Чудовищна команда

Поли се радваше, че в къщата няма огледало. Най-доброто, което можеше да се каже за новата премяна на отряда, беше, че ги покриваше. Но това бе война. Рядко се срещаше някой с нови дрехи. И все пак се чувстваха неловко. А в това нямаше никакъв смисъл. Спогледаха се в хладната светлина на утрото и се захилиха притеснено. „Уау — каза си Поли, — само ни вижте: облечени като жени!“

Колкото и да бе странно, Игорина изглеждаше най-добре. Беше изчезнала за десетина минути с багажа си в другата полусрутена стая, откъдето от време на време отрядът дочуваше изпъшкване или „ох“, а след това се бе върнала с разстилаща се до раменете й буйна руса коса. Лицето й бе с правилна форма, без бучките и цицините, с които бяха свикнали. А шевовете по челото й се свиха и изчезнаха, докато Поли я гледаше изумена.

— Това не боли ли? — запита тя.

— Смъди малко за няколко минутки — призна Игорина. — Просто трябва да имаш търпение. И специален мехлем, разбира се.

— Но защо пък сега на бузата ти има закривен белег? — удиви се Тонкър. — А и онези шевове си стоят.

Игорина стеснително сведе очи. Дори беше преправила една от роклите на баварска престилка и приличаше на току-що наета в пивница млада прислужница. Само като я гледаше, на човек му се щеше да поръча голяма порция мезе.

— Трябва по нещо да си личи — каза тя. — Иначе предавам клана. И всъщност смятам, че шевовете доста си пасват на…

— Е, добре, де — предаде се Тонкър, — но поне фъфли малко, а? Знам, че изобщо не е редно, но сега изглеждаш, ох, не знам… странно, струва ми се.

— Добре, строй се! — изкомандва Джакръм. Поотдръпна се и ги изгледа изотгоре. — Е, досега не съм виждал такава пасмина търкач… перачки. Пожелавам на всички ви късмета, от който адски ще имате нужда. Ще има някой да ви посрещне на излизане, това е всичко, което мога да обещая. Редник Пъркс, на тая мисия ще си ефрейтор на доброволни начала. Надявам се да си понаучил един-два урока от нашата разходка. Почуквате, влизате и излизате, това се иска от вас. Без велики героизми, моля. Когато се съмнявате, сритайте ги в топките и беж да ви няма! И да ви кажа, че ако ги плашите, както плашите мен, не би трябвало да имате никакви проблеми.

— Сигурен ли сте, че не искате да се присъедините към нас, серж? — попита Тонкър, едва сдържайки смеха си.

— Да, момко. В пола няма да вляза. Всеки да си знае мястото, нали? Онова там, където тегли чертата? Е, това е моето. Доста съм затънал в грехове по един или друг начин, но никога няма да скрия униформата си. Аз съм стар войник. Ще се бия като войник, в редиците, на бойното поле. Освен това, ако цъфна там във фуста, никога няма да разбера края на историята.

— Херцогинята казва, че з-за сержант Джакръм е отреден р-различен път — промълви Уозър.

— Не знам дали ти не ме плашиш най-много, редник Гуум — каза Джакръм. Той подръпна екваториалния си колан. — Но си прав. Когато влезете, аз ще се грабна тихичко и чинно и ще се шмугна в редиците ни. Ако не мога да организирам малка диверсия, да не се казвам сержант Джакръм. И тъй като се казвам сержант Джакръм, всичко е ясно. Ха, в тази мъжка армия има много мъже, които ми дължат услуга — той подсмръкна леко — или не им стиска да ми откажат в очите. А има и доста надеждни момчета, които ще искат да разправят на внуците си, че са се били рамо до рамо с Джакръм. Е, ще им дам шанс за истински войниклък.

— Серж, ще е самоубийство да се атакува главната порта! — ужаси се Поли.

Джакръм се потупа по шкембето.

— Виждаш ли тая маса? Все едно, че си имаш вградена броня. Веднъж един заби ножа си до дръжката и беше адски учуден, когато го утрепах с него. Вие разчитате на мен, аз разчитам на вас. Това е то, войнишката солидарност. Само ми дайте сигнал, какъвто и да е сигнал. Единствено това ми трябва.

— Херцогинята казва, че пътят ви води по-надалеч.

