Чумата

III

Така в продължение на цяла седмица затворниците на чумата се бореха, както можеха. Някои от тях, като Рамбер например, успяваха, както изглежда, да си въобразят, че действуват като свободни хора и могат още да избират. Но в действителност тогава, сиреч към средата на месец август, чумата беше завладяла всичко. Нямаше вече лични съдби, а колективна история — чумата и споделени от всички чувства. Най-силното от тях беше разлъката и изгнаничеството със свързаните с тях страх и бунт. Ето защо разказвачът смята за уместно да опише общото положение, като го илюстрира с буйствата на живите, погребенията на мъртвите и страданията на разделените влюбени в разгара на жегата и епидемията.

Към средата на описваната година излезе вятър, който духа дни наред над чумавия град. Оранските жители се боят особено много от вятъра, защото той не среща естествена преграда по платото, където е застроен градът, и вилнее по улиците с всичка сила. След дългите сухи месеци, когато нито капка вода не беше разхладила града, всичко се покри със слой сива пепел, която вятърът разнасяше. Той вдигаше облаци прах и хартии, полепвайки ги по краката на все по-редките минувачи. Те бързаха по улиците приведени напред, закрили уста с ръка или с носна кърпа. Вечер вместо шумни компании, които се мъчеха да продължат колкото може повече тези дни, всеки от които можеше да бъде последен, срещахме малки групички, забързани към къщи или към някое кафене, така че напоследък при мигновено настъпващия мрак улиците скоро опустяваха и само вятърът продължаваше да вие, без да спира. От разбуненото невидимо море идеше миризма на сол и на водорасли. И тогава този град, опустял, побелял от прах, напоен с морски дъх, целият кънтящ от воя на вятъра, започваше да стене като прокълнат остров.

До този момент чумата опустошаваше най-вече крайните квартали, където населението беше по-гъсто и удобствата по-малки. Но изглежда, че изведнъж тя се приближи и се настани и в централните търговски квартали. Хората обвиняваха вятъра, смятаха, че той разнася заразата.

— Разбърква картите — казваше директорът на хотела.

Тъй или иначе, когато нощем жителите от центъра на града започнаха да чуват все по-често и по-често съвсем близо под прозорците звънчето на болничните коли, което разнасяше печалния и безстрастен зов, знаеха, че техният ред е дошъл.

Някой дори подхвърли идеята да се изолират силно пострадалите квартали и излизането от тях да се разреши само за ония, чиито служби са крайно необходими. Но живеещите там сметнаха тази мярка като несправедливост, насочена специално срещу тях, и гледаха на жителите на останалите квартали като на свободни хора. В замяна на това пък последните при трудни моменти намираха утеха в мисълта, че другите са още по-малко свободни от тях. „Има и по-тежък затвор от моя“ — тая фраза изразяваше тогава единствената възможна надежда.

Горе-долу по това време се увеличиха и пожарите, най-вече в увеселителните квартали, при западните врати на града. Сведенията гласяха, че някои лица излезли от карантината и влудени от скръб и мъка, подпалвали сами къщите си, като си въобразявали, че по този начин изгарят чумата. Трудно беше да се вземат мерки срещу тия прояви, които не бяха редки и по причина на силния вятър излагаха цели квартали на опасност. След като властите бяха уверявали безуспешно гражданството, че извършеното от тях обеззаразяване на къщите е достатъчно да отстрани всяка опасност, наложи се да прибягнат до строги наказания срещу такива невинни подпалвачи. И несъмнено, не мисълта за присъдата стъписа тогава тези нещастници, а увереността на всички наши съграждани, че всяко наказание със затвор е равнозначно на смъртна присъда, защото в градския затвор хората измираха масово. Разбира се, такова убеждение не беше лишено от основание. По понятни причини чумата се нахвърляше с най-голямо настървение върху ония, които живееха групово: войници, монаси или затворници. Защото въпреки изолирането на някои задържани всеки затвор представлява общежитие и обстоятелството, че в нашия градски затвор пазачите наред със затворниците платиха данък на болестта, го доказва най-добре. От гледището на чумата всички, от директора до последния затворник, бяха осъдени и за пръв път може би в тъмницата царуваше пълна справедливост.

