Чуждото е по-сладко

33.

Марта завинаги щеше да запомни този февруари като слънчев. Което беше странно, защото февруари обикновено е мрачен и вял. Тази година всяка сутрин я поздравяваше синьо небе, огряно от ярко зимно слънце. Носеше много жълто и се усмихваше твърде често, макар че Елайза непрекъснато й задаваше въпроси: „Нали знаеш, че няма такова нещо като идеален мъж?“. Марта смяташе, че всъщност от нея не се иска да отговаря, затова не го и правеше. Мълчанието й предизвикваше сестра й да настоява: „Ти наистина мислиш, че той е съвършен, нали?“ с тон, от който ставаше ясно, че правилният отговор, поне що се отнася до нея, няма да е „да“.

— Почти — предизвикателно отговори тя, мажейки с масло филията на Мейси. Дъщеря й взе филията, подържа я около две секунди и я запрати на пода. Разбира се, по силата на закона за всеобщата гадост, филията се приземи с намазаната страна надолу.

— Божичко! — засмя се Марта, намаза втора филия и й я подаде. Дребните глупости като размазано по килима масло вече не я разстройваха. През първите няколко седмици, след като Майкъл я напусна, се разплакваше дори ако разлееше мляко. Гневните изблици на децата почти я изваждаха от релси. Ако някое от тях паднеше и си ожулеше коляното, не се знае кой плачеше повече — Марта или детето. Грижите за Матю и за Мейси се бяха оказали огромно предизвикателство, за което не беше подновена. А сега да ги храни, да ги утешава, да ги обича и да ги защитава отново бе станало съвсем лесно.

Или поне възможно.

Забавленията й с Джак й се отразяваха добре. Чувстваше се значима.

Непрестанното заяждане на Елайза дори не стигаше до нея, макар понякога да й се струваше, че сестра й е превърнала в смисъл на живота си да помрачава ликуването й.

— Джак е направо неуморим. Питам се дали може да издържа двайсет и четири часа на денонощието седем дни в седмицата? — попита Елайза. Преглътна последната лъжица с овесени ядки, след това веднага се разхвърча из кухнята и се зае да прибира нещата, които щеше да вземе със себе си на работа.

Възможно ли бе един ден постоянното бъбрене да се стори на Марта толкова дразнещо, колкото бе отчужденото мълчание на Майкъл. Не, не можеше да си го представи. Сестра й грешеше.

— Нали ти каза, че съвършени мъже не съществуват? Ако е така, Джак трябва да има някакъв недостатък, а ако единственият му недостатък е, че е толкова енергичен, значи нещата не са много зле — разсъди Марта. — Освен това аз не искам да прекарвам с него двайсет и четири часа на денонощието седем дни в седмицата.

Странно защо не се почувства неловко, когато употреби тази фраза от един юношески филм.

— Запозна ли го с някого от близките си?

— Какво искаш да кажеш с това „запозна ли го“? Ти нали си го виждала. — Започна да раздига чиниите от закуската и да ги пъха в миялната машина.

— Аз го видях, не си ме запознала с него. — Разликата очевидно съвсем ясна за Елайза, убягваше на Марта. Обърка се. Сестра й се опита да й обясни: — Аз бях тук, когато той дойде и ти просто ми каза името му. Това не е същото като да направиш всичко възможно да запознаеш човека с някого. Представи ли го на мама и на татко? — Елайза преустанови търсенето на мобилния си телефон и на кредитната си карта, и на картата си за метрото и се изправи лице в лице със сестра си, сложила ръце на кръста.

Марта усещаше кога е изправена пред предизвикателство.

— Не, още не съм имала удобен случай.

— А с Клеър, с Дон, с Дом или с Тара, въобще с някого от приятелите ти или с Майкъл?

— С Майкъл ли? За бога, Елайза, че защо ми е да запознавам Джак с Майкъл?

— Още никой не го познава, не е ли така?

— Да.

— Странно — установи Елайза, която трудно се въздържа да не добави: „А така!“.

— Не е толкова странно.

— Значи не ти е гадже, а само се чукате.

— Само че нежно.

— Все пак не ти е гадже — заяви категорично сестра й.

— Той е загрижен за мен — възрази Марта.

— Знаеш, че всички жени, които той чука нежно, си мислят същото — подчерта Елайза и я попита дали не е виждала някъде картата й за метрото.

Марта отказваше да мисли за това. Нищо не можеше да направи по въпроса, затова каква полза имаше да мисли. Джак се срещаше и с други жени. И какво от това? Спеше с други жени. И какво от това? В миг си представи как Джак целува друга жена. Лицето й беше размазано и неясно. Марта прогони жестоката картина от главата си, но мисълта я жегна. Усети как болка пронизва гърдите й. Глупаво беше. Вече милиони пъти беше мислила за това. Значи той все още търсеше разнообразието. Не беше готов да се обвърже. Тя също. Само това имаше значение. Няма защо да мисли за друго. И това й стигаше.

В нейното положение.

Елайза заподскача нагоре по стълбите. Марта я чу как пуска кранчето докрай, докато си миеше зъбите. Сетне отново доприпка долу — сестра й винаги закъсняваше, винаги бързаше. Тя й подаде картата за метрото.

— А, благодаря.

— Работата е в това, Елайза, че тази странна смесица от нежност и хладина ме устройва. Не съм сигурна, че съм готова за нещо повече.

— Казваш го, защото той не ти предлага нищо повече — възрази тя и вдигна ципа на високите си ботуши.

— Забавлявам се с един гуру на хубавия стил, който не пие кока-кола, какво лошо има?

— Много.

— Той е секси и красив и…

— И ме питаш какво лошо има? Виж, той просто не е твой тип. Има татуировка, носи верижка на врата си и кара мотоциклет. — Така казано, Елайза май имаше право. Обикновено Марта не намираше мъжете с татуировки, мотоциклети или бижута за привлекателни, обаче странното беше, че Джак бе успял да превърне и трите неща в доста възбуждащи атрибути.

— Той си има стереотип. Спал е със стриптийзьорка и отмята жените, с които е бил по рождена дата и по държава. Обича разнообразието — настоя Елайза.

— Е, има си минало — нима това не важи за всички? — Марта си отбеляза да не споделя толкова много с Елайза, защото после тя го използваше срещу нея.

Сестра й навлече огромното си зимно палто. И без друго не беше особено весела, а обличането на грозното палто винаги я изстрелваше в отвратително настроение. То не й отиваше. Беше глупава покупка.

— Тревожи ме не толкова миналото му, колкото това, че иска същото бъдеще.

Марта въздъхна. Съзнаваше, че Елайза има право. Онзи ден беше питала Джак дали е участвал в тройка. Просто се шегуваше, но той прие въпроса й на сериозно и отговори: „Не, още не“. Тя не посмя да признае това на Елайза, запило знаеше, че ще се вбеси. Попита го дали е първата омъжена жена, с която е спал. Доста нечестен въпрос, обаче много й се искаше да бъде първа в нещо, да биде уникална за него по някакви начин. За съжаление се оказа, че преди няколко години се е срещал от време на време с една жена, която също очаквала разводът й да приключи.

Поне беше честен.

Нищожна утеха.

Поразведри се, когато се сети, че не го е питала дали е първата майка, с която е спал, и си напомни да го попита. Елайза сякаш прочете мислите й и театрално въздъхна.

— О, Марта! Търсиш си белята. Дори белите лабораторни мишки се учат по-бързо от теб.

Тя се вбеси. Искаше й се да попита сестра си какво трябва да научи. Как да се затваря в себе си? Как да бъде студена и недоверчива? Как да се предпази от ново влюбване? Това не беше никакъв живот, поне според нея. Не каза това, а само отбеляза:

— Поне няма да подреждам кашоните за играчки на децата в нощта на Свети Валентин.

— Защо си толкова сигурна?

— Ами… — Не знаеше какво да отговори. Допускаше, че Джак ще прекара празника на влюбените с нея, обаче сега осъзна, че няма никакви гаранции.

— Откъде знаеш, че няма да прекара нощта на Свети Валентин с някоя от многото си „голи приятелки“? — настоя Елайза.

Откъде наистина?

— Виж, Марта, не искам да бъда жестока, обаче… — Обаче щеше да бъде жестока, Марта просто го знаеше. — … изглеждаш страхотно и винаги си била много мила, обаче, скъпа, има много красиви момичета, стотици, а мъжете рядко си падат по милите жени.

Уф! Марта не искаше да пита, обаче знаеше, че трябва да го направи:

— А по какво си падат мъжете?

— По страхотните цици. По предизвикателството. По Кайли Миноуг.

Марта сведе поглед към своите цици. Малки, но добре оформени, беше най-хубавото определение, на което можеше да се надява.

Смяташе, че Елайза се е изразила пределно ясно, но според сестра й явно се налагаха още обяснения:

— Знам, че твърдят, че няма смисъл да са по-големи от една шепа, обаче и двете нямаме дори такова. Освен това ти не си Кайли — дори не можеш да пееш, а що се отнася до предизвикателството… — Млъкна, като че ли нямаше какво повече да се добави.

— Кажи — настоя Марта, защо аз не съм предизвикателство?

— Марта, ти си на разположение. Грижовна си и си предсказуема. Това да ти звучи като предизвикателство?

— Няма да играя игрички. Не съм такава. Освен това сигурно ще загубя.

Елайза погледна към сестра си и още веднъж оцени положението като ужасно. Марта не би трябвало да се развежда, не беше достатъчно брутална, за да си проправи път в джунглата на срещите с мъже. Ясно беше, че Джак ще я направи на кайма, беше само въпрос на време. Макар Марта неведнъж да бе твърдяла, че Джак е само за развлечение, явно си падаше по него. Здравата.

Освен това беше ясно, че Елайза си губи времето, като се опитва да я убеди да биде предпазлива. Не искаше да й разваля удоволствието, просто се тревожеше за Марта.

— Добре тогава, щом настояваш да продължаваш с тази връзка — произнесе думата така, както повечето жени произнасят порнография, — поне направи усилие да го разбереш, да си дадеш справедлива възможност. — Марта беше цялата в слух. — Мъже като Джак…

— Какво имаш предвид с това „мъже като Джак“?

— Мъже като Джак изглеждат прекалено добре за собственото си добро.

Елайза не бе възнамерявала да стане така, но коментарът й само разпали сестра й още повече. Тя цялата настръхна от гордост.

— Мъже като Джак обичат да си планират нещата — продължи Елайза, — така че трябва да направиш всичко възможно да заемеш важно място в мислите му. Така да се каже, да има лесен достъп. Конкуренцията навън става все по-жестока, Марта. Трябва да се откъснеш от сивата маса.

Марта остана с впечатлението, че Елайза се упражнява за кампания за събиране на средства за музикален клип.

— Какво искаш да кажеш?

— Трябва да бъдеш първата и последната жена, за която си мисли той всеки ден.

— И как да го постигна?

