Чудовищна команда

— Той е удивителен! — говореше дьо Слов, докато каруцата трополеше надолу сред дърветата. — Знам, че сигналите са против вашата религия, но той, изглежда, разбира всичко.

— Както казах, сър, той преценява нещата. — Джакръм сияеше. — Ум като бръснач.

— Говореше за сигнални алгоритми, които компаниите едва започват да проучват — продължаваше вестникарят. — Този отдел, за който разправяше…

— А, виждам, че нищо не пропускате, сър. Ама е много скрито-покрито. Не мога да говоря за това.

— Честно казано, сержант, все си мислех, че Борогравия е ами… изостанала.

Джакръм ядно изкриви уста в усмивка.

— Ако сме доста поизостанали, сър, то е само щото да се засилим по-добре.

— Да знаете, сержант, направо е срамота да се затрие такъв мозък — клюмна дьо Слов, а каруцата се килна в коловоза. — Това не е време за геройства и велики саможертви в стил „смърт или вечна слава“. Направете на хората си услуга и се опитайте да му го обясните, а?

— Не бих се и осмелил, сър. Ето го пътя ви. Сега накъде ще поемете?

— Към долината на Нек, сержант. Добра история излезе, сержант. Благодаря ви. Позволете да ви стисна ръката.

— Радвам се, че мислите така, сър. — Джакръм протегна ръка. Поли чу слабото подрънкване на монети при прехвърлянето им от длан в длан. Дьо Слов пое поводите.

— И все пак, сержант, сигурно ще изпратим материала по гълъб до час. Трябва да кажем, че имате пленници.

— Не берете грижа за това, сър. Докато приятелчетата им дойдат да ги спасяват, ще сме преполовили пътя към планините. Нашите планини.

Те се разделиха. Джакръм ги проследи, докато се скриха от поглед, и се обърна към Поли:

— И тоя с неговото важничене и маниери! Видя ли го какво направи? Обиди ме, пробутвайки бакшиш! — Погледна в дланта си. — Хмм, пет морпоркски долара? Е, поне знае как да обиди човек прилично — додаде той, а монетите изчезнаха в куртката му със забележителна скорост.

— Мисля, че иска да ни помогне, серж — обади се Поли.

Джакръм не й обърна внимание.

— Мразя проклетия Анкх-Морпорк. Кои са те да ни казват какво да правим? На кой му пука какво мислят?

— Дали наистина можем да се обединим с дезертьорите, серж?

— Изключено. Те са офейкали веднъж, какво ще ги спре да повторят? Тогава са плюли на херцогинята, сега не може да я целунат и да се реваншират. Всекиму се пада по една целувка, това е то.

— Но лейтенант Блауз…

— Рупъртът най-добре да си гледа цифрите. Въобразява си, че е войник. Никога не е стъпвал на бойно поле в живота си. Всичките приказки, дето ги наплямпа на твоя приятел, бяха „смърт или вечна слава“. Слушай пък аз какво ще ти кажа, Пъркс. Виждал съм Смърт по-често, отколкото ми се ще да си спомня, но никога не съм зървал Слава. Все пак не е зле да пратим тъпаците да ни търсят там, където ни няма.

— Той не е моят приятел, серж.

— Е, добре, де, нали си на „ти“ с писането и четенето — замърмори Джакръм. — Не може да имаш вяра на хора, които се занимават с тия неща. Те си правят гаргара със света и накрая излиза, че всичко, което знаеш, е грешно.

Отново стигнаха дерето. Отрядът беше наизлязъл от скривалищата си и по-голямата част се бе насъбрала около единия от вестниците. За пръв път Поли видя Снимката.

Всъщност бяха излезли доста добре, особено Шафти и Уозър. Поли бе почти скрита от туловището на Джакръм. Но зад тях се виждаха смръщените кавалеристи, чиито изражения сами по себе си бяха картинка.

— Тонкър е доста впечатляваща — подметна Игорина, която не фъфлеше толкова, когато наблизо не слухтяха офицери.

— Мислите ли, че подобна снимка е Поругание в очите на Нуган? — притеснено запита Шафти.

