Чумата

II

Бихме могли да кажем, че от този момент чумата стана обща грижа за всички ни. Дотогава въпреки изненадата и безпокойството от тези странни събития всеки от нашите съграждани бе продължил своята всекидневна работа на обичайното си място, както бе могъл. И сигурно така щеше да върви. Но щом вратите на града се затвориха, всички, в това число и самият разказвач, се увериха, че са изпаднали в обща беда и че трябва да се оправят някак си. Така например едно съвсем лично изживяване, каквото е раздялата с любим човек, изведнъж още в първите седмици се превръща в обща неволя и наред със страха става главното страдание през това нескончаемо време на изгнаничеството.

Важна последица от затварянето на града беше именно тази внезапна разлъка между същества, неподготвени за нея.

Майки и деца, съпрузи и любовници, които бяха се целунали на перона на нашата гара с две-три заръки и мислеха, че се разделят временно, защото, изпълнени с глупаво човешко доверие и малко разсеяни заради изоставената си за момент работа, бяха сигурни, че ще се видят след няколко дни или седмици, в миг се озоваха далеч едни от други, безпомощни пред непреодолимото препятствие да се съберат или да установят връзка помежду си. Защото затварянето стана няколко часа пречи заповедта на префекта да бе публикувана и естествено нямаше възможност да се вземат под внимание частните случаи. Може да се каже, че грубото нашествие на болестта принуди нашите съграждани да забранят личните си чувства. В първите часове на деня, когато заповедта влезе в сила, префектурата бе нападната от тълпа просители, които излагаха било по телефона, било пред чиновниците своите просби — еднакво важни, но и еднакво невъзможни за разглеждане. Трябваше да минат няколко дни, докато си дадем сметка, че се намираме в положение без компромиси и че думите „преговаряне“, „благоволение“, „изключение“ нямат вече смисъл.

Отказано ни беше дори слабото задоволство от писането на писма. И действително, от една страна, градът не беше вече свързан с останалата част на страната чрез обичайните съобщителни средства, а от друга — нова заповед запрещаваше размяната на всякаква кореспонденция, за да не би писмата да станат проводници на зараза. В началото неколцина щастливци успяха да се свържат с охраната при градските врати, която се съгласи да пропусне писма вън от града. Това обаче беше още в началото на епидемията, когато пазачите смятаха за естествено да се поддадат на състраданието. Но след известно време същите пазачи се убедиха в сериозността на положението и отказаха да поемат отговорност, размерите на която не можеха да предвидят. Междуградските разговори, разрешени в началото, предизвикаха такова задръстване в обществените телефонни кабини и по линиите, че ги забраниха изцяло за няколко дни, после ги ограничиха строго само за спешни случаи, като смърт, раждане, женитба. Единственото ни средство за общуване тогава останаха телеграмите. Проявите на предишното общуване между същества, свързани чрез ума, сърцето или плътта, бяха сведени до главните букви на една телеграма от десет думи. И тъй като формулите в телеграмата се изчерпват бързо, дългият съвместен живот или мъчителната страст се ограничаваха до периодична размяна на общоприети изрази, като: „Добре съм. Мисля за тебе. Целувки.“

Имаше такива измежду нас обаче, които упорствуваха да пишат писма и не се отчайваха да измислят начини за връзка с останалия свят, за съжаление винаги неосъществими. Някои от тия наши планове все пак успяваха, но ние не знаехме това, защото не получавахме отговор. В продължение на цели седмици непрекъснато започвахме все същото писмо, съобщавахме все същите новини, отправяхме все същите молби, тъй че след време думите, които в началото пишехме с кръвта на сърцето си, бързо се опразваха от смисъл. Преписвахме ги тогава машинално, опитвайки се чрез мъртвите фрази да предадем картината на нашия тежък живот. И най-накрая изтърканият тон на една телеграма ни се струваше за предпочитане пред никому ненужния и упорит монолог, пред безплодния ни разговор със стената.

Впрочем, когато не след дълго стана явно, че никой няма да може да излезе от града, някои се сетиха да попитат дали ще се разреши на заминалите преди епидемията да се завърнат. След няколкодневно обмисляне префектурата отговори утвърдително, но добави, че който веднъж се завърне, не ще може в никакъв случай пак да излезе от града, сиреч, че се дава свобода за влизане, но не и за излизане. Тогава някои семейства, впрочем малко на брой, погледнаха леко на положението и поставяйки своето желание да видят близките си над всякакво благоразумие, поканиха ги да се възползуват от случая. Но много скоро нашите чумни пленници разбраха на каква опасност излагат обичните си същества и се примириха с раздялата. В най-тежката фаза на болестта бяхме свидетели само на един случай, когато човешките чувства надмогнаха страха от мъчителната смърт. И това не бяха, както би могло, да се очаква, двама влюбени, тласкани един към друг от любовта и надмогнали страданието. Случаят се отнасяше до стария доктор Кастел и жена му, женени от дълги години. Няколко дни преди да избухне епидемията, госпожа Кастел бе отишла в един съседен град. Техният брак дори не беше от ония, които могат да се посочат като пример на съпружеско щастие, и разказвачът се осмелява да заяви, че по всяка вероятност дотогава тези съпрузи не са били сигурни дали са доволни от брака си. Но внезапната продължителна раздяла бе ги накарала да разберат, че не могат един без друг и пред тази неочаквано блеснала истина чумата бе им се видяла дреболия.

Но завръщането на госпожа Кастел беше изключение. В повечето случаи стана очевидно, че раздялата трябва да продължи до края на епидемията. Чувството, което даваше съдържание на нашия живот и което мислехме, че познаваме добре (както вече отбелязахме, оранците имат прости страсти), сега се показа пред нас в нова светлина. Съпрузи и влюбени, живели дотогава в пълно доверие един към друг, започнаха ла се разкриват като ревнивци. Мъже, смятани за лекомислени в любовта, проявяваха постоянство. Синове, живели край майките си, без да ги забелязват особено много, сега страдаха и тъгуваха за някоя бръчица по техните лица, която не им излизаше от ума. Тази жестока, тежка раздяла, простряла се пред нас неизвестно докога, ни обърка, направи ни неспособни да се борим срещу всевластния спомен за присъствието на любимото същество, доскоро така близко и вече така далечно. В действителност ние страдахме двойно — от нашето собствено страдание и от онова, което си представяхме, че изживяват отсъствуващите — син, съпруга или любима.

При други обстоятелства нашите съграждани биха намерили изход в един по-външен, по-активен живот. Но чумата ги правеше бездейни, не им позволяваше нищо друго, освен да обикалят из тъжния град и да се отдават ден след ден на отчайващата игра със спомените. Защото безцелните разходки ги отвеждаха все по едни и същи улици, а в град, малък като нашия, точно по тия улици те бяха минавали някога с отсъствуващия.

Така че първото зло, което чумата донесе на нашите съграждани, беше изгнанието. И разказвачът е убеден, че описвайки тогавашните си преживявания, би могъл да говори от името на всички, понеже е изпитал същото, каквото и мнозина негови съграждани. Защото празнотата, която носехме постоянно в себе си, остро усещаното вълнение, неразумното желание да се върнем назад или по-точно да ускорим хода на времето, огнените стрели на възпоминанието — именно това беше чувството за изгнание. Макар че понякога давахме воля на въображението си и ни се нравеше да чакаме да чуем звънеца или познатите стъпки по стълбището, макар и да бяхме готови да забравим, че влаковете са спрени, и да нареждахме работите си така, че да си бъдем вкъщи в часа, когато един пътник би могъл да се върне с вечерния експрес, разбира се, тези игри не можеха да ни залъгват дълго. Винаги настъпваше един момент, когато съзнавахме, че влаковете не пристигат вече. Тогава разбирахме, че ни е съдено нашата раздяла да трае дълго и че трябваше да се опитаме с течение на времето да се приспособим към нея. От този момент ние пак се превръщахме в затворници, заживявахме с миналото и дори тези от нас, които се изкушаваха да мечтаят за бъдещето, бързо се отказваха и изживяваха оная болка, която всички, поддали се на своето въображение, в края на краищата понасят.

Нашите съграждани много бързо се освободиха от придобития навик да говорят помежду си и да пресмятат колко ще трае раздялата. Защо стана така? Затова, че когато и най-песимистично настроените я бяха изчислили например до шест месеца и бяха изпили предварително цялата горчилка на тези предстоящи месеци, когато с големи усилия смелостта им бе достигнала равнището на това изпитание, след като бяха напрегнали сетни сили, за да не падат духом и да издържат дългото страдание, случваше се тогава да срещнат някой приятел, да прочетат нечие мнение във вестника, да им се мерне някое съмнение или внезапно прозрение, което да ги насочи към мисълта, че няма причини болестта да не продължи повече от шест месеца, тя може да трае година, а и по-дълго.

При такъв момент тяхната смелост, тяхната воля, тяхното търпение внезапно рухваха и им се струваше, че не ще се измъкнат никога от бездната. Ето защо мъчеха се изобщо да не мислят кога ще дойде освобождението, да не се обръщат към бъдещето и да стоят, така да се каже, с наведени очи. Но, разбира се, това благоразумие, това хитруване със страданието — да свалим оръжието, за да предотвратим битката — не се възнаграждаваше. Стараейки се да избягнат на всяка цена сгромолясването, те в същото време се лишаваха и от ония твърде чести мигове, когато можеха да мечтаят за предстоящото си събиране със скъпото за тях същество и да забравят чумата. И затова, заседнали насред пътя между върха и бездната, те по-скоро се люшкаха, а не живееха, жертва на безцелни дни и на безплодни спомени, блуждаещи сенки, които черпят сили само като смучат сокове от недрата на своята мъка.

Така те изпитваха дълбоката горест на всички пленници и изгнаници, обречени да живеят с безполезните си спомени. Непрекъснато размишляваха за миналото, но то имаше горчивия вкус на съжалението. Биха искали наистина да прибавят към това минало всичко неизживяно, всичко, за което се упрекваха, че не са го направили, когато са имали още възможност да го направят с очаквания или очакваната, така че при всички, дори при относително щастливите обстоятелства на моя затворнически живот, те намесваха и отсъствуващия, затова сегашното им съществуване не можеше да ги задоволи. Нетърпеливи спрямо настоящето си, враждебни спрямо миналото си и лишени от бъдеще, ние действително много приличахме на ония, които правосъдието или човешката омраза поставя зад решетките. Накрая ще кажа, че от това непоносимо безделие ни спасяваше единствено въображението — то караше влаковете отново да пътуват и изпълваше часовете ни с честия звън на звънеца, който в действителност упорито мълчеше.

Но ако това беше изгнание, то поне в повечето случаи беше изгнание в собствения дом. И макар че разказвачът изживя само този вид изгнание, той не бива да забравя, че имаше и такива, като журналиста Рамбер например или някои други пришълци, които, изненадани от чумата и задържани в града, се озоваха далеч както от любимото същество, така и от своя роден край, затова мъката им от раздялата беше още по-голяма. В общото изгнание тяхното изгнание беше двойно, защото те зависеха не само от времето, което пораждаше у тях, както у всички, присъщата на чакането тревога, но и от пространството, и се блъскаха непрестанно в стените, издигнати между чумното им убежище и тяхното загубено отечество. Сигурно тях виждахме да скитат по всеки час на деня из прашния град, копнеещи мълчаливо за вечерите и сутрините в родината, чиято прелест само те познаваха. Мъката им се подхранваше от някой малък, едва уловим знак или от неясно възпоминание, като например прелитането на лястовички, вечерната роса или ония особени лъчи, които слънцето понякога плъзга по пустите улици. Затваряха очи за външния свят, който може винаги да ни спаси от всяка мъка, и упорито продължаваха да лелеят своите хубави, неосъществими мечти, да възкресяват с всички сили спомена за една земя, където особената светлина, два-три хълма, обичното дърво и някои женски лица съставляваха незаменим за тях климат.

Но нека поговорим нарочно за влюбените; те са най-интересните и спрямо тях разказвачът ще прояви може би най-голямо разбиране; те имаха и други терзания, между които трябва да изтъкнем и угризенията на съвестта. Това положение наистина им позволяваше да наблюдават чувството си с трескава обективност. И рядко се случваше да не видят ясно своите грешки. Преди всичко, защото им беше много трудно да си представят точно постъпките и жестовете на отсъствуващия. Горчиво съжаляваха тогава, че не знаят с какво е запълнено времето му; самообвиняваха се, че са се отнасяли лекомислено към този въпрос и едва сега разбираха, че да следиш ежедневието на любимия — там е изворът на всичките радости. Съзнали това, беше им вече лесно да проследят цялата си любов и да видят несъвършенствата й. В нормално време всички разбирахме повече или по-малко ясно, че няма любов, която да не може да надмине себе си, и все пак приемахме повече или по-малко спокойно нашата любов да остане посредствена. Но когато си спомняме, сме по-взискателни. Това нещастие, което дойде отвън и се стовари върху града, не представляваше само възмутителна несправедливост. С някаква голяма последователност то ни подтикваше към самоизтезание и по този начин ни заставяше да приемем бедствието. Това беше една последица от болестта — да отклонява вниманието ни и да обърква картите.

Така че всеки, ще не ще, трябваше да живее ден за ден, и то сам под небето. Тази обща безизходица, която с течение на времето би могла да кали характерите, всъщност ги направи нищожни. Някои от нашите съграждани тогава например попаднаха в друго робство — в плен на слънцето и дъжда. Човек би помислил, че за пръв път пряко възприемат времето. Лицето им светваше, щом се прокраднеше един златен лъч, докато дъждовните дни спускаха плътно було над лицата и мислите им. Няколко седмици по-рано не биха се поддали на такава слабост и на такова безразсъдно заробване, защото не се чувствуваха сами срещу света и защото обичното същество, което живееше с тях, закриваше до известна степен вселената за тях. Но от оня миг насетне те явно бяха предоставени на капризите на небето, с една реч, страдаха и се надяваха без основание.

При такава крайна самотност никой не можеше да разчита на помощ от съседите и живееше сам с грижите си. Опиташе ли се някой от нас случайно да се довери някому или да продума нещо за своите изживявания, какъвто и отговор да получеше, все оставаше наскърбен. Виждаше, че събеседникът му и той не говорят за същото. Искаше да изрази онова, което дни наред бе изживявал и страдал, да говори за образа, тъй дълго сгряван с огъня на копнежа и страстта. Другият обаче си представяше някакво най-обикновено чувство, мъка, която се среща на всяка крачка, изтъркана печал. Благосклонен или неприязнен, отговорът винаги беше не на място и трябваше да се откажем от него. Или в краен случай тези, за които мълчанието беше непоносимо, се примиряваха да си служат с делничния език, да говорят, както е общоприето, с езика на обикновеното общуване, на произшествията, на ежедневната хроника, тъй като другите не можеха да намерят верния език на сърцето. Така че най-големите си болки свикнахме да изразяваме с общоприети формули. Само на тази цена пленниците на чумата можеха да заслужат съчувствието на своя вратар или интереса на някой слушател.

Все пак, и това беше най-важното, колкото и болезнени да бяха тези терзания, колкото и тежко да се носеше едно всъщност празно сърце, можем да твърдим, че в първия период на чумата тези изгнаници бяха в благоприятно положение. Защото, когато населението на града започна да обезумява от страх, тяхната мисъл бе изцяло погълната от човека, когото чакаха. В общата злочестина себичността на тяхната любов ги пазеше и за чумата мислеха дотолкова, доколкото се бояха да не направи раздялата им вечна. Така в разгара на епидемията те се спасяваха чрез едно отвличане на мисълта — нещо, което другите лесно вземаха за хладнокръвие. Тяхното собствено отчаяние ги предпазваше от паника, тяхното нещастие им беше от полза. Дори да се случеше болестта да отнесе някого от тях, то ставаше почти винаги, без той да е имал време да вземе предпазни мерки.

Докато нашите съграждани се опитваха да се приспособят към това внезапно изгнание, чумата поставяше стражи пред градските врати и отбиваше корабите на път за Оран. Ни едно превозно средство не беше влизало в града след затварянето. От този ден автомобилите сякаш се въртяха в кръг. Погледнато отгоре, от булевардите, пристанището също представляваше странна гледка. Обичайното оживление, което го правеше едно от първите пристанища на крайбрежието, внезапно стихна. Виждаха се само няколко кораба, задържани под карантина. Големи кранове в бездействие, обърнати на една страна вагонетки, купчини бурета и чували свидетелствуваха, че търговията също е умряла от чума.

Въпреки тези необичайни зрелища нашите съграждани мъчно разбираха какво беше ги сполетяло. Изживяваха чувства, общи за всички, каквито са раздялата или страхът, но все още продължаваха да поставят на пръв план личните си грижи. Никой още не беше приел истински болестта. Повечето бяха чувствителни най-вече към онова, което нарушаваше навиците им или засягаше техните интереси. Това ги дразнеше и ядосваше, а не такива чувства можеш да противопоставиш на чумата. Първата реакция например беше да обвинят административните власти. Отговорът на префекта, отправен към критиките, на които пресата пригласяше („Не биха ли могли да се посмекчат предвидените мерки?“), беше доста неочакван. Дотогава нито вестниците, пито агенция „Рансдок“ получаваха официално съобщение за движението на болестта. А префектът започна да изпраща данните всеки ден на агенцията с молба да се оповестяват ежеседмично.

И все още не се получаваше незабавна реакция от страна на публиката. Съобщението, че през третата седмица чумата е взела триста и две жертви, не говореше нищо на въображението. От една страна, може би не всички бяха умрели от чума. А, от друга, никой в града не знаеше колко души умират обикновено в една седмица. Градът наброяваше двеста хиляди жители. Не се знаеше дали този процент смъртност не беше нормален. За такива неща никой не се замисля, макар че те са твърде интересни. На обществеността липсваха, така да се каже, показатели за сравнение. Едва по-късно, когато се установи, че смъртността се увеличава, обществото си даде сметка за истината. Петата седмица действително взе триста двадесет и една жертви, а шестата — триста четиридесет и пет. Увеличението говореше красноречиво. Но не беше достатъчно силно, за да заличи у нашите съграждани впечатлението при тая тревога, че явлението е неприятно, но все пак временно.