— А, не знам, мисли творчески. — Погледна към часовника в кухнята. — Закъснявам за работа, ще говорим довечера. — Елайза целуна племенника и племенницата си и изпрати въздушна целувка на Марта. — Помисли си, излез от клишето.

Вратата се захлопна зад гърба й.

34.

— Какво си направила?! — попита Елайза. Беше ужасена и просто не бе в състояние да го скрие.

— Ами нали ми каза да се откъсна от сивата маса и да заема важно място в мислите му — защити се Марта.

— Но, Марта, изпратила си съвършено погрешни сигнали.

— Така ли?

— Божичко, ти си тежък случай! — Загледа се в таблицата на е рана на компютъра си. Цифрите започнаха да се сливат пред очите й. Прииска й се да не е вдигала телефона. — Да. Те не са деца, Марта. Мамка му, шоколадово десертче? Защо просто не изпрати някой брой на „Беано“17 и бебешки кърпички „Джонсън“, та да приключиш цялата работа? Не трябва да гледат на теб като на майка, а да те възприемат като развлечение.

— Но аз съм майка, освен това идеята ми се стори забавна. Нали знаеш онова палаво сладостно настроение, в което човек изпада в петък. Е, днес е петък.

— Всичко си провалила. Прецакала си се. Вече никога няма да го видиш и да го чуеш.

Огромното и непростимо престъпление на Марта беше, че се е отбила в офиса на Джак и е оставила три десертчета „Крънчи“ на рецепцията. Едно за него и по едно за колегите му Дейв и Дрю. Бе увила шоколадовите десертчета в кафява хартия, беше вързала пакетчето с черна панделка и го бе надписала „Спешно“. Без бележка. Остана много доволна от себе си. Костваше й известни усилия да не сложи бележка, но реши, че така ще биде по-загадъчно.

Доставката на шоколадовите десертчета не беше съвсем необмислен жест. Първо, защото наистина бе петък следобед и Джак щеше да се отбие при нея. Беше толкова развълнувана, че през целия ден бе обзета от това палаво усещане. (Честно казано, изпитваше го вече цял месец.) Странното бе, че не само тя мислеше така. Джак й беше изпратил съобщение по мобилния телефон, че е обзет от палаво и сладостно петъчно настроение. Освен това той учудващо и ужасно много обичаше сладко.

Друга причина бе твърдението на Елайза, че е предсказуема. Това я жегна.

Така се стигна до шоколадовите десертчета.

Занесе пакетчето в три и петнайсет след ден, изпълнен с особено интензивна размяна на закачливи любовни послания. Обаче вече беше шест и половина, а Джак все още не й се бе обадил. Очакваше да й позвъни веднага. Беше затънала в тази нещастна ничия земя на неопределената връзка. Беше измъчена.

Разбира се, много неща биха могли да обяснят мълчанието му. Вероятно все още не е получил пакетчето, може би то се въргаляше забравено в някоя кутия в офиса. Възможно бе да не получи пощата си преди понеделник сутринта, а това щеше съвсем да провали шегата. А може би го беше получил, но си бе помислил, че е от другиго (наистина трябваше да остави бележка, беше глупаво и самонадеяно от нейна страна, че не го направи). А може би той бе получил пакетчето, но бе сметнал постъпката й за нелепа и инфантилна. Дали го беше поставила в неудобно положение? Обикновено се чувстваше много уверена в компанията на Джак, но може би не го познаваше толкова добре, колкото си мислеше — нали всъщност не бяха точно гаджета. Дали шоколадовите десерти не бяха твърде неподходящ подарък?

Марта се обади на сестра си за съвет и подкрепа. Елайза наистина прогони чувството за несигурност у нея, обаче не й подейства никак развеселяващо. Тя твърдо вярваше, че третото обяснение е съвсем сигурно.

— Кога би трябвало да е следващата ви среща? — попита.

— Тази вечер.

— Тази вечер? Тогава защо изобщо се свърза с него? Не е имало никаква нужда да говориш с Джак или да го търсиш, след като ще се виждате тази вечер.

— Потърсих го, защото си мислех за него и исках и той да си мисли за мен. Нали каза, че трябва да съм първата и…

— … последната жена, за която да си мисли. Да, знам, знам, обаче, по дяволите, Марта, толкова си невежа. Наистина ли нямаш никаква представа от правилата за ходене на среща?

— Не, всъщност нямам — призна. За малко да припомни на Елайза, че съвсем наскоро са я изоставили и че е била извън „играта“ повече от десет години. Представата й за това какво трябва да каже, за да повлияе на някого, беше ужасно объркана. Не умееше да съблазнява. Някога знаеше, сигурна бе, че като млада е имала някаква представа, но сега? С тези съобщения и мобилни телефони, които отгоре на всичко те издават, защото показват колко пъти си се обаждал, по кое време и откъде, не беше никак лесно да си загадъчен. Освен това, тъй като всеки телефон показваше пропуснатите обаждания, човек не можеше дори да се залъгва, че той сигурно се е обаждал, след като явно не беше така. Ако не се е обаждал, това си беше горчивата истина — тя не знаеше какво да прави. Смяташе, че да подариш шоколадов десерт е нещо доста безобидно. Забавен жест. Нямаше представа, че това нарушава правилата и може да стане причина да те зарежат.

— Пращахме си съобщения. Той дори ми писа, че има онова палаво и сладостно усещане, и аз му отговорих, че знам точно какво има предвид и че от известно време и аз имам същото усещане.

— Какво? — Сестра й явно бе разочарована от опитите й да обясни и да оправдае действията си. — Първо, да започнем с това, че днес не е трябвало изобщо да му изпращаш никакви съобщения. Не е имало никаква нужда, след като очакваш да се видите. Трябва да се държиш на положение.

— Така ли?

— Да! — Ругатнята остана неизречена, нямаше нужда. — Колко съобщения му изпрати днес?

— Не знам. Не съм ги броила. Около четири.

— Марта! Мътните да те вземат! Никога, ама никога, не трябва да му изпращаш повече от едно съобщение на ден.

— Ама и той ми изпрати — защити се Марта.

Елайза не й обърна внимание.

— А после му подаряваш шоколад. Забрави го, това е краят. Започни да ровиш в бележника си за други варианти, скъпа, защото си оставила фронта непокрит. Нямаш никакъв шанс да те потърси, след като цялата си се разкрила пред нето.

С това щастливо предсказание Елайза бързо смени темата и заговори за джинсите, които бе видяла в „Карън Милън“ по време на обедната си почивка и които възнамеряваше да си купи на следващия ден. След това каза, че ще затваря.

Елайза я осведоми, че има среща и ще закъснее, затова да не я чака.

Тя почти не я слушаше.

Нахрани децата, изкъпа ги и започна да им чете. Както обикновено Мейси не обръщаше почти никакво внимание на приказката, на последователността, в която трябваше да бъдат разгръщани страниците, и изобщо на коя страна беше обърната книжката. Дразнеше Матю, защото дъвчеше ъгълчетата и дърпаше страниците. Това предизвика огромна караница, която Марта просто не беше в състояние да изтърпи. Вместо да се постарае да отвлече с нещо вниманието на Мейси и да помоли Матю да прояви разбиране, тя сърдито настани децата в креватчетата им.

Дръпна завесите на дневната. Глупаво беше от нейна страна да смята, че февруари не е мрачен месец. Седеше върху радиатора, който беше надула до последно, обгърнала тялото си с ръце, но въпреки това не можеше да се стопли. Взе дистанционното и се разходи по каналите. Нищо не задържа вниманието й, дори и безвкусното развитие на сюжета на „В източен Лондон“18. Обиколи кухнята и отвори хладилника. Загледа се вътре и се опита да реши какво да вечеря. Проблемът беше, че не беше гладна. Нищо не я изкушаваше. Нямаше апетит.

Той не се обади.

Колко точно едно шоколадово десертче бе разтворило пред него сърцето и мислите й?

Извади бутилка студено бяло вино и я отвори. Внимателно си наля голяма чаша. Вече не се оглеждаше виновно в очакване някой да й се скара, че го прави. Може би това беше известен напредък. Но се замисли колко често си отваря бутилка вино и веднага се усъмни, че става дума за напредък. Можеше да вдигне чиниите на децата, можеше да измие съдовете. Можеше да зареди пералнята, да изглади някои дрехи — винаги имаше предостатъчно. Можеше да подреди чекмеджето, където държеше празните найлонови торби. Такива неща правеше някога, като чакаше Майкъл да се прибере, а той закъсняваше. Сега не й се правеше нито едно от тях.

Прегледа колекцията си от дискове. Имаше доста нови придобивки „Кемикъл Брадърс“, Нели Фуртадо. Гордееше се със своята растяща колекция, но за съжаление нито един от дисковете не отговаряше на сегашното й настроение. Нямаше нищо от „Смитс“. „Бог знае колко съм нещастна“ щеше да бъде идеален избор.

Не можеше да повярва. Елайза имаше прано. Беше сбъркала. Той беше неверен, непостоянен и… и… и… Потърси дума, която да го заклеймява достатъчно силно. Неверен, непостоянен, най-обикновен мъж, кипеше вътрешно тя.

Защо не й се бе обадил? Тази вечер би трябвало да бъде при нея, но не се беше обадил да потвърди уговорка им. Марта не знаеше дали да не приготви вечеря само за себе си. Мисълта, че я чака цял живот с такива самотии вечери, беше твърде потискаща и знаеше, че няма да успее да преглътне нито залък.

Той си беше намерил нова приятелка.

Сигурно точно в този момент целуваше ключицата й.

Съвсем ясно беше, че ще прекара деня на Свети Валентин, както и всеки следващ ден, с новата си приятелка. Кого заблуждаваше, освен самата себе си? Може би дори с няколко нови жени. Беше забравил за нея. Какво толкова бе объркало едно шоколадово десертче? Защо дотогава всичко беше наред? Наистина ли мъжете не обичат да им показваш, че не са ти безразлични?

Замисли се за Майкъл. Грижовността не й бе от особена полза и при него. Отпи голяма глътка вино. Само че Джак дори кроеше планове. Говореше за лятото. Всъщност беше казал неща като „нямам търпение да те видя със загар“. Какво беше това, ако не планиране? Разбира се, Майкъл също бе казал, че ще останат женени завинаги, но я бе излъгал. След подобно нещо би трябвало да приема думите на всеки мъж с огромно подозрение. Само че тя вярваше на Джак. Кой знае защо. Беше против логиката и здравия разум, обаче беше точно така. Грабна мобилния си телефон и препрочете съобщенията, които й беше изпратил през деня. До едно бяха флиртаджийски, остроумни, приятелски. Марта просто не проумяваше.