— Сигурно — разсеяно отвърна Поли. — То какво ли не е. — Тя отмести поглед към текста под снимката. Беше пълен с изрази като „храбри селячета“, „унижение на едни от най-добрите кавалеристи на Злобения“ и „ужилено самолюбие“. Стана й ясно защо това бе предизвикало толкова проблеми.

Прелисти набързо останалите страници. Бяха претъпкани със странни истории за места, за които никога не бе чувала, и със снимки на хора, които не познаваше. Но една от страниците бе плътно запълнена със сив текст под доста по-голямо заглавие, което гласеше:

Наслуки погледът й ловеше фрази в морето от букви: „безпощадни нашествия в съседните страни“, „заслепени поклонници на обезумял бог“, „насилническа особа“, „безчинство след безчинство“, „пренебрегване на международното мнение“…

— Момчета, не четете тия боклуци, не се знае кой ги е писал — весело подхвърли сержант Джакръм, приближавайки към тях. — Всичко е лъжи. Тръгваме след точно… ефрейтор Маладикт!

Маладикт, появявайки се иззад дърветата, вяло отдаде чест. Все още беше с нахлузено през главата одеяло.

— Какво правиш без униформа?

— Отдолу съм с униформа, серж. Не искаме да ни забележат, нали? Така ставаме част от джунглата.

— Това е гора, ефрейтор! А без проклетите униформи как, по дяволите, ще различаваме своите от врага?

Маладикт запали цигара, преди да отвърне.

— Мен ако питате, серж, врагът е всичко освен нас.

— Един момент, сержант — намеси се Блауз, който бе вдигнал очи от един вестник и наблюдаваше явлението с особен интерес. — Има прецеденти в миналото, знаете. Генерал Сонг Санг Ло е повел армията си предрешена като поле слънчогледи, а генерал Тактикус веднъж е заповядал на един батальон да се дегизира като смърчове.

— Слънчогледи? — процеди Джакръм с тон, от който преливаше презрение.

— И двете акции са били успешни, сержант.

— Без униформи? Без кокарди? Без нашивки, сър?

— Вие вероятно бихте могли да минете за извънредно голям цвят? — предложи Блауз, а лицето му не издаде и намек за шега. — Навярно сте провеждали акции нощем, когато всички отличителни знаци са невидими?

— Дасър, ама нощем си е нощем, сър, а пък слънчогледите са… слънчогледи, сър! Нося тая униформа вече над петд… цял живот, сър, и да се мъкнем наоколо без униформи си е направо позор! Сякаш сме шпиони, сър! — Лицето на Джакръм бе преминало от червено в пурпурно и Поли с удивление откри сълзи в ъгълчетата на очите му.

— Как може да сме шпиони, сержант, в собствената ни страна? — спокойно запита Блауз.

— Точка за елти, серж! — обади се Маладикт.

Джакръм се обърна като бик в клетка, след което, за удивление на Поли, сведе глава. Но удивлението й не бе за дълго. Познаваше мъжа. Не знаеше какво, но в Джакръм имаше нещо, което го издаваше. Беше в погледа му. Той можеше да лъже със съвършено честен и спокоен поглед като на ангел. И ако се правеше, че отстъпва, бе наистина само за да вземе преднина впоследствие.

— Добре, де, добре — въздъхна той. — Дума да няма, не съм от мъжете, които не се подчиняват на заповеди! — А очите му блещукаха.

— Чудесно, сержант — отзова се Блауз.

Джакръм зае стойка мирно.

— Но не искам да бъда слънчоглед!

— За щастие в района има само иглолистни, сержант.

— Добре отбелязахте, сър. — Джакръм се обърна към паникьосания отряд и изрева: — Е, добре, последна трошичка! Чухте човека! Смърчосайте се!

Измина час. Доколкото Поли успя да се ориентира, бяха тръгнали към планините, но описаха широк полукръг, така че излязоха на няколко километра зад пътя, по който бяха дошли. Блауз ли водеше, или беше оставил това на Джакръм?

Никой не се оплакваше.

Лейтенантът обяви почивка в един брезов гъсталак, което удвои обема на гъсталака. Можеше да се каже, че камуфлажът е сполучлив, тъй като ярките червени и бели цветове се съчетаваха добре със зелено-сивите. Извън това думи не оставаха.

