комбинация от щастлива случайност и много добър късмет. Има логично обяснение защо е оцелял. Просто не знаем какво е. Но това не значи, че няма научнообоснована причина. Все едно да кажеш за гръмотевицата, че е чукът на Тор¹⁰². Много по-голям проблем е какво ще правим, когато се събуди.

- Ако го направи. - Докато цветът на Крие се беше подобрил през последния час и руменината се връщаше в ноктите и венците му, очите му не показваха признаци на събуждане. Ако беше заспал. Тя наистина не знаеше. В тишината грубите му, накъсани вдишвания бяха много шумни, но нормални, ако сънуваше. Неравните пъшкания, които Ели беше чула, може изобщо да не са били дишане, не и в техническия смисъл на поемане на въздух. Беше нормално за хора на ръба на смъртта и за тези, които се олюляваха на ръба на дълбока кома, да дишат тежко.

„Само че аз вече го видях. Видях и чух как това момче умира, а сега се връща към живота?“

- Ако? - Джейдън се намръщи. - Струва ми се, че каза, че той сънува?

- Така мисля, но той е в това състояние от часове. Ели каза, че в къщата на смъртта е бил във фаза „бързо движение на очите“. - От нейния преглед стана ясно, че Крис не беше изпаднал в кома или в някоя друга форма на безсъзнание, описана в книгите, които бяха на нейно разположение. Във всеки един аспект той беше изпаднал в дълбокия сън на сънуващите мъртви - състояние, от което не можеше и нямаше да бъде изваден. Бог знае, че тя беше опитала: освети с фенерчето си очите му, бодна го с игла, крещя, пръсна ледена вода в ушите му. Нищо. - Тя не би трябвало да трае толкова дълго.

- Но ти каза, че има хора, които получават епизоди от типа „бързо движение на очите“ през цялото време.

- Тези, които страдат от нарколепсия, да. Това е най-близкото съвпадение. - Тя постави ръка върху най-горната книга от купчината: „Стандартно ръководство по клинична неврология“, десето издание. Солидността на релефните букви под дланта и беше успокоителна. - Това не е заболяване, не е истинска болест на съня. Нарколепсията е разстройство като диабета, при което хората са завладени от нужда да спят.

- Но ти каза, че страдащите от нарколепсия имат наистина живи халюцинации.

- Полусънни, да. Те не са истински сънища. - Тя защипа частица въздух между двата си пръста. - Случват се в много тесни интервали между съня и будното състояние.

- Откъде знаеш, че той не е надрусан? Не са ли точно затова гъбите? - Джейдън посочи с пръст един ръчно подвързан кожен дневник. - Не да убият, а да ти помогнат да сънуваш?

- Според оригиналната рецепта. Енциклопедията казва, че индианците от племето Оджибуе са пили отварата, за да помогне на душата да намери своя път към Земята на духовете.

- Чрез видения, нали? И чрез странни съниша? Все едно да вземаш опиати?

- Да, в малки дози. А по-големите убиват - каза Хана вече малко нетърпелива. Какво правеше формула, която използваше халюциногенни гъби, в стар ръчно написан дневник с амишки заклинания и пау-уау магии тя нямаше представа. Нито пък Исак. И двамата бяха предположили, че първите амишки заселници са приели някои местни обичаи. Но защо тази отвара от точно тази гъба? Докато старите обичаи включваха достатъчно количество чародейства и бяла магия, а повечето практикуващи бяха пенсилвански датчани, по правило амишите не си падаха по възторжени преживявания. Ако беше отново в „Хоугтаун“, тя можеше да се консултира с университетската библиотека, с базата данни на научния факултет и може би щеше да разбере причините, но... Тя изблъска идеята раздразнено. Желанията нямаше да я доведат доникъде. - Знам всичко това, Джейдън, но не е ли по-належащ въпросът защо Крис не е мъртъв? - „И какво го е върнало?“

- Това е лесно. Дозата зависи от теглото, а ти е трябвало да налучкваш. Той вече е бил толкова слаб, че бързо се е отнесъл, и ти си решила, че си му дала достатъчно.