Напразно властите се опитваха да въведат някаква йерархия в това общо изравняване, замисляйки да наградят затворническите пазачи, умрели при изпълнение на служебните си задължения. При обявеното обсадно положение можеше до известна степен да се приеме, че затворническите пазачи са мобилизирани, затова им дадоха посмъртно военни медали. От страна на затворниците нямаше протест, но военните не погледнаха с добро око на това и справедливо забелязаха, че може да настъпи нежелателно объркване в общественото мнение. Отдадоха им право и решиха, че най-добре ще бъде да награждават умрелите пазачи с медала на епидемията. Но по отношение на първите грешката беше вече сторена, да им се отнеме даденото отличие, не можеше, а военните продължаваха да държат на своето. От друга страна, медалът на епидемията нямаше същото морално въздействие, както военният, понеже през време на епидемия беше нещо съвсем обикновено да получиш такъв род отличие. Така че всички останаха недоволни.

Нещо повече, затворническата администрация не можа да действува, както действуват манастирските власти, а още по-малко, както военните. Монасите от двата манастира бяха пръснати из града и временно настанени в набожни семейства. Войниците пък при първа възможност излизаха на малки групи от казармите и отиваха на гарнизон в училища или в обществени сгради. И така болестта, която привидно тласкаше гражданите към солидарност на обсадени, разбиваше същевременно традиционните групировки и връщаше индивидите към първоначалната им самотност. Това причиняваше объркване.

Не беше чудно, че всички тези обстоятелства, прибавени към силния вятър, възпламеняваха и някои умове. Градските врати бяха нападнати неколкократно нощно време, но този път от малки въоръжени групи. Размениха се изстрели, имаше ранени, а неколцина успяха да избягат. Тогава засилиха охранителните постове и на подобни опити твърде бързо се сложи край. Но това се оказа достатъчно да се отприщи революционната струя, която предизвика насилнически действия. Ограбени бяха някои опожарени или запечатани от санитарните власти къщи. Откровено казано, едва ли би могло да се допусне, че тези действия са били предумишлени. В повечето случаи някаква неочаквана причина подтикваше достопочтени дотогава люде към осъдителни постъпки, които тутакси намираха подражатели. Имаше и безумни, които се хвърляха в пламтящата къща пред очите на самия замаян от нещастието собственик. И понеже нещастникът оставаше безучастен, примерът на първите биваше последван и от други зрители и не след дълго, нарамили мебели или други вещи, в тъмната улица по всички посоки се разбягваха сенки, на които догарящият огън и заграбеният товар придаваха уродливи очертания. Инциденти от тоя род именно принудиха властите да решат, че положението при чума е равнозначно с обсадно положение и да приложат произтичащите от него мерки. Разстреляха двама крадци, но този факт едва ли произведе впечатление на останалите, защото при толкова много смърт тези две екзекуции минаха незабелязани — като капка в морето. И действително подобни сцени станаха често явление, а намеса от страна на властите не се забеляза. Единствената мярка, която, изглежда, развълнува гражданите, беше въвеждането на полицейски час. След единадесет часа вечер градът окаменяваше, потънал в пълен мрак.

Къщите и правите улици се простираха през лунните нощи, без тъмната сянка на някое дърво да наруши тяхната белота, без стъпката на някой минувач или кучешкият лай да смути техния покой. Големият безмълвен град се превръщаше тогава в подредени масивни и безжизнени кубове и само мълчаливите статуи на забравени благодетели или забележителни мъже, замръзнали завинаги в бронза, се опитваха с условните си каменни или металически лица да дадат жалка представа за човека, когото изобразяват. Тези тромави идоли стърчаха по замрелите пресечки на улиците под тежкия небесен похлупак като бездушни зверове, олицетворяващи неподвижното царство, в което бяхме попаднали, или най-малкото неговия последен стадий гробище, където чумата, камъкът и нощта щяха да накарат да замлъкне всеки глас.