Джейд бе изчегъртала боята си и тъй или иначе си беше сиво-зелена. Игорина приличаше на ходещо храстче. Уозър трепереше точно като трепетлика и листата й непрекъснато шумоляха. Останалите бяха направили повече или по-малко удачни опити, като Поли бе доста горда от собствените си усилия. Джакръм бе дървоподобен горе-долу колкото голяма червена гумена топка. Поли подозираше, че тайно е лъснал всичкия месинг по себе си. Всяко дръвче държеше в клонче или ръка по чаша чай. Все пак бяха спрели за пет минути.

— Момчета — произнесе Блауз, сякаш току-що бе достигнал това заключение, — може би предполагате, че се насочваме обратно към планините, за да съберем армия от дезертьори. Всъщност това е уловка за господин дьо Слов! — Той поспря, очаквайки реакция. Те продължиха да се пулят в него. Блауз продължи: — Ние всъщност продължаваме похода си към долината на Нек. Това е последното, което врагът ще очаква от нас!

Поли хвърли поглед към сержанта. Той се подсмихваше.

— Доказано е, че малобройни, леко въоръжени сили могат да проникнат там, където батальон не може — продължи Блауз. — Момчета, ние ще бъдем тези сили! Така ли е, сержант Джакръм?

— Тъй вярно, сър!

— Ще се стоварим като чук върху силите, по-малобройни от нас — щастливо обяви Блауз.

— Тъй вярно, сър!

— А спрямо онези, които ни превъзхождат, тихо ще се слеем с гората…

— Тъй вярно, сър!

— Ще се прокраднем покрай постовете им…

— Точно така, сър!

— … и ще завземем некската крепост под носовете им!

Чаят на Джакръм се разплиска по тревата.

— Смея да кажа, че врагът ни се чувства неуязвим, защото владее тежко въоръжен форт на скалист зъбер с по сто метра високи и двайсет метра дебели стени — продължи Блауз, сякаш половината гора не разливаше чая си, — но ще бъде изненадан!

— Добре ли сте, серж? — прошепна Поли. Джакръм издаваше странни гърлени звуци.

— Някой има ли някакви въпроси? — завърши Блауз.

Игорина вдигна клонче.

— Как ще проникнем, сър?

— А! Добър въпрос — обърна се Блауз. — Всичко ще стане ясно, като му дойде времето.

— Въздушна кавалерия — изтърси Маладикт.

— Моля, ефрейтор?

— Летящи машини, сър! Няма да разберат откъде ще им дойдем! Снижаваме се с бръснещ полет, очистваме ги и отпрашваме!

Блауз посбърчи вежди:

— Летящи машини?

— Видях една рисунка от някакъв на име Леонард да Куирм. Нещо като… летяща вятърна мелница. Също като грамадно витло, порещо небето…

— Не мисля, че ще ни трябват такива, но благодаря за предложението — кимна Блауз.

— Да, щото и тук долу яко са ни подпрали, сър! — възвърна си дар-словото Джакръм. — Сър, та те са само шепа новобранци, сър! Всичките тия приказки за чест и свобода и прочее, те бяха само за пред драскача, нали? Добра идея, сър! Да, хайде да идем в долината на Нек и да се промъкнем при останалите момчета. Там ни е мястото, сър. Не може да говорите сериозно да превземем крепостта, сър! Не бих се наел и с хиляда мъже!

— Аз бих се наел с дузина, сержант.

Очите на Джакръм щяха да изхвръкнат.

— Нима, сър? И какво ще прави редник Гуум? Ще затрепери над тях? Младият Игор ще ги позакърпи, а? Редник Холтър ще ги изгледа гаднярски? В тях има хляб, сър, но не са мъже!

— Генерал Тактикус казва, че съдбата на битката може да се реши и от един човек на място, сержант — спокойно възрази Блауз.

— Придружен от доста повече войници отколкото другия нещастник, сър — настоя Джакръм. — Сър, трябва да отидем при останалите! Може и да са в капан, а може и да не са. Всички тия приказки, дето не искали да ни премажат, сър, са пълни глупости. Целта е да победим, сър. Ако са спрели нападенията, то е понеже се страхуват от нас. Трябва да сме там долу. Там е мястото за зелени новобранци, сър, където могат да се учат. Врагът ги търси, сър!