И те продължаваха да кръстосват улиците и да седят по терасите на кафенетата. Общо взето, не бяха страхливи, разменяха си повече шеги, отколкото оплаквания и даваха вид, че посрещат с добро настроение явно преходни несгоди. Привидно всичко беше в ред. Към края на месеца обаче, приблизително по време на молитвената седмица, за която ще говорим по-нататък, нашият град твърде много се промени външно. Най-напред префектът издаде нареждания относно движението на превозните средства и снабдяването. Продоволствието беше ограничено, а течното гориво разпределено на дневни дажби. Наредиха дори да се пести електричеството. Отвън се внасяха по суша и по въздух само продукти от първа необходимост. Така че движението бързо намаля и почти изчезна, магазините за луксозни стоки се затвориха в кратък срок, други поставяха на витрините си обяви за липсата на тая или оная стока, а в това време пред вратите им се редяха опашки.

Оран придоби странен вид. Броят на пешеходците се увеличи и дори в работните часове мнозина, принудени да бездействуват поради затварянето на някои магазини или кантори, пълнеха улиците и кафенетата. В момента те още не се смятаха за безработни, бяха само в отпуска. И към три часа следобед например в хубав слънчев ден Оран оставяше измамното впечатление на празнуващ град, където са преустановили движението и затворили магазините поради манифестацията, а жителите са изпълнили улиците, за да участвуват в тържествата.

Разбира се, кината използуваха тази всеобща отпуска и трупаха печалби. Но филмите не можеха да обикалят вече из департамента. След две седмици кинопредприятията се принудиха да разменят програмите си, а като мина още известно време, кината започнаха да представят все един и същ филм. Приходите им обаче не намаляваха.

Пивниците също можеха да задоволяват своите клиенти благодарение на значителните си запаси, защото в нашия град търговията с вина и алкохолни напитки държи първо място. Да си признаем, хората пиеха много. Откакто една пивница сложи следния надпис: „Числото вино убива микроба“, разпространената вече мисъл, че алкохолът предпазва от заразни болести, се затвърди у всички. Всяка нощ към два часа внушителен брой пияни хора, изгонени от кръчмите, изпълваха улиците и продължаваха оптимистичните си разговори.

Но всичките тези промени бяха в известен смисъл тъй необикновени и се извършваха толкова бързо, че не беше лесно да ги смятаме за естествени и трайни, в резултат на което ние продължавахме да поставяме на преден план нашите лични чувства.

Два дни след затварянето на града доктор Рийо срещна на излизане от болницата Котар, който вдигна към него грейналото си от доволство лице. Рийо го поздрави за добрия му вид.

— Да, всичко е наред — рече Котар. — Кажете ми, докторе, тая проклета чума става като че ли наистина сериозна?

Докторът призна, че е така, а Котар допълни весело:

— И няма причини да се спре сега, нали? Всичко ще се обърне с главата надолу.

Повървяха малко заедно, Котар разказа как някакъв бакалин от техния квартал, търговец на едро, натрупал запаси от хранителни стоки, за да ги продава на високи цени, и когато дошли да го вземат за болницата, открили консервените кутии под леглото му, „Умря. Чумата не прощава.“ Котар беше пълен с разни истории за чумата — някои истински, други измислени. Говорело се например как една сутрин в центъра на града някакъв заболял от чума изскочил в бълнуването си навън, хвърлил се върху първата срещната жена и я сграбчил, като викал, че е чумав.

— Да — забеляза Котар с любезен тон, несъответствуващ на думите му, — всички ще полудеем, непременно.

Пак същия ден следобед Жозеф Гран направи най-сетне личната си изповед пред доктор Рийо. Бе видял снимката на госпожа Рийо върху бюрото на доктора и го погледна въпросително. Рийо отговори, че жена му е на лечение извън града.

— В известно отношение — забеляза Гран — това е късмет.

Докторът отвърна, че наистина е късмет, стига само жена му да оздравее.

— Да — рече Гран, — разбирам.

И за пръв път, откакто Рийо го познаваше, той се разбъбри. Макар че пак търсеше думите си, успяваше почти винаги да ги намери, сякаш дълго бе мислил върху онова, което казваше.

Оженил се съвсем млад за една бедна девойка, негова съседка. Дори заради женитбата прекъснал следването си и постъпил на работа. Нито той, нито Жан излизали вън от квартала. Той ходел да я види у тях, а родителите й се присмивали малко на мълчаливия и несръчен кандидат. Баща й бил железничар. Когато не ходел на работа, сядал в един ъгъл до прозореца, поставял огромните си ръце върху коленете и се заглеждал мълчаливо в уличното движение. Майката все шетала, а Жан й помагала. Девойката била толкова дребничка, че Гран винаги се тревожел, като я гледал да пресича улицата. В такъв момент колите му изглеждали грамадни. Един ден Жан се захласнала в една коледна витрина, обърнала се към него и възкликнала: „Колко е хубаво!“ Той стиснал китката на ръката й. Така женитбата им била решена.

По-нататък историята, по думите на Гран, била съвсем проста. Така става с всички: женят се, обичат се още известно време, работят. Работят толкова много, че забравят да се обичат. Жан също работела, тъй като началникът на службата не изпълнил обещанието си. Тук вече трябваше малко въображение, за да разбере човек какво иска да каже Гран. На всичко отгоре прибавила се и умората, той оставил работите на самотек, все повече и повече мълчал и не поддържал у младата си жена мисълта, че е обичана. Мъж, зает с работа, беднотия, бъдеще, което полека-лека се затваря, мълчаливи вечери около масата — в такъв един свят няма място за страсти. Жан вероятно е страдала. Все пак останала; понякога човек страда дълго, без да го съзнава. Минали години. По-късно тя си отишла. Разбира се, не тръгнала сама. „Обичах те много, сега се уморих. Не тръгвам щастлива, но не е нужно да си щастлив, за да се опиташ да почнеш отначало.“ Така приблизително му писала.

И Жозеф Гран на свой ред страдал. Той също би могъл да започне отначало, както му каза Рийо, но, видите ли, нямал вяра.

Той постоянно мислел за нея. Искал да й напише едно писмо, за да се оправдае.

— Но много е трудно — каза той. — От дълго време го мисля. Докато се обичахме, разбирахме се без думи. Но любовта не трае вечно. В определен момент трябваше да намеря думите, които щяха да я задържат, но не можах.

Гран се изсекна в някаква кърпа на квадрати. После си изтри мустаците. Рийо го гледаше.

— Извинете ме, докторе, но как да ви кажа? Имам доверие във вас. Пред вас мога да говоря. А това ме вълнува.

По всичко личеше, че Гран се намира на хиляди километри далеч от чумата.

Същата вечер Рийо телеграфира на жена си, че градът е затворен, че той се чувствува добре и мисли за нея, но тя трябва да продължи лечението си.

Три седмици след затварянето на градските врати докторът завари на входа на болницата един млад човек, който го чакаше.

— Надявам се, че ще ме познаете — рече човекът.

Рийо виждаше познато лице, но не можеше да си припомни кой е.

— Идвах при вас, преди да настъпят събитията, за да ви искам сведения за жизнените условия на арабите. Името ми е Ремон Рамбер.

— Ах, да — сети се Рийо. — Е, сега имате хубава тема за репортаж, нали?

Рамбер изглеждаше малко нервен. Каза, че не за това е дошъл, а да помоли доктора за една услуга.

— Моля за извинение — добави той, — но не познавам никого в града, а кореспондентът на нашия вестник е истински глупак.

Рийо предложи на Рамбер да го придружи до диспансера в центъра на града, където трябваше да даде някои нареждания. Слязоха по уличките на негърския квартал. Вечерта се спущаше, но градът, тъй шумен някога в тоя час, сега изглеждаше много тих. Само към позлатеното от залеза небе се понесоха тръбни звуци, с което военните искаха да дадат вид, че изпълняват службата си. Докато изкачваха стръмните улици между мавританските къщи, боядисани в синьо, охра и виолетово, Рамбер възбудено говореше. Оставил жена си в Париж. Те наистина не били женени, но било все същото. Телеграфирал й още при затварянето на града. Мислел най-напред, че тази мярка е временна, затова се помъчил да установи писмена връзка с нея. Оранските му колеги казали, че не могат да му помогнат с нищо, от пощата го върнали, а една секретарка в префектурата му се изсмяла в очите. Най-сетне след двучасово чакане на опашка успял да подаде телеграма със следното съдържание: „Всичко е наред. До скоро виждане.“

Но на другата сутрин, като станал от леглото, изведнъж му дошло наум, че в края на краищата не знае колко време ще трае това положение. Решил да замине. И понеже имал препоръка (в неговия занаят това става лесно), могъл да се добере до секретаря на префекта и да му каже, че не е от Оран и няма защо да стои тук, че случайно е попаднал в града, затова справедливостта налага да му разрешат да си отиде, дори ако трябва да го подложат на карантина навън. Началникът заявил, че разбира много добре, но няма възможност да направи изключение; ще се опита, обаче положението е сериозно и нищо не може да се направи.

— Но, тъй или иначе, аз съм чужд на този град — настоял Рамбер.

— Несъмнено, но да се надяваме, че епидемията няма да трае дълго.

Накрая се опитал да утеши Рамбер, обръщайки му внимание, че би могъл да намери в Оран материал за един интересен репортаж и че всяко събитие, разгледано внимателно, си има и добрите страни. Разказвайки това, Рамбер вдигаше рамене. Стигнаха до центъра на града.

— Глупаво е, докторе, нали разбирате. Не съм създаден, за да правя репортажи. Може би съм създаден, за да живея с една жена. Това не е ли в реда на нещата?

Рийо отговори, че всичко му се струва напълно разумно.

По централните булеварди нямаше обичайната навалица. Неколцина минувачи бързаха към отдалечените си домове. Никой не се усмихваше. Рийо помисли, че това е резултат от днешното съобщение на „Рансдок“. В следващите двадесет и четири часа надеждата отново щеше да обземе нашите съграждани. Но този ден цифрите бяха още премного пресни в съзнанието им.

— Там е работата — заяви Рамбер направо, — че тя и аз се познаваме отскоро и много добре се разбираме.

Рийо мълчеше.

— Но аз ви отегчавам — поде Рамбер. — Исках само да ви попитам дали не можете да ми издадете удостоверение, че не съм болен от тая дяволска болест. Мисля, че ще ми послужи.

Рийо кимна с разбиране, но в този момент едно малко момченце се блъсна в краката му, той го хвана и полека го изправи. Продължиха да вървят до Плас д’Арм. Клоните на фикусите и палмите висяха посивели от прах край мръсната, потънала в пепел статуя на Републиката. Спряха под паметника. Рийо си отърси краката, покрити с белезникав слой мазилка. После погледна Рамбер. Както беше небръснат, с килната назад шапка и с разкопчана под вратовръзката яка, журналистът имаше сърдит и твърдоглав вид.

— Бъдете сигурен, че ви разбирам — рече най-сетне Рийо, — но разсъжденията ви не са правилни. Не мога да ви издам такова удостоверение, тъй като всъщност не зная заразен ли сте от чума, или не, а дори и да не сте, не мога да удостоверя, че от момента, когато излезете от моя кабинет, до момента, когато влезете в префектурата, няма да се заразите. И после дори…

— И после дори, какво? — попита Рамбер.

— И после, дори да ви издам такова удостоверение, то не ще ви послужи.

— Защо?

— Защото в града има хиляди хора във вашето положение и никого не пущат да излезе.

— Но щом самите те не са чумави?

— Не е достатъчно основание. Цялата работа е глупава, зная, но засяга всички ни. Трябва да се примирим.

— Но аз не съм тукашен!

— Уви, отсега нататък вие сте тукашен като всички.

Рамбер се разтревожи:

— Но това е въпрос на човещина, уверявам ви. Може би вие не си давате сметка какво значи една раздяла за двама души, които се разбират добре.

Рийо не отговори веднага. После каза, че мисли, че си дава сметка. От все сърце би желал Рамбер да замине при жена си и всички, които се обичат, да се съберат, но има разпоредби и закони, има и чума, а неговата задача е да върши каквото трябва.

— Не — каза Рамбер с горчивина. — Не можете да разберете. Вие говорите с езика на разума, мислите абстрактно.

Докторът погледна към статуята на Републиката и възрази, че не знае дали говори с езика на разума, но говори с езика на очевидността, а това не е непременно едно и също. Журналистът намести вратовръзката си.

— Тогава трябва да търся други начини да се оправям, нали? Но — добави той някак предизвикателно — аз ще изляза от този град.

Докторът отвърна, че и това разбира, но то не го засяга.

— Напротив, засяга ви — избухна Рамбер. — Аз дойдох при вас, защото ми казаха, че имате голям дял във взетите решения. Помислих, че в един случай поне ще нарушите установеното. Но на вас ви е безразлично. Не сте помислили за никого. Не сте държали сметка за разделените.

Рийо призна, че до известна степен това е вярно, не е искал да държи сметка.

— Да — отвърна Рамбер, — имали сте пред вид общия интерес. Но общественото благо се състои от щастието на всеки отделен индивид.

— Хайде, хайде — рече докторът, който сякаш се опомни от своята разсеяност, — това е така, но има и нещо друго. Не бива да съдим прибързано. Няма защо да се сърдите. Аз ще бъда извънредно доволен, ако успеете да се измъкнете. Само че има неща, които службата ми забранява.

Другият поклати глава нетърпеливо.

— Да, няма защо да се сърдя. А и ви отнех много време.

Рийо го помоли да го държи в течение на своите работи и да не бъде злопаметен. Между тях сигурно има общи допирни точки и те ще се разберат. Рамбер изведнъж се смути.

— Вярвам — рече той след кратко мълчание, — да, вярвам го мимо желанието си и въпреки всичко, което казахте.

Поколеба се и добави:

— Но не мога да се съглася с вас.

И като нахлупи шапката си, бързо се отдалечи. Рийо го видя, че влезе в хотела, където живееше Жан Тару.

Докторът постоя, после поклати глава. Журналистът беше прав в своето нетърпение да бъде щастлив. Но беше ли прав да го обвинява? „Вие мислите абстрактно.“ Абстракция ли бяха дните, прекарани в болницата, където чумата беше разтворила жадно паст, гълтайки средно по петстотин жертви на седмица? Вярно е, в нещастието имаше частица отвлеченост и нереалност. Но когато отвлечеността започне да ни унищожава, трябва по неволя да се заемем с нея. Рийо обаче знаеше, че това не е тъй лесно. Не беше лесно например да се управлява тази допълнителна болница (открити бяха вече три), с която бе натоварен. По негово нареждане подредиха една стая до залата за консултация и я направиха приемна за болните. Издълбаха в земята басейн и го напълниха с дезинфекционен разтвор, а в средата издигнаха малко островче от тухли. Отнасяха болния на островчето, разсъбличаха го бързо и пущаха дрехите му във водата. Умит, избърсан, облечен в груба болнична нощница, той минаваше в ръцете на Рийо, после го отнасяха в една от болничните стаи. Принудили се бяха да използуват коридорите на едно училище, в което сместиха петстотин легла, почти винаги заети. След сутрешното приемане на болните, което ръководеше сам, след ваксинациите и отварянето на абсцесите Рийо проверяваше статистическите сведения и после подновяваше следобедните си прегледи. Вечер обикаляше болни и чак късно през нощта се прибираше вкъщи. Предната нощ, когато му подаваше една телеграма от госпожа Рийо, младата, майка му забеляза, че ръцете му треперят.

— Да — отвърна той, — но с повече постоянство ще обуздая нервите.

Беше силен и издръжлив. И в действителност не чувствуваше още умора. Но прегледите по домовете например му ставаха непоносими. Установяването на епидемичната треска се свеждаше до това — бързо да се откара болният в болницата. Тогава именно започваше абстракцията и истинските трудности, защото семейството на чумавия знаеше, че ще види отново своя близък или оздравял, или мъртъв. „Милост, докторе!“ — умоляваше го госпожа Лоре, майка на камериерката от хотела на Тару. Какво значеше това? Разбира се, той беше милостив, но това не помагаше никому. Трябваше да телефонира. И скоро на улицата се разнасяше звънът на болничната кола. В началото съседите отваряха прозорци и гледаха. По-късно бързаха да ги затворят. Тогава почваше съпротивата, сълзите, увещанията, с една дума — абстракцията. В пренагретите от треската и тревогата апартаменти се разиграваха влудяващи сцени. Но болният биваше отведен. Рийо можеше да си тръгне.

При започването на епидемията той се задоволяваше да телефонира и да тича от болен на болен, без да дочаква линейката. Но тогава роднините заключваха вратата, предпочитайки разговор насаме с чумата пред такава една раздяла, чийто изход вече знаеха. Крясъци, настоявания, намеса на полицията, а по-късно и на войници, докато най-сетне болният биваше отнасян насила. През първите седмици Рийо се принуждаваше да стои до идването на линейката. После, когато с всеки лекар започна да идва и по един инспектор доброволец, Рийо можеше да бърза при други болни. Но в началото напред го посрещаха, както бе го посрещнала една вечер госпожа Лоре в малкия си апартамент, украсен с ветрила и изкуствени цветя, и бе казала с принудена усмивка:

— Надявам се, че не е треската, за която всички говорят.

А той, повдигнал завивката и нощницата, мълчаливо разглеждаше червените петна по корема и бедрата на болната, набъбналите жлези. Майката, втренчила очи в корема на дъщеря си, пищеше, без да може да се овладее. Всяка вечер майки крещяха така в забрава пред белязани със знака на смъртта тела, всяка вечер ръце се вкопчваха в неговите, мълвяха се безполезни слова, лееха се сълзи и обещания, всяка вечер звънът на болничната кола предизвикваше кризи, безсмислени като всяко страдание. И след тази дълга поредица от едни и същи вечерни посещения по домовете Рийо не можеше да очаква нищо друго освен също такава дълга поредица от еднакви сцени, повтарящи се безкрайно. Да, чумата, както абстракцията, беше еднообразна. Едно нещо може би само се променяше — това беше самият Рийо. Той почувствува това тази вечер при паметника на Републиката, когато гледаше вратата на хотела, където влезе Рамбер; тогава си даде сметка за мъчителното безразличие, което започваше да го обзема.