Наля си втора чаша вино и забеляза, че се тресе от гняв. Не можеше да си представи, че някога отново ще се почувства омиротворена. Светът беше пълен с разочарования. Джак я бе разочаровал също както и съпругът й, същото щеше да направи и следващия мъж в живота й. Ръцете й натежаха, сякаш бяха от олово. Не можеше да ги вдигне дори до нивото на кръста си, за да си налее питие. Остави бутилката на масата, преди да я е изпуснала. Чашата в другата й ръка нямаше този късмет: падна на пода и се счупи. Изобщо не си направи труда да събере парчетата. Сервизът, който някога толкова обичаше, вече не означаваше нищо за нея.

В крайна сметка всички те подвеждат. Всички те нараняват, разкисват и развалят всичко. Всички те напускат. Усещаше как сърцето се блъска в гърдите й. Преди искаше да му се обади, за да му даде онова, което самата тя наричаше „умиротворение“. Сега й се искаше да му се обади, за да го „наругае царски“.

Нима не виждаше? Не се ли досещаше? Не беше ли усетил, че бе влязъл дълбоко под кожата й? Беше се превърнал едва ли не в един от пластовете на кожата й, някъде между разбърканите й вътрешности, между сърцето, душата и загрубелия външен пласт. Макар че, както се оказа, явно не бе толкова загрубял.

Можеше поне да й се обади. Но да я остави да седи така и да си представя какво ли не…

През декември никога не се бе отнасял толкова неуважително към нея, а нали точно това беше месецът на тържествата и навсякъде имаше готини мацки. Ако толкова искаше да упражни правото си да има други жени, да се отдаде на това нещо с „голите приятелки“, тогава беше най-подходящият момент. Идеалната възможност.

Марта не се сърдеше. Наистина нямаше нищо против да има и други жени. Джак й беше помогнал да издържи най-разнообразните варианти на „Пожелаваме ти Весела Коледа“. Беше й помогнал да преглътне безбройните сладникави филми, програми и реклами, които вървяха през този сезон. И които упорито показваха идеалното семейство: съпруг, съпруга, две деца и куче, скупчени ако не около някое пиано, със сигурност поне около телевизора. Вече дори кучето се усмихваше доволно и излъчваше съвършено щастие. Същата мечта, в която живееше самата тя и която Майкъл беше хвърлил като умряла златна рибка. А Джак й беше помогнал да понесе всички тези сантиментални глупости. Като огромна чаша вино той бе притъпил безмилостната болка, която разяждаше сърцето й — болката, че е нежелана от съпруга си. Джак поне я искаше. Дори и ако причината да я иска да не беше най-благородната. Може би, както непрекъснато повтаряше Елайза, ставаше дума само за секс, но Марта никога не го бе чувствала по този начин. Винаги й се струваше нещо по-нежно, по-мило, по-приятелско.

А след това дойде януари. Той й беше приятел. Винаги беше от другата страна на телефонната линия. Когато Майкъл не желаеше да разговаря с нея, Джак искаше. Изслушваше непрестанните й притеснения за настинките на децата, а освен това я водеше по барове, по клубове и по магазините. Държеше се така, сякаш с нея му е забавно. Държеше се така, сякаш иска тя да е до него. А сега явно вече не я искаше — нито благородно, нито неблагородно.

Може би „преструвка“ беше точната дума. Внезапно се оказа изправена лице в лице с нуждата да се справи, наистина да се справи с истината, че е нежелана не само като брачен партньор, а дори и като случаен и симпатичен сексуален партньор.

Имаше чувството, че ще се срине.

Изчака да стане десет без петнайсет, когато вече беше напълно сигурно, че не е останал да работи до късно. Джак винаги идваше в дома и най-късно в седем и половина. Тази вечер нямаше да дойде. Бутилката с вино беше празна и тя не можеше да се сети за нищо по-добро, освен да си легне сама.

Освен…

Набра номера на мобилния му телефон. Иззвъня два или три пъти, преди той да вдигне. Искрицата надежда, която тя все още таеше, че по някаква причина са го задържали в офиса и не е можел да се добере до мобилния си телефон или до друг телефон, угасна, защото определено чуваше звуците на забавление около него. Бар, вероятно клуб.

— Ало. — Не звучеше във възторг, че я чува. Но въпреки това вдигна. Знаеше, че тя го търси, защото името й се бе изписало на екрана.

Единственият извод, който можеше да си направи Марта бе, че той иска тя да узнае, че е излязъл с друга жена. Това беше страхливият начин да я разкара. Е, нямаше да му достави това удоволствие.

— Обаждам се да ти кажа да не идваш тази вечер — каза тя. Беше съвсем ясно, че той няма никакво намерение да идва. Е, може би, ако не му се отвореше парашутът, все пак възнамеряваше да се отбие, след като клубът затвори, за да я изчука безпаметно. Трябваше съвсем категорично да му даде да разбере, че такъв вариант няма.

— Добре — отговори той.

— Много съм изморена — заяви тя, което трябваше да означава, че е много късно за среща. — Освен това не искам да те виждам. Нито тази вечер, нито когато и да било. Каквото и да е имало между нас, а то е дразнещо неопределено, свърши. Ясно? Забрави го.

— Щом така искаш.

Телефонът замлъкна.

Марта се отпусна в леглото си и плака, докато заспа.

35.

Марта се чувстваше много зле. Всъщност махмурлукът й беше дар божи. Заслужаваше си го. Не можеше да й причини достатъчно болка, каквото и да ставаше. Слава богу, Елайза все още спеше. Не можеше да се справи с поредната доза „нали ги казах“, ако ще и човекът, изрекъл предупреждението, да е сестра й.

Особено, ако е сестра й.

Само че какво би могла да направи по различен начин? Как би могла да устои на Джак?

Сипа на децата огромни порции шоколадово мюсли. Напоследък се безпокоеше по-малко за зъбите им и отделяше повече време на това да опази сърцата им. Децата излапаха закуските си с неуместно веселие, без да забелязват разочарованието на майка си.

Разбира се, здравият разум подсказваше, че флиртът с Джак ще бъде безсмислен и кратък. Всичко беше против него. Тя почти не го познаваше (макар да имаше чувството, че се познават, откакто се помнят). Беше си легнала с него твърде бързо (макар че тогава й се бе сторило правилно, хубаво, уместно). Правеха страхотен секс, което означаваше, че той сигурно е имал трилиони любовници, макар че когато я любеше, не й приличаше на „Кама Сутра“, страница 124, а на нежност. Той настояваше да имат и други партньори (факт, който не можеше да бъде защитен и поради това Марта не възнамеряваше да го защитава, възнамеряваше просто да го пренебрегне). Когато се замислеше за положението с „голите приятелки“, допускаше, че той просто се опитва да си запази едно свое право, но не бе очаквала от него наистина да го упражнява. Не беше сигурна, че е имал времето за това. Непрекъснато беше с нея.

Някак бе допуснала, че времето, което прекарва с нея, което беше много и качествено, означава, че не би могъл да се среща с никоя друга. Щеше да се нуждае за това от твърде много енергия. Всъщност не се бе замисляла сериозно как би се чувствала, ако научи, че е целувал устните и шиите и на други жени, че е хапал и други уши, че е обгръщал с длани и други гърди. В момента обаче мислеше за това и мисълта я ужасяваше. Разбира се, че имаше и други, нали я беше предупредил. Ясно е, че рано или късно щеше да срещне по-привлекателни „голи приятелки“. Беше продължил напред. Можеше да го попита снощи. Ужасната му политика на честност би го задължила да й каже истината, не се съмняваше в това. Само че Марта сама бе наточила ножа, бе го сложила в ръката му и дори бе направлявала удара със своята нелепа наивност и доверчивост. Не възнамеряваше и да го завърта в раната.

Добре, може би не бе погледнала много реалистично на нещата. Защо единственият останал в Лондон — а може би в цяла Великобритания — неженен, изключително красни, силен, здрав, умен и физически надарен сексбог би избрал нея. Марта Евъргрийн? И още по-невероятно, защо би избрал цялото й семейство? Майка на трийсет и две години с малко момченце и бебе.

Погледна към децата и сърцето й се разтопи от обич, като видя как Мейси изсипва лъжицата си в ухото, а Матю, който би трябвало да е по-разумен, размазва парче банан на стола до себе си. От носовете и на двете деца течаха сополи, защото беше сезонът на детските настинки — с други думи, който и да е месец, освен юли или август (разбира се, носовете им течаха и тогава, обаче се дължеше на сенната хрема, а не на настинка). От памперса на Мейси се разнасяше отвратителна миризма, а от устата на Матю — ужасен рев. Съвсем нормално положение, каза си тя. Неустоимо? Едва ли? Дори скапания им баща не бе устоял. Как можеше да се надяна, че Джак би пожелал подобно нещо?

Марта си взе душ и се среса. Преоблече децата и ги настани и колата. Отиде в „Селфриджис“. Със сигурност разглеждането на и огромно количество твърде скъпи луксозни стоки щеше да я накара да се почувства по-добре. Обикновено щандът за хранителните стоки или козметичният щанд имаха желания ефект. Само че този път „Селфриджис“ не успя да повдигне духа й. Марта въздъхна. Спомняше си не съвсем далечното минало, когато пътешествието до местния супермаркет й се струваше награда. По-хубав или по-лош беше животът й сега, когато очакваше от него нещо повече?

Не можеше да разбере. Не вярваше. Двамата с Майкъл бяха заедно десет години, а постъпката му я бе шокирала и разочаровала — не можеше да го отрече. Смяташе обаче, че се справя доста добре — ако не го бе преодоляла, поне успяваше да свикне. Наистина, все още се караше с Майкъл понякога — всъщност доста често. Само че не го бе злепоставила пред никого. Полагаше огромни усилия да поддържа отношенията му с децата, като уреждаше той да прекарва по някой ден с тях, макар да мразеше Матю и Мейси да не са с нея в неделя следобед. Съгласи се с идеята му сами да се справят с развода, без да наемат адвокати, макар повечето хора да смятаха, че това е истинска лудост от нейна страна.

А напоследък, и това наистина звучеше налудничаво, признаваше си, започваше да изпитва усещането, че Джак й е нещо като награда.

Нямаше предвид награда от небето или нещо подобно — не беше луда за освидетелстване. Просто й се струваше, че колкото и да е ужасно да изгуби Майкъл и да трябва да се разведе, може би все пак имаше известна утеха, а защо не и нещо повече — може би имаше причина за това.

Защото Джак беше по-различен от всички мъже, които бе познавала. Специален.

Разбира се, не беше разумно да смята, че двамата наистина ще успеят. Те само се забавляваха. Като компенсация на останалото.

Обаче една жена се надява, нали така? Това беше другото нещо — фамилното му име беше Хоуп. Това не можеше да е просто съвпадение, беше знак. Точно когато смяташе, че е изгубила вяра в човешкото у човека. Точно когато всички смятаха, че Марта греши, като очаква лоялност, нравственост и почтеност в този свят, се появи господин Хоуп.

Затова толкова се шокира, когато Джак се оказа най-обикновен женкар и се отнесе към нея с такова отвратително неуважение. Въпреки всичко — опит, доказателство, очаквания — тя бе вярвала в него. Просто не можеше по друг начин. Беше му се доверила и това не се дължеше само на „невероятната й наивност, доверчивост и на склонностите й да попада на тъпаци“, както твърдеше сестра й. Дължеше се на това, че той наистина й се струваше почтен.