— Ако генерал Фрок е сред пленените, крепостта ще е там, където го държат — каза Блауз. — Струва ми се той е бил първият офицер, при когото сте служили като сержант, прав ли съм?

Джакръм се поколеба.

— Прав сте, сър — призна накрая. — И беше най-тъпият лейтенант, който съм срещал. С едно изключение.

— Сигурен съм, че има таен вход за крепостта, сержант.

Спомените сръгаха Поли. Ако Пол беше жив, значи беше в крепостта. Тя улови погледа на Шафти. Момичето й кимна. Явно мислеше за същото. Не говореше много за своя… годеник и Поли се замисли доколко официална бе уговорката им.

— Разрешете да кажа, серж?

— Давай, Пъркс!

— Бих искал да се опитам да проникна в крепостта, серж.

— Пъркс, да не би да предлагаш доброволно да нападнеш най-голямата, най-охраняваната крепост в близките хиляда километра? Сам-самин?

— И аз ще отида — намеси се Шафти.

— О, двамина? Е, в такъв случай значи няма проблем.

— И аз ще ида — обади се Уозър. — Херцогинята ми каза, че трябва.

Джакръм сведе поглед към хилавото й личице с воднисти очи, въздъхна и се обърна към Блауз:

— Нека продължим, сър, а? Можем да говорим за това по-късно. Най-малкото отиваме към Нек, първата спирка по пътя за ада. Пъркс и Игор, в строя! Маладикт?

— Йо!

— Ъ-ъ… отивай напред.

— Слушам!

— Добре.

Когато вампирът мина покрай Поли, светът само за миг се промени: гората стана по-зелена, небето — по-сиво, а някъде отгоре долетя звук, нещо като „уопуопуоп“. И после всичко свърши.

„Вампирските халюцинации са заразни — сети се тя. — Какво ли става в главата му?“ Тя забърза след Игорина и отново поеха през гората.

Птичките чуруликаха. Ако човек не познаваше птичите песни, щяха да му подействат успокоително, но Поли долавяше близките предупредителни сигнали и далечните териториални повици, както и повсеместната сексуална превъзбуда. Това не намаляваше напрежението.13

— Поли? — обади се Игорина.

— Мм?

— Можеш ли да убиеш човек, ако трябва?

Поли веднага се приземи в настоящето.

— Що за въпрос е пък този?

— Мисля, че е от онези, които се жадават на войник.

— Не знам. Предполагам, ако ме нападнат. Във всеки случай ще гледам да ги обезвредя. А ти?

— Ние много уважаваме живота, Поли — сериозно отвърна Игорина. — Лесно е да убиеш някой, но почти невъзможно да го съживиш.

— Почти?

— Е, ако нямаш наистина добър гръмоотвод. А дори и да имаш, хората никога не остават същите. Приборите май им влизат под кожата.

— Игорина, защо си тук?

— Кланът не е много… отворен към идеята момичета да се занимават с Великата работа — унило рече Игорина. — „Гледай си ръкоделията“, все повтаряше майка ми. Е, това е прекрасно, но аз знам, че ме бива и за истински шевове. Особено пипкавите работи. Пък и мисля, че жените на масата ще се чувстват доста по-добре, ако на ръчката „изкл. живот“ е полегнала женска ръка. Мислех, че малко опит на бойното поле ще убеди баща ми. Войниците нямат претенции кой им спасява живота.

— Май мъжете са еднакви навсякъде — каза Поли.

— Отвътре със сигурност.

— А ти… ъ-ъ… наистина ли можеш да си сложиш отново косата? — Поли я бе видяла в буркана, докато претърсваха багажа; полюшваше се леко в зелената течност, като някакъв ефирен, рядък вид морска трева.

— А, да. Присаждането на скалпове е лесно. Само малко щипе за две-три минутки…

Нещо сред дърветата се раздвижи, а после се материализира в Маладикт. Държеше пръст на устните си и като се доближи, прошепна напрегнато:

— Чарли е по петите ни!

Поли и Игорина се спогледаха.

— Кой е Чарли?

Маладикт се ококори в тях и после объркано потри чело.