Тя вече беше мислила за същото.

- Приемам това. Но помисли, Джейдън! Наистина е студено. Защо тъканите му не са замръзнали? Или, да кажем, че по някакво чудо вътрешната му температура не е паднала достатъчно. През цялото това време пръстите на ръцете и краката, носът и ушите му са били изложени на студа. Но той няма измръзвания. Раните му са наполовина зараснали. Как е станало това? - Тя не си направи труда да спомене лошо разкъсания черен дроб, който сам по себе си трябваше да е смъртна присъда. Той и колабиралите му бели дробове бяха основната причина тя да го отрови. Да го остави да се плъзне в съня беше последна милост.

„Изглежда, и за това си сгрешила.“ Което изкара наяве неудобните въпроси за другите деца, на които беше дала отровата. „Но ти нямаше друг избор. Те се променяха. Кучетата ти казаха. След като това стане, вече няма връщане назад.“ Доколкото знаеха. Като се имаше предвид ограниченото меню на човекоядците, за колко време можеше да се запази жив някой, за да се разбере?

- В енциклопедията не пише ли също, че според старата рецепта на ведите, ако се добави мед, това те прави безсмъртен? - Когато тя го погледна, Джейдън сви рамене. - Виж, трябва просто да продължиш напред, приемам, че има научно обяснение за всичко това. Но никога няма да разберем какво е то без подробен химичен анализ и няколко дузини експерименти.

- Значи приемаме това съживяване на доверие? - Тя не можа да устои. Да се придържаш към науката, когато правиш нещо подобно, беше като другото лице на бога.

- Ха-ха! Да изградим хипотеза, става ли? Явно по някаква причина метаболизмът му се е забавил. Има прецеденти в природата. Много видове риби и насекоми могат да живеят доста добре и при много ниски температури. Те произвеждат глицерол, който понижава точката на замръзване на кръвта им. И преди да ми кажеш, че той не е муха или риба, ще ти напомня, че човешкото тяло също произвежда глицерол като вторичен продукт от метаболизма на мазнините. Ами ако точно тази гъба стимулира производството му? Тогава Крис би бил предпазен от измръзване. Тялото му се е охладило, но вътрешната му температура и състоянието на мозъка му не са довели до смърт. - Той посочи неврологичния текст. - Тук пише, че вкарват в кома пациенти върху охладителни одеяла и използват лекарства, за да понижат телесната им температура.

- За да предпазят мозъка - каза тя, - знам. Но все пак остават много други ако.

- Все пак това обяснение е по-лесно за приемане, отколкото идеята за чудо. Има и нещо друго, което не взимаме предвид. Може би той просто, сещаш се, е различен. - Джейдън потупа слепоочието си. - Нещо в мозъка му го е предпазило от отровата и я е превърнало в нещо друго. Имам предвид, помисли за нас! Трябваше да сме човекоядци, но не сме. Можеш да кажеш, че е чудо, но се обзалагам, че ако имаше учени, накрая щяха да разберат защо все още сме добре.

- Ако останем така. Все още е възможно някои от по-малките деца като Илай, Ели и Конър да се променят. Всички можем.

- Добре, да. Не съм във възторг от идеята да се събудя някоя сутрин с копнеж за бургер с човешко, но не мога да живея в очакване това да стане. Знаеш ли, мисля, че знам какво наистина те тормози? - Джейдън се протегна през масата и докосна нерешително лявата и ръка. - Уплашена си, защото смяташ, че си направила грешка.

- Очевидно е, че съм направила грешка, а аз не обичам грешките. Когато греша, умират хора. - Тя обърна поглед към пръстите му, които бяха дълги, но вече загрубели и покрити с мазоли вследствие на дългите часове упражнения с брадвата и от юздите на конете. - А аз не дадох избор на Крис.

- Той нямаше да вземе лекарството. Знаеш го – каза той нежно. - Освен това откъде знаеш, че не сме го спасили? Ами ако отварата е била точно това, което му е било нужно? Помисли за това! Може да е нешо наистина голямо. - Ръката му се отпусна върху нейната. - Може да ни помогне в бъдеще.