Нощ цареше и в сърцата и нито истините, нито легендите, разпространявани за разните погребения, не можеха да успокоят нашите съграждани. Защото налага се да поговорим за погребенията и разказвачът се извинява за това. Той предугажда упрека, който биха могли да му отправят, но единственото му оправдание е, че през всичкото това време имаше погребения и в изместен смисъл се чувствува задължен, както всички свои съграждани, да се занимава с погребенията. Не че кой знае колко му са приятни такива церемонии, защото предпочита, напротив, обществото на живите, например плажовете. Но къпането в морето беше забранено, а обществото на живите се боеше, че постепенно ще бъде заставено да отстъпи първенството на обществото на мъртвите. Такива бяха безспорните изгледи. Разбира се, никой не ви пречи да се направите, че не виждате очевидността, да си затворите очите и да я отречете, но тя има страшна сила и в края на краищата винаги се налага. Опитайте се например да отречете погребенията в деня, когато ваши обични близки трябва да бъдат погребани.

И тъй, характерно за нашите погребения в началото беше бързината. Формалностите бяха опростени, а погребалният церемониал въобще премахнат. Болните умираха вън от семействата си и тъй като забраниха нощните бдения, умрелият вечер прекарваше нощта сам, а починалите през деня биваха погребвани незабавно. Уведомяваха, разбира се, семейството, но в повечето случаи близките не можеха да дойдат, защото обикновено се намираха под карантина. Ако пък семейството живееше отделно, то пристигаше в посочения час, тоест в момента на тръгването за гробищата, и заварваше тялото вече измито и сложено в ковчег.

Да предположим, че наблюдаваме тези формалности в допълнително откритата болница, чийто управител беше доктор Рийо. Дворът на училището имаше изход зад главното здание. Ковчезите стояха в голям килер, извеждащ към коридора. Когато роднините пристигаха, намираха в коридора само един затворен ковчег. Веднага се пристъпваше към по-важна работа, тоест главата на семейството подписваше документите. После натоварваха тялото на кола или фургон, или голяма, приспособена за целта линейка. Роднините се качваха в някое от все още работещите таксита и колите потегляха с пълна скорост по странични улици към гробищата. При вратите полицаите спираха шествието, удряха печат върху официалния пропуск, без който не можеше да се получи така нареченото последно жилище, отдръпваха се и колите се нареждаха пред един квадрат от много гробове, очакващи да бъдат запълнени. Телата се опяваха там, защото погребалните церемонии в църквите бяха преустановени. Докато свещеникът четеше молитви, изваждаха ковчега, превързваха го и го повличаха; той се плъзгаше, докато опре дъното на гроба, тогава свещеникът размахваше ръсилото и първата лопата пръст прокънтяваше върху капака. Линейката си тръгваше малко преди това, за да отиде на дезинфекция, и под заглъхващия кънтеж на лопатите пръст роднините пак се напъхваха в таксито. След четвърт час си бяха вкъщи.

И така, всичко се извършваше с максимална бързина и с минимален риск. Затова няма съмнение, че особено в началото близките бяха оскърбени в естествените си чувства. Но през време на чума такива съображения не се вземат под внимание: всичко се принася в жертва на общата сигурност. Впрочем, ако в началото тази практика се отразяваше зле върху духа на населението, защото всеки, без да го съзнава, желае да бъде погребан прилично, по-късно, когато проблемът за продоволствието стана труден, интересът на гражданите се насочи към по-належащи грижи. Погълнати от опашките и исканията, които трябваше да правят, и от формалностите, които трябваше да изпълняват, за да осигурят продоволствието си, хората нямаха време да помислят как измират другите край тях и каква смърт очаква и тях самите. Така че материалните затруднения, които трябваше да бъдат беда, се оказаха по-късно благотворни. И всичко щеше да бъде за добро, ако, както видяхме, епидемията не беше се разширила.

Ковчезите започнаха да не достигат, липсваше платно за покров, място в гробищата също. Трябваше да се помисли. Най-просто, а и най-резултатно им се стори да слеят церемониите и при нужда неколкократно да пътуват между болницата и гробищата. Подведомствената на Рийо болница например разполагаше в момента с пет ковчега. Щом се напълваха, натоварваха ги на линейката. На гробищата ги изпразваха, слагаха посивелите като стомана тела на носилки и ги нареждаха под един приспособен за този случай навес. Ковчезите напръскваха с антисептичен разтвор, връщаха ги отново в болницата и процедурата се подновяваше толкова пъти, колкото беше необходимо. Организацията се оказа твърде добра и префектът беше доволен. Той дори каза на Рийо, че все пак така е по-добре, отколкото количките с мъртъвци, теглени от негри, както ги описват летописите за предишните чумни епидемии.