— Аз… съжалявам, ъ-ъ… съжалявам, просто… вижте какво, следят ни! Знам го!

Слънцето клонеше към заник. Поли проточи врат над каменистия ръб към пътя, по който бяха дошли. Изглеждаше златисто-червен от късните следобедни лъчи. Нищо не помръдваше. Оголената скала бе близо до върха на друг закръглен хълм; на гърба й имаше нещо като малка площадка, затворена от храсти. Беше добра наблюдателница за хора, които не искаха да бъдат забелязани, и съдейки по старите огнища, беше служила точно за това в недалечното минало.

Хванал глава в ръце, Маладикт седеше между Джакръм и Блауз. Те се опитваха да разберат, но нямаха кой знае какъв напредък.

— Значи не можеш да чуеш нищо? — повтори лейтенантът.

— Не.

— И не видя нищо и не надушваш нищо? — додаде Джакръм.

— Не! Нали ви казах! Но нещо ни следи. Наблюдава ни!

— Но ако не можеш… — започна Блауз.

— Вижте какво, аз съм вампир — изпъшка Маладикт. — Просто ми се доверете, а?

— Аж бих го пошлушал, шерж — обади се Игорина иззад Джакръм. — Ние, Игорите, чешто шлужим при вампири. При штреш личното им проштранштво може да ше ражтегли до дешет мили от тях шамите.

Настъпи обичайната след по-дълго фъфлене пауза. Хората имаха нужда да помислят.

— Штреш? — сви вежда Блауз.

— Нали знаете как се чувства, когато някой ви гледа? — с мъка каза Маладикт. — Е, то е нещо такова, ама хиляди пъти по-силно. Не е… усещане, просто е нещо, което знам.

— Доста хора ни търсят, ефрейтор. — Блауз утешително го потупа по рамото. — Това не значи, че ще ни открият.

Поли, вперила поглед в позлатената гора под тях, понечи да извика. Устата й бе пресъхнала. Не излезе никакъв звук.

Маладикт отхвърли ръката на лейтенанта.

— Този… човек ни търси! Знаят къде сме!

Поли преглътна и опита отново:

— Движение!

Но то вече бе изчезнало. Можеше да се закълне, че на пътеката имаше нещо — нещо, което се сливаше със светлината, разкривано само от променящите се оттенъци на сенките.

— Ъ-ъ… май че не — промълви тя.

— Вижте, не сме си доспали и сме малко „натегнати“ — подхвана Блауз. — Хайде да се поуспокоим, а?

— Имам нужда от кафе! — зави Маладикт, клатейки се напред-назад.

Поли хвърли поглед към далечната пътека. Вятърът люлееше дърветата и брулеше златисто-червените листа. За миг имаше само намек… Тя скочи на крака. Ако прекалено дълго зяпаш сенките и люшкащите се клони, можеш да видиш какво ли не. Беше като да гледаш онези рисунки в пламъците.

— Добре — намеси се Шафти, която работеше над огъня. — Това може и да свърши работа. Във всеки случай мирише на кафе. Да, де… на нещо като кафе. Всъщност… съвсем като кафе, ако кафето се правеше от жълъди.

Беше изпекла шепа жълъди. Поне по това време в гората се намираха много, пък и всеки знаеше, че печените и смлени жълъди можеха да минат за кафе, нали? Поли се бе съгласила, че сигурно си струва да опитат, но доколкото знаеше, никой, ако има избор, не би казал: „Не, повече няма да се докосна до това ужасно кафе! За мен то е слаб заместител на «Дълъг черен земен жълъд с екстра плуващи песъчинки!»“

Тя пое чашата от Шафти и я занесе на вампира Когато се наведе… светът се промени.

… уопуопуоп…

Небето стана облак прах, превръщащ слънцето в кървавочервен диск. За момент Поли ги видя в небето, с гигантски въртящи се перки, кръжащи във въздуха, бавно напредвайки към нея…

— Има озарения — прошепна Игорина до рамото на Поли.

— Озарения?

— Все едно… нечии чужди шпомени. Нищо не знаем за тези неща. Могат да се появят отвсякъде. Вампир в това състояние е открит към всякакви въздействия! Дай му кафето, моля те!