След тези дълги изтощителни седмици, след всичките тези вечери, когато плисналата по улиците вълна от хора започваше всекидневната си обиколка, Рийо разбра, че борбата му със състраданието е свършена. Състраданието уморява, когато е безполезно. Намираше облекчение от изморителните дни само когато усещаше, че сърцето му бавно се затваря в себе си. Знаеше, че това ще улесни задачата му, затова се радваше. Когато майка му го посрещаше в два часа сутрин и се натъжаваше от празния му поглед, тя се огорчаваше от новото му отношение, което единствено засега можеше да го облекчи. За да се бориш с абстракцията, трябва да й приличаш малко. Може ли Рамбер да разбере това? Абстракция за Рамбер беше всичко, което пречеше на неговото щастие, Рийо знаеше, че журналистът има право в известен смисъл. Но знаеше също, че се случва абстракцията да излезе по-силна от щастието и тогава трябва, но само тогава, да се съобразим с нея. Точно така стана с Рамбер и докторът можа да го узнае подробно по-късно от самия него. Така той успя да проследи, и то в нова светлина, тази мрачна борба между щастието на отделния човек и абстракциите на чумата, която съставляваше живота в нашия град през целия този дълъг период.

Но там, където едни виждаха абстракция, други виждаха реалност. Краят на първия чумен месец беше помрачен от едно явно засилване на епидемията и от една пламенна проповед на отец Панлу, йезуита, който бе подкрепил на улицата стария Мишел в началото на заболяването му. Отец Панлу беше вече добил известност с постоянното си сътрудничество в бюлетина на Оранското географско дружество, където публикациите на разчетените от него надписи се ползуваха с авторитет. Но той си спечели много повече слушатели чрез своята поредица от сказки върху модерния индивидуализъм. Беше се проявил като горещ защитник на строгото християнство, еднакво отдалечено както от модерната разюзданост, така и от мракобесието на миналите столетия. При тези сказки той не се въздържаше да каже грубата истина пред своите слушатели. На това се дължеше и репутацията му.

Обаче към края на гореспоменатия месец духовните власти в нашия град решиха да поведат борба с чумата посвоему, като организират седмица на колективни молитви. Тези прояви на публична набожност трябваше да приключат следващата неделя с тържествена литургия, посветена на свети Рош, чумавия светец. Помолиха отец Панлу да изнесе проповед по този случай. Така че той се откъсна за петнадесет дни от изследванията си върху свети Августин и африканската църква, които му бяха извоювали почетно място в неговия орден. Буен и страстен по темперамент, отец Панлу прие смело задачата, с която го натовариха. За тази проповед се говореше в града дълго преди да бъде произнесена и тя също отбеляза по свой начин една значителна дата в историята на този период.

Молитвената седмица се посещаваше от многобройна публика. При нормални условия оранските жители не са кой знае колко набожни. В неделя сутрин например плажовете правят сериозна конкуренция на църковната служба. Сегашното многолюдно участие в молитвената седмица не се дължеше също на някакво внезапно религиозно просветление. Но, от една страна, къпането в морето не беше възможно поради затварянето на града и възбраната на пристанището, а, от друга — хората се намираха в особено състояние на духа, когато, макар и да не съзнаваха напълно какво беше ги сполетяло, те, разбира се, чувствуваха, че нещо се бе променило. Все пак мнозина се надяваха, че епидемията ще свърши и те заедно със семействата си ще бъдат пощадени, вследствие на което не се чувствуваха още задължени с нищо. За тях чумата беше само неприятна гостенка, която щеше да си отиде един ден, както беше дошла. Бяха изплашени, но не отчаяни, а моментът, когато чумата щеше да стане самият облик на живота им и щеше да изличи от паметта миналото им съществуване, още не беше настъпил. С една дума, изчакваха. Чумата бе предизвикала по религиозните, а и по много други въпроси своеобразен обрат на мисълта им, чужд както на равнодушието, така и на увлечението, който най-добре би се определил с думата „безпристрастност“. Повечето от посетителите на седмицата споделяха напълно мнението на един от богомолците, изказано пред доктор Рийо: „Ако няма полза, то поне не ще има вреда.“ Самият Тару, като отбелязваше, че китайците в подобни случаи бият тъпани пред бога на чумата, подчертаваше, че е абсолютно невъзможно да се установи дали в действителност тъпанът е по-сигурен от предпазните мерки. Добавяше още, че за да решим проблема, би трябвало да се осведомим съществува ли бог на чумата, но нашето невежество в това отношение правеше безплодни всякакви мнения по въпроса.

И тъй, през цялата седмица катедралата в нашия град се пълнеше с богомолци. В първите дни много граждани стояха вън в градината пред църквата под палмите и наровете и оттам слушаха песнопенията и молитвите, които се чуваха чак на улицата. Малко по малко, вземайки пример един от друг, те се решиха да влязат и да присъединят несмелите си гласове към ектенията. А в неделя надойде много народ и изпълни цялата църква чак до преддверието и стълбите. Още предната вечер се заоблачи и през деня заваля силен дъжд. Останалите навън отвориха чадърите си. Миризма на тамян и мокри дрехи се носеше из катедралата, когато отец Панлу се изкачи на амвона.

Той беше среден на ръст и набит. Когато се облегна на дървения парапет и го стисна здраво с едрите си ръце, над богомолците се открои неговата тъмна, яка фигура, а под металната рамка на очилата изпъкнаха червендалестите му бузи. Той имаше могъщ, топъл глас, отекващ надалеч, и когато произнесе натъртено и с жар: Братя, вас ви сполетя беда, братя, вие я заслужихте!“, тази фраза прозвуча като удар и тръпка на вълнение премина през църквата чак до преддверието.

Ако преценим логично, последвалото изложение сякаш не съответствуваше на този вдъхновен увод. Чак след като речта завърши, нашите съграждани разбраха, че отецът бе успял посредством умел ораторски похват да постави наведнъж, с един замах, темата на цялата си проповед. Веднага след първата фраза Панлу цитира съответния текст от Библията, отнасящ се до чумата в Египет, и каза:

— Този бич се появи за първи път в историята, за да порази враговете божии. Фараонът се възпротиви на божиите помисли и тогава чумата го накара да се смири. Още от началото на човешката история бичът божи поставя на колене горделивците и слепците. Помислете върху това и се молете.

Навън дъждът плисна още по-силно и последната фраза, произнесена при пълна тишина, позволи да се чуе ясно плющенето на пороя върху стъклописите и така силно отекна, че някои от слушателите след миг колебание се смъкнаха от скамейките върху молитвените си столчета. Други помислиха, че трябва да последват техния пример, тъй че малко по малко, без всякакъв шум освен лекото изскърцване на няколко стола, всички богомолци застанаха на колене. Тогава Панлу изправи снага, пое дълбоко дъх и поде, като все повече и повече натъртваше думите си:

— Щом днес чумата ви заплашва, то значи, че моментът за размисъл е настъпил. Праведните няма от що да се боят, но грешните нека треперят. В огромния световен хамбар безпощадният бич ще шиба човешкото жито, докато сламата се отдели от зърното. Ще има повече слама, отколкото зърно, повече призовани, отколкото избрани и това бедствие не е угодно богу. Прекалено дълго тоя свят се е спогаждал със злото, прекалено дълго се е уповавал на божието милосърдие. Позволява си всичко, стига след това да се разкае. А за разкаяние всеки е готов. Дойде ли моментът, непременно ще опита да се покае. Затова най-лесното е да му отпуснем края, божественото милосърдие ще свърши останалото. Но така не може да продължава. Бог, който тъй дълго отправя милостивия си поглед към този град, се умори да чака, разочарова се в своята вечна надежда и отвърна лице от нас. Лишени от божествената светлина, ние ще останем дълго време в мрака на чумата.

В залата някой изпръхтя като нетърпелив кон. След кратка пауза отецът продължи, но вече по-тихо:

— В „Златната легенда“ четем, че по времето на крал Умберто Ломбардски Италия е била опустошена от такава страшна чума, че живите едва смогвали да погребват умрелите, и тази чума върлувала най-вече в Рим и в Павия. Тогава се появил един добър ангел и заповядал на лошия ангел да удря с копието си къщите; и колкото удари получавала една къща, толкова мъртви излизали от нея.

При тия думи Панлу протегна късите си ръце към изхода, сякаш сочеше нещо зад подвижната завеса на дъжда.

— Братя мои — извика той силно, — и днес същият смъртоносен лов бушува из нашите улици. Вижте го този ангел на чумата, красив като Луцифер и блестящ като самото зло, той се носи над покривите, в дясната си ръка държи вдигнато копие, а с лявата сочи някоя от вашите къщи. В този миг може би пръстът му се протяга към вашата врата, копието звънва и се забива в дъската и ето чумата влиза у вас, сяда и чака вашето завръщане. Тя е там търпелива, съсредоточена, уверена като реда във вселената. Никаква земна сила и, запомнете това добре, дори празната човешка наука, няма да отклони нейната протегната към вас ръка. И шибани върху кървавия харман на страданието, вие ще бъдете отхвърлени заедно със сламата.

Тук отецът се впусна да описва още по-нашироко страшния образ на бедствието. Обрисува как грамадният бич плющи над града и удря наслуки, вдига се окървавен и пръска кръв и човешка мъка „за сеитба, която подготвя жътвата на истината“.

След като завърши дългата фраза, отец Панлу се спря с паднали на челото коси; той трепереше така, че целият амвон се клатеше; после поде по-глухо, но със същия обвинителен тон:

— Да, настъпил е час за размисъл. Вие мислехте, че е достатъчно да посетите божия храм в неделя, за да бъдете спокойни през останалите дни. Смятахте, че с няколко коленичения ще откупите престъпното си безгрижие. Но бог не е равнодушен към нас. Тези редки срещи не задоволяват неговата жадна любов. Той иска да ни вижда по-често, това е неговият начин да ни обича, а, откровено казано, това е единственият начин да обичаш. Ето защо, след като се е уморил да чака вашето идване, той е оставил бичът да заплющи над нас, както е плющял над всички грешни градове, откакто човечеството има история. Сега вие знаете какво нещо е грях, както са го узнали Каин и неговите синове, всички от преди потопа, всички от Содом и Гомор, фараонът и праведният Йов, а също и всички прокълнати. И вие като тях започнахте да гледате с нови очи и хората, и нещата от оня ден, от който градът ви обсади заедно с болестта зад стените си. Сега най-сетне знаете, че трябва да се обърнете с лице към вечното.

В църквата нахлу влажен вятър, пламъкът на свещите затрептя и се наклони. Разкашляха се, някой кихна и този шум ведно с гъстата миризма на восък се надигна към отец Панлу, който поде спокойно, с проницателност, достойно оценена от слушателите:

— Зная, че мнозина измежду вас се питат какво целя. Искам да ви накарам да видите истината и да се научите да се радвате въпреки онова, което ви говорих. Мина времето, когато съветите или братски протегнатата ръка можеха да ви помогнат да тръгнете към доброто. Днес истината е заповед. А едно нажежено копие ви сочи пътя на спасението и ви тласка към него. Ето тук, братя мои, се проявява най-сетне милостта божия, която е вложила във всяко нещо и добро и зло, и гняв и жалост, и чума и спасение. Бичът ви поразява, но ви издига и ви сочи истинския път.

Преди много години християните от Абисиния виждаха в чумата сигурно средство, изпратено от бога, да постигнат вечността. И ония, до които тя не беше се докоснала, се увиваха с покривалата на чумавите, за да си осигурят смъртта. Без съмнение такава яростна ревност за спасение не е препоръчителна. Тя показва едно бързане, твърде нежелателно и много сродно с гордостта. Не бива да бъдем по-припрени от господа и всичко, целящо да ускори установения от него веднъж завинаги неизменен ред, води към ерес. Но примерът е поучителен. Той кара да блесне пред просветления ни поглед онази чудна светлина на вечността, която се крие в дъното на всяко страдание. Тя, тази светлина, огрява мрачните пътища към избавлението. Тя изявява божествената воля, която неспирно превръща злото в добро. Тя и днес ни води през страшния поход на смъртта, през вопли и ридания към вечното мълчание и към извора на всеки живот. Това е, братя мои, неизмеримото утешение, което исках да ви дам, за да не отнесете оттук само думи на упрек, а и слово на успокоение.

Всички помислиха, че Панлу свърши проповедта си. Навън дъждът беше спрял. Небето, в което водата и слънцето още се смесваха, лееше върху площадите подмладена светлина. От улицата долитаха гласове, шум от движение на коли и целият този бъбреж на съживяващия се град. Слушателите започнаха безшумно да прибират вещите си и полека да разместват столовете. Отецът обаче заговори отново и каза, че след като е изтъкнал божествения произход на чумата, изпратена от бога за наказание, той няма какво повече да добави и не ще си послужи с неуместно красноречие при един толкова трагичен въпрос. Смята, че всичко е ясно. Припомни само оня момент от голямата чумна епидемия в Марсилия, когато летописецът Матийо Маре се оплаквал, че се чувствува попаднал в ада и живее без помощ и без надежда. Нека знаем, че Матийо Маре беше се показал сляп! Напротив, отец Панлу чувствува както никога досега, че божията помощ и християнската надежда са всеобщо достояние. При пълна безнадеждност той все пак се надява, че въпреки целия ужас на тези дни, въпреки виковете на умиращите, нашите съграждани ще отправят към небето единствената дума, която ще прозвучи християнски, думата „любов". Бог ще стори останалото.

Трудно е да се прецени оказа ли тази проповед въздействие на нашите съграждани. Съдебният следовател господин Отон заяви на доктор Рийо, че намира речта на отец Панлу „абсолютно неопровержима“. Но не всички бяха тъй категорични. Проповедта просто изостри чувствителността на хората към някои неясни дотогава идеи, а именно, че са осъдени на неописуем затвор заради неизвестно престъпление. И докато едни продължаваха дребното си съществуване и се приспособяваха към този затвор, при други стана обратното — единствената им мисъл беше да се измъкнат от него.

Гражданите най-напред се примириха да бъдат откъснати от външния свят, както биха приели всяко временно неудобство, нарушаващо само някои техни навици. Но когато лятната мараня затрептя над града, те изведнъж осъзнаха своята откъснатост от света и смътни почувствуваха, че целият им живот е заплашен, затова, спуснеше ли се вечерната прохлада, усещаха енергия, която понякога ги тласкаше към отчаяни постъпки.

Дали беше съвпадение, или не, но от деня на проповедта в града ни се зароди повсеместен страх, и то доста силен, от който можеше да се съди, че нашите съграждани започнаха да съзнават своето положение. Погледната от тази страна, атмосферата в града беше малко променена. Но въпросът е къде ставаше промяната — в атмосферата или в сърцата.

Няколко дни по-късно, когато Рийо на път за един от крайните квартали обсъждаше с Гран проповедта на Панлу, той се сблъска в тъмното с един човек, който стоеше на едно място и се клатеше. В този момент уличните лампи, запалвани все по-късно и по-късно, изведнъж светнаха. Високата лампа зад тях освети човека и те видяха, че той се смее беззвучно, със затворени очи. По бледото му ухилено лице, опънато от странна веселост, се стичаха едри капки пот. Двамата отминаха.

— Сигурно е луд — рече чиновникът.

Рийо улови Гран под ръка, за да го отведе напред, и го усети как трепери от нерви.

— Отсега нататък в нашия град ще има луди колкото щеш — забеляза той.

Усещаше умора, гърлото му беше пресъхнало.

— Да пийнем нещо.

Влязоха в малко кафене, осветено с една-единствена лампа над тезгяха; сгъстеният въздух беше горещ и хората говореха тихо без видима причина. За изненада на доктора Гран си поръча чаша алкохол, изпи я на един дъх и заяви, че питието е силно. После поиска да излязат. Когато се озоваха вън, на Рийо се стори, че нощта е изпълнена със стенания. Някъде по тъмното небе над уличните лампи се чу глухо изсвирване и му напомни за невидимия бич, който шибаше неуморно горещия въздух.

— Слава богу, слава богу — повтаряше Гран.

Рийо се питаше какво ли иска да каже.

— Слава богу — рече още веднъж чиновникът, — добре, че си имам моята работа.

— Да — забеляза Рийо, — това е едно предимство.

И решил да не слуша свистенето, той попита Гран дали е доволен от тази своя работа.

— Да, мисля, че съм на прав път.

— Скоро ли ще я свършите?

Гран се оживи, алкохолът го разпали.

— Не зная. Но не е там въпросът, докторе, не е там въпросът.

В тъмнината Рийо долавяше, че той размахва ръце. Изглежда, се канеше да каже нещо, което напираше у него неудържимо.

— Виждате ли, докторе, едно искам аз — в деня, когато издателят получи ръкописа и го прочете, да стане и да каже на сътрудниците си: „Господа, шапки долу!“

Това ненадейно изявление изненада Рийо. Стори му се, че неговият другар направи движение да свали шапка, като изпъна ръка и посегна към главата си. Там някъде горе странното свистене сякаш се засили.

— Да — каза Гран, — трябва да бъде нещо съвършено.

Макар и малко запознат с порядките в книгопечатането, Рийо все пак беше останал с впечатлението, че нещата не са тъй прости и че най-малкото поне издателите стоят в кабинетите си гологлави. Но всъщност нищо не се знаеше, затова Рийо предпочете да замълчи. Той неволно се вслушваше в тайнствените гласове на чумата. Започнаха да се изкачват към квартала на Гран и прохладният морски ветрец ги полъхна, отнасяйки със себе си градския шум. Гран продължаваше да говори, но Рийо не схващаше всичко, което човечецът разказваше. Разбра само, че въпросното произведение обемаше вече много страници, но създаваше голяма мъка на автора си, защото той искаше да го доведе до съвършенство. „Дълги вечери, цели седмици труд за една дума… а понякога за един обикновен съюз.“ Гран се спря и улови доктора за копчето на палтото. Думите излизаха със запъване от беззъбата му уста.

