Чуждото е по-сладко

19.

Мейси щеше да стане на годинка в средата на ноември. Марта си беше поставила за цел да накара Майкъл да се върне у дома на време, за да види как дъщеря му духа свещичката на тортата. Разполагаше с още десет дни, за да успее. Тази глупост със сигурност нямаше да продължи повече. Наистина ли? Не беше сигурна.

След като бе плиснала виното в лицето на Майкъл, двамата се бяха срещали само в присъствието на децата. Майкъл ги използваше като щит, за да избягва всякакви мъчителни въпроси и разговори, затова тя нямаше никаква представа какво е мнението му за положението в момента. Главата я болеше от ударите в невидимата стена, която се бе издигнала помежду им. Само да имаше смелостта да признае, че ужасно й беше омръзнало от лицемерното му мърморене: „Не пред децата, Марта, ще поговорим по-късно“. По-късно ли? Кога беше това скапано „по-късно“? Вече всичко започваше ужасно да й намирисва на „твърде късно“.

Посещенията му при децата бяха крайно незадоволителни. Често закъсняваше и бързаше да си тръгне. Извинението му неизменно бе едно и също: бил изморен, бил много зает в работата. По някакъв начин Майкъл успяваше да поддържа психологическото превъзходство. Непрекъснато твърдеше, че тя е истерична и че с нея не може да се говори. Което беше истина и точно затова беше грубо от негова страна да изтъква този факт.

Марта беше безпомощна, гневна и объркана — което лесно се превръщаше в истерия. Мяташе се от сълзите към укорите и към яростта, сякаш беше девойка в пубертета преди началото на цикъла си в навечерието на изпит. Въпреки чувствата си не съжаляваше за постъпката си.

Според Майкъл това беше доказателство за истеричността й.

Според Елайза беше признак, че постига напредък.

Марта не знаеше какво е.

— Виждам, че си си купила компютър — отбеляза той тази вечер. Двамата стояха в кухнята, но за да разбере, че си е купила компютър, би трябвало да е влизал в трапезарията. В момента Марта не канеше гости на вечеря, а семейството бе свикнало да се храни в кухнята — беше по-уютно, така че компютърът беше поставен в трапезарията. Елайза предложи да го сложат в кабинета на Майкъл, обаче Марта не искаше и да чуе. Тя пазеше кабинета непокътнат като някакво светилище, въпреки че да бърше праха от стотината колички беше доста досадно. Ето защо фактът, че се подразни, задето Майкъл си е врял носа из къщата, беше поредното противоречие. Което беше глупаво, разбира се. В крайна сметка това все още беше домът на Майкъл, техният дом, и тя искаше да е така.

Просто напоследък й се струваше по-скоро неин, отколкото техен.

Разбира се, той можеше да влиза, където си поиска, включително и в трапезарията. В крайна сметка Марта нямаше тайни.

Освен купчината пране, което чакаше да го изглади и което — за късмет — набързо бе прибрала в трапезарията. Малко се позасрами, че Майкъл щеше да разбере, че е изостанала с гладенето. Докато той живееше у дома, никога не бе занемарявала така домакинската работа, но напоследък гладенето престана да й се струва толкова важно. Марта се смути. Не искаше той да вижда недостатъци у нея.

Внезапно обаче присъствието му й се стори някак натрапено.

— Не, всъщност не съм го купила. Елайза ми го подари. Много щедро от нейна страна, не мислиш ли? — усмихна се тя и се опита да прогони от съзнанието си смачканото пране.

— Е, все пак живее тук, без да плаща наем.

— Искаш ли да ти дам имейл адреса си? Сърфирането в интернет е страхотно, освен това има чудесни образователни страници за Матю. — Майкъл много държеше на образованието на децата. Марта изобщо не си направи труда да обяснява, че дори не би й хрумнало да взема наем от сестра си. — Освен това имам мобилен телефон — показа му го Марта.

Той го взе от ръката й и бързо го прецени с набитото си око за всякакви машинарийки.

— Последен писък. Да не би Елайза да е спечелила от лотарията?

Заболя я. Тайно се бе надявала Майкъл да остане впечатлен от това колко модерна е станала. Той прекарваше часове пред компютъра и тя си мислеше, и дори се надяваше, че ще остане доволен от интереса й към нещо ново. Неведнъж й беше казвал, че се нуждае от хоби. Само че как би могла да намери време за хоби, докато Майкъл живееше у дома? Обаче той нито я поздрави, нито поиска номера на мобилния й телефон, нито пък забеляза, че е гримирана. Което си беше жалко, понеже често я насърчаваше да се грижи повече за себе си, а сега, когато се беше постарала, дори не го забеляза.

Марта прогони мисълта от главата си и се опита да чуе какво й говори.

Напоследък Майкъл много говореше за пари. Попита колко струват новите обувки на Матю и промърмори, че има чувството, че са купили предишния чифт само преди пет минути. Което си беше почти вярно, обаче така растяха децата. Провери телефонната сметка и помоли Марта да говори с родителите си след шест часа следобед. Когато му каза какво възнамерявала купи на Мейси за рождения ден, той отбеляза, че дъщеря им сигурно ще остане доволна и от празен кашон, а и щяло да е много по-евтино. Такива неща често се казват за децата, обаче в случая с Мейси не беше вярно: тя наистина не харесваше картонени кутии. Предпочиташе пластмасови играчки със звънчета и копчета.

— Разпратих поканите за тържеството на Мейси следващата седмица — каза Марта. — Сами ги изработихме: Мейси, Матю и аз. Най-вече аз, обаче беше много весело.

Показа на Майкъл една покана. Беше парче розов картон, изрязано като балон. Матю беше добавил лепенки и станиол, а Мейси — отпечатъци от пръсти и слюнка. Бяха прекарали прекрасен следобед, докато изработваха поканите, и Марта наистина се гордееше с резултата. Само че от начина, по който ги гледаше в момента Майкъл, поканите не й изглеждаха толкова оригинални и красиви.

— Много са хубави — промърмори Майкъл, точно както отбелязваше, че времето е „много хубаво“, че изпечените от Марта бисквити са „много хубави“, че цветът, в който е боядисала коридора, е „много хубав“. Тя не проумяваше как е възможно думите „много хубаво“ да звучат с такава досада и толкова критично.

Дълго бе обмисляла рождения ден на Мейси. Първият рожден ден на всяко дете несъмнено е много важна дата, но за Марта точно този рожден ден имаше огромно значение. Как е възможно само преди година Майкъл да бе броил секундите между контракциите на Марта, да й казва колко умно момиче е и колко се гордее с нея, да се разплаче от щастие, когато акушерката му даде да подържи Мейси, а сега да живее сам на хотел? Как бе възможно? Не знаеше отговора, но беше твърдо решена да оправи нещата. Беше решена да накара съпруга си да се върне у дома. Да сложи край на тази глупост.

Беше му приготвила изненада. Преди три години баба й беше починала и бе оставила на нея и на Елайза малко наследство. Майкъл бе настоял Марта да си открие банкова сметка, вместо да харчи парите за играчки или за дрехи за децата. Искаше тя да си купи с тях нещо важно и значимо. Нещо, което да бъде нейно и да й напомня за баба й. Което беше чудесно от негова страна и доказваше, че някога много я е обичал.

Но означаваше също, че би могъл отново да я обича, нали?

Марта възнамеряваше да похарчи парите за някоя специална мебел, след като купят къщата на мечтите си — маса за хранене и е столове й се струваше подходяща идея. Обаче започваше да се опасява, че ако не вземе някакви мерки, никога няма да живеят в дома на мечтите си — нито в Бридълуей, нито където и да е другаде.

Затова тази сутрин отиде в банката и изтегли всички пари. След това отиде в една туристическа агенция и запази едноседмична почивка за четиримата в Дисниленд в Париж. Не спести никакви разходи. Купи билети за влака първа класа. Избра най-хубавия хотел, купи целодневни пропуски за парка и осигури детегледачка за две от вечерите, за да могат с Майкъл да вечерят сами. Запази билети за влака за деня след тържеството на Мейси, за да пътуват точно на рождения й ден.

Майкъл със сигурност щеше да е трогнат. Точно от това се нуждаеха всички. Той просто трябваше да си припомни колко е хубаво да имаш семейство. Последните няколко месеца бяха изпълнени с гняв. Трябваше да прекарат малко хубави мигове, за да възстановят семейното равновесие и да прогонят спомените за неразбирателството помежду си. Често си бяха говорили да заведат децата в Дисниленд. И двамата смятаха, че полетът до Америка е твърде дълъг за децата, затова смятаха да отидат до Париж, когато Мейси стане на две години и половина, а Матю — на четири. Марта и Майкъл бяха направили такъв план, защото децата щяха да оценят по-добре пътуването, когато станат на тази възраст. Матю дори можеше да си го спомня, когато порасне.

Само че сега беше решила да запрати предпазливостта по дяволите. Беше сигурна, че това пътуване е нейният коз в играта, целяща да върне Майкъл у дома.