Маладикт грабна чашата и се опита да погълне съдържанието й толкова бързо, че то се разля по брадичката му. Стояха и го гледаха как преглъща.

— Има вкус на кал — призна той, оставяйки чашата.

— Да, ама действа ли?

Маладикт вдигна очи и примига.

— О, богове, това е отврат!

— В гора ли сме, или в джунгла? Някакви хвърчащи перки? — запита Игорина. — Колко пръста имам?

— Един Игор никога не трябва да задава такъв въпрос, да знаеш — направи гримаса Маладикт. — Но… усещанията не са толкова силни. Мога да го схрускам! Мога да го смеля!

Поли погледна Игорина, която сви рамене:

— Не е зле. — Тя побутна Поли малко настрана. — Той или може би тя е съвсем на ръба!

— Е, всички сме така — отвърна Поли. — Почти не спим.

— Знаеш какво имам предвид. Аз, ъ-ъ… си позволих ъ-ъ… да се подготвя. — Без дума, Игорина поотвори куртката само за миг. Поли зърна нож, дървен кол и чук в изрядно пришити джобчета.

— Няма да се стигне дотам, нали?

— Надявам се. Но ако все пак се наложи, аз съм единствената, която с най-голяма вероятност може да уцели сърцето. Хората все си мислят, че е по-скоро вляво, отколкото…

— Няма да се наложи — твърдо я прекъсна Поли.

Небето беше червено. Войната бе на ден от тях.

Поли вървеше под ръба на хребета с тенджерката чай. Само чаят държеше армията на крака. Да помни кое е истинско… е, това помагаше донякъде. Ето например Тонкър и Лофти. Без значение коя бе на пост, другата също отиваше. Ето ги пак, седнали една до друга върху паднало дърво, вперили очи надолу по склона. Бяха хванали ръце. Винаги се държаха за ръце, когато мислеха, че са насаме. Но на Поли й се струваше, че не ги стискаха като… ами, приятелки. Сключваха ги здраво, както някой, подхлъзнал се от скала, се вкопчва в подадената му ръка с ужаса, че ако се пусне, ще падне.

— Чаят! — попресипнало обяви тя.

Момичетата се обърнаха. Тя гребна две чаши горещ чай и тихо промълви:

— Да знаете, че никой няма да ви се сърди, ако духнете довечера.

— Какво искаш да кажеш, Оз? — вдигна очи Лофти.

— Ами… какво да търсите в Нек? Вече сте се махнали от техникума. Може да отидете навсякъде. Бас ловя, че може да се промъкнете…

— Оставаме — яростно я прекъсна Тонкър. — Говорихме за това. Къде другаде да идем? Пък и ако нещо наистина ни преследва?

— Сигурно е просто някакво животно — каза Поли, но сама не си вярваше.

— Животните не правят така — сопна се Тонкър. — И не мисля, че Маладикт щеше да се трогне толкова. Най-вероятно са пак съгледвачи. Ама ще ги спипаме!

— Никой няма да ни върне обратно — подкрепи я Лофти.

— О. Ъ-ъ… добре — Поли се поотдръпна. — Е, трябва да вървя, никой не обича студен чай, нали?

Тя забърза по хълма. Когато Лофти и Тонкър бяха заедно, винаги се чувстваше като натрапник.

Уозър бе на пост в малка долчинка, вторачена в терена с обичайното си изражение на леко притеснено напрежение. Обърна се, когато Поли наближи.

— О, Поли! Добри новини!

— Слава богу — отмаляло рече тя. — Обичам добри новини.

— Казва, че няма проблем, ако не носим забрадките си — сподели Уозър.

— Какво? О. Добре.

— Но само защото имаме По-Висша Цел — обясни Уозър. Също както Блауз успяваше да поставя кавички, така и Уозър можеше да говори с главни букви.

— Е, хубаво, значи.

— Знаеш ли, Поли — продължи Уозър, — мисля, че светът би бил доста по-добър, ако го управляваха жени. Нямаше да има никакви войни. Разбира се, според Завета подобна идея е Ужасно Поругание за Нуган. Но може и да е грешка. Ще се допитам до Херцогинята. Благословена да е тази чаша, от която мога да отпия — додаде тя.