— Ами-и? — развесели се Джакръм. — И къде е това по-надалеч? В някое местенце с добра кръчма, надявам се!

— Херцогинята казва, м-м, че стига до град Скриц. — Уозър го каза тихичко, докато останалите се кикотеха, не толкова на коментара, колкото да освободят малко напрежението. Но Поли я чу.

„Джакръм наистина, ама наистина си го бива“ — помисли си тя. Мимолетното изражение на ужас бе изчезнало за части от секундата.

— Скриц? Там няма нищо — сви рамене той. — Тъп град.

— Там е имало един меч — каза Уозър.

Този път Джакръм бе подготвен. Дори не трепна; остана с безизразната физиономия, с която толкова го биваше. А това беше странно, усети Поли, защото трябваше да има някаква реакция, дори и да беше само учудване.

— Много мечове са ми минали през ръцете — пренебрежително отвърна той. — Да, редник Холтър?

— Не ни казахте нещо, серж. — Тонкър свали ръката си. — Защо полкът ни се нарича Чукалата?

— Трошим глави, чукаме чаши — автоматично издекламира Джакръм.

— Тогава защо сме с прякор Мандраджиите?

— Да — присъедини се Шафти. — Защо, серж? Така както говореха онези момичета, явно е нещо, което трябва да знаем.

Сержантът зацъка с яд.

— О, Тонкър, защо, по дяволите, трябваше да си свалиш панталоните и чак тогава да ми зададеш този въпрос? Сега ще ми е неудобно да ви кажа! — А Поли си помисли: „Това е уловка, нали? Искаш да ни кажеш. Искаш да изместиш всячески разговора от Скриц…“

— А! — възкликна Тонкър. — Значи става дума за секс, нали?

— Не съвсем…

— Е, добре, кажете тогава! — настоя Тонкър. — Бих искала да знам, преди да умра. Ако от това ви става по-добре, ще ръгам хората и ще викам „гнхр, гнхр, гнхр“.

Джакръм въздъхна.

— Има една песен. Започва с „Беше майско понеделнишко утро…“

— Значи става дума за секс — равно рече Поли. — Това е народна песен, започва с „беше“, действието се развива през май, сиреч става дума за секс. Пее ли се за доячка? Бас ловя, че да.

— Възможно — призна Джакръм.

— Тръгнала към пазара? Да си продаде стоката? — уточни Поли.

— Твърде вероятно.

— О-кей. Ето откъде идва сиренето. И тя, предполагам, среща, чакайте да помисля, някакъв войник, моряк, весел орач или може би мъж в кожени дрехи? Не, щом като е за нас, значи е войник, нали? И щом като е от Чукалата… о, боже, май усещам комична двусмислица. Само един въпрос: какъв артикул от дрехата й е паднал или се е развързал?

— Жартиерът й — каза Джакръм. — Чувал си я преди, Пъркс!

— Не, но просто знам как е при народните песни. В малкия бар там вкъщ… където работех, имаше народни певци цели шест месеца. Накрая се наложи да наемем дресьор на порове. Но човек запомня разни… о, не…

— Имаше ли гушкане, серж? — ухили се Тонкър.

— По-скоро разтрисане, предполагам — каза Игорина, за всеобщо кискане.

— Не, той е откраднал сиренето, нали? — Поли въздъхна. — Докато горкото девойче е лежало там в очакване да му закачат жартиера, хъм-хъм, проклетникът, мътните го взели, е офейкал със сиренето му, нали?

— Ъ-ъ… без мътните. Не и в рокля, Оз! — предупреди Тонкър.

— Значи и без Оз! — ядоса се Поли. — Натъпкайте киверите си с манджа, напълнете си ботушите със супа! И офейкайте със сиренето, а, серж?

— Точно така. Винаги сме били много практичен полк — кимна той. — Армията се крепи на корема си, момци! На моя, разбира се, може да се закрепи цял обоз!

— Тя си е виновна! Трябвало е да може сама да си закачи жартиерите — обади се Лофти.

— Да. Сигурно е искала да й откраднат сиренето — додаде Тонкър.

— Мъдри думи — заключи Джакръм. — Хайде, сега, да ви няма… мандраджии!