Билетите се намираха зад поставката за чаши на една полица в кухнята. Марта много се вълнуваше. Нямаше търпение да му връчи билетите. През целия ден беше в приповдигнато настроение, предвкусвайки удоволствието, което щеше да се изпише по лицето му.

Майкъл беше дошъл да прочете приказка на децата преди лягане. Тя възнамеряваше да му предложи чаша вино и да го изненада с подаръка. Знаеше, че ще се зарадва и ще се наслади на почивката. Странно как задълженията им някак естествено се бяха разпределили с течение на годините. Винаги Майкъл се грижеше за почивките им — това беше негово задължение. Марта не се съмняваше, че той ще се зарадва на отношението й, на това, че някой друг поема отговорността. Точно както тя би се зарадвала, ако той й сготви нещо. Или зареди колата й с бензин.

Всъщност една от най-големите мечти на Марта беше Майкъл да изкъпе децата, да ги избърше, да ги намаже с крем, да им сложи пелените, да ги намаже с лосиона, да се справи с трудната задача да измие зъбите им, да затопли млякото, да им облече пижамите, да ги нахрани, да им прочете приказка преди лягане и да ги настани в леглата, но откакто си беше тръгнал, три пъти беше идвал навреме, за да им прочете приказка, но откакто бе станал родител преди три години. Марта не си спомняше нито веднъж да е минал през всички процедури, свързани с лягането.

— Искаш ли чаша вино? — предложи тя.

— Да, чудесно.

Марта искаше той наистина да се зарадва, а не да гледа страдалческото му изражение.

„Боже, защо съм толкова нетърпелива? Още не съм изпила дори една чаша шардоне“ — помисли си тя.

Продължи да изпълнява плана си.

— Исках да поговорим за рождения ден на Мейси — поде тя. Усети някакво нервно вълнение. Обичаше да прави подаръци. Харесваше й да избере подаръка, да го увие, обожаваше панделките и ширитите и винаги ги използваше щедро. Обичаше да прави изненади и беше напълно убедена, че това ще бъде най-хубавият подарък, страхотно попадение, дар, който отново ще събере семейството.

— Да, и аз искам да поговорим за това — каза Майкъл и млъкна, без да показва никакви признаци, че изобщо иска да говори за нещо.

Марта се възползва от това:

— Аз съм планирала…

— Искам развод.

— … изненада — довърши тя. Думите й увиснаха безсмислено във въздуха.

— След тържеството — додаде той. Каза, че му е неприятно, задето се е провалил в брака си, но ще му бъде още по-неприятно, ако се провали в живота си, защото човек има само един живот, а неговият отдавна вече не бил приятен.

Сватбената снимка беше лъжа. Къщата беше лъжа. Почивките им заедно бяха лъжа. Децата и хамстерът все едно не съществуваха. Какви ги говореше този мъж?

Каза й, че е скъпо да живее в хотел, каза й, че възнамерява да наеме апартамент, а това звучеше ужасно, окончателно. Каза й, че е бил нещастен още преди да си тръгне и че кавгите след това са го изтормозили още повече. Не можел да си представи как биха могли отново да се одобрят.

Чу се да му разказва за Дисниленд в Париж. Той издаде характерен звук като морски лъв, шокиран и възмутен, и отговори, че едва успява да издържи с нея седем часа, какво остава за седем дни, вече не. Чу се да му крещи, че е длъжен да прекара с нея седем дни, защото е негова съпруга, негова съпруга, негова съпруга.

Той повтори, че иска развод. Че вече месеци наред не го слуша. Тя повтори, че е негова съпруга. Той сви рамене и я изгледа със съжаление.

Накрая тя престана да повтаря тази дума. Звучеше нелепо, толкова пъти я бе изрекла. „Съпруга“ очевидно беше доста обезценена валута.

Той имаше право. Марта наистина не го слушаше. Тя беше убедена, че раздялата им е само глупава препирня. Нещо като подранила криза на средната възраст. Разправия, излязла от контрол. Проблем, който могат и трябва да разрешат. Те бяха женени. Хората не могат просто така да престанат да бъдат женени. Е, правеха го, разбира се, но не и тя. Не и Марта. Вината бе смятала, че бракът е завинаги. Вярваше в това, вярваше го с цялото си сърце. До този момент не се бе замисляла много за сърцето си, само дето го беше поддържала в добра форма, като подбираше храни с ниско съдържание на холестерол и знаеше, че трябва да пие червено, а не бяло вино (обаче продължаваше да пие бялото — то не оцветяваше зъбите й). Що се отнася до теорията, че сърцето е нещо повече от орган, които изпомпва кръв до различни части на тялото й, че е извор на романтични чувства, е, това не беше доказано научно, нали?

Тя не разбираше какво имат предвид хората, като казват, че сърцето им е разбито, особено когато употребяваха тази фраза по отношение на някое неголямо разочарование: „Нямаха моя номер обувки, направо ми разбиха сърцето“, „Някой надраскал колата му, сърцето му е разбито“, „Човече, «Ман Юнайтед» падат с един на два от «Лийдс», направо ми разбиха сърцето“. Постоянното повтаряне беше изхабило фразата. Както и да е, фактът не беше доказан научно.

Чу как сърцето й се разбива на парчета. Усети го да става на прах. В този момент се запита как би могла да каже на децата си, че светът е хубаво място, че е най-добре да говорят истината, че е много важно да се държиш внимателно, че „живели щастливо“ е възможна развръзка. Колкото и старомодно да звучеше, тя винаги бе вярвала в добротата, в истината и в нежността, смяташе, че живее в това вечно щастие. Но какъв е смисълът да даваш пари за благотворителност, да помагаш на възрастните дами в супермаркетите, винаги и да намираш време да изслушваш приятелите си, да готвиш, да чистиш, да се грижиш за съпруга си и да го цениш, след като нещата въпреки това можеха да се окажат грозни? Вярата й в хората, в добротата, в истината, в нежността, в собствения й живот почиваше изцяло върху факта, че двамата с Майкъл са щастливи.

А сега той се бе подиграл с всичко. С цялото шоу. Беше прецакал всичко.

Марта положи огромни усилия да се съсредоточи. През бученето в ушите си успя да чуе: „децата… нашият приоритет“, „да продадем къщата“, „няма нужда да се бърза“, „пролетта е подходящо време за продажба на имоти“, „адвокати… едва ли ще ни трябват“, „със сигурност ще си останем приятели“, „просто не мога да живея така“, „само един живот, не е приятно“.

— Има ли друга жена?

— За бога, Марта, пак ли?

— Всички смятат, че има.

— Общуваш с доста тесногръди хора, Марта.

Тя не обърна внимание на наглостта му и се съсредоточи върху онова, което искаше да чуе:

— Има ли?

— Няма да удостоя въпроса ти с отговор.

— Значи има.

— Време е да пораснеш.

— Просто ми кажи! Кажи ми имаш ли връзка с друга? Или може би не точно връзка, още не, обаче… обаче си мислиш, че си влюбен в друга или просто я харесваш, или… — Опита се да си поеме въздух през сълзи, раздирана от остра болка. — Просто ми кажи. Помогни ми да разбера защо разруши всичко. Имаш ли връзка с друга?

Искаше той да каже, че няма. Щеше да му повярва въпреки трупащите се доказателства, че е точно обратното. Не беше казала на никого, дори на Елайза, но беше попаднала на извлечение от фитнес залата на Майкъл. Той беше водил там свой гост. Кого? И защо напоследък толкова често работеше до късно? Наистина ли беше на работа? А и почивката, която неотдавна си беше взел — че кой ходи в Париж сам?

Искаше да повярва, че е възможно да има невинно обяснение. Все още му вярваше повече, отколкото на всеки друг. Но ако имаше връзка с друга жена, тя искаше да научи и това. Искаше просто малко честност. Дължеше й поне това. Той със сигурност съзнаваше, че тя има нужда да запази известно уважение към бащата на децата си. Дори да беше унизително и против волята й, защото е казал истина, която не иска да чуе.

— Кажи ми! — изхълца.

— Не мога да говоря с теб, Марта. Не разбираш ли? Ти просто ме принуждаваш да мълча. Знам, че съм те разочаровал. Съвсем ясно ми го заяви и аз съжалявам, обаче просто не те обичам вече. Колкото и да е трудно да го разбереш, ще се наложи да го направиш, защото не възнамерявам да прекарам живота си с човек, когото не обичам. Нито за да ти спестя тази болка, нито заради децата, нито защото приятелите и родителите ни го искат. Това е моят живот и аз не те искам в него.

— Просто се разкарай оттук, Майкъл. Мамка му, разкарай си задника оттук, безгръбначно и лъжливо копеле!

Марта усети как ругатните внезапно започват да й допадат.

20.