Тя трябваше да бъде внимателна. Бяха добър отбор. Това, че Джейдън искаше нещо повече, не значеше, че тя трябва да го окуражава - особено сега с появата на това странно момче, чието лице съживи куп други спомени, повечето от които много лоши.

- Ако сме разбрали какво е станало. Това не е експеримент, който мога да направя отново, освен ако... - „Освен ако някой от нас не бъде ранен толкова зле, че би умрял така или иначе.“ След още един момент тя освободи ръката си и прикри движението си, като взе чашата. - Ами момичето? Това, което Ели е видяла?

- Не знам - каза Джейдън. Тонът му се вкамени внезапно като лицето му. - Утре ще взема Конър и ще доведем Исак да погледне това хлапе. Докато съм там, мога да проверя другите, да видя дали някой не се е променил и измъкнал, преди да могат да... знаеш, да се справят с него. Просто се радвам, че момичето е било само. Не съм сигурен, че Ели щеше да успее да се измъкне, ако имаше и други.

- Но какво е правило онова момиче там? Бяхме толкова внимателни. Насред нищото сме. Зимата няма да свърши още месец или два. Няма причина никое хлапе да се мотае там, където изобщо не е имало деца. И е била навън през деня. Джейдън, ами ако се адаптират или отново се променят? - Бог знаеше, че вече имаха достатъчно проблеми и без да трябва да се тревожат, че човекоядците ще превземат и дните им.

- Не знам, Хана. Ако е така, не можем да направим много по въпроса. Нека го отбележим като поредната свръхестествена мистерия, а? - Той се отблъсна от маcaта и и се усмихна. - Или Божие чудо? Какво ще кажеш за това?

- Недей! - Очите и се извъртяха към книгите. - Не ми се ядосвай!

- Да се ядосвам ли? О, Хана! - Имаше кратка тишина, а после тежките стъпки на ботушите му, докато той се отправяше към вратата. - Иска ми се да можех, защото тогава щеше да е много по-лесно.

38

Вече два часа говореше предимно той. Разказваше истории от времето след Виетнам.

- Разпарям си крака с триона и си мисля: „Няма начин да отида в спешното!“. Затова се замъквам при съседката си, която беше лекарка, и и показвам...

- Н-някой... някой ги е н-направил.

Историята беше забравена и Уелър изостави отпуснатата поза. „Вече говорим.“ Беше настанил Том в койката си и сега забеляза, че очите на момчето са изцъклени, малко разфокусирани. Оставяйки собствената си чаша на пода, Уелър плъзна пръст по едната китка на Том и усети бавния му стабилен пулс. Том беше костелив орех, но дори той не можеше да се бори с два ксанакса. Алуминиевият им вкус беше прикрит със силно кафе и захар. „По-добре да живеем чрез химия.“ Мрачна мисъл, но съвсем подходяща.

- Направил ги е? - Когато не получи отговор, Уелър разтърси леко момчето. - Том?

- Ъ-ъ... - Той се разбуди и преглътна. - Ами... По-скоро като... - Том беше поставил чашата на гърдите си, но когато се опита да пие, тя едва не се изплъзна от отпуснатите му пръсти.

- Чакай, дай да взема това! - Уелър нежно изтръгна чашата и я сложи долу до неговата. - Кажи ми какво видя!

- Те са различни.

- Повече от един?

- А-ха. - Том кимна летаргично. - Момче в... в дърветата.

- Момче. Чакаше ли?

- Не. - Главата на Том се килна наляво, после надясно. - Гледаше. - Той облиза устни. - Трябваше да... да ме нападне. Бях пребит. Ранен. Ако бях взел бравото, вероятно щях да го очистя, но ако е имало още... не знам дали щях да се справя. Само че момчето... не го направи. То се... учеше? Не, не е точно така. Изучаваше. Може би дори... двамата бяха някак свързани.

- Свързани? - това привлече вниманието му. „Мили боже, не ми казвай, че той е разбрал как!“ - Откъде знаеш, Том? Как така свързани? С момичето?

- Да. Прос-с-с... усещане. Мисля, че имаше и други.