Мъглата беше все така гъста, когато заслизаха през гората към крайречната пътека. Полата на Поли непрекъснато се закачаше в къпинаците. Сигурно се бе закачала и преди да влезе в армията, но тогава не й правеше впечатление. Сега сериозно я бавеше. Тя се пресегна и разсеяно си намести чорапите, които обаче не бяха там, понеже вече имаха друго приложение. Беше прекалено кльощава, това бе проблемът. В това отношение къдриците бяха полезни. Казваха: „момиче“. Сега, когато ги нямаше, й оставаше да разчита единствено на забрадка и чорапена миграция.

— Добре — прошепна тя, когато наближиха равното. — Не забравяйте, без псувни! Не се хилете, а се кискайте! Никакви оригвания! Както и оръжия. Онези там не може да са толкова тъпи. Някой да не е взел оръжие?

Поклатиха глави.

— Ти взе ли оръжие, Тонк… Магда?

— Не, Поли.

— Какъвто и да е предмет от някакво оръжейно естество? — настоя тя.

— Не, Поли — тихо отвърна Тонкър.

— Нещо с острие може би?

— О, това ли имаш предвид?

— Да, Магда.

— Е, жените могат да носят ножове, нали?

— Това е сабя, Магда! Опитваш се да я скриеш, но това си е сабя!

— Ама аз я ползвам само като нож, Поли!

— Дълга е метър, Магда!

— Размерът не е важен, Поли!

— Никой няма да се върже на това. Остави я зад някое дърво, моля те! Това е заповед.

— О, добре, де!

След малко Шафти с дълбоко замислен вид каза:

— Не мога да разбера защо просто не си е закачила сама жартиера…

— Шафт, какво, по дяво… — започна Тонкър.

— … какво, за бога — поправи я Поли. — И говориш на Бети, не забравяй!

— Какво, за бога, говориш, Бети? — Тонкър подбели очи.

— Ами за песента, разбира се. И във всеки случай не е нужно да легнеш, за да си закачиш жартиерите. Ще бъде по-трудно — додаде Шафти. — Всичко е малко глупаво.

Известно време никой не продума. Май стана ясно защо Шафти е поела на мисията си.

— Права си — най-накрая се обади Поли. — Това е глупава песен.

— Много глупава песен — съгласи се Тонкър.

Всички се съгласиха. Беше глупава песен.

Излязоха на крайречната пътека. Пред тях малка група жени бързо подмина завоя й. Отрядът автоматично погледна нагоре. Крепостта израстваше от самата скала: беше трудно да се различи къде свършва изсечената скала и откъде започва древната каменария. Не се виждаха прозорци. Оттук крепостта беше просто една стена до небето. „Няма път навътре — казваше тя. — Няма път навън. В тази стена има малко врати и те се затварят безвъзвратно.“

Толкова близо до дълбоката, бавна река въздухът бе смразяващо студен и ставаше все по-студен, колкото по-нависоко се взираха. Зад завоя видяха малката скална площадка на задната порта и жените пред тях, които говореха със стражата.

— Няма да успеем — едва чуто каза Шафти. — Показват му някакви документи. Някой да си е взел своите? Не?

Войникът бе вдигнал поглед и наблюдаваше момичетата с безизразното официално изражение на човек, който не търси вълнения или приключения в живота си.

— Продължавайте — процеди Поли. — Ако много се закучи, избухнете в сълзи.

— Това е отвратително! — възмути се Тонкър.

Предателските им крака ги отвеждаха все по-близо до стражата. Поли гледаше да върви със забит в земята поглед, както бе редно за неомъжена девойка. Знаеше, че ги наблюдават и други. Сигурно отегчени, може би не нащрек за неприятности, но очите им се забиваха в тях от тези високи стени.

Стигнаха до стража.

— Документи — изкомандва той.

— О, сър, нямам никакви — започна Поли. Беше обмисляла речта, докато се спускаха през гората. Война, страхове от нашествие, хората бягат, няма храна… човек не трябваше да си съчинява нещата, просто трябваше да преразкаже реалността. — Трябваше да напусна…

— О, добре — прекъсна я стражът. — Няма документи? Няма проблем! Бихте ли само влезли при колегата ми? Много мило, че се присъединявате към нас! — Той отстъпи и махна с ръка към тъмния вход.

Съвсем озадачена, Поли пристъпи вътре, а останалите я последваха. Зад тях вратата се затвори. Намираха се в дълъг коридор с многобройни отверстия в стените, откриващи редица стаи от двете страни. От тях се процеждаше светлина на фенери. Виждаха се сенките зад тях. Скритите там стрелци можеха да направят на решето всеки, влязъл в този капан.