Елайза оцени срещата като успех. Отиваше се да реши дали да си поръча за десерт пудинг и кафе или само кафе. По-добре само кафе. Не искаше коремът й да се издува, докато лежи по гръб, а със сигурност много й се искаше да легне по гръб (е, честно казано, можеше и отгоре). Чудеше се дали да го заведе у дома, или да отидат в неговото жилище. Очевидно правилата диктуваха, че ще е по-безопасно да го заведе у дома, но понеже това всъщност беше домът на Марта, прецени, че ще е по-добре да отидат у Чарли. Малко вероятно бе той да се окаже някакъв психар, размахваш брадва, защото беше приятел на Марта, а освен това тази вечер сестра й щеше да се опитва да съблазни Майкъл с билети за Дисниленд в Париж. Ако успееше, имаше голяма вероятност двамата не след дълго да се отдадат на страстта, а ако планът й се провалеше, щяха да я заварят да хлипа.

За пореден път.

Елайза не очакваше планът на Марта да успее. Според нея сестра й разчиташе неправилно сигналите на Майкъл. Елайза смяташе, че той се бе отдръпнал, защото му беше дошло до гуша от отговорността да бъде баща. Опитваше се да се отърве от възможно най-много отговорности (направо не повярва на ушите си, когато Марта сподели, че Майкъл нито веднъж не е станал през нощта за нито едно от децата). Само че неочаквано за самия него бягството от отговорността му като баща му бе навлякло гнева на Марта и непрекъснатото напомняне за недостатъците му очевидно бе за Майкъл толкова неприятно, колкото и това да си измие задника в белина. Оставаше му само да изчезне от картинката напълно. На Елайза й се повдигаше дори само при мисълта за това.

Чувстваше се виновна, защото съзнаваше, че най-вероятно в момента Марта плаче, обаче от друга страна, нямаше нищо против едно чукане. Този мъж бе единствената й надежда, след като бе напуснала Грег.

Чарли беше натрупал милиони от една интернет компания. Беше проявил здрав разум да продаде акциите си достатъчно рано, преди хората да станат твърде алчни. Беше се оттеглил с достатъчно средства, за да може да се пенсионира още на двайсет и осем години. Само дето не се беше пенсионирал. Вместо това бе основал собствена компания, която се занимаваше с лицензирането на DVD. Елайза не слушаше внимателно обясненията му, макар да беше впечатлена, че продължава да работи, въпреки че не му се налага. Беше сигурна, че ако Грег натрупа достатъчно пари, за да може да се пенсионира, той ще направи точно това. И за нула време отново ще остане без пукната пара. Не че някога щеше да натрупа достатъчно пари, за да престане да работи.

Учуди се, че толкова често мисли за Грег. Разбира се, никога не мислеше за него благосклонно. Е, освен когато на срещата е Таркин си бе казала, че много повече предпочита името на Грег. А също и когато беше на среща със Себастиан и си бе казала, че много повече предпочита хетеросексуалността на Грег. И когато беше на среща с Хенри и си бе казала, че много повече предпочита скромността на Грег. И когато беше на среща с Уил и си бе казала, че предпочита чувството за хумор на Грег. И когато беше на среща с Джайлс, който се бе държал доста мило, но когато започнаха да работят с езиците, тя си бе казала, че предпочита целувките на Грег.

Само че Чарли имаше прилично име, беше хетеросексуален, струваше й се забавен, очарователен, беше запомнил името й и беше хубав. Трябваше да се погрижи за дрехите му — вълненият пуловер трябваше да изчезне. Грег не би облякъл подобно нещо, ако ще да умре. Обаче все пак Чарли плати вечерята, а и тя направо си умираше за това.

Не че не се постараха. Не беше поради липса на усилие или на желание, обаче въпреки това нещо се обърка. Двамата щастливо скочиха в едно такси. И двамата бяха наясно защо бе приела поканата му за кафе, затова нямаше никакво неловко мълчание. Всъщност Чарли веднага започна да я опипва, макар че Елайза би предпочела да изчака, докато пристигнат в апартамента му. Да, самата тя копнееше за малко екшън, обаче винаги й се бе струвало толкова гадно да се натискаш по такситата. Това обикновено означаваше, че става дума или за изневяра, или за малолетни любовници.

Апартаментът му беше хубав. Чист и удобен. Явно всичко в него беше скъпо, но не биеше на очи. В банята нямаше никакви ужасии, по чаршафите нямаше никакви косми. Явно имаше чистачка, защото Елайза забеляза, че рамките на прозорците не са прашни, а нито един мъж не би избърсал праха от рамките на прозорците. Или поне се надяваше да е така, защото самата тя не го правеше, и макар да нямаше високи критерии за хигиената в жилището, искаше й се да вярва, че все пак са по-високи, отколкото на средностатистическия самотен мъж.

Наля й чаша вино. Притежаваше внушителна колекция от вина, обаче не говореше непрекъснато за нея, нито пък изтъкна невежеството й, оставяйки я да избира. Просто предложи едно вино, каза, че има богат букет от аромати и че ще й хареса, после отвори бутилката.

Когато реши, че е достатъчно пияна, но все пак не прекалено, за да не си спомни нищо впоследствие, Елайза предложи да се преместят в спалнята.

Външно погледнато, всичко беше наред. Било е и по-зле. Само че проблемът беше, че помнеше и случаи, в които е било и много, много по-добре. Той не беше виновен. Знаеше, че е добре да има малко любовна игра, и се съобрази с това, не беше нито капризен, нито прекалено скромен, нито странен, нито мързелив. Само че не познаваше тялото й, не правеше нещата така, както трябва.

Тя не обичаше да дразни мъжете и докато лежеше в леглото му по прашки (той беше чисто гол, мъжете обичат да свалят дрехите си), си даде сметка, че не би могла да се откаже. Затова натика пръстите му в интимните си части с надеждата положението да се подобри, когато проникне в нея. Обаче не стана така. Колкото по-навътре проникваха пръстите му, толкова по-разочарована се чувстваше. Той като че ли не успяваше да намери най-чувствителното й място. Елайза се опита да насочи ръката му в правилната посока и той схвана намека, обаче отново нищо, въпреки че пръстите му бяха толкова дълбоко в нея, че сякаш всеки момент щеше да докосне сливиците й. Странно. Когато Грег я чукаше с пръста, тя направо полудяваше. Дори веднъж съседите почукаха на стената, за да ги помолят да не бъдат толкова шумни. Какво ставаше? Да не би пръстите на Чарли да бяха твърде малки. Тя смяташе, че не е широка — правеше специални упражнения за целта и освен това не беше раждала.

Може би щеше да е по-добре направо да минат по същество. Имаше приличен пенис. Нормален размер. По опита на Елайза всички пениси изглеждаха доста еднакви и предизвикваха коментар единствено ако са твърде малки или възбуждащо огромни. Той го напъха в нея и запъшка. Явно поне той си прекарваше добре. Не беше ли странно, след като тя от седмици мечтаеше за това. Ето, сега лежеше по ръб на меки памучни чаршафи с един доста симпатичен пич, а й се искаше само да се обърне на една страна и да заспи. Не го направи, естествено. Щеше да бъде много грубо, а Чарли даваше всичко от себе си. Елайза се извъртя, за да може да го яхне, защото така по-бързо стигаше до оргазъм, а имаше чувството, че той ще изчака тя да свърши първа. Ето по това се познава истинският джентълмен в двайсет и първи век. Обикновено подобна загриженост й допадаше, обаче тази вечер я дразнеше.

Той стисна гърдите й и започна да ги мачка. Натискът му беше точно толкова грубичък, колкото трябваше, обаче пак не й въздейства. Въпреки това Елайза започна да мята глава и да стене. От доста време не бе имитирала оргазъм, но понякога беше направо за „Оскар“. Хубавото на имитирането на оргазъм с непознат мъж е, че той не знае разликата между истинския и престорения оргазъм. Лошото е, че решава, че е направил нещо както трябва, и е склонен да повтори същото несекси нещо и следващия път, когато спиш с него. Само дето Елайза вече знаеше, че това няма значение, защото нямаше да има следващ път с Чарли.

21.

Елайза отвори входната врата — къщата беше необичайно и зловещо притихнала. Може би Марта беше завела децата в парка. Взе пощата. Две сметки, брошура за скъпи френски детски дрешки и поредната пощенска картичка от Грег. Третата, която получаваше. Странно, но само седмица след като го бе напуснала, групата му беше поканена да подгрява доста голям и набиращ известност мъжки състав по време на турнето му във Великобритания и Германия. Той смяташе, че музиката им е боклук, така че не ставаше дума за голям пробив, а по-скоро за незначителен напредък — повечето концерти бяха по клубове, а не в големи зали — обаче все пак беше постоянна работа за шест седмици. Първите шест седмици, през които Грег щеше да получава редовни приходи.

Картичките му кой знае защо я разстройваха.

Не че в тях й се обясняваше във вечна любов и я молеше да се върне.

А точно защото не правеше нищо подобно.