— Да — отвърна Рийо, — погребението е същото, само че сега водим регистри. Напредъкът е безспорен.

Въпреки тези успехи на администрацията неприятният характер на сегашните формалности принуди префектурата да отстрани роднините от церемонията. Допущаха ги само до вратата на гробищата, и то неофициално. Защото последният етап от погребалната церемония беше малко нещо променен. В дъното на гробищата на едно празно място, обрасло със сакъзови дръвчета, бяха изкопали две широки ями — едната за мъжете, другата за жените. В това отношение администрацията спазваше необходимото приличие и чак много по-късно по силата на обстоятелствата тази последна свенливост изчезна — започнаха да погребват безредно едни връз други мъже и жени, без да се съобразяват с благопристойността. Добре, че тази крайна мярка беше приложена едва в последните дни на бедствието. В разглеждания от нас период съществуваха отделни гробове и префектурата държеше на това разделяне. В дъното на всяка яма вреше и димеше дебел пласт негасена вар. Купчина от същата вар, стоварена до самия край на дупката, пущаше мехурчета, които се пукаха на открито. Когато линейката приключеше рейсовете си, вдигаха носилките поред и пущаха едно до друго в ямата голите, леко сгърчени тела, като веднага ги покриваха с вар, после със земя, но само до известна височина, за да остане място за новите гости. На другия ден повикваха близките да се подпишат в един тефтер — в това се състоеше разликата между хората и кучетата например: тук винаги можеше да се направи справка.

За всички тези операции трябваше персонал и винаги бяха застрашени от недостиг. Мнозина от болногледачите и гробарите, които в началото бяха редовни служещи, а по-късно случайни лица, измряха от чума. Каквито и предпазни мерки да се вземаха, все един ден се заразяваха. Но като поразмислеше човек, ставаше му чудно, че през всичкото това време за тая работа никога не липсваха хора. Имаше един критичен момент малко преди чумата да стигне кулминационната си точка, и тревогата на доктор Рийо тогава беше напълно основателна. Нямаше нито достатъчно квалифициран персонал, нито достатъчно общи работници. Но когато чумата наистина завладя целия град и разстрои стопанския живот, крайностите, до които тя стигна, имаха и положителна страна, защото се появиха значителен брой безработни. В повечето случаи те не успяваха да попълнят нуждата от квалифицирани кадри, но колкото за гробарите, винаги му се намираше леснината. От този момент бедствието стана по-силно от страха, още повече, че работата се заплащаше съответно на риска. Санитарните служби разполагаха със списък на желаещи, които извикваха поред на номерата, щом се овакантеше някое място, и те не закъсняваха да се явят, стига само през това време да не бяха овакантили и те самите местата си. Така че префектът, който дълго се колеба дали да използува за такъв вид работа осъдените за определен срок или до живот, можа да избегне тази крайна мярка. Докато съществуваха безработни, можеше да се почака.

До края на месец август нашите съграждани можаха криво-ляво да бъдат отвеждани до тяхното последно жилище, ако не прилично, то поне с известен ред, за да е спокойна съвестта на администрацията, че си е изпълнила задълженията. Налага се обаче малко да изпреварим събитията, за да изброим мерките, до които стана нужда да се прибегне в последно време. След месец август чумата се задържа на едно равнище, жертвите й далеч надминаха възможностите на нашето гробище. Събориха част от стените, разчистиха за мъртъвците празно място върху околните парцели, но и то не стигна: трябваше незабавно да се търси друго разрешение. Най-напред решиха да погребват нощем по този начин се освобождаваха от някои условности: товареха колкото е възможно повече тела в линейките. И неколцината минувачи, закъснели из крайните квартали след загасването на светлината въпреки заповедта или пък попаднали там по служба, срещаха понякога дълги бели болнични коли, които летяха с пълна скорост и изпълваха с глух грохот пустите, безлюдни улици. Хвърляха набързо телата в ямите. Още непаднали, и върху лицата плисваха лопати с вар, пръстта ги покриваше безразборно във все по-дълбоките трапове.