В края на коридора се отвори врата. Тя водеше до малко помещение, в което седеше зад бюро млад мъж в непозната на Поли униформа, макар и с капитански отличителни знаци. До него стоеше много, много по-едър тип в същата униформа, или вероятно две униформи, съшити наедно. Той държеше меч. Набиваше се на очи следното: когато този мъж държеше меч, мечът очевидно бе държан, и то от него. Привличаше погледа като магнит. Дори Джейд щеше да бъде впечатлена.

— Добро утро, дами — посрещна ги капитанът. — Нямате документи, а? Свалете забрадките си, моля.

„Край — каза си Поли, а стомахът й се сви на топка. — А се мислехме за хитри.“ Нямаха друг избор, освен да се подчинят.

— А! Сега ще ми кажете, че са ви обръснали за назидание, че сте общували с врага, нали? — Мъжът бегло ги погледна. — Освен ти — кимна към Игорина. — Не ти се общува с врага? Нещо да не им е сбъркано на порядъчните злобенски момчета?

— Ъ-ъ… не — отсъди Игорина.

Капитанът сега ги изгледа с излъскана усмивчица.

— Господа, хайде да не си играем, а? Не вървите както трябва. Наистина наблюдаваме, да знаете. Не вървите както трябва и не стоите както трябва. Ти — той посочи Тонкър — имаш малко пяна за бръснене под ухото. А ти, господинчо, си или деформиран, или си пробвал стария трик да напъхаш чифт чорапи под потника си.

Пламнала от смущение и унижение, Поли сведе очи.

— Да се промъквате преоблечени като перачки! — Капитанът заклати глава. — Всеки извън тази глупава страна го знае това, момчета, но повечето поне полагат усилия. Е, за вас войната свърши. Тук има големи, преголеми тъмници и да ви кажа: тук долу сигурно ще сте по-добре, отколкото навън… Да, какво пък искаш ти?

Шафти бе вдигнала ръка.

— Може ли да ви покажа нещо?

Поли не се обърна, но вдигна очи към лицето на капитана, когато до себе си чу шумолене на дреха. Направо не можа да повярва. Шафти вдигаше полата си…

— О! — Капитанът се дръпна назад в стола си. Лицето му беше червено.

Тонкър избухна, само че в сълзи. Те се зарониха под съпровода на протяжен, жален вой, докато тя се хвърли на пода.

— Вървяхме то-оолкова дълго! Лежахме в ями да се крием от войниците! Гладни сме! Искаме работа! Нарекохте ни момчета! Защо сте то-оолкова жесток?

Поли коленичи да я изправи, потупвайки я по тресящите се от ридания рамене.

— Много изживяхме всички — каза тя на аления капитан.

— Ако можеш да го обезвредиш, аз ще удуша другия с престилката си — прошепна Тонкър между хлипанията.

— Видяхте ли всичко, което желаете? — обърна се Поли към пламналия капитан: от всяка сричка звънтеше лед.

— Да! Не! Да! Моля! — сепна се капитанът, отправяйки към войника агонизиращия поглед на човек, който знае, че до един час целият форт ще му се подиграва. — Веднъж беше доста… искам да кажа, виждал съм… така де, това напълно ме задоволява. Редник, иди доведи някоя от жените от пералнята. Много съжалявам, дами, аз… аз имам работа…

— Харесва ли ви? — все така ледено каза Поли.

— Да! — светкавично отвърна капитанът. — Искам да кажа, не! Не, да! Трябва да бъдем внимателни… а!…

Огромният войник се бе върнал с една жена. Поли се втрещи.

— Няколко, ъ-ъ, нови желаещи — представи ги капитанът, неуверено махвайки с ръка към войника. — Сигурен съм, че госпожа Енид ще има полза от тях… ъ-ъ…

— Разбира се, капитане. — Жената направи скромен реверанс. Поли не отместваше поглед.

— Тръгвайте тогава… дами — смутолеви капитанът — А ако сте усърдни работнички, вярвам, че госпожа Енид ще ви даде пропуски, за да нямаме такъв проблем отново… ъ-ъ…

Шафти сложи ръце на бюрото му, наведе се към него и каза:

— Бау.

Столът му се блъсна в стената.