Знаеше го, вярваше в това.

Или поне така смяташе.

Не очакваше да й напрани предложение за женитба. Знаеше каква игра играе, защото й бе казал. Сгреши, като сметна, че и тя може да я играе. Сгреши, когато се довери, но наистина му вярваше.

Преди.

Откакто се бяха запознали, нямаше никакви причина да не му вярва. Прекарваха си страхотно заедно. Беше си уреждала срещи с него, като внимателно предлагаше къде да се срещнат. Опитала се бе предложението да изглежда спонтанно, но истината беше, че всяка нощ, прекарана с него навън или у дома, изискваше от нея да балансира между грижата за децата, правата на Майкъл за срещи с тях и социалния живот на Елайза. Не беше лесно. Джак незабавно се съгласяваше с предложенията й за среща или в най-лошия случай казваше, че трябва да провери ангажиментите си. В тези случаи й казваше кога ще й се обади, за да потвърди. Винаги потвърждаваше по един или друг начин в уговореното време. Рядко закъсняваше, а ако закъснееше, винаги я предупреждаваше.

Джак й отваряше вратите, приготвяше й чай, макар самият той да не пиеше, поправяше разни неща в къщата, без да се налага да го моли или дори да намеква, сменяше батериите в играчките на децата. Тя можеше и сама да се справя с тези неща, но той винаги настояваше да го прави вместо нея. Проявяваше уважение и внимание. Но в крайна сметка Елайза беше права. Не можеш да имаш доверие на мъжете. Всички са еднакви — грешат и на тях не може да се разчита.

А това причиняваше болка. Разочарованието я свари неподготвена. Марта се чувстваше невероятно, неописуемо жестоко тъжна. Той й липсваше. Бръкна в чантата си за телефона си (как досега се бе справяла без мобилен телефон?) и се обади на Елайза.

— Здрасти, кукло, къде си? — сънливо попита тя.

— В „Селфриджис“.

— Хубаво. Оглеждай се за кафяви джинси и ако видиш нещо, което смяташ, че ще ми хареса, ще дойда да се срещнем там.

— Добре. Снощи не се срещнах с Джак.

— Каква изненада. — След това добави по-загрижено: — Съжалявам. Иска ми се да не бе станало така.

Елайза беше здраво стъпила на земята и вече допускаше най-лошото.

— Мисля да му се обадя.

— По дяволите, Марта, не го прави.

Марта си представи как сестра й скача ужасена от леглото. Вероятно грабваше картата си за транспорта и се втурваше към спирката на автобуса в отчаян опит да се намеси.

— Трябва.

— Защо да трябва?

Марта си помисли как преди време най-голямата й амбиция бе да види Елайза омъжена, за да може Мейси и Матю да бъдат шафери на сватбата й. Сега не искаше това. Желанието й се бе променило. Сега й се искаше да се научи да кара сноуборд. Искаше да види някой двойник на Елвис, за предпочитане във Вегас да се научи да кара сноуборд. Искаше да види полетата с лалета в Холандия. Преди представата й за добре прекарано време в събота бе да плеви градината, а след това да има време да отстрани котления камък от батерията на душа, преди да отиде на седмичните покупки. Сега водеше децата на обяд в ресторант „Блубърд“ и харчеше цяло състояние в „Мис Сиксти“. Сега носеше пръстен на един от пръстите на крака си и си мислеше дали да не си сложи обица на пъпа. Джак не беше виновен за това, но беше част от него. Откакто се бе запознала с него, бе станала по-добър човек, по-различен, бе намерила себе си. Сега й се струваше нормално да носи тесни джинси с ниска талия и боти със стоманени токове. Бяха по-удобни от спретнатите костюми и затворените обувки. Смяташе, че се намира в началото на нещо и не искаше още да свършва.

— Защото животът ми е по-хубав с него, отколкото без него.

— Ще нападнеш в глупаво положение. Това не го интересува, а ако го преследваш, ще се почувства неудобно.

— Дали? Надали.

„Но дали, надали“ — повтори наум Елайза.

— Що за израз е това? — настоя да узнае. — Някоя простотия на Джак?

Марта обаче не отговори, защото вече беше затворила.

Позвъни на мобилния телефон на Джак. Препрати я на гласовата му поща, но тя не остави съобщение. Боеше се, че ще има само една възможност, затова не желаеше да я пропиляна, като измърмори някоя глупост на секретаря му. Опитът показваше, че няма никакъв шанс, да каже нещо разумно или правилно на телефонен секретар — не го правеше дори и когато трябваше да съобщи на газовата компания показанията на уреда за отчитане.

Пет минути по-късно телефонът й звънна и завибрира. На екранчето се появи надпис: „Джак“.

— Здрасти — каза тя.

— Здрасти — мрачно отговори той.

„Най-вероятно чувство за вина“ — помисли си Марта.

— Здрасти — повтори тя, защото не знаеше какво друго да каже.

— Здрасти. — Явно и той не знаеше.

— Вече го каза.

— Ти също.

— Ами за снощи, наистина бях ужасно вкисната. — Напоследък с голяма лекота употребяваше подобни думи.

— Досетих се.

— Накара ме да се почувствам евтина, нежелана и използвана, като жена, с която се чукаш, а не като „гола приятелка“ или въобще като приятелка.

— Нямам никаква представа защо се е получило така — бавно изрече Джак.

— Защото не може просто да се отбиваш за едно чукане, след като кръчмите затворят. Приключих с това. Твърде стара съм за него. Заслужавам нещо повече. И да, наистина ти изпратих шоколадово десертче и това може да означава нещо повече от факта, че знам за слабостта ти към сладкото, обаче можеше поне да ми се обадиш и да кажеш, че нещата се развиват твърде бързо за теб. Но да ме пренебрегваш и да се надяваш, че ще се разкарам, е равносилно на страхливо бягство. — Най-сетне спря, за да си поеме дъх.

— Десертче ли? Бягство? За какво говориш. Нали ти обясних за рождения ден на Филип? Казах ти, че ще дойда доста късно.

— Моля?

— Казах ти, че съм обещал отдавна и няма да успея да се измъкна рано. Предупредих те, че не е добра идея да се виждаме тази вечер, обаче ти въпреки това настоя да мина.

— Така ли?

— Ако не ме лъже паметта, беше доста настоятелна.

Тя смътно започнала си припомня разговора, който бяха водили в сряда вечерта.

— О, мамка му, мамка му, мамка му! — изруга. Смяташе, че това обяснява положението. Беше казала, че няма нищо против. „Върви на празненството, ще се видим по-късно.“ Засмя се отчасти от облекчение, отчасти от смущение.

— Мисля, че говорихме за това, след като беше пийнала една-две чаши вино — допусна Джак.

Марта усети облекчение и в неговия глас, а това я изпълни с желание да размаха щастливо ръце. Не си направи труда да отрича за виното, истина беше. Направо беше неспасяема, като пийнеше.

Мамка му! Ама че женски глупотевини.

— Ужасно съжалявам — каза, защото беше точно така. Наистина ужасно съжаляваше. Цялото това мъчение за нищо. — Съвсем бях забравила, че така се разбрахме. Мислех си, че е заради шоколадовите десерти.

— Заради кое?

— Мислех, че това те е… отблъснало. Че аз… — Наистина не знаеше какво да каже. Всичко й се струваше толкова глупаво. Самата тя изглеждаше глупаво.

— А, да, десертите. Много смешно. Благодаря.

— Харесаха ли ти?

— Много. Здравата ме разсмя, малка госпожице Е.

Знаеше си. Знаеше си. Светът беше чудесно място. Нямаше от какво да се плаши. Пред нея бяха отворени всякакви възможности. Трябваше да има доверие в него. Трябваше да му вярва, да се надява, да се доверява и да го обича, а не да го зачерква като останалите, защото той не беше дори на същото платно и заслужаваше това уважение и възможност. Светът също. Марта нямаше да бъде жестока.

— Имаш право, сега си спомням. Боже, много се срамувам. Ужасно съжалявам.

— Много ме разстрои, момиче. Какво беше това снощи? Защо ме заряза? Къде сбърках?

— Бях забравила. Боже, много съжалявам!

Значи си е мислел, че тя го е зарязала.

— Радвам се, че се върна, прелестна мис Е. — Джак се усмихваше. Долавяше го по гласа му, защото той веднага й прости. Разбираше грешката и несигурността й. — Марта, искам да не забравяш едно нещо. Едно-единствено нещо. Няма да направя нищо, с което да те нараня. Всъщност ще сторя всичко по силите си да те направя щастлива и ще се постарая да се забавляваш колкото може повече. Аз съм открит човек. Ако променя мнението си, ще ти го кажа. Няма просто да не се появя.

Марта му повярва. Въпреки популярните романи, които твърдяха противното.

— Работата е там, че ми харесва да бъдеш част от живота ми. Животът ми е по-хубав с теб, отколкото без теб.

— Точно това си мисля и аз цял ден — каза тя.

36.

За пръв път от години Марта се вълнуваше за Деня на Свети Валентин. Изгаряше от радостна възбуда. Дали щеше да й изпрати картичка? Вероятно, защото няколко пъти й спомена за Деня на Свети Валентин. Така че сигурно възнамеряваше да го празнува. Тя не можеше да повярва и в това, че във Великобритания има мъже, които си спомнят четиринайсети февруари и нямат нужда от подсещане. Във всички магазини, в които бе разгледала картичките, шоколадовите целувки и шоколадовите пишки, откъдето беше купила фойерверките с форма на сърце и сериозно се бе замислила дали да не купи една кадифена маска за очи, беше видяла други жени, които разглеждаха стоките, а не мъже. Жените размишляваха, разглеждаха и накрая купуваха картичките. Жените вземаха красиви малки кутийки с бонбони, които всъщност предлагаха сънища.

Докато избираше подаръка си за Деня на влюбените, Марта се затваряше с другите жени. Сравняха покупките си и си разказваха как са разглеждали витрини, оформени с червен креп и розови хартиени рози. Жените нямаха нищо общо помежду си, освен желанието за забавление и очакването. Той дали щеше да й купи подарък. Съмняваше се, че ще бъдат цветя или шоколадови бонбони. Всъщност щеше да е малко разочарована, ако станеше така. Щеше да е донякъде предсказуемо и да стане причина да се почувства неудобно, задето бе оформила пубисното си окосмяване във формата на сърце и го бе боядисала леко в червено.

Колко се бе смяла в козметичния салон! Помнеше първия път, когато бе чула, че някои жени си правят интимна прическа с кола маска. Стрела, ако не я лъжеше паметта. Марта беше ужасена: „Ама че глупост! Каква вятърничавост!“. Сподели го с Елайза, но тя я изненада с думите: „Ами не знам, веднъж си направих моята с форма на сърце и беше доста забавно“.