Елайза беше зарязала много гаджета през живота си. Всъщност много повече, отколкото трябваше. Знаеше как стават тези неща. Казваше им, че вината не е тяхна, а нейна (което от части си беше така, знаеше го). Те я молеха да им обясни къде са сбъркали, което тя никога не правеше, понякога плачеха, друг път изпращаха цветя или стихове, а веднъж и нещо в кутийка от „Тифани“. Винаги искаха тя да се върне. Грег не бе направил нищо подобно. Освен пиянското му обаждане няколко нощи след раздялата им не й бе оказал никакъв натиск да се върне. Картичките му бяха небрежни и бъбриви бележки, които разказваха за забавните лудории на групата. Бяха картички, каквито би изпратил на многобройните си приятели. Никога не споменаваше факта, че са били любовници. Явно вече я беше забравил. Четири години не означаваха нищо за него.

Беше толкова повърхностен.

— Лельо Иза, лельо Иза — провикна се Матю от кухнята или от задната градина.

Елайза пъхна картичката в дълбокия джоб на чантата и на съзнанието си и се запъти в посоката, откъдето идваше гласът на племенника й.

— Мамо, татко, каква приятна изненада — каза тя и разцелува родителите си. — Не знаех, че днес ще идвате да се грижите за децата.

— Мама е пияна — съобщи Матю. — Пияна като казак, пияна като казак — с удоволствие извика той.

— Ш-ш-т, Матю, защо не излезете с дядо да потърсите червеи — предложи госпожа Евъргрийн. Матю обмисли предложението и реши, че тормозеното на червеи му допада малко повече, отколкото огласяването на слабостите на майка му в целия квартал, затова щастливо пое ръката на дядо си.

— Какво става? — попита Елайза. — Защо всички сте навън?

— Тя се възстановява, това става. Изведохме децата, да не вдигат шум.

— Възстановява се от махмурлук?

— От това и от един разрушен брак — въздъхна госпожа Евъргрийн. — Не разпознаваш ли признаците, Елайза. Това е прочутият ти първи етап. След това ще започне да се тъпче с десертчета „Марс“ и ще го нарича така, както заслужавала бъде наричан.

Елайза вдигна поглед към прозореца на спалнята на Марта — завесите все още бяха спуснати.

— Значи най-сетне прие нещата насериозно.

— Снощи е поискал развод — осведоми я госпожа Евъргрийн.

— Развод? Вече? Не е ли малко прибързано? Само преди седем седмици Марта смяташе, че са блажено щастливи заедно. Не трябва ли преди това да опитат семейни консултации или нещо подобно?

— Марта може и да е мислела, че са блажено щастливи, обаче Майкъл категорично е бил на друго мнение. Кой знае откога се е опитвал да стигне до решението, че иска да сложи край. Марта има много да наваксва. Какъв беше този шум?

— Струва ми се, че е вратата — отговори Елайза. — Ще отида да проверя.

Марта забързано излезе през входната врата и пое по улицата. Чу сестра си да вика след нея, но не й обърна внимание. С никого не искаше да говори. Нито с родителите си, нито с децата си, нито дори с Майкъл. Имаше нужда да помисли. Имаше нужда и от пържени яйца. Нямаше махмурлук, обаче не можеше да се залъгва, че това е така, понеже снощи не се е напила. Всъщност се беше напила страшно. И още беше пияна — това беше единствената причина да няма махмурлук.

Чувстваше се сюрреалистично откъсната от света около себе си. Не можеше да реши дали да отдаде това на факта, че снощи беше изпила две бутилки и половина вино, или на факта, че съпругът й беше поискал развод. Развод ли — какво беше това? Имаше чувството, че действа на забавени обороти, че всички около нея — хората, кучето, което пикаеше до една улична лампа, шумно прелитащите превозни средства — се движат два пъти по-бързо. Майкъл със сигурност действаше по-бързо, отколкото тя успяваше да помисли. Беше изключително бавна, даже бавноразвиваща се, по отношение на осъзнаването на степента, до която той бе решил да я отхвърли.

Две и половина бутилки вино. Последният път, когато бе изпила подобно количество, бе непосредствено след като се бе запознала с Майкъл. Обикновено в петък вечер приятелите им цъфваха в апартамента на Майкъл с половин дузина консервени кутийки с напитки, с бутилки долнокачествено вино и с твърд алкохол. Обаче им беше весело. Много весело. Най-големият специалитет, който си приготвяха, беше да изсипят в купа чипс „Филеас Фогс“. Играеха на странни пиянски игри и всички здравата се гипсираха. По онова време бяха твърде млади, за да се плашат от махмурлук, твърде безотговорни, твърде големи късметлии. Тези забавления ли липсваха на Майкъл? Откога бяха започнали да се хранят здравословно и да намаляват промилите? Кога станаха толкова стерилни? Безчувствени? Защото в даден момент сигурно бяха станали безчувствени. Дали огънят в стомаха на Майкъл не бе угасен от твърде многото планирани вечери и чиабата с маслини?

Марта не възнамеряваше да пие толкова много снощи. След като Майкъл изхвърча разярен от къщата, а тя рита ли, рита входната врата (с желанието това да е той и наранявайки крака си), тя знаеше прекрасно какво не трябва да прави. Не беше добра идея да слуша тъжни любовни песни. Всъщност това определено беше лоша идея. Какво друго можеха да направят песните, които бяха слушали на сватбеното си тържество, освен да я разстроят?

Това нямаше да й помогне.

Въпреки това обаче си ги пусна.

И плака. Хлипаше, ридаеше и виеше. Проля толкова сълзи, че фланелката й се намокри чак до пъпа. Докато изслуша „Всички жени“ — и двата диска, беше изпила цяла бутилка бяло вино. През последните четири години тя или се опиташе да зачене, или беше бременна, или кърмеше, така че издръжливостта й бе намаляла. Жадно поглъщаше виното. Знаеше, че трябва да престане да пие, но знаеше и че няма да го направи, беше жадна и имаше нужда, а освен това то имаше приятен вкус. Студеното боцване на сухото вино докосна гърлото, а след това и стомаха й. Изпита болка, когато поклати глава в такт с музиката. Знаеше, че след това ще има ужасен махмурлук. Но не й пукаше. Дори го очакваше с нетърпение. Винаги можеше да вземе хапче против главоболие.

Най-неподходящото нещо, което можеше да направи, бе да разглежда стари снимки. Това сигурно щеше да я съсипе. Когато взе първия дебел кожен албум, едната бутилка вече беше наполовина празна. Албумът беше пълен със снимки от първите им почивки заедно, от годежното им тържество, тя бременна с Матю, първото къпане на Матю. Имаше много снимки на Марта и на Майкъл заедно. Нито един от двамата не беше особено умел фотограф, затова си бяха купили апарат като за пълни кретени. Той често я прегръщаше с лявата си ръка, хващаше апарат с дясната, изпъваше я и натискаше копчето. На повечето снимки се виждаха предимно стени, тавани или гардероби. Марта и Майкъл бяха натикани в единия край на снимката, отчасти обезглавени или пък разкривени заради странния ъгъл, под който се бяха обезсмъртили.

Но винаги бяха широко усмихнати. Хилеха се като обезумели и изглеждаха като хора, които вярват във вечността. Боже, достатъчно лошо бе, че губи това копеле (наистина го бе изгубила и той наистина беше копеле), та сега да си припомня, че някога е бил много специален и почтен мъж. Идеше й да се изяде. Още една чаша вино и Марта си даде сметка, че вече не познава младия, весел и мил мъж от тези снимки, не го познаваше ОТ месеци. Той беше изчезнал. Мъжът, в когото се бе влюбила, вече бе изчезнал от местопрестъплението — останало бе само виновното му извинение.

Допипаше втората бутилка, когато взе последния пакет със снимки. Бяха правени това лято в Сентър Паркс. Марта все още не беше намерила време, или по-точно желание, да ги подреди в албуми. Внимателно разгледа снимките. Тази беше чудесна — Матю прегръща Мейси, много сладко. Имаше една хубава снимка на Матю, който скачаше в надуваемия замък и една чудесна снимка на блаженото изражение на Мейси, която опитваше сладолед за пръв път през живота си. Макар че това бе станало по време на чая на рождения ден на Марта двамата с Майкъл се бяха скарали по този повод. Разбира се, Майкъл беше прав. Мейси беше пълничко бебе и може би не трябваше да се поощрява вкусът и към сладкото. Обаче ставаше дума за съвсем мъничко сладолед. Така че беше малко вероятно тя да отиде зад гърба им да похарчи всичките си пари за сладкиши — та Мейси още не можеше да ходи. Освен това Марта също беше пълно бебе, а сега беше само кожа и кости. Бебетата трябва да бъдат пухкави.

Прегледа снимките, опитвайки се да намери някоя, на която са двамата с Майкъл. Нямаше. Полата й се виждаше на една от снимките, където децата седяха на одеялото за пикник, и имаше три снимки на Майкъл, които беше направила Марта. Бяха режисирани — тя му даде Мейси и го накара да седне до Матю, защото искаше да изпрати на родителите си няколко хубави семейни снимки. Снимките не бяха хубави. Майкъл може и да бе замижал от слънцето, обаче всъщност изглеждаше нацупен и явно позираше неохотно.