- Още Чъкита? Там, в дърветата?

Том отново кимна. Кожата му беше по-бледа от превръзките.

- Но ми се стори, че... видях и мъже.

Уелър усети как слюнката залепва езика му.

- Какво?

- Мъже. Стари. Поне двама, може би трима. Те...

- Наблюдаваха - Уелър довърши вместо него. Стомахът му се вледени. - Може би оценяваха?

- Или работеха заедно. Така мисля. - Измъквайки дяс- ната си ръка изпод дебелото одеяло, Том я задържа нестабилно пред лицето си, преди да я обърне бавно, за да покаже на Уелър мрежата от разрези и ожулвания. - Няма никакъв смисъл. Това момиче можеше да дойде за мен по-рано. Аз бях... - Очите му се завъртяха и отплуваха, после постепенно се фокусираха. Думите му станаха по-размазани. - Аз не... аз не внимавах. Т-тя се показа, едва след като...

- След като си си порязал ръцете. Когато вятърът е сменил посоката и тя е уловила миризмата ти. - Това значеше нещо, което Том не казваше: че момичето, момчето, онези другите Чъкита и мъжете вероятно бяха дошли от някъде относително наблизо... и, по дяволите!

- Нейните... нейните очи. Из-изчанчени. - Том потри бавно с ръка устата си. - Д-дрогирана.

Въпреки че се беше подготвил за това, думата го повали.

- Дрогирана. Мислиш, че са и дали нещо?

Том премести глава в бавно преднамерено кимване.

- Когато си извън з-загражденията... н-не спиш. Не можеш.

- Защото има хапчета. - Уелър знаеше точно накъде отива това. Стандартният виетнамски мит беше, че всеки американски войник е някакъв откачен наркоман. Пълни глупости. О, той познаваше неколцина пушещи трева и други, които си падаха по хероин или пушеха хероин. Не беше вярно, че армията се стараеше това да се случва. Бащата на Уелър беше служил като пилот по време на Втората световна война, когато Военновъздушните сили са си умирали от радост да раздават малките хапченца: добрият старомоден спийд, който Уелър също беше използвал доволно някога. Случвало се беше да гълта таблетките като бонбони. Нямаше друг начин да останеш буден и да бъдеш нащрек. Това обаче можеше страшно да те прецака. Сривът, който настъпваше по-късно, беше толкова лош, че те караше да мислиш, че никога няма да можеш да се изкопаеш от дупката, в която си изпаднал.

Имаше и други хапчета, които правеха много повече. Те не само те държаха буден, но изключваха съня напълно. Уелър познаваше много момчета, които бяха се подложили на опити доброволно, като морски свинчета. По дяволите, самият той беше работил върху тях. За тези войници всичко беше за предпочитане, пред това да поемат риска, при положение че очакваната продължителност на живота на картечар в гореща точка беше около осем секунди.

- Или намираш хапчета. Аз никога... бях твърде уплашен, че ще ме объркат по начина, по който армията... - Том спря рязко.

„Започваме. Ето за това беше всичко.“

- Какво за армията, Том? Какво са направили? -Том продължи да мълчи и Уелър го притисна: - Във Виетнам имаше доброволци. Правеха експерименти. Не само с ЛСД, зарин или BZ¹¹¹. Говоря за наркотици, които те правят адски добър в убиването...

- Мисля, че може да са опитали и това - прошепна Том. Излезе бързо, сякаш знаеше, че потъва, и трябваше да го изрече. - Защото трябва да останеш нащрек. Не можеш да се оставиш да заспиш. Живееш със спийд и със страха или само със страха.

- Или си мъртъв.

- Или сънуваш - каза Том. - Това е също толкова лошо. Сънищата... те превземат като спомени, докато не започне да изглежда, че си в бутилка, няма как да се измъкнеш, а сънищата и реалните неща... всичко се смесва. Затова психиатрите... те имат много хапчета. - Той се изсмя грачещо. - Наричат го „контрол на щетите“. Държат най-лошото за момчетата, които са близо до фронтовата линия, оставят ги да почиват, после им дават прилично ядене, а също така ги захранват и с всевъзможни хапчета. Затова вземаш това, което военните психиатри ти дават, а също и някои други неща.