Не след дълго властите се видяха принудени да търсят още простор. С постановление на префектурата всички места, закупени за вечни времена, бяха иззети и изровените от гробовете останки изпратени в пещта на крематориума. В скоро време стана нужда да изгарят в крематориума и починалите от чума. Но тогава се наложи да бъде използувана старата пещ, която се намираше на изток, вън от градските врати. Преместиха по-надалеч охранителния патрул, а един общински чиновник улесни задачата, като даде идеята да се използуват трамваите, които по-рано минаваха по крайбрежния склон, но сега бяха спрени. За целта преустроиха вътрешността на ремаркетата и мотрисите, като махнаха седалките и издигнаха трамвайната линия до пещта, които се превърна в крайна спирка.

В края на лятото, както и през целия дъждовен период, можеха да се наблюдават посред нощ чудновати шествия от трамваи без пътници, които се клатушкаха по крайбрежието. За гражданите не остана тайна какво представляват те. И макар излазът към вълнолома да беше заварден от караул, групички успяваха доста често да се промъкнат до скалите, надвиснали над морските вълни, и да хвърлят цветя върху преминаващите трамваи. И те дълго скрибуцаха в лятната нощ с товара си от цветя и мъртъвци.

На първо време всяка сутрин над източните квартали се разстилаше гъст, зловонен дим. По мнението на всички лекари тези макар и неприятни изпарения не можеха да навредят никому. Но жителите от засегнатите квартали веднага заплашиха, че ще се изселят оттам, защото бяха убедени, че чумата пада върху главите им, така че се наложи посредством цяла система от сложни канализации да отклонят дима. Тогава гражданите се успокоиха. Само при силен вятър от изток се носеше слаба миризма и им напомняше, че властвува нов закон и че пламъците на чумата поглъщат ежедневния данък на града.

Ето до какви крайности достигна епидемията. За щастие тя не се разпростря повече, защото иначе изобретателността на нашите институции, разпоредбите на префектурата, та дори и капацитетът на пещта щяха да бъдат надминати. Рийо знаеше, че в такъв случай се предвиждат отчаяни мерки, като например изхвърляне на труповете в морето, и ясно си представяше отровната пяна, плувнала над синята вода. Знаеше също, че ако смъртността продължи да расте, никаква организация, колкото и съвършена да бъде тя, няма да устои, че хората ще умират на купища и ще гният по улиците въпреки усилията на префектурата, че градът ще бъде свидетел как по площадите умиращите се вкопчват в живите, тласкани от оправдана омраза и от глупава надежда.

Тези очевидни истини или опасения поддържаха у нашите съграждани чувството за изгнаничество и разлъка. Затова разказвачът отлично знае колко е жалко, че не може да разкраси повествованието си с нещо ефектно, например с някой ободрителен герой или с някоя блестяща постъпка, каквито срещаме в старите легенди. То е, защото в бедствието няма нищо ефектно и поради самата си продължителност, ако щете, големите злочестини стават еднообразни. В спомените на всички, които са ги изживели, ужасните чумни дни не изглеждат като величествени и жестоки пламъци, а приличат по-скоро на непрекъснато тъпчене, което смазва всичко по пътя си.

Не, чумата нямаше нищо общо с величавите патетични картини, които преследваха доктор Рийо в началото на епидемията. Преди всичко тя означаваше разумно и безупречно администриране, добра организация. Тъй че, в скоби казано, за да не изопачи събитията и най-вече за да не изневери на себе си, разказвачът се постара да бъде обективен. Той не пожела да промени почти нищо чрез ефектите на изкуството, като се ограничи само до елементарните изисквания на един що-годе свързан разказ. И пак обективността му повелява да заяви сега, че макар най-голямото страдание по него време, най-дълбокото, най-общото да идеше от разлъката, за която се налага да направим ново добросъвестно описание при този стадий на чумната епидемия, все пак не ще сбъркаме, ако кажем, че това страдание беше загубило вече нещо от своята патетичност.