Когато отвори третата бутилка, почти не бе в състояние да вижда ясно. Фланелката й издържа и на второто си мокрене за вечерта, когато разля виното. Алкохолът сковаваше мозъчните й клетки, обаче не можеше да премахне болката й. Гърдите я боляха, направо крещяха от болка. Марта искаше да разбере Майкъл, което в момента бе невъзможно, защото тя дори не го познаваше. Вече не. Той не я искаше. И тона беше най-лошото. Не, не беше. Най-лошото беше, че той не искаше децата си. Ето това беше най-лошото. Не, всъщност беше фактът, че той унищожи нейната история. Че хората на снимките й бяха напълно непознати. Освен това бе заличил и бъдещето й. Голямото семейство, големият семеен дом, вечното щастие — всичко бе пометено. Каква ужасна загуба!

Той беше човекът, към когото тя се обръщаше, на когото се доверяваше в продължение на цели десет години, почти целия й съзнателен живот като зрял човек. Той беше най-близкият й роднина, така твърдяха толкова много официални документи, той присъства на раждането на двете си деца. На неговите две деца. Беше виждал какво има в корема и между краката й. Беше гледал как я зашиват и изхвърлят плацентите. Той беше най-добрият й приятел, неин съюзник и неин любовник.

А сега не значеше нищо за нея.

Улови се, че го описва като баща на децата си.

В един и половина през нощта най-сетне заспа. Заспа с дрехите на включено осветление, празните бутилки се бяха търкулнали по пода на кухнята и се бяха спрели до един шкаф, играчките на децата бяха разпилени из къщата, разпилени бяха и накъсаните снимки. В шест и половина Марта се бе събудила както обикновено. Смени пелената на Мейси и й прикови закуска. След това събуди Матю, облече го и се опита да го накара да хапне пълнозърнеста препечена филийка. В седем и половина се обади на родителите си и ги помоли да дойдат.

Когато се събуди за втори път, чу семейството си в градината. Надникна през прозореца и видя как баща й и Матю са се надвесили над зеленчуковата леха и търсят червеи. При вида на плешивината на темето на баща си и на крехкото телце на Матю в гърлото й заседна буца. И двамата изглеждаха толкова уязвими. Видя майка си и Елайза, приведени над Мейси — насърчаваха я да пристъпва, помагаха й да открие независимостта си. Говореха приглушено, Марта се досещаше за какво. Засрами се, че им причинява такова тревоги.

Огледа се в огледалото — лицето й беше подпухнало от алкохола, от недоспиване и от плач. Пролените сълзи бяха превърнали очите й в две цепки. Марта беше твърде изтощена, за да съжалява заради самотното си пиянство. Твърде изтощена, за да се постарае да изглежда бодра заради семейството си. Без да си направи труда да се преоблече, да си сложи чорапи, да измие зъбите си и да се среши, тя се запъти към близката закусвалня. Често бе минавала покрай това място, но никога не бе влизала вътре. Имаше огромна нужда от порция пържени яйца.

Чаят имаше вкус на веро. Марта се опита донякъде да се утеши с мисълта, че чашата поне е била измита. Удиви се с каква лекота бе влязла в кафенето (пълно с набити строители и без нито една жена сред клиентите) и си бе поръчала силен чай и едно (не, хайде да бъдат две) пържени яйца. Строителите четяха таблоидите. Задниците им се бяха разплули върху тесните дървени столове, а коремите преливаха над коланите им. На тях обаче не им пукаше. Марта завидя на блаженото им спокойствие.

Беше слънчева ноемврийска сутрин. Не й беше толкова студено, колкото можеше да се очаква, само че нали я предпазваха предизвиканите от алкохола горещи вълни. Избра си място близо до прозореца.

Есенното слънце пръскаше лъчите си върху заскрежения път и създаваше впечатлението, че улиците на Лондон са павирани с диаманти. Влизаше през прозореца и си играеше с металните солници, със захарницата, с ножа и с вилицата й и с мазнината по пържените й яйца, като караше всичко да изглежда скъпоценно. Ако Марта не беше толкова измъчена, сигурно щеше да си помисли, че малката мазна лъжичка е направо божествена.

Седеше и размишляваше. Мисленето я плашеше. Беше болезнено, но необходимо. Сериозно ли говореше той?

Да. Това беше сериозно.

Можеше ли да го накара да промени намеренията си? Марта си припомни последните един-два месеца. Беше го умолявала, заплашвала, изпращала бе любовни писма, бе обяснявала, бе крещяла, бе вдигала скандали и се бе цупила, но Майкъл беше непреклонен.

Не можеше да го накара да промени решението си.

Той вече не я обичаше. И по-точно, каза, че го отегчава. Че не се интересува от нея.

Предишната вечер й каза това и още много други неща. Въпреки усилията си да прогони от главата си мисълта за раздялата, Марта си спомни, че и двамата си бяха крещели жестоки обиди и яростни критики. Той каза, че тръпката да бъде с нея е изчезнала безследно. Тя му заяви, че е повърхностен, че му липсва постоянство. Той пък отвърна, че това е толкова типично за нея — винаги да обижда. След това додаде: „Ти никога няма да ми простиш, Марта. Никога няма да можели да забравиш“. А това я обърка. Нима се нуждаеше от прошката й? Искаше ли да се върне у дома? Марта веднага бе настояла: „Грешиш, всичко ще се оправи. Аз те обичам. Ние сме семейство. Трябва да бъдем заедно. Трябва да ходим в Кю Гардънс и на пикник. Върни се у дома. Върни се у дома. Сложи край на това безумие, Майкъл, и се върни у дома“.

Обаче той каза само: „Мразя да ходя на пикник“. Марта се мразеше, че го бе умолявала да се върне, че така всецяло бе заглушила собствените си желания. Мразеше се, че му е дала безброй много възможности. Възможности, от които той не се възползва. Каза му, че е изтощена и се чувства пренебрегната. Той пък й отговори, че предпочита да е на работа, във фитнес залата или в прегръдките на друга жена, където й да е, само не с нея. Тя му кресна веднага да се пръждоса и да си намери друга жена, ако може, само че се съмнявала да успее да намери някоя достатъчно глупава, за да се обвърже с такъв себичен и късоглед тип като него — имал късмет, че е успял поне веднъж. Той кресна в отговор, че може би ще направи точно това, и злобно добави, че може би дори вече го е направил. След това добави, че не й отива да ругае, че никога не е харесвал жени, които ругаят, понеже е унизително и отвратително. Думите му я извадиха от равновесие. Тогава му изкрещя в лицето всяка ругатня, за която успя да се сети. Което доказа, че явно нещо в хардуера на мозъка й не е наред. Мислеше си: „Арогантен, нещастен и жалък тип!“, а гласовият й апарат превеждаше тези думи в ругатни от англосаксонски произход.

Не се гордееше със себе си, обаче не можеше да се сети и за друг начин да го нарани. А много искаше да го нарани.

Как всичко се бе сринало толкова бързо?

Караха се, говореха високопарно, крещяха си, заяждаха се, замерваха се с чаши с вино, а сега всичко бе свършило.

Точка.

Край.

Ето това нараняваше Марта най-силно. Той нито веднъж (доколкото й бе известно) не се бе запитал дали постъпва правилно, като напуска нея, Матю, Мейси и Бридълуей. Имаше собствено мнение по въпроса. Боже, колко обичаше това негово качество някога и колко го презираше в този момент!

Поръча си още чай и пържени яйца. Това бе може би най-вкусното нещо, което бе яла някога. Много по-вкусно от специалитетите, които бе опитвала в многобройните модерни ресторанти. Много по-вкусно, от която и да е чужда кухня, която бе опитвала. Изяде яйцата, мислейки си, че белтъкът прилича на опал, а жълтъкът — на течно злато. Това образно описание на яйцата доказваше, че все още е пияна. Не можеше да си представи, че ще ходи по модерни ресторанти без Майкъл. Но дали щяха да й липсват?

Времето, което бе прекарала сама, бе ужасно и унизително.

Но не всичко беше лошо.

Допадаше й да има мобилен телефон и бе омагьосана от интернет. Наистина, първоначалният й интерес бе предизвикан от желанието й да впечатли Майкъл, но когато той категорично отказа да се възхити от нахлуването й в света на високите технологии, тя си даде сметка, че от това удоволствието й ни най-малко не намалява. То нямаше нищо общо с него.

Харесваше й да не прибира играчките всяка вечер, всъщност се чувстваше много свободна, докато наблюдаваше как купчината с прането расте. Онзи ден и тя, и децата се бяха облекли с дрехи от тази купчина и светът не беше престанал да съществува. Сметката й в бакалницата намаля наполовина, а също и времето, което прекарваше в супермаркета. Разполагаше с повече място в гардероба и обожаваше новите си кожени панталони.

Не, не всичко беше лошо, помисли си Марта. И това бе най-плашещата й мисъл през този ден.

Внимателно прецени хапките си, за да може да лапне последното залъче препечена филийка с последното парче от яйцето и с остатъка от доматения сос. След това изпи още четири чаши чай и изяде два шоколадови кроасана.