— Може и да не съм умна — каза тя на Поли, — но не съм глупачка.

Но Поли все така гледаше лейтенант Блауз. Реверансът му бе удивително добър.

Войникът ги изпроводи по тунела, който водеше към разширение, което беше или пещера или помещение; на това ниво от крепостта между двете нямаше кой знае каква разлика. Не беше перачница, а явно някакъв вид горещо, прогизнало чистилище за онези, чието изкупление изискваше допълнително търкане. Парата се кълбеше по тавана, кондензираше и капеше по пода, по който и без това шуртеше вода. Корито след корито се редяха до безкрая. Като призраци сред вълмата от пара се движеха жени.

— Пристигнахме, дами — обяви войникът и шляпна Блауз по задника. — Ще се видим довечера, нали, Дафне?

— О, да! — измърка лейтенантът.

— Значи в пет — смигна войникът и затрополи обратно по коридора.

— Дафне? — повтори Поли, когато той се скри от поглед.

— Моето „бойно име“ — кимна Блауз. — Все още не съм открил път нагоре, но стражите имат ключове и неговият ще е в ръцете ми до пет и половина. Моля?

— Мисля, че Тонкър — извинявам се, Магда — току-що си прехапа езика — каза Поли.

— Тя? А, ясно. Много добре влизаш в ролята, ъ-ъ…

— Поли — представи се тя.

— Добър избор на име — похвали я Блауз, повеждайки ги по едни стъпала. — Хубаво, простичко, слугинско име.

— Да, и аз така си мислех — тъжно отвърна Поли.

— Ъ-ъ… значи сержант Джакръм не е с вас? — малко притеснено попита лейтенантът.

— Не, сър. Каза, че ще поведе атака към главните порти, сър, ако му пратим сигнал. Надявам се да не пробва преди това.

— Боже мой! Този човек е луд! Между другото, момчетата са се постарали чудесно. Браво на вас! Определено ще минете за жени пред хората с не толкова набито око.

— Когато го казвате вие, Дафне, това е голям комплимент — отвърна Поли, добавяйки наум: „Ей богу, наистина ме бива с каменните физиономии.“

— Но нямаше нужда да идвате — продължи Блауз. — Съжалявам, че не успях да ви подам сигнал, но госпожа Енид ми разреши да остана през нощта, разбирате ли? Стражите не правят толкова проверки нощем и аз използвах момента да потърся път до горната част на крепостта. Обаче всичко е заключено или много яко охранявано. Макар че редник Хауптфидел доста си падна по мен…

— Браво на вас, сър! — каза Поли.

— Извинете, искам да съм наясно, сър — намеси се Тонкър. — Имате среща със страж?

— Да, и ще му предложа да отидем на някое тъмно местенце и като взема това, което ми трябва, ще му строша врата.

— Това не е ли малко прекалено за първа среща? — вдигна вежди Тонкър.

— Сър, имахте ли проблеми при влизането? — Въпросът гризеше Поли от доста време. Струваше й се толкова несправедливо.

— Не, съвсем никакви. Само се усмихнах, поразвъртях бедра и веднага ме пуснаха. А вие?

— О, малко. Хванаха се за косата… беше малко неловко за момент-два.

— Казвах ли ви! — триумфално рече Блауз. — Всичко опира до артистичност! Но вие сте куражлии! Елате да ви запозная с госпожа Енид. Много лоялна дама. Смелите жени на Борогравия са на наша страна!

И наистина, в нишата, която служеше за офис на главната перачка, имаше портрет на Херцогинята. Госпожа Енид не беше особено едра жена, но имаше бицепси като на Джейд, прогизнала от вода престилка и най-подвижната уста, която Поли бе виждала. Устните и езикът й оформяха всяка дума като голяма картина във въздуха. Перачките в това огромно хале, пълно със съскаща пара, ехо, течаща вода и плясък на мокри дрехи по коритата, четяха по устните, когато ушите им не възприемаха говора. Докато слушаше, устата й също се движеше непрекъснато, като на човек, който се опитва да избута парченце орех от зъба си. Ръкавите й бяха подвити над лактите.

Тя невъзмутимо изчака Блауз да представи отряда и накрая каза:

— Ясно. Добре. Момчетата оставете на мен, господине. Вие трябва да се връщате в гладачната.