Дали нашите съграждани, ония поне, които най-много страдаха от разлъката, свикваха вече с положението? Няма да бъде съвсем правилно да твърдим това. Би било по-точно, ако кажем, че те измършавяваха както физически, така и нравствено. В началото на чумата много живо си представяха далечното скъпо същество и тъгуваха. Но макар в паметта им да изпъкваше ясно любимото лице, смехът му, денят, който по-късно преценяваха като щастлив, мъчно можеха да си представят какво прави той или тя в същия този миг тъй далеч от тях. С една дума, паметта беше жива, но въображението не достигаше. При втория стадий на чумата загубиха и паметта. Не че бяха забравили лицето, но то бе станало безплътно, не го носеха в себе си, а това беше, кажи-речи, същото. И докато през първите седмици бяха склонни да се оплакват, че любовта им предлага само сенки, впоследствие забелязаха, че тези сенки стават още по-безплътни и губят дори най-бледите цветове, които споменът пазеше за тях. В края на дългата раздяла не си представяха вече моментите на близост и се чудеха как е било възможно да живее до тях друго същество, което да могат да докоснат, когато пожелаят.

В това отношение те бяха се подчинили на закона на чумата, който не беше кой знае колко сложен, но ефикасен. Никой от нас не изживяваше вече силни вълнения. Чувствата на всички ни бяха равни.

— Време е да свърши всичко това — говореха нашите съграждани, защото в периоди на голяма напаст е естествено да се желае краят на общото страдание и защото те действително желаеха това да свърши. Но тези думи се произнасяха без жар и без острото първоначално чувство, продиктувани само от някои все още ясни, но вече поизбледнели основания. След дивите пориви от първите седмици настъпи униние, което погрешно бихме взели за примирение, но все пак беше временно отстъпление.

Нашите съграждани тръгнаха в крак, приспособиха се, така да се каже, защото нямаше как другояче. Разбира се, все още се чувствуваха нещастни, страдаха, но не вече с такава острота. Впрочем доктор Рийо смяташе, че именно това е истинското нещастие, че привикването с отчаянието е по-страшно от самото отчаяние. По-рано разделените не бяха напълно нещастни, в тяхното страдание имаше някакъв светъл лъч, който след това угасна. Сега човек можеше да ги види по ъглите на улиците, из кафенетата или у приятели, безстрастни и разсеяни, с такъв отегчен вид, че поради тях целият град заприлича на чакалня. Ония, които имаха професия или служба, я изпълняваха през време на чумата грижливо, но без въодушевление. Всички станаха скромни. За пръв път разделените заговориха за своите отсъствуващи близки охотно, служеха си с общоприетия език и започнаха да се отнасят към своята разлъка както към статистическите данни за епидемията. Ако дотогава настървено отделяха личното си страдание от общото бедствие, сега допущаха смешението. Без спомени и без надежди, те живееха с настоящето. Всичко се превръщаше в настояще. Трябва да подчертаем, че чумата беше отнела у всички способността за любов и дори за приятелство. Защото любовта се нуждае от малко бъдеще, а ние имахме на наше разположение само мигове.

Разбира се, нищо не бива да се взема в абсолютен смисъл. Ако приемем, че разделените изпаднаха в такова състояние, правилно би било да добавим, че не всички стигнаха до него едновременно и че веднъж възприели това ново държане, проблясъци, възпоминания и внезапни прозрения изостряха още по-мъчително подновената чувствителност на потърпевшите. Достатъчно беше в момент на разтуха да замислят някой план, сякаш чумата вече е отминала. Достатъчно беше да усетят ненадейно по силата на някакво благоволение убождането на безпричинна ревност. Други пък излизаха от своята вцепененост, внезапно се оживяваха през някои дни на седмицата, обикновено в неделя и в събота следобед, защото тези дни са били посветени на обичайни занимания с отсъствуващия. Или пък ги обземаше надвечер тъга с някакво предчувствие, невинаги основателно, че спомените ще ги завладеят. Този вечерен час, който за вярващите е час за проверка на съвестта, е особено тежък за затворника или изгнаника, защото той трябва да проверява нищото. Миг недоумение, после пак безразличие, те се затварят в чумата.