Истински триумф.

Всъщност искаше ли той да се върне? Мисълта избухна в съзнанието на Марта и я шокира. Със сигурност се дължеше на алкохола. Вкусни пържени яйца и прилично кафене едва ли бяха в състояние да ти навеят мисли да се откажеш от брака си.

Вдигна поглед и забеляза, че строителите са си тръгнали. Двете пълни жени зад бара седяха и си бъбреха. От изражението им беше ясно, че да си разменят клюки за тях е нещо обичайно, необходимо, но вече не е забавно. Марта усети липсата на Елайза, искаше й се да си поговори с нея. Порови в чантата си и извади мобилния си телефон.

— Здрасти, аз съм.

— Здрасти, Аз. Къде си?

— В кафенето срещу бензиностанцията на „Стандарт Ойл“. — Марта гневно изгледа фирмената табела. Преди, всеки път, когато минаваше покрай бензиностанцията на „Стандарт Ойл“, изпитваше известна гордост. Мислеше си: „За тази фирма работи съпругът ми, тук прекарва дните си“. Майкъл смяташе, че компанията е нещо много важно, затова и тя смяташе така. Сега я дразнеше.

— Поръчай ми една пълна пържена закуска и ще дойда след по-малко от десет минути. С лук, гъби и всичко останало, става ли?

— Става.

22.

Елайза забеляза остатъците от закуската на Марта.

— По-добре ли се чувстваш?

— Чувствам се ужасно.

— Заради махмурлука или заради живота?

— Още не съм сигурна — промърмори тя. — Предполагам, че мама те е запознала с подробностите.

— Да, мила, така е — въздъхна Елайза, като се отпусна срещу се сестра си.

— Той иска развод. Знам.

— Защо? Защо постъпва така?

— Не знам.

— И аз не знам, Марта замълча и впери поглед в празната си чаша. Искаше да прояви смелост. Наистина не желаеше да поставя в неловко положение Елайза, на която току-що бяха сервирали закуската. Не искаше да попречи на сестра си да се храни, като се разреве и намокри филийката й, обаче не беше лесно да прояви смелост. — Чувствам се толкова нелепо. Все едно са ме хванали да спя на пост.

— Какво искаш да кажеш — попита Елайза.

— Смятах, че бракът ми е успешен, че сме щастливи. Той казваше, че е щастлив.

— Кога?

— Когато го питах.

— А, значи се налагаше да го питаш. — Елайза отхапа лакомо от наденичката си, задъвка замислено и попита: — Според теб има ли друга?

— Да. Не. Не знам. Непрекъснато го питам.

— Някакви предположения.

— Той непрекъснато споменаваше за една жена от службата — Карън.

— Как изглежда?

— Ами най-странното е, че не съм я виждала. Той все правеше разни неща с Карън и с нейните приятели, обаче аз не бях поканена. Смяташ ли, че има връзка с тази Карън?

Според Елайза беше много по-вероятно да е някоя от приятелките на Карън. Карън беше просто алиби, обаче си замълча. Имаше такова предчувствие, не разполагаше с доказателства. Вместо това попита:

— А кога за последно те е карал ти да се чувстваш щастлива?

— Ами… — Не беше сигурна как да отговори.

— Кога за последен път е правил за теб нещо хубаво?

— Той непрекъснато прави хубави неща.

— Сериозно?

— Да. Миналата седмица заведе децата в парка, за да мога аз да отида във фитнес залата.

— Те са и негови деца. Направил го е за тях и за себе си, не заради теб. — Елайза се зае с яйцата. Марта се изкуши дали да не си поръча още една порция. — Кога за последен път те е питал как си?

— Не ставай глупава, постоянно ме пита. — Пресегна се и взе една наденичка от чинията на Елайза. Откъде извираше апетитът й?

— И е изслушвал отговора ти?

Марта замълча и Елайза прие това като отбягване на въпроса.

— Защо си толкова жестока към него? — попита Марта.

— Защото се държа отвратително с теб през последните няколко месеца. Беше направо невъобразимо себичен. Той е не толкова продукт на изгубеното поколение, колкото на поколението на егоистите. Освен това прояви мързел и безотговорност. Нарани те, а ти си ми сестра. Иде ми да му откъсна главата.

— Разбирам — рече Марта.

Двете жени замълчаха и се загледаха през прозореца. Както винаги Лондон беше много оживен. Уличното движение вече бе натоварено. Собствениците на кафенета стояха пред заведенията си, пушеха, преценяваха времето и се питаха дали да разпънат металните столове за обяд на открито. Улиците бяха пълни с пешеходци, които разхождаха кучетата си или бързаха нанякъде с децата си, със скутери, на кънки, на скейтбордове и на велосипеди. Всички бързаха.

Марта обичаше това време на годината, беше й любимото. Като дете си спомняше, че следваха едно след друго много вълнуващи събития. Средата на срока, Хелоуин, нощта на Гай Фокс, а неусетно идваше и Коледа. Есента все още събуждаше у нея вълнение. Обичаше студените щипещи дни. Шокиращо ясното кобалтовосиньо небе. Приятно й беше да се разхожда из парковете в Лондон, да подритва листата и да слуша как шумолят под краката й. Никога не се притесняваше, че може да стъпи на кучешки изпражнения. Когато изровеше някой лъскав и дебел кестен, той продължаваше да й се струва истинско съкровище. Харесваха й витрините, крещящо аранжирани с вещици, фойерверките. Харесваше й да лови с уста ябълката на Хелоуин, обичаше миризмата на пържен лук, бургери и хотдог, на дим и на изгорели фойерверки пет дни по-късно. За Марта есента беше сезонът на новото начало много повече, отколкото бе пролетта. Вероятно бе свързано с началото на новата учебна година. Есента изобилстваше от малки удоволствия. Малките удоволствия прерастваха в нещо много по-голямо. Всички те бяха удоволствия, които не зависят от Майкъл.

Елайза се пресегна през масата и стисна ръката на сестра си. Дали моментът беше подходящ? Може би Марта имаше нужда да го чуе.

— Знаеш ли, той не беше съвършен.

Думите увиснаха помежду им. Елайза чакаше да види дали не бе заложила бомба в отношенията им.

— Така ли смяташе? — въздъхна Марта. Странно как и двете започнаха да разговарят за Майкъл в минало време.

— А ти?

Отвори уста с намерението да каже „да“, но думата така и не излезе от устата й. Толкова беше свикнала да възхвалява Майкъл и винаги да намира какво хубаво да каже за него. Да убеди всички включително и себе си колко е щастлива, че се е омъжила за него. Но така ли беше?

Вече десет години сипеше баналности: „Не бих могла да съм по-щастлива, той е всичко, за което съм мечтала и дори повече, той е толкова мил, толкова отговорен, толкова добър съпруг“. И той беше наистина.

Само че много отдавна.

Опита се да си припомни последния път, когато Майкъл се бе държал като герой от филмите. Не можа да си спомни. Напоследък дори не й помагаше да пренесе торбите с покупките от колата до вкъщи. Винаги беше изморен и винаги му се спеше. Тя се държеше като супергерой — справяше се с безброй задачи, гневни изблици, задължения и критични ситуации.

Той вече не я караше да се чувства очарователна, а досадна. Понякога самата тя се отегчаваше от него. И двамата се бяха променили.

Тя вярваше в брака. Наистина вярваше и не бе очаквала да й бъде лесно. Нищо стойностно не беше лесно, но Марта бе уверена, че двамата ще успеят. Той й бе обещал да я обича и да бъде завинаги с нея, в добри и в лоши дни, болест и в здраве. А дори не им се бе случило нищо лошо. Две прекрасни деца, които просто поглъщаха времето и силите й — колко лошо бе това?

Марта винаги бе смятала, че амбициозният всъщност е Майкъл. Че той мрази провалите. Обаче не беше така, всъщност амбициозната бе тя. Тя мразеше факта, че бракът им не беше потръгнал. Напоследък й се искаше да му каже да се стегне, да направи повече усилие, да покаже, че има гръбнак.

Мразеше безгръбначността му.

Може би вече не го искаше до себе си?

Тя бе пожертвала много, за да осигури успеха на брака си. Изостави кариерата си и се съгласи да живее в Лондон, а всъщност предпочиташе да живее някъде в провинцията. И макар Майкъл да смяташе, че никой не жертва нищо, ако наистина е влюбен, според нея това бе незряла мисъл. Освен това намираше за незряла и неспособността му да прощава нейната умора и разсеяност, нейното безсилие и гняв. Никой не е волна птица. Трябва да си много повърхностен и глупав, за да си навлязъл в зрялата възраст, без да имаш белези от няколко битки.

Майкъл се бе оказал много по-обикновен, отколкото бе смятала. Чувстваше се измамена.

— Невинаги е бил съвършен — призна тя и веднага изпита чувство на вина. Почувства се ужасно нелоялна и побърза да добави: — Всъщност никой не е. В брака трябва се правят компромиси.

Само че не си спомняше кога за последен път Майкъл е направил компромис с нещо.