— Разберете добре, докторе. Строго погледнато, изглежда лесно да избереш между но и а. По-мъчно е да направиш избор между и и после. Трудността става още по-голяма при после и след това. Но положително най-трудно е да решиш трябва ли да сложиш и, или не трябва.

— Да — каза Рийо, — разбирам.

И той пак тръгна. Гран като че се смути, но после го догони.

— Извинявайте — смотолеви той. — Не зная какво става с мене тази вечер.

Рийо го потупа по рамото и го увери, че намира всичко, което той му разказва, за много интересно и желае да му помогне. Старият човек се поразведри и след кратко колебание предложи на доктора да се качи у него за малко. Рийо прие.

Гран го покани да седне в трапезарията пред една маса, отрупана със ситно изписани страници, пълни със зачерквания.

— Да, това е — отговори Гран на въпросителния поглед на доктора. — Но няма ли да пиете нещо? Имам малко вино.

Рийо отказа. Той разглеждаше страниците.

— Не гледайте — рече Гран. — Това е първото изречение. То ме мъчи, много ме мъчи.

Сякаш нещо неудържимо го влечеше към тези листове, той не откъсваше очи от тях, а протегна неволно ръка и взе една страница. Когато я вдигна срещу електрическата крушка, Рийо видя, че листът трепери в ръката му, а по челото му блести пот.

— Седнете — каза той — и ми го прочетете.

Гран го погледна и се усмихна с благодарност.

— Да — отвърна той, — струва ми се, че точно това ми се иска.

Постоя малко, все така загледан в страницата, после седна. До ушите на Рийо, сякаш в отговор на свистенето на бича, достигна неясно бучене. В този момент той имаше извънредно остро усещане за този прострял се в краката му град, за света, затворен в неговите стени, и за ужасните вопли, които нощта задушаваше. Гласът на Гран прозвуча глухо:

— „В едно прекрасно утро през месец май една напета амазонка яздеше върху великолепна дореста кобила по разцъфналите алеи на Болонската гора.“

Отново настъпи мълчание и заедно с него се върна неопределеният ропот на страдащия град. Гран сложи листа на масата, но остана загледан в него. После вдигна очи:

— Как го намирате?

Рийо каза, че това начало събужда любопитство към продължението. Но Гран заяви разпалено, че това гледище не е правилно. Той почука с ръка по изписаните листове.

— Това е само приблизително. Когато успея да предам съвършенство на картината, която имам във въображението си, когато фразата ми получи ритъма на този конски тръс: едно, две, три, едно, две, три, всичко ще стане по-лесно и читателят до такава степен ще се поддаде на илюзията още отначало, че ще може да каже „Шапки долу!“

Но дотогава имаше още много хляб да се яде. Той не ще се съгласи никога да даде за печат фразата в този й вид. Защото, въпреки че понякога го задоволяваше, той виждаше, че тя все още не се покрива напълно с действителността; тонът й до известна степен е лек и напомня, макар и малко, но все пак напомня клише. В този смисъл говореше той, когато чуха, че под прозорците тичат хора. Рийо стана.

— Ще видите какво ще направя — каза Гран и обръщайки се към прозореца, добави: — Стига да свърши всичко това.

Но шумът от бързи стъпки пак се разнесе. Рийо вече слизаше по стълбите и когато се озова на улицата, двама души минаха тичешком край него. Личеше, че бързат към градските врати. Обезумели вследствие чумата и горещината, някои наши съграждани стигнаха до насилие и се опитаха да измамят бдителността на охраната, за да избягат от града.

Други като Рамбер например се опитаха също да избягат от тази атмосфера на зараждаща се паника, само че с повече упоритост и ловкост, макар и не с по-голям успех. Рамбер най-напред продължи да прави официални постъпки. Той твърдеше, че постоянството винаги се увенчава с успех, пък и в известно отношение занаятът му беше да се справя със заплетени положения. И така, той ходи при много чиновници и при хора с несъмнена компетентност. Но в дадения случаи тая компетентност не им служеше за нищо. В болшинството си това бяха хора, които имаха точни и определени представи за всичко, отнасящо се до банките, износа, до портокалите и лимоните, а също и до търговията с вина; притежаваха сигурни познания по спорни въпроси или по застрахователното дело, без да смятаме техните солидни дипломи и очевидното им добро желание. Най-очебийно дори беше доброто им желание. Но в областта на чумата техните познания бяха нищожни.

Рамбер беше защищавал своето искане пред всекиго от тях, и то винаги щом се явеше възможност за това. В основата на своята аргументация всеки път изтъкваше обстоятелството, че е пришелец в града и затова неговият случай трябва да бъде разгледан по-специално. Общо взето, събеседниците му приемаха на драго сърце този пункт. Но обикновено добавяха, че и други са в неговото положение, следователно случаят не е чак толкова специален, колкото той си въобразяваше. Рамбер възразяваше, че това обстоятелство не променя същността на неговата аргументация, но му отвръщаха, че то докарва административни трудности, а не бива да се допуща никакво изключение, за да не се създаде това, което наричаха с голямо отвращение прецедент. Този вид умници съставляваха според определението на Рамбер, направено пред доктор Рийо, категорията на формалистите. Наред с тях се намираха сладкодумци, които уверяваха просителя, че цялата тази работа не може да трае дълго и вместо да вземат решения, разточителствуваха с добри съвети и утешаваха Рамбер, че неприятностите са временни; имаше и такива, които се държаха важно и искаха от посетителя да направи кратко писмено изложение на молбата си, за да вземат решение по нея; дребни души, които му предлагаха бонове за частна квартира или адреси на евтини пансиони; педанти, които го караха да попълни формуляр, съответно заверен; преситени, които вдигаха рамене; отегчени, които извръщаха поглед, и най-накрая традиционните, най-многобройните, които насочваха Рамбер към друго учреждение или му препоръчваха да направи нови постъпки.

Преуморен от много митарства, от дълго чакане по кожените скамейки пред големи обяви, подканящи гражданите да се абонират за освободени от данъци бонове от държавното съкровище или да се запишат в колониалната армия, изнурен от постоянно влизане в разни кабинети, където по физиономиите можеше да се прочете същото, каквото и в папките, наредени по рафтовете и в стегнатия с шнур класьор, журналистът получи съвсем ясна представа какво значи кметство или префектура. Ползата, както се изрази с известно огорчение той пред Рийо, беше, че всичко това не му позволяваше да види истинското положение. Бързото напредване на болестта фактически убягваше от погледа му. Освен дето по този начин дните минаваха по-бързо, но това състояние на града създаваше впечатление, че всеки изминал ден доближава човека до края на неговите изпитания, стига да не умре междувременно. Рийо трябваше да признае, че това разсъждение е правилно, но все пак е прекалено обобщено.

Имаше един момент, когато Рамбер се обнадежди. От префектурата му изпратиха въпросник за сведения с молба да го попълни точно. Въпросникът се интересуваше от неговата самоличност, семейно положение, доходи — сегашни и минали — и от онова нещо, което се нарича curriculum vitae (кратка автобиография) Той помисли, че са предприели анкета, за да установят броя на лицата, които желаят да се завърнат в постоянните си местожителства. Някои не съвсем ясни сведения, получени от едно бюро, потвърдиха това впечатление. Но след по-сериозни издирвания успя да открие службата, която беше изпратила въпросника, и оттам му заявиха, че сведенията се събират за „всеки случай“.

— За какъв случай? — попита Рамбер.

Поясниха му тогава, че в случай на заболяване от чума и смърт ще могат, от една страна, да съобщят на семейството му, а, от друга — ще знаят дали близките му са в състояние да платят болничните разноски, или ще се наложи да ги минат за сметка на общинския бюджет. Очевидно това доказваше, че той не е окончателно откъснат от тази, която го чакаше, тъй като обществото се занимава с тях, но това не го утешаваше. Най-интересното обаче беше, и Рамбер го забеляза впоследствие, че едно учреждение дори при връхната точка на една катастрофа може да продължава своята работа и да взема инициативи като в нормално време, често пъти без знанието на висшестоящите органи, само защото е създадено да върши тая работа.

Последва един период, който се оказа едновременно и най-лесният, и най-трудният за Рамбер. Период на претръпналост. Беше обиколил всички учреждения, беше направил всички възможни постъпки, така че за момента изходите от тая страна бяха запушени. Тогава тръгна от кафене на кафене. Сядаше сутрин на някаква тераса пред чаша студена бира, четеше вестник с надежда да открие признаци за скорошния край на болестта, гледаше лицата на минувачите, отвръщаше се с погнуса от техните тъжни изражения и след като прочиташе за стотен път фирмите на отсрещните магазини и обявите, че в големите аперитиви вече не се сервира нищо, ставаше и тръгваше наслуки из жълтите улици на града. И така, скитайки самотен от кафене на кафене и от кафенетата в ресторанти, той дочакваше вечерта. Рийо го видя една вечер пред вратата на едно кафене тъкмо когато Рамбер се колебаеше дали да влезе. После, изглежда, се реши и седна в дъното на залата. Беше час, когато в заведенията се бавеха да запалят осветлението, защото имаше заповед да се пести електричеството. Сумракът нахлуваше вътре като мътна вода, стъклата на прозорците розовееха от вечерната заря и в настъпващата тъмнина мраморните маси слабо лъщяха. Сред празното помещение журналистът приличаше на загубена сянка и Рийо почувствува колко е самотен. Но всички затворени в тоя град бяха също така безпомощни и трябваше да се предприеме нещо, за да се ускори тяхното избавление. Рийо отклони поглед и отмина.

Рамбер прекарваше дълги часове и на гарата. Излазът към перона беше забранен. Но в сенчестите и прохладни чакални можеше да се влезе откъм града и понякога в горещите дни там се настаняваха просяци. Рамбер идваше тук да чете старите разписания на влаковете, надписи „Плюенето е забранено“ и полицейските наредби за железниците. После сядаше в някой ъгъл. Помещението беше мрачно. Старата чугунена печка стърчеше студена от месеци насам сред купища сгурия, събирана от няколко седмици. Афишите от стената подканяха към щастлив и безгрижен живот в Бандол или Кан. Тук Рамбер се докосваше до оная страшна свобода, която човек чувствува при крайна нищета. Тогава му ставаше най-трудно да си спомня за Париж, така поне заявяваше на Рийо. Пейзаж със стари каменни сгради и водоскоци, гълъбите около Пале-Роял, Северната гара, тихите квартали край Пантеона и няколко още места в града, който той не беше подозирал, че толкова обича — тези картини го преследваха и му пречеха да се залови с нещо определено. Рийо мислеше, че той слива тези образи с образа на своята любима. И когато Рамбер му каза, че има навик да се събужда сутрин в четири часа и да си представя своя град, за доктора не беше трудно да съпостави това със собствените си изживявания, тъй като и той обичаше по това време да мисли за жената, която беше далеч от него. В този час той наистина можеше да се посвети на нея. В четири часа сутрин човек изобщо не прави нищо и спи, дори ако нощта е била безсънна. Да, в този час се спи и това е успокоително, защото най-силното желание на едно тревожно сърце е непрекъснато да притежава любимото същество, а при раздяла да може да потопи това същество в сън без сънища и този сън да продължи чак до деня на тяхната нова среща.

Не мина много след проповедта и горещините започнаха. Наближаваше краят на юни. На другия ден след закъснелия дъжд, който се изля в неделята на проповедта, лятото изведнъж запламтя на небето и над къщите. Най-напред излезе силен парещ вятър, духа цял ден и изсуши стените. Слънцето спря своя ход. През целия ден над града се изливаха непрекъснати вълни от зной и светлина. Не можеше да се намери местенце извън покритите улици и жилищата, където да не блести ослепителна светлина. Слънцето преследваше нашите съграждани по всички ъгли на улицата и щом се спираха, веднага ги поразяваше. И понеже първите горещини съвпаднаха с едно стремително покачване броя на жертвите, който достигна близо седемстотин на седмица, някакво униние обхвана града. Из предградията, по равните улици и по терасите на къщите нямаше вече толкова свят, а в този квартал, където хората прекарваха голяма част от времето си пред портите, всички врати бяха затворени и капаците на прозорците спуснати, но не се знаеше дали заради чумата или заради слънцето. От някои къщи долитаха стенания. По-рано, когато това се случеше, често се виждаха любопитни да стоят на улицата и да слухтят. Но след продължителните тревоги сърцата закоравяха и всеки си ходеше и живееше покрай воплите, сякаш те бяха станали естественият говор на хората.

Блъсканиците край градските врати, при които стражата се принуждаваше да прибягва до оръжие, създаваха глухо вълнение в града. Сигурно имаше само ранени, но се носеха слухове и за убити, защото под влиянието на жегата и страха хората преувеличаваха всичко. Във всеки случай вярното беше, че недоволството неспирно расте и пашите управници се бояха от най-лошото, затова сериозно обсъждаха мерките, в случай че това изпаднало в бедствие население вдигне бунт. Вестниците публикуваха постановления, които напомняха забраната да се напуща града и заплашваха нарушителите със затвор. Навред кръстосваха патрули. По нажежените опустели улици често се разнасяше конски тропот и между редиците плътно затворени прозорци преминаваха конни стражи. Щом патрулът се отдалечеше, над застрашения град отново лягаше тежка, подозрителна тишина. От време на време изтрещяваха изстрели — напоследък бяха издали заповед за избиване на кучетата и котките като разпространители на бълхи и с тази задача натовариха специални команди. Кратките гърмежи допринасяха за напрегнатата атмосфера в града.

Пък и в тая горещина и в това безмълвие изплашените сърца на нашите съграждани придаваха на всяко нещо по-голямо значение. За пръв път забелязваха небесните багри и земните миризми, които се менят със сезона. Всеки с ужас разбираше, че горещините ще дадат тласък на епидемията и все пак лятото настъпваше безпрепятствено пред очите на всички. Чуруликането на лястовиците, които кръжаха над града във вечерното небе, се чуваше по-слабо. То сякаш не прилягаше на юнската привечер, когато хоризонтът в нашия край става далечен. Цветята по пазара не пристигаха на пъпки а разцъфнали и след сутрешната продажба листенцата им покриваха прашните тротоари. За всекиго беше ясно, че пролетта е изгубила сили, че се е пропиляла в хилядите цъфнали наоколо цветя и че сега отиваше да заспи, смазана постепенно под двойната тежест на чумата и на горещината. И в лятното небе, и в побелелите от прах и тегота улици нашите съграждани виждаха същата заплаха, каквато и в стотиците мъртви, от които градът ежедневно натежаваше. Неспирното слънце и часовете за сън и отдих не подканяха както преди към плажове и плътски наслади. Те кънтяха кухо в затворения онемял град. Бяха загубили медния блясък на щастливите летни дни. Слънцето на чумата угаси всички цветове и прогони всяка радост.

Това беше една от големите революции, които болестта извърши. Нашите съграждани обикновено посрещаха лятото с ликуваща радост. Тогава градът се разтваряше към морето и изсипваше цялата си младеж върху плажовете. През това лято близкото море беше недостъпно и човешкото тяло нямаше право да изживее своите радости. Какво да се прави при тези условия? И този път Тару ни рисува най-вярната картина на тогавашния ни живот. Той, разбира се, следеше в общи линии напредъка на болестта и бе отбелязал добросъвестно, че в епидемията имаше обрат, тъй като радиото не съобщаваше вече за стотици умрели през седмицата, а за деветдесет и два, сто и седем и сто и двадесет смъртни случая на ден. „Вестниците и управниците се мъчат да надхитрят чумата. Въобразяват си, че й отнемат точки, понеже числото сто и тридесет е по-малко от деветстотин и десет.“ Тару описваше също някои трогателни и незабравими зрелища при епидемията; например тази жена, която в един пуст квартал със затворени капаци внезапно отворила прозореца над главата му, изпищяла пронизително два пъти и отново захлопнала капаците над потъналата в гъст мрак стая. Но, от друга страна, отбелязваше, че ментовите бонбони се били свършили по аптеките, защото мнозина ги смучели, за да се предпазят от зараза.

Продължаваше също да наблюдава любимите си герои. Съобщаваше, че старчето с котките също изживявало трагедия. Една сутрин се чули пушечни изстрели и както пишеше Тару, няколко храчки, но този път от сачми, убили повечето котки, а останалите, изплашени, избягали. Същия ден в обичайния час старецът излязъл на балкона, позачудил се, надвесил се над улицата, внимателно я огледал и разбрал, че трябва да почака. Ръката му нетърпеливо потупвала железния парапет на балкона. Почакал доста, накъсал хартия на малки парченца, влязъл вътре, пак се показал, постоял малко, после изведнъж се прибрал в стаята си, като хлопнал ядосано балконската стъклена врата. Същата сцена се повторила и през следващите дни, но по лицето на старчето се изписвала все по-ясно подчертана тъга и обърканост. След една седмица Тару напразно очаквал да се появи старецът — прозорците стояли упорито затворени и скривали една напълно понятна скръб. „По време на чума плюенето върху котки е забранено“ — такъв беше изводът в бележника.

Когато Тару се прибираше вечер, винаги беше сигурен, че ще срещне в хола на хотела мрачната физиономия на нощния пазач, който се разхождаше напред-назад. Пазачът не пропускаше да обърне внимание на всекиго, че е предвидил станалото в града. Тару признаваше, че го е чувал да предсказва нещастие, но му припомняше неговата идея за земетресение, на което старият пазач отговаряше: „Ох, стига да беше земетресение! Щеше да ни пораздруса хубаво и щеше да се забрави… Ще преброим колко са умрели, колко са останали живи, и край. Но тая мръсна болест! Дори здравите я носят в сърцата си!“

Самият директор не беше по-малко сломен. Възпрепятствуваните да напуснат града пътници отначало останаха в хотела. Но тъй като епидемията продължаваше, те малко по малко започнаха да се настаняват у приятели. И по същите причини, по които по-рано всички хотелски стаи бяха се напълнили, по-късно се опразниха, понеже в нашия град не пристигаха нови пътници. Тару остана един от малцината наематели и директорът никога не пропускаше случая да му подхвърли, че ако не е желанието да угоди на последните си клиенти, отдавна би затворил заведението. Често задаваше въпрос на Тару колко време смята, че ще трае епидемията. „Казват, че студовете не благоприятствуват за такива болести“ — отвръщаше Тару. Директорът изпадаше в ужас: „Но тук никога не хваща истински студ, господине! Значи, ще откараме още няколко месеца.“ Впрочем той беше сигурен, че пътниците дълго след това ще отбягват техния град. Тая чума щеше да съсипе туризма.