Ставаше вече ясно, че трябва да се откажат от най-съкровеното в себе си. Докато в началото на епидемията бяха учудени колко голям брой дреболии са важни за тях, а не значат нищо за другите — и това ги убеждаваше, че съществува личен живот, — сега, напротив, интересуваха се само от онова, което интересуваше другите, нямаха други мисли освен общите, а самата им любов им изглеждаше отвлечена. До такава степен бяха се предали на чумата, че се надяваха само на нейния вечен сън и често се улавяха в такава мисъл: „Да наберат по-скоро жлезите, че да се свърши.“ Но те спяха вече в действителност и цялото това време не беше нищо друго освен един дълъг сън. Градът беше населен с будни спящи, които се изтръгваха от своята съдба само в редки случаи, когато нощем привидно затворената рана внезапно се отваряше. И стреснати в съня си, те опипваха разсеяно подлютените й ръбове, намирайки мигом отново страданието, внезапно подмладено, а заедно с него разстроения лик на своята любов. На сутринта се връщаха към чумата, сиреч към навика.

Но, ще попита някой, как изглеждаха на вид тия разделени хора? Много просто, в тях нямаше нищо особено. Да, ако щете, приличаха на всички останали, съвсем обикновени на вид. Равнодушни или обхванати от детинско оживление, както всички в града. Загубиха критичното си отношение, като го замениха с привидно хладнокръвие. Можехме да видим например как най-интелигентните измежду тях даваха вид, че търсят из вестниците или в радиопредаванията някакво уверение за скорошния край на чумата, че хранят призрачни надежди, че изпитват неоснователни опасения, когато четат писаните малко случайно разсъждения на някой прозяващ се от скука журналист. През останалото време пиеха бирата си и лекуваха своите болни, мързелуваха или се съсипваха от работа, подреждаха болнични листове или пущаха грамофонни плочи, без да се различават иначе помежду си. С други думи, върху нищо не се замисляха. Чумата бе унищожила това, за което заслужаваше да се мисли. Никой вече не се интересуваше за качеството на дрехите или храните, които купуваше. Приемаха, без да избират.

В заключение трябва да кажем, че разлъчените нямаха вече онова странно преимущество, което в началото ги предпазваше — бяха загубили любовния си егоизъм и облагите, произтичащи от него. Сега положението стана ясно, бедствието ни засягаше до един. И така, всички ние, които живеехме сред изстрелите, които плющяха по градските врати, и печатите, които съпътствуваха нашия живот и нашата смърт, сред пожарищата и болничните листове, сред ужаса и формалностите, обречени на отвратителна, но зарегистрирана смърт, сред ужасяващите изпарения и невъзмутимите звънчета на болничните коли, ние се хранехме с изгнаническия хляб, очаквайки, без да съзнаваме, вечното събиране и вечния покой. Нашата любов несъмнено беше още в нас, но чисто и просто вече безполезна, тежка за носене, безжизнена и безплодна като престъплението или присъдата. Тя се беше превърнала вече само в безнадеждно търпение и упорито очакване. Затова поведението на някои наши съграждани напомняше дългите опашки пред магазините за хранителни стоки из четирите краища на града. И тук срещахме същото примирение, същото кротко търпение, едновременно безгранично и лишено от илюзии. Това чувство, взето в хиляда пъти по-голям мащаб, би ни дало разлъката, защото тя е друг вид глад, и то ненаситен.

Но за да имаме точна представа за душевното състояние на разделените от чумата, би трябвало да си припомним прашните златисти вечери, които се спущаха върху лишения от дървета град, когато по улиците се разливаха потоци от хора. Тогава изглеждаше странно, че към огрените от последните слънчеви лъчи тераси достигаше не грохот на превозни средства и машини — този естествен говор на градовете, — а само необятният ропот от стъпки и глухи гласове, скръбното плъзгане на хиляди подметки, придружено от плющенето на бича в натежалото небе, безконечно и задушаващо тъпчене, което постепенно изпълваше целия град и вечер след вечер даваше най-верен и най-печален израз на сляпата настойчивост, която заместваше тогава в нашите сърца любовта.