Освен допълнителното място в гардероба и освобождението от купа дрехи за гладене имаше и други неща, които показваха, че Майкъл не е съвършен, поне не с нея и по отношение на нея. През последните няколко седмици се бе почувствала малко по-удобно, малко повече в хармония със себе си. Не непрекъснато. Доста време се държеше като Атила, вожда на хуните, и често се чувстваше като птицата с разбито сърце от „Лебедово езеро“! Почти бе парализирана от смразяващата самота, която се трупаше в тялото й. Чувстваше се малка, уязвима и съвсем сама. Но от време на време се проявяваше една по-уверена и по-силна Марта. Например, когато купи тиквата или когато за пръв път влезе в чатрума, или когато яде панирани рибени филенца и пържени картофки с чая — тогава се чувстваше наистина добре.

Всъщност доста добре.

Друг път обаче се чувстваше ужасно. Неописуемо противно. Съсипана.

— Ще срещнеш друг — увери я Елайза.

Марта рязко вдигна поглед. Изглеждаше ужасена.

— Не искам друг. Нима е възможно човек да мисли да срещне някой друг двайсет и четири часа, след като е говорил за евентуалния успех на проекта „Дисниленд“?

— Не, не веднага, разбира се — побърза да изрече сестра й. Искаше й се майка им да е тук. Елайза като че ли притежаваше дарбата да говори не каквото трябва.

— Божичко, Елайза, сигурно след малко ще ми кажеш, че трябва да се обличам в ярки цветове. В червено или в розово — ведри и весели цветове — и да мисля за хубави неща. Да се поглеждам в огледалото и да си повтарям, че съм чудесна.

— Чувала съм, че това помага.

Марта ядосано я изгледа и се надяваше гневното й изражение да е достатъчно, за да накара сестра й да замълчи.

Но не беше, защото Елайза продължи:

— Просто казвам, че в крайна сметка ще срещнеш друг мъж, ти си прекрасна и…

— Само че „Пепеляшка“ не завършва с думите: „Те бяха щастливи за известно време, докато всеки не си намери нов партньор“ — сряза я Марта.

— Така е, обаче „Пепеляшка“ е просто приказка. В живота не става като в приказките. Нали не вярваш в стъклени пантофки — те може да се окажат смъртоносни. Или пък в кръстници вълшебници, или пък в това, че можеш да си избереш съпруга след три танца, или че трябва да се омъжиш девствена.

Марта си позволи да се усмихне на последния пример.

— Така е — каза тя и след това добави: — Обаче наистина вярвах, че е възможно да живееш с някого завинаги и щастливо.

Двете жени замълчаха за миг.

— Аз също — призна Елайза.

Отново мълчание.

— Все още съм убедена, че можеш да намериш човек, с когото винаги ще бъдеш щастлива — настоя Елайза.

— Какво, с две деца? — изненада се Марта.

— Най-добре ще е този тип да не може да има деца.

— А моето бреме? — притесни се тя.

— Не говори за това — мълчи, покажи дълбочина и бъди интересна. — Елайза се вгледа в очите на Марта. Беше им болезнено да се гледат. Марта се чувстваше толкова засрамена, така провалена. Сестра й се чувстваше нещастна заради нея.

— Само че Майкъл беше върхът на мечтите ми след Боди, Джон Траволта и Пол Йънг.

— За какво говориш?

— Исках само да бъда обичана. Толкова ли е трудно? Не съм толкова лоша, нали?

— Много си готина, мила.

— Тогава защо не се получи?

— Нали знаеш, живот…

— Отврат. — Марта отново въздъхна, но не можа да прогони налегналата я таза. — Елайза, с кого ще си говоря за най-различни неща? За глупости, например какво съм купила за чая? Или пък колко ми е взела чистачката, за да измие прозорците?

— С мен.

— Ами, ако акумулаторът ми падне, какво ще правя?

— Ще позвъниш на някой сервиз.

— Само че той е мъж, нето автомонтьорите не го лъжат.

— Тогава стани член на някой автомобилен клуб.

— Ами дните за спортуване?

— Наистина ли смяташ, че той ще има време за такива неща.

— Не, обаче… А на кого ще показвам рисунките на Матю?

— На мен, както винаги.

— Така е — съгласи се Марта.

Пое дълбоко въздух и се замисли за Матю и за Мейси.

Представи си ги на люлките в парка. Пухкави и със зачервени бузки. Увити като пашкули в дрешките, усмихнати, засмени, ръкомахащи. Двете й деца бяха огромна отговорност. Само че тя винаги бе смятала, че тази отговорност е нещо хубаво.

Те я обичаха, имаха нужда от нея, разчитаха на нея. Нямаше време за самосъжаление или за себичност. Дори да й се искаше да се хвърли на леглото и да се зарови в завивката (съвсем буквално), това не бе възможност. Плачът в едно кафене с нездравословна храна също не беше.

Снощи, когато Майкъл бе поиска развод, имаше чувството, че сърцето й става на прах. Беше уплашена. Възможно бе — знаеше много такива примери — на мястото на сърцето й да се появи топка от мъчителен и болезнен скептицизъм, който с течение на годините щеше да нарасне заради безбройните несправедливости, които до този момент бе оставяла да се плъзгат по нея като вода по гърба на патица. Сега обаче се боеше, че ще стане злобна и извратена. Как би могла да отмине с безразличие, когато й върнат с петдесет пенса по-малко? Сега най-вероятно щеше да се втурне обратно в магазина, за да откъсне главата на лъжливото копеле. Може би щеше да се превърне в жена, която непрекъснато надува клаксона и прави неприличен жест, когато друг шофьор се намърда на мястото, за което търпеливо е чакала. Може би щеше да намрази регулировчиците, както правеха всички останали, вместо да ги защитава с думите: „Е, все някой трябва да върши и това“.

Запита се дали някога отново ще има сили да бъде такова оптимистично настроена. Дали ще намери сили да покани досадните си съседи на питие? Дали няма да стане една от онези жени, които пускат безвкусни шеги на сватбите на свои приятелки. Нещо от сорта на това, че е хубаво, но според нейния опит не продължава дълго.

Не искаше да се изпълва с толкова горчивина.

Време беше да престане да се оплаква, да обвинява и да съжалява. Време беше отново да вземе живота си в ръце и да реши какво иска. Каква иска да бъде, къде нека да отиде и как иска да живее.

Марта щеше да се откаже. Нещо повече, щеше да бъде възможно най-изискана, снизходителна и щедра.

Щеше да продължи да живее.

Може би дори щеше да се окаже страхотно.

23.

Елайза имаше право — Марта наистина се почувства по-добре, след като започна да разговаря открито с приятелите си за раздялата си с Майкъл и за възможността, не, за вероятността за скорошен развод. Никой не злорадстваше, никой не въздъхна с облекчение, доволен, че Марта и Майкъл вече са запълнили статистическата квота за техния приятелски кръг. Никой не си помисли, че техния развод поставя останалите в безопасност. Марта почерпи увереност от факта, че приятелите им останаха точно толкова изумени от новината, колкото беше самата тя. Смятаха, че е възможно да се сдобрят, точно както бе смятала и Марта. Когато внимателно, но категорично им обясни, че това вече не е възможно, нито пък тя го иска, изявлението й бе прието с мълчание. Беше огромно облекчение да признаеш, че животът ти не е съвършен. Всъщност да признаеш, че животът ти е станал — какъв израз използваше Елайза? — с циците откъм гърба, точно така. Да признаеш, че животът ти с циците откъм гърба, беше огромно облекчение.

Внезапно си даде сметка, че е напълно свободна от тиранията на домакинската работа, от всякакви разписания, готварски книги, шишета с белина, фитнес зали, образователни книжки за развитието на децата и от очакванията на Майкъл.

Очаквания, на които винаги бе имала чувството, че не може да отговори.

Вече нямаше да организира разточителни вечери. Вместо това канеше приятелите си да пренощуват в дома й, когато бяха твърде уморени, за да шофират до вкъщи. Марта не си представяше, че подобен сценарий е възможен, докато живееше с Майкъл — никога не й бе хрумвала подобна идея. Постепенно стигна до извода, че е налудничаво да тича като луда и да бърше мръсни следи от пръсти нощем — те винаги се появяваха отново най-късно до осем и половина на следващата сутрин. Скоро откри, че след като децата са в леглата й е приятно просто да пъхне нещо в микровълновата фурна. Така миеше, пазаруваше и чистеше по-малко.

Имаше по-малко разправии, по-малко напрежение, притеснения и раздразнителност.

А обичта в къщата не беше по-малко, което я накара да се запита кога всъщност си бе отишла любовта. Явно много преди да си тръгне Майкъл.

Започна да си прави списъци с нещата, които се надяваше да постигне през следващите няколко дни. По този начин, ако останеше без работа и имаше опасност да започне да разсъждава върху случилото се — което неизбежно водеше до рев, — можеше да погледне списъка и да си намери някакво занимание. Понякога в списъка фигурираха съвсем незначителни задачи (да купи картички, да надпише картички, да купи марки, да изпрати картичките). Дори само да напише „да купя картички“, вече й печелеше едно отмятане от списъка, а това беше признак, че тя сама се одобрява — нещо, в което имаше нужда да повярва.