След кратко отсъствие в ресторанта отново се появи господин Отон, човекът-кукумявка, но придружен само от двете дресирани кученца. Тару научи, че госпожа Отон гледала и после погребала майка си и сега пазела карантина.

— Не ги обичам тия работи — оплака се директорът на Тару. — Карантина не карантина, но жената е съмнителна, следователно и те също.

Тару му обърна внимание, че погледнато така, всички са подозрителни. Но директорът настояваше на своето; по този въпрос становището му беше съвсем определено.

— Не, господине, ние с вас не сме съмнителни. Те обаче са.

Но господни Отон не така лесно променяше навиците си и този път чумата остана излъгана. Той влизаше в ресторанта все по същия начин, сядаше преди децата си и винаги ги наставляваше изтънчено и сурово. Само момченцето се беше променило наглед. Облечено в черно като сестра си, то седеше малко свито и сякаш беше умалено издание на баща си. Нощният пазач, които не обичаше господин Отон, заяви на Тару:

— Виждате ли го тоя! Ще пукне съвсем облечен. Няма да има нужда да го гласят. Дигат го направо.

Проповедта на отец Панлу също беше намерила място в бележника на Тару, само че със следния коментар: „Понятна ми е неговата очарователна разпаленост. Всяко бедствие винаги започва и свършва с малко красноречие. В началото още не сме го загубили, а в края — отново го придобиваме. Само през време на нещастието хората свикват с истината, тоест с мълчанието. Да почакаме.“

Накрая Тару пишеше, че дългият му разговор с доктор Рийо дал добри резултати, споменаваше по този повод за светлокестенявите очи на госпожа Рийо, майката, заявявайки, ни в клин, ни в ръкав, че поглед, в който има толкова доброта, винаги излиза по-силен от чумата и накрая посвещаваше дълги пасажи на пациента на Рийо стария астматик.

Бяха ходили у него заедно с доктора след тяхната среща. Старият посрещна Тару с насмешка и с потриване на ръце. Лежеше облегнат на възглавницата с двете тенджери нахут в скута си.

— Аха, ето още един! — рече той, като видя Тару. — Светът е тръгнал наопаки, повече доктори, отколкото болни. Защото чумата напредва, а? Кюрето има право, пада ни се.

На другия ден Тару отиде у него без предупреждение.

Ако съдим по записките на Тару, щом старият астматик, галантерист по занятие, станал на петдесет години, решил, че е работил достатъчно. Легнал и вече не станал от леглото. Астмата му обаче изискваше изправено положение. Доживя с малката си рента до седемдесет и пет години и беше все много бодър. Не можеше да понася часовниците, затова в къщата му нямаше нито един. „Часовникът — казваше той — е скъпо и глупаво нещо.“ Пресмяташе времето, особено най-важните за него часове — на яденето, с помощта на двете тенджери, едната от които сутрин при събуждането му биваше пълна с нахут. Почваше да пълни втората, зърно но зърно, с едно и също точно отмерено движение. Така измерваше времето и се ориентираше в деня. „Като напълня петнадесет тенджери, дохожда време за ядене. Проста работа.“

Ако вярваме на жена му, това негово призвание проличало още в ранна младост. Никога нищо не го интересувало: нито работата му, нито приятели, нито кафенета, нито музика, нито жени, нито разходки. Никога не бил излизал вън от града освен веднъж, когато му се наложило да отиде в град Алжир по семейни работи, но слязъл на най-близката до Оран гара и се върнал у дома си с първия влак. Не бил в състояние да продължи приключението.

На Тару, който се учудвал на монашеския му живот, той дал някакви обяснения в смисъл, че според нашата религия първата половина на човешкия живот е изкачване, а втората — слизане; при слизането дните не принадлежат вече на човека и могат да му бъдат отнети всеки момент и тъй като той е безсилен да направи нещо срещу това, най-добре е наистина нищо да не прави. Противоречието впрочем не го смущаваше, защото малко по-късно казал на Тару, че сигурно няма никакъв бог, иначе кюретата щели да бъдат излишни. Но от още някои разсъждения Тару доловил на що се дължи тази негова философия — ядосвало го честото събиране на помощи за църквата. Характеристиката му Тару завършваше, посочвайки едно негово, както изглежда, силно желание, което той няколко пъти изявил, а именно, че му се искало да достигне до дълбока старост.

„Светец ли е?“ — питаше се Тару. И сам си отговаряше: „Да, ако приемем, че светостта е съвкупност от навици.“

В същото време описваше твърде подробно един ден в чумавия град и по този начин даваше точна представа за заниманията и за живота на нашите съграждани през онова лято. „Никой не се смее, смеят се само пияните — пишеше Тару, — но затова пък прекалено много.“ После започваше описанието: „Призори над още спящия град минава лек полъх. В този пределен час между мъртвите през нощта и агонизиращите през деня чумата сякаш спира своя напън, за да си поеме дъх. Всички магазини са затворени. Само че върху някои има надпис: „Затворено поради чумата“, който показва, че те няма да бъдат отворени след малко заедно с другите. Вестникопродавците са още сънливи, не се провикват, а стоят облегнати по ъглите на улицата и като сомнамбули предлагат стоката си под светлината на уличните фенери. Не минава много и разсънени от първите трамваи, те се пръсват из града, размахвайки вестниците, в които крещи думата „чума“. „Ще продължи ли чумата до есента? Професор Б. отговаря: „Не.“ „Сто двадесет и четирима умрели — такава е равносметката през деветдесет и четвъртия ден на чумата.“

Въпреки недостига на хартия, който от ден на ден се изостря и принуждава някои периодични издания да намалят броя на страниците си, започна да излиза нов вестник „Вестоносец на епидемията“ със задача „да осведомява с добросъвестна безпристрастност гражданите за засилването и отслабването на болестта; да им доставя най-авторитетни изказвания за бъдещото развитие на болестта; да оказва подкрепа чрез своите страници на всички лица — познати и непознати, — които биха пожелали да поведат борба с бедствието; да поддържа духа у населението, да публикува нарежданията на властите, с една дума, да обедини усилията на всички за ефикасна борба срещу сполетялото ни зло“. В действителност този вестник много скоро се ограничи с публикации на реклами за нови, напълно сигурни препарати против чумата.

Към шест часа сутрин вестниците се продават по опашките, които се нареждат дълго преди отварянето на магазините, после в претъпканите трамваи, идващи от предградията. Трамваите са останали единственото превозно средство, движат се с голяма мъка, по платформите и стъпалата им пътниците висят на гроздове. Интересно нещо обаче — всички, доколкото им е възможно, гледат да стоят с гръб един към друг, за да избягнат взаимната зараза. По спирките трамваите изсипват купища мъже и жени, които бързат да се отдалечат един от друг и да останат сами. Често избухват сцени само поради лошото настроение на хората, станало вече хроническо.

След като минат първите трамваи, градът постепенно се разбужда, някои заведения се отварят, но над всеки тезгях висят надписи: „Кафе няма!“, „Носете си захарта“ и други такива. После се отварят и магазините, улиците се оживяват. И жегата стяга малко по малко юлското небе. Настъпва часът, когато онези, които нямат работа, се осмеляват да излязат по булевардите. Повечето от тях, изглежда, се мъчат да стъписат чумата, като се показват в най-изискано, богато облекло. Всеки ден към единадесет часа по главните градски артерии става парад от млади хора — мъже и жени, обзети от оная страстна жажда за живот, която се поражда при големите нещастия. Ако епидемията се разшири, моралът ще падне и ние отново ще видим миланските вакханалии край гробовете.

По пладне ресторантите за миг се напълват. Неуспелите да намерят място за сядане бързо се струпват пред вратите. Небето тъмнее от зной. Чакащите ред за ядене стоят в сянката на плътните сенници по дължината на нагрятата като пещ улица. Ресторантите се претъпкват, тъй като опростяват за мнозина въпроса за продоволствието. Но страхът от заразата си остава. Всички търпеливо и дълго бършат приборите за ядене. Преди известно време в някои ресторанти имаше надписи: „Тук съдовете се попарват с вряла вода“, но постепенно се отказаха от подобни уверения, понеже клиентите и без това идват. Впрочем всички посетители харчат на драго сърце парите си. Започват с най-фини вина или препоръчани за фини, поръчват най-скъпи предястия и се отдават на невъздържано ядене и пиене. Чух, че в един ресторант се е създала паника, защото един посетител се почувствувал зле, пребледнял, станал и залитайки, бързо изскочил навън.

Към два часа градът постепенно се обезлюдява и тогава тишината, прахът, слънцето и чумата си дават среща на улицата. Жегата се лее безспир край големите сиви сгради. Настават дълги затворнически часове, а след тях върху плъзналия из града бъбрив свят се стоварват жарки вечери. През първите дни на горещините, кой знае защо, случваха се и безлюдни вечери. Но сега първият прохладен полъх донася ако не надежда, поне облекчение. Всички излизат на улиците, говорят до изнемога, карат се или жадуват един за друг и под кървавото юлско небе нашият изпълнен с любовен шепот и предсмъртни вопли град се отдава на задушната нощ. Напразно всяка вечер един старец с филцова шапка и вратовръзка ходи из тълпата и неспирно повтаря с вдъхновение: „Бог е велик, елате при него.“ Всички се устремяват към нещо не така добре познато или което им се струва по-необходимо от бога. В началото, когато смятаха, че тая болест е като всяка друга, религията беше на висотата си. Но щом разбраха, че работата е сериозна, спомниха си за насладите. Падне ли нажеженият прашен здрач, безпокойството, изписано през деня по лицата, се превръща в някаква дива възбуда, в несръчна разюзданост, която хвърля в треска и млади, и стари.

И аз ставам като тях. Че какво! Смъртта не е нищо за хора като мене. Събитие, което доказва, че сме били прави.

Разговорът с доктор Рийо, за който Тару споменава в бележника си, се състоя по негово искане. Вечерта на срещата, чакайки го, докторът гледаше майка си, седнала чинно в един ъгъл на трапезарията. Там прекарваше тя деня след привършване на домакинската си работа. Скръстваше ръце на коленете си и чакаше. Рийо дори не беше сигурен, че чака него. Но щом той се появеше вкъщи, изражението на лицето й се изменяше. Мълчаливото вцепенение, отпечатък от дълъг живот, изпълнен с труд, се нарушаваше за миг. После лицето й отново се затваряше. Тази вечер тя гледаше през прозореца опустялата улица. Нощното осветление беше намалено с две трети. Тук-таме само мъждукаше слаба лампа и осветяваше потъналия в тъмнина град.

— Все така ли ще пестят осветлението, докато трае чумата? — попита госпожа Рийо.

— Вероятно.

— Дано не трае чак до зимата. Тогава би било тягостно.

— Да — рече Рийо.

Майка му спря поглед на челото му. Знаеше, че устните и свръхнапрежението през последните дни бяха набраздили лицето му.

— Трудно ли беше днес? — попита госпожа Рийо.

— О, както обикновено.

Както обикновено! А това значеше, че новият серум, изпратен от Париж, нямаше същата сила като първия и смъртните случаи се увеличаваха. Все още нямаха възможност да ваксинират предпазно други освен семейства, в които вече имаше болни от чума. Необходими бяха големи количества, за да бъдат инжектирани всички граждани. В повечето случаи набралите жлези не се пробиваха, оставаха твърди като камък и измъчваха болните. По-предната вечер се появиха два случая на някаква нова форма на болестта. Чумата ставаше белодробна. А в същия ден по време на едно съвещание смазаните от умора лекари настояваха и издействуваха от объркания префект да се вземат нови мерки, за да се избегне заразата от уста в уста при белодробната чума. Както обикновено, все още не знаеха нищо.

Той погледна майка си. Топлият поглед на кестенявите й очи му припомни дългогодишната майчина нежност.

— Страх ли те е, майко?

— На моята възраст няма от какво толкова да се боя.

— Дните са дълги, а аз не съм почти никога вкъщи.

— Нищо, че чакам, щом зная, че ще се върнеш. Когато те няма пък, мисля за онова, което вършиш. Имаш ли известие?

— Да, добре е, ако се съди по последната й телеграма. Но зная, че пише така, за да ме успокоява.

Звънна се. Рийо се усмихна на майка си и отиде да отвори. В полумрака на стълбищната площадка Тару приличаше на голяма сива мечка. Докторът покани госта да седне пред бюрото му, а самият той остана прав зад креслото си. Разделяше ги единствената запалена лампа в стаята, поставена на писалищната маса.

— Зная, че мога да говоря съвсем открито с вас — каза Тару без всякакво предисловие.

Рийо мълчаливо кимна.

— След петнадесет дни, най-много след месец, вие ще бъдете напълно безполезен тук; епидемията не е по силите ви.

— Вярно е — съгласи се Рийо.

— Организацията на санитарната служба не струва. Липсват ви хора и време.

Рийо призна, че и това е вярно.

— Научих, че префектурата предвижда нещо като гражданска мобилизация, за да застави годните за работа да участвуват в общото спасение.

— Добре сте осведомен. Надигна се обаче голямо недоволство и префектът се колебае.

— Защо не потърсите доброволци?

— И това направиха, но резултатите са незадоволителни.

— Направиха го по официален път, без сами те да си вярват. Липсва им въображение. Никога не схващат истинския мащаб на бедствията и средствата, които измислят, подхождат най-много за хрема. Ако ги оставим да действуват така, ще загинат те, а и ние заедно с тях.

— Възможно е — съгласи се Рийо. — Трябва обаче да ви кажа, че помислиха също да използуват за черната работа затворници.

— Предпочитам свободни хора.

— И аз. Но защо всъщност?

— Ужасявам се от смъртните присъди.

Рийо погледна Тару.

— Тогава? — рече той.

— Тогава аз имам план за създаване на доброволни санитарни отреди. Възложете ми тая работа и нека оставим администрацията настрана. Впрочем тя и без това е претрупана. Имам почти навред приятели, те ще образуват първото ядро. Естествено и аз ще вляза в него.

— Разбира се, вие не се съмнявате — каза Рийо, — че аз приемам с радост. Имаме нужда от помощ, особено санитарите. Аз се наемам да убедя префекта. Всъщност те нямат избор. Но…

Той се замисли.

— Но вие добре знаете, че тази работа може да бъде смъртоносна. Длъжен съм да ви предупредя. Добре ли размислихте?

Тару го гледаше със сивите си спокойни очи.

— Какво мислите за проповедта на отец Панлу, докторе?

Въпросът беше зададен непринудено, Рийо също отговори непринудено:

— Прекалено дълго съм работил из болниците, за да мога да прегърна идеята за колективното наказание. Но знаете ли, понякога християните говорят някои неща, без да ги вярват в действителност. По-добри са, отколкото се показват.

— Обаче и вие мислите като отец Панлу, нали, че чумата има и своите добри страни, че ни отваря очите, принуждава ни да мислим.

Докторът поклати нетърпеливо глава.

— Както всяка друга болест. Което важи за всички злини на света, важи и за чумата. Може да извиси духовно някого. Но когато човек вижда каква нищета и какво страдание носи, трябва да е луд, сляп или подъл, за да се примири с чумата.

Рийо беше повишил тона съвсем леко, но Тару направи движение с ръка, сякаш за да го успокои. Той се усмихна.

— Да — продължи Рийо, като вдигна рамене. — Но вие не ми отговорихте. Размислихте ли?

Тару се понамести в креслото и наклони глава към лампата.

— Вярвате ли в бога, докторе?

Въпросът пак бе зададен непринудено, но този път Рийо се поколеба.

— Не, но какво значение има това. Намирам се в мрак и се опитвам да прозра в него. От дълго време не намирам вече това за оригинално.

— И точно това ви разделя с Панлу, нали?

— Не вярвам. Панлу е образован човек. Не е виждал достатъчно хора да умират и затова говори от името на една истина. Но най-обикновеният селски свещеник, който напътствува своите енориаши и е чувал как диша един умиращ, мисли като мене. Той ще се бори със страданието, вместо да доказва, че то ни възвисява.

Рийо стана, сега лицето му беше в сянка.

— Да оставим това, тъй като вие не искате да ми отговорите.

Тару се усмихна от креслото си:

— Мога ли да ви отговоря чрез един въпрос?

На свой ред и докторът се усмихна.

— Обичате загадъчността — рече той. — Кажете.

— Защо вие самият проявявате такава самопожертвувателност, щом не вярвате в бога? Вашият отговор може би ще ми помогне да ви отговоря и аз.

Все така застанал в сянката, Рийо каза, че вече му е отговорил ако вярваше в някакъв всемогъщ бог, би престанал да лекува хората, оставяйки тази грижа нему. Но никой в света, никой, дори самият Панлу, който си въобразява, че вярва, не вярва в такъв бог, защото никой не се изоставя напълно в ръцете му, и Рийо смята, че поне в това отношение е на прав път, като се бори срещу мирозданието такова, каквото е.

— А! — каза Тару. — Така ли си представяте вашата професия?

— Горе-долу — отвърна Рийо, като излезе на светло.

Тару подсвирна тихичко и докторът го погледна.

— Да — рече той, — сигурно си казвате, че съм самонадеян. Но повярвайте, аз съм самонадеян точно колкото е нужно. Не зная какво ме чака, нито какво ще дойде след всичко това. Зная само, че в момента има болни и трябва да се лекуват. После ще разсъждаваме — и те, и аз. Но най-належащото е да ги лекувам. Браня ги колкото мога, това е всичко.

— Срещу кого?