— Ъ-ъ, да — смутолеви Поли и се зачуди кое е по-страшно: Маладикт внезапно да се превърне в бесуващо чудовище или Уозър да стигне до края на душевната си екскурзия. От кухненско слугинче вече бе стигнала дотам, че да подлага Завета на критичен анализ и да говори на икона. Това беше лудост. Тези, които търсят истината, са доста по за предпочитане от онези, които вярват, че са я открили.

Освен това, замисли се тя, докато гледаше как Уозър пие, човек смята, че светът би бил по-добър, ако се управлява от жени, само ако всъщност не познава много жени. Или поне стари жени. Ето например забрадките. Жените носят забрадки в петък, но за това не пише нищо в Завета, който, ей бо… по дяволите беше доста обстоен. Това си е просто обичай. Слагат забрадки, защото открай време се прави. А ако забравят или не искат, стариците ги почваха. Бяха зорки като ястреби. Практически можеха да виждат през стени. А мъжете настояваха, защото на никого не му се искаше да ядоса стариците, та да му хвърлят око, така че с половин уста се раздаваха наказания. При екзекуция и особено бичуване стариците винаги са на първия ред и смучат ментолчета.

Поли бе забравила забрадката си вкъщи. Слагаше я в петъците само защото бе по-лесно, отколкото да не я носи. Зарече се, ако някога се върне, никога да не я сложи отново…

— Ъ-ъ… Уоз?

— Да, Поли?

— Ти имаш пряка връзка с херцогинята, нали?

— Говорим си — отнесено кимна Уозър.

— Не би ли могла, ъ-ъ, да повдигнеш въпроса за кафето? — окаяно запита Поли.

— Херцогинята може да премества само много мънички неща.

— Само няколко зрънца, а? Уоз, наистина ни трябва кафе! Не мисля, че жълъдите са кой знае какъв заместител.

— Ще се помоля.

— Добре. Би било чудесно — рече Поли. И колкото и да е странно, се почувства малко по-обнадеждена. Маладикт имаше халюцинации, а Уозър — увереност, която можеше да огъне стомана. Някак си бе пълният противовес на халюцинациите. Сякаш тя успяваше да види истината, а ти не.

— Поли?

— Да?

— Ти не вярваш в Херцогинята, нали? Имам предвид истинската Херцогиня, не твоята странноприемница.

Поли се вгледа в дребното, изпито, напрегнато личице.

— Ами аз всъщност, те нали казват, че е мъртва, а аз й се молех, когато бях малка, но понеже питаш, то не е точно като да, ъ-ъ, вярвам в смисъл… — заломоти тя.

— Застанала е точно зад теб. Точно зад дясното ти рамо.

Сред тишината на дърветата Поли се обърна.

— Не я виждам!

— Радвам се за теб — усмихна се Уозър, подавайки й празната чаша.

— Но аз не видях нищо!

— Да. Но се обърна…

Поли никога не бе настоявала да разбере нещо повече за Девическия техникум. Тя по принцип бе „добро момиче“. Баща й имаше влияние в общността, а тя бе работлива, не се занимаваше с момчета и най-важното, беше… ами, умна. Достатъчно разумна да прави онова, което вършеха повечето хора в хроничното, безцелно безумие, каквото бе ежедневието в Мюнц. Знаеше какво да вижда и какво да пропуска, кога да слуша и кога просто да се направи на послушна, кога да говори и кога да си премълчи. Беше усвоила техниките за оцеляване. Повечето хора ги знаеха. Но ако възроптаеш или просто станеш опасно честен, или се разболееш от грешната болест, или не си желан, или си момиче, което харесва момчетата повече, отколкото е редно според бабите, и още по-лошо, ако не те бива в броенето… тогава те чака техникумът.

Не знаеше много за това какво става там вътре, но въображението й напираше да запълни празнините. Тя се замисли какво ли става с човек в тази адска тенджера под налягане. Ако си силен като Тонкър, варенето втвърдява черупката ти. При Лофти… бе трудно да се познае. Тя беше тиха и срамежлива, до момента, в който светлината на огъня не се отразеше в очите й, а понякога пламъчетата си бяха там дори без никакъв огън. Но ако си Уозър, ако си подхвърлян, затварян, гладувал, бит и тормозен Нуган знае как (а да, помисли си Поли, Нуган вероятно знаеше) и натикван все по-дълбоко и по-дълбоко в себе си, какво би открил там на дъното? И в един момент вдигаш поглед от тази дупка, и виждаш първата и единствена усмивка в живота си.