Проблемът с това да цениш сам себе си е, че никой друг не може да го направи, макар че, честно казано, всички се опитваха. Приятелите и роднините й я учудваха с огромната подкрепа, която й оказваха. Обаждаха й се, разговаряха, изслушваха я, насърчаваха я и одобряваха, не казваха нищо, когато тя твърдеше, че като баща на децата й той заслужава уважението и доброто й отношение. Нито пък когато казваше, че ще го спипа и ще му отреже топките.

Учудващо много хора предложиха на Марта да наеме частен детектив, защото никой не разбираше причината съпругът й да я напусне. Всички бяха съгласни, че „не съм щастлив“ не е достатъчно обяснение, за да изоставиш семейството си. Тя се изкушаваше. Щеше да изпита едва ли не облекчение, ако детективът й предадеше няколко черно-бели снимки, на които се вижда как Майкъл излиза от някакъв апартамент, на вратата на който стои задоволена и разрошена жена, притиснала халата си към своята пищна гръд. Марта искаше просто да разбере Майкъл, но в момента това беше невъзможно, защото тя не го познаваше. Вече не.

Тържеството по случай рождения ден беше чудесно. Имаше балони, сапунени мехури, награди, музика и смях. Нищо не липсваше. Майкъл го нямаше, обаче въпреки това нищо не липсваше.

След като си тръгна и последният гост, след като всички разкъсани опаковъчни хартии бяха натъпкани в два черни чувала, а изтощените Матю и Мейси бяха настанени в леглата им, Елайза и Марта свалиха обувките си и се приготвиха да се насладят на тишината.

— Зарежи миенето, нищо няма да им стане на чиниите — каза Марта, която наистина полагаше огромно усилие да се отпусне. С учудване установи, че това не е толкова трудно, колкото звучеше.

Елайза нямаше нужда да й се повтаря. Отдръпна се от мивката и се пресегна да вземе бутилка вино.

— Искаш ли една чаша?

— Да — кимна ентусиазирано Марта. — Мисля, че тържеството беше страхотно, нали?

— Да. Желе и сладолед по стените, чипс по пода и нито една здравословна храна пред погледа — точно така разбирам аз готиното тържество — пошегува се Елайза. — Имаше ли поне едно дете, което да не се разреве за нещо?

— Съмнявам се.

— Със сигурност нямаше.

Двете сестри се запътиха към дневната. Марта избра един компактдиск и го пъхна в уредбата. Били Холидей мелодично я споходи до стаята.

— Трябва да си купиш малко нови записи — отбеляза Елайза.

— Така ли? Тези не ти ли харесват?

— Не казвам подобно нещо. Това е класика, обаче ти само него въртиш.

— Всъщност не е вярно. Слушах го в университета, обаче не мога се сетя да съм го слушала през последните десет години.

— Наистина ли? — Сестра й си даде сметка, че показателният период от „десет години“ трябва да е белег за времето преди Майкъл. С облекчение установи, че Марта успя да не спомене името му.

— В университета ти винаги имаше прекрасна музика — отбеляза Елайза.

— Нали? — Квартирата на Марта представляваше опияняваща смесица от романтика, очакване и възможности. По стените висяха безброй плакати от предрафаелово време и пощенски картички, които скриваха грозните тапети. Изображенията не бяха сред любимите на Елайза — твърде много прелестни девици, които се давеха, плачеха или просто чакаха своя рицар в лъскави доспехи. Обаче на Марта — безнадеждната романтичка, много й подхождаха. Грозният изтънял килим беше покрит с дрипава рогозка, купена от вехтошарски магазин. Марта изучаваше английско изкуство и история, затова стаята й винаги беше натъпкана с книги. Тя изпитваше огромно уважение към тях, а черните гръбчета на класическите произведения, издания на „Пенгуин“, стояха като стражи по рафтовете и подредени по азбучен ред. На Елайза винаги й бе по-лесно да пуска книгите си на пода. В крайна сметка единственото неудобство бе да не се спънеш в тежките купчини, след като си изпил чаша-две повече.

— Марта, спомняш ли си колко харесваше онези грозни чаши в зелено и златисто?

— Много ги благодаря. Изобщо не бяха грозни — засмя се тя.

— И имаше отвратителна морава покривка за легло!

— Беше последен писък на модата! — защити се Марта през смях.

— Честно казано, навремето беше доста модерна.

Защо ли не прозвуча като комплимент? Елайза възнамеряваше да е комплимент. Това би зарадвало Марта.

— Тогава носеше къси поли и кубинки.

— И сака от рипсено кадифе — добави Марта.

— С кожени кръпки на лактите.

— Разнищени джинси втора ръка.

Двете сестри изпискаха, изненадани от спомена.

— Какво стана с…

— С мен ли?

— Щях да питам за кожената ти барета.

Млъкнаха. Уместният въпрос беше какво се е случило с Марта. Кога романтичната индивидуалистка се бе удавила сред гумени ръкавици и се бе задушила от препарата за мебели?

— Напоследък често се сещам за времето си в колежа — замислено изрече Марта. — Тогава за последен път бях съвършен егоист. Трябваше да мисля единствено за себе си. Вече никога няма да бъда в това положение.

— Е, поне не преди да навършиш петдесет.

Тя се засмя. И на двете „когато навършиш петдесет“ им се струваше толкова далеч, все едно беше „никога“.

— Не ме разбирай погрешно, не съжалявам за нищо. Не съжалявам, че се омъжих за Майкъл, и със сигурност не съжалявам, че родих децата. Просто би ми се искало да имам възможност да поставя себе си на първо място.

Тъй като Марта се стараеше много да направи живота на децата възможно най-щастлив, тя бе вложила доста усилия в организирането на тържеството. Хартиените чинии, балоните, цветните лентички бяха подбрани подходящо в цветово отношение, което не можеше да се каже за дрехите й. Отдели цяла вечност, за да облече децата за тържеството, но посвети само няколко секунди за себе си, колкото да си сложи червило. Много се измъчи, докато избере подаръците за Мейси. Опита се да направи смес от необикновени, образователни и относително евтини играчки. Много се радваше на пъстрите лампички с форма на сърце и на дървената тротинетка, обаче в същото време Марта от месеци не се бе излежавала във ваната — твърдеше, че все не й остава време.

Елайза сякаш прочете мислите й и каза:

— От време на време не е зле да мислиш първо за себе си. Не през цялото време, разбира се. Обаче не е необходимо да си мъченик, за да бъдеш добра майка.

Истина беше.

— Марта, трябва да излизаш повече. Приеми някои от поканите, които получаваш.

— Но аз приемам покани.

— Не, не приемаш. Чух те днес, прие всички покани, които бяха свързани с децата. Ще ходиш на игрището в Сиън Хаус и в курса по музика за деца, само че те чух да отказваш поканата за трийсетия рожден ден на Клеър.

— Не бих могла да отида там.

— Защо не?

— Всички ще бъдат по двойки.

— Не е вярно, попитах я. Марта, трябва да се пребориш и да излезеш от удобната си изолация.

— Ще бъде в някакъв салса ресторант и бар. Не умея да танцувам салса.

— Не ставай смешна, просто трябва да тресеш бедра.

— Е, не е само това, нали? Толкова е похотливо. Само се усукват.

Елайза положи усилие да не се засмее.

— Поне веднъж живей опасно. Какво лошо може да ти се случи? Не можеш да изживееш живота си с убеждението, че рискуваш, когато не следваш дума по дума рецептата от готварската книга и замениш магданоза с босилек.

— Не ставай глупава, и аз рискувам.

— Например?

— Например ли?

— Да, дай ми поне един пример. Едно рисковано нещо, което си направила през последните десет години.

Марта се разсърди. Отчасти на сестра си, но най-вече на себе си, защото Елайза имаше право.

— Какво ще облека? — Нещо в това й подсказваше, че съпротивата й намалява. Искаше просто да бъде убедена.

— Добър въпрос, ще трябва да се погрижим за външния ти вид.

— За вида ми ли?

Елайза скочи от дивана и се втурна към купчина модни списания, които бе натрупала преди това. Явно бе чакала подобна възможност. Започна бързо да ги разлиства и да показва снимки на дългокраки манекенки, които изглеждаха превъзходно в джинси и оскъдни горнища.

— Не мога да се облека така — ужаси се Марта. — Както и да е, купила съм си някои нови дрехи.

— Една-две и това беше преди седмици. Имаш прекрасна фигура, трябва да се възползваш от нея.

— Прекрасна фигура. — Почти нямаше време да се наслади на комплимента, преди да осъзнае опасното значение на фразата „трябва да се възползваш от нея“.

— Да преправим нещо? — попита Марта с широко отворени и уплашени очи.

— Пълна промяна — категорично заяви Елайза. — Трябва да излезем по магазините.