Рийо се извърна към прозореца. Не виждаше, а по-скоро отгатваше в далечината морето с по-тъмната ивица край хоризонта. Усещаше безкрайна умора, а в същото време се бореше с внезапно обзелото го неразумно желание да се довери малко повече на този странен човек, когото чувствуваше близък като брат.

— Не зная, Тару, кълна ви се, че съвсем не зная. Когато се записах да следвам медицина, направих го някак без да се замислям, защото имах нужда, защото това е професия като всяка друга, една от тези, към които младите хора се стремят. А може би и защото беше особено трудно постижима за един работнически син като мене. А после трябваше да видя как се умира. Знаете ли, че има хора, които отказват да умрат? Чували ли сте някоя жена да вика: „Не искам!“ в момента, когато умира? Аз съм чувал. И тогава забелязах, че не ще мога да свикна с това. Бях още млад и мислех, че се отвращавам от самия световен порядък. После станах по-скромен. Но все още не съм свикнал да гледам как умира човек. Нищо повече не зная. Но в края на краищата…

Рийо замълча и седна. Усещаше устата си пресъхнала.

— В края на краищата? — попита тихо Тару.

— В края на краищата… — поде докторът, но пак се поколеба, загледан внимателно в Тару — понеже ред в тоя свят слага единствено смъртта, може би за самия бог е по-добре да не вярваме в него, а да се борим с всички сили срещу смъртта, без да вдигаме очи към небето, откъдето той гледа мълчалив — ето това е нещо, което човек като вас може да разбере, нали?

— Да — каза Тару, — мога да го разбера. Вашите победи все пак ще бъдат винаги временни, там е работата.

Лицето на Рийо се помрачи.

— Винаги, зная това. Но не е основание да спрем борбата.

— Не, не е основание. Ясно ми е обаче какво представлява тая чума за вас.

— Да — каза Рийо, — нескончаемо поражение.

Тару се вгледа един момент в него, после стана и се отправи с тежки стъпки към вратата. Рийо тръгна след него, а когато го доближи, Тару, вперил поглед в краката си, попита:

— Кой ви научи на всичко това, докторе?

Отговорът последва незабавно:

— Страданието.

В преддверието Рийо каза, че също ще излезе, за да посети един болен в крайните квартали. Тару предложи да го придружи и Рийо прие. На тръгване се показа госпожа Рийо и докторът й представи госта.

— Един мой приятел — рече той.

— О — каза госпожа Рийо, — много ми е приятно.

Когато тя си отиде, Тару се извърна след нея. На стълбището автоматът на осветлението не работеше, докторът напразно натискаше копчето. Стълбите тънеха в мрак. Той се питаше дали това не е нова мярка за пестене на електрическия ток. Не се знаеше. От известно време всичко се разваляше — и в къщите, и в града. Може би вратарите нехаеха, но главното е, че нашите съграждани не се грижеха вече за нищо. Но докторът не успя да си зададе повече въпроси, защото гласът на Тару прозвуча зад него:

— Още една дума, докторе, макар че може да ви се стори смешно: вие сте напълно прав.

Рийо вдигна рамене в тъмното.

— Знам ли. Но вие откъде знаете?

— О — отвърна Тару безстрастно, — аз съм врял и кипял в живота.

Докторът се спря, Тару се плъзна на стъпалото зад него и се задържа, като се улови за рамото му.

— Мислите ли, че знаете всичко за живота?

Същият спокоен глас отвърна в тъмнината:

— Да.

Когато излязоха на улицата, видяха, че е твърде късно, може би беше единадесет часът. Градът мълчеше, населен с трепети. Някъде далеч отекна звън на линейка. Качиха се в колата и Рийо запали мотора.

— Ще трябва — обади се той — да дойдете утре в болницата, за да ви ваксинираме. Но за да приключим разговора, преди да се забъркате в тая история, имайте пред вид, че изгледите да се измъкнете жив са едно към три.

— Такива изчисления нямат смисъл, докторе, знаете го, както и аз. Преди сто години чумна епидемия унищожила всички жители на един персийски град с изключение на човека, който миел мъртвите тела, макар че той никога не прекъснал работата си.

— Късмет, това е то, — Гласът на Рийо внезапно беше станал по-глух. — Вярно е, че за тези неща още нищо не знаем.

Навлизаха в предградието. Фаровете осветяваха безлюдните улици. Спряха. Рийо попита своя спътник иска ли да влезе с него и Тару отговори утвърдително. Лицата им се открояваха под бледото небе. Внезапно Рийо се засмя дружески.

— Кажете, Тару — рече той, — кое ви кара да се залавяте с това?

— Не зная. Морален подтик може би.

— Кой точно?

— Отзивчивостта.

Тару свърна към къщата и Рийо видя лицето му чак когато влязоха в стаята на стария астматик.

Още на другия ден Тару се залови за работа и състави първия отред, който бе последван от много други.

Повествователят обаче няма намерение да придава на санитарните отреди по-голямо значение, отколкото те имаха. Вярно е, че на негово място мнозина от нашите съграждани биха се поддали на изкушението да преувеличат днес тяхната роля. Но разказвачът е по-скоро склонен да мисли, че като предаваме прекалено голяма стойност на хубавите дела, ние признаваме косвено силата на злото. Защото може да се предположи, че добрите дела са ценни само поради това, че са редки, а злостта и безразличието са много по-чести двигатели при постъпките на хората. А разказвачът не споделя това убеждение.

Бедите в този свят идат почти винаги от невежеството и доброжелателството, ако не е просветено, може да причини толкова пакости, колкото и зложелателството. Хората са по-скоро добри, отколкото лоши, но всъщност не там е въпросът. Те са невежи повече или по-малко и ето кое ние наричаме порок или добродетел; най-безнадежден порок наблюдаваме, когато невежеството смята, че знае всичко и има право да убива. Душата на убиеца е сляпа — няма истинска доброта, нито красива любов без възможно най-дълбоко проникновение.

Затова заслугата на санитарните отреди, които се създадоха по почин на Тару, трябва да бъде оценена безпристрастно. Затова разказвачът не ще се впусне да пее хвалебствия за волята и героизма на доброволците, тъй като им придава само разумно значение. Ще продължи обаче да разказва за тези разкъсани и неудовлетворени човешки сърца, сърцата на всички наши съграждани през времето на чумата.

Онези, които се посветиха на доброволната санитарна служба, нямаха кой знае каква голяма заслуга, защото знаеха, че друго нищо не може да се прави и щеше да бъде невероятно, ако не вземеха такова решение. Отредите помогнаха на нашите съграждани да опознаят по-добре чумата и отчасти ги убедиха, че дошла ли е веднъж, трябва да направим всичко възможно да се борим с нея. Тъй като чумата стана по този начин задължение за някои, тя показа какво представлява всъщност за всички.

Дотук добре. Но никой не казва браво на един учител, загдето е научил учениците си, че две и две правят четири. Ще го похвалят може би за това, че е избрал тази хубава професия. Нека кажем тогава, че беше похвално решението на Тару и на някои други да докажат, че две и две правят четири, вместо да направят обратното, но трябва да добавим, че те проявяваха същата добронамереност на учителя, както всички ония, които имат сърце като неговото, а за чест на човешкия род те са по-многобройни, отколкото предполагаме — такова е поне убеждението на разказвача. Последният си дава много добре сметка какво възражение може да му се направи — тези хора рискуваха живота си. Но винаги настъпва един момент в човешката история, когато онзи, който се осмели да каже, че две и две правят четири, бива наказан със смърт. Учителят го знае добре. Обаче въпросът не е да се знае каква е наградата или наказанието за подобно умозаключение. Въпросът е да се знае дали две и две наистина правят четири, да или не. Нашите съграждани, които тогава изложиха живота си на опасност, трябваше да решат дали чумата е налице, да или не, и дали трябваше да се борят с нея, да или не…

Много нови проповедници се навъдиха в нашия град, които казваха, че всички мерки са излишни и трябва да се примирим с неизбежното. Тару, Рийо и техните приятели, макар да отговаряха това или онова, знаеха едно: налага се борба под една или друга форма, а не примирение. Целият въпрос беше да се попречи на колкото може повече хора да умрат и да познаят окончателната разлъка. Начинът беше само единна борба с чумата. От тая истина нямаше защо да се възхищаваме, тя представляваше обикновена последица.

Затова естествено беше старият лекар Кастел да вложи цялата си вяра и енергия, за да получи местен серум с подръчни средства. Той и Рийо се надяваха, че серумът, изработен от посевките на действуващия микроб, ще влияе по-пряко, отколкото получаваните отвън серуми, тъй като микробът се различаваше малко от класическия чумен бацил. Кастел се надяваше да получи своя серум в най-скоро време.

Затова естествено беше и Гран, у когото нямаше нищо героично, да създаде нещо като канцелария на санитарните отреди. Част от отредите, които Тару състави, се посветиха на превантивната работа в свръхнаселените квартали. Опитваха се да наложат нужната хигиена, проверяваха колко тавани и мазета не са обеззаразени. Друга част от отредите подпомагаха лекарите при посещенията им по домовете, осигуряваха пренасянето на чумавите в болниците и дори по-късно, по липса на специализиран персонал, сами извозваха болните и мъртвите. Всичко това изискваше регистрация и статистика, която Гран се нае да върши.

От тази гледна точка разказвачът смята, че Гран в по-голяма степен от Рийо и Тару се очерта като истински представител на тази дискретна добродетел, вдъхновяваща санитарните отреди. Без никакво колебание, с присъщата му отзивчивост той прие да участвува. Поиска само да му се възложи нещо по-дребно. За другото се чувствуваше твърде стар. Можеше да отдели време от шест до осем вечер. И се учуди, че Рийо му благодари толкова горещо: „Не е голяма работа! Има чума, трябва да се браним, ясно. Ех, ако всичко беше тъй просто!“ И той пак се залавяше с първото изречение на книгата си. Вечер, след като работата с болничните листове биваше привършена, Рийо разговаряше понякога с него. По-късно и Тару се присъедини към техните разговори и Гран започна с все по-явно удоволствие да се доверява на двамата си другари. Те от своя страна следяха с интерес търпеливата му работа, която той не прекъсваше и в разгара на чумата. За тях тя беше също един вид разтуха.

„Как е амазонката?” — питаше често Тару, на което Гран неизменно отговаряше с пресилена усмивка: „Препуска, препуска.“ Една вечер Гран заяви, че се е отказал окончателно от прилагателно „напета“ и го замества със „стройна“.

— По-конкретно е — добави той.

При друг случай прочете на двамата си слушатели фразата, променена така:

— „В едно прекрасно майско утро една стройна амазонка, яхнала великолепна дореста кобила, прекосяваше цветните алеи на Болонската гора.“

— Така я виждаме по-добре, нали? — говореше Гран. — Затова предпочетох „в едно майско утро“, защото, като кажем „през месец май“, удължаваме фразата и се отдалечаваме от представата за тръс.

После той се показа много загрижен за прилагателното „великолепна“. Според него то не беше достатъчно силно и той търсеше дума, която наведнъж да покаже пищната кобила, която виждаше във въображението си. „Дебела“ не вървеше, беше конкретно, но изопачаваше смисъла. По едно време го изкушаваше „лъскава“, обаче стори му се, че се губи ритъмът. Една вечер Гран обяви тържествено, че е намерил: „Една черна дореста кобила.“ Черното според него загатваше сдържано за елегантността.

— Не може — каза Рийо.

— Защо?

— Дореста не показва раса, а цвят.

— Какъв цвят?

— Не зная, но във всеки случай не черен цвят.

Гран изглеждаше твърде огорчен.

— Благодаря — рече той, — добре, че ми казахте. Но виждате, нали, колко е трудно.

— Какво ще кажете за „разкошна“? — намеси се Тару.

Гран го погледна, той обмисляше.

— Да — рече той, — да!

И постепенно усмивка засия по лицето му.

Малко време след този разговор той призна, че думата „цветни“ го смущава. Тъй като не познаваше други градове освен Оран и Монтелимар, разпитваше приятелите си как изглеждат цветните алеи на Болонската гора. Откровено казано, нито Рийо, нито Тару бяха оставали някога с впечатлението, че тези алеи са цветни, но убеждението, с което Гран говореше, ги разколеба. Чиновникът се чудеше на тяхната неувереност.

— Само хората на изкуството умеят да гледат.

Веднъж докторът го завари много възбуден. Беше наместил „цветните“ с „потънали в цвят“. Потриваше, от радост ръце:

— Най-сетне виждат се, усещат се. Шапки долу, господа!

И той тържествено прочете фразата:

— „В едно прекрасно майско утро една стройна амазонка, яхнала разкошна дореста кобила, пресичаше потъналите в цвят алеи на Болонската гора.“

Но прочетено на глас, изречението изглеждаше претоварено и Гран малко позаекна. Седна сломен. После поиска позволение от доктора да си отиде. Имаше нужда да поразмисли.

Впоследствие се узна, че точно по това време той е показал в службата си признаци на разсеяност, които в такъв един момент на усилна работа при намален персонал в кметството са били преценени като нежелателни. Допуснал някои пропуски и началникът го упрекнал строго, напомняйки му, че му се плаща, за да върши работа, която всъщност той не върши.

— Изглежда — добавил началникът, — че сте се нагърбили с доброволческа работа в санитарните отреди извън службата. Това не ме интересува. Интересува ме работата ви тук. Най-добрият начин да бъдете полезен при тези ужасни обстоятелства, е да си гледате добре работата. Иначе другата ви работа е безполезна.

— Той е прав — рече Гран на Рийо.

— Да, прав е — съгласи се докторът.

— Но аз съм разсеян и не зная как да оправя края на изречението!

Беше мислил да махне „Болонската“, смятайки, че всеки ще разбере за коя гора се отнася, но тогава краят на фразата се свършваше с думата цветя, която всъщност се отнасяше до „алеи“, спираше се също така на варианта „алеите на гората, отрупани с цвят“, но мястото на „гората“ между едно съществително, едно причастие и два предлога стоеше като трън в очите му. Наистина имаше вечери, когато той изглеждаше по-уморен от Рийо.

Да, уморен беше от тия изцяло поглъщащи го търсения, но не преставаше да прави изчисленията и статистиките, от които санитарните отреди се нуждаеха. Всяка вечер търпеливо подреждаше получения цифров материал, изразяваше го графически и се блъскаше усилено да даде колкото може по-ясна представа за положението. Твърде често отиваше в болницата, намираше Рийо и му искаше маса в някой кабинет или в амбулаторията. Настаняваше се там с книжата си, точно както се настаняваше пред бюрото си в кметството, и в сгъстения от дезинфекционни средства и от самата болест въздух размахваше по същия начин изписаните листове, за да изсуши мастилото по тях. В такива моменти добросъвестно се опитваше да не мисли за своята амазонка и да върши само належащото.

Да, ако е вярно, че хората се нуждаят от примери и образци, които да наричат герои, и ако в нашата история непременно трябва да има един такъв, разказвачът предлага именно този незначителен, безличен герой, който нямаше нищо друго освен доброто си сърце и своя смешен наглед идеал. По този начин истината ще получи своето две и две — своя сбор четири, а героизмът — второстепенното място, което му се и полага — веднага след, но никога преди благородния стремеж за щастие. Така и този летопис ще получи истинския си характер, който трябва да показва, че е написан с най-добри намерения, сиреч с чувства нито открито злонамерени, нито пък прекалено възторжени, каквито понякога хората некрасиво изразяват при зрелища.

Така поне мислеше доктор Рийо, когато четеше във вестниците или слушаше по радиото призивите и насърченията, които външният свят отправяше към чумавия град. Едновременно с помощите, идещи по суша и по въздуха, всяка вечер пресата и радиовълните сипеха съчувствия и възхищения върху усамотения занапред град. И всеки път този тон, подхождащ повече за епопея или за реч по случай награждаване, дразнеше доктора. Знаеше, че тази загриженост не е престорена. Лошото е, че тя можеше да се изрази само с общоприетия език, с който хората се опитват да изразят това, което ги свързва с човечеството. А този език не можеше да се приложи към дребните ежедневни усилия на Гран например, понеже не можеше да даде представа за значението на човек като него през време на чумата.

Понякога в полунощ сред дълбоката тишина на опустелия град, преди да легне и да се отдаде на своя кратък сън, докторът завърташе копчето на радиото. Непознати братски гласове от всички краища на света през хиляди километри се опитваха неумело да изкажат своето съчувствие и го изказваха наистина, но в същото време разкриваха ужасното безсилие, в което изпада всеки човек, когато иска да сподели нечие невидимо за него страдание. „Оран! Оран!“ Този зов напразно пресичаше моретата, Рийо напразно стоеше нащрек — тутакси започваше голословното красноречие, и подчертаваше още по-добре непреодолимата преграда, която правеше Гран и говорителя чужди един на друг. „Оран! Да, Оран! Уви, не — мислеше докторът, — остава ни само едно — да обичаме или да умрем заедно. Няма друг изход. Другите хора са много, много далеч от нас.“

Преди да стигнем до връхната точка на чумната епидемия, когато болестта напрягаше всички свои сили, за да ги хвърли в града и да го завладее окончателно, остава ни да разкажем за дългите, отчаяни и еднообразни усилия на хора като Рамбер, стремящи се да намерят отново щастието си и да изтръгнат от чумата оная част от самите себе си, която бранеха от всякакво посегателство. Това беше техният начин да се борят срещу заплахата от заробване и макар този вид отказ наглед да не беше тъй резултатен, както другият, разказвачът е на мнение, че и той не е без значение и свидетелствува със самото си безсмислие и противоречие за това колко гордост се таеше у всеки от нас по онова време.

Рамбер се мъчеше да попречи на чумата да го плени. След като се убеди, че не може да излезе от града по законен път, той реши, както заяви и на Рийо, да използува други средства. Започна от сервитьорите в кафенетата. Те знаят винаги всичко. Но първите, които запита, го поставиха в течение най-напред на строгите наказания, които се предвиждаха за такива опити. В един случай дори го взеха за провокатор. Работата понапредна чак когато журналистът срещна Котар у доктор Рийо. През този ден пак бяха обсъждали с Рийо напразните му постъпки пред административните власти. Няколко дни по-късно Котар срещна Рамбер на улицата и го заговори с оная сърдечност, която влагаше напоследък в отношенията си с всички.