- Черен пазар?

- Някои. Да. Но ако вземеш твърде много или от грешния вид...

- Полудяваш.

- По-лошо. - Петната под очите на Том бяха посинели като натъртвания. - Нищо не може да те спре. Потъваш в този... този бяс. А онова момиче... очите и. Кървави очи.

- Какво? - каза Уелър рязко. - Имаш предвид кървясали, нали? Като при лош махмурлук?

- Не. - Главата на Том се поклати, а гласът му се беше стопил като вода по водосточна тръба. - Не, не, не... нямаше бяло. Само червено и черно.

„О, откачено копеле, наистина си го направил този път.“

- Виждал съм нещо подобно - каза Уелър. - Във Виетнам ги наричахме берсерки¹²¹.

- Така ли? - Устните на Том изтъняха в немощна гримаса. Очите му се затвориха. - Ние не.

- Не ли? - Уелър почака, но нямаше нищо, дишането на Том се беше успокоило. - Том?

Той не отговори. Дълбоките линии, причинени от умора и от скръб, все още бяха там, но мускулите му се бяха отпуснали в съня. Това беше добре. Уелър беше научил повече от достатъчно, за да стигне до извода, че може би всички те бяха в истинска беда. Ако имаше възможност Чъкитата да бъдат манипулирани, имаше един човек, който беше достатъчно луд и достатъчно умен, за да го постигне, и Уелър го познаваше. Светът беше отишъл по дяволите преди почти пет месеца. Достатъчно време, особено ако си добре снабден, бива те в планирането, обичаш да експериментираш и имаш трениран ум. Бог му беше свидетел, че този мъж беше подхранвал и неговия глад за отмъщение достатъчно дълго.

„И какво, по дяволите, ще правя сега?“ Уелър плъзна ръка по челото си и изобщо не беше изненадан, че дланта му беше овлажняла от вкиснала пот. Цялата тази грозна работа беше излязла от контрол. Беше се променила в нещо, което той не разпознаваше. Той трябваше да се оттегли още след взривяването на мината. Просто да си събере багажа и да си тръгне. За бога, не беше ли отмъстил за Манди все още? Питър беше мъртъв, Рул едва ли беше много далеч от гибелта, а безценните им малки Чъкита бяха на път към дома. Не трябваше ли това да е достатъчно за него? Защото той беше получил своето отмъщение, но имаше и думи за... края на света. Откровения. „А аз дори не вярвам в тези глупости.“

Трябваше ли да се бори с това? Да направи нещо? Дали изобщо трябваше да се опитва? Да, той можеше да рискува и като войник на войник да каже на Том това, което знаеше. Но Мели беше права. Том беше на ръба, беше там от доста време и нямаше начин да се предскаже каква щеше да бъде реакцията му. А да се остави да го убият, докато се опитва да бъде честен, беше нещо, което нямаше да помогне на никого, при положение че дори той не беше сигурен за това какво се случва и не можеше да обхване цялостната картина. Всичко, което имаше, бяха късове и частици, предположения и съмнения. Щеше ли да бъде по-добре да се измъкне сега, докато все още имаше тази възможност? Да си изгради нов живот някъде, където не го познават, и да изживее времето, което му оставаше?

„Но тук има деца, които едва започват живота си. Има го и Том, който носи скръб, с която не би трябвало да се справя сам. И ние ги забъркахме в това.“ Без съмнение Мели смяташе, че и децата са заменими. Но Уелър просто не знаеше какво трябва да прави, кое беше по- безопасното и кое беше по-малкото зло.

Том внезапно пое въздух, сякаш току-що беше намерил нещо в тъмните ъгли на ума си и го влачеше към светлината. Когато Уелър погледна, очите на момчето отново бяха отворени и бяха толкова ясни, сякаш гледаше в чистата дълбока синева на Горното езеро.

- Какво? - попита Уелър.

- Зомбита - каза Том много ясно. - Наричахме ги зомбита.