Тогава погледна на този факт като на поредното потвърждение на положението на сестра си като на подменено дете в тяхното семейство. Сега обаче беше на мнение, че сърцето — точно както го бе описала Елайза, е доста забавно.

— Нов начин да си разкриеш сърцето — коментира Ейми, козметичката на Марта. Изобщо не се подсмихва, което беше добре от нейна страна, защото до този момент най-голямата дързост, която си бе позволявала Марта, бе да поиска да лакира ноктите на краката си. Ейми предложи боядисването в червено.

Марта се забавлява неимоверно, докато избираше картичките валентинки и подаръците. Не помнеше как е минал празникът предната година. Сигурна беше, че Майкъл й е дал картичка. Винаги си разменяха картички. Подаваха си ги над купите с корнфлейкс на закуска. Но кога за последен път бяха правили нещо наистина специално за Деня на Свети Валентин? Не си спомняше кога за последен път са пили шампанско, вечеряли са или са се любили, защото е Денят на влюбените. Майкъл винаги бе смятал, че всичко е с чисто търговска цел — печелеха само производителите на картички и на шоколад. И тя винаги се бе съгласявала с него.

Пред хората.

Спомняше си обаче вълнението, когато като четиринайсетгодишна беше получила шест картички за Деня на Свети Валентин, повече от всички останали в класа. Цял месец направо летеше.

Съвсем по сталински, сега тя пренаписваше историята. Седмица по-късно на случая „шоколадов десерт“ се гледаше с умиление. Първото им недоразумение с Джак противно на очакванията ги бе направило по-близки. Без да си дават сметка, те трупаха общи преживявания. Имаха щастливи дни, когато ходеха на кино, играеха с децата, разговаряха, четяха, слушаха музика, и прекрасни нощи, когато споделяха леглото, пица, кофичка кисело мляко, а сега вече имаха и едно споделено недоразумение. Това недоразумение не беше достатъчно сериозно за нито една от страните, за да им останат лоши спомени, но беше достатъчно важно и за двамата, за да осъзнаят, че са в състояние да се наранят дълбоко и затова трябва да внимават да не го правят. Двойките понякога имат недоразумения.

Пренаписването на историята беше пълно и Марта се убеди, че безспорният успех на доставката на шоколадовия десерт изисква от нея да направи нещо подобно и в Деня на Свети Валентин. Подобно, но по-мащабно. Не сподели плана си с Елайза, защото знаеше, че тя ще подметне пренебрежителни забележки, а нямаше нужда някой да я обезсърчава. Напоследък бе започнала да се пита дали сестра й наистина знае толкова много за мъжете, за романтиката и за друга подобни сърдечни въпроси. От гледна точка на Марта Елайза разбираше някои неща и не разбираше други, също както всяка жена. Според нея, не че Елайза я бе питала за мнението й, сестра й бе допуснала грешка, като бе напуснала Грег. Огромна грешка. Оттогава не й се струпаше щастлива. Затова не сподели с никого плановете си за Деня на Свети Валентин. Просто направи каквото смяташе за правилно.

Рецепцията в офиса на Джак я плашеше. Беше едно от местата, които не се нуждаят от нищо друго и не използват нищо друго, освен пространството, за да ви покажат колко са модерни: бели стени, бели мраморни подове, бели лилии в бяла ваза, кацнала на бюро от орехово дърво. Бюрото беше високо, почти на нивото на гърдите на Марта.

— Имам нужда от помощта ви — усмихна се тя с широката си усмивка на плещестия тип на рецепцията. Радваше се, че не е някоя красива, слабичка старлетка. Това щеше да е много неприятно. Добре, че беше дошла по време на обедната почивка, когато служителката бе отишла да обядва и я заместваше бодигардът. — Падате ли си по Празника на влюбените? — попита тя, като едновременно се изкиска и се изчерви. Постара се да запърха кокетно с мигли. Нали така я бе посъветвала Елайза: „Флиртувай с всички, така ще се научиш да го правиш по-добре, а всички ще ти стават приятели“.

Плещестият тип се усмихваше, поне с очи. Забавляваше се със смущението и с флиртуването й.

— Моля ви да изпратите тази картичка и това подаръче, а след това да разпратите останалите картички, една по една след…

Красивото момиче на рецепцията се появи неочаквано. Носеше две чаши с димящо кафе. Подаде едната на бодигарда и погледна към Марта.

— С какво мога да ви услужа? — пропя тя мило.

— Ами… — Смущението й нарасна десетократно. Зачуди се дали да не избяга, или пък вече бе записана на някоя от охранителните камери. Пое си дълбоко дъх и отново каза: — Имам нужда ОТ помощта ви.

Успя някак да се усмихне, обаче не беше в състояние да запърха с мигли. Отново обясни, че иска първо да бъдат предадени едната картичка и подаръкът, а останалите три картички да бъдат предавани през определено време. На първата картичка пишеше: „Исках да се възползвам от този специален ден, за да кажа нещо значимо…“. Подаръкът представляваше шоколадово сърце от „Торнтън“, върху което беше написала с глазура тълкуването си на „нещо значимо“: „Спя с един много забавен мъж“. Надяваше се той да схване шегата. Другите три картички бяха в три различни стила, посланията бяха написани с три различни писалки и варираха от неприлични до романтични. Марта беше много доволна от себе си.

Момичето на рецепцията изпита симпатия към нея и се усмихна.

— Те са за…

— Джак Хоуп — усмихна се момичето, с което показа, че макар във фирмата да работеха повече от триста души, повечето от които мъже, за сексуално активните жени от Уест Енд има само един възможен избор. Вие ли се обадихте по-рано днес? — попита тя любезно.

— Не. — Марта успя да запази усмивката си, докато отправи молитва към Бога в миг да я порази със светкавица.

Момичето ужасно се смути, а бодигардът явно се забавляваше. Той беше твърде възрастен, за да бъде Джак Хоуп, обаче по дяволите, искаше му се поне да е негов баща.

— Не, не бях аз. Аз съм само една от многото. — Опита се да спести неудобството на момичето, много я биваше да прави така, че другите да се чувстват добре. — Не се притеснявайте, знам. — Ставаше й все по-трудно да прогони от съзнанието си другите „голи приятелки“. — Затова донесох толкова много картички. Искам да се почувства така, сякаш има много жени, без всъщност да се налага това да е истината. — Внезапно романтичният план й се стори отчаян и налудничав. — Аз ще излизам с него довечера — добави глупаво.

Момичето кимна със съжаление. Марта реши, че е най-добре да си затваря устата. Не дължеше обяснение на тези хора, колкото и приятни да бяха.

— А коя беше жената, която се е обадила сутринта. Имате ли представа? — попита, с което съвсем развали впечатлението, че не й пука.

— Не звучеше никак добре — мило отговори момичето, забравило, че отначало бе взело онази жена и Марта за един и същи човек.

— Не знаеше плановете му. Искаше да разбере дали днес ще бъде в офиса, иди ще е в Усет Енд. Той е…

— В офиса — довърши Марта. Тя знаеше. Знаеше, че той е в офиса, защото вече й се бе обадил няколко пъти. Нямаше причина да се притеснява за тайнствената жена, която го беше потърсила за Деня на влюбените. Марта толкова бе свикнала да успокоява хората, че й се прииска да избави момичето и бодигарда от неудобството им, обаче се отказа. — Приятен ден — пожела им само.

— На вас също — усмихна се момичето.

37.

Денят беше много дълъг. Най-дългият. Марта заведе децата в парка и по магазините, обядваха навън. В два часа и две минути й позвъни Джак:

Благодаря за шоколадовото сърце, малка мис Е.

— Какво шоколадово сърце? — престори се, че не разбира, както повеляваше традицията.

— Знам, че е от теб — настоя той.

— Защо? Не може ли да е от някоя друга жена, с която спиш от време на време? — подразни го Марта.

— Много си забавна — засмя се Джак. — Посланието ти е много трогателно. Ти си най-невероятната жена, която познавам.

След това затвори.

Затвори!

Каза, че е невероятна жена най-невероятната и затвори, преди да успее да му отговори или да реагира.

Мили боже, мили боже, мили боже!

Той смяташе, че тя е най-невероятната жена, която познава.

През остатъка от деня Марта се носеше два пръста над земята и прекара по-голямата част от времето на щанда за бельо в „Джон Луис“. Джак й беше изпратил съобщение с молбата дали „не би му доставила удоволствието да си сложи някакво готино бельо по случай Деня на влюбените“. Марта беше едновременно въодушевена, поласкана и ужасена. Въодушевена и поласкана, защото Джак вярваше, че тя е жена, която не може да няма хубаво бельо и ужасена, защото всъщност изобщо не беше такава жена, така че явно трябваше да отиде и да си купи нещо ново.

Допусна, че „готино бельо“ означава чорапи, жартиери, дантелен сутиен и бикини. Нямаше да приеме идеята за бикини без дъно или други шантави неща нямаше да може да запази лицето си безизразно. Освен това не беше напълно сигурна, че изобщо съществуват бикини без дъно — може би просто бяха плод на въображението на мъже, които четяха „Сън“. Допускаше, че едно посещение в „Ан Самърс“ ще я успокои, обаче не успя да събере смелост, не и за толкова кратко време. Никога досега не бе носила чорапи. Никой не бе намерил време да я помоли за тона. Вероятно, защото винаги бе изказвала на мнението си, че чорапите са скандални. Тя беше жена, която спи с пижама, за бога, а това беше на светлинни години от бельото на „Ажан Провокатьор“.

Спря се на черното. За червено не можеше да става и дума. Е, поне не още първия път. Марта не смяташе за невъзможно да се спре на червеното на по-късен етап. Колко дантела, за да не заприлича на уличница? А къде се слагаше коланът — на кръста или на ханша? Под или над бикините? На картинката на кутията коланът беше отгоре, обаче в такъв случай как щеше да ходи до тоалетната? Освен това какво щеше да облече върху „готиното бельо“. Не можеше да става и дума за панталон, а черната рокля бе твърде официална. В крайна сметка избра черна фланелка и бежова кожена пола — не много тясна, но достатъчно прилепнала, и високи до коляното черни ботуши.

В седем часа госпожа Евъргрийн почука на вратата. Марта беше уредила майка й да гледа децата, защото Елайза явно имаше среща.

— Боже, мамо, каква от голяма чанта. Да не се местиш при мен?

— Не, скъпа, просто донесох плетката си — усмихна се госпожа Евъргрийн.

Марта смяташе, че майка й е прекалено оптимистично настроена. Матю беше подготвил огромно количество играчки, с които да си играе заедно с любимата си баба. Марта се съмняваше, че майка й ще има време да си направи чаша чай, камо ли да плете чорапи или нещо друго.

— Няма да закъснявам — увери я тя.