— Все още нищо ли? — попита той.

— Нищо.

— Не може да се разчита на учрежденията. Не са създадени да разберат човека.

— Вярно е. Търся друго, но е мъчно.

— Да, ясно! — рече Котар.

Знаел един канал и тъй като Рамбер остана учуден, той му обясни, че от дълго време посещава кафенетата в Оран, има много приятели и е осведомен за съществуването на една организация, която се занимава с такъв вид начинания. Работата се състоеше в това, че Котар, чиито разходи бяха започнали да надминават приходите, беше се замесил в контрабандни сделки с продукти, подлежащи на разпределение. Препродаваше цигари и лошокачествени спиртни напитки и тъй като цените на тези стоки непрекъснато се покачваха, той забогатяваше.

— Сигурен ли сте в това? — попита Рамбер.

— Да, щом ми предложиха.

— Че как така не се възползвахте?

— Не ставайте подозрителен — рече Котар добродушно, — не се възползувах, защото не искам да замина оттук. Имам си съображения.

И след като помълча, добави:

— Защо не ме запитате какви ми са съображенията?

— Мисля — рече Рамбер, — че това не е моя работа.

— В известен смисъл то наистина не ви засяга. Но в друг… Както и да е, едно е важно, че откакто върлува чумата, аз се чувствувам по-добре тук.

Другият не го остави да се доизкаже.

— Как да се свържа с тази организация?

— Не е лесно — каза Котар, — елате с мене.

Часът беше четири следобед. Градът бавно пламтеше под тежкото небе. Щорите на магазините бяха спуснати, уличните платна пусти. Котар и Рамбер навлязоха в сводестите улици и дълго вървяха, без да продумат. В тия часове на деня чумата ставаше невидима. Тишината, липсата на ярки цветове и движения можеха да се дължат колкото на бедствието, толкова и на летния зной. Не се знаеше от какво въздухът беше тъй тежък — дали от надвисналата заплаха, или от праха и жегата. Трябваше да се вгледаш и да наблюдаваш, за да откриеш чумата. Тя се издаваше само чрез отрицателни признаци. Котар, който добре се разбираше с нея, обърна например внимание на Рамбер върху липсата на кучета — в нормално време те лежаха с изплезени езици по праговете на пътните врати и търсеха несъществуваща прохлада.

Поеха по булевард Палмие, пресякоха Плас д’Арм и се спуснаха към моряшкия квартал. Вляво под полегат навес от грубо жълто платно се гушеше кафене, боядисано със зелена боя. Котар и Рамбер влязоха, бършейки потните си чела. Седнаха върху сгъваеми градински столове пред зелена металическа маса. Помещението беше съвсем празно. Из въздуха бръмчаха мухи. Един папагал с увиснала перушина седеше омаломощен на пръчицата си в жълт кафез, поставен на неустойчивия тезгях. По мръсните, замрежени с гъсти паяжини стени висяха стари батални картини. По всички ламаринени маси, на тяхната също, току пред самия Рамбер, имаше кокоши курешки, чийто произход той не можеше да си обясни до момента, когато в един тъмен ъгъл се събори нещо и един великолепен петел изскочи и размаха криле.

Горещината сякаш се засили. Котар съблече сакото си и почука на масата. Дребно човече, чието тяло се губеше в дълга синя престилка, се показа от дъното, поздрави Котар отдалеч, щом го видя, ритна силно петела, който се разкряка, и като доближи, попита какво ще обичат господата. Котар поръча бяло вино и се осведоми за някой си Гарсиа. Дребосъкът каза, че от няколко дни Гарсиа не е идвал в кафенето.

— Смятате ли, че ще дойде тази вечер?

— Ех, откъде да му зная намеренията! Но нали ви е известно по кое време идва обикновено?

— Да, всъщност не е толкова важно. Исках само да го запозная с един приятел.

Келнерът отърка влажните си ръце в престилката.

— Господинът също ли се занимава със сделки?

— Да — рече Котар.

Дребосъкът изсумтя:

— Тогава елате пак тази вечер. Ще пратя момчето да му каже.

Когато си тръгнаха, Рамбер попита за какви сделки става дума.

— За контрабанда, то се знае. Прекарват стоки през градските врати. Продават ги на високи цени.

— Браво — рече Рамбер. — Сигурно имат съучастници?

— Именно.

Вечерта щорите бяха вдигнати, папагалът подскачаше в кафеза си, а край ламаринените маси седяха мъже по ризи. При влизането на Котар един от тях с килната назад сламена шапка и с разкопчана риза, под която се виждаха гърдите му с цвят на изпечена земя, се надигна и тръгна насреща му. Имаше правилно, изгоряло от слънцето лице, черни, малки очи, бели зъби и два-три пръстена по ръцете си. Изглеждаше към тридесетгодишен.

— Здрасти — рече той, — да се почерпим на крак.

Пресушиха по три чаши мълчаливо.

— Да бяхме излезли? — предложи Гарсиа.

Слязоха към пристанището и Гарсиа попита за какво са го търсили. Котар каза, че иска да го срещне с Рамбер не за сделка, а само за „едно излизане“, както той се изрази. Гарсиа гледаше напреде си и пушеше. Зададе въпроси и говорейки за Рамбер, казваше „той“, без да дава вид, че забелязва присъствието му.

— Защо иска да замине?

— Жена му останала във Франция.

— А!

И като помълча.

— Какво работи?

— Журналист.

— Хората от тоя занаят приказват много.

Рамбер мълчеше.

— Той ми е приятел — рече Котар.

Вървяха, без да говорят. Стигнаха до пристанището, чийто вход беше преграден с висока телена мрежа. Но те се запътиха към едно малко павилионче, откъдето се разнасяше миризма на риба — там се продаваха пържени сардини.

— Тъй или иначе — каза в заключение Гарсиа, — това не е работа за мене, а за Раул. Трябва да го намеря. Но не е лесно.

— Да не би да се крие? — живо попита Котар.

Гарсиа не отговори. Пред павилиончето той се спря и за пръв път се обърна към Рамбер.

— В другиден в единадесет часа на ъгъла на митническото управление в горната част на града.

Понечи да си тръгне, но се обърна към двамата и заяви равнодушно:

— Ще има разноски.

Установяваше само един факт.

— Разбира се — съгласи се Рамбер.

След това журналистът поблагодари на Котар.

— Няма защо — отвърна Котар весело. Прави ми удоволствие да ви услужа. Пък и нали сте журналист, ще ми се отплатите някой ден.

Два дни по-късно Рамбер и Котар изкачваха широките голи улици към височините на нашия град. Една част от митническото управление беше превърната в болница и пред главния вход чакаха хора, които напразно се надяваха да посетят болните или да научат нещо за състоянието им, макар тези сведения да губеха всеки час валидността си. В тая навалица едни идваха, други си отиваха и можеше да се допусне, че това обстоятелство не е било без значение при назначаване тук именно срещата на Гарсиа и Рамбер.

— Чудя се на това ваше упорство да си заминете — каза Котар. — Всъщност тук стават интересни работи.

— Не и за мене — отвърна Рамбер.

— Е, разбира се, има известен риск. Но най-сетне и преди чумата при пресичане на многолюдни кръстовища пак бяхме изложени на опасност.

В този момент автомобилът на Рийо спря до тях. Караше го Тару, а Рийо седеше задрямал. Събуди се и запозна Тару с Рамбер.

— Ние се познаваме — каза Тару, — живеем в един и същ хотел.

И предложи на журналиста да го отведе в града.

— Благодаря, имаме тук една среща.

Рийо погледна Рамбер.

— Да, да — рече той.

— Аха — учуди се Котар, — докторът, значи, е в течение.

— Ето го и съдебния следовател — предупреди Тару, обръщайки се към Котар.

Лицето на Котар се промени. Господин Отон слизаше наистина по улицата и се приближаваше с енергична, но умерена крачка. Мина край тях, като поздрави със сваляне на шапка.

— Добър ден, господин следователю! — обади се Тару.

Следователят отвърна с добър ден на седналите в колата и като погледна към Котар и Рамбер, застанали по-назад, кимна важно с глава. Тару представи рентиера и журналиста. Следователят вдигна за миг очи към небето, въздъхна и заяви, че са настъпили много печални дни.

— Казаха ми, господин Тару, че сте се заели с предпазните мерки. Не съм наклонен много да одобря това. Мислите ли, докторе, че болестта ще се разпространи?

Рийо отговори, че се надява това да не стане и следователят изрази същата надежда, неведоми са пътищата на провидението. Тару го запита дали събитията не са увеличили неговата работа.

— Напротив, така наречените криминални дела намаляват. Понастоящем разследвам само сериозни нарушения на новите разпоредби. Старите закони се спазват като никога досега.

— То е, защото, сравнени с новите, от немай-къде ни се струват по-добри.

Следователят изостави мечтателната поза, която беше заел, с поглед, зареян в небето. Той изгледа хладно Тару.

— Какво от това? — рече той. — Не е важен законът, а присъдата. Без това не може.

— Този човек е враг номер едно — заяви Котар, когато следователят отмина.

Колата на Рийо потегли.

След малко Рамбер и Котар видяха, че се зададе Гарсиа. Той се приближи, без да поздрави, само каза:

— Трябва да се почака.

Хората около тях, повечето жени, стояха мълчаливи. Почти всички носеха кошнички с нещо за ядене с напразната надежда да ги предадат на своите близки и с още по-безумната мисъл, че болните ще изядат донесеното. На вратата пазеха въоръжени часовои, а от време на време някакъв странен писък изпълваше двора на казармата. Чакащите тутакси обръщаха тревожни лица към болничното помещение.

Тримата мъже наблюдаваха тази картина, когато едно отсечено твърдо „добър ден“ ги накара да се обърнат. Въпреки горещото време Раул беше облечен официално. Носеше двуреден костюм от тъмен плат и плъстена шапка с обърната периферия. Беше едър и снажен, с бледо лице, кафяви очи и стиснати устни. Говореше някак бързо и точно.

— Слезте към града — рече той. — Гарсиа, ти можеш да си вървиш.

Гарсиа запали цигара и ги изчака да се отдалечат. Тримата тръгнаха бързо, като съгласуваха крачките си със застаналия в средата Раул.

— Гарсиа ми обясни — заговори той. — Може да се уреди. Но ще ви струва десет хиляди франка.

Рамбер отвърна, че е съгласен.

— Да обядваме заедно утре в испанската гостилница в моряшкия квартал.

Рамбер прие и Раул му стисна ръката, като за пръв път се усмихна. Когато той си тръгна, Котар се извини — нямало да бъде свободен на другия ден, впрочем и Рамбер едва ли щял да има вече нужда от него.

Когато на следващия ден журналистът влезе в испанската гостилница, всички обърнаха глави да го изгледат. Тази полутъмна изба, намираща се в долния край на жълта напечена от слънцето уличка, се посещаваше само от мъже, и то повечето испанци. Но щом седналият в дъното Раул махна с ръка и журналистът се запъти към неговата маса, любопитството по лицата на присъствуващите изчезна и те отново се наведоха над чиниите си. Раул беше с някакъв висок човек, мършав и лошо обръснат, който имаше неимоверно широки рамене, конско лице и оредели коси. От запретнатите ръкави на ризата му се подаваха сухи ръце, обрасли с черни косми. Той кимна три пъти, когато Раул му представи Рамбер. Името му не бе произнесено. Раул наричаше само „нашия приятел“.

— Нашият приятел смята, че ще може да ви помогне. Той ще ви…

Раул прекъсна думите си, защото сервитьорката се доближи да приеме поръчката на Рамбер.

— Ще ви свърже с двама приятели, които ще ви запознаят с наши хора измежду пазачите. Но това ще е всичко. Необходимо е пазачите сами да преценят кога моментът ще бъде благоприятен. Най-добре е да останете няколко нощи у единия от тях, той живее близо до градските врати. Преди това нашият приятел ще ви уреди среща със съответните лица. Когато всичко бъде свършено, с него ще уредите и сметката.

Приятелят пак кимна с конската си глава, без да спира да мачка с вилица салатата от домати и чушки и да гълта лакомо. После заговори с леко испанско произношение. Предложи на Рамбер да се срещнат след два дни в осем часа сутринта при входа на катедралата.

— Значи, още два дни — въздъхна Рамбер.

— Работата не е лесна — каза Раул. — Трябва да се намерят хората.

Конската глава потвърди същото и Рамбер, ще не ще, се съгласи. Останалото време от обеда премина в търсене на тема за разговор. Но когато Рамбер научи, че конската глава е футболист, всичко тръгна по мед и масло. Той самият дълго време беше играл футбол. Така че заговориха за шампионата на Франция, за качествата на професионалните английски отбори и за системата „дубъл ве“. В края на обеда конската глава съвсем се разпали, обръщаше се към Рамбер на „ти“ и го уверяваше, че по-добро място в един отбор от централен полузащитник няма.

— Нали разбираш — говореше той, — централният полузащитник организира нападението, а да организираш нападението, това е истинският футбол.

И Рамбер се съгласяваше, макар винаги да бе играл като център нападател. Разговорът беше прекъснат от радиото, което, след като дълго свири под сурдинка сантиментални мелодии, съобщи, че предната вечер чумата е отнесла сто тридесет и седем жертви. Никой от присъствуващите не прояви вълнение. Конската глава сви рамене и се надигна от мястото си. Раул и Рамбер го последваха.

На раздяла централният полузащитник стисна енергично ръката на Рамбер.

— Казвам се Гонзалес — представи му се той.

Следващите два дни се сториха на Рамбер безконечни. Той посети Рийо и му разказа подробно за своите похождения. После го придружи при посещението му у един болен. Сбогуваха се пред една къща, където докторът се съмняваше, че чумата е влязла. В преддверието се разнесоха стъпки и гласове: уведомяваха семейството за пристигането на лекаря.

— Дано Тару не закъснее — промълви Рийо.

Изглеждаше уморен.

— Много ли бързо се разпространява епидемията? — попита Рамбер.

Рийо отговори, че не е там работата, статистическите данни дори показваха отслабване на темпото, обаче средствата за борба с чумата бяха недостатъчни.

— С материалната част не сме добре — добави той. — Във всички армии по света липсата на материална част, общо взето, се попълва с хора. Но на нас ни липсват и хора.

— Нали пристигнаха лекари и санитари отвън?

— Да — каза Рийо. — Десет души лекари и стотина санитари. На пръв поглед изглеждат много. Всъщност едва стигат при сегашното състояние на нещата. Но ако епидемията се разшири, ще бъдат недостатъчни.

Рийо се заслуша в шума, който идеше от къщата, после се усмихна на Рамбер.

— Да — рече той, — трябва да побързате с вашето заминаване.

По лицето на Рамбер премина сянка.

— Знаете, че не това ме кара да тръгна — промълви той глухо.

Рийо каза, че му е известно, но Рамбер продължи:

— Мисля, че не съм страхлив или поне рядко съм се проявявал като такъв. Имал съм случай да се проверя. Само че някои мисли са ми непоносими.

Докторът го погледна в лицето.

— Пак ще я видите — рече той.

— Може би, но не мога да се примиря с мисълта, че ще трае дълго и през това време тя ще остарее. На тридесет години започва да се старее и трябва да бъде използуван всеки миг. Не зная дали можете да го разберете.

Рийо измърмори, че разбира, но пристигна Тару, силно оживен, и прекъсна разговора.

— Току-що предложих на Панлу да се присъедини към нас.

— И? — попита докторът.

— Размисли и отговори, че е съгласен.

— Радвам се — каза Рийо. — Радвам се, че излезе по-добър от своята проповед.

— С всекиго е така. Трябва само да му дадеш случай — засмя се Тару и смигна на доктора. — Моята работа цял живот е била да създавам на хората случаи.

— Извинете ме — намеси се Рамбер, — трябва да тръгвам.

В четвъртък, деня на срещата, Рамбер застана пред катедралата пет минути преди осем часа. Във въздуха още се чувствуваше прохлада. По небето се носеха бели кълбести облачета, които засилващата се горещина след малко щеше да погълне наведнъж. От изсъхналите морави се издигаше слаба миризма на влага. Иззад къщите на източните квартали слънцето огряваше само шлема на позлатената Жана д’Арк, която красеше площада. Един часовник отброи осем удара. Рамбер направи няколко крачки по площадката пред входа. От вътрешността идеха неясни песнопения, миришеше на изба и на тамян. Внезапно пеенето секна. Десетина дребни фигури, облечени в черно, излязоха от черквата и заситниха към града. Рамбер започна да губи търпение. По широкото стълбище към входа на черквата се изкачваха други черни фигури. Рамбер запали цигара, но веднага я угаси, като се сети, че вероятно не е уместно да се пуши тук.

В осем и четвърт органът на катедралата тихо засвири. Журналистът влезе под мрачните сводове, след като посвикна с мрака, забеляза черните фигури, които бяха минали край него. Стояха накуп в един ъгъл пред нещо като импровизиран олтар, където наскоро бяха поставили статуята на свети Рош, изработена набързо в някое от скулптурните ателиета на града. Коленичили, те изглеждаха още по-дребни и сгърчени, губеха се в дрезгавината, сякаш бяха съсирени части от сянката, петна, сгъстени тук-таме из мъглата, в която плуваха. Над тях органистът изпълняваше безкрайни вариации.

Когато Рамбер излезе навън, Гонзалес се спущаше по стълбите по посока към града.

— Мислех, че вече си си отишъл — рече той. — Редно щеше да бъде.

Обясни, че чакал двамата си приятели на срещата, която им определил недалеч оттук за осем без десет. Останал там двадесет минути, но напразно — не дошли.

— Сигурно се е явила някаква пречка. В нашата работа невинаги всичко върви гладко.

Той предложи да се срещнат отново на другия ден по същото време пред братската могила. Рамбер въздъхна и бутна шапката си назад.

— Не се ядосвай — засмя се Гонзалес, — Помисли си колко комбинации, колко падания, колко тичане има, докато се вкара гол.