След като Блауз изчезна с поклащане в парата, госпожа Енид ги изгледа от горе до долу и изсумтя:

— Момчета! Ха! И той си вярва, а? Жена в мъжки дрехи е Поругание в очите на Нуган!

— Но ние сме в женски дрехи, госпожо Енид! — меко възрази Поли.

Устата на госпожа Енид яростно се раздвижи. Тя скръсти ръце, сякаш като барикада срещу всичко небогоугодно.

— Това не е редно! Аз имам син и съпруг, затворени тук, и се претрепвам да работя за врага само за да мога да ги наглеждам. Ще ни поробят, да знаете. Не е за вярване какво чуваме тук! И какво като освободите нашите, когато всички сме под злобенския ръчно изрисуван налъм, а?

— Злобения няма да ни пороби — уверено рече Уозър. — Херцогинята ще се погрижи за това. Не се страхувайте.

Уозър бе изгледана с погледа, който винаги получаваше от хората, чуващи я за пръв път.

— Доста се молиш, а? — съчувствено попита госпожа Енид.

— Не, само слушам — отвърна Уозър.

— Нуган ли ти говори?

— Не. Нуган е мъртъв, госпожо Енид.

Поли хвана тънката като клечица ръка на Уозър и ги прекъсна:

— Извинете ни за момент, госпожо Енид. — Тя избута момичето зад една огромна преса за изцеждане на пране, която се клатеше и тракаше в акомпанимент на разговора им.

— Уозър, това става… — В родния език на Поли нямаше дума за „анормално“, но ако я знаеше, щеше да я приветства — … странно. Тревожиш хората. Не можеш да обикаляш наоколо и да разправяш, че богът им е мъртъв.

— Изчезнал тогава. Упаднал… струва ми се. — Уозър бе сбърчила чело. — Не е вече с нас…

— Все още получаваме Поруганията.

Уозър се опита да се съсредоточи.

— Не, те не са истински. Те са като… ехо. Като отекващи послания от мъртви гласове в древна пещера, думите се променят, превръщат се в безсмислици… като знаменцата, които са били използвани за сигнали, а сега само се веят от вятъра… — Погледът на Уозър помътня и гласът й се промени, стана по-зрял, по-уверен — и не идват от никакъв бог. Сега тук няма бог.

— А откъде идват?

— От страха ви… Идват от онази част от вас, която мрази Другите, която няма да се промени. Идват от всичката ви дребнавост, глупост и безчувственост. Страхувате се от утрешния ден и сте направили страха си бог. Херцогинята знае това.

Пресата скърцаше. Около Поли котлите съскаха, водата шуртеше в улеите. Въздухът бе наситен с миризмата на сапун и мокри дрехи.

— Аз не вярвам и в Херцогинята — каза Поли. — Това в гората беше само трик. Всеки щеше да се озърне. Това не значи, че вярвам в нея.

— Няма значение, Поли. Тя вярва в теб.

— Нима? — Поли завъртя глава в димящата, капеща пещера. — Тя тук ли е, тогава? Удостоила ли ни е с присъствието си?

Уозър не разбираше от сарказъм. Кимна:

— Да.

Да.

Поли се обърна.

— Ти ли каза току-що „да“?

— Да — отвърна Уозър.

Да.

Поли се поотпусна.

— О, просто ехо. Все пак в пещера сме. Ъм… което не обяснява защо моят глас не отеква… — Уоз… имам предвид Алис? — замислено продължи тя.

— Да, Поли?

— Мисля, че ще е наистина по-добре да не говориш много за това с другите. Хората нямат нищо против да вярваш в богове и прочее, но стават много нервни, ако им кажеш, че те навестяват. Ъ-ъ… тя няма да се появи, нали?

— Онази, в която не вярваш? — прояви живец Уозър.

— Аз… не казвам, че не съществува — неуверено рече Поли. — Просто не вярвам в нея, това е.

— Тя е много слаба. Чувам я как плаче нощем.

Поли потърси някаква следа в изпитото лице, надявайки се да открие, че Уозър по някакъв странен начин се шегува с нея. Но не откри нищо освен озадачена невинност.

— Защо плаче?

— Молитвите. Нараняват я.

Поли направо подскочи, когато нещо я докосна по рамото. Беше Тонкър.

— Госпожа Енид казва, че трябва да се хващаме за работа — предаде Тонкър. — Казва, че стражите идвали да проверяват…