— Не се притеснявай. Забавлявай се, заслужаваш го — усмихна се госпожа Евъргрийн. — Едва ли…

— Не, нищо. — Марта я прекъсна, преди тя да успее да попита дали Майкъл не й е изпратил цветя или картичка. Майка й изглеждаше разочарована. Марта се зачуди дали да й каже, че е „най-невероятната жена“, която е познавал Джак. В крайна сметка това бе изпълнило със смисъл деня й.

Бяха решили да се срещнат в бара на хотел „Сандерсън“. Хотелът беше модерен и претенциозен. Знаеше, че на Майкъл много би му харесал. Преди раждането на децата двамата бяха посетили много от обзаведените от Иън Шрейгър хотели. Бяха поразени от модерния стил и красотата, а също и от цените. Вълнуваха се от факта, че те (или техните фирми) могат да си позволят да отсядат на такива стилни места. Бяха се любили в големите бели легла под величествените огледала и заобиколени от удивително, предизвикателно изкуство. Марта си спомняше колко развълнувани и впечатлени бяха по време на първото си посещение. Не си спомняше кога за тях бе станало нещо обикновено да отсядат в невероятни хотели, където дори пиколата бяха облечени с дрехи на Армани. Не си спомняше кога Майкъл бе започнал да се оплаква, че обслужването не е на ниво, „особено като се има предвид колко им плащаме“. Не можеше да си спомни кога оплакването му бе започнало да разваля удоволствието, но знаеше, че поведението му я дразнеше.

Барът беше пълен с красиви хора: прекалено слаби жени и мъже, които бяха прекалено богати. Марта се запита дали някога ще има свят, в който ролите ще се разменят. Където жените ще бъдат достатъчно богати, за да може най-нахално да се разхождат с бирени коремчета, мъжете да страдат от хранителни разстройства и да има силиконови импланти. Марта рядко беше в компанията на такива хора, за разлика от Елайза, която често се връщаше у дома и разказваше забавни истории за жени, които могат да кажат колко калории има в маслината в мартинито им, и за мъже, които знаеха колко точно банкноти имат в портфейла си. Чест правеше на Елайза, че тя можеше да се наслаждава на бляскалите посещения по подобни хотели, барове и да бъде в компанията на младите красавци на двадесет и първи век, без да го приема прекалено на сериозно. Тя не искаше да им подражава и затова хората допускаха, че вече е една от тях. Марта реши да възприеме същата политика, за да може да се отпусне и да се наслади на хотелския бар, на богатите жени и на мъжете с изваяни челюсти.

Ето го и Джак. Стоеше в края на бара и пиеше ябълков сок. Марта усети прилив на гордост — твърдо вярваше, че той е най-красивия мъж в бара. Не беше най-високият и всички останали също бяха облечени добре, но определено имаше най-милите очи. Проправи си път до него през тълпата. Той наблюдаваше как я наблюдават.

— Боже, изглеждаш страстно! — целуна я той по устните.

Марта се зачуди дали е прието да се целуваш в подобен бар. Не беше сигурна дали в момента е модерно открито да демонстрираш чувствата си. Както и да е, почувства се страхотно, все едно държеше в ръка печеливш билет от лотарията.

Никога не бе изглеждала „страстно“. Беше хубава, прекрасна, а в деня на сватбата й няколко души бяха казали, че е красива (две лели и Майкъл).

Обаче, ето че сега изглеждаше страстно.

Беше сложила гланц на устните си. Миглите й бяха удължени със спирала. Костта на хълбока й се издаваше сексапилно и тя наистина нямаше търпение той да установи това.

— Какво ще пиеш?

— „Ред Бул“.

— Сигурна ли си?

— Да, не искам да се напия. — Напоследък пиеше прекалено. Е, откакто Майкъл бе поискал развод. Знаеше, че това е проява на слабост и че е саморазрушително, а и не искаше тази вечер да изпадне в сълзливо настроение и да забрави нещо важно. Обаче наистина беше срамота да дойде в такъв бар и да не опита някой от многобройните коктейли с шампанско, които се предлагаха. С удоволствие би изпила чаша студено газирано шампанско.

— А не искаш ли чаша студено газирано шампанско? — попита Джак. — Срамота е да дойдеш на такова изискано място и да не опиташ нещо специално.

Марта се предаде пред това съвпадение и си поръча шампанско. Обслужването беше позорно бавно, но без да става причина да се срамуваш. Беше почти невъзможно да привлечеш погледа на бармана, обаче Марта с удивление установи, че самата тя привлича погледите на двама-трима непознати. Флиртуваха и проявяваха интерес към нея. Освен това изглеждаха добре, наистина много добре. Бяха от мъжете, които не биха погледнали повторно към Марта, ако беше облечена с някоя от спретнатите си ризи или памучни панталони от „Маркс енд Спенсър“, обаче сега с радост биха разсъблекли фланелката й „Тед Бейкър“ и кожената й пола. А това ги правеше по-безинтересни в очите й дори от Майкъл. Въпреки всичките си недостатъци някога той я харесваше и в дрехи от „Монсун“. Добре де, после се оказа, че самата тя не се харесва в тези дрехи, но това беше друг въпрос. Красавците очевидно бяха доста елементарни. Марта погледна Джак и отново се възхити на факта, че той е едновременно страшно готин и че е посрещнал невъзмутимо доскорошната й невзрачност.

Марта потърси спокойна маса, следвана от Джак. Седна и докато той се настаняваше срещу нея, цялото й тяло се устреми към него. Външно не помръдна нито сантиметър, но дробовете й се напълниха с кислород, сърцето й политна към него. Космите по тялото й настръхнаха от възхищение. Усмивката й стана малко по-широка. Зъбите й — малко по-бели, устните — малко по-влажни. Цялата тя — малко по-желана.

— Невероятно е, че намерихме свободна маса — каза той.

— Всъщност не е, защото е твърде далеч от мястото, където могат да те огледат и ти да огледаш останалите. Повечето хора тук биха предпочели да се въртят неудобно около претъпкания бар, само и само да зърнат веждата на Стела Маккартни.

Джак се засмя.

— Много ми харесва, че подобни глупости не ти правят впечатление, Марта. Ти си имаш собствено мнение.

— Е, ако ставаше дума за веждата на Мадона, това е друга работа. — Замълча. — Смяташ ли, че съм смотана?

— Какво означава това?

— Ами нещо като невзрачна.

— Не, Марта, напротив, вече ти казах, че си невероятна.

— Защо според теб съм невероятна?

— Защото обръщаш внимание на всичко, което се случва около теб, защото явно си очарована от живота и това на свой ред те прави очарователна. Защото си красива и силна и защото полагаш огромни усилия да бъдеш мила и почтена.

Порадва се на комплимента му за секунда-две.

— И най-вече, защото се чукаш страхотно.

Значи същите причини, по които и Марта смяташе, че Джак е невероятен.

След като пийнаха, той я попита какво предпочита да си вземат — вечеря или стая. Увери я, че и в двата случая ще бъде еднакво доволен. Марта изтъкна, че не може да остане цяла нощ, защото трябва да се върне при децата. Джак призна, че е уредил с госпожа Евъргрийн да остане да преспи при Матю и Мейси, което обясняваше огромната чанта. Тя се ужаси.

— Смяташ ли, че това беше нахално от моя страна? — притесни се той. — Искам да кажа, и преди сме правили секс.

— Знам това — слисано каза Марта, обаче майка ми не знае. Тя смята, че децата са плод на непорочното зачатие или най-много на изкуствено оплождане. Ако можеше, щеше да сложи превръзка на очите на акушерката, която изроди децата ми.

Джак явно се забавляваше с паниката й.

— Точно обратното — тя съвсем ясно ми даде да разбера, че иска да си прекараш страхотно. Няколко пъти повтори, че имаш нужда от това и че го заслужаваш. Прекъснах я само по време на лекцията й за отговорното отношение към контрацептивите.

Марта се смая, но и някак се поуспокои. Излезе от бара, за да се обади у дома. Искаше да провери дали майка й наистина няма нищо против да остане през цялата нощ и дали Джак не я е принудил да се съгласи. Майка й обаче побърза да я увери в противното и толкова разпалено настоя Марта да се забавлява добре, че тя наистина повярва, че дъщерният й дълг изисква да получи много оргазми.

Когато се върна на масата, Джак го нямаше. Келнерът й подаде един плик.

— Съобщение — заяви той без никакъв интерес. Беше много красив, вероятно дори прекалено красив, за да има пулс, камо ли сърце или чувство за хумор.

Пликът беше син. Отвори го и не се изненада особено, когато в него откри забавна картичка с карикатура, внушаваща прекалено очевидна шега за значението на размера на мъжките атрибути. Е, не че беше очаквала Шекспиров сонет. В картичката Джак беше написал: „Мама е готова за това“. Известно време изучава текста — „Мама е готова за това“, какво означаваше това? Засмя се. Беше неговото тълкуване на „нещо значимо“. Беше написан и номерът на стая.

Марта хукна към Джак.

Буквално.

Можеше да пропусне вечерята.

38.

Той я притисна към стената и жадно я зацелува. Тя уви крака около него и започна да изследва тялото му вероятно за стотен път, макар винаги да й се струваше, че го прави за пръв път.

Беше съвършена нощ. Джак й беше купил подарък — лъскави сини маратонки „Дизел“. Бяха стилни, нетрадиционни, точния размер и Марта отдавна ги искаше. Остана очарована. Идеалният подарък за Деня на Свети Валентин. Джак разопакова всички подаръци, които Марта му беше купила. Бяха много. Две хубави книги. Малко жълто животинче играчка, което се кискаше, когато го вземеш. Подаръкът беше много подходящ, защото Джак обичаше да се смее. Беше му купила и виолетова възглавница в ретро стил от петдесетте години, върху която беше нарисуван автобус и бяха изписани думите: „Яхни ме, миличка“. Двусмислието не убягна и на двамата. Не се виждаше нито едно сърце или червена тъкан. Марта смяташе, че подаръците й са забавни и в същото време добре подбрани. Джак явно остана доволен. Радваше се, че не се вслуша в съвета на Елайза, който гласеше да не си прави труда да купува подаръци („Така ще стане ясно, че си падаш по него“, „Но аз наистина си падам по него“, „Точно така, затова не бива да го показваш“.)

— Боже, това място е страхотно — възкликна Джак. Беше се проснал на леглото и сега се друсаше върху него. Приличаше на дете. Беше съвсем искрен. Разгледа менютата, миниатюрните тоалетни принадлежности, подаде й в устата задължителните парченца ананас. Показа й съдържанието на минибара и двамата останаха изненадани, че вътре има всичко — от „Дюрекс“, до желиран фасул, фотоапарат за еднократна употреба и бейзболни шапки. Марта не се учуди особено — всъщност това имаше в минибаровете на всички хотели на Шрейгър, беше го виждала и преди.

— Дали фотоапаратът и презервативите трябва да се използват едновременно? — пошегува се Джак. Отвори шкафчето в банята, пусна сешоара, позвъни на румсървис и помоли да донесат в стаята им компактдискове и препечени филийки с фасул. Избраха си това, защото го нямаше в менюто. Марта установи, че въодушевлението на Джак е заразително. Внезапно откри, че няма нищо лошо в това да се впечатляваш от подобни неща. Колкото си искаш.