В Оран братската могила се намира на единственото място, откъдето се вижда морето, нещо като алея за разходки, която минава край надвисналите над пристанището скали. На другия ден Рамбер пристигна пръв на срещата и зачете внимателно имената на загиналите на полето на честта. Няколко минути по-късно пристигнаха двама души, хвърлиха равнодушен поглед към него и се облакътиха на парапета към морето с вида на хора, погълнати изцяло от гледката на пустото и безлюдно пристанище. И двамата бяха еднакви на ръст, и двамата носеха сини панталони и моряшки фланелки с къси ръкави. Журналистът се отдръпна малко настрани, после седна на една пейка, откъдето можеше да ги разгледа добре. Бяха най-много двадесетгодишни. В този момент забеляза Гонзалес, който идеше към него и се извиняваше за закъснението си.

— Това са нашите приятели — рече той и го поведе към двамата младежи, като му ги представи под имената Марсел и Луи. Те си приличаха много в лицето и Рамбер реши, че са братя.

— И така — рече Гонзалес, — сега се познавате. Остава да се уреди самата работа.

Марсел или Луи, един от двамата, каза, че техният наряд за охрана започва след два дни, ще трае една седмица и те ще трябва да издебнат най-удобния момент. Западната врата се охраняваше общо от четирима пазачи, но другите двама бяха военнослужещи. И дума не ставаше да бъдат посветени. Не можеше да се разчита на тях, пък и това щеше да увеличи разноските. Случваше се обаче някоя вечер двамата колеги да прекарат известна част от нощта в задната стаичка на един бар, те го знаеха къде се намира. Така че Марсел (или Луи) предлагаше на Рамбер да се настани у тях, в съседство с градските врати, и да чака да го извикат. По този начин преминаването ще стане съвсем лесно. Но трябва да се побърза, защото от известно време се говореше, че ще поставят двойни постове вън от града.

Рамбер се съгласи и поднесе от последните си цигари. Онзи от двамата, който още не беше се обадил, попита Гонзалес, дали въпросът с разноските е уреден и не биха ли могли да получат аванс.

— Не — отвърна Гонзалес, — няма защо, той е приятел. Разноските ще се уредят на тръгване.

Уговориха нова среща. Гонзалес предложи да вечерят след два дни в испанската гостилница. Оттам ще могат да отидат в дома на пазачите.

— Ще дойда първата нощ да ти правя компания — рече той на Рамбер.

На другия ден, когато Рамбер се прибираше в стаята си, срещна по стълбите на хотела Тару.

— Отивам при Рийо — рече Тару, — искате ли да дойдете с мене?

— Винаги мисля, че го безпокоя — отговори Рамбер колебливо.

— Не вярвам, говорил ми е много за вас.

Журналистът се позамисли.

— Слушайте — рече той, — ако имате малко време след вечеря, дори и по-късно, елате двамата в бара на хотела.

— Зависи от доктора и от чумата — засмя се Тару.

Все пак към единадесет часа вечерта Рийо и Тару влязоха в малкото тясно барче. Около тридесетина души стояха облакътени пред тезгяха и шумно разговаряха. Дошли от мълчанието на чумавия град, двамата новопристигнали се спряха малко зашеметени. Като видяха, че още се сервират алкохолни питиета, разбраха откъде иде това оживление. Рамбер седеше на високо столче в дъното и оттам им махна с ръка. Тару избута невъзмутимо един шумен съсед и се намести до журналиста. Рийо седна от другата му страна.

— Алкохолът не ви ли плаши?

— Не — отвърна Тару, — напротив.

Рийо вдъхна миризмата на горчиви билки в чашата си. Трудно беше да се разговаря в тая врява, но Рамбер изглеждаше зает изцяло с пиенето. Докторът не можеше още да разбере пиян ли е. Край едната от двете маси, които заемаха останалата част от тясното помещение, седеше флотски офицер, прегърнал едновременно две жени, и разказваше на червендалестия дебеланко насреща си за тифусната епидемия в Кайро.

— Лагери — говореше той, — бяха направили лагери за местното население, с палатки за болните, а наоколо кордон от патрули, които стреляха, щом близки на болните се опитваха да донесат скришом някакви бабешки церове. Жестоко, но правилно.

На другата маса, заета от млади контета, разговорът не се чуваше и се губеше в такта на „Saint James Infirmary“, чиято мелодия се лееше от един закачен на стената високоговорител.

— Има ли какво да се похвалите? — попита Рийо, като повиши гласа си.

— Наближава — отвърна Рамбер. — Може би през седмицата.

— Жалко — извика Тару.

— Защо?

Тару погледна Рийо.

— О — рече докторът. — Тару говори така, защото мисли, че можете да ни бъдете полезен тук. Но аз добре разбирам вашето желание да заминете.

Тару поръча още по една чашка. Рамбер се смъкна от столчето и за пръв път го погледна в очите.

— С какво бих могъл да бъда полезен?

— Ами в нашите санитарни отреди — отговори Тару. като посегна към чашата си, без да бърза.

У Рамбер се появи онова свойствено нему изражение на упорит размисъл и той отново се покачи на столчето си.

— Тия отреди не ви ли изглеждат полезни? — попита Тару, след като отпи от чашата си и загледа внимателно Рамбер.

— Много полезни — каза журналистът и също пи.

Рийо забеляза, че ръката му трепери. Да, положително Рамбер беше съвсем пиян.

На другия ден Рамбер отиде за втори път в испанската гостилница, премина покрай групичка мъже, които бяха изкарали столовете си пред входа и се наслаждаваха на златистозелената вечер, когато горещината почваше вече да намалява. Пушеха лютив тютюн. Вътре гостилницата беше почти празна. Рамбер седна пред масата в дъното, където първия път се срещна с Гонзалес. На сервитьорката заяви, че чака някого. Беше седем и половина вечерта. Малко по малко хората се прибраха вътре и насядаха край масите. Започнаха да им поднасят ядене и прихлупеното помещение се изпълни с тракане на прибори и заглушени разговори. В осем часа Рамбер все още чакаше. Запалиха лампите. Нови посетители се настаниха на масата му. Той си поръча вечеря. В осем и половина беше свършил, без да види нито Гонзалес, нито двамата младежи. Изпуши няколко цигари. Залата постепенно се опразваше. Навън бързо падаше нощ. Влажен полъх откъм морето леко разклащаше завесите на големите прозорци. Когато стана девет часът, Рамбер забеляза, че залата е празна и сервитьорката го гледа учудено. Той плати и излезе. Едно кафене срещу гостилницата беше отворено. Рамбер застана пред тезгяха и започна да наблюдава входа на гостилницата. В девет и половина той си тръгна към хотела, питайки се напразно как да намери Гонзалес, като не знае адреса, и сърцето му се свиваше при мисълта за всички перипетии, които трябваше отново да премине.

В този именно момент, когато край него в нощта профучаваха с голяма бързина болничните коли, той, както призна по-късно пред доктор Рийо, забеляза, че през всичкото това време, погълнат да търси пролука в стената, която се издигаше между него и жена му, беше до известна степен забравил самата нея. Но в същия момент, когато всички пътища към любимата се оказаха отново затворени, той я пожела с такава сила и внезапно усети такава остра болка, че хукна към хотела, за да избяга от пламтящия в него огън, който пареше слепоочията му.

На другия ден много рано сутринта отиде у Рийо, за да го попита как може да намери Котар.

— Нищо не ми остава — рече той, — освен да тръгна отново по същия канал.

— Елате утре вечер — предложи му Рийо. — Тару ме помоли да поканя Котар, не зная защо. Повиках го за десет часа. Вие бъдете тук в десет и половина.

Когато на другия ден Котар пристигна у доктора, завари, че Тару и Рийо говорят за един случай на неочаквано оздравяване в болницата на Рийо.

— Едно към десет. Имал е късмет — казваше Тару.

— Дума да не става! Не е било чума — отсече Котар.

Увериха го, че нямало никакво съмнение в болестта.

— Не може да бъде, щом е оздравял. Знаете не по-зле от мене, че чумата не прощава.

— Изобщо не, но с малко упоритост получават се изненади — отвърна Рийо.

Котар се засмя.

— Едва ли. Чухте ли тазвечерните статистически данни?

Тару погледна рентиера дружелюбно и каза, че знае цифрите — положението действително е сериозно, но какво доказва това? Това доказва, че се налагат още по-крайни мерки.

— Е, че нали ги взехте вече?

— Да, но трябва всеки да ги вземе присърце.

Котар го гледаше, без да разбира. Тару обясни, че твърде много хора стоят бездейни, а епидемията е обща грижа и всеки трябва да изпълни дълга си. Санитарните отреди са открити за всеки.

— Добра идея — забеляза Котар, — но полза никаква. Чумата е прекалено силна.

— Ще узнаем дали е така, след като опитаме всичко — отвърна Тару все със същия търпелив тон.

През време на този разговор Рийо седеше пред бюрото си и преписваше болнични листове. Тару продължаваше да гледа рентиера, който неспокойно шаваше на стола си.

— Защо не дойдете при нас, господин Котар?

Рентиерът скочи оскърбен и взе шапката си.

— Не е за мене работа.

И добави предизвикателно:

— Пък на мен чумата не ми вреди и не виждам защо трябва да се намесвам, за да я спра.

Тару се удари по челото, като че ли внезапно се сети за нещо:

— Ах, вярно, забравих, че иначе щяха да ви арестуват.

Котар трепна силно и се улови за стола, сякаш щеше да падне. Рийо спря да пише и го загледа внимателно.

— Кой ви каза? — извика рентиерът.

Тару се показа учуден:

— Но вие самият! Или поне така сме разбрали ние с доктора.

И тъй като Котар, внезапно задъхан от непреодолима ярост, започна да мънка нещо неразбрано, той добави:

— Не се ядосвайте, Котар! Нито аз, нито докторът ще ви издадем. Вашата история не ни интересува. Пък и никога не сме обичали да се разправяме с полицията. Хайде, седнете.

Рентиерът погледна стола си, поколеба се малко и седна. От гърдите му се изтръгна въздишка.

— Това е стара история, измъкнаха я отново на бял свят — призна той. — Мислех, че са я забравили, но намери се един, който проговори. Повикаха ме и ми казаха да бъда на тяхно разположение, докато приключи анкетата. Разбрах, че в края на краищата ще ме арестуват.

— Нещо сериозно ли е? — попита Тару.

— Зависи как го разбирате. Във всеки случай не е убийство.

— Затвор или каторга?

Котар изглеждаше съвсем сломен.

— Затвор, ако имам късмет…

Но изведнъж заговори с жар:

— Това беше грешка от моя страна. Всеки прави грешки. Но не мога да се примиря с мисълта да бъда вдигнат заради такова нещо, да бъда откъснат от къщата си, от навиците си, от всички познати.

— Затова ли бяхте намислили да се обесите? — попита Тару.

— Да, глупост, разбира се.

Рийо, който дотогава мълчеше, също се обади и каза на Котар, че му е понятно неговото безпокойство, но може би всичко ще се нареди.

— Да, зная, че за момента няма защо да се страхувам.

— Ясно е — заключи Тару, — вие няма да влезете в нашите отреди.

Като мачкаше в ръце шапката си, рентиерът вдигна смутен поглед към Тару:

— Не бива да ми се сърдите.

— Разбира се, не — рече Тару, усмихвайки се, — но постарайте се поне да не разпространявате съзнателно бацила.

Котар възрази, че никога не е пожелавал чумата, тя сама дошла и не той е виновен, ако за момента се явява в негова помощ. И когато Рамбер се показа на вратата, рентиерът тъкмо добавяше разпалено:

— Всъщност смятам, че нищо няма да постигнете.

Рамбер разбра от него, че не знае адреса на Гонзалес, но винаги биха могли да го потърсят пак в малкото кафене. Назначиха си среща за другия ден. И понеже Рийо изрази желание, да узнае какво е станало, Рамбер покани него и Тару да дойдат към края на седмицата в стаята му, през който час на денонощието искат.

На сутринта Котар и Рамбер отидоха в малкото кафене и оставиха на Гарсиа бележка да дойде вечерта или на другия ден, в случай че нещо му попречи. Вечерта чакаха напразно. Гарсиа дойде на другия ден. Той изслуша мълчаливо Рамбер. Не бил осведомен за причината, но знаеше, че някои квартали са били блокирани в продължение на двадесет и четири часа, за да се извършат проверки по домовете. Възможно беше Гонзалес и двамата младежи да не са могли да се промъкнат. Единственото, което лично той можеше да направи, беше да се свърже отново с Раул. Естествено това щеше да стане най-рано след два дни.

— Ясно, трябва да се започне всичко отначало — каза Рамбер.

В уговорения ден се срещнаха на един ъгъл и Раул потвърди предположението на Гарсиа — долните квартали са били блокирани. Връзката с Гонзалес трябваше да се поднови. Два дни по-късно Рамбер обядваше с футболиста.

— Глупава работа — каза Гонзалес, — трябваше да намерят начин да дойдат.

Рамбер беше на същото мнение.

— Утре сутринта ще отидем у тях и ще гледаме да я наредим.

На другия ден сутринта момчетата не бяха у дома си. Поръчаха да им кажат да дойдат на следващия ден на площада пред лицея. И Рамбер си тръгна към хотела с такова изражение на лицето, че когато Тару го срещна следобед, остана силно учуден.

— Не върви ли? — попита той.

— Всичко започва отново — отговори Рамбер.

И повтори своята покана:

— Елате тази вечер.

Когато същата вечер двамата мъже влязоха в стаята при Рамбер, завариха го изтегнат на леглото. Той стана и напълни приготвените чаши. Рийо пое своята и попита докъде е стигнала работата. Журналистът отговори, че е извървял същия път и е стигнал до същата точка. Наскоро обаче ще се състои последната среща. После пи и добави:

— Но, разбира се, те пак няма да дойдат.

— Не бива да смятаме, че това ще се превърне в правило — възрази Тару.

— Още не сте я разбрали — рече Рамбер. като вдигна рамене.

— Кое?

— Чумата.

— Хм! — обади се Рийо.

— Още не сте разбрали, че при нея започваш все отначало.

Рамбер отиде в ъгъла и пусна малък грамофон.

— Коя е тая плоча? — попита Тару. — Позната ми е.

Рамбер отговори, че това е „Saint James Infirmary“.

Насред плочата се чуха два далечни изстрела.

— Някое куче или опит за бягство — обади се Тару.

Когато песента свърши, звънът на болничната кола прозвуча съвсем ясно, засили се, мина под прозорците на хотела, отслабна и постепенно съвсем заглъхна.

— Плочата не е много забавна — рече Рамбер. — Пък и днес я слушам за десети път.

— Толкова ли я харесвате?

— Не, но нямам друга, — И като помълча, добави — нали ви казах, трябва да се започва все отначало.

После попита Рийо как върви работата в санитарите отреди. Съставени били пет отреда. Надявали се да съставят и други. Журналистът седеше върху леглото си и изглеждаше изцяло погълнат от ноктите си. Рийо наблюдаваше неговата набита мощна снага, свита на ръба на леглото. Изведнъж забеляза, че Рамбер го гледа.

— Трябва да знаете, докторе, че много мислих за вашата организация. Ако не съм се присъединил към вас, то е, защото си имам причини. Иначе не съм от ония, които си вардят кожата, воювал съм в Испания.

— На чия страна? — попита Тару.

— На страната на победените. Но след това малко поразмислих.

— За какво? — рече пак Тару.

— За смелостта. Сега зная, че човек е способен на големи дела. Но ако не е способен на голямо чувство, той не ме интересува.

— Аз го смятам способен на всичко — рече Тару.

— Съвсем не, човек не може много продължително нито да страда, нито да бъде щастлив. Следователно не е годен за нищо ценно.

Изгледа ги и добави:

— Как мислите, Тару, способен ли сте да умрете заради една любов?

— Не зная, но струва ми се, че вече не.

— Виждате ли? А да умрете за една идея, можете, то се вижда с просто око. Мене пък ми е дошло до гуша от хора, готови да умрат за идея. Не вярвам в героизма, зная, че е лесно да го проявиш, но разбрах, че е жесток. Едно е важно за мене — да живея и да умра за онова, което обичам.

Рийо слушаше внимателно. Без да откъсва очи от Рамбер, той каза кротко:

— Човекът не е идея, Рамбер.

Рамбер скочи с пламнало лице:

— Идея е, и то краткотрайна от момента, от който се отвърне от любовта. А истината е, че не сме вече способни за любов. Да се примирим, докторе. Да почакаме да станем способни и ако това не е възможно, да дочакаме общото избавление, без да се правим на герои. Лично аз не се стремя да отида по-далеч.

Рийо се надигна от мястото си тъй, сякаш внезапно бе го обзела голяма умора.

— Имате право, Рамбер, пълно право и за нищо на света не бих искал да ви отклоня от вашето намерение, защото го намирам добро и правилно. Не става въпрос за героизъм в това, което правим, а за честност. Може да ви се стори смешно, но единственият начин да се борим с чумата е честността.

— Какво значи честност? — с най-голяма сериозност попита Рамбер.

— Не зная какво е като общо понятие. Но в моя случаи зная, че означава да си върша добре работата.

— Така ли! — извика Рамбер ядосано. — А аз не зная в какво се заключава моята работа. Може би наистина греша, като избирам любовта.

Рийо се обърна с лице към него.

— Не рече той енергично, — не грешите.

Рамбер ги гледаше замислено.

— Предполагам, че вие двамата нямате какво да загубите при сегашните обстоятелства. По-лесно е да проявите благородство.

Рийо допи чашата си.

— Хайде — рече той, че ни чака работа.

И излезе.

Тару го последва, но при вратата се спря, обърна се и каза:

— Знаете ли, че жената на Рийо се намира в един санаториум на няколкостотин километра оттук?

Рамбер се сепна изненадан, но Тару беше вече излязъл.

На другия ден още рано-рано Рамбер се обади по телефона на доктора:

— Ще ме приемете ли да работя с вас, докато намеря начин да напусна града?

След кратко мълчание на другия край на жицата се чу:

— Да, Рамбер. Благодаря ви.