Последният на пост беше Джакръм, понеже Шафти готвеше. Той седеше на обрасъл с мъх камък, хванал арбалет и вторачен в нещо в дланта си. Той се извърна при наближаването на Поли и тя зърна проблясъка на злато, докато предметът изчезваше в куртката му.

Сержантът отпусна лъка.

— Вдигаш шум като слон, Пъркс.

— Съжалявам, серж — отвърна тя, знаейки, че не е така. Той пое чашата чай и посочи стръмнината.

— Виждаш ли оня храст там долу, Пъркс? Точно до падналия дънер?

Поли присви очи.

— Да, серж.

— Да забелязваш нещо?

Поли отново се взря. „Трябва да има нещо особено — замисли се тя, — иначе нямаше да ме попита.“ Концентрира се.

— Сянката е сбъркана — реши накрая.

— Добро момче. И т’ва е така, щото приятелчето ни е зад храста. Наблюдава ме и аз го наблюдавам. Нищо повече. Ще се изниже на мига, в който види някой да помръдне, а е прекалено далеч да му пуснем стрела.

— Враг?

— Не мисля.

— Приятел?

— Нагъл дявол във всеки случай. Не му пука, че знам, че е там. Иди до горе, момко, и ми донеси оня голям лък, дето взехме от… ей го на!

Сянката бе изчезнала. Поли се взря в гората, но късните лъчи бяха станали пурпурни и здрачът вече се спускаше сред дърветата.

— Вълк е — каза Джакръм.

— Върколак?

— Ха, що пък реши така?

— Защото сержант Тауъринг каза, че сме имали върколак в отряда. А аз знам, че нямаме. Имам предвид, щяхме да разберем досега, нали? Но се чудех дали наистина са видели такъв.

— Тъй или иначе, нищо не можем да сторим. Една сребърна стрела щеше да ни свърши работа, ама нямаме.

— Ами шилингите ни, серж?

— А, смяташ, че можеш да убиеш върколак с ИДВ?

— О, вярно — сети се Поли. И добави: — Вие имате истински шилинг, серж. На врата, при онзи златен медальон.

Ако вярата на Уозър можеше да огъне желязо, то погледът на Джакръм можеше да го стопи.

— Не е твоя работа какво имам на врата, Пъркс, и единственото по-страшно нещо от върколак съм аз, ако някой се опита да ми вземе шилинга, ясно?

Той поомекна при ужасеното изражение на Поли.

— Като хапнем, продължаваме. Ще намерим по-добро място за почивка. Някое, което е по-лесно за отбрана.

— Всички сме доста уморени, серж.

— Затова искам да сме на крака и въоръжени, ако приятелчето се върне с дружките си!

Джакръм проследи погледа й. Златният медальон се бе изхлузил от куртката му и виновно се поклащаше на верижката си. Той припряно го скри.

— Беше просто… една позната — заломоти той. — Това е всичко, разбираш ли? Беше много отдавна.

— Не съм питал, серж — отдръпна се Поли.

Джакръм отпусна рамене.

— Точно така, момко, не си питал. И аз също не те питам за нищо. Май трябва да намерим за ефрейтора някакво кафе, а?

— Така е, серж!

— А нашият рупърт мечтае да го окичат с лаврови венци, Пъркс. Имаме си проклет герой! Не може да мисли, не може да се бие, изобщо за нищо не става, освен за проклета саможертва и медал до старата му майчица. А аз съм участвал в няколко такива битки, момко, и те са истински месарници. Ето към какво ви води Блауз, помни ми думата. Какво ще правите тогава, а? Посбихме се веднъж-дваж, но това не е война. Мислиш ли, че ще можеш мъжки да посрещнеш стоманата с гърдите си?

— Вие сте устояли, серж! — каза Поли. — Казахте, че сте били в такива битки.

— Да, момко. Ама аз държах стоманата.