Легна до него. Той започна да я обсипва с чисти, страстни, силни, изучаващи целувки. Въпреки че се забавляваха и че беше пила шампанско, установи, че е обзета от тревожно очакване. Как щеше да му покаже „готиното бельо“. Нелепо бе да се чувства неудобно, понеже е изпълнила молбата му, след като беше лежала гола и с разтворени крака пред него, зад него и върху него. Може би той го бе предложил просто на шега и щеше да я помисли за уличница, когато я съблечеше. А събличането трябваше да стане възможно най-скоро, защото в момента не можеше да свали ботушите си. Колкото и малко да знаеше за съблазнителния реквизит, наясно бе поне с това, че ръбовете на пръстите на чорапите не са секси. Само че токчетата на ботушите й бяха достатъчно високи, за да бъдат смъртоносни. Сигурно беше озадачен, че тя не е свалила ботушите си, защото у дома най-напред се освобождаваше от чорапите и обувките. Така се отпускаше. Дали да не почака и да не го остави да открие предизвикателното й бельо в хода на вечерта. Или пък да отиде в банята, да се съблече по бельо и да му се покаже с едно: „Та-да-а-а! Защо секси бельото не се продаваше с указания как трябва да се държиш“, питаше се тя.

В крайна сметка избра да се съблече в банята. Така поне трудното щеше да мине и тя щеше да започне да се наслаждава на вечерта, която я очакваше. За последен път се погледна в огледалото.

Коя беше тази сексапилна жена, която й се усмихваше оттам? Жената с устни, които умело правеха свирки, и която имаше фигура като от MTV, жената с черния сушен и бикини, с жартиери и с високи до коленете ботуши? Тази сексапилна жена не даваше и пет пари, ако острите токчета разкъсат чаршафите (само че не искаше да нарани Джак).

Марта почти не можеше да я познае.

Но я харесваше.

Харесваше я повече от жената, която стоеше на перона на метрото и завиждаше на похотливите ученички, които дъвчеха дъвка и привличаха вниманието на младежите с бушуващи хормони.

— Изглеждаш фантастично. Направо зашеметяващо — каза той. Гласът му близна съзнанието й и тя потръпна като животно, което изтръсква водата от кожата си. Беше невероятна. Беше богиня. И не само защото той беше й казал така. Марта не отговори. Не каза нищо просто се качи на леглото и започна да ближе възхитителния му член. Беше възбудена до сърцевината на цялото си същество. Миришеше кожата му, члена му, потта му. Потта по задника му, потта под мишниците му. Дали щеше да се осмели? Как изобщо го правеха хората? Изглеждаше толкова разпуснато. Но нали носеше жартиери? Сгуши се в него и тайничко бутна бикините си на една страна, за да може да проникне в нея, без да ги сваля. Той докосна копринената материя на колана на жартиерите, леко го дръпна и го пусна върху бедрото й. След това пъхна пръсти в нея и установи, че е влажна от възбуда. Студени пръсти върху жарка плът. Тя свърши на секундата и се изля върху него. Цялата се разтрепери от рязкото освобождаване. Само че прехапа език и замълча, докато надяна кондома на твърдия му член, възседна го и двамата полетяха до пълно изтощение.

Сложи длан върху спящите му гърди, които леко се повдигаха и се спускаха. Бяха горещи и гладки, кожата му направо я изгори. Беше почти пет часът сутринта. Това ли беше? За това ли си мислеха всички, за това ли се пишеха песни, на това ли се надяваха хората? Тази удивителна смесица от забавление, щастие, задоволство и невероятен секс.

39.

— Като цяло да си дете е досадна игра на изчакване, но си ли съгласен? — попита Елайза, която се бе родила направо тийнейджърка.

Том не знаеше какво да отговори. Той харесваше детството си. Беше идилично по характерния за средната класа от седемдесетте години начин — повече готови сладкиши — отколкото домашен ябълков пай. Повече сирене фондю, отколкото неделно печено, но това винаги му се бе струвало подходящо. Нима всички не обръщаха поглед към детството си с нежност? Е, освен ако не е било наистина, отвратително като това на децата, отгледани в жилищни блокове в центъра на града без обувки или играчки. Дали тази жена нямаше да сподели с него някакво мъчително преживяване от детството си? Колко ужасно! Трябваше да се досети по това, че на ушите й имаше две дупки.

Това беше втората му среща със сестрата на Марта. Не беше сигурен защо я бе поканил на втора среща. Вероятно защото не беше допускал тя да се съгласи. Беше много красива. Приятелките му обикновено бяха хубавки или поне се стараеха да изглеждат добре, но да бъде с такава красавица си беше истинско приключение. Обаче тя беше… малко по-различна от жените, с които обикновено прекарваше времето си, и това не бе нещо непременно хубаво.

— Ами… твоето детство трудно ли беше? — попита той и неловко се размърда на мястото си. Имаше чувството, че трябва да попита, макар всъщност да не искаше да знае.

— О, не, всъщност беше прекрасно. Грижовни родители, баби, дядовци, уикенди по замъците и старите имения, много джобни пари за бонбони и джунджурии. Не се случваше нищо необикновено. Точно затова беше толкова досадно.

Ясно. Беше различна. Всъщност беше странна.

— А знаеш ли какво беше най-странното?

Какво? По-странно от това да мразиш идиличното си детство.

— Сега копнея това скучно детство да се върне. Искам дом, в който всяка сутрин да има кавга за изгубени спортни екипи и за ненаписани домашни. Искам деца, които да почистват колата, за да си припечелят джобни пари. Искам да отида в Леголанд.

Пълна откачалка. Том реши да пропусне пудинга и кафето и да се прибере у дома по възможно най-бързия начин.

Елайза също не можеше да си обясни защо се бе съгласила да се срещне с Том. Може би защото не можеше да понесе мисълта да прекара вечерта на Деня на влюбените сама у дома или, което беше още по-лошо, да гледа децата на Марта и да знае, че тя се чука до умопомрачение.

„Ембаси“ беше много готин клуб. Естествено, Елайза беше негов член, но не се хранеше тук много често, а само се отбиваше за по едно питие в сряда (новият петък, четвъртък вече бе старомоден). Храненето тук беше твърде скъпо за човек, който е на много ниско стъпало на хранителната верига в музикалната индустрия, затова щеше да е истинска лудост да откаже поканата му.

Първата им среща беше във „Ви енд Ей“. Том искаше да види изложба за духането на стъкло, Елайза се бе съгласила, защото си беше помислила, че това е нов жаргон, свързан с наркотиците. Че какво друго да бъде? Когато се оказа, че изложбата наистина е за стъкло, толкова се смя, че Том настоя да узнае причината. Когато тя му обясни, той също се смя на объркването, а това й допадна. И ето ги сега в „Ембаси“, хапват омари, пият шампанско и си прекарват приятно.

„А доста приятно не бива да се отхвърля“ — помисли си Елайза, потискайки прозявката си.

Не харесваше Том. Не можеше да си представи свят или часови пояс, в който би харесала Том. Косата му беше нелепо сресана на път, а когато се смееше, бърчеше нос и заприличваше на хамстер. Обаче на нея от толкова отдавна никой не й беше харесвал, че вече подозираше, че Марта слага бром в корнфлейкса. И все пак омарите бяха вкусни.

Напъна се да измисли какво да каже.

— Получи ли някакви картички?

— Картички ли?

— Валентинки?

— Не. — Том смяташе, че това е странен въпрос от страна на жената, която е поканил на среща, но учтивостта изискваше да й отговори със същото. — Ами ти?

— Не, всъщност не. Твоята и една от племенника ми Матю, но всъщност нищо сериозно. — Елайза въздъхна, защото беше ужасно разочарована, че не е получила нещо по-различно. Разочарованието й беше толкова огромно, че дори не усети колко грубо прозвучаха думите й по отношение на Том.

Спомни си как миналата година Грег я беше завел на пикник. Беше февруари и той беше организирал пикника в предната им стая, но всъщност си беше истински пикник. Беше купил цветя от Ню Ковънт Гардън и ги беше разположил във всички възможни съдове в апартамента. На стената беше нарисувал огромно слънце. Все още си беше там. Хазяинът щеше да се вбеси и едва ли щеше да върне на Грег депозита му. На пода беше постлал рогозка, имаше кошница с хрупкави франзели, сирене, черни маслини, хумус и „Кит Кат“ (любимите десертчета на Елайза). Беше настоял да си обуят плажни шорти и да играят на глупава игра, при която той издуха въображаеми песъчинки от храната и се съблече, защото уж в гащетата му бил влязъл пясък. Непрекъснато местеше рогозката, защото въображаемият прилив настъпвал. В крайна сметка се озоваха в спалнята, какъвто бе планът на Грег още от самото начало.

А празникът на влюбените, който прекараха по-миналата година, беше дори още по-прекрасен. Отидоха във Венеция да гледат карнавала. Беше невероятно изобилие от цветове, звуци и миризми (някои доста непонятни, но повечето бяха свързани с храна и бяха прелестни). Пътуваха с намаление и отседнаха в пансион. Нямаха много пари, обаче имаха предостатъчно въображение и прекараха наистина великолепно. Цялото им пътуване вероятно струваше колкото вечерята тази вечер. Елайза рязко се върна в действителността.

— О, боже, не вярвам на очите си!

— Какво има?

— Погледни. Това е той.

— Кой? — Том се загледа в указаната посока.

— Не поглеждай! — изквича тя.

Том веднага се извърна отново към Елайза. Направи го толкова светкавично, че сигурно щеше да се наложи да ходи при масажиста си. Може би си бе разтегнал сухожилие.

— С кого е? Знаеш ли?

— Сега може ли да погледна? — предпазливо попита той.

— Май да. Коя е тя?

Том внимателно се обърна и погледна натам, накъдето Елайза мяташе гневни погледи. Поклати глава, за да покаже, че не знае с кого е Майкъл.

Майкъл се наведе над масата, за да подаде нещо на жената. Тя не можа да види какво има в плика. Може би билети за концерт или за театър? А може би бяха билети за самолет? Горката, горката Марта. Жената се наведе над масата и целуна Майкъл. Със сигурност разголи по-голяма част от деколтето си, отколкото беше необходимо, и със сигурност проточи целувката по-дълго от нужното.

Елайза изгуби всякакво желание за сорбе с шампанско.

40.

— Страхотен подарък — възхити се Елайза.

Марта се учуди на безусловното й одобрение, обаче го посрещна с благодарност. Беше прекарала фантастична нощ в „Сандерсън“ и не искаше мрачните предсказания на сестра й да развалят приятното усещане.

— Не са ми купували нещо толкова уникално от деветдесет и четвърта.

— А то какво беше?

— Майкъл ми купи лилав велурен минижуп. Беше буквално една педя. Краката ми не ставаха, за да го нося, обаче му позволих да се раздели с четирийсет и петте лири, което си беше огромна сума за онова време, понеже бях много поласкана, че според него дрехата ми отива.

— Обличала ли си го някога?

— Само в спалнята — изкиска се тя. Кога Майкъл бе престанал да мисли за нея по този начин? Спомняше си, че в самото начало с него се любеха по канапетата, масите и столовете. Но след това, когато разполагаха със свободен достъп до легло, правеха любов само там, а в крайна сметка престанаха да го правят дори там. Освен в петък. Странното беше, че когато се любеха, се чудеха защо не го правят по-често. Познаваха телата си до най-малката подробност. Майкъл улучваше точното място с плашещо въздействие всеки път. Марта знаеше точно колко бързо, колко силно и колко дълго трябва да възбужда Майкъл. Но кога интимността се бе превърнала в леност?

С Джак тя беше в стихията си. Чувстваше се красива, интересна, неоткрита. Беше рай, а не изгубен рай. Внезапно застина. Възможно бе един ден Джак да й купи обувки на „Доктор Шол“, както Майкъл бе започнал да й купува поли с дължина под коляното. Беше възможно, но малко вероятно. Марта нямаше да си позволи да разсъждава по този начин. Не бе задължително един познат рай да стане изгубен рай.

— Ами ти? Ти какво получи? — смени темата тя. Елайза се поколеба. Най-значимото събитие в нейната празнична вечер беше фактът, че е видяла Майкъл. Дали да каже на Марта? Дали сестра й щеше да се утеши, че той също я бе забелязал и това вероятно бе провалило вечерта му?

За щастие, Марта до такава степен бе в плен на плътското желание, че бе в състояние да мисли единствено за себе си и за Джак.

— Почти се чувствам виновна, задето съм толкова щастлива — изчурулика тя. Би трябвало да не се чувствам толкова въодушевена и да не ликувам така с оглед на живота, който ме очаква. Но съм във възторг. Наистина е прекрасно. Всъщност в живота има много повече от един мъж, който не ме иска.

— Наистина ли мислиш така? — попита Елайза. Боже, Джак явно наистина беше вълшебник в леглото!

— Да.

— Добре, защото има нещо, което трябва да научиш. Искам да кажа, че ако аз бях на твое място, щях да искам да го науча.

Марта вече знаеше, че не иска да го научи, но май щеше да й се наложи.

— Снощи видях Майкъл.

— Къде?

— В „Ембаси“.

Беше празникът на влюбените. Нямаше смисъл да пита дали е бил сам.

— Тя как изглежда?

— Руса, млада, висока.

Марта прие с въздишка предсказуемостта на положението. Майкъл я беше превърнал в клише.

— Не беше толкова слаба като теб — додаде Елайза с надежда. Това би трябвало да помогне.

— Знаеш ли коя е?

— Ами, поставих го в неудобното положение да ме запознае.

Това я поразвесели. Много й се искаше да бе видяла Майкъл и неумолимата Елайза.

— Не направих сцена, защото знаех, че ще ме убие, макар че много ми се искаше да му излея супата в скута.

Беше си поръчал супа. Сигурно е била френска лучена супа, защото Майкъл ядеше само такава.

— И как се казва тя?

— Елинор.

Марта затаи дъх. Името не й говореше нищо. Това беше по-добре — или пък беше по-лошо?

— През цялото време ти повтарях, че има връзка.

— Среща по случай Деня на Свети Валентин не означава, че има връзка. Аз бях на среща.

— Марта, очевидно е.

— Така ли?

— Мъжете никога не напускат някоя жена, освен ако няма къде другаде да отидат. Винаги причината да си тръгнат е друга жена.

Марта прокара една кърпа по повърхността на кухненските плотове. Не искаше да погледне сестра си в очите.

— Не разбираш ли? Не искам да повярвам това за мъж, когото съм обичала. Ако си права, ще се окаже, че от горе на всичко съм била и глупачка, а аз не мога да го призная. Какво искаш да вечеряме? Имаме киш, а мога да приготвя печени картофи или спагети — предложи, с което даде да се разбере, че разговорът е приключен.

— Щеше ли да ми кажеш, че се срещаш с друга?

— Да.

— Кога?

Майкъл въздъхна и Марта усети раздразнението му от километри по телефона. Знаеше, че среднощното й обаждане ще го подразни много, искаше й се да бе успяла да се въздържи и да не му се обажда. Само че не можа.

— Кога щеше да ми кажеш? — повтори.

— В удобен момент. Скоро — додаде той. Ясно бе, че разговорът го караше да се чувства неудобно. — Виж, Марта знам, че си наранена. Не знаех как да ти го кажа.

— Кога се запознахте?

— Има ли някакво значение.

— Да, има. За мен има — възмути се тя. „Разбира се, че има, скапаняк такъв“ остана неизказано.

— Познавам я… не съм сигурен — запъна се той. — Малко повече от година.

— Значи наистина си имал връзка с друга. — Опита се разпитът й да прозвучи делово, сякаш не откриваше нещо по-сериозно от факта, че някой е на диета. Все едно казваше: „Значи ядеш обезмаслено мляко“.

— Не, бяхме само приятели. — Гласът му звучеше сърдито и обидено.

Марта изгуби търпение, правото да се чувства засегната беше нейно. Лежеше и се питаше какво трябва да попита сега. Чудеше се дали има значение и дали той ще й каже истината.

— А защо не съм чувала да споменаваш името й, ако е приятелка?

— Защото беше далечна приятелка. Приятелка е на Карън. Не ми е била близка.

— Е, вече явно ти е близка. Откога се срещаш с нея?

— От няколко седмици.

— От колко седмици? Две, три?

— Повече.

— Преди Коледа?

— Може би. Престани, Марта. — Майкъл беше объркан. Мразеше да се чувства така, защото тогава казваш неща, за които впоследствие съжаляваше. — Не ти дължа никакви обяснения. Ти спиш с Джак — обвини я той в опит да възвърне самообладанието си.

— Никога не съм те лъгала за Джак. А ти защо ме излъга за тази Елинор?

— Защото непрекъснато ми повтаряше, че имам връзка, и знаех, че няма да ми повярваш, ако ти кажа, че я познавам отдавна, но съвсем отскоро спя… се срещам с нея.

— И се надяваше, като ме излъжеш, да ми помогнеш да ти повярвам, така ли? — сряза го тя и затвори.

Въпреки това й се искаше да му вярва.

И почти му повярва.

Марта лежеше будна и се взираше в тавана. Искаше й се Джак да е до нея в леглото, за да може да увие прекрасното му стегнато тяло около своето. Кожата му беше чиста, хладна, стегната.

Беше й най-лесно да не мисли за това, че мъжът, който е обичала от десет години, спи с друга жена.

Все още отказваше да повярва, че става дума за любовна връзка, макар мнозина да настояваха, че няма друго обяснение. Сигурно е станало, след като е напуснал Марта, както беше станало с нея и с Джак.

Защо ли това не я утешаваше особено?

Той й бе казал, че ще е по-щастлив, ако живее по различен начин. Каза й, че ще е по-щастлив сам, отколкото с нея. Боже, това така я нарани! Ослепителна мълния поразяваше цялото й тяло всеки път, когато повтаряше тези думи мислено или проумяваше последиците от тях.

Но не болеше толкова, колкото признанието, че някой друг го прави по-щастлив. Все едно я накъсваха на хиляди парченца.

Как тази жена правеше Майкъл щастлив? Смееше ли се на шегите му? Разбира се, ако допуснем, че той отново е започнал да пуска шеги. Отдавна бе престанат да се шегува пред Марта. Дали готвеше по-добре от Марта. Дали се обличаше по-елегантно? Разсъждаваше ли по-логично? Дали щеше да му роди по-красиви деца? Тази мисъл я заля като ледена вода. Погледна снимката на децата си на нощното си шкафче. Пресегна се и погали личицата им. Усети под пръстите си топлината и чудото, което носеха в живота й. Къдравата руса коса на Матю и пълните му бучки сякаш имаха за цел единствено да ти разтопят сърцето. Наведе се и целуна чернените му като черешка устни. Усмивката на Мейси беше от ухо до ухо, а петната от шоколад не я правеха по-малко сияйна. Децата бяха красиви. Фантастични. Марта се усмихна на себе си. Нищо нямаше значение. По какъвто и начин онази жена да правеше Майкъл щастлив, това нямаше значение за нея, защото тя си беше щастлива като Марта. Вярваше, че Джак е прав за нея, а Майкъл греши. Тя наистина беше невероятна личност. „Най-невероятната“ може би бе малко преувеличено, но беше хубава, мила, честна и дори забавна, когато имаше време. Готвеше добре, обличаше се модерно, разсъждаваше добре, а децата й бяха ненадминати.

В момента най-голямото й желание беше да поговори с Джак. Погледна часовника. Беше много късно, минаваше полунощ. Ако се обадеше и той се подразнеше от късния час, това щеше да я нарани. А ако не беше сам, това щеше да я съсипе. Щеше да бъде неутешима. Но Марта не смяташе, че той ще е сърдит, и беше сигурна, че ще е сам. Вярваше, че всичко ще е наред. Имаше му доверие.

— Смяташ ли, че съм глупачка, защото вярвам в лоялността, чудото и верността? Че все още вярвам? — попита тя направо.

— Не, миличка, изобщо — отговори Джак. В тона му нямаше нищо, което да подсказва, че обаждането й е неуместно. Обичаше го заради това.

Е, може би не точно го обичаше — просто така се казваше. Не искаше да каже, че обича Джак. Нали така? В тъмното Джак се опита да види будилника. Дванайсет и единайсет. Горката малка мис Е, явно нещо я бе разстроило. Той разсеяно започна да гали котките си, които винаги спяха с него, и сериозно се замисли как да й помогне да се почувства по-добре.

— Но смяташ ли, че съм глупава и дори наивна, затова, че все още вярвам, че тогава не е имал връзка с друга? — попита тя.

— Миличка, нямаше да си толкова готина, ако беше някоя стара цинична крава. А ти си готина…

— Просто не може да ми е все едно, въпреки статистиката, и не искам да престана да търся… ами…

— Любовта.

— Да, въпреки логиката.

— Ей, Марта, ти си истински поет и…

— Не вярвам. — Вече започваше да се чувства по-добре.

— О, мрачни женски страхове!

— Какво?

— О, мрачни женски страхове. Това е…

— Знам, знам, друго тълкуване на „нещо значимо“.

— Точно така.

Марта се усмихна.

— Пръстите ми са измръзнали — промърмори.

— Искаш ли да дойда? Ще ги разтрия между дланите си и ще ги стопля — предложи пой.

— Да, о, моля те! — грейна тя. Точно на това се надяваше, макар да не го бе осъзнала, преди да чуе думите му. Странното бе, че прозвучаха така, сякаш предлагаше много, много повече. Повече от „ще те обичам вечно“.